Децата на капитан Грант

Глава IРИБАТА ВЕЗНИ

На 26 юли 1864 година при силен североизточен вятър една великолепна яхта се носеше с пълна пара по вълните на Северния канал. На задната мачта се вееше английският флаг, а на върха на предната мачта върху син щандарт под херцогска корона бяха извезани със сърма инициалите Е. Г. Яхтата се наричаше „Дънкан“ и принадлежеше на лорд Гленарван, един от шестнадесетте шотландски перове, които заседават в Горната камара, и най-видния член на тъй известния в цялото Обединено кралство „Кралски яхт-клуб на Темза“.

Лорд Едуард Гленарван беше на борда на яхтата с младата си жена, леди Елена, и един свой братовчед — майор Мак Набс.

„Дънкан“, новопостроен кораб, се прибираше в Глазгоу от пробно плаване на няколко мили извън Клайдския залив. На хоризонта вече се очертаваше остров Арън, когато морякът на вахт съобщи, че в дирята на яхтата играе огромна риба. Капитанът Джон Манглс нареди веднага да уведомят за това лорд Едуард. Лордът се качи заедно с майор Мак Набс на капитанския мостик и запита капитана какво мисли за това животно.

— Мисля, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — че това е една доста голяма акула.

— Акула по тези места! — се учуди лорд Гленарван.

— Няма нищо чудно — продължи капитанът. — Тази риба принадлежи към един вид акули, които се срещат във всички морета и на всякаква ширина — „рибата везни“1. Струва ми се, че тя е точно от рода на тия проклетници. Ако ваша светлост е съгласен и ако на леди Гленарван би направило удоволствие да присъствува на един интересен лов, скоро ще узнаем истината.

— Какво ще кажете, Мак Набс? — запита лорд Гленарван майора. — Мислите ли, че заслужава да опитаме?

— Както намерите за добре — отговори спокойно майорът.

— Впрочем — продължи Джон Манглс — тия страшни хищници не се изтребват достатъчно. Трябва да използуваме случая. Така ще имаме не само интересно зрелище, но и ще извършим добро дело.

— Почвайте, Джон! — каза лорд Гленарван.

След това той изпрати да предупредят леди Елена, която дойде при него на капитанския мостик твърде заинтригувана от този необикновен лов.

Морето беше великолепно. По повърхността на водата лесно се следяха бързите движения на акулата, която ту се гмуркаше, ту отново изплуваше с учудваща стремителност. Джон Манглс даде своите нареждания. Моряците хвърлиха през перилата на десния борд здраво въже с кука, на която надянаха дебело парче сланина. Макар че беше още на петдесетина ярда2, акулата подуши стръвта и се запъти бързо към яхтата. Виждаше се как перките й, сиви по края и черни в основата си, бият със сила вълните, а опашката и я насочваше точно по права линия. Колкото се приближаваше, толкова повече се очертаваха нейните големи изпъкнали очи, разпалени от жажда за плячка, а като се обърнеше по гръб, зеещите й челюсти откриваха четири реда зъби. Главата й беше широка и наподобяваше двоен чук, набучен на дръжка. Джон Манглс не беше се излъгал: това бе един от най-хищните представители на семейството на акулите „риба везни“, както я наричат англичаните, или „риба евреин“, както я наричат провансалците.

Пътниците и моряците на „Дънкан“ следяха с напрегнато внимание движенията на акулата. Скоро животното дойде близо до въдицата, извърна се по гръб, за да я захапе по-добре, и огромната кука изчезна в широкото му гърло. Акулата се дръпна назад, като разтърси силно въжето, и сама се „хвана“ на въдицата. Моряците започнаха да я издигат с помощта на макара, прикрепена на напречника на главната мачта.

Усетила, че я изтръгват от водата, акулата започна да се съпротивлява жестоко, но бе победена. Едно въже с подвижна примка я стегна през опашката и парализира движенията й. След малко тя бе издигната над перилата и хвърлена върху палубата на яхтата. Един моряк веднага се приближи предпазливо до нея и със силен удар на брадва отсече огромната й опашка.

Ловът бе завършен. Чудовището не представляваше вече никаква опасност. Мъстта на моряците бе задоволена, но не и тяхното любопитство. И наистина на корабите има обичай да се проверява внимателно стомаха на всяка уловена акула. Моряците познават необикновената им лакомия, винаги очакват някоя изненада и тяхното очакване понякога се оправдава.

Леди Гленарван не пожела да присъствува на това отблъскващо „изследване“ и влезе в каюткомпанията3. Акулата още дишаше. Беше дълга десет стъпки4 и тежеше повече от шестстотин ливри5. Тия размери и това тегло не са необикновени. Рибата везни, макар да не е причислена към акулите великани, се смята за една от най-опасните.

Скоро огромната риба бе чисто и просто изкормена със секи-ра. Куката бе стигнала до стомаха, който беше съвсем празен. Очевидно животното бе гладувало дълго време. Разочарованите моряци се готвеха да хвърлят късовете в морето, когато вниманието на боцмана бе привлечено от един груб предмет, здраво загнезден в един от ъглите на корема.

— Какво е пък това? — се провикна той.

— Това — обади се един моряк, — това е парче скала, което животното е погълнало, за да си засили организма.

— Ами — поде друг, — това са чисто и просто скачени гюллета6, които този лакомник е налапал и не е успял още да смели.

— Я мълчете вие там — отвърна Том Остин, помощник-капитанът на яхтата, — не виждате ли, че това животно е било закоравял пияница и за да не изгуби нищо, е изпило не само виното, но е глътнало и бутилката?

— Какво? — извика лорд Гленарван — Бутилка ли има в стомаха на акулата?

— Истинска бутилка — отговори боцманът, — но личи, че не идва направо от избата.

— Извадете я внимателно, Том — каза лорд Едуард. — Намерените в морето бутилки често съдържат ценни документи.

— Допускате ли? — запита майор Мак Набс.

— Допускам поне, че това може да се случи.

— О, и аз не казвам противното — отвърна майорът, — възможно е тя да крие някоя тайна.

— Тъкмо това ще проверим — каза Гленарван. Е, Том?

— Ето — отговори помощник-капитанът, като показа нещо безформено, което той не без усилия бе извадил от стомаха на акулата.

— Добре — каза Гленарван, — наредете да измият тази нечистотия и да я донесат в каюткомпанията.

Том изпълни нареждането и бутилката, намерена при такива особени обстоятелства, бе сложена върху четвъртитата маса на каюткомпанията, около която насядаха лорд Гленарван, майор Мак Набс, капитанът Джон Манглс и леди Елена, която, като всяка жена, бе и малко любопитна.

В открито море всичко става събитие. За миг настъпи мълчание. Всеки се мъчеше да отгадае какво съдържа тая крехка находка. Криеше ли тя тайната на някое бедствие или само незначително писмо, доверено на вълните от отегчен от безделие мореплавател?

Трябваше да се види кое е вярното и без да чака повече, Гленарван започна да я изследва. Той взе, разбира се, всички необходими за случая предпазни мерки. Човек би казал, че е криминален следовател, който проучва подробностите на някой сериозен случай. Гленарван имаше право, защото и най-незначителните на пръв поглед улики често могат да насочат към някое важно разкритие.

Преди да отворят бутилката, внимателно я огледаха отвън. Гърлото й беше тясно, дълго, а на надебеления му край още имаше парче тел, разядено от ръжда. Стените й, които бяха много дебели и годни да издържат налягане от няколко атмосфери, показваха ясно, че е от шампанско. С тия бутилки лозари-те в Аи или Еперне трошат пръчки на столове, без стъклото да се счупи. Тъй че тая бутилка е могла да понесе безнаказано случайностите на дълго странствуване.

— Бутилка от фирмата „Клико“ — констатира майорът.

И тъй като беше познавач, твърдението му бе прието без възражения.

— Драги майоре, — отговори Елена, — няма значение каква е бутилката, щом не знаем откъде иде.

— Ще узнаем, мила Елена — каза лорд Едуард, — но още отсега може да се твърди, че иде отдалеч. Вижте вкаменелостите, които я покриват, тия тъй да се каже, минерализирани от морската вода вещества! Тази бутилка е прекарала дълго време в океана, преди да попадне в стомаха на акулата.

— Не мога да не се съглася с вас — отговори майорът. — Този крехък съд, предпазван от каменната си обвивка, е могъл да пътува дълго.

— Но откъде иде? — попита леди Гленарван.

— Не бързайте, скъпа Елена, не бързайте. С бутилките човек трябва да има търпение. Струва ми се, че не се лъжа, и бутилката сама ще отговори на всички наши въпроси.

С тия думи Гленарван започна да стърже коравия слой, който покриваше шията на бутилката. Скоро се показа тапата, но твърде похабена от морската вода.

— Лошо — каза Гленарван, защото ако вътре има някакъв документ, той ще бъде доста повреден.

— Има такава опасност — отвърна майорът.

— Бих добавил — поде Гленарван, — че тази зле запушена бутилка е щяла скоро да потъне и цяло щастие е, че с била глътната от акулата, която ни я донесе на „Дънкан“.

— Разбира се — отговори Джон Манглс, — но по-добре да бяхме я уловили в открито море, при точно определена ширина и дължина. Тогава, като изучим въздушните и морските течения, щяхме да установим изминатия от нея път. А сега при такъв разносвач, при тия акули, които шарят по всички посоки, човек не знае какво да предполага.

— Ще видим — отвърна Гленарван.

В тоя момент той много предпазливо извади тапата и силна солена миризма изпълни каюткомпанията.

— Е? — попита леди Елена с чисто женско нетърпение.

— Да, не съм се лъгал! — каза Гленарван. — Вътре има книжа!

— Документи! Документи! — извика леди Елена.

— Само че изглежда са повредени от влагата — отговори Гленарван — и е невъзможно да се извадят, защото са залепнали о стените на бутилката.

— Да я счупим — обади се Мак Набс.

— Бих предпочел да я запазим здрава — отвърна Гленарван.

— Аз също — отговори майорът.

— Разбира се — каза леди Елена, — но съдържанието е по-ценно от бутилката и по-добре е да я пожертвуваме вместо него.

— Ваша светлост, отчупете само гърлото — намеси се Джон Мангле. — Тогава ще можем да извадим документа, без да го повредим.

— Хайде, хайде, драги Едуард! — нетърпеливо извика леди Гленарван.

Мъчно беше да се постъпи другояче и лорд Гленарван въпреки всичко се реши да счупи гърлото на скъпоценната бутилка. Трябваше да си послужи с чук, защото каменната обвивка бе станала твърда като гранит. След малко парчетата нападаха по масата и се подадоха късове хартия, залепнали помежду си. Гленарван ги извади внимателно, отдели ги един от друг и ги разстла пред себе си. Леди Елена, майорът и капитанът се струпаха около него.

Глава IIТРИТЕ ДОКУМЕНТА

Върху листовете хартия, полуунищожени от морската вода, личаха само няколко думи, нечетливи остатъци от почти напълно заличени редове. В продължение на няколко минути лорд Гленарван ги разглежда внимателно. Той ги въртя във всички посоки, изложи ги на дневна светлина, проучи и най-малките остатъци от думи, незасегнати от водата, и после се обърна към своите приятели, които го наблюдаваха в очакване.

— Това са — каза той — три отделни документа, по всяка вероятност три преписа от един и същ документ, преведен на три езика — на английски, френски и немски. Малкото оцелели думи потвърждават това.

— Тия думи имат ли поне някакъв смисъл? — запита леди Гленарван.

— Мъчно е да се отговори определено, мила Елена; думите върху документите са твърде непълни.

— Може би те се допълват един с друг? — каза майорът.

— Сигурно е така! — отговори Джон Манглс. — Водата не може да е изличила едни и същи думи в трите документа. Като съпоставим остатъците от изреченията, в края на краищата ще открием някакъв смисьл.

— Тъкмо това ще направим — каза лорд Гленарван, — но трябва да действуваме последователно. Ето първо английския документ.

Редовете и думите върху документа бяха разположени така:

62                 Bri                   gow

sink                                               stra

aland skipp                Gr

of long that monit ssistance  and

lost

— Всичко това не означава много нещо — каза майорът разочарован.

— Все пак — отговори капитанът — написано е на добър английски език.

— В това няма никакво съмнение! — каза лорд Гленарван. — Думите sink, aland, that, and, lost са цели: skipp е очевидно от думата skipper. Говори се също и за някакъв Гр…, навярно капитанът на някой потънал кораб7.

— Да добавим — допълни Джон Манглс — и думите monit и ssistance, чието тълкование е ясно.

— Е, това е вече доста нещо! — обади се леди Елена.

— За съжаление — отвърна майорът — липсват ни цели редове. Как да открием името на пострадалия кораб и мястото на корабокрушението?

— Ще го открием — каза лорд Едуард.

— Не ще и дума — отговори майорът, който винаги биваше съгласен с мнението на другите, — но как?

— Като допълним документите един с друг.

— Тогава да продължим! — извика леди Елена.

Вторият къс хартия, още по-повреден от първия, съдържаше само отделни думи, разположени в следния ред:

7Juni                            Glas

           zwei atrosen

graus

bringt ihnen

— Това е на немски — каза Джон Манглс веднага щом погледна хартията.

— Говорите ли този език, Джон? — запита Гленарван.

— Отлично, ваша светлост.

— Тогава кажете ни какво означават тия няколко думи. Капитанът разгледа документа внимателно и каза:

— Преди всичко имаме датата на събитието: 7 Juni, значи 7 юни, и като съпоставим тази цифра с цифрата 62 от английския текст, получаваме пълната дата: 7 юни 1862 година.

— Много добре! — извика леди Елена. — Продължавайте, Джон!

— На същия ред — поде младият капитан — намирам думата Glas, която, прибавена към думата gow от първия документ, дава Glasgow. Очевидно става дума за кораб от пристанището Глазгоу.

— На същото мнение съм и аз — отговори майорът.

— Вторият ред от документа липсва целият — продължи Джон Манглс. — Но на третия чета две важни думи: zwei, което значи две, и atrosen, по всяка вероятност Matrosen, което на немски значи моряци.

— В такъв случай — каза леди Елена — става дума за един капитан и двама моряци?

— Възможно е — отговори лорд Гленарван.

— Да си призная, ваша светлост — поде капитанът, — следващата дума, graus, ме затруднява. Не знам как да я преведа. Може би третият документ ще ни позволи да я отгатнем. Колкото за двете последни думи, те се разбират без мъчнотии. Bringt ihnen означава „дайте им“ и ако ги съпоставим с английската дума, разположена като тях на седмия ред на първия документ, думата assistance, получаваме лесно фразата „дайте им помощ“.

— Да! Дайте им помощ! — каза Гленарван. — Но къде се намират тия нещастници? Дотук нямаме никакво указание за място и къде е станала катастрофата, ни е напълно неизвестно.

— Нека се надяваме, че френският документ ще бъде по-пълен — обади се леди Елена.

— Да видим и френския документ! — отговори Гленарван. — Ние всички владеем този език и изследването ще бъде по-лесно.

Ето точния текст на третия документ.

troi          ats              tannia

gonie                austral

abor

contin           pr              cruel    indi

jete                            ongit

et 37° 11′     lat

— Има цифри — извика леди Елена. — Ето, господа, вижте!…

— Да караме подред — каза лорд Гленарван — и да започнем от началото. Позволете ми да прочета една по една тия разпръснати и непълни думи. Преди всичко още от първите букви виждам, че става дума за тримачтов кораб, чието име благодарение на английския и френския документ е напълно запазено: „Британия“. От двете следващи думи, gonie и austral8, само втората има някакъв смисъл, който всички разбирате.

— Ето вече една ценна подробност — отговори Джон Манглс. — Корабокрушението е станало в южното полукълбо.

— Доста неопределено — обади се майорът.

— Продължавам — прекъсна го Гленарван. — А, ето! Думата abor е корен на глагола aborder (достигам). Тия нещастници са стигнали до някакъв бряг. Но къде? Какво означава contin? Значи ли континент? А защо cruel (жесток)!

— Жесток! — провикна се Джон Манглс. — Ето обяснението на немската дума graus … grausam… жесток!

— Да продължим! Да продължим! — каза Гленарван, чийто интерес растеше, колкото повече се изясняваше смисълът на тия непълни думи. — Ind i… става ли дума за Индия, където тия моряци са били захвърлени? Какво значи думата ongit? Аха! longitude (дължина)! А ето и Ширината: тридесет и седем градуса и единадесет минути. Най-сетне едно съвсем точно указание.

— Но дължината липсва — намеси се Мак Набс.

— Не може всичко да имаме, драги майоре, — отговори Гле-нарван. — Малко ли е да знаем ширилата? Решително френският документ е най-пълният от трите. Ясно е, че всеки от тях е бил буквален превод на останалите, тъй като и трите имат същия брой редове. Трябва следователно даги съединим, да ги преведем на един език и да потърсим най-вероятния, най-логичния и най-ясния им смисъл.

— На френски ли, на английски или на немски ще ги преведете? — запита майорът.

— На френски — отговори Гленарван, — защото най-интересните думи са запазени на този език.

— Ваша светлост има право — каза Джон Манглс, — още повече че този език е понятен за всички ни.

— Значи решено! Ще препиша документа, като съединя остатъците от думи и разкъсаните изречения, ще спазя разстоянията между тях и ще допълня ония, чийто смисъл е ясен. След това ще ги сравним и обсъдим.

Гленарван взе веднага перото и след няколко минути подаде на приятелите си лист, на който бяха написани следните редове:

7 юни 1862 тримачтовият кораб „Британия“    Глазгоу претърпя крушение горния южното

към сушата                  двама моряци

капитан Гр                   достиг

контин         пл           жесток            инди

хвърли този документ               дължина

и 37° 11′ ширина                         спасете ги

загинат

В този момент се яви един моряк, който доложи на капитана, че „Дънкан“ навлиза в Клайдския залив, и поиска нареждания.

— Какви са намеренията на ваша светлост? — запита Джон Манглс, като се обърна към лорд Гленарван.

— Да бъдем в Дъмбартън колкото може по-скоро, Джон. Оттам леди Елена ще се върне в Малкъм Касъл, а аз ще отскоча до Лондон, за да представя този документ в Адмиралтейството.

Джон Манглс даде съответните заповеди, които морякът отиде да предаде на помощник-капитана.

— Сега, приятели мои — каза Гленарван, — да продължим нашите издирвания. Ние попаднахме в следите на голяма катастрофа. Животът на няколко души зависи от нашата проницателност. Да вложим цялата си съобразителност и да открием смисъла на тази загадка.

— Готови сме, скъпи Едуард — отговори леди Елена.

— Преди всичко — продължи Гленарван — в този документ трябва да имаме предвид три различни неща: 1) неща, които знаем; 2) неща, които можем да предполагаме, и 3) неща, които не знаем. Какво знаем? Знаем, че на 7 юни 1862 г. един тримачтов кораб „Британия“ от Глазгоу е потънал; че двама моряци и капитанът са хвърлили този документ в морето при 37° 11 ширина и че молят за помощ.

— Точно така — потвърди майорът.

— Какво можем да предполагаме? — продължи Гленарван.

— Първо, че корабокрушението е станало в южните морета, и на часа привличам вниманието ви върху думата g о n i е. He сочи ли тя от само себе си страната, от чието име е частица?

— Патогония! — извика леди Елена.

— Разбира се.

— Но тридесет и седмият паралел минава ли през Патагония? — запита майорът.

— Това може лесно да се провери — отговори Джон Манглс — като разгъна една карта на Южна Америка. — Точно така е. Тридесет и седмият паралел докосва Патагония, Той пресича Араукания, минава през пампасите покрай северните области на Патагония и се губи в Атлантика.

— Добре. Да продължим нашите предположения. Двамата моряци и капитанът достиг… Достигнали до какво? Контин… континента. Чувате ли — континент, не остров. Какво е станало с тях? Разполагаме с две букви пл…, които ни дават сведения за тяхната съдба. Тия нещастници значи са били пленени. От кого? От жестоки индианци. Убедени ли сте? Нима тия думи не подхождат напълно на празните места? Документът не е ли вече ясен за вас? Не прониква ли истината във вашето съзнание?

Гленарван говореше убедително. В очите му се четеше пълна увереност. Неговата разпаленост се предаде и на събеседниците му, които се провикнаха като него: „Ясно!… Ясно!“

След миг лорд Едуард продължи:

— Всички тия предположения, приятели мои, ми изглеждат напълно правдоподобни. За мене катастрофата е станала край бреговете на Патагония. Между другото, ще наредя да направят в Глазгоу справка какво е било назначението на „Британия“ и ще узнаем дали корабът е могъл да бъде отнесен по тия места.

— О, не е нужно да търсим толкова далече — отговори Джон Манглс. — Аз имам подръка годишнините на „Морски и тър-говски вестник“, които ще ни дадат най-точни сведения.

— Да видим, да видим! — каза леди Гленарван.

Джон Манглс взе една връзка вестници от 1862 година и започна бързо да ги прелиства. След кратко търсене той прочете със задоволство:

„30 май 1862 г. Перу! Калао! С товар за Глазгоу, «Британия», капитан Грант“.

— Грант! — провикна се лорд Гленарван. — Този смел шотландец, който искаше да основе една Нова Шотландия в Тихия океан!

— Да — отговори Джои Мангле, — същият, който през 1861 г. тръгна с „Британия“ от Глазгоу и за когото оттогава няма никакви сведения.

— Няма съмнение! Няма съмнение! — каза Гленарван. — Той е, същият. „Британия“ е напуснал Калао на 30 май и на 7 юни, осем дена след отплаването си, е потънал край бреговете на Патагония. Ето цялата негова история, изразена в частиците от думи, които ни изглеждаха неразгадаеми. Както виждате, драги приятели, доста неща отгатнахме. Що се отнася до онова, което не знаем, то се свежда до едно: географската дължина, която ни липсва.

— Това не е нужно, щом знаем страната — отговори Джон Манглс, — и аз се наемам да стигна до мястото на корабокрушението само с данните за ширината.

— В такъв случай ние знаем всичко — каза леди Гленарван.

— Всичко, мила Елена, и аз ще попълня много празнините, които морето е оставило между думите на документа, като че ли пиша под диктовката на капитан Грант.

Лорд Гленарван взе веднага писалката и написа без колебание следното:

На 7 юни 1862 година тримачтовият кораб „Братания“ от Глазгоу претърпя корабокрушение край бреговете на Патагония в южното полукълбо. Запътили се към сушата, двама моряци и капитан Грант ще се опитат да достигнат континента, където ще бъдат пленени от жестоки индианци. Те хвърлиха този документ при… градуса дължина и при 37°11 ширина. Спасете ги, иначе ще загинат.

— Много добре, скъпи Едуард — каза леди Елена. — И ако тия нещастници видят отново родината си, на вас ще дължат това щастие.

— Ще я видят — отговори Гленарван. — Този документ е толкова пълен, така ясен и точен, че Англия няма да се поколебае да се притече на помощ на три свои деца, изоставени на един пустинен бряг. Това, което тя направи за Франклин и толкова други, ще го направи днес и за корабокрушенците от „Британия“!

— Но тия нещастници — поде леди Елена — имат без съмнение близки, които оплакват тяхната загуба. Бедният капитан Грант, може би има жена, деца…

— Права сте, скъпа леди, и аз вземам грижата да ги уведомя, че още не е загубена всяка надежда. А сега, приятели, да се качим на палубата, защото наближаваме пристанището!

Наистина „Дънкан“ бе засилил хода си. Сега той плаваше покрай бреговете на остров Бют, като оставяше вдясно Ротсей с очарователното му градче, сгушено на дъното на плодородна долина. Скоро след това навлезе в тесния проток на залива, мина покрай Гринък и в шест часа вечерта хвърли котва в подножието на базалтовата скала на Дъмбартън, на върха на която се издига прочутият замък на шотландския герой Уолъс.

На пристанището чакаше запрегната каляска, за да отведе в Малкъм Касъл леди Елена и майор Мак Набс. Лорд Гленарван прегърна младата си съпруга и побърза да вземе експресния влак за Глазгоу.

Но преди да тръгне, той прати по телеграфа едно важно съобщение, което няколко минути по-късно бе получено в редакциите на вестниците „Таймс“ и „Морнинг Кроникъл“. То гласеше:

„За сведения относно съдбата на тримачтовия кораб «Британия», от Глазгоу, с капитан Грант, обърнете се към лорд Гленарван, Малкъм Касъл, графство Дъмбартън, Шотландия.“

Глава IIIМАЛКЪМ КАСЪЛ

Замъкът Малкъм, един от най-поетичните в Горна Шотландия, се издигаше близо до селото Лъс и господствуваше над красива долина. Кристалните води на езерото Ломънд миеха гранита на стените му. От незапомнени времена той принадлежеше на рода Гленарван, който в страната на Роб Рой и на Фъргус Мак Грегър пазеше гостоприемните обичаи на старинните герои на Уолтър Скот. В епохата на социалната революция в Шотландия голям брой васали, които не можеха повече да плащат на старейшините на задругите наложените им високи наеми, бяха изгонени от земите си. Едни умряха от глад, други станаха рибари, а трети се изселиха. Отчаянието бе всеобщо. Единствени гленарвановци сметнаха, че верността обвързва както големите, така и малките, и останаха верни на своите арендатори9. Нито един от тях не напусна стряхата, под която се бе родил; никой не напусна земята, в която почиваха неговите прадеди; всички останаха в задругата на своите бивши феодали. Така по това време на упадък на взаимните симпатии и на разединение родът Гленарван се обкръжи както в замъка Малкъм, така и на яхтата „Дънкан“ само с шотландци. Те всички бяха потомци на васалите на Мак Грегър, Мак Фарлин, Мак Набс, Мак Нотънс, т.е. всички бяха деца на графствата Стър-линг и Дъмбартън: хора честни и предани духом и телом на своя господар. Някои от тях говореха още гаелическото наречие на Стара Каледония.

Лорд Гленарван имаше грамадно състояние. Той го използуваше да прави много добрини. Неговата доброта надвишаваше щедростта му, защото първата беше безгранична, а втората имаше все пак граници. Владетелят на Лъс, леърдът на Малкъм, бе представител на своето графство в камарата на лордовете. Английските управници не обичаха Гленарван не само поради якобитските му идеи10 и нежеланието му да се хареса на хановърската династия, но най-вече защото се придържаше към традициите на дедите си и се бореше енергично срещу политическото потисничество на „тия от юга“.

При все това лорд Едуард Гленарван не беше назадничав човек, нито тесногръд и не му липсваше ум. Но макар че държеше вратите на своето графство отворени за прогреса, в душата си той оставаше шотландец и ако участвуваше с яхтите си в състезанията на „Кралския яхт-клуб на Темза“, то беше само за да прослави Шотландия.

Едуард Гленарван беше на тридесет и две години, на ръст висок, чертите на лицето му бяха малко строги, но погледът му безкрайно благ и цялата му личност бе пропита от шотландската поезия. Той бе познат като човек изключително храбър, предприемчив, кавалер, един Фъргус на XIX век, извънредно добър, по-добър от самия свети Мартин, защото бе готов да даде на своите бедни шотландски сънародници дори и ризата си.

Лорд Гленарван бе женен от три месеца за мис Елена Тъфнъл, дъщеря на големия пътешественик Уйлям Тъфнъл, една от множеството жертви на географската наука и на страстта за открития.

Мис Елена не произхождаше от благороден род, но беше шотландка, а за лорд Гленарван това струваше колкото всички благороднически титли. Тази очарователна, смела и предана млада жена господарят на Лъс бе избрал за своя другарка в живота. Когато се запозна с нея, тя беше вече сираче, живееше сама почти без състояние в къщата на баща си в Килпатрик. Той разбра, че бедното момиче ще стане прекрасна съпруга, и се ожени за нея. Мис Елена бе на двадесет и две години. Русокоса, с очи сини като водите на шотландските езера в хубава пролетна утрин. Нейната любов към съпруга й надминаваше признателността й. Обичаше го, като че ли тя беше богатата наслед-ница, а той изоставеният сирак. А чифликчиите и прислужниците й бяха готови да дадат живота си за тази, която те наричаха нашата добра господарка от Лъс.

Лорд Гленарван и леди Елена живееха щастливо в Малкъм Касъл всред величествената и дива природа на Горна Шотландия. Разхождаха се по сенчестите алеи от бял клен и диви кестени, покрай брега на езерото, около което се чуваха още стари бойни песни, из дивите планински клисури, в които историята на Шотландия бе записана с вековни развалини. Понякога те скитаха из гъстите брези и борика, сред широки поляни от пожълтяло изтравниче; друг път се катереха по стръмните върхове на Бен Ломънд или препускаха на кон по запустели котловини, като изучаваха и се любуваха на поетичната местност, наричана и днес „страната на Роб Рой“, и на всичките тия околности, тъй вдъхновено възпети от Уолтър Скот. Вечер по здрач, когато „фенерът на Мак Фарлин“ светваше на хоризонта, те скитаха покрай „бартазените“ — стара околовръстна галерия, която образуваше низ от зъбчати зидове и бойници около замъка Малкъм — и там, безмълвни, забравени, сякаш едни на света, седнали върху някой самотен камък, сред тишината на природата, под бледите лъчи на луната, докато нощта бавно забулваше върховете на потъмнелите планини, те оставаха потънали в онзи светъл възторг и нежно очарование, познати само на любещите сърца.

Така минаха първите месеци от техния брак. Но лорд Гленарван не забравяше, че жена му е дъщеря на голям пътешественик, струваше му се, че леди Елена е наследила всички стремежи на баща си, и той не се мамеше. Затова построи „Дънкан“, чието предназначение бе да разведе лорд и леди Гленарван по най-красивите места на света — по водите на Средиземно море и до островите на Егейския архипелаг. Можете да си представите радостта на леди Елена, когато съпругът й даде „Дънкан“ в нейно разпореждане! И наистина има ли по-голямо щастие от това, да пътуваш със своя любим край очарователните брегове на Гърция и да гледаш как изгрява меденият месец над омайните брегове на изтока?

Обаче лорд Гленарван замина за Лондон, да се погрижи за спасяването на нещастните корабокрушенци. През неговото кратко отсъствие леди Елена изпитваше повече нетърпение, отколкото мъка. На другия ден с телеграма лордът й обеща, че ще се върне скоро, но вечерта пристигна писмо, в което той пишеше, че ще се забави. Предложенията му срещали известни затруднения. На третия ден се получи ново писмо, в което лорд Гленарван не скриваше недоволството си от Адмиралтей-ството.

Този ден леди Елена започна да се безпокои. Вечерта тя беше сама в стаята си, когато управителят на замъка, г. Халбърт, дойде да я попита дали ще приеме една девойка и едно момче, които желаят да говорят с лорд Гленарван.

— Местни хора ли са? — попита леди Елена.

— Не, госпожо — отговори управителят, — защото не ги познавам. Пристигнали в Балък с влака, а оттам до Лъс — пеша.

— Поканете ги горе, Халбърт — каза леди Гленарван.

Управителят излезе. След няколко минути девойката и момчето бяха въведени в стаята на леди Елена. Те бяха брат и сестра. Приликата ги издаваше. Сестрата бе на шестнадесет години. Нейното красиво, малко изморено лице, очите й, които навярно бяха често плакали, примиреният й, но решителен израз, бедното, но чисто облекло говореха в нейна полза. Тя дърпаше за ръка дванадесетгодишно смело наглед момче, което като че ли бе взело сестра си под своя закрила. И наистина! Само някой да се осмелеше да оскърби момичето, щеше да се разправя с това малко човече! Пред леди Елена младото момиче се посму-ти, но леди Гленарван побърза да заговори.

— Желаете да ми говорите ли? — попита тя, като насърчи с поглед девойката.

— Не — отговори решително момчето, — не на вас, а на лорд Гленарван лично.

— Моля извинете го, госпожо — каза сестрата, като погледна братчето си.

— Лорд Гленарван не е в замъка — поде леди Елена. — Но аз съм негова съпруга и ако мога да го заместя…

— Вие ли сте леди Гленарван? — запита девойката.

— Да, мис.

— Съпругата на лорд Гленарван от Малкъм Касъл, който е обнародвал в „Таймс“ съобщение за корабокрушението на „Британия“?

— Да, да! — отвърна бързо леди Елена. — А вие?

— Аз съм мис Грант, госпожо. А това е моят брат.

— Мис Грант! Мис Грант! — извика леди Елена, хвана девойката за ръцете и я притегни към себе си, после целуна пълните бузки на момчето.

— Госпожо — поде девойката, — какво знаете за корабокрушението на моя баща? Жив ли е? Ще го видим ли пак? Говорете, много ви се моля!

— Мило дете — каза леди Елена, — опазил ме бог при тия обстоятелства да ви отговоря прибързано; не бих искала да ви давам лъжливи надежди…

— Говорете, госпожо, говорете! Аз знам да понасям страданието и мога всичко да чуя.

— Мое мило дете — отговори леди Елена, — надеждата е твърде слаба, но с помощта на бога възможно е да видите някой ден отново баща си.

— Господи! Господи! — извика мис Грант, която не можа да сдържи сълзите си, докато Робърт покриваше с целувки ръцете на леди Гленарван.

Когато премина първият изблик на тази мъчителна радост, девойката започна да задава безброй въпроси. Леди Елена й разказа как бе намерен документът, как „Британия“ е потънала край бреговете на Патагония, по какъв начин след корабокрушението капитанът и двамата моряци, единствени оцелели, сигурно са се добрали до сушата и най-сетне как със записката, написана на три езика и поверена на океана, те молеха целия свят за помощ.

През всичкото време на разказа Робърт Грант поглъщаше с очи леди Елена, като че ли целият му живот бе съсредоточен в нейните устни. В детското си въображение той виждаше страшните сцени, на които баща му е бил жертва. Виждаше го на мо-стика на „Британия“, следеше борбата му с водната стихия, залавяше се заедно с него о скалите на брега и се влачеше задъхан по пясъка, далеч от досега на вълните. На няколко пъти през време на разказа той неволно се провикна, притискайки се до сестра си: „О, татко, бедни татко!“

Мис Грант слушаше със скръстени ръце, без да каже нито дума, докато разказът не свърши. Тогава тя рече:

— О, госпожо, документът, документът!

— Не е у мене, мило дете, — отговори леди Елена.

— Не е у вас ли?

— Не! В интерес на вашия баща лорд Гленарван трябваше да го занесе в Лондон. Но аз ви казах дума по дума всичко, което той съдържа, и как успяхме да открием истинския му смисъл. Измежду откъсите от почти изличените фрази морето е пощадило няколко цифри, но за съжаление дължината…

— Ще минем и без нея! — прекъсна я момчето.

— Да, господин Робърт — отговори леди Елена и се усмихна на неговата решителност. — Както виждате, мис Грант, вие знаете вече и най-малките подробности на документа толкова, колкото и аз.

— Да, госпожо, — отговори девойката, — но бих искала да видя почерка на баща си.

— Утре може би лорд Гленарван ще се върне. Мъжът ми искаше да покаже на комисарите от Адмиралтейството този неоспорим документ, за да предизвика незабавното изпращане на кораб, който да издири капитан Грант.

— Възможно ли е, госпожо? — извика девойката. — Нима сте направили всичко това за нас?

— Да, мила госпожице, и аз очаквам всеки момент лорд Гленарван да се върне.

— Госпожо — каза девойката с израз на дълбока признателност, — дано небето благослови вас и лорд Гленарван!

— Мило дете — отговори леди Елена, — ние не заслужаваме никаква благодарност. Всеки друг на наше място би направил същото. Дано само се сбъднат надеждите, които ви внуших! До връщането на лорд Гленарван ще останете в замъка…

— Госпожо — отговори девойката, — не бих искала да злоупотребявам със съчувствието към чужди за вас хора.

— Чужди хора ли, мило дете? Нито вашият брат, нито вие сте чужди в този дом. И аз искам при завръщането си лорд Гленарван да съобщи на децата на капитан Грант какво ще бъде предприето за спасяването на техния баща.

На покана, отправена толкова сърдечно, не можеше да се откаже. Мис Грант и брат й се съгласиха да дочакат в Малкъм Касъл връщането на лорд Гленарван.

Глава IVПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА ЛЕДИ ГЛЕНАРВАН

В тоя разговор леди Елена не спомена нищо за опасенията, изказани в писмата на лорд Гленарван във връзка с постъпките му пред комисарите от Адмиралтейството. Не каза нито дума и за възможността капитан Грант да е пленен от южноамерикански индианци. Защо да огорчава нещастните деца и да помрачава надеждата, която току-що бе се породила у тях? Това не променяше нещата. Леди Елена премълча всичко това и след като отговори на въпросите на мис Грант, на свой ред я разпита за живота й, за положението й в този свят, дето тя бе единствен закрилник на братчето си.

Това беше една трогателна история, която засили още повече симпатиите на леди Гленарван към девойката.

Мис Мери и Робърт бяха единствените деца на капитан Грант. Хари Грант бе загубил жена си при раждането на Робърт и по време на далечните си плавания поверяваше децата си на грижите на една своя добра, стара братовчедка. Капитан Грант беше смел моряк, човек, който си разбираше от занаята, едновременно опитен мореплавател и добър търговец — двойна дарба, необходима за капитаните от търговския флот. Кореняк шотландец, капитан Грант живееше в град Дънди, в графство Пърт, Шотландия. Баща му, реформистки пастор в църквата „Света Катерина“, му бе дал всестранно образование, защото смяташе, че знанията не могат никому да навредят, дори и на капитан за далечни плавания.

Първите му далечни пътувания отначало като помощник-капитан, после като капитан бяха сполучливи и няколко години след раждането на Робърт той имаше вече известно състояние.

Тогава в ума му се роди една смела идея, която му създаде популярност в Шотландия. Подобно на гленарвановци и на няколко големи шотландски семейства, ако не фактически, то поне със сърцето си той бе скъсал с поробителката Англия. За него интересите на родината му не съвпадаха с интересите на англосаксонците и за да им помогне да се развиват самостоятелно, той реши да основе голяма шотландска колония на някой тихоокеански остров. Мечтаеше ли той за в бъдеще за оная независимост, за която Съединените щати бяха дали пример, оная независимост, която Индия и Австралия непременно ще си извоюват един ден? Може би! А може би и беше издал своите тайни, защото правителството отказа да подкрепи неговите проекти за колония и дори му създаде пречки, които във всяка друга страна биха сломили човека. Но Хари Грант не падна духом. Тоя призова патриотизма на своите сънародници, постави състоянието си в служба на идеята си, построи кораб и след като повери децата си на грижите на своята стара братовчедка, последван от подбран екипаж, замина да изследва големите острови в Тихия океан. Това стана през 1861 година. В течение на една година, до май 1862 година, той се обаждаше. Но от началото на юни, датата на заминаването му от Калао, нищо не се чуваше за „Британия“ и „Морски вестник“ престана да пише за капитан Грант.

Междувременно старата братовчедка на Хари Грант умря и двете деца останаха сами в света.

Мери Грант бе тогава на четиринадесет години. Храбрата девойка не падна духом и се посвети изцяло на братчето си, което беше още дете. Трябваше да го гледа и изучи. С пестене, благоразумие и прозорливост, работейки денонощно, посвещавайки се изцяло на него и лишавайки се от всичко, сестрата се справи с възпитанието на братчето си и геройски изпълни своите майчински задължения. И тъй двете деца живееха в Дънди, в затрогваща нищета, безропотно приета и храбро понасяна. Мери мислеше само за братчето си и мечтаеше за неговото щастливо бъдеще. За нея „Британия“ — уви! — беше завинаги загубена, а баща й мъртъв, и можем да си представим вълнението, което тя изпита, когато съобщението на в. „Таймс“ случайно попадна пред очите и и я изтръгна внезапно от отчаянието.

Нямаше място за колебание. Решението бе взето веднага. Дори и да научеше, че тялото на капитан Грант е било намерено на някой пустинен бряг, в дъното на някой разбит кораб, беше за предпочитане пред постоянното съмнение и вечното терзание на неизвестността.

Тя каза всичко на братчето си. Още същия ден двете деца се качиха на влака за Пърт и вечерта пристигнаха в Малкъм Касъл, където Мери след толкова мъчителни безпокойства започна отново да се надява.

Това е скръбната история, която Мери Грант разказа на леди Гленарван простичко, без да помисли, че през тия дълги години на изпитание тя се е държала като героиня. Но леди Елена си го помисли и неколкократно, без да скрива сълзите си, притисна в прегръдките си двете деца на капитан Грант.

Колкото за Робърт, той сякаш чуваше за пръв път тоя разказ и слушаше сестра си с широко отворени очи. Разбра всичко, което тя бе сторила, което бе изстрадала, и когато тя завърши, прегърна я:

— О, майчице! Скъпа моя, майчице! — не можа да задържи този вик, изтръгнал се от дълбочината на сърцето му.

Докато разговаряха, съвсем се стъмни. Леди Елена имаше предвид умората на двете деца и не пожела да продължи повече разговора. Мери Грант и Робърт бяха отведени в определените им стаи и заспаха с мечти за по-добро бъдеще.

След като те излязоха, леди Елена изпрати да повикат майора и му разправи всичко случило се тая вечер.

— Чудесно момиче е тази Мери Грант! — каза Мак Набс, след като изслуша разказа на братовчедка си.

— Дай боже постъпките на моя мъж да имат резултат! — отговори леди Елена. — Иначе положението на тия две деца ще бъде страшно!

— Ще имат! — отвърна Мак Набс. — Нима сърцата на лордовете от Адмиралтейството ще бъдат по-корави от портландския камък?

Въпреки уверенията на майора леди Елена прекара нощта в мъчителни размисли и не можа да мигне нито за миг.

На другата сутрин Мери Грант и братчето й, станали още призори, се разхождаха в големия двор на замъка, когато се чу шум от кола. Лорд Гленарван се връщаше в Малкъм Касъл и конете препускаха с все сила. Леди Елена, придружена от майора, се яви почти веднага на двора и полетя към мъжа си. Лордът изглеждаше тъжен, разочарован, разгневен. Той прегърна жена си, без да каже дума.

— Но какво има, Едуард? — запита леди Елена.

— Лошо, мила Елена, тия хора нямат сърца — отговори лорд Гленарван.

— Отказаха ли?

— Да, отказаха да изпратят кораб! Споменаха за напразно похарчените милиони по издирването на Франклин! Заявиха, че документът бил неясен, неразбираем. Казаха, че изчезването на тия нещастници било отпреди две години и имало малко изгледи да бъдат намерени! Поддържат, че, пленени от индианци, те сигурно са били отвлечени във вътрешността на страната, че не можело да се претърси цяла Патагония за издирването на трима души — трима шотландци! Че това търсене щяло да бъде напразно и рисковано, че щяло да погуби повече хора, отколкото щяло да спаси! С една дума, изтъкнаха всички съображения на хора, които искат да откажат. Спомниха си за проектите на капитана и нещастният Грант е завинаги загубен!

— Баща ми, бедният ми баща! — извика Мери Грант и падна на колене пред лорд Гленарван.

— Вашият баща, мис?… — запита той, изненадан от коленичилото пред него момиче.

— Да, Едуард, мис Грант и нейният брат — отговори леди Елена, — децата на капитан Грант, които Адмиралтейството осъжда да останат сираци!

— Ах, мис, — каза лорд Гренарван, като вдигна девойката, — ако знаех, че сте тук… — Той млъкна. Тягостно мълчание, нарушавано от ридания, се възцари в двора. Никой не проговори, нито лорд Гленарван, нито леди Елена, нито майорът, нито прислужниците на замъка, които стояха безмълвни край господарите си. Но с държанието си всички тия шотландци протестираха срещу поведението на английското правителство.

След малко майорът се обърна към лорд Гленарван с думите:

— Значи нямате вече никаква надежда?

— Никаква.

— Тогава — провикна се младият Робърт — аз ще отида сам при тия хора и ще видим…

Робърт не довърши заканата си, защото сестра му го спря. Но стиснатият юмрук показваше, че намеренията му не са много миролюбиви.

— Не, Робърт, не! — каза Мери Грант. — Да благодарим на тия великодушни господа за онова, което са направили за нас, да запазим вечна признателност към тях и да си вървим.

— Мери! — извика леди Елена.

— Мис, къде отивате? — каза лорд Гленарван.

— Ще ида да се хвърля в краката на кралицата — отговори девойката — и ще видим дали тя ще остане глуха към молбите на две деца, които я молят за живота на баща си!

Лорд Гленарван поклати глава не защото се съмняваше в добротата на нейно величество, а защото знаеше, че Мери Грант не ще може да стигне до кралицата. Молителите стигат твърде рядко до стъпалата на трона и изглежда, че над вратите на царските палати е написано това, което англичаните изписват върху кормилата на своите кораби:

Passengers are requested not to speak to the man at the wheel.11

Леди Елена разбра мисълта на мъжа си. Тя знаеше, че постъпките на младото момиче щяха да бъдат напразни, и виждаше отчаяния бъдещ живот на тия две деца. Тогава у нея се породи една великодушна и благородна мисъл.

— Мери Грант — извика тя, — почакайте, мое дете, и чуйте какво ще кажа.

Девойката държеше братчето си за ръка и се канеше да си върви. Тя се спря.

Тогава леди Елена, развълнувана, с насълзени очи, но с твърд глас се обърна към мъжа си.

— Едуард — каза му тя, — когато капитан Грант е написал и хвърлил в морето писмото, той е поверил съдбата си в ръцете на провидението. Писмото го намерихме ние. Ясно е, че провидението е пожелало да ни натовари със спасяването на тия нещастници.

— Какво искате да кажете, Елена? — запита лорд Гленарван. Настъпи дълбоко мълчание.

— Искам да кажа — продължи леди Елена, — че можем да се смятаме щастливи, ако започнем нашия съпружески живот с едно добро дело. Вие, драги Едуард, за да ми доставите радост, бяхте замислили едно приятно пътуване. Има ли за човека по-истинско, по-полезно удоволствие от това, да спаси нещастници, които собствената им родина изоставя?

— Елена! — извика лорд Гленарван.

— Да, вие ме разбирате, Едуард! „Дънкан“ е отличен кораб! Той може да плува в южните морета! Може да извърши околосветско пътуване и ако трябва, ще го направи! Да тръгнем, Едуард! Да идем да търсим капитан Грант!

При тия пламенни думи Гленарван протегна ръце към младата си съпруга. Той се усмихваше и я притискаше до сърцето си, а Мери и Робърт й целуваха ръцете. По време на тази трогателна сцена прислужниците на замъка, развълнувани и възхитени, нададоха благодарствен вик:

— Ура! Да живее господарката на Лъс! Ура! Три пъти ура за лорд и леди Гленарван!

Глава VЗАМИНАВАНЕТО НА „ДЪНКАН“

Споменахме вече, че леди Елена беше силна по дух и великодушна. Онова което тя току-що направи, беше едно неоспоримо доказателство за това. Лорд Гленарван имаше пълно право да се гордее с тази благородна жена, способна да го разбира и следва. Мисълта да се притече на помощ на капитан Грант му беше дошла, когато в Лондон отхвърлиха молбата му. И ако не изпревари леди Елена, то бе, защото не можеше да свикне с мисълта да се раздели с нея. Но тъй като леди Елена сама поиска да замине, той престана да се колебае. Прислужниците на замъка поздравиха със своите викове това предложение. Ставаше дума да се спасят братя, шотландци като тях, и лорд Гленарван се присъедини от все сърце към овациите за господарката на Лъс.

