Децата на капитан Грант

Глава IВРЪЩАНЕ НА БОРДА

Първите моменти бяха посветени на радостта, че се виждат отново. Лорд Гленарван не искаше неуспехът на издирванията да помрачи радостта в сърцата на другарите му, затова се обърна към тях с думите:

— Не губете надежда, приятели, не губете надежда. Капитан Грант не е с нас, но ние сме уверени, че ще го намерим.

Тази увереност бе напълно достатъчна да върне надеждата у пътниците на „Дънкан“.

И наистина, докато лодката наближаваше яхтата, леди Елена и Мери Грант изпитаха всичката тревога на очакването. Застанали на кърмовия дек, те се опитваха да преброят тия, които се връщаха.

Девойката ту изпадаше в отчаяние, ту, напротив, й се струваше, че вижда Хари Грант. Сърцето й биеше силно. Тя просто не можеше да отрони дума и едва се държеше на краката си. Леди Елена я беше прегърнала. Джон Манглс, застанал до нея, се вглеждаше в далечината и мълчеше. Неговите очи на моряк, свикнали да различават далечни предмети, не виждаха капитана.

— Там е! Иде си! Татко ми! — шепнеше момичето.

Колкото повече лодката наближаваше, толково по-невъзможна ставаше самоизмамата. Пътешествениците не бяха и на двеста метра от яхтата, когато не само леди Елена и Джон Манглс, но и самата Мери, обляна в сълзи, загуби всяка надежда. Време беше лорд Гленарван да дойде и каже някоя ободрителна дума.

След първите прегръдки леди Елена, Мери Грант и Джон Манглс бяха посветени в по-главните преживелици на експедицията и преди всичко Гленарван им съобщи новото тълкуване, което проницателният ум на Жак Паганел даваше на документа. Той се изказа също много ласкаво за Робърт, с когото Мери основателно можеше да се гордее. Неговата смелост, неговото себеотрицание, опасностите, на които се бе излагал — всичко бе така подчертано от Гленарван, че момчето не би знаело къде да се скрие, ако сестра му не бе го приютила в прегръдките си.

— Не трябва да се червиш, Робърт — каза Джон Манглс, — ти си се държал като достоен син на капитан Грант.

Той протегна ръце към братчето на Мери и го целуна по бузите, още влажни от сълзите на девойката.

Ще споменем бегло как бяха посрещнати майорът и географът и с какво уважение си спомниха за благородния Талкав. Леди Елена съжаляваше, че не може да стисне ръката на предания индианец. След първите излияния Мак Набс се прибра в кабината си, където започна да се бръсне със спокойна и сигурна ръка. Що се отнася до Паганел, той летеше от един на друг като пчела и събираше мед от похвали и усмивки. Искаше да разцелува целия екипаж на „Дънкан“ и поддържайки, че леди Елена и Мери Грант са част от този екипаж, започна с тях и завърши с мистър Олбинет.

Стюардът реши, че най-добрата благодарност за тази учтивост е да съобщи, че обядът е готов.

— Обяд ли? — извика Паганел.

— Да, господин Паганел — отговори мистър Олбинет.

— Истински обяд на маса с прибори и салфетки?

— Разбира се, господин Паганел.

— И няма да ядем нито сушено месо, нито твърди яйца, нито филета от щраус?

— О, господине! — отговори метр д’отелът обиден, че се унижава изкуството му.

— Не исках да ви оскърбя, приятелю — каза ученият с усмивка. — Но от един месец насам това съставляваше обикновената ни храна и ние ядяхме не на маса, а на земята или яхнали някой клон. Ето защо вашият обяд ми се струва сън, мечта, химера!

— Тогава да отидем и се уверим, че обядът съществува, господин Паганел — отговори леди Елена, като не сдържаше смеха си.

— Позволете ми да ви предложа ръката си — каза галантният географ.

— Ваша светлост няма ли да даде някакви заповеди за „Дънкан“? — запита Джон Манглс.

— След обяда, драги Джон — отговори Гленарван, — ще обсъдим заедно програмата на новата ни експедиция.

Пътниците от яхтата и младият капитан слязоха в каюткомпанията. На механика бе заповядано да поддържа парата под налягане, за да могат да тръгнат при първа заповед.

Гладко избръснатият майор и останалите пътешественици, набързо измити и преоблечени, насядаха около масата.

Обядът на мистър Олбинет бе посрещнат с възторг. Всички заявиха, че е прекрасен и дори превъзхожда великолепните пиршества в пампасите. Паганел си сипа по два пъти от всяко ядене „от разсеяност“, както сам обясни.

Тази злополучна дума подсети леди Елена да запита дали любезният французин не е проявил и друг път своя недостатък. Майорът и лорд Гленарван се спогледаха усмихнати. А Паганел откровено се разсмя и даде честна дума да не проявява вече нито веднъж разсеяност през цялото пътуване. След това той разказа много духовито за своята заблуда и за задълбочените си проучвания върху творчеството на Камоенс.

— Най-сетне — добави той в заключение — всяко зло за добро, не съжалявам за грешката си.

— Защо, достойни приятелю? — запита майорът.

— Защото сега знам не само испански, а и португалски. Говоря два езика вместо един!

— Ей богу, не бях помислил за това — отговори Мак Набс. — Моите поздравления, Паганел, моите искрени поздравления!

Всички поздравиха Паганел, който непрекъснато дъвчеше. Той ядеше и говореше едновременно и не забеляза нещо, което не убягна на Гленарван — вниманието на Джон Манглс към неговата съседка Мери Грант. С леко кимване леди Елена даде на съпруга си да разбере, че това е „точно така“. Гленарван погледна младите хора с благосклонна симпатия и се обърна към Джон Манглс, но за съвсем други неща.

— Как мина пътуването ви, Джон? — запита той.

— Отлично — отговори капитанът. — Трябва само да кажа на ваша светлост, че не се върнахме през Магелановия пролив.

— Я гледай! — провикна се Паганел. — Значи обиколили сте нос Хорн и аз не съм бил с вас!

— Обесете се! — каза майорът.

— Егоист, давате ми този съвет само за да получите част от моето въже — отвърна му географът.

— Но, драги Паганел — отговори Гленарван, — можеш да бъдеш навсякъде само ако си въздесъщ. А тъй като вие странствувахте из пампасите, не можехте в същото време да обиколите и нос Хорн.

— Това не ми пречи да съжалявам — отвърна ученият.

Повече никой не отправи закачки по адрес на Паганел и пререканието завърши с този отговор. Джон Манглс взе отново думата и разказа как бе преминало тяхното пътуване. Като минавал покрай американския бряг, той изследвал всички западни острови, но не открил следи от „Британия“. Стигнали до нос Пилар, при входа на Магелановия пролив, там попаднали на насрещен вятър и продължили на юг. „Дънкан“ минал покрай островите на Отчаянието, достигнал до шестдесет и седем градуса южна ширина, обиколил нос Хорн, плавал покрай Огнена земя и като преминал пролива Льомер, продължил покрай бреговете на Патагония. Там, срещу нос Кориентес, попаднал на силна буря, същата, която бе нападнала така яростно пътешествениците по време на наводнението. Но яхтата издържала добре и от три дни Джон Манглс кръстосвал в открито море, когато изстрелите на карабината го уведомили за пристигането на очакваните с такова нетърпение пътешественици. Що се отнася до леди Гленарван и до мис Грант, капитанът на „Дънкан“ би бил несправедлив, ако не признаеше тяхната рядка неустрашимост. Бурята не ги изплашила и ако проявили някакво безпокойство, то било само при мисълта за приятелите си, които в това време странствуваха из равнините на аржентинската република.

Така завърши разказът на Джон Манглс. Той бе последван от поздравленията на Гленарван. След това лордът се обърна към Мери Грант.

— Мила госпожице — каза той, — виждам че капитан Джон уважава вашите добродетели, и съм щастлив, че вие се чувствувате добре на борда на неговия кораб.

— Може ли да бъде другояче? — отговори Мери, като погледна леди Елена, а може би и младия капитан.

— О, сестра ми много ви обича, господин Джон — провикна се Робърт, — а и аз също ви обичам!

— И аз тебе, скъпо дете — отговори Джон Манглс, смутен от думите на Робърт, които накараха Мери Грант да поруменее.

После, като пренесе разговора на друга, не така парлива тема, Джон Манглс добави:

— Понеже завърших разказа за пътуването на „Дънкан“, ваша светлост ще бъде ли така любезен да ни разкаже някои подробности от преминаването ви през Америка и за подвизите на нашия млад герой?

Никой разказ не можеше да бъде по-приятен за леди Елена и за мис Грант. Затова лорд Гленарван побърза да задоволи любопитството им. Той предаде случка след случка цялото пътуване от единия океан до другия: преминаването на Андските Кордилери, земетресението, изчезването на Робърт, отвличането му от кондора, изстрела на Талкав, борбата с червените вълци, самоотвержеността на момчето, подофицера Мануел, наводнението, убежището върху омбуто, гръмотевицата, пожара, кайманите, вихрушката, нощта на Атлантическия бряг — всички тия подробности, весели или ужасяващи, будеха последователно у слушателите ту радост, ту уплаха. Много от разказаните случки за Робърт бяха придружени с милувки от страна на сестра му и леди Елена. Никога дете не е бивало повече целувано, и то от по-възхитени приятелки.

Когато завърши разказа си, лорд Гленарван каза:

— Сега, драги приятели, да помислим за настоящето. Миналото е минало, но бъдещето е наше. Да се върнем към капитан Грант.

Обядът бе завършил. Всички влязоха в салона на леди Гленарван, насядаха около една маса, отрупана с карти и планове, и поведоха веднага разговор.

— Скъпа Елена — каза лорд Гленарван, — при връщането ми на борда на яхтата аз ви съобщих, че макар корабокрушенците от „Британия“ да не са с нас, ние повече от всякога се надяваме да ги намерим. От нашето преминаване през Америка се убедихме, ще кажа дори нещо повече, уверихме се, че корабокрушението не е станало нито край бреговете на Тихия, нито край бреговете на Атлантическия океан. Оттук и естественият извод, че тълкованието на документа, що се отнася до Патагония, е било невярно. За щастие нашият приятел Паганел, озарен от внезапно вдъхновение, откри грешката. Той доказа, че ние сме следвали лъжлив път и изтълкува документа така, че у нас не остана никакво колебание. Става дума за френския документ и аз ще помоля Паганел да го обясни, за да не остане у никого и най-малкото съмнение.

Ученият, поканен да говори, започна веднага. Той изложи много убедително своето схващане по думите gonie и indi и извлече с голяма яснота от думата austral думата Австралия. Той доказа, че капитан Грант, след като е напуснал бреговете на Перу, за да се върне в Европа, е могъл вследствие на повреда на кораба да бъде отнесен от южните течения на Тихия океан до австралийските брегове. В края на краищата неговите находчиви догадки и правдиви заключения бяха одобрени и от самия Джон Манглс, който по тия въпроси е строг съдия и не се поддава на измами на въображението.

Когато Паганел завърши изложението си, Гленарван обяви, че „Дънкан“ ще тръгне незабавно за Австралия.

Но преди да бъде дадена заповед да вземат курс на изток, майорът помоли да направи една забележка.

— Говорете, Мак Набс — отвърна Гленарван.

— Целта ми — каза майорът — не е да отслабя доводите на моя приятел Паганел, а още по-малко — да ги отхвърля. Аз ги намирам сериозни, прозорливи и достойни за цялото наше внимание. Те трябва с пълно основание да легнат в основата на нашите бъдещи издирвания. Бих искал обаче те да бъдат подложени на една последна проверка, за да бъде тяхната стойност безспорна и неопровержима.

Никой не знаеше какво точно цели предпазливият Мак Набс и всички го изслушаха с известно безпокойство.

— Продължете, майоре — каза Паганел. — Готов съм да отговоря на всичките ви въпроси.

— Няма нищо по-просто — отвърна майорът. — Когато преди пет месеца в Клайдския залив проучихме трите документа, тяхното тълкование ни се стори очевидно. Никой друг бряг освен западния бряг на Патагония не можеше да бъде място на корабокрушението. По този въпрос нямахме нито сянка от съмнение.

— Напълно вярно — отговори Гленарван.

— По-късно — продължи майорът, — когато Паганел в момент на щастлива разсеянаст се озова на нашия кораб, документите му бяха показани и той одобри безрезервно нашите издирвания по американския бряг.

— Съгласен съм — отговори географът.

— И все пак се излъгахме — каза майорът.

— Излъгахме се — повтори Паганел. — Но да се излъжеш, Мак Набс, е човешко, луд е онзи, който упорствува в грешката си.

— Почакайте, Паганел — отговори майорът, — не се горещете. Съвсем не искам да кажа, че нашите издирвания трябва да продължат в Америка.

— Тогава какво искате? — каза Гленарван.

— Едно признание, нищо повече — признанието, че сега Австралия изглежда да е мястото на корабокрушението на „Британия“ толкова сигурно, колкото по-рано изглеждаше Америка.

— Признаваме го с удоволствие — отговори Паганел.

— Вземам си бележка — каза майорът — и използувам случая да подканя въображението ви да се предпазва от такива последователни и противоречиви очевидности. Кой знае дали след Австралия някоя друга страна няма да ни внуши същата увереност и дали след нови и напразни издирвания няма да ни се стори „очевидно“, че трябва да ги подновим другаде.

Гленарван и Паганел се спогледаха. Забележките на майора им направиха силно впечатление със своята правдивост.

— И така — поде Мак Набс, — аз бих желал, преди да тръгнем за Австралия, да направим една последна проверка. Ето документите, ето и картите. Да проучим последователно всички точки, през които минава тридесет и седмият паралел, и да видим дали няма да срещнем някоя друга страна, която да отговаря на точните указания на документа.

— Нищо по-лесно и по-бързо — отговори Паганел, — защото за щастие по тази ширина няма много земи.

— Да видим — каза майорът, като разгъна една английска карта, изработена според проекциите на Меркатор77 и на която беше нанесено цялото земно кълбо.

Картата бе поставена пред леди Елена и всеки застана така, че да може да следи поясненията на Паганел.

— Както вече ви казах — продължи географът, — след като прекоси Южна Америка, паралелът на тридесет и седмия градус южна ширина среща островите Тристан д’Акуня. Твърдя обаче, че нито една от думите на документа не може да се отнася до тези острови.

След подробен преглед на документите трябваше да признаят, че Паганел имаше право. Тристан д’Акуня бяха отхвърлени единодушно.

— Да продължим — поде географът. — Като напуснем Атлантическия океан, минаваме на два градуса под нос Добра надежда и навлизаме в Индийския океан. По нашия път има само една група острови, островите Амстердам. Да ги подложим на същия преглед като островите Тристан д’Акуня.

След внимателно изследване островите Амстердам бяха на свой ред отхвърлени. Никоя дума, цяла или не, френска, английска или немска, не споменаваше тази група острови от Индийския океан.

— Стигаме сега до Австралия — продължи Паганел. — Тридесет и седмият паралел навлиза в този континент при нос Бернули и излиза през залива Туфолд. Ще се съгласите с мене, и то без да насилвате текстовете, че английската дума stra и френската austral могат да се отнасят до Австралия. Това е достатъчно ясно и няма нужда да настоявам.

Всички се съгласиха със заключението на Паганел. Схващането му обединяваше всички възможности в негова полза.

— Да продължим — каза майорът.

— Да продължим — отговори географът, — пътуването е лесно. Като напуснем залива Туфолд, прекосяваме пролива, който се простира на изток от Австралия, и срещаме Нова Зеландия. Преди всичко ще ви припомня, че думата contin от френския документ означава по неоспорим начин „континент“. А то значи, че капитан Грант не е могъл да намери убежище в Нова Зеландия, която е само остров. Но както и да е, обсъдете, сравнете, обърнете думите и вижте дали е възможно те да подхождат на тази страна.

— В никой случай — отговори Джон Манглс, който разгледа обстойно документите и картата.

— Не — казаха слушателите на Паганел и самият майор, — не може да става дума за Нова Зеландия.

— Оттук — продължи географът — през цялото огромно пространство, което отделя този голям остров от американския бряг, тридесет и седмият паралел минава само през едно безплодно и пустинно островче.

— Което се нарича?… — запита майорът.

— Вижте картата. Това е Мария-Терезия — име, от което не намирам никаква следа в трите документа.

— Никаква — отговори Гленарван.

— Оставям на вас, драги приятели, да прецените дали всички вероятности, за да не кажа пълната увереност, не са в полза на австралийския континент?

