Цветът на магията

ПРОЛОГ

Светът на Диска предлага далеч по-внушителни гледки от тези, които могат да се открият във вселени, създадени от Творци с по-бедно въображение и с повече склонност към механичната работа.

Въпреки че слънцето на Диска е само една миниатюрна кръжаща луна, а протуберансите му са не по-големи от стикове за крикет, този дребен недостатък трябва да се отбележи задължително на фона на огромната гледка на Гигантската Атуин — Костенурката, върху Чиято древна и белязана от метеори черупка лежи основата на Диска. Понякога, в бавното Си пътуване между бреговете на Безкрайността, Тя раздвижва голямата си като континент глава, за да захапе някоя минаваща комета.

Но най-внушителната от всички гледки може би — било то и само поради факта, че когато повечето мозъци се изправят пред несъмнената галактическа свръхголемина на Атуин, те отказват да повярват — е безкрайният Водопад на Ръба, откъдето врящите морета на Диска неспирно преливат в пространството. Или може би това е осемцветната Дъга на Ръба, която опасва света и кръжи в наситения с мъгли въздух над Бездната. Осмият цвят е октарината, която се получава след разпръсването на силна слънчева светлина по интензивно магическо поле.

Или може би все пак най-величествената гледка е Центърът. Там една висока десет мили кула от зелен лед се извисява над облаците и крепи на върха си царството на Дънманифестин — жилището на боговете на Диска. Самите богове на Диска, въпреки красотата и разкоша на света под тях, рядко са доволни. Неприятно е да знаеш, че си бог в един свят, които съществува само защото всяка поредица от невероятности трябва да има все пак някакъв край; особено, когато човек може да надникне в различните измерения на светове, чиито Създатели са имали повече нагласа за механична работа, отколкото въображение. Нищо чудно тогава, че боговете на Диска прекарват повече време в препирни и караници, отколкото в усилия за познание на вселената.

Конкретно на този ден Слепият Айо — по силата на постоянната си бдителност шеф на боговете — седеше, подпрял брадичка с ръце, и гледаше игралния плот на масата от червен мрамор пред себе си. Слепият Айо бе получил името си благодарение на това, че там където трябваше да бъдат очните му ябълки, нямаше нищо, а само две празни места гола кожа. Очите му, от които той притежаваше внушително голямо количество, водеха свой собствен, полунезависим живот. Междувременно няколко кръжаха сега над масата.

Игралната дъска представляваше грижливо изработена карта на Диска, допълнително разграфена на квадратчета. Няколко красиво моделирани игрални фигури сега заемаха някои от квадратите. Страничният наблюдател би разпознал, например, в две от тях подобията на Бравд и на Невестулката. Имаше и цял куп разни други герои и победители, от които Дискът притежаваше даже в излишък.

В играта участваха Айо, Офпър — Богът Крокодил, Зефир — богът на леките ветрове, Съдбата и Дамата.

Сега, след като второстепенните участници бяха отстранени от играта, около масата цареше атмосфера на съсредоточено напрежение. Късметът беше един от първите „изгорели“, след като вкара героя си в пълна къща с въоръжени гноли (резултат от добро хвърляне на Офлър), а скоро след това и Нощта изгуби чиповете си, докато се молеше за среща с Провидението. Няколко по-дребни божества се бяха примъкнали и „кибичеха“ над главите на играещите.

Отстрани вече бяха сключили облози, че Дамата ще е следващият напуснал играта. Последната й по-значима победа сега беше само щипка поташ в още димящите руини на Анкх-Морпорк, а и не й беше останало почти нищо, което би могла да предложи за по-нагоре.

Слепият Айо взе кутията за зарове — един череп, чиито многобройни отвори бяха запушени с рубини, и без да откъсва няколко от очите си от Дамата, хвърли три петици.

Тя се усмихна. Такива бяха очите й — ярко зелени, без ирис или зеници, и блестяха отвътре.

Стаята чакаше мълчаливо, докато тя порови из кутията със залозите си и най-сетне извади от най-отдолу две неща, които решително тръшна върху масата. Всички останали Богове-играчи, като един, протегнаха шии напред, за да ги видят.

— Исменник макьосник и неккъф цинофник — каза Офлър — Богът Крокодил, затруднен както винаги от бивниците си. — Ами, да-а, наистина!

Той бутна с една ръка купчина бели като кости жетони в центъра на масата.

Дамата леко кимна с глава. Вдигна кутията и я закова неподвижно в ръце, но въпреки това, всички Богове ясно чуваха трите зара, които се търкаляха вътре. И после ги метна на масата.

Шестица. Тройка. Петица.

Нещо ставаше обаче с петицата.

Повлиян от случайния сблъсък на няколко милиарда молекули, зарът се изметна в една точка, завъртя се леко и се обърна на седмица.

Слепият Айо вдигна зара и преброи стените.

— Хайде де — отегчено каза той. — Играй честно.

ВЛАСТТА НА ОСМИЦАТА

Пътят от Анкх-Морпорк до Чирм представлява стръмна, бяла и криволичеща отсечка от трийсет левги, осеяна с дълбоки дупки и полузарити скали. Той се вие около планини и се гмурка в хладни зелени долини с цитрусови дървета, пресича обвити в лиани клисури по скърцащи въжени мостове и е по-скоро живописен, отколкото полезен.

Живописен. Това беше нова дума за Ринсуинд Магьосника, (Бакалавър по Магия (некадърен), Невидимия Университет). Тя беше една от думите, които научи откакто напусна овъглените останки на Анкх-Морпорк. Странен беше друга нова дума. „Живописен“ означаваше, реши той след внимателно проучване на гледката, която вдъхновяваше Двуцветко да използва думата, че релефът е ужасно неравен. Когато трябваше да се опишат случайните села, през които минаваха, „странен“ означаваше „обхванат от треска“ и „порутен“.

Двуцветко беше турист — първият, видян някога на Диска. Турист, според Ринсуинд, означаваше „идиот“.

Докато се придвижваха спокойно през пропития с аромат на мащерка и жужене на пчели въздух, Ринсуинд размишляваше върху приключенията от последните няколко дни. При все, че дребният чужденец очевидно беше луд, също така беше и щедър, и сравнително по-малко опасен от повечето хора, с които магьосникът си беше имал работа в града. Може да се каже, че го харесваше. Да не го харесваш би било като да ритнеш кученце.

Междувременно Двуцветко проявяваше голям интерес към теорията и практиката на магията.

— Всичко това ми изглежда, ъ-ъ-ъ, съвсем безполезно — каза той. — Винаги съм си мислел, че магьосникът просто казва вълшебните думи и това е всичко. Без цялото това досадно запаметяване.

Ринсуинд унило се съгласи. Опита се да обясни, че всъщност някога магията е била дива и необуздана, но е била укротена в мъглите на времето от Старите, които освен другото са я накарали да се подчини и на Закона за Съхранение на Действителността. Това изискваше необходимото усилие за постигане на някаква цел да е неизменно едно и също, независимо от използваните средства. От гледна точка на практиката това означава, че да кажем, да се създаде илюзията за чаша с вино е сравнително лесно, тъй като това изисква само неуловимо придвижване на светлинни форми. От друга страна, да се вдигне истинска чаша с вино на няколко стъпки от земята единствено с помощта на умствената енергия, изисква няколко часа системна подготовка, ако магьосникът не иска елементарният принцип на действие на лоста да му изсмуче мозъка през ушите.

Той добави, че част от древната магия все още може да се намери в суров вид и да бъде идентифицирана — от посветените по осмичната форма, която създава в кристалната структура на време-пространството. Съществуват например металът октирон и газът октоген. И двата излъчват опасни количества сурова магия.

— Всичко това е толкова потискащо — заключи той.

— Потискащо ли?

Ринсуинд се извърна на седлото и погледна Багажа на Двуцветко, който все тъй припкаше на малките си крачета и от време на време щракваше с капак да захапе някоя пеперуда. Той въздъхна.

— Ринсуинд смята, че би трябвало да може да впрегне светкавицата — каза дяволчето, което наблюдаваше сменящия се пейзаж от миниатюрната вратичка на фотоапарата, окачен на врата на Двуцветко. Цяла сутрин то беше рисувало „живописни“ гледки и „странни“ места за своя господар и сега му се полагаше почивка за една цигара.

— Като казах впрягане, нямах пред вид впрягане — сопна се Ринсуинд. — Имах пред вид, исках да кажа, че… Не знам, не се сещам за точните думи. Само си мисля, че светът би трябвало да е някак си по-организиран.

— Това са само фантазии — каза Двуцветко.

— Знам, и в това е проблемът — въздъхна Ринсуинд отново.

Всичко си вървеше много добре около чистата логика и начина, по който вселената се управляваше от логиката и хармонията на числата, но беше очевиден простият факт, че Дискът явно прекосява пространството на гърба на гигантска костенурка, а боговете имаха навика да наобикалят къщите на атеистите и да им трошат прозорците.

Чу се слаб шум, едва различим от жуженето на пчелите в розмарина покрай пътя. Имаше любопитен костелив оттенък — нещо като търкалящи се черепи или като хвърлени зарове. Ринсуинд се заозърта. Наблизо нямаше никой. Неизвестно защо това го обезпокои.

После се появи слаб ветрец, който се усили и след няколко мига изчезна в пространството. Светът остана непроменен с изключение на няколко интересни подробности.