След като бе решено да заминат, нямаше нито час за губене. Още същия ден лорд Гленарван изпрати до Джон Манглс заповед да откара „Дънкан“ в Глазгоу и да приготви всичко за едно пътуване в южните морета, което можеше да стане околосветско. Със своето предложение леди Елена не бе надценила много качествата на „Дънкан“. Строен при най-добри условия, той се отличаваше с бързина, имаше здрава конструкция и можеше да опита безнаказано едно далечно пътуване.

„Дънкан“ беше превъзходна яхта с парен двигател. Имаше водоизместимост двеста и десет тона, докато първите кораби, достигнали новия свят, корабите на Колумб, на Веспучи, на Пинзон, на Магелан, бяха много по-малки12.

Яхтата „Дънкан“ имаше две мачти: предна — с четири платна, и задна — с две платна. Освен това пред предната мачта имаше три триъгълни платна, а между мачтите още други три триъгълни. Платната бяха достатъчни и яхтата можеше да се движи като лек клипер13. Но тя разчиташе преди всичко на парната си машина, която имаше мощност сто и шестдесет конски сили и, построена по нова система, беше снабдена с апарати за пренагряване, които увеличаваха налягането на парата. Машината беше с високо налягане на парата и движеше двойно витло. При пълна пара „Дънкан“ можеше да развие непостигната дотогава скорост. И наистина при изпробването в Клайдския залив хронометърът бе отбелязал скорост до седемнадесет мили14 в час. Тъй че такава, каквато беше, яхтата смело можеше да предприеме и околосветско пътуване. Джон Манглс трябваше да се занимае само с вътрешното преустройство на „Дънкан“.

Първата му грижа бе да разшири хамбарите, за да натовари най-голямо количество въглища, защото снабдяването с гориво по пътя е трудно. Същото внимание той отдели и на складовете за припаси и направи много добре, като складира храна за две години. Пари имаше достатъчно и той купи дори едно въртящо се оръдие, което поставиха на предната част на палубата. Не знаеш какво може да се случи и винаги е добре да можеш да изпратиш един осемфунтов снаряд на разстояние четири мили.

Трябва да се признае, че Джон Манглс познаваше добре занаята си. Макар че командуваше само яхта, той минаваше за един от най-добрите капитани в Глазгоу. Тридесетгодишен, с малко сурови черти, които показваха мъжество и доброта, той беше дете на замъка, което семейство Гленарван отгледа и направи отличен моряк. По време на няколко свои далечни пътувания Джон Манглс бе давал често доказателства за сръчност, енергия и хладнокръвие. Когато лорд Гленарван му предложи командуването на „Дънкан“, той прие с радост, защото обичаше господаря на Малкъм Касъл като брат и търсеше случай, а не беше имал досега, да му докаже своята преданост.

Помощник-капитанът, Том Остин, беше стар моряк, заслужаващ пълно доверие. Екипажът на „Дънкан“ заедно с капитана и помощник-капитана се състоеше от двадесет и пет души. Всички бяха изпитани моряци, родени в дъмбартънското графство, и синове на арендатори на семейството Гленарван. Те образуваха на кораба нещо като задруга от честни шотландци, на които не липсваше дори и традиционният гайдар. Така лорд Гленарван разполагаше с един екипаж от верни хора, които обичаха своя занаят, предани, смели, сръчно си служеха с оръжието и управляваха кораба и го следваха в най-рискованите експедиции. Когато екипажът на „Дънкан“ научи къде отива, моряците не можаха да сдържат радостта си и възторжено „ура“ събуди дъмбартънските скали.

Покрай грижите си да снабди кораба с гориво и храна Джон Манглс не забрави да нагоди за дълго пътуване и апартаментите на лорд и леди Гленарван. Той приготви и кабини за децата на капитан Грант, тъй като леди Елена не можа да откаже на Мери да ги вземат със себе си на яхтата „Дънкан“.

Що се отнася до Робърт, той по-скоро щеше да се скрие в хамбара, отколкото да не пътува. Дори и да трябваше да служи като юнга, подобно на Нелсън и Франклин, той пак щеше да замине с „Дънкан“. Как да устоиш на това малко човече. Никой и не се опита! Трябваше дори да му се „откаже“ качеството на пътник, което той не приемаше, защото искаше да служи — било като юнга, ученик или моряк. Джон Манглс бе натоварен да го обучи в морското дело.

— Прекрасно — заяви Робърт, — и да не ме жали, а да ме налага с бич15, ако не вървя в правия път!

— Бъди спокоен, момчето ми — отговори сериозно Гленарван, като премълча, че употребата на бич бе забранена, а и напълно ненужна на яхтата „Дънкан“.

За да приключим със списъка на пътниците, трябва да споменем майор Мак Набс. Майорът беше мъж на петдесет години, с правилно и спокойно лице, който отиваше, дето му кажат да отиде, с отличен характер, скромен, мълчалив, спокоен и добродушен. Винаги съгласен с всичко и с всекиго, той не спореше, не се разправяше и не губеше самообладание. Със същата стъпка, с която изкачваше стъпалата на спалнята си, той се катереше и по наклона на насип, обстрелван от неприятел. Нищо не го вълнуваше, нищо не го смущаваше, дори и избухването на снаряд, и навярно щеше да умре, без да е намерил случай да се разгневи. Този човек притежаваше в най-голяма степен не само грубото мъжество на бойните полета, тази физическа храброст, дължаща се на мускулната издръжливост, но и нещо по-ценно, нравственото мъжество — силата на духа. Неговият единствен недостатък бе, че беше шотландец от главата до петите, чистокръвен син на Каледония16 и упорит пазител на старите обичаи на своята родина. Той не прие да служи на Англия и получи майорския си чин в 42 полк на черната гвардия от Горна Шотландия17, чийто състав се попълваше изключително с шотландски благородници. Като братовчед на гленарвановци, Мак Набс живееше в замъка Малкъм, а като майор, сметна за напълно естествено да вземе участие в пътуването на „Дънкан“.

Такива бяха хората на тази яхта, на която непредвидени обстоятелства възложиха да извърши едно от най-необикновените пътувания на новото време. От пристигането си в глазгоуското пристанище тя непрекъснато будеше любопитството на публиката. Всеки ден я посещаваха много хора. Всички се интересуваха само от „Дънкан“ и само за него говореха за голямо неудоволствие на другите капитани от пристанището, между които и капитан Бъртън, комендант на „Шотландия“, един великолепен кораб, пътуващ за Калкута и спрял на кея до „Дънкан“.

По размери „Шотландия“ имаше право да гледа на „Дънкан“ като на мушица. И все пак интересът на всички бе съсредоточен върху яхтата на лорд Гленарван и растеше от ден на ден.

Денят на отплаването наближаваше. Джон Манглс бе проявил сръчност и енергия. Един месец след пробите в Клайдския залив „Дънкан“, снабден с гориво и провизии и приспособен за дълго плаване, можеше да се впусне по морето. Заминаването бе определено за 25 август. Така яхтата щеше да стигне до южните ширини в началото на пролетта.

Щом намерението му стана известно, лорд Гленарван получи и няколко предупреждения за трудностите и опасностите на пътуването, но той не им обърна внимание и се готвеше да напусне Малкъм Касъл. Впрочем, много от тия, които го укоряваха, се възхищаваха в душата си от него. Нещо повече — общественото мнение взе открито страната на шотландския лорд и всички вестници, с изключение на „органите на правителството“, единодушно осъдиха поведението на комисарите от Адмиралтейството. Но самият Гленарван бе еднакво равнодушен и към укорите, и към похвалите. Той изпълняваше своя човешки дълг, останалото не го интересуваше.

На 24 август Гленарван, леди Елена, майор Мак Набс, Мери и Робърт Грант, стюардът18 на яхтата мистър Олбинет и жена му мисис Олбинет, прислужница на леди Гленарван, напуснаха Малкъм Касъл, след като прислугата им устрои трогателно изпращане. Няколко часа по-късно те бяха на яхтата „Дънкан“. Населението на Глазгоу възторжено приветствува леди Елена, младата и смела жена, която се отказваше от спокойните радости на разкошния живот и се притичваше на помощ на корабокрушенци.

Апартаментите на лорд Гленарван и на жена му заемаха цялата горна задна част на „Дънкан“. Те се състояха от две спални, един салон и две тоалетни кабини. Имаше и една обща зала, заобиколена от шест кабини. Пет от тях бяха заети от Мери и Робърт Грант, мистър и мисис Олбинет и майор Мак Набс. Кабините на Джон Манглс и Том Остин се намираха на носа на яхтата и от тях се излизаше направо на палубата. Екипажът бе настанен в подпалубното помещение твърде удобно, защото яхтата не носеше друг товар освен въглища, хранителни припаси и оръжия. Имаше достатъчно място и Джон Манглс го бе използувал твърде умело за вътрешното преустройство на яхтата.

„Дънкан“ трябваше да отплава на 24 срещу 25 август в три часа сутринта при започване на отлива. Джон Манглс и екипажът извършваха последните приготовления. В полунощ запалиха пещите. Капитанът даде заповед да ги поддържат усилено и скоро кълба черен дим се размесиха с нощната мъгла. Понеже вятърът беше югозападен и не можеше да се използува за ветроходство, платната на „Дънкан“ бяха грижливо свити в платнени калъфи, за да не се изцапат от саждите.

В два часа „Дънкан“ започна да се тресе от трептенето на своите машини. Манометърът показваше четири атмосфери налягане. Нагрятата пара свистеше през клапите. Морето беше спокойно. Дрезгавината позволяваше да се види изходът на Клайдския залив между шамандурите и скалите, чиито фарове започнаха малко по малко да бледнеят пред раждащия се ден. Беше време за тръгване.

Джон Манглс повика лорд Гленарван, който се изкачи веднага на мостика.

Отливът скоро започна да се чувствува. „Дънкан“ изсвири силно, отдаде вързалата и се отдели от околните кораби. Вит-лото заработи и тласна яхтата напред по речния път. Джон не бе взел лоцман. Той познаваше отлично корабоплавателния път в Клайд и никой по-добре от него не би маневрирал с този кораб. Яхтата се подчиняваше на неговата воля. Мълчаливо и сигурно той командуваше с дясната си ръка машината, а с лявата — кормилото. Скоро последните фабрики останаха назад, виждаха се само вили, разположени тук-там по крайбрежните хълмове, и градският шум замря в далечината.

Един час по-късно „Дънкан“ мина покрай скалите на Дъмбартън, а след два часа беше в залива Клайд. В шест часа сутринта той заобиколи полуостров Кантайр, напусна Северния канал и навлезе в океана.

Глава VIПЪТНИКЪТ ОТ КАБИНА НОМЕР ШЕСТ

През този първи ден морето беше доста бурно, а привечер вятърът се усили. „Дънкан“ се клатушкаше силно и дамите не се показаха на палубата. Те лежаха в кабините си и добре правеха.

Но на другия ден вятърът промени посоката си и капитан Джон Манглс нареди да се опънат някои платна — двете долни на предната мачта и долното задно. Сега „Дънкан“ стана по-устойчив на вълните и по-малко чувствителен към надлъжните и странични клатушкания. Леди Елена и Мери Грант можаха още сутринта да излязат на палубата, където вече се намираха лорд Гленарван, майорът и капитанът. Изгревът беше великолепен. Дневното светило подобно на позлатен по методите на Руолц диск изплуваше от океана като от огромна галванопла-стична вана. „Дънкан“ се плъзгаше посред някакъв лъчезарен свят и би казал човек, че платната му се издуват от напора на слънчевите лъчи.

Гостите на яхтата безмълвно съзерцаваха появата на сияйното светило.

— Каква прекрасна гледка! — каза най-сетне леди Елена. — Това е предвестник за чудесен ден. Дано само вятърът не се промени и да благоприятствува хода на „Дънкан“.

— Не може да се желае по-благоприятен, драга Елена — отговори лорд Гленарван, — и ние не можем да се оплачем от започването на нашето пътуване.

— А колко ще трае то, драги Едуард?

— На това ще ни отговори капитан Джон — каза Гленарван. — Добре ли вървим? Доволен ли сте от кораба си, Джон?

— Много съм доволен, ваша светлост — отвърна Джон. — Отличен кораб, какъвто морякът обича да чувствува под краката си. Никога корпус и машина не са били но-добре съчетани. Вижте колко е гладка дирята и как свободно корабът се носи над вълните. Движим се със седемнадесет мили в час. Ако запазим тази скорост, само след десет дни ще пресечем екватора, а след по-малко от пет седмици ще заобиколим нос Хорн.

— Чувате ли, Мери — поде леди Елена, — за по-малко от пет седмици!

— Да, госпожо, чух! — отговори девойката. — И сърцето ми затуптя по-силно при думите на капитана.

— А как понасяте пътуването, мис Мери? — запита лорд Гленарван.

— Сравнително добре, милорд, без особени неприятности. Впрочем скоро ще свикна.

— А нашият млад Робърт?

— О, Робърт ли? — отговори Джон Манглс. — Когато не е при машините, стои на някоя мачта. Този момък не знае какво е морска болест. Ето, виждате ли го?

Капитанът посочи с ръка и погледите на всички се отправиха към предната мачта, гдето видяха Робърт, увиснал на въжетата на четвъртото платно на сто стъпки над палубата. Мери не можа да се сдържи да не трепне.

— O, успокойте се, мис — каза Джон Манглс. — Аз отговарям за него и ви обещавам, че скоро ще представя един необикновен юначага на капитан Грант, защото ние ще намерим този смел капитан!

— Дано небето ви чуе, господин Джон — отвърна девойката.

— Мило дете — поде лорд Гленарван, — във всичко това личи ръката на провидението, което трябва да затвърди нашите надежди. Ние не пътуваме, нас ни водят. Ние не търсим, нас ни насочват. А вижте и тия предани хора, които са се отдали в служба на едно такова дело. Ние не само ще успеем в нашата мисия, но и ще успеем без трудности. Аз обещах на леди Елена едно приятно пътуване и мисля, че ще устоя на думата си.

— Едуард, вие сте най-добрият човек — каза леди Гленарван.

— Съвсем не, но имам най-добрия екипаж на най-добрия кораб. Нима не се възхищавате от нашия „Дънкан“, мис Мери?

— Напротив, милорд — отвърна младото момиче, — възхищавам се, и то като познавачка.

— О, наистина ли?

— Още като дете аз играех на бащините си кораби. Той би направил от мене моряк. Ако потрябва, и сега мога да намаля платно или да направя възел.

— Какво говорите, мис? — извика Джон Манглс.

— Ако е така — поде лорд Гленарван, — в лицето на капитан Джон вие ще спечелите един голям приятел, защото за него няма нищо в света, което може да се сравни с моряшката професия! Дори и за жените той не вижда друга професия! Вярно ли е, Джон?

— Напълно вярно, ваша светлост — отговори младият капитан, — но трябва да призная, че на мис Грант й прилича повече да бъде на палубата, отколкото да пристяга третото платно. Все пак аз съм поласкан от нейните думи.

— Особено когато се възхищава от „Дънкан“ — прибави Гленарван.

— Който напълно го заслужава — отвърна Джон.

— Вие толкова се гордеете с вашата яхта — каза леди Елена, — че ми се дощя да я разгледам от горе до долу и да видя как са настанени под палубата нашите верни моряци.

— Прекрасно! — отговори Джон. — Те са там като у дома си.

— И те наистина са у дома си, драга Елена — отговори лорд Гленарван. — Тази яхта е част от нашата стара Каледония. Тя е парче земя, откъснато от дъмбартънското графство, което плава по специално благоволение, така че изобщо не сме напускали нашата родина! „Дънкан“ е замъкът Малкъм, а океанът — езерото Ломънд.

— В такъв случай, драги Едуард, бъдете любезен и ни покажете вашия замък — отговори леди Елена.

— На вашите заповеди, госпожо — каза Гленарван, — но позволете да предупредя Олбинет.

Стюардът на яхтата беше прекрасен метр д’отел. Шотландец, който заслужаваше да бъде французин поради важността, която си придаваше. Впрочем той изпълняваше задълженията си усърдно и умно. На зова на господаря си той се яви веднага.

— Олбинет, преди закуска ще направим една малка обиколка — каза Гленарван, като че ли ставаше дума за разходка около Тарбет или езерото Катрин. — Надявам се, че като се върнем, ще намерим масата сложена.

Олбинет се поклони важно.

— Ще ни придружите ли, майоре? — запита леди Елена.

— Щом заповядвате — отговори Мак Набс.

— О! — каза лорд Гленарван. — Майорът е погълнат от своята пура, да не го откъсваме от това занимание. Защото, уверявам ви, мис Мери, той е страстен пушач. Непрекъснато пуши, дори и когато спи.

Майорът направи знак на съгласие и гостите на лорд Гленарван се запътиха към помещенията под палубата.

Мак Набс остана сам и говорейки по навик сам със себе си, без никога да си противоречи, се обкръжи с още по-гъсти облаци дим. Той стоеше неподвижно и гледаше пенестата диря зад яхтата. След няколко минути мълчаливо съзерцание се обърна и се намери лице с лице с един нов човек. Ако изобщо нещо можеше да учуди майора, той сигурно би се изненадал от тази среща, защото пътникът му беше съвсем непознат.

Висок, слаб и сух, на около четиридесет години, този човек приличаше на дълъг гвоздей с голяма глава. И наистина главата му беше широка и едра, с високо чело, дълъг нос, голяма уста и силно изпъкнала брадичка. Очите му се криеха зад огромни кръгли очила, а погледът му имаше оня неопределен израз, присъщ на никталопите19. Лицето му свидетелствуваше за ум и веселост. По него нямаше нито сянка от студенината на хора, които важничат и които по принцип никога не се смеят, като скриват нищожеството си под маската на сериозността. Напротив. Небрежността и добродушната безцеремонност на този непознат показваха ясно, че той знаеше да приема хората и нещата откъм добрата им страна. Макар че не беше проговорил, чувствуваше се, че е бъбрив и най-вече разсеян човек, който не вижда онова, което гледа, и не чува това, което слуша. Той беше с пътен панталон от кафяво кадифе и дреха от същия плат с множество джобове, натъпкани с бележници, тефтерчета, портмо-нета и безброй други дреболии, колкото пречещи, толкова и ненужни, да не говорим за далекогледната тръба, окачена през рамото му.

Неспокойното суетене на този непознат напълно противоречеше на спокойното държане на майора. Непознатият се въртеше около Мак Набс, гледаше го, разпитваше го с очи, а майорът стоеше равнодушно, без да се интересува отде идва тоя човек, къде отива и какво търси на борда на „Дънкан“.

Когато загадъчният непознат видя, че всички негови опити се разбиват о равнодушието на майора, той сграбчи далекогледната си тръба, която, изтеглена докрай, бе дълга четири стъпки, и застанал неподвижно, разкрачен, подобен на телеграфен стълб край шосе, насочи инструмента към линията на хоризонта, дето небето и водата се сливаха. След като гледа пет минути, той свали далекогледната си тръба, опря единия й край на пода, а на другия сам се подпря като на бастун. В този миг колената на тръбата влязоха едно в друго и новият пътник, губейки внезапно опора, едва не се просна при основата на главната мачта.

Всеки друг на мястото на майора поне би се усмихнал, но Мак Набс дори не мигна. Непознатият реши тогава да действува.

— Стюард! — извика той с произношение, което издаваше чужденец, и зачака.

Никой не се появи.

— Стюард! — повтори той по-високо.

Тъкмо в този момент Олбинет отиваше към кухнята, която бе разположена под носовия навес. Той много се учуди, като чу, че този висок господин, когото не познаваше, го вика.

— Отде се взе този човек? — се запита той. — Да е някой приятел на лорд Гленарван? Не. Това е невъзможно.

Все пак той се изкачи на кърмовия дек и се приближи до непознатия.

— Вие ли сте стюардът на кораба? — запита го непознатият.

— Да, господине — отговори Олбинет, — но нямам честта…

— Аз съм пътникът от кабина номер шест.

— Номер шест? — повтори стюардът.

— Да, разбира се. А вие, как ви е името?…

— Олбинет.

— Много добре, драги приятелю Олбинет — отговори непознатият от кабина номер шест, — но трябва да помислим за закуската, и то веднага. Не съм ял от тридесет и шест часа или по-скоро тридесет и шест часа съм спал, което е простено на човек, пристигнал направо от Париж в Глазгоу. В колко часа е закуската?

— В девет — отговори машинално Олбинет. Непознатият поиска да погледне часовника си, но това му отне доста време, защото го намери чак в деветия си джоб.

— Добре — каза той, — няма още осем часа. Но тогава, Олбинет, за да дочакам, дайте ми бисквити и чаша шери, защото умирам от глад.

Олбинет слушаше, без да разбира. Непознатият продължаваше да говори и с невероятна бързина минаваше от едно на друго.

— А капитанът? Капитанът още ли не е станал? — продължаваше непознатият. — А помощникът? Какво прави помощникът? И той ли спи още? За щастие времето е хубаво, вятърът попътен и корабът върви сам.

Тъкмо когато той говореше така, на стълбата за кърмовия дек се показа Джон Манглс.

— Ето капитана! — рече Олбинет.

— А! Колко съм щастлив! — извика непознатият. — Колко съм щастлив да се запозная с вас, капитан Бъртън!

Ако някой можеше да бъде стъписан от учудване, това беше сигурно Джон Манглс, и то не само че бяха го нарекли „капитан Бъртън“, но и защото видя този чужденец на кораба си. Другият продължи още по-настойчиво:

— Позволете да ви стисна ръката, капитане. Ако не го сторих онази вечер, то е, защото при отплаване не трябва да се безпокои никой. Но днес съм истински щастлив, че мога да се запозная с вас.

Джон Манглс с широко отворени очи гледаше ту Олбинет, ту непознатия.

— Сега, драги капитане — продължи непознатият, — вече се познаваме и можем да се чувствуваме като стари приятели. Да поговорим. Кажете ми, доволен ли сте от „Шотландия“?

— Какво разбирате под „Шотландия“? — каза най-сетне Джон Манглс.

— Ами „Шотландия“, на която пътуваме, един прекрасен кораб, който толкова много ми бе похвален не само заради добрата му конструкция, но и за нравствените качества на неговия комендант, смелия капитан Бъртън. Не сте ли роднина на великия африкански пътешественик, който носи същото име? Безстрашен човек. Ако е така, поздравявам ви:

— Господине — каза Джон Манглс, — аз не само не съм роднина на пътешественика Бъртън, но и не съм капитан Бъртън.

— А? — учуди се непознатият. — Тогава сигурно говоря с помощник-капитана на „Шотландия“, господин Бърднес.

— Бърднес? — отговори Джон Манглс, който започна да разбира в какво се състои работата. Но какъв беше този човек, луд или някакъв чудак? Той се готвеше окончателно да си изясни това, когато забеляза, че лорд Гленарван, съпругата му и мис Грант се изкачват на палубата. Чужденецът ги видя и се провикна.

— А, пътници, пътници! Прекрасно! Надявам се, господин Бърднес, че ще ме представите…

И пристъпвайки непринудено към тях, без да чака намесата на Джон Манглс, каза:

— Госпожо — на мис Грант, — госпожице — на леди Елена, — господине — обръщайки се към лорд Гленарван.

— Лорд Гленарван — каза Джон Манглс.

— Милорде — поде непознатият, — моля ви да ме извините, че се представям сам, но по море човек трябва да поотстъпи от светските правила. Надявам се, че ще се опознаем скоро и че в обществото на тия дами пътуването на борда на „Шотландия“ ще ни се стори късо и приятно.

Леди Елена и мис Грант не намериха думи за отговор. Те не разбираха какво търси този чужденец на палубата на „Дънкан“.

— Господине — запита лорд Гленарван, — с кого имам честта да говоря?

— С Жак-Елиасен-Франсоа-Мари Паганел, секретар на Парижкото географско дружество, член-кореспондент на дружествата в Берлин, Бомбай, Дармщат, Лайпциг, Лондон, Петербург, Виена и Ню Йорк, почетен член на кралския географски и етнографски институт в Източна Индия, който след двадесет години кабинетни проучвания по география реши да се запознае с практиката и отива в Индия, за да съгласува трудовете на великите пътешественици.

Глава VIIОТДЕ ИДЕ И КЪДЕ ОТИВА ЖАК ПАГАНЕЛ

Очевидно секретарят на Географското дружество беше много приятен човек, защото всичко това бе казано много мило. Всъщност лорд Гленарван знаеше много добре с кого говори. Името и заслугите на Жак Паганел му бяха добре познати. Благодарение на географските си трудове, на докладите си върху съвременните открития, обнародвани в бюлетините на дружеството, както и на кореспонденцията си с цял свят, той беше един от най-известните учени на Франция. Затова Гленарван с радост подаде ръка на своя неочакван гост.

— А сега, когато се запознахме — добави Гленарван, — ще ми позволите ли, господин Паганел, да ви задам един въпрос?

— Двадесет въпроса, милорде — отговори Жак Паганел. — За мене ще бъде винаги удоволствие да разговарям с вас.

— От завчера вечерта ли сте на този кораб?

— Да, милорде, от завчера, от осем часа вечерта. Скочих от каледонския влак в една кола и от нея — на „Шотландия“, където още от Париж бях ангажирал кабина номер шест. Нощта беше тъмна. Не видях никого на кораба. Тъй като бях изморен след тридесет часа път и тъй като знаех, че за да се предпазиш от морска болест, най-добре е, щом пристигнеш на кораба, да си легнеш и първите няколко дни да не ставаш от леглото, веднага легнах в койката20 и проспах съвсем добросъвестно — моля да ми повярвате — тридесет и шест часа.

Слушателите на Жак Паганел знаеха вече как да си обяснят присъствието му на яхтата. Френският пътешественик бе сбъркал кораба. Всичко беше ясно. Но какво щеше да каже ученият географ, като научеше името и местоназначението на кораба, на който се намираше?

— Значи, господин Паганел — каза Гленарван, — вие сте избрали като начална точка на своите пътувания Калкута?

— Да, милорде. Да видя Индия, съм мечтал цял живот. Най-сетне в родината на слоновете ще се осъществи моята най-съкровена мечта.

— Значи, господин Паганел, няма да ви е безразлично, ако трябва да посетите друга страна?

— Не, милорде, това би ми било неприятно, защото имам препоръчителни писма до лорд Сомърсет, генерален губернатор на Индия, а освен това съм натоварен от Географското дружество с мисия, която държа да изпълня.

— А, вие сте натоварен и с някаква мисия?

— Да, да направя интересно и полезно пътуване, чийто маршрут е съставен от моя учен приятел и колега господин Вивиен дьо Сен Мартен. Мисията ми е да тръгна по следите на братя Шлагинвейт, на полковник Уо, на Уеб, на Ходжсън, на мисионерите Хък и Гейбет, на Муркрофт, на г. Жул Реми и на толкова други известни пътешественици. Искам да успея там, където в 1846 г. мисионерът Крик за съжаление не можа да успее. С една дума, да изследвам течението на реката Яру-Дзангбо-Чу, която напоява Тибет по протежение на хиляда и петстотин километра и тече покрай северните склонове на Хималаите, и да узная най-сетне дали тази река не се влива в Брамапутра на североизток от Асам. Златен медал ще получи, милорде, пътешественикът, който успее да осъществи една от най-големите мечти на географията на Индия.

Паганел беше великолепен. Той говореше с необикновено въодушевление, като че летеше на бързите криле на своята фантазия. Да го спреш беше толкова трудно, колкото да спреш реката Рейн при Шафхаузенския водопад.

— Господин Жак Паганел — каза лорд Гленарван след минутно мълчание, — не ще съмнение, вашето пътешествие е прекрасно и науката ще ви бъде много признателна. Аз не искам обаче да поддържам повече заблудата, в която сте изпаднали, и поне временно ще трябва да се откажете от удоволствието да посетите Индия.

— Да се откажа! Но защо?

— Защото обръщате гръб на Индийския полуостров.

— Как, капитан Бъртън…

— Аз не съм капитан Бъртън — отговори Джон Манглс.

— А „Шотландия“!

— Този кораб не е „Шотландия“!

Мъчно можеше да се опише учудването на Паганел. Той погледна един след друг лорд Гленарван, който продължаваше да бъде сериозен, леди Елена и Мери Грант, чиито лица изразяваха скръбно съчувствие, Джон Манглс, който се усмихваше, майора, който не помръдваше, после като повдигна рамене и намести очилата си от челото на носа, се провикна:

— Каква шега!

Но в този миг погледът му се спря върху колелото на кормилото, което носеше околовръст следния надпис:

— „Дънкан“! „Дънкан“! — нададе той истински вик на отчаяние.

После се спусна презглава по стълбата на кърмовия дек и се втурна към кабината си.

Щом нещастният учен изчезна, никой на кораба, освен майора не можа да остане сериозен и смехът зарази дори моряците. Да сбъркаш влак може! Да вземеш влака за Единбург вместо влака за Дъмбартън е допустимо! Но да сбъркаш кораб и да плаваш за Чили, когато искаш да отидеш в Индия, това е върхът на разсеяността!

— Впрочем това не ме учудва от страна на Жак Паганел — каза Гленарван. — Той е много известен с подобни неприятни приключения. Веднъж бе обнародвал една прочута карта на Америка, в която бе включил Япония. Това не пречи да е голям учен и един от най-добрите френски географи.

— Но какво ще правим с този нещастен господин? — запита леди Елена. — Ние не можем да го отведем в Патагония.

— Защо не? — отвърна сериозно Мак Набс. — Не сме ние виновни за неговата разсеяност. Предположете, че се намира във влак, може ли да го спре?

— Не, но ще слезе на първата гара — продължи леди Елена.

— Е добре — каза Гленарван, — ако иска, може да направи същото и сега при първото наше спиране.

В този момент Паганел, жалък и сконфузен, се показа отново на кърмовия дек, след като се бе уверил, че багажът му е на яхтата. Той повтаряше непрекъснато злополучната дума: „Дънкан“! „Дънкан“! Не намираше друга в речника си! Ходеше нап-ред-назад, разглеждаше мачтите и разпитваше немия хоризонт на откритото море. Най-сетне се върна към лорд Гленарван и го попита:

— А де отива този „Дънкан“?

— В Америка, господин Паганел.

— По-точно?

— В Консепсион.

— В Чили! В Чили! — провикна се нещастният географ. — А моята мисия в Индия! Какво ще каже г-н дьо Катрфаж, председателят на централната комисия! А г-н д’Авезак! А г-н Кортамбер! А г-н Вивиен дьо Сен Мартен! Как ще се явя отново в заседанията на дружеството!

— Вижте, господин Паганел — отговори Гленарван, — не се отчайвайте. Всичко може да се уреди и вие ще загубите само сравнително малко време. Яру-Дзангбо-Чу ще ви чака винаги в Тибетските планини. Скоро ще се спрем в Мадейра и там ще намерите кораб, който да ви върне в Европа.

— Благодяря ви, милорде, ще трябва да се примиря. Такива чудновати работи могат да се случат само на мене. А кабината, която ангажирах на „Шотландия“?

— Що се отнася до „Шотландия“, съветвам ви временно да не мислите за нея.

— Но — каза Паганел, след като огледа отново кораба — „Дънкан“ е частна туристическа яхта.

— Да, господине — отговори Джон Манглс, — и принадлежи на негова светлост лорд Гленарван…

— …който ви моли да се възползувате от неговото гостоприемство — добави Гленарван.

— Хиляди благодарности, милорде — отговори Паганел. — Дълбоко съм трогнат от вашата любезност, но позволете, една малка забележка: Индия е прекрасна страна, с толкова изненади за пътниците. Дамите сигурно не я познават… Тъй като вашето пътуване е за развлечение, кормчията трябва само да завърти и кормилото и „Дънкан“ ще полети така леко към Калкута, както лети към Консепсион…

Явното неодобрение, с което бе посрещнато предложението на Паганел, не му позволи да продължи и той млъкна.

— Господин Паганел — каза тогава леди Елена, — ако пътуването ни бе за развлечение, бих ви отговорила: хайде да отидем всички в Индия и лорд Гленарван нямаше да възрази. Но „Дънкан“ отива да спаси корабокрушенци, изхвърлени на брега на Патагония, и не може да се откаже от тая човеколюбива задача.

За няколко минути френският пътешественик бе запознат с положението. Той узна не без вълнение за щастливото намиране на документите, историята на капитан Грант и за великодушното предложение на леди Елена.

— Госпожо — каза той, — позволете ми да изразя възхищението си от вашето поведение, възхищение, което няма граници. Нека вашата яхта продължи пътя си. Аз не бих си простил, ако станех причина тя да се забави дори само с един ден.

— Не бихте ли желали да се присъедините към нашите издирвания? — попита леди Елена.

— Невъзможно, госпожо. Аз трябва да изпълня задачата си и ще ви напусна в първото пристанище.

— Значи в Мадейра — каза Джон Манглс.

— Добре, в Мадейра. Ще бъда само на сто и осемдесет мили от Лисабон и там ще дочакам превозно средство.

— Всичко ще бъде сторено според желанието ви, господин Паганел — каза Гленарван. — Що се отнася до мене, щастлив съм, че мога да ви предложа за няколко дни гостоприемство на моята яхта. Надявам се, че няма много да се отегчавате между нас.

— О, милорде — извика ученият, — щастлив съм, че съм се излъгал по толкова приятен начин! Все пак много е глупаво положението на човек, който тръгва за Индия, а се озовава на кораб, плаващ за Америка.

Въпреки тия си тъжни разсъждения Паганел се примири със забавянето, на което не можеше да попречи. Той беше любезен, весел и, разбира се, разсеян. Дамите бяха очаровани от неговото добро настроение. До вечерта той се сприятели с всички. По негова молба му показаха прословутия документ. Той го разгледа грижливо, дълго и подробно. Всяко друго тълкование му се стори невъзможно. Отнесе се много съчувствено към Мери и Робърт Грант и засили тяхната надежда. Начинът, по който виждаше нещата, и несъмнената сполука, която предричаше на „Дънкан“, накараха младото момиче да се усмихне. И наистина, ако не беше обвързан със своята задача, той щеше да тръгне да търси капитан Грант.

Когато пък узна, че леди Елена е дъщеря на Уйлям Тъфнъл, Паганел изля цял поток от възторзи. Той познавал баща й. Какъв смел учен! Колко писма били разменили те, когато Уйлям Тъфнъл бе член-кореспондент на Парижкото географско дружество. Самият той и Малт Брюн го бяха препоръчали! Каква среща и какво удоволствие да пътува с дъщерята на Уйлям Тъфнъл!

Накрая той поиска от леди Елена позволение да я целуне, нещо, на което леди Гленарван се съгласи, макар че може би не беше „напълно в реда на нещата“.

Глава VIIIОЩЕ ЕДИН ДОБЛЕСТЕН ЧОВЕК НА БОРДА НА „ДЪНКАН“

А яхтата, подпомагана от попътните течения край бреговете на Северна Африка, се носеше бързо към екватора. На 30 август на хоризонта се показа групата острови Мадейра. Верен на обещанието си, Гленарван предложи на своя гост да спрат, за да го свалят на брега.

— Драги лорде — отговори Паганел, — ще бъда откровен с вас. Преди моето появяване на яхтата имахте ли намерение да спирате в Мадейра?

— Не — отговори Гленарван.

— Тогава позволете ми да се възползувам от моята злощастна разсеяност. Мадейра е много познат остров. Той не представлява вече интерес за един географ. За него всичко е казано и много е писано. При това тамошното производство на вино е в пълен упадък. Знаете ли, че на Мадейра вече няма лозя! Реколтата на вино, която в 1813 г. достигала до двадесет и две хиляди пипи21, през 1845 г. е спаднала на две хиляди шестстотин шестдесет и девет.

Днес тя не надминава петстотин пипи! Гледката е отчайваща! Имате ли нещо против да спрете на Канарските острови?

— Да спрем на Канарските острови — отговори Гленар-ван. — Това не ни отклонява от нашия път.

— Знам това, драги лорде. На Канарските острови има три групи острови за проучване, без да говоря за връх Тенериф, който винаги съм искал да видя. Това е рядък случай и ще се възползувам. Докато чакам кораб, за да ме върне в Европа, ще се изкача на тази прочута планина.

— Както обичате, драги Паганел — отговори лорд Гленарван и неволно се усмихна.

А той имаше право да се усмихва.

Канарските острови не са много отдалечени от Мадейра. Разстоянието между тях е само двеста и петдесет мили, което е нищожно за бързоходен кораб като „Дънкан“.

На 31 август в два часа следобед Джон Манглс и Паганел се разхождаха на кърмовия дек. Французинът отрупваше своя събеседник с въпроси за Чили. Изведнъж капитанът го прекъсна и му посочи на юг една точка на хоризонта.

— Господин Паганел! — каза той.

— Какво, драги капитане? — запита ученият.

— Погледнете там! Нищо ли не виждате?

— Нищо.

— Вие не гледате, където трябва. Не на хоризонта, а по-високо, в облаците!

— В облаците ли? Нищо не виждам…

— Ето вижте сега, на края на стърчилото.

— Наистина нищо не виждам.

— То е, защото не искате да видите. Но както и да е, макар че сме на четиридесет мили разстояние, върхът Тенериф се вижда съвсем ясно над хоризонта.

Независимо дали искаше да види върха, или не, Паганел трябваше само след няколко часа да признае, че го вижда или че е сляп.

— Виждате ли го най-сетне? — запита Джон Манглс.

— Да, да, отлично — отговори Паганел. — Но това ли е той — добави с пренебрежение, — това ли наричат връх Тенериф?

— Той същият.

— Не ми изглежда много висок.

— Все пак той се издига на единадесет хиляди стъпки над морското равнище.

— Не е колкото Монблан.

— Възможно е, но ако ще трябва да го изкачвате, ще ви се стори може би доста висок.

— О, да го изкачвам! Но защо, драги капитане? След Хумболт и Бонплан? Велик гений е този Хумболт! Той се е изкачвал на тая планина и е дал такова описание, че не може да се желае повече. Разграничил е пет пояса: пояс на лозята, пояс па лавровите дървета, пояс на иглолистните дървета, пояс на алпийската гарига и най-сетне безплоден пояс. Изкачил се е на самия връх и не е имало място дори да седне. Отгоре погледът му обгърнал пространство, равно на четвърт Испания. После той посетил вулкана и достигнал до дъното на неговия изгаснал кратер. Питам ви, какво мога да направя аз след този велик човек?

— Действително — отговори Джон Манглс — няма вече нищо за доизследване. Това е неприятно и ще ви е много отегчително, докато чакате кораб на тенерифското пристанище. Там няма много развлечения.

— Освен моята разсеяност — отвърна Паганел със смях. — Но, драги Манглс, кажете ми, островите Зелени нос не представляват ли удобно място за спиране?

— Разбира се. Най-лесното нещо е да спрем във Вила Прая.

— Да не говорим за едно преимущество, което не трябва да се пренебрегва — отговори Паганел, — островите Зелени нос не са много отдалечени от Сенегал, където ще намеря сънародници. Знам, че тази група острови не се смята за много интересна и минава за дива и нездрава, но за окото на географа всичко представлява интерес. Да знаеш да гледаш, е наука. Има хора, които не знаят да гледат и пътешествуват с ум, не по-голям от този на ракообразните. Вярвайте ми, аз не съм от тяхната школа.

— Както желаете, господин Паганел — отговори Джон Манглс. — Убеден съм, че географската наука само ще спечели от вашия престой на островите Зелени нос. Ние и без това ще трябва да спрем там, за да си набавим въглища, така че няма да ни забавите.

Като каза това, капитанът измени курса на кораба, за да заобиколи Канарските острови от запад. Прочутият връх остана вляво и „Дънкан“, продължавайки бързия си ход, на 2 септември в пет часа сутринта пресече Тропика на Рака. Тук времето се промени. Въздухът беше влажен и тежък поради периода на дъждовете, „le tempo das aguas“, както казват испанците. Този сезон е мъчителен за пътешествениците, но полезен за жителите на африканските острови, които са лишени от растителност, а следователно и от вода. Морето, което беше много бурно, поп-речи на пътниците да останат на палубата, но в замяна на това разговорите в каюткомпанията бяха много оживени.

На 3 септември Паганел започна да си събира багажа за предстоящото слизане на брега. „Дьнкан“ се провираше между островите Зелени нос. Той мина покрай Соления остров — истински гроб от пясък, безплоден и пуст, заобиколи обширни коралови рифове и остави встрани остров Сен Жак, пресечен от север към юг от верига базалтови възвишения, завършващи с два високи хълма. След това „Дънкан“, управляван от Джон Манглс, навлезе в залива на Вила Прая и скоро хвърли котва пред самия град на осем разтега дълбочина. Времето беше много лошо и макар че заливът бе защитен от ветровете, вълните се блъскаха със страшна сила в брега. Дъждът валеше като из ведро и градът едва се виждаше. Той бе построен на една терасовидна равнина, която се опираше на вулканически скали, високи триста стъпки. През гъстата завеса на дъжда островът правеше тягостно впечатление.

[# Мярка за дължина около 1,62 м. Б. пр.]

Леди Елена не можа да осъществи намерението си да разгледа града. Товаренето на въглищата ставаше много трудно. Пътниците на „Дънкан“ бяха принудени да останат през всичкото време в каютите, докато морето и небето смесваха водите си в невъобразим хаос. Естествено, времето беше една от темите на разговора. Всеки изказваше своето мнение освен майора, който би присъствувал и на световния потоп с пълно безразличие. Паганел ходеше напред-назад и клатеше глава.

— Това е нарочно — казваше той.

— Няма съмнение — отговори Гленарван, — че стихиите са против вас.

— Все пак ще ги надвия.

— Вие не можете да се борите с такъв дъжд — каза леди Елена.

— Аз ли, госпожо, разбира се, че мога. Боя се само за багажа и инструментите си. Всичко ще пропадне.

— Неприятно е само отиването до брега — поде Гленарван, — но стигнете ли Вила Прая, ще се настаните сносно. Е, може би там няма да е много чисто — компанията на маймуните и свинете не е много приятна, — но пътешественикът не бива да е много придирчив. При това трябва да се надяваме, че след седем или осем месеца ще можете да заминете за Европа.

— Седем или осем месеца ли! — извика Паганел.

— Най-малко, защото през сезона на дъждовете островите Зелени нос се посещават рядко от кораби. Затова пък ще използувате времето си много полезно. Този архипелаг е още слабо изследван. По отношение на неговата топография, климатология, етнография и хипсометрия22 има още много да се работи.

— Ще проучвате реки — каза леди Елена.

— Тук няма реки, госпожо — отговори Паганел.

— Тогава рекички?

— Също няма.

— Ами поточета?

— И поточета няма.

— Тогава ще проучите горите — каза майорът.

— За да има гори, трябват дървета, а тук няма и дървета.

— Прекрасна страна! — отвърна майорът.

— Утешете се, драги Паганел — каза тогава Гленарван, — ще имате поне планини.

— О, милорде, ниски и безинтересни. Освен това те са проучени.

— Проучени! — учуди се Гленарван.

— Да, такава е моята съдба. Докато за Канарските острови има вече трудовете на Хумболт, тук ме е изпреварил един геолог, Шарл Сент Клер Девил.

— Не може да бъде?

— Точно така е — жално отговори Паганел. — Този учен е пътувал с френската корвета23 „Десиде“ и по време на престоя му на островите Зелени нос се е изкачил на най-интересния връх от групата, на вулкана на остров Фого. Какво мога да направя аз след него?

— Наистина жалко — каза леди Елена. — Какво ще стане с вас, господин Паганел?

В продължение на няколко минути Паганел мълча.

— Много по-добре щеше да бъде за вас — поде Гленарван — да слезете в Мадейра, макар че там вече няма вино!

Ученият секретар на Географското дружество продължаваше да мълчи.

— Аз бих чакал — каза майорът със същия тон, с който би казал „Аз не бих чакал.“.

— Драги Гленарван — заговори Паганел, — къде мислите да спрете сега?

— О! Не преди Консепсион.

— Дявол да го вземе, това ме отдалечава много от Индия.

— Точно обратното, щом отминете нос Хорн, вие се приближавате.

— Малко се съмнявам в това.

— Впрочем когато човек отива в Индия — продължи Гленарван най-сериозно, — няма значение къде ще стигне — в Източна или Западна Индия.

— Как да няма значение!

— Ами нали и жителите на патагонските пампаси са също така индианци, както и индусите от Пенджеб?

— Кълна се, милорде — провикна се Паганел, — ето един довод, който аз никога не бих измислил!

— При това, драги Паганел, златният медал може да бъде спечелен навсякъде. Всякъде има какво да се прави, да се изследва и да се открива както в планините на Тибет, така и в Кордилерите.

— А течението на реката Яру-Дзангбо-Чу?

— Е добре! Ще го заместите с Рио Колорадо! Ето една река, която е малко позната и чието течение е означено върху картите донякъде според фантазията на географите.

— Знам това, драги лорде, там има грешки с много градуси. О, не се съмнявам, че ако бях поискал, Географското дружество щеше да ме изпрати в Патагония също така, както и в Индия, но не ми дойде на ума.

— Поради обичайната ви разсеяност.

— А защо да не дойдете с нас, господин Паганел? — каза леди Елена извънредно любезно.

— А моята мисия, госпожо?

— Предупреждавам ви, че ще минем през Магелановия проток — каза Гленарван.

— Милорде, вие ме изкушавате.

— Добавям, че ще посетим пристанището Порт Фамин24!

— Пристанището на глада — се провикна атакуваният от всички страни французин, — това прочуто в летописите на географията пристанище!

— Имайте също предвид, господин Паганел — поде леди Елена, — че с вашето участие в нашата експедиция вие ще поставите името на Франция редом с името на Шотландия.

— Да, несъмнено!

— Един географ ще бъде от голяма полза за нашата експедиция, а какво по-хубаво от това, да поставите науката в услуга на човеколюбието?

— Чудесно казано, госпожо!

— Вярвайте ми и оставете да действува случаят или по-ско-ро провидението. Вземете пример от нас. Провидението ни изпрати документа и ние тръгнахме. То ви качи на яхтата „Дънкан“, недейте я напуска!

— Да ви кажа ли, драги приятели? — рече тогава Паганел. — Е добре, вие имате голямо желание аз да остана!

— А вие, Паганел, вие пък умирате от желание да останете — отговори Гленарван.

— Така е, дявол да го вземе — провикна се ученият географ, — но се боях да не бъда нахален.

Глава IXМАГЕЛАНОВИЯТ ПРОТОК

Общо беше задоволството на всички в кораба, когато узнаха решението на Паганел. Младият Робърт се хвърли на врата му с такъв изблик на радост, че малко остана достойггият секретар да падне по гръб.

— Юначага — каза той, — ще го запозная с географията.

И тъй като Джон Манглс искаше да направи Робърт моряк, Гленарван — смел човек, майорът — хладнокръвен момък, леди Елена — добър и великодушен, а Мери Грант — признателен ученик към такива учители, естествено, Робърт трябваше да стане един ден човек, пълен с добродетели.

„Дънкан“ натовари бързо въглища, напусна тия тъжни места и се насочи на запад, достигна течението, което минаваше покрай бреговете на Бразилия, и на 7 септември, след като прекоси екватора при попътен северен вятър, навлезе в южното полукълбо.

Пътуването протичаше без затруднения. Всички бяха изпълнени с надежда. Изгледите за сполука на тази експедиция за издирване на капитан Грант сякаш се увеличаваха от ден на ден. Един от най-уверените на яхтата беше капитанът. Но неговата вяра се основаваше главно на искреното му желание да види мис Грант щастлива и утешена. Той бе започнал да проявява много голям интерес към младото момиче, но криеше така изкусно чувствата си, че освен Мери Грант и той самият всички на кораба ги забелязаха.

