Децата на капитан Грант

Глава I„МЪКУОРИ“

Ако някога тия хора, които търсеха капитан Грант, трябваше да загубят надежда, че ще го видят отново, не беше ли сега, когато бяха загубили всичко? Към коя точка на земното кълбо да насочат нова експедиция? Как да изследват нови земи? „Дън-кан“ вече не съществуваше и връщането им веднага в родината не беше възможно. Предприетото от великодушните шотландци дело бе пропаднало. Несполука! Скръбна дума, която няма отзвук в една смела душа, и все пак под ударите на съдбата Гленарван трябваше да признае безсилието си да продължи това самоотвержено дело.

В тази обстановка Мери Грант има куража да не произнесе повече името на баща си. При мисълта за току-що загиналия нещастен екипаж тя сдържа собствената си мъка. Дъщерята отстъпи пред приятелката и сега тя на свой ред утешаваше леди Гленарван, след като беше толкова пъти утешавана от нея! Тя първа заговори за връщане в Шотландия. Като я гледаше колко е смела и примирена, Джон Манглс се възхищаваше от нея. Той искаше да заговори отново в полза на капитана, но Мери го спря с поглед и по-късно му каза:

— Не, господин Джон, трябва да помислим за тия, които пожертвуваха себе си. Лорд Гленарван трябва да се върне в Европа.

— Имате право, мис Мери — отговори Джон Манглс, — това е наложително. Трябва също да се уведомят английските власти за съдбата на „Дънкан“. Но не губете надежда. Ние няма да изоставим започнатите издирвания и, ако се наложи, аз ще ги продължа сам! Ще намеря капитан Грант или ще загина!

Джон Манглс поемаше едно сериозно задължение. Мери го прие и протегна ръка към младия капитан, сякаш да потвърди това споразумение. От страна на Джон Манглс това беше преданост за цял живот, а от страна на Мери — израз на вечна признателност.

През този ден бе решено окончателно да заминат незабавно за Мелбърн. На другия ден Джон отиде да направи справка за заминаващите кораби. Той разчиташе, че между Идън и столицата на Виктория има чести съобщения.

Очакванията му не се оправдаха. Корабите бяха редки. Три или четири кораба, пуснали котва в залива Туфолд, съставляваха целия местен търговски флот. Нито един от тях не отиваше в Мелбърн, Сидней или Поант де Гал. А само в тия три австралийски пристанища Гленарван можеше да намери кораби за Англия. И наистина Peninsular Oriental Steam Navigation Company поддържаше редовна линия между тия три пристанища и метрополията.

При това положение какво трябваше да правят? Да чакат кораб? Това можеше да продължи дълго, защото заливът Туфолд се посещава рядко. А колко кораби само минават покрай него и никога не се отбиват!

След като обмислиха и обсъдиха въпроса, Гленарван бе почти решен да отидат до Сидней по суша, когато Паганел направи едно предложение, което никой не очакваше.

Географът също бе ходил в залива Туфолд и знаеше, че няма превозни средства за Сидней и Мелбърн. Но един от трите кораба, които стояха на котва, се готвеше да отплава за Окленд, столицата на Ика-на-Мауи, северният остров на Нова Зеландия. Паганел предложи да отпътуват с него до Окленд, отдето ще могат по-лесно да се върнат в Европа с някой от корабите на компанията.

Това предложение бе прието, макар че Паганел се въздържа да го подкрепи, както правеше обикновено, с многобройни аргументи. Той се задоволи само да оповести факта и добави, че пътуването няма да трае повече от пет-шест дни. Наистина разстоянието от Австралия до Нова Зеландия не беше повече от хиляда мили.

По странно стечение на обстоятелствата Окленд бе разположен точно на линията на тридесет и седмия паралел, който пътешествениците следваха неуклонно още от Арауканското крайбрежие, и географът можеше да извлече от това обстоятелство аргументи в полза на предложението си, без да бъде обвинен в пристрастие. Това беше наистина много удобен случай да посетят стръмните брегове на Нова Зеландия.

При все това Паганел не изтъкна тази изгода. След две последователни несполуки той очевидно не се решаваше да предложи трето тълкование на документа. Впрочем на какво можеше да наблегне. Не беше ли достатъчно ясно изразено в документа, че капитан Грант се бе спасил на „материк“, а не на остров? А Нова Зеландия е само остров. Това бе неоспоримо. Както и да е, по тази или по друга причина Паганел не свърза предложението си за отиване в Окленд с никаква помисъл за нови издирвания. Той само подчерта, че между тази точка и Великобритания има редовни съобщения, от които можеха лесно да се възползуват.

Джон Манглс подкрепи предложението на Паганел. Той посъветва то да бъде прието, защото не можеха да чакат проблематичното пристигане на кораб в залива Туфолд. Но преди да вземат окончателно решение, той предложи да посетят кораба, за който говореше географът. Гленарван, майорът, Паганел, Робърт и той взеха една лодка и с няколко удара на веслата стигнаха до кораба, който беше закотвен на 400 метра от брега.

Това беше двумачтов кораб от 250 тона и се наричаше „Мъкуори“. Той пътуваше редовно между различните пристанища на Австралия и Нова Зеландия. Капитанът, или по-скоро корабопритежателят, срещна посетителите много грубо. Те разбраха веднага, че имат работа с невъзпитан човек, чиито обноски не се отличаваха много от тия на петимата моряци, които обслужваха кораба. Широкото му червено лице, дебелите му ръце, смазаният му нос, едното му извадено око, пожълтялата му от лулата уста и животинският му израз обрисуваха Уйл Халей като неприятен човек. Но пътешествениците нямаха избор и за едно няколкодневно пътуване нямаше защо да бъдат толкова придирчиви.

— Кого търсите, хей вие там? — запита Уйл Халей непознатите, които се изкачваха на палубата на кораба му.

— Капитана — отговори Джон Манглс.

— Аз съм — каза Халей. — После?

— „Мъкуори“ за Окленд ли ще отплава?

— Да. После?

— С какъв товар?

— С всичко, което се продава, и всичко, което се купува. После?

— Кога заминава?

— Утре по пладне с отлива. После?

— Бихте ли взели пътници?

— Зависи от пътниците, и то ако са съгласни да се хранят от общия казан.

— Те ще си носят храна.

— После?

— После?

— Да. Колко са?

— Девет, от които две дами.

— Нямам кабини.

— Ще ги настаним в рубката101, която ще оставите на тяхно разположение.

— После?

— Приемате ли? — каза Джон Манглс, който не се смущаваше от обноските на капитана.

— Трябва да видим — отговори собственикът на „Мъкуори“.

Уйл Халей мина един-два пъти по палубата, като удряше силно пода с грубите си подковани ботуши, после изведнъж се върна при Джон Манглс.

— Какво ще платите? — запита той.

— Колко искате? — отговори Джон.

— Петдесет лири.

Гленарван кимна в знак на съгласие.

— Добре, петдесет лири — отговори Джон Манглс.

— Но само пътя — добави Уйл Халей.

— Само пътя!

— Храната отделно!

— Отделно.

— Уговорено. После? — каза Уйл и протегна ръка.

— Какво после?

— Предплата?

— Ето половината, двадесет и пет лири — каза Джон Манглс, като наброи парите, които корабопритежателят сложи в джоба си, без да благодари.

— Утре на кораба — каза той, — до пладне. Все едно дали сте тук, или ви няма, ще потегля.

— Ще бъдем.

След тия думи Гленарван, майорът, Робърт, Паганел и Джон Манглс напуснаха кораба, без Уйл Халей дори да докосне с пръст мушамената си шапка, нахлузела върху червената му рошава коса.

— Какъв грубиян! — каза Джон.

— На мене пък ми харесва — отговори Паганел, — истински морски вълк.

— Истинска мечка — отвърна майорът.

— Дори предполагам — добави Джон Манглс, — че в миналото тази мечка е търгувала с роби.

— Какво значение има това — отговори Гленарван, — щом като той командува „Мъкуори“ и „Мъкуори“ отива в Нова Зеландия. От Туфолд бей до Окленд ще го виждаме малко, а след Окленд въобще няма да го видим.

Леди Елена и Мери Грант научиха с удоволствие, че заминаването беше определено за другия ден. Гленарван ги предупреди, че на „Мъкуори“ нямаше удобствата, които имаха на „Дънкан“. Но след толкова изпитания те нямаше защо да бъдат придирчиви. На мистър Олбинет бе поръчано да приготви провизиите. От изчезването на „Дънкан“ бедният човек непрекъснато оплакваше останалата на яхтата нещастна мисис Олбинет, която по всяка вероятност бе станала жертва заедно с останалия екипаж на свирепостта на каторжниците. Все пак той изпълни задълженията си на стюард с обичайното си старание и „допълнителната храна“ се състоеше от подбрани продукти, които сигурно никога не са били включвани в обикновената храна на „Мъкуори“. За няколко часа провизиите бяха набавени.

През това време майорът шконтира при един сарафин чекове, които Гленарван имаше срещу Юниън банк от Мелбърн. Гленарван не искаше да останат без злато, а също и без оръжия и муниции. Целият арсенал от оръжия бе възобновен.

Що се отнася до Паганел, той се снабди с една великолепна карта на Нова Зеландия, отпечатана от Джонстън в Единбург.

Мълреди беше съвсем добре. Той вече почти не чувствуваше раната, от която едва не умря. Няколко часа морски въздух щяха да го излекуват окончателно. Той разчиташе на лечебните свойства на тихоокеанските ветрове.

Уйлсьн бе натоварен да подреди на „Мъкуори“ помещението, отредено за пътниците. Добре изметена и измита с четка, рубката се преобрази. Вдигайки рамене, Уйл Халей остави моряка да прави, каквото иска. Гленарван и неговите спътнички и спътници не го интересуваха. Той дори не знаеше имената им. Този „допълнителен товар“ му носеше петдесет лири и това беше всичко. За него бяха по-ценни двестата тона щавени кожи, с които бе изпълнен хамбарът му. Преди всичко кожите, а после хората. Той беше търговец. Що се отнася до качествата му на моряк, той минаваше за добър познавач на тия морета, в които кораловите рифове правят плаването много опасно.

Гленарван пожела да използува последните няколко часа на деня, за да се върне на оная точка на брега, където минаваше тридесет и седмият паралел. Две бяха причините за това.

Първо, той искаше да посети още веднъж предполагаемото място на корабокрушението. Еъртън е бил сигурно боцман на „Британия“ и тя може би наистина се бе разбила в тази част на източните брегове на Австралия. А не трябваше да напуснат така лесно едно място, което вече нямаше да видят.

И второ, дори и да нямаше следи от „Британия“, не беше ли тук мястото, където „Дънкан“ бе попаднал в ръцете на каторжниците? Сигурно е имало борба! Може би ще намерят на брега следи от тази борба, от отчаяната съпротива на екипажа? Ако екипажът бе издавен, вълните не бяха ли изхвърлили някой труп на брега?

Гленарван извърши този оглед наедно с верния си Джон. Съдържателят на хотел „Виктория“ постави на тяхно разположение два коня и те поеха на север по пътя, който обикаля залива Туфолд.

Обиколката беше много тъжна. Гленарван и капитанът яздеха, без да говорят. Но се разбираха. Те се измъчваха от същите мисли и от същите тревоги. Очите им гледаха разядените от морето скали и нямаше нужда нито да си задават въпроси, нито да си отговарят.

Благодарение на усърдието и съобразителността на Джон, всяка точка на брега бе основно проучена. Прегледаха грижливо и най-малките заливчета, наклонени плажове и пясъчни плата, където не много силните приливи на Тихия океан биха могли да изхвърлят остатъци от разбития кораб, но не намериха нищо, което би оправдало предприемането на нови изследвания по тия места.

Те все още не можеха да открият следи от корабокрушението.

Що се отнася до „Дънкан“, и от него нищо. Цялата тази крайбрежна част на Австралия беше пуста.

При все това Джон Манглс намери покрай брега ясни следи от лагеруване и под уединените миалсови дървета остатъци от скорошни огньове. Дали някое чергарско племе не бе минало преди няколко дни оттук? Не, защото Гленарван забеляза един предмет, който доказваше по неоспорим начин, че именно каторжниците са били по тая част на брега.

Този предмет беше износена и закърпена рубашка на сиви и жълти черти, злокобен парцал, захвърлен до дънера на едно дърво. Тя носеше регистрационен номер на изправителния дом в Пърт. Каторжника го нямаше, но неговата гнусна дрипа свидетелствуваше, че той бе минал оттук. Тази ливрея на престъпността, след като бе носена от някой негодник, сега гниеше върху тоя пустинен бряг.

— Виждате ли, Джон — каза Гленарван, — каторжниците са били тук! Ами нещастните ни другари от „Дънкан“?…

— Да! — отговори Джон с глух глас. — Няма съмнение, че те са били свалени на брега и че са погинали.

— Нещастните — извика Гленарван. Ако някога ми паднат онези в ръцете, ще отмъстя за моя екипаж!…

От скръб лицето на Гленарван взе сурово изражение. Няколко минути лордът стоя неподвижно, устремил поглед към огромната океанска шир, сякаш искаше да открие с последен взор някой загубен в пространството кораб. После погледът му загасна, лицето му прие обикновеното си изражение и той, без да произнесе нито дума, без какъвто и да е жест, препусна по пътя за Идън.

Оставаше да се извърши само една формалност, да се направи декларация пред полицейския комисар за събитията, които се бяха случили. Сториха това още същата вечер пред комисаря Томас Бенкс, който, пишейки протокола, едва скри задоволството си. Той чисто и просто бе очарован от заминаването на Бен Джойс и на шайката му. Целият град сподели това задоволство. Каторжниците бяха напуснали Австралия! Вярно, това беше станало след едно ново престъпление, но все пак бяха заминали. Тази важна новина бе веднага телеграфирала на властите в Мелбърн и Сидней.

След като направи декларацията си, Гленарван се върна в хотел „Виктория“.

Пътешествениците прекараха доста тъжно тази последна вечер. Мислите им се въртяха около страната, която им донесе толкова нещастия. Те си спомняха колко големи бяха надеждите им на нос Бернули и как тия надежди бяха жестоко разбити в залива Туфолд!

Колкото до Паганел, той беше обзет от някакво трескаво възбуждение. Джон Манглс, който го наблюдаваше още от случката при река Сноуи, чувствуваше, че на географа хем му се иска, хем не му се иска да говори. На няколко пъти той му задава въпроси, на които Паганел не отвърна нищо.

При все това вечерта, като го изпращаше до стаята му, Джон го запита защо е нервен.

— Драги Джон — отговори уклончиво Паганел, — аз не съм по-нервен от обикновено.

— Господин Паганел — продължи Джон, — вие криете някаква тайна, която ви измъчва!

— Може би! — възкликна географът. — Но то е по-силно от мене!

— Кое е по-силно от вас?

— От една страна, радостта ми, от друга, отчаянието.

— Вие сте едновременно радостен и отчаян?

— Да, радостен и отчаян, че отивам в Нова Зеландия.

— Да не би да имате някои указания? — запита живо Джон Манглс. — Да не би да сте намерили загубените следи?

— Не, приятелю Джон! От Нова Зеландия няма връщане! Но все пак… Най-сетне вие познавате човешката природа! Додето човек диша, все се надява! И моят девиз е „Spiro, spero“102, който е най-хубавият девиз на света.

Глава IIМИНАЛОТО НА СТРАНАТА, В КОЯТО ОТИВАХА

На другия ден, 27 януари, пътниците на „Мъкуори“ се настаниха в тясната рубка на кораба. Уйл Халей не предложи на пътничките собствената си каюта. Никой обаче не съжаляваше за тази учтивост, защото бърлогата беше достойна за мечката.

В дванадесет и половина по обяд, с настъпването на отлива, „Мъкуори“ се готвеше да отплава. Котвата бе застанала отвесно и я откачиха доста трудно от дъното. От югозапад духаше умерен вятър. Малко по малко опънаха платната. Петте моряци на ветрохода маневрираха бавно. Уйлсън се опита да помогне на екипажа, но Халей го помоли да не се меси в работи, които не го засягат. Той бил свикнал да си върши сам работата и нямал нужда нито от помощ, нито от съвети.

Това се отнасяше и до Джон Манглс, когото несръчността на някои маневри караше да се усмихва. Джон си взе бележка от казаното и си запази правото да се намеси само в случай, че неумението на екипажа постави кораба в опасност.

Все пак, подтиквани от ругатните на корабопритежателя, макар и бавно, моряците успяха да вдигнат платната. С опънати долни платна „Мъкуори“ се насочи в открито море с попътен вятър, който духаше отляво. По-късно бяха опънати и горните платна. Но въпреки това корабът едва напредваше. Издутият му нос, широкото дъно и тежката му задница го правеха тромав и той представляваше това, което моряците наричат „корито“.

Трябваше да се помирят с това положение. За щастие, колкого и да беше бавен „Мъкуори“, за пет или най-мпого за шест дни трябваше да стигне до Окленд.

В седем часа вечерта австралийският бряг и фаровете на пристанището Идън изчезнаха от погледа. Морето беше доста бурно и корабът се клатеше много. Той пропадаше тежко в образуваните от вълните падини. Пътниците бяха силно раздрусани и седенето им в рубката беше мъчително, а на палубата не можеше да се излезе, защото валеше силен дъжд. Така те сякаш бяха осъдени на строг затвор.

Всеки се бе отдал на мислите си. Говореха малко. Леди Елена и Мери Грант надали бяха разменили по няколко думи. Гленарван не можеше да се сдържи на едно място. Той вървеше напред-назад, докато майорът седеше неподвижно. Джон Манглс и Робърт се изкачваха от време на време на палубата, за да оглеждат морето. А що се отнася до Паганел, той седеше в ъгъла си и мърмореше смътни и несвързани думи. За какво ли мислеше достойният географ? За Нова Зеландия, към която го водеше съдбата. Той си припомняше цялата история и цялото минало на тази злокобна страна, възкръснали пред погледа му.

Имаше ли някой факт в цялата тази история, някое събитие, което би дало право на откривателите на тия острови да ги считат за материк? Съвременният географ, мореплавателят можеха ли да ги нарекат с това име? Ясно беше, че Пагапел се връщаше непрекъснато към тълкованието на документа. Това беше някаква мания, идея фикс. След Патагония и след Австралия неговото въображение се въртеше около Нова Зеландия. Смущаваше го само една единствена дума.

— Контин… контин… — повтаряше той. — Но това значи „континент“!

И той започна да си припомня всички мореплаватели, които са изследвали тия два големи острова в южните морета.

На 13 декември 1642 година холандецът Тасман, след като от-крил Вандименовата земя, слязъл на неизвестните брегове на Нова Зеландия. Няколко дена той пътувал по крайбрежието и на 17 корабите му навлезли в един широк залив, който завършвал с тесен проток, отделящ два острова.

Северният остров се нарича Ика-на Мауи, което на новозеландски означава „рибата на Мауи“. А южният остров е Махай-Пуна-Му, т.е. „китът, който произвежда зеления жад“103.

Абел Тасман изпратил лодки на сушата, които се върнали, придружени от две пироги, препълнени от тълпа шумни туземци. Тия диваци имали среден ръст, цветът на кожата им бил кафяв или жълт, с изпъкнали кости, груб глас и черни коси, които били вързани над главата по японски и украсени с голямо бяло перо.

Тази първа среща между европейците и туземците сякаш обещавала продължителни добри отношения. Но на следния ден, в момента, когато една от лодките на Тасман отишла да търси по-близо до брега удобно място за хвърляне на котва, тя била грубо нападната от седем пироги, натоварени с голям брой туземци. Лодката се наклонила и се напълнила с вода. Първи бил ударен в гърлото с грубо заострена пика боцманът, който командувал лодката. Той паднал във водата. От шестимата му спътници четирима били убити. Другите двама и самият боцман успели да доплуват до кораба и били спасени.

След това нещастно събитие Тасман отплавал, като се задоволил да отмъсти на туземците с няколко пушечни изстрела, които по всяка вероятност не ги засегнали. Той напуснал този залив, чието име останало Залив на избитите, тръгнал нагоре покрай западния бряг и на 5 януари хвърлили котва близо до северния край на острова. На това място поради силното вълнение и поради недружелюбието на диваците той не можал да се запаси с вода и напуснал окончателно тия земи на които в чест на Генералните щати дал името Статен ланд, Земя на Щатите.

И наистина холандският мореплавател си въобразявал, че тия земи граничат с островите, носещи същото име, открити на изток от Огнена земя, на южния край на Америка. Той мислел, че е открил „Великия южен континент“.

— Но — казваше си Паганел — това, което един моряк от седемнадесетия век е могъл да нарече „континент“, моряк от деветнадесети век не може да го назове със същото име! Подобна грешка не е допустима! Не! Има нещо, което ми убягва!

В течение на повече от един век откритието на Тасман било забравено и Нова Зеландия сякаш не съществувала, когато един френски мореплавател, Сюрвил, се натъкнал на нея при 35° 37 южна ширина. Отначало той нямал причини да се оплаква от туземците, но се извил такъв силен вятър, разразила се такава буря, че лодката, с която пренасяли болните от експедицията, била изхвърлена на брега на залива Рефюж. Там един от местните главатари на име Наги Нуи посрещнал много добре французите и ги настанил дори в собствената си колиба. Всичко вървяло спокойно, докато една лодка на Сюрвил не била открадната. Сюрвил напразно протестирал и решил да накаже за тази кражба цялото село, което опожарил. Страшно и несправедливо отмъщение, което допринесло за кървавите репресии, разиграли се по-късно в Нова Зеландия.

На 6 октомври 1769 година по тия брегове се явил именитият Кук. Той закотвил кораба си „Индевър“ в залива Тауе Роа и се опитал да спечели симпатиите на туземците с добри обноски. Но за да се отнасяш добре с хората, трябва първо да влезеш във връзка с тях. Кук не се поколебал да хване двама-трима пленници и насила да им наложи добрините си. Отрупани с подаръци, пленниците били върнати на брега. Скоро голяма група туземци, съблазнени от техните разкази, дошли доброволно на кораба и започнали да вършат размяна с европейците. Няколко дена по-късно Кук се запътил към залива Хокс, който широко се врязва в източното крайбрежие на северния остров. Там той намерил войнствени, кресливи и предизвикателни туземци! Тяхното враждебно отношение отишло толкова далече, че трябвало да се стреля по тях.

На 20 октомври „Индевър“ пуснал котва в залива Токо Малу, дето живеело миролюбиво население от около двеста човека. Ботаниците на кораба направили там много полезни изследвания, като туземците ги превозвали до брега в своите пироги. Кук посетил две села, защитени от живи плетове, огради и двойни ровове, което свидетелстувало, че туземците имат солидни познания по строежа на укрепления. Главното от тях било разположено върху една скала, която по време на силни приливи се превръщала в истински остров, дори повече от остров, защото водите не само я заобикаляли от всички страни, но минавали и под нея през един естествен свод, висок 18 метра, върху който се издигало недостъпно укрепление, „паах“ по туземски. На 31 март Кук, след като в течение на пет месеца събрал голямо количество интересни предмети, туземни растения, етнографски и етнологически сведения, дал името си на пролива, който отделял двата острова, и напуснал Нова Зеландия. По-късно, по време на следващите си пътувания, той имал случай да посети отново тия места.

И наистина в 1773 година великият мореплавател се явил отново в залива Хокс и бил свидетел на сцени на човекоядство. За тия сцени трябва обаче да се упрекнат неговите спътници, които ги предизвикали. Офицери намерили на брега отрязани крайници на млад туземец, занесли ги на кораба, където ги опекли и ги дали за храна на туземците, които се нахвърлили върху тях жадно. Какво печално хрумване — сами да станат готвачи на човекоядци!

Кук, който много обичал тия земи, ги посетил и по време на третото си пътуване с цел да допълни направените по-рано хидрогеографски наблюдения. За последен път той ги е напуснал на 25 февруари 1777 година.

В1791 година Ванкувър се отбил за двадесетина дни в залива Сомбр, но без никаква полза за Естествените или географски науки. В 1793 година д’Антрекасто проучил двадесет и пет мили от крайбрежието в северната част на Ика-на-Мауи. Капитаните от търговския флот Хаузен и Далримп, а след тях и Баден, Ричардсън и Муди спирали тук за малко, а доктор Саваж останал пет седмици и събрал интересни подробности за нравите на новозеландците.

През тази именно година, 1805, племенникът на вожда на Ранги Ху, умният Дуа Тара, заминал с кораба „Арго“, който бил на котва в Залива на островите и бил командуван от капитан Боден.

Може би приключенията на Дуа Тара ще станат един ден сюжет за епопея на някой маорийски Омир. Те са изпълнени с нещастия, несправедливости и лоши обноски. В замяна на вярната си служба, той получил само вероломство, затвор, удари и рани. Каква ли представа е добил той за хората, които се наричат цивилизовани! Отведен бил в Лондон и там направили от него моряк от последен разред и посмешище на екипажите. Ако не бил висикопочтенният пастор Марсдън, нещастният младеж щял да умре от страдания. Този мисионер се заинтересувал от младия дивак, у когото открил здрав ум, смелост, доброта, любезност и приветливост. Марсдън успял да издействува за своето протеже няколко чувала жито и земеделски сечива, предназначени за неговата страна. Цялото това оскъдно имущество му било откраднато. Нещастията и страданията се струпали отново над бедния Дуа Тара и го преследвали до 1814 година, когато той най-сетне се върнал в страната на своите деди. Той можел вече да използува плодовете на горчивия си опит и се готвел да обнови кръвожадната Зеландия, когато смъртта го отнесла на двадесет и осем годишна възраст. Без съмнение това непоправимо нещастие забавило цивилизоването на страната за много години. Нищо не можело да замести добрия и даровит човек, който съчетавал в душата си любовта към доброто и любовта към родината си.

До 1816 година Нова Зеландия била изоставена. През тази година Томпсън, в 1817 година Лилиард Никола, а в 1819 година Марсдън изследвали различни области на двата острова, а в 1820 година Ричард Круиз, капитан на осемдесет и четвърти пехотен полк, прекарал там десет месеца и направил много ценни за науката наблюдения върху живота на туземците.

В 1824 година Дюпере, комендант на „Кокий“, спрял за петнадесет дни в Залива на островите и останал с най-добри впечатления от туземците.

След него в 1827 година английският китоловен кораб „Мъркюри“ трябвало да се брани срещу грабителските и кръвожадни нрави на туземците. Същата година капитан Дилън бил посрещнат на два пъти много гостоприемно.

През месец март 1827 година комендантът на „Астролаб“, именитият Дюмон д’Юрвил, прекарал спокойно и без оръжие няколко нощи на брега посред туземците, разменял с тях подаръци и песни, спал в техните колиби и продължил безпрепятствено своите интересни проучвания, благодарение на които били съставени прекрасните карти, пазени в архива на флотата.

На следната година, обаче, английският двумачтов кораб „Хоза“ под командата на Джон Джеймз, след като стигнал до Залива на островите, се насочил към източния нос, където Джеймз имал големи неприятности с един коварен вожд, наречен Енараро. Мнозина от неговите спътници били убити жестоко.

От тия противоречиви събития, от тия редуващи се факти на кротост и варварство трябва да се заключи, че много често жестокостта на новозеландците е била подбудена от чувство на отмъщение. Доброто и лошото отношение зависели от добрите или лошите обноски на капитаните. Имало, разбира се, някои и други неоснователни нападения от страна на туземците, но това били най-вече предизвикани от европейците отмъщения. За нещастие жертви на тази мъст ставали тия, които не я заслужавали. След д’Юрвил етнографията на Нова Зеландия била допълнена от един смел изследовател, който обиколил света двадесетина пъти, един чергар, един скитник на науката — англичанина Ърл. Той обходил неизвестните дотогава области на двата острова, без да има основание да се оплаква лично от туземците, макар че присъствувал често на сцени на човекоядство. Новозеландците се изяждали един друг с отвратително настървение.

Това било потвърдено през 1831 година от капитан Лаплас по време на престоя му в Залива на островите. Сраженията с туземците вече били станали много опасни, защото те си служели с огнестрелни оръжия извънредно умело. Вследствие на това някога цветущите и населени области на Ика-на-Мауи се превърнали в пустини. Изчезнали цели племена, както изчезват стада овци, опечени и изядени.

Мисионерите се борели напразно срещу тия кръвожадни инстинкти. Още през 1808 година „Church Missionary Society“ изпратило своите най-ловки агенти — това е прилагателното, което им подхожда — в главните станции на северния остров. Но варварството на новозеландците принудило дружеството да преустанови създаването на мисии. В 1814 година само Марсдън, покровителят на Дуа Тара, Хол и Кинг слезли в Залива на островите и купили от местните вождове срещу двадесет железни секири двеста акра земя. Там бил установен центърът на ан-гликанското дружество.

Началото било трудно, но все пак туземците не посегнали върху живота на мисионерите и дори приемали техните грижи и учение. Някои кръвожадни диваци се опитомили. У тия нечовешки същества се събудило и чувството на признателност. Дори в 1824 година новозеландците защитили своите „арики“, т.е. преподобни отци, срещу груби моряци, които ги оскърбявали и ги заплашвали с изтезания.

И така лека-полека мисиите преуспели въпреки присъствието на каторжници, избягали от Порт Джексън, които развращавали туземното население. В 1831 година „Вестникът на евангелистките мисии“ съобщил съществуването на две значителни мисионерски общества, разположени едното в Киди Киди на бреговете на канал, който се вливал в морето при Залива на островите, а другото в Пай Хиа на брега на реката Кава Кава. Под ръководството на ариките покръстените туземци очертали и прокарали пътища през огромните гори, построили мостове над буйните потоци. Всеки мисионер отивал на свой ред да проповядва цивилизоващата религия на отдалечените племена, строили параклиси от тръстика и дървени кори, училища за младите туземчета и върху покривите на тия скромни постройки се развявало знамето на мисията, на което бил изобразен Христовият кръст и следните думи: „Ронго Пай“, което на новозеландски значи „Евангелие“.

За жалост влиянието на мисионерите не надхвърлило пределите на техните мисии. Дейността им не засегнала племената, които водят чергарски живот. Човекоядството било изкоренено само у християните, като, разбира се, и тия новопокръстени не бивало да се подлагат на много изкушения. Кървавият инстинкт още трептял у тях.

Същевременно по тия диви места се водела непрекъсната война. Новозеландците не приличат на затъпелите австралийци, които отстъпват пред европейското нашествие. Те се съпротивлявали и защищавали. Мразели нашествениците и в момента се борели срещу английските колонисти с неизлечима омраза. Бъдещето на тия големи острови е поставено на карта. Тях ги очаква или незабавна цивилизация, или затвърдяване на варварството за много столетия напред в зависимост от това, кой ще спечели борбата.

Така Паганел, който гореше от нетърпение, си припомни историята на Нова Зеландия. Но в тази история нямаше нищо, което позволяваше да се нарече „континент“ тази област, която се състоеше от два острова, и ако някои думи от документа подбуждаха въображението му, двете срички „контин“ му пречеха настойчиво да даде каквото и да било ново тълкование.

Глава IIIНОВОЗЕЛАНДСКИТЕ КЛАНЕТА

На 31 януари, четири дни след тръгването, „Мъкуори“ още не беше изминал и две трети от разстоянието между Австралия и Нова Зеландия. Уйл Халей се занимаваше малко с маневрите на кораба и оставяше работите да се подреждат сами. Самият той се показваше рядко, за което никой не съжаляваше. И никой нямаше да го упрекне, че прекарва цялото си време в кабината, ако грубият корабопритежател не се напиваше всеки ден с джин или бренди. Моряците му подражаваха и навярно никога кораб не бе пътувал по божията милост като „Мъкуори“ от Туфолд бей.

Тази непростима небрежност принуждаваше Джон Манглс да бъде постоянно нащрек. Мълреди и Уйлсън неведнъж оправяха кормилото, когато някой внезапен завой заплашваше да повали кораба встрани. Често Уйл Халей се намесваше и отрупваше двамата моряци с ругатни. Несвикнали на това, те имаха голямо желание да сграбчат пияницата и да го хвърлят в дъното на трюма до края на пътуването. Но Джон Манглс ги възпираше и с мъка усмиряваше тяхното справедливо възмущение.

При все това положението на кораба го безпокоеше, но за да не тревожи Гленарван, той сподели тия си опасения само с майора и Паганел. Мак Набс му даде, само че с други думи, същия съвет като моряците.

— Ако тази мярка ви изглежда полезна, Джон — каза Мак Набс, — няма защо да се колебаете да поемете командуването или ако предпочитате, ръководството на кораба. След като ни свали в Окленд, този пияница ще стане отново господар на кораба си и тогава, ако му харесва, може да пътува, колкото си иска.

— Разбира се, господин Набс — отговори Джон, — ще го направя, ако видя, че е наложително. Засега обаче, докато сме в открито море, достатъчно е само малко наблюдение. Моряците ми и аз не напускаме палубата. Но като наближим крайбрежието, ако Уйл Халей не поумнее, признавам, че ще бъда много затруднен.

— Не можете ли поне само да сочите пътя? — запита Паганел.

— Това ще бъде трудно — отговори Джон. — Ще повярвате ли, че на кораба няма нито една морска карта?

— Наистина ли?

— Да, наистина. „Мъкуори“ пътува само между Идън и Окленд и Уйл Халей е толкова привикнал с тия места, че не прави никакви наблюдения и изчисления.

— Той си представлява сигурно — отговори Паганел, — че корабът му си знае пътя и че се управлява сам.

— Но — забеляза Джон Манглс — аз не вярвам на корабите, които се управляват сами, и ако Уйл Халей е пиян при наближаването на брега, той ще ни постави в голямо затруднение.

— Да се надяваме — каза Паганел, — че като доближим сушата, той ще дойде на себе си.

— В случай на нужда — запита Мак Набс — не бихте ли могли да отведете „Мъкуори“ до Окленд?

— Без карта на тая част от крайбрежието това е невъзможно. Подводните скали са извънредно опасни. Те представляват цяла редица неправилни и лъкатушещи фиорди като фиордите в Норвегия. Тук има много рифове и за да се избягнат, човек трябва да ги познава добре. Всеки кораб, колкото и здрав да е, би потънал, ако килът му се блъсне в някоя от тия скали, издигащи се на няколко стъпки под водата.

— И в такъв случай — запита майорът — екипажът ще има само една възможност — да потърси убежище на брега?

— Да, господин Мак Набс, ако времето позволява това.

— Опасно разрешение! — отговори Паганел. — Защото крайбрежието на Нова Зеландия не е гостоприемно и опасностите на брега не са по-малки от тия в морето!

— За маорите ли говорите, господин Паганел? — запита Джон Манглс.

— Да, приятелю. Те се ползуват с лоша слава в океана. Не са като австралийците, боязливи и затьпели, а една интелигентна и кръвожадна раса, канибали, жадни за човешко месо, човекоядци, от които не трябва да се очаква никаква милост.

— В такъв случай — каза майорът, — ако капитан Грант е претърпял корабокрушение край бреговете на Нова Зеландия, вие не бихте ни посъветвали да тръгнем да го търсим?

— По крайбрежието, да — отговори географът, — защото може би ще се намерят следи от „Британия“, но във вътрешността, не, защото това би било напразно. Всеки европеец, който се осмели да навлезе в тази гибелна страна, попада в ръцете на маорите, а всеки пленник на маорите е загубен. Аз съветвах приятелите си да преминат през пампасите, да прекосят Австралия, но никога няма да ги поведа по пътеките на Нова Зеландия. Дано небето ни ръководи и господ ни помогне никога да не попадаме в ръцете на тия свирепи туземци!

Опасенията на Паганел бяха напълно основателни. Нова Зеландия има ужасна слава и всички събития, свързани с нейното откриване, могат да бъдат отбелязани с кървави дати.

Списъкът на мореплавателите, загинали от мъченическа смърт, е твърде дълъг. Първи в кървавите летописи на канибализма са петте моряци на Абел Тасман, които били убити и изядени. След тях същата участ бе отредена на капитан Тъкней и целия екипаж на лодката му. В източната част на пролива Фово също били изядени петима рибари от кораба „Сидней Ков“. Трябва да се споменат още четирима души от шхуната „Брадърс“, убити в заливчето Молиньо, няколко войници на генерал Гейтс и трима дезертьори от „Матилда“, за да стигнем до покритото с печална слава име на капитан Марион Дю Френ.

На 11 май 1772 година след първото пътуване на Кук корабът на френския капитан Марион „Маскарен“ пуснал котва заедно с „Кастри“, командуван от капитан Крозе, в Залива на островите. Двуличните новозеландци посрещнали много любезно новодошлите. Отначало те се показали дори боязливи и за да свикнат с корабите, трябвало да им правят подаръци, услуги и да им дават ежедневни и продължителни доказателства за приятелство.

Вождът им, умният Такури, принадлежал, според думите на Дюмон д’Юрвил, към племето вангароа и бил роднина на туземеца, когото Сюрвил отвлякъл с измама две години преди пристигането на капитан Марион.

В една страна, където честта налага на всеки моар да отплати с кръв за нанесената обида, Такури не можел да забрави оскърблението, нанесено на племето му. Той чакал търпеливо пристигането на някой европейски кораб, обмислял отмъщението си и го извършил с ужасно хладнокръвие.

След като се преструвал на боязлив пред французите, Такури направил всичко, за да приспи тяхната бдителност и ги накара да се помислят в безопасност. Той и другарите му прекарвали често нощите на корабите. Те носели със себе си прекрасни риби. Дъщерите и жените им ги придружавали. Скоро научили имената на офицерите и ги канели да посетят селата им. Марион и Крозе, изкушени от тия добри обноски, обиколили цялата област, населена с четири хиляди души. Туземците ги посрещали без оръжие и се стараели да им внушат пълно доверие.

Капитан Марион бил хвърлил котва в Залива на островите с намерение да смени мачтите на „Кастри“, които били доста повредени от последните бури. Той изследвал вътрешността на острова и на 23 май намерил една гора от великолепни кедри на две левги от брега и близо до един залив, който отстоял на четири километра от корабите.

На това място устроили лагер, дето две трети от моряците, снабдени с брадви и други инструменти, били заети със сечене на дървета и поправка на пътищата, които водели до залива. Били създадени още два лагера, единият на малкия остров Моту Аро, който се намирал всред залива и където били пренесени болните от експедицията, ковачите и бъчварите на корабите, а другият — на големия остров при брега на океана, на шест километра от корабите. Този втори лагер бил във връзка с лагера на дърводелците. Ина трите места силни и любезни диваци помагали на моряците в работата им.

При все това капитан Марион не пропуснал да вземе известни предохранителни мерки. Диваците идвали на корабите винаги без оръжие, докато лодките стигали на брега винаги добре въоръжени. Но Марион и по-доверчивите от неговите офицери били заслепени от обноските на туземците и комендантът заповядал да обезоръжат лодките. Капитан Крозе се опитал да убеди Марион да отмена това нареждане, но не успял.

Тогава вниманието и предаността на новозеландците се удвоили. Техните вождове и офицерите живеели в най-добри отношения. Много пъти Такури довеждал на кораба сина си и го оставял да пренощува там. На 8 юни, по време на едно тържествено посещение на сушата, Марион бил провъзгласен за „велик вожд“ на цялата област и косата му била окичена в знак на почит с четири бели пера.

Така изтекли тридесет и три дни от пристигането на корабите в Залива на островите. Поправката на мачтите напредвала. Цистерните се пълнели с вода от изворите на остров Моту Аро. Капитан Крозе ръководел лично работата на дърводелците. Всичко вървяло така добре, че не можело да има никакво съмнение в благополучния край на предприятието.

На 12 юни в два часа комендантската лодка била приготвена за риболов близо до селото на Такури. В лодката се качил Марион с двамата млади офицери Водрикур и Льоу, един доброволец, капитанът оръжейник и дванадесет моряци. Те били придружени от Такури и петима други главатари. Нищо не предвещавало ужасната катастрофа, която очаквала шестнадесетте европейци от всичките седемнадесет.

Лодката потеглила към брега и скоро изчезнала от погледа.

Вечерта Марион не се върнал да спи на кораба. Никой не се разтревожил от неговото отсъствие. Всички предположили, че е посетил лагера в гората и е останал да преспи там.

На другая ден в пет часа лодката на „Кастри“ отишла както обикновено за прясна вода на остров Моту Аро и се върнала без всякакво премеждие.

В девет часа дежурният моряк от „Маскарен“ забелязал в морето един човек, който плувал с последни сили към корабите. Изпратили лодка да го прибере.

Това бил Търнър, един от гребците на капитан Марион. Той бил ранен в слабините с два удара от копие и се връщал сам от седемнадесетте човека, които напуснали предния ден кораба.

Разпитали го и скоро узнали всички подробности на тази страшна драма.

Лодката на нещастния Марион стигнала селото в седем часа сутринта. Диваците излезли да посрещнат радостно гостите. Те пренесли на раменете си офицерите и моряците, които не искали да се измокрят. После французите се разделили един от друг.

Тогава изведнъж диваците, въоръжени с копия, боздугани и криваци, се нахвърлили върху тях, десет срещу един, и ги избили. Морякът Търнър, ранен от два удара с копие, успял да избяга от неприятелите и да се укрие в храсталаците. Оттам той бил свидетел на отвратителни сцени. Диваците свалили дрехите на убитите, разпрали коремите им и ги насекли на парчета.

В този момент Търнър, без никой да го види, се хвърлил в морето и бил прибран умиращ от лодката на „Маскарен“.

Това събитие ужасило двата екипажа. Раздали се викове за отмъщение. Но преди да се отмъщава за умрелите, трябвало да се спасят живите. На сушата имало три лагера, които били обградени от хиляди кръвожадни диваци, от настървени за човешко месо канибали.

В отсъствието на капитан Крозе, който прекарал нощта в лагера на дърводелците, най-старшият офицер на кораба, Дюклемьор, взел веднага бързи мерки. Лодката на „Маскарен“ била изпратена с един офицер и отряд войници. Този офицер трябвало преди всичко да се притече в помощ на дърводелците. Той тръгнал, обиколил брега, видял изоставената лодка на капитан Марион и слязъл на острова.

Капитан Крозе, както се каза, не бил на кораба и не знаел нищо за избиването, когато към два часа след пладне видял, че пристига отрядът. Той предугадил някакво нещастие, отишъл да посрещне войниците и научил истината. Забранил да се съобщава за случката на дърводелците, за да не се подплашат.

Диваците, събрани на групи, заемали всички височини. Капитан Крозе наредил да се приберат най-важните инструменти, а останалите закопал; изгорил хангарите и започнал да се изтегля с шестдесет души.

Туземците вървели след тях и викали: „Такури мате Марион“104. Те се надявали да изплашат моряците, като им съобщят за смъртта на техните шефове. Моряците били вбесени и искали да се нахвърлят срещу негодниците. Капитан Крозе едва успял да ги възпре. Така изминали осем километра. Отрядът стигнал брега и всички се качили в лодките заедно схората от втория лагер. През цялото това време около хиляда туземци седели неподвижно на земята. Но когато лодките навлезли в морето, туземците започнали да ги обсипват с камъни. Тогава четирима моряци, добри стрелци, убили последователно всичките им вождове за голяма изненада на диваците, които не познавали действието на огнестрелните оръжия.

След пристигането си на кораба капитан Крозе изпратил веднага лодка на острова Моту Аро. Един отряд войници останал да спи там, а болните били пренесени на корабите.

На другия ден бил изпратен още един отряд, за да засили поста. Трябвало островът да бъде прочистен от диваците и да продължи пълненето на цистерните с вода. Селото в Моту Аро имало триста жители. Французите го нападнали. Били убити шест вожда, останалите туземци били прогонени с щикове, а селото опожарено. При все това „Кастри“ не можел да отплава без мачти и Крозе, принуден да се откаже от дърветата на кедровата гора, трябвало да се задоволи с наставени мачти. Запа-сяването с вода продължавало.