Сега например, на пътя се беше появил петметров планински трол. Той беше извънредно ядосан. Това се дължеше отчасти на факта, че тролите по принцип винаги са ядосани. Гневът му обаче се усилваше и от това, че внезапното му и моментално телепортиране от леговището му в планините Ремъроркнатри хиляди мили оттук и на някакви хиляда ярда по-близо до Ръба, бе повишило вътрешната му температура до опасно ниво в съответствие със законите за запазване на енергията. Той се озъби и застана нащрек.

— Какво странно създание! — отбеляза Двуцветко. — Опасно ли е?

— Само за хора! — изкрещя Ринсуинд. Той извади сабята си и с плавен удар… изобщо не успя да удари трола. Острието потъна в крайпътния пирен.

Последва възможно най-слаб шум, нещо като скърцане на стари зъби.

Сабята удари скрит в пирена объл камък — скрит така добре, както би отбелязал наблюдателят, че само миг по-рано сякаш въобще не е бил там. Той отскочи като пъстърва и в полурикошет се заби дълбоко отзад в сивия врат на трола.

Съществото изгрухтя и с едно-единствено замахване отвори рана в хълбока на коня на Двуцветко, който изцвили и се втурна към крайпътните дървета. Тролът се завъртя и замахна към Ринсуинд.

После мудната му нервна система доведе до съзнанието му съобщението, че е мъртъв. За миг той изглеждаше изненадан, а след това рухна и се разпадна на чакъл (тъй като тролите представляват силициева форма на живот, телата им се превръщат в камък в мига, в който настъпи смъртта).

— Ааааах — изкрещя наум Ринсуинд, увиснал отчаяно на коня, който се изправи от ужас на задните си крака, клатушка се така известно време по пътя, а след това с цвилене се обърна и потъна в галон из горите.

Тропотът на конски копита отмря. Във въздуха остана жуженето на пчелите и рядкото притрепване на крилцата на пеперуда. Носеше се и друг един шум, странен за яркото пладне.

Наподобяваше търкалящи се зарове.

— Ринсуинд?

Дългата редица дървета мяташе гласа на Двуцветко от едно място на друго, за да го запрати накрая незабелязано обратно при самия него. Той седна на една скала и се опита да помисли.

Първо, беше се изгубил. Беше му неприятно, но не се притесняваше прекалено. Гората изглеждаше доста интересна и може би беше пълна с елфи или гномове, а може би и с двете. Всъщност на няколко пъти му се беше сторило, че вижда странни зелени лица да надничат към него от клоните. Двуцветко винаги беше искал да срещне елф. Това, което наистина искаше да срещне, беше дракон, но и елф щеше да свърши работа. Или истински таласъм.

Багажът му липсваше, а това вече го дразнеше. Освен това започваше да вали. Намести се на неудобния влажен камък и се опита да погледне на нещата откъм веселата им страна. Например, в щурия си бяг конят му се беше втурнал през някакви храсталаци и бе обезпокоил мечка с малките й, но преди тя да успее да реагира, той беше вече далече. После съвсем неочаквано премина в галоп през телата на голяма глутница заспали вълци, но, отново, светкавичната му скорост остави далеч зад себе си яростния им вой. Въпреки това, денят напредваше и май щеше да е добре, помисли си Двуцветко, да не се мотае на открито. Може би тук някъде имаше… зарови в съзнанието си да си спомни какъв подслон изобщо предлагаха горите… Може би имаше гостилница с курабийки или нещо такова?

Камъкът наистина беше неудобен. Двуцветко погледна надолу и за пръв път видя странната резба.

Приличаше на паяк. Дали пък не беше сепия? Мъхът и лишеите замъгляваха подробностите. Но не замъгляваха руническите букви, издълбани отдолу. Двуцветко ги четеше ясно, а те казваха: „Пътнико, гостоприемният храм на Бел-Шамхарот се намира на хиляда крачки в Посока към Центъра“. Е, това вече беше странно, осъзна Двуцветко, защото макар и да можеше да прочете посланието, самите букви му бяха абсолютно непознати. По някакъв начин съобщението стигаше до съзнанието му без досадната необходимост да мине през очите му.

Той се изправи и отвърза вече укротилия се кон от една фиданка. Не беше сигурен в коя посока се намира Центърът, но сякаш съзря някаква стара следа, която водеше нататък през дърветата. Този Бел-Шамхарот изглежда беше готов да направи всичко, за да помогне на закъсалия пътник. Във всеки случай това беше изходът. Или вълците. Двуцветко решително поклати глава.

Интересно е да отбележим, че няколко часа по-късно глутница вълци, които следваха миризмата на Двуцветко, стигнаха до горската поляна. Зелените им очи се спряха на странната осмокрака фигура — която наистина би могла да биде паяк, или октопод, а би могла даже да бъде нещо още по-странно — и веднага решиха, че не са чак толкова гладни.

На около три мили оттам един некадърен магьосник висеше на ръце от високия клон на някакво буково дърво. Това беше крайният резултат от петминутната му трескава дейност. Първо, освирепяла мечка бе налетяла от шубрака и с един замах на лапата си бе прекършила врата на коня му. После, отървал се от касапницата, Ринсуинд избяга на горска поляна, където обикаляха няколко сърдити вълци. Наставниците му от Невидимия Университет, които се бяха отчаяли от неспособността му да овладее левитацията, биха се удивили на скоростта, с която стигна и се покатери на най-близкото дърво, почти без да го докосва.

Сега оставаше само проблемът със змията.

Тя беше голяма и зелена и се беше омотала около клона с безкрайно змийско търпение. Ринсуинд се зачуди дали е отровна, после се упрекна заради глупавия въпрос. Разбира се, че ще е отровна.

— Защо се хилиш? — попита той фигурата на съседния клон.

— НЕ ЗАВИСИ ОТ МЕН — каза Смърт — А СЕГА ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ДОБЪР ДА СЕ ПУСНЕШ? НЕ МОГА ДА ВИСЯ ЦЯЛ ДЕН.

— Аз пък мога — каза Ринсуинд предизвикателно.

Скупчените около дървото вълци погледнаха с явен интерес към следващото си ядене, което говореше само на себе си.

— НЯМА ДА БОЛИ — каза Смърт. Ако думите имаха тежест, едно единствено негово изречение щеше да закотви кораб.

Ръцете на Ринсуинд му крещяха болезнено в агонията си. Той се намръщи на хищната леко прозрачна фигура.

— Няма да боли? — попита той. — Да ме разкъсат вълците на парчета и нямало да ме боли?

На разстояние от няколко стъпки той забеляза друг клон, кръстосан с неговия собствен (който застрашително изтъняваше). Само да можеше да го достигне…

С протегната ръка той се хвърли напред. Клонът, вече наведен, не се счупи. Само издаде слаб мокър звук и се огъна.

Ринсуинд откри, че сега виси на края на ивица кора и лико, която се удължаваше, докато се цепеше от дървото. Погледна надолу и с някакво фатално задоволство установи, че ще се приземи точно върху най-големия вълк.

Сега той се движеше бавно, докато кората се белеше на все по-дълга и дълга ивица. Змията го гледаше замислено.

Но кората спря да се бели. Ринсуинд вече мислено се поздравяваше, докато поглеждайки нагоре не видя нещо, което досега не беше забелязал. А там точно на пътя му висеше най-голямото стършелово гнездо, което някога бе виждал.

Той здраво стисна очи.

„Защо трол?, се питаше той. Всичко останало си е просто обичайният ми късмет, но защо и трол? Какво, по дяволите, става?“

Щрак. Сякаш изпращя клонче, само че шумът изглежда беше в главата на Ринсуинд. Щрак, щрак. И един ветрец, който и листенце можеше да разклати.

С обелването на ивицата кора гнездото на стършелите се откърти от клона. То профуча край главата на магьосника и той го видя да се смалява в устремен летеж към кръга от вдигнати нагоре муцуни.

Кръгът внезапно се затвори.

Кръгът внезапно се разшири.

И ехото се носеше през дърветата докато глутницата виеше от болка и се мъчеше да се отърве от яростния облак. Ринсуинд глупаво се ухили.

Лакътят му сбута нещо. Беше стволът на дървото. Ивицата го беше довела точно до края на клона. Но други клони нямаше. От гладката кора около него не се подаваше нищо, за което да се захване.

Но затова пък се подаваха ръце. Дори и в този момент две се протягаха през мъхестата кора покрай него — слаби ръце, зелени като млади листа. Последва изящно рамо, а след него се появи и самата горска нимфа. Тя сграбчи здраво удивения магьосник и със същата растителна сила, която вбива корените в скалата, го вкара в дървото. Твърдата кора се раздели като мъгла и се затвори като мида.

Смърт наблюдаваше безучастно. Погледна рояка мушички, които танцуваха радостния си зиг-заг около черепа му. Щракна с пръсти. Насекомите изчезнаха от въздуха. Но някакси не беше съвсем същото.

Слепият Айо отмести своята купчина чипове, погледна намръщено през онези от очите си, които в момента бяха в стаята и излезе. Няколко полубогове се изкискаха. Поне Офлър бе приел загубата на един съвършен и добър трол, ако не друго, то с прилична, почти змийска сдържаност.

Последният противник на Дамата се премести, така че се озова точно срещу нея на масата.

— Господине! — каза тя учтиво.

— Госпожо! — отвърна той. Погледите им се срещнаха.