Що се отнася до учения географ, той беше навярно най-щастливият човек на южното полукълбо. По цял ден проучваше карти, които покриваха масата на каюткомпанията. Оттам произлизаха всекидневните му разправии с Олбинет, който не можеше да сложи масата за ядене. На страната на Паганел бяха всички гости на каюткомпанията освен майора, който се отнасяше към географските въпроси с пълно безразличие, особено в часовете за ядене. Освен това Паганел беше открил в сандъците на помощник-капитана цял склад разнообразни книги. Между тях имаше няколко тома на испански и Паганел реши да изучи езика на Сервантес, който никой на яхтата не говореше. Това трябваше да улесни проучванията му по чилийското крайбрежие. Благодарение на вродената си дарба да учи езици той се надяваше да говори свободно испански при пристигането им в Консепсион. Затова учеше упорито и непрекъснато бърбореше непонятни слова.

През свободното си време той не забравяше да се позанимае практически с Робърт и му разказваше историята на бреговете, към които „Дънкан“ се приближаваше толкова бързо.

На 10 септември яхтата се намираше на 5°37′ ширина и 31°15′ дължина. Този ден Гленарван научи нещо, което по всяка вероятност и по-образовани от него не знаеха. Паганел разказваше историята на Америка и за да стигне до великите мореплаватели, чийто път „Дънкан“ следваше сега, той започна с Христофор Колумб и завърши с това, че прочутият генуезец е умрял, без да знае, че е открил нов свят. Слушателите му протестираха, но той настоя на твърдението си.

— Това е самата истина — добави той. — Аз не искам да намалявам славата на Колумб, но фактът е неоспорим. В края на петнадесетия век духовете са били обзети от една-единствена мисъл: да се улеснят съобщенията с Азия и да се достигне до Изтока по западните пътища, с една дума, да се намери най-краткия път до „Страната на подправките“. Това търсеше и Колумб. Той направи четири пътувания и стигна до бреговете на Америка при Кумана, Хондурас, Москитос, Никарагуа, Верагуа, Коста Рика и Панама, които бе взел за земите на Япония и Китай. Той почина, без да подозира за съществуването на големия материк, на който дори не остави името си.

— Готов съм да ви повярвам, драги Паганел — отговори Гленарван, — но съм изненадан от чутото и ви моля да ни кажете кои мореплаватели са установили истината върху Колумбовото откритие.

— Неговите последователи — Охеда, който го бил вече придружавал в пътуванията му, както и Венсент Пинзон, Веспучи, Мендоса, Бастидас, Кабрал, Солис, Балбоа. Тия мореплаватели плували край източните брегове на Америка и очертали границите им, като се спускали на юг, носени и те преди триста и шестдесет години от същото това течение, което носи сега и нас! Вижте, приятели, ние прекосихме екватора на същото място, на което го е пресякъл през последната година на петнадесетия век Пинзон, и сега приближаваме същия осми градус южна ширина, на който той е пристигнал на бразилския бряг. Една година по-късно португалецът Кабрал се спуснал до пристанището Се-гуро. След него Веспучи по време на третата си експедиция през 1502 година отишъл още но на юг. В 1508 година Венсент Пинзон и Солис се съюзили за съвместно изследване на американските брегове, а в 1514 година Солис открил устието на реката Рио де ла Плата, където бил изяден от туземците, и оставил на Магелан славата да обиколи континента. Този велик мореплавател тръгнал през 1519 година с пет кораба, обиколил бреговете на Патагония, открил пристанищата Дезире и Сан Юлиан, където направил продължителни престои, открил при петдесет и два градуса ширина пролива Единадесет хиляди девици, който по-късно бе наречен на негово име, и на 28 ноември 1520 година излязъл в Тихия океан. О, каква ли радост е изпитал той и с какво ли вълнение е затуптяло сърцето му, когато е видял, че на хоризонта под слънчевите лъчи блести ново море!

— О, господин Паганел — извика Робърт Грант, възхитен от думите на географа, — как бих искал да бъда там!

— Аз също, мое момче, и сигурно нямаше да пропусна подобен случай, ако се бях родил триста години по-рано!

— Това щеше да бъде доста неприятно за нас, господин Паганел — отговори леди Елена, — защото нямаше да бъдете сега на яхтата „Дънкан“ и да ни разказвате тази история.

— Друг някой щеше да я разкаже вместо мене, госпожо, и щеше да добави, че западният бряг е бил изследван от братята Пизар. Тия смели авантюристи са основали много градове. Куско, Куито, Лима, Сантияго, Виларика, Валпарайсо и Консепсион, където ни води „Дънкан“, са тяхно дело. По онова време откритията на Пизар допълнили откритията на Магелан и за голямо задоволство на учените от Стария свят картата на Америка започнала да се очертава.

— Аз нямаше да се задоволя с това — каза Робърт.

— Защо? — попита Мери и погледна братчето си, което беше възбудено от разказите за тия открития.

— Да, наистина защо, моето момче? — го запита с насърчителна усмивка лорд Гленарван.

— Защото щях да искам да узная какво има зад Магелановия проток.

— Браво, приятелю мой! — отговори Паганел. — Аз също щях да искам да узная дали материкът продължава до полюса, или съществува свободно море, както предполагал Дрейк, ваш съотечественик, милорде. Няма съмнение, че ако Робърт Грант и Жак Паганел бяха живели в седемнадесетия век, щяха да тръгнат след Шутен и Лемер, двама любознателни холандци, които са искали да разрешат тая географска загадка.

— Те учени ли са били? — запита леди Елена.

— Не. Само смели търговци, които малко се интересували от научната страна на откритията. Тогава съществувала една холандска компания за Източна Индия, която единствена имала право да търгува през Магелановия проток. И понеже по онова време не познавали друг пролив за отиване в Азия през западните пътища, тази привилегия съставлявала истински монопол. Неколцина търговци решили да се борят с този монопол, като открият нов пролив. Един от тях бил Исак Лемер, човек умен и образован. Той дал средства за нова експедиция под командуването на неговия племенник, Жакоб Лемер, и Шутен, добър моряк, родом от Хорн. Тия смели мореплаватели тръгнали през месец юни 1615 година, почти цял век след Магелан. Те открили протока Лемер, между Огнена земя и остров Естадос, а на 12 февруари 1616 година обиколили прочутия нос Хорн, който с повече основание от събрата си нос Добра надежда заслужава да се нарича Нос на бурите!

— Да, наистина бих желал да бъда там! — провикна се Робърт.

— И ти щеше да почерпиш от самия извор най-силни преживявания, мое момче — продължи Паганел с въодушевление. — Какво по-голямо задоволство и по-голяма радост от радостта на мореплавателя, който нанася върху корабната карта своите открития? Той вижда с очите си как се оформят нови земи, остров след остров, нос след нос, сякаш излизат от недрата на океана! Отначало очертанията са смътни, начупени и разкъсани! Тук самотен нос, там някое заливче, по-далече някой залив, който се губи в пространството. После откритията се допълват, линиите се съединяват, щрихите върху картите се заместват с черти. Заливите добиват точни очертания, носовете се опират на установени брегове и най-сетне новият материк със своите езера и реки, със своите планини, долини и равнини, със своите села, градове и столици се разгъва върху глобуса с цялото си великолепие! О, приятели мои, откривателят на нови земи е истински изобретател! Той изпитва същите вълнения и същите изненади! Но сега този извор е почти изчерпан! Всичко е вече видяно, всичко изследвано, няма вече нови материци или нови светове и за нас, които сме дошли последни в географската наука, не е останало нищо!

— И за вас има какво да правите, драги Паганел — отговори Гленарван.

— Какво именно?

— Това, което правим ние!

В това време „Дънкан“ следваше с необикновена бързина пътя на Веспучи и Магелан. На 15 септември той пресече Тропика на Козирога и взе курс по посока на прочутия пролив. На няколко пъти се показаха на хоризонта като едва забележима линия ниските брегове на Патагония. Разстоянието до тях беше повече от десет мили и прочутият Паганелов далекоглед позволи на учения да добие само смътна представа за тия американски брегове.

На 25 септември „Дънкан“ се намираше на ширината на Магелановия пролив и навлезе в него без колебание. Параходите, които отиват в Тихия океан, предпочитат обикновено този път. Точната дължина на пролива е само триста седемдесет и шест мили. В него корабите с по-голям тонаж намират навсякъде дълбочина, дори и покрай самите му брегове, удобно дъно за пускане котва, множество сладководни извори, богати с риба реки, пълни с дивеч гори, на двадесет места леснодостъпни и сигурни котвени стоянки и въобще хиляди удобства, които липсват на пролива Лемер и на страшните скали на нос Хорн, дето вилнеят непрекъснато бури и урагани.

През първите часове на пътуването, т.е. по протежение на шестдесет до осемдесет мили, до нос Грегьри, бреговете са ниски и песъчливи. Жак Паганел не искаше да изтърве нито една гледка, нито една подробност на пролива. Преминаването щеше да трае само тридесет и шест часа и тая подвижна панорама на двата бряга, облени от вълшебната светлина на южното слънце, заслужаваше ученият да й се полюбува. По северното крайбрежие не се показа никакъв човек, само няколко нещастни фуегийци се лутаха по голите скали на Огнена земя25. Паганел съжаляваше и дори много се разсърди, че не вижда патагонци, нещо, което развесели спътниците му.

— Патагония без патагонци — казваше той, — това не е вече Патагония.

— Имайте търпение, почитаеми географе — отговори Гленарван, — ще видим и патагонци.

— Не съм уверен в това.

— Но те съществуват — каза леди Елена.

— Много се съмнявам, госпожо, защото не ги виждам.

— Но все пак името патагонец, което на испански значи „големи крака“, не е дадено на въображаеми същества.

— О, името нищо не значи! — отговори Паганел, който упорствуваше само за да оживи спора. — Всъщност истината е, че никой не знае как се наричат!

— Възможно ли е това! — учуди се Гленарван. — Вие знаехте ли това, майоре?

— Не — отговори Мак Набс, — и не бих дал нито една шотландска лира, за да го науча.

— Все пак ще го научите, безразлични майоре! — продължи Паганел. — Ако Магелан е назовал туземците на тази страна „патагонци“, фуегийците ги наричат „тиремени“, чилийците — „каукалу“, карменските колонисти — „теуелчи“, арауканците — „уиличи“, Бугенвил ги нарича „чауа“, Фокнър — „теуелити“! Те самите се наричат с общото наименование „инаки“! Питам ви: какво може да разбере човек от всичко това и може ли народ с толкова много имена да съществува!

— Това е вече аргумент! — отговори леди Елена.

— Така да бъде — каза лорд Гленарван. — Но мисля, нашият приятел Паганел ще признае, че ако има съмнение за името на патагонците, то поне знаем със сигурност какъв е техният ръст.

— Никога няма да се съглася с подобна небивалица — отговори Паганел.

— Те са високи на ръст — каза Гленарван.

— Не знам.

— Дребни ли са? — запита леди Елена.

— Никой не може да го потвърди.

— Тогава имат среден ръст! — каза Макс Набс, за да помири всички.

— И това не знам.

— Това е вече прекалено — извика Гленарван. — Пътешествениците, които са ги видели…

— Пътешествениците, които са ги видели — отговори географът, — не са на едно мнение. Магелан казва, че главата му стигала едва до пояса им!

— Тогава?

— Да, но Дрейк твърди, че англичаните са по-високи и от най-високия патагонец.

— О, англичаните, възможно е — отвърна с презрение майорът. — Но в сравнение с шотландците!

— Кавъндиш уверява, че са едри и здрави — поде Паганел. — За Хоукинз те са великани. Лемер и Шутен им дават единадесет стъпки височина.

— Отлично. Ето хора, на които може да се вярва — каза Гленарван.

— Да, както може да се вярна и на Ууд, Нарборо и Фокнър, за които патагонците имат среден ръст. Вярно е, че Байрон, Ла Жироде, Бугенвил, Уолис и Картере твърдят, че патагонците са високи шест стъпки и шест цола26, но според д’Орбини — ученият, който познава най-добре тия страни, техният ръст не надвишава пет стъпки и четири цола.

— Но тогава — каза леди Елена — къде е истината всред всички тия противоричия?

— Истината, госпожо — отвърна Паганел, — е следната: патагонците имат къси крака и развиват гръден кош. Шеговито това може да се изрази така, че патагонците са високи шест стъпки, когато са седнали, а само пет, когато са прави.

— Браво, драги географе — отговори Гленарван. — Това е добре казано.

— А може би те не съществуват — поде Паганел — и в такъв случай няма за какво да спорим. Но в заключение, драги приятели, ще добавя следната утешителна забележка: Магелановият пролив е великолепен дори и без патагонци.

В това време „Дънкан“ заобикаляше полуостров Брънсуийк между прекрасни гледки от двете страни на пролива. На седемдесет мили след нос Грегьри яхтата мина покрай затворническата колония Пунта Арена, разположена на десния бряг. Чилийското знаме и камбанарията на черквата се показаха за миг между дърветата. На това място проливът минаваше между два величествени гранитни масива. Планините криеха подножията си сред безкрайни гъсти гори, а върховете им, покрити с вечни снегове, се губеха в облаците. На югозапад се издигаше на шест хиляди и петстотин стъпки във въздуха планината Тарн. След продължителен здрач настъпи нощта. Незабелязано светлината се преля в леки сенки с нежни тонове. Небето се покри с ярки звезди и Южният кръст сочеше на мореплавателите пътя за Южния полюс. Посред тази осеяна от светлини тъмнина и под блясъка на звездите, които тук заместваха бреговите фарове в цивилизованите страни, „Дънкан“ продължи смело пътя си, без да пусне нито веднъж котва в някой от удобните заливи, с които изобилствуваше крайбрежието. Често краищата на напречниците докосваха клоните на надвисналите над водата южни букаци. Понякога пък витлото разпенваше водите на големи реки, като събуждаше диви гъски, диви патици, бекасини, бърнета и цялото пернато царство край блатистите места. Скоро се показаха развалини и няколко срутвания, на които нощта придаваше грандиозен вид. Това бяха тъжни останки от една изоставена колония, чието име ще отрича вечно плодородието на тия брегове и богатите с дивеч гори. „Дънкан“ минаваше покрай Пристанището на глада.

На същото това мясго в 1581 година испанецът Сармиенто се заселил с още четиристотин емигранти. Той основал града Сен Филип. Но голяма част от колонистите измрели от необикновените студове, а гладът довършил тия, които студът пощадил. В 1587 година корсарят27 Кавъндиш намерил последния от тия четиристотин нещастници, който умирал от глад сред развалините на града. Само след шестгодишно съществуване този град имал вид, сякаш е съществувал шест века.

„Дънкан“ мина покрай тия пустинни брегове и на разсъмване навлезе в теснини, оградени с букови, ясенови и брезови гори, от чиито недра се издигаха тук-там зелени куполи, хълмове, покрити с гъсталаци от див чемшир и остри върхове, между които се открояваше обелискът на Бъкланд. След това „Дънкан“ премина покрай залива Свети Никола, който Бугенвил бе нарекъл по-рано Залив на французите. В далечината играеха стада тюлени и китове, вероятно доста големи, ако се съди по струята вода, която изхвърляха и която се виждаше на разстояние четири мили. Най-сетне корабът заобиколи нос Фроуърд, покрит още с последните ледове на зимата. На другата страна на пролива, на Огнена земя, се издигаше на шест хиляди стъпки планината Сармиенто — огромно натрупване на скали, отделени една от друга с ивици облаци и образуващи в небето нещо като въздушен архипелаг. Всъщност американският континент завършва с нос Фроуърд, защото нос Хорн е само една скала, загубена в океана на петдесет и шестия градус ширина.

Оттук проливът се стеснява между полуострова Брънсуийк и Земята на отчаянието, продълговат остров, заседнал между множество малки островчета като огромен кит, изхвърлен на бряг, покрит с дребни камъчета. Каква разлика между този толкова разпокъсан завършек на Америка и южните краища на Африка, Австралия или Индия, закръглени и добре очертани! Каква ли неизвестна стихия е разбила този огромен нос, захвърлен между два океана?

Вместо плодородни брегове тук се простираха голи чукари с див поглед, прорязвани от хилядите тесни проходи на този лабиринт. „Дънкан“ следваше безпогрешно и без колебание капризните извивки на пролива, като смесваше кълбата дим, изпускани от неговия комин, с разкъсаните от скалите мъгли. Той премина, без да намалява хода си, покрай няколко испански колониални агенции, установени на тия изоставени брегове. При нос Тамар проливът се разшири и яхтата можа да завие, за да заобиколи стръмните брегове на островите Нарборо и се приближи до южното крайбрежие. Най-сетне, тридесет и шест часа след навлизането в пролива, се показаха скалите на нос Пиларес, на самия край на Земята на отчаянието. Пред яхтата се откриваше грамадно, свободно и блестящо море и Жак Паганел, приветствувайки го с възторжен жест, се почувствува не по-малко развълнуван от самия Фердинанд де Магелан в момента, когато „Тринидад“28 се наклонил от повея на Тихия океан.

Глава XТРИДЕСЕТ И СЕДМИЯТ ПАРАЛЕЛ

Осем дни след като обиколи нос Пиларес, „Дънкан“ влезе с пълен ход във великолепния залив Талкауано, дълъг дванадесет мили и широк девет. Времето беше чудесно. Небето на тази страна е безоблачно от ноември до март, а по бреговете, защитени от Андите духат само южни ветрове. По заповед на Едуард Гленарван Джон Манглс мина близо до бреговете на архипелага Чилое и на другите безбройни отломки от Американския материк. Всеки остатък от разбит кораб, парче счупена мачта или какъвто и да е къс дърво, обработено от човешка ръка, можеше да насочи „Дънкан“ по следите на корабокрушението, но нищо такова не се виждаше и яхтата продължи своя път до пристанището Талкауано, където хвърли котва четиридесет и два дни след като бе напуснала мъгливите води на Клайдския залив.

Гленарван заповяда веднага да спуснат лодка и придружен от Паганел, излезе на пристана. Ученият географ използува случая да си послужи с испанския, който така старателно бе учил. Но за негово голямо учудване туземците не можаха да го разберат.

— Липсва ми произношението — каза той.

— Да отидем в митницата — предложи Гленарван.

Там с помощта на няколко английски думи, придружени от изразителни ръкомахания, им обясниха, че английският консул живее в Консепсион, докъдето имаше един час път. Гленарван намери лесно два бързи коня и скоро двамата с Паганел стигнаха в този голям град, създаден от предприемчивия Валдивия, смелия спътник на братята Пизар.

Колко много бе западнал този някога величествен град! Често ограбван от туземците, опожарен в 1819 година, опустошен и целият в развалини, със стени, почернели от разрушителния огън и засенчен вече от Талкауано, тоя град имаше едва осем хиляди жители. Под мързеливите стъпки на обитателите му улиците се бяха превърнали в ливади. Никаква търговия, никаква дейност, никакви сделки или работа. От всеки балкон се чуваха звуци на мандолина, а през жалузите на прозорците долитаха тъжни песни. Консепсион, древният град на мъжете, се бе превърнал в село от жени и деца.

Гленарван нямаше голямо желание да търси причините за този упадък, макар че Жак Паганел се опита да го занимае с това. Без да губи време, той отиде у консула на нейно британско величество Ж. Р. Бентък. Тази важна личност го прие много любезно и като узна историята на капитан Грант, обеща да събере сведения по цялото крайбрежие.

Въпросът дали тримачтовият кораб „Британия“ се е разбил някъде около тридесет и седмия паралел по протежение на чилийското или арауканското крайбрежие бе решен отрицателно. Нито консулът, нито колегите му от другите държави бяха получавали донесения за подобна злополука. Гленарван не се отчая. Той се върна в Талкауано и без да жали усилия, грижи или пари, изпрати по цялото крайбрежие хора за проверка. Търсенето се оказа напразно. И най-грижливите проверки, направени всред крайбрежното население, не дадоха резултат. Трябваше да се заключи, че потъването на „Британия“ не е оставило никакви следи.

Гленарван уведоми спътниците си, че издирванията му не са успели. Мери Грант и братчето й не можаха да скрият скръбта си. Това се случи на шестия ден от пристигането на „Дънкан“ в Талкауано. Пътниците бяха събрани в каюткомпанията. Леди Елена утешаваше децата на капитан Грант, но не с думи — какво можеше да им каже? — а с нежности. Жак Паганел наново бе взел документа и го разглеждаше с такова напрегнато внимание, като че ли искаше да изтръгне от него някои нови тайни. Той се занимаваше с документа вече цял час, когато Гленарван го запита:

— Паганел, обръщам се към вашата проницателност. Мислите ли, че тълкованието, което дадохме на документа, е погрешно? Правилно ли сме разбрали смисъла на думите?

Паганел не отговори. Той размишляваше.

— Може би се лъжем за предпологаемото място на катастрофата? — поде Гленарван. — Нима думата „Патагония“ не боде в очите дори и на хора, по-малко проницателни?

Паганел продължаваше да мълчи.

— Най-сетне — каза Гленарван — думата „индианци“ не потвърждава ли нашето заключение?

— Напълно — отговори Мак Набс.

— Е, тогава не е ли ясно, че когато са писали тия редове, корабокрушенците са се опасявали, че ще бъдат пленени от индианци?

— Тук ще ви прекъсна, драги лорде — отговори най-сетне Паганел. — Ако всички други ваши заключения са правилни, последното все пак не ми изглежда разумно.

— Какво искате да кажете? — запита леди Елена. Всички погледи се насочиха към графа.

— Искам да кажа — отговори Паганел, като натъртваше думите си, — че капитан Грант е сега пленник на индианците, и ще добавя, че по този въпрос документът не буди никакво съмнение.

— Изяснете се, господине — каза мис Грант.

— Нищо по-лесно, скъпа Мери. Вместо да се чете в документа ще бъдат п л е н е н и, да го прочетем са пленени и всичко става ясно.

— Но това е невъзможно! — отговори Гленарван.

— Невъзможно! А защо, мой благородни приятелю? — запита Паганел, като се усмихна.

— Защото бутилката е могла да бъде хвърлена в морето само в момента, когато корабът се е разбивал в скалите. Оттам иде и заключението, че отбелязаните градуси за ширина и дължина сочат мястото на крушението.

— Нищо не доказва това — възрази живо Паганел. — И аз не виждам защо корабокрушенците, след като са били отвлечени от индианци във вътрешността на материка, да не се опитат с помощта на тая бутилка да съобщят мястото, дето се намират в плен.

— Много просто, драги Паганел: защото, за да хвърлиш една бутилка в морето, трябва поне да имаш море.

— Или при липса на море — отвърна бързо Паганел — реки, които се вливат в него.

Този неочакван, но приемлив отговор се посрещна от присъствуващите с безмълвно учудване. От блясъка в очите на всички Паганел разбра, че всеки поотделно бе озарен от нова надежда. Леди Елена заговори първа.

— Какво хрумване! — извика тя.

— И какво добро хрумване — добави наивно географът.

— В такъв случай какво е вашето мнение? — запита Гле-нарван.

— Моето мнение е да потърсим мястото, дето тридесет и седмият паралел среща американския материк, и да вървим по него без никакво отклонение дори и с половин градус до точката, от която той навлиза в Атлантическия океан. По неговото протежение може би ще намерим корабокрушенците от „Британия“.

— Малка надежда! — отговори майорът.

— Колкото и малка да е — поде Паганел, — не трябва да я пренебрегваме. Ако случайно изляза прав, че бутилката е попаднала в морето, носена от течението на някоя река, непременно ще попаднем в следите на пленниците. Погледнете, драги приятели, вижте картата на тази страна и аз ще ви убедя напълно!

При тия думи Паганел разгъна на масата една карта на Чили и съседните аржентински провинции.

— Гледайте — каза той — и ме следвайте в тази разходка през американския материк. Прекрачваме тясната чилийска ивица. Прекосяваме Андските Кордилери. Спускаме се в пампасите. Липсват ли тук реки, рекички и потоци? Не! Ето Рио Негро, ето Рио Колорадо, ето техните притоци, които тридесет и седмият паралел сече, и всички те са могли да пренесат документа. Може би там, в центъра на някое индианско селище, в ръцете на уседнало по брега на една от тия малко познати реки туземно население, в планинските клисури, тия, които с право мога да назова наши приятели, очакват чудотворно избавление. Бива ли да измамим техните надежди? Не сте ли съгласни всички с мене, че трябва да следваме по тия места правата линия, която сега моят пръст чертае върху картата? И ако въпреки всяко очакване аз пак се излъжа, не е ли наш дълг да стигнем до края на тридесет и седмия паралел и дори ако това се наложи, да обиколим по него цялото земно кълбо, за да открием корабокрушенците.

Тия думи, произнесени с благородно въодушевление, дълбоко трогнаха слушателите на Паганел. Всички станаха и дойдоха да му стиснат ръката.

— Да! Моят баща е там! — провикна се Робърт Грант, който поглъщаше картата с очи.

— Където и да е, мое дете — отговори Гленарван, — ние ще го намерим! Тълкованието на нашия приятел Паганел е много логично и трябва без колебание да следваме пътя, който той ни сочи. Капитанът се намира или в ръцете на някое многобройно индианско племе, или е пленник на слабо племе. В последния случай ние ще го освободим. А в първия, като разберем къде е, ще се срещнем на източния американски бряг с „Дънкан“, ще отидем с него до Буенос Айрес и тогава отрядът, който майор Мак Набс ще организира, ще се справи с всички индианци от аржентинските провинции.

— Добре, добре, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — и дори ще добавя, че преминаването през американския материк ще стане без никакви опасности.

— Без никакви опасности и без умора — добави Паганел. — Мнозина са го преминали преди нас, и то без да разполагат с нашите материални възможности и без да имат пред себе си нашата велика цел, която да ги въодушевява. Нима в 1872 година някой си Базилио Вилармо не е преминал от Кармен до Кордилерите? Нима в 1806 година чилиецът дон Луис де ла Крус, общински съдия в провинцията Консепсион, тръгнал от Антуко и вървял по тридесет и седмия паралел, не е прекосил Андите и стигнал в Буенос Айрес след един преход от четиридесет дни? И най-сетне нима полковник Гарсиа Алсид д’Орбини и моят по-читаем колега доктор Мартен дьо Муси не кръстосоха тази страна надлъж и нашир и не направиха за науката това, което ние ще извършим в името на човеколюбието?

— Ах, господин Паганел — възкликна Мери Грант с глас, който трепереше от вълнение, — как ще можем да ви се отблагодарим за самоотвержеността, която ви излага на толкова опасности?

— Опасности! — извика Паганел. — Кой каза думата „опасност“?

— Не аз! — извика Робърт Грант, чиито очи блестяха от решителност.

— Опасности! — продължи Паганел. — Нима те съществуват?… Но всъщност за какво става дума? За едно пътуване от някакви триста и петдесет мили, защото ще се движим все по права линия. Едно пътуване, което ще стане по ширината, на която се намират Испания, Сицилия и Гърция в другото полукълбо, и следователно при почти същите климатични условия. И най-сетне, едно пътуване, което ще продължи най-много месец! Та това е чисто и просто разходка!

— Господин Паганел — запита тогава леди Елена, — мислите ли, че ако корабокрушенците са паднали в плен на индианците, животът им е бил пощаден?

— Дали мисля, госпожо! Но индианците не са човекоядци! Съвсем не! Един мой сънародник, когото познавам от Географското дружество, Гинар, е прекарал три години в плен на индианците от пампасите. Той е страдал, с него са се отнасяли много зле, но е излязъл победител от това изпитание. По тия места европеецът е много полезен. Индианците знаят неговата цена и го гледат като породисто животно.

— Тогава няма защо да се колебаем — каза Гленарван, — трябва да тръгваме, и то веднага. Кой път ще следваме?

— Път лек и приятен — отговори Паганел. — Отначало ще има малко изкачване, после леко спускане по източните склонове на Андите и накрая — гладка равнина, покрита с пясък и трева като истинска градина.

— Да погледнем картата — каза майорът.

— Ето я, драги Мак Набс. Ние ще отидем до чилийския бряг между нос Румена и залива Карнеро, откъдето ще поемем но тридесет и седмия паралел. След като прекосим столицата на Араукания, ще пресечем Кордилерите през прохода Антуко, като оставим вулкана южно от нас. След това ще се спуснем по дългите склонове на планината, ще преминем Неукуем, Рио Колорадо, ще стигнем пампасите, Салинас, реката Гуамини, сиера Тапалкуем. Тук минават границите на провинцията Буенос Айрес, които ще прекосим. Оттам ще изкачим сиера Тандил и ще продължим търсенето до нос Медано на Атлантическия бряг.

Като говореше така и чертаеше маршрута на експедицията, Паганел дори не поглеждаше картата, която лежеше пред очите му. Тя му беше ненужна. Неговата памет, подхранена от трудовете на Фрезие, Молина, Хумболт, Миерс и д’Орбини, не можеше нито да му измени, нито да го изненада. След като изброи тези географски имена, той добави:

— И така, драги приятели, нашият път е прав. Ще го изминем за тридесет дни и ще стигнем до източния бряг преди „Дънкан“, особено ако западните ветрове забавят неговия ход.

— Значи „Дънкан“ ще трябва да се движи между нос Кориен-тес и нос Свети Антоан? — каза Джон Манглс.

— Точно така.

— А как бихте подбрали състава на експедицията? — запита Гленарван.

— Много лесно. За нас е важно да узнаем де се намира капитан Грант, а не да водим война с индианците. Естествено, наш началник ще бъде лорд Гленарван, после майорът, който няма да отстъпи никому мястото си, моята скромна личност, Жак Паганел…

— И аз! — провикна се младият Грант.

— Робърт! Робърт! — смъмра го Мери.

— А защо не? — отговори Паганел. — Пътешествията каляват младежта. Значи ние четиримата и трима моряци от „Дънкан“…

— Как? — обърна се Джон Манглс към Гленерван. — Аз няма ли да дойда с вас?

— Драги Джон — отговори Гленарван, — ние оставяме на яхтата нашите пътнички, т.е. най-скъпото, което имаме на света. Кой ще бди над тях, ако не преданият капитан на „Дънкан“?

— Значи ние не можем да ви придружим? — каза леди Елена, чийто поглед се помрачи от тъга.

— Скъпа Елена — отговори Гленарван, — пътуването ни трябва да стане при изключителна бързина. Нашата раздяла няма да трае дълго и…

— Да, приятелю мой, разбирам ви — отговори леди Елена. — Тръгвайте и дано мисията ви бъде успешна.

— Но това не е пътешествие — каза Паганел.

— А какво е? — запита леди Елена.

— Само едно преминаване и нищо повече. С една дума, ще преминем като честния човек на земята, вършейки колкото се може повече добрини. Нашият девиз ще бъде: Transire benefaciendo29.

След тия думи на Паганел разискването завърши, ако изобщо може да се нарече разискване разговорът, в който всички бяха на едно мнение. Приготовленията започнаха още същия ден. Решено бе експедицията да се пази в тайна, за да не се привлече вниманието на индианците.

Тръгването бе определено за 14 октомври. Когато трябваше да се определят моряците, които да придружат експедицията, всички предложиха услугите си и Гленарван се намери в затруднение. За да не наскърби нито един от тия предани хора, той реши да хвърлят жребий. Така и направиха. Щастието се усмихна на помощник-капитана Том Остин, на Уйлсън, един здравеняк, и на Мълреди, който би предизвикал на бокс и самия Том Сейърз30.

Гленарван прояви необикновена енергия в приготовленията. Той искаше да бъде готов за определения ден и така стана. Едновременно с него Джон Манглс се запасяваше с въглища, за да може да отплава незабавно. Той държеше да пристигне на аржентинския бряг преди пътешествениците. Ето защо между Гленарван и младия капитан възникна истинско съревнование, което беше от полза за всички.

И наистина на 14 октомври в уречения час всички бяха готови. Преди тръгването пътниците на яхтата се събраха в каюткомпанията. „Дънкан“ бе готов да отпътува и перките на витлото вече размътваха прозрачните води на Талкауано. Гленарван, Паганел, Мак Набс, Робърт Грант, Том Остин, Уйлсън и Мълреди, въоръжени с карабини и револвери „Колт“, се готвеха да напуснат яхтата. Водачите и мулетата ги очакваха на края на кея.

— Време е вече — каза най-сетне лорд Едуард.

— На добър час, мой скъпи — отвърна леди Елена, като сдържаше вълнението си.

Лорд Гленарван я притисна до сърцето си, а Робърт се хвърли на шията на Мери Грант.

— А сега, драги приятели — каза Паганел, — едно последно ръкостискане, което да трае до бреговете на Атлантика!

Това искане беше прекалено. Но имаше и прегръдки, които можеха да осъществят пожеланията на достойния учен.

Всички се изкачиха на мостика и седемте пътешественици напуснаха „Дънкан“. Те скоро стигнаха брега, а яхтата се доближи до него на по-малко от половин кабелт31.

От кърмовия дек леди Елена извика за последен път:

— Приятели мои, господ да ви помага!

— И ще ни помогне, госпожо — отговори Жак Паганел, — защото, бъдете уверени, ние сами ще си помогаем!

— Пълен напред! — извика Джон Манглс на механика си.

— На път — отговори лорд Гленарван.

И в момента когато пътниците препуснаха на мулетата по крайбрежния път „Дънкан“ под действието на витлото си пое с пълен ход своя път в океана.

Глава XIПРЕЗ ЧИЛИ

Групата туземци мулетари, които Гленарван бе наел, се състоеше от трима мъже и едно момче. Главният мулетар беше англичанин, който живееше от двадесетина години в страната. Той изкарваше прехраната си, като даваше под наем мулета на пътешественици и им служеше за водач през разните проходи на Кордилерите. Оттам той ги предаваше на някой „бакуеано“, аржентински водач, който познаваше пътищата през пампасите. Този англичанин не бе забравил сред своите мулета и индианците родния си език дотолкова, че да не може да разговаря с пътешествениците. Благодарение на това заповедите се даваха и изпълняваха по-лесно, нещо, което Гленарван побърза да използува, защото Жак Паганел все още не успяваше със своя испански да се изрази така, че да бъде разбран.

Главният мулетар — „катапас“ по чилийски — имаше за помощници двама пеони32 индианци и едно дванадесетгодишно момче. Пеоните се грижеха за мулетата, натоварени с багажите на отряда, а детето водеше една „мадрина“, малка кобила, накачена със звънчета, която вървеше напред и увличаше след себе си десетте мулета. Пътешествениците яздеха седем от тях, катапасът едно, а останалите две бяха натоварени с хранителни припаси и няколко топа плат, предназначени да осигурят благоволението на кациките33 в равнината. Според обичая си, пеоните вървяха пеша. Така това прекосяване на Южна Америка трябваше да се извърши при най-голяма сигурност и бързина. Преминаването на планинската верига на Андите не е обикновено пътуване. То не може да се извърши без тия здрави мулета, най-добрите от които са от аржентински произход. У тия отлични животинка се развили на местна почва качества, които липсват на основната раса. Те не са придирчиви за храна, пият вода само веднъж на ден, лесно извървяват по десет мили за осем часа и носят до четиринадесет ароба34 товар, без да се оплакват.

По този път, свързващ единия океан с другия, няма странноприемници. Яде се сушено месо, ориз, подправен с пипер, и дивеч, убит из пътя. Вода се пие в планината от горските потоци, а в полето — от ручеите. Към нея се добавят няколко капки ром, питие, с което всеки пътник е запасен и го носи в нещо като манерка от волски рог, наречена „чифл“. Но трябва да се внимава да не се злоупотребява със спиртни питиета, които са особено вредни в една област, в която нервната система на човека е крайно възбудена. Що се отнася до постелките за спане, те се съдържаха изцяло в туземните седла, наречени „рекадо“. Тия седла, направени от „пелион“ — овчи кожи, щавени само от едната страна, а от другата покрити с вълна, се пристягат с широки, богато украсени ремъци. Завит в тия топли завивки, пътникът не рискува нищо, дори и през най-влажните нощи и спи отлично.

Гленарван като човек, който знае да пътува и да се съобразява с обичаите на разни страни, бе избрал за себе си и другарите си чилийското облекло. Паганел и Робърт — две деца, едното голямо, другото малко — не сдържаха радостта си, когато провряха глава през националното „пънчо“ — широк вълнен плащ с дупка в средата, и нахлузиха ботуши от кожа от задните крака на млад кон. Трябваше да се видят техните мулета с богато украсена сбруя, с арабски мундщуци в устата, с дълги, изплетени от кожи поводи, които служеха и за бич, с оглавник, украсен с металически пулове, и „алфорхас“ — дисаги от плат с ярки цветове, които съдържаха провизиите за деня. Паганел, винаги разсеян, щеше за малко да получи няколко ритника от своето прекрасно муле, когато го възсядаше. Настанен най-сетне на седлото, с вечния си далекоглед през рамо, стъпил здраво на стремената, той се довери на опитността на животното и не стана нужда да съжалява за това. Колкото до Робърт, той прояви от самото начало заложби на отличен ездач.

Тръгнаха. Времето беше великолепно, небето кристално чисто, а въздухът достатъчно разхладяван от морския вятър въпреки силното слънце. Малката група тръгна с бърза крачка по криволичещия бряг на залива Талкауано, за да стигне тридесет мили по на юг до началото на тридесет и седмия паралел. През целия този първи ден те вървяха бързо през тръстиките на пресушени блата, но говореха малко. Съвсем живи бяха още силните впечатления от раздялата. Пътниците виждаха още дима на „Дънкан“, който се губеше на хоризонта. Всички освен Паганел мълчаха. Ученолюбивият географ си задаваше въпроси по испански и сам си отговаряше на тоя нов език. Катапасът беше доста мълчалив, а и занаятът му го правеше такьв. Той почти не говореше с пеоните си, които от дълга практика познаваха много добре работата си. Ако някое муле спираше, те го подкарва-ха с гърлен вик, а когато това не помагаше, един камък, отпратен от сигурна ръка, надвиваше упорството на животното. Ако се разкопчееше някоя каишка или паднеше поводът, неонът сваляше пънчото си и покриваше с него главата на мулето, което след поправката тръгваше веднага.

Мулетарите имат навик да тръгват в осем часа сутринта, след закуска, и да вървят без спиране до времето за нощуване, т.е. до четири часа след пладне. Гленарван се съобразяваше с този обичай. Когато катапасът даде знак за спиране, пътниците, които бяха вървели през всичкото време по брега на пенливия океан, влизаха в град Арауко, разположен на южния край на залива. За да стигнат до края на тридесет и седмия паралел, трябваше да извървят на запад още около двадесетина мили до залива Карнеро. Но изпратените по-рано от Гленарван хора бяха обходили вече тази част от крайбрежието, без да намерят каквито и да било следи от корабокрушение. Тъй че нямаше нужда от нови търсения и затова се реши изходната точка на експедицията да бъде Арауко. Оттук те трябваше да вървят по съвсем права линия на изток.

Малката група влезе в града, за да прекара нощта, и се настани за спане в двора на една странноприемница, чиито удобства бяха още първобитни.

Арауко е столицата на Араукания, държава, дълга сто и петдесет мили, широка тридесет и населена с молучи, тия по-големи деца на чилийската раса, възпети от поета Ерсийя. Това гордо и мъжествено племе, единствено от двете Америки, никога не бе попадало под чуждо владичество. Макар че някога град Арауко е принадлежал на испанците, населението не е било никога покорявано. То се е съпротивлявало и тогава, както се бори и сега, срещу завоевателните стремежи на Чили и тяхното независимо знаме — бяла звезда върху лазурно поле — все още се вее на върха на укрепения хълм, който закриля града.

Докато приготвяха вечерята, Гленарван, Паганел и катапасът се поразходиха между покритите със слама къщи. Освен една църква и развалините на един францискански манастир в Арауко нямаше нищо забележително. Гленарван се опита да събере някои сведения за съдбата на „Британия“, но не успя. Паганел беше отчаян, че не може да се разбере с местните жители и понеже те говореха араукански — език, който се говореше чак до Магелановия проток, — испанският на Паганел му служеше толкова, колкото би му послужил староеврейският. Ето защо, като не можеше да използува ушите си, той използува очите си да гледа и изпита истинска радост на учен, наблюдавайки различните типове на расата на молучите, които се явяваха пред него. Мъжете бяха високи, с плоски лица, с меден цвят на кожата, голобради, с недоверчив поглед и широка глава, потънала в дълги черни коси. Те изглеждаха обречени на оная особена леност, присъща на бойците, които не знаят какво да правят в мирно време. Жените им, жалки на вид, но енергични, вършат цялата тежка работа в домакинството — грижат се за конете, почистват оръжието, орат, ходят на лов, за да хранят мъжете си, и все пак намират време да тъкат смарагденосини пънчос, които изискват две години труд и струват най-малко сто долара едното.

Изобщо молучите са едно не много интересно племе с доста диви нрави. Те имат почти всички човешки пороци и само една добродетел — любов към независимостта.

— Истински спартанци — повтаряше Паганел, когато след разходката седна да вечеря.

Достойният учен преувеличаваше и много изненада събеседниците си, когато заяви, че неговото френско сърце затуптяло силно при посещението му в Арауко. На въпроса на майора кои са причините за това неочаквано „сърцебиене“ той отговори, че вълнението му било напълно естествено, защото един от неговите съотечественици заемал някога трона на Араукания. Майорът го помоли да каже името на този монарх. Жак Паганел произнесе с гордост името на господин дьо Тонеинс, един прекрасен човек, бивш прошенописец от Перигьо, доста брадат, изживял онова, което детронираните владетели охотно наричат „неблагодарност на поданиците“. На леката усмивка, с която майорът посрещна мисълта, че един бивш прошенописец е могъл да бъде свален от престол, Паганел отвърна много сериозно, че е може би по-лесно за един прошенописец да бъде добър крал, отколкото за един крал да бъде добър прошенописец. На тая забележка всички се засмяха и пиха по няколко глътки „чича“35 за здравето на Орели Антоан I, бивш крал на Араукания. Няколко минути по-късно пътниците, обвити в своите пънчос, спяха вече дълбок сън. На другия ден в осем часа с мадри-ната начело и с пеоните на опашката малкият отряд пое на изток по тридесет и седмия паралел. Пътят минаваше през плодородната територия на Араукания, богата с лозя и стада. Но постепенно тя започна да става безлюдна. Само от миля на миля се виждаше по някоя колиба на „растреадорес“ — известните в цяла Америка индианци, укротители на коне. Понякога се срещаха изоставени пощенски станции за смяна на коне, които служеха за убежище на скитащи по степите туземци. През този ден две реки се изпречиха на пътя на отряда — Рио де Ракве и Рио де Тубал. Но катапасът намери бродове, които улесниха преминаването. На хоризонта се простираше веригата на Андите, която издуваше своите закръглени хълмове и продължаваше на север с все повече и повече върхове. Но това бяха само крайните прешлени на огромния гръбнак, на който се крепи скелетът на Новия свят.

В четири часа привечер след един преход от тридесет и пет мили спряха сред полето под една група огромни миртови дървета. Мулетата бяха разседлани и пуснати да пасат на свобода в гъстата степна трева. От дисагите извадиха обичайната храна, месо и ориз. Постлаха на земята „пелионите“, които служеха за завивки и за възглавници, и в тия импровизирани легла всеки намери почивка, необходима за възстановяване на силите. През това време пеоните и катапасът се редуваха на стража.

Понеже времето беше хубаво и всички пътници, в това число и Робърт, се чувствуваха здрави и понеже пътуването започваше при толкова благоприятни обстоятелства, те трябваше да се възползуват от това и да бързат, както прави картоиграчът, когато му върви. На това мнение бяха всички. На следния ден ускориха хода, преминаха без приключения бързея де Бел и вечерта, когато спряха за нощуване на брега на Рио Биобио, която разделя Испанско Чили от Независимо Чили, Гленарван можеше да впише към актива на експедицията още тридесет и пет мили път. Местността не беше се променила. Тя беше плодородна и богата с амарилис, диви теменуги, които растат като дърво, татул и кактуси със златисти цветове. Различни животни се криеха в гъсталаците. Но туземци се срещаха рядко. Само понякога някои и други „гуасос“ — изродени потомци на индианци и испанци — препускаха на коне, окървавени от огромните, прикрепени на бос крак шпори и минаваха като сенки. По пътя не се срещаше никой, с когото да поговорнш и от когото да събереш сведения. Гленарван се примиряваше с това, като си казваше, че ако капитан Грант е наистина пленен от индианците, те сигурно са го отвлекли отвъд Андите. Търсенето можеше да бъде успешно само в пампасите, а не от тази страна на Андите. Тъй че нужно беше търпение и да се върви бързо напред и все напред.

На 17 тръгнаха в обичайния час и в установения ред. Ред, който Робърт мъчно спазваше, защото неговата пламенност го увличаше и той изпреварваше мадрината за голям ужас на мулето му. Но стигаше само една строга забележка от страна на Гленарван и момчето се връщаше веднага на мястото си.

Местността почна да става по-пресечена. Няколко хълма показваха близостта на планини. Увеличаваха се и реките, които се спускаха шумно по наклоните. Паганел поглеждаше често картата и когато някоя от тия рекички не беше отбелязана на нея, а това се случваше често, неговата кръв на географ кипваше и той се сърдеше най-добродушно.

— Ручей, който няма име — казваше той, — е все едно, че няма гражданско състояние! От гледище на географските закони той не съществува.

И без никакво стеснение той кръщаваше тия безименни рекички с най-гръмки испански наименования и ги нанасяше на картата.

— Какъв език! — повтаряше той. — Какъв богат и звучен език! Език от метал! И аз съм убеден, че той съдържа седемдесет и осем части мед и двадесет и две части калай като бронза на камбаните!

— Но поне напредвате ли в езика? — запита го Гленарван.

— Разбира се, драги лорде! Но само този проклет акцент! Ах, този проклет акцент!

И като се надяваше, че ще добие по-добър акцент, Паганел не жалеше гърлото си и както пътуваше, се упражняваше да превъзмогна мъчнотиите на испанското произношение, без да забравя своите географски наблюдения. В тия наблюдения той беше необикновено силен и никой не можеше да го надмине. Когато Гленарван питаше катапаса за някоя особеност на местността, ученият географ отговаряше винаги преди водача, който го гледаше изненадан.

Този ден към десет часа стигнаха до един път, който пресичаше следваната дотогава посока. Гленарван, естествено, запита за името на този път и отговори, разбира се, пак Паганел:

— Това е пътят от Юмбел за Лос Анджилиз.

Гленарван погледна катапаса.

— Точно така — отговори водачът. После се обърна към географа:

— Вие значи сте пътували по тия места?

— Разбира се! — отговори сериозно Паганел.

— На муле ли?

— Не, в кресло.

Катапасът не разбра нищо, вдигна рамене и застана отново начело на колоната. В пет часа привечер отрядът спря в една не много дълбока клисура, на няколко мили над градчето Лоха. Тази нощ пътешествениците прекараха в полите на планината, първите възвишения на огромните Кордилери.

Глава XIIНА ДВАНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ СТЪПКИ ВИСОЧИНА

Досега пътуването през Чили бе преминало без сериозни затруднения. Но сега, когато трябваше да се минават планини, препятствията и опасностите бяха неизбежни. Борбата с мъчнотиите на природата наистина щеше да започне.

Един важен въпрос трябваше да бъде решен преди тръгването. През кой проход можеха да прекосят Андите, без да се отклонят от начертания път? По този въпрос запитаха катапаса.

— В тази част на Кордилерите — отговори той — познавам само два достъпни прохода.