Изтекъл цял месец. Диваците се опитвали на няколко пъти да превземат острова Моту Аро, но не успели. Щом пирогите им наближавали корабите, оръдията ги разбивали.

Най-сетне работите били завършени. Оставало да се разбере дали не е останал жив някой от шестнадесетте жертви и да се отмъсти за убитите. Лодката, натоварена със значителен отряд офицери и войници, тръгнала към селото на Такури. При нейното наближаване коварният и подъл вожд избягал, наметнат с шинела на капитан Марион. Колибите на селото били внимателно претърсени. В колибата на Такури бил намерен човешки череп, който бил наскоро сварен. По него личали още отпечатъци от зъбите на канибала. Един човешки бут бил набучен на дървен шиш. Намерена била една риза с окървавена яка, в която познали ризата на Марион, после дрехите, пистолетите на младия Водрикур, оръжията на лодката и куп разкъсани дрехи. Малко по-далече, в друго село, били намерени изчистени и сварени човешки вътрешности.

Тези неопровержими доказателства за убийство и човекоядство били събрани и останките почтително погребани. След това селата на Такури и неговия съучастник Пики Оре били изгорени. На 14 юли 1772 година двата кораба напуснали тия злокобни места.

Такова било нещастието, за което трябва да си спомнят всички пътешественици, стъпващи на новозеландския бряг. Неблагоразумен е онзи капитан, който забравя тия уроци. Новозеландците са винаги коварни и жадни за човешко месо. В това трябвало да се убеди и Кук по време на своето второ пътуване през 1773 година.

И наистина лодката на един от неговите кораби, „Авантюр“, командуван от капитан Фюрно, слязла на 17 декември на брега за треви и не се върнала вече. В нея имало един мичман и девет моряка. Разтревожен от това, капитан Фюрно, изпратил поручик Бърней да търси лодката. Достигнал мястото, където слезли другарите му, Бърней намерил, както сам казва, „една картина на клане и варварство, за която е невъзможно да се говори без отвращение. Главите, червата и дробовете на мнозина от нашите хора бяха разхвърляни по пясъка, а наблизо няколко кучета разкъсваха други подобни останки.“

За да приключим с този кървав списък, трябва да добавим и кораба „Брадърс“, нападнат от новозеландците в 1815 година, и избиването в 1820 година на целия екипаж на „Бонд“ с капитан Томпсън. И най-сетне на 1 март 1829 година в Уалкитаа вождът Енараро ограбил английския двумачтов кораб „Хоз“ от Сидней. Ордата му канибали убила няколко моряци, опекла труповете им и ги изяла.

Такава беше Нова Зеландия, към която отиваше „Мъкуори“, ръководен от капитан пияница и тъп екипаж!

Глава IVПОДВОДНИТЕ СКАЛИ

Мъчителното пътуване продължаваше. На 2 февруари, шест дена след тръгването. „Мъкуори“ все още беше далече от бреговете на Окленд, макар че вятърът беше попътен и се поддържаше в югозападна посока. Пречеха обаче теченията и корабът едва се движеше. Морето, мрачно и бурно, го клатеше, корпусът му пращеше и той се издигаше мъчно над вълните. Лошо опънатите крепители поддържаха слабо мачтите, които се клатеха силно при всяко накланяне на кораба.

За щастие Уйл Халей като човек, който не бърза, бе поставил малко платна. Иначе мачтите щяха веднага да се строполят. Джон Манглс се надяваше, че това лошо „корито“ ще се дотът-ри до брега без приключения, но страдаше, че спътниците му пътуват при такива лоши условия на този кораб.

При все това леди Елена и Мери Грант не се оплакваха, макар че непрекъснатият дъжд ги принуждаваше да седят в рубката, където много ги измъчваха липсата на въздух и клатенето на кораба. Затова понякога, без да обръщат внимание на дъжда, те излизаха на палубата и оставаха там, докато неудържимият порив на вятъра ги принудеше да слязат отново в тясната рубка, пригодена по-скоро за стоки, отколкото за пътници и още по-малко за пътнички.

Приятелите им се стараеха да ги развличат. Паганел се опитваше да убива времето им с всевъзможни истории, но нямаше голям успех. И наистина духовете, потиснати от печалното завръщане, бяха деморализирани. Колкото разказите на географа върху пампасите и Австралия бяха по-рано забавни, толкова сега разсъжденията му и описанията на Нова Зеландия се посрещаха студено и с безразличие. Впрочем те отиваха към тази страна със зловещо минало без увлечение, по принуда, само под натиска на фаталността. От всички пътници на „Мъкуори“ най за оплакване беше лорд Гленарван. Той се мяркаше рядко в рубката. Не го сдържаше на едно място. Нервната му и свръхвъзбудена природа не можеше да свикне да седи затворена между четири тесни стени. През деня, та дори и през нощта, безчувствен към поройния дъжд и грамадните вълни, които прехвърляха кораба, той стоеше на палубата, ту опрян на перилата, ту крачейки възбудено напред-назад. Очите му бяха непрекъснато устремени към морската шир. През време на кратките пробля-съци той я разглеждаше настойчиво с бинокъла си, сякаш разпитваше немите вълни и искаше да разкъса с един замах мъглата, тия струпани пари, които закриваха хоризонта. Не можеше да се примири и лицето му издаваше жестоко страдание. Това беше енергичният човек, досега щастлив и могъщ, който изведнъж бе лишен и от щастие, и от мощ.

Джон Манглс не го напускаше и понасяше с него лошото време. Този ден Гленарван отправяше с още по-голяма настойчивост поглед навсякъде, където мъглата се разкъсваше. Джон се доближи до него.

— Земята ли търсите, ваша светлост? — запита го той. Гленарван кимна с глава отрицателно.

— Все пак — продължи младият капитан — вие сигурно чакате с нетърпение да напуснете този кораб. Още преди тридесет и шест часа трябваше да видим фаровете на Окленд.

Гленарван не отговори. Той продължаваше да гледа и цяла минута бинокълът му остана насочен в една точка на хоризонта, в посоката, от която духаше вятърът.

— Земята не е от тази страна — каза Джон Манглс. — Ваша светлост трябва да гледа по-скоро надясно от кораба.

— Защо, Джон? — отговори Гленарван. — Аз не търся земята!

— А какво, милорде?

— Моята яхта! Моя „Дънкан“! — отговори гневно Гленарван. — Тя трябва да е тук, в тия води, превърната в зловещ пират! Тя е тук, да, тук, Джон, по пътя на корабите между Австралия и Нова Зеландия! И аз предчувствувам, че ще я срещнем!

— Да не дава господ такава среща, милорде!

— Защо, Джон?

— Ваша светлост забравя нашето положение! Какво ще правим на този кораб, ако „Дънкан“ го подгони! Не бихме могли дори да избягаме!

— Да избягаме, Джон?

— Да, милорде! Всеки опит би бил напразен! Ще бъдем заловени и ще попаднем в пълна власт на тия негодници, а Бен Джойс доказа, че не се спира пред никое престъпление. Нашият живот за него нищо не значи! Ние ще се отбраняваме до смърт! Но след това? Помислете за леди Гленарван, милорде, помислете за Мери Грант!

— Бедните жени! — промълви Гленарван. — Сърцето ми се къса, Джон, и понякога изпадам в отчаяние. Струва ми се, че нови нещастия ни очакват, сякаш небето е против нас! Боя се!

— Вие ли, милорде?

— Не за себе си, Джон, а за тия, които обичам, и за тия, които обичаш и ти.

— Успокойте се, милорде — отговори младият капитан. — Не трябва вече да се страхувате! „Мъкуори“ върви лошо, но все пак върви. Уйл Халей е едно затъпяло животно, но аз съм тук и ако крайбрежието ми се стори опасно, ще върна кораба в открито море. Тъй че в това отношение опасността е малка или изобщо не съществува. Но не дай боже да се намерим в съседство с „Дънкан“! И ако ваша светлост търси да го види, то да бъде, за да го избегнем, да избягаме от него!

Джон Манглс имаше право. Една среща с „Дънкан“ би била гибелна за „Мъкуори“. А трябваше да се опасяват от нея именно в тия отдалечени морета, гдето пиратите могат да разбойничествуват безнаказано. Все пак поне този ден яхтата не се появи и шестата нощ от тръгването от Туфолд бей настъпи, без да се сбъднат опасенията на Джон Манглс.

Но тази нощ бе страшна. Стъмни се почти изведнъж в седем часа вечерта. Небето бе заплашително. Моряшкият инстинкт, по-силен от пиянското затьпяване, се събуди у Уйл Халей. Той излезе от каютата си, разтърка очи и разтърси голямата си червена глава. После нагълта с цели гърди въздух, така както друг би изпил цяла чаша вода, за да изтрезнее, и огледа мачтите. Вятърът се засилваше и завъртайки се към запад, се насочваше право към новозеландския бряг.

Уйл Халей повика с проклятия и ругатни моряците си и ги накара да свият горните платна и да поставят нощни. Джон Манглс одобри разпореждането му, но не каза нищо. Той се бе отказал от всякакъв разговор с този грубиянин моряк. Но нито Гленарван, нито той не напуснаха палубата. Два часа по-късно излезе силен вятър. Уйл Халей нареди да се намали площта на платната. Маневрата щеше да бъде тежка за пет души, ако „Мъкуори“ нямаше американски напречници. Достатъчно бе да спуснат горния напречник и платното се намаляваше до минималните си размери.

Минаха два часа. Морето започна да става по-бурно. Корпусът на „Мъкуори“ се тресеше от удари, сякаш гръбнакът му опираше в скали. Скали обаче нямаше и ударите произлизаха от това, че тежкият корпус на кораба се блъскаше с голяма сила във вълните и трудно се издигаше над тях. Той целият се обливаше с вода. Лодката, привързана на левия му борд, бе отнесена от една голяма вълна.

Джон Манглс продължаваше да бъде тревожен. Всъщност вълните не бяха много опасни и всеки друг кораб би си играл с тях. Но с този тежък платноход имаше опасност да потънат внезапно, защото при всяка вълиа, която заливаше палубата, водата не намираше достатъчно място във водосточните отвори, за да изтече бързо, и можеше да потопи кораба. За да се избегне всяка опасност, разумно беше да се насече с брадва фалшбордът, което щеше да улесни изтичането на водата, но Уйл Халей отказа да вземе тази предпазна мярка.

Впрочем „Мъкуори“ бе заплашен от по-голяма опасност, която то нямаше време да бъде избягната.

Към единадесет часа и половина през нощта Джон Манглс и Уйлсън, които бяха застанали в подветрената страна на кораба, чуха необикновен шум. Техният инстинкт на моряци се събуди. Джон хвана ръката на моряка.

— Рифове! — каза той.

— Да — отговори Уйлсън. — Вълните се разбиват в рифове.

— Най-много на четиристотин метра оттук!

— Най-много! Там е земята!

Джон се наведе през борда, огледа тъмните вълни и извика:

— Дъномерът, Уйлсън, дъномерът!

Корабопритежателят, застанал на носа на кораба, изглеждаше, че не си дава сметка за положението. Уйлсън сграбчи въжето на дъномера, навито наблизо, втурна се към страничния крепител на предната мачта и хвърли оловото във водата. Въжето започна да се хлъзга между пръстите му. На третия възел дъномерът спря.

— Шест метра! — извика Уйлсън.

— Капитане — каза Джон, като изтича при Уйл Халей, — ние сме на плитко.

Дали видя, или му се стори, че Халей повдигна рамене, няма значение. Той се втурна обаче към кормилото и извъртя поврътника, докато Уйлсън захвърли дъномера и започна да опъва платното, за да обърне кораба към вятъра. Морякът на кормилото, блъснат силно, не разбра нищо от това неочаквано нападение.

— Отпускай! Отпускай! — извика младият капитан, като маневрираше, за да се отдалечи от рифовете.

Около половин минута дясната страна на кораба почти допираше до рифовете и въпреки тъмната нощ Джон забеляза една пенеща се линия да се белее на осем метра от кораба.

В този момент Уйл Халей, разбрал неминуемата опасност, се беше объркал. Моряците му, едва изтрезнели, не можеха да разберат заповедите му. Впрочем несвързаните му думи, противоречивите му заповеди показваха, че този глупав пияница бе загубил хладнокръвие. Той бе изненадан от близостта на сушата, която отстоеше само на осем мили по посока на вятъра, докато той я смяташе на тридесет или четиридесет мили. Теченията го бяха отклонили от обикновения му път и бяха изненадали този жалък капитан.

Бързите маневри на Джон Манглс отдалечиха „Мъкуори“ от рифовете. Но Джон не знаеше местонахождението на кораба. Може би бяха заобиколени от рифове. Вятърът духаше право на изток и всеки момент корабът можеше да се натъкне на подводна скала.

И наистина скоро шумът на прибоя откъм предния десен борд се удвои. Трябваше да се обърнат отново към вятъра. Джон завъртя кормилото и даде посока на напречниците. Прибоят се чувствуваше все повече и повече пред вълнореза на кораба и стана нужда да завият към вятъра, за да навлязят в открито море. Щеше ли тази маневра да успее с тоя неустойчив кораб и при намалени платна? Това не беше сигурно, но трябваше да се опита.

— Кормилото на борд, колкото може! — извика Джон Манглс на Уйлсън.

„Мъкуори“ се приближаваше към нова линия рифове. Морето започна да се пени от разбиващите се в подводните скала вълни.

Настъпи момент на мъчително очакване. От пяната вълните блестяха, като че някаква фосфоресценция ги осветяваше внезапно. Морето ревеше, сякаш това бе гласът на подводните скали, одушевени от езическата митология. Уйлсън и Мълреди, превити над кормилното колело, натискаха с всички сили. Кормилото докосна дъното.

Изведнъж се почувствува удар. „Мъкуори“ се бе ударил в скала. Долните крепители на стърчилото се скъсаха и предната мачта загуби устойчивост. Можеше ли корабът да завие без други повреди?

Не, защото изведнъж настъпи затишие и корабът остана на мястото си. Движението замря. Една висока вълна пое кораба отдолу и го тласна напред към рифовете, върху които той се строполи със страшна сила. Предната мачта падна с цялото си стъкмяване. Корабът се удари два пъти в дъното и след като се наклони вдясно на тридесет градуса, застана неподвижно.

Стъклата на рубката се бяха разбили на парчета. Пътниците се втурнаха навън. Но вълните заливаха палубата от единия до другия й край и беше опасно да останат там.

Джон Манглс знаеше, че корабът е заседнал здраво върху пясъка, и ги помоли да се върнат в рубката.

— Истината, Джон? — запита хладнокръвно Гленарван.

— Истината, милорде — отговори Джон Манглс, — е, че няма да потънем. А дали корабът ще бъде разбит от вълните, това е друг въпрос, но имаме време да вземем мерки.

— Сега е полунощ, нали?

— Да, милорде, и трябва да почакаме да съмне.

— Не може ли да спуснем лодката в морето?

— При това вълнение и в тази тъмнина е невъзможно. Впрочем на кое място да слезем на брега?

— Добре, Джон, да останем тук до утре.

През това време Уйл Халей тичаше по палубата като луд. Моряците му, дошли на себе си от уплахата, бяха издънили едно буре ракия и пиеха. Джон предвиждаше, че пиянството им ще доведе до ужасни сцени. На капитана не можеше да се разчита да ги укроти. Нещастникът си скубеше косите и кършеше ръце. Той мислеше само за товара си, който не беше осигурен.

— Аз съм разорен! Аз съм загубен! — викаше той, като тичаше от единия край до другия.

Джон Манглс и не мислеше да го утешава. Той въоръжи другарите си и всички бяха готови да отблъснат моряците, които се наливаха с ракия и богохулстваха отвратително.

— Първия от тия негодници, който се доближи до рубката — каза спокойно морякът, — ще убия като куче!

Моряците видяха, изглежда, че пътниците бяха решени да не се церемонят с тях, защото след няколко опита за грабеж изчезнаха. Джон Манглс престана да се интересува от тия пияници и зачака нетърпеливо да съмне.

Корабът беше напълно неподвижен. Морето малко по малко се успокояваше. Вятърът отслабна. Корпусът можеше да изтрае още няколко часа. При изгрева на слънцето Джон щеше да разгледа сушата. Ако достъпът до нея беше лесен, малката спасителна лодка, единствената останала на кораба, щеше да пренесе екипажа и пътниците. Това можеше да стане най-малко на три пъти, защото в нея имаше място само за четирима души. Колкото до голямата лодка, както видяхме, тя бе отнесена от една вълна.

Облегнат па входника, Джон Манглс размишляваше върху опасностите на положението и се вслушваше в шума на вълните, които се разбиваха в рифовете. Той се мъчеше да прозре в дълбокия мрак и се питаше на какво разстояние се намира тая толкова желана и толкова опасна земя. Рифовете се простират понякога на много мили от брега. Леката лодка можеше ли да издържи по-дълго пътуване.

Докато Джон размишляваше и молеше мрачното небе за малко светлина, пътничките, уповаващи се на неговите думи, почиваха върху леглата си. Неподвижността на кораба им осигуряваше няколко часа спокойствие. Гленарван, Джон и другарите им не чуваха вече виковете на мъртвопияния екипаж и се опитаха да възстановят силите си с кратък сън. Към един часа сутринта цареше дълбоко мълчание в кораба и самият той бе заспал върху своето пясъчно легло.

Към четири часа се появиха на изток първите светлини. Облаците се обагриха леко от лъчите на зората. Джон се изкачи на палубата. Над хоризонта тежеше мъглива завеса. Няколко неясни очертания плуваха в утринните пари, но доста високо. Слабо вълнение раздвижваше още морето и далечните вълни се губеха всред дебели, неподвижни облаци.

Джон зачака. Малко по малко светлината се засили и хоризонтът поруменя. Завесата се вдигна бавно над обширния декор на далечината. От водата стърчаха черни скали. После зад една пенлива ивица се очерта линия и високо над нея се появи ярка светлина като от фар — невидимото още слънце осветяваше острия връх на планина. Там беше земята, на по-малко от девет мили.

— Земя! — провикна се Джон Манглс.

Събудени от вика, другарите му се втурнаха върху палубата на платнохода и погледнаха мълчаливо брега, който се очертаваше на хоризонта. Гостоприемна или гибелна, тази земя трябваше да стане тяхно убежище.

— Къде е Уйл Халей? — запита Гленарван.

— Не знам, милорде — отговори Джон Манглс.

— А моряците му?

— Изчезнали като него.

— И като него, без всяко съмнение, мъртвопияни — добави Мак Набс.

— Трябва да ги потърсим! — каза Гленарван. — Не можем да ги изоставим на кораба.

Мълреди и Уйлсън слязоха в носовото помещение, но след две минути се върнаха. Помещението беше празно. Тогава те претърсиха целия кораб, но не намериха нито Уйл Халей, нито моряците му.

— Как? Никой? — каза Гленарван.

— Да не са паднали в морето? — запита Паганел.

— Всичко е възможно — отговори Джон Манглс, много загрижен от това изчезване.

После тръгна към задната част на кораба.

— Към лодката! — каза той.

Уйлсън и Мълреди го последваха, за да спуснат малката спасителна лодка в морето, но и тя беше изчезнала.

Глава VПО НЕВОЛЯ МОРЯЦИ

Уйл Халей и екипажът му се бяха възползували от нощта и съня на пътниците и бяха избягали с единствената лодка на кораба. В това нямаше никакво съмнение. Този капитан, който по дълг трябваше да остане последен на кораба, го бе напуснал първи.

— Тия негодници са избягали — каза Джон Манглс. — Но толкова по-добре, милорде. Спестяват ни доста неприятни сцени!

— И аз така мисля — отговори Гленарван. — Впрочем ние си имаме капитан, а също и моряци, които, макар и да не са опитни, са поне пълни с кураж, това са твоите спътници, Джон. Нареждай и ние сме готови да ти се подчиняваме.

Майорът, Паганел, Робърт, Уйлсън, Мълреди и дори Олбинет започнаха да ръкопляскат на думите на Гленарван и строени на палубата, зачакаха заповедите на Джон Манглс.

— Какво трябва да правим? — запита Гленарван. Младият капитан хвърли поглед към морето, огледа повредените мачти на кораба и след като поразмисли, каза:

— Милорде, имаме два начина да излезем от това положение: да изтеглим кораба и продължим да плаваме, или да стигнем до брега със сал, който ще построим лесно.

— Ако можем да изтеглим кораба, да го изтеглим — отговори Гленарван. — Не мислите ли, че това е най-доброто, което можем да направим?

— Да, ваша светлост, защото на брега какво бихме правили без превозни средства?

— Трябва да избегнем брега — добави Паганел. — Не бива да се доверяваме на Нова Зеландия.

— Още повече че сме се отклонили много от пътя — поде Джон. — Няма съмнение, че поради нехайството на Халей сме отнесени на юг. По пладне ще направя наблюдения и изчисления и ако се намираме южно от Окленд, както предполагам, ще опитам да се придвижим с „Мъкуори“ на север, плавайки покрай брега.

— А повредите на платнохода? — запита леди Елена.

— Не мисля, че са сериозни, госпожо — отговори Джон Манглс. — За да заместя предната мачта, ще приспособя на носа на кораба някаква друга мачта и плавайки, макар и бавно, ще стигнем, където искаме. Ако за нещастие корпусът на кораба е продънен или не може да бъде изтеглен от пясъка, тогава ще трябва да слезем на брега и да вървим пеша до Окленд.

— Да видим първо в какво състояние е корабът — каза майорът. — Това е най-важното.

Гленарван, Джон и Мълреди отвориха големия входник и слязоха в трюма. Там имаше около двеста тона щавени кожи, нахвърляни небрежно. Преместиха ги без много мъка благодарение на скрипците, прикачени на страничните крепители на главната мачта. Джон нареди веднага да изхвърлят част от балите в морето, за да облекчи кораба.

След три часа упорит труд успяха да прегледат дъното на кораба. Два шева от обшивката на лявата страна се бяха отворили. „Мъкуори“ беше наклонен надясно, вследствие на което лявата страна беше над водата и през отворените шевове не можеше да проникне вода. Впрочем Уйлсън побърза да запълни дупките с кълчища и отгоре да прикове внимателно лист медна ламарина.

Водата в трюма не беше повече от шестдесет сантиметра. Помпите щяха да я изсмучат лесно и да облекчат още повече кораба.

След прегледа на корпуса Джон намери, че той беше пострадал малко от засядането. При изтеглянето може би една част от лъжливия гръбнак да остане в пясъка, но можеше и без нея.

След като прегледа вътрешността на кораба, Уйлсън се гмурна във водата, за да определи положението на платнохода върху пясъка.

„Мъкуори“ с нос, обърнат на север-северозапад, беше заседнал върху една плитчина от тинест пясък с много стръмни склонове. Долният край на вълнореза и около две трети от гръбнака бяха затънали дълбоко. Останалата част до кърмовия опор плаваше във вода, чиято дълбочина достигаше десет метра. Кърмата не беше затънала и кормилото действуваше свободно. Това позволяваше да го използуват при първа възможност.

В Тихия океан приливите не са много големи. При все това Джон Манглс разчиташе на тях, за да повдигне „Мъкуори“. Платноходът беше заседнал около един час преди най-високото равнище на водата. Откакто бе започнал отливът, десният борд се бе наклонил още повече. В шест часа сутринта, при най-ниското равнище на водата, той бе достигнал най-големия си наклон и нямаше нужда да поставят подпори под кораба. Така щяха да запазят различните напречници и греди, с които Джон смяташе да направи временна мачта в предната част на платнохода.

Оставаше само да вземат мерки за изтеглянето на „Мъкуори“. Дълга и тежка работа. Несъмнено корабът не можеше да бъде готов до прилива, чието най-високо равнище щеше да бъде в дванадесет и четвърт. Щяха само да видят какво въздействие ще окаже повдигането на водата върху свободната част на кораба и при следния прилив да направят голямото усилие да го изтеглят.

— На работа! — изкомандува Джон Манглс. Доброволците моряци чакаха заповедите му.

Най напред Джон заповяда да приберат платната. Майорът, Робърт и Паганел, ръководени от Уйлсън, се изкачиха на мачтовата площадка. Голямото платно, надуто от вятъра, би попречило на изтеглянето на кораба и затова трябваше да го свият, което криво-ляво сториха. После след упорита и тежка за несвикнали ръце работа беше спуснат вторият мачтов удължител. Младият Робърт, пъргав като котка, смел като юнга, помогна извънредно много по време на тази трудна операция.

Трябваше да се отдаде една котва, може би и две зад кърмата на кораба, по посока на гръбнака. Те трябваше да служат за опорна точка при изтеглянето на „Мъкуори“ при прилива. Тази операция не е трудна, когато корабът разполага с лодка. Взема се една малка котва, и се отдава на подходящо място, което се избира предварително. Но в случая те нямаха лодка и трябваше да я заменят с нещо друго.

Гленарван имаше доста морски опит, за да разбере нуждата от тия операции. За изтеглянето на кораб, заседнал при отлив, отдаването на котва е наложително.

— Но как да направим това без лодка? — запита той Джон.

— Ще употребим парчетата от счупената предна мачта и празни варели — отговори младият капитан. — Операцията ще бъде трудна, но не и невъзможна, защото котвите на „Мъкуори“ са малки. Веднъж отдадени, ако не се откачат, надявам се да успеем.

— Добре, Джон, да не губим време.

Всички, моряците и пътниците, бяха повикани на палубата и всеки се залови за работа. С брадва прерязаха въжетата, които задържаха още предната мачта. При падането си долната част на мачтата се пречупи при наставката си, така че изваждането на мачтовата площадка стана лесно.

Джон Манглс предвиждаше от тази площадка да направи сал. Той я постави на празни бурета и я направи годна да удържи котвите. На сала прикрепиха едно гребло, с което да го управляват. Впрочем и без това отливът щеше да го отнесе точно зад кърмата на кораба. След отдаването на котвите връщането на сала към кораба щеше да стане лесно чрез котвената верига.

По пладне тази работа беше наполовина свършена.

Джон Манглс остави Гленарван да наблюдава започнатите работи, а той се зае да определи местоположението на кораба. Това беше извънредно важно. За щастие Джон бе намерил в каютата на Уйл Халей заедно с годишника на Гринуичката обсерватория и един много мръсен секстант, но още годен за работа. Той го изчисти и го изнесе на палубата.

Този инструмент с помощта на няколко подвижни огледала отразява слънцето на хоризонта точно на пладне, т.е., когато дневното светило достига най-високата си точка. За целта с тръбата на секстанта трябва да се гледа истинският хоризонт, този, където се сливат небето и водата. За жалост сушата се простираше на север като огромен нос и заставаше между наблюдателя и истинския хоризонт, поради което наблюдението беше невъзможно.

При подобни случаи, когато хоризонтът не се вижда, той се замества с изкуствен хоризонт. Това е обикновено един плитък съд, пълен с живак, над който се работи. Всъщност живакът представлява едно напълно хоризонтално огледало.

Джон нямаше живак, но го замести с каца, пълна с течен катран, чиято повърхност отразяваше достатъчно ясно слънцето.

За щастие той знаеше дължината, тъй като беше на западния бряг на Нова Зеландия. Иначе без хронометър не би могъл да я изчисли. Липсваше му само ширината и той се зае да я намери.

Определи с помощта на секстанта меридианната височина105 на слънцето над хоризонта. Тази височина беше 68°30. Разстоянието от слънцето до зенита беше значи 21°30′ понеже двете цифри, събрани, трябва да дадат 90 градуса. Този ден, 3 февруари, отклонението на слънцето според годишника беше 16°30′.

Като прибавим към него зенитното разстояние 21°30′, получаваме ширината на мястото — 38 градуса.

Следователно, като изключим някои незначителни грешки, дължими на несъвършените инструменти и за които можеше да не се държи сметка, положението на „Мъкуори“ се определяше с дължина 171°13′ и ширина 38°.

Като се справи с картата на Джонстън, която Паганел бе купил в Идън, Джон Манглс установи, че аварията бе станала при входа на залива Аотея, над нос Кахуа, по брега на провинцията Окленд. Градът Окленд беше на тридесет и седмия паралел, което значеше, че „Мъкуори“ е бил отнесен с един градус на юг. Трябваше значи да се придвижат с един градус на север, за да стигнат до столицата на Нова Зеландия.

— Това прави — каза Гленарван — едно разстояние от най-много двадесет и пет мили, което е нищо.

— Това, което е нищо по море, ще бъде дълго и тежко по суша — отговори Паганел.

— И затова — каза Джон Манглс — ще направим всичко, което е по силите на човека, за да изтеглим „Мъкуори“.

След установяване на местоположението работата продължи. В дванадесет и четвърт по обяд морето бе стигнало най-високото си ниво. Джон не можа да използува този прилив, защото котвите не бяха още отдадени. Все пак той следеше кораба с тревога. Ще се повдигне ли той от прилива? Това щеше да се види след пет минути.

Зачакаха. Чуха се скърцания. Те произлизаха ако не от повдигане, то от разтърсване на гръбнака на кораба. Джон сметна това за добър признак и възложи надежди на следващия прилив, макар че всъщност корабът не мръдна.

Работата продължи. В два часа салът беше готов. Натовариха на него малката котва. Качиха се също Джон и Уйлсън, след като завързаха наа кърмата на кораба едно стоманено въже. Приливът ги отнесе и те отдадоха котвата на сто метра от кораба при дълбочина двадесет метра.

Котвата се залови добре и салът се върна на кораба.

Оставаше да спуснат и другата, голямата котва. Натовариха я не без мъка. Салът повтори маневрата и скоро бе отдадена и втората котва зад първата, на тридесет метра дълбочина.

След това, придръпвайки се по стоманеното въже, Джон и Уйлсън се върнаха на „Мъкуори“.

Котвената верига и стоманеното въже бяха поставени на ру-дана и всички зачакаха следния прилив, който трябваше да започне в един часа през нощта. Часът беше шест вечерта.

Джон Манглс похвали моряците си и заяви на Паганел, че с кураж добро поведение един ден може да стане боцман.

Междувременно мистър Олбинет, който помогна при различните маневри, се бе прибрал в кухнята. Той беше приготвил крепка вечеря, която идваше тъкмо навреме. Екипажът бе изгладнял и остана много доволен от вечерята. Всички се почувствуваха с възстановени сили и готови за бъдещата работа. След вечерята Джон Манглс взе последните предпазни мерки, които трябваше да осигурят успеха на операцията. Когато се изтегля заседнал кораб, не трябва нищо да се пропуща. Често маневрата не успява само защото не е облекчен достатъчно корабът и затъналият гръбнак не може да се освободи от пясъка.

За да облекчи платнохода, Джон Манглс бе наредил да хвърлят в морето голяма част от стоката. Останалите бали, тежките греди, резервните напречници, няколко тона чугун, които служеха за баласт, бяха пренесени в кърмовата част на кораба, за да улеснят с тежестта си повдигането на предната му част. Уйл-сън и Мълреди дотъркаляха в кърмата и известно число бурета, които напълниха с вода, за да се повдигне още повече носът на платнохода.

Беше вече полунощ, когато привършиха всички тия работи. Екипажът беше капнал от умора, обстоятелство, неприятно в момент, когато бяха потребни всички сили, за да въртят рудана. Това накара Джон Манглс да вземе ново решение.

В този момент настъпи затишие. Вятърът едва диплеше с леки къдри повърхността на водата. Джон наблюдаваше хоризонта и забеляза, че вятърът ще се промени от югозападен в северозападен. Особеното разположение и цветът на облаците не можеха да измамят един моряк. Уйлсън и Мълреди споделяха мнението на капитана си.

Джон Манглс съобщи на Гленарван за тия си наблюдения и предложи да отложат за другия ден изтеглянето на кораба.

— Ето моите съображения — каза той. — Преди всичко ние сме много изморени, а имаме нужда за освобождаването на кораба от всичките си сили. Освен това, след като го изтеглим, как при настъпилия дълбок мрак ще го преведем всред тия опасни рифове? По добре е да направим това през деня. Впрочем и друга причина ме кара да изчакаме. Вятърът, изглежда, ще стане благоприятен и държа да го използувам. Аз бих искал, докато морето повдига кораба, той да го тласне назад. Утре, ако се не лъжа, вятърът ще духа от северозапад. На главната мачта ще поставим платната така, че вятърът да ни помогне да изтеглим платнохода.

Тия съображения бяха решаващи. Гленарван и Паганел, които бяха най-нетърпеливи, се съгласиха с тях и операцията бе отложена за другия ден. Нощта премина спокойно. Беше наредено дежурство, главно за наблюдаване на котвите.

Денят настъпи. Предвижданията на Джон Манглс се сбъднаха. От север-северозапад духаше вятър, който постоянно се усилваше. Това представляваше значителна помощ. Екипажът беше по местата си. Робърт, Уйлсън и Мълреди — на върха на главната мачта, а Гленарван и Паганел — на палубата, бяха готови да опънат платната в подходящия момент. Напречникът на главната мачта бе издигнат до мястото си, а платната приготвени за разпъване.

Беше девет часът сутринта. До прилива оставаха още четири часа. Те не бяха загубени. Джон използува това време, за да издигне в предната част на кораба една временна мачта, която да замести предната мачта. Така можеха да се отдалечат от тия опасни места веднага щом платноходът изплава. Пътниците положиха нови усилия и преди да настъпи пладне, напречникът на предното долно платно беше здраво прикрепен вместо мачта. Леди Елена и Мери Грант оказаха голяма помощ, като привързаха едно от запасните платна върху напречника на малкото горно платно. Голяма беше радостта им, че са допринесли за общото дело. С новите си приспособления „Мъкуори“ не беше много елегантен, но поне можеше да плава, при условие че нямаше да се отдалечава от брега.

Междувременно приливът започваше. Повърхността на водата се повдигаше от леки пенести вълни. Върховете на рифовете изчезваха малко по малко като морски животни, които влизат под водата. Решителният момент наближаваше. Всички бяха възбудени от трескаво нетърпение. Никой не говореше. Гледаха Джон и чакаха заповед от него. Джон Манглс, облегнат върху перилата на кърмата, наблюдаваше прилива. Очите му бяха вперени тревожно в много опънатата котвена верига и стоманеното въже. В един часа морето достигна най-високото си ниво. Настъпи застой, т.е. за кратък момент водата нито се повдигаше, нито спадаше. Трябваше да се действува незабавно. Платната на главната мачта бяха разпънати и веднага се надуха от вятъра.

— На рудана! — извика Джон.

Руданът беше снабден с дръжки като на пожарните помпи. Гленарван, Мълреди и Робърт, от едната страна, и Паганел, майорът и Олбинет — от другата, натискаха дръжките и караха рудана да се върти. Едновременно с това Джон и Уйлсън, въоръжени с лостове, присъединиха усилията си към усилията на другарите си.

— Смело! Смело! — извика младият капитан. — И дружно!

Котвената верига и стоманеното въже се опънаха под мощното действие на рудана. Котвите държаха добре и не се влачеха. Успехът зависеше от бързината. Високото равнище на прилива трае само няколко минути. При спадането си водата не можеше да помогне. Усилията се удвоиха. Вятърът духаше силно и прилепваше платната към мачтата. Корпусът потрепера. Корабът сякаш щеше да се повдигне. Липсваха може би усилията само на още един човек, за да го изтръгнат от пясъчното му легло.

— Елена! Мери! — извика Гленарван.

Двете млади жени присъединиха и своите усилия към тия на спътниците си. Чу се още едно издрънкване на езичето на рудана.

Но това беше всичко. Корабът не мръдна. Операцията не сполучи. Отливът вече започваше. Стана ясно, че дори с помощта на вятъра и на морето този малочислен екипаж не може да изтегли кораба.

Глава VIВ КОЯТО ЧОВЕКОЯДСТВОТО СЕ РАЗГЛЕЖДА ТЕОРЕТИЧЕСКИ

Първият начин за спасение, опитан от Джон Мапглс, не сполучи. Трябваше да прибягнат незабавно до втория. Стана ясно, че не могат да изтеглят „Мъкуори“ и че единственият изход от това положение беше да го напуснат. Да останат на него и да чакат проблематична помощ би било непредпазливост и лудост. Докато дойде до мястото на крушението някой случаен кораб, „Мъкуори“ щеше да бъде разбит на парчета! Първата буря или само малко по-бурни вълни, повдигнати от идещите от открито море ветрове, щяха да го повалят върху пясъците, да го разбият, раздробят и разпръснат остатъците му. Джон искаше да се доберат до брега преди тази неминуема гибел.

Той предложи да построят сал, достатъчно здрав, за да отнесе до новозеландския бряг пътниците и достатъчно количество хранителни запаси.

Нямаше място за разисквания, а трябваше да действуват. Работата започна и беше доста напреднала, когато настъпи нощта.

Към осем часа вечерта, след вечерята, докато леди Елена и Мери Грант почиваха върху диваните в рубката, Паганел и другарите му се разхождаха по палубата и разискваха важни въпроси. Робърт не искаше да се отдели от тях. Смелото момче слушаше с напрегнато внимание, готово да помогне, да извърши някое опасно дело.

Паганел бе запитал Джон Манглс дали салът не можеше, вместо да свали пътешествениците на брега, да плава покрай него до Окленд. Джон отговори, че с толкова несигурен плавателен съд това е невъзможно.

— А това, което не можем да направим със сала — каза Паганел, — можехме ли да го направим с лодката на ветрохода?

— В краен случай, да — отговори Джон Манглс, — но при условие, че пътувахме през деня, а нощем седяхме на котва.

— Значи тия негодници, които ни напуснаха…

— О, те ли? — отговори Джон Манглс. — Те бяха пияни и се страхувам, че при тази страшна тъмнина са заплатили с живота си подлата измяна.

— Толкова по-зле за тях — поде Паганел, — но толкова по-зле и за нас, защото лодката можеше да ни бъде много полезна.

— Няма какво да се прави, Паганел! — каза Гленарван. — Салът ще ни отведе на брега.

— Тъкмо това исках да избегнем — отговори географът.

— Какво? Нима едно пътуване от най-много двадесет мили може да изплаши хора като нас, привикнали на умора, особено след това, което извършихме в пампасите и Австралия?

— Приятели — отговори Паганел, — не се съмнявам в храбростта на моите другари. Двадесет мили! Това е нищо във всяка друга страна, но не и в Нова Зеландия. Надявам се, че не ме смятате за страхлив. Нали аз ви увлякох да прекосим Америка и Австралия? Но тук, повтарям, всичко е за предпочитане пред пътуването в тази коварна страна.

— По-добре всичко друго, отколкото да се изложим на сигурна смърт в този заседнал кораб — отвърна Джон Манглс.

— От какво толкова има да се боим в Нова Зеландия? — запита Гленарван.

— От диваците! — отговори Паганел.

— От диваците! — възрази Гленарван. — Не можем ли да ги избегнем, като вървим по брега? Впрочем нима нападението на няколко жалки диваци може да изплаши десет европейци, добре въоръжени и решени да се бранят?

— Не става дума за жалки диваци — отговори Паганел, като поклати глава. — Новозеландците са групирани в страшни племена, които се борят срещу английското владичество, срещу нашествениците, като често ги побеждават и винаги ги изяждат!

— Човекоядци! — ужаси се Робърт. — Човекоядци! После го чуха да прошепва:

— Сестра ми! Госпожа Елена!

— Не бой се, детето ми! — отговори Гленарван, за да успокои Робърт. — Нашият приятел Паганел преувеличава.

— Нищо не преувеличавам — възрази Паганел. — Робърт показа, че е мъж, и аз го считам за мъж, като не скривам истината. Новозеландците са най-жестоките, да не кажа, най-лакомите от всички човекоядци. Те изяждат всичко, което им попадне. За тях войната не е нищо друго освен лов на вкусен дивеч, наречен човек, и трябва да се признае, че това е единствената логична война. Европейците убиват неприятелите си и ги погребват. Диваците убиват неприятелите си и ги изяждат. И както много добре забелязва моят съотечественик Тусенел, не е толкова голямо зло да опечеш своя неприятел, когато е мъртъв, колкото да го убиеш, когато той не иска да умре.

— Паганел — отговори майорът, — за това можем да поспорим, но сега не е време. Дали е логично, или не да бъдеш изяден, не знам, знам само, че ние не искаме да бъдем изядени. Но нима християнството още не е унищожило тия човекоядски навици?

— Мислите ли, че всички новозеландци са християни? — отвърна Паганел. — Християните са много малко и твърде често самите мисионери стават жертва на тия зверове. Миналата година преподобният Уокнър е бил измъчван с ужасна жестокост. Маорите го обесили. Жените им му извадили очите, изпили му кръвта и му изяли мозъка. И това убийство става през 1864 година в Опотики, на няколко левги от Окленд, тъй да се каже, под носа на английските власти. Приятели мои, векове са нужни, за да се промени природата на една човешка раса. Маорите ще бъдат още дълго време това, което са били. Цялата тяхна история е пропита с кръв. Колко екипажи са избили и изяли те, като се почне от моряците на Тасман и се стигне до тия на „Хоз“! И не месото на белите ги е направило людоеди. Много преди пристигането на европейците новозеландците са насищали лакомията си с убийства. Мнозина пътешественици са живели между тях и са присъствували на човекоядеки пиршества, към които сътрапезниците са били подтиквани само от желанието да похапнат някое деликатно ядене, например месото на някоя жена или на някое дете!

— Ами! — каза майорът. — Повечето от тия разкази не са ли плод на въображението на пътешествениците? Хората се ласкаят да се връщат от опасни страни и от стомаха на човекоядци!

— Допускам, че има преувеличения — отговори Паганел, — но има и хора, които заслужават пълно доверие, като мисионерите Кендал, Марсдън, капитаните Дилън, д’Юрвил, Лаплас и много други, на чиито разкази аз вярвам и трябва да вярвам. Новозеландците са жестоки по природа. При смъртта на техните вождове принасят човешки жертви. Те твърдят, че жертвоприношенията успокояват гнева на покойника, който можел да накаже живите, и едновременно с това му изпращат слуги за онзи свят! Но тъй като те изяждат тия задгробни слуги, след като ги убият, трябва да се предполага, че причината лежи по-скоро в стомаха, отколкото в суеверието.

— Все пак — каза Джон Манглс — аз мисля, че суеверието играе роля и в тия сцени на канибалство. Ето защо с промяна на религията се променят и нравите!

— Добре, приятелю Джон — отговори Паганел. — Вие повдигате един много важен въпрос — въпроса за произхода на човекоядството. Какво е подбудило хората да се изяждат един друг: религията или гладът? Засега разглеждането на този въпрос е безмислено. Защо съществува човекоядството — въпросът още не е разрешен. Но то съществува и ние имаме всички основания да държим сметка за това обстоятелство.

Паганел беше прав. Човекоядетвото в Нова Зеландия беше станало хроническо като на островите Фиджи или край пролива Торес. Няма съмнение, че суеверието допринася за тия отвратителни обичаи, но има човекоядци, защото има моменти, когато дивечът е рядък, а гладът голям. Диваците са започнали да ядат човешко месо, за да уталожат рядко задоволявания си глад, а по-късно жреците са узаконили и осветили тия чудовищни навици. Тъй яденето се превърнало в обред.

Впрочем за маорите няма нищо по-естествено от това, да се изяждат един друг. Мисионерите често са ги разпитвали за човекоядството. Питали са ги защо изяждат братята си. На това вождовете им отговаряли, че рибите ядат риби, че кучетата ядат хора, че хората ядат кучета и че кучетата се изяждат едно друго. В тяхната теогония има дори легенда, че едно божество изяло друго божество, При такива примери как да устоят на удоволствието да изядат себеподобните си?

