Да си намериш майстора

19.

— Джош.

Мълчание.

— Джош, Кас се обажда. — Уточнението май е излишно, предвид досегашните ни взаимоотношения.

— О, здравей, госпожичке. — Звучи подозрително доволен, което, както добре ми е известно, в конкретния случай е изключено.

— Джош, да не си пиян?

— Да, но утре пак ще си красива. — Гласът му е изпълнен с болка, разкаяние и срам.

— О, Джош, адски съжалявам. — Неуместните думи се изтъркулват към отсрещния край на телефонната линия.

— За кое по-точно, Кас? За двайсет и шест годишното ни приятелство? За решението да се омъжиш за мен? За изневярата пред очите на 12.4 милиона зрители? Или за цвета на шаферските рокли?

Усмихвам се. Благодарна съм му, че е толкова мил с мен и се шегува в момент, когато едва ли не чувам по телефона как сърцето му се пръска от мъка.

Дванайсет цяло и четири милиона зрители. Рекорд за предаването и за TV6. Сега „Секс със екс“ надали ще бъде изместено в друг часови пояс, за да може в праймтайма да се пускат касови филми. Фай си свърши работата. По ирония на съдбата аз сама помогнах за падението си. Ако не си бях поставила за цел да се лансирам в публичното пространство, да се появя във всички възможни таблоиди, списания и токшоута, женитбата ми надали щеше да възбуди такъв интерес у масите. Ако не бях предизвикала негодуванието на журналистите, които постоянно манипулирах, може би — кой знае — и те нямаше да са толкова нетърпеливи да нахлузят бързоходните ботуши марка „Ръсъл & Бромли“ и да се впуснат да ме разследват.

Пресата веднага се вкопчи в разобличителната история, в резултат на което с всеки изминал ден интересът към случая нараства. Няколко шоу-предавания направиха допитване до зрителите си, приканени да се обаждат на откритите телефонни линии и да гласуват за кого да се омъжа — за Дарън или за Джош. Сериозната преса също отрази случая, превръщайки го в съвременна притча за морала. С две думи, не ми бе спестено нито едно от кошмарните ми видения — постоянно се сблъсквах с призраците от миналото, настоящето и бъдещето си. И тъй като Джош е твърде сладък, никой не се замисля над неговото участие във всичко това, в резултат на което цялата вина беше хвърлена върху мен. Моралните присъди напълно пренебрегват факта, че дванайсетте цяло и четири милиона зрители безмълвно оправдаха моята измама, тъй като я гледаха за развлечение.

Разбирам.

Колкото по-жестоко ме осъдят, толкова по-цялостно е полученото опрощение. Измиват си ръцете. Не ги виня. До скоро и аз не бях най-големият привърженик на колективната отговорност. Освен всичко друго, грешката е лично моя — дори аз си давам сметка за това.

Цветарският магазин, в който беше поръчана украсата на сватбата, заведе дело срещу мен. Твърдят, че тъй като в предаването е бил заснет друг цветарски магазин, са лишени от полагащата им се по право публичност. Не мисля, че подобно обвинение ще бъде уважено в съда, но останалите фирми, участващи в подготовката, веднага схванаха намека — фирмата за кетъринг и мениджърът на заведението, където щеше да се състои тържеството, предявяват претенции да им бъде заплатена пълната стойност на услугата. Дори викарият настоява за публично извинение. От друга страна обаче, откакто се излъчва „Секс със екс“, сватбите са намалели с трийсет и пет на сто, което сериозно накърнява интересите на църковните власти.

Участниците в досегашните издания на предаването също развиха бурна дейност. Изникват на цели тумби и повторно продават историите си, само че представени в нова светлина — казват, че аз съм ги подстрекавала към изневяра (което не е вярно — и без мен светът е пълен с безотговорни хора). Някои твърдят, че каналът им е плащал, за да изневерят (невярно), други поддържат тезата, че съм им предлагала да спят с мен, за да сътрудничат (лъжа). Не остана грях, който да не е бил приписан.

Всички мои бивши гаджета, които сметнаха, че могат да се възползват от случая, без да навредят на сегашните си връзки, не се посвениха да го сторят. Вече е публично достояние как точно извършвам фелацио. Както и къде се подстригвам, колко пломби имам, колко съм платила за жилището си, кой размер сутиен нося. Разнищиха ме до дупка.

— Да разбирам ли, че сватбата се отменя, Кас?

