Цветът на магията

НА КРАЯ НА СВЕТА

Създаването му бе продължило дълго. Сега той беше почти готов и робите разбиваха последните парчета от глинения калъп.

Там, където друга група роби усърдно търкаше металните му страни, той вече започваше да лъщи на слънцето с копринения, органичен блясък на пресен бронз. Още беше топъл, даже и след седмица охлаждане в леярната.

Главният Астроном на Крул махна леко с ръка и носачите му свалиха трона на земята в сянката на корпуса.

Точно като риба, помисли си той. Огромна летяща риба. А за какви ли морета?

— Наистина е великолепен — прошепна той. — Истинско произведение на изкуството.

— Занаят — каза набитият мъж до него. Главният Астроном бавно се обърна и вдигна поглед към безчувственото лице на мъжа. Не е кой знае колко трудно за едно лице да изглежда безчувствено, когато на мястото, където би трябвало да се намират очите му, има две златни сфери. Те блестяха обезпокояващо.

— Наистина занаят — каза астрономът и се усмихна. — Бих казал, че на целия Диск няма по-добър майстор от теб, Златнооки. Прав ли съм?

Занаятчията замълча, а голото му тяло — съвсем голо, ако не броим колана със сечивата, сметалото на китката и тъмния му загар — затрепери от напрежението, докато осмисляше какво се крие зад тази последна забележка. Златните очи сякаш гледаха в някакъв друг свят.

— Отговорът е и да, и не — пай-после каза той. Някои от по-нискостоящите астрономи, изправени зад трона, ахнаха при тази липса на добри обноски, но Главният Астроном с нищо не показа, че я е забелязал.

— Продължавай — каза той.

— Липсват ми някои основни професионални умения. И въпреки това аз съм Златноокият Среброръкият Дактилос — каза майсторът. — Аз направих металните войни, които пазят Гробницата на Пичиу, аз проектирах Светлинните Язовири на Великия Неф, аз построих Двореца на Седемте Пустини. И въпреки това — той посегна и потупа едното си око, което леко издрънча, — когато построих големската армия за Пичиу, той ме обсипа със злато, а после, за да не създам нещо, което да конкурира онова, което направих за него, ме ослепи.

— Мъдро, но жестоко — съчувствено каза Главният Астроном.

— Да. И затова се научих да чувам настроението на металите и да виждам с пръстите си. Научих се да различавам рудите по вкуса и мириса им. Направих си тези очи, но не мога да ги накарам да прогледнат.

— После ме повикаха да построя Двореца на Седемте Пустини, в резултат на което, Емирът ме отрупа със сребро, а после — нещо, което не ме изненада много — нареди да ми отсекат дясната ръка.

— Жестока пречка за работа като твоята — кимна Главният Астроном.

— Използвах част от среброто, за да си направя тази нова ръка, като приложих пялото си ненадминато познание по лостовете и опорните точки. Върши ми работа. След като създадох първия огромен Светлинен Язовир, който беше с капацитет 50 000 слънчеви часа, племенните съвети на Неф ме покриха с ефирна коприна и после прерязаха сухожилията ми, за да не мога да избягам. Като резултат на това, бях малко затруднен и трябваше да използвам коприната и малко бамбукови пръчки, за да си построя летателен апарат, с който да се изстрелям от най-високите кули на затвора.

— Който с многобройни отклонения те доведе в Крул — каза Главният Астроном. — А пък човек не може да се отърси от усещането, че някое друго, алтернативно занимание — да кажем, отглеждането на марули — би те изложило на далеч по-малък риск от това да те убиват къс по къс. Защо настояваш да се занимаваш точно с това?

Златноокият Дактилос сви рамене.

— Просто съм добър в тая работа — каза той.

Главният Астроном вдигна отново поглед към бронзовата риба, която сега блестеше като гонг на обедното слънце.

— Толкова е красива! — измърмори той. — И неповторима. Хайде, Дактилос, припомни ми каква награда ти бях обещал?

— Ти поиска да ти създам риба, която да плува през моретата на пространството, лежащи между световете — бавно произнесе майсторът-занаятчия. — В замяна на което… в замяна…

— Да? Паметта ми вече не ме слуша — доволен заговори Главният Астроном, като галеше топлия бронз.

— В замяна — продължи Дактилос, без почти никаква надежда в гласа, — ти щеше да ме освободиш и нямаше да режеш нищо от тялото ми. Не искам никакво богатство.

— Аха, сега си спомням — старецът вдигна ръката си, осеяна със сини вени, и добави: — Излъгал съм.

Последва едва чуто трепване във въздуха и златноокият мъж се олюля на краката си. После погледна към стрелата, която стърчеше от гърдите му, и уморено сведе глава. Няколко капки кръв се пукнаха върху устните му.

Наоколо не се чуваше никакъв шум (освен бръмченето на няколко търпеливи мухи), докато той много бавно вдигна ръка и напипа стрелата.

Дактилос изръмжа.

— Неизпипана работа — каза той и политна назад.

Главният Астроном подритна тялото с крак и въздъхна.

— Ще има кратък период на скърбене, както се полага на майстор-занаятчия — каза той. Видя как една голяма муха-месарка кацна на едно от златните му очи, а после отлетя озадачена… — Май стига толкова — каза Главният Астроном и даде знак на няколко роби да изнесат трупа.

— Готови ли са хелонавтите? — попита той.

Главният отговорник по изстрелването се спусна напред.

— Да, ваше величество.

— Казани ли са правилните молитви?

— Току-що, ваше величество,

— Колко остава до входа?

— Прозорецът на изстрелването — тактично го поправи главният отговорник по изстрелването. — Три дни, ваше величество. Опашката на гигантската Атуин ще бъде в рядко подходящо положение.

— Тогава единственото, което ни остава, е да намерим съответните жертви — заключи Главният Астроном.

Главният отговорник по изстрелването се поклони.

— Океанът ще ги осигури — каза той.

Старецът се усмихна и каза:

— Той винаги го прави.

— Де да можеше да пилотираш…

— Де да можеше да управляваш…

Една вълна заля палубата. Ринсуинд и Двуцветко се спогледаха.

— Не спирай да изгребваш! — изкрещяха те в един глас и се хвърлиха към кофите.

След малко раздразненият глас на Двуцветко се процеди от подгизналата във вода каюта.

— Не виждам защо пък аз да съм виновен — каза той. Подаде още една кофа нагоре, а магьосникът я изля през борда.

— Ти трябваше да си на стража — сряза го Ринсуинд.

— Аз ни спасих от тези, дето искаха да ни вземат в робство, не си ли спомняш — каза Двуцветко.

— Предпочитам да съм роб, отколкото труп — отвърна магьосникът. Той се изправи и се взря в небето. Сякаш се озадачи.

Той някак си не беше вече същият Ринсуинд, който се спаси от пожара в Анкх-Морпорк преди около шест месеца. Ако не друго, беше с повече белези по себе си и бе пропътувал много повече. Той бе посетил Централните Земи, бе открил за себе си любопитните нрави на много цветни народи — като неизбежно получаваше нови и нови белези от рани в хода на пътуването — и даже беше плавал няколко незабравими дни по легендарния Дехидриран Океан в сърцето на невероятно сухата пустиня, известна като Великия Неф. В едно по-студено и по-мокро море бе видял носещи се по повърхността планини от лед. Беше яздил въображаем дракон. Почти беше изрекъл най-мощната магия на Диска. Беше…

…отпред съвсем определено имаше по-малко хоризонт, отколкото беше редно да има.

— Хмм? — попита Ринсуинд.

— Казах, че няма нищо по-лошо от робството — каза Двуцветко. Долната му устна увисна, когато магьосникът запрати кофата си далече в морето и се отпусна тежко върху потъналата във вода палуба. Лицето му бе станало по-сиво от камък.

— Виж какво, съжалявам, че забих лодката в рифа, но тя по всичко изглежда, не иска да потъне, така че, рано или късно, няма начин да не стигнем до суша — утешително каза Двуцветко. — Това течение все трябва да води нанякъде.

— Погледни хоризонта — монотонно пропя Ринсуинд.

Двуцветко примижа нататък.

— Нищо странно не виждам — след малко каза той. — Е, вярно, сякаш е по-малък, отколкото е обикновено, но…

— Това е заради Водопада на Ръба — каза Ринсуинд. — Отнася ни към края на света.

Последва дълга тишина, нарушавана само от плясъка на вълните, докато потъващият кораб бавно се въртеше по течението. То вече беше станало доста силно.

— Сигурно точно затова се ударихме в оня риф — каза Ринсуинд. — През нощта сме се отклонили от курса.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита го Двуцветко и започна да тършува из вързопа, който бе завързан на сухо за перилото.

— Не разбираш ли? — отяде му се Ринсуинд. — Та ние ще паднем от Края на света, по дяволите!

— Нищо ли не можем да направим?

— Не!

— Тогава не виждам никакъв смисъл да се паникьосваме. — спокойно каза Двуцветко.

— Знаех си аз, че не трябва да идваме чак толкова близо до Ръба — вайкаше се Ринсуинд. — Де да можех…

— Де да ми беше тук фотоапаратът — каза Двуцветко, — но той е там на оня кораб с робовладелците и с останалата част от Багажа, и…

— Там, където отиваме, няма да ти трябва Багаж — сряза го Ринсуинд. Той се отпусна и мрачно се загледа в един далечен кит, който непредпазливо бе попаднал в течението към Ръба и сега се бореше срещу него.

На скъсения хоризонт се появи бяла линия, а на магьосника му се стори, че даже чува далечен тътен.

— Какво става след като корабът премине Водопада на Ръба? — попита Двуцветко.

— Кой може да знае?

— Е, тогава може би просто ще продължим да плаваме нататък през пространството и ще стигнем до някой друг свят. — Погледът на малкия човек замечтано се отнесе нанякъде. — Това би ми харесало.

Ринсуинд изсумтя.

Слънцето се вдигна на небето, като сега, толкова близо до Ръба, изглеждаше забележимо по-голямо. Те седяха с гръб към мачтата, заети всеки със собствените си мисли. От време на време единият или другият се хващаше и изтребваше безцелно някоя и друга кофа, без никакво разумно обяснение защо го прави.

Морето около тях сякаш започна да се оживява. Ринсуинд забеляза няколко дървени трупи, които се движеха в крак с тях, а точно под повърхността водата бе населена с всякакъв вид риби. Естествено — течението сигурно гъмжеше от храна, обрана от континентите покрай Центъра. Чудеше се що за живот би било това да плуваш непрекъснато, за да се задържиш неизменно на едно и също място. Почти същото като моя случай, реши той. Забеляза малка зелена жаба, която шляпаше отчаяно в хватката на неумолимото течение. За най-голямо удивление на Двуцветко, той взе едно гребло и внимателно го протегна към малкото земноводно, което с признателност изпъпли върху него. Само миг по-късно мощни челюсти прорязаха водната повърхност и захапаха безсилно мястото, където жабата бе плувала.

Жабата погледна Ринсуинд от дланите му, а после замислено го ухапа по палеца. Двуцветко се изкикоти. Ринсуинд пъхна жабата в първия джоб, който му попадна и се престори, че не го е чул.

— Много хуманно, но защо? — попита Двуцветко. — Нали всичко ще е все едно след час.

— Затова — неопределено отговори Ринсуинд и изгреба няколко кофи. Сега нагоре хвърчаха пръски и течението беше толкова силно, че навсякъде около тях се образуваха и разбиваха вълни. Струваше им се неестествено топло. Морето бе покрито с гореща златна мараня.

Бученето сега се беше засилило. На няколкостотин ярда от тях една сепия, по-голяма от всичко, което Ринсуинд някога бе виждал, проряза повърхността и шибна яростно водата с пипала, преди отново да потъне. Нещо друго огромно и което за щастие не можеше да бъде идентифицирано, виеше в мъглата. Цяло ято летящи риби се преметнаха в облак от капчици дъга, успяха да прелетят няколко метра във въздуха и отново паднаха във водата, където ги помете водовъртежът.

Те изтичаха от света. Ринсуинд захвърли кофата и сграбчи мачтата в очакване на гърмящия, окончателен край на всичко, който с шеметна бързина се приближаваше към тях.

— Трябва да видя това… — каза Двуцветко, наполовина падайки и наполовина залитайки към носа.

Нещо твърдо и неподвижно се удари в корпуса, който се завъртя на 90 градуса и застана странично на невидимата пречка. После корабът спря внезапно и дъжд студена морска пяна се пръсна върху палубата, така че за няколко секунди Ринсуинд се оказа под няколко стъпки вряща зелена вода. Той започна да пищи, а след това подземният свят придоби дълбокия звънтящ лилав цвят на избледняващото съзнание, защото точно в този момент Ринсуинд започна да се дави.

Събуди се с уста, пълна’с изгаряща течност и, когато преглътна, тъпата болка в гърлото му го върна в пълно съзнание.

Дъските от лодката го натискаха в гърба, а Двуцветко се бе надвесил над него сериозно обезпокоен. Ринсуинд простена и се изправи.

Оказа се, че е станала грешка. Краят на света беше няколко метра по-нататък

Отвъд него, на нивото точно под границата на безкрайния Водопад на Ръба, се простираше най-общо, нещо магическо.

На около седемдесет мили от тях и на достатъчно безопасно разстояние от силата на течението към Ръба, едномачтово корабче с голямо триъгълно червено платно, типична за робовладелците на свободна практика, се носеше безцелно през кадифения здрач. Екипажът — колкото беше останал — се беше скупчил на предната палуба, около хората, които трескаво работеха по сала.