Освен това новозеландците твърдят, че с изяждането на умрелия неприятел те унищожават неговата духовна същност и че така наследяват неговата душа, силата му, юначеството му, които са затворени главно в мозъка. И затова човешкият мозък минава за най-хубаво и почетно ядене при техните пиршества. Паганел обаче поддържаше, и то не без основание, че ново-зеландците били подтиквани към човекоядството от физиологически причини, главно от нуждата, и че това било вярно не само за диваците в Океания, а и за диваците в Европа.

— Да — добави той, — людоедството дълго време е съществувало у прадедите и на най-цивилизованите народи и без да вземате това за лична обида — особено между шотландците.

— Наистина ли? — каза Мак Набс.

— Да, майоре — поде Паганел. — Когато прочетете някои пасажи от свети Йероним върху шотландските Атиколи, ще видите какво са представлявали вашите прадеди! Но и да не отивам в праисторическите времена, при царуването на Елизабета, времето, когато Шекспир е замислял своя Шейлок, нима Сони Биин, шотландски разбойник, не е бил екзекутиран за чо-векоядство? А какво го е подтикнало да яде човешко месо? Религията? Не, гладът.

— Гладът? — каза Джон Манглс.

— Да, гладът — отговори Паганел, — и главно нуждата за месоядното животно да възстанови тялото и кръвта си чрез азота, който се съдържа в животинската материя. Не е лошо да живееш чрез грудкови и нишестени растения. Но който иска да бъде силен и деен, трябва да поглъща храна, която възстановява мускулите. Докато не станат членове на „Вегетарианското дружество“, маорите ще продължават да ядат месо, и то човешко месо.

— А защо не месо от животни? — попита Гленарван.

— Защото нямат животни — отговори Паганел. — И това трябва да се знае, не за да се оправдаят, а за да се обяснят техните канибалски навици. Четириногите, дори птиците, са рядкост в тази негостоприемна страна. И затова маорите са се хранили открай време с човешко месо. Има дори „сезони за ядене на хора“, както в цивилизованите страни има „сезони за лов“. Тогава стават големи хайки, т.е. големи войни, и цели племена се сервират на масата на победителите.

— Значи, според вас, Паганел — каза Гленарван, — човекоядството ще изчезне едва в деня, когато овците, говедата и свинете ще загьмжат из пасбищата на Нова Зеландия.

— Разбира се, драги лорде, но ще минат години, преди маорите да отвикнат от новозеландско месо, което те предпочитат пред всяко друго, защото синовете ще обичат още дълго време това, което са обичали техните бащи. Според тях, човешкото месо имало вкус на свинското, но с по-приятен аромат. Що се отнася до месото на белите, маорите не го обичат много, защото белите употребяват в храната си сол, а тя му придавала особен вкус, който не допадал на маорските лакомци.

— Много са придирчиви! — каза майорът. — А това месо, бяло или черно, как го ядат — сурово или печено?

— Но защо искате да знаете това, господин Мак Набс? — възкликна Робърт.

— Как защо, моето момче? — отговори сериозно майорът. — Ако ми е съдено да свърша между зъбите на някой човекоядец, предпочитам да бъда опечен!

— Защо?

— За да съм сигурен, че няма да бъда изяден жив!

— Добре, майоре — поде Паганел, — ами ако трябва да ви опекат жив?

— Да ви кажа право, изборът не е много лесен — отговори майорът.

— Впрочем, Мак Набс — отвърна Паганел, — ако това може да ви достави удоволствие, знайте, че новозеландците ядат месото само печено или пушено. Това са хора сведущи, те разбират от кухня. Що се отнася до мене обаче, мисълта да бъда изяден ми е много неприятна! Да свърша живота си в стомаха на един дивак! Пфю!

— В края на краищата — каза Джон Манглс — от всичко следва, че не трябва да попадаме в техни ръце. Да се надяваме също, че един ден християнството ще унищожи тия чудовищни обичаи.

— Да, трябва да се надяваме — отговори Паганел. — Но вярвайте ми, че дивак, който е вкусил човешко месо, мъчно ще се откаже от него. Съдете сами от следните два факта.

— Да ги чуем тия факти, Паганел — каза Гленарван.

— Първият е описан в хрониките на дружеството на йезуитите в Бразилия. Някакъв португалски мисионер срещнал веднъж една много болна стара бразилка. Оставали й само още няколко дни да живее. Йезуитът я посветил в истините на християнството, които умиращата приела без възражения. После, след храната за душата, той помислил и за храната за тялото и й предложил някои европейски лакомства. „Уви — отговорила старицата, — стомахът ми не понася никаква храна. Има само едно нещо, което бих искала да вкуся, но за жалост никой тук не може да ми го даде.“ „Какво е то?“ — попитал йезуитът. — „Ах, сине мой, това е ръчичка от момченце! Струва ми се, че бих изгризала с удоволствие малките костички!“

— Я гледай! А дали е вкусно? — запита Робърт.

— Моята втора история ще ти отговори, момчето ми — продължи Паганел. — Веднъж един мисионер упреквал някакъв канибал за тази ужасна и противна на божите закони привичка да се яде човешко месо. „Освен това то трябва да не е вкусно!“ — добавил той. — „Ах, отче! — отговорил дивакът, като хвърлил към мисионера жаден поглед. — Кажете, че бог го забранява, но недейте казва, че не е вкусно! Ако само можехге да вкусите!…“

Глава VIIНАЙ-СЕТНЕ СЛИЗАТ НА ЗЕМЯТА, КОЯТО ТРЯБВАШЕ ДА ИЗБЯГНАТ

Съобщените от Паганел факти бяха неоспорими. По отношение жестокостта на новозеландците не можеше да има никакво съмнение. Следователно слизането на брега представляваше опасност. Но дори опасността да беше сто пъти по-голяма, трябваше да я посрещнат. Джон Манглс съзнаваше, че е необходимо да напуснат веднага кораба, обречен на близка гибел. Между двете опасности, от които едната сигурна, а другата само вероятна, нямаше място за колебание.

Що се отнася до възможността да бъдат прибрани от някой кораб, не беше разумно да се разчита на нея. „Мъкуори“ не се намираше по пътя на корабите, които посещават бреговете на Нова Зеландия. Те отиват или по на север, в Окленд, или по на юг, в Ню Плимът. А корабът беше заседнал тъкмо между тия две точки, в пустинната част на бреговете на Ика-на-Мауи. Лоши, опасни и малко посещавани брегове. Обикновено корабите се стремят да ги избягнат, а ако случайно вятърът ги отнесе към тях, да се отдалечат час по-скоро.

— Кога ще тръгнем? — попита Гленарван.

— Утре сутринта в десет часа — отговори Джон Манглс. — Приливът ще започне и ще ни отнесе до брега.

На другия ден, 5 февруари, в осем часа салът бе завършен. Джон положи всички старания той да бъде добре направен. Площадката на предната мачта, която послужи за отдаване на котвите, не беше достатъчна, за да пренесе пътниците и провизиите. Трябваше да се построи здрав сал, лесно управляем и годен да издържи едно плаване от девет мили. За неговото построяване можеха да вземат материали само от мачтите.

Уйлсън и Мълреди се хванаха на работа. Въжетата, които крепяха мачтата, бяха прерязани на височината на долния напречник. Под ударите на секирата главната мачта бе пресечена в основата си и се прекатури през перилата на десния борд, които изпращяха от нейната тежест. „Мъкуори“ остана без мачти и заприлича на понтон.

Долната част на мачтата, първият и вторият удължител бяха отрязани и разделени. Главните съставни части на сала вече плаваха. Съединиха ги с остатъците от предната мачта и тия дълги греди бяха здраво свързани с въжета. Джон се погрижи да постави между гредите шест празни бурета, които трябваше да издигнат сала над водата.

Върху тази солидна основа Уйлсън постави нещо като решетъчен под, направен от капаци на входник. Вълните можеха да заливат сала, без водата да се задържа, и пътниците щяха да бъдат предпазени от нея. Освен това около сала бяха здраво прикрепени бурета, които образуваха едно околовръстно перило и предпазваха от големите вълни.

Сутринта Джон забеляза, че вятърът е попътен, и постави в средата на сала напречника на третото платно вместо мачта. Закрепиха го с въжета и прикачиха към него платно. Едно голямо весло с широка перка, поставено отзад, позволяваше да управляват сала, ако вятърът го тласкаше достатъчно бързо.

В този си вид салът, построен много майсторски, можеше да устои на бурното море. Но ако вятърът променяше посоката си, щяха ли да могат да го управляват, щеше ли той да стигне брега? Ето къде беше въпросът. В девет часа започна товаренето.

Най-напред натовариха достатъчно храна, която да им стигне до Окленд, защото в този безплоден край не трябваше да разчитат на никаква храна.

От резервите на Олбинет взеха няколко консерви месо, които бяха останали от провизиите, купени за пътуването с „Мъкуори“. Но тези провизии не бяха достатъчни и трябваше да прибягнат до долнокачествените продукти, намерени на борда — лоши морски бисквити и две буренца солена риба. Стюардът тънеше от срам.

Провизиите бяха поставени в херметически затворени сандъци, непропускащи морската вода. След това ги натовариха на сала и ги привързаха здраво в основата на импровизираната мачта. Оръжията и мунициите също бяха поставени на сигурно и сухо място. За щастие пътешествениците бяха добре въоръжени с карабини и револвери.

Натовариха и една малка котва за в случай, че не успеят да стигнат до брега, докато трае приливът, и бъдат принудени да хвърлят котва в открито море.

В десет часа започна да се чувствува приливът. Вятърът духаше слабо от северозапад. Повърхността на водата се къдреше от леки вълни.

— Готови ли сме? — запита Джон Манглс.

— Всичко е готово, капитане — отговори Уйлсън.

— На сала! — заповяда Джон.

Леди Елена и Мери Грант слязоха по една груба въжена стълба и се настаниха при основата на мачтата върху сандъците с провизии, а мъжете до тях. Уйлсън хвана кормилото. Джон застана до въжетата на платното, а Мълреди отряза вързалото, което придържаше сала към кораба.

Опънаха платното и салът заплава към брега под двойния тласък на прилива и вятъра.

До брега имаше девет мили, разстояние сравнително малко, което лодка с добри гребци би изминала за три часа. Но със сала положението беше друго. Ако вятърът постоянствуваше, може би щяха да стигнат до брега само за един прилив. Но ако вятърът стихнеше, отливът можеше да отнесе сала и щеше да се наложи да хвърлят котва, за да чакат следващия прилив. Това беше сериозна работа и не преставаше да занимава Джон Манглс.

Все пак той се надяваше да успее. Вятърът се засилваше. Приливът бе започнал в десет часа и те трябваше да стигнат брега в три часа. Иначе трябваше да хвърлят котва или да бъдат отнесени от отлива навътре в морето.

Отначало всичко вървеше добре. Малко по малко черните върхове на рифовете и жълтият килим на пясъчните плитчини изчезнаха под надигащата се от прилива вода. Налагаше се голямо внимание и извънредна сръчност, за да се избягнат скритите под водата скали и да се управлява един сал, който не се подчиняваше много на кормилото и се отклоняваше лесно.

По обед салът беше още на пет мили от брега. Ясното небе позволяваше да се виждат главните извивки на сушата. На североизток се издигаше планина, висока седемстотин и петдесет метра. Тя се очертаваше на хоризонта като силует на маймуна, която прави гримаса с вирната нагоре глава. Това беше Пиронджия, разположена, според картата, точно на тридесет и осмия паралел.

В дванадесет и половина часа по обед Паганел отбеляза, че всички рифове са изчезнали под вълните на прилива.

— Освен един — отговори леди Елена.

— Кой, госпожо? — запита Паганел.

— Ето, там! — отговори леди Елена, като посочи една черна точка на миля от сала.

— Наистина — отвърна Паганел. — Трябва да отбележим къде е, за да не се натъкнем на него, тъй като приливът скоро ще го залее.

— Той се намира тъкмо по посока на северния хребет на планината — каза Джон Манглс. — Уйлсън, внимавай да минем встрани от него.

— Да, капитане — отговори морякът, като наблягаше с цялата си тежест върху голямото весло кормило.

За половин час изминаха още половин миля. Но чудно нещо, черната точка продължаваше да стърчи над водата.

Джон я следеше внимателно и за да я разгледа по-добре, взе далекогледа на Паганел.

— Това не е риф — каза той, след като се вгледа един миг. — Това е някакъв плаващ предмет, който се издига и спуща с вълните.

— Да не е някое парче от мачтата на „Мъкуори“? — запита леди Елена.

— Не — отговори Гленарван, — никое парче не може да бъде отнесено толкова далече от кораба.

— Чакайте! — извика Джон Манглс. — Разбрах какво е — това е лодката!

— Лодката на платнохода! — каза Гленарван.

— Да, милорде, лодката на платнохода, обърната с гръбнака нагоре.

— Нещастниците! — извика леди Елена. — Те са загинали!

— Да, госпожо — отговори Джон Манглс, — и не можеше да не загинат, защото сред тия рифове, при това вълнение и в такава тъмна нощ те отиваха на сигурна смърт.

В течение на няколко секунди пътешествениците останаха безмълвни. Те гледаха тази лека лодка, която се приближаваше. Явно тя се беше обърнала на четири мили от сушата и сигурно никой от тия, които бяха в нея, не се бе спасил.

— Но тази лодка може да ни бъде полезна — каза Гленарван.

— Наистина — отговори Джон Манглс. — Карай към нея, Уйлсън.

Промениха посоката на сала, но вятърът постепенно стихна и успяха да стигнат до лодката едва след два часа.

Мълреди, който стоеше на предната част на сала, избягна удара и притегли обърнатата лодка до сала.

— Празна ли е? — запита Джон Манглс.

— Да, капитане — отговори морякът. — Лодката е празна и с отворени шевове. Тъй че не би могла да ни послужи.

— Нищо ли не може да използуваме от нея? — запита Мак Набс.

— Нищо — отговори Джон Манглс. — Тя става само за трески.

— Съжалявам — каза Паганел, — защото тази лодка можеше да ни отведе до Окленд.

— Трябва да се примирите, господин Паганел — отговори Джон Манглс. — Впрочем при това бурно море предпочитам нашия сал пред тази лека лодка. Трябва й само един слаб удар и тя ще стане на парчета! Тъй че няма какво повече да правим тук, милорде.

— Както кажеш, Джон — отвърна Гленарван.

— На път, Уйлсьн — изкомандува младият капитан, — с курс право към брега!

Приливът трябваше да продължи още около един час. През това време можеха да изминат две мили. Но вятърът стихна почти напълно и сякаш щеше да задуха откъм сушата. Салът застана неподвижно. Скоро под натиска на отлива той дори започна да се връща навътре в морето. Джон не се поколеба нито секунда.

— Хвърляй котвата! — извика той.

Мълреди, който беше готов, пусна котвата на десет метра дълбочина. Салът се отдръпна още четири метра и опъна котвеното въже. Платното бе свито и приготвиха всичко за по-дълъг престой.

Новият прилив щеше да настъпи не по-рано от девет часа вечерта и понеже Джон Манглс не искаше да пътуват нощем, салът остана на котва до пет часа сутринта. Земята се виждаше на по-малко от три мили.

Силното вълнение повдигаше водата и създаваше впечатление, че се носи към брега. Когато узна, че ще прекарат цялата нощ на сала, Гленарван запита Джон защо не използува вълнението, та да се приближи до брега.

— Ваша светлост е жертва на една оптическа измама — отговори младият капитан. — Макар да изглежда, че се движат, вълните не се движат. Това е само клатушкане на водните частици и нищо повече. Хвърлете парче дърво сред тия вълни и ще видите, че то ще стои на едно място, докато започне отливът. Тъй че остава само да имаме търпение.

— И да вечеряме — добави майорът.

Олбинет извади от един сандък с продукти няколко парчета сушено месо и една дузина сухари. Стюардът се червеше, че трябва да предложи на господарите си такава оскъдна вечеря. Но тя беше посрещната с удоволствие дори и от пътничките, които поради силното люшкане на сала нямаха голям апетит. И наистина резките движения на сала, който устояваше на натиска на вълните, като разклащаше котвеното въже, бяха неприятни и уморителни. Салът, непрекъснато раздрусван от къси и капризни вълни, сякаш се блъскаше в някоя подводна скала. Понякога той като че ли наистина опираше в дъно. Въжето се опъваше силно и Джон трябваше всеки половин час да го отпуща с около два метра, за да го облекчи. Без тази предпазна мярка то неизбежно щеше да се скъса и салът, изоставен на себе си, щеше да бъде отнесен в открито море.

Опасенията на Джон бяха лесно обясними. Или въжето можеше да се скъса, или котвата да се изтръгне. И в двата случая положението щеше да стане безизходно.

Нощта наближаваше. Слънчевият диск, удължен от пречупването на лъчите и кървавочервен, вече изчезваше зад хоризонта. Последните ивици вода блестяха на запад и искряха като петна разтопено сребро. На тази страна всичко беше само небе и вода освен една ясно очертана точка — скелета на „Мъкуори“, застанал неподвижно върху плитчината.

Бързият залез забави само с няколко минути настъпването на здрача и скоро земята, която ограждаше хоризонта на изток и север, потъна в нощта.

Върху тесния сал, обгърнат от тъмнината, положението на пътешествениците беше тревожно! Едните заспаха мъчителен сън, пълен с кошмари, а другите не мигнаха цялата нощ! На разсъмване всички бяха капнали от нощната умора.

С прилива задуха вятър откъм морето. Беше шест часът сутринта. Нямаше време за губене. Джон даде нареждания за път. Той заповяда да вдигнат котвата. Но поради непрекъснатото обтягане на въжето лапите й бяха затънали дълбоко в пясъка. Без рудан и дори със скрипците, които Уйлсън приспособи, бе невъзможно да я изтеглят.

Измина половин час в безплодни усилия. Джон, който бързаше да отплава, преряза кабела и изостави котвата, като се лиши от всяка възможност да закотвят сала в случай, че приливът не ги отведе до брега. Но той не искаше повече да чака, с един удар на секирата освободи сала и го остави на волята на вятъра и на течението, чиято скорост беше две мили в час.

Опънаха платното. Носеха се бавно към земята, която се очертаваше като смътна сива маса върху фона на небето, осветено от изгряващото слънце. Рифовете бяха обходени и ловко избягнати. Но под несигурния вятър салът сякаш не се приближаваше до брега. Колко мъки, за да се достигне тази Нова Зеландия, слизането на която беше толкова опасно!

В девет часа обаче до брега оставаше по-малко от една миля. Той бе заобиколен от подводни скали и бе много стръмен. Трябваше да намерят място, където да слязат. Малко по малко вятърът започна да намалява и съвсем стихна. Ненужното вече платно увисна и тежеше на мачтата. Джон нареди да го свалят.

Само приливът носеше сала към брега и трябваше да се откажат да го управляват, а и огромни водорасли забавяха движението му.

В десет часа Джон забеляза, че салът е почти неподвижен на шестотин метра от брега, а нямаха с какво да се закотвят.

Дали отливът нямаше да ги отнесе назад? Със стиснати юмруци, с разбито сърце Джон хвърляше мрачни погледи към тази недостъпна земя.

За щастие — наистина за щастие този път — почувствуваха удар. Салът спря. Той бе заседнал върху пясъчно дъно на петдесет метра от брега.

Гленарван, Робърт, Уйлсън и Мълреди се хвърлиха във водата. Салът бе здраво привързан о съседните скали. Пътничките, носени на ръце, достигнаха сушата, без да измокрят нито една гънка от роклите си, и скоро всички с оръжията и хранителните припаси стъпиха най-сетне върху опасния бряг на Нова Зеландия.

Глава VIIIНАСТОЯЩЕТО НА СТРАНАТА, В КОЯТО СЕ НАМИРАТ

Гленарван искаше, без да губят нито час, да продължат покрай брега за Окленд. Но още от сутринта небето се бе покрило с гъсти облаци и към единадесет часа, след слизането на брега, заваля проливен дъжд. Това им попречи да тръгнат и ги принуди да подирят убежище.

Уйлсън откри много навреме една пещера, издълбана от морето в базалтовите скали на брега. Пътешествениците се скриха в нея с оръжието и хранителните си припаси. Там намериха голямо количество сухи водорасли, напластени с времето от вълните. Това бяха готови легла, от които пътешествениците се възползуваха. При входа на пещерата накладоха огън от трески и започнаха да се сушат.

Джон се надяваше, че проливният дъжд няма да трае дълго, но се излъга. Минаха часове, без небето да се промени. Към обед се появи и вятър, който засили поривите си. Това непредвидено лошо време би вбесило и най-търпеливия човек, но какво можеше да се направи? В такава буря би било лудост да се тръгне без превозно средство. Впрочем до Окленд щяха да стигнат за няколко дни и едно закъснение от дванадесет часа не можеше да има голямо значение, ако не се появяха туземци.

През този принудителен престой разговорът се въртеше около войната, която се водеше по това време в Нова Зеландия. Но за да се разбере и прецени сериозността на обстоятелствата, всред които бяха попаднали корабокрушенците от „Мъкуори“, трябва да се познава историята на борбата, която тогава заливаше в кръв остров Ика-на-Мауи.

След идването на Абел Тасман в пролива Кук на 16 декември 1642 година новозеландците, макар и често посещавани от европейски кораби, си запазили свободата в своите независими острови. Никоя европейска държава не мислела да завладява този архипелаг, който господствува над Тихия океан. Единствени мисионерите, установени на различни места по островите, разпространявали из тия нови страни благата на християнската цивилизация. Но някои от тях, и специално англиканските, подготвяли новозеландските вождове да приемат потисничество-то на Англия. Хитро подведени, те подписали едно писмо до кралица Виктория, за да искат нейното покровителство. Но по-далновидните схванали глупостта на тази постъпка и един от тях, след като положил върху писмото образа на татуировката си, изрекъл следните пророчески думи: „Ние загубихме страната си. Тя не е вече наша. Скоро ще дойдат чужденците да я завладеят и ние ще станем техни роби.“

И наистина на 29 януари 1840 година в Залива на островите, в северната част на Ика-на-Мауи пристигнала корветата „Хералд“. Капитанът й Хобсън слязъл в селото Конора Река. Туземците били поканени да се съберат в протестантската черква. Там били прочетени грамотите, които капитан Хобсън получил от английската кралица.

На 5 януари следната година главните новозеландски вождове били повикани при английския резидент в селото Пая. Капитан Хобсън се опитал да ги накара да приемат английското владичество, като им казал, че кралицата изпратила войска и кораби да ги пазят, че правата им били гарантирани й че си запазвали пълната свобода, но владенията им трябвало да принадлежат на кралица Виктория, на която те били длъжни да ги продадат.

Болшинството вождове намерили, че покровителството струвало много скъпо и отказали да го приемат. Но обещанията и подаръците оказали повече въздействие над диваците, отколкото големите думи на капитан Хобсън, и владичеството било потвърдено. Какво се беше случило от тази 1840 година до деня, когато „Дънкан“ напусна Клайдския залив? Нямаше нищо, което Жак Паганел да не знаеше и което да не беше готов да разкаже на другарите си.

— Госпожо — отговори той на въпросите на леди Елена, — ще ви повторя това, което вече имах случай да ви кажа, а именно, че новозеландците са едно храбро население, което отстъпило за момент, се противопоставя педя по педя на нахлуването на Англия. Племената на маорите са организирани подобно на древните шотландски кланове. Това са големи фамилии, начело на които стои един вожд, на него всички са длъжни да се подчиняват. Мъжете от тази раса са горди и смели, едните едри, с гладки коси, наподобяващи малтейците или евреите от Багдад, от висша раса, а другите, по-дребни, набити, прилични на мулатите, но всички са здравеняци, високомерни и войнолюбиви. Те имат един прочут вожд по име Хихи, един истински Версенжеторикс. Вие не трябва да се учудвате, ако войната с англичаните продължи върху територията на Ика-на-Мауи безконечно, защото там живее известното племе уайкатос, което Уйлям Томпсън е повел в борба за защита на земята си.

— Но нима англичаните — запита Джон Мангле — не са господари на най-важните точки в Нова Зеландия?

— Несъмнено, драги Джон — отговори Паганел. — След като капитан Хобсън стъпил във владение и станал губернатор на острова, малко по малко били основани от 1840 до 1862 година в най-добрите области девет колонии. Оттук и девет провинции: четири на Северния остров — провинциите Окленд, Таранаки, Уелингтън, Хокс бей, и пет на южния остров — провинциите Нелсън, Малбъръ, Кентърбъри, Отаго и Саутленд, с общо население към 30 юни 1864 година сто и осемдесет хиляди триста четиридесет и шест души. Навсякъде възникнали големи търговски градове. Когато стигнем в Окленд, вие ще се възхитите от местоположението на този южен Коринт, който господствува над своя провлак, препречен като мост над Тихия океан, и брои вече дванадесет хиляди жители. На запад — Ню Плимът, на изток — Ахухири, и на юг — Уелингтън са вече цветущи и много посещавани градове. На остров Тавай-пуна-му вие ще имате избор между Нелсън, това Монпелие на южното полукълбо, тази градина на Нова Зеландия, Пиктън, при пролива Кук, Крайстчърч, Инверкаргил и Дънидин, в богатата провинция Отаго, където се стичат златотърсачи от цял свят. И забележете, че това не са колиби или селища на туземци, а истински градове с пристанища, катедрали, банки, докове, ботанически градини, природонаучни музеи, дружества за аклиматизация, вестници, болници, благотворителни дружества, философски институти, франкмасонски ложи, клубове, певчески дружества, театри и палати за всемирно изложение, също както в Лондон или Париж! И ако не ми изневерява паметта, сега, в 1865 година, а може би и в момента, в който ви говоря, индустриални произведения от цял свят са изложени в тази страна на човекоядци!

— Как? Въпреки войната с туземците? — попита леди Елена.

— Англичаните, госпожо, се вълнуват твърде малко от войната! — отвърна Паганел. — Те се бият и едновременно правят изложби. Това не ги смущава. Те дори строят железопътни линии под куршумите на новозеландците. В провинцията Окленд железопътните линии за Дръри и Мере Мере пресичат главните точки, окупирани от въстаниците. Обзалагам се, че работниците стрелят от локомотивите.

— А докъде е достигнала тази безкрайна война? — попита Джон Манглс.

— Вече цели шест месеца, откак сме напуснали Европа — отговори Паганел, — тъй че не знам какво е станало след нашето заминаване, зная само някои събития, за които четох във вестниците в Мерибъроу и Сеймор по време на преминаването ни през Австралия. Но по това време се биеха здраво на остров Ика-на-Мауи.

— А кога е започнала тая война? — попита Мери Грант.

— Искате да кажете, „започнала отново“, драга госпожице — отговори Паганел, — защото първото въстание стана в 1845 година. Сегашната война започна към края на 1863 година, но много преди това маорите се готвеха да се отърсят от игото на английското владичество. Партията на туземците националисти водеше активна пропаганда за избиране на един маорски вожд. Те искаха да провъзгласят за крал стария Потато, а селото му, разположено между реките Уайкато и Уайпа, за столица на новото кралство. Потато беше стар човек, повече коварен, отколкото смел, но имаше умен и енергичен пръв министър, потомък на племето нгатихахуас, което живееше в провлака на Окленд преди чуждата окупация. Тоя министър, на име Уйлям Томпсън, стана душата на тази война за независимост. Той бе организирал изкусно военни морски отряди. По негово внушение един вожд от провинцията Таранако обедини в името на националната идея разпръснатите племена. Друг един вожд от Уайкато основа сдружението „Поземлена лига“, една истинска общественополезна лига, чиято цел беше да попречи на туземците да продават земите си на английското правителство. Устройваха се банкети, както това става преди революциите в цивилизованите страни. Английските вестници започнаха да пишат за тия тревожни признаци и правителството се обезпокои не на шега от дейността на „Поземлената лига“. С една дума, духовете бяха възбудени и мината готова да избухне. Липсваше само искрата или по-скоро сблъскването между интересите на двете страни, за да я възпламени.

— А това стана?… — попита Гленарван.

— Това стана в 1860 година — отговори Паганел — в провинцията Таранаки, на югозападния бряг на Ика-на-Мауи. Един туземец притежавал шестотин акра земя близо до Ню Плимът. Той ги продал на английското правителство. Но когато земемерите се явили да измерят продаденото място, вождът Кинги протестирал и през март построил върху спорните шестотин акра укрепен лагер, защитен от висока дървена ограда. Няколко дена след това полковник Голд превзел с войската си този лагер и същия ден бил изстрелян първият изстрел, който обяви националната война.

— Маорите много ли са? — запита Джон Манглс.

— През последното столетие маорското население е доста намаляло — отговори географът. — В1769 година Кук изчислява това население на четиристотин хиляди души. В 1845 година при преброяването на „Туземния протекторат“ то беше спаднало на сто и девет хиляди. Цивилизаторските избивания, болестите и алкохолът са го изтребили. Но в двата острова все още остават деветдесет хиляди туземци, от които тридесет хиляди войници, които ще се противопоставят дълго време на европейските войски.

— Досега въстанието успяло ли е? — попита леди Елена.

— Да, госпожо. И самите англичани неведнъж са се възхищавали от смелостта на новозеландците. Те водят партизанска война, устройват засади, нападат малки отряди, ограбват именията на колонистите. Генерал Камърън не се е чувствувал много добре по тия места, дето е трябвало да се прочиства всеки храсталак. В 1863 година след дълга и кръвопролитие борба маорите се установили в една голяма укрепена позиция, оградена от три защитни линии, на височината Уайкато, в края на една верига от стръмни хълмове. Агитатори призовавали цялото маорско население да излезе да брани родината си и му обещавали изтреблението на „пакеките“, т.е. на белите. Генерал Камърън стоял начело на три хиляди души, които след зверското убийство на капитан Спрент били безпощадни спрямо маорите. Имало кръвопролитни сражения. Някои от тях траели по дванадесет часа, без маорите да отстъпят пред артилерията на европейците. Централното ядро на националната войска било образувано от свирепото племе уайкатос, под предводителството на Уйлям Томпсън. Този туземец генерал командувал отначало две хиляди и петстотин бойци, а по-късно осем хиляди. Притекли му се на помощ двамата войнолюбиви вождове Шонга и Хеки заедно с племената си. В тази свещена война жените взимали участие в най-тежките изпитания. Но правото не разполага винаги с по-доброто оръжие. След кръвопролитни сражения генерал Камърън успял да подчини окръга Уайкато, но областта била обезлюдена и запустяла, защото маорите я напуснали, преди войската да влезе. По време на тия сражения имало забележителни прояви на храброст. Четиристотин маори, затворени в крепостта Оракан без храна, без вода и обсадени от хиляда англичани под командата на бригадния генерал Кеъри, отказали да се предадат. И един ден точно по пладне те си пробили път през 40-я полк, който бил разбит, и избягали в блатата.

— С подчинението на окръга Уайкато — понита Джон Манглс — тая кръвопролитна война завърши ли?

— Не, драги приятелю — отговори Паганел. — Англичаните са решени да настъпят срещу провинцията Таранаки и обсадят Матайтава, крепостта на Уйлям Томпсън. Но те няма, да я превземат без тежки загуби. Когато напусках Париж, научих, че губернаторът и генералът приели подчинението на племето таранга, като му оставили три четвърти от земите. Говореше се също, че главният водач на въстанието, Уйлям Томпсън, възнамерявал да се предаде, но австралийските вестници не потвърдиха тази новина, напротив. Много е възможно в момента съпротивата да се организира още по-усилено.

— И според вас, Паганел — каза Гленарван, — тази борба ще се води в провинциите Таранаки и Окленд?

— Да, така мисля.

— В провинцията, в която ни доведе крушението на „Мъкуори“?

— Точно в нея. Ние слязохме на няколко мили над залива Каухиа, където сигурно още се развява националното знаме на маорите.

— Тогава ще постъпим по-разумно, ако тръгнем на север — каза Гленарван.

— Разбира се — отговори Паганел. — Новозеландците са вбесени спрямо европейците и особено срещу англичаните. Следователно трябва да избегнем да попаднем в ръцете им.

— Може би ще срещнем някой отряд европейски войски? — каза леди Елена. — Това ще бъде голямо щастие.

— Може би, госпожо — отговори географът, — но не се надявам. Отделните отряди не скитат така лесно из полето, защото зад всеки храст, зад всеки гъстак се крие по някой опитен стрелец. Тъй че аз не разчитам на ескорт войници от 40-я полк. Но по западния бряг, по който ще вървим, са установени няколко мисии и ще можем, като се спираме ту в една, ту в друга, да стигнем на етапи в Окленд. Аз мисля дори да тръгнем по пътя, по който е минал дьо Хохщетер, следвайки течението на Уайкато.

— Той пътешественик ли е бил, господин Паганел? — запита Робърт Грант.

— Да, момчето ми, един от членовете на научната комисия, която е пътувала с австралийската фрегата „Новара“ по време на околосветското й пътуване в 1858 година.

— Господин Паганел — продължи Робърт, чиито очи пламваха при мисълта за големите географски експедиции, — има ли прочути пътешественици, които са обходили Нова Зеландия, както Бърк и Стюарт — Австралия?

— Неколцина, детето ми, като например доктор Хукър, професор Бризар, естествениците Дифенбах и Юлиус Хааст. Но макар че мнозина от тях са заплатили с живота си страстта си към пътешествията, те не са толкова известни като австралийските или африканските пътешественици.

— А знаете ли тяхната история? — запита младият Грант.

— Разбира се, момчето ми. И понеже виждам, че гориш от желание да знаеш колкото мене, ще ти я разправя.

— Благодаря, господин Паганел, слушам ви.

— И ние ще слушаме — каза леди Елена. — Не за пръв път лошото време ни заставя да се поучаваме. Говорете така, господин Паганел, че всички да ви чуваме.

— На вашите заповеди, госпожо, — отговори географът, — но разказът ми няма да бъде дълъг. Тук не става дума за ония смели изследователи, които се борили с австралийския минотавър106. Нова Зеландия е малка страна, изучаването й не е много трудно. Затова моите герои не са били пътешественици в пълния смисъл на думата, а обикновени туристи, станали жертва на най-прозаични злополуки.

— Кои са те? — запита Мери Грант.

— Геометърът Уйткомб и Чарлтън Хауит, същият, който открил останките на Бърк, загинал по време на паметната експедиция, за която ви говорих при престоя ни на брега на Уймера. Уйткомб и Хауит били начело на две отделни експедиции на остров Тавай-пуна-му. И двамата тръгнали от Крайстчърч в първите месеци на 1863 година, за да открият проходи в северните планини на провинцията Кентърбъри. Хауит, след като преминал планинската верига при северната граница на провинцията, установил главната си квартира край езерото Бръ-нър. Уйткомб, напротив, намерил в долината на Ракайа един проход, който стигал до източната част на планината Тиндъл. Спътник на Уйткомб бил Джейкъб Лупър, който публикува в „Литъл тън Таймс“ описание на пътуването и на катастрофата. Доколкото си спомням, на 22 април 1863 година двамата изследователи се намирали в подножието на един глетчер, от който извира Ракайа. Те се изкачили до самия връх на планината и тръгнали да търсят нови проходи. На другия ден Уйткомб и Лупър, капнали от умора и студ, спрели да починат сред дебел сняг на хиляда и двеста метра над морското равнище. В продължение на седем дни те се лутали из планината, в дъното на долини, оградени с отвесни скали, без изход, често без огън, понякога и без храна, захарта им се превърнала в сироп, сухарите в мокра каша, от дрехите и завивките им течала вода, изпохапа-ни от насекоми. Някои дни те изминавали по три мили, а понякога само двеста метра. Най-сетне на 29 април намерили една маорска колиба и в една градина няколко шепи картофи. Това било последното ядене, което двамата приятели си поделили. Вечерта стигнали до брега на морето, близо до устието на Тарамакау. Трябвало да преминат на десния й бряг, за да продължат на север към реката Грей. Тарамакау била дълбока и широка. След един час търсене Лупър намерил две малки повредени лодки, които поправил, колкото можал, и свързал заедно. Двамата пътешественици започнали преминаването привечер, но едва стигнали средата на реката, и лодките се напълнили с вода. Уйткомб се хвърлил във водата и изплувал обратно на левия бряг. Джейкъб Лупър, който не знаел да плува, се заловил за лодката. Това го и спасило, но след колко страдания. Нещастникът бил отнесен в морето към подводните скали. Първата вълна го потопила на дъното, втората го изхвърлила на повърхността и го блъснала в скалите. А настъпила и страшна тъмна нощ. Валял проливен дъжд. Целият в кръв и подпухнал от морската вода, Лупър прекарал няколко часа в морето. Най-сетне лодката се ударила в твърда земя и нещастникът бил изхвърлен в безсъзнание на брега. На другия ден на разсъмване той допълзял до един извор и видял, че течението го било отнесло на една миля от мястото, където опитали да преминат реката. Вдигнал се, тръгнал край брега и скоро намерил нещастния Уйткомб, целият затънал в тинята. Той бил мъртъв. Лупър изкопал с ръце един трап в пясъка и погребал трупа на своя другар. След два дена, умиращ от глад, той бил прибран от гостоприемни маори — срещат се и такива — и на 4 май стигнал до лагера на Чарлтън Хауит. Шест седмици по-късно загинал като нещастния Уйткомб.

— Да — каза Джон Манглс, — всички тези катастрофи сякаш са свързани помежду си. Изглежда, някаква фаталност ръководи съдбата на пътешествениците и те загиват един след друг.

— Имате право, приятелю Джон — отговори Паганел. — И аз често съм забелязвал това. По силата на каква солидарност Хауит е загинал почти при същите обстоятелства? На това не може да се отговори. Чарлтън Хауит е бил натоварен от Уайд, началника на правителствените строежи, да очертае трасето на един път за коне от равнините на Хурунуи до устието на реката Тарамакау. Той тръгнал на 1 януари 1863 година, придружен от петима души, и изпълнил с чудно умение възложената му задача: бил прокаран път от четиридесет мили до едно непроходимо място на Тарамакау. Тогава Хауит се върнал в Крайстчърч и въпреки наближаващата зима поискал да продължи проучванията си. Уайд се съгласил. Хауит заминал да запаси с хранителни припаси лагера си, за да прекарат там зимата. Тогава именно той намерил Джейкъб Лупър. На 27 юни Хауит и двама от неговите хора — Робърт Литл и Хенри Мълис — напуснали лагера. Те прекосили езерото Брънър и оттогава никой вече не ги видял. Леката им плитка лодка била намерена изхвърлена на брега. Търсили ги в продължение на девет седмици, но напразно. Явно е, че нещастниците, които не знаели да плуват, са се удавили в езерото.

— Но не може ли да се предполага, че те са живи и здрави при някое новозеландско племе? — каза леди Елена. — Не е ли разумно поне да има съмнение за тяхната смърт?

— Уви, не, госпожо — отговори Паганел. — Защото през месец август 1864 година, т.е. една година след изчезването им, те още не се бяха върнали… А когато в Нова Зеландия някой не се върне цяла година — пошепна той с глух глас, — значи, че бездруго е загинал!

Глава IXТРИДЕСЕТ МИЛИ НА СЕВЕР

На 7 февруари в шест часа сутринта Гленарван даде знак за тръгване. През нощта дъждът бе престанал. Малките сиви облаци, които покриваха небето на три мили височина, пречеха на слънчевите лъчи да проникнат до земята. Умерената горещина позволяваше да се пътува денем.

Паганел бе измерил по картата, че разстоянието между нос Кахуа и Окленд е осемдесет мили. Те можеха да се изминат за осем дни, по десет мили на денонощие. Но вместо да тръгнат край лъкатушния бряг на морето, географът предпочете да се насочат към селото Нгарнавахия, разположено на тридесет мили, при сливането на реките Уайкато и Уайпа. Там минава „Овърленд мейл трак“, пощенски път или по-скоро пътечка за коли, която пресича голяма част от острова, от Нейпиър на залива Хокс до Окленд. Така лесно щяха да стигнат в Дуъри и да си починат в един отличен хотел, специално препоръчан от естественика Хохщетер.

Пътешествениците тръгнаха по брега на залива Аотеа, като всеки носеше своята част от храната. От предпазливост те не се отделяха един от друг и по инстинкт със заредени карабини наблюдаваха нагънатата равнина на изток. С прекрасната карта в ръка Паганел изпитваше удоволствие да изтъква точността и на най-малките й подробности.

Известно време малката група вървя по пясък, образуван от остатъци на двучерупести раковини и кости от сепия, размесен с голямо количество железен окис и железен двуокис. Ако до земята се доближеше магнит, той веднага щеше да се покрие с лъскави кристали.

На брега, гален от прилива, играеха без страх няколко тюлена. С кръглите си глави, с широките си изпъкнали чела и с изразителните си очи тия морски животни имаха мило и дори нежно изражение. Това обясняваше защо фантазията на баснописците е възпяла тия животни като омайни сирени, макар че всъщност те издават само едно неблагозвучно ръмжене. Тюлените, многобройни по бреговете на Нова Зеландия, са предмет на оживена търговия. Ловят ги заради маста и кожата им.

Между тях се забелязваха три-четири морски слона, сивосинкави и дълги от седем и половина до девет метра. Тия огромни земноводни, лениво изтегнати върху дебел пласт от огромни водорасли, издигаха твърдите си хоботи и засукани мустаци — истински тирбушони, навити като мустаците на някое конте. Робърт с любопитство гледаше тези интересни животни и изведнъж се провикна изненадан:

— Вижте, вижте, тюлените ядат камъни!

И наистина някои от тях поглъщаха лакомо крайбрежните камъчета.

— Дявол да го вземе! Тия животни наистина ядат камъни — отвърна Паганел.

— Каква особена храна — каза Робърт, — и при това мъчно смилаема.

— Но, момчето ми, те гълтат камъните не за да се нахранят, а само за тежест. Така те увеличават теглото си и достигат по-лесно дъното. Щом излязат на брега, те веднага ги изхвърлят обратно. Ето тия там, ще ги видиш как се гмуркат под водата.

И наистина след малко, половин дузина тюлени, достатъчно натежали, пропълзяха до водата и изчезнаха в нея. Но Гленарван не можеше да губи ценно време, за да чака да види как тюлените изхвърлят камъните, и за голямо съжаление на Паганел продължиха пътя.

В десет часа спряха да закусят в подножието на големи базалтови скали, разположени като келтски долмени107 на брега на морето. Тук намериха много стриди, но те бяха много дребни и вкусът им не особено приятен. По съвет на Паганел Олбинет ги изпече на жар. Така приготвени, те бяха вкусни и се поглъщаха лакомо дузина след дузина по време на закуската.

След почивката продължиха по брега на залива. На горния край на сипеите, върху назъбените скали, имаше множество морски птици — фрегати, буревестници, чайки и огромни албатроси, които стояха неподвижно по острите върхове. До четири часа след пладне пътешествениците бяха изминали без особена умора десет мили. Пътничките пожелаха да продължат до здрач. Оттук трябваше да вземат друга посока и като обиколят подножията на няколко планински възвишения, които се виждаха на север, да навлязат в долината на Уайпа.

В далечината, додето очи виждаха, се простираха безкрайни равнини, които обещаваха, че пътуването ще бъде леко. Но когато пътешествениците стигнаха до тях, бяха много разочаровани. Вместо пасбища те намериха гъсталаци от храсти с малки бели цветчета, примесени с високи и многобройни папрати, много разпространени в Нова Зеландия. Трябваше да си пробиват път през тия корави дървесинни стъбла, а то не беше лесно. Все пак към осем часа вечерта те бяха обиколили първите възвишения на Хакарихоата Рейнджес и незабавно отседнаха за нощуване.

След един преход от четиринадесет мили беше позволено да се мисли за почивка. Но те нямаха нито кола, нито палатка и затова налягаха да спят под великолепните норфолкски борове. Завивки не им липсваха и им послужиха да си подредят легла.

