Да си намериш майстора

3.

Живея в просторна псевдомансарда в моден квартал в източната част на Лондон. Казвам „псевдо“, тъй като не се намира на тавана, а на втория етаж. Затова пък имам тухлена зидария и истински железни колони, които подпират покрива да не падне. Моето жилище е антитеза както на изоставения дом в Ешър, така и на схлупената къщурка с размери два на два на майка ми в Кокфостърс. То е модерно, светло и празно. Не допускам в дома ми да се внасят вещи, които не са едновременно полезни и красиви — с изключение на мъжете, но човек не бива да бъде чак толкова придирчив. Любимите ми притежания са канапе марка „Би & Би Италия“ и телевизор „Банг & Олуфсен“, голям колкото прожекционния екран в квартално кино. Аз обожавам, а Иси мрази апартамента ми по една и съща причина — обстановката е стерилна и безлична. Иси неуморно се опитва да внесе в дома ми малко уют, поради което за всяка Коледа ми подарява всевъзможни постелки за баня и похлупаци за котлони на цветенца. В замяна на това аз й купувам авангардни алуминиеви кутии за спагети, които тя не умее да отваря.

Джош и Иси имат ключ от жилището ми, а аз — от техните. Тъй като сме лондончани, не си ходим на гости без предупреждение. От време на време се събираме на вечеря — понякога е толкова приятно у дома да те посрещне аромат на топли ястия и подрънкване на чаши, означаващо, че някой тъкмо ти забърква джин-фис. Днес се радвам, че ги поканих на вечеря. Нуждая се от присъствието им. С отварянето на вратата ме лъхват апетитни миризми на вкусни ястия.

— Забави се — провиква се Джош от кухнята. На него дължим апетитните миризми на вкусните ястия. Захвърлям чантите и лаптопа и се насочвам към кухнята.

— Какво има за ядене? — питам и отхлупвам тенджерите, за да вкуся райската амброзия във всяка една от тях.

— Марш! — сопва се Джош и игриво ме перва през ръцете, мъчейки се отново да намести похлупаците. — Ще трябва да почакаш. — Но не може да се стърпи да не се изфука: — Peperoni con acciughe е capperi.

— Чушки на скара с аншоа и италианска подправка — превежда Иси и ми връчва чаша австралийско шардоне с пояснението: — Маунтадам, Идън Вали, 1996-а.

Знае, че държа на тези неща.

— И maiale arrosto con aceto balsamico — прекъсва я Джош.

Безпомощно се обръщам към Иси.

— Свинско печено със сладък гроздов оцет.

— Фантастично. — Джош е много претенциозен в това отношение и държи да използва италианските названия на ястията, които приготвя; кой знае защо, това изобщо не ме дразни.

— Имам ли време да взема един душ, за да отмия спомена за противния ден?

— Да, но ако побързаш.

Случва се на вечеря да се надпреварваме да бъбрим, друг път гледаме телевизия и се забавляваме, като замеряме екрана със злобни забележки и дори книги, но тази вечер в трапезарията цари несмущавано от нищо безмълвие. Поне аз така си мислех, докато Иси ме попита:

— Какво става, Кас? Нещо си се умълчала.

Предоставила ми е пълна власт над дистанционното управление. По принцип обичам да сменям каналите, но тази вечер телевизорът не успява да привлече вниманието ми.

Осъзнавам, че съм й благодарна, задето ме пита, и неусетно се преобразявам в малко момиченце, което се надява сурогатните мама и татко да разрешат проблемите му. Иси и Джош са единствените хора в целия свят, пред които си позволявам да покажа, че съм уязвима и разстроена.

— Неприятности в службата — проточвам.

— Естествено. На кой би му хрумнало, че имаш неприятности с някой мъж — подмята Джош.

Аз нямам неприятности с мъже — предимството на това, човек да ги разглежда като сексуални обекти, а не като духовни съмишленици.