Капитанът — як мъж, който носеше така характерните за жителите на Великия Неф тюрбани до лактите, бе пропътувал много, беше видял доста странни народи и любопитни неща, една значителна част от които, съвсем закономерно, беше поробил или откраднал. Той бе започнал кариерата си като моряк по Дехидрирания Океан в сърцето на най-сухата пустиня на Диска. (Водата на Диска има и необичайно четвърто състояние, което се получава от интензивна горещина в съчетание със странните изсушаващи последици на октариновата светлина; тя се дехидрира, като оставя сребриста утайка, нещо като свободно носещ се пясък, по който съвсем спокойно би могъл да плава един добре построен кораб. Дехидрираният Океан е странно място, но не чак толкова, колкото са рибите му.) Капитанът никога преди това не се бе плашил сериозно. Сега беше ужасен.

— Нищо не чувам — каза той на първия помощник-капитан.

Помощник-капитанът се взря в мрака.

— Може да е паднало през борда? — в гласа му просветна искрица надежда. Като в отговор на това, от гребната палуба под краката им долетя яростен трясък, придружен от шума на цепещо се дърво. Моряците се скупчиха боязливо и размахаха брадви и фенери.

Най-вероятно не биха се осмелили да ги използват, даже и ако Чудовището се втурнеше насреща им. Преди да разберат напълно ужасната му същност, няколко мъже го бяха нападнали с брадви, при което то се бе отклонило от целенасоченото си търсене на кораба и или ги бе изхвърлило през борда, или — може би? — ги беше изяло. Капитанът не беше съвсем сигурен. Нещото изглеждаше като най-обикновен дървен морски сандък. Може би малко по-голям от обикновено, но не чак толкова, че да буди подозрение. Но ако понякога той сякаш беше пълен със стари чорапи и най-различни други предмети, то друг път — той потрепери от страх — той сякаш беше, като че ли имаше… Опита се да не мисли за това. Точно затова хората, които се бяха удавили зад борда, сигурно са били по-късметлии от тези, които То бе хванало. Опита се да не мисли за това. Там имаше зъби, зъби като бели надгробни камъни, и език, червен като махагон…

Опита се да не мисли за това. Нищо не излезе.

Но той горчиво си помисли за едно друго нещо. Това щеше да е последният път, когато спасява неблагодарни удавници при загадъчни обстоятелства. Робството е далеч по за предпочитане пред акулите, нали? А пък после те избягаха и когато моряците му решиха да изследват големия им сандък — а как, все пак, се бяха появили те насред безбрежния океан, седнали върху големия си сандък? — той ухап… Пак се опита да не мисли повече за това, но се чудеше какво ли ще стане, когато проклетото нещо разбере, че собственикът му вече не е на борда…

— Салът е готов, господарю — каза първият помощник-капитан.

— Тогава, пуснете го във водата! — извика капитанът. — Качвайте се! — и — Запалете кораба!

В края на краищата, размишляваше той, няма да е толкова трудно да си намери друг кораб, но можеше и да се наложи да почака доста време в Рая, който моллите така рекламираха, преди да му дадат нов живот. Нека вълшебният сандък да яде омари!

Някои пирати се сдобиваха с безсмъртие чрез страхотни прояви на жестокост или с отчаяна смелост. Други стигаха до безсмъртието като натрупваха несметно богатство. Но още преди много време капитанът беше взел принципното решение за себе си да се сдобие с безсмъртие, като не умира.

— Какво е това, по дяволите? — попита Ринсуинд.

— Красиво е — блажено отвърна Двуцветко.

— За това ще помисля след като разбера какво е — каза магьосникът.

— Това е Дъгата на Ръба — каза един глас точно зад лявото му ухо — и в действителност имаш късмет, че можеш да я наблюдаваш. Е, поне отгоре.

Гласът бе съпроводен от студения лъх на риба. Ринсуинд замръзна на място.

— Двуцветко? — извика той.

— Да?

— Ако се обърна, какво ще видя?

— Името му е Тетис. Казва, че е морски трол. Това е неговата лодка. Той ни спаси — обясни Двуцветко. — Ще се огледаш ли сега?

— Не точно сега, благодаря. И защо тогава не минаваме отвъд Ръба? — с каменно спокойствие попита Ринсуинд.

— Защото лодката ви удари Обиколната Ограда — каза гласът зад него (с тон, който накара Ринсуинд да си представи подводни бездни и скрити Неща в коралови рифове).

— Обиколната Ограда ли? — повтори той.

— Да. Тя обикаля по края на света — обясни все още невидяният трол. Над грохота на водопада на Ринсуинд му се стори, че различава плясъка на гребла. Надяваше се да са гребла.

— Аха, искаш да кажеш Обиколката на Диска — каза Ринсуинд. — Обиколката оформя краищата на Нещата.

— Същото прави и Обиколната Ограда — каза тролът.

— Иска да каже ето това. — Двуцветко посочи надолу. Ринсуинд проследи с поглед пръста му, ужасен от това, което можеше да види…

От лодката в посока към Центъра, на няколко стъпки от бялата водна повърхност беше провесено въже. Лодката беше закачена за него — закотвена и въпреки това подвижна — чрез сложно сглобени скрипци и малки дървени колелца. Те се въртяха по цялата дължина на въжето, докато невидимият гребец управляваше морския съд по самия ръб на Водопада. Това обясняваше едната загадка, но какво придържаше въжето?

Ринсуинд се вгледа в него и видя здрав, дървен стълб, който стърчеше от водата няколко ярда по-напред. Докато той гледаше, лодката се приближи до него и го подмина, а малките колелца изтрополиха равномерно по жлеба, който очевидно беше направен специално за целта.

Магьосникът забеляза също, че от основното въже на интервали от около един ярд висяха по-малки въжета.

Върна се обратно при Двуцветко.

— Виждам, че Е нещо, но КАКВО е това нещо?

Двуцветко сви рамене. Зад Ринсуинд морският трол каза:

— Там горе е моят дом. Ще поговорим повече, когато стигнем. Сега трябва да греба.

Ринсуинд установи — ако гледа напред, означаваше, че трябва да се обърне и да види какво всъщност представлява морският трол, а не беше съвсем сигурен дали иска вече да го направи. Вместо това, погледна към Дъгата на Ръба.

Тя висеше в мъглата на известно разстояние над края на света и се появяваше само сутрин и вечер, когато светлината от малкото кръжащо слънце на Диска минаваше покрай масивното туловище на Гигантската Атуин, Световната Костенурка и достигаше магичното поле на Диска точно под прав ъгъл.

Появи се двойна дъга. Близо до края на Водопада се намираха седемте второстепенни цвята, които искряха и танцуваха в пръските на умиращите морета.

Но те изглеждаха твърде бледи в сравнение с по-широката ивица, която плаваше отвъд и не благоволяваше да се включи в един спектър с тях.

Това беше Царският Цвят, на който всички второстепенни цветове са само частични, блудкави и слаби отражения. Това беше октарината, цветът на магията. Той беше жив, ярък и трептящ; неоспоримият пигмент на въображението, защото, където и да се появеше, това беше знак, че самата материя се покорява на мощта на магичното съзнание. Беше самото омагьосване.

Но на Ринсуинд винаги му изглеждаше нещо средно между зелено и лилаво.

Скоро едно малко петънце на Ръба на Света се превърна в островче или в скала, кацнала така опасно на повърхността, че водите на водопада се завъртаха шеметно около нея преди началото на дългото си падане. На нея бе построена наколна колиба и Ринсуинд видя, че най-горното въже на Обиколната Ограда се изкачваше по скалистия остров през поредица метални колове и в действителност влизаше в колибата през малко кръгло прозорче. По-късно научи, че това е така, за да може тралът да бъде предупреден за идването на какъвто и да било плавателен съд по неговата отсечка от Обиколната Ограда. Това ставаше посредством цял куп последователно наредени малки бронзови звънчета, внимателно прикрепени към въжето.

В централната част на острова от необработено дърво бе построена груба, плаваща ограда. Тя се състоеше от няколко стари, негодни кораба и голямо количество свободно носещо се по водата дърво под формата на талпи, греди и даже цели дървесни стволове, по някои от които още растяха зелени листа. На такова малко разстояние от Края, Магичното поле на Диска беше толкова интензивно, че от само себе си се освобождаваше сурова илюзия, а едновременно с това през всичко проблясваше мъглива корона.

С няколко последни скърцащи тласъка лодката се плъзна срещу малък наколен кей. Щом тя се заземи и образува електрическа верига, Ринсуинд долови всички познати усещания, характерни за огромно свръхестествено излъчване — маслено, синкаво на вкус и с мирис на тенеке. Навсякъде около тях лепкаво и безшумно в света валеше чиста, нефокусирана магия.

Магьосникът и Двуцветко се покатериха по дъските и чак тогава, за първи път, Ринсуинд видя трола.

Той въобще не беше толкова страшен, колкото си го беше представял.

— Хм — обади се след малко въображението му.

Не че тролът вдъхваше ужас. Наместо отвратителната чудовищна уродливост с вторично придобити израстъци, която бе очаквал да види, Ринсуинд се озова срещу един доста тумбест, но не твърде грозен старец, който съвсем спокойно би минал за нормален човек в който и да е град, стига, разбира се, другите хора да са свикнали да виждат стари хора, явно съставени от вода и почти от нищо друго. Сякаш океанът беше решил да създаде форма на живот, като си спести цялата досадна процедура по еволюцията и чисто и просто бе оформил част от себе си в едно двуного същество и го беше пуснал да се размотава по брега. Тролът имаше приятен, полупрозрачен син цвят. Докато Ринсуинд го зяпаше, през гърдите му се стрелна малко ято сребърни риби.

— Не е възпитано да зяпаш — каза тролът. Устата му се отвори с гребена на една малка вълна и се затвори по абсолютно същия начин, както водата се събира над камък.

— Така ли? И защо? — отвърна Ринсуинд. Как не се разпада, крещеше мозъкът му от любопитство. — Защо не се разлива?

— Ако ме последвате до вкъщи, ще ви намеря храна и дрехи за преобличане — тържествено каза тролът. Той тръгна нататък по скалите, без даже да се обърне да види дали ще го последват. В края на краищата, къде другаде можеха да отидат? Започваше да се стъмва, а от края на света духаше хладен мокър вятър. Мимолетната Дъга над Ръба вече беше избледняла и мъглите над водопада започваха да изтъняват.

— Хайде — каза Ринсуинд и сграбчи Двуцветко за лакътя. Но туристът не прояви никакво желание да се помръдне.

— Хайде — повтори магьосникът.

— Как мислиш, дали ще можем когато се стъмни съвсем да погледнем надолу и да видим Гигантската Атуин, Световната Костенурка? — попита Двуцветко, като не откъсваше очи от кълбестите облаци.

— Не, надявам се — отговори Ринсуинд. — Наистина се надявам. Хайде да тръгваме сега, а?

Двуцветко неохотно го последва в колибата. Тролът беше запалил няколко лампи и се беше изтегнал удобно в един люлеещ се стол. Щом влязоха, той се изправи на крака и наля в две чаши някаква зелена течност от висока кана. На слабата светлина той като че ли фосфоресцираше, така както правят топлите морета в кадифените летни нощи. И за да добави чудноват блясък към тъпия ужас, обзел Ринсуинд, той като че ли изглеждаше и с няколко инча по-висок.

Повечето от мебелите в стаята сякаш бяха кутии.

— Хм. Наистина си си избрал велико местенце. — каза Ринсуинд. — Уникално.

Той се пресегна към едната чаша и погледна зелената течност, която проблясваше в нея. Дано да става за пиене, помисли си той. Защото ще го изпия. Преглътна.

Беше същото вещество, което Двуцветко му беше дал в лодката, но тогава, по онова време, не му бе обърнал внимание, защото беше зает с по-важни неща. Сега имаше възможност спокойно да опита вкуса му.

Устата на Ринсуинд се изкриви. Той леко изскимтя. Единият му крак се вдигна конвулсивно и го удари болезнено в гърдите.

Двуцветко замислено въртеше в ръце чашата си и се мъчеше да определи аромата.

— Гхлен, Сивосинкав — каза той. — Ферментиралата орехова напитка, която замразяват и дестилират в родината ми. С характерната за нея окаденост… Пикантна. От западните плантации в, аха, Рехигридските Провинции, нали? Доколкото виждам по цвета, от реколтата от следващата година, струва ми се. Мога ли да попитам как си се снабдил с него?

(Растенията на Диска освен че се деляха на категориите, известни най-общо като „едногодишни“ — засаждани тази година, за да узреят по-късно същата година; „двугодишни“ — засаждани тази година, за да пораснат следващата година; и „многогодишни“ — засаждани тази година, за да растат, докато е необходимо, включваха също така и няколко редки „миналогодишници“, които, поради необикновеното четириизмерно усукваме в гените им, можеше да бъдат засадени тази година, за да пораснат миналата година. Ореховото вино беше изключително специално, тъй като можеше да узрее цели осем години преди в действителност да бъде засято семето му. То се славеше с това, че дарява някои от хората, които го пият със способността да виждат в бъдещето, което от гледна точка на ореха си беше просто минало. Странно, но това беше самата истина.)

— С времето всички неща идват към Обиколната Ограда — с поучителен тон каза тралът, докато равномерно се полюшваше на стола си. — Работата ми е да събирам плуващите останки. Дървенията, разбира се, и корабите. Варели с вино. Бали платове. Вас.

Нещо просветна в съзнанието на Ринсуинд.

— Аха, това е мрежа, нали? Ти си опънал мрежа точно на края на морето!

— Обиколната Ограда — кимна тролът. През гърдите му пробягаха вълни.

Ринсуинд погледна към фосфоресциращата тъмнина, която заобикаляше острова и глупаво се ухили.

— Естествено — каза той. — Удивително! Можеш да потопиш цели купища от нея и да я прикрепиш към рифове, и… за бога! мрежата трябва да е много здрава.

— Тя Е — каза Тетис.

— Би могло да се опъне на разстояние няколко мили, ако се намерят достатъчно скали и разни други неща — продължаваше магьосникът.

— Десет хиляди мили. Аз патрулирам само в тази отсечка.

— Та това е една трета от цялата обиколка на Диска!