Гленарван взе сериозни мерки за нощта. Другарите му и той, добре въоръжени, трябваше да пазят двама по двама до зори. Огън не запалиха. Тия светещи прегради са полезни срещу дивите зверове, но в Нова Зеландия няма нито тигри, нито лъвове, нито мечки, нито други хищни животни. Новозеландците обаче ги заместват достатъчно и огънят само би послужил да привлече тия двуноги ягуари.

Нощта премина добре въпреки присъствието на едни пясъчни мушици, наричани от туземците „нгаму“, чието ухапване е много неприятно, и на една фамилия нахални плъхове, които изгризаха торбите с провизии.

На другия ден, 8 февруари, Паганел се събуди по-обнадежден и почти помирен със страната. Маорите, тия кръвожадни канибали, от които той най-много се боеше, не се бяха появили и не го бяха заплашили дори насън и той изрази пред Гленарван цялото си задоволство от това.

— Мисля — каза му той, — че тази малка разходка ще завърши без неприятности. Довечера ще стигнем до мястото, дето се сливат Уайпа и Уайкато, а оттам до Окленд е малко вероятно да срещнем туземци.

— Какво разстояние ни остава да изминем до сливането на Уайпа и Уайкато? — запита Гленарван.

— Петнадесет мили — горе-долу толкова, колкото изминахме вчера.

— Но ако тия безкрайни гъсталаци продължават да ни преграждат пътя, ще закъснеем много.

— He — отговори Паганел, — ще вървим по брега на Уайпа, дето няма да има препятствия. Напротив, пътят ще бъде лек.

— Да тръгваме тогава — отвърна Гленарван, който видя, че пътешественичките са готови за път.

През първите часове на този ден гъсталаците все още затрудняваха пътуването. Нито кола, нито коне биха могли да минат там, гдето минаваха пътешествениците. Ето защо те не съжаляваха много за своята австралийска кола. Докато през тия гори от растения не бъдат прокарани удобни пътища, Нова Зеландия ще бъде достъпна само за пешеходци. Папратите, чиито разновидности са безбройни, съдействуваха за защитата на родната земя със същата упоритост, с която я защитаваха и маорите.

Малкият отряд срещна големи трудности при преминаването на равнината, дето се издигаха възвишенията на Хакарихоата. Но още преди пладне стигна до брега на Уайпа и продължи без мъка, на север край стръмните брегове на реката.

Това беше една прекрасна долина, пресечена от малки поточета със студени и чисти води, които шуртяха весело под храстите. Според ботаника Хукър, до този момент са открити в Нова Зеландия две хиляди вида растения, от които петстотин са специфични за нея. Цветята са редки и бедни на багри, почти не се срещат едногодишни растения, но затова пък има изобилие на папрати, треви и сенникоцветни.

Тук-таме, настрани от първите тъмнозелени поляни, се издигаха някои и други големи дървета — „метросидерос“ — с яркочервени цветове, норфолкски борове, тюии с вертикално изправени клони и особен вид кипариси, наречени „риму“, също така печални, както и европейските им събратя. Дънерите им бяха затънали сред многобройни папрати.

Между клоните на големите дървета по храсталаците подскачаха и бъбреха различни папагали: зелени „какарики“ с червена линия на шията, „таупо“, украсени с великолепни черни бакенбарди, и един вид големи като патици папагали с бакърен цвят и яркочервени от долната страна крила, които естествениците са нарекли „южен нестор“.

Майорът и Робърт успяха, без да се отделят от другарите си, да убият няколко бекасини и яребици, които се криеха в ниските шубраци. Олбинет, за да спечели време, започна да ги скубе, както си вървеше.

Паганел, който не държеше на хранителните достойнства на дивеча, искаше да улови някоя птица, присъща на Нова Зеландия. Любознателността на естественика заглушаваше у него апетита на пътешественика. Паметта му, доколкото не му изневеряваше, му припомни особеностите на местната птица „туй“, наричана ту „присмехулко“ за нейното непрекъснато хилене, ту „попче“, защото върху черните си като расо пера имаше бял нагръдник.

— Туито — казваше Паганел на майора — затлъстява толкова много през зимата, че се разболява и престава да хвърчи. Тогава раздира с човка гърдите си, за да се освободи от мазнината и да стане по-лека. Това не ви ли се струва странно, Набс?

— Толкова странно — отговори майорът, — че не вярвам нито една дума от това, което ми разправяте.

За жалост Паганел не можа да хване нито една от тия птици и да покаже на невярващия майор кървавите белези по гърдите й.

Но той бе по-щастлив с едно друго странно животно, което, преследвано от човека, котките и кучетата, е избягало в необитаемите области и постепенно изчезва от новозеландската фауна. Робърт, който тършуваше като истински пор, откри в едно гнездо от преплетени корени чифт кокошки без крила и без опашки с по четири пръста на краката, дълъг клюн като на бекаса и тяло, покрито с бели пера като косми. Странни животни, които, изглежда, бележеха прехода между яйценосните и млекопитаещите.

Това беше новозеландското киви, наречено „apterix australis“ от естествениците, което се храни с ларви, насекоми, червеи или семена. Тая птица е специфична за тия острови. В европейските зоологически градини едва успяват да я аклиматизират. Нейните полузавършени форми и смешните й движения са привличали винаги вниманието на пътешествениците. По време на големите изследвания на Океания с корабите „Астролаб“ и „Зеле“ Дюмон д’Юрвил бе специално натоварен от Академията на науките да донесе един екземпляр от тия особени птици. Но въпреки обещаните на туземците възнаграждения той не успял да си набави нито едно живо киви.

Паганел, щастлив от тази находка, завърза наедно двете птици и ги понесе смело с намерение да ги подари на Зоологическата градина в Париж. Наивният географ вече виждаше пленителния надпис, поставен на най-хубавата клетка в градината „Дар от г. Жак Паганел“.

Междувременно малкият отряд напредваше бодро по брега на Уайпа. Местността беше безлюдна. Никаква следа от туземци, никаква пътека, която да издава присъствието на човешко същество из тия равнини. Реката течеше между високи храсти или се хлъзгаше покрай дълги пясъчни брегове. Погледът стигаше чак до малките планини, които преграждаха долината на изток. С особените си форми и с потъналите в измамна мъгла профили те приличаха на гигантски допотопни животни. Човек би казал: цяло стадо огромни китове, вкаменени внезапно. От хаотичните форми на тия скалисти маси личеше, че техният произход е вулканичен. И наистина Нова Зеландия не е нищо друго освен едно от последните творения на подземните сили. Нейното издигане над морското равнище продължава непрекъснато. Някои нейни точки са се издигнали за двадесет години с 2 метра. Подземният огън все още работи в недрата й, разтърсва я, гърчи я и на много места излиза от отворите на гейзерите или от кратерите на вулканите. До четири часа след пладне пътешествениците бяха изминали доста леко още девет мили. Според картата, която Паганел гледаше непрестанно, до сливането на Уайпа и Уайкато оставаха по-малко от пет мили. Там минаваше пътят за Окленд и там щяха да се установят за нощуване. А колкото до петдесетте мили, които ги отделяха от столицата, те можеха да се изминат за два-три дни или само за осем часа, ако срещнеха пощенската кола, която поддържа два пъти месечно връзка между Окленд и залива Хокс.

— И така — каза Гленарван, — ще бъдем принудени да нощуваме на открито и утре вечер!

— Да — отговори Паганел, — но, надявам се, за последен път.

— Толкова по-добре, защото това са тежки изпитания за леди Елена и Мери Грант.

— И те ги понасят, без да се оплакват — добави Джон Манглс. — Но ако се не лъжа, господин Паганел, вие говорехте, че при сливането на двете реки имало някакво село.

— Да — отговори географът, — ето го отбелязано върху картата на Джонстън. То е Нгарнавахия, на около две мили от сливането на двете реки.

— В такъв случай не бихме ли могли да прекараме там нощта? Леди Елена и мис Грант биха извървели без колебание две мили повече, стига да могат да пренощуват в що-годе сносен хотел.

— Хотел ли? — извика Паганел. — Хотел в маорско село? Та там няма нито хан, нито дори кръчма! Това село се състои само от няколко колиби на туземци и там не само не бива да търсим подслон, но мисля, че дори благоразумно трябва да го избегнем.

— Пак вашите опасения, Паганел! — каза — Гленарван.

— Драги лорде, за предпочитане е с маорите да се отнасяш с недоверие, отколкото с доверие. Аз не знам какви са отношенията им с англичаните, дали въстанието е смазано, или е успяло и дали няма да попаднем в разгара на военните действия. Освен това, колкото и нескромно да е, хора като нас са добра плячка, а аз нямам никакво желание да изпитвам насила новозеландското гостоприемство. Тъй че намирам за разумно да избегаем това село Нгарнавахия, да го заобиколим и въобще да избегаем всяка среща с туземците. Като стигнем в Друъри, там ще бъде различно. Тогава нашите смели спътнички ще могат спокойно да си починат от пътуването.

Мнението на географа взе връх. Леди Елена предпочете да прекара последната нощ на открито, вместо да изложи на опасност спътниците си. Нито тя, нито Мери Грант пожелаха да спрат да вървят по брега на реката.

Два часа по-късно над планините започнаха да се спускат първите сенки на нощта. Слънцето, преди да изчезне зад хоризонта на запад, се възползува от внезапното разкъсване на облаците, за да изпрати няколко закъснели лъчи. На изток отдалечените планински върхове почервеняха от тия последни искри на дневния огън. Това беше кратък поздрав, отправен до пътешествениците.

Гленарван и другарите му ускориха хода. Те знаеха колко кратък е залезът на тази ширина и колко бързо настъпва нощта. Трябваше да стигнат до сливането на двете реки, преди да се стъмни напълно. Но от земята се издигна гъста мъгла, която пречеше да се различава пътят.

За щастие слухът замести зрението, което в тъмнината ставаше излишно. Не след много шумът на водата се засили и подсказа, че наближават мястото, където двете реки образуват едно корито. В осем часа отрядът стигна до това място, т.е. там, гдето Уайпа с особен рев изчезва във водите на Уайкато.

— Ето и Уайкато! — извика Паганел. — Пътят за Окленд минава по нейния десен бряг.

— Ще я видим утре — отговори майорът. — Да спрем тук. Струва ми се, че по-тъмните сенки са група дървета, сякаш нарочно израснали тук, за да ни приютят. Да вечеряме и да спим.

— Да вечеряме — каза Паганел, — но само с бисквити и сушено месо, без да палим огън. Дойдохме тук инкогнито и трябва да се постараем да заминем също така инкогнито. За щастие мъглата ни прави невидими.

Стигнаха до групата дървета и всички изпълниха препоръките на географа. Студената вечеря бе изгълтана безшумно и скоро, изморени от изминатите петнадесет мили, пътешествениците заспаха дълбоко.

Глава XНАЦИОНАЛНАТА РЕКА

На другия ден при изгрев слънце над реката се влачеше тежко доста гъста мъгла. Една част от натрупаните във въздуха пари се бяха сгъстили от нощния хлад и покриваха с дебел облак повърхността на водата. Но слънчевите лъчи не закъсняха да пробият тази мехуреста маса, която се стопи под погледа на блестящото светило. Потъналите в мъгла брегове се откриха и течението на Уайкато се появи в цялата си утринна красота.

Една ивица земя, деликатно удължена и покрита с храсталаци, завършваше остро там, където се сливаха двете течения. Водите на Уайпа, по-буйни, отблъскваха по протежение на четвърт миля водите на Уайкато и едва тогава се сливаха с тях. Но спокойната и могъща река преодоляваше бързо своя гневен приток и го понасяше спокойно и плавно към Тихия океан.

Когато мъглата се вдигна, показа се една лодка, която пътуваше срещу течението на Уайкато.

Лодката беше дълга 21 метра, широка 1,5 метра и дълбока 90 см. Предницата й беше издигната като венецианска гондола, а цялата беше издълбана от стъблото на бор кахикатеа. Дъното й беше постлано със суха папрат. Осем гребла, разположени в предната част, я хлъзгаха бързо по повърхността на водата, докато един човек, седнал отзад, я управляваше с подвижно весло.

Този човек беше едър туземец, на около четиридесет и пет години, с широки гърди, мускулест, със силни и здрави крайници. Изпъкналото му чело, набраздено с дебели гънки, свирепият му поглед и мрачното изражение на лицето внушаваха страх.

Той беше маорски вожд от висок ранг. Това се виждаше от изкусната и гъста татуировка, която покриваше тялото и лицето му. От ноздрите на орловия му нос започваха две черни спирали, които обикаляха жълтите му очи, съединяваха се на челото и след това се губеха във великолепните му коси. Устата с блестящи зъби и брадата му изчезваха в правилните пъстри шарки, чиито елегантни извивки стигаха до мощните му гърди.

Татуировката, наричана „моко“ от новозеландците, е белег на високо отличие. Достоен за тия почетни шарки е само този, който се е отличил в няколко сражения. Робите и долните слоеве на населението не могат да претендират за тях. Знаменитите вождове се познават по изяществото, точността и естеството на рисунката, която често изобразява върху телата им животни. Някои понасят до пет пъти извънредно мъчителната операция на „моко“. В Нова Зеландия колкото човек е по-знатен, толкова е по-украсен.

Дюмон д’Юрвил дава интересни подробности за този обичай. Той много основателно отбелязва, че „мокото“ замества гербовете на някои суетни родове в Европа. Но той отбелязва също и разликата между тия два белега на отличие. Гербовете на европейците доказват често само личните достойнства на този, който пръв ги е получил, и не утвърждават с нищо заслугите на потомството, а „мокото“ на новозеландците свидетелствува, че този, който е татуиран, е дал доказателства за изключителна лична храброст.

Впрочем татуировката на маорите независимо от уважението, с което се ползува, е и много полезна. Тя предизвиква едно надебеляване на кожата, което й дава възможност да устоява на лошото време и на непрестанните ухапвания на комарите.

Що се отнася до вожда, който ръководеше лодката, не можеше да има съмнение за неговата знатност. Острата кост от албатрос, с която си служат маорските татуировачи, бе набраздила с гъсти и дълбоки линии пет пъти лицето му. Той беше татуиран пет пъти, а това личеше и от надменното му изражение.

Тялото му, обвито в широка мантия от „формиум“, т.н. новозеландски лен, украсена с кучешки кожи, бе пристегнато с туника, окървавена от последните сражения. На ушите му висяха обеци от зелен жад, а около врата му трептяха огърлици от „пунаму“, свещени камъни, към които новозеландците се отнасят с известно суеверие. От едната му страна лежеше една английска пушка и едно „пату-пату“ — вид секира с две остриета, дълга около 50 см, със смарагден цвят.

Девет бойци от по-низш ранг, със свирепи лица, въоръжени, седяха до него. Някои от тях със следи от скорошни рани седяха неподвижно, обвити в мантиите си от „формиум“. В краката им лежаха три кучета с див израз. Осемте предни гребци очевидно бяха слуги или роби на вожда. Те силно гребяха и лодката се движеше с голяма скорост срещу не много бързото течение на Уайкато.

В средата на дългата лодка бяха притиснати един до друг десет пленници европейци със завързани крака, но със свободни ръце.

Те бяха Гленарван и леди Елена, Мери Грант, Робърт, Паганел, майорът, Джон Манглс, стюардът и двамата моряци.

Вечерта, измамени от гъстата мъгла, те бяха спрели да нощуват сред голям отряд туземци. Към полунощ пътешествениците, изненадани в съня си, бяха взети в плен и отнесени в лодката. Досега нищо лошо не им се беше случило, но и да се случеше, каква съпротива можеха да окажат? Оръжията и мунициите им бяха в ръцете на диваците и при всеки опит те щяха да бъдат бързо повалени от собствените им куршуми.

От няколко английски думи, с които си послужиха туземците, пътешествениците разбраха, че след като са били отблъснати, бити и разпръснати от английските войски, диваците се оттегляха в областите на Горен Уайкато. Вождът на маорите след упорита съпротива и след като 42 полк избил най-добрите му бойци, бе тръгнал да събира от племената покрай реката нови бойци, с които да се присъедини към неукротимия Уйлям Томпсън, който още продължаваше борбата срещу завоевателите. Този вожд се наричаше „Кай Куму“, зловещо име, което на туземно наречие означаваше „този, който яде крайниците на враговете си“. Той беше храбър, но жестокостта беше равна на юначеството му. От него не можеха да очакват никаква милост. Името му беше добре известно на английските войници и губернаторът на Нова Зеландия бе определил награда за главата му.

Това нещастие бе сполетяло лорд Гленарван, когато беше почти стигнал до толкова желания Окленд, откъдето щеше да се върне в Европа. При все това човек не би отгатнал по студеното му и спокойно лице големите тревоги, които го вълнуваха. Гленарван в критичните моменти не падаше никога духом. Съзнаваше, че той, съпругът и началникът, трябва да бъде силен, за да дава пример на жена си и на другарите си. Той беше готов, ако обстоятелствата го наложеха, да умре пръв за общото благо. Вярваше в правотата на своята кауза и въпреки струпаните по пътя му опасности не съжаляваше за самоотвержения си порив, който го беше довлякъл в тези диви страни.

Другарите му бяха достойни за него. Те споделяха благородните му мисли и по спокойните им и горди лица не личеше, че отиват към страшна участ. Впрочем по общо съгласие и по съветите на Гленарван те бяха решили да показват пълно равнодушие пред туземците. Това беше единственият начин да внушат на диваците уважение към себе си. Всички диваци и особено маорите имат известно чувство на човешко достойнство, което никога не ги напуска. Те уважават този, който им се наложи с хладнокръвие и кураж. Гленарван знаеше, че като действува така, ще избави другарите си и себе си от излишни лоши обноски.

От тръгването от лагера на туземците, мълчаливи като всички диваци, бяха разменили помежду си само няколко думи. Все пак от тия думи Гленарван разбра, че говореха английски и затова реши да запита вожда за участта, която ги очакваше.

Обръщайки се към Кай Куму, той му каза с глас, в който нямаше нито сянка от страх:

— Къде ни водиш, вожде?

Кай Куму го изгледа студено, без да му отговори.

— Какво смяташ да правиш с нас? — запита отново Гленарван.

Очите на Кай Куму блеснаха за миг и той отговори важно:

— Да те разменя, ако твоите искат да те вземат. Да те убия, ако откажат.

Гленарван не запита нищо друго, но сърцето му се обнадежди. Ясно беше, че някои от вождовете на маорските войски са паднали в плен на англичаните и че туземците ще се опитат да си ги вземат обратно срещу размяна. Имаше значи възможност за спасение и положението не беше отчаяно.

Лодката се движеше бързо срещу течението на реката. Паганел, чиято неспокойна природа минаваше лесно от една крайност в друга, се изпълни с нови надежди. Той си казваше, че маорите им спестяват труда да стигнат сами до английските постове, а това беше все пак печалба. Примирен със съдбата, той започна да следи по картата къде Уайкато протича през равнините и долините на провинцията. Леди Елена и Мери Грант, прикрили ужаса си, разговаряха тихо с Гленарван, така че и най-опитният физиономист не би открил по лицата им безпокойството, което изживяваха.

Уайкато е националната река на Нова Зеландия. Маорите се гордеят с нея и я обичат, също като германците Рейн и славяните Дунав. Нейното течение, дълго двеста мили, напоява най-красивите области на северния остров от провинцията Уелингтън чак до провинцията Окленд. Тя дава името си на всички крайбрежни племена, които, неукротими, се бяха вдигнали масово срещу завоевателите.

По водите на тази река почти не са плавали чужди кораби. По тях се движат само туземците пироги. Много малко смели пътешественици са рискували да навлязат между нейните свещени брегове. А достъпът до Горен Уайкато изглежда забранен за нечестивите европейци.

Паганел знаеше с каква голяма почит туземците се отнасят към тази река. Той знаеше също, че английските и немските естественици не са плавали по нея по-горе от мястото, където тя се съединява с Уайпа. Но докъде Кай Куму щеше да отведе своите пленници? Той нямаше да отгатне, ако думата „Таупо“, често повтаряна между вожда и бойците му, не бе привлякла вниманието му.

Той разгледа картата и видя, че Таупо е името на едно много известно в географските летописи езеро, разположено в най-планинската част на острова, в южния край на провинцията Окленд. Уайкато изтичаше от това езеро. Разстоянието от сливането на двете реки до езерото беше сто и двадесет мили приблизително.

За да не бъде разбран от туземците, Паганел се обърна към Джон Манглс на френски и го помоли да определи бързината на лодката. Джон я определи на около три мили в час.

— В такъв случай — каза географът, — ако спираме през нощта, пътуването ни до езерото ще трае около четири дни.

— А къде са разположени английските постове? — запита Гленарван.

— Това мъчно може да се узнае! — отговори Паганел. — Все пак по всичко изглежда, че войната е пренесена в провинцията Таранаки и че войските са разположени по посока на езерото, на противоположната страна на планината, там където е съсредоточено огнището на въстанието.

— Дай боже! — каза леди Елена.

Гленарван погледна тъжно младата си жена и Мери Грант, изложени на своеволията на жестоките туземци, които ги отвеждаха в една дива страна, далеч от всяка човешка помощ. Но той видя, че Кай Куму го гледа, и от предпазливост, за да не покаже, че една от пленничките е негова жена, прикри чувствата си и започна да разглежда бреговете на реката съвсем равнодушно.

Лодката мина, без да спира, покрай бившата резиденция на краля Потато, която се намира на половин миля от мястото, където се съединяват Уайкато и Уайпа. Никаква друга лодка не браздеше водите на реката. Няколко разрушени колиби, разположени далеч една от друга по брега, свидетелствуваха за ужасите на скорошната война. Полето покрай реката изглеждаше напуснато; самите брегове бяха безлюдни. Тази тъжна самота се оживяваше от някои и други водни птици. Ту някоя „тапарунга“, вид дългокрака патица с черни крила, бял корем и червена човка, пробягваше с дългите си крака. Ту три вида чапли — си-вопепелявото „матуку“, един сорт воден бик с глупаво изражение и великолепната „котуку“ с бели пера, жълта човка и черни крака — гледаха спокойно как минава туземната лодка. Там, където отвесните брегове сочеха, че водата е дълбока, някое синьо рибарче, „котаре“ за маорите, дебнеше малки змиорки, които се въдят с милиони в новозеландските реки. А там, където храстите се трупаха над водата, горди папуняци и кокошки султанки правеха утринния си тоалет под първите лъчи на слънцето. Цялото това птиче царство се наслаждаваше на пълното спокойствие, което му даваше отсъствието на хората, прогонени или избити от войната.

В тази си първа част Уайкато беше широка и течеше посред обширни равнини. Но по-нагоре долината, в която бе издълбано коритото й, започваше да се стеснява от хълмове и планини. На десет мили от сливането на двете реки картата на Паганел отбелязвяше, че на левия бряг се намира селището Кирикиророа и то действително съществуваше. Но Кай Куму не спря там. Той нареди да се раздадат на пленниците от собствените им провизии, задигнати по време на ограбването на лагера им. Войниците, робите и самият той се задоволиха с туземна храна, т.е. с печена на фурна хранителна папрат, наречена от естествениците „pteris esculenta“ и „капанас“, картофи, които се отглеждат в голямо количество и на двата острова. В храната им нямаше никакъв животински продукт и дори сушеното месо на пленниците видимо не ги привличаше.

В три часа на десния бряг се показаха няколко планински възвишения, Покароа Рейнджес, които приличаха на разрушена зъбчата стена. Върху някои остри върхове се виждаха разрушени „паха“, стари бойници, издигнати от маорски инженери в недостъпни места. Те приличаха на големи орлови гнезда.

Слънцето се готвеше да изчезне зад хоризонта, когато лодката се блъсна в един бряг от камъни пемза, които Уайкато, извираща от вулканически планини, носеше с течението си. Там растяха няколко дървета, които изглеждаха удобни за лагеруване. Кай Куму нареди да свалят пленниците, като на мъжете вързаха ръцете, а жените оставиха свободни. Всички бяха поставени в средата на лагера, около който запалените огньове образуваха непроходима огнена преграда.

Още преди Кай Куму да съобщи на пленниците намерението си да ги размени, Гленарван и Джон Манглс обсъждаха възможностите за бягство. Това, което не можеха да предприемат в лодката, те се надяваха да го опитат на сушата по време на лагеруването, като се възползуват от благоприятните възможности на нощта.

Сега обаче след разговора между Гленарван и новозеландския вожд те решиха, че е по-добре да се въздържат. Трябваше да имат малко търпение. Това беше най-благоразумното. Размяната предоставяше по-големи възможности за спасение, отколкото въоръжено нападение или бягство през тия непознати области. Разбира се, много събития можеха да се случат, които да забавят и дори да попречат на размяната. Все пак по-добре беше да изчакат резултатите от преговорите. Всъщност какво можеха да направят десетина души без оръжие срещу тридесет добре въоръжени диваци? Гленарван предполагаше, че племето на Кай Куму е загубило някой много важен вожд, когото желаеха особено да освободят, и той не се лъжеше.

На другия ден лодката заплава нагоре по течението още по-бързо. В десет часа тя спря за момент при потока Похайвхена, малка рекичка, която лъкатушеше по равнината на десния бряг.

На това място една друга лодка, в която имаше десет туземци, се присъедини към лодката на Кай Куму. Бойците набързо размениха обичайното „айре майра“, което значи „ела тук с добро здраве“, и двете лодки заплаваха заедно. Новодошлите бяха водили неотдавна сражение с английските войски. То личеше по разкъсаните им дрехи, окървавените им оръжия и кървящите още под парцалите им рани. Те бяха мрачни и мълчаливи. С присъщото на всички диви племена равнодушие, те не обърнаха никакво внимание на европейците.

По пладне се очертаха на запад върховете на Маунгатотари. Долината на Уайкато започваше да се стеснява. На това място реката, притисната в дълбоко корито, течеше буйно като бързей. Но мощта на гребците, удвоена и придружена от песен, която отмерваше ударите на веслата, извлече лодката от пенливите води. Бързеят бе преминат и Уайкато възстанови бавното си течение, което правеше остри завои на всяка миля.

Привечер Кай Куму спря в подножието на планините, чийто първи възвишения падаха отвесно върху тесните брегове. Там двадесетина туземци, пристигнали по-рано с лодките си, се готвеха за нощуване. Под дърветата горяха огньове. Техният вожд, равен на Кай Куму, пристъпи с отмерени крачки напред и като потърка носа си в тоя на Кай Куму, го приветствува със задушевния поздрав „шонги“. Пленниците бяха настанени в средата на лагера и пазени с изключителна бдителност.

На другата сутрин продължиха дългото пътуване срещу течението на Уайкато. По малките притоци на реката пристигаха нови лодки. Събраха се около шестдесет войници, които очевидно бяха участници в последното въстание и бяха повече или по-малко засегнати от английските куршуми. Те се прибираха в планинските области. От време на време от лодките, които плаваха една след друга, се разнасяше песен. Някой от туземците започваше да пее патриотичната ода от мистериозния „Пихе“:

национален химн, който въодушевява маорите във войната за незавасимост. Гласът на певеца, плътен и звучен, пробуждаше планинското ехо, а след всеки куплет туземците се удряха в гърдите, които кънтяха като барабан, и подемаха в хор войнствения стих. После с нов напън на веслата, лодката преодоляваше течението и литваше по повърхността на водата.

През този ден едпо интересно явление отбеляза плаването по реката. Към четири часа лодката се впусна без колебание и без да намали хода си, управлявана от здравата ръка на вожда, в тесен пролом. Водовъртежи се разбиваха бясно в многобройни и опасни острови. Повече отвсякога в този странен пробег на Уайкато лодката не биваше да се обръща, защото по бреговете нямаше убежище. Всеки, който би стъпил в кипящата тиня на брега, би загинал.

И наистина реката течеше между тия топли извори, които винаги са привличали вниманието на туристите. Железният окис оцветяваше яркочервено тинята на брега, дето кракът не би срещнал и два метра твърда почва. Въздухът беше наситен със задушливия мирис на сяра. Туземците не страдаха от нея, но пленниците понесоха доста зле задушливите изпарения, които излизаха от пукнатините на земята, и мехурите, които се пукаха от натиска на вътрешни газове. Но ако обонянието не можеше да свикне с изпаренията, то поне погледът можеше да се наслади на това внушително зрелище.

Лодките навлязоха в облак от бели пари. Техните ослепителни валма се трупаха като куполи над реката. По двата бряга стотина гейзери изригваха, едните пари, а другите стълбове вода, като меняха своите струи подобно на фонтаните в някой басейн, построен от човешка ръка. Ритмичното изригване на тия водоскоци сякаш се управляваше от някой скрит механизъм. Водата и парата се смесваха във въздуха и слънчевите лъчи се пречупваха в тях с цветовете на дъгата.

На това място Уайкато течеше върху подвижно корито, което непрекъснато кипеше под действието на подземния огън. Недалеч, по посока на езерото Роторуа, на изток клокочеха минералните извори и димящите водопади на Ротомахана и на Тетарата, които някои смели пътешественици са успели да видят. Цялата тази област е осеяна с гейзери, кратери и солфатари108. Оттам изригват навън притиснатите газове, които не са могли да излязат през недостатъчните отвори на Тонгариро и Вакари, единствените действуващи вулкани в Нова Зеландия.

В продължение на две мили лодките на туземците плаваха под този свод от пари, обвити в топлите кълба дим, които се носеха по повърхността на водата. След това серните изпарения се разсеяха и бяха заменени от нахлулия под влиянието на силното течение чист въздух, който освежи задъхващите се пътешественици. Областта на изворите бе премината.

Преди да се свечери, под мощния напън на диваците бяха изминати още два бързея — Хипанатуа и Таматеа. Вечерта Кай Куму разположи лагера си на сто мили от сливането на Уайпа и Уайкато. Реката, която извиваше на изток, се спускаше оттук на юг към езерото Таупо като огромен водопад в някакъв басейн.

На другия ден Жак Паганел се справи с картата и забеляза на десния бряг върха Таубара, който се издига на 900 метра височина.

По обед цялата върволица от лодки навлезе през едно разширение на реката в езерото Таупо и туземците поздравиха с ръкомахания едно парче плат, което се развяваше от вятъра на върха на една колиба. Това беше националното знаме.

Глава XIЕЗЕРОТО ТАУПО

Още в доисторическата епоха вследствие на срутване на каверни всред порфироидни лави се е образувала в центъра на острова една бездънна пропаст, дълга двадесет и пет мили и широка двадесет. Водите, стекли се от околните върхове, изпълнили тази огромна празнина. Пропастта се превърнала в езеро, но си останала все пак пропаст и дълбокомерите още не могат да измерят нейната дълбочина.

Такова е това странно езеро Таупо, което се намира на 375 метра над морското равнище и е заобиколено от една верига планини, високи осемстотин метра. На запад от него се издигат високи отвесни скали, на север — няколко отдалечени и покрити с малки горички върхове, на изток — широк песъчлив бряг, където минава път, украсен с пемзови камъни, които блестят между храстите, а на юг — зад една ивица гори, се издигат вулканични конуси, които ограждат величествено това обширно водно пространство, чиито свирепи бури не отстъпват на циклоните в океана.

Цялата тази област кипи като огромен котел, висящ над подземните пламъци. Почвата трепти под милувките на земния огън. На много места излизат топли пари. Земната кора е изпъстрена с големи пукнатини като превтасал козунак и несъмнено това плато би се разтопило като в пещ, ако на дванадесет мили по-далеч сгъстените пари не намираха изход през кратерите на Тонгариро.

От северния бряг тоя вулкан изглеждаше обвит с пушек и пламъци над малки, бълващи огън възвишения.

Изглежда, че Тонгариро бе свързан с една сложна орографическа система. Зад него в равнината се издигаше самотно планината Рюапаху, чийто връх се губеше в облаците на 2700 метра височина. Никой смъртен не е стъпвал на неговия недостъпен конус. Никога човешко око не е измервало дълбочините на неговия кратер, докато по-достъпните върхове на Тонгариро са били измерени три пъти за двадесет години от Бидуил, Дайсън и неотдавна от Хохщетер.

За тия вулкани съществуват и легенди и при всички други обстоятелства Паганел нямаше да пропусне да ги разправи на другарите си. Той щеше да им разкаже свадата, която един ден избухнала между Тонгариро и Таранаки, тогава негов съсед и приятел, заради една жена. Тонгариро с горещата си глава като всички вулкани се увлякъл дотам, че ударил Таранаки. Битият и унизен Таранаки побягнал през долината на Уангани и по пътя изтървал два къса планина. Той стигнал до брега на морето, където и сега се издига самотен под името монт Егмонт.

Но Паганел нямаше настроение да разказва, а и приятелите му нямаха никакво желание да го слушат. Те наблюдаваха мълчаливо североизточния бряг на Таупо, където току-що ги бе довела измамната съдба. Мисията, основана от пастора Грейс в Пукава на западния бряг на езерото, не съществуваше вече. Войната бе принудила мисионера да избяга далеч от главното огнище на въстанието. Пленниците бяха сами, изоставени на произвола на жадните за отмъщение маори, и то тъкмо в тази дива част на острова, където християнството никога не беше прониквало.

Кай Куму напусна водите на Уайкато и като премина през малък залив, през който реката се изливаше в езерото, заобиколи един остър нос и спря на източния бряг на езерото в подножието на първите възвишения на планината Манга, висока 600 метра. Там се разстилаха поляни с „формиум“, скъпоценния новозеландски лен. Туземците го наричат „харакеке“. Всичко от това полезно растение се използува. От цвета му се добива превъзходен мед. Стъблото му дава едно лепливо вещество, което замества восъка и нишестето. А листата му са още по-полезни и се поддават на всевъзможни преработки: зелени — те служат за хартия, изсушени — заместват праханта, нарязани — се преработват във въжета, върви и мрежи, разкъсани на нишки и изгръстени — те се превръщат в покривки и наметала, рогозки и туники. Боядисани червено или черно — те обличат и най-елегантните маори.

По тази причина драгоценният формиум се среща навсякъде в двата острова, по брега на морето, както и покрай реките и езерата. Тук неговите диви храсти покриваха цели полета. Цветовете му, кафявочервени и подобни на цветовете на столетника, стърчаха навред из непроходимия гъсталак от дългите му листа, които образуваха снопове остри ками. Грациозни птици, нектарници, постоянни гости на полетата с формиум, летяха на големи ята и смучеха с наслада медения сок на цветовете.

Във водата на езерото се гмуркаха ята патици с черни пера, нашарени със сиво и зелено, които се опитомяваха много лесно.

На четвърт миля оттам върху един склон на планината се виждаше „пах“, маорска крепост, построена на недостъпно място. Пленниците с развързани ръце и крака слязоха на брега един по един и бяха отведени от войниците. Пътеката, която водеше към укрепеното място, минаваше през полета формиум и една горичка хубави дървета „кайкатеа“ с вечнозелени листа и червени плодове, „dracenas australis“, наречено „ти“ от туземците, чиито върхове заместват сполучливо палмовата зелка, и „хюйус“, с които боядисват в черно платовете. Едри гълъби с металически отблясъци, вид сиви гарги и многобройни скорци с червеникави качулки излетяха при приближаването на туземците.

След доста голяма обиколка Гленарван, леди Елена, Мери Грант и другарите им стигнаха във вътрешността на паха.

Тази крепост бе защитена от една външна ограда от здрави колове, високи четири метра и половина. Втора редица колове и стена от плет с изрязани в нея бойници ограждаха вътрешния двор, т.е. платото на паха, върху което се издигаха маорски постройки и около четиридесет симетрично разположени колиби.

Влизайки в крепостта, пленниците изтръпнаха, като видяха главите, които украсяваха коловете на втората отрада. Леди Елена и Мери Грант отвърнаха поглед повече от отвращение, отколкото от ужас.

Това бяха глави на неприятелски вождове, паднали в сраженията, и чиито тела бяха изядени от победителите.

Географът разбра това от вдлъбнатите орбити, на които липсваха очите.

И наистина очите на вождовете се изяждат. Главата, препарирана по туземски, с изваден мозък и с одрана кожа, носът, подкрепен от малки дъсчици, ноздрите изпълнени с формиум, устата и клепачите зашити, се поставя в пещ, където се опушва в продължение на тридесет часа. Така приготвена, тя се съхранява много дълго без повреда или набръчкване и представлява победен трофей.

Често маорите запазват и главите на своите вождове, но в такъв случай очите остават в орбитите и гледат. Новозеландците показват тия останки с гордост. На тях се любуват младите войни и им устройват тържествени обреди в знак на голяма почит.

В паха на Кай Куму обаче имаше само неприятелски глави и сигурно много англичани с празни орбити увеличаваха колекцията на този отвратителен музей.

Колибата на Кай Куму се издигаше между другите по-малки колиби в дъното на паха пред една обширна открита площадка, която европейците биха нарекли „бойно поле“. Тази „каза“ бе построена от преплетени клони и колове и облицована отвътре с рогозки от формиум. С нейните 6 метра дължина, 4,5 метра ширина и 3 метра височина Кай Куму притежаваше едно жилище от около 80 кубически метра. Това беше достатъчно за един новозеландски вожд.

Казата имаше само един отвор, който се затваряше от подвижен плот, направен от дебел растителен плат и служещ за врата. Отгоре покривът се удължаваше във форма на тераса, нещо като римски имплувиум. Украсата на колибата се състоеше от фигури, изрязани в края на напречните греди, а „уарепуни“ или порталът беше декориран с фрески, представляващи листа, символични фигури, чудовища, усукани клони и какви ли не още любопитни орнаменти, издълбани от длетото на туземните декоратори.

Вътре в казата подът, който беше от трамбована земя, се издигаше на 30 см над равнището на почвата. Няколко леси, изплетени от тръстика, и сламеници от суха папрат, покрити с рогозки от тесни и еластични листа на „тифа“, служеха за легла. В средата една иззидана с камъни дупка представляваше огнището, а на покрива друга дупка служеше за комин. Димът започваше да излиза от тази дупка само след като колибата се изпълнеше с достатъчно гъст пушек, което личеше от стените, покрити с лъскаво черен пласт сажди.

До казата се издигаха складовете, където се пазеха провизиите на вожда, реколтите му формиум, картофи, тарос, хранителна папрат, а също и пещите, в които си приготовляваше храната върху нажежени камъни. По-нататък в малки огради се държаха свинете и козите, редки потомци на полезните животни, които капитан Кук бе пренесъл по тия места. Тук-таме тичаха кучета и очакваха оскъдната си храна. За животни, които служат за ежедневна храна на маорите, те бяха много зле гледани.

Гленарван и спътниците му обхванаха цялата обстановка с един поглед. Те чакаха до някаква празна колиба вождът да благоволи да се занимае с тях, а през това време тълпа бабички ги обсипваше с ругатни. Тия вещици ги бяха заобиколили и ги заплашваха с юмруци, виеха и крещяха. Няколкото английски думи, излезли от дебелите им устни, даваха ясно да се разбере, че те искаха незабавно отмъщение.

Сред тия крясъци и заплахи леди Елена, на вид спокойна, се мъчеше да прикрие вътрешното си вълнение. В желанието си да не смути хладнокръвието на лорд Гленарван тази смела жена се държеше само благодарение на героични усилия. Бедната Мери Грант чувствуваше как силите й я напускат. Джон Манглс я прикрепяше и беше готов да умре, за да я защити. Останалите понасяха различно този поток от ругатни — равнодушно като майора или обзети от нарастващо негодувание като Паганел.

В желанието си да предпази леди Гленарван от нападките на тия зли старици Гленарван се насочи право към Кай Куму и като посочи тълпата вещици, каза:

— Изгони ги!

Вождът на маорите погледна втренчено пленника си, без да отговори, после махна с ръка и застави виещата орда да млъкне.

Гленарван се поклони в знак на благодарност и с бавни крачки се върна при своите.

В този момент в паха се бяха събрали около стотина новозе-ландци — старци, зрели мъже, младежи. Едните бяха спокойни, но мрачни и чакаха заповедите на Кай Куму, а другите се отдаваха на всички изблици на неописуема скръб. Те оплакваха роднини и приятели, паднали в последните сражения.

От всички вождове, въстанали при повика на Уйлям Томпсън, единствен Кай Куму се връщаше в областите около езерото и пръв той съобщаваше на племето си за неуспеха на народното въстание, разгромено в равнините на Долен Уайкато. От двестата бойци, тръгнали под негово предводителство да защитят родната земя, сто и петдесет липсваха. Някои от тях бяха паднали в плен на нашествениците, но колко други лежаха на бойното поле и нямаше никога да се върнат в страната на своите деди!

Така се обясняваше дълбокото отчаяние, което обхвана племето при пристигането на Кай Куму. До този момент те не знаеха нищо за последното поражение и затова съобщението на Кай Куму ги бе поразило като гръм.

У диваците душевното страдание се изразява винаги чрез физически прояви. И затова роднините и приятелите на загиналите бойци, главно жените, си раздираха лицата и раменете с остри раковини. Кръвта бликаше и се смесваше със сълзите им. Дълбоките рани свидетелствуваха за голямо отчаяние. Нещастните новозеландци, окървавени и обезумели, имаха ужасен вид.

Друга една причина от голямо значение за туземците увеличаваше още повече тяхното отчаяние. Те не скърбяха само че са загубили роднини и приятели, но и за това, че костите им щяха да липсват в семейната гробница. Според религията на маорите, притежаването на останките се разглежда като необходим залог за бъдещия живот. Те погребваха не тялото, което е тленно, а костите, които се събират грижливо, очистват се, остъргват се, полират се, дори и лакират, и след това се поставят окончателно в „удупа“, т.е. в „в дома на славата“. Тия гробници се украсяват с дървени статуи, възпроизвеждащи съвсем точно татуировките на покойния. А сега гробовете щяха да останат празни, религиозните обреди нямаше да се изпълнят и костите, които биха оцелели от зъбите на дивите кучета, щяха да останат да белеят на полесражението непогребани.

Тия мисли удвояваха изблиците на отчаяние. След заканите на жените срещу европейците последваха проклятията на мъжете. Обидите се засилваха, ръкомаханията ставаха по-заплашителни. Виковете щяха да се заменят с насилие.

Кай Куму, който се боеше, че няма да удържи фанатиците от племето, заповяда да отведат пленниците в свещеното място, разположено на другая край на паха, върху стръмно плато. Тази колиба опираше в една скала, която се издигаше на около 30 метра над нея и завършваше от тази сграна на крепостта с доста стръмен склон. В тази „Варе Атуа“, свещена къща, жреците или ариките поучаваха новозеландците, че бог има три лица — баща, син и птица или дух. Колибата беше широка и добре затворена. В нея се пазеше свещената и подбрана храна, която бог Мауи Ранга Ранги яде чрез устата на своите жреци. Тук пленниците, временно избавени от яростта на туземците, се изтегнаха върху рогозки от формиум. Леди Елена, грохнала и душевно сломена, падна в прегръдките на мъжа си.

Гленарван я притискаше към себе си и повтаряше:

— Кураж, мила Елена, небето няма да ни изостави!

Щом ги затвориха, Робърт се покачи на раменете на Уйлсън и успя да провре главата си в една пролука между покрива и стената, където висяха броеници от амулети109. Оттам се виждаше целият пах до казата на Кай Куму.

— Събрани са около вожда си — каза момчето тихо. — Махат с ръце… Надават викове… Кай Куму иска да говори…

Детето замълча няколко минути, после продължи:

— Кай Куму говори… Диваците се успокояват… Те го слушат.

— Разбира се — каза майорът, — вождът има личен интерес да ни покровителствува. Той иска да ни замени срещу пленените вождове на племето! Но бойците му ще се съгласят ли?