— Дванайсет поредни седмици рейтингът е много нисък. Положението е доста сериозно. Бейл вече подхвърля приказки за съкращения. Проблемът е, че нямаме водещо шоу. Нямаме дори хубава сапунена опера.

— А „Тедингтън Кресънт“? — Иси познава програмната ни схема не по-зле от мен самата.

— Съдбите и любовните връзки на гражданите на Милтън Кейнс10 не могат да се мерят с „Приятели“. Нямаме телевизионно състезание, нито популярен водещ токшоу. Ниският рейтинг, тоест малкото зрители — пояснявам, макар да не е необходимо, тъй като и двамата са добре запознати с медийния жаргон, — се отразява неблагоприятно на евентуалната реклама. Без приходи от реклама не можем да инвестираме в качествени програми. И порочният кръг се затваря. — Замълчавам. Без да ме прекъсват, търпеливо изчакват да намеря точните думи. — Най-лошото е, че Бейл прехвърли топката на мен. — Вдигам поглед да проверя дали споделят раздразнението ми. И двамата майсторски съумяват да си придадат вид на потресени. Доволна от резултата, продължавам: — Въпреки безобразно високата си заплата той побърза да се отърве от отговорността и сега аз трябва да измислям спасителна идея. Той е…

— Мръсен, подъл, гнусен, отблъскващ и жалък — шегува се Джош.

— Водопад от ласкави епитети — ухилва се Иси, опитвайки се да ме поразведри.

— Той е лайно. — Нямам намерение да се оставя да ме измъкнат от отчаянието. — Страх ме е.

Те мълчат. Знаят, че държа на работата си най-много от всичко. Джош се настанява до мен и обвива раменете ми с ръка.

— Мамка му, умирам от страх — споделям с несвойствена откровеност.

— Не виждам от какво. Ще ти хрумне идея — утешава ме той. Има абсолютно доверие в мен и този факт винаги ме е изпълвал с искрено задоволство, но в настоящия момент не откривам достатъчно основания за подобно отношение и скептично свивам рамене. Главата ме боли. Образите се размазват пред очите ми.

— Може би. — Зная, че това си е мой проблем и те няма как да ми помогнат, затова сменям темата: — Имаше ли поща?

— На камината е.

Получила съм две сметки — общинска такса и вода, фантастично, няма що. Три брошури, рекламиращи доставка на пица по домовете. И поредния тлъст бял плик.

— За Бога, пак сватба — въздъхвам. — Кое време стана, дойде септември. Тия хора нямат ли усет за приличие? Не стига че ме тормозят цяло лято, ами сега и през есента.

Почти не се шегувам, но вълнението на Иси искрено ме развеселява.

— Кой се жени? — пита.

— Джейн Фишър и Маркъс Филипс — чета поканата. — Познаваме ли го?

— Да — потвърждава Джош. — Беше шафер на сватбата на Лесли и Джеймс миналата седмица. Русият с червената жилетка. Джейн я нямаше — имала ангажимент, планиран от по-рано, вероятно друга сватба.

С Иси окаменяваме. Единодушни сме:

— Мръсник.

Подавам на Иси поканата, за да се увери лично в измяната. Иси прокарва пръсти по бялата картичка, сякаш гали името, отпечатано релефно. Днес май и на двете не ни върви.

— Ясно защо не е искал да ти даде истинския си телефонен номер.

— Някоя от вас ще се ожени ли за мен? — пита Джош, тъй като разбира, че Иси е огорчена, макар да не знае точната причина.

— Не — отсичам.

— Да — приема Иси, — но само заради роклята.