Тетис кимна повторно и от това малко се разплиска. И докато двамата мъже се почерпиха с още малко от зеленото вино, той им разказа за Обиколната Ограда, за усилията, изразходвани за построяването й, за древното и мъдро Царство на Крул, което я бе конструирало преди няколко века, и за седемте армии, които непрекъснато патрулираха, за да я поддържат в изправност и да връщат спасеното от тях на Крул. Разказа им и за начина, по който Крул се бе превърнал в страната на спокойствието, управлявана от най-ерудираните търсачи на знанието, и за това как те непрекъснато се опитваха да разберат в най-малки подробности удивителната сложност на вселената, за това как моряците, скитащи се по Обиколната Ограда, се превръщат в роби и как обикновено им режат езиците. След възклицанията, които последваха тази част от разказа му, много приятелски той им обясни колко безсмислено е да се съпротивляват и че е невъзможно да избягат от острова — освен ако не стигнат с лодка до един от останалите триста и осемдесет острова, които лежаха между този и самия Крул. Или ако не скочат от Края на света — и им изтъкна огромните преимущества на това да бъдеш ням, в сравнение, да речем, с това да бъдеш мъртъв.

Последва мълчание. Приглушеният нощен тътен от Водопада на Ръба правеше тишината само още по-тежка.

После люлеещият се стол започна отново да скърца. Тетис изглеждаше страшно пораснал по време на монолога.

— Няма нищо лично във всичко това — допълни той. — Аз също съм роб. Ако се опитате да ме обезвредите, ще бъда принуден да ви убия, естествено, но няма да ми е особено приятно да го направя.

Ринсуинд погледна трептящите юмруци, отпуснати свободно върху скута на трола. Обзе го подозрението, че те биха могли да го ударят с цялата сила на цунами.

— Мисля, че не разбираш. Аз съм гражданин на Златната Империя — заобяснява Двуцветко. — Сигурен съм, че Крул не би желал да си навлече гнева на Императора.

— А как ще разбере Императорът? — попита тролът. — Да не мислиш, че си първият гражданин на Империята, който е намерил края си на Обиколната Ограда?

— Аз никога няма да бъда роб! — изкрещя Ринсуинд. — По-добре… по-добре да скоча от Ръба! — Той се удиви от звученето на собствения си глас.

— Наистина ли? — попита тропът. Люлеещият се стол отлетя назад към стената и една синя ръка сграбчи магьосника през кръста. Миг по-късно тролът вече крачеше навън от колибата, стиснал небрежно Ринсуинд в единия си юмрук.

Той спря чак когато стигна до оня край на острова, където се намираше Ръба. Ринсуинд изписка жално.

— Я млъкни, иначе наистина ще те изхвърля през Ръба — сряза го тролът. — Държа те, нали? Гледай!

Ринсуинд погледна.

Пред него се разстилаше мека черна нощ, а звездите й, обвити в мъгла, кротичко блещукаха. Но очите му се насочиха надолу, привлечени от някакво неудържимо очарование.

На Диска сега беше полунощ и, следователно, слънцето се намираше далече, далече долу, и се люлееше бавно под огромния, заскрежен коремен щит на Гигантската Атуин. Ринсуинд направи един последен опит да съсредоточи погледа си върху върховете на обувките си, които стърчаха над ръба на скалата, но самата височина го отклони.

От двете му страни две бляскави завеси от вода се спускаха с грохот надолу към безкрайността, тъй като островът разбиваше морето на две по пътя му към дългото падане. На стотина ярда под магьосника най-голямата сьомга, която той някога беше виждал, изхвръкна от пяната с див, отривист и абсолютно безнадежден скок. После падна обратно, и пак, и пак, в златната светлина под света.

От тази светлина израснаха огромни сенки — като стълбове, подпиращи покривана вселената. На стотици мили под себе си магьосникът различи очертанията на нещо, ръба на нещо…

Като в онези странни малки филмчета, където силуетът на декорираното стъкло внезапно придобива очертанията надве лица, гледката под него се завъртя в една цялостна, нова, ужасяваща перспектива. Защото там, долу беше главата на слон, голяма колкото среден континент. Един могъщ бивник прорязваше като планина златистата светлина и очертаваше след себе си разширяваща се сянка към звездите. Беше навел леко глава и огромното му рубинено око можеше да мине за червена супергигантска звезда, която е успяла да грейне посред пладне.

Под слона…

Ринсуинд преглътна и се опита да не мисли…

Под слона нямаше нищо освен далечният, болезнен диск на слънцето. А покрай него, тържествено и бавно минаваше нещо, което, съдейки по огромните му като градове люспи, ямите на кратерите и по лунния му скалист релеф, без съмнение беше плавник.

— Да те пусна ли? — предложи тралът.

— Гннне — отговори Ринсуинд и се задърпа назад.

— Живея тук на Ръба цели пет години и не съм имал куража да го сторя — прогърмя Тетис. — Нито пък ти го имаш, доколкото мога да преценя. — Той отстъпи назад и пусна Ринсуинд, който се свлече на земята.

Двуцветко се приближи до Ръба и надникна.

— Фантастично — каза той. — Само да ми беше тук фотоапаратът… Какво друго има там долу? Искам да кажа, ако можеше да скочиш какво би видял?

Тетис седна на една оголена скала. Високо над Диска луната излизаше иззад облак и го правеше да изглежда като от лед.

— Кой знае, моят дом е там долу, може би — бавно каза той. — Отвъд глупавите ви слонове и тази смешна костенурка. Един истински свят. Понякога идвам тук и гледам, но някак все не мога да направя тази една последна крачка… Истински свят, с истински хора. Там някъде долу имам жени и деца… — Той млъкна и си издуха носа. — Тук, на Края, много бързо научаваш от какво си направен.

— Стига с тези приказки, моля те — простена Ринсуинд. Той се обърна и види Двуцветко, който стоеше безгрижно на самия край на скалата. — Гннее — каза той и опита да се зарови в камъка.

— Там долу има друг свят? — попита Двуцветко, като надничаше. — Къде точно?

Тролът неопределено махна с ръка.

— Някъде — каза той. — Това е всичко, което знам. Беше съвсем малък свят. Предимно син.

— Тогава защо си тук? — попита Двуцветко.

— Не е ли очевидно? — заядливо отвърна тролът. — Изпаднах от Ръба!

Той им разказа за света на Батис, някъде сред звездите, където народът на морските хора е построил цял куп процъфтяващи цивилизации в трите огромни океана, които се простират през диска му. Той бил месар, един от кастата, която с риск на живота си, изкарвала хляба си на големи, земни яхти с мощни платна. Те влизали дълбоко в сушата и преследвали стадата сърни и биволи, от които гъмжели брулените от вятъра континенти. По прищявка на вятъра, неговата собствена яхта била отнесена в неотбелязани на картата земи. Другите от екипажа взели малката гребна вагонетка и поели към някакво далечно езеро, но Тетис, като капитан, избрал да остане на кораба си. Бурята го отнесла точно до скалистия ръб на света и го прехвърлила, а заедно с това го разбила на трески.

— Първо падах — разказваше Тетис, — но падането не е толкова лошо. Всъщност, само приземяването боли, а под мен нямаше нищо. Падах, и гледах как светът се върти и се отдалечава в пространството, докато не се изгуби сред звездите.

— После какво стана? — попита Двуцветко, затаил дъх, с поглед, зареян в мъгливата вселена.

— Замръзнах — простичко каза Тетис. — За щастие, това е нещо, което моята раса може да издържи. Но от време на време се разтопявах, когато минавах покрай други светове. Имаше един, струва ми се, че беше оня, дето си помислих, че е обвит в странен пръстен от планини, а то се оказа, че е най-големият дракон, който въобще можете да си представите, покрит със сняг и със следледникови скали, стиснал опашката в устата си… та, казвам ви, приближих се на около десетина левги от него, прелетях над пейзажа като комета и, честно, повече не се задържах там. После, по едно време се събудих и видях, че вашият свят лети срещу мен като топка, запратена от Създателя и, ами… приземих се в морето, недалеч от Обиколната Ограда, по посока обратна на часовниковата стрелка от Крул. Всякакъв вид създания се забиват в Оградата, а точно по онова време търсеха роби да попълнят състава на междинните станции и аз се озовах там. — Той млъкна и се втренчи в Ринсуинд. — Всяка нощ излизам тук и гледам надолу — завърши той, — но никога не скачам. Трудно е да събереш кураж тук, на Ръба.

Ринсуинд започна да пълзи решително към колибата. Той леко изпищя, когато тралът го вдигна, макар и не грубо, и го изправи на крака.

— Удивително — каза Двуцветко и се надвеси още по-навън от Ръба. — И значи там има много други светове?

— Доста, предполагам — отвърна тропът.

— Предполагам, че човек би могъл да изобрети някакво ъъне знам, някакво приспособление, което да го предпази от студа — замислено каза малкият човек. — И някакъв кораб, с който да премине Ръба и да плава към най-далечни светове… Чудя се дали…

— Да не си посмял даже да си го помислиш! — простена Ринсуинд. — Я стига си бръщолевил, ясно ли е?

— Те всички в Крул говорят така — каза Тетис, и добави: — Е, разбира се, тези, които имат езици.

— Спиш ли?

Двуцветко продължи да хърка. Ринсуинд го ръгна злобно в ребрата.

— Попитах, спиш ли? — изръмжа той.

— Уфхггхн…

— Трябва да се измъкнем оттук преди да е дошла флотата, дето събира спасените останки!

Утринната светлина се процеждаше като помия през единствения прозорец на колибата и се разплискваше по купчините от спасените във водата кутии и вързопи, разхвърляни из цялото помещение. Двуцветко изръмжа още веднъж и се опита да се зарови в кълбото от кожи и одеала, които им беше дал Тетис.

— Виж, тук има всякакъв вид оръжие и боеприпаси — каза Ринсуинд. — Той е излязъл някъде. Когато се върне, можем да го обезвредим и… и… абе, после ще измислим нещо. Какво ще кажеш?

— Идеята не ми харесва много — каза Двуцветко. — Пък и, малко е неучтиво, а?

— Дрън-дрън — сряза го Ринсуинд. — Това е жестока вселена.

Той затършува из купчините около стените и избра един тежък ятаган с вълнообразно острие, който вероятно е бил гордостта и радостта на някой пират. Приличаше на тоя тип оръжие, което разчита на тежестта си не по-малко, отколкото на острието си като бръснач. Вдигна го непохватно.

— Щеше ли да остави нещо такова да се мотае насам-натам, ако то можеше да го нарани по някакъв начин? — зачуди се на глас Двуцветко.

Ринсуинд въобще не му обърна внимание и зае позиция до вратата. И когато, десетина минути по-късно тя се отвори, той замахва, без капчица колебание, към процепа на височина, на каквато според него трябваше да се намира главата на трола. Ятаганът изсвистя без никакъв резултат през съвършено празно то пространство и удари рамката на вратата, от което Ринсуинд изгуби равновесие и се просна на земята.

Над него някой въздъхна. Вдигна очи и срещна лицето на Тетис, което тъжно се клатеше наляво-надясно.

— Нямаше да ме нарани — каза тропът. — И въпреки това съм наранен. Дълбоко наранен. — Той се пресегна над магьосника и извади сабята от дървото. Без явно усилие, той огъна острието й в кръг и я запрати далеч над скалите, където тя се удари в някакъв камък, отскочи, като не преставаше да се върти, в сребърна дъга и се загуби някъде в мъглите, скупчени над Водопада на Ръба.

— Много дълбоко наранен — заключи той. Посегна надолу до вратата и метна една торба към Двуцветко.

— Това е една убита сърна, точно както вие, хората, я обичате, малко раци и морска сьомга. От Обиколната Ограда са се погрижили — небрежно каза той.

Той сурово погледна към туриста, а след това отново погледна надолу към Ринсуинд.

— Какво зяпаш? — попита той.

— Ами, само дето… — започна Двуцветко.

— …в сравнение със снощи — помогна му Ринсуинд.

— …си толкова малък — завърши Двуцветко.

— Аха, ясно — внимателно каза тролът. — Сега пък персонални забележки. — Той се изправи в цял ръст, който сега временно възлизаше на четири стъпки. — Това, че съм направен от вода, не значи, че съм направен от дърво, разбрахте ли?

— Съжалявам — каза Двуцветко и бързичко изпълзя от кожите.

— Вие сте направени от мръсотия — каза тролът, — но аз не коментирам неща, за които самите вие не сте виновни, нали? Да. От нас ни най-малко не зависи как ни е направил Създателят, така мисля аз. Но, ако искате да знаете, вашата луна тук е доста по-мощна от луните около моя собствен свят.

— Луната ли? — учуди се Двуцветко. — Не разб…

— Щом трябва да обяснявам — сприхаво каза тролът, — страдам от хроничните приливи и отливи.

В тъмнината на колибата издрънча камбана. Тетис прекоси скърцащия под до сложното устройство от лостове, телени въжета и звънци, монтирано върху най-високата, част на Обиколната Ограда, където тя минаваше през колибата.

Камбаната издрънча повторно, а след това започна да бие в странен, отривист ритъм в продължение на няколко минути. Тролът застана с ухо, плътно долепено до нея.

Когато биенето спря, той бавно се обърна и ги погледна разтревожено.

— По-важни сте, отколкото си мислех — каза той. — Няма да чакате флотата, която събира спасените неща. Ще ви вземе летателен апарат. Така казват от Крул! — Той повдигна рамене. — А аз даже не бях изпратил съобщението още, че сте тук. Някой пак пие орехово вино.

Той вдигна един голям дървен чук, който висеше на колона до камбаната и с няколко удара изсвири с него кратка мелодия.

— Това ще бъде предадено от кантонер на кантонер по целия път назад до Крул — каза той. — Наистина е великолепно, нали?