— Разбира се — отговориха единодушно пътниците и капитанът на „Дънкан“.

— Джон — каза тогава Гленарван, — имате ли достатъчно провизии и въглища?

— Да, ваша светлост, аз се запасих богато в Талкауано. Впрочем в Капщат78 ще подновим много лесно горивото си.

— Тогава дайте нареждане за отплаване.

— Още една забележка — прекъсна майорът своя приятел.

— Кажете, Мак Набс.

— Каквито и да са гаранциите за успех, които ни предлага Австралия, не е ли разумно да се спрем за ден-два на островите Тристан д’Акуня и Амстердам? Те са разположени по нашия път и не ни отклоняват от него. Така ще узнаем дали „Британия“ не е оставил там следи от своето крушение.

— Недоверчивият майор — провикна се Паганел, — той държи на това!

— Държа най-вече да не се връщаме назад, ако случайно Австралия не оправдае нашите надежди.

— Тази предвидливост е разумна — отговори Гленарван.

— И няма да съм аз този, който ще ви посъветва да не я проявите — отвърна Паганел, — напротив.

— Тогава, Джон — каза Гленарван, — дайте курс към Тристан д’Акуня.

— Веднага, ваша светлост — отговори капитанът и се изкачи на мостика, а Робърт и Мери Грант отправяха най-топли думи на признателност към лорд Гленарван.

Скоро „Дънкан“ се отдалечи от американския бряг и следвайки курс на изток, запори със своя вълнорез вълните на Атлантическия океан.

Глава IIТРИСТАН Д’АКУНЯ

Ако яхтата следваше линията на екватора, сто деветдесет и шестте градуса, които отделят Австралия от Америка или по-право нос Бернули от нос Кориентес, биха отговаряли на единадесет хиляди седемстотин и шестдесет географски мили. Но по тридесет и седмия паралел, поради формата на земното кълбо, тези сто деветдесет и шест градуса се равняват само на девет хиляди четиристотин и осемдесет мили. От американския бряг до Тристан д’Акуня има две хиляди и сто мили — разстояние, което Джон Мангле се надяваше да измине, ако източните ветрове не забавеха хода на яхтата, за десет дни. И той имаше защо да бъде доволен, тъй като привечер вятърът утихна значително, след това се промени и „Дънкан“ можа да покаже по спокойното море всички свои несравними качества.

Още същия ден пътниците подновиха своите навици, сякаш не бяха отсъствували цял месец от кораба. След водите на Тихия океан сега пред очите им се простираха водите на Атлантическия, а с малки изключения в оттенъците всички морета си приличат. Стихиите, след като ги бяха подложили на жестоки изпитания, сега обединяваха усилията си, за да ги подпомагат. Океанът беше спокоен, вятърът попътен и всички платна, издути от западния вятър, идваха в помощ на неуморимата пара, набрана в парния котел.

Тъй това бързо пътуване премина без произшествия и без повреди. Всички очакваха с доверие австралийския бряг. Вероятностите се превръщаха в увереност. Говореха за капитан Грант, сякаш яхтата отиваше да го вземе от някое определено пристанище. Неговата кабина и леглата за двамата му другари бяха готови на кораба. Мери Грант обичаше да я подрежда и да я украсява сама. Кабината му бе отстъпена от мистър Олбинет, който се пренесе в кабината на жена си. Тя бе съседна на прословутата кабина номер шест, ангажирана от Жак Паганел на кораба „Шотландия“.

Ученият географ седеше затворен в нея почти през цялото време. Работеше от сутрин до вечер върху един труд, озаглавен „Величествените впечатления на един географ от аржентинските пампаси“. Чуваха го да повтаря с развълнуван глас красиви фрази, преди да ги повери на белите страници на тетрадката си. Много често, изневеряващ на Клио, музата на историята, той зовеше в своите унеси божествената Калиопа — вдъхновителка на големите епически творби.

Впрочем Паганел не се криеше. Целомъдрените дъщери на Аполон напускаха за него на драго сърце върховете на Парнас или Хеликон. Леди Елена му отправяше искрени комплименти за това.

Също и майорът го поздравяваше за тия митологически посещения.

— И най-вече — добавяше той — без разсеяност, драги Паганел, ако случайно ви хрумне да учите австралийски, недейте го учи на китайска граматика!

И тъй на кораба всичко вървеше отлично. Лорд и леди Гленарван наблюдаваха с интерес Джон Манглс и Мери Грант. Те нямаха какво да кажат и тъй като самият Джон не говореше нищо, по-добре беше да не обръщат внимание.

— Какво ще си помисли капитан Грант? — каза един ден Гленарван на леди Елена.

— Ще помисли, че Джон е достоен за Мери, драги Едуард, и няма да се излъже.

През това време яхтата приближаваше бързо към целта си. Пет дни след като изчезна от погледите им нос Кортиентес, на 16 ноември, задухаха западни ветрове, същите тия, които извънредно улесняват корабите, обикалящи южния африкански бряг, където обикновено духат югоизточни ветрове. „Дънкан“ разпъна всичките си платна, под напора на вятъра легна на левия си борд и така с десен вятър напредваше с изумителна бързина. Витлото му едва успяваше да загребе бягащите води, които пореше неговият вълнорез. Той сякаш се състезаваше със спортните яхти от „Кралския яхт-клуб на Темза“.

На другия ден океанът се покри с грамадни водорасли, подобно на обширно блато, обрасло с трева. Той можеше да се сравни с така наречените „саргасови морета“, които се образуват от различни остатъци от дървета и растения, изскубнати от съседните континенти. Комендантът Мори е привлякъл специално вниманието на мореплавателите върху тях. „Дънкан“ сякаш се хлъзгаше по дълга ливада, която Паганел сполучливо сравни с пампасите, но ходът му намаля.

Двадесет и четири часа по-късно при изгрев слънце се чу гласът на вахтовия моряк.

— Земя! — извика той.

— В коя посока? — запита Том Остин, който беше дежурен.

— Под вятъра — отговори морякът.

При този винаги вълнуващ вик палубата на яхтата се изпълни веднага с хора. От каюткомпанията се подаде далекоглед, последван незабавно от Жак Паганел. Ученият насочи инструмента си в казаната посока, но не видя нищо, което да прилича на земя.

— Гледайте в облаците — каза му Джон Манглс.

— Наистина — отговори Паганел — би казал човек някакъв връх, но още почти незабележим.

— Това е Тристан д’Акуня — поде Джон Манглс.

— Тогава, ако паметта не ме лъже — отвърна ученият, — трябва да се намираме на осемдесет мили от острова, защото върхът Тристан, висок 7 000 стъпки, се вижда от такова разстояние.

— Точно така — отговори капитан Джон.

След няколко часа групата острови, много високи и много стръмни, се очерта съвсем ясно на хоризонта. Конусовидният връх Тристан се отделяше като черен силует върху блестящия фон на небето, цялото изпъстрено от лъчите на изгряващото слънце. Скоро сред общата скалиста маса се очерта главният остров на върха на един триъгълник, наклонен към североизток. Тристан д’Акуня е разположен на 37°8′ южна ширина и на 10°44′ западна дължина. На осемнадесет мили югозападно от него се намира остров Недостъпен и на десет мили югоизточно — остров Славей, които допълват тази малка и усамотена група острови в тая част на Атлантика. Към обяд яхтата засече двете главни точки, които служат на моряците за ориентировъчни знаци, а именно: покрай ъгъла на остров Недостъпен една скала, която има форма на кораб с разпънати платна, и две островчета от северната страна на остров Славей, които наподобяват разрушена крепост. В три часа „Дънкан“ влезе в заливчето Фалмут на Тристан д’Акуня, защитено от западните ветрове от островърхата планина Хелп или Помощ.

Там дремеха на котва няколко китоловни кораба, заети с лов на тюлени и други морски животни, които изобилствуват по тия брегове.

Джон Манглс се зае да търси удобно място за хвърляне котва, защото тия открити заливчета са много опасни, когато духат северозападни и северни ветрове. Точно на това място загина през 1829 година с екипажа и стоката си английският кораб „Джулия“. „Дънкан“ се приближи на половин миля до брега и пусна котва върху каменисто дъно на четиридесет метра дълбочина. Пътниците веднага се качиха в голямата лодка и излязоха на брега, покрит със ситен черен пясък, остатък от разрушените скали на острова.

Столицата на цялата група острови Тристан д’Акуня е едно селце, разположено в дъното на залива край голям и много шумен поток. Тук имаше петдесетина доста прилични къщи, разположени с оная геометрическа планомерност, която изглежда е последната дума на английската архитектура. Зад този миниатюрен град се простираха хиляда и петстотин хектара равнина, оградена с висок насип от лава. А над това плато на седем хиляди стъпки се издигаше конусовидният връх.

Лорд Гленарван бе приет от един губернатор, който зависеше от английската колония Кап. Той разпита веднага за Хари Грант и за „Британия“. Тия имена бяха напълно непознати. Островите Тристан д’Акуня са встрани от пътя на корабите и следователно малко посещавани. След известното корабокрушение на „Блендън Хол“, който в 1821 година се разбил в скалите на остров Недостъпен, край главния остров претърпели корабокрушение други два кораба — „Примоге“ в 1845 година и американският тримачтов кораб „Филаделфия“ в 1857 година. Акунянската статистика за морски катастрофи се ограничаваше с тия три нещастия.

Гленарван не очакваше да намери тук по-точни сведения и разпитваше губернатора на острова само за да успокои съвестта си. Той дори изпрати корабните лодки да обиколят острова, който нямаше повече от седемнадесет мили обиколка. Но да беше и три пъти по-голям, Лондон или Париж не биха могли да се поберат в него.

Докато траеше това разузнаване, пътешествениците на „Дънкан“ се разходиха из селото и по крайбрежието. Населението на Тристан д’Акуня не досгига и сто и петдесет души. Това са англичани или американци, оженени за негърки или хотентотки от Кап, които поразяваха с грозотата си. Децата от тия смесени бракове представляваха една много неприятна смесица от саксонска суровост и африканска чернота.

Тази разходка на туристи, щастливи да почувствуват твърда земя под краката си, продължи по брега, граничещ с просторната обработена равнина, която съществува само в тази част на острова. Навсякъде другаде брегът е образуван от скали, покрити с лава, стръмни и безплодни. Тука живееха стотици хиляди огромни албатроси и глупави пингвини.

След като разгледаха тия скали от вулканичен произход, посетителите се върнаха към равнината. На много места клокочеха бързи ручеи, подхранвани от вечните снегове на конусовидния връх. Почвата се оживяваше от зелени храсти, в които се виждаха колкото цветя, толкова и птици. Над зелените пасбища се издигаха един-единствен вид дърво от рода на американската хвойна, високо двадесет стъпки, и гигантски храсти „тусе“ с дървовидни стъбла. „Ацетата“, лозовидна шипка с лютиви семена, здрави „ломари“ с влакнести преплетени стъбла, няколко дълголетни дървовидни „анцерини“, чийто лечебен аромат изпълваше въздуха, мъхове, дива целина и папрати съставляваха малочислената, но разкошна флора. Чувствуваше се, че в този привилегирован остров цари вечна пролет. Паганел твърдеше с възхищение, че тук е знаменитата Огигия, възпята от Фенелон. Той предложи на леди Гленарван да й намери една пещера, за да последва примера на очарователната Калипсо, и не искаше за себе си друга служба, освен да бъде „една от нимфите, които й прислужват“.

Така, като разговаряха и се възхищаваха, пътешествениците се върнаха на яхтата, когато започна да се свечерява. Около селото пасяха стада говеда и овци. Ниви с жито, царевица и градини със зелечуци, внесени отпреди четиридесет години, разстилаха своите богатства до самите улици на столицата.

В момента когато лорд Гленарван се връщаше на яхтата, пристигнаха и лодките на „Дънкан“. Те бяха обиколили острова за няколко часа, без да намерят по пътя си никаква следа от „Британия“. Единственият резултат от това обиколно плаване беше окончателното зачеркване на остров Тристан д’Акуня от програмата на издирванията.

„Дънкан“ можеше вече да напусне тая група африкански острови и да продължи на изток. Но не тръгна още същата вечер, защото Гленарван позволи на екипажа да отиде на лов за тюлени, които изобилствуваха в залива и под различни наименования — морски телета, лъвове, мечки и слонове — задръстваха бреговете на Фалмут. Някога във водите на острова са играели и голям брой китове, но толкова много китоловци са ги преследвали и убивали, че почти не бяха останали. А земноводните, напротив, се срещаха на цели стада. Екипажът на яхтата реши да използува нощта за лов и на другия ден да се запаси богато с мас.

Така заминаването на „Дънкан“ бе отложено за следващия ден, 20 ноември.

По време на вечерята Паганел разправи някои подробности за островите Тристан, които заинтересуваха слушателите му. Те научиха, че тази група, открита в 1506 година от португалеца Тристан д’Акуня, един от спътниците на Албукерк, останала неизследвана повече от едно столетие. Тия острови минавали не без основание за гнездо на бури и славата им не била по-добра от тази на Бермудските острови. Затова никой не се приближавал до тях и никога кораб не спирал там, освен когато ураганите на Атлантика го отнасяли натам против волята му.

През 1697 година три холандски кораба от Индийската компания спрели на островите и определили координатите им, а през 1700 година великият астроном Халей проверил и поправил техните изчисления. От 1712 до 1767 година те били посетени от няколко френски мореплаватели и по-специално от Лапе-руз, съгласно получените инструкции по време на знаменитото му пътуване през 1785 година.

Тия острови, малко посещавани дотогава, били необитавани до 1811 година, когато един американец, Джонатан Ламбърт, се заел да ги колонизира. Той и двама негови другари пристигнали през януари и се заели смело с колонизирането. Английският губернатор на нос Добра надежда научил, че те преуспяват, и им предложил протектората на Англия. Джонатан приел и издигнал над колибата си английското знаме. Той се надявал, че ще царува в мир над „своите народи“, състоящи се от един стар италианец и един португалски мулат, но един ден при изследване на бреговете на своята империя се удавил или бил удавен — не се знае точно. Дошла 1816 година. Наполеон бил заточен на Света Елена и за да го пази по-добре, Англия установила гарнизони на островите Възнесение и Тристан д’Акуня. Гарнизонът на Тристан се състоял от една батарея от Капщат и от едно отделение хотентоти. Той останал на острова до 1821 година, до смъртга на пленника в Света Елена, когато бил върнат в Капщат.

— Само един европеец — добави Паганел, — един ефрейтор, шотландец…

— А, шотландец! — прекъсна го майорът, който винаги проявяваше специален интерес към сънародниците си.

— Наричал се Уйлям Глас — продължи Паганел, — останал на острова с жена си и двама хотентоти. Скоро към шотландеца се присъединили двама англичани, един моряк и един рибар от Темза, бивш драгун от аржентинската армия, и най-сетне в 1821 година един от корабокрушенците на „Блендън Хол“ и младата му жена намерили убежище на остров Тристан. Така че в 1821 година на острова имало шестима мъже и две жени. В 1829 година те достигнали до седем мъже, шест жени и четиринадесет деца. В 1835 година това число се увеличило на четиридесет, а сега се е утроило.

— Така се раждат нациите — каза Гленарван.

През нощта екипажът на „Дънкан“ има щастлив лов, бяха убити петдесетина едри тюлена. След като беше позволил лова, Гленарван не можеше да забрани да се възползуват от него. Следващият ден измина в топене на маста и в приготвяне на кожите на тия доходни земноводни животни. Разбира се, пътниците използуваха този втори ден за нова екскурзия из острова. Гленерван и майорът взеха и пушките си, за да опитат акунянския дивеч. През време на разходката те стигнаха до подножието на планината, където почвата бе осеяна с разложени отломки, сгурия, шуплеста черна лава и различни вулканически останки. Самата планина се издигаше над този хаос от неустойчиви скални образувания. Не можеше да има съмнение за произхода на огромния конус и английският капитан Кармайкъл е имал право, като го е смятал за изгаснал вулкан.

Ловците съгледаха няколко глигани. Един от тях падна, поразен от куршума на майора. Гленарван уби само няколко чифта черни яребици, от които корабният готвач направи чудесно салми79. По високите плата се виждаха много кози. А имаше също доста диви котки, които, горди, смели и силни, опасни дори и за кучетата, обещаваха да станат един ден най-кръвожадни хищници.

В осем часа всички се върнаха на яхтата и през нощта „Дънкан“ напусна завинаги остров Тристан д’Акуня.