— Да!… Те го слушат… — поде Робърт. — Те се разотиват… Едни влизат в колибите си… Други напускат лагера…

— Истина ли казваш? — възкликна майорът.

— Да, господин Мак Набс — отговори Робърт. — Кай Куму остана сам с бойците от своята лодка. А! Един от тях идва насам.

— Слез, Робърт! — каза Гленарван.

В този момент леди Елена, която беше станала, сграбчи ръката на мъжа си.

— Едуард — каза тя с твърд глас, — нито Мери Грант, нито аз не бива да паднем живи в ръцете на тия диваци!

И след тия думи тя подаде на Гленарван един пълен револвер.

— Оръжие! — възкликна Гленарван, чиито очи светнаха.

— Да! Маорите не обискираха пленничките си! Но това оръжие е за нас, Едуард, а не за тях!…

— Гленарван — каза бързо Мак Набс, — скрийте тоя револвер! Още е рано…

Револверът изчезна под дрехите на лорда. Рогозката, която затваряше вратата на колибата, се повдигна. Показа се един туземец.

Той направи знак на пленниците да го последват. Гленарван и другарите му прекосиха паха рамо до рамо и спряха пред Кай Куму.

Около вожда бяха събрани главните бойци от племето му. Между тях се виждаше и маорът, чиято лодка се присъедини към Кай Куму при вливането на Похайнхена в Уайкато. Той беше мъж на около четиридесет години, здравеняк, със сурово и жестоко лице. Името му беше Кара Тете, т.е. по новозеландски „сприхав“. Кай Куму се отнасяше към него с почит, а от изяществото на татуировката личеше, че Кара Тете заемаше висок ранг в племето. Но внимателният наблюдател би отгатнал, че между тия двама вождове съществува съперничество. Майорът бе забелязал, че влиянието на Кара Тете засенчваше Кай Куму. Те и двамата бяха предводители на многобройни племена от бреговете на Уайкато и имаха равна власт. Затова по време на разговора устата на Кай Куму се усмихваше, но очите му издаваха дълбока омраза.

Кай Куму почна да разпитва Гленарван.

— Англичанин ли си? — попита го той.

— Да — отговори лордът без колебание, защото тази народност щеше да улесни размяната.

— А другарите ти? — каза Кай Куму.

— Другарите ми са англичани като мене. Ние сме пътешественици, корабокрушенци. И ако искаш да знаеш, ние не сме участвували във войната.

— Това няма значение! — отговори грубо Кара Тете. — Всеки англичанин е наш неприятел. Твоите нахълтаха на нашия остров! Те ограбиха полята ни. Те опожариха селата ни!

— Лошо са направили! — отговори Гленарван със сериозен тон. — Казвам ти това, защото тъй мисля, а не защото съм в твоя власт.

— Слушай — продължи Кай Куму, — Тохонга, първожрецът на Нуй Атуа110, падна в ръцете на твоите братя. Той е пленник на пакеките111. Нашият бог ни заповядва да го откупим. Аз бих искал да ти изтръгна сърцето, бих искал главата ти и главите на твоите другари да бъдат набучени завинаги върху коловете на тази ограда! Но Нуй Атуа каза своята дума!

И като говореше това Кай Куму, дотогава господар на себе си, затрепера от гняв и лицето му придоби израз на яростно възбуждение.

Но след няколко секунди той продължи по-спокойно:

— Мислиш ли, че англичаните ще заменят нашия Тохонга срещу тебе?

Гленарван се поколеба да отговори и загледа внимателно вожда на маорите.

— Не знам — отвърна той след кратко мълчание.

— Говори! — поде Кай Куму. — Животът ти струва ли колкото животът на нашия Тохонга?

— Не — отговори Гленарван. — Аз не съм нито вожд, нито свещеник между моите!

Паганел, стъписан от този отговор, загледа Гленарван с голямо учудване.

Кай Куму беше също изненадан.

— Значи ти се съмняваш? — каза той.

— Не знам — повтори Гленарван.

— Твоите няма ли да те приемат в замяна на нашия Тохонга?

— Само мене, не! — отговори Гленарван. — Нас всички може би.

— У маорите — каза Кай Куму — се заменя глава за глава.

— Предложи първо тия жени срещу твоя жрец — каза Гленарван, като посочи леди Елена и Мери Грант.

Леди Елена поиска да се спусне към съпруга си, но майорът я задържа.

— Тези две дами — продължи Гленарван, като се поклони много учтиво към леди Елена и Мери Грант — заемат високо положение в страната си.

Воинът изгледа студено своя пленник. По устните му заигра лоша усмивка. Но тя изчезна почти веднага и той отговори с глас, който едва сдържаше:

— Нима се надяваш да измамиш Кай Куму с лъжливи думи, проклети европеецо? Мислиш ли, че очите на Кай Куму не знаят да четат в сърцата?

И като посочи леди Елена, той каза:

— Ето твоята жена!

— Не! Моята! — провикна се Кара Тете.

И като отблъсна пленниците. Кара Тете сложи ръка върху рамото на леди Елена, която пребледня при досега.

— Едуард! — извика нещастната жена обезумяла.

Без да произнесе нито дума, Гленарван вдигна ръка. Разнесе се изстрел. Кара Тете падна мъртъв.

Като чуха изстрела, от колибите наизлязоха множество туземци. За миг пахът се изпълни. Срещу нещастниците се надигнаха стотина ръце. Револверът бе изтръгнат от ръката на Гленарван.

Кай Куму хвърли към Гленарван странен поглед. След това с едната си ръка закри тялото на убиеца, а с другата задържа тълпата, готова да се нахвърли върху европейците.

Най-сетне гласът му се наложи над врявата.

— Табу! Табу! — извика той.

При тази дума тълпата се спря пред Гленарван и другарите му, които сякаш бяха предпазени за миг от някаква свръхестествена сила.

След няколко минути те бяха отведени отново във Варе Атуа, което им служеше за затвор. Но Робърт Грант и Жак Паганел не бяха вече с тях.

Глава XIIПОГРЕБЕНИЕТО НА ЕДИН МАОРСКИ ВОЖД

Кай Куму, както се случва често в Нова Зеландия, беше едновременно вожд и арики на племето си. Той беше облечен в религиозен сан и в това си качество можеше да налага върху лицата и предметите суеверната закрила на „табу“.

Последицата от табуто, този общ обичай на полинезийските народи, е, че се забранява веднага всякакво общуване с лицето или каквато и да е употреба на предмета, върху който то е наложено. Според вярата на маорите, всеки, който посегне със светотатствена ръка на това, върху което е наложено табу, ще бъде наказан със смърт от раздразненото божество. Впрочем в случай, че божеството се забави да отмъсти за нанесената му обида, свещениците не биха пропуснали да ускорят неговото отмъщение.

Обикновено табуто се налага на вождовете с политическа цел, освен ако не се наложи при обстоятелство от частно естество. Туземецът е табу за няколко дни при различни обстоятелства — когато си е остригал косите, когато е подложен на татуировка, когато строи пирога или къща, при смъртоносна болест или след смъртта си. Ако непредвидлива прекомерна консумация заплашва да обезриби реките или да изчерпи в най-ранна фаза реколтата на сладки патати, върху тези храни се налага защитно стопанско табу. Ако някой вожд иска да отстрани досадни посетители от своя дом, той му налага табу. Ако иска да запази само за себе си връзките с някой чужд кораб, той също му налага табу. Или ако иска да отстрани някой европейски търговец, от който не е доволен. Неговото запрещение прилича тогава на старинното „вето“ на кралете.

Когато един предмет е табу, никой не може да го докосне безнаказано. Когато някой туземец е подложен на такова запрещение, забраняват му се за известно време някои храни. Освободят ли го от тази строга диета, ако е богат, помагат му робите, като му тъпчат в устата храните, които той не трябва да докосва със своите ръце. Ако е беден, той е принуден да събира храната си само с уста и в такъв случай табуто прави от него животно.

С една дума, за да завършим, този чудноват обичай направлява и променя и най-незначителните дейности на новозеландците. Табуто е едно непрекъснато вмешателство на божеството в обществения живот. То има сила на закон и може да се каже, че целият трудов кодекс на туземците, кодекс неоспорим и неоспорен, се свежда до честата употреба на табуто.

Що се отнася до затворените във Варе Атуа пленници, наложеното табу беше произволно и имаше за цел да ги предпази от яростта на диваците. Някои от туземците, приятели и съмишленици на Кай Куму, при възгласа на своя вожд се спряха веднага и защитиха пленниците.

Гленарван обаче не си правеше илюзии върху съдбата, която го очакваше. Само неговата смърт можеше да заплати за убийството на един вожд. Но за дивите народи смъртта е само завършек на едно дълго мъчение. Ето защо Гленарван очакваше, че жестоко ще изкупи оправданото възмущение, което го накара да вдигне оръжие, но се надяваше, че гневът на Кай Куму ще порази само него.

Каква ужасна нощ прекараха Гленарван и спътниците му! Кой би могъл да опише душевните им страдания, мъката им? Нещастният Робърт и добрият Паганел не бяха се върнали. Можеха ли да се съмняват в тяхната съдба! Не бяха ли те първите изкупителни жертви на отмъщението на туземците? Всяка надежда бе изчезнала, дори и от сърцето на Мак Набс, който не се отчайваше лесно.

Джон Манглс чувствуваше, че ще полудее, като гледаше отчаянието на Мери Грант. Гленарван мислеше за онази зловеща молба на леди Елена, която, за да се избави от изтезанията или от робството, искаше да загине от неговата ръка! Щеше ли той да има тази ужасна смелост?

„А Мери, имаше ли право той да я убие?“ — мислеше си Джон, чието сърце се късаше от мъка.

Що се отнася до бягство, то беше невъзможно. Десет въоръжени до зъби войници пазеха вратата на Варе Атуа.

Настъпи утрото на 13 февруари. Между запретените с табу пленници и туземците нямаше никакво сношение. В казата имаше известно количество продукти, до които нещастниците едва се докоснаха. Пред скръбта гладът изчезваше. Денят изтече, без да донесе нито промяна, нито надежда. Несъмнено часът на погребението на умрелия вожд и часът на изтезанията им щяха да ударят едновременно.

Все пак ако за Гленарван беше ясно, че Кай Куму е изоставил всяка мисъл за размяна, то майорът хранеше все още слаба надежда.

— Кой знае — казваше той, като припомняше на Гленарван впечатлението, което произведе върху вожда смъртта на Кара Тете, — кой знае дали всъщност Кай Куму не ви е благодарен?

Но въпреки думите на Мак Набс Гленарван не се надяваше. Изтече и другият ден, без приготовленията за изтезанията да са започнали. Ето коя беше причината за това забавяне.

Маорите вярват, че през първите три дни след смъртта душата живее в тялото на умрелия и в продължение на 3 пъти по 24 часа тялото не се погребва. Този обичай бе спазван много строго. До 15 февруари пахът остана безлюден. Джон Манглс, качен на раменете на Уйлсън, често оглеждаше външните укрепления. Никакъв туземец не се показа. Единствени часовите пазеха зорко и се сменяха пред вратата на Варе Атуа.

Но на третия ден колибите се отвориха. Диваците, мъже, жени, деца, т.е. неколкостотин маори, се събраха в паха, мълчаливи и спокойни.

Кай Куму излезе от своята каза и застана, заобиколен от главните вождове на племето, в центъра на паха върху една площадка, висока няколко стъпки. Туземците образуваха полукръг на няколко метра зад него. Всички пазеха пълно мълчание.

По даден знак от Кай Куму един воин се запъти към Варе Атуа.

— Помни молбата ми — каза леди Елена на мъжа си. Гленарван я притисна към сърцето си. В този момент Мери Грант се приближи до Джон Манглс.

— Лорд и леди Гленарван — каза тя — ще разберат, че ако една съпруга може да умре от ръката на мъжа си, за да се избави от позорен живот, и една годеница също може да умре от ръката на годеника си. Джон, в този върховен момент не мога ли да кажа, че дълбоко в сърцето ви аз отдавна съм ваша годеница? Мога ли да разчитам на вас, скъпи Джон, както леди Елена на лорд Гленарван?

— Мери! — възкликна младият капитан обезумял. — Ах, скъпа Мери!…

Той не можа да довърши. Рогозката се повдигна и пленниците бяха поведени към Кай Куму. Двете жени се бяха примирили със съдбата си. Мъжете прикриваха душевните си терзания под маската на външно спокойствие, което свидетелствуваше за свръхчовешка енергия.

Стигнаха до новозеландския вожд. Той не забави присъдата си.

— Ти ли уби Кара Тете? — запита той Гленарван.

— Аз го убих — отговори лордът.

— Утре при изгрев слънце ти ще умреш.

— Сам ли? — попита Гленарван, чието сърце биеше до пръсване.

— О! Ако животът на нашия Тохонга не беше по-скъп от вашия! — възкликна Кай Куму, чиито очи изразяваха свирепо съжаление.

В този момент между туземците настъпи раздвижване. Гленарван хвърли бърз поглед около себе си. Тълпата направи път и един боец се появи, потънал в пот и капнал от умора.

Щом го забеляза, Кай Куму му каза по английски с явното намерение да бъде разбран от пленниците:

— От лагера на пакеките ли идваш?

— Да — отговори маорът.

— Видя ли пленника, нашия Тохонга?

— Видях го.

— Жив ли е?

— Той е мъртъв! Англичаните го разстреляха! Участта на Гленарван и на другарите му беше решена.

— Всички — извика Кай Куму, — всички ще умрете утре на разсъмване!

И така еднакво наказание очакваше всички пленници. Леди Елена и Мери Грант издигнаха към небето очи, изпълнени с върховна благодарност. Пленниците не бяха върнати във Варе Атуа. Този ден те трябваше да присъствуват на погребението на вожда и на кървавите церемонии, които го придружаваха. Един отряд туземци ги отведе на няколко крачки до дънера на едно огромно дърво „куди“. Там пазачите застанаха до тях, без да ги изпускат от погледа си. Останалата част от племето, потънала в обредна печал, сякаш ги беше забравила.

Установените от обичая три дни от смъртта на Кара Тете бяха изтекли. Тъй че душата на покойника беше окончателно напуснала тленните му останки. Церемонията започна.

Тялото бе поставено върху една площадка в средата на паха. То беше облечено в скъпи дрехи и покрито с великолепна рогозка от формиум. На главата му, украсена с пера, бе поставен венец от зелени листа. Лицето, ръцете и гърдите му, намазани с масло, не показваха признаци на разложение.

Роднините и приятелите се приближиха до площадката и изведнъж сякаш под знака на някакъв капелмайстор, който дирижира погребална песен, се разнесе мощен концерт от плач, стонове и ридания. Оплакваха умрелия с плачевен и тежък ритъм. Близките му си биеха главите. Роднините си раздираха лицата с нокти и проливаха повече кръв, отколкото сълзи. Нещастните жени изпълняваха добросъвестно този дивашки дълг. Но тези демонстрации не бяха достатъчни, за да успокоят душата на покойния, чийто гняв щеше сигурно да се стовари върху ония от неговото племе, които го бяха надживели. И войниците му, не можейки да му върнат живота, решиха, че той не бива да съжалява на онзи свят за благата на земния живот. Ето защо съпругата му не трябваше да изоставя своя съпруг сам в гроба. Впрочем и тя самата нямаше да иска да го преживее. Такъв беше обичаят, съгласуван със съпружеския дълг, и примери за подобни саможертви не липсват в новозеландската история.

Появи се вдовицата. Тя беше още млада жена. Косите й бяха в безпорядък и падаха върху раменете. Риданията и виковете й се издигаха към небето. Стенанията й се прекъсваха от несвързани думи, от съжаления и от откъслечни фрази, в които тя възхваляваше добродетелите на умрелия, и изведнъж в неудържим пристъп на скръб тя се просна в подножието на могилата и започна да си удря главата в земята.

В този момент Кай Куму се приближи до нея. Нещастната жертва се изправи бързо, по един силен удар с „мере“, особен вид боздуган, който вождът държеше в ръка, я повали на земята. Тя падна като ударена от мълния.

Веднага се разнесоха зловещи викове. Стотици ръце се надигнаха заплашително кьм ужасените от страшната гледка пленници. Но никой не мръдна от мястото си, защото погребалната церемония не беше завършила.

Жената на Кара Тете придружи съпруга си в гроба. Двете тела бяха положени едно до друго. Но за вечния живот на умрелия и на неговата вярна другарка това не беше достатъчно. Кой щеше да прислужва и на двамата при Нуи Атуа, ако от този на онзи свят не ги последваха и робите им?

До труповете на господарите доведоха шестима нещастници. Те бяха слуги, които безжалостните закони на войната бяха превърнали в роби. Докато вождът им беше жив, те бяха понасяли най-тежки лишения, търпели хиляди грубости, гладували, бяха вършили като впрегатен добитък най-тежката работа и сега, според маорските вярвания, те трябваше да продължат своето робско съществование завинаги.

Нещастниците изглеждаха примирени със съдбата си. Те дори не се учудваха на жертвата, която предвиждаха отдавна. Ръцете им не бяха вързани и свидетелствуваха, че ще приемат смъртта без съпротива.

Впрочем смъртта им беше бърза и продължителните страдания им бяха спестени. Изтезанията се пазеха за авторите на убийството, които, застанали на двадесет крачки, извръщаха глави от ужасното зрелище, което щеше да стане още по-ужасно.

Шест удара с „мере“, нанесени от ръката на шест здрави бойци, простряха шестте жертви на земята сред локва кръв. Това беше сигнал за страхотна сцена на човекоядство.

Телата на робите не са защитени с табу както тялото на господаря. Те принадлежат на племето. Те са дребната монета, която се хвърля на оплаквачите на погребенията. Затова веднага след жертвоприношението всички туземци, вождове, бойци, старци, жени и деца без разлика на възраст и на пол, обзети от животинска ярост, се нахвърлиха върху безжизнените трупове на жертвите. За по-малко време, отколкото едно бързо перо може да опише сцената, телата, още топли, бяха разкъсани, разделени, раздробени не на парчета, а на трохи. От двестата маори, присъствуващи на жертвоприношението, всеки получи своя дял. Боричкаха се, биеха се, караха се и за най-малкото парче. Топлата кръв пръскаше върху тия чудовищни сътрапезници и цялата тази отвратителна сган бе обляна сякаш от червен дъжд. Това беше бяс и опиянение на тигри, настървени срещу плячка. Би казал човек, цирк, в който звероукротителите изяждат дивите зверове. После на двадесетина места в паха пламнаха огньове. Миризма на изгоряло месо изпълни въздуха и ако не беше страхотният шум на пиршеството, ако не бяха виковете, които надаваха пълните с месо гърла, пленниците щяха да чуят как костите на жертвите пращят между зъбите на човекоядците.

Гленарван и другарите му се задъхваха и се мъчеха да прикрият от очите на двете нещастни жени това отвратително зрелище. Те разбираха какво наказание ги чакаше на другия ден при изгрев слънце и по всяка вероятност от какви жестоки изтезания ще бъде предшествувана смъртта им. Бяха онемели от ужас.

След това започнаха погребалните танци. Силни напитки, добити от „piper excelsum“, истински спирт от пиперки, увеличиха опиянението на диваците. У тях нямаше вече нищо човешко. Нямаше ли да забравят табуто на вожда и да се нахвърлят настървени върху пленниците, които наблюдаваха с ужас тази лудост? Но посред общото опиянение Кай Куму бе запазил самообладание. Той бе отредил само един час за тази кървава оргия, за да може тя да достигне до връхната си точка, а после да затихне. И последният такт на погребението премина при обичайния церемониал.

Телата на Кара Тете и жена му бяха повдигнати, крайниците сгънати и превити, според новозеландския обичай, към корема. Оставаше само да ги погребат, и то не окончателно, а само докато земята изсмуче месото и останат само кости.

Мястото на „удупата“, т.е. гробницата, бе избрано на около две мили извън крепостта на върха на малка планина, наречена Маунганаму и разположена на десния бряг на езерото.

Телата трябваше да бъдат отнесени там. Донесоха първобитни паланкини или по-скоро две обикновени носилки, които поставиха в подножието на могилката. Върху тях положиха труповете, които с подвити крайници, по-скоро седнали, отколкото легнали, бяха усукани с лиани. Четирима бойци го понесоха на рамене и цялото племе, пеейки погребален химн, последва процесията до мястото на погребението.

Пленниците, които продължаваха да бъдат пазени, видяха как процесията напусна първата преграда на паха. След това песните и виковете постепенно намаляха.

За около половин час погребалното шествие изчезна от погледите им дълбоко в долината. След това го видяха отново как лъкатуши по планинските пътеки. Отдалече вълнообразното движение на тази дълга и надиплена колона изглеждаше чудновато.

Племето спря на 240 метра височина, т.е. на върха на Маунганаму, на мястото, определено за гроб на Кара Тете.

Гробът на обикновения маор се състои само от една дупка и купчина камъни. Но на могъщия и страшен вожд, който по всяка вероятност скоро щеше да бъде провъзгласен за божество, племето бе отредило гроб, достоен за неговите подвизи.

Удупата беше обиколена от ограда, а около ямата, в която трябваше да положат телата, се издигаха колове, украсени с фигури, боядисани с охра. Роднините не бяха забравили, че „Уайдуа“, духът на умрелите, се храни със същите продукти, с които се храни тялото през тленния си живот. Затова заедно с оръжието и дрехите на умрелия в оградата бяха струпани и храни.

В гроба имаше всичко, което беше необходимо. Двамата съпрузи бяха положени един до друг и покрити със земя и треви.

После процесията заслиза мълчаливо от планината и сега вече никой не можеше да се изкачи на Маунганаму под страх от смърт, защото тя беше поставена под табу като Тонгариро, където почиват останките на един вожд, загинал от земетресение през 1846 година.

Глава XIIIПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ

В момента когато слънцето изчезваше по посока на езерото Таупо зад върховете Тахахуа и Пукетапу, пленниците бяха отведени в техния затвор. Те нямаше да го напуснат, преди върховете на Уахити Рейнджес да пламнат от първите слънчеви лъчи.

Оставаше им една нощ, за да се приготвят да умрат. Въпреки изнемощялостта, въпреки ужаса, който бяха изживели, те седнаха да вечерят заедно.

— Ние имаме нужда от всичките си сили — бе казал Гленарван, — за да срещнем смъртта лице с лице. Трябва да покажем на тия варвари как европейците знаят да умират.

След като свършиха с яденето, леди Елена прочете вечерната молитва на висок глас. Към нея се присъединиха със свалени шапки всички останали.

Като изпълниха този си дълг, пленниците се прегърнаха.

Мери Грант и Елена се оттеглиха в един от ъглите на колибата и легнаха върху една рогозка. Сънят, който помага да се забравят мъките, скоро ги надви. Смазани от умора и от дългото безсъние, те заспаха прегърнати. Тогава Гленарван дръпна останалите настрана и им каза:

— Скъпи приятели, ако ни е писано да умрем утре, убеден съм, че ще съумеем да умрем мъжествено, със съзнанието, че сме преследвали една благородна цел. Но работата е там, че не ни чака само смърт, а мъчения и позор може би, а и тия две жени…

Тук гласът на Гленарван, досега твърд, се промени. Той замлъкна, за да надвие вълнението си. После след кратко мълчание той каза на младия капитан:

— Джон, ти обеща на Мери същото, което аз обещах на леди Елена. Какво реши?

— Мисля — отговори Джон Манглс, — че имам право да изпълня това си обещание.

— Да, Джон, но ние сме без оръжие?

— Ето оръжие — отговори Джон и показа една кама. — Изтръгнах я от ръцете на Кара Тете, когато тоя дивак падна в краката ми. Милорде, който от нас преживее другия, ще изпълни желанието на леди Елена и Мери Грант.

След тия думи в колибата настъпи дълбоко мълчание. Най-сетне то бе прекъснато от майора, който каза:

— Приятели, прибегнете до това крайно средство само в последната минута. Аз не съм привърженик на непоправимите работи.

— Не става дума за нас — отговори Гленарван. — Каквато и да е смъртта, ние ще съумеем да я посрещнем! О, ако бяхме сами, двадесет пъти досега щях да ви извикам: „Другари, да опитаме да избягаме! Да нападнем тия негодници!“ Но жените, жените…

В този момент Джон повдигна рогозката и преброи двадесет и пет туземци, които пазеха вратата на Варе Атуа. В двора бе запален голям огън, който хвърляше зловещи отблясъци върху начупения релеф на паха. Едни от диваците бяха насядали около огъня, а другите, прави, неподвижни, се открояваха ясно като черни петна върху ярката завеса на пламъците. Но всички често поглеждаха към колибата, която им беше поверена.

Говори се, че между тъмничаря, който бди, и затворника, който иска да бяга, шансовете са на страната на затворника. И наистина, интересът на единия е по-голям от интереса на другия. Единият може да забрави, че пази, но другият няма да забрави, че е пазен. Затворникът мисли по-често за бягство, отколкото тьмничарят да попречи на това бягство.

Затова се случват често изумителни бягства.

Но тук бдеше над пленниците не равнодушен тъмничар, а омразата, жаждата за мъст. Затворниците не бяха вързани само защото това беше съвсем излишно — двадесет и пет бойци пазеха единствения вход на Варе Атуа.

Колибата, опряна на скалата, на края на крепостта, беше достъпна само през тясна ивица земя, която я свързваше отпред с платото на паха. Другите й две страни се издигаха над отвесни склонове и стърчаха над пропаст, дълбока трийсет метра. Да се слезе оттам беше невъзможно. Не можеше да се бяга и през задната страна, която бе преградена от огромна скала. Единственият изход беше вратата на Варе Атуа, но маорите пазеха ивицата земя, която като подемен мост свързваше колибата с паха. Гленарван, който двадесет пъти проучи стените на затвора, бе принуден да признае, че е невъзможно да избягат.

А междувременно часовете на тази мъчителна нощ течаха. Планината бе потънала в дълбок мрак. Нямаше ни луна, ни звезди. От време на време силен вятър разтърсваше паха. Гредите на колибата скърцаха. Огънят на туземците се разпалваше внезапно от полъха на вятъра и отблясъците на пламъка стигаха до вътрешността на Варе Атуа. Групата затворници биваше осветявана за миг. Нещастните хора бяха потънали в последните си мисли. В колибата цареше гробно мълчание.

Трябва да беше около 4 часа сутринта, когато вниманието на майора бе привлечено от лек шум, който сякаш идваше иззад гредите в дъното на колибата, откъм стената, опряна в скалата. Мак Набс бе отначало равнодушен към този шум, но като видя, че той се увеличава, започна да се вслушва. После, заинтересуван от неговата настойчивост, прилепи ухо към земята, за да чуе по-добре. Стори му се, че някой драще, че някой копае отвън.

Когато се убеди в това, майорът се промъкна до Гланарван и Джон Манглс, изтръгна ги от мъчителните им мисли и ги заведе в дъното на казата.

— Слушайте — каза той шепнешком, като им направи знак да се наведат.

Драсканията ставаха все по-ясни. Чуваше се как малките камъчета скърцат под натиска на някакъв остър предмет и как падат отвън.

— Някое животно рови земята — каза Джон Манглс. Гленарван се удари по челото.

— Кой знае! — каза той. — Ами ако това е човек?

— Човек или животно — отговори майорът, — ей сега ще разберем какво е!

Уйлсън и Олбинет се присъединиха към другарите си и всички започнаха да дълбаят стената, Джон с камата, а другите с изкъртени от пода камъни или дори само с нокти. В това време, прострян на земята, Мълреди наблюдаваше през отвора под рогозката групата туземци.

Диваците, неподвижни около огъня, не подозираха нищо за това, което ставаше на двадесет стъпки от тях.

Почвата, която покриваше кремъчната туфа, беше мека и ронлива и въпреки липсата на инструменти дупката се уголемяваше бързо. Скоро стана ясно, че един човек или повече хора, увиснали на склоновете, дълбаеха външната стена на колибата. Каква можеше да бъде тяхната цел? Знаеха ли те, че там има пленници, или копаеха случайно, подбудени от някакъв личен интерес.

Пленниците удвоиха усилията си. Наранените им пръсти кървяха, но те продължаваха да копаят. След половин час работа изкопаната от тях дупка бе достигнала един метър дълбочина. По шума, вече по-подчертан, те разбираха, че само тънък пласт земя ги отделяше от другите копачи.

Изтекоха още няколко минути и изведнъж майорът дръпна ръката си, порязана от желязно острие. Той едва се сдържа да не извика.

Джон Манглс отстрани с камата си острието, което се размахваше извън дупката, и хвана ръката, която го държеше.

Това беше ръка на жена или дете, европейска ръка!

От едната и от другата страна не бе произнесена нито дума. Ясно беше, че и двете страни имаха интерес да се мълчи.

— Дали не е Робърт? — прошепна Гленарван.

Но колкото и тихо да бе произнесено това име, Мери Грант, разбудена от движението в колибата, се промъкна до Гленарван, сграбчи тая, изпоцапана с пръст ръка и я покри с целувки.

— Ти! Ти! — шепнеше девойката, която не можеше да се излъже. — Ти, мой Робърт!

— Да, мила сестричке! — отвърна Робърт. — Дошъл съм да спася всички ви, но само тишина!

— Доброто дете! — повтаряше Гленарван.

— Наблюдавайте туземците пред входа — продължи Робърт. Мълреди, който за момент се беше отдръпнал от входа поради появяването на детето, зае отново наблюдателния си пост.

— Всичко върви добре — каза той. — Само четирима войници са будни, другите спят.

— Кураж! — отговори Уйлсън.

За миг дупката се уголеми и Робърт премина от прегръдките на сестра си в прегръдките на леди Елена. Около кръста му беше навито дълго въже от формиум.

— Мое дете, мое дете! — шепнеше младата жена. — Тия диваци не са те убили!

— Не, госпожо — отговори Робърт. — Не зная как, но в бъркотията успях да се укрия от погледите им и се измъкнах от паха. Два дни се крих из храстите, а нощем скитах, исках да ви видя. Докато цялото племе бе заето с погребението на вожда, аз огледах тази страна на паха, където се намира затворът, и видях, че ще мога да се добера до вас. От една празна колиба откраднах този нож и това въже. Туфите трева и клоните на храстите ми послужиха за стълба. Случайно намерих нещо като пещера, издълбана в скалата, към която се опира колибата. Трябваше да изкопая само няколко стъпки мека пръст и ето ме при вас.

Двадесетина мълчаливи целувки бяха единственият отговор, който получи Робърт.

— Да тръгваме! — каза той решително.

— Паганел долу ли е? — запита Гленарван.

— Господин Паганел? — отговори детето, изненадано от въпроса.

— Да, той чака ли ни?

— Не, милорде. Как, нима господин Паганел не е тук?

— Няма го тук, Робърт — отговори Мери Грант.

— Какво? Ти не си го виждал? — запита Гленарван. — Нима не се срещнахте в бъркотията? Не избягахте ли заедно?

— Не, милорде — отговори Робърт, потресен от вестта за изчезването на своя приятел Паганел.

— Да тръгваме! — каза майорът. — Няма нито минута за губене. Където и да е Паганел, той не може да бъде по-зле, отколкото сме ние сега. Да тръгваме!

И наистина всеки миг беше скъп. Трябваше да се бяга. Това нямаше да бъде много трудно, ако не беше почти отвесната скала извън пещерата, която за щастие беше дълга само двадесетина стъпки. След нея започваха по-полегати склонове, които водеха до самото подножие на планината. Оттам пленниците можеха да стигнат бързо до долните равнини, докато маорите, ако забележеха тяхното бягство, трябваше да направят голям обход, за да ги настигнат, тъй като не знаеха за съществуването на галерията, изкопана между Варе Атуа и външния склон.

Бягството започна. Бяха взети всички предпазни мерки то да сполучи. Пленниците преминаха един по един през тясната дупка и се намериха в пещерата. Преди да напусне колибата, Джон Манглс премахна всички следи от копаенето и се промъкна на свой ред през дупката, като покри отвора с една от рогозките. Галерията бе напълно прикрита.

Оставаше им сега да се спуснат по отвесната скала до началото на склона. Това щеше да бъде невъзможно, ако Робърт не беше донесъл въжето от формиум.

Развиха го, след което привързаха единия му край в една издатина на скалата, и го спуснаха.

Преди да позволи на другарите си да се спуснат по въжето, Джон го изпробва и го намери не особено здраво. А не биваше да се излагат необмислено, тъй като едно падане можеше да бъде смъртоносно.

— Това въже — каза той — не може да издържи повече от двама души и затова трябва да се спускаме подред. Първо ще се спуснат лорд и леди Гленарван. Когато стигнат долу, ще разклатят три пъти въжето, за да ги последват други.

— Ще мина първи аз — отговори Робърт. — Намерил съм долу по склона един дълбок ров, където първите слезли ще се скрият и ще чакат останалите.

— Спускай се, детето ми — каза Гленарван, като стисна ръката на момчето.

Робърт изчезна през отвора на пещерата. След минута три разклащалия на въжето оповестиха, че детето е слязло благополучно.

Веднага след него излязоха от пещерата Гленарван и леди Елена. Беше още доста тъмно, но върховете, които се издигаха на изток, бяха започнали да посивяват.

Острият утринен хлад съвзе младата жена. Тя се почувствува по-бодра и започна опасното спускане.

Първо Гленарван, а след него леди Елена се спуснаха по въжето до мястото, където отвесната стена опираше в горния край на склона. След това Гленарван тръгна пред жена си и като я прикрепяше, започна да слиза заднишком. Той избираше туфи трева и храсти, на които можеше да се опре. Първо ги опитваше и след това поставяше крака на леди Елена. Няколко птици, разбудени внезапно, изхвърчаха с леки крясъци. Бегълците изтръпваха, когато някое камъче се откъртеше и започваше да се търкаля шумно надолу по стръмнината.

Лорд и леди Гленарван бяха стигнали до средата на склона, когато от пещерата се чу глас:

— Спрете! — шепнеше Джон Манглс.

Гленарван, заловил се с една ръка за туфа тетрагон, а с другата придържащ жена си, спря със затаен дъх.

Уйлсън бе дал тревога. Чул някакво раздвижване извън Варе Атуа, той се бе върнал в колибата и повдигайки рогозката, започнал да наблюдава маорите. По негов знак Джон бе спрял Гленарван. И наистина един от войниците, дочул необикновен шум, станал и се приближил до колибата. Прав, на две крачки от вратата, той започнал да се ослушва с наведена глава. Останал в тая поза цяла минута, минута дълга като час, с наострени уши и вперен поглед. После дивакът тръснал глава като човек, който се е измамил, върнал се при другарите си, взел един наръч сухи дърва и ги хвърлил в полуизгасналия огън, чиито пламъци се оживили. Лицето му, силно осветено, не издавало вече никаква тревога. Той погледнал хоризонта, който побелявал от първите отблясъци на зората, и се излегнал до огъня, за да стопли изстиналите си крайници.

— Всичко върви добре — каза Уйлсън.

Джон даде знак на Гленарван да продължи слизането.

Гленарван се спусна леко по склона и скоро леди Елена и той стъпиха на тясната пътека, дето ги чакаше Робърт.

Въжето се разтърси три пъти и Джон Манглс и Мери Грант на свой ред тръгнаха по опасния път. Успяха да слязат и те и се присъединиха към лорд и леди Гленарван в рова, посочен от Робърт.

Пет минути по-късно всички бегълци, щастливо избягали от Варе Атуа, напуснаха временното си убежище и избягвайки обитаваните брегове на езерото, поеха през тесни пътеки към най-затънтените части на планината.

Те вървяха бърже, като се стараеха да избягват местата, дето можеха да ги видят. Мълчаха и се провираха между храстите като сенки. Къде отиваха? Сами не знаеха, но бяха свободни.

Към пет часа започна да се съмва. Синкави оттенъци изпъстряха високите облаци. Мъгливите върхове се освобождаваха от утринните изпарения. Дневното светило нямаше да закъснее да се покаже и вместо да бъде знак за изтезания, напротив, щеше да оповести бягството на осъдените.

Преди този фатален момент бегълците трябваше да са се отдалечили достатъчно, та диваците да не открият следите им. Но те не вървяха бързо, защото пътеките бяха стръмни. Леди Елена изкачваше стръмнините, подкрепяна, едва ли не носена от Гленарван, а Мери Грант се опираше на ръката на Джон Манглс. Щастлив, тържествуващ, със сърце, изпълнено с радост за своя успех, Робърт вървеше напред, а двамата моряци най-отзад.

Още половин час и слънцето щеше да изплува от мъглите на хоризонта.

Половин час бегълците вървяха напосоки: не беше с тях Паганел, за да ги води — Паганел, за когото сега се тревожеха и чието отсъствие помрачаваше тяхното щастие. Доколкото беше възможно, те се отправяха на изток и вървяха срещу един великолепен изгрев. Скоро стигнаха на 150 метра над езерото Таупо и утринният хлад, който по-силно се чувствуваше поради височината, ги щипеше остро. Неясните очертания на хълмове и планини се издигаха едни над други. Желанието на Гленарван беше да се укрият час по-скоро в тях. По-късно щяха да видят как да излязат от този планински лабиринт.

Най-сетне слънцето се появи и прати първите си лъчи към бегълците.

Внезапно страшен вой, вой на стотици гърла, се разнесе из въздуха. Той идваше от паха, чието точно местоположение Гленарван не знаеше. Впрочем под тях се разстилаше гъста мъгла, която им пречеше да различат ниските равнини.

Но за бегълците беше ясно, че бягството им е открито. Щяха ли да се спасят от преследването на туземците? Бяха ли ги забелязали? Следите им нямаше ли да ги издадат?

В този момент ниско разстланата мъгла се вдигна, обви ги за миг и те видяха на 90 метра под тях озверената тълпа туземци.

Те видяха, но и бяха видени. Разнесоха се нови викове, примесени с кучешки лай, и цялото племе след напразни опити да се изкачи по скалата на Варе Атуа напусна паха и се втурна по най-късите пътеки да преследва пленниците, които бягаха от отмъщението.

Глава XIVПЛАНИНАТА Е ТАБУ

До върха на планината оставаха още около 30 метра. Бегълците имаха интерес да го достигнат, за да се скрият на отвъдния склон от погледите на маорите. Те се надяваха, че оттам по някой проходим хребет ще могат да стигнат до околните върхове, които се сливаха в една орографическа система, с която, ако бедният Паганел беше тук, бездруго щеше да се справи.

Наближаващите крясъци ставаха все по-заплашителни и бегълците ускориха изкачването. Нахлуващата орда бе стигнала вече подножието на планината.

— Кураж! Кураж, приятели! — викаше Гленарван, като насърчаваше другарите си с думи и жестове.

За по-малко от пет минути те стигнаха върха. Там се извърнаха, за да обсъдят положението и да тръгнат в посока, която да заблуди маорите.

От тази височина погледът им обхващаше цялото езеро Таупо, което се простираше на запад всред живописна рамка от планини. На север се издигаха върховете на Пиронджиа, а на юг — огнедишащият кратер на Тонгариро. На изток обаче погледът опираше на преграда от върхове и възвишения, които се сливаха с Уахити Рейнджес, тази голяма верига, чиито непрекъснати звена свързват целия северен остров от пролива Кук до Източния нос. Трябваше значи да се спуснат по отвъдния склон и да навлязат в теснини, които може би нямаха изход.

Гленарван хвърли тревожен поглед наоколо. Слънчевите лъчи бяха разпръснали мъглата и той виждаше ясно и най-малките неравности на почвата. Никакво движение на маорите не можеше да убегне от погледа му.

Туземците бяха на повече от 150 метра от него, когато достигнаха платото, на което се издигаше самотният конусовиден връх.

Гленарван не можеше да чака нито минута. Изтощен или не, той трябваше да бяга, за да не бъде обграден.

— Да слизаме! — извика той. — Да слизаме, докато пътят ни не е преграден!

Но в момента когато нещастните жени се вдигаха с последни усилия, Мак Набс ги спря и каза:

— Това е безполезно, Гленарван, вижте.

И наистина всички видяха една необяснима промяна, която току-що бе настъпила в поведението на маорите.

Неочаквано те бяха престанали да ги преследват. Изкачването по планината бе преустановено като по властна заповед. Ордата от туземци бе обуздала порива си и се бе спряла като морски вълни пред непреодолима скала. Всичките тия диваци, настървени за кръв, сега, застанали в редици около подножието на планината, виеха, ръкомахаха, размахваха пушки и брадви, но не напредваха нито стъпка. Кучетата им, приковани в земята като тях, лаеха бясно.

Какво се бе случило? Каква невидима сила задържаше туземците? Бегълците гледаха, без да разбират, и се бояха да не би причината, която бе приковала на място племето на Кай Куму, да изчезне.

Внезапно Джон Манглс нададе вик, който накара другарите му да се обърнат. Той им сочеше с ръка една малка крепост, издигната на върха на конусовидното възвишение.

— Гробът на вожда Кара Тете! — провикна се Робърт.

— Истината ли говориш, Робърт? — запита Гленарван.

— Да, милорде, това наистина е неговият гроб — познавам го…

Робърт не се лъжеше. На 15 метра по-горе, на самото било на планината, прясно боядисани колове очертаваха малко оградено място. Гленарван също позна, че това беше гробът на новозеландския вожд. По време на бягството те неволно се бяха озовали на самия връх Маунганаму.

Следван от другарите си, лордът изкачи и последните склонове на конуса, до самото подножие на гробницата. В нея се влизаше през широк отвор, преграден с рогозки. Гленарван се гответе да влезе във вътрешността на Удупа, когато изведнъж бързо се дръпна назад и извика:

— Един дивак!

— Дивак в този гроб? — запита майорът.

— Да, Мак Набс.

— Какво от това? Да влезем!

Гленарван, майорът, Робърт и Джон Манглс влязоха вътре. Там имаше един маор, облечен в голямо наметало от формиум. Сянката на Удупа не позволяваше да се различат чертите му. Той изглеждаше много спокоен и закусваше съвсем безгрижно.

Гленарван се готвеше да му заговори, когато туземецът го изпревари и му каза любезно на хубав английски език:

— Седнете, драги лорде, закуската ви чака.

Това беше Паганел. Като чуха гласа му, всички се втурнаха в Удупа и се хвърлиха в обятията на чудесния географ. Паганел беше намерен! Той олицетворяваше спасението на всички. Започнаха да го разпитват, искаха да знаят как и защо се намираше на върха на Маунганаму. Но Гленарван прекъсна с една дума това ненавременно любопитство.

— Диваците! — каза той.

— Диваците! — отговори Паганел, като повдигна рамене. — Та това са индивиди, които крайно презирам.

— Но не могат ли те…

— Те! Тия глупаци! Елате да ги видите!

Всички последваха Паганел, който излезе от Удупа. Новозе-ландците бяха на същото място, окръжаваха подножието на конуса и надаваха страхотни крясъци.

— Крещете! Вийте! Дерете си дробовете, глупави същества! — каза Паганел. — Смеете ли да изкачите тази планина!

— А защо? — запита Гленарван.

— Защото тук е погребан вождът, защото този гроб ни закриля, защото планината е табу!

— Табу?

— Да, приятели мои! И затова аз се приютих тук като в някое от ония убежища в средните векове, които са били отворени за нещастниците.

— Господ е с нас! — извика леди Елена, като вдигна ръце към небето.

И наистина планината беше табу и поради това суеверните диваци не можеха да се изкачват по нея.

Това още не беше спасение за бегълците, но все пак една спасителна отсрочка, от която те трябваше да се възползуват.

Гленарван, обзет от неописуемо вълнение, не можеше да произнесе нито дума, а майорът клатеше глава с истинско задоволство.

— А сега, драги приятели — каза Паганел, — ако тия говеда смятат да ни победят с търпението си, много се лъжат. Само след два дни ние ще бъдем далеч от тях.