Струва ми се, че долавям надежда в гласа му. Което е по-лошо от всичко, изброено дотук. Зная, че пулсът и дишането му се ускоряват. Устата му е пресъхнала, а стомахът му се свива.

— Кас, съжалявам за предаването. Не биваше да се съгласявам да участвам. Не знаех, че ще ти извъртят такъв калташки номер. Не съм ги търсил аз, те ме потърсиха. Не ми задаваха обичайните въпроси. Не съм…

— Зная — прекъсвам го с въздишка. Не е нужно да ми обяснява. От самото начало не го виня за почти нищо, освен може би за прекалената му наивност. Жалко, че Джош не вярваше достатъчно в нашата връзка и затова ни подложи на целия този ад. Само дето имаше право, тъй че съжалението и срамът си остават изцяло за моя сметка. — Вината не е у теб, Джош. Съжалявам, че те използваха…

— Не може ли да забравим цялата история? — Обнадеждено.

— Не. И двамата знаем, че не мога да се омъжа за теб. — Твърдо. — Съжалявам, че те използваха, за да навредят на мен, но още повече съжалявам, задето аз те използвах. — Поемам дълбоко дъх. — Обичам те, Джош, но не съм влюбена в теб. Съгласих се да се омъжа за теб, но не защото наистина го исках. — Едва сега осъзнавам какво означава „правя го за негово добро“ — при това не го използвам като оправдание да се отърва от някого, който си е изпълнил предназначението, писнал ми е или просто е спрял да ми харесва. Ще дръзна ли да продължа? — А и не смятам, че ти самият действително си влюбен в мен. — Рязко поема дъх. По телефона свистенето прозвучава така, сякаш белите му дробове току-що са били прободени. Несъмнено спуках балона на мечтите му.

— Какво знаеш ти, мамка му? — тросва се пиянски.

— Почти нищо — признавам. Замлъквам. Няма по-деликатен начин. — Но малко повече, отколкото, когато се съгласих да се омъжа за теб. Ужасно съжалявам, Джош.

— Но това е толкова унизително! Поканите вече са разпратени. — Умолява ме едва ли не на колене, но наместо леденото злорадство, което изпитвах от пламенните разкази за несподелената любов, сърцето ми се къса от болка за него.

— Моля те, Джош, не казвай нито дума повече. — Ако не бях толкова съсипана от скръб, щях много да се развеселя от предположението, че някой все още смята получената покана за валидна. Цяла Великобритания знае, че идната събота няма да застана пред олтара сред облаци коприна и дантели.

— Ти не вярваш във вечната любов, Кас, тъй че какво значение има дали ще се омъжиш за мен, или за някой друг? Не е ли по-добре от нищо?

— Джош, ти си прекрасен човек. Съпругата ти ще извади страхотен късмет — казвам съвсем откровено.

— Но няма да си ти. — Излишно е да коментирам. — И какво, направо ще запазиш шампанското за сватбата си с Дарън ли? — подмята саркастично. — Разблудното ти приятелче. — Старая се да запазя самообладание и да си напомня, че има пълно основание да изпитва горчивина и гняв. Не му казвам, че не съм му изневерила с Дарън. Всъщност изневерих на Дарън с него.

— Нали си даваш сметка, че повече не можем да се виждаме? — заплашва ме.

Сложна работа. Една голяма сълза се отронва върху телефонния ми указател. Напоследък плакането ми стана втора природа.

— Щом така предпочиташ — отвръщам с ясното съзнание, че аз не го искам, но съм длъжна да зачитам неговите желания.

— Нали си даваш сметка какво означава това? Няма да има кой да ти оправи пералнята, нито пък да провери маслото и водата на колата ти. Няма да има кого да изпращаш да ти купува пица по никое време, понеже двете с Иси сте толкова захласнати от филма, който гледате, че не можете да се помръднете и на йота. — Мъчи се да се изкара много разгневен, но долавям сълзите в гласа му.

— Ще ми липсваш. Обичам те. Съжалявам — изписуквам и затварям телефона.

Пределно ми е ясно, че мога да повикам водопроводчик, да закарам колата на сервиз и да си поръчам пица по телефона. Мога да се справя и сама, но той ще ми липсва. Ще ми липсват глуповатите му закачки и разказите за съда. Ще ми липсват прегръдките му и ястията, които ни готвеше. Ще ми липса общото ни минало. И приятелството.