Той се носеше като стрела над морето, на около един човешки бой над него, и въпреки това оставяше пенеста диря, когато силата, която го държеше горе — каквато и да беше тя, се забиваше внезапно с все сила във водата. Ринсуинд знаеше каква сила го държи горе. Той беше, щеше да е първият, който би си признал, че е страхливец, че е некомпетентен, че даже и като некадърник не е достатъчно добър; и въпреки това, все пак той беше що-годе някакъв магьосник, знаеше една от Осемте Велики Магии, когато му дойдеше времето, самият Смърт лично щеше да дойде да го вземе, така че, можеше да различи действително съвършено наточената магия, когато и да я видеше.

Лещата, която леко се плъзгаше по водната повърхност към острова, беше широка може би двайсет стъпки и беше съвършено прозрачна. По периферията й бяха насядали цял куп мъже в черни роби, завързани поотделно с кожени ремъци за диска, и всеки един от тях се беше втренчил във вълните долу с такова измъчено и болезнено изражение на лицето, че прозрачният диск изглеждаше накачен отвсякъде с гаргойли.

Ринсуинд въздъхна с облекчение. Звукът беше толкова необичаен, че накара Двуцветко да откъсне поглед от приближаващия се диск и да го насочи към него.

— Важни сме, честна дума — обясни Ринсуинд. — Иначе не биха хабили цялата тази енергия за някакви си двама потенциални роби. — Той се ухили.

— Какво има? — попита Двуцветко.

— Ами, дискът трябва да е бил създаден от Чудния Концентратор на Фреснел — авторитетно каза Ринсуинд. — Това обяснява много редки и нестабилни негови съставки, като, например, дъх на дракони и т.н., и отнема цяла седмица на поне осем четвърторазредни магьосника да си го представят. Пък и всичките тези магьосници на него, на които трябва да се дават хидрофоби…

— Искаш да кажеш, че те мразят водата? — попита Двуцветко.

— Не, не може да се каже така — отвърна магьосникът. — Омразата, също като любовта, е притегателна сила. Точната дума е, че им се повдига от нея, самата мисъл за нея ги отвращава. Един истински хидрофоб трябва да се обучава в дехидрирана вода още от раждането си. Искам да кажа, че за едната магия това струва цяло състояние. Но те стават великолепни магьосници по метеорологичните прогнози. Дъждовните облаци просто се предават и си отиват.

— Звучи ужасно — каза зад тях водният трол.

— Освен това, всичките умират млади — продължи Ринсуинд, без да му обръща внимание. — Просто не могат да живеят в мир със себе си.

— Понякога си мисля, че човек може цял живот да броди по Диска и пак да не види всичко, което има да се види — каза Двуцветко. — А сега се оказва и че има толкова много други светове! Само като си помисля, че бих могъл да умра без да съм видял и една стотна от това, което има за гледане, започвам да се чувствам — за миг той спря, после продължи — ами, жалък, струва ми се. И много се ядосвам, разбира се.

Летящото нещо спря на няколко ярда централно от острова, като хвърляше поток от пръски. Увисна там и бавно започна да се върти. Една покрита с качулка фигура, която стоеше до ниската колона в самия център на лещата, им даде някакъв знак.

— Най-добре да излезете — каза тролът. — С нищо няма да ви помогне, ако ги карате да ви чакат. Радвам се, че се запознахме. — Той се ръкува с тях, мокро. Тролът излезе и тръгна известно разстояние с тях във водата. В същият миг двамата най-близко стоящи хидрофоба върху лещата отскочиха светкавично назад, а на лицата им беше изписано неописуемо отвращение.

Забулената фигура се пресегна с една ръка и пусна въжена стълба. В другата си ръка държеше сребърна пръчка, чийто вид недвусмислено подсказваше, че е предназначена за убиване на хора. Първоначалното впечатление на Ринсуинд се потвърди, когато фигурата вдигна пръчката и небрежно замахва с нея към брега. Една част от скалата изчезна, а на мястото й остана незначителна сива мъгла от празно пространство.

— Това е за да не си помислите, че се страхувам да я използвам — поясни фигурата.

— Не мисля, че ТИ си този, който се страхува — каза Ринсуинд.

Забулената фигура изсумтя.

— Ние знаем всичко за теб, магьоснико Ринсуинд. Ти си много хитър и изкусен човек. Ти се подиграваш право в очите на Смърт. Престореното ти малодушие и страхливост не могат да ме заблудят.

Но те заблудиха Ринсуинд.

— Аз… — започна той и побеля като платно, щом поразяващата пръчка се насочи към него. — Виждам, че знаете всичко за мен — със сетни сили каза той и тежко се отпусна върху хлъзгавата повърхност. Следвайки инструкциите на покрития с качулка командир, двамата с Двуцветко се привързаха с колани към пръстените, наредени по прозрачния диск.

— Само да си направил и най-малкия опит да си помислиш даже за магия — каза тъмнината изпод качулката, — и си мъртъв. Съгласувай трети квадрант, удвои девети квадрант, пълен напред!

Избухналата водна стена помете въздуха зад Ринсуинд и дискът внезапно се разтърси. Ужасното присъствие на морския трол вероятно бе съсредоточило великолепно мозъците на хидрофобите, защото в същия този миг дискът се вдигна рязко нагоре и полетя плавно едва когато вече бе достигнал десетина метра височина. Ринсуинд хвърли поглед надолу през прозрачната му повърхност и горчиво съжали за това.

— Е, отново на път — весело каза Двуцветко. Той се обърна и махна на трола, който сега беше просто песъчинка на края на света.

Ринсуинд го зяпна.

— Никога ли нищо не те притеснява? — попита той.

— Все още сме живи, нали? — отвърна Двуцветко. — А и самият ти каза, че те няма да си правят целия този труд, ако ще сме просто роби. Предполагам, че Тетис преувеличаваше. Надявам се, че всичко това е едно голямо недоразумение и че ще ни изпратят в къщи. Но след като разгледаме Крул, естествено. Освен това искам да ти кажа, че всичко това звучи очарователно.

— О, да, разбира се — глухо промърмори Ринсуинд. — Очарователно! — Мислеше си: — Изпитал съм и вълнение, изпитал съм и отегчение. И отегчението беше далеч по-хубавото.

Ако случайно точно в този миг някой от тях се бе сетил да погледне надолу, би забелязал как далеч под тях във водата се надигаше странна V-образна вълна, чиито връх сочеше право към острова на Тетис. Но те не погледнаха. Двайсет и четирите хидрофобни магьосника ГЛЕДАХА, но за тях това беше просто още една порция страхотии, която не се различаваше кой знае колко от течния ужас наоколо. Може би имаха право.

Малко преди да стане всичко това, горящият пиратски кораб се изгуби със свистене под вълните и пое бавното си, дълго падане към тресавището на дълбините. То беше много по-далече от нормалното, защото точно под пострадалия кил на кораба се намираше Каналът Горунна — една толкова черна, толкова дълбока и така печално известна със злините си дупка в повърхността на Диска, че даже и кракените4 ходеха там със страх и по двойки. В по-малко злите пропасти рибите се движеха насам-натам с естествени лампи на главите си и по принцип се оправяха доста добре. В Горунна те не ги палеха и, доколкото е възможно за нещо, което няма крака, да пълзи, пълзяха; като освен това имаха и навика да налитат на разни неща. Ужасни неща.

Водата около кораба променяше цвета си: от зелено в лилаво, от лилаво в черно, от черно в такава плътна тъмнина, че черното в сравнение с нея изглеждаше просто сиво. По-голямата част от дървенията му вече се беше налепила на трески под натиска на огромното налягане.

Той подминаваше вихрено горички от кошмарни сепии и подвижни гори от морски водорасли, които блестяха в бледи, болезнени цветове. Разни НЕЩА го закачаха за миг с меки, студени-пипала преди да се втурнат назад към вледеняващата тишина.

Нещо изникна от мрака и го глътна на една хапка.

Известно време по-късно островитяните от един малък атол в Покрайнините с удивление откриха в малката си местна лагуна забития от вълните труп на отвратително морско чудовище, цялото съставено от очи, клюн и пипала. Другото, което ги учуди, бяха размерите му, тъй като чудовището беше доста по-голямо от селото им. Но тяхната изненада не беше нищо в сравнение с огромното, сащисано изражение върху лицето на мъртвото чудовище, което изглежда е било смазано напълно.

Малко по-нататък в посока към Ръба от атола две малки лодки, които пускаха мрежа за свирепите, свободно плуващи стриди, с които бяха пълни тукашните морета, уловиха нещо, което влачи лодките в продължение на няколко мили, докато най-сетне единият от капитаните не се окопити и не преряза въжетата.

Но даже и неговото изумление не беше нищо в сравнение с това, което изпитаха островитяните от последния атол на архипелага. През следващата нощ те се събудиха от ужасния шум от чупене и трошене, който идваше от малката им горичка; когато на сутринта някои от по-куражлиите отидоха да разгледат мястото видяха, че дърветата са били смазани с един широк откос, който започваше от най-централния бряг на атола и очертаваше линия на тотално опустошение, която сочеше точно в посока към Края на Света, обсипана със счупени лиани, смачкани храсти и няколко объркани и яростни стриди.

Сега се намираха достатъчно високо, за да видят как широката дъга на Ръба светкавично се отдалечава от тях, обвита в пухкавите облаци, които милостиво скриваха през повечето време водопада от погледите им. Оттук, от високото, морето — тъмносиньо, нашарено със сенките на облаците, изглеждаше почти примамливо. Ринсуинд потрепери.

— Извинете — каза той. Забулената фигура се откъсна от съзерцанието си на далечната мъглявина и заплашително вдигна жезъла си.

— Не искам да го използвам — каза тя.

— Така ли? — попита Ринсуинд.

— Но какво е това все пак? — попита Двуцветко.

— Жезълът на Аджандура на Тоталното Отрицание — обясни Ринсуинд. — И ми се ще да престанеш да го размахваш насам-натам. Може да гръмне — добави той и кимна към блестящия връх на жезъла. — Искам да кажа, много сме поласкани, че всичката тая магия се използва заради нас, но няма нужда от чак толкова престараване. И…

— Затваряй си устата! — фигурата вдигна ръце и отметна булото си, под което се оказа млада жена с най-невероятен цвят на кожата. Беше черна. Но това не беше нито тъмнокафявият цвят на Урабия, нито лъскавото синьо-черно на мусонния Кпеч, а черната дълбока, полунощна тъмнина на дъното на пещера. Косата и веждите й имаха цвета на лунната светлина. Около устните й светеше същото бледо сияние. Тя изглеждаше около петнайсетгодишна и беше много уплашена.

Ринсуинд нямаше как да не забележи, че ръката й, която държеше жезъла, трепери; това се дължеше на факта, че е много трудно да пропуснеш да забележиш предмет, сеещ внезапна смърт, който се клатушка несигурно на някакви си пет крачки от носа ти. Осени го — и то изключително бавно, тъй като това беше съвършено ново усещане — че някой на този свят се страхува от него. Точно обратното му се случваше толкова често, че беше свикнал да го приема почти като природен закон.

— Как се казваш? — попита той с възможно най-окуражаващ глас. Може и да беше уплашена, но ТЯ държеше жезъла. Ако аз имах такъв жезъл, мислеше си той, нямаше да се страхувам от нищо. И какво ли, в името на цялата тая Вселена, си мисли, че бих могъл да направя?

— Името ми е без значение — отговори тя.

— Това е хубаво име — каза Ринсуинд. — Къде ни водите, и защо? Не виждам нищо лошо в това да ни кажеш.

— Водим ви в Крул — каза момичето. — И не се подигравай с мен, човече от Централните Земи. Иначе ще използвам жезъла. Трябва да ви закарам там живи, но не е ставало дума за това, че трябва да ви закарам цели. Казвам се Марчеса и съм магьосница от пети разред. Ясно?

— Е, щом като знаеш всичко за мен, значи знаеш и че аз никога не успях да стигна до Неофит — каза Ринсуинд. — Даже всъщност не съм и магьосник. — Той забеляза учудената физиономия на Двуцветко и бързо добави: — Само съм „що-годе“ магьосник.

— Ти не можеш да правиш магии, защото една от Осемте Велики Магии неизлечимо се е загнездила в съзнанието ти — каза Марчеса, като се прехвърли грациозно от единия си крак на другия, за да запази равновесие, докато огромната леща описваше широка дъга над морето. — И затова са те изхвърлили от Невидимия Университет. Знаем това.

— Но нали ти току-що каза, че той бил безкрайно хитър и изкусен магьосник — запротестира Двуцветко.

— Да, защото всеки, издържал всичко това, което е издържал той — по-голямата част от което си е навлякъл сам със склонността си да се смята за магьосник — ами, сигурно трябва да е някакъв магьосник — каза Марчеса. — Предупреждавам те, Ринсуинд. Ако ми дадеш даже и най-малкия повод за подозрение, че произнасяш Великата Магия, наистина ще те убия.

Тя нервно се намръщи.

— Струва ми се, че най-добрият маршрут ще да е, ами, да… ни оставите някъде по пътя — каза Ринсуинд. — Искам да кажа, благодаря, че ни спасихте и за всичко, така че, ако ни оставите да си живеем нашия живот, сигурен съм, че всички бихме…

— Надявам се, че не възнамерявате да ни направите роби — каза Двуцветко.

Марчеса погледна искрено шокирана.

— Разбира се, че не! Какво ви накара да си помислите така? Животът ви в Крул ще бъде богат, пълен и удобен…

— Е, тогава добре — каза Ринсуинд.

— …само че, няма да е много дълъг.

Крул се оказа голям остров, с доста планини и гъсти гори, и с приятни бели постройки, които се съзираха тук-там сред дърветата. Сушата бавно и постепенно се издигаше към Ръба, така че най-високата точка на Крул всъщност леко надвисваше над Края. Тук Крулиашите бяха построили главния си град, който също се наричаше Крул, и тъй като една значителна част от строителния им материал представляваше спасените от Обиколната Ограда останки, къщите в града имаха подчертано морски вид.