Прихваме да се смеем. Разменяме шеговитите реплики за n-ти път. Като се дипломирахме, Джош даде обещание да се ожени за онази от нас, която на двайсет и пет все още не се е омъжила. Двайсет и петата ни годишнина мина и замина. Тъй като никой от трима ни не бе успял да създаде постоянна връзка, за оправдание се принудихме да признаем, че на този етап от живота не си допадаме достатъчно, за да се оженим. Решихме да отложим изпълнението на обещанието за трийсетата си годишнина с презумпцията, че тогава вече ще сме крайно отчаяни и няма да придиряме толкова. Партитата по случай трийсетия рожден ден също отминаха, но Джош излезе с номера, че не можел да избере за коя от двете ни да се ожени, а тъй като двубрачието се наказва от закона, решихме да отложим вземането на окончателно решение за 2005 година. Джош обаче редовно ни прави предложения, за да ни подобрява настроението. Старае се да съвпаднат с месечния ни цикъл, който с течение на времето, макар и с голяма неохота, е опознал в най-големи подробности.

— Представяш ли си, Маркъс е спал с мен броени дни преди да ни изпрати покана за сватбата си!

— Представям си — отвръщам.

Тя свъсва вежди и промърморва:

— Естествено, ти винаги очакваш от хората само най-лошото. — Обръща се към Джош: — А ти можеш ли да си го представиш?

Много ме ядосва с този си навик — смята, че има мъжка и женска гледна точка. Често пренебрегва моето мнение и се обръща за съвет към Джош, „защото е мъж и знае как мислят мъжете“. Джош неизменно застава на моя страна.

— Банална практика. Желанието да си полудуваш за последно и прочие — обяснява той и макар да зная, че думите му нараняват Иси, злорадо тържествувам. — Аз дори предприемам целенасочени усилия, като чуя, че някое бивше гадже се жени, именно за да се възползвам от желанието й да се налудува за последно — допълва.

— Нима? — потресено възкликва Иси.

— Нима? — повтарям и Джош за пореден път се издига в очите ми.

Опитва се да придаде на лицето си изражение, с което да угоди и на двете ни — сложна смесица от разкаяние и гордост. Скоро се отказва и просто ми се ухилва.

— Разкажи, разкажи — моля го.

Джош е страхотен приятел, обичам го по много причини, сред които и понеже е безскрупулен и спокойно можем да обменяме стратегически опит.

— Работи безотказно. Действа на принципа на почти узаконеното провинение. Жените смятат, че щом веднъж са спали с теб, спокойно могат пак да го направят.

Повдигам вежди. Аз лично никак не си падам по повторенията — оставят у насрещната страна погрешно впечатление. Джош веднага долавя скептичното ми отношение по въпроса.

— Обобщавам — пояснява. — Имах предвид нормалните жени. Всеки иска да извърши някоя последна лудория, но без да рискува. Бившето гадже е именно това. Изпробвал съм го няколко пъти. Последна нощ на необуздана страст, но без човек да рискува да се забърка в усложнения, както е направил Маркъс.

Иси го слуша намръщено. Джош оправдателно свива рамене. Какво да се прави. Години наред й се извинява от името на половината човечество, но вината не е у него. Днес решава да не приема разочарованието й много лично.

— Ето! Ето! Гений! Ти си гений! — започвам да го поздравявам и се хвърлям на врата му. Той приема с радост прегръдките ми, макар въобще да не разбира с какво ги е заслужил. — Вече имам идея за проклетото рейтингоразбиващо предаване! Коктейл от „Среща с непознат“ и „Шоуто на Труман“!

— Какво?! — недоумява Джош. Иси само се блещи насреща ми — почти не се надява да проследи обратите на непочтената ми мисъл.

— Това се казва предаване! Събираме няколко бъдещи брачни двойки и седмица преди сватбата ги каним да ни разкажат защо искат да се оженят — впускам се разпалено да обяснявам, но езикът ми изостава от сивото вещество и думите ми надали съдържат някакъв смисъл. — Водопади от сълзливи излияния как са разбрали, че са създадени един за друг още в мига, когато са се видели за пръв път, и как никой друг в целия свят няма значение. После проучваме кой от двамата кръшка…

— Но… — прави опит да ме прекъсне Иси.

— Все един от двамата ще кръшка — продължавам решително. — После правим нагласена среща между съответния партньор и бившето му гадже. И оставяме нещата да се развият от само себе си.