Дарън.

Образът му се врязва в съзнанието ми, експлодира и засипва сърцето ми с безброй разтрошени на ситни късчета чувства. Едва не залитам. Връзката с него не обещава пълно спокойствие, дори е твърде рискована, но той ми вдъхва сигурност. Не съм напълно уверена, но съм твърдо убедена. И е вярно, макар да звучи капризно. Не мога да се омъжа за един мъж, ако съм влюбена в друг.

Най-странното е, че го изгубих.

В най-буквалния смисъл на думата.

През последните четири дни го издирвам, но Дарън се е изпарил яко дим. Мобилният му телефон е изключен. Когато отидох до квартирата му, съквартирантът му ми каза, че не са се засичали от вечерта преди коктейла на TV6. Отбих се в лабораторията и в кабинета му. От няколко дни никой не го е виждал. Беше ми подметнато, че може да е заминал в командировка. Но дори да се знае къде е, никой не би ми казал — на мен, обществен враг номер едно, — колкото и да се моля, да заплашвам и да ги придумвам. Иси разглежда изчезването му като признание, че е бил въвлечен в заговора; мама отначало се въздържаше от преценки, но дните бавно се изнизват, а от него няма ни вест, ни кост и тя добива все по-угрижен вид.

Зная, че не е замесен с Бейл и Фай. Не зная защо изчезна, но съм сигурна, че не ме е предал.

И така, след толкова години скептичност, мнителност и себичен хедонизъм, най-сетне се натресох право на онова, което най-ревностно отбягвах.

Оказах се влюбена.

Но сама.

Подозирам, че това е доказателство за съществуването на Бог — поне така ще си кажат петдесет и тримата ми бивши любовници.

Връщам се в службата в четвъртък. Срещам големи затруднения да се добера до телевизията, защото репортерите ме следват по петите навсякъде. Един от тях е по-издръжлив от всички останали (или е новак) и се е установил на бивак пред входа на дома ми от събота. Очевидно обаче няма навици за спане на открито и сега изглежда толкова зле, колкото аз се чувствам. Като го гледам такъв смачкан и премръзнал, се съжалявам над него, подхвърлям две-три любезности и му предлагам чаша чай. Той ме поглежда недоверчиво, но му е твърде студено, за да ми откаже топлата напитка. Може да е юли, но все пак това е Англия.

— Не бива да вярвате на всичко, което се пише за мен, да ви кажа. Не съм чак Злобара де Мон. — Той поема чая. — Цял ден ли смятате да ме следвате? — Той кима. — Хм, отивам на работа. Дайте поне да ви закарам. — Той не знае дали да приеме предложението ми. Естествено опитва се да разгадае скритите ми помисли. Нямам такива. Прекалено съм измъчена да съчинявам стратегия за завръщането си. Не съм сигурна, че въобще ми се занимава.

Пристигам в офиса в осем и петнайсет и макар да не съм успяла да ида на тренировка, влизам, понесла сака със спортните си принадлежности, за да създам впечатлението, че не само е най-обикновен работен ден, а и че аз съм здрава и напълно нормална. Нося графитеносив костюм „Армани“ (дрехите са броня) и тъмни очила, които да прикриват торбичките под очите ми — резултат от безсъние и рев. Тъй като работя в медия, ако тъмните очила са маркови, човек спокойно може да не ги сваля.

Прекосявам стъклените офиси, ругаейки (не за пръв път) архитекта. Когато е проектирал сградата, взел ли е предвид публичното ми унижение? Кимам на неколцина познати и се правя, че не забелязвам злобния кикот и шушукането. Извървявам безкрайния път до собственото си бюро, сядам на стола и включвам компютъра. Избирам вътрешния номер на Джаки.

— Джаки, донеси ми едно двойно еспресо, ако обичаш — Моля я, както всяка сутрин.

— Ама ти се върна! — Дори не си прави труда да скрие удивлението си.

— Върнах се. Прекарах летен грип, но вече съм на работа.

— Ъъ… радвам се да чуя, че си по-добре — смотолевя в отговор.

— Благодаря ти, Джаки. Ще ми донесеш ли графика за днес? А, и дали ще успееш да ми намериш някоя пролука, че искам да се срещна с Бейл?

— Ами, ъъ, за днес нямаш насрочени срещи.

Разбирам намека, но се правя на ударена.