Глава IIIОСТРОВ АМСТЕРДАМ

Намерението на Джон Манглс беше да се запаси с въглища на нос Добра надежда. Затова трябваше да се отклони малко от тридесет и седмия паралел и да се изкачи с два градуса на север. „Дънкан“ се намираше южно от зоната на пасатите и тук духаха силни западни ветрове, много благоприятни за хода му. За по-малко от шест дни той измина хиляда и тристата мили, които отделят Тристан д’Акуня от южния край на Африка. На 24 ноември в три часа следобед се появи Масовата планина и малко по-късно Джон забеляза Сигналната планина при входа на залива. Към осем часа яхтата влезе в него и пусна котва в пристанището Капщат.

В качеството си на член на Географското дружество Паганел не можеше да не знае, че южният край на Африка е бил видян за пръв път в 1486 година от португалския адмирал Бартоломей Диас, а заобиколен едва в 1497 година от именития Васко да Гама. Още повече че Камоенс възпяваше в Луизиадите славата на великия мореплавател. По този повод Паганел направи една интересна забележка, че ако Диас в 1486 година, шест години преди първото пътуване на Христофор Колумб, беше обиколил нос Добра надежда, откриването на Америка можеше да бъде забавено за неопределено време. И наистина пътят до Източна Индия през нос Добра надежда е по-къс и по-прав. А великият генуезки моряк, насочвайки се стремглаво на запад, търсеше именно да съкрати пътя до страната на подправките. Тъй че ако Африка беше вече обиколена, експедицията му губеше смисъл и той сигурно нямаше да я предприеме.

Град Капщат, разположен в дъното на Капския залив, е основан в 1652 година от холандеца ван Рибек. Той е столица на една важна колония, която стана окончателно английска след договора от 1815 година. Пътешествениците използуваха престоя на „Дънкан“, за да разгледат града.

Те имаха на разположение за разходка само дванадесет часа, защото един ден стигаше на капитан Джон да възобнови запасите си, а освен това той искаше да тръгне на 26 рано сутринта. Впрочем те нямаха и нужда от повече време, за да обходят правилните квадрати на тази шахматна дъска, наречена Капщат, върху която тридесет хиляди жители, едните бели, другите черни, играят ролята на царе, царици, конници, пешки и може би офицери80. Така поне се изказа Паганел. След като видите замъка, който се издига на югоизток от града, правителствените сгради и градината, борсата, музея, каменния кръст, издигнат от Бартоломей Диас по време на откриването на Кап, и след като изпиете чаша понте, най-хубавото от местните вина, не ви остава друго, освен да си вървите. Това направиха и пътешествениците. На другия ден, на разсъмване, „Дънкан“ потегли с разпънати предни платна и няколко часа по-късно обиколи известния нос на Бурите, на който кралят оптимист на Португалия Йоан II бе дал много несполучливо името Добра надежда.

Да преминат две хиляди и деветстотин мили между Капщат и остров Амстердам при спокойно море и попътен вятър бе работа за десетина дни. Пътешествениците, на които съдбата помагаше повече по море, отколкото в пампасите, не можеха да се оплачат от стихиите. Въздухът и водата, съединени против тях по суша, сега се обединяваха, за да ги тласкат напред.

— Ах! Морето! Морето! — повтаряше Паганел. — Това е прекрасна арена за използуване на човешките сили, а корабът е истинска колесница на цивилизацията! Помислете, драги приятели. Ако земното кълбо беше само един огромен материк, сега, в XIX век, ние нямаше да познаваме нито хилядна част от него! Вижте какво става във вътрешността на големите земи. В сибирските степи, в равнините на Централна Азия, в пустините на Африка, в прериите на Америка, в просторните земи на Австралия, в ледените пустини на полюсите човекът едва смее да проникне, най-храбрите отстъпват, а най-смелите загиват. Преминаването е невъзможно. Превозните средства са недостатъчни. Горещината, болестите, жестокостта на туземците представляват непреодолими препятствия. Двадесет мили пустиня разделят повече хората, отколкото петстотин мили океан! Англия граничи с Австралия, докато Египет например изглежда да се намира на милиони левги от Сенегал, а Пекин като че е антипод на Санкт Петербург81! Днес морето се преминава по-лесно, отколкото най-малката Сахара, и благодарение на него, правилно бе заявил един американски учен82, се е установило едно всемирно родство между всички части на света.

Паганел говореше с такъв плам, че дори и майорът не можа да го заяде за нито една дума от този химн на океана. Ако за намирането на капитан Грант трябваше да следват през някой континент линията на тридесет и седмия паралел, пътешествието би се оказало неосъществимо. Но морето беше тук, за да пренесе смелите търсачи от една земя до друга, и на 6 декември при първите светлини на деня една нова планина изплува из недрата на вълните му.

Това беше остров Амстердам, разположен на 37°47′ южна ширина и на 77°24′ източна дължина, чийто висок конус се вижда при хубаво време от петдесет мили. В осем часа неговата още неясна форма напомняше доста изгледа на остров Тенериф.

— И следователно той прилича и на Тристан д’Акуня — каза Гленарван.

— Съвсем правилно заключение — отговори Паганел, — съгласно геометрографичната аксиома, щом два острова приличат на трети, те си приличат и помежду си. Ще добавя, че подобно на Тристан д’Акуня и остров Амстердам е бил и е богат с тюлени и робинзоновци.

— Значи робинзоновци има навсякъде? — запита леди Елена.

— Бога ми, госпожо — отговори Паганел, — знам малко острови, на които да не е имало приключения от този род, и случайността доста по-рано от вашия безсмъртен съотечественик Даниел Дефо бе вече създала в действителност неговия роман.

— Господин Паганел — каза Мери Грант, — ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?

— Дори два, мила госпожице, и се задължавам да ви отговоря.

— Е добре — поде младото момиче, — ще се изплашите ли много от мисълта да бъдете изоставен на някой пуст остров?

— Аз ли! — провикна се Паганел.

— Хайде, хайде, драги приятелю — каза майорът, — да не би пък да признаете, че това е вашето най-съкровено желание!

— Не бих твърдял — отвърна географът, — но все пак едно такова приключение няма да ме огорчи много. Ще започна нов живот. Ще ходя на лов, ще ловя риба, ще си направя за зимата жилище в някоя пещера, а през лятото върху някое дърво. Ще имам складове за реколтите си и най-сетне ще колонизирам моя остров.

— Съвсем сам?

— Да, ако трябва, съвсем сам. Впрочем нима човек остава някога сам в света? Не може ли да си намери приятели измежду животните, да опитоми някое младо козле, някой словоохотлив Петкан, какво ви трябва повече, за да сте щастлив? Двама приятели върху една скала, ето щастието! Представете си майора и аз…

— Благодаря — отговори майорът, — нямам никакво влечение към ролите на Робинзон и бих ги играл твърде лошо.

— Драги господин Паганел — каза леди Елена, — ето че въображението ви отнася отново в областта на фантазията. Но аз мисля, че действителността се различава твърде много от мечтите. Вие си представяте само измислените робинзоновци, внимателно изхвърлени на добре подбран остров, към които природата се отнася като към галени деца! Вие виждате само добрата страна на нещата!

— Как, госпожо, нима вие не мислите, че човек може да бъде щастлив на безлюден остров?

— Не вярвам. Човекът е създаден за обществен живот, а не за усамотение. Самотата може да доведе само до отчаяние. Това е въпрос на време. Възможно е в началото материалните грижи, жизнените нужди да разсеят току-що спасения от вълните нещастник, изискванията на настоящето да прикрият от него заплахите на бъдещето. Но по-късно, когато той се почувствува сам, далече от своите подобни, без надежда да види отново родината си и тия, които обича, какви ли ще бъдат мислите му и колко ще страда? Островчето му — това е целият свят. Цялото човечество се включва в него и когато дойде смъртта, смърт страшна в тази самота, той ще бъде там като последния човек в последния ден на света! Повярвайте ми, господин Паганел, за предпочитане е да не сте този човек!

Паганел, макар и не без съжаление, се съгласи с доводите на леди Елена и разговорът продължи върху преимуществата и неприятностите на самотата до момента, когато „Дънкан“ пусна котва на една миля от брега на остров Амстердам.

Тази уединена група в Индийския океан е образувана от два отделни острова, разположени на около тридесет и три мили един от друг, точно върху меридиана на Индийския полуостров. На север е остров Амстердам или Свети Петър, а на юг — остров Свети Павел. Добре е обаче да се каже, че географите и мореплавателите често ги бъркат.

Тия острови били открити през месец декември 1796 година от холандеца Фламинг, а по-късно били посетени от д’Антрекасто, който отивал с корабите „Есперанс“ и „Решерш“ да търси Лаперуз. От това пътуване започнало и смесването на двата острова. Морякът Бароу, Ботан Бопре в атласа на д’Антрекасто, после Хорсбург, Пинкъртън и други географи са описвали непрекъснато остров Свети Петър за остров Свети Павел и обратното. В 1859 година офицерите от австрийската фрегата83 „Новара“ по време на околосветско пътуване избягнали тази грешка, която Паганел особено държеше да изправи.

Островът Свети Павел, разположен южно от остров Амстердам, е необитаемо островче, образувано от една конусовидна планина, която трябва да е бивш вулкан. Островът Амстердам, до който лодката доведе пътешествениците от „Дънкан“, напротив, има около дванадесет мили обиколка и е обитаван от няколко доброволни изгнаници, които са се примирили с тъжното си съществование. Това са пазачите на риболовницата, която принадлежи наедно с острова на някой си господин Отован, търговец от Реюнион. Този монарх, който още не е признат от великите европейски сили, си докарва там от седемдесет и пет до осемдесет хиляди франка, като лови, соли и експедира една риба от рода на чейлодактилите, позната под по-простото наименование морска моруна.

Впрочем остров Амстердам бе предназначен да бъде и да остане френски. Отначало той е принадлежал по силата на правото на първи поселник на г. Камен, собственик на кораб от Сен Дени, в Бурбон. После той е бил отстъпен по силата на някакъв международен договор на един поляк, който го разработил с помощта на роби от Мадагаскар. Но където полски, там и френски, тъй че от полски островът отново станал френски в ръцете на господин Отован.

Когато „Дънкан“ пристигна на острова на 6 декември 1864 година, населението му се състоеше от трима жители, един французин и двама мулати, и тримата служещи на търговеца собственик. Така че Паганел можа да стисне ръката на един сънародник в лицето на почтения господин Вио, вече много възрастен. Този „мъдър старец“ прие гостите извънредно любезно. За него беше щастлив денят, в който приемаше възпитани чужденци. Остров Свети Петър се посещава само от ловци на тюлени и рядко от китоловци, обикновено много груби хора, които не бяха спечелили особено от общуването си с морските кучета84.

Господин Вио представи своите поданици, двамата мулати. Те заедно с няколкото живеещи във вътрешността глигани и няколкото хиляди наивни пингвини съставляваха цялото живо население на острова. Малката къща, в която живееха тримата островитяни беше построена в дъното на едно естествено пристанище, образувано от срутването на част от планината в югозападната страна на острова.

Много преди царуването на Отован I островът Свети Петър е служил за убежище на корабокрушенци. Паганел заинтересува много слушателите си, като започва първия си разказ с думите: История на двама шотландци, изоставени на остров Амстердам.

Това е било в 1827 година. Английският кораб „Палмира“ минавал покрай острова и забелязал дим, който се издигал във въздуха. Капитанът приближил до брега и видял двама души, които правели отчаяни знаци. Той изпратил на брега лодка, която прибрала Жак Пейн, момък на двадесет и две години, и Робърт Праудфут, мъж на четиридесет и осем години. Двамата нещастници били неузнаваеми. От осемнадесет месеца почти без никаква храна, почти без сладка вода, те се хранели с раковини и ловели със закривен гвоздей риба, от време на време хващали с тичане някое глиганче, но оставали по три дни без храна и пазели като весталки огъня, запален с последното им парче прахан, и за да не изгасне, го носели със себе си във всичките си скитания като нещо безценно. Така те преживявали в мизерия, лишения и страдания. Пейн и Праудфут били оставени на острова от една шхуна85, която била тръгнала на лов за тюлени. Според обичая на риболовците, те трябвало в течение на един месец да се запасят с кожи и мас, докато се върне шхуната. Но тя не се върнала. Пет месеца по-късно „Хоуп“, който пътувал за Ван Димън, спрял на острова, но капитанът му по някакъв с нищо необясним варварски каприз отказал да вземе двамата шотландци. Той заминал, без да им остави нито една бисквита, нито огниво, и двамата нещастници са щели сигурно да умрат много скоро, ако „Палмира“, която минавала покрай остров Амстердам, не ги прибрала.

Второто приключение, което поменава историята на остров Амстердам — ако подобна скала може да има история, — е приключението на един французин, капитан Перон. Авантюрата му впрочем започва като тази на двамата шотландци и завършва по същия начин: доброволно слизане на острова, кораб, който не се връща, и чужд кораб, който ветровете отнасят случайно към тази група след четиридесет месеца. Но престоят на капитан Перон е ознаменуван с една кървава драма, напомняща по интересен начин измислените произшествия, които очакват героя на Даниел Дефо при връщането му на неговия остров.

Капитан Перон слязъл на острова с четирима моряци, двама англичани и двама французи. В течение на петнадесет месеца той е трябвало да лови морски лъвове. Ловът бил много добър, но като изтекли петнадесет месеца и корабът не се върнал, а малко по малко се изчерпали и хранителните припаси, международните отношения се влошили. Двамата англичани се разбунтували срещу капитан Перон и щели да го убият, ако не била помощта на съотечествениците му. От този момент двете партии се дебнели денонощно, винаги въоръжени, и последователно ту победители, ту победени, водели ужасно съществование на лишения и отчаяние. И положително една от двете партии е щяла да бъде унищожена, ако един английски кораб не върнал в родината им тия нещастници, които са били разделяни от един жалък въпрос за националности върху гола скала всред Индийския океан.

Такива бяха тия приключения. Остров Амстердам е ставал два пъти родина на изоставени моряци, които провидението и двата пъти спасявало от глад и смърт. Но оттогава нито един кораб не е бил захвърлен по тия брегове. Едно корабокрушение би оставило следи по брега, а корабокрушенците биха се добрали до риболовниците на господин Вио. Старецът живееше от дълги години на острова и никога не бе имал случай да окаже гостоприемство на жертви на морето. За „Британия“ и за капитан Грант той не знаеше нищо. Нито остров Амстердам, нито островчето Свети Павел, често посещавани от китоловци и риболовци, не са били мястото на тази катастрофа.

Гленарван не беше нито изненадан, нито натъжен от отговора на стареца. Той и другарите му търсеха по време на тия си престои не мястото, където е капитан Грант, а там, където той не е. Те искаха само да установят, че го няма но тия различни точки на паралела. Заминаването на „Дънкан“ бе определено за следния ден.

Привечер след хубава разходка Гленарван се сбогува с любезния господин Вио. Всички му пожелаха възможното щастие на неговия безлюден остров. В отговор на това старецът пожела успех на експедицията, след което лодката на „Дънкан“ върна пътешествениците на кораба.

Глава IVОБЛОЗИТЕ НА ЖАК ПАГАНЕЛ И МАЙОР МАК НАБС

На 7 декември в три часа сутринта пещите на „Дънкан“ вече бумтяха. Завъртяха рудана. Котвата бе изправена отвесно, освободена от пясъчното дъно на малкото пристанище, издигната до страничника, витлото заработи и яхтата навлезе в открито море. Когато в осем часа пътниците се изкачиха на палубата, остров Амстердам изчезваше в мъглите на хоризонта. Това беше последният етап по пътя на тридесет и седмия паралел и оставаха още три хиляди мили до австралийския бряг. Ако западният вятър продължаваше да бъде попътен и морето спокойно, „Дънкан“ щеше да стигне до целта на пътуването си след дванадесетина дни.

Мери Грант и Робърт не можеха да гледат спокойно вълните, по които вероятно се е носела „Британия“ няколко дни преди потъването си. Тук може би капитан Грант с повреден кораб, с намален екипаж се е борил срещу опасните урагани на Индийския океан, съзнавайки, че корабът му се носи с неудържима сила към брега. Джон Манглс показваше на девойката отбелязаните на корабната карта течения и й обясняваше постоянното им направление. Едно от тях пресича Индийския океан и се насочва към австралийския материк. Неговото действие се чувствува по цялото протежение от запад до изток не само в Тихия, но и в Атлантическия океан. „Британия“, загубила мачтите си и лишена от кормило, с други думи, обезоръжена срещу яростта на небето и морето, е била отнесена към брега и там се е разбила.