— Сигурно прохода Арика, който бе открит от Валдивиа Мендоса? — каза Паганел.

— Да, точно той.

— И прохода Виларика, разположен на юг от Невада Виларика?

— Съвършено вярно.

— Но, драги приятелю, тия два прохода имат само едно неудобство, че ни отклоняват на север или на юг повече, отколкото трябва.

— Знаете ли някой друг проход, който да ни предложите? — запита майорът.

— Разбира се — отговори Паганел — прохода Антуко, който е разположен по вулканичния склон и е на ширина тридесет и седем градуса и тридесет минути, т.е. на половин градус от нашия път. Той се намира само на хиляда туаза36 височина и е бил открит от Замудио де Крус.

— Добре — каза Гленарван, — но вие, катапасе, познавате ли този проход?

— Да, милорде, аз съм минавал през него и ако не ви го предложих, то е, защото той представлява само една пътека за добитък, която се използува от индианците — пастири от източните склонове.

— Е добре, приятелю — отговори Гленарван, — там където минават стада кобили, овце и волове, ще минем и ние. И понеже проходът Антуко не ни отклонява от правата линия, ще минем през него.

Веднага бе даден знак за тръгване и пътешествениците навлязоха в долината на Лас Лехас между огромни блокове кристализиран варовик. Те изкачваха един едва забележим наклон. Към единадесет часа трябваше да заобиколят малко езеро, естествен и живописен водоем, който събираше водите на всички околни рекички. Те се стичаха с шепот и се сливаха тук в едно прозрачно спокойствие. Над езерото се простираха обширните „лянос“, високи тревисти равнини, дето пасяха индиански стада. След това срещнаха едно блато, което се простираше от юг на север и от което се измъкнаха само благодарение инстинкта на мулетата. В един часа се показа на островърха скала форт Баленаре, която той увенчаваше с разрушените си стени. Отминаха. Наклоните ставаха вече стръмни, каменисти и камъните, които копитата на мулетата откъртваха, се търкаляха под техните стъпки и образуваха шумни падове от камъни. Към три часа се появиха нови живописни развалини на един форт, разрушен по време на въстанието в 1770 година.

— Наистина планините не са достатъчни да разделят хората — каза Паганел, — та трябва и да ги укрепяват!

Оттук нататък пътят стана труден, дори опасен. Наклонът на стръмнините се увеличаваше, пътеките ставаха все по-тесни, пропастите зееха страхотно. Мулетата напредваха предпазливо с глави до земята и душеха пътя. Вървяха в колона един след друг. Понякога на някой остър завой мадрината изчезваше и тогава малкият керван се водеше по далечния звън на нейните звънчета. Често капризните криволици на пътеката заставяха колоната да се движи по две успоредни линии, така че катапасът можеше да говори на пеоните, докато помежду им зееше непроходима пропаст, широка само два туаза, но дълбока двеста.

Тук тревистата растителност все още се бореше с нашествието на камънака, но вече се чувствуваше господството на минералното царство над растителното. Близостта на вулкана Антуко личеше по няколко следи от лава с ръждив цвят, осеяна с игловидни жълти кристали. Скалите, струпани едни върху други и сякаш готови да се сринат, се крепяха против всички закони на равновесието. Очевидно катаклизмите37 щяха лесно да променят техния изглед и като наблюдаваше човек наклонените върхове, неоформените куполи и нестабилните хълмове, ясно беше, че часът за окончателното слягане на тази планинска област не беше още ударил.

При тия условия беше мъчно да се разпознава пътят. Почти непрестанното раздвижване на скелета на Андите променяше често техния релеф и ориентировъчните белези не оставаха по местата си. Колебаеше се катапасът. Той спираше, оглеждаше се, проучваше формата на скалите и търсеше по мекия камък следи от индианци. Ориентирането ставаше невъзможно.

Гленарван следваше водача стъпка по стъпка. Той разбираше, чувствуваше, че колкото пътят ставаше по-труден, толкова повече растеше и забъркването на катапаса. Не се решаваше да го разпитва и си мислеше може би не без основание, че и мулетарите подобно на мулетата са надарени с инстинкт, на който беше най-добре да се доверят.

В продължение на един час катапасът се лута, тъй да се каже, наслуки, но все продължаваше да се изкачва по-високо и по-високо по планината. Най-сетне той бе принуден да спре. Намираха се в дъното на една не много широка долина, в една от ония тесни клисури, които индианците наричат „квебрадас“. Изходът й бе преграден от една отвесна скала от порфир. След като търси напразно проход, катапасът слезе от мулето, скръсти ръце и зачака. Гленарван дойде при него.

— Пътя ли объркахте? — запита той.

— Не, милорде — отговори катапасът.

— Но не сме ли в прохода Антуко?

— В него сме.

— Не грешите ли?

— Не, не греша. Ето остатъци от огън, който е служил на индианците, а ето и следи, оставени от стада кобили и овце.

— Значи някой е минавал по този път.

— Да, но вече няма да минава. Последното земетресение го е направило непроходим…

— За мулета, но не и за хора — отговори майорът.

— Това е вече ваша работа — каза катапасът. — Аз направих, каквото можах. Ако желаете да се върнете назад и да потърсим други проходи през Кордилерите, моите мулета и аз сме готови да ви последваме.

— И колко ще ни забави това?

— Най-малко три дена.

Гленарван слушаше мълчаливо думите на катапаса. Явно беше, че той се придържаше към условията на спазаряването. Мулетата му не можеха да вървят по-нататък. Все пак, когато той направи предложение да се върнат назад, Гленарван се обърна към другарите си и ги запита:

— Искате ли все пак да преминем?

— Ние искаме да ви следваме — отговори Том Остин.

— И дори да вървим пред вас — добави Паганел. — В края на краищата за какво става дума? Да преминем една планинска верига, чиито склонове от другата страна са несравнимо по-леки за слизане! Щом направим това, ще намерим аржентинските водачи „бакуенос“, които ще ни преведат през пампасите, и бързи коне, свикнали да препускат по равнините. Тъй че — напред и без колебание!

— Напред! — провикнаха се спътниците на Гленарван.

— Няма ли да ни придружите? — запита той катапаса.

— Аз съм мулетар — отговори водачът.

— Както желаете.

— Ще минем и без него — каза Паганел. — На отвъдната страна на тази стена ще намерим отново пътеките на Антуко и аз се наемам да ви отведа до подножието на планината така пряко, както би го направил най-добрият водач на Кордилерите.

Гленарван плати на катапаса и освободи него, пеоните и мулетата. Оръжията, инструментите и някои храни бяха разпределени между седемте пътници. По общо съгласие решиха да започнат изкачването веднага и ако трябва, да продължат и през нощта. По склона вляво криволичеше стръмна пътека, по която мулетата не биха могли да минат. Трудностите бяха големи, но след два часа усилия и заобикаляния Гленарван и другарите му излязоха отново на прохода Антуко.

Сега те се намираха в истинската част на Андите, която не е далече от най-горния гребен на Кордилерите. Но тук нямаше нито следа от утъпкана пътека или очертано пасо38. Цялата тази област бе разтърсена от последните земетресения и трябваше да се изкачват все по-високо и по-високо по седловините на веригата. Паганел беше много смутен, че пътят не се оказа свободен, и очакваше големи мъчнотии при изкачването до върха на Андите, тъй като средната им височина беше между единадесет хиляди и дванадесет хиляди и шестстотин стъпки. За щастие времето беше спокойно, небето чисто и сезонът благоприятен. През зимата обаче от месец май до месец октомври подобно изкачване би било невъзможно. Големите студове погубват бързо пътниците, а тия, които оцелеят, впоследствие стават жертва на яростните „темпоралес“, вид урагани, присъщи на тия места, които всяка година осяват с трупове пропастите на Кордилерите.

Изкачването продължи през цялата нощ. Катереха се с ръце до почти недостъпни площадки, прескачаха широки и дълбоки пукнатини, хванатите една за друга ръце заместваха въжетата, а раменете служеха за планинарски железни куки. Тия неустрашими хора приличаха на група клоуни, които са се отдали на Икарови лудости39. Тук силата на Мълреди и ловкостта на Уйлсън имаха много случаи да се проявят. Двамата безстрашни шотландци надминаха себе си. Много пъти без тяхната самоотверженост и смелост отрядът не би могъл да премине! Гленарван не изпускаше от очи малкия Робърт, чиято възраст и буйност го тласкаха към непредпазливост. Паганел напредваше с чисто френска пламенност. А майорът се движеше колкото трябва, ни повече, ни по-малко, и се изкачваше незабелязано. Даваше ли си той сметка, че се изкачва вече от няколко часа? Едва ли. А може би си мислеше, че слиза.

В пет часа сутринта пътешествениците бяха достигнали, както сочеше барометърът, височина седем хиляди и петстотин стъпки. Намираха се на вторични плата, последната граница на дървовидните растения. Тук подскачаха животни, които биха доставили радост или богатство за ловеца. Но тия пъргави жи-вотни знаеха това и с приближаването на човека бягаха далеч от него. Това беше ламата, ценно планинско животно, което замества овцата, вола и коня и живее там, където не би могло да живее и мулето. Това беше чинчилата, малък гризач, кротък и боязлив, с ценна кожа, нещо средно между заек и скоклива мишка и чиито задни крака напомнят кенгуруто. Много е забавно да се гледа как това леко животинче скача по върховете на дърветата като катеричка.

— Това още не е птица — казваше Паганел, — но не е вече и четириного.

Но тия животни не бяха последните обитатели на планината. На девет хиляди стъпки, на границата на вечните снегове, живеят още на стада чудно красивите преживни животни алпака, с дълъг и мек косъм, а също и оня вид безрога коза, стройна и горда, с мека вълна, която естествениците са нарекли вигон. Но човек не трябваше и да помисли да се приближи до нея: дори едва му се удаваше да я види. Тя побягваше, тъй да се каже, като стрела и безшумно се плъзгаше по ослепително бялата снежна покривка.

По тоя час изгледът на местността беше съвсем променен. Големи блестящи ледени блокове на места със синкави оттенъци се издигаха от всички страни и отразяваха първите лъчи на деня. Изкачването стана много опасно. Никой не напредваше, преди да проучат внимателно пукнатините. Уйлсън вървеше начело на колоната и изпитваше с крак ледниците. Другарите му вървяха точно по отпечатъците от стъпките му и избягваха да говорят високо, защото и най-малкият шум можеше да раздвижи въздушните пластове и да предизвика срутване на снежните маси, надвиснали на седемстотин или осемстотин стъпки над главите им.

Тук пътешествениците бяха стигнали зоната на храстовите растения, коита на двеста и петдесет туаза по-горе отстъпваха място на тревите и кактусите. На единадесет хиляди стъпки изчезнаха дори и тия растения и по безплодната почва нямаше нито следа от растителност. Пътниците спряха само веднъж в 8 часа, за да подкрепят силите си с малко храна, и със свръхчовешки усилия продължиха изкачването, като преодоляваха постоянно растящите опасности. Трябваше да прехвърлят островърхи гребени и да преминат над дълбоки пропасти, в които човек не смее да погледне. На много места дървени кръстове очертаваха пътя и отбелязваха мястото на множество злополуки. Към два часа едно огромно плато, лишено от всяка растителност, нещо като пустиня, се откри между голи върхове. Въздухът бе сух, небето яркосиньо. На тази височина дъждовете са непознати, а изпаренията се превръщат само в сняг и град. Тук-таме порфирови или базалтови островърхи скали пробиваха белия саван като кости на скелет. Понякога отломки от кварц или гнайс, разпаднати от действието на въздуха, се събаряха с глух шум, който при разредената атмосфера ставаше почти недоловим.

Но въпреки смелостта си пътешествениците бяха капнали от умора. Като виждаше изтощението на другарите си, Гленарван съжаляваше, че бе навлязъл толкова навътре в планината. Малкият Робърт се бореше мъжки с умората, но не можеше да върви по-нататък. В три часа Гленарван спря.

— Трябва да починем — каза той, защото разбра, че никой друг няма да направи такова предложение.

— Да починем ли? — отговори Паганел. — Но ние нямаме подслон.

— Все пак това е наложително, па било и само за Робърт.

— О не, милорде — отговори смелото момче, — аз мога още да вървя… недейте спира.

— Ще те носим, момчето ми — отвърна Паганел, — но трябва на всяка цена да стигнем до източния склон. Там може би ще намерим някоя колиба да се подслоним. Аз настоявам да вървим още два часа.

— Такова ли е мнението на всички? — запита Гленарван.

— Да — отговориха спътниците му. Мълреди добави:

— Аз ще се грижа за детето.

И те тръгнаха отново на изток. Това бяха още два часа страхотно изкачване. Качваха се непрекъснато, за да достигнат последните върхове на планината. Разредяването на въздуха предизвикваше онази болезнена потиснатост, известна под името „пуна“. От венците и устните сълзеше кръв поради нееднаквото налягане, а може би и под влиянието на снеговете, които на голяма височина покваряват въздуха. За да превъзмогнат разредения въздух, трябваше да засилят кръвообращението си чрез ускорено дишане, което ги изтощаваше не по-малко от отражението на слънчевите лъчи върху снега. Колкото и да беше силна волята на тия храбри мъже, настъпи момент, когато и най-смелите бяха сломени. Виенето на свят, тази страшна планинска болест, унищожи не само физическите им сили, но и духовната им мощ. Човек не може да се бори безнаказано срещу такава умора. Паданията зачестиха и тия, които падаха, продължаваха да напредват, влачейки се на колене.

Но изтощението щеше да тури край на толкова продължилото изкачване. Гленарван бе ужасен от безкрайните снежни простори, от студа, с който те просмукваха тая зловеща местност, от сянката, която възлизаше към тия печални върхове, от липсата на подслон за през нощта, когато майорът го спря и спокойно му каза:

— Една колиба!

Глава XIIIСПУСКАНЕ ПО КОРДИЛЕРИТЕ

Всеки друг на мястото на Мак Набс би минал сто пъти край колибата, около или дори върху самата нея, без да подозре нейното съществуване. Само една подутина върху снежната покривка едва я отличаваше от околните скали. Трябваше да я разринат. След половин час упорит труд Уйлсън и Мълреди разчистиха входа на „казучата“ и малкият отряд побърза да се сгуши в нея.

Тази казуча, построена от индианците, бе иззидана от „адобес“ — кирпичи. Тя имаше форма на куб със страни от по дванадесет стъпки и се издигаше на върха на един базалтов блок. Каменна стълба водеше до входа й, единствен отвор на казучата, но колкото и тесен да беше той, ураганите, снегът или градушката успяваха да проникнат през него, когато „темпоралесите“ ги развихряха в планината.

В казучата можеха да се настанят свободно десет души и ако стените й не бяха достатъчно непромокаеми през сезона на дъждовете, сега поне през това годишно време предпазваха горе-долу от силния студ, който според термометъра беше десет градуса под нулата. Освен това нещо като огнище с комин от лошо замазани тухли позволяваше да запалят огън и да се борят успешно с външния студ.

— Ето едно задаволително жилище — каза Гленарван, — макар и неудобно. Самото провидение ни доведе до него и не ни остава нищо друго, освен да му благодарим.

— Какво говорите — възкликна Паганел. — Та това е дворец! Липсват му само дворцовият караул и придворните дами и господа. Тук ще бъдем великолепно.

— Особено като пламне хубав огън в огнището — каза Том Остин, — защото, струва ми се, че не само сме гладни, а сме и премръзнали и колкото се отнася до мене, вързоп дърва би ме зарадвал повече, отколкото къс месо от дивеч.

— Добре, Том — отговори Паганел, — ще се постараем да намерим гориво.

— Гориво на върха на Кордилерите? — каза Мълреди, като поклати недоверчиво глава.

— Щом като са направили в казучата огнище — отговори майорът, — навярно се намира и какво да се гори.

— Нашият приятел Мак Набс има право — каза Гленарван. — Пригответе всичко за вечеря, а аз ще отида за дърва.

— Ние с Уйлсън ще ви придружим — отговори Паганел.

— Имате ли нужда и от мен?… — запита Робърт и стана.

— Не, ти си почини, момчето ми — отговори Гленарван. — Ти ще бъдеш мъж на възраст, когато другите са още деца!

Гленарван, Паганел и Уйлсън излязоха от казучата. Беше шест часа вечерта. Студът щипеше силно въпреки пълното спокойствие на въздуха. Синевината на небето вече потъмняваше и слънцето галеше с последните си лъчи високите върхове на андските плата. Паганел, който носеше барометъра си, го погледна и видя, че живакът бе спрял на 0,495 милиметра. Спадането на живачната стълбица отговаряше на височина единадесет хиляди и седемстотин стъпки. Значи тази част на Кордилерите бе по-ниска от Монблан само с деветстотин и десет метра. Ако тия планини създаваха мъчнотиите, които изобилствуват около швейцарския гигант, и ако срещу пътешествениците се разразяха урагани и вихрушки, нито един не би преминал през голямата планинска верига на Новия свят.

Гленарван и Паганел се изкачиха на една порфирова чука и започнаха да оглеждат на всички страни хоризонта. В този момент те се намираха на самия връх на кордилерските планини и обхващаха с поглед едно пространство от четиридесет хиляди квадратни мили. На изток склоновете се снишаваха в леки стръмнини с проходими наклони, по които пеоните се свличаха, хлъзгайки се на разстояния няколкостотин туаза. В далечината продълговати ивици от камъни и ератически блокове40, довлечени от свличането на лавини, образуваха огромни линии от морени. Долината на Колорадо вече потъваше във възлизащата сянка на залязващото слънце. Планинските очертания, изда-тините, зъберите и върховете, осветени от слънчевите лъчи, постепенно гаснеха и сумракът застилаше малко по малко целия източен склон на Андите. На запад слънцето все още осве-тяваше предпланините, които подпираха отвесните западни склонове. Гледката на скалите и глетчерите, потънали в сиянието на дневното светило, беше замайваща. Към север се простираше вълнообразно един низ от върхове, които се сливаха незабележимо и образуваха нещо като несигурна линия от молив, прокарана от несръчна ръка. Погледът се объркваше в нея. По на юг зрелището ставаше великолепно и с падането на нощта щеше да вземе величествени размери. И наистина погледът потъваше в дивата долина на Торбидо и обхващаше Антухо, чийто зеещ кратер се намираше на две мили оттам. Вулканът ревеше като огромно чудовище подобно на Левиатан41 от апокалипсиса и изриташе нажежен дим, примесен с потоци саждив пламък. Кръгът от планини, който го заобикаляше, сякаш гореше. Градушка от нажежени камъни, облаци от червеникави пари и къдели лава, подобни на ракети, се смесваха в искрящи снопове. Един огромен блясък, който се разрастваше всеки миг, един ослепителен пожар изпълваше цялата околност с огнени зари — докато слънцето, лишавано малко по малко от сиянието на своя залез, изчезваше като изгаснало светило в сенките на хоризонта.

Паганел и Гленарван щяха да останат още дълго време да съзерцават тази величествена борба между земния огън и огъня на небето. Случайните дървари се бяха превърнали в художници. Но Уйлсън, не по-малко възторжен от тях, ги върна към действителността. Наистина дърва нямаше, но за щастие скалите бяха покрити с тънки сухи лишеи. Набраха голямо количество, а също и едно растение, наречено „лярета“, чиито корени можеха да горят задоволително. Когато ценното гориво бе донесено в казучата, натрупаха го в огнището. Трудно бе да запалят огъня, а още по-трудно да го поддържат. Силно разреденият въздух не съдържаше достатъчно кислород, необходим за горенето. Поне така обясни майорът.

— В замяна на това — добави той — водата няма да има нужда от сто градуса, за да заври. Тия, които обичат кафе, направено с вода, завряла при сто градуса, няма да имат това удоволствие, защото на тази височина водата завира при по-малко от деветдесет градуса42.

Мак Набс не се лъжеше и когато водата завря в чайника, потопеният в нея термометър показваше осемдесет и седем градуса. Всички пиха с наслада по няколко глътки горещо кафе. Сушеното месо обаче им се стори малко безвкусно, нещо, което предизвика у Паганел едно колкото разумно, толкова и безполезно разсъждение.

— Дявол да го вземе — каза той, — трябва да призная, че парче печено месо от лама не е за пренебрегване! Казват, че това животно замествало и говеждото, и овцата, но много бих искал да зная дали и от хранителна гледна точка.

— Как? — рече майорът. — Не сте ли доволен от нашата вечеря, учени Паганел?

— Във възторг съм, мой храбри майоре! Но признавам, едно ядене от дивеч щеше да бъде добре дошло.

— Вие сте чревоугодник — каза Мак Набс.

— Приемам епитета, майоре. Но каквото и да казвате, и вие самият не бихте се начумерили пред някой бифтек.

— Възможно е — отговори майорът.

— А ако ви помолят да отидете на пусия въпреки студа и тъмнината, бихте ли отишли без възражения?

— Разбира се, стига това да ви прави удоволствие… Другарите на Мак Набс не бяха успели да му благодарят и да възпрат обичайната му любезност, когато се чу далечен и продължителен вой. Това не бяха викове на отделни животни, а вой на цяло стадо, което бързо се приближаваше. Дали провидението, след като им бе изпратило казучата, не им изпращаше и вечеря? Това каза географът. Но Гленарван намали малко радостта му, като забеляза, че кордилерските четириноги не се срещат никога на такава голяма височина.

— Тогава откъде иде този шум? — запита Том Остин. — Чувате ли как се приближава?

— Да не е лавина? — каза Мълреди.

— Невъзможно! Това е истински вой — отвърна Паганел.

— Да видим — каза Гленарван.

— Но да видим като ловци — отговори майорът и взе карабината си.

Всички се втурнаха навън. Нощта бе настъпила, тъмна и звездна. Луната, която беше в последната си фаза, още не показваше полунащърбения си диск. Върховете на север и на изток изчезваха в мрака и погледът можеше да различи само фантастичните силуети на някои по-високи зъбери. Воят — вой на подплашени животни — се засилваше. Той идеше от тъмната част на Кордилерите. Какво ставаше? Изведнъж се появи бясна лавина, но лавина от живи същества, обезумели от ужас. Сякаш цялото плато се раздвижи. Стичаха се стотици, може би хиляди животни, които въпреки разредения въздух правеха оглушителен шум. Дали бяха диви животни от пампасите, или само стадо лами и вигони? Гленарван, Мак Набс, Робърт, Остин и двамата моряци едва успяха да се хвърлят на земята, докато тази жива вихрушка минаваше само няколко стъпки над тях. Паганел, който беше никталоп и остана прав, за да гледа по-добре, бе мигновено повален.

В точи миг се чу пушечен изстрел. Майорът бе стрелял напосоки. Стори му се, че на няколко крачки от него падна животно, докато цялото стадо, увлечено от неудържимия си устрем и с удвоен вой, изчезваше по стръмнините, осветени от отражението на вулкана.

— А! Тука са! — каза един глас, гласът на Паганел.

— Кое е тука? — запита Пленарная.

— Очилата ми, дявол да ги вземе! В такава бъркотия естествено е човек да си загуби очилата!

— Да не сте ранен?

— Не, само малко постъпкан. Но от кого?

— От него — отговори майорът, като влачеше подире си животното, което бе убил.

Всички побързаха да се върнат в колибата и при светлината на огнището заразглеждаха „слуката“ на Мак Набс.

Беше едно красиво животно, приличащо на малка камила без гърбица. Главата му беше тънка, тялото сплеснато, краката дълги и тънки, козината мека, с бледокафяв цвят и бели петна по корема. Паганел щом го погледна, и се провикна:

— Та това е гуанако43!

— Какво е това гуанако? — запита Гленарван.

— Животно, което се яде — отговори Паганел.

— А вкусно ли е?

— Много. Олимпийско ядене. Знаех си, че ще имаме прясно месо за вечеря. И какво месо! Но кой ще одере животното?

— Аз — каза Уйлсън.

— Отлично! А аз се наемам да го опека — отвърна Паганел.

— Вие значи сте и готвач, господин Паганел? — запита Робърт.

— Разбира се, момчето ми, защото съм французин. Всеки французин е и добър готвач.

След пет минути Паганел сложи големи парчета месо от дивеча да се пекат върху жар от корени на „лярета“. Десет минути по-късно той раздаде на другарите си от това толкова апетитно на вид месо, като го назова „филе от гуанако“. Без много увещания всички започнаха да ядат лакомо.

Но за голямо учудване на географа още при първата хапка по лицата на всички се изписа гримаса, придружена от едно общо „фуу“.

— Ужасно! — каза някой.

— Не може да се яде! — добави друг.

Въпреки старанието си бедният учен трябваше да се съгласи, че това печено нямаше да го яде дори и гладен човек. Почнаха да му подхвърлят шега, на които той не се сърдеше, и да осмиват неговото „олимпийско“ ядене. Самият той търсеше причината защо това иначе вкусно и ценено месо бе станало в неговите ръце отвратително, когато неочаквано му мина през ума една мисъл.

— Разбрах! — провикна се той. — Разбрах, дявол да го вземе!

Открих!

— Да не би месото да е много престояло! — попита спокойно майорът.

— Не, нетърпеливи майоре, месото само много е бягало! Как можах да забравя това?

— Какво искате да кажете, господин Паганел? — запита Том Остин.

— Искам да кажа, че гуанакото е вкусно само ако е убито в покой. Ако са го преследвали и то е бягало дълго, месото му не може вече да се яде. От неговия вкус заключавам, че животного идва отдалеч, а с него и цялото стадо.

— Уверен ли сте в това? — запита Гленарван.

— Напълно уверен.

— Но какво събитие, какво явление е могло така да изплаши гия животни и да ги подгони но време, когато трябваше спокойно да спят в леговищата си?

— На това, драги Гленарван — каза Паганел, — ми е невъзможно да отговоря. Ако ми вярвате, хайде да спим, без да разсъждаваме повече. Що се отнася до мене, аз умирам за сън. Да спим ли, майоре?

— Да спим.

След това всеки се загърна в своето пънчо, огънят бе засилен аа през нощта и скоро се разнесоха на всички тонове и във всички тактове страхотни хъркания, всред които басът на учения географ поддържаше хармонията.

Само Гленарван не спеше. Някакво тайнствено мъчително безпокойство не му позволяваше да спи. Той мислеше неволно за това стадо, което бягаше в едно направление, за неговата не-обяснима уплаха. Гуанаките не можеха да бъдат преследвани от хищни зверове. На тази височина хищни зверове не се срещат, а още по-малко — ловци. Какъв ужас ги тласкаше към пропастите на Антуко и каква можеше да бъде причината? Гленарван предчувствуваше някакво близко нещастие.

Все пак под влиянието на дрямката малко по малко мислите му взеха друга насока и опасенията отстъпиха място на надеждата. Той се видя на другия ден в равнината на Андите. Всъщност там трябваше да започнат неговите издирвания и успехът им може би не беше далече. Той видя капитан Грант и неговите двама моряци вече освободени от тежко робство. Тия картини преминаваха бързо през мозъка му, вниманието му всеки миг се отвличаше ту от пращенето на огъня, ту от летяща искра, ту от избухване на пламък, който осветяваше лицата на спящите му другари и раздвижваше някаква бягаща сянка по стените на казучата. После предчувствията му го завладяха отново и с по-голяма сила. Той долавяше смътно външните шумове, мъчно обясними по тия самотни върхове.

В един момент му се стори, че чува далечни тътнежи, глухи и застрашителни, подобни на гръмотевица, която не идва от небето. А тия тътнежи можеха да произлизат само от буря, която се е развихрила по склоновете на планината на около хиляда стъпки по-долу от върха. Гленарван поиска да се убеди в това и излезе.

Луната тъкмо изгряваше. Въздухът бе чист и спокоен. Никакъв облак, нито на небето, нито в низината. Тук-таме по някой подвижен отблясък от огъня на Антуко. Никаква буря, никаква светкавица. Висохо в небето блестяха хиляди звезди. Тътнежите обаче продължаваха. Те сякаш се приближаваха и се носеха от единия до другия край на Андите. Гленарван се върна още по-тревожен и се питаше каква е връзката между тия подземни тътнежи и бягството на гуанаките. Едното не беше ли последица от другото? Той погледна часовника си. Беше два часът сутринта. Нищо не му подсказа близка опасност и той не събуди другарите си, които, уморени, спяха дълбоко, а и самият той бе обхванат от дълбока дрямка, която трая няколко часа.

Изведнъж ужасен трясък го накара да скочи на крака. Това беше оглушителен шум, подобен на неравномерния грохот на безкраен артилерийски ешелон от сандъци със снаряди, който минава по каменен паваж. Неочаквано Гленарван усети, че почвата изчезва под краката му и видя как казучата се разклати и в сгените й се появиха отвори.

— Тревога! — извика той.

Другарите му, събудени и струпани един върху друг, бяха повлечени по един стръмен наклон. Съмваше и гледката беше страшна. Формата на планините се промени внезапно. Конусите на някои върхове се пречупваха, а друга, сякаш под тях се отваряше някаква яма, се разклащаха и потъваха. Вследствие на едно особено явление, присъщо на Кордилерите44, един огромен масив, широк няколко мили, се местеше изцяло и се спускаше към равнината.

— Земетресение! — извика Паганел.

Той не се лъжеше. Това беше едно от честите стихийни бедствия в чилийските погранични планини, и по-специално за тази област, в която Копиапо бе разрушаван два пъти, а Сантяго за четиринадесет години четири пъти. Тази част от земното кълбо е разяждана от подземния огън, а вулканите на тая сравнително млада планинска верига нямат достатъчно широки кратери, през които да излизат подземните пари. На това се дължат и тия непрекъснати трусове, познати под името „тремблорес“. В това време платото, което влачеше седемте човека, заловили се за туфи лишеи, замаяни и ужасени, се хлъзгаше със скоростта на бърз влак, т.е. с петдесет мили в час. Те не можеха да викат, нито да направят движение да бягат или да се спрат. А и не биха могли да се чуят. Подземните тътнежи, трясъкът на лавините, блъскането на гранитните и базалтовите маси и вихрушките от ситен сняг не позволяваха никаква връзка помежду им. Каменният масив ту се спускаше без скокове и сътресения, ту се люшкаше встрани и отпред-назад като кораб в бурно море. Той минаваше покрай пропасти, в които изчезваха късове от планината, къртеше вековни дървета и подобен на гигантска коса, изравняваше всички издатини на източния склон.

Трудно можеше да си представи човек силата на тази каменна маса от милиарди тонове, която летеше под наклон петдесет градуса с непрекъснато растяща скорост.

Никой не би могъл да определи колко трая това неописуемо падане. Никой не би посмял да предвиди до каква пропаст щеше да стигне. Всички ли бяха тук, живи, или някой от тях вече лежеше на дъното на някоя бездна? Никой не можеше още да каже. Задъхани от бързината на спускането, пронизани от студ и заслепени от снежната вихрушка, те дишаха тежко, бяха съкрушени, почти в безсъзнание, и се вкопчваха в скалите само по някакъв върховен инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж някакъв удар с невероятна сила ги изтръгна от хлъзгащата се маса. Нещо ги тласна напред и те се затъркаляха по последните стъпала на планината. Каменният блок бе спрял изведнъж.

В продължение на няколко минути никой не се помръдна.

Най-сетне един се надигна — зашеметен от удара, но още здрав — майорът. Той отърси снежния прах, хойто го заслепяваше, и се огледа наоколо. Неговите другари, налягали в тесен кръг, като изстрел сачми от упор, повалени един върху друг, лежаха неподвижно.

Майорът ги преброи. Тук бяха всички освен един. Липсваше Робърт Грант.

Глава XIVИЗСТРЕЛ, ИЗПРАТЕН ОТ ПРОВИДЕНИЕТО

Източната страна на Андите е образувана от дълги полегати склонове. Те незабелязано се губят в равнината, върху която бе спрял откъснатият от планината блок. В тази нова местност, покрита с тучни пасбища и великолепни дървета, неизброимо количество ябълкови дървета, посадени по времето на завоеванията, блестяха със златни плодове и образуваха истински гори. Това беше сякаш кътче от богатата Нормандия, захвърлено в тази страна на изобилие, и при всички други обстоятелства окото на пътника щеше да бъде поразено от внезапния преход от пустиня в оазис, от снежни върхове в зелени ливади и от зима в лято.

Почвата бе станала отново съвършено неподвижна. Земетресението бе престанало, но разрушителното действие на подземните сили сигурно продължаваше другаде. Веригата на Андите е непрекъснато в движение или се тресе на едно или друго място. Но този път сътресението бе извънредно силно. Очертанията на планините бяха коренно променени. На синия фон на небето се рисуваха нови върхове, нови гребени, нови зъбери и водачът от пампасите напразно щеше да търси обичайните точки за ориентиране.

Денят обещаваше да бъде великолепен. Слънчевите лъчи, напуснали влажното си тихоокеанско леговище, се плъзгаха по аржентинските равнини и вече се потапяха във водите на другия океан. Беше осем часът сутринта.

Лорд Гленарван и спътниците му, свестени от грижите на майора, идваха малко по малко на себе си. Всъщност те бяха само силно зашеметени и нищо повече. Бяха слезли от Кордилерите и трябваше да бъдат доволни от превозното си средство, от което бе пострадала само природата, ако един от тях, най-слабият, едно дете, Робърт Грант, не бе изчезнал.

Всички обичаха това смело момче — Паганел, който се беше много привързал кьм него, майорът, въпреки студенината си, и най-вече Гленарван. Когато научи за изчезването на Робърт, лордът беше отчаян. Той си представяше нещастното дете в дъното на някоя пропаст да вика напразно за помощ този, когото то наричаше свой втори баща.

— Приятели мои, приятели мои — каза той, като едва сдържаше сълзите си, — трябва да го търсим, трябва да го намерим! Не можем да го оставим така. Нито една долина, нито една урва, нито една пропаст не трябва да останат непретърсени до дъно! Ще ме вържете с въже! Ще ме спуснете! Искам го, чувате ли! Искам го! Дано господ ни помогне Робърт да е още жив! Без него как ще посмеем да търсим баща му и с какво право ще спасяваме капитан Грант, ако неговото спасение е коствало живота на детето му!

Другарите на Гленарван го слушаха мълчаливо. Те чувствуваха, че той търсеше в погледите им някакъв лъч на надежда, и навеждаха очи.

— Е, какво! — поде Гленарван. — Вие ме чувате, а мълчите! Нима нямате вече никаква надежда? Никаква?

Настъпи няколкоминутна тишина, след което Мак Набс каза:

— Кой от вас, приятели мои, си спомня в кой момент изчезна Робърт?

Никой не отговори на този въпрос.

— Поне кажете ми — продължи майорът, — близо до кого беше детето по време на спускането?

— До мене — отговори Уйлсън.

— Е добре, кога за последен път го видя до себе си? Помъчи се да си спомниш! Говори!

— Ето какво си спомням — отговори Уйлсън. — Робърт Грант беше още до мене, вкопчан за една туфа лишеи, по-малко от две минути преди удара, с който завърши нашето спускане.

— По-малко от две минути! Внимавай, Уйлсън, да не би минутите да са ти се сторили дълги! Не се ли лъжеш?

— Не вярвам да се лъжа… Да, точно така… по-малко от две минути!

— Добре! — каза Мак Набс. — А къде беше Робърт, от дясната ти страна или от лявата?

— От лявата. Спомням си, че пънчото му шибаше лицето ми.

— А ти самият по отношение на нас от коя страна беше?

— Също от лявата.

— Значи Робърт е могъл да изчезне само на тази страна — каза майорът, като се обърна към планината и показа вдясно. — Ще добавя, че като вземем предвид времето, изтекло от изчезването му, детето трябва да е паднало в онази част на планината, която се намира на не повече от две мили височина. Там трябва да го търсим, след като си разпределим отделни зони, и там ще го намерим.

Никой нищо не добави. Шестимата мъже се изкачиха по склоновете на Кордилерите, разпръснаха се по тях на различна височина и започнаха да търсят. Те се придържаха винаги вдясно от линията на спускането, претърсваха и най-малките пукнатини, слизаха в дъното на пропасти, отчасти запълнени с отломки от масива, и излизаха оттам, след като бяха рискували живота си, с изпокъсани дрехи и разкървавени ръце и крака. Цялата тази област от Андите освен някои недостъпни площадки бе претърсена най-добросъвестно в течение на дълги часове. Никой от тия добри хора не помисли за почивка, но всичко бе напразно. Детето бе намерило в планината не само смъртта си, но и гроб, чийто камък, образуван от някоя огромна скала, се беше завинаги затворил над него.

Към един часа Гленарван и другарите му, капнали и пребити, се събраха отново в долината. Гленарван бе обзет от силна скръб. Той едва говореше. От устата му се отронваха само тия думи, пресичани от въздишки:

— Няма да си отида! Няма да си отида!

Всички разбираха упорството му, превърнало се в идея фикс, и се отнесоха към него с уважение.

— Да почакаме — каза Паганел на майора и на Том Остин, — да си починем и подкрепим силите си. Те ще ни трябват било за да продължим търсенето, било за да продължим пътя си.

— Да — отговори Мак Набс, — да останем, щом Едуард иска да остане. Той се надява! Но на какво се надява?

— Само господ знае — каза Том Остин.

— Бедният Робърт — отговори Паганел, като си бършеше очите.

В долината растяха много дървета. Майорът избра една група високи рошкови и под тях устрои временен лагер. Няколко завивки, оръжията и малко сушено месо и ориз бе всичко, което оставаше на пътешествениците. Наблизо течеше рекичка, от която вземаха вода, още размътена от лавината. Мълреди накладе огън върху тревата и скоро поднесе на господаря си топло, подкрепително питие. Но Гленарван отказа да го пие и обзет от някаква крайна отпадналост, остана да лежи, проснат върху пънчото си.

Така премина денят. Настъпи нощта, тиха и спокойна като предишната. Докато другарите му лежаха неподвижно, макар че не спяха, Гленарван се изкачи отново по склоновете на планината. Напрягаше слуха си непрекъснато с надеждата да чуе някой последен повик на Робърт. Той отиде далече, високо и сам, прилепил ухо към земята, се вслушваше с притаен дъх и зовеше с отчаян глас.

Нещастният лорд се лута из планината цялата нощ. Зад него вървяха ту Паганел, ту майорът, готови да му се притекат на помощ по хлъзгавите гребени или по края на пропастите, където го водеше неговата безполезна непредпазливост. Но и последните му усилия останаха напразни. На неговите повици, хиляда пъти повтаряни: „Робърт! Робърт!“ — отговори само ехото, повтаряйки това непрежалимо име.

Съмна се. Трябваше да потърсят Гленарван по отдалечените плата и въпреки волята му да го доведат в лагера. Отчаянието му беше ужасно. Кой би посмял да му заговори за тръгване и че е време да напущат тая зловеща долина? Храна вече нямаха. Наблизо трябваше да срещнат аржентинските водачи, за които бе говорил мулетарят, и да намерят конете, нужни за преминаването на пампасите. Да се върнат бе по-трудно, отколкото да продължат напред. А и срещата с „Дънкан“ бе на атлантическия бряг. Тия важни съображения не позволяваха да се бавят повече и в интерес на всички трябваше да тръгнат час по-скоро.

Мак Набс се опита да изтръгне Гленарван от скръбта му. Той говори дълго, но приятелят му сякаш не го чуваше. Гленарван клатеше глава. Все пак няколко думи се отрониха от устата му.

— Да тръгнем ли? — каза той.

— Да, да тръгнем.

— Още един час.

— Добре, още един час — съгласи се майорът.

Но след като изтече часът, Гленарван помоли за още един. Той приличаше на осъден, който моли за продължение на живота си. Това трая почти до пладне. Тогава майорът със съгласието на всички, без да се поколебае, каза на Гленарван, че трябва да тръгнат и че от неговото бързо решение зависи животът на другарите му.

— Да, да! — отговори Гленарван. — Да тръгваме! Да тръгваме!

Но както говореше, той отвърна очи от Мак Набс и погледът му се устреми към една черна точка на небето. Изведнъж ръката му се вдигна и остана неподвижна, като вкаменена.

— Там, там! — каза той. — Гледайте! Гледайте!

Всички отправиха погледите си към небето в посоката, която той така настойчиво сочеше. Черната точка видимо се уголемяваше. Това беше птица, които летеше на неизмерима височина.

— Кондор — извика Папшел.

— Да, кондор — отговори Глснарван. — Кой знае? Той се приближава! Спуска се! Да почакаме!

На какво се надяваше Гленарван? Разсъдък ли губеше?… „Кой знае?“ — бе казал той. Паганел не се беше излъгал и от миг на миг кондорът се виждаше все по-ясно. Тази великолепна птица, пред която някога са благоговеели инките45, е цар на Южните Анди. По тия места тя достига до удивителни размери. Силата й е необикновена и тя често тласка говеда в дъното на пропасти, напада скитащи из полето овци, коне и телета и ги издига в ноктите си на голяма височина. Често тя лети на двадесет хиляди стъпки над земята, т.е. на височина, недостъпна за човека. Оттам, невидим и за най-силните очи, този цар на въздуха зорко оглежда земята и различава и най-дребните предмети със сила на взора, която удивява учените.

Но какво беше видял кондорът? Труп, трупа на Робърт Грант! „Кой знае?“ — повтаряше Гленарван, без да го изпуша от очи. Грамадната птица се приближаваше, като ту планираше, ту падаше надолу като неодушевен предмет, изоставен в пространството. Но скоро започна да описва на по-малко от сто туаза от земята широки кръгове. Сега кондорът се виждаше много ясно. Широчината на разперените му криле беше повече от петнадесет стъпки. Мощните криле го носеха по небесната шир почти без да се движат, защото на големите птици е присъщо да летят с величествено спокойствие, докато насекомите, за да се задържат във въздуха, трябва да махат с крила хиляди пъти в секунда. Майорът и Уйлсън бяха грабнали карабините си, но Гленарван им направи знак да спрат. Кондорът описваше кръгове над някаква недостъпна площадка, разположена на около четвърт миля по склоновете па Кордилерите. Той се въртеше с шеметна бързина, като разтваряше и прибираше страшните си нокти и разтърсваше хрущялния си гребен.

— Там! Там е! — провикна се Гленарван.

После изведнъж една мисъл премина прел главата му.

— Ами ако Робърт е още жив? — извика той ужасен. — Тази птица… Стреляйте, приятели, стреляйте!

Но беше много късно. Кондорът се бе скрил зад високите издатини на скалата. Измина секунда, която се стори на всички цяла вечност! После огромната птица се появи наново. Тя носеше тежък товар и се издигаше бавно. Чу се вик на ужас. В ноктите на кондора висеше и се клатушкаше безжизнено тяло, тялото на Робърт Грант. Птицата го бе сграбчила за дрехите и се люлееше във въздуха на по-малко от сто и петдесет стъпки над лагера. Тя бе забелязала пътешествениците и като се мъчеше да избяга с тежката си плячка, биеше силно въздуха с крилата си.

— Ах! — извика Гленарван. — По-добре трупът на Робърт да се разбие в скалите, отколкото да послужи…

Той не довърши, сграбчи карабината на Уйлсън и започна да се цели в кондора. Но ръката му трепереше. Не успяваше да насочи оръжието. Очите му се премрежваха.

— Оставете на мене! — каза майорът.

И със спокоен поглед, със сигурна ръка, застанал неподвижно, той се прицели в птицата, която се намираше вече на триста стъпки от него.

Още не беше натиснал спусъка на карабината, когато в дъното на долината се разнесе изстрел. Между два базалтови блока премина бял дим и кондорът, ударен в главата, започна бавно да пада, като се въртеше, подкрепян от големите си разперени крила, които образуваха парашут. Без да изпуска плячката си, той падна на земята бавно, на десетина крачки от рекичката.

— С мене! С мене! — извика Гленарван.

И без да се запита откъде дойде този чудотворен изстрел, той се втурна към кондора. Другарите му го последваха тичешком.

Когато се доближиха, птицата бе мъртва, а тялото на Робърт се губеше под широките й крила. Гленарван се хвърли върху трупа на детето, изтръгна го от ноктите на кондора, просна го на тревата и прилепи ухото си до гърдите на това безжизнено тяло.

Никога човешко гърло не е надавало по-страшен вик на радост от този на Гленарван, когато се изправи и извика:

— Жив се! Той е още жив!

За миг Робърт бе съблечен и лицето му наквасено със студена вода. Той се раздвижи, отвори очи, погледна и произнесе няколко думи:

— Ах! Вие, милорде… татко мой!

Гленарван не можа да отговори. Вълнението го задушаваше и коленичил пред това по чудо спасено дете, той зарида.

Глава XVИСПАНСКИЯТ ЕЗИК НА ПАГАНЕЛ

След огромната опасност, от която току-що се бе отървал, Робърт бе заплашен от друга, не по-малка от първата — да бъде разкъсан от прегръдки. Макар че бе още много слаб, нито един от тия добри хора не устоя на желанието да го притисне до сърцето си. Но изглежда силните прегръдки не са фатални за болните, защото детето не умря. Напротив — то се съвзе.

След спасения помислиха и за спасителя. И, разбира се, именно майорът се сети да се огледа наоколо. На петдесетина крачки от рекичката един много едър човек бе застанал неподвижно върху едно от първите стъпала на планината. Той държеше до нозете си дълга пушка. Този човек, появил се изневиделица, беше широкоплещест и имаше дълги коси, преплетени с кожени ремъчета. Ръстът му надвишаваше шест стъпки. Мургавото му лице беше червено между очите и устата, черно при долните клепачи и бяло на челото. Облечен като пограничните патагонци, туземецът носеше великолепно наметало, украсено с червени арабески. То бе от кожа от долната част на врата и краката на гуанако, чиято мека вълна бе обърната навън, и бе зашито с жили от щраусова птица. Под наметалото се подаваше дреха от лисича кожа, пристегната в кръста и завършваща отпред на клин. На пояса му висеше торбичка с бои, с които боядисваше лицето си. Ботушите му бяха направени от парче говежда кожа и прикрепени о глезените с правилно кръстосани ремъци.

Лицето на патагонеца беше прекрасно и въпреки шарките по него издаваше буден ум. Той беше заел величествена поза и чакаше. Така както бе застанал, неподвижен и строг, на своя пиедестал от скали, човек би го взел за статуя на хладнокръвието.

Щом го забеляза, майорът го показа на Гленарван, който изтича към него. Патагонецът направи крачка напред Гленарван взе ръката му и я стисна с две ръце, В погледа на лорда, в радостта, изписана по лицето му, в целия му израз се четеше такава благодарност, толкова признателност, че туземецът не можеше да не я забележи. Той наведе леко глава и произнесе няколко думи, които нито майорът, нито Гленарван можаха да разберат.

Тогава патагонецът, след като разгледа внимателно чужденците, заговори на друг език. Но това ново наречие бе също така непознато, както и първото. Все пак някои изрази, с които си послужи индианецът, обърнаха вниманието на Гленарван. Сториха му се, че са на испански език, от който той знаеше няколко обикновени думи.

— Espanol? — запита той.

Патагонецът поклати глава отгоре надолу, движение, което у всички народи означава потвърждение.

— Добре — каза майорът, — ето работа за нашия приятел Паганел. Имали сме щастие, че му хрумна да учи испански.

Повикаха Паганел. Той дотърча веднага и поздрави патаго-неца с чисто французка любезност, от която туземецът сигурно нищо не разбра. Разправиха на учения географ в какво се състои работата.

— Чудесно! — възкликна той.

И като отвори широко уста, за да произнася по-добре, каза:

— Vos sois um homen de bem!46

Туземецът го изслуша внимателно, но не отговори.

— Той не разбира — каза географът.