Да си кажем направо, цели кораби майсторски бяха сглобени един за друг и бяха превърнати в сгради. От общия дървен хаос под най-различен ъгъл стърчаха и се подаваха триреми, лодки с триъгълни платна и каравели. Боядисани фигури по носовете на корабите и драконови глави от Централните Земи напомняха на гражданите на Крул, че дължат благосъстоянието си на морето; баркентини и въоръжени търговски кораби придаваха специфична форма и открояваха по-големите здания. И така, градът се извисяваше, притиснат от две страни между синьозеления океан на Диска и мекото облачно море на Края, а осемте цвята на Дъгата на Ръба се отразяваха във всеки един прозорец и в обективите на телескопите на многобройните градски астрономи.

— Абсолютно ужасно е — мрачно каза Ринсуинд.

Лещата сега се плъзгаше по самото отвърстие на Водопада па Ръба. С приближаването към Края островът стана не само по-висок, но и по-тесен, така че, лещата можеше да остане над водата, докато не се приближи съвсем близо до града. Парапетът, който обхождаше скалата по Края, беше осеян със сигнални мостици, които стърчаха нагоре в празното пространство. Лещата се спусна леко към един от тях и влезе в дока толкова плавно, както лодка може да се прибере на кея. Чакаха ги четирима стражи, досущ като Марчеса — със същата коса-лунна светлина, огряла на фона на черната нощ на лицата им. Не личеше да са въоръжени, но в мига, в който Двуцветко и Ринсуинд стъпиха на парапета, те ги сграбчиха така здраво в ръцете си, че и двамата тутакси се отказаха от каквато и да било мисъл за бягство.

Много скоро след това Марчеса и наблюдаващите магьосници хидрофоби изостанаха далеч зад тях, а стражите и техните пленници се отправиха бързо по една уличка, която се виеше между къщите-кораби. После улицата тръгна надолу и стигна до нещо като дворец, наполовина изсечен в камъка на самата скала. Ринсуинд смътно забелязваше ярко осветените тунели и дворовете, чиито покрив беше далечното открито небе. Няколко възрастни мъже в роби, покрити със загадъчни окултни символи, стояха отстрани и наблюдаваха с нескрит интерес преминаващата покрай тях шесторка. На няколко пъти Ринсуинд забеляза хидрофоби — вкорененото им изражение на себе-погнуса, поради течностите, които съставяха собствените им тела, ги отличаваше непогрешимо; и, тук-там, тежко стъпващи уморени хора, които можеше да бъдат само роби. Не му остана много време да размишлява върху всичко това, защото скоро пред тях се отвори една врата и учтиво, но твърдо ги бутнаха вътре в някаква стая. Вратата се затръшва зад тях.

Ринсуинд и Двуцветко се окопитиха, станаха и започнаха да оглеждат стаята, в която се бяха озовали.

— Божичко! — тихо каза Двуцветко след продължителна пауза, в която безрезултатно се бе мъчил да намери по-добра дума.

— Това килия ли е? — чудеше се на глас Ринсуинд.

— И всичкото това злато, и коприна, и предмети — добави Двуцветко. — Никога не съм виждал нещо подобно!

В средата на богато украсената стая, върху един толкова дълбок и пухкав килим, че Ринсуинд стъпи предпазливо върху него, да не би да се окажеше някакъв космат, подолюбив звяр, беше сложена дълга, бляскава маса, отрупана с храна. Повечето бяха рибни ястия, в това число и най-големият и най-изящно приготвен рак, който Ринсуинд изобщо беше виждал някога, но освен това имаше и цял куп чаши, паници и подноси, пълни със странни храни, каквито той също виждаше за пръв път. Магьосникът посегна внимателно и взе някакъв лилав плод с коричка от зелени кристали.

— Захаросан морски таралеж — каза весел, дрезгав глас зад гърба му. — Голям деликатес.

Той тутакси го изпусна и се обърна. Иззад тежките завеси беше излязъл един старец. Беше висок, слаб и изглеждаше почти благ в сравнение с някои от физиономиите, които Ринсуинд виждаше напоследък.

— Пюрето от морски краставици също е много хубаво — дружелюбно му каза новата физиономия. — А тези зелени парченца са малки морски звезди.

— Благодаря за информацията — с отслабнал глас отвърна Ринсуинд.

— Наистина, много са хубави — обади се Двуцветко с пълна уста. — Пък аз си мислех, че обичаш морска храна?

— Да, и аз така си мислех. От какво е това вино? От смачкани очни ябълки на октопод?

— Морско грозде — отговори старецът.

— Чудесно — каза Ринсуинд и гаврътна една чаша. — Не е лошо. Може би само е малко солено.

— Морското грозде е вид малка медуза — обясни непознатият. — А сега наистина ми се струва, че трябва да ви се представя. Защо приятелят ти е придобил такъв странен цвят?

— Вероятно културен шок — отговори Двуцветко. — Да как казахте, че ви е името?

— Не съм казвал. Аз съм Гархартра и съм Отговорник за Гостите. Мое приятно задължение е да се погрижа престоят ви тук да е възможно най-приятен. — Той се поклони. — Ако желаете нещо, само трябва, да кажете.

Двуцветко седна в богато украсен седефен стол с чаша маслено вино в едната ръка и със захаросана сения в другата. Той се намръщи.

— Струва ми се, че съм пропуснал нещо по пътя — каза той. — Първо ни казаха, че ще бъдем роби…

— Долна инсинуация! — Гархартра не го изчака даже да довърши.

— Какво е това „инсинуация“? — попита Двуцветко.

— Мисля, че е някакъв вид патица — обади се Ринсуинд от най-отдалечения край на дългата маса. — Дали тези бисквити са направени от нещо отвратително, а?

— …а после ни спасиха с цената на огромно количество изразходвана магия…

— Направени са от пресовани водорасли — сопна се Отговорникът за Гостите.

— …но после пък ни заплашиха, и то пак за сметка на огромно количество изразходвана магия…

— Да, и аз си помислих, че ще е нещо като водорасли — съгласи се Ринсуинд. — Вкусът им наистина е като на водорасли, ако, разбира се, някой е чак такъв мазохист, че да яде водорасли.

— …а след това стражите грубо ни докараха и ни хвърлиха тук…

— Вкараха ви възпитано — поправи го Гархартра.

— …то пък се оказа, че е тази удивително богата стая, пълна с всичката тази храна, и един човек, който ни убеждава, че посвещава живота си на това да ни прави щастливи — заключи Двуцветко. — Това, до което стигам, е липсата на логична връзка.

— Аха — обади се Ринсуинд. — Той иска да каже да не би да се каните да започнете пак да се държите ужасно? Това да не е само почивка за обяда?

Гархартра насърчително размаха ръце.

— Но, моля ви, моля ви — запротестира той. — Просто беше необходимо да ви доведем тук възможно най-скоро. Ние в никакъв случай не искаме да ви направим роби. В това можете да бъдете сигурни.

— Добре, чудесно — каза Ринсуинд.

— Да, всъщност вие ще бъдете принесени в жертва — спокойно продължи Гархартра.

— Принесени в жертва? Ще ни убиете? — изкрещя магьосникът.

— Да ви убием ли? О, да, разбира се. Ако не ви убием, тогава няма да е никакво жертвоприношение, нали? Но не се тревожете — ще бъде сравнително безболезнено.

— Сравнително ли? В сравнение с какво? — попита Ринсуинд. Той грабна една висока зелена бутилка, пълна с вино от морско грозде и медузи, и я запрати срещу Гархартра. Той вдигна ръка сякаш да се защити.

От пръстите му запращя октаринов пламък и въздухът внезапно придоби плътното, мазно усещане, което безпогрешно подсказваше мощно магическо излъчване. Хвърлената срещу него бутилка забави ход, спря насред въздуха и продължи плавно да се върти.

В същия миг една невидима сила сграбчи Ринсуинд, вдигна го и го запрати към най-далечната стена на стаята, като го заби не особено нежно точно в средата й и му изкара дъха. Той увисна там, зяпнал от ярост и учудване.

Гархартра свали ръка и бавно я изтри в робата си.

— Никак не ми беше приятно да го направя — каза той.

— Личи си — промърмори Ринсуинд.

— Но за какво искате да ни принесете в жертва? — попита Двуцветко. — Та вие почти не ни познавате!

— Точно там е работата! Не е много учтиво да принесеш в жертва някой приятел. Пък и освен това, вие бяхте, хм, бяхте определени. Не знам много за въпросния бог, но по този въпрос Той беше съвсем ясен. Но сега трябва да бягам. Нали знаете как е, има толкова много неща, които трябва да се подготвят. — Отговорникът за Гостите отвори вратата, после се обърна и ги огледа.

— Моля, чувствайте се като у дома си, и не се безпокойте.

— Но ти всъщност нищо не ни обясни! — проплака Двуцветко.

— Не си струва, напи така? Какво ще кажете да бъдете принесени в жертва на сутринта? — попита Гархартра. — Наистина не си струва да се тормозите да го знаете. Наспете се добре. Или поне сравнително добре.

Той затвори вратата. Мигновен октаринов блясък от огън около нея подсказа, че тя вече е така залостена, че никой ключар на света не би могъл да я отвори.

Бим, бам, бом — биеха камбаните по цялата Обиколна Ограда в осветената, бучаща от Водопада на Ръба лунна нощ.

Тертон, кантонерът па 45-а Дължина, не беше чувал такова дрънчене от нощта, когато преди пет години в Оградата не се беше забил един гигантски кракен. Той се подаде от колибата си, която поради липсата на някое удобно островче на тази Дължина, бе построена върху дървени колове, забити в морското дъно, и се загледа в тъмнината. Веднъж — два пъти му се стори, че вижда раздвижване, далече, много далече. Ако трябва да бъдем точни, негово задължение беше да доплава дотам и да види коя е причината за този оглушителен грохот. Но тук, в хладната и влажна тъмнина, тази идея ни най-малко не го очарова, така че той затвори вратата, омота малко зебло и чували около подлудяващо дрънчащите звънци, и се опита отново да заспи.

Нищо не излезе, защото сега дрънчеше даже и най-горният наниз по Оградата, като че ли нещо голяма и тежко подскачаше по нея. След като съзерцава тавана няколко минути и полагаше неистови усилия да не мисли за големи, дълги пипала и за очи с размерите на езера, Тертон изгаси фенера и открехна вратата.

Нещо се приближаваше по Оградата, като правеше огромни скокове и минаваше но няколко метра наведнъж. То връхлетя върху него и за миг Тертон зърна нещо правоъгълно, многокрако, космато от водорасли и — макар че не притежаваше каквито ида било отличителни черти, които да го подскажат — в действителност то беше много ядосано.

Колибата се разпадна на парчета, щом чудовището мина и я помете по пътя си, макар че Тертон се спаси като се долепи и се задържа за Обиколната Ограда. Няколко седмици по-късно го прибра връщаща се спасителна флотилия; в последствие той избяга от Крул с една открадната във въздуха леща (тъй като беше развил удивително висока хидрофобия), и след не малко премеждия най-сетне си проправи път до Великия Неф — една толкова суха област на Диска, че на практика дъждовността й беше отрицателна, която въпреки всичко на него му се струваше безкрайно влажна.

— Пробва ли вратата?

— Да — отговори Двуцветко. — И не се е отключила от последния път, когато ме попита. Но, все пак, остава прозорецът.

— Голяма възможност за бягство, няма що! — промърмори Ринсуинд, все още кацнал насред стената. — Нали каза, че виси точно над Края! Само една крачка и, а-а-а, ще полетиш през пространството и, кои знае, може би ще се вцепениш от студ, или пък с невероятна скорост ще се забиеш в някой друг свят, или ще потънеш в огненото сърце на някое слънце?

— Струва си да се опита — каза Двуцветко. — Искаш ли бисквитка от водорасли?

— Не!

— Кога ще слезеш долу?

Ринсуинд изръмжа. Дължеше се отчасти и на неудобството му. Магията на Гархартра беше малко използваната и трудна за овладяване „Лично Гравитационно Преобръщане на Атавар“ и практическият резултат от нея беше, че, докато не престанеше да действа, тялото на Ринсуинд щеше да е абсолютно убедено, че „долу“ се намира под прав ъгъл от посоката, обикновено смятана за такава от повечето жители на Диска. На практика той сега стоеше на стената.

Междувременно хвърлената неотдавна бутилка висеше свободно във въздуха на няколко крачки оттам. В нейния случай времето не беше ъ-ъ-ъ, точната дума е, ъ-ъ-ъ, не беше спряло, а беше забавено от няколко важни заповеди, и траекторията й, доколкото това имаше някакво отношение към Ринсуинд и Двуцветко, заемаше вече няколко часа и няколко инча. Стъклото блестеше на лунната светлина. Ринсуинд въздъхна и се опита да се намести по-удобно на стената.

— Защо никога не се притесняваш? — кисело попита той. — Ето, седим тук, утре сутринта ще ни принесат в жертва на някакъв си бог, дето даже не го знаем, а ти какво — седиш и се тъпчеш с морски сандвичи.

— Надявам се нещо да се случи.

— Искам да кажа, ако знаехме защо ще бъдем убити — продължаваше магьосникът.

— Би искал, нали?

— Ти ли го каза това? — попита Ринсуинд.

— Причува ти се — каза гласът в главата на Ринсуинд.

Той се извъртя настрани. Попита:

— Кой си ти?

Двуцветко го погледна разтревожено.

— Аз съм Двуцветко. Не си ли спомняш?

Ринсуинд стисна главата си в ръце.

— Най-накрая стана и това — изпъшка той. — Започвам да излизам от здравия разум.

— Чудесна идея — каза гласът. — И без това тук вече станахме много.

Магията, която приковаваше Ринсуинд към стената, изчезна с лек пукот. Той политна напред и се стовари с трясък на пода.