— Ще избягаме! — каза Гленарван. — Но как?

— Не знам — отговори Паганел. — Знам само, че ще избягаме.

След това всички пожелаха да чуят приключенията на географа. Но чудно нещо, този словоохотлив човек се въздържаше да говори и трябваше, тъй да се каже, да му теглят думите от устата. Той, който толкова обичаше да разказва, сега отговаряше уклончиво на въпросите на своите приятели.

„Променили са моя Паганел!“ — мислеше си Мак Набс.

И наистина изражението на достойния учен не беше същото. Той се увиваше плътно в широкото си наметало от формиум и сякаш отбягваше любопитните погледи. Стеснението му, когато ставаше дума за него, не убягна никому, но от учтивост всички се преструваха, че не са забелязали нищо. Впрочем, когато не се говореше за него, Паганел ставаше отново весел както обикновено.

Колкото до преживяното, ето какво той сметна за удобно да разкаже на другарите си, когато всички насядаха около него край оградата.

След убийството на Кара Тете той използувал като Робърт бъркотията на туземците и избягал от паха. Но по-малко щастлив от младия Грант, той попаднал в лагер на маори. Там командувал един снажен вожд с интелигентен вид и несъмнено превъзхождащ всички останали бойци от племето си. Той говорел коректно английски и му пожелал „добре дошъл“, като си потъркал носа о неговия нос.

Паганел се питал дали трябва да се смята за пленник, или не. Но като видял, че не може да направи нито крачка, без да бъде любезно придружаван от вожда, бързо разбрал какво е положението му.

Този вожд, по име Хихи, т.е. „слънчев лъч“, не бил лош човек. Изглежда, очилата и далекогледът на Паганел го накарали да го помисли за голям човек. Затова го привързал към себе си не само с добрини, но и със здрави въжета от формиум особено нощем.

Това ново положение траяло цели три дни. През това време Паганел бил ли е малтретиран, или не? „И да, и не“ — каза той без повече обяснения. С една дума, бил пленник и макар че нямало опасност да бъде веднага наказан, положението му не било по-завидно от това на клетите му приятели.

За щастие една нощ той успял да прегризе въжетата и да избяга. Присъствувал отдалеч на погребението на вожда и знаел, че са го погребали на върха на Маунганаму и че поради това планината ставала табу. И решил да се приюти там, понеже не искал да напусне областта, в която другарите му били задържани. Успял в опасното си начинание. Стигнал до гроба на Кара Тете през последната нощ и „възстановявайки силите си“, зачакал небето да спаси другарите му по някакво чудо.

Това беше разказът на Паганел. Но не пропусна ли той нарочно някоя подробност от престоя си при туземците? Това можеше да се помисли, защото той неколкократно се объркваше. Както и да е, всички го поздравиха и след като узнаха миналото, се занимаха с настоящето.

Положението продължаваше да бъде крайно критично. Туземците, които не смееха да се изкачат по Маунганаму, разчитаха на глада и жаждата, за да си възвърнат обратно пленниците. Въпрос на време, а туземците имат голямо търпение.

Гленарван не си правеше илюзии върху мъчнотиите на положението, но реши да чака благоприятни обстоятелства и дори да ги създаде, ако стане нужда.

Преди всичко Гленарван пожела да проучи внимателно Маунганаму, т.е. импровизираната им крепост, но не за да я отбранява, защото нямаше опасност от обсада, а за да излезе от нея. Майорът, Джон, Робърт, Паганел и той направиха точен план на планината. Проучиха посоката на пътеките, наклоните им и докъде стигаха. Хребетът, който свързваше Маунганаму с веригата на Уахити, беше дълъг една миля и се насочваше полегато към равнината. Неговото било, тясно и с пресечен профил, беше единственият проходим път, в случай че бягството станеше възможно. Ако бегълците под прикритието на нощта преминеха по него незабелязани, може би щяха да успеят да навлязат в дълбоките равнини на Рейнджес и да укрият следите си от ма-орските бойци. Но този път беше много опасен. В ниската си част той бе изложен на пушечните изстрели. Ако туземците застанеха от двете страни в подножието му, куршумите им можеха да се кръстосат и да образуват пушечна мрежа, която никой не би могъл да премине безнаказано.

Гленарван и приятелите му се опитаха да преминат през опасната зона на хребета, но бяха поздравени с градушка от куршуми, които не ги засегнаха. Вятърът донесе до тях само няколко хартийки от заряда. От чисто любопитство Паганел ги събра и видя, че на тях има нещо напечатано, което разчете не без мъка.

— Гледай ти! — каза той. — А знаете ли, приятели, с какво пълнят пушките си тия животни?

— Не, Паганел — отговори Гленарван.

— С листа от библията! Ако за това им служат свещените стихове, съжалявам техните мисионери! Така те мъчно ще създадат маорски библиотеки.

Гленарван и другарите му изкачиха стръмните пътеки на конуса и се запътиха към гробницата, която искаха да изследват.

Вървейки, те с учудване почувствуваха през кратки интервали някакво потръпване на почвата. Това не беше вълнение, а приличаше по-скоро на непрекъснатото трептене на парен котел под натиска на кипяща вода. Ясно беше, че под покривката на планината се криеха сгъстени пари, получени от подземния огън.

Това явление не можеше да учуди хора, които неотдавна бяха минали между топлите извори на Уайкато. Те знаеха, че тази централна област, областта на Ика-на-Мауи, е изцяло вулканична. Едно истинско сито, чиято мрежа позволява на подземните пари да излизат през кипящите извори на солфатарите.

Паганел, който бе забелязал това, обърна вниманието на другарите си върху вулканичния характер на планината. Маунганаму не беше нищо друго освен един от многобройните върхове, които стърчат в централната част на острова, т.е. един бъдещ вулкан. И най-малкото механично действие можеше да предизвика образуването на кратер в неговата обвивка от белезникав пясъчен туф.

— Всъщност — каза Гланарван — тук не сме изложени на повече опасност, отколкото около парния котел на „Дънкан“. Тази земна обвивка е здрава като дебела ламарина.

— Съгласен съм — отговори майорът, — но и най-добрият парен котел след продължителна служба винаги експлодира.

— Мак Набс — каза Паганел, — аз не искам да остана на този връх. Нека небето ми покаже проходим път, и ще го напусна веднага.

— А не може ли Маунганаму, който крие в себе си такава голяма сила, сам да ни извлече оттук — отговори Джон Манглс. — Сигурно под краката ни е складирана мощ от много милиони непродуктивни и загубени конски сили! Ако нашият „Дънкан“ имаше само една хилядна част от тях, би ни отвел на края на света!

Това припомняне за „Дънкан“ върна Гленарван към най-тъжните му мисли, защото, колкото и отчаяно да беше собственото му положение, той често го забравяше и страдаше за съдбата на екипажа си.

Той мислеше все още за тези нещастни хора, когато настигна на върха на Маунганаму своите другари.

Щом го забеляза, леди Елена дойде при него.

— Драги Едуард, проучихте ли нашето местоположение? Трябва ли да се надяваме, или да се отчайваме?

— Да се надяваме, мила Елена! — отговори Гленарван. — Туземците никога няма да преминат границата на планината и ние ще имаме достатъчно време да изработим план за бягство.

— А сега в Удупата! — викна радостно Паганел. — Това е нашата крепост, нашият замък, нашата трапезария, нашият работен кабинет! Там никой няма да ни смущава! Мили госпожи, позволете ми да ви предложа гостоприемство в това очарователно жилище!

Всички последваха любезния Паганел. Когато диваците видяха, че бегълците отново оскверняват гробницата, на която бе наложено табу, започнаха да стрелят често и да надават страхотни крясъци, които не отстъпваха по сила на изстрелите. За голямо щастие куршумите не достигаха толкова далеч, колкото виковете, и падаха по средата на склона, а ругатните се губеха в пространството.

Леди Елена, Мери Грант и спътниците им, като видяха, че суеверието на маорите беше наистина по-голямо от гнева им, влязоха спокойно в гробницата.

Удупата на новозеландския вожд представляваше ограда от колове, боядисани в червено. Символични фигури, истинска татуировка върху дърво, разказваха за благородството и подвизите на покойника. Броеници от амулети, раковини или шлифовани камъни се люлееха от един кол до друг. Земята в гробницата бе покрита с дебел пласт зелени листа. В средата малка могила показваше мястото на предния гроб.

Около него бяха наслагани оръжията на вожда: пушките му, пълни и заредени, копието му, великолепната му брадва от зелен жад; много барут и куршуми, които да му стигнат за лов во веки веков.

— Ето ти цял арсенал — каза Паганел, — който ние ще употребим по-полезно от покойника! Каква прекрасна идея имат тия диваци да отнасят оръжието си на онзи свят!

— Но това са английски пушки! — възкликна майорът.

— Несъмнено! — отговори Гленарван. — И доста глупав обичай е да се подаряват огнестрелни оръжия на диваците! После те си служат с тях срещу завоевателите и имат право. Във всеки случай тия пушки ще могат да ни бъдат полезни!

— Но онова, което ще ни бъде още по-полезно — каза Паганел, — са провизиите и водата, предназначени за Кара Тете!

И наистина роднините и приятелите на покойника се бяха погрижили добре за него. Запасите от продукти свидетелствуваха за почитта им към добродетелите на вожда. Тук имаше достатъчно храна за десет души в продължение на петнадесет дни, а за покойника — за цяла вечност. Продуктите бяха от растителен произход и се състояха от папрати, сладки патати, туземните „convolvulos batatas“, и от картофи, които европейците бяха внесли отдавна в страната. Имаше големи съдове, пълни с чиста вода, която е задължителна за всяка новозеландска трапеза, и около десетина художествено изплетени кошници, пълни с някакви таблетки от зелена гума, която никой не познаваше.

Бегълците бяха запасени за няколко дни с храна и вода. Те не чакаха специална покана, за да се нахранят за сметка на покойния вожд.

Гленарван взе необходимите продукти и ги повери на мистър Олбинет.

Стюардът, който си оставаше формалист дори и в най-тежките моменти, намери, че менюто за вечерята е много скромно. Впрочем той не знаеше как да сготви тия корени, а му липсваше и огън.

Но Паганел го улесни, като го посъветва чисто и просто да зарови папратите и сладките патати в самата земя.

И наистина температурата на горните слоеве беше много висока и ако заровеха термометър в земята, той сигурно щеше да се качи до шестдесет или шестдесет и пет градуса. Дори малко остана Олбинет да се изгори сериозно, защото, когато копаеше дупка в земята, за да постави вътре корените, изведнъж бликна струя водни пари, които се издигнаха със свистене на един метър височина. Стюардът падна ужасен по гръб.

— Затворете крановете! — извика майорът, който изтича и с помощта на двамата моряци запълни дупката с шупливи камъчета. През това време Паганел, който наблюдаваше с особен израз това явление, прошепна следните думи:

— Гледай ти! Гледай ти! Хе! Хе! Защо не?

— Да не би да сте ранен? — запита Мак Набс Олбинет.

— Не, господин Мак Набс — отговори стюардът, — но никак не очаквах…

— Толкова добрини от небето! — допълни весело Паганел. — След водата и продуктите на Кара Тете ето ти и огъня от земята! Тази планина е цял рай! Предлагам да основем тук колония, да я разработим и да се установим до края на живота си! Ние ще бъдем робинзоновците от Маунганаму! И наистина аз се питам какво ни липсва върху този прекрасен конус!

— Нищо, ако е солиден — отговори Джон Манглс.

— Хайде де, той не е създаден от вчера — каза Паганел. — Устоява на действието на подземния огън от толкова дълго време, че ще устои и до нашето заминаване.

— Обедът е сервиран — оповести важно мистър Олбинет, като че ли изпълняваше задълженията си в замъка Малкъм.

Насядали около оградата, бегълците започнаха веднага обеда.

Сътрапезниците не бяха придирчиви по отношение на разнообразието на продуктите, но мненията бяха разделени, що се отнася до хранителната папрат. Едни я намираха сладка и с приятен вкус, а други лепкава, блудкава и извънредно жилава. Сладките патати, опечени в гореща почва, бяха превъзходни. Географът забеляза, че Кара Тете не бил никак за съжаление.

След като уталожиха глада си, Гленарван предложи да обмислят веднага план за бягство.

— Вече? — каза Паганел с истинско съжаление. — Мислите вече да напуснете това прекрасно място?

— Но, господин Паганел — отговори леди Елена, — ако предположим, че сме в Капуа, вие знаете, че не бива да подражаваме на Анибал!

— Госпожо — отговори Паганел, — не бих си позволил да ви противореча и понеже искате да разискваме, да разискваме.

— Аз мисля преди всичко — каза Гленарван, — че трябва да се опитаме да избягаме, преди да ни е принудил гладът. Сили не ни липсват и трябва да се възползваме от това. Още тази нощ трябва да се опитаме да достигнем източните долини, като преминем обръча на туземците под закрилата на тъмнината.

— Отлично! — отговори Паганел. — Ако маорите ни оставят да минем.

— А ако ни попречат? — каза Джон Манглс.

— Тогава ще употребим крайните средства — отговори Паганел.

— Значи вие имате крайни средства? — запита майорът.

— Толкова, че не знам какво да ги правя — отвърна Паганел, без да се поясни.

Не оставаше нищо друго, освен да дочакат нощта и опитат да преминат линията на туземците.

Диваците не бяха напуснали местата си. Дори сякаш броят им се беше увеличил с прииждането на закъснели членове на племето.

Тук-таме имаше запалени огньове, които образуваха огнен пояс в подножието на хълма. Когато тъмнината покри околните долини, изглеждаше като че ли Маунганаму излиза от огромно огнище, а върхът му се губи в гъст мрак. На сто и осемдесет метра по-долу се чуваха викове и шумът на неприятелския лагер.

В девет часа, когато се стъмни съвсем, Гленарван и Джон Манглс решиха, преди да поведат другарите си по тоя опасен път, да направят разузнаване. За десетина минути те се спуснаха безшумно надолу и тръгнаха по тесния хребет, който пресичаше линията на туземците на около 15 метра над лагера.

Дотук всичко вървеше добре. Изтегнати край своите огньове, маорите сякаш не забелязваха двамата бегълци и те направиха още няколко крачки. Но изведнъж отляво и отдясно на хребета избухна двойна стрелба.

— Назад! — каза Гленарван. — Тия разбойници имат очи на котки и пушки на снайперисти!

Джон Манглс и той веднага поеха обратно по стръмния склон и се върнаха, за да успокоят другарите си, които се бяха разтревожили от гърмежите. Шапката на Гленарван бе пронизана от два куршума. Невъзможно беше да минат по безкрайния хребет между тия две редици стрелци.

— Ще отложим за утре — каза Паганел. — И понеже не можем да измамим бдителността на туземците, ще ми позволите да им поднеса една попара по мой вкус!

Беше доста студено. За щастие Кара Тете бе донесъл в гроба най-добрите си нощни роби, топли завивки от формиум, в които всички се завиха без стеснение, и скоро бегълците, пазени от суеверието на туземците и под закрилата на оградата, заспаха спокойно върху топлата земя, която потръпваше от клокоченето на подземните газове.

Глава XVКРАЙНИТЕ СРЕДСТВА НА ПАГАНЕЛ

На другия ден, 17 февруари, първите лъчи на изгряващото слънце разбудиха спящите на върха на Маунганаму бегълци. Маорите отдавна вече ходеха напред-назад в подножието на върха, без да се отдалечават от наблюдателната си линия. Излизането на европейците от осквернената гробница бе посрещнато с яростни викове.

Първите погледи на бегълците се отправиха към околните планини, към потъналите още в мъгла дълбоки долини, към езерото Таупо, чиято повърхност се къдреше леко от утринния вятър.

След това, жадни да узнаят плана на Паганел, всички го наобиколиха и го загледаха въпросително.

Паганел веднага отговори на безпокойното любопитство на другарите си.

— Приятели — каза той, — моят план има това преимущество, че ако не произведе целия ефект, който очаквам, дори ако пропадне, нашето положение няма да се влоши. Но той трябва да успее и ще успее.

— А в какво се състои този план? — попита Мак Набс.

— Ето в какво — отговори Паганел. — Суеверието на туземците превърна тази планина в наше убежище. Същото това суеверие трябва да ни помогне сега да излезем от нея. Ако успея да убедя Кай Куму, че сме станали жертва на нашето светотатство, че гневът на небето се е стоварил върху нас, с една дума, че сме загинали, и то от ужасна смърт, вярвате ли, че той ще напусне платото и ще се върне в селото си?

— Несъмнено — каза Гленарван.

— А с каква ужасна смърт ни заплашвате? — попита леди Елена.

— Със смъртта на светотатците, приятели мои — отговори Паганел. — Огънят на отмъщението е под краката ни. Да му открием пътя!

— Какво? Искате да предизвикате вулкан? — провикна се Джон Манглс.

— Да, един мним вулкан, един импровизиран вулкан, чиято ярост ще ръководим ние! В земята има огромни количества подземни пари и огньове, които само чакат да излязат! Да предизвикаме едно изкуствено изригване в наша полза!

— Идеята е добра — каза майорът. — Добре сте го измислили, Паганел!

— Ще симулираме — продължи географът, — че ни разкъсват пламъците на новозеландския Плутон и че изчезваме в гроба на Кара Тете…

— Където ще останем три, четири, а ако трябва, и пет дни, докато диваците повярват в нашата смърт и изоставят преследването.

— Ами ако им хрумне да се убедят, че наистина сме наказани — каза мис Грант, — ако се изкачат на планината?

— Не, мила Мери — отговори Паганел, — това те няма да направят. Планината е провъзгласена за табу и ако тя сама накаже своите осквернители, това табу ще се спази още по-строго!

— Този план е наистина добре измислен — каза Гленарван. — Той може да не успее само ако диваците рекат да останат дълго в подножието на Маунганаму и ние да свършим храната. Но това е малко вероятно, особено ако изиграем добре играта си.

— А кога ще опитаме тази последна възможност? — попита леди Елена.

— Още тази вечер — отговори Паганел, — когато настъпи най-непрогледен мрак.

— Значи решено — каза Мак Набс. — Паганел, вие сте гениален човек и аз, който никога не се увличам, съм готов да се обзаложа, че ще успеем. Ах, тия мизерници! Ние ще им устроим едно такова чудо, което, нека мисионерите да ни простят, ще забави похристиянчването им с цял век.

Планът на Паганел бе приет и наистина със суеверието на ма-орите той можеше и трябваше да успее. Оставаше само да се изпълни. Идеята беше добра, но осъществяването й беше мъчно. Нямаше ли опасност вулканът да погуби смелчагите, които щяха да пробият неговия кратер? Щяха ли да съумеят да овладеят и насочат изригването, когато се отприщят неговите пари, пламъци и лава? Нямаше ли целият купен да пропадне в огнената бездна? Те трябваше да предизвикат едно от ония явления, за които природата си е запазила изключителния монопол.

Паганел бе предвидил тия мъчнотии, но смяташе да действува предпазливо, без да тласне нещата до крайност. За да се измамят маорите, достатъчно бе само едно привидно, а не истинско изригване.

Колко дълъг им се стори този ден! Всеки броеше безкрайните му часове. Всичко бе приготвено за бягството. Продуктите от Удупата бяха разпределени за по-лесно носене. Няколко завивки и огнестрелното оръжие от гробницата на вожда допълваха този лек багаж. Разбира се, всички приготовления бяха направени вътре в оградата, незабелязано от диваците.

В шест часа стюардът поднесе обилна вечеря. Никой не можеше да предвиди къде и кога щяха пак да ядат, след като навлезеха в долините, и затова всички се подкрепиха и за в бъдеще. Главното ядене се състоеше от шест големи плъха, хванати от Уйлсън и задушени. Леди Елена и Мери Грант отказаха упорито да вкусят от този дивеч, толкова ценен в Нова Зеландия, но мъжете се нагостиха като истински маори. Месото на плъховете беше наистина вкусно, дори прекрасно, и шестте гризача бяха изгризани до кости.

Настъпи вечерният здрач. Слънцето изчезна зад гъсти облаци, които предвещаваха буря. На хоризонта блеснаха няколко светкавици, а дълбоко в небето тътнеше далечна гръмотевица.

Паганел се зарадва на бурята, която улесняваше осъществяването на неговите замисли и допълваше тяхната картина. Диваците изпитваха суеверен страх пред големите природни явления. Новозеландците смятат, че гръмотевицата е сърдитият глас на техния Нуи Атуа, а светкавицата — гневният блясък на очите му. Следователно ще изглежда, че божеството лично наказва нарушителите на табуто.

В осем часа върхът на Маунганаму изчезна в зловещ мрак. Небето се превръщаше в тъмен фон, на който щяха да избухнат ярките пламъци, предизвикани от Паганел. Маорите не можеха да виждат вече пленниците си. Дошло беше време да се действува. И трябваше да действуват бързо. Гленарван, Паганел, Мак Набс, Робърт, стюардът и двамата моряци се заловиха едновременно за работа.

Мястото на кратера бе избрано на тридесет крачки от гроба на Кара Тете. Важно беше Удупата да бъде запазена от изригване, защото с нейното изчезване щеше да изчезне и табуто на планината. На това място Паганел бе забелязал един огромен каменен блок, около който бликаха силни пари. Този блок запушваше малък естествен кратер, издълбан на върха, и с тежината си пречеше на изригването на подземните пламъци. Ако успееха да го изместят от леговището му, парите и лавата веднага щяха да бликнат през освободения отвор.

Пленниците превърнаха в лостове коловете, изкъртени от оградата на Удупата, и заработиха смело около каменния блок. Със задружни усилия те скоро разклатиха скалата. Изкопаха върху склона улей, по който тя трябваше да се свлече. С постепенното повдигане на скалата се засилваше и трептенето на почвата.

Под тънката земна кора се долавяше глух шум и съскане на огън. Смелите работници, истински циклопи, които направляваха подземния огън, работеха мълчаливо. Земята скоро се пропука и струите кипяща пара им подсказаха, че мястото става опасно. С върховно усилие те откъртиха блока, който се търкулна по планинския склон и изчезна.

Тънката кора не издържа нито миг. Със силен трясък един огнен стълб изригна стремително към небето, а към лагера на туземците и към долината рукнаха потоци лава и вряла вода.

Целият купен затрепера, сякаш щеше да пропадне в бездънна пропаст. Гленарван и другарите му едва успяха да се отстранят и да се скрият в оградата на Удупата, поопарени от капки вода, чиято температура достигаше до деветдесет и четири градуса. Отначало водата замириса леко на бульон, но скоро се разнесе силна миризма на сяра.

Тинята, лавата и различните вулканични късове се сляха в един общ пламък. Склоновете на Маунганаму се набраздиха от потоци огън. Близките планини блеснаха от зарята на изригването, а дълбоките долини се озариха от силни отблясъци.

Диваците бяха наставали прави и виеха от болка, изгорени от кипящата лава, която течеше през лагера им. Незасегнатите от огнената река бягаха и се катереха по околните хълмове. Обръщаха глава ужасени и наблюдаваха това страшно явление, този вулкан, чрез който гневът на техния бог унищожаваше осквернителите на свещената планина. А понякога, когато намаляваше трясъкът на изригванията, до бегълците достигаше техният вик:

— Табу! Табу! Табу!

От кратера на Маунганаму изригнаха огромно количество пари, нажежени камъни и лава. Това не беше вече обикновен гейзер като гейзерите около вулкана Хекла в Исландия, а самият Хекла. Цялата тази нажежена маса не беше се раздвижила досега под земната обвивка на купена, защото намираше достатъчен отдушник през кратера на Тонгариро. Но сега, когато й се откриваше нов път, тя изригна с голяма сила. Сигурно тази нощ по силата на някакъв закон за равновесие другите изригвания на острова бяха по-слаби от обикновено.

Един час след изригването на този нов вулкан по склоновете му вече се стичаха широки потоци лава. Виждаше се как цели стада плъхове напускат необитаемите си вече дупки и бягат от пламналата земя.

През цялата нощ и под бурята, която се развихряше високо в небето, вулканът продължи да действува с такава сила, че Гленарван започна да се безпокои. Изригванията рушаха краищата на кратера.

Пленниците, сгушени в оградата, следяха заплашителното разрастване на вулкана.

Съмна се. Силата на изригванията не намаляваше. Гъсти жълтеникави пари се размесваха с пламъците. Потоци лава се стичаха от всички страни.

С разтуптяно сърце Гленарван напрегнато следеше през цепнатините на оградата лагера на туземците.

Маорите бяха избягали по околните възвишения, докъдето не достигаха изригванията на вулкана. В подножието на хълма лежаха няколко овъглени трупа. Малко по-далече, към паха, лавата бе достигнала до двадесетина колиби, които още димяха. На места новозеландците се бяха струпали на групи и с религиозен ужас се взираха в пламналия връх на Маунганаму.

Кай Куму се появи сред войниците си. Гленарван го позна веднага. Вождът отиде до подножието на хълма от страната, която бе пощадена от лавата, но не направи нито крачка по-нагоре.

Там с прострени ръце като магьосник, който върши заклинание, той направи няколко гримаси, чийто смисъл бе разбран от пленниците. Както бе предвидил Паганел, Кай Куму налагаше на планината отмъстителка още по-строго табу.

Скоро след това туземците започнаха да се оттеглят в дълги редици по криволичещите пътеки, които се спущаха към паха.

— Отиват си! — възкликна Гленарван. — Напускат поста си! Слава богу! Нашият план сполучи! Мила Елена, скъпи другари, ние сме умрели, ние сме погребани! Но тази вечер, като се стъмни, ще възкръснем, ще напуснем гроба си и ще избягаме от тия варварски племена!

Мъчно може да се опише радостта, която настъпи в Удупата. Надежда изпълни сърцата на всички. Смелите пътешественици забравиха миналото и мислеха само за настоящето! И все пак не беше лесно да се доберат сред тия непознати области до някое европейско селище. Но успели да заблудят Кай Куму, те смятаха, че са се спасили от всички диваци в Нова Зеландия.

Колкото се отнася до майора, той не скри върховното презрение, което му вдъхваха маорите, и не пестеше ругатните си към тях. В това отношение Паганел и той се надпреварваха. Нарекоха ги „непоправими скотове“, „глупави магарета“, „тихоокеански идиоти“ „диваци от Бедлам“, „изроди от полюсите“ и пр., и пр.

Не спираха.

Но до окончателното измъкване оставаше още цял ден. И те го употребиха за обсъждане на плана. Паганел бе успял да запази картата на Нова Зеландия и по нея можа да намери най-сигурните пътища.

След като размислиха добре, бегълците решиха да се насочат на изток, към залива Пленти. Това значеше да минат през неизвестни, но по всяка вероятност безлюдни области. Пътешествениците, свикнали вече да се справят с мъчнотиите, да превъзмогват физическите спънки, се страхуваха само от среща с маори. Те искаха да ги избягнат на всяка цена и да се доберат до източния бряг, където мисионерите бяха основали няколко колонии. Освен това тази част на острова бе пощадена досега от злощастията на войната и из нейните полета не скитаха отряди туземци.

Разстоянието от езерото Таупо до залива Пленти беше около стотина мили. Десет дни път, по десет мили на ден. Нямаше да бъде много лесно, но никой от тия смели пътешественици не мислеше за умора. Да стигнеха веднъж мисиите, там щяха да си починат в очакване на удобен случай да се доберат до Окленд, защото този град беше цел на тяхното пътуване.

Като решиха тия въпроси пътешествениците продължиха да наблюдават туземците до вечерта. В подножието на планината не остана нито един от тях и когато мракът заля долините на Таупо, никакъв огън не издаваше присъствието на маори в подножието на купена. Пътят беше свободен.

В девет часа, при много тъмна нощ, Гленарван даде знак за тръгване. Другарите му и той, въоръжени и екипирани за сметка на Кара Тете, почнаха да слизат предпазливо по склоновете на Маунганаму. Джон Манглс и Уйлсън вървяха напред, като се вслушваха и оглеждаха внимателно. Спираха и при най-малкия шум, взираха се и в най-малката светлина. Всеки почти се хлъзгаше по склона, сякаш се стараеше да се слее с него.

На двеста стъпки под върха Джон Манглс и морякът стигнаха до опасния хребет, който туземците бранеха така упорито. Ако за зла участ маорите, по-хитри от бегълците, не бяха повярвали на изригването на вулкана и бяха дали вид, че отстъпват, само за да привлекат бегълците до себе си, тяхното присъствие щеше да проличи именно на това място. Гленарван въпреки цялата си увереност и въпреки закачките на Паганел неволно потрепера. Спасението на неговите близки щеше да се реши в десетте минути, необходими за преминаването на хребета. Той чувствуваше как бие сърцето на леди Елена, която се беше вкопчила в ръката му.

Впрочем той и не мислеше да се връща. Джон също. Младият капитан, следван от останалите и закрилян от непрогледния мрак, започна да пълзи по тесния хребет, като се спираше, когато някое отронено камъче се търкулнеше към подножието на платото. Ако диваците бяха още там, този необичаен шум непременно щеше да предизвика страхотна престрелка от двете страни.

Бегълците пълзяха по наклонения хребет като змии, а това им пречеше да напредват бързо. Когато Джон Манглс стигна до най-ниската точка, само двадесет и пет стъпки го деляха от платото, където предния ден лагеруваха туземците. Оттук хребетът възлизаше по доста стръмен склон и в продължение на четвърт миля се изкачваше към една горичка.

Пътешествениците преминаха ниската част на хребета благополучно и започнаха да се изкачват мълчаливо. Горичката не се виждаше, но те знаеха, че тя е там и ако не им бъдеше устроена някоя засада, Гленарван се надяваше, че в нея ще бъдат на сигурно място. Той знаеше, че отсега нататък те вече не бяха под закрилата на табуто. Извисяващият се хребет не беше част от Маунганаму, а бе свързан с орографската система на източната част на езерото Таупо. Така че те можеха да очакват от страна на туземците освен стрелба и ръкопашен бой.

В продължение на десет минути малкият отряд продължи да се изкачва под прикритие към горните плата. Джон още не виждаше тъмната горичка, но предполагаше, че от нея го разделят не повече от 200 стъпки.

Изведнъж той спря и се дръпна назад. Беше му се сторило, че чува някакъв шум в тъмнината. Неговото колебание накара и другарите му да спрат.

Той остана неподвижен толкова дълго, че разтревожи тия, които го следваха. Всички зачакаха. Тревогата им не можеше да се опише! Нима ще бъдат принудени да се връщат назад, на върха на Маунганаму?

Но шумът не се повтори и Джон продължи да се изкачва по тясната пътека на хребета.

Скоро и горичката смътно се очерта в тъмнината. След няколко крачки бегълците стигнаха до нея и се сгушиха под гъстия листак на дърветата.

Глава XVIМЕЖДУ ДВА ОГЪНЯ

Нощта улесняваше бягството и трябваше да се използува, за да напуснат злощастните брегове на езерото Таупо. Паганел пое водачеството на малкия отряд и отново прояви своя великолепен усет на пътешественик по време на това трудно странствуване из планините. Движеше се в тъмнината с удивителна ловкост, като намираше без колебание почти невидимите пътеки и следваше непрекъснато една и съща посока. Неговата никталопия наистина му помагаше извънредно много. С котешките си очи той различаваше в дълбокия мрак и най-малките предмети.

В продължение на три часа пътешествениците вървяха, без да спират, по полегатата стръмнина на източния склон. Паганел отбиваше малко на югоизток, с цел да стигнат един тесен проход между Кайманава и Уахити Рейнджес, през който минава пътят от Окленд за залива Хокс. Той смяташе, след като минат теснината, да се отклонят от пътя и да продължат под закрилата на високите планини до брега през необитаваните области на провинцията.

В десет часа сутринта, за дванадесет часа, те бяха изминали дванадесет мили. От смелите жени не можеше да се иска повече. А и мястото изглеждаше подходящо за спиране. Бяха стигнали до дефилето, което разделя двете вериги. Пътят от Обърленд оставаше вдясно и вървеше на юг. С карта в ръка Паганел направи завой към североизток и в десет часа малкият отряд стигна до една стръмна планинска издатина. Извадиха продуктите от торбите и започнаха да ядат с голяма охота. Мери Грант и майорът, които по-рано не харесваха сладката папрат, сега я намериха отлична.

Почивката продължи до два часа след пладне, след което поеха отново пътя на изток. Вечерта пътешествениците спряха на осем мили от планините. Бяха така изморени, че налягаха да спят на открито.

На другия ден срещнаха по пътя си доста големи мъчнотии. Трябваше да преминат през странната област, изпълнена с езера, гейзери и солфатари, която се простира на изток от планинската верига Уахити Рейнджес. Пътят беше по-приятен за окото, отколкото за краката. На всяка четвърт миля трябваше да правят обходи, да преодоляват препятствия, да заобикалят, което беше несъмнено много уморително. Но какво изключително зрелище! И какво безкрайно разнообразие разстилаше природата пред погледа на пътешественика!

Върху това обширно пространство от двадесет квадратни мили действието на подземните сили се проявяваше в най-различни форми. От малките горички туземни чайни дървета бликаха солени извори с чудна прозрачност, над които се носеха милиарди насекоми. Тези извори издаваха остра миризма на изгорял барут и оставяха по земята бяла утайка като блестящ сняг. Бистрите им води почти кипяха, докато други съседни извори струяха ледено студени. По бреговете им растяха гигантски папрати при растителни условия, подобни на ония от първичната ера.

От всички страни бликаха от земята, обгърнати от пара, водни струи, също като водоскоци на някой парк — едни непрекъснато, а други шуртяха на пресекулки, сякаш по волята на някой своенравен Плутон. Те бяха разположени амфитеатрално върху естествени терасовидни басейни, каквито виждаме в модерните паркове. Водите преливаха от един басейн в други се смесваха постепенно под кълбата бяла пара. Те разяждаха полупрозрачните стъпала на тия гигантски стълби и подхранваха с кипящите си води цели езера.

По-далече горещите извори и неудържимите гейзери биваха замествани от тлеещи огнища. Почвата бе покрита с големи мехури. Това бяха многобройни полуугаснали кратери, прорязани от пукнатини, през които се изпаряваха много газове. Въздухът бе наситен от парливи серни съединения с неприятна миризма. Сярата застилаше земята под формата на кора и натрупани кристали. От векове неизчислими и неизползувани богатства бяха набрани тук и ако някога серните находища в Сицилия се изчерпеха, индустрията би се продоволствувала от залежите на тоя, още малко познат новозеландски край.

Лесно бихме могли да си представим изпитанията, които пътешествениците понесоха при преминаването на тази област, осеяна с препятствия. Лагеруването бе мъчно, а и ловците не срещнаха нито една птица, достойна да бъде оскубана от ръката на мистър Олбинет. Така най-често те трябваше да се задоволяват с папрати и със сладки патати, оскъдна храна, която съвсем не можеше да възстанови силите на изнемощелия малък отряд. И всички с нетърпение чакаха да излязат колкото се може по-скоро от тези безплодни и пустинни места.

При това не по-малко от четири дена бяха нужни, за да се обходи тази непроходима местност. Едва на 23 февруари, на 15 мили от Маунганаму, пътешествениците спряха да стануват в подножието на безименно възвишение, означено на картата на Паганел. Пред погледа им се откриваха равнини, покрити с храсталаци, а на хоризонта се очертаваха гори.

Това беше добър знак, при условие, разбира се, че обитаемостта на тия области не беше привлякла и много обитатели. Дотук пътешествениците не бяха срещнали и сянка от туземец.

През този ден Мак Набс и Робърт убиха три киви, които заеха почетно място на трапезата, но трябва да се признае, не за дълго време, защото за няколко минути бяха оглозгани от човките до краката.

По време на десерта, който се състоеше от сладки патати и картофи, Паганел направи едно предложение, което бе прието с възторг. Безименната планина, която се губеше на деветстотин метра в облаците, да бъде наречена Гленарван. И той отбеляза внимателно върху картата си името на шотландския лорд.

Безсмислено е да се спираме на еднообразните и неинтересни произшествия през останалия път. От езерата до Тихия океан се случиха две или три по-забележителни неща.

През цялото време вървяха през гори и равнини. Джон определяше посоката по слънцето и звездите. Небето се показа благосклонно и ги пощади от големи горещини и дъждове. При все това растящата умора забавяше хода на прекаралите толкова жестоки изпитания пътешественици, които бързаха да стигнат до мисиите.

Те беседваха помежду си, но общи разговори не се повеждаха. Отрядът се бе разделил на групи не толкова по взаимни симпатии, колкото по общността на мислите.

Гленарван вървеше най-често сам и колкото наближаваха брега, все повече мислеше за „Дънкан“ и неговия екипаж. Забравяше опасностите, които още го застрашаваха до Окленд, и мислеше за своите избити моряци. Тази ужасна картина не го напускаше.

За Хари Грант вече не се говореше. И каква полза, щом не можеха да предприемат нищо за него? Името на капитана се произнасяше все още, но само в разговорите между дъщеря му и Джон Манглс.

Джон никога не спомена на Мери за онова, което девойката му бе казала през последната нощ във Варе Атуа. Неговата дискретност не му позволяваше да се възползува от думи, произнесени в момент на отчаяние.

Когато говореше за Хари Грант, Джон продължаваше да крои планове за бъдещи издирвания. Той уверяваше Мери, че лорд Гленарван ще поднови тая неуспяла експедиция, като изхождаше от обстоятелството, че истинността на документите не подлежи на съмнение. Следователно Хари Грант се намира някъде и те трябва да го намерят, дори ако се наложи да претърсят целия свят. Мери се опияняваше от тия думи. Джон и тя, свързани с едни и същи мисли, сега живееха с една и съща надежда. Леди Елена често вземаше участие в разговорите им, но не се увличаше в тия илюзии. Тя внимаваше да не върне младите хора към тъжната действителност.

През това време Мак Набс, Робърт, Уйлсън и Мълреди ходеха на лов, без да се отдалечават много от отряда, и всеки от тях донасяше своя дял дивеч. Паганел, постоянно наметнат с плаща си от формиум, стоеше настрана мълчалив и замислен.

И все пак — това трябва да се подчертае — въпреки естествения закон, според който изпитанията, опасностите, умората и лишенията обезсърчават и правят раздразнителни и най-добрите хора, тия другари по съдба останаха свързани, предани и готови да умрат един за друг.

На 25 февруари пътят им бе преграден от една река, която, според картата на Паганел, трябваше да бъде Уайкари. Преминаха я в брод.

В продължение на два дни те вървяха непрекъснато през покрити с храсти равнини. Половината от разстоянието между езерото Таупо и крайбрежието бе изминато без лоша среща, но не и без умора.

После започнаха огромни, безкрайни гори, които напомняха австралийските, само че тук вместо евкалипти растяха „каури“. Макар че през това четиримесечно пътуване способността на Гленарван и на другарите му да се възхищават се беше твърде много притъпила, сега те не можеха да не се възхитят пред гледката на тия гигантски борове, достойни съперници на кедрите в Ливан и на мамутовите дървета в Калифорния. Стволовете на тия каури достигат тридесет метра височина и едва тогава започват клоните. Те растат на уединени групи, така че гората се състои не от дървета, а от безчислени групи дървета, които разперват на шестдесет метра във въздуха своите слънчобрани от зелени листа.

Някои от тези борове, млади още, на не повече от сто години, приличаха на червения бор в Европа. Короните им бяха тъмни и завършваха с остър връх. Но по-старите им събратя, дървета по на пет-шест века, образуваха огромни шатри от зеленина, подпрени на непроходимите разклонения на техните клонаци. Стволовете на тия патриарси на новозеландските гори стигаха до петнадесет метра околовръст, така че и всичките пътешественици да се хванеха ръка за ръка, не можеха да обгърнат дънерите им.

В продължение на три дни малкият отряд вървя под тия грамадни сводове по глинеста почва, върху която никога не бе стъпвал човешки крак. Това личеше от купчините смолиста гума, които се виждаха на много места край дънерите на каурите и които биха осигурили туземния износ за много години.

Тук ловците намериха цели ята киви, толкова редки в области посещавани от маорите. Тия любопитни животни се бяха укрили в недостъпните гори от преследванията на новозеландските кучета. Те доставиха на пътешествениците изобилна и здрава храна.

Паганел дори успя да забележи отдалеч в един гъсталак двойка огромни птици. Неговият инстинкт на естественик се събуди. Той повика другарите си и въпреки умората майорът, Робърт и той се впуснаха по следите на тия животни.

Силното любопитство на географа бе обяснимо. Той видя или му се стори, че вижда в тези птици птиците „моас“, принадлежащи към рода „dinornis“, които мнозина учени причисляват към изчезналите видове. А срещата с тях потвърждаваше мнението на фон Хохщетер и на някои други пътешественици, че тия новозеландски безкрили гиганти съществуват.

Моасите, които Паганел преследваше, тия съвременници на мегатериумите и птеродактилите, трябва да бяха високи пет-шест метра. Това бяха огромни и много страхливи щрауси, защото бягаха с изключителна бързина. Нито един куршум не можа да ги достигне! След няколко минути преследване неуловимите моаси изчезнаха зад големите дървета и ловците напразно похабиха барут и сили.

Тази вечер, на 1 март, Гленарван и другарите му най-сетне излязоха от огромната гора каури и спряха да нощуват в подножието на планината Икиранги, чийто връх се издигаше на хиляда шестстотин и петдесет метра височина.

От Маунганаму дотук те бяха изминали сто мили, а до крайбрежието им оставаха още тридесет. Джон Манглс, който се надяваше да изминат това разстояние за десет дни, не познаваше мъчнотиите на тази област.

И наистина отклоненията, пречките, неточността в определянето на посоката бяха удължили пътя с една пета и за съжаление, когато стигнаха до планината Икиранги, пътешествениците бяха напълно изтощени.

А до брега имаха още цели два дни път и сега им се налагаха нови усилия и крайна бдителност, защото навлизаха в област, често посещавана от туземци.

Но всички надделяха умората си и на другия ден призори малкият отряд тръгна отново на път.

Между планината Икиранги, която остана надясно, и планината Харди, чийто връх се издигаше вляво на хиляда сто и десет метра, пътуването стана много мъчно. Оттук по протежение на десет мили се простираше една равнина, цялата обрасла със „съпъл-джекс“, вид жилави лиани, основателно наречени „задушващи лиани“. При всяка крачка ръцете и краката се заплитаха в тях и те като истински змии се обвиваха около тялото. В продължение на два дена пътешествениците трябваше да напредват с брадва в ръка и да се борят срещу тази хидра със сто хиляди глави, срещу тия противни лепкави растения, които Паганел на драго сърце би причислил към зоофитите112.

В тази равнина ловът стана невъзможен и ловците не даваха обичайния си принос. Провизиите бяха на привършване, а нямаше с какво да ги заместят. Липсваше и вода, с която да утолят удвоената от умората жажда.

Страданията на Гленарван и другарите му станаха ужасни. За пръв път малко оставаше да изгубят кураж.

Най-сетне почти влачейки се, с бездушни тела, водени единствено от инстинкта за самосъхранение, надживял всяко друго чувство, те стигнаха до нос Лотин, на брега на Тихия океан.

На това място се виждаха няколко запустели колиби, развалини от неотдавна опустошено от войната село, запуснати ниви, следи от грабеж и пожари. Тук съдбата готвеше ново и ужасно изпитание на нещастните пътешественици.

Те бродеха край брега, когато на една миля от тях се появи отряд туземци, които се втурнаха към тях, размахвайки оръжието си. Притиснати до морето, те нямаше накъде да бягат и събирайки последни сили, Гленарван се готвеше да даде нареждане за защита, когато Джон Манглс извика:

— Лодка, лодка!