— Ще стане ли?

— Естествено, че ще стане. Няма нищо по-съблазнително от бившето гадже.

Иси недоверчиво присвива очи.

— Освен може би „Гучи“ — отстъпвам. Разтрепервам се от вълнение. — Жестока идея, съдържа всичко необходимо — и воайорство, и банализиране на секса, и манипулация.

— Отвратително! — крясва Иси. Искрено се озадачавам:

— Идеята е великолепна.

— Аз се бунтувам срещу принципа — уточнява тя.

— Не работя с принципи — отдавна не вървят като законно платежно средство.

— Толкоз по-зле.

Вече си представям как ще разработим маркетинговата стратегия и PR-a.

— Понаддал е някой килограм и косата му, да речем, е пооредяла, но инак си е същият. На двайсет и една е бил любовта на живота ти, оттогава са хвръкнали десет години. И все пак има същата момчешка усмивка като едно време, продължава да те нарича по прякор и помни, че си използвала гел за коса в бурканчета с формата на аквариум за златни рибки от „Супърдръг“11. Можеш ли да устоиш? — Вече набирам скорост.

— Опасно е човек да флиртува с носталгията — предупреждава ме Иси.

— Тъкмо в това е пазарното предимство на подобно шоу — съгласявам се.

— Може да разбиеш човешки животи. Ще трябва да се нагърбиш с отговорността за провалени сватби — отчаяно изписква тя.

— Телевизията ще поеме разходите за провалените церемонии.

Джош ме гледа така, сякаш току-що съм изпълзяла изпод капака на тоалетната чиния. Много странно.

— Какво толкова? — ядно се тросвам. — Така пестим данъци. Любимите ти данъци, които изкарваме с пот на челото.

Дано поне това му подейства. Джош попада в графата на най-високата ставка — четирийсет процента. Тъй като ползва частно медицинско обслужване и е завършил частно училище, радикално отхвърля изключително разумния ми довод, че данъците не са предназначени само за построяване и разрушаване на пътищата, а именно за обновяване и укрепване на здравеопазването и дори на цялото ни бъдеще.

— Ако тези хора се оженят, рано или късно ще тръгнат да се развеждат и ще помъкнат петте си деца по съдилищата. Тези преживявания ще травмират дълбоко последните и след време те на свой ред ще разиграят сценария с разтрогнатия брак на родителите си. Общият размер на разходите за юридически консултации ще възлезе на стотици хиляди лири.

— Кас, та ти заслужаваш медал! — саркастично подхвърля Джош.

Предпочитам да не се заяждам.

— Знаех си, че ще минеш на моя страна.

От вълнение не мога да заспя. Доизкусурявам идеята в най-големи подробности. Е, попрекалих наистина — надали абсолютно всички връзки се пропукват седмици преди самото бракосъчетание, но пък мога да пусна обява. Само дето никой няма да се осмели доброволно да признае, че се чувства окован и му се кръшка. Хората не обичат да признават чувствата си, а и бездруго не се познават толкова добре. Сигурна съм — живея в така наречения свят на възрастните вече шестнайсет сексуално активни години и още не съм срещнала човек, който не се страхува да нарича нещата с истинските им имена. Може би трябва да възприема по-различен подход. Ще тръгна по обратния път. Сблъсквала съм се с безброй случаи на параноя, ревност, несигурност и недоверие. Това вече е нещо! Мога да пусна обява, че набираме хора, които се съмняват в партньора си и искат да го изпитат, преди да му се врекат във вечна вярност. Така ролята на TV6 се свежда до това — да организира уж случайна среща между заподозрения партньор и представляващия заплаха „екс“, и тогава… ах, тогава! Радостно обгръщам рамене. Всичко ще зависи от това — заподозреният партньор въобще да не се усъмни. Пълна секретност. Не би трябвало да е толкова трудно. От опит знам, че партньорите в една двойка често не споделят всичко. Усещам, че съм напипала нещо голямо. Едва сега си давам сметка — реакцията на измамения и лицемерието на измамника на живо по телевизията. Самото съвършенство! Толкова жестокосърдечно. И толкова искрено. Предвкусвам успеха си и потръпвам от възбуда.