Тук обаче се появи едно затруднение. Последните новини от капитан Грант, според „Морски и търговски вестник“, бяха от Калао от 30 май 1862 година. Как на 7 юни, осем дни след като е напуснала бреговете на Перу, „Британия“ е могла да бъде в Индийския океан? Паганел, запитан по този въпрос, даде доста правдоподобно обяснение, което би задоволило и най-придирчивите.

Това стана на 12 декември вечерта, шест дни след като напуснаха остров Амстердам. Лорд и леди Гленарван, Робърт и Мери Грант, капитан Джон, Мак Набс и Паганел разговаряха на задния дек. Както обикновено, говореха за „Британия“, която не излизаше от мисълта на всички. Затруднението, за което говорихме, бе споменато случайно, но веднага помрачи надеждите на пътешествениците.

При неочакваната забележка на Гленарван Паганел вдигна бързо глава. После, без да отговори, отиде да вземе документа. Когато се върна, той само сви рамене, като човек засрамен, че е могъл да се замисли дори за миг над такава „дреболия“.

— Добре, драги ми приятелю — каза Гленарван, — но дайте ни поне някакъв отговор.

— Не — отговори Паганел, — ще задам само един въпрос и то на капитан Джон.

— Говорете, господин Паганел — каза Джон Манглс.

— Един бързоходен кораб може ли да измине за един месец по Тихия океан разстоянието от Америка до Австралия?

— Да, ако минава по двеста мили за двадесет и четири часа.

— Тази скорост изключителна ли е?

— Не. Някои бързоходни платноходи често пътуват с по-голяма скорост.

— Е добре — поде Паганел, — вместо да четем върху документа 7 юни, предположете, че морето е изличило една цифра от тази дата и прочетете „17 юни“ или „27 юни“. Така всичко се обяснява.

— Наистина — отговори леди Елена — от 31 май до 27 юни…

— Капитан Грант е могъл да прекоси Тихия океан и да се озове в Индийския океан.

Това заключение на Паганел бе посрещнато с чувство на истинско облекчение.

— Още един изяснен въпрос! — каза Гленарван. — И то пак благодарение на нашия приятел. Не ни остава друго, освен да стигнем Австралия и да потърсим на западния й бряг следи от „Британия“.

— Или на източния й бряг — каза Джон Манглс.

— Наистина имате право, Джон. В документа нищо не сочи, че катастрофата е станала в западното крайбрежие, а не в източното. Нашите издирвания трябва да се насочат към двете точки, в които Австралия е пресечена от тридесет и седмия паралел.

— Значи, милорде — каза девойката, — по този въпрос има още съмнение.

— О! Не, мис — побърза да отговори Джон Манглс, който искаше да разсее опасенията на Мери Грант. — Негова светлост навярно ще се съгласи, че ако капитан Грант е слязъл на източния бряг на Австралия, той веднага е щял да намери помощ и подкрепа. Целият този бряг е, така да се каже, английски и е населен с колониста. Екипажът на „Британия“ е щял да срещне сънародници още на първите десет мили.

— Добре, капитан Джон — отвърна Паганел. — Присъединявам се към вашето мнение. На източния бряг, в залива Туфолд, в град Еден, Хари Грант щеше да намери не само убежище в някоя английска колония, но също и превоз да се върне в Европа.

— Следователно — каза леди Елена — корабокрушенците не са намерили същите възможности в тази част на Австралия, към която ни води „Дънкан“?

— Не, госпожо — отговори Паганел, — тук брегът е пустинен. Между него и Мелбърн или Аделаида няма никакви пътни съобщения. Ако „Британия“ се е разбила в крайбрежните рифове, тя е била лишена от всякаква помощ, също като да се е разбила в негостоприемните брегове на Африка.

— Но в такъв случай какво ли е станало с баща ми през тия две години? — запита Мери Грант.

— Драга Мери — отговори Паганел, — вие сте уверена, нали, че след корабокрушението капитан Грант се е добрал до австралийския бряг?

— Да, господин Паганел — отговори момичето.

— Е добре, след като се е добрал до материка, какво е станало с капитан Грант? Предположенията не са много. Те са само три. Или капитан Грант и неговите другари са стигнали до английските колонии, или са паднали в плен на туземците, или най-сетне са се загубили в обширните пустини на Австралия. — Като каза това, Паганел млъкна и потърси в очите на слушателите си одобрение на това си схващане.

— Продължавайте, Паганел — обади се лорд Гленарван.

— Продължавам — отговори Паганел, — и преди всичко отхвърлям първото предположение. Хари Грант не е могъл да стигне до английските колонии, защото в такъв случай спасението му щеше да бъде осигурено и отдавна щеше да бъде при децата си в обичния си град Дънди.

— Бедният татко! — прошепна Мери Грант. — От две години отделен от нас.

— Сестро, остави господин Паганел да говори — каза Робърт, — от него ще научим…

— Уви! Не, момчето ми! Единственото, което мога да твърдя, е, че капитан Грант се намира в плен у австралийци, или…

— Но тия туземци — запита живо леди Гленарван — дали са?…

— Успокойте се, госпожо — отговори ученият, който разбра мисълта на леди Елена, — тия туземци са диви, груби, те стоят на най-долното стъпало на човешкото развитие, но нравите им са меки и не са кръвожадни като съседите си от Нова Зеландия. Ако корабокрушенците от „Британия“ са попаднали в техен плен, повярвайте ми, животът им не е бил заплашван нито за момент. Всички пътешественици са единодушни в твърдението си, че австралийците се ужасяват от проливането на кръв и че много пъти са намирали в тяхно лице верни съюзници, за да отблъснат нападенията на каторжниците, които от своя страна, са били действително жестоки.

— Чувате ли какво казва господин Паганел — поде леди Елена, като се обърна към Мери Грант — Ако вашият баща е в ръцете на туземците, нещо, за което се загатва и в документа, ние ще го намерим.

— А ако е загубен в тази огромна страна? — отговори девойката, като погледна въпросително Паганел.

— Какво от това! — провикна се географът с увереност. — Ние пак ще го намерим! Нали, приятели мои?

— Разбира се — отговори Гленарван, който искаше да даде на разговора по-весел обрат. — Аз не допускам, че е възможно да се загубиш…

— Нито аз — отвърна Паганел.

— А Австралия голяма ли е? — запита Робърт.

— Австралия, момчето ми, заема площ от около седемстотин седемдесет и пет милиона хектара, което се равнява на четири пети от Европа.

— Толкова много — каза майорът.

— Да, Мак Набс, с приблизителност до един ярд. Не мислите ли, че такава страна има право да носи името „континент“, което й дава документът?

— Без друго, Паганел.

— Ще добавя — поде ученият, — че малко са пътешествениците, които са изчезнали в тази просторна страна. Мисля дори, че Лейхарт е единственият, за чиято съдба не се знае нищо, при все че малко преди заминаването ми бях уведомен в Географското дружество, че Мак Интайр смятал, че е попаднал на следите му.

— Нима всички области на Австралия не са изследвани? — запита леди Гленарван.

— Не достатъчно, госпожо — отговори Паганел. — За този материк се знае толкова, колкото и за вътрешността на Африка. А предприемчиви пътешественици не са липсвали. От 1606 година до 1862 година повече от петдесет изследователи са работили както във вътрешността, така и по бреговете на Австралия, за да я проучат.

— О, петдесет! — каза майорът недоверчиво.

— Да, Мак Набс, точно толкова. Аз говоря за моряците, които, рискувайки да плават по непознати води, са очертали границите на Австралия, а също и за пътешествениците, които са се опитвали да прекосят материка.

— Все пак петдесет е силно казано — отвърна майорът.

— Ще отида и по-далеч, Мак Набс — поде географът, раздразнен, че му се противоречи.

— Идете по-далеч, Паганел.

— Ако не ми вярвате, ще ви изброя тия петдесет имена без колебание.

— О! — каза спокойно майорът. — Това са те, учените! В нищо не се съмняват.

— Майоре — каза Паганел, — залагате ли карабината си марка „Пърдей Мур и Диксън“ срещу моя далекоглед „Секретан“?

— Защо не, Паганел, ако това ви прави удоволствие? — отвърна Мак Набс.

— Добре, майоре — извика ученият, — ето една карабина, с която вие повече няма да убивате диви кози или лисици, освен ако ви я заема, нещо, което винаги с удоволствие ще направя.

— Паганел — отговори сериозно майорът, — когато имате нужда от далекогледа ми, той ще бъде винаги на ваше разположение.

— Да започнем тогава — отвърна Паганел. — Госпожи и господа, вие сте публиката, която ще ни съди. А ти, Робърт, ще бележиш точките.

Лорд и леди Гленарван, Мери и Робърт, майорът и Джон Манглс, които спорът забавляваше, се приготвиха да слушат географа. Впрочем не можеше да се избере по-подходящ момент да се говори за Австралия, към която ги водеше „Дънкан“, и за нейната история. И затова Паганел бе помолен да започне веднага своя сеанс по мнемотехника86.

— Мнемосина! — провикна се той — Богиньо на паметта, майко на целомъдрените музи, вдъхнови твоя верен и пламенен почитател! Преди двеста петдесет и осем години, драги приятели, Австралия била още непозната. Съществуването на голям южен материк се предполагало отдавна. В библиотеката на вашия Британски музей, драги Гленарван, се съхраняват две карти от 1550 година, които отбелязват земя на юг от Азия, която те назовават „Великата Ява на португалците“. Но тия карти не са достатъчно достоверни. Стигам до XVII век, 1606 година. През тази година един испански мореплавател, Кирос, открил земя, която нарекъл „Австралия на Светия дух“ Някои автори твърдят, че той е открил групата острови Нови Хебриди, а не Австралия. По този върос няма да споря. Робърт, отбележи този Кирос и да преминем на друг.

— Един — каза Робърт.

— Същата година Луис Вас де Торес, помощник-командир на флотилията на Кирос, продължил по на юг да изследва новите земи. Но честта за великото откритие се пада на холандеца Теодорик Хертог. Той слязъл на западния бряг на Австралия при 25° южна ширина и я нарекъл „Индрахт“, по името на своя кораб. След него броят на мореплавателите се увеличил. В 1618 година Цихен изследвал по южния бряг земите Арнхейм и Ван Димен. В 1619 година Жан Еделс обходил и нарекъл с името си една част от западния бряг. В 1622 година Льовал се спуснал до носа, който носи неговото име. В 1627 година дьо Нуитс и дьо Вит, единият на запад, другият на юг, допълнили откритията на техните предшественици. Те били последвани от капитан Кар-пентър, който навлязъл с корабите си в просторния залив, наричан и сега залив Карпентария. Най-сетне в 1642 година именитият моряк Тасман обиколил остров Ван Димен, за който смятал, че е свързан с материка, и го нарекъл на името на главния губернатор дьо Батавия, име, което потомството справедливо е заменило с името Тасмания. По това време австралийският материк е бил обиколен изцяло. Установено било, че Индийският и Тихият океан мият бреговете му и в 1665 година, тъкмо в епохата, когато ролята на холандските мореплаватели била към своя залез, на този огромен южен остров бе наложено името Нова Холандия, което той не запази. До какво число стигнахме?

— До десет — отговори Робърт.

— Добре — продължи Паганел, — бележа едно кръстче и минавам към англичаните. В 1686 година един шеф на пирати, член на „Бреговото братство,“ един от най-известните флибюстиери87 от южните морета, Уйлям Дампие, след многобройни приключения — смесица от удоволствия и нещастия — достигнал с кораба „Синье“ северозападния бряг на Нова Холандия при 16° 50′ южна ширина. Той влязъл във връзка с туземците и дал много подробно описание на техните нрави, беднотия и умствено развитие. През 1689 годна той се върнал в същия залив, в който бил слязъл Хертог, но вече не като пират, а като капитан на „Рьобък“, кораб на кралския флот. До този момент обаче откриването на Нова Холандия нямало друго значение освен географско. Никой не мислел да я колонизира и в течение на три четвърти век, от 1699 до 1770 година, нито един мореплавател не слязал на нейния бряг. Но тогава се явил един от най-известните моряци на света, капитан Кук, и новият континент не закъснял да бъде открит за европейските емигранти. През време и на трите си знаменити пътешествия Джеймс Кук е слизал на бреговете на Нова Холандия. За пръв път той слязъл там на 31 март 1770 година. След като направил в Отаити сполучливи наблюдения върху преминаването на Венера пред Слънцето88, Кук насочил своя малък кораб „Индевър“ на запад в Тихия океан. Там той открил Нова Зеландия и стигнал на западния бряг на Австралия до един залив, толкова богат с нови растения, че го нарекъл Ботанически залив. Това е днешният „Ботани бей“. Отношенията му с полудивите туземци не са интересни. Кук се изкачил на север близо до нос Трибулейшън, където при 16° южна ширина „Индевър“ заседнал на един коралов риф, на осем мили от брега. Опасността да потъне била неизбежна и се наложило храната и оръдията да бъдат хвърлени в морето. Но през следната нощ приливът издигнал олекналия кораб и той не потънал, само защото едно парче корал се било загнездило здраво в дупката и не позволило на водата да премине. Кук успял да отведе кораба до малко заливче. В него се вливала река, която нарекли Индевър… Там в продължение на три месеца — докато траели поправките — англичаните се опитали да установят полезни връзки с туземците, но не успели и отплавали. „Индевър“ продължил пътя си на север. Кук искал да знае дали съществува пролив между Нова Гвинея и Нова Холандия. След редица опасности и след като корабът му рискувал двадесетина пъти да потъне, той забелязъл на югозапад обширно море. Проливът съществувал. Кук го преминал, слязъл на малък остров и като завладял от името на Англия големите крайбрежни територии, които открил, той ги нарекъл с типичното английско име „Нов Южен Уелс“. Три години по-късно смелият моряк командувал „Аванчър“ и „Резолюшън“. Капитан Фурно тръгнал с „Аванчър“ да изследва бреговете на Вандименовата земя и се върнал с предположението, че тя е част от Нова Холандия. Едва през 1777 година, по време на трето си пътуване, Кук посетил с корабите си „Резолюшън“ и „Декуверт“ залива Аванчър във Вандименовата земя и оттам няколко месеца по-късно тръгнал за Сандвичевите острови, където загинал.

— Той е бил велик човек — каза Гленарван.

— Най-именитият моряк, който някога е съществувал. Бенкс, един от неговите спътници, внушил на английското правителство идеята да се основе колония в Ботани бей. След него се втурнали към Австралия мореплаватели от всички нации. В последното писмо, получено от Лаперуз и писано на 7 февруари 1787 година в Ботани бей, злощастният моряк съобщава за намерението си да посети залива Карпентария и цялото крайбрежие на Нова Холандия до Вандименовата земя. Той тръгнал, но не се върнал. В 1788 година капитан Филип основал в Порт Джаксън първата английска колония. В 1791 година Ванкувър изследвал голяма част от южното крайбрежие на новия континент. В 1792 година д’Антрекасто, изпратен да търси Лаперуз, обиколил Нова Холандия на запад и на юг и открил по пътя си неизвестни дотогава острови. В 1795 и 1797 година двама млади хора, Флиндерс и Бас, продължили да изследват смело, с лодка, дълга осем стъпки, южното крайбрежие и в 1797 година Бас минал между Вандименовата земя и Нова Холандия през пролива, който носи неговото име. През същата година Фламинг, откривателят на остров Амстердам, открил по източните брегове реката Суон ривър, в която живеели извънредно красиви черни лебеди. А що се отнася до Флиндерс, той подновил в 1801 година своите интересни изследвания и при 138° 58′ източна дължина и 35°40′ южна ширина той се срещнал в Енкаунтърбей с „Жеограф“ и „Натуралист“ — два френски кораба, командувани от капитаните Боден и Хамлен.

— А капитан Боден? — каза майорът.

— Да! Но защо това възклицание? — запита Паганел.

— О! Нищо. Продължавайте, драги Паганел.

— Продължавам, като ще добавя към имената на тия мореплаватели и името на капитан Кинг, който от 1817 до 1822 година допълнил изследването на междутропическото крайбрежие на Нова Холандия.

— С това имената стават двадесет и четири — каза Робърт.

— Добре — отговори Паганел, — аз вече притежавам половината карабина на майора. А сега, като свърших с моряците, да преминем към пътешествениците.