Той беше мълчалив бог. Знаеше се, че е пристигнал в света на Диска след някакво ужасно и загадъчно произшествие в друга Евентуалност. Разбира се, привилегия на боговете е да се разполагат с външния си вид, та даже и пред други богове. На Диска Съдбата обикновено се въплъщаваше в любезен мъж на зряла възраст с посивяващи коси, плътно пригладени към едно лице, на което всяка девойка спокойно би поднесла чаша бира, ако се появи на прага й. На човек с такова лице всеки възпитан младеж охотно би помогнал на пътя. Като се абстрахираме от очите, разбира се.

Няма божество, което може да разгадае природата и характера на неговите очи. Естеството на двете очи на Съдбата на свят Диск беше такова: докато на пръв поглед те бяха просто тъмни, при по-близко вглеждане ставаше ясно — твърде късно! — че те не са нищо друго, освен дупки, които откриват един черен мрак, толкова далечен и дълбок, че у наблюдателя заговаря неудържимото влечение към черните дупки на безкрайната нощ с ужасяващите им, кръжащи звезди…

Дамата се изкашля учтиво и постави двайсети един бели чипа на масата. После извади от робата си още един — сребърен, полупрозрачен и два пъти по-голям от другите. Душата на истинския Герой винаги се радва на по-благоприятен обменен курс и се цени високо от боговете.

Съдбата повдигна вежди.

— И без измами, Госпожо — каза той.

— Но кой може да измами Съдбата? — попита тя.

Той вдигна рамене:

— Никой. И все пак всички се опитват.

— И все пак, струва ми се, че те усетих да ми помагаш малко срещу другите?

— Да, разбира се. За да бъде последната партия по-сладка, Госпожо. А сега…

Той посегна към кутията си за игра, извади нещо и го постави със задоволство на плота. Наблюдаващите божества въздъхнаха колективно. За миг дори и Дамата се изненада.

То определено беше грозно. Резбата беше несигурна, сякаш ръцете на занаятчията са треперили от ужас при мисълта, че нещото придобива форма под неохотните му пръсти. Сякаш цялото беше от пипалца и смукалца. И челюсти, забеляза Дамата. И едно огромно око.

— Мислех, че Той е умрял завинаги в началата на Времето — каза тя.

— Възможно е нашият смъртоносен приятел да се е отвратил даже да се приближи до този — засмя се Съдбата. Той се забавляваше.

— Никога не е трябвало да бъде създаван.

— И въпреки това — с назидателен тон каза Съдбата. Той пусна заровете в необикновената им кутия и погледна към нея.

— Освен, ако — добави, — не се предаваш…?

Тя поклати глава и каза:

— Играй!

— Но силите ти ли е залогът ми?

— Играй!

Ринсуинд знаеше какво има във вътрешността на дърветата: дървесина, сок, вероятно катерици. Но не и дворец.

И все пак — възглавниците под него определено бяха по-меки от дървесина, виното в дървената чаша до него беше далеч по-вкусно от сок, а и дума не можеше да става за каквото и да било сравнение между катерица и момичето пред него, което седеше със събрани колене и го гледаше съсредоточено. Освен ако изрично не споменем усещането за мекота, мъх и кожа.

Стаята беше висока, широка и осветена в мека жълта светлина, за която Ринсуинд не можа да реши дали идва от установен източник. През чепати и чворести сводове се виждаха други стаи и нещо, което приличаше на голямо криволичещо стълбище. А отвън си изглеждаше като абсолютно нормално дърво.

Момичето беше зелено — плътта му беше зелена. Ринсуинд можеше да е абсолютно сигурен в това, защото цялото й облекло се състоеше само от един медальон около врата. В дългата й коса имаше нещо мъхесто. Очите й нямаха зеници и бяха искрящо зелени. Магьосникът съжали, че навремето не бе обърнал повече внимание на лекциите по антропология в Университета.

Тя не беше продумала. Беше му посочила канапето, предложи му вино и оттам нататък само седеше вторачена в него, като от време на време потриваше дълбока драскотина на едната си ръка.

Ринсуинд тутакси си спомни, че горската нимфа дотолкова е свързана с дървото си, че заплаща състраданието си с рани:

— Съжалявам за това — бързо каза той. — Беше само нещастен случай. Искам да кажа, тези вълци, и…

— Наложило ти се е да се покатериш на дървото ми и аз те спасих — спокойно каза горската нимфа. — Имал си късмет. Както, може би, и твоят приятел?

— Приятел?

— Малкият човек с вълшебната кутия. — каза горската нимфа.

— А, да, той — отговори неопределено Ринсуинд. — Да, надявам се да е добре.

— Той се нуждае от помощта ти.

— Както винаги. И той ли се е покатерил на някое дърво?

— Той е в Двореца на Бел-Шамхарот.

Ринсуинд се задави с виното. Ушите му, ужасени от току-що чутите думи, напираха да се вмъкнат в мозъка му. Душеядецът! Спомените се втурнаха обратно в съзнанието му преди да може да ги спре…

Веднъж, още като студент по практическа магия в Невидимия Университет, заради някакъв облог, той се бе вмъкнал в малката стаичка недалеч от централната библиотека — стаята със стени, покрити с предпазни оловни пентаграми. Това бе същата тази стая, в която никому не бе позволено да остане повече от четири минути и трийсет и две секунди — време, определено след двеста години старателно експериментиране…

Внимателно бе разгърнал страниците на Книгата, завързана за октироновия пиедестал в средата на покрития с рунически букви под, не толкова за да не я открадне някой, колкото за да не избяга. Защото това беше Октавата — така препълнена с магия, че съдържаше свое неопределено съзнание и собствена чувствителност. Всъщност една магия бе изскочила от шумолящите страници и се бе загнездила в тъмните гънки на неговия мозък. И, освен увереността, че това е една от Осемте Велики Магии, никой нямаше да разбере коя точно, докато той не я кажеше. Дори и самият Ринсуинд не я знаеше. Но понякога я усещаше как се промъква незабелязано зад собственото му Аз и чака да й дойде времето…

На корицата на Октавата имаше описание на Бел-Шамхарот. Той не беше Злото, защото дори и Злото има някаква жизненост. Бел-Шамхарот беше едната страна на монетата, на която Доброто и Злото са другата.

„Душеядецът. Неговото число се намира между седем и девет; то е две по четири“ — със смразено от ужас съзнание си спомни цитата Ринсуинд.

— О, не! Къде се намира Храмът?

— В Посока към Центъра, към средата на гората — каза горската нимфа. — Много е стар.

— Но кой може да е такъв глупак, че да почита Бел… точно него? Дяволите — да, но искам да кажа — нали той е „Душеядецът“…

— Имаше… известни предимства. Пък и расата, която преди живееше в тези райони, имаше странни разбирания.

— И какво се случи с тях?

— Казах само, че преди живееха в тези райони — горската нимфа стана и протегна ръка. — Хайде, аз съм Друела. Ела с мен и виж съдбата на приятеля си. Сигурно ще бъде интересно.

— Не съм сигурен… — започна Ринсуинд.

Горската нимфа закова зеления си поглед в него.

— Мислиш ли, че имаш избор? — попита тя.

Стълбище, широко като магистрала опасваше дървото, а на всеки етаж от него водеха началото си огромни стаи. Жълтата светлина, чийто източник Ринсуинд така и не можа да определи, беше навсякъде. Освен това се носеше някакъв шум — Ринсуинд се напрегна, за да го определи — нещо като далечна гръмотевица или водопад.

— Това е дървото — кратко обясни дриадата.

— Какво прави?

— Живее.

— Точно за това се чудех. Искам да кажа, наистина ли сме в дърво? Смален ли съм на ръст? Отвън ми изглеждаше толкова тънко, че можех да го обгърна с ръце.

— То е.

— Хм, и все пак съм вътре в него?

— Да.

— Хм.

Друела се засмя.

— Знам какво си мислиш, хитър магьоснико! Погледни ме — аз не съм ли дриада? Не знаеш ли, че това, което така пренебрежително наричаш „дърво“, е самият четириизмерен аналог на цяла една многоизмерна вселена, която… — о, не, виждам, че не знаеш. Би трябвало да разбера, че не си истински магьосник, още щом видях, че нямаш жезъл.

— Загубих го в един пожар — автоматично излъга Ринсуинд.

— И нямаш шапка с извезани магически знаци върху нея.

— Отнесе я вятърът.

— И няма зъл дух.

— Умря. Виж какво, благодаря ти, че ме спаси, но, ако нямаш нищо против, струва ми се, че трябва да тръгвам. Би ли ми показала изхода…

Нещо в изражението на лицето й го накара да се обърне. Зад гърба му стояха трима мъже-дриади. Бяха не по-облечени от жената и невъоръжени. Както и да е, последната подробност беше без значение. Нямаха вид на нуждаещи се от оръжие, за да се бият с Ринсуинд. Изглеждаха абсолютно способни да си пробият път през солидна скала, като — между другото — разбият и цял полк тролове. Тримата красиви великани го погледнаха отвисоко с дървена заплаха. Кожата им беше с цвят на орехови черупки, а под нея играеха мускули, набъбнали като дини.

Той отново се обърна и немощно се усмихна на Друела. Животът отново започваше да придобива познати очертания.

— Не съм бил спасен, нали? — попита той. — Взет съм в плен, доколкото разбирам?

— Естествено.

— И вие не ме пускате да си тръгна? — Това беше просто констатация.

Друела поклати глава.

— Ти нарани Дървото. Но имаш късмет. Приятелят ти ще се срещне с Бел Шамхарот. А ти само ще умреш.

Две ръце изотзад го сграбчиха за раменете по същия начин, както корените на старо дърво се увързват безпощадно около случайно попаднало им камъче.