— Внимавай! За малко да ме смачкаш.

Магьосникът с усилие се вдигна на лакти и бръкна в джоба на плаща си. Когато извади ръката си, върху нея седеше зелената жаба, а очите й странно блестяха в полумрака.

— Ти? — попита той.

— Сложи ме на земята и се отдръпни — примигва жабата.

Ринсуинд направи това, което му казаха и издърпа объркания Двуцветко настрани.

В стаята се стъмни. Нещо зарева като бурен вятър. От нищото се занизаха зелени, лилави и октаринови облаци и започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо към налегналото се земноводно, а докато се виеха излъчваха малки мълнии. Много скоро жабата се изгуби в златна мараня, която започна да се удължава нагоре и да изпълва стаята с топла жълта светлина. Вътре, в самата нея, се очертаваше нещо по-тъмно и неясно, което трептеше и се променяше пред очите им.

А през цялото време се носеше пронизителният, цепещ мозъка вой на огромно магично поле…

После точно толкова внезапно, колкото се бе появил, магическият ураган изчезна. А на мястото, където бе стояла жабата, имаше жаба.

— Фантастично — каза Ринсуинд. Жабата го погледна укорително.

— Наистина удивително! — ядно каза той. — Жаба, която с магия се превръща в жаба. Чудно!

— Обърнете се — каза един глас зад тях. Беше мек женски глас, почти подкупващо привлекателен, от тези гласове, които сякаш те канят да пийнеш по едно с притежателките им, но, странно, той идваше от място, където въобще не следваше да бъде. Те успяха да се обърнат, без в действителност да се движат, като две статуи, които се въртят на основите си.

На предутринната светлина стоеше жена. Тя изглеждаше… тя беше… имаше… всъщност тя…

По-късно Ринсуинд и Двуцветко така и не можаха да се разберат по нито един въпрос, който се отнасяше до нея, освен този, че тя изглеждаше красива (точно кои нейни черти я правеха красива, те не можаха да определят със сигурност), и че имаше зелени очи. Това не беше бледото зелено на обикновените очи, а те по-скоро бяха с острото зелено на смарагди и дъгоцветни като водно конче. А едно от малкото истински вълшебни неща, които Ринсуинд знаеше, беше, че никой бог или богиня, колкото и противоречиви и променливи да са те във всяко едно друго отношение, не може да променя цвета или характера на очите си…

— Г… — започна той. Тя го спря с ръка.

— Знаеш, че ако произнесеш името ми, ще трябва да ся ида — изсъска тя. — Сигурно си спомняш, че аз съм единствената богиня, която идва само, когато не я викат?

— Хм. Да, сигурно си спомням — хрипливо проговори магьосникът, като се стараеше да не я гледа в очите. — Ти ли си тази, която наричат Дамата?

— Да.

— И значи наистина си богиня? — развълнувано попита Двуцветко. — Винаги съм искал да срещна богиня!

Ринсуинд настръхна в очакване тя да избухне от ярост. Но, вместо това, тя само се усмихна.

— Твоят приятел, магьосникът, би трябвало да ни запознае — каза тя.

Ринсуинд се изкашля.

— Хм, да. Това е Двуцветко, Госпожо, той е турист…

— …помагала съм му на няколко пъти…

— …и, това, Двуцветко, е Дамата. Просто Дамата, нали така? Нищо повече. Не се опитвай да я наричаш по никакъв друг начин, нали така? — с отчаян глас говореше той и мяташе многозначителни погледи, абсолютно непонятни за малкия човек.

Ринсуинд потрепера. Естествено, той не беше атеист, на Диска боговете се разправяха жестоко с атеистите. В редките случаи, когато му бяха оставали малко дребни пари, винаги се бе постаравал да хвърли някоя и друга монета в ковчежето на някой храм, някъде където и да било, воден от принципа, че човек има нужда от всички приятели, които може да събере. И по принцип той не безпокоеше боговете и се надяваше че и боговете няма да го безпокоят. Животът и без това беше толкова сложен!

Както и да е, имаше две божества, които наистина бяха ужасяващи. Останалите обикновено представляваха само един вид по-големи хора, със слабост към виното, войните и разврата. Но Съдбата и Дамата смразяваха кръвта.

В Квартала на Боговете, в Анкх-Морпорк, Съдбата имаше малък, богат, мрачен храм, където в тъмните нощи изпити поклонници с хлътнали очи се събираха за предопределените си и съвсем безсмислени ритуали. В чест на Дамата нямаше никакви храмове, макар че може да се каже — тя беше най-могъщата богиня в цялата история на Мирозданието. Няколко от по-смелите членове на Комарджийската Гилдия бяха опитали веднъж някаква форма на богопочитане в най-затънтените килии на жилищата на Гилдията, и в резултат на това всичките бяха убити, умряха от бедност, или от най-обикновена смърт в рамките на една единствена седмица. Тя беше Богинята, Която Не Трябва Да Се Назовава; тези, които я търсеха, никога не я намираха, и въпреки това се знаеше, че идва на помощ на тези, които са в най-голяма нужда. Но все пак, понякога и не го правеше. Такава си беше. Не обичаше звъна на молитвената броеница, но пък я привличаше тракането на зарове. Нито един човек не знаеше как изглежда Тя, макар че често се случваше някой, който залага живота си на карта, да вдигне раздадените му карти и да се окаже очи в очи с Нея. Естествено, понякога му се разминаваше. Сред всички богове Тя беше едновременно и най-ухажваната, и най-проклинатата.

— Там, откъдето идвам, нямаме богове — каза Двуцветко.

— Имате — каза Дамата. — Всеки има богове. Само че не мислите за тях като за богове.

Мозъкът на Ринсуинд се раздвижи.

— Виж какво — каза той. — Не искам да прозвучи невъздържано, но само след няколко минути тази врата ще се отвори, ще дойдат, ще ни отведат и ще ни убият.

— Да — каза Дамата.

— Не би ли ни Казала защо! — попита Двуцветко.

— Добре — отговори Дамата. — Крулианците възнамеряват да изстрелят бронзов кораб от Края на Диска. Главната им цел е да определят пола на Атуин, Световната Костенурка.

— Струва ми се абсолютно безсмислено — каза Ринсуинд.

— Не е така. Помисли! Един ден, някъде в огромната нощ, сред която се движим, Гигантската Атуин може да срещне друг представител на вида chelys galactica. Дали ще се сбият? Или ще се съвъкупят? С малко въображение можеш да си представиш колко важен би могъл да бъде за нас полът на Атуин. Или поне така казват Крулианците.

Ринсуинд се опита да не мисли за съвъкупяването на Световните Костенурки. Но не беше толкова лесно.

— И така — продължи богинята, — те възнамеряват да изстрелят този космически кораб с двама пътници на борда. Това ще бъде кулминацията на десетилетия изследвания и проучвателска работа. Ще бъде и много опасно за пътниците. И така, опитвайки се да намали рисковете, Главният Астроном на Крул се спазари със Съдбата да принесе в жертва двама души в мига на изстрелването. Съдбата, от Своя страна, се съгласи да се усмихне на космическия кораб. Добра сделка, нали?

— И ние сме жертвите — каза Ринсуинд.

— Да.

— Аз пък си мислех, че Съдбата не се впуска в такива пазарлъци — каза магьосникът. — Мислех си, че Съдбата е неумолим.

— По принцип, да. Но вие двамата сте му трън в очите от известно време насам. Той настоя вие двамата да сте жертвите. Той ви даде възможността да избягате от пиратите. Той ви позволи да стигнете до Обиколната Ограда. Съдбата може да е само един подлец понякога.

Последва мълчание. Жабата въздъхна и избяга под масата.

— Но ти можеш да ни помогнеш? — подхвърли Двуцветко.

— Разсмивате ме — каза Дамата. — Аз съм малко сантиментална. Ако бяхте комарджии, щяхте да го знаете. Така че, известно време аз се движих в съзнанието на жабата и вие трогателно ме спасихте, защото, както всички знаем, никой не обича да гледа покъртително безпомощни създания, изоставени на собствената им смърт.

— Благодаря — каза Ринсуинд.

— Съдбата твърдо е настроена против вас — каза Дамата. — Но това, което мога да направя, е да ви дам една възможност. Само един малък шанс. Останалото зависи от вас.

Тя изчезна.

— Божичко! — възкликна Двуцветко след малко. — За пръв път виждам богиня.

Вратата се отвори със замах. Влезе Гархартра, като държеше пред себе си жезъл. Зад него вървяха двама стражи, въоръжени по-традиционно със саби.

— Ах — приятелски каза той. — Виждам, че сте готови.

— Готови — каза един глас в главата на Ринсуинд.

Бутилката, която магьосникът беше хвърлил преди около осем часа, продължаваше да виси във въздуха, окована от магията в собственото й времево поле. Но през всичките тези часове първоначалната манна на магията бавно бе изтичала, докато в един момент общата магическа енергия се бе оказала недостатъчна, за да я задържи срещу собственото мощно нормализационно поле на Вселената. И когато това се случи, Реалността се върна обратно за някакви си микросекунди. Видимо това се изрази във факта, че бутилката изведнъж завърши последната част от параболата си и се заби странично в главата на Отговорника за Гостите, като опръска стражите със стъкло и вино от медузи.

Ринсуинд сграбчи Двуцветко за ръката, ритна най-близкия пазач в слабините и помъкна втрещения турист към коридора. Преди вцепененият Гархартра да се строполи на пода, двамата му гости вече тичаха надалеч по каменните плочи. Ринсуинд кривна зад един ъгъл и се озова на балкон, който обхождаше четирите страни на вътрешен двор. Под тях, по-голямата част от двора беше заета от декоративно езеро, в което няколко водни костенурки се приличаха сред листата на водните лилии.

А пред Ринсуинд стояха двама много изненадани магьосници, облечени в отличителните тъмно сини и черни плащове на заклети хидрофоби. Единият от тях, който явно се ориентираше по-бързо от другаря си, вдигна ръка и подхвана началните думи на някаква магия.

Откъм страната на Ринсуинд се чу кратък, остър шум. Двуцветко се беше изплюл. Хидрофобът изпищя и ръката му се отпусна като отсечена.

Другият нямаше никакво време да реагира, защото Ринсуинд вече беше върху него и яростно размахваше юмруци. Един як юмручен удар, получил допълнителна сила от страха, преметна мъжа отвъд парапета на балкона и го запрати в езерото, което пък направи нещо много странно — водата се разплиска настрани сякаш в нея беше цопнал огромен невидим балон и хидрофобът увисна с писъци в полето на собственото си отвращение.

Двуцветко го зяпаше удивен, докато магьосникът не го сграбчи за рамото и му посочи един коридор, който изглеждаше обещаващо. Спуснаха се по него, а хидрофобът остана да се гърчи на земята след тях и да търка мократа си ръка.

Известно време те чуваха викове зад себе си, но после се шмугнаха в един страничен коридор, после в друг вътрешен двор и много скоро шумът от преследвачите им се изгуби далеч назад. Най-сетне Ринсуинд избра една безопасна на вид врата, огледа наоколо, видя, че стаята зад нея е свободна, издърпа и Двуцветко вътре и я затръшва след себе си. Облегна се на нея, а гърдите му мощно хриптяха от умората.

— Ние сме тотално изгубени в двореца на един остров, от който няма никаква надежда да се измъкнем — задъхано на пресекулки каза той. — А освен това, ние… ей! — той спря, докато пред обърканите му очни нерви се процеждаше съдържанието на стаята.

Двуцветко вече беше зяпнал към стените.

Защото, странното на стаята беше, че съдържаше цялата Вселена.

Смърт седеше в градината си и си точеше косата. Тя беше вече толкова остра, че случайният ветрец, който минеше през нея, моментално се разрязваше на две озадачени крехки течения, макар че в действителност, ветровете бяха нещо наистина рядко за тихата градина. Градината се намираше на едно закътано на завет плато, от което се откриваше гледка към сложните измерения на свят Диск, а зад нея се извисяваха студените, спокойни, невероятно високи и мрачни планини на Вечността.

Шшъъисст! — изсвистя камъкът. Смърт измънка някаква погребална песен и тупна един кокалест крак върху ледените плочи.

Някой се приближаваше през мъгливата овощна градина, където растяха нощните ябълки, а след това се разнесе в гадният сладникав мирис на смачкани водни лилии. Смърт погледна ядосано нагоре и очите му се забиха в други едни очи — черни като корема на котка и пълни с далечни звезди, които нямаха свой двойник никъде сред известните съзвездия на Реалновремевата Вселена.

Смърт и Съдба се спогледаха. Смърт се ухили — естествено, нямаше избор, тъй като беше направен от неумолими кости. Точилото пропяваше ритмично по острието, докато той продължаваше да си върши работата.

— Имам задача за теб — каза Съдбата. Думите му се плъзнаха по косата на Смърт и се срязаха послушно на две ленти — от гласни и съгласни.

— ДОСТАТЪЧНО ЗАДАЧИ ИМАМ ЗА ДНЕС — Смърт отговори с глас, по-тежък от неутроний. — ДАЖЕ И В ТОЗИ МОМЕНТ БЯЛАТА ЧУМА ВЪРЛУВА В ПСЕВДОПОЛИС И АЗ СЪМ ДЛЪЖЕН ДА ОТЪРВА ЕДНА ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ЖИТЕЛИТЕ МУ ОТ НЕЯ. ДРУГА ТАКАВА НЕ Е ИМАЛО ЗА ПОСЛЕДНИТЕ СТО ГОДИНИ. ОЧАКВАТ МЕ ДА СЕ РАЗВИХРЯ И ДА ПОМЕТА УЛИЦИТЕ, КАКВОТО МИ Е ЗАДЪЛЖЕНИЕТО.

— Имам предвид въпроса за дребния пътешественик и за мошеника-магьосник — меко каза Съдбата, настани се до облечената в черен плащ фигура на Смърт и се загледа към далечното, многоизмерно бижу, което представляваше вселената на Диска, наблюдавана от предимството на тази извънизмерна точка.