Включвам нощната лампа и пипнешком издирвам електронния си бележник под леглото. За миг се разколебавам. Проблемът при повторната среща е, че неизменно поражда излишни усложнения. Или мъжът решава, че наистина ми пука, или си въобразява, че на самия него му пука, или жена му узнава и решава, че и на двама ни ни пука. Но няма как. Изключено е да се надигна от леглото, да се облека и да се замъкна в любимия си клуб, за да хвана нещо ново. Екранът премигва насреща ми. Стивън Арнолд? Не, той май се ожени. Моментът е крайно неподходящ. Кийт Бевън? Не, той е откачалка, има склонност да се обесва на врата на хората. Фил Браянт? Дали не емигрира? Джордж Кромптън или брат му Джак? О, не, посред нощ хич не ми се разискват сложни семейни взаимоотношения — „Защо избра мен, а не брат ми? Моят по-голям ли е от неговия?“ и т.н. Заболява ме главата само като си помисля. Майлс Дод? Майлс е подходящ избор — не е прилепчив, не се вживява особено нито в отношенията си с мен, нито с когото и да било друг. Винаги ме изчаква да свърша. Да, Майлс е идеален за целта. За съжаление телефонът му дава заето. Джо Доруърд. Този пък кой беше? А, да, от онова, популярното състезание на Канал 4. Запознахме се на един семинар преди няколко месеца. Отначало не ми се стори много секси — вярно, добре изглеждаше, но нямаше вид на достатъчно интелигентен, за да ми направи впечатление. Не можеше да каже две думи на кръст, което рядко действа възбуждащо. Както и да е, на третата-четвъртата чаша шампанско вече не придирях толкова. Получи се доста добре. Както казва Джош, в леглото не са нужни Бог знае какви ораторски умения. Набирам номера. Той се обажда.

— Здрасти, Джо — измърквам.

Събуждам се, Джо вече е станал. Трополи в кухнята, подсвирква си и приготвя закуска. Донася ми кафе и ми съобщава, че е ходил до „Севън Илевън“ за кроасани, ей сега ще бъдат готови. Обяснявам му, че не закусвам, и с усилие се изправям.

— Вода?

Втурва се в банята и ми носи пълна чаша. Чувствам се напълно обезводнена, поради което пренебрегвам факта, че съм най-малко петият човек, който пие от тази чаша. Джо отново се напъхва до мен в леглото и игриво захапва рамото ми. В хладните лъчи на утрото си давам сметка, че първото впечатление никога не лъже. Тъп е. Безспорно е извънредно красив, може би дори някак очевидно секси. Но как съм могла да не отчета предания блясък в очите му? И този гръмогласен смях, който избликва при всяка моя дума, включително несмешни неща като името му, както и това дразнещо кимане с глава в знак на съгласие с абсолютно всичко, което казвам. Повдига ми се. Но все още ухае хубаво, а и обективно погледнато, става за чукане. Със сигурност се е прехласнал до забрава. Питам се как да го отблъсна. Може би, ако му покажа целулита или космите по краката си, ще напусне апартамента, но надали. Или ако много настоявам да гледам шоуто на Опра, или се опитам да почистя зъбите си с палеца на крака си. Не ми хрумва идея за достатъчно антисоциално поведение, с което да го обезсърча. Явно единственият начин да го накарам да изгуби интерес е да се престоря на влюбена в него. Съмнявам се, че ще събера сили за подобно представление. Грамадните му крака, които снощи ми се струваха еротични, днес изглеждат просто несъразмерни.

Побутвам го, ставам от леглото, откривам панталоните му и му ги хвърлям с думите:

— Обличай се. Предстои ми важен ден.