— Много добре, господин Паганел — каза леди Елена. — Трябва да се признае, че вие имате поразителна памет.

— Нещо много чудно — добави Гленарван — за човек толкова…

— Толкова разсеян — избърза да каже Паганел. — О! Аз помня само дати и факти и това е всичко.

— Двадесет и четири — повтори Робърт.

— Е добре, двадесет и петият, поручик Доус. Това било в 1789 година, една година след основаването на колонията в Порт Джаксън. Новият континент бил обиколен, но какво съдържал той, никой не можел да каже. Дълга верига планини, успоредни на източното крайбрежие, като че ли препречвали пътя към вътрешността. След едно пътуване от девет дни поручик Доус е трябвало да се върне в Порт Джаксън. Същата година капитан Тенч се опитал да премине тази висока верига, но не успял. Тия два неуспеха отклонили в течение на три години пътешествениците от намерението им да се заемат с тази трудна задача. В1792 година полковник Патерсън, смел изследовател на Африка, направил също неуспешен опит. На следната година един обикновен боцман от английския флот, смелият Хоукинс, надминал с двадесет мили линията, която предшествениците му не успели да преминат. За следващите осемнадесет години мога да спомена само две имена — името на известния моряк Бас и на Барелие, инженер на колонията, които не са били по-щастливи от другите. Стигам до 1813 година, когато най-сетне бе открит един проход на запад от Сидней. Губернаторът Макари се осмелил в 1815 година да мине през него и основал град Батхърст на другата страна на Сините планини. От този момент Тросби в 1819 година, Окслей, който проникнал на триста мили в страната, Хоуел и Хън, тръгнали именно от залива Туфолд, през който минава тридесет и седмият паралел, и капитан Стърт, който в 1829 и 1830 година проучил течението на реките Дарлинг и Мърей, обогатиха географията с нови данни и подпомогнаха развитието на колониите.

— Тридесет и шест — каза Робърт.

— Отлично! Имам аванс — отговори Паганел. — Ще спомена, между другото, Ейр и Лайхарт, които обходили част от страната в 1840 и 1841 година; Стърт в 1845 година; братята Грегъри и Хелпман в 1846 година в Западна Австралия; Кенеди в 1847 година по реката Виктория и в 1848 година в Северна Австралия; Грегъри в 1852 година, Остин в 1854 година; пак братята Грегъри от 1855 до 1858 година в северозападната част на материка; Бабедж от езерото Торенс до езерото Ейр и стигам най-сетне до един много известен в австралийските летописи пътешественик — Стюарт, който предприел три пъти смели пътувания през континента. Първата му експедиция във вътрешността е от 1860 година. Ако искате, по-късно ще ви разправя как Австралия е била премината четири пъти от юг на север. Днес ще се огранича само да довърша този дълъг списък и за периода от 1860 до 1862 година ще добавя към имената на изброените смели труженици на науката и имената на братята Демпстер, Клерксон и Харпър, на Бърке и Уйлс, на Нейлсън, на Уокър, Ландсборо, Маккинлей, Хоувит…

— Петдесет и шест! — провикна се Робърт.

— Добре, майоре — продължи Паганел, — добре ще ви натоваря, защото не съм споменал нито Дъперей, нито Бугенвил, нито Фитц Рой, нито Уйкам, ни Стокс…

— Достатъчно — каза майорът, смазан от множеството имена.

— Нито Перу, нито Куой — продължаваше Паганел, засилил се като експресен влак, — нито Бенет, нито Кънингам, нито Нътчел, нито Тиер…

— Милост!

— Нито Диксън, нито Стрелески, нито Рейд, нито Уйлкс, нито Мичел…

— Спрете, Паганел — каза Гленарван, който се смееше от все сърце, — недейте доубива нещастния Мак Набс. Бъдете великодушен! Той се признава за победен.

— А карабината му? — запита географът с тържествуващ вид.

— Ваша е, Паганел — отговори майорът, — и съжалявам много за нея. Но вие имате памет да спечелите цял артилерийски музей.

— Не е възможно да се познава по-добре Австралия — каза леди Елена. — И най-малкото име, и най-малкият факт…

— Охо! И най-малкият факт! — поклати глава майорът.

— Какво! Какво, Мак Набс? — провикна се Паганел.

— Казвам, че може би не познавате всички подробности по откриването на Австралия.

— Например? — запита високомерно Паганел.

— Ако ви посоча някоя подробност, която не знаете, ще ми върнете ли карабината? — запита Мак Набс.

— Веднага, майоре.

— Спазарихме ли се?

— Спазарихме се.

— Добре. Знаете ли, Паганел, защо Австралия не принадлежи на Франция?

— Но, струва ми се…

— Или поне как обясняват англичаните това?

— Не, майоре — отговори Паганел обидено.

— Чисто и просто защото капитан Боден, който при това не е бил срамежлив, в 1802 година се изплашил толкова много от крякането на австралийските жаби, че бързо вдигнал котва и избягал, за да не се върне вече никога.

— Какво! — провикна се ученият. — Така се говори в Англия? Но това е злобна шега!

— Признавам, че е много злобна — отговори майорът, — но тя е историческа в Обединеното кралство.

— Това е недостойно! — провикна се патриотичният географ. — И това сериозно ли се говори?

— Принуден съм да го призная, драги Паганел — отговори Гленарван посред всеобщ смях. — Как! Вие не знаехте тази подробност?

— Разбира се, че не, и протестирам! Впрочем англичаните ни наричат „хора, които ядат жаби“, а обикновено не се изпитва страх от онова, което ядеш.

— И все пак това се говори, Паганел! — отговори със скромна усмивка майорът.

Ето как знаменитата карабина „Пърдей Мур и Диксън“ остана собственост на майор Мак Набс.

Глава VГНЕВЪТ НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

Два дни след този разговор Джон Манглс направи по обяд своите измервания и съобщи, че „Дънкан“ се намира на 113° 37 източна дължина. Пътниците погледнаха корабната карта и видяха със задоволство, че от нос Бернули ги отделят само пет градуса. Между този нос и крайната точка на нос Антрекасто австралийският бряг описва една дъга, чиито краища опъва като тетива на лък тридесет и седмият паралел. Ако „Дънкан“ се насочеше на север към екватора, той щеше да стигне скоро до нос Чатам, от който отстоеше иа сто и двадесет мили, В момента той плаваше в оная част на Индийския океан, която мие австралийския материк.

Следователно те можеха да се надяват, че след четири дни нос Бернули ще се покаже на хоризонта.

Досега западният вятър бе улеснил хода на яхтата, но от няколко дни той започна да отслабва и малко по малко да стихва. На 13 декември той стихна съвсем и платната увиснаха по мачтите.

Без мощното си витло „Дънкан“ щеше да бъде скован от безветрието на океана.

Това състояние на атмосферата можеше да продължи неопределено време. Вечерта Гленарван поговори по този въпрос с Джон Манглс. Младият капитан виждаше кък бързо се изпразват трюмовете с въглища и изглеждаше доста обезпокоен от внезапното стихване на вятъра. Той бе опънал всички платна на кораба си, за да използува и най-малкото подухване. Но, както казват моряците, вятърът не стигаше да напълни даже една шапка.

— Във всеки случай — каза Гленарван — не трябва да се оплакваме, защото е по-добре безветрие, отколкото обратен вятър.

— Ваша светлост има право — отговори Джон Манглс, — но тъкмо тия внезапни затишия докарват промяна на времето и затова аз се боя от тях. Ние плаваме на границата на мусоните89, които от октомври до април духат от североизток, и ако попаднем в тях, ходът ни ще бъде много забавен.

— Няма какво, Джон! Ако това се случи, ще трябва да се примирим. В края на краищата то ще бъде само едно забавяне.

— Безспорно, ако не се разрази буря.

— От буря ли се страхувате? — каза Гленарван, като разглеждаше небето, по което от хоризонта до зенита нямаше пикакъв облак.

— Да — отговори капитанът, — казвам го на ваша светлост, но не бих искал да плаша леди Гленарван, нито мис Грант.

— Постъпвате разумно, но какво ви тревожи?

— Сигурните признаци на буря. Не се доверявайте на изгледа на небето, милорде. Няма нищо по-измамно. От два дни барометърът спада по обезпокоителен начин. В момента той е много спаднал. Това е предупреждение, което не мога да пренебрегна. Аз се опасявам особено много от бурите в южните морета, защото вече съм се борил с тях. Изпаренията, които се сгъстяват в огромните заледени пространства на Южния полюс, предизвикват въздушни течения със страшна сила. Оттук — борбата между полярни и екваториални ветрове, която създава циклоните, ураганите и всички ония разнообразни бури, срещу които не е лесно за кораба да се бори.

— Джон — отговори Гленарван. — „Дънкан“ е здрав кораб, а капитанът му опитен моряк. Нека дойде бурята, ние ще съумеем да се справим с нея.

Като изразяваше опасенията си, Джон Манглс се подчиняваше на своя моряшки инстинкт. Той беше опитен „weather-wise“, английски израз, който означава „познавач на времето“. Барометърът спадаше непрекъснато и това го накара да вземе на кораба всички предпазни мерки.

Той очакваше голяма буря, която състоянието на небето още не показваше, но за която неговият безпогрешен инструмент не можеше да го измами. Въздушните течения идват от места, гдето живачният стълб се изкачва, и се насочват там, гдето той спада. Колкото по-близки са тия места едно до друго, толкова по-бързо се изравнява атмосферното налягане и толкова по-голяма е скоростта на вятъра.

Джон остана на мостика през цялата нощ. Към единадесет часа южната част на небето започна да потъмнява. Джон извика целия екипаж горе и свали малките платна. Запази само долните платна. В полунощ задуха силен вятър. Духаше с такава сила, че въздухът се движеше със скорост шест туаза в секунда. Пращенето на мачтите, свистенето на въжетата, сухото плющене на платната, стоновете на вътрешните прегради на корпуса — всичко това уведоми пътниците за онова, което те още не знаеха. Паганел, Гленарван, майорът, Робърт се появиха на палубата, едните от любопитство, другите готови да помогнат на екипажа. По небето, което те бяха оставили чисто и звездно, се носеха гъсти облаци, отделени един от друг от ивици на нетна като леопардова кожа.

— Ураган? — попита просто Гленарван.

— Не още, но скоро — отговори капитанът.

В този момент той даде заповед да се навие долният край на платното за буря. Моряците се втурнаха по въжените стъпала на крепилата на мачтата и борейки се с вятъра, не без мъка намалиха площта на платното, като го привързаха пак с долните му върви към напречника. Джон Манглс държеше да запази колкото се може повече платна, за да може яхтата да бъде по-устойчива върху вълните и да се намали нейното клатене.

После, след като взе тия предпазни мерки, той даде на Остин и на боцмана необходимите заповеди за посрещане на урагана, който нямаше да закъснее да се разрази. Вързалата на лодките и на резервния рангоут бяха удвоени. Засилиха също страничните въжета на оръдието и изпънаха въжетата, които крепят мачтите. Затвориха и люковете. Джон, застанал като офицер пред направен в укрепление пробив, не напускаше подветрената страна на яхтата и от височината на кърмовия дек се мъчеше да отгадае тайната на това буреносно небе.

В този момент барометърът бе спаднал на шестстотин и шестдесет милиметра, спадане много рядко за барометричния стълб, и щормгласът90 показваше буря.

Беше един часът сутринта. Леди Елена и мис Грант, силно раздрусани в кабините си, се осмелиха да се изкачат на палубата. Скоростта на вятъра беше четиринадесет туаза в секунда. Той духаше със страшна сила корабните въжета. Тия металически кабели, подобно на струните на музикален инструмент, ехтяха, сякаш някакъв огромен лък предизвикваше техните бързи трептения. Скрипците се блъскаха един в друг. Въжетата се хлъзгаха с остър шум в грапавите си жлебове. Платната плющяха с грохота на артилерийски изстрели. Вълните вече бяха чудовищни и налитаха върху яхтата, която се люшкаше като алсион91 по пенестите им гребени.

Щом капитан Джон забеляза пътничките, той отиде бързо при тях и ги помоли да слязат в каюткомпанията. Огромни вълни се насочваха вече към яхтата и палубата щеше да бъде заляна всеки момент. Грохотът на стихията беше толкова оглушителен, че леди Елена едва чуваше младия капитан.

— Има ли някаква опасност? — успя все пак да му каже тя в момент на леко затишие.

— Никаква, госпожо — отговори Джон Манглс, — но нито вие, нито мис Грант можете да останете на палубата.

Леди Гленарван и мис Грант не се противопоставиха на тая заповед, която приличаше по-скоро на молба, и слязоха в каюткомпанията в момента, когато една вълна връхлетя върху кърмовата част на кораба и стъклата на люковете задрънчаха в рамките си. Яростта на вятъра се беше удвоила. Мачтите се огъваха под натиска на платната и яхтата сякаш се изправяше над вълните.

— Свий предното платно! — изкомандува Джон Манглс. — Долу първото долно и стърчилните платна!

Моряците изтичаха по местата си, въжетата бяха отслабени, повдигачите бяха отдадени и стърчилните платна спуснати с шум, който заглуши дори бурята, а „Дънкан“, чийто комин из-ригваше кълба черен дим, биеше неравномерно морето с перките на витлото си, които понякога излизаха над водата.

Гленарван, майорът, Паганел и Робърт съзерцаваха с примесен с ужас възторг борбата на „Дънкан“ с вълните. Те бяха се заловили здраво за мрежите на фалшборда, без да могат да разменят нито дума, и наблюдаваха ятата буревестници, тия злокобни птици, които се забавляваха всред развихрената буря.

В този момент се чу пронизително свистене, което заглуши шума на урагана. Парата започна да излиза със страшна сила, но не от пароотводната тръба, а през клапите на котела. Прозвуча и сирената с необичайна мощ. Яхтата се наклони силно и Уйлсън, който беше на кормилото, бе повален от внезапното силно извиване на кърмата. „Дънкан“ бе застанал напречно на вълните и не можеше да бъде управляван.

— Какво има? — извика Джон Манглс и се втурна към мостика.

— Корабът се накланя! — отговори Том Остин.

— Да не би да е откачено кормилото?

— Машината, машината! — крещеше механикът.

Джон се спусна към машината и стремглаво слезе по стълбите. Гъст облак пара изпълваше помещението. Буталата бяха запрели в цилиндрите. Лостовете не предаваха никакво движение на коленчатата ос. В този момент механикът, като видя, че усилията им са напразни и опасявайки се за котела, затвори достъпа на парата към машината и я изпусна през пароотводната тръба.

— Какво се случи? — запита комендантът.

— Витлото е изкривено или е заклещено — отговори механикът. — Не работи.

— Какво? Не възможно ли е да се оправи?

— Невъзможно.

Не беше момент да се тьрси как да премахнат повредата. Налице беше неоспоримият факт, че витлото не действува и че парата, която бездействуваше, бе изхвърчала през клапите. На Джон не оставаше друго, освен да прибегне към платната и да потърси помощта на вятъра, който се бе оказал неговият най-опасен неприятел.

Той се изкачи на палубата, описа с няколко думи на Гленарван положението и настоя пред него да отиде с другите пътници в каюткомпанията. Гленарван искаше да остане на палубата.

— Не, ваша светлост — отговори Джон Манглс решително, — аз трябва да остана сам с екипажа си. Слезте долу! Корабът може да бъде залян и вълните ще ви пометат безмилостно.

— Но ние можем да бъдем полезни.

— Слезте, слезте, милорде, това се налага! Има обстоятелства, при които аз съм господар на кораба! Заповядвам да се оттеглите!

За да говори Джон Манглс с такъв повелителен тон, очевидно положението беше много сериозно. Гленарван разбра, че именно той трябваше да даде пример на послушание. Напусна палубата, последван от тримата си спътници, и отиде при двете жени, които очакваха с безпокойство развръзката на тази борба със стихиите.

— Енергичен човек е нашият добър Джон! — каза Гленарван, като влизаше в каюткомпанията.

— Да — отговори Паганел, — той ми напомня капитана от драмата на вашия велик Шекспир „Буря“, който казва на краля, намиращ се на кораба му:

— Вън оттук! Мълчете! В кабината си! Щом не можете да накарате стихиите да млъкнат, млъкнете вие! Махнете се от пътя ми, на вас говоря!