— Може би не произнасяте добре! — отвърна майорът.

— Сигурно. Ах, това дяволско произношение!

И Паганел повтори отново своята любезност, но резултатът беше същият.

— Да променим фразата — каза той и произнесе бавно и важно: Sem duvida, um Patagao.47

Патагонецът мълчеше като преди.

— Dizeime!48 — добави Паганел. Патагонецът пак не отговори.

— Vos compriendeis?49 — извика Паганел толкова силно, че една не си скъса гласните струни.

Ясно беше, че индианецът не разбира, защото отговори, но на испански.

— No comprendo.50

Сега на свой ред Паганел се слиса и видимо раздразнен, бързо свали очилата от челото на очите си.

— Да ме обесят — каза той, — ако разбирам дума от това дяволско наречие! Това е сигурно араукански.

— Съвсем не — забеляза Гленарван. — Този човек отговори положително на испански.

И като се обърна към патагонеца, запита:

— Espanol?

— Si, si!51 — отговори туземецът.

Объркването на Паганел се превърна в изумление. Майорът и Гленарван се погледнаха с крайчеца на окото.

— Я гледай, мой учени приятелю — каза майорът, който едва сдържаше усмивката си, — да не би това да е пак някоя от разсеяностите, за които изглежда имате монопол!

— Какво? — отвърна географът и наостри уши.

— Да! Ясно е, че патагонецът говори испански…

— Той ли?

— Да, той! Да не би случайно да сте учили друг език, мислейки, че учите…

Мак Набс не довърши. Едно гръмко „О!“ на учения, придружено от вдигане на рамене, го пресече.

— Майоре, вие отивате малко далече — каза Паганел доста остро.

— Ами щом не разбирате! — отговори Мак Набс.

— Не разбирам, защото този индианец говори лошо! — отвърна географът, който бе започнал да губи търпение.

— Значи той говори лошо, защото вие не го разбирате — каза спокойно майорът.

— Мак Набс — намеси се Гленарван, — вашето предположение е неприемливо. Колкото и да е разсеян нашият приятел Паганел, не може да се допусне, че разсеяността му е отишла дотам да учи един език вместо друг!

— Тогава, драги Едуард, или no-скоро вие, любезни Паганел, обяснете ми какво става тук?

— Аз не обяснявам — отговори Паганел, — а само констатирам. Ето книгата, по която се упражнявам всеки ден по испански! Прегледайте я, майоре, и ще разберете, че съм прав.

Като каза това, Паганел започна да рови из многобройните си джобове. След като търси няколко минути, извади една доста разкъсана книга и самоуверено я поднесе на майора.

Майорът я погледна.

— Но каква е тази книга? — запита той.

— Това са „Луизиади“ — отговори Паганел. — Една прекрасна епопея, която…

— „Луизиади“ ли! — се провикна Гленарван.

— Да, приятелю мой, „Луизиади“ от великия Камоенс.

— Камоенс? — повтори Гленарван. — Но, нещастни човече, Камоенс е португалец! А това значи, че от шест седмици учите португалски!

— Камоенс! „Луизиади“! Португалски!

Паганел не можа да продължи. Очите му потъмняха под очилата, а около него се разнесе гръмкият смях на другарите му, които го бяха наобиколили.

Патагонецът дори не трепна. Той чакаше търпеливо обяснението на тази напълно непонятна за него сцена.

— Ах! Глупак! Луд! — каза най-сетне Паганел. — Как? Така ли е? И не е шега? Аз, аз да направя такова нещо? Но това е вавилонско смешение на езиците! Ах, приятели мои. Да тръгнеш за Индия и да стигнеш в Чили! Да учиш испански и да говориш португалски! Но това е вече прекалено и ако продължава така, някой ден ще ми се случи да се хвърля от прозореца, вместо да хвърля пурата си!

Като слушаше човек как Паганел говори за своята злополука и като гледаше неговото комично смущение, невъзможно беше да не се разсмее. Впрочем сам той даде пример.

— Смейте се, приятели мои, смейте се от сърце! — каза той. — Аз сам се смея над себе си повече от вас.

И той избухна в такъв силен смях, какъвто никога не е излизал от устата на един учен.

— Както и да е, но ние останахме без преводач — каза майорът.

— О, недейте се отчайва — отговори Паганел. — Португалският и испанският си приличат толкова, че се забърках. Но това им сходство ще ми помотае бързо да изправя грешката си и много скоро ще бъда в състояние да благодаря на храбрия патагонец на езика, който той така добре говори.

Паганел имаше право, защото след малко той успя да размени няколко думи с индианеца. Научи дори, че патагонецът се нарича Талкав, което на араукански значело „Гърмящият“.

Навярно този прякор идеше от ловкостта му да стреля с пушка.

Но онова, което най-много зарадва Гленарван, беше, че патагонецът бе по професия водач, и то водач из пампасите. В тази среща имаше нещо толкова чудотворно, че всички сметнаха успехът на експедицията осигурен и никой вече не се усъмни в спасението на капитан Грант. Пътешествениците и патагонецът отидоха при Робърт. Той протегна ръка към туземеца, който, без да продума, сложи ръката си на главата му, прегледа детето и попипа натъртените му членове. После усмихнат отиде и набра край брега на рекичката няколко стръка див кервиз и с него разтри тялото на болния. Благодарение на този масаж, направен много деликатно, детето почувствува как се връщат силите му. Ясно беше, че няколко часа почивка щяха да бъдат достатъчни да се възстанови.

Решиха да прекарат деня и следващата нощ тук в лагера. При това оставаха да се решат два важни въпроса — за храната и превоза. Липсваха и храна, и мулета. За щастие Талкав беше тук. Индианецът, свикнал да води пътешественици покрай патагонските граници, бе един от най-умните „бакианос“ по тия места и се нае да достави на Гленарван всичко, което липсваше на отряда му. Той му предложи да го заведе в една индианска „тол-дерия“52, отстояща най-много на четири мили, където можеха да намерят всичко необходимо за експедицията. Предложението бе направено отчасти с жестове и отчасти с испански думи, които Паганел успя да разбере. То бе прието и веднага Гленарван и неговият приятел ученият се сбогуваха с другарите си и предвождани от патагонеца, тръгнаха нагоре по рекичката.

Те вървяха здраво час и половина с големи крачки, за да могат да следват великана Талкав. Цялата тая област от Андите е очарователна и много плодородна. Тучни пасбища, които биха могли да изхранят стотици хиляди глави добитък, следваха едно след друго. Големи блата, свързани помежду си с цяла мрежа от потоци, напояваха тия зелени равнини. Лебеди с черни глави игриво пляскаха във водите и оспорваха това водно царство на множество щраусови птици, които подскачаха в ляносите53. Пернатото царство беше блестящо, много шумно и с великолепно разнообразие. „Исакас“, грациозни сиви гургулици, покрити с ивици бели пера, и жълти „кардинали“ стояха по клоните на дърветата като живи цветя. В простора се носеха прелетни гълъби, а цялата перната фамилия на врабците — „чинголос“, „илгуерос“ и „монхитас“ — се гонеше много бързо и изпълваше въздуха със звънко чуруликане.

Жак Паганел се възхищаваше на всяка стъпка. От устата му се изтръгваха непрекъснато възклицания за почуда на патагонеца, който намираше напълно естествено да има птички във въздуха, лебеди в блатата и трева по ливадите. Ученият не съжаляваше за тази разходка, нито пък имаше защо да се оплаква, че е продължила дълго. Когато се показа лагерът на индианците, на него му се струваше, че току-що е тръгнал.

„Толдердията“ бе разположена в дъното на една долина, притисната от предпланините на Андите. Там живееха в колиби от клони тридесетина индианци чергари, които пасяха големи стада от млечни крави, овци, говеда и коне. Те скитаха така от пасбище на пасбище и намираха навсякъде обилна храна за своите четириноги питомци.

Смесица от арауканци, пеуенчес и аукас, тия андо-перуанци с маслинена кожа, среден ръст, набито телосложение, ниско чело, обло лице, тънки устни, изпъкнали скули, женствени черти и студен израз не биха поднесли на един антрополог отличителните черти на чистите раси. Общо взето, тия индианци не бяха и много интересни. Но Гленарван се интересуваше от стадата им, а не от тях. Щом като имаха коне и говеда, друго не му трябваше.

Талкав се нагърби със спазаряването, което не трая дълго. В замяна на седем дребни кончета от аржентинска порода с пълна сбруя, стотина ливри „чарки“ — сушено месо, няколко мерки ориз и кожени мехове за вода, индианците поради липса на вино или ром, които предпочитат, получиха двадесет унции54 злато, чиято стойност познаваха много добре. Гленарван пожела да купи и един осми кон за патагонеца, но той му даде да разбере, че това не е нужно.

След като свършиха спазаряването, Гленарван се сбогува със своите нови „доставчици“, както се изрази Паганел, и за по-малко от половин час се върнаха при другарите си. Пристигането им бе поздравено с радостни викове, които Гленарван счете, че се отнасят по-скоро до храната и конете. Всички ядоха с апетит. Хапна нещо и Робърт. Силите му бяха почти напълно възстановени.

Останалата част от деня премина в пълна почивка. Говориха за какво ли не, за близките, които бяха останали на яхтата, за „Дънкан“, за капитан Джон Манглс, за неговия славен екипаж, за Хари Грант, който може би се намираше близо до тях.

Паганел не се отделяше от индианеца. И се бе превърнал в негова сянка. Бе възхитен, че вижда истински патагонец, пред когото той изглеждаше джудже: патагонец, който почти можеше да съперничи с мексиканския император Максимилиан и учения негър от Конго, когото с Ван дер Брок бе видял, и двамата високи по осем стъпки! Паганел досаждаше на сериозния Талкав със своите испански изрази, но той не му се сърдеше. Този път географът учеше без книга. Чуваха го да срича звучни думи, напрягайки гърло, език и челюсти.

— Ако не усвоя произношението — повтаряше той на майора, — не бива да ми се сърдите! Кога съм могъл да предполагам, че някой ден патагонец ще ме учи на испански?

Глава XVIРИО КОЛОРАДО

На другия ден, 22 октомври, в осем часа сутринта Талкав даде знак за тръгване. Между двадесет и втория и четиридесет и втория градус аржентинската равнина се снишава от запад към изток. До морето пътешествениците щяха само да се спускат по един слаб наклон.

Когато патагонецът отказа коня, който му предлагаше, Гленарван помисли, че индианецът предпочита да върви пеша, което е обичайно у някои водачи, и, разбира се, неговите дълги крака щяха да улеснят вървежа му. Но Гленарван се беше излъгал. В момента на тръгването Талкав изсвири по особен начин, веднага от близката горичка излезе великолепен аржентински кон и се спусна към господаря си. Конят беше извънредно красив. Кафявият му цвят показваше, че животното е бързо, гордо, смело и живо. То имаше малка, изящно прикрепена глава, широки ноздри, огнени очи, здрави бедра, гъста грива, високи гърди и дълги глезени, т.е. всичко, което дава сила и гъвкавост. Майорът като истински познавач не скри възхищението си от този представител на пампаската порода и му намери известни сходства с английските „хънтър“55. Това красиво животно се наричаше „Таука“, което на патагонски значи „птица“, и напълно заслужаваше името си.

Когато Талкав се метна на седлото, конят подскочи под него. Патагонецът, първокласен ездач, представляваше великолепна гледка. В сбруята на коня бяха включени два ловни инструмента, които се употребяват в аржентинската равнина — „бола“ и „ласо“. Болата се състои от три топки, скачени помежду си с кожен ремък, и се закачва отпред на седлото. Често пъти индианците я хвърлят на повече от сто стъпки върху животното или неприятеля, когото преследват, и то с такава точност, че тя се заплита около краката му и го поваля веднага. В ръцете на туземеца болата е страшно оръжие и той действува удивително ловко с нея. Ласото, напротив, не напуска ръката, която го хвър-ля. То се състои само от въже, дълго тридесет стъпки, образувано от два добре изплетени ремъка, и завършва с примка, която преминава през желязна халка. Тази примка се хвърля с дясната ръка, а лявата държи останалото въже, чийто край е здраво вързан за седлото. Дълга пушка, преметната през рамо, допълваше нападателното въоръжение на патагонеца.

Талкав, без да забелязва възхищението, предизвикано от неговото природно обаяние, от леката му и горда непринуденост, застана начело на отряда. Тръгнаха. Конете, които изглежда не познаваха тръс, ту галопираха, ту вървяха ходом. Робърт яздеше доста смело и скоро успокои Гленарван със способността си да се държи на седлото.

Равнината на пампасите започва от самото подножие на Кордилерите. Тя може да се раздели на три части. Първата се простира от веригата на Андите по протежение на двеста и петдесет мили и е покрита с нискостеблени дървета и храсталаци. Втората, широка четиристотин и петдесет мили, е покрита с великолепна трева и достига на сто и осемдесет мили от Буенос Айрес. Оттук до самото море пътникът минава през обширни равнини, обрасли с люцерна и магарешки бодил. Това е третата част от пампасите.

Като напусна кордилерските теснини, отрядът на Гленарван срещна най-напред множество пясъчни дюни, наречени „меданос“. Тия дюни, когато не са прикрепени към почвата от корените на растенията, се люшкат непрекъснато от вятъра като истински вълни. Пясъкът им е извънредно ситен и при най-малкото подухване се понася на леки облаци или образува истински вихрушки, които се издигат на голяма височина. Гледката на тия вихрушки е едновременно приятна и неприятна за очите. Приятна, защото е много забавно да се гледа как тия стълбове кръстосват равнината, борят се един с друг, смесват се, пропадат и се издигат наново в едно невъобразимо безредие. А неприятна, защото от безкрайните дюни се отделя ситен прах, който прониква в очите, колкото и добре да са затворени клепачите. Поради северния вятър това явление трая почти целия ден. Все пак отрядът вървеше бързо и към шест часа вечерта Кор-дилерите, останали на четиридесет мили назад, смътно се чернееха и се губеха вече във вечерната мъгла.

През деня пътешествениците бяха изминали тридесет и осем мили, чувствуваха се доста изморени и посрещнаха с радост часа за лягане. За нощувка спряха на брега на бурната и бърза рекичка Неукуем, чиито мътни води течаха между високи и отвесни червени скали. Неукуем, наречена от някои географи Рамид или Камое, извира от езера, познати само на индианците. През нощта и на следния ден не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Движеха се бързо и леко. Равната местност и поносимата температура улесняваха пътуването. Към пладне обаче слъпцето започна да пече силно. А привечер хоризонтът към югозапад се набразди от ивица облаци, сигурен знак, че времето ще се промени. Патагонецът не можеше да се заблуди и с пръст посочи на географа небето на запад.

— Да, знам — каза Паганел и като се обърна към спътниците си, добави: — Ето вижте, времето ще се промени. Ще имаме „памперо“.

И той обясни, че памперо е много често явление в аржентинските равнини. Това е един много сух вятър, който духа от югозапад. Талкав не се беше излъгал и през нощта, която бе доста мъчителна за хора, предпазвани само от леките пънчо, пампе-рото задуха с голяма сила. Конете налягаха по земята, а хората легнаха при тях, плътно притиснати един към друг. Гленарван се опасяваше, че могат да се забавят, ако ураганът продължи, но Паганел погледна барометъра и го успокои.

— Обикновено — каза той — памперото предизвиква бури от по три дни, нещо, което спадането на живака в барометъра определя с точност. Но ако, напротив, барометърът се качва, какъвто е случаят сега, ураганът трае само няколко часа. Затова успокойте се, драги приятелю, на разсъмване небето ще бъде напълно ясно.

— Вие говорите като по книга, Паганел — отговори Гленарван.

— И съм цяла книга — отвърна Паганел. — Можете да ме прелиствате, колкото желаете.

Книгата не се лъжеше. Към един часа вятърът изведнъж престана и пътешествениците можаха да възстановят силите си с малко сън. На другия ден се събудиха бодри и свежи, особено Паганел, който кършеше ставите си и се протягаше като младо куче.

Този ден беше двадесет и четвърти октомври, десетият ден от тръгването от Талкауано. Оставаха още деветдесет и три мили до мястото, където Рио Колорадо сече тридесет и седмия паралел, т.е. още три дни път. През цялото пътуване през американския материк лорд Гленарван чакаше с особено нетърпение появата на индианци. Искаше да ги разпита за капитан Грант чрез патагонеца, с когото Паганел вече разговаряше доста добре. Групата обаче вървеше по един маршрут, малко използуван от индианците, тъй като пътищата през пампасите, които свързват република Аржентина с Кордилерите, минават по на север. Не се срещаха нито скитащи индианци, нито уседнали племена, живущи под властта на кациките. Ако случайно се мернеше в далечината някой конник чергар, той изчезваше бързо, без да прояви желание да влезе във връзка с непознатите. Няма съмнение, че такъв отряд щеше да се види подозрителен на всеки, който минава сам през равнината, и на разбойника, комуто видът на тия осем добре въоръжени хора, яхнали бързи коне, налагаше да бъде предпазлив, а също и на обикновения пътник, който в тия пустинни места можеше да се усъмни в добрите им намерения. Тъй че абсолютно невъзможно беше да се разговаря било с честни хора, било с разбойници. Жалко, че не срещнаха и шайка „растреадорес“56, па макар разговорът с тях да трябваше да започне с изстрели. В интереса на издирванията Гленарван съжаляваше, че не срещат индианци. Все пак случи се нещо, което потвърди по странен начин тълкованието на документа.

На няколко места пътят, следван от експедицията, пресече пътеки из пампасите, между които и един по-важен път — от Кармен за Мендоса, — който личеше по костите на домашни животни, мулета, коне, овци или говеда, струпани от двете му страни като останки, оглозгани от хищните птици и обезцветени от действието на въздуха. Те бяха хиляди, а сигурно и не един човешки скелет смесваше праха си с праха на огромните животни.

До този момент Талкав не бе казал нищо за посоката, която строго следваха. Той разбираше обаче, че този път, който нямаше връзка с никакъв път за пампасите, не водеше нито до град, нито до село, нито дори до някоя аржентинска провинция. Всяка сутрин тръгваха по посока на изгряващото слънце, без да се отклоняват от правата линия и всяка вечер залязващото слънце се намираше на противоположната страна на тази линия, В качеството си на водач Талкав трябваше да се учудва, че не само не водеше, а него водеха. Но дори и да се учудваше, той го правеше с присъщата на индианците природна сдържаност и никога не спомена нищо по повод на пътеките, които отрядът пренебрегваше. Този ден обаче, като стигнаха до поменатия път, той спря коня си и се обърна към Паганел.

— Пътят за Кармен — каза той.

— Да, драги мой патагонецо — отговори географът на своя най-чист испански, — пътят от Кармен за Мендоса.

— Нямали да тръгнем по него? — понита Талкав.

— Не — отговори Паганел.

— А къде отиваме?

— Все на изток.

— То значи никъде да не отиваш.

— Кой знае!

Талкав замълча и погледна учения с дълбоко учудване. Не допускаше, че Паганел се шегува. Индианците, винаги сериозни, никога не допускат, че може да се говори несериозно.

— Значи вие не отивате в Кармен? — добави той след минутно мълчание.

— Не — отговори Паганел.

— Нито в Мендоса? — Нито там.

В този момент Гленарван се приближи до Паганел и го запита какво казва Талкав и защо е спрял.

— Попита ме дали отиваме в Кармен или Мендоса — отговори Паганел — и се учуди много, че му отговорих отрицателно.

— Всъщност нашият път сигурно му изглежда много странен — поде Гленарван.

— Сигурно. Той казва, че ние не отиваме никъде.

— Е добре, Паганел, не можете ли да му обясните целта на нашата експедиция и какъв интерес имаме да пътуваме все на изток.

— Това ще бъде много мъчно — отговори Паганел, — защото един индианец не разбира нищо от земни градуси, а историята с документа ще му се стори фантастична.

— Но какво няма да разбере — намеси се сериозно майорът, — историята или разказвача?

— Ах, вие, Мак Набс — отвърна Паганел, — ето че пак се съмнявате в моя испански!

— Е добре, опитайте, достойни приятелю.

— Да опитаме.

Паганел се обърна към патагонеца и започна разговор, често прекъсван по липса на някои думи, поради трудности при превеждането на някои особености и поради това, че трябваше да обяснява на един невеж дивак подробности, мъчно разбираеми за него. Забавно беше да се гледа учения. Той ръкомахаше, произнасяше думите сричка по сричка, търсеше сто начина да се поясни и от челото по гърдите му се стичаха ручеи пот. Когато му липсваха думи, прибягваше до жестове. Паганел слезе от коня и начерта върху пясъка географска карта с меридиани и паралели, с двата океана и пътя за Кармен. Никога учител не е изпадал в такова затруднено положение. Талкав гледаше всичко това спокойно, без да показва дали разбира, или не. Урокът на географа продължи повече от половин час. После той млъкна, изтри лицето си, което бе потънало в пот, и погледна патагонеца.

— Дали е разбрал? — попита Гленарван.

— Ще видим — отговори Паганел, — но ако не е разбрал, отказвам се.

Талкав стоеше неподвижен и мълчеше. Очите му бяха приковани към нарисуваните на пясъка фигури, които вятърът малко по малко изличаваше.

— Е? — запита го Паганел.

Талкав като че ли не го чу. Паганел виждаше вече как по устните на майора се рисува иронична усмивка и за да запази честта си, се готвеше да поднови с нови сили урока си по география, когато патагонецът го спря с ръка.

— Вие търсите пленник? — каза той.

— Да — отговори Паганел.

— И то точно по тази линия между слънцето, което залязва, и слънцето, което изгрява — добави Талкав, като се възползува от индианския начин за определяне пътя от запад към изток.

— Да, да, точно така.

— И вашият бог е поверил на вълните на широкото море тайните на този пленник? — запита патагонецът.

— Да, самият бог.

— Тогава да бъде волята му — отговори Талкав с известна тържественост — ще продължаваме на изток и ако трябва, чак до слънцето!

Паганел, който тържествуваше със своя ученик, преведе веднага на другарите си отговорите на индианеца.

— Каква интелигентна раса! — добави той. — О двадесет селяни от моята родина деветнадесет не биха разбрали нищо от обясненията ми.

Гленарван помоли Паганел да попита патагонеца дали не е чувал да се говори за чужденци, пленени от индианци в пампасите.

Паганел зададе въпроса и зачака отговора.

— Може би — каза патагонецът.

При тия думи, преведени веднага, Талкав бе заобиколен от седемте пътешественици, които го разпитваха с очи.

Паганел, развълнуван и едва намиращ думите си, поднови този толкова интересен разпит, а очите му, устремени в сериозния индианец, се мъчеха да отгатнат отговорите, преди да са излезли от устата му.

Всяка испанска дума на патагонеца той повтаряше на английски така, че другарите му имаха чувството, че Талкав говори на техния роден език.

— Какъв е този пленник? — запита Паганел.

— Чужденец — отговори Талкав, — европеец.

— Виждали ли сте го?

— Не, но знам за него от разказите на индианците. Той бил храбрец! Имал сърце на бик!

— Сърце на бик! — възкликна Пагаиел. — Ах, прекрасен патагонски език! Разбирате ли, приятели! Иска да каже смел човек!

— Баща ми! — провикна се Робърт Грант. После се обърна към Паганел и го запита:

— Как се казва на испански „Това е моят Баща“?

— Es mio padre — отговори географът.

Тутакси Робърт хвана ръцете на Талкав и каза с нежен глас:

— Es mio padre!

— Suo padre!57 — отговори патагонецът и очите му светнаха.

Той прегърна детето, свали го от коня му и го загледа с любопитство и симпатия. Умното му лице изразяваше сдържано вълнение.

Но Паганел не бе завършил с разпита. Къде беше пленикът. Какво правеше? Кога Талкав е чул да се говори за него? Всички тия въпроси напираха в главата му.

Отговорите не закъсняха и той научи, че европеецът е пленник на едно от индианските племена, които кръстосват страната между Колорадо и Рио Негро.

— Но къде се е намирал последния път? — запита Паганел.

— При кацика Калфукура — отговори Талкав.

— По линията, която следваме дотук ли? — Да.

— А кой е този кацик?

— Вождът на индианците поючи, човек с два езика и две сърца!

— Това означава фалшив на думи и фалшив на дела — каза Паганел, след като предварително преведе на другарите си образния патагонски израз.

— А ще можем ли да освободим нашия приятел? — добави той.

— Може би, ако е още в ръцете на индианците.

— А кога чухте да се говори за него?

— Това беше отдавна. Оттогава слънцето доведе вече две лета в небето на пампасите!

Радостта на Гленарван бе неописуема. Този отговор съвпада напълно с датата на документа. Но оставаше да се зададе още един въпрос на Талкав и Паганел веднага го стори.

— Вие говорите за един пленник — каза той, — но не са ли били трима?

— Не знам — отговори Талкав.

— А нищо ли не знаете за сегашното му положение?

— Нищо.

С това разговорът завърши. Възможно беше тримата пленници да са били разделени отдавна. От сведенията на патагонеца стана ясно, че индианците са говорили за един европеец, паднал в техен плен. Датата на неговото пленяване, мястото, където трябваше да се намира, всичко, дори и патагонският израз, употребен за обрисуване на храбростта му, се отнасяха несъмнено за капитан Грант. На другия ден, 25 октомври, пътешествениците поеха с ново въодушевление пътя към изток. Равнината продължаваше тъжна и еднообразна и представляваше едно от тия безкрайни пространства, които на местно наречие се наричат „травесиас“. Под действието на вятъра глинестата почва бе станала съвсем гладка. Тук нямаше нито камък, нито дори камъче освен в някои безплодни и сухи дол-чинки или по брега на изкопаните от индианците изкуствени водоеми. На голямо разстояние се появяваха нискостеблени гори с потъмнели върхове. Сред тях се подаваха тук-таме бели рожкови дървета, чиито шушулки съдържат сладка, приятна и разхладителна сърцевина. Срещаха се също малки горички шам-фъстъкови дървета, „чанарес“, див прещип и всевъзможни видове бодливи дървета, чиято хилавост свидетелствуваше за безплодността на почвата.

На 26 денят беше изморителен. Трябваше да достигнат до Рио Колорадо. Но конете, подтиквани от ездачите си, проявиха такова старание, че още същата вечер при 69° и 45 дължина отрядът достигна красивата река на пампасите. Индианското и име, „Кобу-Лейбу“, значи „Велика река“. Тя протича през голяма част от пампасите и се влива в Атлантическия океан. Там към устието й се наблюдава много интересно явление: дали поради просмукване, или поради изпаренията с наближаването на морето намаляват и водите й. Причините на това явление не са още напълно установени.

Като стигнаха до Колорадо, първата грижа на Паганел беше да се окъпе „географски“ в оцветените от червената глина води на реката. Той беше изненадан от тяхната дълбочина, която се дължеше единствено на стопените от първите летни слънчеви лъчи снегове. Освен това реката беше доста широка и конете не можеха да я преплуват. За щастие на няколкостотин туаза нагоре по реката имаше висящ мост, направен по индиански от плет, притегнат с кожени ремъци. Малкият отряд успя да премине на левия бряг на реката и там се установи да нощува.

Преди да си легне, Паганел определи точното нахождение на реката, нанесе го особено грижливо върху картата, тъй като не можеше да стори това за Яру-Дзангбо-Чу, която течеше без него в планините на Тибет.

През следващите два дни — 27 и 28 октомври, пътуването продължи без произшествия. Същото еднообразие и същата безплодност на месността. Рядко можеше да се срещне по-еднообразен и по-незначителен пейзаж. Почвата обаче почна да става много влажна. Трябваше да преминават през „канядас“ — особен вид наводнени падини, и „естерос“ — непресъхващи лагуни, покрити с водни растения. Вечерта конете спряха на брега на голямо езеро, Уре Ланкуем, наречено от индианците „Горчивото езеро“, защото водите му съдържат много минерални вещества. На това място през 1862 година беше станала жестоката разправа на аржентинските войски с индианците. Пътешествениците се установиха за нощуване, както обикновено, и щяха да прекарат спокойна нощ, ако наоколо нямаше маймуни, сапажу и диви кучета. Тия шумни животни изпълниха в чест на европейските си гости и за неудоволствие на техния слух една натуралистична симфония, която би оценил само някой композитор на бъдещето.

Глава XVIIПАМПАСИТЕ

Аржентинските пампаси се простират между тридесет и четвъртия и четиридесетия градус южна ширина. Думата „пампа“, от араукански произход, значи „тревиста равнина“ и подхожда много добре за тази област. Дървовидните мимози в западната й част и сочните треви в източната й придават своеобразен вид. Тази растителност впива корените си в пласт земя, който покрива глинесто-песъчливата почва с червеникав или жълт цвят. Геологът, който би изследвал тия пластове от терциера, може да открие големи богатства. Тук лежат безброй кости на допотопни животни, които индианците смятат, че са кости на изчезнали раси броненосци58. Под тази растителност е погребана праисторията на тия места.

Американските пампаси са една географска особеност като саваните на Великите езера или степите на Сибир. Техният климат е по-континентален и се отличава с по-големи студове и горещини, отколкото в областта на Буенос Айрес, защото, според обясненията на Паганел, топлината, която океанът поглъща и складира през лятото, той връща бавно през зимата. Така се обяснява фактът, че температурата на островите е по-равномерна, отколкото във вътрешността на материците59. Затова климатът на Западните пампаси не е така умерен, както е по крайбрежието поради съседството на Атлантическия океан. Той е подложен на внезапни крайности и на резки промени, които карат термометъра да прави непрестанни скокове.

Тук през есента, т.е. април и май, дъждовете са чести и проливни. Сега обаче времето беше много сухо и доста горещо.

Отрядът тръгна на разсъмване, след като свериха посоката. Почвата, скована от храсти и шубраци, беше съвсем твърда. Нямаше вече дюни, нито пясъка, който ги образувате, нито пък пясъчния прах, който вятърът разнасяше из въздуха. Конете вървяха бързо между туфи „паха-брава“, типична пампаска трева, която служи на индианците за убежище във време на бури. На голямо разстояние, но все по-рядко, се срещаха мочури, в които растяха върби и едно друго растение „Gygnerium argenteum“, което вирее в съседство със сладки води. Там конете използуваха да се напият обилно с вода, та да им държи влага по-дълго. Талкав вървеше напред и удряше храстите. Така той гонеше „чолинас“, много опасни усойници, от чието ухапване вол умира за по-малко от час. Пъргавият Таука скачаше през храстите и помагаше на господаря си да отваря път на конете, които вървяха след него.

Пътуването по тия гладки полета беше бързо и леко. Никаква промяна в характера на равнината. Нито камък, нито камъче, дори и на сто мили околовръст. Едва ли другаде може да се срещне такова еднообразие, и то така продължително. Ни помен от пейзажи, приключения, изненади на природата! Човек трябваше да бъде Паганел, един от тези възторжени учени, които виждат неща там, където няма нищо за гледане, за да се любува на подробностите на пътя. Но на какво да се любува?

Самият той не би могъл да каже. В най-добрия случай на някой храст! На някой стрък трева може би! Това беше достатъчно, за да възбуди неговото неизчерпаемо красноречие и да поучи Робърт, който обичаше да го слуша.

През този ден, 29 октомври, равнината се разгъваше пред очите на пътешествениците с цялото си безпределно еднообразие. Към два часа под краката на конете се появиха много останки от животни. Това бяха кости на безбройно стадо говеда, събрани на купища и побелели. Тия останки не образуваха криволици, каквито биха оставили след себе си животни, които, изнемощели и без сили са падали едно след друго из пътя. Никой не знаеше как да обясни това струпване на скелети в такова сравнително малко пространство, дори и Паганел. И той попита Талкав, който му отговори без никакво затруднение.

Едно „не е възможно“ на учения и последвалият утвърдителен жест на патагонеца много заинтригуваха другарите им.

— Какво е това? — запитаха те.

— Небесният огън — отговори географът.

— Какво? Гръмотевицата е могла да причини такова опустошение? — възкликна Том Остин. — Да унищожи цяло стадо от петстотин глави!

— Тъй казва Талкав, а Талкав не се мами. Впрочем аз му вярвам, защото бурите в пампасите са известни като едни от най-страшните. Дано не ги изпитаме някой ден.

— Много е горещо — каза Уйлсън.

— Термометърът показва сигурно тридесет градуса на сянка — отговори Паганел.

— Това не ме учудва — намеси се Гленарван. — Аз чувствувам как електричеството минава през мене. Да се надяваме, че тази горещина няма да продължи.

— Охо! — каза Паганел. — Не трябва да се разчита на промяна на времето, защото на хоризонта няма никаква мъгла.

— Толкова по-зле — отговори Гленарван, — защото конете са много измъчени от горещината. На тебе не ти ли е много топло, момчето ми? — добави той, като се обърна към Робърт.

— Не, милорд — отговори детето. — Аз обичам горещината, тя е хубаво нещо.

— Особено през зимата — забеляза остроумно майорът, като изпусна към небето пушек от пурата си.

Привечер спряха до едно изоставено „ранчо“ — колиба от плет, измазана с пръст и покрита със слама. Колибата опираше до едно оградено с полуизгнили колове място, което все пак бе достатъчно да запази през нощта конете от нападението на лисиците. Не че самите коне можеха да пострадат от лисиците, но тия хитри животни прегризват поводите им и конете използуват случая да избягат.

На няколко крачки от колибата бе изкопан трап, който служеше за кухня и съдържаше още останки от пепел. Вътре имаше пейка, постеля от говежда кожа, тенджера, шиш за печене и чайник за мате. Матето е много разпространено питие в Южна Америка. Това е чаят на индианците. То се приготовлява от изсушени на огън листа, които се варят, и се пие подобно на американските питиета със сламка. По молба на Паганел Талкав приготви няколко чашки от това питие, което чудесно допълни обичайната им храна, и всички го намериха за много вкусно.

На другия ден, 30 октомври, слънцето изгря в червеникава мъгла и изсипа на земята най-жарките си лъчи. И наистина през деня щеше да бъде извънредно горещо, а за нещастие из равнината нямаше къде да се подслони човек. При все това пътешествениците продължиха смело на изток. На няколко пъти срещаха огромни стада, които от горещината нямаха сили да пасат и се излежаваха мързеливо. За пазачи или по-право за пастири не ставаше и дума. Тези безчислени стада от крави, бикове и волове се пазеха само от кучета, които имат навик, когато са жадни, да бозаят мляко от овцете. Впрочем биковете по тия места са по-кротки и нямат този инстинктивен ужас от червеното, който отличава европейските им събратя.

— Без съмнение, това е, защото пасат републиканска трева! — каза Паганел, очарован от своята прекалено френска духовитост.

Към пладне настъпиха някои промени в пампасите, които не можеха да убягнат от очи, изморени от еднообразието им. Тревите станаха по-редки. Те отстъпиха място на мършави репеи и на огромни бодили, високи девет стъпки, които биха ощастливили всички магарета на земята. Тук-там растяха ниски бодливи храсти с тъмнозелен цвят, които обичат сухите места. Досега влагата, задържана от глинестата почва на равнината, подхранваше пасбищата, които приличаха на голям зелен килим, плътен и разкошен. Но оттук нататък килимът, на места изтъркан и проскубан, показваше вътъка си и откриваше пред погледа бедността на почвата. Тия признаци на растяща суша не можеха да не направят впечатление и Талкав ги отбеляза.

— Аз не съм недоволен от тази промяна — каза Том Остин.

— Да гледаш непрекъснато трева и все трева, в края на краищата става непоносимо.

— Да, непрекъснато трева, но и непрекъснато вода — отговори майорът.

— О, вода не ни липсва — каза Уйлсън — и все ще намерим по пътя някоя рекичка.

Ако Паганел бе чул този отговор, нямаше да пропусне да отбележи, че между Колорадо и планините на провинция Аржентина реките са рядкост. Но в този момент той обясняваше на Гленарван едно явление, на което той му бе обърнал внимание.

От известно време въздухът изглеждаше наситен с миризма на пушек. А никъде на хоризонта не се виждаше огън, никакъв дим не издаваше далечен пожар. Това явление не можеше да се отдаде на естествена причина. Скоро миризмата на изгоряла трева стана толкова силна, че учуди всички освен Паганел и Тал-кав. Географът, който имаше отговор за всичко, даде на другарите си следното обяснение.

— Ние не виждаме огън — каза той, — а чувствуваме миризма на пушек. Но няма дим без огън, казва поговорката, която е вярна и за Америка, както и за Европа. Значи някъде гори. Само че пампасите са толкова равни, че нищо не пречи на въздушните течения и често се усеща миризма на запалена трева, която гори на седемдесет и пет мили оттук.

— Седемдесет и пет мили? — отвърна майорът недоверчиво.

— Точно толкова — потвърди Паганел. — Но добавям, че тия пожари обхващат големи пространства и често биват стихийни.

— Кой подпалва равнината? — запита Робърт.

— Понякога гръм, когато тревата е много изсъхнала от горещините. А понякога и самите индианци.

— С каква цел?

— Те твърдят — сам аз не знам доколко това твърдение е основателно, — че след пожар тревата в пампасите растяла по-добре. Това е начин да се засили почвата чрез пепелта. Аз обаче съм склонен да мисля, че с тия пожари те целят да унищожат милиардите кърлежи, тия паразити, които така много безпокоят стадата.

— Но този енергичен способ — каза майорът — сигурно убива и част от добитъка, който скита из равнината.

— Да, много животни изгарят; но какво значение има това в сравнение с общия им брой?

— Малко ме е грижа за тях — каза Мак Набс, — това е тяхна работа, но мисля за пътешествениците, които минават през пампасите. Няма ли опасност те да бъдат изненадани и обгърнати от огъня?

— Как не! — извика Паганел с израз на видимо задоволство. — Това се случва понякога и що се отнася до мене, с удоволствие бих присъствувал на подобно зрелище.

— Това е то нашият учен — отговори Гленарван. — От любов към науката е готов и жив да изгори.

— О, съвсем не, драги Гленарван, но всеки е чел Купер и знае от неговия „Кожен чорап“ как да спира разпространението на пожар, като изскубе тревата в един район от няколко туаза околовръст. Нищо по-просто от това. Затуй не се страхувам от приближаването на пожар и го желая от все сърце.

Но желанието на Паганел не можа да се осъществи и ако той се изпече наполовина, то беше само от топлината на слънцето, което излъчваше непоносима горещина. Конете се задъхваха от тази тропическа температура. За сянка нямаше никаква надежда освен от някое случайно облаче, което за момент закриваше огнения диск. Тогава сянката бягаше по гладката земя, а ездачите подтикваха конете и се стараеха да се задържат в обсега на хладното петно, което западният вятър гонеше пред тях. Но конете, бързо изпреварени, оставаха назад и разбуденото светило започваше наново да ръси със своя огнен дъжд обгорената почна на пампасите.

Когато Уйлсън каза, че няма да останат без вода, той не бе държал сметка за неутолимата жажда, която измъчваше другарите му през този ден. А когато добави, че по пътя ще срещнат рекичка, той бе малко прибързан. И наистина не само липсваха рекички, защото напълно равната почва не им даваше възможност да образуват корита, но и изкопаните от индианците изку-ствени водоеми бяха пресъхнали. Като виждаше как признаците на сушата се увеличават от миля на миля, Паганел обърна внимание на Талкав и го запита къде мисли да намери вода.

— В езерото Салинас — отговори индианецът.

— А кога ще стигнем там?

— Утре вечер.

Привечер пътешествениците спряха след един преход от тридесет мили. Всички разчитаха на спокоен сън, за да възстановят силите си след дневната умора. Но тъкмо това не стана поради облаците комари и папатаци. Присъствието на тези насекоми предвещаваше промяна на вятъра, който наистина скоро промени посоката си и задуха от север. Тези проклети животинки обикновено изчезват, когато задуха южен или югозападен вятър.

Ако майорът запазваше спокойствие дори и всред дребните несгоди на живота, Паганел, обратното, негодуваше против закачките на съдбата. Той проклинаше и комари, папатаци, и много съжаляваше, че няма кисела вода, за да облекчи сърбежите от многобройните ухапвания. Макар че майорът се опитваше да го успокои, казвайки му, че трябва да е щастлив, понеже от тристата хиляди различни видове насекоми, които познават естествениците, има разправия само с два от тях, Паганел се събуди в лошо настроение. Все пак той не остави да го молят, за да тръгне рано сутринта, трябваше още същия ден да стигнат до езерото Салинас. Конете бяха много уморени. Те умираха от жажда и макар че ездачите се лишаваха от вода, за да има за тях, дажбата им бе съвсем ограничена. Сушата беше още по-голяма, а горещината с облаците прах, носени от северния вятър, този самум на пампасите, още по-нетърпима.

През деня еднообразието на пътуването бе прекъснато за момент. Мълреди, който яздеше напред, се върна и съобщи, че към тях се приближава група индианци. Тази среща бе оценена различно. Гленарван помисли за сведенията, които туземците можеха да му дадат за корабокрушенците от „Британия“. Талкав, от своя страна, никак не се зарадва, че ще се срещне с индианци чергари. Той ги смяташе за разбойници и крадци и предпочиташе да ги избегне. По негова заповед малкият отряд се групира и оръжията бяха заредени. Трябваше да бъдат подготвени за всичко.

Скоро се показа и групата индианци. Тя се състоеше само от десетина туземци, което успокои патагонеца. Индианците се приближиха на стотина крачки и се виждаха много ясно. Те принадлежаха към оная раса пампаски индианци, която генерал Розас бе изтребил в 1833 година. С високи изпъкнали чела, едри и с маслинен цвят на кожата, те бяха красиви представители на индианската раса. Бяха облечени в кожи от гуанако и муфети60 и въоръжени с копия, дълги до двадесет стъпки, ножове, прашки, бола и ласо. Ловкостта, с която управляваха конете си, показваше, че са отлични ездачи.

Те спряха на стотина крачки и изглежда се съвещаваха, като викаха и ръкомахаха. Гленарван тръгна към тях. Но не бе изминал и няколко метра, когато групата обърна конете си и изчезна невероятно бързо. Изтощените коне на пътешествениците не биха могли да ги стигнат.

— Страхливци! — се провикна Паганел.

— Не са много честни, щом като бягат така бързо — каза Мак Набс.

— Какви са тия индианци? — попита Паганел.

— Гаучо — отговори патагонецът.

— Гаучо — поде Паганел, като се обърна към другарите си. — Гаучо! Нямаше нужда да взимаме толкова предпазни мерки. Не е имало нищо страшно.

— Защо? — попита майорът.

— Защото гаучото са безобидни селяни.

— Така ли мислите, Паганел?

— Разбира се, те са ни взели за разбойници и побягнаха.

— Аз мисля по-скоро, че не посмяха да ни нападнат — отговори Гленарван, много огорчен, че не можа да влезе във връзка с тия туземци, па каквито и да бяха те.

— Това е и моето мнение — каза майорът, — защото, ако се не лъжа, тия гаучо не само не са безобидни, а, напротив, явни и опасни разбойници.

— А, само това не! — извика Паганел.

И той започна живо да спори по този етнологически въпрос, толкова живо, че предизвика дори майора и си навлече една забележка, напълно необичайна за споровете на Мак Набс.

— Мисля, че се лъжете, Паганел.

— Да се лъжа? — отвърна ученият.

— Да. Самият Талкав взе тия индианци за разбойници, а Талкав познава добре работите.

— Но този път Талкав се излъга — възрази Паганел доста рязко. — Гаучо са земеделци, пастири и нищо повече. Аз самият съм го писал в една доста известна брошура върху индианците от пампасите.

— Е, добре, направили сте грешка, господин Паганел.

— Аз да направя грешка, господин Мак Набс?

— От разсеяност може би — отвърна майорът настоятелно — и ще се коригирате, като внесете поправки в следващото издание.

Паганел, много засегнат, че оспорват и дори се шегуват с неговите географски познания, започна да се дразни.

— Знайте, господине — каза той, — че моите книги нямат нужда от подобни поправки.

— Имат нужда поне в този случай — заинати се на свой ред Мак Набс.

— Господине, днес ми изглеждате доста заядлив! — сопна се Паганел.

— А аз намирам, че сте малко кисел! — отвърна майорът.

Спорът вземаше неочаквани размери, и то за дреболия, която не си заслужаваше. Гленарван реши, че е време да се намеси.

— Ясно е — каза той, — че единият от вас е заядлив, а другият придирчив, нещо, което ме учудва и у двама ви.

Патагонецът, без да разбира причината за спора, лесно схвана, че двамата приятели се разправят. Той се усмихна и каза спокойно.

— Това е от северния вятър.

— От северния вятър ли! — провикна се Паганел. — Какво общо има северният вятър с нашия спор?

— Точно така е — отговори Гленарван. — Северният вятър е причина за вашето лошо настроение. Чувал съм, че в Южна Америка той действувал много раздразнително върху нервната система.

— Кълна се в свети Патрик, Едуард, че вие сте прав! — каза майорът и избухна в силен смях.

Но Паганел, наистина възбуден, не искаше да прекрати спора и се нахвърли върху Гленарван, чиято намеса му се стори доста шеговита.

— Значи така, милорде — каза той, — нервната ми система била раздразнена?

— Да, Паганел, причината е северният вятър, един вятър, който подобно на „трамонтано“ в околностите на Рим кара да се вършат доста престъпления в пампасите.

— Престъпления! — възмути се ученият. — Нима имам вид на човек, който иска да извърши престъпление.

— Не казвам точно това.

— Кажете тогава, че искам да ви убия!

— О — Гленарван не можа да сдържи смеха си, — страх ме е. За щастие северният вятър не трае повече от един ден.

Този отговор предизвика общ смях. Тогава Паганел пришпори коня си и препусна напред, за да разсее лошото си настроение. Четвърт час по-късно той бе забравил всичко.

В осем часа вечерта Талкав, който бе избързал напред, съобщи, че се забелязват очертанията на толкова желаното езеро. Четвърт час след това пътешествениците се спускаха по брега на Салинас. Но тук ги очакваше пълно разочарование. Езерото беше пресъхнало.

Глава XVIIIТЪРСЕНЕ НА ВОДА

Езерото Салинас завършва цяла редица лагуни, които са свързани с планините Вентана и Гуамини. По-рано тук са идвали от Буенос Айрес многобройни експедиции, за да се снабдяват със сол, която водите на езерото съдържат в голямо количество. Сега обаче водата се бе изпарила от палещата жега и всичката сол, която тя съдържаше, бе заседнала на дъното. Езерото представляваше едно огромно лъскаво огледало.

Когато Талкав говореше за вода за пиене от езерото Салинас, той всъщност имаше предвид сладководните рекички, които на много места се спускаха в него. Но в този момент и притоците бяха пресъхнали. Жаркото слънце бе изпило всичко. Оттук и общото униние, когато ожаднелият отряд стигна до сухите брегове на Салинас. Трябваше да се вземе някакво решение. Малкото вода, останала в меховете, беше полуразвалена и не можеше да се пие. Жаждата започна да се чувствува жестоко. Гладът и умората изчезваха пред тази насъщна нужда. Една „рука“, нещо като палатка от кожа, изпъната в една долчинка и изоставена от туземците, послужи на изтощените пътници за подслон, докато конете, налягали по тинестия бряг на езерото, дъвчеха с отвращение морските треви и изсъхналата тръстика.

Когато всички се настаниха в палатката, Паганел заговори с Талкав и го запита какво, според него, следва да се предприеме. Между географа и индианеца се поведе бърз разговор, от който Гленарван разбра някои думи. Талкав говореше спокойно. Паганел ръкомахаше за двама. Диалогът продължи няколко минути и когато завърши, патагонецът скръсти ръце.

