Всичко е някакси цяло,
сякаш бог лял е с калъп —
смело сърце в изнурено тяло,
мимолетно спокойствие по вечния път.
Всичко е следобеден сън,
всичко е пролетна песен,
всичко е полет навън,
всичко накрая покрива се с плесен.
Едно и също — всичко се повтаря,
ражда се, живее и после умира,
сякаш съдбата своя урок преговаря.
А аз с ума си го сливам…