— С подобаваща церемония, разбира се — продължи горската нимфа. — След като Повелителят на Осмицата свърши с приятеля ти.

Единственото, което Ринсуинд можа да каже, беше:

— А пък аз никога не съм си представял, че съществуват мъже-дриади. Даже и в дъбово дърво.

Един от великаните му се ухили. Друела изсумтя.

— Глупости! Тогава откъде мислиш, че идват жълъдите?

Обгръщаше ги огромно празно пространство, което наподобяваше зала, а таванът му се губеше в златната мараня. Безкрайната стълба минаваше точно през него.

Няколкостотин горски нимфи се бяха скупчили на другия край на залата. Те се разделиха почтително щом Друела се приближи към тях и се втренчиха през Ринсуинд, когото караха насила по пътя след нея.

Повечето бяха жени, макар че между тях се виждаха и няколко от гигантските мъже. Те стояха като каменни статуи сред дребните, интелигентни жени. Насекоми, помисли си Ринсуинд. Дървото е като кошер.

Но защо въобще в него имаше дриади? Доколкото си спомняше, дървесните хора бяха измрели преди много векове. Техни наследници са станали хората, подобно на повечето други Народи на Здрача. Само елфите и троловете бяха оцелели след идването на Човека на свят Диск; елфите — защото общо взето бяха прекалено хитри, а народът на тролите — поради факта, че бяха поне толкова обиграни в изкуството да бъдат гадни, злобни и алчни, колкото и хората. Предполагаше се дриадите да са измрели, заедно с джуджетата и феите.

Околният шум тук беше по-силен. От време на време пулсиращ златен отблясък пробягваше нагоре по полупрозрачните стени, докато се изгубеше в мъглата високо над главите им. Някаква сила във въздуха го караше да вибрира.

— О, некомпетентен магьоснико — каза Друела, — погледай малко чародейство. Не уклончивата ти скучна и еднообразна магия, а магия от корена, старата магия. Дива магия. Гледай!

Около петдесет от женските дриади се събраха на пльтна купчина, оплетоха ръце, след това заотстъпваха назад, докато не се получи голям кръг. Останалите дриади подхванаха тихо и монотонно песнопение. После, по даден от Друела знак, кръгът започва да се върти по посока обратна на часовниковата стрелка.

Ритъмът все повече и повече се засилваше, сложните нишки на песнопението започнаха да се вдигат, а Ринсуинд усети, че гледа като омагьосан. За Старата Магия той бе чувал в Университета, макар че тя бе забранена за магьосници. Той знаеше, че когато кръгът се завърти достатъчно бързо срещу установеното вълшебно поле на самия свят Диск, който също бавно се въртеше, последвалото астрално триене ще създаде огромно потенциално различие, което ще се снеме с мощно разреждане на Стихийната Магическа Сила.

Кръгът сега представляваше едно неясно петно, а стените на Дървото кънтяха от ехото на песента…

Ринсуинд чувстваше познатото натрапчиво боцкане по черепа, което беше сигурен показател, че някъде наблизо се оформя тежък заряд сурова магия, и затова когато няколко секунди по-късно сноп ослепителна октаринова светлина прониза невидимия таван и с пращене се фокусира в центъра на кръга, той не онемя от изненада.

Снопът светлина създаде там образа на един брулен от вятъра, обграден отвсякъде с дървета хълм, на билото на който имаше храм. Формата му причиняваше неприятни неща на очите. Ринсуинд знаеше, че ако това е храм на Бел Шамхарот, ще има осем страни. (Осем беше също така Числото на Бел Шамхарот, което обяснява защо един разумен магьосник никога не би го споменал, стига да може да го избегне. Иначе „ще си отидеш за едната осмица“ — бе шеговитото предупреждение към начинаещите. Бел Шамхарот изпитваше особена слабост към дилетантите в магията, които като вълни на брега на необикновеното (както всъщност си и беше), бяха вече наполовина оплетени в мрежите му. Номерът на стаята, в която Ринсуинд живееше в общежитието на Университета на времето, беше 7а. Това никак не го беше учудило).

Дъжд се стичаше по черните стени на храма. Единственият признак на живот беше конят, завързан отвън, но това не беше конят на Двуцветко. Поради една единствена причина — беше твърде голям. Представляваше бял кавалерийски кон с копита, големи колкото чинии и с кожен хамут, който блестеше с подчертано показна златна украса. В момента той се наслаждаваше на торба зоб.

Имаше нещо познато около него. Ринсуинд се опита да си спомни къде го е виждал преди.

Все едно, видът му говореше, че притежава всички дадености да се движи с доста добра скорост. Скорост, която веднъж достигната, би могъл да поддържа дълго време. Всичко, което Ринсуинд трябваше да направи, се заключаваше в това да се отърве от пазачите си, да си пробие път навън от Дървото, да открие храма и да открадне коня изпод носа на Бел Шамхарот, или изпод онова, което поне му служеше за нос.

— Както изглежда, Повелителят на Осмицата има двама за вечеря — каза Друела, като гледаше сурово Ринсуинд. — Чий е този жребец, лъжлив магьоснико?

— Нямам представа.

— Наистина ли? Всъщност, няма значение. Много скоро ще разберем.

Тя махна с ръка. Фокусът на образа се измести навътре, стрелна се през една грамадна осмоъгълна арка и се устреми по коридора, който беше там.

А там една фигура се промъкваше предпазливо с гръб, опрян до стената. Ринсуинд зърна блясъка на злато и бронз.

Не можеше да сбърка тази фигура. Беше я виждал много пъти. Широките гърди, вратът като дънер на дърво, изненадващо малката глава под буйната грива черна коса, наподобяваща домат върху ковчег… можеше да назове името на пълзящата фигура, и то беше Хран Варварина.

Хран беше един от най-държеливите герои на Кръглото Море: биеше се срещу дракони, грабеше храмове, цанеше се за „наемна сабя“, беше „попът“ на всяка улична свада. Той можеше даже — за разлика от повечето герои, които познаваше Ринсуинд — да изговори дума, съставена от повече от две срички, е, ако, разбира се, му се дадеше достатъчно време и му се помогнеше малко.

На границата на слуха си Ринсуинд чу шум. Звучеше така, сякаш няколко черепа подскачаха по стълбите на някаква далечна тъмница. Той погледна настрани към пазачите си да види дали и те са го чута.

Те бяха съсредоточили цялото си ограничено внимание върху Хран, който, естествено, бе устроен на съвсем същия принцип като тях. Ръцете им стояха отпуснато върху раменете на магьосника.

Ринсуинд се наведе бързо, обърна се назад като гимнастик и побягна. Зад себе си чу виковете на Друела и удвои скоростта си.

Нещо закачи качулката на плаща му и тя се откъсна. Един мъж-дриада, който чакаше на стълбището, разпери широко ръце и дървено се ухили на летящата към него фигура. Без да забавя крачка, Ринсуинд се наведе отново, но този път толкова ниско, че брадичката му се изравни с коленете, докато в същото това време един юмрук като греда изпращя във въздуха покрай ушите му.

Отпред го чакаше цяла гора дървесни духове. Той се завъртя, отклони още един удар на объркания пазач и се засили обратно назад към кръга, като по пътя мина през дриадите, които го преследваха и ги разбута като комплект кегли.

Но отпред имаше още, които си пробиваха път през жените и забиваха юмруци в роговите длани на ръцете си в съсредоточено очакване.

— Кротувай, измислен магьоснико — каза Друела и пристъпи напред. Зад нея омагьосаните танцьорки продължаваха да се въртят; фокусът на кръга сега се изместваше по осветен във виолетово коридор.

Ринсуинд спря.

— Я остави това! — изръмжа той. — Да се разберем! Аз съм истински магьосник! — той раздразнено тропна с крак.

— Наистина ли? — попита горската нимфа. — Тогава нека видим как ще направиш магия.

— Ъ-ъ-ъ — започна Ринсуинд. Проблемът беше, че откакто древната и загадъчна магия се бе загнездила в съзнанието му, той не можеше да си спомни дори и най-простичкото заклинание за, да кажем, убиване на хлебарки или почесване по кръста, без да се използват ръцете. Маговете от Невидимия Университет се бяха опитали да обяснят това, като предположиха, че неволното запаметяване на магията е (както си и беше) блокирала всичките му клетки за запомняне на магии. В по-трудни моменти от живота си Ринсуинд бе намерил собствено обяснение за това защо дори и най-нищожните магии не искаха да се задържат в главата му за повече от няколко секунди.

Страхуваха се, бе решил той.

— Ъ-ъ-ъ — повтори той.

— И някоя малка магия ще свърши работа — каза Друела, докато го наблюдаваше как стиска презрително устна, побелял от гняв и неудобство. Тя направи знак и няколко горски духа го заобиколиха.

Магията избра точно този момент да скочи и да се намести във временно освободеното място в съзнанието на Ринсуинд. Той я усещаше как седи там и му се хили злобно и предизвикателно.

— Аз наистина знам магия — каза той със сетни сили.

— Наистина ли? 3а бога, кажи я тогава — каза Друела.

Ринсуинд не беше сигурен, че му стига куража за това, макар че Магията се опитваше да подчини езика му. Бореше се с нея.

— Ти к-хаза, че можеш да четеш мислите — смотолеви той. — Прочети я.

Тя пристъпи напред като го гледаше подигравателно в очите.