— Чудесно, значи ще мога да оправя фактурите на спокойствие, а ти лесно ще ми уредиш среща с Бейл. — Затварям.

Бейл ще ме приеме в единайсет часа. Междувременно целият персонал грижливо ме отбягва. Сегашният ми статут на прокажена се дължи на битуващото суеверие, че късметът е заразен — и добрият, и лошият. Докато се издигах нагоре в йерархическите висини, бях страшно популярна. Единствена Трикси прави изключение от останалите. Пристига при мен и ми казва „здрасти“. Но сигурно поради перманентния си наркотичен унес е пропуснала последното издание на предаването.

Изчаквам да стане единайсет и пет и се отправям към кабинета на Бейл. Фай вече се е настанила там и ме чака.

— Здрасти, Бейл. Изглеждаш ми понапълнял — усмихвам се. След размяната на любезности затварям вратата на кабинета. Напомня ми на тюлен с неясните очертания на розовата плът, която неопределено прелива от нос в уста, от уста — в брадичка, от брадичка — във врат, от врат — в туловище, и най-сетне — в крака. Мъча се да намеря у него нещо добро, за което да се захвана. Не мога. Дори не дъвче със затворена уста. Поглеждам към Фай. Тя от своя страна изглежда великолепно. Ликуваща, сияеща. Напомня ми на Лейди Макбет. Облечена е с костюм „Алберта Ферети“, който, тъй като не съм виждала досега, вероятно е закупен с премията за новия рейтинг.

— Хубав костюм, Фай — отбелязвам. — Не знаех, че в „Харви Никълс“ приемат чекове от кръвнина. Мислех, че работят само с кредитни карти.

— О, я не се прави на интересна, Кас. Знаеш правилата на играта. — Изглежда зашеметяващо и съм сигурна, че целият екип вече идолопоклонства пред нея. Не могат да прозрат що за птица е. Защото са заслепени. Тя е заслепяваща.

— Заповядай, Кас, седни — поканва ме Бейл. Сочи специалния нисък стол. Ако приема поканата, ще се извисяват цели педи над главата ми.

— Предпочитам да остана права.

— Не падаш по гръб, а? — връща ми го Бейл. Прихват в злобен кикот.

— Хвана ли предаването в събота? — любопитства Фай. При тези думи двамата направо се забравят от радост.

— А погледна ли рейтинга? Няма ли да ни поздравиш с постижението? Винаги си твърдяла, че предаване с участието на Дарън Смит ще надмине всички рекорди — не млъква Бейл.

— Рейтинг ли? Само за това ли мислиш? — срязвам го въпреки клетвеното обещание да запазя спокойствие и хладнокръвие през цялото време.

— Да, Кас. — Той стоварва юмрук върху бюрото си и ненадейно добива сериозен вид. — Рейтингът е всичко, за което мисля аз. А доскоро, допреди да се влюууубиш, и ти мислеше само за това.

Плесница в лицето. Дори това гнусно клише е по-наясно с чувствата ми от мен самата. Едва ли има смисъл да му обяснявам, че цената за главоломния скок на рейтинга е доста мародерска.

— Разочароваш ни, Кас. Първо забягна на север с някакъв хипарлив циганин. После се върна и започна да дрънкаш врели-некипели за емоционално рентабилни предавания. Пълно падение.

— Фактът, че Дарън не е материалист, хедонист и фашист все още не означава, че е хипарлив циганин! — кресвам. Замислям се за миг и додавам: — Пък и какво им е лошото на хипарливите цигани?

Бейл и Фай избухват в лудешки кикот. Той сякаш рикошира в телата им и кара нейните гърди и неговото шкембе да се разтресат. Аз запазвам спокойствие.

— Очаквах нещо подобно от теб, Бейл, но ти, Фай, ме изненадваш. Как можа да ми го причиниш? — Фай ме зяпа предизвикателно, без капка свян. — Знаеше, че и Дарън, и Джош ще бъдат много наранени, а моят личен живот ще стане обществено достояние.

— Да бе, чух, че Даза драснал нанякъде — злобно се изхилва Бейл. — Кофти тръпка, Кас.

— Все пак да погледнем нещата от добрата им страна — чурулика Фай. — Креватните ти таланти добиха такава широка известност, че като изключим Дарън, цялото мъжко население на страната умира да те изчука.

— Та каква е добрата страна на нещата?

— Я стига, Кас. Ти не си от тия, дето отказват чукане.