И наистина на двадесет крачки бе заседнала в пясъка една пирога с шест весла. Те за миг я спуснаха във водата, скочиха в нея и побягнаха от опасния бряг. Джон Манглс, Мак Набс, Уйлсън и Мълреди се хванаха за веслата. Гленарван хвана кормилото, а двете жени, Олбинет, Паганел и Робърт се простряха до него.

За десет минути пирогата бе вече на четвърт миля от брега. Морето беше спокойно. Бегълците пазеха дълбоко мълчание.

Но Джон не искаше да се отдалечават твърде много от брега и се готвеше да заповяда да тръгнат покрай него, когато изведнъж веслото замря в ръцете му.

Беше забелязал, че три пироги излизат иззад нос Лотин с явното намерение да се спуснат подир тях.

— Навътре в морето! Навътре в морето! — провикна се той. — По-добре да загинем във вълните!

Четиримата гребци налегнаха веслата и пирогата отново се понесе в открито море. В продължение на половин час тя успя да запази разстоянието, но силите на изтощените гребци скоро намаляха и трите пироги доста ги доближиха. В момента ги деляха най-много две мили, тъй че нямаше никаква възможност да избягнат нападението на туземците, които, въоръжени с дълги пушки, се готвеха да открият огън.

Какво правеше в това време Гленарван? Застанал прав на задната част на лодката, той търсеше на хоризонта някаква невероятна помощ. Какво чакаше той? Какво искаше? Някакво предчувствие ли имаше?

Изведнъж погледът му пламна и той протегна ръка към някаква точка в далечината.

— Кораб! — извика той. — Кораб, приятели! Гребете, гребете силно!

Нито един от четиримата гребци не се извърна да види този неочакван кораб, защото не трябваше да се губи нито един удар на веслата. Единствен Паганел стана и насочи далекогледа си към посочената точка.

— Да — каза той, — параход! Върви с пълна пара! Идва към нас! Смело, другари!

Бегълците напрегнаха нови сили и в продължение на още половин час успяха да запазят разстоянието, като тласкаха пирогата напред с бързи удари. Параходът се очертаваше все по-ясно. Разпознаваха се двете му мачти без платна и големите кълбета черен дим. Оставил кормилото на Робърт, Гленарван беше грабнал далекогледа на географа и не изпущаше нито едно движение на кораба.

Но какво ли помислиха Джон Манглс и другарите му, когато видяха, че лицето на лорда побледня, чертите му се изкривиха и далекогледът падна от ръцете му? Една-единствена дума им обясни това внезапно отчаяние.

— „Дънкан“! — извика Гленарван. — „Дънкан“ и каторжниците.

— „Дънкан“ ли? — извика Джон, като изпусна веслото и скочи веднага.

— Да! Смърт от две страни! — промълви Гленарван, разбит от толкова мъка.

И наистина това беше яхтата, не можеше да има никакво съмнение — яхтата със своя екипаж от разбойници! Майорът не можа да сдържи едно проклятие, което отправи към небето. Това беше вече твърде много!

Междувременно пирогата бе изоставена на себе си. Накъде да я насочат? Къде да бягат? Можеха ли да избират между диваците и каторжниците?

От най-близката лодка на туземците се разнесе пушечен изстрел и куршумът удари веслото на Уйлсън. С няколко удара на греблата пирогата бе тласната към „Дънкан“.

Яхтата се движеше с пълна пара и отстоеше на не повече от половин миля. Джон Манглс виждаше, че са оградени от всички страни и не знаеше какво да прави, в коя посока да бягат. Двете нещастни жени, обезумели, бяха паднали на колене и се молеха.

Диваците стреляха непрекъснато и куршумите валяха около пирогата. В този момент се чу силен гръм и един снаряд, изстрелян от оръдието на яхтата, прелетя над главите на бегълците. Притиснати от два огъня, те застанаха неподвижно между „Дънкан“ и лодките на туземците.

Джон Манглс, обезумял от отчаяние, грабна брадвата. Той се готвеше да продъни пирогата, да я потопи заедно с нещастните си спътници, когато един вик на Робърт го спря.

— Том Остин! Том Остин! — викаше детето. — Той е на яхтата! Виждам го! Той ни позна! Маха с шапка!

Брадвата остана вдигната в ръката на Джон.

Над главата му изсвири нов снаряд и разби на две най-близката от трите пироги, а в това време на „Дънкан“ избухна мощно „ура“.

Ужасени, диваците обърнаха лодките си и побягнаха към брега.

— Към нас! Към нас, Том! — извика Джон Манглс с всички сили.

И само след няколко минути десетте бегълци, без да знаят как, без нищо да разбират, се намериха в безопасност на борда на „Дънкан“.

Глава XVIIЗАЩО „ДЪНКАН“ КРЪСТОСВАШЕ ПОКРАЙ ИЗТОЧНИЯ БРЯГ НА НОВА ЗЕЛАНДИЯ

Не могат да се опишат чувствата на Гленарван и на приятелите му, когато до ушите им достигнаха песните на стара Шотландия. В момента, когато те стъпваха на палубата на „Дънкан“, гайдарят наду гайдата си и засвири старата шотландска песен на рода Малкъм, а екипажът поздрави с мощно „ура“ завръщането на лорда на яхтата.

Гленарван, Джон Манглс, Паганел, Робърт, дори майорът — всички плачеха и се прегръщаха. От радост, от възторг. Географът беше напълно полудял. Той подскачаше и се прицелваше с неразделния си далекоглед в последните пироги, които бързаха да стигнат брега.

Но като видяха Гленарван и другарите му с окъсани дрехи, с измъчени лица и носещи отпечатъка на ужасни страдания, моряците прекратиха ликуванията си. На „Дънкан“ се връщаха не смелите и блестящи пътешественици, които преди три месеца надеждата беше повела по следите на капитан Грант, а техните сенки. Случаят, само случаят ги бе довел на кораба, който те не очакваха вече да видят! И в какво окаяно състояние, колко изнемощели и слаби се връщаха те!

Но преди да помисли за умората, глада и жаждата, Гленарван започна да разпитва Том Остин какво дирят по тия места! Защо „Дънкан“ се намира на източния бряг на Нова Зеландия? Как не е попаднал в ръцете на Бен Джойс? Каква щастлива случайност ги е извела по пътя на бегълците?

„Защо? Как? По какъв повод?“ Така започваха всички въпроси, които се сипеха едновременно върху Том Остин. Старият моряк не знаеше кого да слуша по-напред. Затова реши да слуша само лорд Гленарван и да отговаря само на него.

— А каторжниците? — запита Гленарван. — Какво направихте с каторжниците?

— Каторжниците?… — отговори Том Остин с израз на човек, който не разбира зададения му въпрос.

— Да! Разбойниците, които нападнаха яхтата?

— Коя яхта? — учуди се Том Остин. — Яхтата на ваша светлост?

— Да, Том! „Дънкан“! А Бен Джойс, който дойде на яхтата?

— Аз не познавам Бен Джойс никога не съм го виждал — отговори Остин.

— Никога? — провикна се Гленарван, поразен от отговорите на стария моряк. — Тогава кажете ми, Том, защо „Дънкан“ кръстосва в този момент край бреговете на Нова Зеландия?

Ако Гленарван, леди Елена, мис Грант, Паганел, майорът, Робърт, Джон Манглс, Олбинет, Мълреди и Уйлсън не разбираха нищо от учудването на стария моряк, те бяха слисани напълно, когато Том Остин отговори спокойно:

— „Дънкан“ кръстосва тук по заповед на ваша светлост.

— По моя заповед! — възкликна Гленарван.

— Да, милорде. Аз изпълнявам вашите нареждания, дадени ми с писмото ви от 14 януари.

— С писмото ми? С моето писмо? — възкликна наново Гленарван.

Десетте пътешественици заобиколиха Том Остин и го поглъщаха с погледи. Значи писмото от Сноуи ривър беше стигнало до „Дънкан“?

— Чакайте малко, Том! — поде Гленарван. — Да се обясним, защото почвам да мисля, че сънувам. Значи получихте писмото?

— Да, писмо от ваша светлост.

— В Мелбърн.

— Да, в Мелбърн, в момента когато завършвах поправките на кораба.

— И това писмо?…

— То не беше писано с вашата ръка, но беше подписано от вас, милорде.

— Точно така. И писмото ви беше донесено от един каторжник на име Бен Джойс.

— Не, от един моряк, наречен Еъртьн, боцман на „Британия“.

— Да! Еъртьн и Бен Джойс са едно и също лице. А какво пишеше в това писмо?

— В него ми се даваше заповед да напусна веднага Мелбърн и да отида да кръстосвам по източното крайбрежие на…

— На Австралия! — викна Гленарван с такава настойчивост, че смути стария моряк.

— На Австралия? — повторно запита Том с широко отворени очи. — Не! На Нова Зеландия!

— На Австралия, Том, на Австралия! — отговориха в един глас спътниците на Гленарван.

Това съвсем обърка Остин. Гленарван му говореше с такава увереност, че той се изплаши да не би да е прочел погрешно писмото. Нима той, верният и изпълнителен моряк, е могъл да направи такава грешка? Том се изчерви и смути.

— Успокойте се, Том — каза леди Елена. — Провидението е искало да…

— Не, госпожо! — поде старият Том. — Извинете, но това е невъзможно! Не съм се излъгал! Еъртън също прочете писмото и тъкмо той, обратно на вашите нареждания, искаше да ме насочи към австралийския бряг!

— Еъртън? — възкликна Гленарван.

— Да, той самият. Той ме убеждаваше, че това е грешка и че вие ми давате среща в залива Туфолд!

— А пазите ли писмото, Том? — попита майорът, извънредно заинтригуван.

— Да, господин Мак Набс — отговори Остин. — Ще отида да го потърся.

Остин изтича до кабината си в предната част на кораба. Докато го нямаше всички се споглеждаха и мълчаха. Само майорът, вперил поглед в Паганел, скръсти ръце и каза:

— Но трябва да се признае, Паганел, това е вече прекалено!

— Какво? — запита географът, който, превил гръб и с очила на челото, приличаше на огромна въпросителна.

Остин се върна. Той държеше в ръка писмото, писано от Паганел и подписано от Гленарван.

— Моля ваша светлост да прочете — каза старият моряк. Гленарван взе писмото и зачете:

— „Заповядвам на Том Остин да тръгне незабавно и да отведе «Дънкан» при 37 градуса ширина на източния бряг на Нова Зеландия…“

— Нова Зеландия! — извика Паганел, като подскочи.

Той грабна писмото от ръцете на Гленарван, разтърка очи, намести очилата на носа си и прочете на свой ред.

— „Нова Зеландия!“ — каза той по начин, който не може да се предаде, и писмото се изплъзна от пръстите му.

В този момент той почувствува, че някой сложи ръка на рамото му. Обърна се и се намери лице в лице с майора.

— Е, мой драги Паганел — каза Мак Набс сериозно, — все пак е щастие, че не сте изпратили „Дънкан“ в Кохинхина!

Тази шега довърши горкия географ. Неудържим смях обхвана целия екипаж на яхтата. Паганел ходеше като луд напред-назад, хващаше се за главата с две ръце, скубеше си косите. Не знаеше какво да прави, нито какво иска! Спусна се несъзнателно по стълбата на задния дек, тръгна безцелно по палубата право напред, като залиташе, и се изкачи на носовия мостик. Там краката му се оплетоха в купчина въжета. Препъна се. Ръката му случайно улови някаква връв.

Изведнъж се разнесе страшен гръм. Изгърмя оръдието от носовия мостик и обсипа тихите води на морето с градушка от картеч. Злополучният Паганел бе дръпнал въжето на зареденото оръдие, ударникът се бе спуснал върху запалителния заряд, от което последва гърмежът. Самият географ бе отхвърлен към стълбата на мостика и изчезна във входника, който водеше към помещението на екипажа.

След изненадата от изстрела последва вик на ужас. Всички помислиха, че се е случило нещастие. Десетина моряци се втурнаха в палубното помещение и изнесоха оттам Паганел, свит на две.

Географът бе безмълвен.

Отнесоха дългото му тяло на кърмовия дек. Другарите на честния французин бяха отчаяни. Майорът, който при сериозни случаи ставаше и лекар, се готвеше да съблече нещастния Паганел, за да превърже раните му, но щом посегна към него, умиращият подскочи, сякаш го удари електрически ток.

— Никога! Никога! — извика той и като загърна слабото си тяло в парцаливите дрехи, започна да се закопчава със странна бързина.

— Но, Паганел… — каза майорът.

— Не! По никакъв начин!

— Трябва да ви прегледам…

— Няма какво да преглеждате!

— Може би сте счупили… — поде Мак Набс.

— Да — отговори Паганел, като застана здраво на дългите си крака, — но това, което съм счупил, ще го поправи дърводелецът!

— А какво е то?

— Палубната подпорка, която се счупи при падането ми.

При тия думи всички избухнаха в още по-силен смях. Отговорът успокои приятелите на Паганел, който беше излязъл здрав и читав от приключението си с оръдието на носовия мостик.

„Гледай ти — помисли си майорът, — какъв странно срамежлив географ!“

В това време Паганел беше дошъл на себе си от голямото вълнение и трябваше да отговори на един въпрос, който не можеше да избегне.

— Сега, Паганел — каза му Гленарван, — отговорете откровено. Признавам, че вашата разсеяност се оказа спасителна. Без вас „Дънкан“ бездруго щеше да падне в ръцете на каторжниците. Без вас отново щяхме да бъдем хванати от маорите! Но за бога, кажете, каква странна асоциация на мислите, какво свръхестествено умствено заблуждение ви накара да напишете „Нова Зеландия“ вместо „Австралия“?

— Защото, дявол да го вземе — възкликна Паганел, — защото…

Но в този момент погледът му се спря на Робърт и Мери Грант и той изведнъж млъкна. След това отговори:

— Какво да ви кажа, Гленарван, аз съм побъркан, луд, непоправим и ще си умра в кожата на най-разсеяния човек…

— Ако само не ви одерат жив — добави майорът.

— Да ме одерат жив? — провикна се географът ядосано. — Това някакъв намек ли е?…

— Какъв намек, Паганел? — запита Мак Набс спокойно.

Инцидентът нямаше други последици. Тайната за появяването на „Дънкан“ бе изяснена. Спасените по чудо пътешественици мислеха вече само за едно. Да се оттеглят в уютните си кабини и да закусят.

Но когато леди Елена и Мери Грант, майорът, Паганел и Робърт отидоха в каюткомпанията, Гленарван и Джон Манглс задържаха Том Остин при себе си. Искаха да го разпитат за още нещо.

— А сега, мой стари Том — каза Гленарван, — отговорете ми: заповедта да отидете да кръстосвате край бреговете на Нова Зеландия не ви ли се стори странна?

— Да, ваша светлост, бях много изненадан — отговори Остин, — но аз нямам навик да разсъждавам върху заповедите, които ми се дават, и се подчиних. Можех ли да постъпя другояче? Ами ако поради това, че не бях изпълнил точно вашите нареждания, се случеше някоя катастрофа, нямаше ли да бъда виновен? Вие бихте ли постъпили другояче, капитане?

— Не, Том — отговори Джон Манглс.

— Но какво си помислихте? — запита Гленарван.

— Помислих, ваша светлост, че в интереса на Хари Грант трябва да отида там, където ми нареждахте да отида. Допуснах, че вследствие на нови комбинации някой кораб ще ви отведе в Нова Зеландия и аз трябва да ви чакам на източния бряг на острова. Впрочем, напущайки Мелбърн, аз запазих в тайна моето предназначение и екипажът го узна едва в открито море, когато австралийският бряг беше вече изчезнал от погледите ни. Но тогава на кораба се случи нещо, което ме постави в недоумение.

— Какво именно, Том? — попита Гленарван.

— Това, че когато на другая ден след заминаването боцманът Еъртън узна за предназначението на „Дънкан“…

— Еъртън? — извика Гленарван. — Той е значи тук, на кораба?

— Да, ваша светлост.

— Еъртън — тук! — повтори Гленарван, като погледна Джон Манглс.

— Така е било писано! — отговори младият капитан.

За миг с бързината на светкавица поведението на Еъртън, неговата дълго обмисляна измяна, раната на Гленарван, покушението над Мълреди, страданията на експедицията, затънала в блатата на Сноуи, цялото минало на този негодник премина пред очите на двамата мъже. И ето сега по много странно стечение на обстоятелствата каторжникът беше в тяхна власт.

— Къде е той! — попита живо Гленарван.

— В една от кабините на носа, под стража — отговори Том Остин.

— Но защо сте го арестували?

— Защото, като разбра, че яхтата плава към Нова Зеландия, просто се вбеси и искаше да ме принуди да променя посоката на кораба, защото ме заплашваше, защото най-сетне искаше да разбунтува хората ми. Разбрах, че е опасен човек и трябваше да взема предпазни мерки срещу него.

— И оттогава?

— Оттогава седи в кабината си и не се опитва да излезе.

— Добре, Том.

В този момент Гленарван и Джон Манглс бяха повикани в ка-юткомпанията. Закуската, от която имаха такава голяма нужда, беше готова. Те насядаха около масата и не споменаха нищо за Еъртън.

Но когато закуската свърши и когато всички, отпочинали и нахранени, се събраха на палубата, Гленарван им съобщи за присъствието на боцмана на кораба и за намерението си да го разпита пред тях.

— Може ли да не присъствувам на разпита? — попита леди Елена. — Признавам ви, драги Едуард, че ще ми бъде много трудно да гледам този нещастник.

— Това е очна ставка, Елена — отговори лорд Гленарван. — Моля ви, останете. Бен Джойс трябва да се срещне очи в очи с всичките си жертви!

Леди Елена се преклони. Мери Грант и тя седнаха до лорд Гленарван, а около тях се наредиха майорът, Паганел, Джон Манглс, Робърт, Уйлсън, Мълреди, Олбинет — всички, които бяха жестоко пострадали от измяната на каторжника. Екипажът на яхтата, без още да разбира значението на тази сцена, пазеше дълбоко мълчание.

— Доведете Еъртън! — каза Гленарван.

Глава XVIIIЕЪРТЪН ИЛИ БЕН ДЖОЙС

Еъртън се яви. Той премина по палубата с уверени стъпки и се изкачи по стълбите на предния дек. Очите му бяха мрачни, зъбите стиснати, юмруците конвулсивно свити. Външният му вид не издаваше нито високомерие, нито смиреност. Когато се намери пред лорд Гленарван, той кръстоса ръце и спокоен и мълчалив, зачака да го разпитат.

— И тъй, Еъртън — каза Гленарван, — ето ни на същия тоя „Дънкан“, който вие искахте да предадете на шайката на Бен Джойс!

При тия думи устните на боцмана потрепераха. Лека руменина покри равнодушното му лице. Но не руменина от разкаяние, а от срам за неуспеха си. На тази яхта, която смяташе да командува като господар, сега той беше пленник и съдбата му щеше да се реши след няколко минути.

Той обаче не отговори. Гленарван чакаше търпеливо. Но Еъртън пазеше пълно мълчание.

— Говорете, Еъртън, какво имате да кажете? — поде Гленарван.

Еъртън се поколеба, бръчките на челото му се вдълбаха, после спокойно каза:

— Няма какво да кажа, милорде. Направих глупостта да се оставя да ме хванат. Постъпете, както намерите за добре.

Като каза това, боцманът погледна към брега, който се разстилаше на запад, и се престори, че му е напълно безразлично всичко, което ставаше около него. Гледайки го, човек би помислил, че е чужд на това тежко престъпление. Но Гленарван беше решил да бъде търпелив. Той имаше всичкия интерес да научи някои подробности от тайнственото минало на Еъртън, особено във връзка с Хари Грант и „Британия“. Ето защо той продължи разпита, като говореше извънредно меко и сдържайки напълно вътрешното си негодувание.

— Аз мисля, Еъртън — продължи той, — че няма да откажете да отговорите на някои въпроси, които искам да ви задам. Преди всичко как трябва да ви наричам — Еъртън или Бен Джойс? Били ли сте, или не сте били боцман на „Британия“?

Еъртън продължаваше да гледа безучастно към брега, сякаш не чуваше въпросите.

Гленарван, чиито очи пламнаха, продължи да разпитва боцмана.

— Кажете ми, как напуснахте „Британия“ и защо бяхте в Австралия?

Същото мълчание, същото безразличие.

— Чуйте ме добре, Еъртън — продължи Гленарван. — Във ваш интерес е да говорите. Вашата откровеност е единственият начин да облекчите положението си. За последен път, искате ли да отговорите на въпросите ми?

Еъртън обърна глава към Гленарван и го погледна в очите.

— Милорде — каза той, — няма какво да отговарям. Не аз, а правосъдието трябва да доказва вината ми.

— Доказването ще бъде лесно! — отговори Гленарван.

— Лесно ли, милорде? — поде Еъртън с насмешка. — Струва ми се, че ваша светлост се увлича. Аз твърдя, че и най-добрият съдия от Темпл Бар ще се позатрудни с мене! Кой ще каже защо съм дошъл в Австралия, щом капитан Грант го няма? Кой ще докаже, че аз съм търсеният от полицията Бен Джойс, когато тя никога не ме е държала в ръцете си, а другарите ми са на свобода? Кой освен вас може да ме обвини в нещо, и то не в престъпление, а дори само в някакво осъдително деяние? Кой може да потвърди, че съм искал да завладея този кораб и да го предам на каторжниците? Никой, чувате ли, никой! Вие ме подозирате? Добре! Но за да се осъди един човек, трябват доказателства, а доказателства вие нямате. Докато не се докаже противното, аз съм Еъртън, боцман на „Британия“.

Говорейки така, Еъртън се беше разпалил, но веднага след това се върна към предишното си безразличие. Навярно бе предполагал, че декларацията му ще приключи разпита, но Гленарван заговори наново:

— Еъртън, аз не съм съдия, който е натоварен да води следствие срещу вас. Това не е моя работа. Важно е обаче нашите позиции да бъдат изяснени. Аз не искам от вас нищо, което би могло да ви компрометира. Това е работа на правосъдието. Но вие знаете каква е целта на нашето пътуване и само с една дума можете да ни насочите към следите, които загубихме. Искате ли да говорите?

Еъртън поклати глава като човек, който е решил да мълчи.

— Искате ли да ми кажете къде е капитан Грант? — запита Гленарван.

— Не, милорде — отговори Еъртън.

— Искате ли да ми кажете къде е загинал „Британия“?

— Също не.

— Еъртън — отговори Гленарван почти с умоляващ глас, — ако знаете къде се намира капитан Грант, не искате ли да съобщите поне на нещастните му деца, които чакат само една дума от вас?

Еъртън се поколеба. Лицето му се сви, но все пак промълви с нисък глас:

— Не мога, милорде!

И веднага добави рязко, сякаш се упрекваше за моментната си слабост:

— Не, няма да говоря! Обесете ме, ако искате!

— Да ви обесим! — викна Гленарван, обладан внезапно от гняв. Но бързо се овладя и добави сериозно:

— Еъртън, тук няма нито съдии, нито палачи. При първото ни спиране вие ще бъдете предаден в ръцете на английските власти.

— Та това искам и аз! — отвърна боцманът.

После се върна със спокойни крачки в кабината, която му служеше за затвор. На вратата му бяха поставени двама моряци със заповед да следят и най-малките му движения. Свидетелите на тази сцена се оттеглиха възмутени и отчаяни.

Като не успя да сломи упорството на Еъртън, какво оставаше на Гленарван? Разбира се, да изпълни взетото в Идън решение. Да се върне в Европа, като евентуално поднови неуспели-те издирвания по-късно, тъй като засега следите на „Британия“ бяха безвъзвратно изгубени, а документът не се поддаваше на никакво ново тълкование. Още повече че тридесет и седмият паралел не минаваше през други страни. Не оставаше нищо друго, освен „Дънкан“ да се върне.

След като се посъветва с другарите си, Гленарван обсъди с Джон Манглс по-подробно въпроса за връщането. Джон прегледа складовете. Въглища имаха най-много за 15 дни. Тъй че трябваше да се снабдят с гориво от най-близкото пристанище.

Джон предложи на Гленарван да отидат до залива Талкауано, където „Дънкан“ се беше вече продоволствувал, преди да започнат околосветското пътуване. Този път беше прав и минаваше тъкмо по тридесет и седмия паралел. Оттам яхтата, след като се запаси добре, ще тръгне на юг, ще заобиколи нос Хорн и ще се върне в Шотландия по Атлантическия океан.

Планът бе приет и на механика бе дадена заповед да засили парата. След половин час бе взет курс по посока на Талкауано. Морето отговаряше напълно на името си Тих океан. В шест часа вечерта последните планини на Нова Зеландия изчезнаха в топлите мъгли на хоризонта.

Започваше обратният път. Тъжно пътуване за тия смели търсачи, които се връщаха в родината си без Хари Грант. И затова екипажът на яхтата, така щастлив при тръгването, така уверен в успеха на експедицията, сега се връщаше в Европа, победен и обезкуражен. Нито един от тия храбри моряци не се вълнуваше от мисълта, че се прибира у дома си. Напротив, те всички бяха готови още дълго да се борят с морските опасности, за да намерят капитан Грант.

Така след овациите, с които бе посрещнато появяването на Гленарван, настъпи униние. Между пътниците вече нямаше ония весели разговори, които оживяваха по-рано пътуването. Всеки се държеше настрана в самотата на своята кабина и рядко някой от тях се показваше на палубата на „Дънкан“.

Човекът, който обикновено отразяваше преувеличени и добрите, и лошите настроения на кораба, Паганел, който при нужда би измислил дори и надеждата, същият този Паганел сега беше мълчалив и мрачен. Той почти не се показваше. Неговата природна бъбривост, неговата френска живост се бяха превърнали в мълчание и отчаяние. Той дори изглеждаше по-обезсърчен от другарите си. Ако Гленарван споменеше, че ще поднови издирванията, Паганел поклащаше глава като човек, който вече на нищо не се надява и който си е съставил окончателно мнение за съдбата на корабокрушенците от „Британия“. Чувствуваше се, че той ги смята за безвъзвратно загубени.

А на яхтата се намираше един човек, който можеше да даде сведения за тази катастрофа, но той продължаваше да мълчи. Това беше Еъртън. Нямаше никакво съмнение, че този негодник знае, ако не истината за настоящата съдба на капитана, то поне мястото на корабокрушението. Но, разбира се, ако намереха Грант, Грант щеше да бъде свидетел срещу него и затова той настойчиво мълчеше. Този факт беше породил против него голяма злоба особено между моряците, които искаха да се разправят с него.

На няколко пъти Гленарван поднови опитите си да узнае нещо от боцмана. Не помогнаха нито обещанията, нито заплахите. Упорството на Еъртън беше толкова голямо и толкова необяснимо, че майорът почна да мисли, че той не знае нищо. Неговото мнение споделяше впрочем и географът и с това потвърждаваше своите лични схващания за съдбата на Хари Грант.

Но ако Еъртън не знаеше нищо, защо не кажеше, че не знае? Неговото незнание не можеше да му навреди, а мълчанието му увеличаваше мъчнотиите за съставянето на нов план. От обстоятелството, че срещнаха Еъртън в Австралия, можеше ли да се заключи, че и Хари Грант се намира там? Трябваше значи на всяка цена да накарат Еъртън да говори.

Като виждаше неуспеха на мъжа си, леди Елена му поиска разрешение да опита тя да сломи упорството на боцмана. Там където мъжът е претърпял неуспех, може би жената с присъщата й благост би успяла. Не е ли това вечната история от баснята за урагана, който не може да смъкне палтото от гърба на път-ника, докато и най-слабият слънчев лъч го принуждава да се съблече веднага. Гленарван познаваше интелигентността на своята млада жена и й даде пълна свобода на действие.

Този ден, 5 март, Еъртън бе доведен в апартамента на леди Елена. Мери Грант присъствуваше на срещата, защото нейното влияние можеше да бъде голямо, а леди Елена не искаше да пропусне никакъв шанс за успех.

Двете жени останаха насаме с боцмана на „Британия“ цял час, но за резултата от разговора им не се узна нищо. Какво му бяха говорили, какви доводи бяха изтъкнали, за да изтръгнат тайната на каторжника, всичките подробности на тоя разговор останаха неизвестни. Впрочем когато се разделиха с Еъртън, изразът на лицата им свидетелствуваше за неуспех и истинско обезсърчаване.

Затова, когато отведоха боцмана в кабината му, моряците го посрещнаха със страшни закани. Той се задоволи само да вдигне рамене, с което засили още повече яростта на екипажа, та, за да я възпрат, стана нужда дори Джон Манглс и Гленарван да се намесят.

Но леди Елена не се сметна за победена. Реши да се бори докрай с тази безмилостна душа и на другия ден тя самата отиде в кабината на Еъртън, за да избегне сцените, които предизвикваше неговото минаване по палубата.

В продължение на два часа добрата и мила шотландка остана сама лице с лице с главатаря на каторжниците. Гленарван, обзет от нервно вълнение, се разхождаше около кабината, решен ту да използува докрай изгледите за успех, ту да избави жена си от този мъчителен разговор.

Но този път, когато леди Елена се появи, чертите на лицето й изразяваха надежда. Беше ли успяла да изтръгне тайната и да пробуди в сърцето на този негодник последната останала милост?

Мак Набс, който я видя пръв, не можа да въздържи израза на недоверие, изписан по лицето му.

При все това между екипажа веднага се разнесе слух, че най-сетне боцманът е отстъпил пред настоятелните молби на леди Елена. Сякаш през всички премина електрически ток. Моряците се събраха на палубата по-бързо, отколкото ако ги бе повикала на работа свирката на Том Остин.

Междувременно Гленарван се беше втурнал към жена си.

— Проговори ли? — попита той.

— Не — отговори леди Елена, — но отстъпвайки пред молбите ми, Еъртън поиска да ви види.

— Ах, мила Елена, вие успяхте!

— Надявам се, Едуард.

— Дадохте ли му някое обещание, което аз трябва да потвърдя?

— Едно-единствено, драги мой, че ще употребите всичкото си влияние, за да смекчите участта на този нещастник.

— Добре, мила Елена. Нека Еъртън дойде веднага при мене. Леди Елена се прибра в стаята си, придружена от Мери Грант, а боцманът бе отведен в каюткомпанията, където го чакаше лорд Гленарван.

Глава XIXСПОГОДБАТА

Щом боцманът се намери пред лорда, пазачите му се оттеглиха.

— Вие сте искали да ми говорите, Еъртън? — каза Гленарван.

— Да, милорде — отговори боцманът.

— Само на мен ли?

— Да, но мисля, че ако майор Мак Набс и господин Паганел присъствуват на нашия разговор, би било по-добре.

— За кого?

— За мене.

Еъртън говореше спокойно. Гленарван го погледна втренчено. След това нареди да повикат Мак Набс и Паганел, които се отзоваха веднага на поканата му.

— Ние ви слушаме — каза Гленарван, веднага щом двамата му приятели седнаха около масата на каюткомпанията.

В продължение на няколко секунди Еъртън се помъчи да събере мислите си и каза:

— Милорде, обичай е при сключване на договор или спогодба между две страни да има и свидетели. И аз поисках да присъствуват господата Паганел и Мак Набс, защото всъщност идвам да ви предложа една сделка.

Гленарван, който беше свикнал с обноските на Еъртън, дори не сви вежди, макар че сделка между него и този човек му се стори нещо странно.

— Каква е тази сделка! — запита той.

— Ето я — отговори Еъртън. — Вие искате да узнаете от мене някои дребни сведения, които могат да ви бъдат полезни. Аз пък искам да получа от вас известни изгоди, които за мен са ценни. Дай, за да ти дадат, милорде! Съгласен ли сте с това, или не?

— Какви са тия сведения? — запита Паганел.

— Не — намеси се Гленарпан, — по скоро какви са тия изгоди?

Еъртън кимна с глава, с което показа, че разбира мисълта на Гленарван.

— Ето изгодите, които искам от вас — каза той. — Вие все още имате намерение да ме предадете на английските власти, нали?

— Да, Еъртън, и с право.

— Не отричам — отговори спокойно боцманът. — Значи няма да се съгласите да ме пуснете на свобода?

Гленарван се поколеба, преди да отговори на този направо зададен въпрос. От това, което щеше да каже, зависеше може би съдбата на Хари Грант! Но чувството му на дълг към правосъдието надделя и той каза:

— Не, Еъртън, не мога да ви пусна на свобода.

— Аз и не искам това — отговори гордо боцманът.

— Тогава какво искате?

— Нещо средно, милорде, нещо между бесилката, която ме чака, и свободата, която вие не можете да ми дадете.

— И то е?…

— Да ме оставите на някой от необитаваните острови на Тихия океан, като ме снабдите с предмети от първа необходимост. Там аз ще се справя, както мога, и ще се разкая, ако имам време.

Гленарван, който не очакваше такова предложение, погледна приятелите си. Те мълчаха. След като поразмисли няколко секунди, той отговори:

— Еъртън, ако ви обещая това, което ми искате, ще ми кажете ли всичко, което искам да знам?

— Да, милорде. Тоест всичко, което зная за капитан Грант и за „Британия“.

— Цялата истина?

— Цялата.

— Но с какво ми гарантирате това?…

— О, виждам какво ви смущава, милорде. Трябва да се доверите на мен, на думата на един престъпник! Така е! Но какво да се прави? Положението е такова, че няма избор.

— Ще ви вярвам, Еъртън — каза просто Гленарван.

— И добре ще направите, милорде. Впрочем, ако ви излъжа, винаги ще можете да си отмъстите!

— Как?

— Като дойдете и ме вземете пак от острова, от който няма да мога да избягам.

Еъртън имаше отговор на всичко. Сам се справяше със затрудненията, сам даваше против себе си необорими доводи. Явно беше, че иска да сключи „сделката“ неоспоримо добросъвестно. Човек не можеше да прояви по-голямо доверие. И при все това, той намери начин да отиде още по-далече по пътя на своята незаинтересованост.

— Милорде и господа — добави той, — искам да ви докажа, че играя с открити карти. Аз не само нямам намерение да ви измамя, но ще ви дам и друго доказателство за искреността си в тази сделка. Действувам честно, защото самият аз разчитам на вашата добросъвестност.

— Говорете, Еъртън — отговори Гленарван.

— Милорде, вие още не сте дали дума, че приемате предложението ми и при все това без колебание ще ви кажа, че знам много малко за капитан Грант.

— Малко ли! — провикна се Гленарван.

— Да, милорде, сведенията, които мога да ви дам, се отнасят до мен, те засягат само мене и няма да ви помогнат да намерите отново следите, които сте загубили.

По лицата на Гленарван и майора се изписа силно разочарование. Те вярваха, че боцманът знае някоя важна тайна, а той признаваше, че сведенията му ще бъдат почти безполезни. Паганел седеше безучастен.

Но признанието на Еъртън, с което той се предаваше почти без никакви гаранции, трогна слушателите му, особено когато в заключение добави:

— И така вие сте предупреден, милорде: сделката ще бъде по-изгодна за мене, отколкото за вас.

— Няма значение, Еъртън — отговори Гленарван. — Аз приемам предложението ви и ви давам дума, че ще ви сваля на някой от островите в Тихия океан.

— Добре, милорде — отговори боцманът.

Беше ли доволен от това решение този странен човек? Съмнително беше, защото по равнодушното му лице не пролича никакво вълнение. Сякаш преговаряше не за себе си, а за някой друг.

— Готов съм да отговарям — рече той.

— Няма да ви задаваме въпроси — каза Гленарван. — Разкажете ни, каквото знаете, Еъртън, като преди всичко ни кажете кой сте вие.

— Господа — отговори Еъртън, — аз съм наистина Том Еъртън, боцман на „Британия“. Напуснах Глазгоу с кораба на Хари Грант на 12 март 1861 година. В продължение на 14 месеца кръстосвахме заедно Тихия океан и дирехме удобно място за основаване на шотландска колония. Хари Грант беше човек, способен за големи дела, но между нас често възникваха сериозни спорове. Неговият характер не ми допадаше. Аз не мога да се огъвам, а когато Хари Грант взема някакво решение, не е възможна никаква съпротива, милорде. Този човек е с желязна воля както по отношение на себе си, така и към другите. При все това аз се осмелих да се разбунтувам. Опитах да увлека със себе си екипажа и да завладея кораба. Дали бях прав, или не, няма значение. Но Хари Грант не се поколеба и на 8 април 1862 година ме свали на западния бряг на Австралия.

— На Австралия? — каза майорът, като прекъсна разказа на Еъртън. — Следователно вие сте напуснали „Британия“, преди да спре в Калао, откъдето са получени последните сведения за него?

— Да — отговори боцманът, — защото, докато бях на кораба, „Британия“ никога не бе спирал в Калао. И ако в чифлика на Пади О’Мур ви говорих за Калао, то бе, защото узнах тази подробност от вашите разкази.

— Продължавайте, Еъртън — каза Гленарван.

— Бях изоставен на един почти пустинен бряг, но само на двадесет мили от затворническата колония на Пърт, столицата на Западна Австралия. Скитайки по крайбрежието, срещнах група каторжници, които току-що бяха избягали. Присъединих се към тях. Ще ми позволите, милорде, да не разправям живота си през тия две години и половина. Знайте само, че станах главатар на бегълците под името Бен Джойс. През месец септември 1864 година се представих в ирландския чифлик. Бях приет като работник под името Еъртън. Там чаках случай да завладея някой кораб. Това беше главната ми цел. Два месеца по-късно пристигна „Дънкан“. През време на посещението си в чифлика вие разказахте, милорде, цялата история на капитан Грант. Тогава научих онова, което не знаех, за престоя на „Британия“ в Калао, за последните новини от него през юни 1862 година, т.е. два месеца след свалянето ми на брега, за историята с документа, за потъването на кораба някъде по тридесет и седмия паралел и най-сетне сериозните причини, които имахте, да търсите Хари Грант в Австралия. Аз не се поколебах и реших да завладея „Дънкан“, един великолепен кораб, който би надминал и най-бързите кораби от британския флот. Но той се нуждаеше от сериозни поправки и затова го оставих да замине за Мелбърн, а на вас се представих като боцман и ви предложих да ви отведа до мястото на корабокрушението, което фиктивно посочих на източния бряг на Австралия. Така именно поведох вашата експедиция през провинцията Виктория ту следван на разстояние, ту предшествуван от моята шайка каторжници. Моите хора извършиха в Кемдънбридж едно безполезно престъпление, защото, когато „Дънкан“ дойдеше на източния бряг, нямаше да ми убегне, а с тази яхта щях да бъда господар на океана. Така аз ви отведох, без нищо да подозирате, до Сноуи ривър. Конете и воловете един след друг измряха, отровени с гастролобиум. Аз направих така, че колата да затъне в блатата около Сноуи. По мое настояване… Но вие знаете останалото, милорде, и можете да бъдете сигурен, че ако не беше разсеяността на господин Паганел, сега щях да командувам „Дънкан“. Това е моята история, господа… За съжаление откритията ми не могат да ви насочат по следите на Хари Грант и както виждате, вие сключихте с мен една лоша сделка.

Боцманът млъкна, скръсти по навик ръце и зачака. Гленарван и другарите му мълчаха. Те чувствуваха, че странният престъпник беше казал самата истина. Завладяването на „Дънкан“ не бе успяло по независещи от него причини. Съучастниците му действително бяха идвали на брега на Туфолд бей, както доказваше намерената от Гленарван каторжническа рубашка. Там, верни на заповедите на главатаря си, те бяха чакали яхтата и най-сетне, когато им омръзнало да чакат, сигурно се бяха отдали отново на занаята си да грабят и опожаряват селищата на Нов Южен Уелс. Майорът пръв поднови разпита, за да уточни някои дати, отнасящи се до „Британия“.

— И така — запита той боцмана, — вие сте бил свален на западния бряг на Австралия на 8 април 1862 година?

— Точно така — отговори Еъртън.

— А знаехте ли тогава какви бяха плановете на Хари Грант?

— Много смътно.

— Все пак говорете, Еъртън — каза Гленарван. — И най-малкото указание може да ни насочи по следите му.

— Ето какво мога да ви кажа, милорде — отговори боцманът. — Капитан Грант имаше намерение да посети Нова Зеландия. Тази част от програмата му обаче не бе изпълнена, докато аз бях на кораба. Тъй че не е изключено, след като е напуснала Калао, „Британия“ да е отишла да проучи Нова Зеландия. Това съвпада с датата на крушението на тримачтовия кораб, посочена в документа — 27 юни 1862 година.

— Ясно — каза Паганел.

— Но нищо от запазените в документа остатъци от думи не може да се отнася до Нова Зеландия — рече Гленарван.

— На това аз не мога да отговоря — каза боцманът.

— Добре, Еъртън! — каза Гленарван. — Вие удържахте думата си, аз също ще удържа моята. Ще обсъдим на кой тихоокеански остров да ви свалим.

— О, това ми е безразлично, милорде — отговори Еъртън.

— Върнете се в кабината си — каза Гленарван — и чакайте нашето решение.

Боцманът се оттегли под охраната на двама моряци.

— Този престъпник би могъл да бъде човек — каза майорът.

— Да — отговори Гленарван. — Той има силен характер и е умен! Жалко, че с тия си способности е тръгнал по кривия път.

— А Хари Грант?

— Боя се, че е загубен завинаги! Бедните деца! Кой би могъл да каже къде е баща им?

— Аз! — отговори Паганел. — Да, аз!

За отбелязване беше, че географът, обикновено толкова слад-кодумен и нетърпелив, бе мълчал почти през целия разпит на Еъртън. Той слушаше безмълвно. Но последната дума, която произнесе, струваше повече от всички други и накара Гленарван да подскочи.

— Вие, Паганел — възкликна той. — Вие знаете къде е капитан Грант?

— Да, доколкото може да се знае — отговори географът.

— А откъде?

— Все от същия тоя документ.

— А! — обади се майорът с тон на истинско недоверие.

— Най-напред ме изслушайте, Мак Набс — каза Паганел, — а след това вдигайте рамене. Не казах нищо досега, защото нямаше да ми повярвате. А беше и безполезно. И ако се решавам да говоря сега, то е, защото думите на Еъртън потвърждават моето мнение.

— Значи Нова Зеландия? — попита Гленарван.

— Слушайте и съдете — отговори Паганел, — не без причина или по-право не без „известна причина“ аз извърших грешката, която ни спаси. В момента когато пишех това писмо под диктовката на Гленарван, думата „Зеландия“ се въртеше постоянно в главата ми. Причината беше следната: вие си спомняте, че бяхме в колата. Мак Набс току-що беше разказал на леди Елена историята с каторжниците. Той й беше дал броя от „Австралийски и Новозеландски вестник“, който описваше катастрофата при Кемдънбридж. В момента когато пишех, вестникът лежеше на пода и беше сгънат така, че от заглавието му се виждаха само две срички. Тия две срички бяха „aland“. Какво просветление озари мозъка ми! „Aland“ беше тъкмо дума от английския документ, дума, която превеждахме дотогава „на земята“, а която всъщност беше окончанието на собственото име Zeland — Зеландия.

— Хм! — възкликна Гленарван.

— Да — продължи Паганел с дълбоко убеждение, — това тълкование не ми беше дошло на ума и знаете ли защо? Защото, естествено, аз проучвах френския документ, по-пълен от другите, но в който липсва тази важна дума.

— Охо! — каза майорът. — Вие имате прекалено въображение, Паганел, и лесно забравяте предишните си тълкования.

— Говорете, майоре, аз съм готов да ви отговоря.

— Тогава какво става с думата „austra“? — запита майорът.

— Каквото и по-рано. Тя означава само „южни“ страни.

— Добре! Ами сричките „indi“, които отначало бяха корен на думата „indiens“ — „индианци“, а после корен на „indigenes“ — „туземци“?

— Е, добре — отвърна Паганел, — за трети и последен път те ще бъдат първите две срички от думата „indigence“, т.е. „окаяно състояние“.