В това време Джон Манглс не губеше нито секунда, за да изтегли кораба от опасното положение, в което го бе поставила повредата на витлото. Той реши да използува колкото може по-малко платна, за да не се отклони много от пътя. Трябваше да се запазят някои платна и да се опънат така, че да се насочат косо към вятъра. Опънаха намалено първото горно платно и поставиха импровизирано платно на главната мачта. Корабът бе насочен по посока на вятъра.

Яхтата, която имаше отлични мореходни качества, се понесе напред като пришпорен бързоходен кон и изложи бордовете си на бурните вълни. Но намалените платна щяха ли да издържат?

Те бяха направени от най-добрата материя на „Дънди“, но каква тъкан можеше да издържи такъв напор?

Плаването косо на вятъра с намалени платна имаше преимуществото, че излагаше на вълните най-солидните части на яхтата и я държеше в първоначалната й посока. Все пак това беше опасно, защото корабът можеше да пропадне в огромните падини, които се образуваха между вълните, и да не се издигне вече. Но Джон Манглс нямаше избор и реши да продължи така, докато издържат мачтите и платната. Екипажът му беше тук, пред очите му, готов да се притече навсякъде, където присъствието му бе наложително. Джон, привързан към крепителите на мачтата, наблюдаваше разяреното море.

В това положение протече останалата част на нощта. Надяваха се, че на разсъмване бурята ще стихне. Напразна надежда. Към осем часа сутринта вятърът се засили и се превърна в ураган със скорост осемнадесет туаза в секунда.

Джон мълчеше, но трепереше за кораба и за тия, които бяха на него. „Дънкан“ се наклоняваше ужасно встрани. Гредите му пращяха и понякога напречниците на мачтите досягаха гребените на вълните. Дори в един момент екипажът помисли, че яхтата няма да се изправи. Моряците със секири в ръце вече се спускаха към крепителите на главната мачта, когато платната, изтръгнати от въжетата, излетяха като огромни албатроси.

„Дънкан“ се изправи, но без опора над вълните, без посока и се клатеше толкова силно, че мачтите му застрашаваха да се пречупят из основа. Той не можеше да издържи дълго подобно клатене, мачтите се огъваха, дебелите дъски на корпуса се разединяваха, обковките се късаха и скоро водата можеше да нахлуе.

На Джон Манглс оставаше само едно средство: да постави едно малко предно платно и да тръгне по вятъра. Той успя, но след продължителни усилия и след като трябваше двадесет пъти да започват отново. Едва към три часа пладне можаха да изпънат платното и го оставят на действието на вятъра.

Това платно позволи на „Дънкан“, гонен от вятъра, да се понесе с необикновена бързина. Той плаваше на североизток, където го тласкаше бурята, и трябваше да поддържа колкото се може по-голяма скорост, защото от нея зависеше спасението му. Понякога, като надпреварваше вълните, които се движеха в същата посока, той ги прорязваше с острия си нос и като потъваше в тях подобно на огромен кит, водата го заливаше от единия край до другия. В други моменти скоростта му се изравнянаше с тая на вълните, кормилото преставаше да работи и той правеше огромни внезапни завои, които заплашваха да го поставят срещу вълните. Случваше се също вълните, подгонени от урагана, да бягат по-бързо от него. Тогава той подскачаше но гребените им и цялата палуба се заливаше с неудържима сила от кърмата до носа.

Така тревожно между надеждата и отчаянието премина денят на 15 декември и нощта, която го последва. Джон Манглс не напусна нито за миг поста си. Не хапна нищо. Измъчваха го опасения, които невъзмутимият израз на лицето му не издаваше. Погледът му търсеше упорито да проникне в натрупаните на север мъгли.

И наистина той имаше от какво да се опасява. „Дънкан“, отхвърлен от пътя си, се носеше към австралийския бряг със скорост, която нищо не можеше да спре. Джон Манглс чувствуваше по инстинкт, че корабът е носен от едно светкавично течение. Всеки миг той се страхуваше, че яхтата ще налети на подводна скала и ще се разбие на хиляди парчета. По негова преценка брегът се намираше на дванадесетина мили по посока на вятъра. А сушата — това значеше крушение и загуба на яхтата. Сто пъти по-добре беше да останат в огромния океан, срещу чийто гняв един кораб може да се брани, па макар и да отстъпва. Ако бурята обаче го захвърли на някой бряг, той загива.

Джон Манглс слезе при лорд Гленарван, повика го настрана и му обясни положението, без да намалява неговата сериозност. Той посрещаше нещата с хладнокръвието на моряк, готов на всичко, и завърши с думите, че ще бъде може би принуден да изхвърли „Дънкан“ на брега.

— За да спася, ако е възможно, тия, които се намират в него, милорде.

— Правете, каквото намерите за добре, Джон! — отговори Гленарван.

— А леди Елена? Мис Грант?

— Ще им кажа едва в последния момент, когато изчезне всяка надежда да се задържим в морето. Ще ме предупредите, нали?

— Ще ви предупредя, милорде.

Гленарван се върна при пътничките, които, без да разбират опасността, чувствуваха нейната неизбежност. Те проявяваха голяма смелост, равна на смелостта на техните кавалери. Паганел се бе впуснал в съвсем ненавременни теории за посоката на въздушните течения. Той правеше пред Робърт, който го слушаше, интересни сравнения между вихри, циклони и бури. Що се отнася до майора, той чакаше края с фатализма на мюсюлманин. Към единадесет часа ураганът сякаш поутихна, влажната мъгла се разсея и в един кратък проблясък Джон можа да съзре някакъв нисък бряг на около шест мили но посока на вятъра. Яхтата се носеше право към него. Страхотни вълни се издигаха на грамадна височина, на петдесет стъпка и повече. Джон разбра, че те бяха намерили здрава опорна точка, за да се издигат толкова високо.

— Има пясъчни плитчини — каза той на Остин.

— Така мисля и аз — отговори помощникът.

— Ние сме в ръцете на господа — продължи Джон. — Ако той не насочи „Дънкан“ през някой проход и не го преведе през него сам, сме загубени.

— В момента е прилив, капитане, може би ще успеем да минем над плитчините.

— Но вижте, Остин, яростта на тия вълни. Кой кораб би могъл да им устои? Да помолим господ да ни помогне, приятелю мой!

През това време, „Дънкан“ със своите намалени платна се насочваше към брега със страшна бързина. Скоро той се намери само на две мили от пясъчните плитчини. Изпаренията скриваха ежеминутно брега. Все пак на Джон се стори, че зад пенестата лента, образувана от плитчините, водата беше спокойна. Там „Дънкан“ би бил в относителна безопасност. Но как да преминат?

Джон помоли пътниците да се изкачат на палубата. Той не искаше в момента на крушението те да бъдат затворени в каюткомпанията. Гленарван и спътниците му погледнаха страшното море. Мери Грант побледня.

— Джон — каза тихо Гленарван на младия капитан, — аз ще опитам да спася жена си или да загина с нея. Вземи грижата за мис Грант.

— Да, ваша светлост — отговори Джон Манглс, като поднесе ръката на лорда към влажните си очи.

„Дънкан“ се намираше само на няколкостотин метра от началото на плитчините. Издигнатото от прилива ниво на морето щеше безспорно да позволи на яхтата да премине опасните плитчини. Но огромните вълни, които ту я издигаха, ту я отпускаха, щяха неминуемо да ударят гръбнака й в дъното. Имаше ли начин да се намали яростта на вълните, да се успокои движението на водата, с една дума, да се смири бушуващата стихия?

През ума на Джон Манглс премина една последна идея.

— Масло! — извика той. — Хвърляйте масло, деца мои! Хвърляйте масло!

Думите му бяха разбрани веднага от целия екипаж. Касаеше се да се употреби един способ, който успяваше понякога. Яростта на вълните можеше да се намали, като се покрият с пласт мазнина. Мазнината излиза на повърхността и унищожава гребените на вълните, като ги прави по-заоблени. Въздействието е незабавно, но кратко. Когато един кораб премине през това изкуствено усмирено море, то удвоява яростта си и тежко томува, който го следва. Моряците, чиито сили се бяха удесеторили от грозящата опасност, незабавно извадиха на носа на кораба варелите с тюленово масло. Там ги издъниха с брадви и ги провесиха по перилата на левия и десния борд.

— Бъдете готови! — извика Джон Манглс, чакайки удобния момент.

За двадесет секунди яхтата достигна началото на плитчините, които ивица яростни вълни ограждаха. Моментът бе настъпил.

— С бога напред! — извика младият капитан.

Бъчвите бяха обърнати и от тях бликнаха ручеи масло. Мигновено масленият слой сякаш изравни пенестата повърхност на морето. „Дънкан“ прелятя над усмирените води и се намери зад опасните плитчини в спокойно море.

Глава VIНОС БЕРНУЛИ

Първата грижа на Джон Манглс беше да закотви здраво кораба с две котви. Дълбочината беше десет метра. Дъното — удобно, с плътен чакъл, който даваше отлична котвена стоянка. Следователно нямаше опасност яхтата да бъде отнесена или да заседне. След толкова опасни часове „Дънкан“ се намираше в нещо като залив, защитен от ветровете на океана чрез една висока околовръстна ивица земя.

Лорд Гленарван стисна ръката на младия капитан и му каза:

— Благодаря, Джон.

И Джон се почувствува щедро възнаграден само с тия две думи. Гленарван запази за себе си тайната на своите тревоги и нито леди Елена, нито Мери Грант, нито Робърт подозираха колко сериозна беше опасността, която току-що бяха избягнали.

Оставаше да се уясни едно важнообстоятелство. На коя част на брега страшната буря бе захвърлила „Дънкан“? Откъде ще тръгне той наново по обичайния си паралел? На какво разстояние към югозапад отстоеше нос Бернули? Тези бяха първите въпроси, които се зададоха на Джон Манглс. Той направи веднага своите наблюдения и изчисления и ги нанесе върху корабната карта.

Всъщност „Дънкан“ не се беше отклонил много от своя път, само с два градуса. Той се намирате на 136°12 източна дължина и 35°07 южна ширина, при нос Катастрофа, разположен на южното австралийско крайбрежие и отдалечен триста мили от нос Бернули.

Нос Катастрофа със зловещото си име се намира срещу нос Борда, образуван от една издатина на остров Кенгуру. Между тия два носа се намира проливът Инвестигейтър, който води до два доста дълбоки залива, единият на север — залив Спенсер, а другият на юг — заливът Сен Венцент. На източния бряг на последния е разположено пристанището Аделаида, столица на провинцията, наречена Южна Австралия. Този град, основан в 1836 година, има четиридесет хиляди жители и богати възможности за развитие. Но жителите му предпочитат да обработват плодородната почва, да използуват нейните лозя, портокали и други селскостопански богатства, отколкото да създават големи индустриални предприятия. Тук има по-малко инженери, отколкото земеделци, и малцина се интересуват от търговия или техника.

Можеше ли „Дънкан“ да поправи повредите си? Това беше въпросът за решаване. Джон Манглс искаше обаче да знае какво е положението. Той пусна водолази в задната част на яхтата, които му съобщиха, че една от перките на витлото е изкривена и опира в ахтерщевена92, вследствие на което витлото не може да се върти. Повредата бе оценена като сериозна, дори толкова сериозна, че за поправката й трябваха съоръжения, каквито нямаше в Аделаида.

След зряло обмисляне на положението Гленарван и капитан Джон взеха следното решение: „Дънкан“ да продължи под платна покрай авсралийското крайбрежие, като едновременно търси следи от „Британия“; да спре при нос Бернули, където ще съберат сведения, и да продължи пътя си до Мелбърн, където повредите му можеха лесно да се поправят. След поправката на витлото „Дънкан“ ще отиде да кръстосва покрай източните брегове и там ще завърши своите издирвания.

Предложението бе одобрено и Джон Манглс реши да използува първия попътен вятър, за да отплава. Той не чака дълго. Привечер ураганът бе съвсем стихнал и задуха благоприятен югозападен вятър. Приготвиха се за вдигане на котва. Опънаха нови платна. В четири часа сутринта моряците завъртяха рудана. Скоро изправиха и котвата, която се отскубна, и „Дънкан“ се понесе с всичките си платна покрай бреговете на Австралия.

След два часа нос Катастрофа изчезна от погледа и яхтата пресичаше водите на залива Инвестигейтър. Привечер обиколиха нос Борда и минава на няколкостотин метра от остров Кенгуру. Този остров е най-големият от малките австралийски острови и служи за убежище на избягали каторжници. Изгледът му беше очарователен. Огромни килими от зеленина покриваха слоестите скали на бреговете му. В горите и по равнините подскачаха, както по време на откриването му през 1802 година, безчислени стада кенгуру. На другия ден, докато „Дънкан“ лъкатушеше, на острова бяха изпратени лодки, за да изследват брега. По това време яхтата се намираше на тридесет и шестия паралел, а Гленарван не искаше да остави нито едно място неизследвано до тридесет и осмия паралел.

През деня на 18 декември яхтата, която плаваше като истински клипер, с всичките си разпънати платна, обиколи много близо до брега залива Енкаунтър. На това място в 1828 година бе слязъл пътешественикът Стърт, след като откри Мърей, най-голямата река на Южна Австралия. Това не бяха вече зелените брегове на остров Кенгуру, а сухи усамотени хълмове, нарушаващи на места еднообразието на ниския и разкъсан бряг, тук-таме някой сив сипей или пясъчен провлак, с една дума — цялата сухота на полярен континент.

По време на това плаване лодките извършваха тежка работа, но моряците не се оплакваха. Почти винаги те бяха придружавани от Гленарван, неговия неразделен Паганел и от Робърт, които искаха да потърсят със собствените си очи останки от „Британия“. Но и това най-внимателно изследване не даде никакви резултати. Австралийските брегове в това отношение се оказаха толкова неми, колкото и патагонската земя. При все това не биваше да се губи надежда — не бяха достигнали още точното място, посочено в документа. Тук те търсеха само от излишна предпазливост и да не пропуснат някоя щастлива случайност. През нощта платната на „Дънкан“ се поставяха по такъв начин, че той да стои колкото се може на едно място, а през деня брегът се изследваше най-внимателно.

Така на 20 декември стигнаха до нос Бернули, който ограничава залива Ласепед, без да са намерили каквато и да било останка от „Британия“. Но този неуспех не доказваше нищо. И наистина в течение на двете години, които бяха изминали от корабокрушението, морето е могло и сигурно бе изтръгнало от подводните скали, разяло и разпиляло остатъците от тримачто-вия кораб. Впрочем и туземците, които усещат корабокрушенията, както лешоядът усеща труп, сигурно са разграбили и най-малките остатъци. А освен това Хари Грант и двамата му другари, взети в плен в момента, когато вълните са ги изхвърлили на брега, са били сигурно отвлечени във вътрешността на материка.

Но тогава пропадаше едно от най-находчивите предположения на Жак Паганел. Докато ставаше дума за аржентинските земи, географът можеше с право да твърди, че цифрите в документа се отнасяха не до мястото на корабокрушението, а до мястото на тяхното пленничество. И наистина големите реки на пампасите и техните многобройни притоци можеха да отнесат до морето ценния документ. Тук обаче в тази част на Австралия реките, които пресичат тридесет и седмия паралел, са малко. Нещо повече, Рио Колорадо, Рио Негро се вливат в морето, след като преминат през пустинни, необитаеми и необитавани равнини, докато главните австралийски реки Мърей, Яра, Торенс, Дарлинг или се съединяват една с друга, или се вливат в океана чрез устия, които са се превърнали в често посещавани заливи, пристанища с оживено корабоплаване. При тия условия каква вероятност можеше да има една крехка бутилка да е могла да слезе по течениетона тия води, по които непрекъснато пътуват кораби, и да стигне до Индийския океан?

Тази невъзможност не можеше да убегне на проницателните умове. Хипотезата на Паганел, приемлива за Патагония, за аржентинските провинции, бе следователно нелогична за Австралия. Паганел призна това при едно разискване по този въпрос, предизвикано от майор Мак Набс. Стана очевидно, че посочените в документа градуси се отнасят само за мястото на корабокрушението и че следователно бутилката е хвърлена в морето на мястото, където се е разбил „Британия“, на западния бряг на Австралия.

Все пак, както основателно забеляза Гленарван, това окончателно тълкование не изключваше хипотезата за пленничество-то на капитан Грант. Впрочем и самият той го предвиждаше в документа, за което трябваше да се държи сметка, с думите: където ще бъдат пленени от жестоки туземци.

При това положение да се търсят пленниците само по тридесет и седмия паралел вместо по някой друг нямаше никакво основание.