— Да — въздъхвам и разтривам челото си. — Едно време бях такава. — Повръща ми се от този светски разговор. — Е, колкото и да ми е приятно да си бъбря с вас двамцата, мисля, че е крайно време да говорим по същество. Подавам оставка.

— Приема се. Мислех да те уволня на основание периодичните ти отсъствия без болничен лист, но щеше да се наложи да преговаряме за обезщетение при прекратяване на трудовия договор. Така е далеч по-чисто. Макар и не толкова изгодно за теб — заяжда се той.

Въобще не ми пука за парите. Обръщам се към Фай:

— Трябва да ти се признае, Фай. Предполагах, че ще се принудиш да прекараш Бейл, за да си извоюваш подобни привилегии. Ти обаче предпочете да прекараш мен. Правилен избор — аз съм далеч по-красива.

На излизане затръшвам вратата.

Тръгвам си от телевизията. Дори не си давам труд да изпразня чекмеджетата си.

Когато се измъквам от стъклената врата, която продължава да се върти зад гърба ми, с изумление установявам, че отдавна не съм се чувствала толкова добре.

Отрязах си косата. Цялата.

— Господи, косата ти! — изписква мама, като се отбивам да ги видя с Боб в четвъртък вечер.

— Не се тревожи, не го направих в пристъп на самоомраза или разкаяние. Просто исках… де да знам… някаква промяна.

Майка ми сякаш всеки миг ще се разплаче, затова съм много благодарна на Боб, който отбелязва:

— Прелестна прическа, Кас.

Боб е готин — дори доста приличен тип, като се абстрахира човек от кафявите му джинси.

— Благодаря. — Насилвам се да се усмихна над чинията с готови рибени хапки и фасул. Хващам го как деликатно сръчква майка ми.

— Хм, сигурно е добра идея, за да се отбележи новото начало — героично заеква тя. — Тъкмо ще се отървеш от журналистите за ден-два.

Така ми е много по-леко на главата — косата ми сигурно е била няколко килограма, — но сърцето ми е все така натежало. След вечеря отклонявам поканата да остана да пренощувам и бързам да хвана метрото.

Прекарвам следващия ден в телефонни разговори. Повторно звъня на мобилния телефон на Дарън, в квартирата му, в лабораторията и кабинета му. Никакъв късмет. Съставям списък на националните паркове и звъня поред, за да проверя дали случайно не е някъде из тях по работа. Не е. После изреждам лондонските паркове, но след като и там не успявам да го открия, опитвам в двайсет-трийсет други резервата из цялата страна. Навсякъде има болни дървета, но Дарън не лекува нито едно от тях. Кръстосвам улиците с надеждата да го срещна. Напразно. Най-сетне събирам кураж и позвънявам на семейство Смит в Уитби.

Обажда се баща му.

— Добър ден, господин Смит. Сигурно не ме помните. — Останала съм с впечатлението, че моето гостуване в дома на семейство Смит мина някак напълно встрани от домакина. Бях нещо като интермецо между телевизионната игра „Каунтдаун“ и токшоутата. — Обажда се Кас Пери. Приятелка на Дарън. Нещо като приятелка. — Нещо средно между заклет враг и годеница.

— О, здрасти, душко, естествено, че те помня. Като те показаха по телевизията, казвам: „Не е ли това онова момиче, дето беше дошло чак тук да преследва нашия Дарън?“ Майка каза, че съм прав.

Глътвам си езика. Не стига, че господин Смит употребява думата „преследва“, ами най-лошите ми опасения се потвърждават: семейството на Дарън е гледало предаването.

— Видях и снимката ти във вестника.

Фантастично.

— Хм, обаждам се… ситуацията е малко неловка. Разбирате ли, трябва да говоря с Дарън, а не мога да го открия.

— Аха.

— Аз, хм, ами питах се дали не знаете къде е.

— Аха.

— И дали можете да ми кажете. — Стискам палци. В действителност ги стискам вече дни наред, поради което срещам известни затруднения с пиенето на кафе и ми е почти невъзможно да си завържа връзките на маратонките.

— А, това е друго нещо. Не съм сигурен, че мога. Трябва да питам майка. Майко! — провиква се.