Косата замлъкна.

— Те ще умрат след няколко часа — каза Съдбата. — Така им е отсъдено.

Смърт се размърда, а с него и камъкът.

— Мислех, че ще се зарадваш — каза Съдбата.

Смърт сви рамене — изключително изразително движение за някой, чиято явна форма представлява скелет.

— АЗ НАИСТИНА ГИ ПРЕСЛЕДВАХ С ВСИЧКИ СИЛИ ВЕДНЪЖ, НО ПОСЛЕ МИ ДОЙДЕ НАУМ, ЧЕ, РАНО ИЛИ КЪСНО, ВСЕКИ ЧОВЕК ТРЯБВА ДА УМРЕ. ВСИЧКИ УМИРАТ НАКРАЯ. МОГАТ ДА МЕ ОГРАБЯТ, НО НИКОГА НЕ МОГАТ ДА МЕ ОТХВЪРЛЯТ — УСПОКОИХ СЕ АЗ. ТОГАВА ЗАЩО ДА СЕ ТРЕВОЖА?

— Мен също не могат да ме измамят — сопна се Съдбата.

— И АЗ ТАКА СЪМ ЧУВАЛ — каза Смърт, все още ухилен.

— Достатъчно! — кресна Съдбата и скочи на крака. — Те ще умрат! — И изчезна в облак от син огън.

Смърт се наведе и продължи да работи. След няколко минути острието изглеждаше наточено колкото е необходимо. Той стана и насочи косата към дебелата и шумна свещ, която гореше на края на пейката. После с две ловки замахвания разряза пламъка на три ярки снопа. Озъби се в усмивка.

Малко по-късно Смърт вече оседлаваше белия си жребец, който живееше в конюшня зад дома му. Животното приятелски го подуши. Въпреки че очите му искряха в алено и че хълбоците му бяха като намаслена коприна, това все пак беше съвсем истински кон от плът и кръв и в действителност по всяка вероятност с него се отнасяха далеч по-добре, отколкото с повечето товарни добичета на Диска. Смърт беше добър стопанин. Той тежеше съвсем малко и въпреки че често се връщаше с пълни дисаги, в тях нямаше нищо кой знае колко тежко.

— Колко много светове! — възкликна Двуцветко. — Фантастично е!

Ринсуинд изсумтя недоволно и продължи да кръстосва уморено из пълната със звезди стая. Двуцветко се обърна към една усложнена астролабия, в центъра на която беше цялата система на Гигантската Атуин — Слоновете — Диска, изработена от месинг и с контури, очертани с миниатюрни скъпоценни камъни. Около нея звезди и планети кръжаха по изящни сребърни нишки.

— Фантастично! — повтори той.

По стените около него съзвездия, съставени от дребни фосфоресциращи бисери бяха избродирани върху огромни гоблени от лъскаво черно кадифе и оставяха хората в стаята с усещането, че плават из междузвездната бездна. Безброй триножници представяха огромни рисунки на Гигантската Атуин, видяна от разни места на Обиколната Ограда, а върху тях педантично беше отбелязана всяка коричка и всяка следа от кратер. Двуцветко гледаше около себе си с отнесен поглед.

Ринсуинд беше сериозно разтревожен. Това, което най-много го безпокоеше, бяха двата костюма, които висяха на стойки в средата на стаята. Той неспокойно ги обиколи.

Изглеждаха направени от фина бяла гладка кожа, накачена с ремъци, месингови катарами и друга абсолютно непознатия подозрителни приспособления. Крачолите свършваха във високи ботуши с дебела подметка, а ръкавите бяха напъхани в големи меки ръкавици.

Най-странни, обаче, бяха големите медни шлемове, очевидно предназначени да стоят върху тежките яки на костюмите. Шлемовете почти със сигурност не ставаха за защита — една тънка сабя въобще не би се затруднила да ги прониже, даже и да не удареше смешните малки стъкълца отпред. Всеки от шлемовете имаше гребен от бели пера на върха си, който по никакъв начин не допринасяше за подобряването на цялостния им вид.

В съзнанието на Ринсуинд лека-полека започваше да проблясва съмнение относно предназначението на тези костюми.

Пред тях имаше маса, отрупана със звездни карти и късове пергамент, изписани с цифри. Които и да бяха бъдещите притежатели на костюмите, реши Ринсуинд, от тях се очакваше да полетят храбро натам, накъдето никой — освен случайните злочести моряци, които така или иначе не влизат в сметката! — не се бе осмелявал да тръгне по-рано; а сега подозрението му прерастваше в ужасно предчувствие.

Той се обърна и срещна очите на Двуцветко, който го гледаше и пресмяташе нещо.

— Не… — светкавично започна Ринсуинд. Двуцветко не му обърна внимание.

— Богинята каза, че двама души ще бъдат изпратени отвъд Края — каза той с блясък в очите, — пък и спомняш ли си, тропът Тетис каза, че е необходимо нещо, което да те предпазва? Крулианците са преодолели тази пречка. Това се космически доспехи.

— Хич не ми изглеждат широки — бързо изпя Ринсуинд й сграбчи туриста за ръката, — така че, хайде, няма никакъв смисъл да седим тук…

— Защо трябва винаги да се паникьосваш? — кисело го попита Двуцветко.

— Защото целият ми бъдещ живот току-що ми мина пред очите и не беше никак дълъг, така че, ако сега не се размърдаш, ще тръгна без теб, защото след някоя и друга секунда ще предложиш да облечем…

Вратата се отвори.

Двама яки млади мъже влязоха в стаята. Цялото им облекло се състоеше от по чифт вълнени панталони. Единият, от тях още се триеше бързо с хавлия. И двамата кимнаха на бегълците и не изглеждаха никак учудени, че ги виждат.

По-високият от двамата седна на една от пейките пред седалките. Кимна на Ринсуинд и каза:

— ? Тьо юр ятл хьо соотен гетрунен?

Е, това вече беше неудобно, защото, макар че Ринсуинд се считаше за експерт по повечето езици от западните части на Диска, това беше първият път, когато към него се обръщаха на Крулиански език, а той не разбираше и дума от него. Нито пък Двуцветко разбираше нещо, но това ни най-малко не му попречи да пристъпи напред и да си поеме дъх.

Скоростта на светлината през магическо излъчване, като това, което ограждаше Диска, беше съвсем ниска, не много по-голяма от скоростта на звука в по-малко синхронизирани вселени. Но все пак това беше най-бързото нещо наоколо, с изключение на, в моменти като този, мозъка на Ринсуинд.

В един миг той си даде сметка, че туристът се кани да опита своя особен вид лингвистични познания, което ще рече, че се канеше да заговори бавно и високо на своя собствен език.

Ринсуинд замахва с лакет назад и изкара въздуха на Двуцветко. Когато дребният човек вдигна очи към него, примрял от болка и безкрайно учуден, магьосникът пресрещна погледа му, изплези език и с жестове му показа как го реже с въображаеми ножици.

Вторият хелонавт — защото точно такава беше професията на мъжете, на които съвсем скоро бе отредено да полетят към Гигантската Атуин — вдигна поглед от разписанието и ги загледа смаяно. Големите му геройски вежди се сбръчкаха от усилието да заговори.

— ? Хьор ю латруин ньор у? — попита той.

Ринсуинд се усмихна, кимна и побутна Двуцветко към него. Вътрешно въздъхна от облекчение, когато видя, че туристът внезапно се загледа в един голям месингов телескоп, който лежеше на масата.

— ! Суутен у! — нареди седналият хелонавт. Ринсуинд кимна пак, усмихна се, взе един от големите медни шлемове от лавицата и с все сила го надяна върху главата му. Хелонавтът политна напред и само лекичко изхърка.

Стъписан, вторият от мъжете едва свари да направи и крачка, преди Двуцветко да го удари аматьорски, но все пак ефективно с телескопа. Той се строполи върху колегата си.

Ринсуинд и Двуцветко се спогледаха над телата.

— Добре! — отсече Ринсуинд, като усещаше, че е изгубил някаква битка, но не беше съвсем сигурен каква точно. — Не си прави труда да го казваш! Там отвън някой очаква тези двамата всеки момент да се появят в костюмите. Предполагам, че ни помислиха за роби. Помогни ми да ги скрием зад завесите, а след това…

— …по-добре да се облечем — каза Двуцветко и вдигна втория шлем.

— Добре — съгласи се Ринсуинд. — Знаеш ли, още щом видях костюмите разбрах, че рано или късно ще свърша в един от тях. Не ме питай как го разбрах — предполагам, защото това беше възможно най-лошото нещо, което би могло да се случи.

— Е, нали и ти самият каза, че няма никакъв начин да избягаме — каза Двуцветко, а гласът му звучеше приглушено, докато намъкваше втората половина на костюма през главата си. — Всичко е по-добро в сравнение с това да те принесат в жертва.

— Щом ни се удаде случай, ще се възползваме от него — каза Ринсуинд. — Да не ти хрумне нещо!

Той яростно пъхна ръка в костюма и си трясна главата в шлема. За миг си даде сметка, че някой там, горе, го гледа.

— Много благодаря — горчиво каза той.

На самия край на града и държавата Крул се намираше голям, полукръгьл амфитеатър с места за няколко десетки хиляди зрители. Арената беше само полукръг поради една много изискана и проста причина — тя се надвесваше над облачното море, което се надигаше, далече долу, от Водопада на Ръба. Сега беше пълна до последното място. Тълпата започваше да става неспокойна. Беше дошла да наблюдава двойно жертвоприношение, а така също и изстрелването на огромния, бронзов космически кораб. Нито едно от двете събития още не се бе случило.

Главният Астроном повика Отговорника по Изстрелването при себе си.

— Е? — този един единствен звук беше зареден с цялата гама на гнева и заплахата. Главният Отговорник по Изстрелването пребледня.

— Нищо ново, господарю — отговори той и добави малко по-живо: — освен че ваше височество сигурно ще бъде доволен да научи — Гархартра се съвзе.

— Това е нещо, за което може и да съжалява — произнесе Главният Астроном,

— Да, господарю.

— Колко време ни остава?

Отговорникът по Изстрелването погледна към слънцето, което бързо се издигаше.

— Трийсет минути, ваше височество. След това Крул ще се завърти и ще се откъсне от опашката на Гигантската Атуин и „Мощният Пътешественик“ ще бъде обречен да се понесе из пространството между костенурките. Вече съм задействал автоматичното управление, така че…

— Добре, добре — Главният Астроном го отпрати с ръка. — Изстрелването трябва да продължи както е запланувано. И, естествено, не прекъсвайте наблюдението над пристанището. Когато двамата нещастници бъдат заловени, аз лично ще имам удоволствието да ги екзекутирам.

— Да, господарю. Ъ-ъ…

Главният Астроном се намръщи.

— Какво друго имаш да казваш?

Отговорникът по Изстрелването преглътна. Никак не беше честно спрямо него — той беше магьосник-практик, а не дипломат, и тъкмо затова някои по-мъдри мозъци се бяха погрижили да го натоварят със задължението именно той да съобщава новините.

— От морето се е появило чудовище и напада корабите в пристанището — каза той. — Току-що оттам дойде бързоходец.

— Голямо ли е чудовището?

— Не особено, макар че казаха, че е изключително ядосано, господарю.

Владетелят на Крул и на Обиколната Ограда помисли за миг по този въпрос, после сви рамене.

— Морето е пълно с чудовища — каза той. — Това е една от главните му особености. Справете се с него. И… Главни Отговорнико по Изстрелването?

— Да, господарю?

— Ако се ядосам повече, ти ще ми напомниш, че трябва да се принесат в жертва двама души. Иначе може да стана по-щедър и да увелича броя им.

— Да, господарю. — Главният Отговорник се измъкна, облекчен, че се е отдалечил от погледа на самодържеца-тиран.

„Мощният Пътешественик“, без голата си бронзова черупка, която бе извадена от калъпа няколко дни по-рано, сега стоеше спокойно в гнездото си на върха на една дървена кула в центъра на арената. Пред него в посока към Края се спускаше релса, където на едно разстояние от няколко стъпки, тя внезапно се вдигаше нагоре.

Покойният Дактилос Златнооки, който бе конструирал летателната площадка, както и самия „Мощен Пътешественик“, беше обяснил, че целта на тази последна подробност е просто да гарантира, че корабът няма да се забие в скалите, щом веднъж започне дългото си гмуркане. Може би не беше нищо повече от случайно съвпадение и това че, поради внезапното изкривяване на пътя, корабът щеше да подскочи като пъстърва и да проблесне театрално на слънчевата светлина, преди да изчезне в облачното море.

В края на арената затръбиха фанфари. Появи се почетната стража на хелонавтите, съпроводена от възгласите на тълпата. А след това, облечени в бели костюми, на светлината се появиха и самите изследователи.

Нещо моментално просветна в главата на Главния Астроном и му подсказа, че нещо не е наред. Например, героите винаги стъпват по определен начин. Или поне, със сигурност не се поклащат, а единият от хелонавтите правеше точно това.

Ревът на събралите се жители на Крул беше оглушителен. Докато хелонавтите и техните стражи прекосяваха голямата арена и минаваха между множеството олтари, издигнати за разните магьосници и жреци от безбройните секти на Крул, за да осигурят успеха на полета, Главният Астроном се намръщи. Групата беше стигнала вече докъм средата на пътя, когато мозъкът му стигна до едно заключение. В мига, когато хелонавтите стояха вече в подножието на стълбата, която водеше към кораба — а нямаше ли и нещо друго освен колебание в поведението им? — Главният Астроном скочи на крака, но думите му се изгубиха сред виковете на тълпата. Едната му ръка се мяташе напред-назад, пръстите му драматично описваха традиционните заклинателни движения и всеки случайно минаващ човек, който може да чете по устните, и който, също така, е запознат със стандартните магически текстове, би различил началните думи на Плаващото Проклятие на Весткейк и благоразумно би изчезнал на мига оттам.