Усмивката й замръзна. Вдигна ръце като да се защити, после се отдръпна назад. От гърлото й се изтръгна вик на истински ужас.

Ринсуинд се огледа. Останалите горски духове също отстъпваха. Какво беше направил? Очевидно нещо ужасно.

Но в живота му всичко беше само въпрос на време преди нормалният баланс на вселената да се възстанови и да започне да му нанася обичайните си ужасни удари. Той се отдръпна назад, шмугна се между все още въртящите се горски духове, които създаваха магическия кръг, и зачака да види каква ще е следващата стъпка на Друела.

— Дръжте го! — изпищя тя. — Отведете го далече от Дървото и го убийте!

Ринсуинд се обърна и хукна.

През фокуса на кръга.

Избухна ослепителен блясък.

Внезапно всичко потъна в мрак.

Мярна се само неясна виолетова сянка, наподобяваща фигурата на Ринсуинд, която се смали в една точка и се стопи.

После нямаше нищо.

Хран Варварина се промъкваше безшумно по коридорите, обляни в толкова виолетова светлина, че изглеждаха почти черни. Предишното му объркване бе изчезнало. Това очевидно беше магьоснически храм, което обясняваше всичко.

Това обясняваше защо по-рано следобеда докато яздеше през потъналата в мрак гора, бе забелязал отстрани на пътя един сандък. Капакът му беше примамливо отворен, а отвътре се подаваше много злато. Но когато той скочи от коня и се опита да се приближи, от сандъка поникнаха тънки крачета и той избяга припкайки в гората и спря на няколкостотин ярда разстояние.

Сега, след няколко часа мъчително преследване, той го бе изгубил сред тези осветени като в Ада тунели. Общо взето, неприятните издълбани резки и случайните разпаднали се скелети, през които минаваше, никак не притесняваха Хран. Това отчасти се дължеше на факта, че освен че имаше изключително бедно въображение, той не беше и особено умен; както и на това, че всичките тези странни резби и опасни тунели бяха нещо съвсем обикновено за него. Една значителна част от времето му минаваше в подобни неща — диреше злато, демони или разстроени девици и ги освобождаваше съответно от собствениците, живота или поне от една от причините за мъката им.

Вижте Хран, който скача с котешка стъпка в тайнствената паст на някой тунел. Даже и на фона на виолетовата светлина кожата му има ослепителен меден блясък. По него има много злато, под формата на гривни по ръцете и краката, но иначе той е съвсем гол, само с една препаска от леопардова кожа около слабините. Беше я взел в дишащите пара гори на Хоуондаланд, след като уби притежателя й със зъбите си.

В дясната си ръка той носеше вълшебната черна сабя Кринг, която е изкована от гръм и мълния и има душа, но която не влиза в ножница. Хран я бе откраднал само преди три дни от непревземаемия дворец на Архимандрита на Б’Итуни, и вече съжаляваше за това. Тя започваше да му лази по нервите.

— Казвам ти, че тръгна по оня, последния проход вдясно — Кринг изсъска с такъв глас, сякаш стържеха с острие по камък.

— Тихо!

— Казвам само, че…

— Млъкни!

А Двуцветко…

Беше се изгубил, това му беше ясно. Или сградата беше много по-голяма, отколкото изглеждаше, или се беше озовал на някакво широко подземно ниво, без да е слязъл и едно стъпало надолу, или пък — както започваше да подозира — вътрешните измерения на мястото не се подчиняваха на горе-долу основния принцип в архитектурата и бяха по-големи от външните. И какви бяха всичките тези странни светлини? Те представляваха осмоъгълни кристали, разположени на еднакво разстояние по стените и тавана, и хвърляха неприятен отблясък, който по-скоро открояваше тъмнината, отколкото осветяваше.

А който и да беше правил резбите по стената, милозливо си помисли Двуцветко, сигурно си е попийвал доста. И то от години.

От друга страна, сградата определено беше удивителна. Строителите й са били обладани от Числото Осем. Подът представляваше непрекъсната мозайка от осмоъгълни плочки.-таваните и стените на коридорите бяха разположени под такъв ъгъл, че, ако някой ги преброеше, коридорите да имат по осем страни, а там, където мазилката бе паднала, Двуцветко забеляза, че даже и самите камъни са осмоъгълни.

— Не ми харесва — каза дяволчето от фотоапарата около врата му.

— Защо? — попита го Двуцветко.

— Странно е.

— Но ти си демон. Демоните не могат да кажат за нещо, че е странно. Искам да кажа, какво може да е странно за един демон?

— О-о — предпазливо каза дяволчето, като се огледа нервно наоколо и пристъпи от крак на крак. — Разни неща. Предмети.

Двуцветко го погледна строго.

— Какви неща?

Демончето нервно се изкашля (демоните не дишат; но на всяко интелигентно същество, независимо дали диша юга не, все пак понякога в живота му се налага да се изкашля нервно. И що се отнася до дяволчето, този беше точно един от тези случаи).

— Ами, неща — нещастно каза то. — Лоши неща. Нещата, за които не говорим, са сферата, която изобщо се опитвам да прескоча, господарю.

Двуцветко вяло поклати глава.

— Де да беше тук Ринсуинд! Той щеше да знае какво да направи.

— Той ли? — насмешливо подхвърли дяволчето — Хич не си представям магьосник да дойде тук. Те нямат нищо общо с числото осем. — То виновно се плесна през устата.

Двуцветко вдигна поглед към тавана.

— Какво беше това? — попита той. — Не чу ли нещо?

— Аз? Да чуя? Не! Нищичко! — заяви дяволчето. То рязко се прибра в кутията си и затръшва вратата. Двуцветко потропа на нея. Тя се открехна със скърцане.

— Приличаше на движещи се камъни — обясни той. Вратата се затвори с трясък. Двуцветко сви недоумяващо рамене.

— Мястото сигурно се разпада на части — каза си той. Изправи се.

— Питам! — извика той. — Има ли някой?

— НИКОЙ, Никой, никой — отговориха тъмните тунели.

— Ехо? — опита той.

— ХО, Хо, хо.

— Знам, че има някой — току-що те чух да играеш на зарове!

— РОВЕ, Рове, рове.

— Виж какво, току-що…

Двуцветко млъкна. Причината беше ярката точка светлина, която се беше появила на няколко крачки от очите му. Тя растеше бързо и след няколко секунди вече бе придобила очертанията на миниатюрен човек. На този етап той започна да вдига шум, или по-точно, Двуцветко започна да чува шума, който фигурата не беше преставала да вдига. Звучеше като нацепен писък, уловен в един дълъг миг от времето.

Дъгоцветният човек сега имаше размерите на кукла — една изкривена форма, която висеше във въздуха и се въртеше на бавни обороти. Двуцветко се зачуди защо си бе помислил точно за израза „нацепен писък“ и… си пожела да не беше.

Човечето започваше да прилича на Ринсуинд, Устата на магьосника беше отворена, а лицето му бе ярко осветено от — какво? Двуцветко установи, че мисли за странни слънца. Слънца, които хората обикновено не виждат. Той потрепери.

Въртящият се магьосник вече бе стигнал наполовина човешки ръст. Сега растежът беше по-бърз, последва миг на внезапно напрежение, втурна се струя въздух, взриви се звук. Ринсуинд изпадна от въздуха с писък. Заби се здраво в пода, задави се, после се претърколи, обвил главата си с ръце, а тялото му се беше свило на топка.

Когато прахът се слегна, Двуцветко посегна предпазливо и потупа магьосника по рамото. Човекът-кълбо се сви още по-силно.

— Аз съм — Двуцветко му обясни с готовност. Магьосникът се поразгъна малко.

— Какво? — попита той.

— Аз.

В един миг Ринсуинд се изпъна и скочи пред малкия човек, като отчаяно го стискаше за раменете. Очите му бяха огромни и диви.

— Не го казвай! — изсъска той. — Не го казвай и може и да успеем да се измъкнем!

— Да се измъкнем? Как влезе? Не знаеш ли…

— Не го казвай!

Двуцветко се отдръпна по-назад от този луд.

— Не го казвай!

— „Не казвай“ какво?

— Числото!

— Числото ли? — повтори Двуцветко. — Ей, Ринсуинд…

— Да, числото! Между седем и девет. Четири плюс четири!

— Какво, ос…

Ринсуинд тутакси запуши устата му с ръце.

— А го каза, и сме обречени. Само не го мисли много. Имай ми доверие!

— Не разбирам! — проплака Двуцветко. Ринсуинд малко се поотпусна, което ще рече, че в сравнение с опънатите му нерви струна от цигулка би приличала на желе.

— Хайде — каза той. — Да се опитаме да се измъкнем. А аз ще опитам да ти разкажа.

След първата Епоха на Магиите, освобождаването от магьосническите книги започна да се превръща в изключително сериозен проблем на свят Диск. Магията си остава магия, дори и временно вкарана в оковите на пергамента и мастилото. Тя има своя потенция. Това не е проблем, докато притежателят на книгата е още жив, но с настъпването на смъртта му вълшебната книга се превръща в източник на неконтролируема мощ, която трудно може да бъде обезвредена.

Накратко, от вълшебните книги изтича магия. Изпробвани са различни решения. Държавите близо до Ръба чисто и просто натоварваха книгите на умрелите магове с оловни пенталфи и ги изхвърляха от Края на Диска. В околностите на Центъра съществуващите възможности не бяха чак толкова добри. Една от тях беше да поставят опасните книги в метални кутии с отрицателно зареден октирон и да ги пуснат в бездънните морски дълбини (заравянето им в дълбоки пещери на сушата бе забранено от по-рано, след като някои области се оплакаха от ходещи дървета и петглави котки), но не след дълго магията се просмука навън и в крайна сметка рибарите започнаха да се оплакват от стада невидими риби или някакви миди със способности на медиум.