— Бейл, намерих отговора. — Втурвам се в кабинета му, изпъждайки секретарката с един-единствен унищожителен поглед. Отказвам да седна и да запаля предложената пура. Мухльо. Във всеки случай ми е шеф и искам да му направя впечатление. — Имам идея.

— Цял съм в слух — презрително изсъсква той. Действително има уши като кани, но би било по-точно да се каже, че цял е в зъби. Въздържайки се да изтърся нещо хапливо, излагам идеята си. Макар да влетях в кабинета му в единайсет без десет, за да създам впечатлението, че си зная цената и няма да се оставя да ме изнудват, всъщност съм в офиса от осем и четвърт, подготвям се за срещата с него. Репетирах до съвършенство тона, който гарантира необходимото въздействие, но същевременно звучи спонтанно, изкусително и най-вече уверено. Външният ми вид също е изпипан до най-малките подробности. Нося ефирна бяла памучна рокличка марка „Дрис ван Нотен“ и груби ботуши на бос крак. Излъчвам наивен чар, но ботушите намекват, че далеч не съм толкова беззащитна. Деколтето ми е достатъчно дълбоко, за да привлече и задържи вниманието му.

— Значи. — Поемам дълбоко дъх. — Заданието беше да се измисли популярно предаване, което да привлече голяма зрителска маса, рекламни бюджети и интереса на пресата. — Бейл кимва предпазливо. — С други думи, скандална слава за без пари.

— Не съм казвал скандална.

— Но не отричаш, че целта е да бъдем забелязани. — Кима. Едва доловимо. Прави го за всеки случай — ако се стигне дотам предаването да се разисква на заседание на изпълнителния съвет, ще отрича, че е дал съгласието си. Майната му. Излагам му замисъла.

— Звучи малко неправдоподобно — предпазливо коментира, след като млъквам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти тръгваш от презумпцията, че ни трябват двойки, които са готови да се юрнат към олтара, но единия го друса параноя, та си въобразява, че любимият му не е стопроцентово патриархален и не би имал нищо против от време на време да му пада… не много прясно агнешко.

Аналогията е отвратителна. Звучи оскърбително за няколко религии, за вегетарианците и жените едновременно, инак горе-долу е прав. Опитвам се да му вдъхна надежда.

— Виж сега, направих справка. Сватбите във Великобритания възлизат на шест цяло и шест на всеки хиляда жители. Това прави близо единайсет хиляди сватби седмично. Което на свой ред означава, че сме сред държавите с най-висок процент бракосъчетания в света, всъщност сме на двайсет и девето място. Същевременно процентът на разводите също е много висок…

— Е, трудно е да се разведеш, ако не си се оженил преди това — дълбокомислено отбелязва смотаният му Айнщайн. Ледено се усмихвам.

— Процентът на разводите е три цяло и две на хиляда жители. Великобритания е на девето място в света.

— С което целиш да ми докажеш, че…?

— Знаеш ли в колко от случаите в съда като основание за развод се цитира бивш партньор? В трийсет и седем на сто. Всяка година безброй стари страсти пламват наново и хората се женят за бивши любовници. „Ексът“ е толкова примамлив! Като пример мога да ти дам Лиз Тейлър и Ричард Бъртън, Фърги и принц Андрю, Мелани Грифит и Дон Джонсън.

На Бейл му става интересно. Умее да цени добрите идеи.

— Същата Мелани, дето сега е с Бандерас ли?

Разсеяно подминавам проявата на неинформираност от негова страна.

— Бейл, няма как да се провалим.

— Ще се намерят ли наистина хора, готови на подобно нещо?

Не мога да повярвам, че действително ме пита дали на света съществуват достатъчно ревнивци с ексхибиционистично-параноидални наклонности.

— Като начало може да заснемем пилотна поредица от шест серии, по две двойки на издание. Трябват ни само дванайсет двойки. Имаме на разположение цялото британско население.

Бейл кима:

— Хората са толкова пошли!

Разбира ги той тези работи. Правя се на много приятелски настроена.