— A „contin“? — извика Мак Набс. — Още ли означава континент?

— Не, защото Нова Зеландия е само остров.

— Тогава?… — запита Гленарван.

— Драги лорде — отговори Паганел, — ще ви преведа документа според моето трето тълкование и вие ще съдите. Трябва обаче да направя две забележки: 1) по възможност забравете предишните тълкования и се освободете от всяко предубеждение и 2) някои пасажи ще ви се сторят „пресилени“, а възможно е да ги превеждам и неточно, но те нямат никакво значение като например думата „агония“, която ме смущава, но която не мога да обясня другояче. Впрочем за основа на моите тълкования служи френският документ, а недейте забравя, че той е писан от англичанин, на когото особеностите на френски език може би не са били познати. След този предговор започвам.

И Паганел, като произнасяше бавно всяка сричка, прочете следното:

„H a 27 юни 1862 година тримачтовият кораб «Британия» от Глазгоу претърпя крушение след дълга агония в южните морета край бреговете на Нова Зеландия (по английски Zealand). Двама моряци и капитан Грант успяха да стигнат брега. Там, непрекъснато в окаяно състояние, те хвърлиха този документ при… дължина и 37° 11′ ширина. Елате им на помощ, иначе те са загубени.“

Паганел спря. Тълкуването му беше приемливо. Но тъкмо защото то беше толкова правдоподобно, колкото и предишните, можеше да бъде и погрешно. По тази причина Гленарван и майорът дори не мислеха да го оспорват. При все това понеже следи от „Британия“ не бяха намерени нито по бреговете на Патагония, нито по бреговете на Австралия, в точките, където тия земи се пресичат от тридесет и седмия паралел, шансовете бяха в полза на Нова Зеландия. Тази забележка на Паганел направи силно впечатление на приятелите му.

— Сега, Паганел — каза Гленарван, — ще ми кажете ли защо от близо два месеца пазехте в тайна това тълкование?

— Защото не исках и този път да ви давам напразни надежди. Освен това отивахме към Окленд, към мястото, лежащо на ширината, посочена в документа.

— А защо не казахте нищо и тогава, когато бяхме отклонени от този път?

— Защото, колкото и вярно да е това тълкование, то не може да помогне за спасяването на капитана. Дори ако допуснем, че капитан Хари Грант е бил изхвърлен в Нова Зеландия, щом са изтекли две години, без да даде знак за живот, значи, че е загинал при корабокрушението или е станал жертва на новозеландците.

— Следователно мислите, че?… — запита Гленарван.

— Че може би ще намерим някои остатъци от корабокрушението, но че самите корабокрушенци от „Британия“ са безвъзвратно загубени!

— Мълчание върху всичко това, приятели! — каза Гленарван. — И оставете на мен да избера момента, когато да съобщя тази скръбна новина на децата на капитан Грант.

Глава XXВИК В НОЩТА

Екипажът скоро узна, че тайнствената съдба на капитан Грант е била изяснена от разкритията на Еъртън. Всички на яхтата бяха много обезкуражени, защото бяха разчитали на боцмана, а боцманът не знаеше нищо, което би могло да насочи „Дънкан“ по следите на „Британия“.

Посоката на яхтата бе запазена. Оставаше само да изберат острова, на който да свалят Еъртън.

Паганел и Джон Манглс се справиха с корабните карти. Тъкмо по тридесет и седмия паралел се намираше един уединен остров, познат под името Мария-Терезия. Той представлява една скала, загубена сред Тихия океан, и отстои на три хиляди и петстотин мили от американския бряг и на хиляда и петстотин от Нова Зеландия. На север най-близките до него земи образуват архипелага Помоту, под френски протекторат. На юг никаква земя чак до вечните ледове на Южния полюс. Никой кораб не идва до този самотен остров и никога до него не достигат новини от света. Единствено буревестниците се отбиват на него, за да си починат от дългия полет. Много карти дори не отбелязват тази скала, в която се разбиват вълните на Тихия океан.

Ако някъде на земята действително съществува пълно усамотение, то е на този остров, захвърлен далеч от всички човешки пътища. Решението беше съобщено на Еъртън, който прие да живее там, далеч от себеподобните си, и „Дънкан“ взе курс към Мария-Терезия.

В този момент местонахождението на кораба бе такова, че ако се прокараше една съвсем права линия, тя би минала през острова, залива Талкауано и дължината на „Дънкан“.

След два дни, в два часа, дежурният моряк съобщи, че вижда земя на хоризонта. Това беше Мария-Терезия, нисък и продълговат остров, който едва се подаваше над вълните и приличаше на огромен кит. Тридесет мили го отделяха още от яхтата, която пореше вълните със скорост шестнадесет мили в час.

Малко по малко профилът на острова се очерта на хоризонта. Слънцето, което клонеше на запад, изрязваше върху светлия си фон неговия странен силует. Тук-там се издигаха няколко ниски върхове, озарени от лъчите на дневното светило. В пет часа на Джон Манглс се стори, че над острова се издига лек дим.

— Това да не е вулкан? — запита той Паганел, който с насочен далекоглед разглеждаше тази нова земя.

— Не знам какво да мисля — отговори географът. — Мария-Терезия е по-малко познат остров, но няма да се учудя, ако е образуван от някое подводно повдигане и следователно има вулканичен произход.

— Но ако е създаден от изригване — каза Гленарван, — няма ли опасност да изчезне от изригване?

— Това е малко вероятно — отговори Паганел. — Неговото съществуване от много столетия е вече една гаранция. А остров Джулия, който се бе появил в Средиземно море, остана кратко време над вълните и само няколко месеца след появяването си съвсем изчезна.

— Добре — каза Гленарван. — А мислиш ли, Джон, че ще успеем да стигнем до него преди настъпването на нощта?

— Не, ваша светлост. Не мога да излагам „Дънкан“ на опасност в тъмнината покрай брегове, които не познавам. Ще се движим бавно, с намален ход, и утре на разсъмване ще изпратим лодка на брега.

В осем часа вечерта Мария-Терезия, макар че отстоеше на не повече от пет мили, се виждаше само като едва забележима продълговата сянка. „Дънкан“ продължаваше да се доближава.

В девет часа се появи доста силна светлина. В тъмнината блесна огън. Той беше неподвижен и продължаваше да свети.

— Ето нещо, което ще потвърди, че там има вулкан — каза Паганел, като наблюдаваше внимателно огъня.

— Но на такова разстояние — отговори Джон Манглс — би трябвало да чуем и грохота, който винаги придружава изригванията, а източният вятър не носи до нас никакъв шум.

— Наистина — каза Паганел — този вулкан свети, но мълчи. Освен това светлината му сякаш се прекъсва на отмерени интервали като светлината на фар.

— Имате право — забеляза Джон Манглс, — при все че на този бряг няма фарове. А! — извика той. — Ето и друг огън! Този път на самия бряг! Гледайте: движи се! Мени си мястото!

Джон не се лъжеше. Беше се появил и друг огън, който от време на време сякаш изгасваше и веднага пламваше отново.

— Значи островът е обитаван? — каза Гленарван.

— От диваци, разбира се — отговори Паганел.

— Но в такъв случай не можем да оставим там боцмана.

— Не — отговори майорът, — това значи да направим лош подарък дори и на диваците.

— Ще потърсим някой друг пустинен остров — каза Гленарван, който не можа да сдържи усмивката си при „деликатността“ на Мак Набс. — Аз обещах на Еъртън да му спася живота и искам да удържа на думата си.

— Във всеки случай трябва да бъдем внимателни — добави Паганел. — Новозеландците имат варварския навик да мамят корабите с подвижни огньове, както някога жителите на Корнуелските острови. А не е изключено и туземците от Мария-Терезия да познават този способ.

— Дръж на четвърт миля от брега! — извика Джон на кормчията. — Утре на разсъмване ще разберем каква е работата.

В единадесет часа пътниците и Джон Манглс се прибраха в кабините си. На носа на яхтата се разхождаше по палубата дежурният моряк. На кърмата се намираше само морякът кормчия.

В този момент Мери Грант и Робърт се изкачиха на задния дек.

Двете деца на капитана, облакътени на перилата, гледаха тъжно фосфоресциращото море и светещата диря на „Дънкан“. Мери мислеше за бъдещето на Робърт, Робърт за бъдещето на сестра си. И двамата се измъчваха за баща си. Беше ли още жив този обожаван баща? Трябваше ли да се простят с мисълта да го намерят? О, не! Какъв ще бъде животът без него? Какво ще стане с тях без него? Каква щеше да бъде досегашната им съдба, ако не бяха лорд Гленарван и леди Елена? Момчето, възмъжало от неволите, отгатваше мислите, които вълнуваха сестра му. То хвана ръката на Мери.

— Мери — каза й то, — не трябва никога да се отчайваме. Спомни си какво ни учеше татко: „Най-главното е да не падаме духом!“ — казваше той. — Да бъдем мъжествени и упорити като него! С това той преодоляваше всичко. Досега ти работеше за мен, сестро. Отсега аз ще работя за тебе.

— Мили Робърт! — отговори девойката.

— Трябва да ти съобщя нещо — продължи Робърт, — но няма да се сърдиш, нали, Мери?

— Защо да се сърдя, мое дете?

— И ще ми позволиш?

— Какво искаш да кажеш? — запита Мери разтревожена.

— Мила сестро, аз ще стана моряк…

— И ще ме напуснеш! — възкликна девойката, като стисна ръката на братчето си.

— Да, сестро! Ще стана моряк като баща си, моряк като капитан Джон! Мери, скъпа Мери, капитан Джон не е загубил надежда! Имай доверие като мен в неговата преданост! Той ми обеща да направи от мене добър, прочут моряк, а дотогава ще търсим заедно баща ни! Кажи, че си съгласна, сестро! Това, което баща ни би направил за нас, наш дълг е или поне мой да го направя за него! Моят живот има една цел, на която ще посветя цялото си съществование: да търся, непрекъснато да търся този, който никога не би изоставил ни мене, ни тебе! Мила Мери, колко добър беше нашият баща!

— И толкова благороден, толкова великодушен! — добави Мери. — А знаеш ли, Робърт, че той бе вече една от знаменитостите на нашата страна и че щеше да бъде един от нейните велики хора, ако съдбата не го бе спряла в неговия възход.

— Да, зная! — каза Робърт.

Мери Грант притисна Робърт до сърцето си. Момчето почувствува, че сълзите й текат по челото му.

— Мери! Мери! — възкликна то. — Каквото и да казват нашите приятели, аз вярвам и винаги ще вярвам! Човек като баща ми не умира, преди да е изпълнил задачата си!

Мери Грант не можа да отговори. Сълзите я задушаваха. Хиляди чувства бушуваха в душата й при мисълта, че ще бъдат предприети нови опити за издирването на Хари Грант и че предаността на младия капитан е безпределна.

— А господин Джон още ли се надява? — попита тя.

— Да — отговори Робърт. — Той е наш брат, който никога няма да ни напусне. Та нали аз ще стана моряк, мила сестро, за да търся баща си заедно с него! Съгласна ли си?

— Дали съм съгласна? Но да се разделим… — промълви младото момиче.

— Ти няма да бъдеш сама, Мери. Знам това! Моят приятел Джон ми го каза. Госпожа Елена няма да ти позволи да я напуснеш. Ти си жена, ти можеш и трябва да приемеш нейните добрини. Да откажеш — би било неблагодарност! Но един мъж — татко ми го е казвал много пъти, — един мъж трябва сам да изкове съдбата си.

— А какво ще стане с нашата скъпа къща в Дънди, пълна с толкова спомени?

— Ще я запазим, мила сестричке! Всичко е уредено, и то добре уредено от нашия приятел Джон и лорд Гленарван. Лордът ще те задържи в замъка Малкъм като своя дъщеря! Той казал това на моя приятел Джон, а моят приятел Джон го каза на мене! Там ти ще бъдеш като у дома си и ще има с кого да говориш за нашия татко, докато един ден Джон и аз ти го доведем! Ах, колко хубав ще бъде този ден! — възкликна Робърт и лицето му засия от възторг.

— Братчето ми, дете мое! — отговори Мери. — Колко щастлив би бил нашият баща, ако можеше да те чуе! Колко много приличаш на нашия любим баща, мили Робърт. Когато станеш мъж, ти ще бъдеш също като него!

— Чул те господ, Мери — каза Робърт, като се изчерви от синовна гордост.

— А как ще се отплатим на лорд и леди Гленарван? — попита Мери Грант.

— О, това няма да е мъчно! — възкликна Робърт с младежка увереност. — Ще ги обичаме, ще ги почитаме, ще им казваме това, ще ги целуваме силно и един ден при пръв случай ще се жертвуваме за тях.

— Напротив, трябва да живеем за тях! — каза девойката и покри с целувки челото на брат си. — Това повече ще им хареса, а и на мене също!

И отдадени на мечти, двете деца на капитана се загледаха едно в друго сред тъмнината на нощта. Но мислено те продължаваха разговора, продължаваха да си задават въпроси и да си отговарят. Спокойното море се люлееше на дълги къдри, а витлото чертаеше в мрака светла диря.

Тогава се случи нещо странно, нещо свръхестествено. Изведнъж и едновременно братът и сестрата изпитаха една и съща халюцинация: стори им се, че от дълбините на вълните, ту тъмни, ту блестящи, до тях достигна дълбок, печален глас, който ги накара да изтръпнат.

— Помощ! Помощ! — викаше този глас.

— Мери — каза Робърт, — чуваш ли? Чуваш ли?

И като се наведоха над перилата, двамата започнаха да се вслушват и да се взират в нощта. Но не видяха нищо, само безкрайния мрак, който се разстилаше пред тях.

— Робърт — каза Мери, бледна от вълнение, — стори ми се… Да, стори ми се, като на тебе… Ние сме трескави и двамата, мили Робърт!…

Но повикът се чу отново и този път илюзията беше толкова пълна, че от сърцата и на двамата се изтръгна едновременно един и същ вик:

— Татко! Татко!

Мери не можа да издържи. Разбита от вълнение, тя падна безчувствена в ръцете на Робърт.

— Помощ! — извика Робърт. — Сестра ми! Баща ми! Помощ!

Морякът от кърмата се втурна да вдигне девойката. Дежурните моряци притичаха, а след тях и разбудените Джон Манглс, леди Елена и Гленарван.

— Сестра ми умира, а баща ми е там! — викаше Робърт, като сочеше вълните. От думите му не можеше нищо да се разбере.

— Да, да! — повтаряше той. — Баща ми е там! Аз чух гласа на баща си! Чу го и Мери!

В този момент Мери Грант, дошла на себе си, забъркана, викаше като безумна:

— Баща ми! Баща ми е там!

Нещастното момиче се изправи и като се наведе над перилата, искаше да се хвърли в морето.

— Милорде! Госпожа Елена! — повтаряше тя с умолително събрани ръце. — Уверявам ви, че баща ми е там! Уверявам ви, че чух как гласът му излиза от вълните като жалостен стон, като последно сбогуване!

Бедната девойка бе отново обзета от гърчения. Тя буйстваше й трябваше да я отнесат в кабината. Леди Елена тръгна след нея, за да й помогне. А Робърт повтаряше непрестанно:

— Баща ми! Баща ми е там! Сигурен съм, милорде! Свидетелите на тази мъчителна сцена разбраха, че децата на капитана са станали жертва на халюцинация. Но как да ги убедят, когато те така силно вярваха?

Гленарван се опита да стори това. Той взе Робърт за ръка и му каза:

— Ти чу ли гласа на баща си, мило дете?

— Да, милорде. Там, сред вълните! Той викаше: „Помощ! Помощ!“

— И ти позна гласа му?

— Дали съм познал гласа му, милорде? О, да! Кълна се в това. Чу го и сестра ми, позна го и тя! Възможно ли е да сме се излъгали и двамата? Милорде, да се притечем на помощ на баща ни! Лодка! Лодка!

Гленарван видя, че няма да разубеди нещастното дете. При все това направи последен опит и повика моряка от кърмата.

— Хокинз — запита той, — вие бяхте ли на кормилото, когато прилоша на мис Мери?

— Да, ваша светлост — отговори Хокинз.

— И нищо ли не видяхте, нищо ли не чухте?

— Нищо.

— Виждаш ли, Робърт.

— Ако това беше бащата на Хокинз — отговори с несъкрушима енергия детето, — Хокинз нямаше да каже, че нищо не е чул. Това беше баща ми, милорде! Баща ми, баща ми!…

Гласът на Робърт заглъхна в ридания. Бледен и безмълвен и той загуби съзнание. Гленарван нареди да го отнесат в леглото му и там, разбито от вълнение, детето потъна в дълбок унес.

— Бедните сирачета! — каза Джон Манглс. — Какви жестоки изпитания трябваше да преживеят!

— Да — отговори Гленарван, — дълбоката скръб е предизвикала и у двамата същата халюцинация.

— И у двамата? — промълви Паганел. — Странно! Науката не допуска това.

После и той се наведе над морето и като направи знак на другите да мълчат, започна да се ослушва.

Навсякъде цареше дълбока тишина. Паганел се провикна със силен глас. Но никой не му отговори.

— Чудно! Много чудно — повтаряше географът, докато се прибираше в кабината си. — Голямата близост на мисли и скръб не е достатъчна да обясни подобно явление!

На другия ден, 8 март, в пет часа сутринта, още с разсъмването всички пътници, заедно с тях Робърт и Мери, които нищо не можеше да задържи, се събраха на палубата на „Дънкан“. Всеки искаше да разгледа земята, която предната вечер едва бяха видели.

Биноклите жадно се насочваха към по-главните точки на острова. Яхтата се движеше край брега на разстояние една миля. С око можеха да се видят и най-малките подробности. Изведнъж се чу гласът на Робърт. Детето твърдеше, че видяло двама души, които тичали и ръкомахали, а в това време трети размахвал знаме.

— Английското знаме! — извика Джон Манглс, който бе насочил далекогледа си.

— Вярно! — възкликна Паганел, като се извърна живо към Робърт.

— Милорде — каза Робърт, треперещ от вълнение, — милорде, ако не искате да отида до брега с плуване, наредете да спуснат лодка в морето. О, милорде, на колене ви се моля да стигна пръв на брега.

На яхтата никой не смееше да говори. Какво? На това островче, лежащо на тридесет и седмия паралел, трима корабокрушенци, трима англичани? Всеки си спомни снощната случка и сега всеки мислеше за гласа, който Робърт и Мери бяха чули в нощта. Децата се бяха излъгали може би само в едно: бяха чули глас, но можеше ли тоя глас да бъде гласът на баща им? Уви, не! Хиляди пъти не! И всеки при мисълта за голямото разочарование, което ги чакаше, трепереше, че това ново изпитание няма да бъде по силите им! Но как да ги спреш? Лорд Гленарван нямаше тази смелост.

Само след минута лодката беше вече спусната. Двете деца на капитана, Гленарван, Джон Манглс и Паганел се втурнаха в нея и тя се понесе бързо под натиска на шестимата моряци, които гребяха бясно.

На двайсет метра от брега Мери нададе сърцераздирателен вик:

— Баща ми!

На брега, между други двама мъже, бе застанал снажен, силен мъж, чието лице, едновременно смело и кротко, представляваше изразително съчетание от чертите на Мери и Робърт Грант. Това беше наистина човекът, когото двете деца бяха толкова често описвали. Сърцето им не ги беше измамило: това беше техният баща, това беше капитан Грант.

Капитанът чу гласа на Мери, разтвори ръце и падна върху пясъка като поразен от гръм.

Глава XXIОСТРОВ ТАБОР

От радост не се умира. Бащата и децата дойдоха на себе си още преди да стигнат до яхтата. Как да се опише тази сцена? Думи не биха стигнали! Целият екипаж плачеше, като гледаше тия три същества, слети в мълчалива прегръдка. Като се изкачи на палубата, Хари Грант падна на колене.

След това се обърна към леди Елена, към лорд Гленарван и другарите му и им благодари с разбит от вълнение глас. През време на краткия път от островчето до яхтата децата му бяха описали с няколко думи цялата история на „Дънкан“.

Колко много беше задължен той към тази благородна жена и нейните другари! Всички те от лорд Гленарван до последния моряк не бяха ли се борили и страдали за него! Хари Грант изрази бликащите от сърцето му благодарствени чувства с толкова простота и благородство, мъжественото му лице беше озарено от такова чисто и трогателно вълнение, че целият екипаж се почувствува превъзнаграден за изживените изпитания. Дори очите на невъзмутимия майор бяха овлажнени от сълзи, които той не можеше да сдържи. А достойният Паганел плачеше като дете, което и не мисли да скрива сълзите си.

Хари Грант не сваляше поглед от дъщеря си. Намираше я хубава, очарователна! Непрестанно й казваше това, като призоваваше за свидетелка леди Елена, сякаш за да се убеди, че бащиното му чувство не го заблуждава. После се обърна към сина си.

— Колко си пораснал! Станал си цял мъж! — каза му с възхищение.

И той обсипваше тия две толкова скъпи същества с хиляди целувки, които бе натрупал в сърцето си в продължение на двете години, откакто не беше ги виждал.

Робърт му представи последователно всичките си приятели, като намери за всеки поотделно различни думи, макар че за всички трябваше да каже едно и също нещо: че са били извънредно мили с двете сирачета. Когато дойде ред на Джон Манглс, капитанът се изчерви като младо момиче и докато отговаряше на бащата на Мери, гласът му трепереше.

Леди Елена разказа на капитана за тяхното пътешествие и от думите й той разбра, че може да се гордее със своя син и със своята дъщеря.

Хари Грант научи за подвизите на младия герой, научи как детето бе вече изплатило на лорд Гленарван част от бащиното си задължение. След това на свой ред Джон Манглс заговори за Мери с такъв възторг, че Хари Грант, който вече знаеше от няколкото думи на леди Елена за чувствата на младите хора, постави ръката на дъщеря си в мъжествената ръка на младия капитан и като се обърна към лорд и леди Гленарван, каза:

— Милорде, и вие, госпожо, да благословим нашите деца! Когато всичко бе казано и повторено хиляди пъти, Гленарван разказа на Хари Грант за Еъртън. Грант потвърди признанията на боцмана за свалянето му на австралийския бряг.

— Той е умен и смел човек — добави той, — но страстите са го увлекли по пътя на злото. Дано чрез размисъл и разкаяние се върне в правия път.

Но преди Еъртън да бъде откаран на остров Табор, Хари Грант пожела да покаже на новите си приятели своята скала. Той ги покани да посетят дървената му къща и да почетат софрата на тихоокеанския Робинзон.

Гленарван и другарите му приеха с удоволствие. Робърт и Мери Грант горяха от желание да видят самотните места, където баща им толкова бе плакал за тях.

Приготвиха лодка и скоро бащата, двете деца, лорд и леди Гленарван, майорът, Джон Манглс и Паганел слязоха на брега на острова.

Няколко часа бяха достатъчни, за да обходят владенията на Хари Грант. Всъщност това островче беше връх на подводна планина, плато с множество базалтови скали и вулканични остатъци. В геологическите ери под влиянието на подземния огън тази планина бе изникнала постепенно от дълбините на Тихия океан. В течение на вековете вулканът се бе превърнал в обикновена планина, а затрупаният кратер — в островче, което стърчеше над водната шир. След време се образувал плодороден пласт почва и в тази нова земя се появила растителност. Случайно минаващи китоловци свалили на брега домашни животни — кози и свине, които се размножили и подивели. Така на това островче, загубено сред Тихия океан, се появили представители на трите царства на природата. А когато корабокрушенците от „Британия“ били захвърлени на него и човешка ръка се заела да направлява усилията на природата, за две години и половина Хари Грант и двамата му моряци преобразили острова. Няколко акра земя, разработени грижливо, произвеждали великолепни зеленчуци.

Посетителите стигнаха до къщичката, засенена от зелени смолисти дървета. Пред нейните прозорци се разстилаше великолепното море, блеснало под лъчите на слънцето. Хари Грант нареди да сложат масата под сянката на красивите дървета и всички насядаха около нея. Обедът, който беше прост и достоен за пастирите на Аркадия, се състоеше от ярешко бутче, хляб от нарду, няколко чаши мляко, две-три стъбла от дива цикория и прясна студена вода.

Паганел беше възхитен. В главата му нахлуха старите му робинзоновски мечти.

— Няма да е за оплакване този негодник Еъртън! — възкликна той с възторг. — Та това островче е същински рай!

— Да — отговори Хари Грант, — рай за трима нещастни корабокрушенци! Но аз съжалявам, че Мария-Терезия не е голям, плодороден остров, с река вместо ручей и с пристанище вместо малко заливче, в което се разбиват вълните.

— А защо, капитане? — запита Гленарван.

— Защото щях да основа колония в Тихия океан, която искам да подаря на Шотландия.

— О, капитан Грант — каза Гленарван, — значи не сте изоставили идеята си, която ви направи толкова популярен в нашата родина?

— Не, милорде. Нашите бедни братя от древна Каледония, всички, които страдат, трябва да имат една нова земя, на която да се спасят от мизерията! Нашата скъпа родина трябва да притежава в тия морета една своя колония, изключително своя, където да намери независимостта и благосъстоянието, които й липсват в Европа!

— О, много добре казано, капитан Грант! — отговори леди Елена. — Прекрасен проект, достоен за едно благородно сърце! А това островче?…

— Не, госпожо, то е само скала, която може да храни най-много неколцина колониста, а на нас ни трябва обширна земя с неначенати богатства.

— Добре, капитане — възкликна Гленарван, — бъдещето е наше и тази земя ще я търсим заедно!

Ръцете на Хари Грант и на Гленарван се сляха в едно топло ръкостискане, сякаш за да потвърдят това обещание.

След това всички пожелаха да чуят тук, на самия остров, в тази скромна къщичка историята на корабокрушенците от „Британия“ през тия две дълги години далеч от света. Хари Грант побърза да задоволи любопитството на своите нови приятели.

— Моята история — каза той — е историята на всички робин-зоновци, изхвърлени на някой остров и разбрали, че трябва да разчитат само на себе си и да се борят със стихиите, за да запазят живота си.

Това се случи през нощта на 26 срещу 27 юни 1862 година. „Британия“, напълно повредена от шестдневна буря, се разби в скалите на Мария-Терезия. Морето беше бурно, спасението невъзможно и целият ми нещастен екипаж загина. Само аз и двама от моряците ми, Боб Лиърс и Джо Бел, успяхме да стигнем след двадесетина несполучливи опита до брега.

Земята, която ни приюти беше малък пустинен остров, широк две и дълъг пет мили. Във вътрешността имаше тридесетина дървета, няколко полянки и един студен извор, който за щастие никога не пресъхва. Сам с двамата моряци в този кът на света, аз не се отчаях и реших да се боря. Боб и Джо, моите смели другари по съдба, моите приятели ми помагаха енергично.

Започнахме, подобно на идеалния Робинзон от Даниел Дефо, нашия образец, да събираме останките от кораба, сечивата, малко барут, оръжия и един чувал ценни семена. Първите дни бяха много тежки, но скоро ловът и риболовът ни осигуриха храна, тъй като диви кози изобилствуваха във вътрешността на острова, а край брега имаше много морски животни. Малко по малко животът ни се уреди.

Благодарение на инструментите си, които успях да спася при корабокрушението, аз направих точни измерения за местоположението на острова. Той се намираше извън пътя на корабите и ние можехме да бъдем спасени само по някаква голяма случайност. Мислейки постоянно за тия, които ми бяха скъпи и които не се надявах да видя вече, аз приех смело това изпитание.

Почнахме да работим здраво. Скоро засадихме няколко акра земя със семената от „Британия“. Картофите, цикорията и киселецът засилиха обикновената ни храна. След това развъдихме и други зеленчуци. Хванахме и няколко козлета, които опитомихме лесно. Имахме мляко, масло. Нардуто, което растеше в пресъхналите ручеи, ни послужи като доста хранителен хляб. Така материалната страна на живота престана да ни създава грижи.

С отломките на „Британия“ си построихме дървена къща. Покрихме я с добре намазани с катран платна и под този здрав покрив сезонът на дъждовете премина благополучно. Там бяха разисквани много планове, лелеяни много мечти, от които най-красивата се осъществи!

Отначало мислех да се впуснем в морето с лодка, построена от остатъци на кораба, но най-близката земя, островите на архипелага Помоту — беше на хиляда и петстотин мили от нас. Никоя лодка не би могла да издържи такъв дълъг път. Отказах се от това намерение и зачаках спасението си само от щастливия случай.

Ах, мили деца, колко пъти, застанали на върховете на крайбрежните скали, ние се взирахме в далечината, за да видим кораб! През всичкото време на нашето заточение на хоризонта се показаха само две или три платноходки, но изчезнаха веднага! Така изтекоха две години и половина. Не се надявахме вече, но не се и отчайвахме.

И най-сетне вчера, когато се бях изкачил на най-високия връх на острова, изведнъж забелязах слаб дим на запад. Той се увеличаваше. Скоро се показа и корабът, който сякаш се насочваше към нас. Но нямаше ли и той да отмине този остров, гдето не можеше да спре?

Ах, какъв тревожен ден! И как сърцето ми не се пръсна! Другарите ми запалиха огън върху един от върховете на Мария-Терезия. Настъпи и нощта, но яхтата не даде никакъв знак, че е забелязала нашия огън! А спасението беше само в нея! Нима щяхме да видим как и тя изчезва?

Нямаше време за колебание! Тъмнината се сгъстяваше. През нощта корабът можеше да заобиколи острова. Хвърлих се в морето и заплувах. Надеждата утрояваше силите ми. Порех вълните с нечовешка мощ. Наближих яхтата и бях само на шестдесет метра от нея, когато тя зави!

Тогава нададох отчаяните викове, които само децата ми са чули и които съвсем не са били илюзия.

След това се върнах на брега, разбит от умора и вълнение. Двамата моряци ме прибраха полумъртъв. Тази нощ, последната нощ, прекарана на острова, беше ужасна: мислехме, че сме изоставени завинаги. Но на разсъмване забелязах, че яхтата криволичи с намален ход. После спуснахте лодка… Бяхме спасени! И какво велико щастие! В тая лодка бяха и децата ми, моите скъпи деца, и протягаха ръце към мен!

Разказът на Хари Грант завърши всред целувките и ласките на Мери и Робърт. И едва тогава капитанът научи, че дължи спасението си на документа, който той бе поставил в една бутилка и поверил на капризите на вълните и който бе станал почти неразбираем.

Но за какво мислеше Паганел през време на разказа на капитан Грант. Достойният географ за хиляден път прехвърляше в главата си думите на документа! Премисляше трите последователни тълкования. И трите излязоха неверни! Та как беше означен остров Мария-Терезия в тия парчета хартия, проядени от водата?

Паганел не устоя и хвана ръката на Хари Грант.

— Капитане — възкликна той, — кажете ми най-сетне какво съдържаше вашият неразбираем документ.

Тая молба на географа възбуди любопитството на всички, защото най-сетне щяха да узнаят търсената от девет месеца загадка.

— Помните ли точния текст на документа, капитане? — продължи Паганел.

— Разбира се — отговори Хари Грант. — Не е имало ден, в който да не съм си припомнял думите, на които възлагах единствена надежда.

— А кои са те, капитане? — попита Гленарван. — Говорете, защото самолюбието ни е силно засегнато.

— Готов съм да задоволя любопитството ви — отговори Хари Грант, — но вие знаете, че за да увелича шансовете за успех, бях сложил в бутилката три документа, написани на три езика. Кой от тях искате да знаете?

— Нима не са еднакви? — възкликна Паганел.

— Разликата е в едно име.

— Цитирайте ни тогава френския документ — каза Гленарван. — Той е най-малко пострадал от морската вода и нашите тълкования се основаваха главно на него.

— Милорде, ето го дума по дума — отговори Хари Грант. „На 27 юни 1862 година тримачтовият кораб «Британия» от Глазгоу потъна на хиляда и петстотин мили от Патагония, в южното полукълбо. Изхвърлени на брега, двамата моряци и капитан Грант се намират на остров Табор.“

— Какво?! — възкликна Паганел.

— „Там — продължи Хари Грант, — намирайки се непрекъснато в окаяно положение, те хвърлиха този документ при сто петдесет и три градуса дължина и 37°11′ ширина: елате им на помощ, иначе те са загубени.“

При името „Табор“ Паганел скочи изведнъж и после не можа да се сдържи повече:

— Как, остров Табор? Та това е остров Мария-Терезия!

— Разбира се, господин Паганел — отговори Хари Грант, — Мария-Терезия — върху английските и немските карти, но Табор — върху френските.

В този момент един страшен юмрук се стовари върху рамото на Паганел. Трябва да се признае, че този удар му беше нанесен от майора, който за пръв път в живота си нарушаваше строгите правила за благоприличе.

— Географ! — каза Мак Набс с най-дълбоко презрение. Паганел дори не усети удара на майора. Какво беше той в сравнение с „географския удар“, който бе получил!

От това, което каза капитан Грант, стана ясно, че малко по малко Паганел се бе приближил до истината, беше разгадал почти изцяло неразбираемия документ! Една след друга той беше разчел със сигурност думите Патагония, Австралия и Нова Зеландия. Думата „contin“, отначало прочетена „continent“ (континент), постепенно беше получила истинското си значение „continuelle“ (непрекъснато). „Indi“, което последователно бяха тълкували „indiens“ (индианци), „indigenes“ (туземци), най-сетне бе добило истинския смисъл „indigence“ (окаяно положение). Само непълната дума „abor“ бе убягнала от проницателността на географа! Паганел вярваше упорито, че тя е от глагола aborder (достигам до бряг), когато всъщност тя беше част от думата „Tabor“, френското име на остров Мария-Терезия, острова, където бяха намерили убежище корабокрушенците от „Британия“! Впрочем тази грешка можеше мъчно да бъде избягната, защото в картите на „Дънкан“ островът бе отбелязан с името Мария-Терезия.

— Това няма никакво значение! — викаше Паганел, като си скубеше косите. — Аз не трябваше да забравям това двойно наименование! Това е непростима грешка, недостойна за секретаря на Географското дружество! Аз съм опозорен!

— Но, господин Паганел, успокойте се — каза леди Елена.

— Не, госпожо, не! Аз съм истинско магаре!

— И дори не сте учено магаре! — рече му майорът утешително.

Когато свършиха обеда, Хари Грант подреди всичко в къщата. Той желаеше престъпникът да наследи цялото богатство на честния човек и не взе нищо със себе си.

Върнаха се на кораба. Гленарван искаше да отплават още същия ден и затова нареди да свалят боцмана на брега. Еъртън бе доведен на кърмовия дек, където се намери пред Хари Грант.

— Ето ме, Еъртън — каза Грант.

— Виждам, капитане — отговори Еъртън без да изрази учудване, че се среща с Хари Грант. — Радвам се, че ви виждам здрав и читав.

— Изглежда, че съм направил грешка, като съм ви свалил на обитаема земя, Еъртън.

— Изглежда, капитане.

— Вие ще ме заместите на този пустинен остров. Дано тук да се разкаете за злото, което сте извършили.

— Дано! — отговори Еъртън спокойно.

След това Гленарван се обърна към боцмана и го запита:

— Еъртън, настоявате ли на решението си да бъдете стоварен на необитаем остров.

— Да, милорде.

— Отговаря ли ви остров Табор?

— Напълно.

— Тогава чуйте моите последни думи. Тук вие ще бъдете далеч от всяка земя и без възможност да влезете във връзка с други хора. Чудесата са редки и вие няма да можете да избягате от този остров, на който ви оставя „Дънкан“. Ще бъдете сам, но няма да бъдете нито загубен, нито забравен, както беше капитан Грант. Колкото и да не заслужавате да ви помнят хората, хората ще си спомнят за вас. Аз знам къде сте, Еъртън, знам къде мога да ви намеря и никога няма да забравя това.

— Много съм ви признателен, ваша светлост — отговори просто Еъртън.

Това бяха последните думи, които си размениха Гленарван и боцманът.

Лодката беше готова. Еъртън слезе в нея.

Джон Манглс бе предварително наредил да се пренесат на острова няколко сандъка консерви, сечива, оръжие и известен запас от сачми и барут.

Тъй боцманът получаваше възможност да работи и чрез труд да се прероди. Нищо не му липсваше, дори и книги.

Настъпи часът на раздялата. Екипажът и пътниците бяха застанали на палубата. Мнозина бяха със свити сърца. Мери Грант и леди Елена не можеха да сдържат вълнението си.

— Необходимо ли е това? — попита младата жена мъжа си. — Нима наистина трябва да изоставим този нещастник.

— Трябва, Елена! — отговори лорд Гленарван. — Това е изкуплението.

В този момент лодката, управлявана от Джон Манглс, се отдели от кораба. Еъртьн, застанал прав, все тьй безучастен, свали шапката си и поздрави важно.

Гленарван също свали шапка, а след него и целият екипаж, като пред умиращ. Лодката се отдалечи всред гробно мълчание.

Когато стигнаха до острова, Еъртън скочи на пясъка, а лодката се върна на кораба.

Беше четири часа след пладне. От кърмовия дек пътниците можеха да видят боцмана с кръстосани ръце, застанал неподвижно като статуя върху една скала и вперил поглед в кораба.

— Ще тръгваме ли, милорде? — попита Джон Манглс.

— Да, Джон — отговори живо Гленарван, който беше развълнуван, но се стараеше да не се издаде.

— Пълен напред! — извика Джон на механика.

Парата засвири в паропроводите, витлото удари водата и в осем часа последните възвишения на остров Табор изчезнаха в сянката на нощта.

Глава XXIIПОСЛЕДНАТА РАЗСЕЯНОСТ НА ЖАК ПАГАНЕЛ

На 18 март, единадесет дни след като напуснаха остров Табор, пред „Дънкан“ се показа американският бряг и на другия ден яхтата пусна котва в залива Талкауано.

Връщаше се тук след петмесечно пътуване, през което, следвайки непрекъснато тридесет и седмия паралел, бе обиколила света. Участниците в тази паметна експедиция без прецедент в летописите на Traveller’s Club бяха преминали през Чили, Пампасите, република Аржентина, Атлантическия океан, островите Тристан д’Акуня, Индийския океан, Амстердамските острови, Австралия, Нова Зеландия, остров Табор и Тихия океан. И техните усилия не бяха останали безплодни: те връщаха в родината им корабокрушенците от „Британия“.

Нито един от тези смели шотландци, тръгнали при повика на своя лорд, не липсваше при проверката. Всички се връщаха в своята стара Шотландия и тази експедиция напомняше битката „без сълзи“ от старата история.

След като поднови запасите си „Дънкан“ тръгна покрай бреговете на Патагония, обиколи нос Хорн и навлезе в Атлантическия океан.

Никое пътуване не е минавало тъй благополучно. Яхтата сякаш беше натоварена цялата с щастие. На кораба вече нямаше тайни, не бяха тайни дори и чувствата на Джон Манглс към Мери Грант.

И все пак имаше една тайна, която продължаваше да интересува Мак Набс. Защо Паганел винаги беше херметически загърнат в дрехите си и на врата си носеше шалче, което стигаше до ушите му? Майорът гореше от желание да узнае причините на тази странна прищявка. Трябва да се признае обаче, че въпреки разпитванията, намеците и подозренията на Мак Набс Паганел не се разкопча нито веднъж.

Не се разкопча дори и когато минаваха през екватора и смолата в шевовете на палубата се стопи от горещината, достигаща петдесет градуса.

— Той е толкова разсеян. Сигурно мисли, че е в Санкт Петербург — казваше майорът, като гледаше географа, загърнат с широка пелерина, сякаш живакът бе замръзнал в термометъра.

Най-сетне на 9 май, петдесет и три дни след като напуснаха Талкауано, Джон Манглс забеляза фаровете на нос Клир. Яхтата навлезе в канала Свети Георги, прекоси Ирландското море и на 10 май влезе в Клайдския залив. В 11 часа тя пусна котва в Дъмбартън. В 2 часа след пладне пътниците влязоха в Малкъмския замък сред мощните „ура“ на населението.

И тъй, писано беше Хари Грант и двамата му другари да бъдат спасени, а Джон Манглс да се венчее за Мери Грант. Писано беше също така Робърт да стане моряк като Хари Грант и Джон Манглс и да продължи с тях големите планове на капитана под високото покровителство на лорд Гленарван!

Но беше ли писано, че Паганел няма да умре стар ерген? Възможно е.

И наистина след своите героични подвизи ученият географ не можеше да не стане знаменитост. Неговата разсеяност се хареса извънредно много на висшето шотландско общество. Отвсякъде искаха да им гостува й той получаваше толкова много покани, че му беше невъзможно да приеме всичките. Тогава именно една любезна тридесетгодишна госпожица, и то не друга, а братовчедка на Мак Набс, самата тя малко ексцентрична, но добра и още приятна, се увлече по ексцентричния географ и му предложи ръката си. В тази ръка имаше един милион, но никой нищо не каза по този въпрос.

Самият Паганел съвсем не беше равнодушен към чувствата на мис Арабела, но не смееше да вземе решение.

Тогава между тия две сърца, родени едно за друго, се намеси майорът. Той дори каза на Паганел, че бракът е „последната разсеяност“, която той би могъл да си позволи.

Паганел бе в голямо затруднение: по някакви странни съображения не се решаваше да произнесе фаталната дума.

— Да не би мис Арабела да не ви харесва? — запита за стотен път Мак Набс.

— О, майоре, тя е очарователна! — възкликна Паганел. — Тя е много, извънредно очарователна и да ви кажа право, бих предпочел да е по-малко очарователна! Бих желал да има и някой недостатък.

— Бъдете спокоен — отговори майорът, — недостатъци тя има и повече от един. И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци. И така, Паганел, решено ли е?

— Не смея — повтаряше Паганел.

— Но, мой учени приятелю, кажете защо се колебаете?

— Аз съм недостоен за мис Арабела! — отговаряше неизменно географът.

И настояваше на своето.

Най-сетне един ден, притиснат от настойчивия майор до стената, той му довери в най-голяма тайна, че носи някои отличителни белези, които биха улеснили определянето на самоличноста му, ако някой ден полицията го подгони.

— Гледай ти! — възкликна майорът.

— Точно както ви казвам — отвърна Паганел.

— Но какво значение има това, достойни ми приятелю?

— Така ли мислите?

— Дори така сте по-интересен. Това увеличава личните ви достойнства. Прави от вас неповторимия мъж, за който е мечтала Арабела!

И той излезе невъзмутимо сериозен, като остави Паганел в мъчителна тревога.

Между Мак Набс и мис Арабела се състоя кратък разговор.

След две седмици в параклиса на Малкъмския замък стана бляскава, тържествена сватба. Паганел беше великолепен, но херметически закопчан, а мис Арабела — прекрасна.

И тайната на географа щеше да остане погребана в бездните на неизвестността, ако майорът не я беше доверил на Гленарван, който я сподели с леди Елена, а тя, от своя страна, я прошепна на мисис Манглс. С една дума, тайната стигна до ушите на мисис Олбинет и от нея плъзна навсякъде.

По време на тридневното си пленничество при маорите Паганел бил татуиран, и то от краката до раменете. И сега носеше на гърдите си образа на едно хералдическо киви с разперени крила, което кълве сърцето му.

Това беше единственото произшествие, за което Паганел не намери утеха и което никога не прости на Нова Зеландия. То стана също причина въпреки отправените му молби и личните му съжаления да не се върне във Франция. Боеше се да не би Географското дружество в лицето на своя прясно татуиран секретар да стане за посмешище на карикатуристи и на малките вестничета.

Връщането на капитана в Шотландия бе чествувано като национално събитие и Хари Грант стана най-популярният човек в Стара Каледония. Неговият син Робърт стана моряк като него, моряк като капитан Джон и под покровителството на лорд Гленарван продължи делото на баща си за основаване на шотландска колония в Тихия океан.