Представям си госпожа Смит как се носи по коридорчето сред облак възмущение и апетитна миризма на печено. Примирам от ужас и се изкушавам да затворя телефона. Но ако го направя, никога няма да открия Дарън. Господин Смит притиска микрофона на слушалката с длан, но все пак ясно различавам гневния им шепот: „Как си позволява, нахалница такава, сега ще й дам да се разбере.“ Парализирам се от страх и вече дори да искам, не мога да затворя телефона.

— Да? — кресва тя в отсрещния край на линията.

— Кас Пери се обажда. — Смирено.

— Кой? — Лицемерно.

— Кас Пери, приятелка на Дарън. — Нерешително.

— Как ли пък не! — Яростно.

— Госпожо Смит, представям си колко сте ядосана…

— О, представяш си, така ли, виж ти. — Тя изсумтява. — Съмнявам се.

— Но аз наистина трябва да говоря с Дарън — настоявам.

Мълчание. Буквално чувам как зъбните колелца в мозъка й прищракват с бясна скорост.

— Няма да ти помогна.

Линията прекъсва и аз оставам сама с хладния продължителен сигнал, който ме информира, че никой не желае да разговаря с мен.

Питам се къде е. Може би е на двора, рита топка с Ричард. Въобще не се интересува от телефонните кабели, с които се опитвам да се преборя, за да го достигна. Или може би е знаел, че аз се обаждам, но просто му е било все едно.

Събота се случва изпепеляващо горещ ден. Слънцето струи през прозорците ми. Подчертано жизнерадостно. Замислям се за миг как това е хубавото време, което се надявах, че ще ме изненада, когато се събудя на сватбения си ден — сега слънцето ми се подиграва. Спускам щорите. Оглеждам жилището си и търся с какво да убия времето през следващите петдесетина години. През последните няколко дни разчистих и сложих ред във всички аспекти на живота си. Кутиите със зърнени храни са строени по височина, бикините ми са класирани по цветове и дата на закупуването, козметиката ми е разпределена по серии — за лице, за ръце и за тяло, във всяка от които продуктите са подредени по марки; компактдисковете ми са систематизирани по азбучен ред. Накъдето и да се обърна, цари идеален ред и чистота. По ирония на съдбата отлично зная къде се намира списъкът на хората, на които съм изпратила коледни картички през 1995-а, но нямам и представа къде да открия годеника си.

Освен споменатото разчистване ми остана време да сложа малко ред и в мислите си. Съставих списък на нещата, които са се объркали. По-конкретно — и далеч по-унизително — на собствените си грешки. Подходих по въпроса методично, като обобщих престъпленията си в няколко категории: „Дарън“, „мама“, „приятели“, „работа“, „любовници“ и всеобхватното „общи“. Едни и същи теми се повтарят във всички категории. Винаги себично съм се старала да осигуря собствения си душевен комфорт, най-безогледно прегазвайки чувствата на другите. По-лошото е, че оправдавах поведението си със злопаметното нежелание да простя на родителите си задето бяха имали смелостта да вземат свои решения и да живеят живота си по своему. Спомням си въпроса, който Фай ми зададе в някаква изпаднала кръчма, когато езиците ни се бяха развързали от алкохола. „Не можеше ли просто… де да знам, да се носиш безцелно в живота като всички останали?“ Да, в ретроспекция съм склонна да се съглася, че съм можела. И сигурно е трябвало. В крайна сметка бяха ми предоставени достатъчно възможности. Как не съм разбрала, че майка ми ме учи да обичам, а не да бъда резервирана? Самата тя ме е обичала толкова много, че години наред ме е поставяла на първо място в живота си. Не мога да проумея защо отношението й е пораждало у мен толкова горчивина и гняв и съм го възприемала като натиск. Имах невероятни приятели и как им се отплатих? Като постоянно давах акъл на единия и използвах и подложих на безкрайно унижение другия. Приятелството ми с Иси вече едва се крепи. Зная, че единствената ми надежда да я задържа като приятелка е да се науча да бъда честна и открита. Приятелството с Джош е провалено окончателно. Не виждам как отношенията ни биха могли да се възстановят след цялата тази история. Гордостта му беше наранена жестоко. Аз пък прекалено много се срамувам. В службата се възползвах от властта си детински, необмислено. Така се бях опила от амбициите си за все по-високи рейтинги и рекламни бюджети, че съм била сляпа за катастрофалните последици от предаването. Сега се насилвам да разнищя всичко от начало докрай, като се започне от жената, която плачеше на рецепцията навръх Бъдни вечер, и се стигне до бубарската ферма, която фалирала, тъй като износът й значително спаднал. Питам се колко ли човешки съдби съм променила със „Секс със екс“. Честно ли е било да набърквам себе си и целокупната общественост в житейските и любовните дела на хората? Щяха ли тези хора безцелно да се понесат към олтара, ако не се бях намесила? И ако да, щеше ли непременно животът им да бъде разбит, както винаги съм твърдяла? Може би не е честно да се оказва такъв емоционален натиск върху хората непосредствено преди сватбата им. Може би в подобен момент не са в състояние да реагират непредубедено. Едва сега си давам сметка, че „Секс със екс“ не е нищо повече от сложно замислен трик, имащ за цел да докаже, че поведението на баща ми не е изключение, а правило.