— Какво каза? — запита Гленарван. — Доколкото разбрах, той ни съветва да се разделим.

— Да, на две групи — отговори Паганел. — Тия от нас, чиито коне, смазани от умора и жажда, едва се движат, да продължат, криво-ляво, пътя по тридесет и седмия паралел. А останалите, чиито коне са в по-добро състояние, ще избързат в същата посока до реката Гуамини, която се влива в езерото Сан Лукас, на тридесет и една миля оттук. Ако там има достатъчно вода, ще дочакат другарите си на брега на Гуамини. Ако пък и там няма вода, тогава ще се върнат да пресрещнат другите, за да им спестят едно излишно пътуване.

— А тогава? — запита Том Остин.

— Тогава ще бъдем принудени да се спуснем седемдесет и пет мили на юг до първите разклонения на сиера Вентана, където има много реки.

— Съветът е добър — отговори Гленарван — и ще го последваме незабавно. Моят кон не страда много от липсата на вода и предлагам аз да придружа Талкав.

— О, милорде, вземете ме с вас — каза Робърт, сякаш ставаше дума за приятна разходка.

— Но ще можеш ли да ни следваш, дете мое?

— Да! Аз имам добър кон, който само чака да върви напред. Вземете ме…милорде… Много ви моля.

— Добре, тогава ела с нас, моето момче — каза Гленарван, зарадван, че няма да се раздели с Робърт. — Ние тримата — добави той — ще бъдем много несръчни, ако не открием прясна и бистра вода.

— Ами аз? — попита Паганел.

— О, вие, драги Паганел — отговори майорът, — вие трябва да останете с резервния отряд. Познавате много добре тридесет и седмия паралел, реката Гуамини, целите пампаси и не бива да ни изоставяте. Нито Мълреди, нито Уйлсън, нито аз сме в състояние да намерим сами Талкав на определеното място, а под знамето на храбрия Жак Паганел ще вървим с доверие.

— Примирявам се — отговори географът, много поласкан, че му поверяват върховно командуване.

— Но никаква разсеяност! — добави майорът. — Да не ни отведете някъде, където няма какво да правим, например да ни върнете на брега на Тихия океан!

— Впрочем вие го заслужавате, непоносими майоре — отговори Паганел, смеейки се. — Но, драги Гленарван, кажете ми, как ще разговаряте с Талкав?

— Мисля — отговори Гленарван, — че патагонецът и аз не ще имаме нужда да говорим. Впрочем с няколкото испански думи, които знам, ще съумея в случай на нужда да му кажа какво мисля и да разбера отговора му.

— Тогава вървете, достойни ми приятелю — отговори Паганел.

— Но преди това да вечеряме и ако е възможно, да поспим до часа на тръгването — каза Гленарван.

Вечеряха, без да пият, което не беше много освежително, и след това по липса на друго спаха. Паганел сънува потоци, водопади, рекички, реки, езера, ручеи, та дори и пълни кани, с една дума, всичко, което обикновено съдържа вода за пиене. Това бе истински кошмар.

На другия ден в шест часа сутринта конете на Талкав, Гленарван и Робърт бяха оседлани. Дадоха им да изпият последната дажба вода, която те погълнаха повече от добро желание, отколкото с доволство, защото водата бе много вмирисана. След това тримата ездачи яхнаха конете.

— До скоро виждане! — извикаха майорът, Остин, Уйлсън и Мълреди.

— И най-вече гледайте да не се върнете! — добави Паганел.

Скоро патагонецът, Гленарван и Робърт със свити сърца загубиха от погледа си останалата част от отряда, поверена на прозорливостта на географа.

Пустинята на езерото Салинас — „Desertio de las Salinas“, през която минаваха, е глинеста равнина, покрита с хилави храсталаци, високи десетина стъпки, дребни мимози, които индианците наричат „курамамел“ и „юмес“, малки храсти, богати със сода. Тук-таме широки петна кристализирана сол отразяваха с необикновена сила слънчевите лъчи. Окото можеше лесно да се излъже и да вземе тия „баресос“61 за повърхности, сковани от страшен студ, но палещото слънце бързо разсейваше тази заблуда. Все пак контрастът между безплодната и изгоряла от слънцето почва и тия искрящи петна придаваше на тази пустиня много особен вид, който беше интересен за очите.

На осемдесет мили по на юг изгледът на сиера Вентана, към която при евентуално пресъхване на Гуамини може би пътешествениците щяха да се принудят да тръгнат, беше съвсем различен. Тази местност, изследвана в 1835 година от капитан Фин Рой, който командуваше тогава експедицията на „Бигл“, е необикновено плодородна. Тук се намират най-хубавите пасбища от цялата индианска земя. Северозападните склонове на планините са покрити с буйна трева и се спускат сред гори, богати с различни видове дървета. Тук има „алгаробо“, един вид рожково дърво, чийто плод, изсушен и смлян, служи за приготвяне на хляб, който индианците много обичат: бяло „кебрачо“ с дълги и гъвкави клони, които падат подобно на плачущите върби в Европа; червено „кебрачо“, чието дърво е необикновено твърдо; „наудубай“, което се запалва извънредно лесно и често причинява страшни пожари; „вираро“, чиито виолетови цветове са разположени във форма на пирамида, и най-сетне „тимбо“, короната на което се издига до осемдесет стъпки височина и образува нещо като огромен чадър, под който могат да се скрият от слънцето цели стада. Много пъти аржентинците са опитвали да колонизират тази богата област, но нито веднъж не са успели да победят враждебността на индианците.

Бездруго трябваше да се предполага, че от склоновете на планината се спускат пълноводни реки, които докарват необходимата за такова плодородие влага. И наистина и при най-голяма суша тия реки не пресъхват. Но за да стигне човек до тях, трябва да слезе на сто и тридесет мили на юг. Талкав имаше право, като се насочваше първо към Гуамини, която, без да го отклонява от пътя, се намираше на много по-малко разстояние.

Трите коня препускаха бързо. Тия прекрасни животни чувствуваха по инстинкт къде ги водят господарите им. Особено Таука проявяваше едно юначество, което нито умората, нито жаждата можеха да сломят. Той прелиташе като птица над пресъхналите ручеи и храстите „кура-мамел“ и весело цвилеше. Конете на Гленарван и Робърт, макар и по-тромави, но увлечени от неговия пример, го следваха смело. Талкав, неподвижен на седлото, даваше на спътниците си примера, който Таука даваше на своите събратя.

Патагонецът често извръщаше глава, за да погледне Робърт.

Като виждаше момчето, седнало здраво на седлото, с гъвкави хълбоци, наведени рамене, краката естествено отпуснати и коленете притиснати до седлото, той изразяваше задоволство си с насърчителни възгласи. И наистина Робърт Грант се проявяваше като отличен ездач и заслужаваше похвалите на индианеца.

— Браво, Робърт — казваше Гленарван, — изглежда, че Талкав те поздравява! Той ти се възхищава, момчето ми!

— За какво, милорде?

— За добрата ти езда.

— О, аз само се държа здраво и това е всичко — отвърна Робърт и се изчерви от удоволствие, че го хвалят.

— Това е най-важното, Робърт — отговори Гленарвап, — но ти си много скромен и аз ти предсказвам, че ще станеш отличен спортист.

— Добре — отвърна Робърт, като се смееше, — а какво ще каже татко, който иска да ме прави моряк?

— Едното не пречи на другото. Ако всички ездачи не могат да бъдат добри моряци, всички моряци могат да станат добри ездачи. Като седиш на напречниците, свикваш да се държиш добре. А умението да научиш коня да ти се подчинява, да прави странични и кръгови движения, това е напълно естествено и идва от само себе си.

— Горкият татко — отговори Робърт. — Ах, колко много ще ви бъде той признателен, милорде, когато го спасите!

— А ти много ли го обичаш, Робърт?

— Да, милорде. Татко беше толкова добър със сестра ми и с мене! Той мислеше само за нас! От всяко свое пътуване ни донасяше спомени от страните, които посещаваше, и което беше по-скъпо от всичко, милувки и нежни думи. О, когато го опознаете, вие също ще го обикнете! Мери прилича на него. И той говори сладко като нея. За моряк това е странно, нали?

— Да, Робърт, доста странно — отговори Гленарван.

— Аз още го виждам — продължи детето, сякаш говореше на себе си. — Добрият и славен татко! Когато бях малък, той ме приспиваше на коленете си и ми тананикаше винаги една стара шотландска мелодия, която възпява езерата в нашата страна. Понякога си припомням мелодията, но смътно. И Мери също. Ах, милорде, колко много го обичахме! Струва ми се, че човек трябва да бъде малък, за да обича така силно баща си!

— И голям, за да го почита, мило дете — отговори Гленарван, трогнат от думите, бликнали от това младо сърце.

По време на тоя разговор конете бяха спрели да препускат и вървяха ходом.

— Нали ще го намерим? — каза Робърт след няколко минути мълчание.

— Да, ще го намерим — отговори Гленарван. — Талкав ни насочи по следите му, а аз имам доверие в него.

— Прекрасен индианец е Талкав — каза детето.

— Несъмнено.

— А знаете ли още нещо, милорде?

— Кажи какво и после ще ти отговоря.

— То е, че с вас има само чудесни хора! Мисис Елена, която толкова много обичам, майорът със спокойния си израз, капитан Манглс, господин Паганел и моряците на „Дънкан“, толкова смели и толкова предани!

— Да, зная това, момчето ми — отговори Гленарван.

— А знаете ли, че вие сте най-добрият от всички?

— А, виж, това не знам!

— Е добре, трябва да го научите, милорде — отговори Робърт, като хвана ръката на лорда и я целуна.

Гленарван поклати леко глава, но разговорът не продължи, защото Талкав им направи знак да побързат. Те бяха изостанали, а нямаше време за губене и трябваше да се помисли за тия, които ги чакаха.

Засилиха хода, но скоро стана ясно, че освен Таука другите коне не ще издържат дълго на това темпо. На пладне трябваше да им се даде един час почивка. Бяха капнали и отказваха да ядат алфафарес, нещо като люцерна, но слаба и изгоряла от слънцето.

Гленарван започна да се тревожи. Признаците на сушата не намаляваха и липсата на вода можеше да има катастрофални последици. Талкав не казваше нищо и навярно си мислеше, че преди да види дали Гуамини е пресъхнала, няма защо да се отдава на отчаяние, ако въобще някога индианец е изпитвал това чувство.

Тръгнаха наново и конете, волею-неволю, с помощта на шпорите и камшика трябваше да продължат напред, но само ходом. Повече от това те не бяха в състояние да направят.

Талкав можеше лесно да избърза, защото за няколко часа Таука би го отнесъл до брега на реката. И той сигурно беше помислил за това, но не искаше да изостави двамата си спътници сами всред тази пустиня и за да не ги изпревари, принуди коня си да намали хода.

Конят на Талкав се съгласи да тръгне ходом не без съпротива. Той се изправяше на задните си крака и силно цвилеше. За да го подчини, господарят му трябваше да употреби не толкова сила, колкото думи. Талкав говореше на коня си като на човек и Таука, ако не му отговаряше, поне го разбираше. Трябва да се предполага, че патагонецът бе изтъкнал много сериозни съображения, защото, след като „поспори“ известно време, Таука се съгласи с неговите доводи и се подчини, но продължи да гризе юздата си.

Ако Таука бе разбрал Талкав, Талкав също разбираше коня си. Умното животно, подтиквано от някакъв висш инстинкт, бе почувствувало влага във въздуха. То я вдишваше жадно, мляскаше и движеше езика си, като че ли беше го потопил в някаква живителна течност. Патагонецът не можеше да се излъже: водата не беше далеч!

И той насърчи спътниците си, като им обясни нетърпението на Таука, което скоро и другите два коня разбраха. Те напрегнаха последни сили и препуснаха в галоп след индианеца. Към три часа в една падина се показа бяла ивица. Тя трептеше под слънчевите лъчи.

— Вода! — възкликна Гленарван.

— Вода! Да, вода! — извика Робърт.

Нямаше вече нужда да подканват конете си. Бедните животни бяха почувствували прилив на нови сили и се втурнаха стремглаво напред. Само за няколко минути те достигнаха Гуамини и както бяха оседлани, се потопиха в живителните води.

Макар и не по собствено желание господарите им ги последваха и се окъпаха, без да искат, нещо, от което не мислеха да се оплакват.

— Ей, че е хубаво! — казваше Робърт, като жадно пиеше вода от самата река.

— Бъди въздържан, момчето ми! — съветваше го Гленарван, който сам не даваше пример за това.

Чуваше се само шумът от бързи глътки.

Самият Талкав пи спокойно, без да бърза, на малки глътки, но „дълги като ласо“, както се изразяват патагонците. Той не спираше и имаше опасност, че ще изпие цялата река.

— Най-сетне — каза Гленарван — нашите приятели няма да бъдат измамени в надеждите си. Сега е сигурно, че като дойдат тук, ще намерят прясна вода в изобилие, ако, разбира се, Талкав не я изпие всичката.

— Не можем ли да ги пресрещнем! — запита Робърт. — Така ще им спестим няколко часа тревога и страдание.

— Безспорно, моето момче, но как ще пренесем водата? Меховете останаха у Уйлсън. Не, по-добре да ги дочакаме, както е уговорено. Като се пресметне необходимото време и като се има предвид, че конете можеха да вървят само ходом, нашите приятели ще бъдат тук през нощта. Трябва да им приготвим добра вечеря и добро място за спане.

Талкав не дочака предложението на Гленарван, за да потърси място за нощуване. Той има щастието да намери на самия бряг на реката една „рамада“, нещо като кошара за добитък, оградена от трите страни. Мястото беше удобно, ако не се страхуваш да спиш на открито, а това бе най-малката грижа на спътниците на Талкав. Те и не потърсиха по-добро място и се излегнаха на слънце да изсушат прогизналите си дрехи.

— Е добре — каза Гленарван, — понеже вече си имаме убежище, трябва да помислим за вечерята. Приятелите ни трябва да бъдат доволни от разузнавачите, които изпратиха напред, и съм сигурен, че няма да има от какво да се оплакват. Мисля, че един час лов няма да е загубено време. Готов ли си, Робърт?

— Да, милорде — отговори момчето, като стана с пушка в ръка.

Тази идея дойде на Гленарван, защото бреговете на Гуамини сякаш бяха сборно място на дивеча от цялата околност. Виждаха се как излитат цели ята „тинамус“, един вид червени яребици, които живеят само в пампасите, черни лещарки, една разновидност на дъждосвирец, наречен „теру-теру“, жълти дърдавци и водни кокошки с великолепни зелени пера. Четириноги не се показваха, но Талкав посочи близките високи треви и гъсти бранища и даде да се разбере, че се крият там. Ловците трябваше да направят само няколко крачки и да се озоват в най-богатото с дивеч място на света.

Ловът започна и като изоставиха на първо време пернатите в полза на четириногите, насочиха първите изстрели по едрия дивеч на пампасите. Много скоро наизскачаха пред тях стотици сърни и гуанако, подобни на ония, които бяха връхлетели върху тях на върха на Кордилерите. Но тези страхливи животни побягнаха с такава бързина, че бе невъзможно да се приближат до тях на един изстрел. Ловците тогава се обърнаха към друг, по-малко бърз дивеч, но който по вкус не отстъпваше на останалия. Бяха убити дванадесетина червени яребици и дърдавци, а Гленарван много сръчно улучи едно пекари или „тай-тетр“, дебелокожо с кафеникава козина, което си струваше труда, защото месото му е много вкусно.

За по-малко от половин час, без да се уморят, ловците убиха толкова дивеч, колкото им трябваше. Робърт също не изостана и уби едно интересно животно от рода на непълнозъбите бозайници, едно „армадийо“, нещо като броненосец, покрит с черупка от подвижни костени пластинки, което бе дълго стъпка и половина. Талкав пък даде на другарите си възможност да видят как се лови „нанду“, един вид щраусова птица, която живее само в пампасите и чиято бързина е изключителна.

Индианецът не се опита да хитрува с това толкова бързо животно. Той впусна Таука в галоп право срещу него, за да го достигне веднага, защото, ако първата атака не успееше, птицата щеше скоро да измори и кон, и ездач със своите бързи криволичения. Като достигна на необходимото разстояние, Талкав метна силно своите болас, и то толкова сръчно, че те се усукаха около краката на щрауса и парализираха движенията му. След няколко секунди птицата лежеше мъртва.

Пренесоха в рамадата яребиците, щрауса на Талкав, пекарито на Гленарван и армадийото на Робърт. Щраусът и пекарито бяха приготвени веднага, т.е., одраха им твърдите кожи и ги нарязаха на тънки парчета. А армадийото, ценно животно, защото носи скарата със себе си, бе поставено в собствената му черупка на жарта.

Тримата ловци изядоха за вечеря само яребиците, като запазиха за приятелите си останалото месо.

Не забравиха и конете. В рамадата имаше голямо количество суха трева, която им послужи и за храна, и за постелка. Когато всичко беше готово, Гленарван, Робърт и индианецът се обвиха в своите пънчос и се излегнаха върху една постелка от алфафарес, обикновеното легло на ловците в пампасите.

Глава XIXЧЕРВЕНИТЕ ВЪЛЦИ

Настъпи нощта. Нощ на новолуние, в която месецът е невидим за всички обитатели на земята. Равнината бе озарена само от трепкащата светлина на звездите. На хоризонта съзвездията на Зодиака гаснеха в по-тъмна мъглявост. Водите на Гуамини течаха безшумно като дълга ивица дървено масло, която се хлъзга по мраморна повърхност. Птици, четириноги и влечуги си почиваха от дневната умора и над необятното пространство на пампасите цареше пустинно мълчание.

Гленарван, Робърт и Талкав се бяха подчинили на общия закон. Изтегнати върху дебел пласт люцерна, те спяха дълбок сън. Конете, капнали от умора, бяха легнали на земята. Само Таука, като истински чистокръвен кон, спеше прав, стъпил здраво на четирите си крака, горд в покой, както и в движение, и готов да полети при първия знак на своя господар. Пълно спокойствие цареше в рамадата. Главните на нощния огън малко по малко гаснеха и хвърляха последни светлини в мълчаливата тъмнина.

Към девет часа след кратък сън индианецът се събуди. Очите му се втренчиха под свитите вежди и слухът му се насочи към равнината. Ясно беше, че той търсеше да долови някакъв недоловим звук. Скоро на лицето му, обикновено равнодушно, се изписа смътно безпокойство. Беше ли усетил приближаването на скитници индианци, или близостта на ягуари, водни тигри или други опасни хищници, които не са рядкост около реките? Последното предположение, изглежда, му се стори най-възможно, защото хвърли бърз поглед към натрупаните в кошарата запаси от гориво, и безпокойството му се увеличи. И наистина постланата по земята суха люцерна щеше да изгори бърже и не би могла да спре за дълго време дръзки хищници.

При това положение на Талкав оставаше само да чака събитията и той зачака. Полуизтегнат, с глава подпряна на ръцете, с лакти на коленете, с втренчен поглед, той бе застанал в позата на човек, току-що събуден от внезапна тревога.

Измина цял час. Всеки друг на мястото на Талкав, успокоен от околната тишина, би легнал отново да спи. Но там, където чужденецът не би заподозрил нищо, свръхвъзбудените сетива и природният инстинкт на индианеца предугаждаха близка опасност.

Докато Талкав се вслушваше и дебнеше, Таука изцвили глухо и насочи ноздрите си към отвора на оградата. Патагонецът се изправи изведнъж.

— Таука подуши някакъв неприятел — каза той.

Индианецът стана и отиде да разгледа внимателно равнината.

Тишината продължаваше да цари, но не и спокойствието. Талкав забеляза сенки, които безшумно се хлъзгаха между храсталаците на „кура-мамел“. Тук-таме блестяха светли точки, които се кръстосваха във всички посоки, и ту гаснеха, ту се запалваха наново. Би казал човек, танц на фантастични лампио-ни върху огледалната повърхност на огромна лагуна. Чужденец би взел сигурно тия хвърчащи искри за светулки, които блестят през нощта на много места из пампасите, но Талкав не се излъга. Той разбра какви врагове имаше насреща си, напълни карабината и застана на пост до първите колове на оградата.

Не чака дълго. Изведнъж в пампасите се разнесе странен вик, смес от лай и вой. Отговори му гърмежът на карабината, който бе последван от стотици ужасни ревове.

Гленарван и Робърт, внезапно събудени, скочиха.

— Какво има? — извика младият Грант.

— Индианци ли? — попита Гленарван.

— Не — отговори Талкав, — „агуарас“, Робърт погледпа Гленарван.

— Агуарас? — повтори той.

— Да — отговори Гленарван, — червените вълци на пампасите.

И двамата сграбчиха оръжията си и се присъединиха към индианеца. Той им показа равнината, откъдето се чуваше страхотен концерт от виене.

Робърт неволно се дръпна крачка назад.

— Страхуваш ли се от вълците, момчето ми? — завита го Гленарван.

— Не, милорде — отговори решително Робърт. — Впрочем до вас от никого не ме е страх.

— Толкова по-добре. Агуарите не са много опасни животни и ако не беше големият им брой, нямаше дори да им обърна внимание.

— Какво значение има това! — отговори Робърт. — Ние сме добре въоръжени, нека дойдат!

— И ще бъдат добре посрещнати!

Говорейки така, Гленарван искаше да успокои момчето, но мислеше със скрита тревога за тази глутница хищници, разбесували се през нощта. Те може би бяха стотици, а трима души, колкото и добре да бяха въоръжени, не можеха да се борят успешно с такъв голям брой зверове.

Когато патагонецът произнесе думата „агуарас“, Гленарван позна веднага името, с което индианците от пампасите наричат червените вълци. Този хищник, „canis jubatus“, е голям колкото куче и има глава на лисица. Козината му е червена като канела, а на гърба му, от главата до опашката, се проточва черна грива. Това животно е много пъргаво и много яко. То живее главно по блатистите места и преследва с плаване водния дивеч. През деня спи в леговището си и излиза на лов нощем. От него се боят особено много в „естанциите“62, където се отглеждат стада, защото, когато изгладнее, напада и едър добитък и нанася големи яреди. Когато е сам, агуарът не е опасен. Но когато са на глутница и са изгладнели, агуарите са по-опасни от кугуарите или ягуарите, с които човек може да се бори лице срещу лице.

По воя, който се разнасяше из пампасите, и по множеството сенки, които подскачаха в равнината, Гленарван не можеше да се мами за броя червени вълци, събрани на брега на Гуамини. Животните бяха подушили сигурна плячка, конско или човешко месо, и никое от тях нямаше да се прибере в леговището си, преди да е получило своя дял. Положението беше извънредно тревожно.

Вълците постепенно стягаха обръча. Конете се бяха събудили и проявяваха признаци на голям страх. Само Таука биеше земята с крак и се мъчеше да скъса юлара си, готов да избяга. Господарят му успяваше да го усмири само като му подсвиркваше продължително.

Гленарван и Робърт бяха застанали така, че да пазят входа на рамадата. С пълни карабини те се готвеха да стрелят върху първата редица агуари и се прицелваха вече, когато Талкав им дръпна пушките.

— Какво иска Талкав? — запита Робърт.

— Забранява ни да стреляме! — отговори Гленарван.

— Защо?

— Може би смята, че още не е настъпил моментът.

Но не това беше съображението, което заставяше индианеца да действува така, а една по-важна причина, която Гленарван разбра, щом Талкав вдигна и обърна барутницата си и показа, че е почти празна.

— Тогава? — попита Робърт.

— Тогава трябва да пестим мунициите. Днешният лов ни струва скъпо и сега нямаме достатъчно барут и куршуми. Не ни остава и за двадесетина изстрела.

Момчето не отговори.

— Страхуваш ли се, Робърт?

— Не, милорде.

— Добре, момчето ми.

В този момент се разнесе нов изстрел. Талкав бе повалил един от по-дръзките неприятели. Вълците, които напредваха в гъсти редици, се отдръпнаха и се струпаха на стотина крачки от оградата.

Веднага по даден от индианеца знак Гленарван зае мястото му, а Талкав събра постилките, тревата, с една дума, всичко, което можеше да гори, натрупа ги на входа на рамадата и хвърли върху тях горящ въглен. Скоро върху черния фон на небето се издигна завеса от пламъци, през чиито пролуки се показа равнината, ярко осветена от големи подвижни отблясъци. Сега Гленарван можа да прецени с какво безбройно число хищници трябваше да се борят. Никога толкова много вълци не се бяха събирали заедно, нито така озверени за плячка. Огнената преграда, която Талкав им противопостави, ги спря, но и удвои яростта им. Някои от тях се приближиха до самия огън, но си изгориха лапите.

От време на време трябваше по някой нов изстрел, за да се спре тази виеща глутница, и след час на земята лежаха петнадесетина трупа.

За момента положението на обсадените беше сравнително по-малко опасно. Докато имаха муниции и докато огнената преграда закриляше входа на рамадата, нападателят не беше опасен. Но какво щеше да стане по-късно, когато тия средства за отблъскване на глутницата щяха да липсват?

Гленарван погледна Робърт и сърцето му се сви. Той не мислеше за себе си, а само за нещастното дете, което проявяваше неприсъщо за годините му мъжество. Робърт беше бледен, но ръцете му не изпущаха оръжието и той чакаше смело настъплението на раздразнените вълци.

Като обмисли хладнокръвно положението, Гленарван реши, че трябва да се предприеме нещо решително.

— След един час — каза той — няма да имаме вече нито барут, нито куршуми, нито огън. Но ние не трябва да чакаме този момент, за да решим какво да правим.

Той се върна при Талкав и като си припомни няколкото испански думи, които знаеше, започна с него разговор, често прекъсван от изстрели.

Двамата мъже успяха да се разберат, но не без мъка. За щастие Гленарван познаваше навиците на червените вълци, иначе нямаше да може да изтълкува думите и жестовете на патагонеца.

Все пак мина четвърт час, преди той да може да предаде на Робърт отговора на Талкав. Гленарван бе разпитал индианеца върху тяхното почти безнадеждно положение.

— И какво отговори той? — запита Робърт Грант.

— Той каза, че на всяка цена трябва да удържим до съмване. Агуарът излиза само нощем и щом съмне, се прибира в леговището си. Това са вълци на мрака, подло животно, което се страхува от дневната светлина, един четириног бухал!

— Добре, да се отбраняваме до разсъмване!

— Да, момчето ми, и с ножове, когато свършим куршумите.

Талкав вече бе показал това на дело и щом някой вълк се доближаваше до огъня, патагонецът протягаше дългата си въоръжена ръка през пламъците и я издърпваше червена от кръв.

Но защитните средства бяха на привършване. Към два часа сутринта Талкав хвърли в огъня последния наръч гориво и на обсадените оставаше пълнеж само за още пет изстрела.

Гленарван се огледа наоколо отчаян.

Той помисли за детето до него, за другарите си, за всички, които обичаше. Робърт не казваше нищо. Може би в доверчивото му въображение опасността не изглеждаше така неизбежна. Но Гленарван мислеше и за него и си представяше ужасната картина, вече неизбежна, да бъде разкъсан жив! Той не сдържа вълнението си, притегли детето до себе си, притисна го до гърдите си и го целуна по челото, а в това време от очите му неволно потекоха сълзи.

Рооърт го погледна и се усмихна.

— Аз не се боя! — каза той.

— Не, детето ми, не — отвърна Гленарван, — и имаш право. След два часа ще съмне и ние ще бъдем спасени! — Браво, Тал-кав, браво, храбри патагонецо! — провикна се той в момента, когато индианецът повали с приклада на пушката си два огромни вълка, които се опитваха да прекосят огнената преграда.

Но в този момент замиращата в огнището светлина му откри глутницата агуари, които в гъсти редици се готвеха да нападнат рамадата.

Развръзката на тази кървава драма наближаваше. Огънят поради липса на гориво гаснеше малко по малко. Пламъците намаляваха. Осветената досега равнина започна да тъмнее и в мрака се появиха отново святкащите очи на червените вълци. Още няколко минути и цялата глутница щеше да се втурне в рамадата.

Талкав изпразни за последен път карабината си и повали още един неприятел. Той нямаше муниции, скръсти ръце и отпусна глава на гърдите си. Изглежда, размишляваше мълчаливо. Дали търсеше някакъв смел, неосъществим, отчаян начин за отблъскване на бясната глутница? Гленарван не смееше да го запита.

В този момент настъпи някаква промяна в нападението на вълците. Те сякаш се отдалечаваха и толкова заглушителният им досега вой престана внезапно. Равнината потъна в мъчително мълчание.

— Те си отиват! — каза Робърт.

— Може би — отговори Гленарван, като се ослуша.

Но Талкав отгатна мисълта му и поклати глава. Той знаеше, че животните нямаше да изпуснат такава сигурна плячка, докато зората не ги прогони в тъмните им леговища.

Все пак тактиката на неприятеля бе очевидно променена.

Вълците вече не опитваха да насилят входа на рамадата, но тяхната нова маневра бе още по-опасна. Като се отказаха от входа, упорито защищаван с огън и изстрели, агуарите заобиколиха рамадата и по общо съгласие опитаха да я нападнат от противоположната страна.

Скоро се чу как ноктите им се впиваха в полуизгнилото дърво на оградата. В процепите между гредите се провираха вече здрави лапи и кървави муцуни. Изплашените коне бяха скъсали поводите си и тичаха в рамадата, обезумели от ужас. Гленарван прегърна детето, за да го брани до последния миг. А може би дори, опитвайки едно невъзможно бягство, той се готвеше да се втурне навън, когато погледът му се спря върху индианеца.

Талкав, след като се въртя като див звяр в рамадата, се приближи внезапно до коня си, който трепереше от нетърпение, и почна да го оседлава грижливо, като не забравяше нито един ремък, нито една тока. Той сякаш бе престанал да се безпокои от вълчия вой, който в това време бе двойно по-силен. Гленарван го гледаше със смъртен ужас.

— Той ни напуска! — извика, като видя, че Талкав събира по-водите като ездач, който се готви да се метне на седлото.

— Той! Никога! — каза Робърт.

И наистина индианецът щеше да се опита не да напусне приятелите си, а да ги спаси, като се жертвува за тях.

Таука беше готов. Той хапеше юздата си, изправяше се на задните си крака, очите му, пълни с прекрасен огън, мятаха мълнии. Той бе разбрал господаря си.

В момента, в който индианецът хвана гривата на коня, Гленарван с трепереща ръка го улови за лакътя.

— Заминаваш ли? — каза той, като посочи свободната в това време равнина.

— Да — отвърна индианецът, който разбра жеста на своя спътник.

После добави няколко испански думи, които значеха: „Таука! Добър кон! Бърз! Ще повлече вълците подире си.“

— Ах! Талкав! — извика Гленарван.

— По-скоро! По-скоро — отговори индианецът, докато Гленарван казваше на Робърт с прекъсван от вълнение глас:

— Робърт, детето ми, чуваш ли го? Той иска да се жертвува за нас! Той иска да се впусне в пампасите и да отклони беса на вълците, като ги привлече върху себе си!

— Приятелю Талкав — отговори Робърт и се хвърли в краката на патагонеца, — приятелю Талкав, не ни напускай!

— Не — каза Гленарван, — той няма да ни напусне. След това се обърна към индианеца:

— Да тръгнем заедно — и той посочи ужасените и притиснати до гредите коне.

— Не — отвърна индианецът, който схвана правилно смисъла на тия думи. — Лоши коне! Изплашени! Таука! Добър кон!

— Така да бъде! — каза Гленарван. — Талкав няма да те на-пусне, Робърт! Той ми подсказа какво трябва да правя! Аз трябва да тръгна, а той да остане при тебе!

После, като хвана юздите на Таука, той каза:

— Аз ще тръгна!

— Не! — отговори спокойно патагонецът.

— Аз, казвам ти — извика Гленарван, като дръпна юздите от ръцете му, — аз ще тръгна! Спаси това дете! Поверявам ти го, Талкав!

Но Талкав се противеше. Спорът продължаваше, а в това време опасността растеше от секунда на секунда. Изгризаните греди вече се поддаваха на вълчите зъби и нокти. Никой от двамата не искаше да отстъпи. Индианецът бе отвел Гленарван до изхода на рамадата и му сочеше свободната от вълци равнина. Със своя образен език той искаше да му обясни, че не трябваше да се губи нито миг, че ако маневрата не сполучеше, опасността за тия, които оставаха, щеше да бъде по-голяма, и най-сетне, че само той познаваше достатъчно Таука, за да използува за спасението на всички неговите прекрасни качества на бързина и лекота. Гленарван, заслепен, упорствуваше и искаше да се жертвува, когато внезапно бе силно тласнат. Таука подскочи, изправи се на задните си крака, с един скок прескочи огнената преграда и купчината убити вълци и полетя напред, а един детски глас извика:

— Господ да ви спаси, милорде!

Гленарван и Талкав едва успяха да зърнат Робърт, който, вкопчил се в гривата на Таука, изчезна в тъмнината.

— Робърт, нещастнико! — извика Гленарван.

Но тия думи не можа да чуе дори и индианецът. Разнесе се страшен вой и червените вълци се впуснаха с неимоверна бързина на запад, по следите на коня.

Талкав и Гленарван изтичаха навън от рамадата. Равнината бе отново спокойна и те едва можаха да забележат в далечината една подвижна лента, която лъкатушеше в сенките на нощта.

Гленарван се строполи на земята, разбит, отчаян, със скръстени ръце. Той погледна Талкав. Индианецът се усмихваше с обичайното си спокойствие.

— Таука. Добър кон! Момчето, храбро! Ще се спаси! — повтаряше той, като кимаше одобрително с глава.

— А ако падне? — каза Гленарван.

— Няма да падне!

Въпреки увереността на Талкав нощта премина в страшни душевни терзания за бедния лорд.

Той искаше да тръгне да търси Робърт, но индианецът го спря. Обясни му, че техните коне не можеха да настигнат Таука, който сигурно е убягнал на вълците, че е невъзможно да го намерят в тъмнината и че трябва да дочакат утрото, за да тръгнат по следите на Робърт.

Към четири часа започна да се зазорява.

Моментът за тръгване беше дошъл.

— На път! — каза индианецът.

Гленарван не отговори, а се метна на коня на Робърт. Скоро двамата ездачи препуснаха на запад, следвайки правата линия, от която другарите им не трябваше да се отклоняват. В течение на цял час те препускаха със страшна бързина, като търсеха с очи Робърт и трепереха на всяка стъпка да не би да открият окьрвавения му труп. Гленарван просто раздираше хълбоците на коня си с шпорите. Най-сетне се чуха пушечни изстрели, които се повтаряха на равни промеждутъци като сигнал.

— Това са те! — извика Гленарван.

Талкав и той пришпориха още по-яростно конете си и след няколко минути срещнаха отряда, воден от Паганел. От гърдите на Гленарван се изтръгна вик. Робърт беше там, жив, напълно жив, яхнал прекрасния Таука, който изцвили от удоволствие, щом видя господаря си.

— Ах, детето ми, детото ми! — извика Гленарван с неизразима нежност.

И двамата скочиха от конете и се хвърлиха в прегръдките си. След това дойде редът на индианеца да притисне до гърдите си смелия син на капитан Грант.

— Жив е! Жив е! — викаше Гленарван.

— Да! — отговори Робърт. — Благодарение на Таука! Индианецът не бе чакал тия думи на признателност, за да благодари на своя кон, той вече го целуваше и му говореше, като че ли в жилите на това достойно животно течеше човешка кръв.

После той се обърна към Паганел и му посочи младия Робърт.

— Храбрец! — каза той.

В това време Гленарван бе прегърнал Робърт и му казваше:

— Защо, дете мое, защо не остави Талкав или мене да опитаме този последен шанс да те спасим?

— Милорде — отговори детето с израз на дълбока признателност, — не беше ли мой ред да се жертвувам? Талкав вече ми спаси живота. А вие, вие ще спасите баща ми!

Глава XXАРЖЕНТИНСКАТА РАВНИНА

След първите изблици на радост Паганел, Остин, Уйлсън, Мълреди, всички, които бяха останали назад, освен може би майор Мак Набс, почувствуваха, че умират от жажда. За голямо щастие Гуамини течеше наблизо. Всички тръгнаха затам и в седем часа сутринта малкият отряд пристигна в рамадата. Като се гледаха околностите, й, осеяни с трупове на вълци, лесно можеше да се съди за силата на нападението и за упоритостта гга отбраната.

Скоро пътешествениците уталожиха обилно жаждата си и закусиха чудесно в рамадата. Филетата от щраус бяха провъзгласени за великолепни, а армадийото, опечено в собствената си броня, за превъзходно ядене.

— Да яде човек умерено такива вкусни неща — каза Паганел, — би било неблагодарност. Трябва много да яде.

И той яде много, но не му стана тежко благодарение на бистрата вода на Гуамини, която, изглежда, притежаваше отлични храносмилателни качества.

В десет часа сутринта Гленарван, който не искаше да повтори грешките на Анибал в Капуа63, даде знак за тръгване. Напълниха кожените мехове с вода и потеглиха. Конете с възстановени сили показаха много усърдие и почти през цялото време препускаха в лек ловен галоп. Благодарение на повечето влага местността бе по-плодородна, но все пак пустинна. Дните на 2 и 3 ноември минаха без произшествия и вечерта пътешествениците, привикнали вече на умората от дългите преходи, се установиха за нощуване на края на пампасите, на границата на провинцията Буенос Айрес. Бяха напуснали залива Талкауано на 14 октомври и само за двадесет и два дни бяха преминали благополучно четиристотин и петдесет мили, т.е. близо две трети от цялото разстояние.

На другата сутрин отрядът прекоси условната линия, която отделя аржентинските равнини от областта на пампасите. Тук Талкав се надяваше да срещне кациките, в чиито ръце не се съмняваше, че ще намери капитан Грант и неговите двама другари по съдба.

От четиринадесетте провинции, които съставляват аржентинската република, провинцията Буенос Айрес е едновременно и най-голямата, и най-гъсто населената. Тя граничи между шестдесет и четвъртия и шестдесет и петия градус с южните индиански територии. Почвата й е необикновено плодородна. В тая равнина, която е покрита с житни растения и с дървовидни зеленчукови растения и е почти напълно равна до самите подножия на планините Тандил и Тапалкуем, климатът е извънредно здрав.

Откакто бяха напуснали Гуамини, пътешествениците забелязаха с голямо задоволство, че температурата започва да става значително по-умерена. Благодарение на силните и студени ветрове откъм Патагония, които раздвижваха непрекъснато въздушните пластове, средната температура не надвишаваше седемнадесет градуса. Хора и животни нямаха никаква причина да се оплакват, след като бяха толкова страдали от сушата и горещината. Напредваха бодро и с доверие. Но каквото и да казваше Талкав, местността изглеждаше съвсем необитаема или, да употребим по-точна дума, „обезлюдена“.

Често пътят на изток минаваше край малки лагуни, образувани ту от сладки, ту от соленогорчиви води. По техните брегове под закрилата на храсталаците подскачаха леки синигери и пееха весели чучулиги в компанията на „тангарас“, които съперничат по цветове на бляскавите колибри. Тия красиви птички размахваха весело крилца, без да се плашат от войнолюбивите скорци, които маршируваха по брега като войници с червени еполети и червени пера по гърдите. По бодливите храсти се люшкаха като креолска люлка подвижните гнезда на „ануобис“, а по бреговете на лагуните се разхождаха на групи великолепни фламинго, които разперваха срещу вятъра огненочервени крила. Виждаха се и гнездата им, които имаха форма на пресечен конус, висок една стъпка, и групирани с хиляди, образуваха нещо като малък град. Фламингото не се смугиха много от приближаването на пътешествениците, нещо, което не хареса особено на Паганел.

— Отдавна имам желание да видя как хвърчи фламингото — каза той на майора.

— Добре! — рече майорът.

— Понеже ми се представя случай, ще се възползувам.

— Възползувайте се, Паганел.

— Елате с мене, майоре. Ела и ти, Робърт. Имам нужда от свидетели.

И Паганел, като остави другарите си да продължават напред, се запъти, следван от Робърт Грант и майора, към групата фламинго.

Като ги наближи, той гръмна само с барут, защото никога не би пролял напразно кръвта на една птица, и всичките фламинго излетяха вкупом, а Паганел ги наблюдаваше внимателно през очилата си.

— Е, видяхте ли ги как летят? — каза Паганел на майора, когато ятото изчезна.

— Да, разбира се — отвърна Мак Набс. — Само ако бях слепец, нямаше да ги видя.

— А намирате ли, че като летят, приличат на стрели, покрити с пера?

— Ни най-малко.

— Никак дори — добави Робърт.

— Сигурен бях! — каза ученият със задоволство. — Но това не е попречило на най-горделивия измежду скромните люде, моя именит съотечественик Шатобриан, да направи такова невярно сравнение между фламингото и стрелите! О, Робърт, трябва да знаеш, че сравнението е най-опасната от всички фигури на реториката, които познавам. Предпазвай се от него през целия си живот и го употребявай само в краен случай.

— Значи сте доволен от вашия опит? — каза майорът.

— Възхитен съм.

— И аз също. Но да пришпорим конете, защото заради вашия именит Шатобриан останахме цяла миля назад.

Когато настигнаха другарите си, Паганел завари Гленарван в оживен разговор с индианеца, когото, изглежда, не разбираше. Талкав се бе спирал често, за да наблюдава хоризонта, и всеки път лицето му бе изразявало силно учудване. Не виждайки около себе си своя обичаен преводач, Гленарван се бе опитал да разпита сам индианеца, но напразно. И затова, щом забеляза учения, отдалеч му извика:

— Побързайте, приятелю Паганел, защото Талкав и аз не можем да се разберем!

Паганел поговори няколко минути с патагонеца и след това се обърна към Гленарван.

— Талкав е учуден — каза той — от едно наистина странно обстоятелство.

— От какво?

— Че не срещаме из тия равнини нито индианци, нито следи от индианци, а обикновено те кръстосват непрекъснато по тия места, било че карат стада добитък, който крадат от естанциите, било че отиват до Андите, за да продават постелки от зорило и камшици от плетени кожени ремъци.

— А на какво отдава Талкав това изчезване на индианците?

— Не може да си го обясни и е само учуден.

— Но какви индианци е разчитал да срещне в тая част на пампасите?

— Точно тия, които държат в плен чужденци, индианците, които са под властта на кациките Калфукура, Катриел или Янчетрус.

— Какви са тия хора?

— Предводители на шайки, които преди тридесетина години, т.е. преди да бъдат отхвърлени зад планините, бяха всемогъщи. Оттогава те са се подчинили, доколкото може да се подчини един индианец, и скитат из пампасите и по провинцията Буенос Айрес. И аз като Талкав съм учуден, че не срещаме следи от тях в една област, в която те се занимават главно с разбойничество и грабеж.

— Но тогава — запита Гленарван — какво трябва да правим?

— Сега ще узная — отговори Паганел.

И след кратък разговор с Талкав тай каза:

— Ето мнението на патагонеца, което ми се струва много ра-зумно. Трябва да продължим пътя си на изток от форт Независимост — това е и нашият път — и там, ако не научим нищо за капитан Грант, поне ще разберем какво е станало с индианците от аржентинската равнина.

— Много ли е далеч този форт Независимост? — понита Гленарван.

— Не, той е разположен в сиера Тандил, на около шестдесет мили оттук.

— А кога ще стигнем там?

— Други ден вечерта.

Гленарван бе много смутен от това. Да не срещнат индианец в пампасите това най-малко можеха да очакват. Обикновено се срещат много. Значи някое особено обстоятелство трябва да ги е прогонило. Но най-неприятното би било, че ако Хари Грант бе пленник на едно от тия племена, той е бил отвлечен на север или на юг. Това съмнение не преставаше да тревожи Гленарван. Трябваше на всяка цена да се запазят следите на капитана. Тъй че най-добре беше да се вслушат в съвета на Талкав и да отидат в селището Тандил. Там поне щяха да намерят с кого да говорят.

Към четири часа след пладне на хоризонта се показа хълм, който можеше да мине за планина в една толкова равна местност. Това беше сиера Тапалкуем, в чието подножие пътешествениците спряха да нощуват. На другия ден я преминаха извънредно лесно, като следваха вълнообразните пясъчни склонове на местност с леки наклони. Подобна планина не можеше да затрудни хора, които бяха прекосили Андите, и конете едва намалиха бързия си ход. По пладне минаха покрай изоставения форт Тапалкуем, първото звено на низата фортове, построени покрай южната граница за защита от туземците разбойници. Но и тук за растяща почуда на Талкав нямаше и помен от индианци. Все пак към пладне трима скитници от равнината на хубави коне и добре въоръжени се вгледаха за момент в малкия отряд, но не дочакаха да бъдат доближени и избягаха с неимоверна бързина. Гленарван беше вбесен.

— Гаучо — каза патагонецът, като назова туземците с името, което бе довело до спор между майора и Паганел.

— А, гаучо! — отговори Мак Набс. — Е, Паганел, северният вятър не духа днес. Какво мислите за тия гадини?

— Мисля че приличат на разбойници — отговори Паганел.

— А от приликата до действителността, мой драги учени човече?

— Има само една стъпка, драги майоре!

Признанието на Пагапел бе посрещнато с общ смях, който никак не го смути, и той дори направи много интересна забележка по повод на тия индианци.

— Чел съм някъде — каза той, — че у арабите устата имат рядък израз на свирепост, докато изразът на човечност е в погледа. А у американските диваци е тъкмо обратното. Тия хора имат изключително лоши очи.

И професионален физиономист не би охарактеризирал по-добре индианската раса.

При все това по нареждане на Талкав отрядът се движеше в сгъстени редици. Колкото и пустинен да беше този край трябваше да се пазят от изненади. Но тази предпазливост се оказа излишна и вечерта пътешествениците спряха да нощуват в една изоставена просторна толдерия, дето кацикът Катриел събирал обикновено своите шайки от туземци. Като огледа почвата и не откри скорошни следи, патагонецът реши, че толдерията не е била обитавана от дълго време.

На другия ден Гленарван и другарите му се намериха отново в равнината. Забелязаха се и първите естанции в околностите на сиера Тандил. Но Талкав реши да не спират, а да вървят право към форт Независимост, дето искаше най-вече да се осведоми върху странното обезлюдяване на месността.

Появиха се и дървета, толкова редки от Кордилерите насам повечето посадени след идването на европейците в Америка. Тук имаше азедарачи64, прасковени дървета, тополи, върби, акации и всички растяха бързо и добре без всякакви грижи. Обикновено те ограждаха „коралес“ — обширни места за добитък, оградени с колове. Тук пасяха и се угояваха хиляди говеда, овци, крави и коне, които носеха печата на стопанина си, отбелязан с нажежено желязо, и се пазеха от многобройни и бдителни големи кучета. Малко солената почва в подножието на планините е много добра за отглеждане на добитък и дава превъзходен фу-раж. Тая почва се предпочита при установяването на естанции.

Те се ръководят от един управител и един надзирател, на които са подчинени четири пеона за всеки хиляда глави добитък.

Тия хора водят живота на великите пастири от библията, техните са са много големи, може би и по-големи от стадата, които са изпълвали равнините на Месопотамия. Но тия пастири са самотни, нямат семейства и затова големите „естанерос“ от пампасите са по-скоро груби търговци на говеда и нямат ни-що обшо с патриарсите от библейските времена. Паганел обясни много добре всичко това на спътниците си и по този повод се впусна в интересни антропологически разсъждения относно сравнението на расите. Той успя да заинтересува дори майора, нещо, което и самият майор призна.