Временно разрешение на проблема беше конструирането в разни центрове на магическото знание на огромни помещения, изградени от денатуриран октирон, който е непроницаем за повечето видове магия. Тук можеше да се съхраняват по-опасните магьоснически книги, докато отслабне силата им.

Ето така се бе оказала в Невидимия Университет и Октавата — най-великата от всички магьоснически книги, притежание в миналото на Създателя на Вселената. Именно това бе книгата, която заради облог някога бе разлистил Ринсуинд. Беше имал на разположение една единствена секунда, за да погледне страницата, преди да се задействат безбройните алармени магии, но това време се беше оказало предостатъчно за една магия да изскочи от нея и да се загнезди в паметта му като жаба под камък.

— И после какво? — попита Двуцветко.

— О-о, изхвърлиха ме. Набиха ме, разбира се.

— И никой не знае какво всъщност прави магията?

Ринсуинд поклати глава.

— Беше изчезнала от страницата — каза той. — Никой няма да я узнае преди да я кажа. Или докато не умра, разбира се. Тогава тя един вид ще се произнесе. Единственото, което знам, е, че спира вселената или слага край на Времето, или нещо такова.

Двуцветко го потупа по рамото.

— Няма полза от мрачни мисли — окуражи го той. — Нека да потърсим друг изход.

Ринсуинд отново поклати глава. Всичкият му ужас вече се беше изчерпал. Той сякаш беше преминал бариерата на ужаса, и сега съзнанието му се намираше в мъртвото спокойно състояние, което е отвъд. Все едно, поне беше престанал да бръщолеви несвързано.

— Обречени сме — заключи той. — Обикаляме цяла нощ. Казвам ти, това място е паяжина. Без значение е накъде вървим, така или иначе, пак ще стигнем до средата.

— Все пак, много мило, че дойде да ме потърсиш — каза Двуцветко. — Как точно успя да го направиш? Беше много внушително.

— Ами — сковано започна магьосникът. — Просто си помислих: „Не мога да зарежа там милия Двуцветко“ и…

— Така че, това, което трябва да направим сега, е да намерим този Бел Шамхарот, да му обясним как стоят нещата и той може би ще ни пусне да си вървим — каза Двуцветко.

Ринсуинд завъртя ръка около слепоочието си.

— Това трябва да е смешното ехо тук вътре — каза той. — Стори ми се, че те чух да казваш думи като „намерим“ и „обясним“.

— Точно така.

Ринсуинд се облещи срещу него на фона на пъклената лилава светлина.

— Да намерим Бел Шамхарот? — попита той.

— Да. Не е необходимо да се замесваме.

— Да намерим Палача на Души и да не се замесваме? Може би само ще му кимнем и ще го попитаме как да стигнем до изхода? Да обясняваме нещата на Повелителя на Осм-м-м — Ринсуинд изяде края на думата тъкмо навреме и довърши: — Ти си луд! Ей! Върни се!

Втурна се по коридора след Двуцветко, и само след няколко мига се закова на място със стон.

Виолетовата светлина тук беше по-силна и придаваше на всичко нови неприятни цветове. Това не беше коридор, а широка стая със стени, чийто брой Ринсуинд не се осмели да пресметне, и ос… и 7а коридора, които тръгваха от нея.

Малко по-настрани той видя и нисък олтар с точно толкова стени, колкото четири пъти по две. Но той не заемаше центъра на стаята. Центърът бе зает от огромна каменна плоча с два пъти повече страни от квадрат. Изглеждаше масивна. На странната светлина тя като че ли беше леко наклонена на една страна, а един от краищата й стърчеше гордо над околните плочки.

Двуцветко стоеше на нея.

— Хей, Ринсуинд! Виж кой е тук!

Багажът изприпка от един от коридорите, които заобикаляха стаята.

— Чудесно — каза Ринсуинд. — Великолепно. Той може да ни изведе оттук. Сега.

Двуцветко вече тършуваше из сандъка.

— Да — каза той. — След като направя няколко снимки. Само да наглася приспособлението…

— Казах сега…

Ринсуинд млъкна. Точно срещу него, в края на коридора стоеше Хран Варварина и стискаше в юмрука си — бут огромна черна сабя.

— Ти? — неуверено попита Хран.

— Аха. Да — отвърна Ринсуинд. — Хран, нали? Отдавна не сме се виждали. Какво те води насам?

Хран посочи Багажа.

— Това — каза той. Това количество разговор изглежда бе изтощило Хран. После добави с тон, който съчетаваше едновременно изявление, претенция, заплаха и ултиматум:

— Мое.

— Това принадлежи на Двуцветко, този тук — каза Ринсуинд. — Един съвет — не го докосвай.

Осъзна, че точно това не биваше да казва, но Хран вече беше блъснал Двуцветко настрани и протягаше ръце към Багажа…

…от който изникнаха крака, той отскочи назад и заплашително повдигна капак. На крехката светлина на Ринсуинд му се стори, че различава редици огромни бели зъби, бели като бял бук.

— Хран — бързо заговори той, — има нещо, което трябва да ти кажа.

Хран го погледна озадачено.

— Какво?

— Отнася се до числата. Виж, нали знаеш, ако събереш седем и едно, или три и пет, или ако от десет извадиш две, получаваш число. Докато сме тук, не го казвай и може и да ни се усмихне щастието да се измъкнем живи оттук. Или поне мъртви.

— Кой е този? — попита Двуцветко. В ръцете си той държеше кафез, който бе изровил най-отдолу от дъното на Багажа. Изглеждаше пълен със сърдити розови гущери.

— Аз съм Хран — гордо заяви Хран. После погледна Ринсуинд.

— Какво? — попита той.

— Само не го казвай, разбра ли? — каза Ринсуинд.

Той погледна сабята в ръката на Хран. Беше черна, такова черно, в което по-скоро са закопани всички цветове, отколкото само един-единствен цвят, а на острието й имаше сложно декориран рунически надпис. Но още по-забележителен беше ореолът й от слаб октаринов блясък. Сабята също трябва да го беше забелязала, защото внезапно заговори с глас, който твърде много приличаше на шума от нокът, прокаран по стъкло.

— Странно — каза тя. — Защо да не може да каже осем?

— ОСЕМ, Сем, ем — повтори ехото. Дълбоко под земята последва почти недоловимо стьржене.

А ехото, макар и поотслабнало, не искаше да отмре. То се удряше от стена в стена, мяташе се и се връщаше, а лилавата светлина проблясваше в синхрон със звука.

— Ти го направи! — изпищя Ринсуинд. — Предупредих те, че не бива да казваш осем!

Той млъкна, ужасен от самия себе си. Но думата вече бе навън и се присъедини към сестрите си в общата последователност.

Ринсуинд се обърна и понечи да побегне, но въздухът внезапно стана по-гъст и от меласа. Нарастваше магически заряд, по-голям, отколкото някога бе виждал; а когато болезнено бавно се раздвижеше, крайниците му оставяха следи от златни искри, които се очертаваха във въздуха.

Зад гърба му последва тътен, когато огромната октагонална плоча се вдигна във въздуха, увисна за миг на единия си край, а после се заби с трясък в пода.

Нещо слабо и черно изпълзя от дупката и се уви около глезена му. Той изпищя и се стовари тежко върху вибриращите плочи. Пипалото започна да го притегля по пода.

После Двуцветко се озова пред него и се запротяга да стигне ръцете му. Той сграбчи отчаяно ръцете на дребния човек и двамата паднаха, като се взираха един друг в лицето. Дори и в това положение Ринсуинд продължи да се влачи.

— Какво те държи? — изпъшка той.

— Н-нищо! — отговори Двуцветко. — Какво става?

— Влачат ме в тази дупка, ти какво ще кажеш?

— О, Ринсуинд, съжалявам…

— Ти съжаляваш…

Последва шум като от пеещ трион и натискът върху краката на Ринсуинд внезапно спря. Обърна глава и видя Хран — свит до дупката, а сабята му вдигаше пушилка, докато сечеше пипалата, устремени към него.

Двуцветко помогна на магьосника да се изправи на крака и двамата се свиха до каменния олтар, без да изпускат от очи подивялата фигура, която се бореше с ръцете-преследвачи.

— Няма да стане — каза Ринсуинд. — Повелителят може да материализира пипала. Какво правиш?

Двуцветко трескаво прикрепваше клетката с разстроените гущери към фотоапарата, който бе прикачил към един триножник.

— На всяка цена трябва да снимам това — промърмори той. — Това е изумително. Чуваш ли ме, дяволче?

Дяволчето от фотоапарата открехна миниатюрния си отвор, хвърли светкавичен поглед на обстановката около дупката и потъна вдън кутията. Нещо докосна крака му и Ринсуинд подскочи, а петата му се стовари върху едно „търсещо“ пипало.

— Хайде — каза той. — Време е да се изпаряваме. — Той сграбчи ръката на Двуцветко, но туристът се възпротиви.

— Да избягаме и да зарежем Хран с това нещо? — попита той.

Ринсуинд го погледна тъпо.

— Защо не? Това му е работата.

— Но то ще го убие!

— Би могло и по-лошо да е — отвърна Ринсуинд.

— Какво?