— Но затова пък от подобни низки страсти излиза добра телевизия. Спомни си за документалния филм на Пол Роджърс от 1974-та „Семейството“. Досещаш се за какво говоря. — В историята на телевизията този филм се смята за свръх хит. Това е първият документален филм, отразяващ ежедневието на определена група хора.

— А, дето месеци наред седи с камера във всекидневната на някакво семейство от предградията? В резултат на което те се развеждат.

— Да, но далеч не се разведоха само поради факта, че господин Уилкинс не обича аудиотехника. Причината по-скоро беше признанието на госпожа Уилкинс по националния ефир, че съпругът й не е баща на последното й дете.

— Точно така. — Бейл се хили похотливо. — Мръсницата му с мръсница.

— Запитай се защо, Бейл. Защо й е да разкрива подобна тайна пред целия свят? Може би действително стресът е спомогнал, но тя сама е станала причина за това. За кой дявол го е направила? Може би е изпитвала необходимост да се изповяда. Или е искала да се отърве от захаросания си дом в предградията. Или пък просто не е искала да напусне този свят, без да си получи петнайсетте минути слава, по думите на Анди Уорхол.

— Или е искала да му натрие носа — допълва Бейл. — Или да го нарани. Или да измоли прошка пред толкова много хора, че той да не е в състояние да й откаже.

— Именно. Никой не знае. Има хиляди причини, които мотивират човешкото поведение. Спомни си онази сватба по радиото преди няколко години. Хората са готови да изприпкат пред олтара с първия срещнат, само и само да си извоюват петнайсетте минути, за които говори Уорхол. Макар че в случая с двойката от Бирмингам минутите не бяха петнайсет, а седем и половина месеца, сто осемдесет и пет минути телевизионно време, двеста и седем минути радио ефир и сто и петдесет сантиметра вестникарски колони.

Бейл почуква с писалката по бюрото си. Идеята го заинтригува. Пристъпвам към заключителната част:

— Постоянно се излъчват безброй документални филми за сватби: подготовката за предложението, самата сватба, първата година; чувам дори, че Канал 4 щели да правят филм за консумацията на брака. — Съчинявам си, но искам Бейл да ми отпусне сносен бюджет. По принцип минавам за неморална, но стане ли въпрос за бизнес, забравям всякакви задръжки. — Предлагам ти малка вариация на изпитана формула. Действията на партньора се разобличават на живо, в присъствието на всички участници. Публиката в студиото е ключов елемент. Тя има страхотно въздействие. Там е работата, че човек никога не се разделя с бившите си гаджета окончателно. Имат значение дори хора, за които не си се сещал от десет години и въобще не си ги виждал, откак сте се разделили. Винаги остава да те гложди любопитството какво се е случило с онзи, който си е тръгнал, или с онзи, когото ти си зарязал.

Бизнесмен на място, Бейл съзира потенциала на тази хрумка.

— И ти смяташ, че ще стане. — Съобщава го по-скоро като факт, не като въпрос.

— Да — отвръщам въодушевено. — Признавам, че изцяло зависи от лековерието, глупостта и суетата на британското население. — Поемам дълбоко дъх. — Следователно няма как да се провали.

— Ами ако наистина предизвика такъв фурор, какъвто предвиждаш, с какво ще привличаме по-нататъшните участници?

— Ще заснемем достатъчно издания, преди да излъчим първото предаване. Ще съставим безупречни регистрационни формуляри, които не позволяват на гостите да се оттеглят от участие, след като веднъж са дали съгласието си. Виж какво, Бейл, подробностите са лесна работа. Остави това на мен. — В отчаянието си лекичко го потупвам по ръкава.

Шефът кима:

— Добре, Кас. Върви във финансовия отдел да съставите бюджет.

Иде ми да рипна във въздуха и победоносно да размахам юмруци. Той го долавя.

— Само гледай да не се самозабравяш. Не съм милионер.

Поредната безскрупулна лъжа. Но на мен не ми пука. Вече имам предаване, при това добро!