Паганел има също случай да обърне вниманието на спътниците си върху интересен мираж, много често явление в тия равнини.

Отдалеч естанциите изглеждаха като големи острови, а околните тополи и върби сякаш се отразяваха в кристални води, които бягаха пред приближаващите ги пътници. Но илюзията беше толкова пълна, че окото не можеше да свикне с измамата.

През този ден, 6 ноември, пътешествениците срещнаха много естенции и едно или две саладера. Добитъкът, добре угоен в сочните пасбища, се докарва в саладерата, за да бъде заклан. Самото име „саладеро“ показва, че това е място, където месото се осолява. Тази отвратителна работа започва към края на пролетта. Тогава специални хора, наречени, също „саладерос“, отиват да вземат животните от „коралите“65. Залавят ги с помощта на ласо, което мятат много сръчно, и ги отвеждат в саладерата. Тук се колят, одират и разпределят със стотици говеда, бикове, крави, овце. Често биковете не се оставят да бъдат хванати без съпротива.

Тогава колачът се превръща в тореадор и този опасен занаят той върши с голяма сръчност, но, трябва да се признае, и с необикновена жестокост. Изобщо това клане представлява отвраитетелно зрелище. Няма нищо по-противно от околностите на едно саладеро. В тия ужасни места въздухът е напоен със смрад и се чуват жестоките крясъци на колачите, зловещият лай на кучетата, продъллжителният вой на издъхващите животни, а в същото време „урубус“ и „аурас“, тия огромни лешояди от аржентинската равнина, дошли с хиляди от двадесет мили околовръст оспорват на колачите още тръпнещите вътрешности на техните жертви. Но сега саладерата бяха безмълвни, спокойни и безлюдни. Часът за масовите кланета не беше още ударил.

Талкав усилваше хода. Той искаше да стигнат във форт Независимост още същата вечер. Конете, подтиквани от господарите си и следвайки примера на Таука, просто летяха сред високите злакове. Срещаха се много ферми, оградени със зъбчати зидове и дълбоки ровове. Главната сграда имаше тераса, от чиято височина обитателите, организирани военно, можеха да се сражават с разбойниците от равнината. Гленарван може би щеше да получи в тия ферми сведенията, които търсеше, но най-сигурно беше да стигнат до селището Тандил. Затова не спряха. Реката Лос Уесос преминаха в брод, а няколко мили по-далеч — и реката Шапалеофу. Скоро конете нагазиха тревата на първите наклони на сиера Тандил и един час по-късно се показа селището, разположено в дъното на тясна клисура, над която господствуваха набраздените с бойници стени на форт Независимост.

Глава XXIФОРТ НЕЗАВИСИМОСТ

Сиера Тандил е висока хиляда стъпки над морското равнище. Тя е първична верига, т.е. съществува отпреди появяването на всякакъв органически живот на земята, тъй че нейното съдържание и строеж са се видоизменяли малко по малко под влиянието на подземния огън. Тя представлява полукръгъл низ от гнайсови хълмове, покрити с трева. Окръгът Тандил, на който тя е дала името си, обхваща цялата южна част на провинцията Буенос Айрес и завършва с един склон, който отправя към север извиращите от него реки.

Този окръг има около четири хиляди жители и неговият административен център е селището Тандил, което се намира в подножието на северните възвишения на планината под закрилата на форт Независимост. Самото селище е разположено много щастливо на реката Шапамофу. Една от неговите особености, която Паганел не можеше да не знае, бе, че това селище е било специално заселено от французки баски66 и италиански колонисти. И наистина първите чуждестранни заселища в долната част на Ла Плата бяха основани от французите. Форт Независимост, предназначен да пази областта от непрестанните нападения на индианците, е бил построен в 1828 г. от французина Паршан. В това начинание той е бил подпомогнат от известния учен Алсид д’Орбини, който най-добре е опознал, проучил и описал всички южни области на Южна Америка.

Селището Тавдил е доста важен пункт. Със своите „галерас“, големи волски коли, пригодени за пътищата из пампасите, то се свързва за дванадесет дни с Буенос Айрес. Благодарение на това Тапдил има доста оживена търговия: селището изпраща към града добитък от своите естанции, осолено месо от своите са-ладера и различни, много оригинални индиански произведения като памучни материи, вълнени тъкани, толкова търсените плетени от кожа предмети и други. В Тандил имаше не само добре обзаведени кьщи, а и училища и църкви, в които невежите се подготвяха за живота на този и на онзи свят.

Паганел, след като разправи тези подробности, добави, че в Тандил непременно ще съберат интересуващите ги сведения, още повече че във форта се намира винаги гарнизон от редовна войска. Гленарван нареди да приберат конете в конюшнята на една доста прилична странноприемница, наречена „фонда“, а той, Паганел, майорът и Робърт, водени от Талкав, се запътиха към форт Независимост. След няколко минути изкачване по един от склоновете на планината стигнаха до входа на форта, който беше много слабо охраняван от аржентински часови. Те минаха през него съвсем свободно, което говореше за голямо нехайство или за абсолютна сигурност.

Няколко войници имаха учение на площадката пред форта. Най-възрастният от тия войници беше на двадесет години, а най-младият едва на седем. Всъщност това бяха една дузина деца и млади момчета, които се фехтоваха доста ловко. Униформата им се състоеше от дълга блуза на черти, пристегната в кръста с кожен колан. За панталони, за бричове или за къси шотландски гащи и дума не ставаше. Впрочем горещината оправдаваше относителната лекота на това облекло. Паганел си състави веднага добро мнение за правителството, което не се ра-зоряваше от излишни разходи за униформи. Всяко от тия момчета носеше евзалия пушка и сабя, но пушката беше твърде тежка, а сабята твърде дълга за малките. Всички бяха обгорели от слънцето и имаха някаква прилика. Приличаше на тях и ефрейторът инструктор, който ги командуваше. Те навярно бяха, и наистина бяха дванадесет братя, които правеха учение под командата на тринадесетия.

Паганел не се учуди. Той познаваше аржентинската статистика и знаеше, че в тази страна на всяко семейство се падат повече от девет деца. Но това, което много го изненада, бе, че тия малки войници маневрираха по французки и изпълняваха с абсолютна точност главните движения на дванадесеттактовото пълнене. Често дори командите на ефрейтора биваха давани на родния език на учения географ.

— Ето нещо много интересно — каза той.

Но Гленарван не беше дошъл във форт Независимост, за да гледа как деца правят учение, а още по-малко да се занимава с тяхната народност или техния произход. Той не даде на Паганел време да се доначуди и го помоли да каже да повикат началника на гарнизона. Паганел изпълни молбата му и един от аржентинските войници се запъти към малка къща, която служеше за казарма.

След няколко минути се появи и самият комендант. Той беше петдесетгодишен здравеняк, с войнишка стойка, с дебели и щръкнали мустаци, с изпъкнали скули, с прошарени коси и властен поглед, поне доколкото можеше да се види през облаците дим, които излизаха от късата му лула. Походката му напомни на Паганел особената походка на старите французки подофицери.

Талкав се обърна към коменданта и му представи лорд Гленарван и спътниците му. Докато патагонецът говореше, комендантът не престана да гледа Паганел с доста досадна настойчивост. Ученият не проумяваше какво означава това и се готвеше да го запита, когато офицерът му хвана безцеремонно ръката и радостно го запита на родния му език:

— Французин, нали?

— Да, французин! — отговори Паганел.

— Ах, много ми е драго! Добре дошли! Добре дошли! Аз също съм французин — каза комендантът, като затръска застрашително ръката на учения.

— Някой ваш приятел ли? — запита майорът Паганел.

— То се знае! — отговори той с известна гордост. — Имаме си приятели по петте части на света.

И след като освободи не без усилия ръката си от ръката клещи на здравеняка комендант, Паганел поведе разговор с него. Гленарван много искаше да заговори за своите работи, но военният разправяше историята си и не изглеждаше разположен да я прекъсне по средата. Личеше, че този добродушен човек отдавна бе напуснал Франция. Той бе отвикнал да говори родния си език и бе забравил ако не думите, то поне начина да ги свързва. Говореше горе-долу като негрите от френските колонии. И наистина, както скоро узнаха, комендантът на форт Независимост беше бивш френски подофицер, стар другар по експедиция на Паршап.

От основаването на форта, тоест от 1828 г., той не го бе напускал и сега беше негов комендант по разпореждане на аржентинското правителство. Беше човек на петдесет години, по произход баск, и се наричаше Мануел Ифарагер. Ясно беше, че му трябваше много малко, за да бъде испанец. Една година след пристигането си в страната той се натурализирал, постъпил в аржентинската армия и се оженил за една добра индианка, която в момента кърмеше две шестмесечни близначета — две момчета. Момчета, разбира се, защото достойната съпруга на подофицера не би си позволила да му роди момичета. Мануел не признаваше друга професия освен военната и се надяваше, че с времето и божията помощ ще даде на републиката цяла рота млади войници.

— Видяхте ли ги? — запита той. — Юначаги! Добри войници! Хосе! Хуан! Микеле! Пепе! Пепе е само на седем години и вече умее да стреля.

Като чу, че го хвалят, Пепе събра малките си крачета и много грациозно взе за почест.

— Далече ще отиде! — добави подофицерът. — Един ден ще бъде полковник или бригаден генерал.

Подофицерът Мануел беше толкова въодушевен, че нямаше как да му се противоречи нито по въпроса за превъзходството на военната професия, нито по бъдещето, което той готвеше на своето войнствено поколение. Той беше щастлив и както казва Гьоте: „Нищо от онова, което ни прави щастливи, не е илюзия“.

Тази история трая цял четвърт час за голямо учудване на Талкав. Индианецът не можеше да разбере как от едно гърло излизат толкова много думи. Никой не прекъсна коменданта. Но тъй като идва момент, когато всеки подофицер, па бил той и френски, трябва да млъкне, млъкна най-сетне и Мануел, без да пропусне да покани гостите да го придружат до жилището му. Нямаше как, трябваше да приемат да бъдат представени на госпожа Ифарагер, която им се стори „мила женица“, ако изобщо този израз от стария свят може да се употреби за една индианка.

После, след като изпълниха всичките му желания, подофицерът запита гостите си на какво дължи честта на тяхното посещение. Сега беше благоприятният момент да му обяснят и Паганел му разказа на френски цялото пътуване из пампасите и завърши с въпроса, защо индианците са напуснали страната.

— Да… няма никой!… — отговори подофицерът, като сви рамене. — Наистина!… Няма никой!… Дори ние самите… със скръстени ръце… няма какво да правим!

— Но защо?

— Война.

— Война ли?

— Да! Гражданска война…

— Гражданска война?… — повтори Паганел, който, без да забележи, започваше да говори „като негрите“.

— Да, война между парагвайците и провинцията Буенос Айрес — отговори подофицерът.

— Е, та какво от това?

— Как какво? Индианците всички на север, в тила на генерал Флорес. Индианците разбойници грабят.

— А кациките?

— Кациките с тях.

— Какво! И Катриел?

— И Катриел.

— А Калфукура?

— Няма Калфукура!

— А Янчетрус?

— Няма вече Янчетрус!

Отговорът бе предаден на Талкав, който кимна с глава одобрително. И наистина Талкав не знаеше или беше забравил че между двете части на републиката бе избухнала гражданска война, в която по-късно се намеси и Бразилия. За индианците тия вътрешни крамоли са много изгодни и, разбира се, те не биха пропуснали такъв изгоден случай за грабеж. Така че подофицерът не се лъжеше, като отдаваше обезлюдяването на пампасите на гражданската война, която се водеше в северните провинции на Аржентина.

Но това събитие объркваше изцяло сметките на Гленарван, чиито планове се осуетяваха. Ако наистина Хари Грант беше в плен у кациките, те сигурно са го отвлекли със себе си по северните граници. При това положение къде и как да го намериш? Трябваше ли да предприемат нови рисковани и почти безполезни издирвания до северната граница на пампасите? Това беше важно решение, което трябваше да се обмисли сериозно.

На подофицера можеше да се зададе още един въпрос, за което помисли майорът, докато другарите му се гледаха мълчаливо.

— Подофицерът чул ли е да се говори за европейци, които са били пленени от пампаските кацики?

Мануел се замисли няколко секунди като човек, който иска да си спомни нещо, и след това каза:

— Да.

— А! — възкликна Гленарван, у когото блесна нова надежда. Паганел, Мак Набс, Робърт и той заобиколиха подофицера.

— Говорете! Говорете! — повтаряха те, като го гледаха с жадни очи.

— Преди няколко години — отговори Мануел, — да… така е… европейци пленници… но никога видял…

— Няколко години — поде Гленарван, — вие се лъжете… Датата на корабокрушението е точна… „Британия“ е изчезнал през юни 1862 година… Има значи по-малко от две години.

— О, повече, милорде!

— Невъзможно — извика Паганел.

— Така е! Това беше, когато се роди Пепе… Ставаше дума за двама души.

— Не, трима! — каза Гленарван.

— Двама! — възрази подофицерът с увереност.

— Двама? — повтори Гленарван много изненадан. — Двама англичани ли?

— Не — отговори подофицерът. — Кой говори за англичани? Не… Един французин и един италианец.

— Един италианец, който бе убит от племето поючи! — провикна се Паганел.

— Да! И узнах после… французин спасен.

— Спасен! — провикна се младият Робърт, чийто живот сякаш зависеше от думите на подофицера.

— Да, спасил се от ръцете на индианците — отговори Мануел. Всички загледаха Паганел, който се удряше отчаяно по челото.

— Ах, сега разбирам — каза най-сетне той. — Всичко е ясно! Всичко се обяснява!

— Но за какво става дума? — попита Гленарван колкото разтревожен, толкова и нетърпелив.

— Приятели — отговори Паганел, като хвана ръцете на Робърт, — трябва да се примирим с една голяма несполука! Ние вървяхме по лъжливи следи! Тук не става въпрос за капитан Грант, а за един мой сънародник, чийто спътник, италианецът Марко Вазело, бе действително убит от поючите; един французин, който много пъти е придружавал жестоките индианци до бреговете на Колорадо и след като се избавил щастливо от техния плен, се завърна във Франция. Ние бяхме уверени, че вървим по следите на Хари Грант, а всъщност попаднахме в следите на младия Гинар67.

Това обяснение бе посрещнато с дълбоко мълчание. Грешката беше очевидна. Подробностите, дадени от подофицера, народността на пленника, убийството на неговия другар, бягството му от индианците, всичко съвпадаше и я потвърждаваше.

Гленарван гледаше Талкав съвсем объркан. Тогава индианецът се обърна към подофицера и го запита:

— Вие никога ли не сте чували за трима пленени англичани?

— Никога… — отговори Мануел. — В Тандил щяха да научат… аз щях да зная… Не, това не е било…

След този категоричен отговор Гленарван нямаше какво повече да прави във форт Независимост. Той и приятелите му си тръгнаха, след като се ръкуваха с подофицера и му благодариха. Гленарван беше отчаян от това пълно рухване на надеждите му. Робърт вървеше до него мълчаливо, със сълзи в очите. Гленарван не намираше нито една дума да го утеши. Паганел ръкомахаше и говореше сам на себе си. Майорът бе стиснал зъби и мълчеше. Колкото се отнасяше до Талкав, неговото индианско честолюбие изглеждаше оскърбено, че се е заблудил по лъжливи следи. Никой, разбира се, не мислеше да го упреква за една толкова извинителна грешка.

Върнаха се в страноприемницата.

Вечерята премина тъжно. Никой от тия смели и предани хора не съжаляваше за многото напразни усилия, за опасностите, на които се бяха излагали ненужно. Но всеки от тях виждаше как за миг рухнаха всички надежди за успех. И наистина можеха ли да срещнат капитан Грант между сиера Тандил и морето? Не! Ако някой европеец бе пленен от индианците по атлантическото крайбрежие, подофицерът Мануел щеше непременно да знае. Едно такова събитие не можеше да убегне от вниманието на туземците, които постоянно търгуват между Тандил и Кармен, разположен на устието на Рио Негро. Освен това между търговците из аржентинската равнина всичко се знае, всичко се казва. Тъй че на пътешествениците не оставаше нищо друго, освен да се върнат колкото може по-скоро на „Дънкан“, който щеше да ги чака при нос Медано.

Все пак Паганел бе поискал от Гленарван документа, въз основа на който бяха провели толкова нещастно издирванията си. Той го препрочиташе, като не скриваше гнева си, и се мъчеше да му намери някое ново тълкование.

— Но този документ е много ясен — повтаряше Гленарван. — Той сочи по най-категоричен начин не само мястото, където капитанът е претърпял корабокрушение, но и мястото, където се намира в плен.

— А аз казвам, не! — отговори географът, като удари с юмрук по масата. — Сто пъти не! Щом Хари Грант не е в пампасите, значи не е в Америка. А къде е? Тоя документ трябва да го каже и ще го каже, драга приятели, иначе аз вече няма да се наричам Жак Паганел!

Глава XXIIНАВОДНЕНИЕТО

Форт Независимост беше на сто и петдесет мили от бреговете на Атлантическия океан. Ако не се случеха непредвидени забавяния, които бяха малко вероятни, Гленарван щеше да бъде на „Дънкан“ след четири дни. Но да се върне на яхтата без капитан Грант след пълния неуспех на издирванията, с тази мисъл Гленарван не можеше да свикне. Затова на другия ден той и не мислеше да дава заповед за тръгване. Майорът обаче но своя инициатива нареди да се оседлаят конете, да се възобновят запасите от храна и да се проучи пътят. Благодарение на него в осем часа сутринта малкият отряд вече се спускаше по тревистите склонове на сиера Тандил.

Гленарван с Робърт до себе си яздеше, без да продума. Неговият смел и решителен характер не му позволяваше да приеме неуспеха със спокойна съвест. Сърцето му биеше до пръсване, а главата му беше в огън. Паганел, раздразнен от мъчнотията, разместваше думите на документа по всички начини с цел да извлече ново указание. Талкав мълчеше и бе оставил на Таука да го води. Майорът, който никога не губеше надежда, стоеше бодро на поста си като човек, който не знае какво значи да паднеш духом. Том Остин и двамата моряци споделяха настроението на господаря си. По едно време плах заек им пресече пътя. Суеверните шотландци се спогледаха.

— Лошо предзнаменование — каза Уйлсьн.

— Да, в Горна Шотландия — отговори Мълреди.

— Това, което с лошо в Горна Шотландия, не е по-добро тук — отговори поучително Уйлсън.

Към обед пътешествениците бяха прекосили сиера Тандил и се намериха отново в широко накъдрените равнини, които се простират до морето. На всяка крачка се срещаха бистри рекички, които напояваха тази плодородна област и се губеха някъде из високите пасбища. Земята ставаше наново равна като океана след буря. Преминаха и последните възвишения на аржентинските пампаси и еднообразната равнина разстилаше под нозете на конете своя дълъг килим от зеленина.

Дотук времето беше хубаво. Но този ден небето почна да става несигурно. Изобилните изпарения, предизвикани от горещините през последните дни, се бяха натрупали на небето в гъсти облаци и заплашваха да се разразят в проливни дъждове. Освен това съседството на Атлантическия океан и западния вятър, който е господар тук, правеха климата на тази област извънредно влажен. Това личеше от нейното плодородие, от тучността на нейните пасбища и от техния тъмнозелен цвят. Все пак поне този ден големите тъмни облаци не се изляха в дъжд. Привечер конете, които бяха изминали бодро един преход от четиридесет мили, спряха на брега на дълбоки „канядас“ — огромни естествени ровове, пълни с вода. Липсваше всякакъв подслон. Пънчото послужиха едновременно за палатка и за завивка и всички заспаха под заплашващото небе, което за щастие си остана само със заплахите.

На другая ден със снишаването на равнината започна да се забелязва все повече и присъствието на подпочвена вода. Вода се процеждаше от всички пори на земята. Появиха се големи блата, които пресичаха пътя към изток. Едните бяха дълбоки, а другите започваха да се образуват. Докато се срещаха само „ла-гунас“, т.е. добре очертани локви без водорасли, конете се справяха лесно. Но с подвижните тресавища, наречени „пентанос“, беше по-трудно. Те бяха задръстени от висока трева и опасността проличаваше, едва след като навлезе човек в нея.

В тия тресавища са загинали немалко живи същества. И наистина Робърт, който беше избързал напред с около половин миля, се върна галоп и се провикна:

— Господин Паганел! Господин Паганел! Цяла гора от рога!

— Какво? — се учуди ученият. — Намерил си цяла гора от рога ли?

— Да, да, или поне сечище.

— Сечище ли? Ти сънуваш, момчето ми! — отвърна Паганел, като вдигна рамене.

— Не сънувам — поде Робърт, — сам ще видите! Чудна страна! Сеят рога и те растат като жито! Бих искал да имам от това семе.

— Но той говори сериозно — каза майорът.

— Да, господин майор, сам ще видите.

Робърт не се беше излъгал. Скоро се намериха пред огромно поле с правилно наредени рога, което се простираше, додето поглед стига. Това беше истинско сечище — ниско и гъсто, но страшно.

— Е, какво ще кажете? — запита Робърт.

— Много чудно нещо — отговори Паганел, като се обърна към индианеца и го запита какво е това.

— Рогата стърчат над земята — каза Талкав, — но говедата са отдолу.

— Какво? — провикна се Паганел. — Цяло стадо ли е потънало в тази кал?

— Да — отговори патагонецът.

И наистина тук бе намерило смъртта си цяло стадо. Стотици говеда бяха потънали едно до друго, задушени в това огромно тресавище, чиято почва под тежестта на животните се бе раздвижила. Това явление, което се случва понякога в аржентинската равнина, не можеше да не е известно на индианеца. А то беше предупреждение, за което трябваше да се държи сметка. Пътешествениците заобиколиха огромната хекатомба68, която би задоволила и най-ненаситните богове на древността, и след един час осеяното с рога поле остана две мили назад.

Талкав наблюдаваше с известна тревога това положение, което не му изглеждаше нормално. Той често спираше и се изправяше на стремената. Високият ръст му позволяваше да обгърне с поглед голямо пространство, но като не забелязваше нищо, което да привлече вниманието му, веднага продължаваше прекъснатия път. На една миля по-нататьк той спря отново, отклони се от пътя, свърна няколко мили на север, после на юг, след това се върна и пак застана начело на отряда, без да каже нито какво предполагаше, нито от какво се боеше. Тази маневра, повторена няколко пъти, заинтригува Паганел и обезпокои Гленарван. Той помоли Паганел да запита индианеца и ученият веднага стори това.

Талкав отговори, че е много учуден от изобилието на вода в равнината. Никога досега, доколкото си спомнял и откакто бил водач, краката му не били газели такава влажна земя. Дори и през сезона на големите дъждове в аржентинската равнина имало винаги проходими места.

— Но на какво да се отдаде тази растяща влага? — попита Паганел.

— Не знам — отговори индианецът, — а когато узная…

— Когато планинските реки се препълнят от дъждовете, излизат ли от коритата си?

— Понякога.

— Може би и сега?

— Може би! — отговори Талкав.

Паганел трябваше да се задоволи с този полуотговор и предаде разговора си на Гленарван.

— А какво съветва Талкав? — каза Гленарван.

— Какво трябва да се прави? — запита Паганел патагонеца.

— Да вървим бързо — отговори индианецът.

Съвет, лесен за даване, но труден за изпълнение. Конете се изморяваха бързо от хлъзгавата почва, която се снишаваше все повече и повече. Тази част на равнината можеше да се оприличи на огромна падина, в която щяха да се влеят бързо прииждащите от всички страни води. Налагаше се час по-скоро да излязат от тия ниски места, които едно наводнение би превърнало веднага в езеро.

Ходът бе ускорен, но не достатъчно поради притока на вода, която все повече и повече се разстилате под краката на конете. Към два часа небето сякаш се разтвори и потоци тропически дъжд се изляха над равнината. Никога не се е представял по-добър случай за човека да се покаже философ. Нямаше никаква възможност да се избегне този потоп и не оставаше друго, освен да го понасят стоически. От пънчото течаха реки, а шапките преливаха като покриви, чиито водосточни тръби са запушени. Ресните на седлата приличаха на течни нишки, а пътешествениците, пръскани от конете, които цапаха с копитата в потоци вода, яздеха под двоен дъжд, който идваше едновременно от земята и от небето.

Измокрени, премръзнали и капнали от умора, пътешествениците пристигнаха вечерта до някакво жалко ранчо. Само много непридирчиви хора можеха да назоват тази дупка убежище и само много изпаднали пътници биха приели да се приютят в него. Но Гленарван и другарите му нямаха друг избор и се свряха в изоставената колиба, в която не би се съгласил да нощува и най-бедният индианец от пампасите. С голяма мъка запалиха огън от трева, който изпускаше повече дим, отколкото грейка. Навън дъждът продължаваше да се лее като из ведро и през изгнилата слама на покрива се оцеждаха големи капки вода. Ако огънят не загасна двадесет пъти, то бе, защото Мълреди и Уйлсън двадесет пъти се бориха срещу нахлуването на водата. Вечерята, много оскъдна и неободрителна, премина тъжно. Никой не беше огладнял. Само майорът почете измокреното сушено месо и го изяде докрай. Невъзмутимият Мак Набс бе надраснал събитията. А Паганел, като добър французин, опита да се шегува, но шегите му нямаха успех.

— Шегите ми са измокрени — каза той — и правят засечка.

И понеже в случая единственото приятно нещо беше да спят, всеки потърси в съня временна забрава на умората си. Нощта бе лоша. Дъските на ранчото пращяха до счупване. Самото ранчо се наклоняваше под напъна на вятъра и заплашваше да бъде отнесено от бурята. Нещастните коне жално стенеха навън под поройния дъжд, но и господарите им не бяха по-добре в полуразрушената колиба. Все пак сънят надделя. Пръв затвори очи Робърт, като отпусна глава на рамото на лорд Гленарван, и скоро всички гости на ранчото спяха под закрилата на бога.

Изглежда, че бог ги закриляше добре, защото нощта мина без произшествия. Събуди ги Таука, който, винаги добър страж, цвилеше отвън и удряше силно с копито по стената на колибата. Когато беше нужно, той знаеше да дава вместо Талкав знак за тръгване. Всички му бяха много задължени, не можеха да не му се подчинят, и тръгнаха. Дъждът беше намалял, но непромокаемата почва задържате всичката излята вода. Върху нейната плътна глина локвите, блатата и езерата бяха прелели и образуваха огромни „банадос“ с предателска дълбочина. Паганел погледна картата и помисли не без основание, че Рио Гранде и Рио Виварота, където обикновено се стичат водите от тази равнина, сега сигурно се бяха слели в общо корито, широко много мили.

Наложи се да ускорят хода колкото можеха. Касаеше се за спасението на всички. Ако наводнението се засилеше, кьде ще намерят подслон? По целия огромен кръг, очертан от хоризонта, не се виждаше нито едно възвишение и водата сигурно щеше да залее много бързо тази плоска равнина.

Конете препускаха с всички сили. Таука се носеше начело и повече от много амфибии69 с мощни перки заслужаваше името морски кон, защото подскачаше във водата като сред родна стихия.

Изведнъж, към десет часа сутринта, Таука започна да проявява необикновена възбуда. Той се обръщаше често на юг към неизмеримите равни пространства, вдишваше силно студения въздух и продължително цвилеше. Изпраняше се буйно на задните си крака и Талкав, който мъчно можеше да падне от скоковете му, го задържаше с мъка. Пяната от устата му се смесваше с кръвта от силно стегнатия мундщук и все пак буйното животно не се умиряваше. Господарят му чувствуваше, че ако го пуснеше свободно, то щеше да хукне с все сипа на север.

— Какво му е на Таука? — запита Паганел. — Да не би да е ухапан от пиявици, които са толкова кръвожадни в аржентинските води.

— Не — отговори индианецът.

— Да не би да се плаши от някаква опасност?

— Да, той чувствува опасността.

— Каква?

— Не знам.

Ако очите оше не виждаха опасността, която чувствуваше Таука, ушите поне можеха да си дадат вече сметка за нея. И наистина, отвъд хоризонта долиташе някакъв глух ропот, подобен на шума на прилив. Духаше силен влажен вятър, който носеше воден прах. Птиците, подгонени от някакво неизвестно явление, прекосяваха небето като стрели. Конете, потънали до колене, чувствуваха първите пристъпи на течението. Скоро на около половин миля на юг се разнесе страхотен шум — мучене, цвилене, блеене — и веднага се показаха огромни стада животни. Те се блъскаха, падаха, ставаха в невъобразим хаос и бягаха със страхотна бързина. Едва можеха да се видят от водните вихрушки, които повдигаха със стремителния си бяг. Сто от най-големите китове не биха развълнували с повече сила повърхността на океана.

— Anda, anda!70 — изкрещя Талкав с мощен глас.

— Какво става? — попита Паганел.

— Водата приижда! — отговори Талкав, като пришпори коня си и го обърна на север.

— Наводнение! — извика Паганел и веднага той и другарите му полетяха по следите на Таука.

Беше крайно време, защото само на пет мили на юг една огромна и широка водна стена заливаше равнината и я превръщаше в истинско море. Високите треви изчезваха като покосени. Цели туфи мимози, изтръгнати от течението, се носеха над водата и образуваха плаващи острови. Водната маса настъпваше на дебели пластове с неудържима сила. Очевидно бентовете на големите реки в пампасите бяха прекъснати и може би водите на Колорадо на север и на Рио Негро на юг се съединяваха в общо корито.

Водната стена, която бе показал Талкав, наближаваше със скорост на бързоходен кон. Пътниците бягаха пред нея като облак, подгонен от вихрушка. Напразно очите им търсеха някакво убежище. Небето и водата се сливаха на хоризонта. Конете, възбудени от опасността, препускаха като бесни и ездачите им едва се крепяха на седлата. Гленарван поглеждаше често назад.

„Водата ни настига“ — мислеше си той.

— Anda, anda! — викаше Талкав.

И пътниците пришпорваха още по-силно нещастните животни. От наранените им от шпорите хълбоци течаха струи кръв, които оставяха по водата дълги червени бразди. Те се препъваха в пукнатините на почвата, краката им се заплитаха в скритата от водата трева. Те падаха. Вдигаха ги. Падаха отново. Отново ги вдигаха. А равнището на водата се издигаше чувствително. Дълги вълни предвещаваха скорошния пристъп на водата, която се пенеше на по-малко от две мили назад. Борбата с водната стихия, най-страшната от всички стихии, продължи четвърт час. Бегълците не си даваха сметка за изминатото от тях разстояние, но ако се съдеше по бързината, с която препускаха, то сигурно беше значително. А конете, потънали вече до гърди, напредваха с голяма мъка. Гленарван, Паганел, Остин — всички се смятаха за загубени и обречени на страшната смърт на изоставени в открито море нещастници. Конете вече губеха почва под себе си, а шест стъпки вода стигаше, за да ги потопи. Смъртната мъка на тия осем души, подгонени от настъпващата маса вода, не подлежи на описание. Те чувствуваха своето безсилие да се борят срещу една природна стихия, пред която човек е безпомощен. Спасението им не зависеше вече от тях.

След пет минути конете плуваха. Течението ги носеше с голяма сила и бързина, равна на най-бързия им галоп, който навярно надминаваше двадесет мили в час.

Всяко спасение изглеждаше невъзможно, когато изведнъж се чу гласът на майора:

— Дърво!

— Дърво ли? — извика Гленарван.

— Там, там! — отговори Талкав.

И показа с пръст на около осемстотин разтега на север някакво огромно орехово дърво, което се издигаше самотно всред водата.

Другарите му нямаха нужда от подканване. Това дърво, което така неочаквано се появи пред тях, трябваше да бъде достигнато на всяка цена. На конете, разбира се, то нямаше да помогне, но поне хората можеха да се спасят. Течението ги носеше. В тоя момент конят на Том Остин изцвили глухо и изчезна. Ездачът успя да се освободи от стремената и заплува силно.

— Хвани се за седлото ми! — му извика Гленарван.

— Благодаря, ваша светлост — отговори Том Остин, — мишците ми са здрави.

— А твоят кон, Робърт? — попита Гленарван, като се обърна към младия Грант.

— Държи се, милорде! Той плува като риба!

— Внимание — извика майорът.

Едва бе произнесена тая дума, й огромната водна стена ги настигна. Една чудовищна вълна, висока четиридесет стъпки, се стовари върху бегълците със страхотен шум. Хора и животни — всичко изчезна във водовъртеж от пяна. Огромна течна маса, тежка няколко милиона тона, ги обгърна в бесните си води. Когато вълната отмина, пътниците изплуваха на повърхността и се преброиха бързо. Но конете освен Таука, който носеше своя господар, бяха изчезнали завинаги.

— По-смело! По-смело! — повтаряше Гленарван, който с една ръка прикрепяше Паганел, а с другата плуваше.

— Всичко е добре! Добре! — отговори достойният учен. — И дори не се сърдя…

За какво не се сърдеше той? Това никой никога не научи, защото нещастникът бе принуден да глътне края на изречението си заедно с доста тинеста вода. Майорът напредваше спокойно, с правилни движения, за които всеки учител по плуване би го похвалил. Моряците плуваха като делфини в своята водна стихия. А Робърт бе сграбчил гривата на Таука и се носеше с него. Таука пореше водата с необикновена енергия и инстиктивно се насочваше към дървото, където го носеше течението.

Дървото не беше на повече от двадесетина разтега. След няколко секунди цялата група го достигна. За щастие, защото, ако изпуснеха това убежище, всяка надежда за спасение угасваше и трябваше да загинат във вълните.

Водата стигаше до върха на дънера, откъдето започваха големите клони. Това улесни изкачването. Талкав пусна коня си, за да повдигне Робърт, изкачи се пръв и скоро здравите му ръце изтеглиха на безопасно място изтощените плувци. Но Таука, носен от течението, се отдалечаваше бързо. Той обръщаше към своя господар умната си глава и като тръскаше дългата си грива, го викаше с цвилене.

— Ще го изоставиш ли? — попита Паганел.

— Аз ли? — извика индианецът.

И като се гмурна в бурните води, той се появи отново на десетина разтега от дървото. След няколко секунди вече се държеше за шията на Таука и кон и ездач се понесоха заедно към мъгливия хоризонт на север.

Глава XXIIIПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ЖИВЕЯТ КАТО ПТИЦИ

Дървото, върху което Гленарван и спътниците му намериха убежище, приличаше на орех. Имаше лъскави листа и закръглена корона. Всъщност то беше „омбу“, дърво, което расте уединено в аржентинските равнини. Това дърво с огромен усукан дънер се крепи в земята не само с дебелите си корени, а и с яките си издънки, които го държат извънредно здраво. Благодарение на това то устоя на напора на водната стена.

Това омбу беше високо стотина стъпки и можеше да покрие със сянката си окръжност от около шестдесетина туаза. Цялата тая корона почиваше върху три дебели клона, които излизаха от горния край на дънера, широк шест стъпки. Два от клоните се издигаха почти отвесно и крепяха огромния чадър от листа, чиито вейки, кръстосани и преплетени сякаш от ръката на кошничар, образуваха непроницаемо прикритие. Третият клон, напротив, се протягаше почти хоризонтално над бучащите води. Долните му листа се къпеха вече във водите и той приличаше на вдаден в океана нос на остров от зеленина. В клоните на това огромно дърво не липсваше място. Листата, особено гъсти по повърхността, оставяха големи празни пространства, същински полянки, в които изобилно имаше въздух и навсякъде хлад. Като гледаше човек тия клони, които издигаха до небесата безкрайните си вейки, свързани помежду си чрез паразитни лиани, и през пролуките на които се плъзгаха слънчевите лъчи, би помислил, че стъблото на това омбу носеше само цяла гора.

При пристигането на бегълците цял крилат свят побягна на по-горните клони, като протестираше с крясъци против това грубо завладяване на жилището му. Тия птици, които също бяха подирили убежище върху самотното омбу, бяха стотици: косове, скорци, исакас, илгуерос и най-вече никафлорес — колибри с прекрасни цветове. И когато излетяха, сякаш подухване на вятъра отрони от дървото всичките му цветове.

Такъв беше подслонът, който намери групата на Гленарван. Младият Грант и сръчният Уйлсън, щом се качиха на дървото, побързаха да се покатерят на най-високите му клони. Те подадоха глави над зеления свод. От това високо място се откриваше широк простор. Океанът, образуван от наводнението, ги заобикаляше от всички страни и докъдедо стигаше погледът, краят на водата не се виждаше. Никакво дърво не сгърчеше над „водната“ равнина, омбуто единствено сред надигналите се води тръпнеше от техния напън. В далечината, влачени от буйното течение, се носеха от юг на север изтръгнати от корен дървета, извити клони, сламени покриви на разрушени ранчо, греди от покривите на сайванти, които водите бяха отнесли от естанциите, трупове на удавени животни, кървави кожи и върху едно люлеещо се дърво цяло семейство ягуари, които ревяха, вкопчани с нокти в своя несигурен сал. По-далече още една черна точка, почти невидима, привлече вниманието на Уйлсън. Това бяха Талкав и неговият верен Таука, които изчезваха в далечината.

— Талкав, приятелю Талкав! — извика Робърт и протегна ръка към смелия патагонец.

— Той ще се спаси, господин Робърт — отговори Уйлсън. — Но да отидем при негова светлост.

След един миг Робърт Грант и морякът се спуснаха по трите етажа на клоните и се намериха на горната част на дънера, Там Гленарван, Паганел, майорът, Остин и Мълреди се бяха настанили — възседнали клоните или вкопчани в тях кой как можеше. Уйлсън разказа какво са видели от върха на омбуто. Всички споделиха мнението му за съдбата на Талкав, но се питаха само дали Талкав ще спаси Таука или Таука — Талкав. Положението на гостите на омбуто бе безспорно по-обезпокоително. Дървото, разбира се, щеше да устои на напора на течението, но наводнението продължаваше и водата можеше да достигне самия връх на омбуто, защото хлътването на почвата в тази част на равнината образуваше дълбок водоем. Тъй че първата грижа на Гленарван беше да отбележи с нож по стеблото докъде стига водата, за да могат да следят измененията на равнището. По всичко изглеждаше, че наводнението е стигнало до най-високата си точка, защото водата не прииждаше вече. Това беше успокоително.

— А сега какво ще правим? — запита Гленарван, — Ами да си направим гнездо, дявол да го вземе! — отговори весело Паганел.

— Да си направим гнездо ли! — учуди се Робърт.

— Разбира се, момчето ми. И да заживеем като птичките, тъй като не можем да живеем като рибите.

— Много добре! — каза Гленарван. — Но кой ще ни храни?

— Аз — отговори майорът.

Всички погледи се насочиха към Мак Набс. Той бе седнал много удобно в естествено кресло, образувано от два жилави клона, и с едната ръка подаваше дисагите си, които бяха мокри, но пълни.

— Ах, Мак Набс — извика Гленарван, — вие сте си все същият! Винаги мислите за всичко, дори и когато е позволено всичко да се забрави.

— Щом решихме да не се давим — отговори майорът, — ясно е, че не сме имали намерение да умираме от глад!

— И аз можех да помисля това — каза наивно Паганел, — но съм толкова разсеян!

— А какво има в дисагите? — запита Том Остин.

— Храната на седем души за два дни — отговори Мак Набс.

— Добре — каза Гленарван. — Надявам се, че до двадесет и четири часа водата ще спадне достатъчно.

— Или ще намерим начин да се доберем до твърда земя — отвърна Паганел.

— Значи наш пръв дълг е да закусим — каза Гленарван.

— Но след като се изсушим — забеляза майорът.

— А къде ще намерим огън? — запита Уйлсън.

— Трябва да накладем — отговори Паганел.

— Къде?

— Ами на върха на стъблото!

— С какво?

— Със сухи клонки, които ще начупим от дървото.

— А как ще ги запалим? — каза Гленарван. — Праханта ни прилича на напоена гъба.

— Ще минем и без нея! — отговори Паганел. — Малко сух мъх, един слънчев лъч, лещата на моя далекоглед, и ще видите на какъв огън ще се сгрея. Кой ще отиде за дърва в гората?

— Аз! — извика Робърт.

И последван от приятеля си Уйлсън, той изчезна като коте в гъсталака на дървото. В тяхно отсъствие Паганел събра достатъчно сух мъх. Улови и слънчев лъч, което беше лесно, защото в този момент дневното светило сияеше в пълния си блясък. После с помощта на лещата запали много лесно сухия мъх, който сложиха върху мокри листа в основата на трите големи клона. Това бе естествено огнище и нямаше никаква опасност от пожар. След малко се върнаха Уйлсън и Робърт с наръч сухи клони, които натрупаха върху мъха. За да засили въздушното течение, Паганел разкрачи по арабски дългите си нозе над огъня и като започна бързо да се навежда и да се изправя, раздуха пламъка със своето пънчо. Клонките се разпалиха и скоро над импровизираното огнище се издигна хубав огън. Всеки започна да се суши, както намери за добре, а техните пънчо, окачени на дървото, се люлееха на вятъра. След това се нахраниха, но разпределиха продуктите така, че да има и за другия ден. Грамадният водоем щеше да се изпразни по-бавно може би, отколкото мислеше Гленарван, а продуктите бяха твърде малко. Омбуто не даваше никакъв плод, но за щастие в многобройните скътани в клоните гнезда имаше достатъчно пресни яйца, без да се броят пернатите му гости.

Тия източници съвсем не бяха за пренебрегване.

Следователно сега, предвиждайки продължителен престой, трябваше да се настанят удобно.

— Тъй като кухнята и трапезарията са на партера — каза Паганел, — ще трябва да спим на първия етаж. Къщата е голяма, наемът не е скъп и няма защо да се притесняваме. Там горе виждам чудесни естествени хамаци, в които, ако се превържем добре, ще спим като в най-удобните легла на света. Няма от какво да се боим. Впрочем ще имаме часови, а сме и достатъчно, за да отбием флотилии от индианци и други животни.

— Липсва ни само оръжие — каза Том Остин.

— Аз имам револвери — отвърна Гленарван.

— И аз също — добави Робърт.

— Каква полза — поде Том Остин, — ако господин Паганел не намери начин за фабрикуване на барут!

— Това не е нужно — отговори Мак Набс и показа една съвсем суха барутница.

— А откъде я имате, майоре? — запита Паганел.

— От Талкав. Той съобрази, че може да имаме нужда от нея, и ми я подаде, преди да се хвърли да помогне на Таука.

— Какъв великодушен и мъжествен индианец! извика Гленарван.

— Да — отговори Том Остин, — ако всички патагонци са като него, свалям шапка пред Патагония.

— Моля ви да не забравяте и коня! — каза Паганел. — Те двамата са едно и дълбоко съм уверен, че ще ги видим скоро.

— На какво разстояние сме от Атлантическия океан? — запита майорът.

— Най-много на четиридесет мили — отговори Паганел. — А сега, драга приятели, тъй като всеки е свободен да прави, каквото иска, аз ви моля да ми позволите да се оттегля. Отивам на върха да си избера място за наблюдателница и оттам с помощта на далекогледа си ще гледам какво става по света и ще ви държа в течение.

Никой не попречи на учения, който много сръчно, от клон на клон се изкачи горе и изчезна зад дебелата завеса от зеленина. Другарите му се заеха да организират нощуването и да приготвят леглата. Това не беше мъчно и не трая дълго. Нямаше постелки да се оправят, нито мебели да се подреждат и много скоро всички се върнаха и насядаха около огъня. Заговориха, но повече за сегашното си положение, което трябваше да понасят търпеливо, а се върнаха към неизчерпаемата тема за капитан Грант. Ако водите се оттеглеха, само след три дни пътешествениците щяха да бъдат на яхтата „Дънкан“. Но Хари Грант и неговите двама моряци, тия нещастни корабокрушенци, нямаше да бъдат с тях. Дори изглеждаше, че след тази несполука, след това безполезно прекосяване на Америка всяка надежда да ги намерят беше безвъзвратно загубена. Накъде да насочат новите си издирвания? Колко ли щяха да бъдат огорчени леди Елена и Мери Грант, когато разберяха, че няма на какво повече да се надяват!

— Горката ми сестра! — каза Робърт. — Всичко е свършено за нас.

За пръв път Гленарван не намери нито една утешителна дума. Каква нова надежда можеше да даде на това малко момче? Не беше ли следвал най-точно указанията на документа?

— И все пак — каза той — този тридесет и седми градус ширина не е празна цифра! За каквото и да се отнася, за корабокрушението или за плешшчеството на Хари Грант, тя не е измислена, изтълкувана или отгатната! Прочетохме я със собствените си очи!

— Това е вярно, ваша светлост — отговори Том Остин, — и все пак нашите издирвания не успяха.

— Да, и всичко това дразни и отчайва — извика Гленарван.

— Да, дразни, ако искате — отговори спокойно Мак Набс, — но не отчайва. Тъкмо защото имаме една неоспорима цифра, трябва да изчерпим докрай всичко от нея.

— Какво искате да кажете? — запита Гленарван. — Според вас, какво ни остава да правим?

— Нещо много просто и много логично, драги Едуард, когато стигнем на яхтата „Дънкан“, да продължим на изток по тридесет и седмия паралел и ако се наложи, да вървим по него дори до мястото, откъдето сме тръгнали.

— Смятате ли, Мак Набс, че не съм мислил за това? — отговори Гленарван. — Мислил съм! Сто пъти! Но каква надежда за успех имаме? Да напуснем американския материк, не значи ли да се отдалечим от мястото, посочено от самия Хари Грант; от Патагония, която се чете толкова ясно в документа?

— Да не искате да подновите издирванията в пампасите — отговори майорът, — след като се уверихте, че „Британия“ не е потънала нито край бреговете на Тихия океан, нито край бреговете на Атлантическия океан?

Гленарван не отговори.

— Колкото и да е малка надеждата да намерим Хари Грант, като продължим по посочения от него паралел, не трябва ли поне да се опитаме? — добави майорът.

— Аз не казвам не… — отговори Гленарван.

— А вие, приятели — каза майорът, като се обърна кьм моряците, — не споделяте ли моето мнение?

— Напълно! — отговори Том Остин, когато Мълреди и Уйл-сън подкрепиха с кимване на глава.

— Изслушайте ме, приятели — поде Гленарван след няколко минути размишление. — Слушай добре и ти, Робърт, защото тоя въпрос е много важен. Ще направя всичко, което мога, за да намеря капитан Грант. Поех това задължение и ако трябва, ще посветя целия си живот. Цяла Шотландия ще ми помогне да спася този благороден човек, който се жертвува за нея. Аз също мисля, че колкото и да е слаба тая надежда, трябва да обиколим света по тридесет и седмия паралел и ще го направим. Но въпросът, който трябва да решим, е друг! Той е много по-важен, а именно: трябва ли да изоставим окончателно, и то веднага нашите издирвания на американския материк?

Въпросът, зададен категорично, остана без отговор. Никой не смееше да се произнесе.

— Е? — продължи Гленарван, като се обърна по-специално към майора.

— Да отговоря веднага на въпроса ви, драги Едуард — каза майорът, — значи да поема голяма отговорност. Това изисква обмисляне. Преди всичко искам да знам кои са страните от южното полукълбо, през които минава тридесет и седмият паралел.

— Това е работа за Паганел — отговори Гленарван.

— Да го запитаме — отвърна майорът.

Скрит в гъстия листак на омбуто, ученият не се виждаше и трябваше да го повикат.

— Паганел! Паганел! — извика Гленарван.

— Тука съм! — отговори глас, който идваше от небето.

— Къде сте?

— В моята кула.

— Какво правите там?