Бях се фукала, че търгувам със самотата, но истината е, че и хабер си нямам какво представлява истинската самота.

Призлява ми.

Ставам и отивам в кухнята — опит поне физически да се отдалеча от грозния списък.

Наливам си минерална вода „Евиан“ и притискам студената чаша към челото си. За миг облекчава болката, но си давам ясна сметка, че това е все едно стюардесата да попита: „Пилешко или телешко?“, миг преди самолетът да се разбие.

Хващам химикалката. Бившите ми любовници. Твърдо съм убедена, че мнозинството от тях са били съвсем наясно с отношенията ни. И дума не е ставало за романтика и рози. Това бяха преди всичко мъже, които имаха съпруги и приятелки. Които искаха едно бързо изчукване без излишни въпроси, а аз им го предоставях. Но нима съпругите и приятелките наистина не влизаха в сметката? Надали. Сега се питам колко ли пъти нечие сърце се е свивало, когато някоя от тези жени е откривала телефонния ми номер, надраскан на непотребно късче хартия. Ами ако някои от тези мъже — особено неженените — са оставали изненадани от факта, че впоследствие така и не съм им се обадила, както и малко наранени, може би дори с разклатена вяра в себе си? Възможно ли е Иси да е права и мъжете също да имат чувства? Ето например Дарън. Или пък Джош. Разбира се, че е възможно да имат чувства.

Стройният ми списък е прераснал в хаотично изглеждаща схема на мислите ми, изпъстрена със стрелкички и подобни на диаграмите на Вен застъпващи се кръгчета между отделните действия. Като гледам колко мастило похабих тази сутрин, никак не се изненадвам, че Дарън си тръгна и ме изостави. Аз не го заслужавам.

Съжалявам. И то не просто защото пресата не ми дава мира, предаването ме злепостави и сега цялата страна, и по-специално Дарън, ме мрази. Съжалявам, защото нищо не съм разбрала.

Аз не заслужавам Дарън, но той заслужава обяснение. Трябва да го намеря.

Телефонът звънва и аз се хвърлям върху него.

— АзсъмИси — на един дъх избрътвя тя, бързайки да изясни, че се обажда именно тя, а не Дарън. Знае, че той е единственият човек, с когото искам да разговарям. — Чудех се дали да ти се обадя.

— Радвам се, че позвъни. — Наистина се радвам. Неописуемо се благодаря, че Иси ми се сърди само в продължение на два часа и позволи ядът й да се поуталожи. Това май е единственото хубаво нещо, което произлезе от предаването. Иси не е в състояние да ме зареже в беда — фактът, че в този миг цяла Великобритания ме мрази и презира, само усилва приятелската й преданост.

— Обади ли ти се?

— Не.

— Ти още ли го чакаш?

— Да.

— Защо?

Давам си сметка, че сериозно съм го закъсала. Щом Иси — последната от великите романтици — не вярва, че цялата тази история ще завърши с тоалет от тюл, значи имам повече шансове да спечеля джакпота от тотото, отколкото да разговарям с Дарън.

— Нали ти казах, Иси, имам му доверие. Предложи ми да се омъжа за него. Дарън не би го направил само за по телевизията.

— Аз пък ти казах, че може да го е направил, за да ти отмъсти. В крайна сметка ти спа с него в продължение на две седмици, като през цялото време си градила у него впечатлението, че приемаш нещата доста сериозно, след което просто изчезна. Никой мъж в света не би приел спокойно подобно поведение. Това е страхотен удар върху достойнството му. Не допускаш ли, че може да е решил да ти го върне?