— Можеше да убие нас — Ринсуинд наблегна логически. — Хайде!

Двуцветко посочи с пръст.

— Ей! Хванало е Багажа ми!

Преди Ринсуинд да успее да го задържи, Двуцветко заобиколи дупката и изтича до сандъка, който се влачеше по пода, докато в същото време капакът му се опитваше безрезултатно да захапе оковалото го пипало. Малкият човек започна яростно да рита пипалото.

Друго едно изскочи от бъркотията покрай Хран и го сграбчи през кръста. Самият Хран вече се бе превърнал в неясна фигура сред затягащите се спирали. Пред очите на ужасения Ринсуинд сабята на Героя бе избита от ръката му и полетя към някаква стена.

— Магията ти! — изкрещя Двуцветко.

Ринсуинд не помръдна. Той гледаше Нещото, което се вдигаше от дупката. Беше едно огромно око и то гледаше право в него. Едно пипало се затегна около кръста му и магьосникът изскимтя.

Думите на магията се качиха неканени в гърлото му. Като насън той отвори уста и се приготви да произнесе първата сричка на древния пра-човек.

Друго пипало изсвистя като камшик, уви се около гърлото му и започна да го души. Със залитане и като се задъхваше, Ринсуинд бе повлечен по пода.

Една мощна ръка улови фотоапарата на Двуцветко, който прелетя с триножника си. Магьосникът инстинктивно го сграбчи, също както прадедите му биха сграбчили камък, изправени пред опасността от освирепял тигър. Само да можеше да замахне достатъчно силно и да го запрати срещу Окото…

…Окото, което заемаше цялото пространство пред него. Ринсуинд усещаше как волята му изтича като вода през решето.

Пред него вцепенените гущери се размърдаха в клетката си върху фотоапарата. Глупаво, както човек, комуто предстои да бъде обезглавен, забелязва всяка драскотина и всяко петънце по ешафода, Ринсуинд видя, че те имаха свръхдълги синкаво-бели опашки, които заплашително пулсираха.

Докато го издърпваха към Окото, ужасеният Ринсуинд вдигна апарата като да се защити и в същия миг чу гласа на дяволчето:

— Сега са почти готови, повече не мога да ги задържа. Моля всички да се усмихнат.

Последва…

…светлинен лъч — толкова бял и толкова ярък…

…че въобще не приличаше на светлина.

Бел Шамхарот изпищя — един вик, който започна в далечната ултра зона и завърши някъде във вътрешностите на Ринсуинд. Пипалцата мигновено станаха твърди като желязо, запращайки разните си товари навсякъде из стаята, преди да се съберат отново, за да предпазят поразеното Око. Цялата купчина скочи в дупката и секунда по-късно няколко десетки пипала сграбчиха огромната плоча и я тръшнаха на мястото й, а по краищата й останаха да се мятат само няколко заклещени, останали неприбрани крайника.

Хран се приземи, претърколи се, отскочи от една стена и се вдигна на крака. Напипа сабята си и започна методично да сече обречените ръце. Ринсуинд лежеше на пода и се съсредоточаваше върху това да не полудее. Неясен шум от дърво го накара да обърне глава.

Багажът се бе приземил върху изкривения си капак. Сега той се клатушкаше ядосано и размахваше във въздуха малките си крачка.

Внимателно, Ринсуинд се огледа наоколо за Двуцветко.

Малкият човек се бе свил на купчина до стената, но поне стенеше.

Магьосникът се довлече с мъка до него и прошепна:

— Какво по дяволите беше това?

— Защо бяха толкова ярки? — промърмори Двуцветко. — Господи, главата ми…

— Твърде ярки ли? — попита Ринсуинд. Погледът му се плъзна по пода до клетката върху фотоапарата. Гущерите вътре, сега вече забележимо по-слаби, го наблюдаваха с интерес.

— Саламандрите — простена Двуцветко. — Снимката ще бъде осветена, знам си аз…

— Нима това са саламандри? — невярващо попита Ринсуинд.

— Разбира се. Стандартно приложение.

Ринсуинд се примъкна до апарата и го вдигна. И по рано беше виждал саламандри, разбира се, но те бяха по-дребни на вид. Освен това тези, които той беше видял, плуваха в буркан със саламура в избите на биолого-антикварния музей на Невидимия Университет, тъй като живите саламандри бяха изчезнали от околностите на Кръглото Море.

Опита се да си припомни малкото, което знаеше за тях. Бяха вълшебни същества. Освен това нямаха уста, тъй като съществуваха изцяло благодарение на подхранващите свойства на октариновата дължина на вълната в слънчевата светлина на свят Диск, която приемаха през кожата си. Естествено, те поглъщаха и останалата слънчева светлина и я съхраняваха в специална торбичка, докато не дойдеше времето да я отделят по естествен път. Пустиня, населена от Дискови саламандри, представляваше същински фар нощем.

Ринсуинд ги постави на земята и кимна строго. Създанията се бяха тъпкали с обилната октаринова светлина, която беше на това вълшебно място, а след това нещата бяха тръгнали по естествения си начин.

Фотоапаратът се плъзна по триножника. Ринсуинд се прицели да го ритне, но не улучи. Започваше да ненавижда мъдрото крушово дърво.

Нещо дребно го опари по-бузата. Раздразнено го избърса.

Изведнъж нещо започна остро да стърже. Той се огледа и един глас, сякаш прокарваха длето по коприна, каза:

— Това е твърде непристойно.

— Млък — каза Хран. Той използваше Кринг, за да отреже връхната част на олтара. Погледна към Ринсуинд и се ухили. Поне Ринсуинд се надяваше, че гримасата от единия край на устата му до другия, е усмивка.

— Могъща магия — изкоментира варваринът, като се облегна тежко на оплакващата се сабя с ръка, голяма колкото бут. — Сега сме съсобственици на съкровището, а?

Нещо малко и твърдо го перна по ухото и Ринсуинд изръмжа. Полъхна едва доловим ветрец.

— Откъде знаеш, че там вътре има съкровище? — попита той.

Хран пое дълбоко дъх и успя да пъхне пръстите си под камъка.

— Крушите се намират под крушови дървета. А съкровищата — под олтари — каза той. — Логика.

Зъбите му изскърцаха. Камъкът се издигна и се стовари тежко на пода.

Този път нещо удари Ринсуинд по ръката, и то силно. Той замахва във въздуха и погледна към нещото, което бе уловил. Беше парче камък с пет плюс три страни. Погледна към тавана. Биваше ли да поддава така? Хран започна да си тананика нещо, докато късаше кожата на осквернения олтар.

Въздухът пропука, заблестя, забръмча. Неуловими, смътни ветрове грабнаха плаща на магьосника и го развяха във въртопчета от сини и зелени искри. Покрай главата му зафучаха луди, полуоформени духове, които виеха и ломотеха несвързано.

Опита се да вдигне ръка. Веднага я заобиколи бляскава октаринова корона, докато наоколо ревеше усилващият се магически вятър. Вихърът профуча през стаята без ни най-малко да раздвижи въздуха и въпреки това той блъскаше клепачите на Ринсуинд наопаки — отвътре — навън. След това продължи да пищи нататък по тунелите, а зловещият му, вещаещ смърт вой се удряше лудо от стена в стена.

Двуцветко се олюля, превит на две в устата на астралната буря.

— Какво е това, по дяволите? — извика той.

Ринсуинд се извърна. В същия миг виещият вятър го сграбчи и почти го преобърна. Вихрени полтъргайсти, кръжащи в движещия се въздух, го сграбчиха за краката.

Ръката на Хран се стрелна и го хвана. Миг по-късно той и Двуцветко бяха завлечени и напъхани под закрилата на разрушения олтар и лежаха задъхани на пода.

До тях, говорещата сабя Кринг искреше, а магичното й поле се бе покачило стократно от бурята.

— Дръж се! — изпищя Ринсуинд.

— Вятърът! — крещеше Двуцветко. — Откъде идва? Накъде духа? — Той погледна към Ринсуинд, чиято физиономия изразяваше истински ужас, и това само го накара да се вкопчи още по-силно в камъните.

— Обречени сме — промърмори Ринсуинд, докато таванът над главите им скърцаше и се движеше. — Откъде идват сенките? Точно натам духа вятърът.

Това, което всъщност ставаше, както и магьосникът сам добре знаеше, беше, че когато оскърбеният дух на Бел Шамхарот потъна през дълбоките хтонични равнини, бродещият му дух бе изсмукан от самите камъни в района, който, според най-добрите свещеници на Диска, е едновременно под земята и Някъде Другаде. В резултат на това храмът му се изоставяше на разрухата на Времето, което в продължение на хиляди години срамежливо не се бе осмелявало да се приближи до мястото. Сега внезапно освободената, акумулирана тежест на всички тези затворени секунди, се стоварваше върху разхлабените камъни.

Хран погледна към разширяващите се горе пукнатини и въздъхна. После пъхна два пръста в устата си и свирна.

Странно, но истинският звук прозвуча мощно над псевдозвука на разширяващия се астрален въртоп, който се оформяше в центъра на огромната осмоъгълна плоча. Последва го тихо тъпо ехо, което му се стори, че звучи особено — като търкаляне на странни кости. После се чу и друг шум, в който нямаше и следа от нещо необичайно. Беше глух конски тропот.