Последните думи на магията обаче останаха недоизречени. Около големия сводест вход към арената избухнаха безредици и Главният Астроном удивено се обърна натам. Стражите се втурнаха към откритата част на арената и захвърляха оръжието си, докато криволичеха из олтарите или прескачаха парапета към подиума.

Нещо изникна зад тях, а тълпата около входа прекрати дрезгавите си груби възгласи и мълчаливо, но настъпателно се заизмъква от пътя му.

Нещото представляваше нисък купол от водорасли, който се движеше бавно, но зловещо целенасочено. Един от стражите успя да превъзмогне ужаса си и се осмели да застане на пътя му, метна копието си срещу него и то се закотви право във водораслите. От тълпата се понесоха одобрителни възгласи… после, когато куполът се хвърли напред и погълна мъжа, настъпи гробно мълчание.

С рязко движение на ръката Главният Астроном премахна вече наполовина оформилото се прочуто Проклятие на Весткейк и бързо изговори думите на една от най-могъщите магии в репертоара си — Загадката на Пъкленото Горене.

Наоколо и между пръстите му се изви октаринов огън, докато той оформяше насред въздуха сложната руна на магията; после я запрати, пищяща и прорязваща синя димна ивица след себе си, към нещото.

Последва внушителна експлозия и в ясното утринно небе се появи бучка пламък, която ронеше трохички горящи водорасли по пътя си. За няколко минути чудовището беше скрито под облак от дим и пара, а когато той се разнесе, от купола не беше останала и следа.

Но на плочките беше останал голям овъглен кръг, в който все още тлееха няколко купчини кафяви морски водорасли.

А в средата на кръга стоеше доста голям, но иначе съвсем обикновен дървен сандък. Даже не беше обгорял. Някой от другия край на арената започна да се смее, но смехът му секна внезапно, когато сандъкът се вдигна на десетки — не можеше да бъдат нищо друго освен крачета, и се изви да погледне Главния Астроном. Един най-обикновен, пък бил той и по-голям сандък, естествено няма лице, с което да гледа, но този определено гледаше. По абсолютно същия начин, както осъзна това, Главният Астроном ужасен си даде сметка, че този напълно нормален сандък по някакъв неописуем начин присвива очи.

Сандъкът заплашително тръгна към него. Той се втресе от страх

— Магьосници! — изпищя той — Къде са ми магьосниците?

Около арената пребледнели мъже започнаха да надничат иззад олтари и изпод пейки. Един от посмелите, виждайки изражението върху лицето на Главния Астроном, вдигна треперлива ръка и издекламира едно кратко заклинание. То изсвистя към сандъка, удари се право в него и се разпиля на дъжд от бели искри.

Това послужи за сигнал към всеки магьосник, заклинател и вълшебник в Крул — те скочиха светкавично и пред ужасения поглед на господаря си изпяха първото заклинание, което дойде в отчаяните им мозъци. Из въздуха започнаха да се вият и да свистят магии.

Много скоро сандъкът отново се скри от погледа в непрекъснато разрастващ се облак от магически частици, които прииждаха на вълни и се виеха в изкривени тревожни форми около него. Магия следваше магията с писък в бъркотията. Пламъци и мълнии от всичките осем цвята изскачаха и нападаха ослепителни от кипящото нещо, което сега заемаше пространството, където беше стоял сандъкът.

От Магическите Войни насам никога толкова много магия не се беше концентрирала на едно малко място. Самият въздух трептеше и светеше. Магия рикошираше в магия, като от това се раждаха мимолетни нови диви магии, чиито кратък полу-живот беше едновременно странен и неконтролируем. Камъните под тежестта им започнаха да се огъват и да се пукат. Един от тях в действителност се превърна в нещо, което по-добре да остане без описание, и се изроди в някакво мизерно измерение. Започнаха да се проявяват и други странни странични ефекти. От бурята изскочи дъжд от малки оловни топчета, които се затъркаляха по тресящия се под; страховити фигури заломотиха и започнаха да правят неприлични жестове; триъгълници с по четири страни и кръгове с по два края се появяваха за миг, преди отново да се слеят с тътнещата, крещяща кула от неудържима сурова магия, която се надигаше от разтопените плочи и се разстилаше над Крул. Вече беше без значение, че повечето магьосници бяха спрели да изговарят заклинанията си и бяха избягали — нещото сега се наслаждаваше на потока октаринови частици, гъстотата на които винаги е най-голяма около Ръба на Диска. Всякаква магическа дейност замря по целия остров Крул, тъй като цялата налична манна в района бе изсмукана и погълната от облака, който вече беше висок четвърт миля и се изливаше в смразяващи мозъка форми; хидрофоби, възседнали носещите се по морето лещи, се забиваха с вик във вълните, дозите магия се превръщаха в най-обикновена мръсна вода в стъклениците им, вълшебните саби се топяха и капеха от ножниците им.

Но всичко това по никакъв начин не попречи на Нещото, което се намираше в подножието на облака и което сега блестеше ослепително в силата на мощната буря наоколо, да напредва уверено и твърдо към Главния Астроном.

Ринсуинд и Двуцветко наблюдаваха със страх и ужас от заслона на летателната кула на „Мощния Пътешественик“. Почетната група отдавна беше изчезнала, а след нея бяха останали само захвърлените оръжия.

— Е, добре, — най-сетне въздъхна Двуцветко, — ето го и Багажа. — И въздъхна отново.

— Не ти се вярва, а? — попита Ринсуинд. — Мъдрото крушово дърво е абсолютно неподатливо към всички известни видове и форми на магия. Направено е да те следва навсякъде. Искам да кажа, когато умреш и ако отидеш на Небето, най-малкото ще имаш чифт чисти чорапи в отвъдния живот. Но на мен още не ми се мре, така че стягай се и да тръгваме.

— Къде?

Ринсуинд вдигна един арбалет и стиска стрели за него.

— Където и да е, само да не е тук — отговори той.

— А Багажа?

— Не се безпокой. Когато бурята изразходва цялата свободна магия в околността, сама ще стихне.

Всъщност това вече започваше да става. Набъбналият облак все още се издигаше от района, но сега изглеждаше тънък, разреден и безопасен. И даже за времето докато Двуцветко го гледаше, той колебливо започна да проблясва.

Скоро от него остана само бледа следа. Сред почти невидимите сега пламъци, Багажът беше придобил очертанията на нещо тумбесто и тромаво. Бързо охлаждащите се камъни около него започнаха да пукат и да се деформират.

Двуцветко нежно повика Багажа си. Той спря равнодушното си придвижване през изтерзаните плочи и сякаш се заслуша много внимателно; а после, като задвижи десетките си крачка по невероятно сложен начин, обърна се по дължина и се запъти към „Мощния Пътешественик“. Ринсуинд го гледаше раздразнено. Багажът имаше прост състав, нямаше абсолютно никакъв мозък, имаше нагласата да убие всичко и всеки, който заплашва господаря му, и магьосникът въобще не беше сигурен дали вътрешността му заемаше същата време-пространствена структура като външния му вид.

— По него няма даже драскотина! — весело каза Двуцветко, когато сандъкът се настани пред него. Отвори капака му.

— Намери чудесно време да се преобличаш! — заяде се Ринсуинд. — Само след минутка всичките тези стражи и заклинатели ще се върнат, а те наистина ще бъдат ядосани, човече!

— Вода — промърмори Двуцветко. — Целият сандък е пълен с вода!

Ринсуинд надникна през рамото му. Нямаше и следа от дрехи, кесии, или от някакви други вещи на пътешественика. Само вода.

Незнайно откъде се появи една вълна и отчасти покри края. Тя се удари в плочите, но вместо да се разлее, започна да придобива очертанията на стъпало. Последва още едно стъпало и долната половина на чифт крака, а водата продължаваше да се лее, като че ли пълнеше невидим калъп. Миг по-късно пред тях стоеше Тетис, морският троп, и примигваше.

— Аха — най-сетне каза той. — Вие двамата. Това, предполагам, не би трябвало да ме изненадва.

Той се огледа наоколо, без да обръща внимание на учудените им физиономии.

— Аз просто си седях пред колибата и гледах залеза на слънцето, когато това нещо изскочи с рев от водата и ме глътна — каза той. — Стори ми се доста странно. Къде сме сега?

— В Крул — отговори Ринсуинд. Той погледна сурово Багажа, който сега беше затворил капака си и седеше със самодоволна физиономия. Да поглъща хора беше едно от нещата, които правеше доста често, но винаги, когато след това отвореше капака си, вътре нямаше нищо, освен бельото на Двуцветко. Той грубо вдигна капака му. И наистина — вътре нямаше нищо друго, освен бельото на туриста. Беше съвсем сухо.

— Виж ти, виж ти — каза Тетис. Той погледна нагоре.

— Ей! — извика той. — Това не е ли корабът, който ще изпратят отвъд Края? А? Той трябва да е!

Една стрела изсвистя и прелетя през гърдите му, като остави само лека вълничка след себе си. Той сякаш не я забеляза. Но Ринсуинд я видя. Откъм края на арената започнаха да се появяват войници, а много други надничаха около входовете.

Втора стрела се удари и отскочи от кулата зад Двуцветко. На такова разстояние заклинанията не можеха да действат много, но всичко беше само въпрос на време…

— Бързо! — извика Двуцветко. — На кораба! Няма да посмеят да стрелят по него!

— Знаех си, че ще предложиш точно това — изпъшка Ринсуинд. — Просто си го знаех!

Замахва с крак да ритне Багажа. Той отскочи малко назад и заплашително отвори капак.

Едно копие се изви във въздуха и, трептящо, се заби в дървенията до ухото на магьосника. Той изпищя и бързо пропълзя нагоре по стъпалата след другите.

Когато излязоха на тесния пасаж, който водеше по гръбнака на „Мощния Пътешественик“, около тях засвистяха стрели. Водеше Двуцветко и подскачаше с (както си помисли Ринсуинд) доста прикрито вълнение.

Най-отгоре в средата на кораба имаше голям, кръгъл бронзов люк със скоби около него.Тролът и туристът коленичиха и се заеха с тях.

В сърцето на „Мощния Пътешественик“, в една внимателно конструирана чаша, от няколко часа насам на тънка струйка се процеждаше фин пясък. В този момент чашата се напълни с точно необходимото количество, за да натежи и да разстрои внимателно балансирана теглилка. Тежестта се отметна назад и по този начин дръпна игличката от сложен миниатюрен механизъм. Задвижи се верига. Чу се едно „щрак“…

— Какво беше това? — бързо попита Ринсуинд. Погледна надолу.

Градушката от сгрели беше спряла. Тълпата от жреци и войници стоеше като вкаменена и напрегнато се взираше в кораба. Един дребен, разтревожен човек си проби с лакти път през тях и започна да крещи нещо.

— Кое какво беше? — върна въпроса Двуцветко, зает с една скрита гайка.

— Стори ми се, че чух нещо — каза Ринсуинд. — Вижте какво, ще ги заплашим, че ще унищожим това нещо, ако не ни пуснат да си ходим. Точно това ще направим, нали?

— Аха — отнесено каза Двуцветко. Той сви пети под себе си. — Готово. Сега би трябвало да се вдигне.

Няколко мускулести мъже се бяха скупчили около стълбата, водеща към кораба. Сред тях Ринсуинд разпозна и двамата хелонавти. Носеха саби.

— Аз… — започна той.

Корабът залитна. После, безкрайно бавно, започна да се плъзга по релсите.

В този миг на черен ужас Ринсуинд видя, че тролът и Двуцветко са успели да вдигнат люка. Метална стълба вътре водеше надолу към кабината. Тролът изчезна.

— Трябва да слезем от кораба — прошепна Ринсуинд.

Двуцветко го погледна, а на лицето му грееше странна луда усмивка.

— Звезди — каза туристът. — Светове. Цялото това проклето небе, пълно със светове. Места, които никой никога няма да види. Освен мен. — Той прекрачи входа на люка.

— Ти си съвършено луд — дрезгаво каза Ринсуинд, като се мъчеше да запази равновесие, докато корабът набираше скорост. Обърна се, когато единият от хелонавтите се опита да прескочи разстоянието, което делеше „Пътешественика“ и кулата, приземи се върху извития фланг на кораба, потърси с дращене да се хване за някаква опора и като не успя, откъсна се и полетя с пясък надолу.

„Пътешественикът“ се движеше вече много бързо. Ринсуинд мяркаше как край главата на Двуцветко прелита обляното в слънчева светлина облачно море и невероятната Дъга, която се носеше плавно и измамно отвъд Ръба, и примамваше глупаците все по-далеч и по-далеч, фатално далеч…

Видя и десетина мъже, които отчаяно се катереха по ниските наклонени плоскости на летателната рампа и бутаха една огромна дървена греда върху линията в безумен опит да дерайлират кораба, преди той безвъзвратно да изчезне отвъд Края. Колелата се забиха в нея, но единственият ефект беше, че корабът се разтърси, Двуцветко пусна ръце от стълбата и падна в кабината, а люкът се затръшва с ужасния шум от десетина скрибуцащи малки резета и приспособления за затваряне, които си дойдоха на мястото. Ринсуинд се хвърли напред и задращи по тях, хленчейки.

Облачното море сега се беше приближило още повече. А самият Край — скалистата обиколка на арената, беше поразително близко.

Ринсуинд се изправи. Сега можеше да направи само едно единствено нещо, и той го направи. Паникьоса се безумно и то точно в мига, когато талигите на кораба се удариха в малката рампа и я пометоха, искрящи като пъстърва, по пътя си в небето и отвъд Края. Няколко секунди след това се чу трополене на малки крачки, Багажът прескочи края на света и се хвърли надолу във Вселената, докато крачетата му все още продължаваха целенасочено да се движат в ритъм.