Този въпрос бе разискван дълго и накрая дойдоха до следното окончателно решение: ако на нос Бернули не се открият следи от „Британия“ на лорд Гленарван не оставаше нищо друго, освен да се върне в Европа. Издирванията му са били напразни, макар той да бе изпълнил дълга си смело и съвестно.

Това решение все пак опечали пътниците на яхтата и отчая Мери и Робърт Грант. Като отиваха към брега заедно с лорд и леди Гленарван, Джон Манглс, Мак Набс и Паганел, двете деца на капитана си казваха, че въпросът за спасяването на баща им ще се реши окончателно. Окончателно бе наистина точната дума, защото Паганел бе доказал с много основания в един от предишните разговори, че корабокрушенците щяха да бъдат отдавна в родината си, ако корабът им се беше разбил в подводните скали на източното крайбрежие.

— Не губете надежда! Никога не губете надежда! — повтаряше леди Елена на девойката, седнала до нея в лодката, която ги отвеждаше на брега. — Господ няма да ни изостави.

— Да, мис Мери — каза капитан Джон, — когато хората изчерпат човешките си възможности, тъкмо тогава се намесва провидението и с някое непредвидено събитие им открива нови пътища.

— Дано господ ви чуе, господин Джон! — отговори Мери Грант.

До брега оставаха около двеста метра. Краят на носа, който се вдаваше в морето на две мили, завършваше с доста силен наклон. Лодката спря в малко естествено заливче, между два новооформящи се коралови рифа, които с времето щяха да образуват цял пояс рифове около южната част на Австралия. Но и толкова големи, те бяха достатъчни да разбият корпуса на някой кораб и „Британия“ е могла да загине тук с екипажа и товара си.

Пътниците на „Дънкан“ слязоха без мъчнотии на един напълно пустинен бряг. Той се състоеше от стръмни отвесни скали на пластове и беше висок от двадесет до тридесет метра. Да се изкачиш по тази естествена крепостна стена без стълби и железни куки беше трудно. За щастие Джон Манглс откри много навреме един пролом, образуван на около половин миля на юг от частично срутване на скалите. Навярно при големите бури по време на равноденствията морето подлизва тази стена от мек камък и предизвиква срутване на горните пластове на масива.

Гленарван и спътниците му навлязоха в пролома и се изкачиха на върха на скалата по един доста стръмен наклон. Робърт се катереше по почти отвесните скали като коте и достигна първи върха на хребета за голямо отчаяние на Паганел, който беше засрамен, че малките дванадесетгодишни крачета победиха неговите дълги четиридесетгодишни крака. Все пак той изпревари, и то доста, спокойния майор, за когото това беше абсолютно безразлично.

Като се събраха всички, започнаха да разглеждат равнината, която се простираше пред тях. Това беше едно обширно необработено пространство от храсти и трънаци, безплодна местност, която Гленарван сравни с „глените“ по ниските места в Шотландия, а Паганел с неплодородните ланди на Бретан. Но ако местността изглеждаше необитаема по протежение на брега, в далечината се показаха няколко прилични постройки, които свидетелствуваха за присъствието на човека, но не на дивака, а на цивилизования работник.

— Мелница! — извика Робърт.

И наистина на три мили разстояние се въртяха крилата на вятърна мелница.

— Наистина е мелница — отговори Паганел, който бе насочил далекогледа си към показания предмет. — Ето един колкото скромен, толкова и полезен паметник, който винаги радва погледа ми.

— Тя прилича почти на камбанария — каза леди Елена.

— Да, госпожо, и ако едната меле хляба за тялото, другата меле хляба за душата. Те си приличат и в това отношение.

— Да отидем там — отвърна Гленарван.

Тръгнаха. След половин час път почвата, обработена от човешка ръка, се промени. Преходът от безплодна месност към обработено поле бе внезапен. Вместо храсталаци се показа жив плет, който ограждаше наскоро разработено пространство. Няколко говеда и половин дузина коне пасяха в ливади, оградени със здрави акации, взети от обширните разсадници на остров Кенгуру. Постепенно се показаха и ниви, покрити с житни растения, няколко акра93 с щръкнали златни класове, подобни на кошери купи сено, наскоро оградени овощни градини и една прекрасна градина, достойна за Хораций, в която приятното се сливаше с полезното, после хангари и добре разпределени стопански сгради и най-сетне едно просто, но удобно жилище, над което господствуваше веселата с изострено кубе мелница и го милваше с подвижната сянка на големите си крила.

В този момент, предупреден от лай на четирите грамадни кучета за пристигането на чужденци, от главната постройка излезе петдесетгодишен мъж с открито, приятно лице. След него се показаха пет хубави и здрави момчета, придружени от майка си, едра и яка жена. Човек не можеше да се заблуди: този мъж, заобиколен от юначното си семейство всред тия още нови постройки, в тази девствена страна, представляваше завършен тип на ирландски колонист, който, отчаян от мизерията в своята страна, бе тръгнал да търси щастие и богатство отвъд моретата.

Гленарван и спътниците му не се бяха още представили, не бяха имали време да кажат имената нито званията си и вече ги посрещаха с любезни думи:

— Чужденци, бъдете добре дошли в къщата на Пади О’Мур.

— Ирландец ли сте? — запита Гленарван, като пое ръката, която му предлагаше колонистът.

— Бях — отговори Пади О’Мур. — Сега съм австралиец. Влезте, господа. Които и да сте, този дом е ваш дом!

Не оставаше друго, освен да приемат без церемонии тази толкова любезна покана. Леди Елена и Мери Грант, предвождани от мисис О’Мур, влязоха в жилището, докато синовете на колониста помагаха на гостите да се освободят от оръжието си.

Просторна зала, прохладна и светла, заемаше партера, на къщата, построена от здрави и дебели дъбови дъски, разположени хоризонтално. Няколко дървени пейки, прикрепени към светло боядисаните стени, десетина табуретки, два дъбови шкафа, в които бяха подредени бели фаянсови чинии и кани от лъскав калай, една широка и дълга маса, около която бяха насядали свободно двадесет души, съставляваха мебелировката, достойна за тази солидна къща и за нейните здрави обитатели.

Поднесоха обед. Супникът димеше между ростбива и печения овнешки бут, а около тях бяха поставени големи чинии с маслини, грозде и портокали. На масата имаше всичко необходимо, та дори и излишни неща. Домакинът и домакинята бяха толкова гостоприемни, масата толкова голяма и отрупана с вкусни неща, че би било неучтиво да не седнеш на нея. Ратаите на равна нога с господари вече бяха насядали около масата. Пади О’Мур посочи с ръка местата, определени за гости.

— Аз ви чаках — каза той съвсем просто на лорд Гленарван.

— Вие? — попита лордът доста учуден.

— Аз чакам винаги тия, които ще дойдат — отговори ирландецът.

После, докато семейството му и ратаите стояха смирено прави, той прочете със сериозен глас молитвата. Леди Елена беше трогната от тази простота на нравите и от един поглед на мъжа си разбра, че и той е възхитен.

Всички ядоха с голям апетит. Поведе се общ разговор. От шотландец до ирландец има само една стъпка. Реката Туйд94, широка едва няколко метра, дълбае между Англия и Шотландия пропаст, по-дълбока, отколкото двадесетте левги на Ирландския канал, който отделя Стара Каледония от Зеления Ерин. Пади О’Мур разказа историята си. Това беше историята на всички емигранти, които мизерията прогонва от родината им. Много от тях търсят щастие в далечни страни, но намират само разочарования и беди. Те упрекват съдбата, като пропускат да обвинят собственото си умствено ограничение, мързел и пороци. Който е трезвен и смел, пестелив и енергичен, успява.

Такъв беше Пади О’Мур. Напуснал Дъндалк, където умирал от глад, той отвел със себе си семейството си в Австралия, слязъл в Аделаида, предпочел пред труда на миньора по-малко изтощителния труд на земеделеца и само след два месеца започнал да разработва земята, която беше сега толкова цветуща.

Цялата територия на Южна Австралия е разделена на стопанства от по осемдесет акра. Тия участъци правителството раздава на заселниците, които, ако са работливи, могат да преживеят и да икономисват по осемдесет лири стерлинги.

Пади О’Мур знаеше това. Неговите агрономически познания му помагаха много. Той живиееше и икономисваше и с печалбите от първия участък придоби нови. Семейството му цъфтеше, земята също. Ирландският селянин се бе превърнал в поземлен собственик и макар че стопанството му съществуваше само от две години, той притежаваше петстотин акра облагородена от него земя и петстотин глави добитък. След като е бил роб на европейци, сега той беше господар на себе си и независим, колкото човек може да бъде независим и в най-свободната страна на света.

Гостите отговориха на разказа на ирландския емигрант с искрени и откровени поздравления. След като привърши историята си, Пади О’Мур очакваше по всяка вероятност да чуе и тяхната, но не направи нищо, за да предизвика това. Той беше от ония дискретни хора, които казват: ето кой съм аз, но не ви питам кои сте вие. Гленарван имаше интерес да заговори веднага за „Дънкан“, за появата му на нос Вернули и за издирванията, които той провеждаше с неуморно упорство. Но като човек, който се насочва право към целта, той разпита най-напред Пади О’Мур за корабокрушението на „Британия“.

Отговорът на ирландеца не беше благоприятен. Той никога не бе чувал за „Британия“. От две години насам не бе имало корабокрушение край този бряг било по-горе, било по-долу от носа. А въпросната катастрофа беше само преди две години. Той можеше да твърди с пълна увереност, че корабокрушенците не са били захвърлени на тая част от западното крайбрежие.

— Сега, милорде — добави той, — позволете ми да ви запитам какъв интерес имате да ми задавате този въпрос.

Гленарван разказа на заселника историята на документа, пътуването на яхтата и предприетите опити за намирането на капитан Грант. Той не скри, че най-съкровените му надежди рухнаха пред толкова категоричните твърдения и че той не вярваше вече да може да намери корабокрушенците от „Британия“.

Тия думи натъжиха слушателите на Гленарван. Робърт и Мери го слушаха с насълзени очи. Паганел не намираше думи на утеха и насърчение. Джон Манглс изпитваше страдание, което нищо не можеше да облекчи. Отчаянието обхващаше вече душите на тези самоотвержени хора, които „Дънкан“ бе довел ненужно до тия далечни брегове, когато се чуха следните думи:

— Милорде, благодарете на бога! Ако капитан Грант е жив, той се намира на австралийска земя.

Глава VIIЕЪРТЪН

Учудването, което предизвикаха тия думи, не подлежи на описание. Гленарван скочи и като блъсна стола си, извика:

— Кой каза това?

— Аз — отговори един от ратаите на Пади О’Мур, седнал на края на масата.

— Ти ли, Еъртън! — запита чифликчията, учуден не по-малко от Гленарван.

— Да, аз — отговори Еъртън с развълнуван, но твърд глас, — аз, шотландец като вас, милорде, аз, един от корабокрушенците на „Британия“.

Тия думи произведоха неописуемо впечатление. Мери Грант, обзета от страшно вълнение и полумъртва от щастие, този път не можа да изтрае и се хвърли в прегръдките на леди Елена.

Джон Манглс, Робърт, Паганел скочиха от местата си и се втурнаха към този, когото Пади О’Мур назова Еъртън.

Той беше човек на около четиридесет и пет години, със сурово лице и блестящи очи, хлътнали дълбоко под веждите. Сигурно беше необикновено силен въпреки мършавото си тяло. Само кости и нерви, той сигурно не си губеше времето, както казват шотлондците, да трупа тлъстини. Среден на ръст, широкоплещест, с решителна походка, умно и енергично изражение на лицето, той беше въпреки суровостта на чертите си симпатичен.

Симпатията, която вдъхваше, се увеличаваше и от отпечатаните върху лицето му следи от изживени наскоро лишения. Виждаше се, че той е страдал, и то много, макар да приличаше на човек, който не само знае да понася страданията, но и да се бори с тях и да ги побеждава.

Гленарван и приятелите му почувствуваха това още от пръв поглед.

Външността на Еъртън внушаваше веднага респект. От името на всички Гленарван започна да задава въпроси, на които Еъртън отговори. Тази среща очевидно бе развълнувала и двамата.

Ето защо първите въпроси, които лордът зададе, бяха без връзка и ред.

— Вие сте един от корабокрушенците на „Британия“? — запита той.

— Да, милорде, бях боцман при капитан Грант — отговори Еъртън.

— Спасен с него след корабокрушението?

— Не, милорде, не. В този страшен момент аз бях разделен от него, защото вълните ме отнесоха от палубата и ме захвърлиха на брега.

— Следователно вие не сте един от двамата моряци, за които говори документът.

— Не. Аз не знаех за съществуването на този документ. Капитанът го е хвърлил в морето, когато вече не съм бил на кораба.

— А капитанът? Капитанът?

— Аз го мислех за удавен, изчезнал, потънал с целия екипаж на „Британия“. Мислех, че само аз съм се спасил.

— Но вие казахте, че капитан Грант и жив!

— Не. Аз казах; ако капитанът е жив…

— Вие добавихте: той се, намира на австралийска земя!

— И наистина той не може да бъде другаде освен тук.

— Значи вие не знаете къде е той?

— Не, милорде, повтарям ви, аз мислех, че се е удавил или разбил в скалите. От вас научавам, че може би е жив.

— Но тогава какво знаете? — запита Гленарван.

— Само едно: ако капитан Грант е жив, той е в Австралия.

— А къде стана корабокрушението? — попита тогава майор Мак Набс.

Това беше въпросът, с който трябваше да се започне, но в смущението си, предизвикано от срещата, и в бързината си да научи къде се намира капитан Грант, Гленарван не се осведоми за мястото, където бе потънал „Британия“. От този момент разговорът, който досега се водеше неопределено, нелогично, на скокове, зачекващ въпросите, без да ги задълбочава, объркващ фактите и разместващ датите, стана по-смислен и подробностите на тази тъмна история се очертаха ясни и точни пред слушателите.

На въпроса на Мак Набс Еъртън отговори:

— Когато бях отнесен от носа на кораба, където спусках стърчилното платно, „Британия“ плаваше право към авсралийския бряг. Корабът се намираше на не повече от четиристотин метра от него. Корабокрушението е станало сигурно на това място.

— При тридесет и седем градуса ширина ли? — запита Джон Манглс.

— Да, при тридесет и седем градуса — отговори Еъртън.

— На западния бряг?

— Не! На източния — отговори живо боцманът.

— А кога стана това?

— През нощта на 27 юни 1862 г.

— Така, точно така! — провикна се Гленарван.

— Сам виждате, милорде — добави Еъртън, — че правилно съм се изразил: ако капитан Грант е още жив, трябва да го търсите на Австралийския материк, а не другаде.

— И ще го търсим, ще го намерим и ще го спасим, приятелю мой! — провикна се Паганел. — О! Скъпи документе — добави той наивно, — трябва да признаеш, че си попаднал в ръцете на проницателни хора!

Никой, разбира се, не чу самохвалство го на Паганел. Гленарван и леди Елена, Мери и Робърт бяха заобиколили Еъртън. Те му стискаха ръцете. Струваше им се, че присъствието на този човек е сигурен залог за спасението на Хари Грант. Щом като морякът бе убягнал от опасностите на корабокрушението, защо и капитанът да не е излязъл жив и здрав от тази катастрофа? Еъртън повтаряше на драго сърце, че също като него сигурно и капитан Грант е останал жив. Къде, това той не можеше да каже, но сигурно в Австралия. Той отговаряше на хилядите въпроси, с които го обсипваха, със забележителен ум и точност. Докато той говореше, мис Мери бе стиснала ръката му. Този моряк беше един от спътниците на баща й, един от моряците на „Британия“! Той бе живял близо до Хари Грант, кръстосвал бе с него моретата, делил същите опасности! Мери не можеше да откъсне погледа си от това сурово лице и плачеше от щастие.

Дотук никому не мина през ума да се усъмни в самоличността на боцмана, нито в истинността на това, което говореше. Единствени майорът, а може би и Джон Манглс, по-малко доверчиви от другите, се запитаха дали думите на Еъртън заслужават пълно доверие. Неочакваната среща с него можеше да възбуди известни подозрения. Несъмнено Еъртън бе разказал поразителни подробности и бе посочил факти и дати, които съвпадаха напълно. Но подробностите, колкото и да са точни, не създават достоверност и за забелязване е, че лъжата най-често се утвърждава чрез точността на подробностите. Мак Набс остана на особено мнение и не каза нищо.