Бойният кон на Хран се появи в лек галоп през един скърцащ свод и се изправи на задните си крака до господаря си, а гривата му се развяваше от силния вятър. Варваринът стана, метна скъпоценните си торби в един чувал, който висеше на седлото и най-накрая яхна животното. Той се пресегна, сграбчи Двуцветко за врата и го изтегли през основата на седлото. Когато конят се обърна назад, Ринсуинд направи отчаян скок и се приземи зад Хран, който не направи никакво възражение.

Конят чаткаше безпогрешно по тунелите, като прескачаше неочаквано появили се бабунки чакъл и ловко заобикаляше огромните камъни, които се сгромолясваха от огъващия се покрив. Увиснал здраво на седлото, Ринсуинд гледаше назад.

Нищо чудно, че конят се движеше толкова бързо. Съвсем близо зад тях, през проблясващата лилава светлина, се носеха бързо голям, страшен на вид сандък и един фотоапарат, който летеше опасно ниско над земята на трите си крака. Толкова голяма бе способността на мъдрото крушово дърво да следва господаря си навсякъде, че даже предметите за задгробния живот на мъртвите императори по традиция са били правени от него…

Те излязоха на открито миг преди осмоъгълната арка окончателно да се пречупи и да се сгромоляса.

Слънцето изгряваше. Когато храмът се разпадна, зад тях се вдигна стълб прах, но те не се обърнаха назад. Жалко, защото Двуцветко би могъл да направи снимки, необичайни даже и за стандартите на Диска.

Нещо се раздвижи в димящите развалини. Сякаш над тях се издигаше зелен килим. После едно дъбово дърво се вдигна на спирала, разклонявайки се като експлодираща зелена ракета, и се оказа в средата на вековен гъстак още преди върховете на старите му клони да са престанали да потрепват. Бук поникна бързо като гъба, съзря, изгни и потъна в облак прах от сухо, гнило дърво сред напиращото нагоре поколение. Храмът вече представляваше полузарита купчина от покрити с мъх камъни.

Но Времето, което още от началото се бе опитало да го хване за гърлото, сега се заемаше да довърши работата. Врящите допирни точки между разлагащата се магия и покачващата се ентропия избучаха с тътен надолу и застигнаха галопиращия кон, чиито ездачи — самите те творение на Времето — въобще не го забелязаха. Но той се заби в омагьосаната Гора със силата на вековете.

— Внушително, нали? — забеляза един глас откъм коляното на Ринсуинд, докато конят галопираше леко през мъглата от разлагащо се дърво и падащи листа.

Гласът звучеше със зловещ металически оттенък Ринсуинд погледна надолу към сабята Кринг. На главата й имаше няколко рубина. Той не можеше да се освободи от усещането, че го наблюдават.

От хълмовете на края на гората пътниците наблюдаваха борбата между дърветата и Времето, която можеше да има само един единствен изход. Това беше нещо като допълнение към основната цел на спирането им, а именно — да се унищожи една доста голяма мечка, която бе имала неблагоразумието да се приближи на хвърлей място от Хран.

Ринсуинд наблюдаваше Хран над парчето си тлъсто месо. Даде си сметка, че Хран, който се нагърбва със задачата да бъде герой, бе съвсем различен от поръбващия си винце, от гуляйджията Хран, който идваше от време на време в Анкх-Морпорк. Той беше предпазлив като котка, гъвкав като пантера и се чувстваше съвсем уверено, като у дома си.

При това, аз оживях след Бел Шамхарот, припомни си Ринсуинд. Фантастично.

Двуцветко помагаше на героя да сортира съкровището, откраднато от храма. Оказа се главно сребро с неприятни лилави камъни. В купа изобилстваше от представители на всякакви паяци, октоподи и обитаващите дървета октарсиери от пустините на Централните Земи.

Ринсуинд се опитала си запуши ушите за скърцащия зад гърба му глас. Безуспешно.

— …след това принадлежах на Пашата на Ре’дурат и играх важна роля в битката при Великия Неф и там именно получих малката резка, която сигурно си забелязал на около две-трети от долния край на острието ми — обясняваше Кринг от временния си дом в една туфа. — Някакъв неверник носеше октиронова яка, което беше твърде нечестно, но пък и аз, разбира се, по онова време бях доста по-остра, а господарят ми имаше навика да цепи копринени кърпички във въздуха с мен и… отегчавам ли те?

— А? О, не, не, никак. Много е интересно — заговори Ринсуинд, като все още не отделяше поглед от Хран. Доколко можеше да разчита на него? Ето ги тук, сред пустошта, наоколо гъмжеше от троли…

— Личеше си, че си културен човек — продължаваше Кринг. — Толкова рядко срещам наистина интересни хора, все едно за колко време. Това, за което наистина си мечтая, е една хубава камина, някъде, където и да е, над която тихо и кротко да си вися. Веднъж, например, прекарах няколкостотин години на дъното на едно езеро.

— Трябва да е било интересно — разсеяно каза Ринсуинд.

— Не съвсем.

— Да, да, и аз мисля така.

— Това, което наистина искам да бъда, е палешник. Не знам какво означава, но ми звучи като съществуване с някакъв смисъл в него.

Двуцветко изтича до магьосника.

— Хрумна ми страхотна идея — изпя той.

— А-ха — отегчено отвърна Ринсуинд. — Защо не вземем Хран да ни придружи до Куирм?

Двуцветко го погледна смаяно.

— Как позна?

— Само си помислих, че ти ще си го помислиш — отговори Ринсуинд.

Хран престана да тъпче сребро в дисагите си и им се ухили окуражително. После погледът му се върна обратно върху Багажа.

— Ако той е с нас, кой ще посмее да ни нападне? — попита Двуцветко.

Ринсуинд потърка брадичката си.

— Хран? — предположи той.

— Но ние му спасихме живота в Храма!

— Е, ако под „нападне“ имаш предвид „убие“ — каза Ринсуинд — не мисля, че ще го направи. Не е такъв човек. Просто ще ни обере, ще ни върже и ще ни зареже на вълците.

— Хайде, стига.

— Виж какво, такъв е истинският живот — сопна му се магьосникът. — Я се виж, мотаеш се и разнасяш сандък, натъпкан със злато. Не ти ли се струва, че някой, и то с пълно основание, би се възползвал от шанса да ти го задигне? — Аз бих го направил, продължи той наум, само да не бях видял какво прави Багажът на любопитните пръсти.

После отговорът го осени. Погледът му се плъзна от Хран към фотоапарата. Дяволчето бе заето с прането си в едно миниатюрно корито, а саламандрите дремеха в клетката си.

— Хрумна ми нещо — каза той. — Чуй, кое е това нещо, което героите наистина желаят?

— Злато? — попита Двуцветко.

— Не. Питам: наистина?

Двуцветко сбърчи вежди.

— Не разбирам — каза той. Ринсуинд вдигна фотоапарата и извика:

— Хран, би ли се приближил?

Дните минаваха спокойно. Наистина, веднъж малка шайка мостови троли се опитаха да ги хванат от засада, а друга една вечер банда разбойници за малко да ги изненадат (но неблагоразумно се опитаха да проучат съдържанието на Багажа преди да убият спящите). Хран си поиска, и получи, двойна надница и в двата случая.

— Ако ни се случи нещо лошо — обясни Ринсуинд, — тогава няма да има кой да работи с вълшебния апарат. И тогава — край на снимките на Хран, ясно ли е?

Хран кимна, а погледът му бе прикован на последната снимка. Тя изобразяваше Хран, заел геройска поза, и стъпил с един крак върху купчина убити троли.

— Аз и ти и малкият приятел Двуцветко, ние всички се разбираме чудесно — каза той. — А утре ще може ли да заснемем по-хубав профил, а, става ли?

Той грижливо уви снимката в тролска кожа и я прибра при другите в дисагите си.

— Изглежда, че става — радостно каза Двуцветко, когато Хран избърза напред да разузнае пътя.

— Естествено — отговори Ринсуинд, — това, което героите обичат най-много, е самите себе си.

— Знаеш ли, че започваш да се справяш доста добре с фотоапарата?

— Аха.

— Може би ще се зарадваш на това — Двуцветко му подаде една снимка.

— Какво е това?

— О, нищо особено — снимката, която направи в Храма.

Ринсуинд погледна с ужас. Там, обграден от няколко пипала, беше един огромен, извит като спирала, загрубял, намазан с отрова, нефокусиран палец.

— Това е историята на моя живот — немощно каза той.

— Ти печелиш — каза Съдбата и бутна купчината души през масата. Събраните богове се отпуснаха. — Ще има и други игри. — добави той.

Дамата се усмихна на две очи, които бяха като дупки във вселената.

А след това нямаше нищо освен останките от опустошени гори и облак прах на хоризонта, който се разсея с полъха на вятъра. И една черна, дрипава фигура, седнала на вдлъбнат, обрасъл с мъх километричен камък. Именно нея несправедливо обсипваха с какви ли не обиди, от нея се ужасяваха и страхуваха, и въпреки това, тя беше единственият приятел на бедните и най-добрият лечител за смъртно ранените.

Смърт, макар, разбира се, и да нямаше очи, наблюдаваше как Ринсуинд изчезва с такова изражение на лицето, че ако то въобще можеше да се мени, сега би било намръщено. Смърт, макар и винаги изключително зает, реши, че сега има хоби. Имаше нещо у този магьосник, което извънредно много го безпокоеше. Защото той не спазваше уговорки.

— ЩЕ МИ ПАДНЕШ, МИЛИЧЪК — проговори Смърт с глас, сякаш захлупваха оловни ковчежни капаци — САМО ПОЧАКАЙ.