— Наблюдавам просторния хоризонт.

— Можете ли да слезете за малко.

— Трябвам ли ви?

— Да.

— За какво?

— За да ни кажете през кои страни минава тридесет и седмият паралел.

— Нищо по-лесно от това — отговори Паганел. — Дори няма защо да слизам.

— Тогава говорете.

— Ето. Като напусне Америка, тридесет и седмият паралел минава през Атлантическия океан.

— Добре.

— Стига до островите Тристан д’Акуня.

— Така.

— Минава на два градуса южно от нос Добра надежда.

— После?

— Пресича Индийския океан.

— След това?

— Минава край остров Свети Петър от групата острови Амстердам.

— По-нататък.

— Пресича Австралия през провинцията Виктория.

— Продължавайте.

— Като напусне Австралия…

Последното изречение остана недовършено. Колебаеше ли се географът? Не знаеше ли повече ученият? Не, но от височината на омбуто се чу страшен вик. Гленарван и другарите му се спогледаха и побледняха. Ново нещастие ли се беше случило? Да не би нещастният Паганел да бе паднал? Уйлсън и Мълреди се втурнаха да му помогнат, когато отгоре се зададе едно дълго тяло. Паганел падаше презглава от клон на клон. Жив ли беше? Или мъртъв? Никой не знаеше и той щеше да падне в бучащите води, ако майорът не бе успял да го задържи.

— Благодаря ви много, Мак Набс! — извика Паганел.

— Но какво става с вас? — запита майорът. — Какво ви прихвана? Или пак вашата вечна разсеяност?

— Да! Да! — отговори Паганел, като се задъхваше от вълнение. — Да, пак разсеяност…, но този път невъобразима!

— Каква?

— Ние сме се лъгали! Още се лъжем! Продължаваме да се лъжем!

— Пояснете се!

— Гленарван, майоре, Робърт, приятели мои — извика Паганел, — ние търсим капитан Грант там, където го няма!

— Какво говорите? — възкликна Гленарван.

— Не само там, дето го няма — добави Паганел, — но и там, дето никога не е бил!

Глава XXIVПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ЖИВЕЯТ КАТО ПТИЦИ

Тия неочаквани думи бяха посрещнати с дълбоко учудване. Какво искаше да каже географът? Ума ли си беше изгубил? А говореше така убедително, че всички погледи се насочиха към Гленарван. Твърдението на Паганел беше пряк отговор на неговия въпрос. Но Гленарван се задоволи само да кимне отрицателно с глава, което не беше в полза на учения.

Паганел обаче вече се бе успокоил и продължи:

— Да, да! — каза той уверено. — Ние сме се заблудили в нашите издирвания и сме прочели в документа това, което не е писано в него!

— Обяснете се, Паганел — каза майорът, — но по-спокойпо.

— Много просто, майоре. И аз като вас се бях заблудил, и аз като вас се бях насочил към погрешно тълкование. Но само преди минута горе на това дърво, когато отговарях на въпросите ви, като бе произнесена думата „Австралия“, сякаш светкавица мина през ума ми и всичко ми стана ясно.

— Какво? — извика Гленарван. — Вие твърдите, че Хари Грант…

— Аз твърдя — отговори Паганел, — че думата Austrai, която се намира в документа, не е цяла дума, както мислехме досега, а само коренът на думата Australie.

— Това би било много чудно! — отговори майорът.

— Чудно ли? — отвърна Гленарван, като повдигна рамене. — Това е просто невъзможно.

— Невъзможно? — поде Паганел. — Ето една дума, която ние не признаваме във Франция.

— Как? — добави Гленарван с дълбоко недоверие. — Вие смеете да твърдите с документа в ръка, че „Британия“ е потънал край бреговете на Австралия?

— Сигурен съм в това! — отговори Паганел.

— Ей богу, Паганел — каза Гленарван, — такова твърдение от страна на секретаря на едно географско дружество много ме учудва.

— Защо? — попита Паганел, засегнат на болното място.

— Защото, ако вземем думата Австралия за вярна, трябва да приемем, че там има и индианци, нещо нечувано досега.

Паганел никак не бе изненадан от този довод. Той очевидно го очакваше и се усмихна.

— Драги Гленарван — каза той, — не бързайте да тържествувате. Ей сега „ще ви направя на пестил“, както казваме ние, французите, и това ще бъде най-голямото поражение, което е претърпявал англичанин! Отмъщение за Креси и Азинкур71.

— Ще бъда много щастлив. Победете ме, Паганел!

— Слушайте тогава. В текста на документа не се говори нито за индианци, нито за Патагония! Непълната дума indi… не означава индианци, a indigenes, т.е. туземци. Надявам се, ще приемете, че в Австралия има туземци?

Трябва да се признае, че в този момент Гленарван погледна Паганел втренчено.

— Браво, Паганел! — каза майорът.

— Приемате ли моето тълкование, драги лорде?

— Да — отговори Гленарван, — ако ми докажете, че остатъкът от дума gonie не означава Патагония.

— Не, разбира се! — провикна се Паганел. — Тук не става дума за Патагония. За каквото щете друго, само не за Патагония.

— А за какво тогава?

— Cosmogonie! Theogonie! Agonie!72

— Agonie — каза майорът.

— Все едно ми е — отговори Паганел. — Думата няма никакво значение. Дори не ще търся какво може да означава. Важното е, че Austral значи Австралия и само човек, който е задълбал сляпо в погрешна насока, може да не намери веднага едно такова очевидно обяснение. Ако аз бях намерил документа, ако моята преценка не беше повлияна от вашето тълкуване, никога нямаше да го разбера другояче.

Този път думите на Паганел бяха посрещнати с „ура“, с одобрения и похвали. Остин, моряците, майорът и най-вече Робърт, толкова щастлив от подновените надежди, поздравиха достойния учен. Гленарван, който малко по малко започна да проглежда, бе готов, както сам заяви, да се предаде.

— Още един въпрос, драги Паганел — каза той, — и ще се преклони пред вашата проницателност.

— Говорете, Гленарван.

— Как при новото ви тълкование свързвате отделните думи и как, според вас, трябва да се прочете документът?

— Нищо по-лесно. Ето ви документа — каза Пагаиел и подаде скъпоценната хартия, която той проучваше толкова добросъвестно от няколко дни насам.

Докато географът събираше мислите си и се готвеше да отговори, настъпи дълбоко мълчание. След това, като сочеше с пръст полуизтритите редове на документа, със сигурен глас и като наблягаше на някои думи, той започна да чете:

„На 7 юни 1862 г. тримачтовияткораб «Британия» от Глазгоу потъна след…“ да кажем, ако искате „два или три дни“ или „дълга агония“ — това е без значение — „край бреговете на Австралия. Насочили се към брег а, двама моряци и капитан Грант ще опитат да достигнат“ или „достигнаха материка, където ще бъдат“ или „са пленени от жестоки туземци. Те хвърлиха този документ“ и т.н. Ясно ли е?

— Ще бъде ясно — отговори Гленарван, — ако думата „континент“ може да се употреби за Австралия, която е само остров!

— Бъдете спокоен, драги Гленарван, най-добрите географи са на мнение, че този остров трябва да се нарича „Австралийски континент“.

— Тогава, драга приятели — извика Гленарван, — не ми остава нищо друго, освен да кажа: към Австралия! И небето да ни помага!

— Към Австралия! — повториха единодушно другарите му.

— Знаете ли, Паганел — добави Гленарван, — че вас провидението ви изпрати на борда на „Дънкан“.

— Добре! — отговори Паганел. — Да признаем, че съм пратеник на провидението, и да не говорим вече за това!

Така завърши този разговор, който впоследствие се оказа толкова съдбоносен. Той съвсем промени настроението на пътешествениците. Те уловиха наново пътеводната пишка, която щеше да ги изведе от лабиринта, в който считаха, че са безвъзвратно загубени. Върху развалините на техните рухнали планове изгряваше нова надежда. Можеха спокойно да напуснат американския материк и всичките им мисли летяха вече към Австралия. Като се върнеха на яхтата „Дънкан“, те нямаше да занесат със себе си отчаяние и леди Елена и Мери Грант нямаше да оплакват безвъзвратната загуба на капитан Грант! Обзети от радост, те забравиха опасностите на положението, в което се намираха, и съжаляваха единствено, че не могат да тръгнат веднага.

Беше четири часът след пладне. Решиха да вечерят в шест часа. Паганел пожела да отпразнуват този щастлив ден с хубава вечеря. Но яденето беше малко и той предложи на Робърт да отидат на лов в „близката гора“. Робърт започна да пляска с ръце от радост. Взеха барутницата на Талкав, почистиха револверите, заредиха ги със сачми и поеха.

— Не се отдалечавайте много — каза важно майорът на двамата ловци.

След тяхното тръгване Гленарван и Мак Набс отидоха да видят белезите, които бяха изрязали на дървото, а Уйлсън и Мълреди останаха да разпалят огъня. Гленарван слезе до повърхността на огромното езеро и не видя никакви признаци на спадане. Все пак изглеждаше, че водите бяха достигнали най-високото си ниво. Но силата, с която те се изтичаха от юг на север, показваше, че още не беше настъпило равновесие между водите на отделните аржентински реки. Преди да започне да спада, водната маса трябва да се успокои, както морето в момента, когато приливът свършва и започва отливът. А докато водите продължаваха да се изтичат с такава сила на север, не можеше да се очаква да спаднат.

Докато Гленарван и майорът правеха своите наблюдения, на дървото се разнесоха изстрели, придружени от почти толкова шумни изблици на радост. Сопраното на Робърт акомпанираше с фини рулади баса на Паганел. И двамата се надпреварваха кой да бъде по-голямо дете. Ловът се очертаваше да бъде добър и обещаваше чудесна вечеря. Когато майорът и Гленарван се върнаха при огъня, много се зарадваха от едно щастливо хрумване на Уйлсън. Добрият моряк бе започнал да лови риба с карфица и парче канап. Вече няколко дузини рибки мохарас, вкусни като пъстърва, шаваха в една от гънките на пънчото му и обещаваха чудесно ястие.

В този момент от върха на омбуто слязоха и ловците. Паганел носеше внимателно яйца от черна ластовица и една низа врабци, които по-късно той поднесе под името чучулиги. Робърт бе уловил няколко чифта „илгуерос“, малки жълтозелени птичета, много вкусни и много търсени на пазара в Монтевидео. Паганел, който знаеше петдесет и един начини да приготовлява яйца, този път се задоволи да ги опече в горещата пепел. Все пак вечерята беше и разнообразна, и вкусна. Сушеното месо, яйцата, печените мохарас, врабците и печените илгуерос послужиха за едно пиршество, чийто спомен остава неизличим.

Разговорът беше много весел. Паганел бе похвален за двойното му умение на ловец и готвач. Ученият прие тия похвали с подобаваща на истинската добродетел скромност. После започна да разправя интересни неща за великолепното омбу, което ги бе приютило в своя листак, и чиито размери, според него, били огромни.

— По време на лова — добави той шеговито — Робърт и аз мислехме, че се намираме сред някоя голяма гора. Дори за момент ми се стори, че ще се загубим. Не можех да намеря пътя! Слънцето вече залязваше! Напразно търсех следите от стъпките си! Гладът започна да ни мъчи! От тъмните гъстаци вече долиташе ревът на хищни зверове… Впрочем не: хищни зверове няма и аз съжалявам за това!

— Какво? — каза Гленарван. — Съжалявате, че няма хищни зверове?

— Да, разбира се.

— Дори и тогава, когато трябва да се боим от тяхната кръвожадност…

— От гледище на науката кръвожадност няма — отговори ученият.

— Е, сега и вие, Паганел! — каза майорът. — Никога няма да ме убедите, че хищните животни са полезни! За какво служат те?

— Но, майоре — възкликна Паганел, — та те служат за класификация; да се определят отделните разреди, семейства, родове, подродове, видове…

— Голяма полза! — каза Мак Набс. — Аз мога и без тях. Ако бях един от спътниците на Ной по време на потопа, сигурно щях да попреча на този неблагоразумен старец да вземе в ковчега двойки лъвове, тигри, пантери, мечки и други колкото вредни, толкова и безполезни животни.

— Щяхте да направите това! — попита Паганел.

— Щях да го направя.

— Е добре! Щяхте да сгрешите от гледна точка на зоологията.

— Това е възмутително! — поде Паганел. — А аз, напротив, щях да запазя тъкмо мегатериумите, птеродактилите и всички допотопни същества, от които днес за съжаление сме лишени.

— А аз ви казвам, че Ной е постъпил зле — възрази майорът — и че е заслужил до края на вековете проклятието на учените.

Слушателите на Паганел и майора не можеха да сдържат смеха си, като гледаха как двамата приятели се препират за дядо Ной. Противно на принципите си майорът, който никога през живота си не бе спорил с никого, сега всеки ден се разправяше с Паганел. Можеше да се помисли, че ученият особено го дразни. По обичая си Гленарван се намеси в спора и каза:

— Дали трябва да се съжалява, или не от гледна точка на науката или от човешка гледна точка, че сме лишени от хищни зверове, е без значение. Просто трябва да се примирим сега с тяхното отсъствие. Паганел не е могъл да се надява да срещне някой от тях в тази въздушна гора.

— Защо не? — отговори ученият.

— Диви животни на дърво? — се учуди Том Остин.

— Разбира се! Американският тигър, ягуарът, когато е подгонен от ловците, се крие по дърветата! Изненадано от наводнението, някое от тия животни е могло лесно да потърси убежище в листака на омбуто.

— Предполагам, че не сте срещнали такова животно, нали? — каза майорът.

— Не — отговори Паганел, — макар че обходихме цялата гора. Жалко, защото щеше да бъде чудесен лов. Хищно животно е това ягуарът! С един удар на лапата си пречупва врата на кон! Когато пък е вкусил човешко месо, вече го търси с настървение. Най-много обича индианците, след това негрите, мулатите и най-сетне белите.

— Много съм доволен, че идвам едва на четвърто място — отговори Мак Набс.

— Но това показва чисто и просто, че сте безвкусен! — отвърна Паганел пренебрежително.

— Много съм доволен, че съм безвкусен! — отвърна майорът.

— Но това е унизително! — отговори неумолимият Паганел.

— Белите се перчат, че са елитна раса. Но изглежда господа ягуарите не са на това мнение.

— Както и да е, драги Паганел — каза Гленарван, — понеже между нас няма нито индианци, нито негри, нито мулати, радвам се, че вашите мили ягуари не са тук. Нашето положение не е толкова приятно…

— Не е толкова приятно ли? — възкликна Паганел, като се залови за тази дума, която можеше да промени насоката на разговора. — Оплаквате се от съдбата си, Гленарван.

— Разбира се! — отговори Гленарван. — Вие добре ли се чувствувате сред тия неудобни и лошо тапицирани клони?

— Никога не съм се чувствувал по-добре, дори и в кабинета си. Живеем като птички: пеем и подскачаме! Почвам да мисля, че хората са предназначени да живеят по дърветата.

— Липсват им само крила! — каза майорът.

— Някой ден ще си направят!

— Дотогава — отговори Гленарван — позволете ми, драги приятелю, да предпочета пред това въздушно жилище пясъчната алея на някоя градина, паркета на някоя къща или палубата на някой кораб.

— Вижте какво — отговори Паганел, — трябва да приемаме нещата такива, каквито са! Ако са добри, толкова по-добре! Ако са лоши, да не им обръщаме внимание. Виждам, че вие тъгувате по удобствата на Малкъм Касъл.

— Не, но…

— Сигурен съм, че Робърт е напълно щастлив — избърза да каже Паганел, за да си осигури поддръжник на своите теории.

— Да, господин Паганел! — възкликна радостно Робърт.

— На неговите години, не е чудно — отговори Гленарван.

— И на моите! — отвърна ученият. — Колкото по-малко удобства, толкова по-малко нужди, по-малко нужди, толкова човек е по-щастлив.

— Гледай ти! — каза майорът. — Току-виж, че Паганел повел борба срещу богатството и разкоша.

— Не, Мак Набс — отговори ученият, — но ако желаете, ще ви разкажа по този повод една малка арабска приказка, която ми идва наум.

— Да, да, господин Паганел! — обади се нетърпеливо Робърт.

— А какво учи вашата приказка? — запита майорът.

— Това, което учат всички приказки, драги ми спътнико.

— Значи почти нищо — отговори Мак Набс. — Но все пак, Шехерезада, разкажете ни някоя от приказките, които така добре разказвате.

— Живял едно време момък — започна Паганел, — той бил син на великия Харун-ал-Рашид. Не бил щастлив момъкът и отишъл за съвет при един стар дервиш. Мъдрият старец му отговорил, че мъчно се намира щастие на тоя свят. И добавил: — Но аз знам едно сигурно средство да станеш щастлив. — Кое е то? — запитал младият принц. — Да облечеш ризата на щастлив човек — отговорил дервишът. — Като чул това, принцът прегърнал стареца и тръгнал да дири талисмана. Обходил всички столици на земята. Обличал ризи на царе, на императори, на князе, на велможи. Напразно! Не станал по-щастлив. Тогава започнал да облича ризи на артисти, на военни, на търговци. Напразен труд! Извървял така много път, но щастие не намерил. Най-сетне се отчаял и тръгнал да се връща тъжен към двореца на баща си. Както вървял, забелязал в полето един орач, който натискал ралото и радостно си пеел. — Ето един щастлив човек! — рекъл си той. — Ако и тоя човек не е щастлив, значи, че няма щастие на земята! — Отишъл при орача и го попитал: — Човече, щастлив ли си? — Да — отговорил орачът. — Нямаш ли нужда от нещо? — Не! — А не искаш ли да станеш цар вместо орач? — Никога! — рекъл орачът. — Тогава продай ми ризата си? — Ризата ли? Че аз нямам риза! — отговорил орачът.

Глава XXVМЕЖДУ ОГЪНЯ И ВОДАТА

Приказката на Жак Паганел има голям успех. Много му ръкопляскаха, но всеки остана на своето мнение и ученият постигна обичайния резултат при всички спорове: не убеди никого. Но всички се съгласиха, че човек не бива да въстава против съдбата си и че когато няма ни палат, ни колиба, трябва да се задоволи и с дърво.

Докато траеха тия разговори, се бе смрачило. Само здравият сън можеше да бъде достоен завършек на този тревожен ден. Гостите на омбуто се чувствуваха не само уморени от борбата с наводнението, но и особено съсипани от горещината, която този ден беше прекалено голяма. Пернатите им съквартиранти вече даваха пример за почивка. Не се чуваха мелодичните трели на илгуерос, тия славеи на пампасите, и всички птици от дървото бяха изчезнали в гъстия потъмнял листак. Най-добре беше да последват примера им.

Но преди „да се приберат в гнездото“, както казваше Паганел, Гленарван, Робърт и той се изкачиха в наблюдателницата, за да огледат още веднъж водната равнина. Беше около девет часа. Слънцето току-що бе залязло в пламтящата мараня на запад. Цялата тази половина на небесния свод чак до зенита бе потънала в топла пара. Съзвездията на южното полукълбо, обикновено много ярки, сега сякаш бяха покрити с тънко було и едва светеха. Все пак те можеха да се различат и Паганел показа на своя приятел Робърт, а това можеше да ползува и Гленарван, полярната зона, където звездите са много бляскави. Той му показа, между другото, и Южния кръст, група от четири звезди от първа и втора величина, разположени ромбоидно, горе-долу на височина на Южния полюс. Показа му също съзвездието Кентавър, в което блести най-близката до земята звезда, отстояща само на осем хиляди милиарда мили, показа му Магелановия облак — две големи мъглявини, по-голямата от които е двеста пъти по-голяма от видимата повърхност на луната, и най-сетне „черната дупка“, където, изглежда, няма никакви звезди.

За съжаление съзвездието Орион, което се вижда и от двете полукълба, не беше още изгряло, но все пак Паганел разказа на двамата си ученици една интересна подробност из патагонската космография. За поетичните индианци Орион представлява огромно ласо и три болас, хвърлени от ръката на ловеца, който кръстосва небесните прерии. Отразени в огледалните води, всички тия съзвездия възхищаваха погледа и сякаш създаваха второ небе.

Докато ученият Паганел разказваше, на изток небето потъмня като пред буря.

Една тъмна и гъста, ясно очертана ивица се издигаше постепенно и гасеше звездите. Този зловещ облак скоро покри едната половина от небосвода, която сякаш съвсем изпълни. Движеше се от само себе си, защото нямаше никакъв вятър. Въздушните пластове бяха съвсем неподвижни. Нито един лист на дървото не трепваше, нито една бръчка не набраздяваше повърхността на водата. Като че ли самият въздух липсваше, сякаш някаква огромна пневматична машина го бе разделила. Електричество с високо напрежение бе наситило атмосферата и всяко живо същество усещаше как то преминава през нервите му.

На Гленарван, Паганел и Робърт направиха силно впечатление тия електрически вълни.

— Ще имаме буря — каза Паганел.

— Страх ли те е от гръмотевиците? — запита Гленарван момчето.

— О не, милорде — отговори Робърт.

— Толкова по-добре, защото бурята не е далеч.

— И ще бъде силна — добави Паганел, — ако се съди по небето.

— Не бурята ме тревожи — каза Гленарван, — а поройният дъжд, който ще се излее. Ще се измокрим до кости. Каквото и да казвате, Паганел, човек не може да се задоволи само с гнездо и вие сам скоро ще го разберете.

— О, когато човек гледа философски на нещата! — отговори ученият.

— Философията няма да попречи да се измокрите!

— Разбира се, но тя сгрява.

— Тогава — каза Гленарван — да се върнем при другарите си и да ги посъветваме да се загърнат колкото може по-добре в своята философия и в своите пънчо и най-вече да се запасят с търпение, което ще ни е необходимо.

Гленарван хвърли последен поглед към небето, което бе застрашително. То беше вече почти цялото покрито с облаци. Само една малка неясна ивица на запад се осветяваше от отблясъците на залеза. Водата беше потъмняла и приличаше на огромен нисък облак, готов да се слее с тежките пари. Не се виждаше дори и сянка. Очите не съзираха никаква светлина, а до ушите не долиташе никакъв шум. Тишината беше толкова дълбока, колкото и мракът.

— Да слизаме — каза Гленарван, — скоро ще загърми. Двамата му приятели и той се плъзнаха по гладките клони и бяха изненадани, че навлизат в някаква странна полусветлина. Тя произлизаше от безбройно много светещи точици, които летяха над повърхността на водата и бръмчаха.

— Фосфоресценция? — запита Гленарван.

— Не — отговори Паганел, — но фосфоресциращи насекоми, истински светулки, живи и евтини диаманти, от които дамите в Буенос Айрес си правят великолепни накити.

— Какво! — провикна се Робърт. — Тия летящи искри насекоми ли са?

— Да, момчето ми.

Робърт хвана едно от тях. Паганел не се лъжеше. Това беше вид пчела, дълга около един дюйм73, която индианците наричат „туко-туко“. Това интересно насекомо изпущаше светлини от две петна, разположени на предната част на роговата му обвивка. Светлината му беше толкова силна, че на нея можеше да се чете. Паганел доближи насекомото до часовника си и видя, че часът беше десет.

Гленарван отиде при майора и тримата моряци и им даде наставления за през нощта. Трябваше да се подготвят за голяма буря. След първите гръмотевици сигурно щеше да задуха силен вятьр и омбуто щеше да се разклати. Той препоръча на всички да се вържат здраво за клоните, които им служеха за легло. Щом не можеха да избягнат водите от небето, поне трябваше да избягнат земната вода и да не паднат в бързото течение, което се разбиваше в основата на дървото.

Пожелаха си лека нощ, без сами да вярват в пожеланията си, и след като се настаниха във въздушните си легла и се завиха със своите пънчо, зачакаха съня.

Но приближаването на големите природни явления предизвиква смътно безпокойство у всички живи същества и дори най-силните духом не могат да му устоят. Тревожни и потиснати, гостите на омбуто не можаха да затворят очи и първата гръмотевица ги завари будни. Тя удари малко преди единадесет часа като далечен тътнеж. Гленарван пропълзя до края на хоризонталния клон и рискува да погледне през листата.

Вечерният мрак се прорязваше вече от бързи светкавици, които се отразяваха ясно във водите на езерото. Облаците се разкъсваха на много места, но като мека и пухкава тъкан без остър звук. След като огледа хоризонта и зенита, които се сливаха в общата тъмнина, Гленарван се върна при другарите си.

— Какво ще кажете, Гленарван? — запита Паганел.

— Ще кажа, че започва добре, драги приятели, и че ако продължи така, бурята ще бъде страшна.

— Толкова по-добре — отговори възторженият Паганел. — Щом не мога да бягам, поне да гледам хубаво зрелище.

— Още една ваша теория, която ще бъде опровергана — каза майорът.

— И то една от най-добрите ми теории, Мак Набс. Аз съм на същото мнение с Гленарван: бурята ще бъде чудесна. Преди малко, докато се опитвах да заспя, си спомних някои факти, които ме убедиха в това, че тук се намираме в областта на големите електрически бури. Някъде четох, че в 1793 г. в провинцията Буенос Айрес само през време на една буря тридесет и седем пъти паднал гръм. Моят колега, Мартин дьо Муси, е преброил до петдесет и пет минути непрекъснати гръмотевични тътнежи.

— С часовник в ръка? — запита майорът.

— С часовник в ръка! Едно само ме тревожи — добави Паганел, сякаш тревогата можеше да премахне опасността, — то е, че единствената висока точка в тази равнина е тъкмо омбуто, на което се намираме. Един гръмоотвод тук би бил много полезен, защото измежду всички дървета на пампасите гърмът пада най-често на омбуто. При това, както знаете, драги приятели, учените препоръчват да не се търси убежище под дърветата във време на буря.

— Добре — каза майорът, — ето една препоръка, която идва навреме.

— Трябва да се признае, Паганел — забеляза Гленарвап, — че добре сте избрали момента, за да ни разказвате тия успокоителни неща.

— Ба! — отвърна Паганел. — Всеки момент е добър, за да се поучи човек. Аха, започва!

Силни гръмотевици прекъснаха този неуместен разговор. Те ставаха все по-мощни и по-оглушителни, наближаваха и преминаваха от нисък в среден регистър, да си послужим с това подходящо музикално сравнение. Скоро гръмотевиците станаха толкова силни, че всички атмосферни струни бързо затрептяха. Цялото пространство беше в огън и в този пожар мъчно можеше да се различи от кои електрически искри произлизаха продължителните тътнежи, които се предаваха от ехо на ехо чак до дълбините на небето.

Непрестанните светкавици взимаха всевъзможни форми. Някои падаха отвесно към земята и се повтаряха по пет-шест пъти на едно и също място. Други биха силно възбудили любопитството на някой учен, защото, докато Араго отбелязва в своите интересни статистики само два случая на вилообразни светкавици, тук ги имаше със стотици. Някои, разклонени на хиляди вейки във форма на зигзагообразни корали, прорязваха тъмния небосвод с чудновати светлини, подобни на клонесто дърво.

Скоро цялото небе, от изток до север, се покри с необикновено бляскава фосфоресцентна ивица. Малко по малко този пожар обхвана целия хоризонт, подпали облаците като куп гориво и бързо отразен в огледалните води, образува огромно огнено кълбо, в центъра на което се намираше омбуто.

Гленарван и другарите му гледаха мълчаливо това ужасяващо зрелище. Дори ако говореха, те не биха могли да се чуят. Широки ивици бяла светлина стигаха до тях и в тия бързи блясъци се появяваха и за миг изчезваха ту спокойното лице на майора, ту любознателният израз на Паганел, ту мъжествените черти на Гленарван, ту изплашената глава на Робърт или безгрижната физиономия на някой от моряците, внезапно оживени сред този призрачен свят.

Но дъжд още не валеше и вятър не духаше. Много скоро обаче небето се разтвори и върху черната основа на небосвода се проточиха отвесни бразди като нишки на стан. Тия едри капки шибаха повърхността на водата и се пръскаха като хиляди искри, озарени от огъня на светкавиците.

Означаваше ли дъждът край на бурята? Щяха ли Гленарван и спътниците му да се отърват само с по един обилен душ? Не! В най-големия разгар на тая борба между въздушните огньове на края на хоризонталния клон изведнъж се появи огнена топка, голяма колкото юмрук и обвита в черен дим. Тя се въртя няколко секунди около себе си и избухна като бомба с такъв трясък, че можа да се чуе въпреки общия грохот. Въздухът се изпълни със серни пари. Настъпи за миг тишина и можа да се чуе гласът на Том Остин, който викаше:

— Дървото гори!

Том Остин не се лъжеше. Само за миг пламъкът, сякаш докосвайки огромен бенгалски огън, обхвана цялата западна страна на омбуто. Сухите клонки, гнездата от суха трева и шупливата дървесина на дървото подхранваха опустошаващата дейност на огъня.

Излезе и вятър, който разпали пожара. Трябваше да се бяга. Гленарван и другарите му бързо побягнаха в източната част на дървото, още необхваната от огъня. Безмълвни, смутени, изплашени, те се изкачваха, хлъзгаха и рискуваха всеки момент да паднат от тънките клони, които се огъваха от тежестта им. През това време клоните пращяха, пукаха и се гърчеха от огъня като горящи живи змии. Насветлените главни падаха в придошлите води и се носеха по течението, като изпущаха червени искри. Пламъците ту се издигаха на голяма височина и се сливаха с подпаленото небе, ту, огънати от бушуващия ураган, обвиваха омбуто като с плащаницата на Несус74. Гленарван, Робърт, майорът, Паганел, моряците — всички бяха ужасени. Гъстият дим ги задушаваше. Нетърпима горещина ги гореше. Огънят вече обхващаше долната част на дървото откъм тяхната страна. Нищо не можеше да го спре, нито да го изгаси. Положението беше неудържимо и те трябваше да изберат от двата вида смърт по-малко жестоката.

— Във водата! — изкрещя Гленарван.

Уйлсън, когото пламъците бяха достигнали, се хвърли във водата, но изведнъж започна да вика ужасен:

— Помощ! Помощ!

Остин се спусна към него и му помогна да се изкачи отново на дървото.

— Какво има?

— Каймани! Каймани! — отговори Уйлсън.

И наистина дънерът на дървото беше заобиколен от най-опасните животни от рода на крокодилите. Люспите им блестяха в широките, осветени от пожара петна. Опашките им, сплескани отвесно, изострените като върхове на копия глави, изпъкналите очи, широко разтворените до ушите челюсти — всичките тия отличителни белези не можеха да измамят Пага-нел. Той позна хищните американски алигатори, наричани в испанските страни каймани. Десетина на брой, те биеха водата със страшните си опашки и гризяха дървото с дългите зъби на долната си челюст.

Като ги видяха, нещастниците се почувстваха загубени. Очакваше ги страшна смърт било от пламъците, било от зъбите на кайманите. И дори майорът каза със спокоен глас:

— Както изглежда, настъпил е краят.

Бурята беше започнала да отслабва, но бе образувала във въздуха голямо количество пари, на които електричеството щеше да придаде страхотна сила. На юг постепенно се извиваше огромна вихрушка; обърната с върха надолу и основата нагоре, тя свързваше бушуващите води с буреносните облаци. Скоро този метеор почна да наближава, като се въртеше със замайваща бързина. Той влачеше към центъра си огромен стълб вода от езерото и това въртящо се движение тласкаше към него всички околни въздушни течения.

За няколко секунди огромната вихрушка връхлетя върху омбуто и го обви. Дървото бе раздрусало до корен. На Гленарван се стори, че кайманите са го нападнали с мощните си челюсти и го изтръгват от земята. Той и другарите му, които се държаха един за друг, усетиха, че здравото дърво почна да се поддава и се повали. Пламтящите му клони се потопиха в разпенената вода със страшно свистене. Това трая само миг. Смерчът бе вече отминал и носеше другаде своята разрушителна мощ, като изсмукваше по пътя си водата от езерото, сякаш го изпразваше до дъно.

Тогава омбуто, легнало във водата, се понесе по волята на вятъра и течението. Кайманите бяха избягали. Само един пълзеше по обърнатите корени и се приближаваше с отворена уста. Но Мълреди сграбчи един полуобгорен клон и му нанесе такъв страшен удар, че му пречупи гръбнака. Кайманът се преметна нарван и другарите му се изкачиха на клоните, на страната, откъдето идеше вятърът, а омбуто, чиито пламъци, раздухвани от урагана, образуваха нещо като огнени платна, се понесе в тъмнината на нощта като горящ кораб.

Глава XXVIАТЛАНТИЧЕСКИЯТ ОКЕАН

В продължение на два часа омбуто плава по огромното езеро, без да стигне до твърда земя. Пламъците, които го разяждаха, постепенно изгаснаха. Главната опасност при това ужасно пътуване бе преминала. Майорът дори каза, че няма да бъде чудно, ако се спасят.

Течението бе запазило първоначалната посока и вървеше от югозапад към североизток. Тъмнината, едва осветявана тук-там от някоя закъсняла светкавица, бе станала отново непроницаема и Паганел напразно търсеше по хоризонта точки, по които да се ориентира. Бурята стихваше. Едрите дъждовни капки се заменяха от ситен дъждец, който вятърът разпиляваше, а високо в небето големите олекнали облаци се разкъсваха на ивици.

Омбуто се движеше стремително по буйния порой. То се носеше с изумителна бързина, сякаш под кората му беше скрит мощен двигател. Така то можеше да плува още цели дни. Към три часа сутринта обаче майорът забеляза, че от време на време корените му опират в дъно. С помощта на дълъг отчекнат клон Том Остин измери дълбочината и установи, че дъното се издига. И наистина след двадесетина минути се почувствува удар и дървото изведнъж спря.

— Земя! Земя! — изкрещя Паганел.

Краищата на обгорелите клони бяха опрели о някаква издутина на почвата. Никога мореплаватели не са били по-доволни от засядане. Защото подводната скала тук беше пристанище. Робърт и Уилсън, скочили на твърда земя, вече надаваха радостни викове, когато се разнесе познато изсвирване. Откъм равнината се чу конски тропот и в полумрака се очерта високата фигура на индианец.

— Талкав! — извика Робърт.

— Талкав! — повториха другарите му.

— Amigos!75 — каза патагонецът, който чакаше пътешествениците на мястото, където трябваше да ги доведе течението, защото беше довело там и самия него.

Той вдигна Робърт и го притисна до гърдите си, без да подозира, че и Паганел ще увисне на шията му. Гленарван, майорът и моряците бяха много щастливи, че виждат отново верния си водач, и му стиснаха ръцете здраво и сърдечно. После патагонецът ги отведе в заслона на една изоставена естанция. Там гореше голям огън, който ги стопли, и се печеше сочно месо от дивеч, което те излапаха до последното късче. И когато дойдоха на себе си и започнаха да разсъждават, никой не можеше да повярва, че са се спасили от толкова опасности — от водата, от огъня и от страшните каймани на аржентинските реки.

Талкав разказа на Паганел с няколко думи своите преживелици и приписа цялата заслуга за спасението си на своя неустрашим кон. Паганел се опита да му обясни новото тълкование на документа и новите надежди, които то бе породило. Дали индианецът разбра изобретателните предположения на Паганел? Съмнително беше! Но той видя приятелите си щастливи и изпълнени с надежди и това му стигаше.

Няма съмнение, че смелите пътешественици след почивката на омбуто не се забавиха да тръгнат веднага на път. В осем часа сутринта те бяха готови. Намираха се много на юг от естан-циите и саладерата и не можеха да си набавят превозни средства. Наложи се да вървят пеша. Разстоянието, което трябваше да преминат, беше не повече от четиридесет мили, а имаха и Таука, който нямаше да откаже да поноси от време на време един, че дори и двама изморени пешеходци. За 36 часа можеха да стигнат до брега на Атлантическия океан.

Беше настъпил моментът. Водачът и спътниците му оставиха зад себе си огромната низина, още заляна от водата, и поеха през високи равнини. Отново пред тях се разстилаше еднообразната аржентинска земя. Тук-таме стърчеше над пасбищата по някоя и друга групичка дървета, посадени от европейци, но доста нарядко, като в околностите на сиера Тандил и сиера Та-палкуем. Местните дървета растяха само в крайниците на тия дълги прерии и близо до нос Кориентес.

Така мина този ден. На другия ден на петнадесет мили от океана се почувствува неговата близост. Виразонът — един особен вятър, който духа редовно през втората половина на деня и на нощта — превиваше високата трева. От изтощената почва се издигаха редки горички, малки дървообразни мимози, храсталаци акация и туфи курамабол. Няколко солени лагуни блестяха като парчета счупено стъкло и затрудниха пътуването, защото трябваше да ги обхождат. Ускориха ход, за да стигнат още същия ден при езерото Саладо, на брега на океана. Пътешествениците бяха доста изморени, когато към осем часа вечерта забелязаха пясъчните дюни, високи двадесет туаза, които отделяха сушата от океана. Скоро до слуха им достигна шумът на морския прилив.

— Океанът! — извика Паганел.

— Да, океанът! — отговори Талкав.

И пешеходците, макар че бяха почти капнали от умора, се покатериха на дюните с удивителна пъргавост.

Но беше вече много тъмно. Погледите им блуждаеха напразно по мрачната безкрайност. Те търсеха „Дънкан“, но не го виждаха.

— Но той е все пак там — извика Гленарван, — той ни чака и сигурно кръстосва край брега.

— Ще го видим утре — отговори Мак Набс.

Том Остин се опита да повика невидимата яхта, но не получи отговор. Впрочем вятърът беше много силен и морето доста бурно. Облаците се носеха от запад, а пенливите вълни се разбиваха на ситни капчици, които достигаха върха на дюните. Дори ако „Дънкан“ беше на уговореното място, морякът на вахт не би могъл нито да чуе, нито да бъде чут. По брега нямаше никакво убежище — нито залив, нито пристанище. Нито дори съвсем малко заливче. Той бе образуван от дълги пясъчни плитчини, които се губеха в морето и бяха по-опасни за корабите, отколкото рифовете. И наистина тия плитчини пораждат вълни. Покрай тях морето е винаги много бурно и кораби, които при лошо време заседнат върху тези пясъчни килими, са обречени на сигурна гибел.

Тъй че много естествено беше „Дънкан“ да стои далеч от този ужасен бряг без никакво убежище. Джон Манглс с обичайната си предпазливост сигурно предпочиташе да чака навътре в морето. Такова беше мнението на Том Остин, който твърдеше, че „Дънкан“ не може да е на по-малко от пет мили от брега.

Майорът посъветва нетърпеливия си другар да се примири. Нямаше никакъв начин да се разсее гъстият мрак. Защо тогава да си изморяват очите, като се взират напразно в непрогледния хоризонт?

След като каза това, той устрои нещо като лагер под закритието на дюните. Последните провизии послужиха за последното ядене при пътуването. След това всеки по примера на майора си изкопа временно легло в доста удобна дупка и като се затрупа до брадата с пясък, заспа дълбок сън. Не спеше само Гленарван. Вятърът продължаваше да духа силно, а океанът беше още развълнуван от скорошната буря. Буйните му вълни се разбиваха в подножието на дюните с гръмотевичен грохот. Гленарван не можеше да се примири с мисълта, че „Дънкан“ е толкова близо. А да допусне, че не е дошъл на уговорената среща, беше невъзможно. Пътешествениците бяха напуснали залива Талкауано на 14 октомври и пристигнаха на атлантическия бряг на 12 ноември. През тия тридесет дена, употребени за прекосяване на Чили, Кордилерите, пампасите и аржентинската равнина, „Дънкан“ бе имал достатъчно време да обиколи нос Хори и да стигне на противоположния бряг. За такъв бързоходец закъснения не съществуваха. Бурята е била сигурно силна и страшна в просторния Атлантически океан, но „Дънкан“ беше добър кораб, а капитанът му добър моряк. Тъй че понеже трябваше да бъде тук, той бе тук.

Все пак тия разсъждения не успокоиха Гленарван. Когато се борят сърцето и разумът, разумът не е по-силният. Господарят на Малкъм Касъл чувствуваше в тъмнината всички, които обичаше — своята скъпа Елена, Мери Грант, екипажа на своя „Дънкан“. Гленарван бродеше по пустинния бряг, който вълните покриваха със своите фосфоресцентни капки. Той се взираше и се ослушваше. Понякога му се струваше дори, че вижда в морето някаква светлина.

— Не се лъжа — каза си той, — видях светлина на кораб, светлината на „Дънкан“. Ах, защо погледът ми не може да пробие този мрак!

Тогава му дойде една идея. Паганел казваше, че е никталоп, че вижда в нощта. И той отиде да го събуди. Ученият спеше в дупката си сън на къртица, когато една здрава ръка го издърпа от пясъчното му ложе.

— Кой ходи там? — извика той.

— Аз съм, Паганел.

— Кой сте вие?

— Аз, Гленарван. Елате, имам нужда от очите ви.

— От очите ми ли? — отговори Паганел, като ги търкаше силно.

— Да, от очите ви, за да различите в тъмнината „Дънкан“. Хайде елате.

— По дяволите тази никталопия! — измърмори Паганел, доволен обаче, че може да услужи на Гленарван.

Той стана, протегна изтръпналите си крайници, прозина се като човек, който става от сън, и тръгна след приятеля си към брега.

Гленарван го помоли да разгледа тъмния хоризонт на морето. В продължение на няколко минути Паганел се отдаде добросъвестно на това съзерцание.

— Е, нищо ли не виждате? — попита Гленарван.

— Нищо! В такава тъмнина и котка не би видяла на две крачки.

— Търсете червена или зелена светлина, т.е. светлините на дясната или лявата страна на кораба.

— Не виждам нито червена, нито зелена светлина! Всичко е черно! — отговори Паганел, чиито очи се затваряха неволно.

В продължение на половин час той ходи подир нетърпеливия си другар машинално, а главата му ту клюмаше на гърдите, ту изведнъж се изправяше. Не отговаряше, не говореше. Стъпките му бяха несигурни, вървеше като пиян. Гленарван го погледна. Паганел ходеше и спеше.

Тогава Гленарван го хвана подръка и без да го буди, го заведе в дупката му, където го „зарови“ удобно. На разсъмване всички наскачаха при вика:

— „Дънкан“! „Дънкан“!

— Ура! Ура! — отговориха на Гленарван другарите му и се втурнаха към брега.

И наистина на пет мили от брега яхтата с внимателно събрани долни платна се движеше с малък ход. Димът й се губеше в утринната мъгла. Морето беше бурно и за кораб с такъв тонаж беше опасно да доближи песъчливия бряг.

Гленарван, въоръжен с далекогледа на Паганел, следеше движенията на „Дънкан“. Изглежда, че Джон Манглс не ги беше видял, защото не промени курса на яхтата и продължаваше да кръстосва покрай брега с прикрепено на лява страна намалено второ предно платно.

Но в този момент, след като беше наблъскал здраво карабината си, Талкав гръмна по посока на яхтата.

Вслушаха се. И най-вече гледаха. Карабината на индианеца изгърмя три пъти, събуждайки ехото на дюните.

Най-сетне на яхтата се появи бял дим.

— Видяха ни! — извика Гленарван. — Това е оръдието на „Дънкан“.

След няколко секунди до брега стигна и глух гърмеж. Веднага „Дънкан“ разпъна цялото второ предно платно и като увеличи хода си, започна да маневрира с цел да се доближи колкото може повече до брега.

Скоро видяха с далекогледа, че от яхтата спускаха лодка.

— Леди Елена няма да може да дойде — каза Том Остин. — Морето е много бурно.

— Също и Джон Манглс — отговори Мак Набс. — Той не може да напусне кораба.

— Сестра ми! Сестра ми! — повтаряше Робърт и протягаше ръце към яхтата, която се клатеше много.

— Ах, как искам да съм вече на борда! — провикна се Гленарван.

— Търпение, Едуард. След два часа ще бъдете там — отговори майорът.

Два часа! Наистина лодка с шест гребла не можеше за по-малко време да дойде и да се върне на яхтата.

Тогава Гленарван се приближи към Талкав, който стоеше със скръстени ръце до Таука и гледаше спокойно подвижната повърхност на вълните.

Гленарван го хвана за ръката и като му посочи яхтата, каза:

— Ела с нас!

Индианецът поклати леко глава.

— Ела, приятелю — повтори Гленарван.

— Не — отговори тихо Талкав. — Тук е Таука, а там са пампасите! — добави той и посочи с любов безкрайните равнини.

Гленарван разбра, че индианецът нямаше никога да напусне равнините, дето белеят костите на дедите му. Той познаваше святата привързаност на тия деца на пустинята към родния край. Затова не настоя, а само стисна ръката на Талкав. Не настоя и тогава, когато индианецът, усмихнат по своему, отказа да приеме възнаграждението за услугите си, като каза:

— От приятелство.

Гленарван не можа да отговори. Той искаше да остави на честния индианец поне нещо, което да му напомня за неговите приятели от Европа. Но какво му беше останало? Оръжията, конете, всичко беше пропаднало в наводнението. Другарите му не бяха по-богати от него.

Той се чудеше как да се отплати на безкористния водач, когато изведнъж му хрумна една мисъл. Извади от портмонето си скъп медальон, в който бе поставен прекрасен портрет, една от най-добрите творби на Лорънс, и го подаде на индианеца.

— Жена ми — каза Гленарван.

Талкав погледна трогнат портрета и произнесе тия прости думи.

— Добра и хубава!

После дойдоха Робърт, Паганел, майорът, Том Остин и двамата моряци и с трогателни думи се сбогуваха с патагонеца. Тия добри хора бяха искрено развълнувани от раздялата си с този предан и храбър другар. Талкав ги притисна един след друг до широките си гърди. Паганел му подари картата на Южна Америка и на двата океана, която индианецът често бе разглеждал с интерес. Това беше най-голямата скъпоценност, която Паганел притежаваше. Робърт можеше да даде на спасителя си само милувки. Момчето не забрави да погали и Таука.

В този момент лодката на „Дънкан“ наближаваше. Тя се провря през един тесен проток между пясъчните плитчини и скоро спря на брега.

— А где е жена ми? — попита Гленарван.

— А сестра ми? — провикна се Робърт.

— Леди Елена и мис Грант ви чакат на яхтата — отговори старшината на лодката. — Но да тръгваме, ваша светлост; нямаме нито минута за губене, защото отливът вече започва да се чувствува.

Пътешествениците прегърнаха за последен път Талкав, който дойде да ги изпрати до самата лодка, спусната отново във водата. В момента, когато Робърт се готвеше да скочи в нея, индианецът го прегърна и го погледна нежно.

— А сега върви — каза му той, — ти си вече мъж!

— Сбогом, приятелю! Сбогом! — каза още веднъж Гленарван.

— Никога ли няма вече да се видим? — провикна се Паганел.

— Quien sabe?76 — отговори Талкав, като вдигна ръка към небето.

Това бяха последните думи на индианеца, които вятърът отнесе. Лодката се отдалечи от брега и увличана от започващия отлив, навлезе в открито море.

Дълго още неподвижният силует на Талкав се виждаше над пенестите вълни. После едрата му фигура започна да става все по-малка, докато най-сетне изчезна от погледа на приятелите му. Един час по-късно Робърт пръв се изкачи на яхтата „Дънкан“ и се хвърли на шията на Мери Грант. През това време целият екипаж на яхтата изпълваше въздуха със своите радостни „ура“.

Така завърши това преминаване на Южна Америка по права линия. Нито планини, нито реки можаха да отклонят пътешествениците от предначертания им път. И ако не им се случи да се борят със злата воля на хората, то природните стихии, често настървени срещу тях, подложиха на тежки изпитания самоотвержената им смелост.