— Зная, че няма нищо общо с предаването, Иси. — Полагам усилия да не се разгневя, но душевната трансплантация не е толкова цялостна, та да запазя спокойствие в лицето на постоянната критика, която се излива върху главата на Дарън. — Виж, Иси, защо не питаш Джош дали според него Дарън е замесен в заговора за пълната ми излагация? Той не може да не знае. — Нарочно натъртвам местоимението „той“ — ако поне за малко успея да отклоня вниманието й към престъпленията на Джош, може би ще остави Дарън на мира.

— Да го попитам ли заради теб? — ентусиазирано подхваща тя.

— Попитай го заради себе си, Иси, пък дано най-сетне повярваш в Дарън. Аз не изпитвам нужда друг да ми гарантира за него.

Млъкваме раздразнено. Мога да се цупя много по-дълго от нея. Още не съм преборила до три, и тя вече размахва маслиновата клонка:

— Добре, добре, ако предположим, че Дарън не е съзнателно замесен в твоята отявлена и безгранична публична излагация, защо според теб изчезна?

— Очевидно е, Иси. Той смята, че аз съм насадила него.

— О.

Иси е твърде откровена, за да се преструва, че не разбира откъде би му хрумнало подобно предположение. Дори не го вини.

— Трябваше да му кажа за годежа! — укорявам се.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Уместен въпрос. Трябва да говоря с него, но вече го търсих навсякъде. На работа, у дома, по кръчмите. Дори обикалях по улиците, но напразно. Лондон е голям град, Англия е голяма страна…

— Хм, в интерес на истината от географска гледна точка е доста малка…

— Гигантска е, когато търсиш някого, който не желае да бъде открит.

— Пък и спокойно може да не е в Англия, а някъде в чужбина. Може да е къде ли не.

Питам се дали длъжността „утешител на Йов“ понастоящем не е свободна в някое друго времево измерение, тъй като Иси притежава всички необходими качества.

Въздъхвам. Права е. Изведнъж се чувствам съвсем нищожна, а светът ми изглежда огромен.

— Иси, звъни ми още някой. Имаш ли нещо против да привършваме? — И двете знаем, че се надявам да е Дарън. Както и че няма да е той.

— Добре. Ще ти звънна довечера — казва Иси.

— Ало? — обажда се тъничък гласец в отсрещния край на линията. Докато се мъча да го разпозная, полагам старания да не се удавя в собственото си разочарование, че е женски.

— Линда?

— Аз съм. Здравей, Кас. — Гласът й звучи притеснено и по детски. Сякаш е малко момиченце, а не седемнайсетгодишна девойка.

— Линда, толкова се радвам да те чуя.

— О. Наистина ли? Не зная дали е редно да разговаряме.

— Да, да, редно е — отвръщам настойчиво. — Линда, зная, че във вашите очи всичко изглежда отвратително. Допуснах страхотни грешки, но искам да знаеш, че не съм накиснала Дарън да участва в онова предаване. — Говоря бързо, тъй като ми е известно, че разполагам с ограничено време, за да я убедя. Имам чувството, че всеки момент ще тръшне слушалката.

— Зная — отвръща пискливото гласче.

— Така ли? — Толкова ми олеква, че нямам идея какво друго да кажа. Изпитвам неимоверно облекчение от откритието, че поне един човек ми вярва.

— Казах на майка, че обичаш нашия Дарън. Но майка каза, че така си мисля само защото съм на седемнайсет. Никой друг не вярва, че го обичаш.

— Но ти си права, Линда. Права си. Аз наистина обичам Дарън — повтарям истерично. Фактът, че Линда ми вярва, има огромно значение за мен.

— Майка каза да не ти се обаждам.

— Разбирам.

— Просто Дарън снощи се обади и спомена, че днес може да иде до Природонаучния музей, и аз си помислих, че ти може…

— Линда, Линда, иде ми да те разцелувам — провиквам се в телефонната слушалка. Естествено, любимото му място. Ето къде ходи, за да размишлява на спокойствие. Съзнанието ми мигом е обсебено от образа на едновремешната му детска стая. Където са си дали среща пещерата на Аладин, Островът на съкровищата и пещерата на Батман. С безбройните книги, картонените макети, екосистемата Мекано и Млечния път, изрисуван на тавана. — Благодаря ти, Линда. Ужасно ти благодаря. Постъпи правилно, повярвай ми. Обичам те, Линда! Затръшвам слушалката, грабвам ключовете си и изхвърчам навън.