Що се отнася до Джон Манглс, съмненията му не устояха дълго на думите на моряка и когато го чу да говори на Мери за баща й, той повярва, че това наистина е един от спътниците на капитан Грант. Еъртън познаваше много добре Мери и Робърт. Беше ги видял в Глазгоу при заминаването на „Британия“. Той припомни за присъствието им на прощалния обяд, който капитанът бе дал на приятелите си на борда на кораба. Там бил шерифът на града Мак Интайр. Робърт, едва десетгодишен, бил поверен на грижите на боцмана Дик Търнър, но избягал от него и се изкачил на мачтовата площадка.

— Това е истина, това е истина — казваше Робърт Грант. Еъртън припомни хиляди дребни случки, без да дава вид, че те имат за него значението, което им придаваше Джон Манглс. Когато спираше, Мери му казваше със своя нежен глас:

— Още, господин Еъртън, говореше ни още за нашия баща!

Боцманът задоволи колкото можеше молбата на девойката.

Гленарван не искаше да го прекъсне, макар че в главата му се въртяха двадесет по-полезни въпроси. Колкото пъти искаше да заговори, леди Елена го спираше, посочвайки му радостното вълнение на Мери.

В този разговор Еъртън описа историята на „Британия“ и пътуването й по Тихия океан. Мери Грант познаваше голяма част от събитията, защото бе получавала новини за кораба до месец май 1862 година. През този период от една година Хари Грант бе посетил главните острови на Океания. Той бе обиколил Хебридите, Нова Гвинея, Нова Зеландия, Нова Каледония, където се бе сблъсквал често с неоправдани права на владение и със злата воля на английските власти, защото британските колонии били предизвестени за пътуването му. При все това той намерил удобно място на западния бряг на Нова Гвинея, където счел, че основаването на шотландска колония ще бъде лесно и бъдещето й осигурено. И наистина едно добро пристанище за престой по пътя между Молукските и Филипинските острови щеше да привлече много кораби, особено след като бъде прокопан Суецкият канал, който да замени пътя през нос Добра надежда. Хари Грант беше от тия, които поддържаха в Англия проекта на Лесепс и не намесваха политически съперничества в едно велико дело от международен интерес.

След изследването на Нова Гвинея „Британия“ отишла в Калао, за да попълни запасите си, откъдето на 30 май 1862 година тръгнала обратно за Европа през Индийския океан и през нос Добра надежда. Три седмици след тръгването се разразила страшна буря, която повредила кораба и го лишила от възможност да бъде управляван. Корабът се наклонил и трябвало да отсекат мачтите. На дъното се отворила дупка, която не успели да запушат. Екипажът бил капнал, на края на силите си. Помпите не били в състояние да изчерпат всичката вода. Цели осем дни „Британия“ била играчка на ураганите. В дъното на кораба имало около 2 метра вода. Той потъвал постепенно. Лодките били отнесени от бурята. Трябвало да загинат с кораба, когато на 27 юни — както правилно бе разбрал Паганел — забелязали източния бряг на Австралия. Не след много корабът заседнал. Последвал страшен удар. В този момент Еъртьн, отнесен от една вълна, бил изхвърлен на брега и загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, той се намерил между туземци, които го отвели във вътрешността на материка. Оттогава не бе чувал нищо за „Британия“ и предполагаше не без основание, че тя е загинала върху опасните рифове на залива Туфолд заедно с хората и стоката. Тук свършваше разказът за капитан Грант. На няколко пъти той предизвика мъчителни възклицания. Самият майор не намираше основание да се усъмни в истинността на разказа. Но след историята на „Британия“ личните преживелици на Еъртън бяха още по-интересни. Благодарение на документа никой не се съмняваше, че и капитан Грант, и двамата моряци са оживели след корабокрушението подобно на самия Еъртьн. От съдбата на единия можеше да се заключи за съдбата на другия. Затова помолиха Еъртьн да разкаже приключенията си. Той направи това просто и с малко думи.

Морякът корабокрушенец, пленник на едно туземно племе, бил отведен във вътрешността на страната в област, която се напоявала от реката Дарлинг, т.е. на четиристотин мили на север от тридесет и седмия паралел. Там той живял при много лоши условия, защото и самото племе живеело в нищета, но не бил малгретиран. Той прекарал две дълги години на мъчително робство. Надеждата обаче да си върне свободата не го напускала. Дебнел и най-малкия случай да избяга, макар че бягството му щяло да то изложи на безброй опасности.

Една нощ през октомври 1864 година той успял да убегне от бдителността на туземците и изчезнал в гъстите вековни гори. Цял месец скитал из тия пустинни места, хранел се с корени, сладки папрати и смола от мимози, като се ориентирал денем по слънцето, а нощем по звездите. Често изпадал в отчаяние. Така прекосил блата, реки, планини, цялата тази необитавана област на континента, рядко посещавана досега само от някои смели пътешественици. Най-сетне, примрял, на края на силите си, той се добрал до гостоприемното жилище на Пади О’Мур, където в замяна на труда си намерил щастливо съществуване.

— Ако Еъртьн е доволен от мене — каза ирландецът, когато разказът свърши, — не мога да не се похваля и аз с него. Той е умен, смел, добър работник и ако му харесва, жилището на Пади О’Мур ще бъде за дълго време негов дом.

Еъртьн кимна благодарствено към ирландеца и зачака да му зададат нови въпроси. Той разбираше, че оправданото любопитство на слушателите му трябваше да бъде задоволено. Но какво можеше той още да им каже? За всичко бе споменал вече сто пъти. Гленарван искаше да използува срещата с Еъртьн и неговите сведения, за да обсъдят нов план за издирване, когато майорът се обърна към моряка и го запита:

— Вие боцман ли сте на борда на „Британия“?

— Да — отговори Еъртьн без колебание.

Но разбирайки, че известно чувство на недоверие, на съмнение, колкото и малко да беше то, бе продиктувало въпроса на майора, той добави:

— Впрочем аз успях да спася от корабокрушението договора ми за постъпване на служба.

Той излезе веднага от общата зала и отиде да потърси документа. Отсъствието му не продължи и минута, но Пади О’Мур има време да каже:

— Милорде, аз ви препоръчвам Еъртьн като честен човек. Той работи при мене от два месеца и не мога да го упрекна в нищо. Аз знаех историята на неговото корабокрушение и пленни-чество. Той е порядъчен човек и заслужава пълното ви доверие.

Гленарван се готвеше да отговори, че никога не се е съмнявал в искреността на Еъртън, когато той влезе и показа оригинала на договора. Това беше документ, подписан от собствениците на „Британия“ и от капитан Грант, чийто подпис Мери позна веднага. В него се казваше, че „Том Еъртън, моряк първи клас, се назначава за боцман на тримачтовия кораб «Британия» от Глазгоу“. Не можеше повече да има съмнение относно самоличността на Еъртън, защото трудно можеше да се приеме, че той държи в ръцете си договор, който не му принадлежи.

— Сега — каза Гленарван — аз се обръщам за съвет към всички и моля да обсъдим веднага какво трябва да правим. Вашето мнение, Еъртън, ще ни бъде извънредно полезно и ви моля да се изкажете.

Еъртън се позамисли и отговори следното:

— Благодаря ви, милорде, за доверието, което имате в мене и се надявам да го оправдая. Аз познавам до известна степен страната, обичаите на туземците и ако мога да ви бъда полезен…

— Разбира се — отговори Гленарван.

— И аз мисля като вас — отговори Еъртън, — че капитан Грант и двамата моряци са се спасили при корабокрушението. Но понеже не са стигнали до английски владения и не са се явили досега, мисля, че ги е постигнала моята участ и че са попаднали в плен на някое туземно племе.

— Вие повтаряте, Еъртън, аргументите, които аз вече съм изтъкнал — каза Паганел. — Няма съмнение, че корабокрушенците са пленени от туземци, нещо от което и те самите са се опасявали. Но трябва ли да мислим, че и те като вас са били отвлечени на север от тридесет и седмия паралел?

— Трябва да се предполагало е така господине — отговори Еъртън. — Неприятелските племена не остават никога в съседство с областите, подчинени на англичаните.

— Това ще усложни издирванията ни — каза Гленарван, доста обезсърчен. — Как ще открием следи от пленниците във вътрешността на един толкова обширен континент?

Тази забележка бе посрещната с продължително мълчание. Леди Елена на няколко пъти погледна въпросително спътниците си, но не получи отговор Дори и Паганел противно на обичая си мълчеше. Неговата обикновена изобретателност му изменяше. Джон Манглс сновеше с големи крачки из стаята, сякаш беше на мостика на кораба си в труден момент.

— А вие, господин Еъртън — запита тогава леди Елена моряка, — какво бихте направили?

— Госпожо — отговори доста живо Еъртън, — аз бих се върнал на кораба „Дънкан“ и с него ще отида право на мястото на корабокрушението. Там вече ще се съобразя с обстоятелствата, а може би и случайността ще ми даде някои указания.

— Добре — каза Гленарван, — само че ще трябва да почакаме, докато „Дънкан“ бъде поправен.

— А, значи имате повреда? — запита Еъртън.

— Да — отговори Джон Манглс.

— Сериозна?

— Не, но поправката изисква инструменти, каквито нямаме на кораба. Една от перките на витлото е изкривена и може да се поправи само в Мелбърн.

— Не може ли да плавате с платна? — запита боцманът.

— Разбира се, но ако ветровете не са попътни, „Дънкан“ ще употреби много време, за да стигне до Туфолд бей, а освен това той все пак ще трябва да се върне в Мелбърн.

— Е, добре, да върви в Мелбърн! — провикна се Паганел. — А ние да отидем без него в Туфолд бей.

— Как? — запита Джон Манглс.

— Като прекосим Австралия, както прекосихме Америка по тридесет и седмия паралел.

— А „Дънкан“? — поде Еъртън, като настояваше по съвсем особен начин.

— „Дънкан“ ще дойде да ни намери или ние ще отидем да го намерим, според случая. Ако но време на пътуването открием капитан Грант, ще се върнем заедно в Мелбърн. Ако пък се наложи да продължим нашите издирвания до брега, „Дънкан“ ще дойде при нас. Кой ще възрази нещо против този план? Майорът ли?

— Не — отговори Мак Набс, — ако преминаването през Австралия е възможно.

— Толкова възможно — отговори Паганел, — че предлагам на леди Елена и мис Грант да ни придружат.

— Сериозно ли говорите, Паганел? — запита Гленарван.

— Съвсем сериозно, драги лорде. Разстоянието не е повече от триста и петдесет мили! По дванадесет мили на ден, пътуването ще трае най-много месец, т.е. времето, необходимо за поправката на „Дънкан“. Ако се касаеше да прекосим Австралия при по-малка ширина, да минем през най-широката й част, през огромни пустини с тропическа жега, с една дума, да направим това, което още не са опитвали и най-смелите пътешественици, въпросът щеше да бъде друг! А тридесет и и седмият паралел сече провинцията Виктория, чисто английска страна, с пътища, с железница и населена по протежение на голяма част от пътя.

Това пътуване може да се направи било с каляска, ако това ви харесва, било с кола, което е за предпочитане. Това ще бъде чисто и просто една разходка от Лондон до Единбург.

— А хищните зверове? — запита Гленарван, който искаше да направи всички възможни възражения.

— В Австралия няма хищни зверове.

— А диваците?

— На тази ширина няма диваци, а освен това те не са жестоки като новозеландците?

— А каторжниците?

— В южните провинции на Австралия няма каторжници, те са само в източните колонии. Провинцията Виктория не само ги е изпъдила, но е гласувала и закон, с който не допуска на своя територия освободените затворници от другите провинции. Правителството на Виктория е отишло дотам, че е заплашило тази година полуостровната компания да й отнеме субсидиите, ако продължава да се продоволствува с въглища от пристанищата на Западна Австралия, където каторжниците са приети. Възможно ли е да знаете това, вие, който сте англичанин!

— Преди всичко аз не съм англичанин — отговори Гленарван.

— Това, което каза господин Паганел, е самата истина — намеси се тогава Пади О’Мур. — Не само провинцията Виктория, но и Южна Австралия, Куинсленд, дори и Тасмания не приемат на териториите си каторжиици. Откакто живея в този чифлик, не съм чул да се говори за каторжници.

— А що се отнася до мене, аз никога не съм ги срещал — отговори Еъртън.

— Виждате ли, драги приятели — поде Паганел, — много малко диваци, никакви хищни зверове, нито следа от каторжници. Не са много земите в Европа, за които би могло да се каже същото нещо! Е, как, решено ли е?

— Какво мислите по този въпрос, Елена? — запита Гле-нарван.

— Това, което мислим всички, драги Едуард — отговори леди Елена и се обърна към спътниците си: — На път! На път!

Глава VIIIЗАМИНАВАНЕТО

Гленарван не беше от хората, които обичат да бавят изпълнението на вече взети решения. След като приеха предложението на Паганел, той разпореди да бъдат привършени в най-скоро време приготовленията за път. Определено бе да тръгнат след два дни, 22 декември.

Какви резултати щеше да даде това преминаване на Австралия?

Щом присъствието на Хари Грант се смятанше за неоспоримо, последиците от тази експедиция можеха да бъдат значителни. Тя увеличаваше броя на благоприятните възможности. Никой не се ласкаеше от надеждата, че ще намерят капитана точно по линията на тридесет и седмия паралел, към която щяха да се придържат строго. Но може би щяха да открият по нея следи от него. Във всеки случай тя водеше право до мястото на катастрофата, а то беше най-важното.

Освен това, ако Еъртън се съгласеше да се присъедини към пътешествениците, да ги води през горите на провинцията Виктория и да ги изведе до източните брегове, възможностите за успех се увеличаваха. Гленарван разбираше това много добре. Той специално държеше да си осигури полезното сътрудничество на спътника на Хари Грант и запита домакина дали няма да му е неприятно, ако направи на Еъртън предложение да ги придружи.

Пади О’Мур се съгласи, макар че съжаляваше за загубата на добрия работник.

— Кажете, Еъртън, ще се присъедините ли към нашата експедиция за издирване корабокрушенците от „Британия“?

Еъртън не отговори веднага на тази покана. Той дори сякаш се колебаеше, но като размисли, каза:

— Да, милорде, ще ви придружа и ако не ви насоча по следите на капитан Грант, то поне ще ви отведа до мястото, където се е разбил корабът.

— Благодаря, Еъртън — отговори Гленарван.

— Само един въпрос, милорде?

— Говорете, приятелю.

— Къде ще намерите „Дънкан“?

— В Мелбърн, ако не прекосим Австралия от единия бряг до другия. Или на източното крайбрежие, ако издирванията ни продължат дотам.

— Ами тогава капитанът му?…

— Капитанът ще чака наставленията ми в пристанището на Мелбърн.

— Добре, милорде — каза Еъртън, — разчитайте на мене.

— Разчитам, Еъртън — отговори Гленарван. Пътниците от „Дънкан“ благодариха сърдечно на боцмана на „Британия“. Децата на капитана го отрупаха с нежности. Всички бяха щастливи от неговото решение освен ирландеца, който губеше умен и верен помощник. Но Пади разбра значението, което Гленарван отдаваше на присъствието на боцмана, и се примири. Гленарван го натовари да му достави превозните средства за пътуването през Австралия и след като сключиха сделката и си определиха среща с Еъртън, пътниците се върнаха на „Дънкан“.

Връщането беше весело. Всичко бе променено. Всяко колебание бе изчезнало. Смелите пътешественици нямаше вече да се движат по тридесет и седмия паралел слепешката. Не можеше да има съмнение, че Хари Грант е намерил убежище на континента, и сърцата на всички бяха пълни с онова доволство, което дава сигурността след изживяното съмнение.

Ако всичко вървеше добре, след два месеца „Дънкан“ щеше да свали Хари Грант на бреговете на Шотландия!

Когато Джон Манглс подкрепи предложението за преминаването през Австралия, той предполагаше, че този път ще придружи експедицията. И затова той поведе с Гленарван разговор на тази тема, като му изтъкна всевъзможни съображения в своя полза — предаността си към леди Елена, към негова светлост, ползата от него като организатор на кервана, безполезното му оставане на „Дънкан“ като капитан, въобще хиляди доводи, като най-важният, в който Гленарван нямаше защо да бъде убеждаван, бе премълчан.

— Само един въпрос, Джон — каза Гленарван. — Имате ли пълно доверие във вашия помощник?

— Абсолютно — отговори Джон Манглс, — Том Остин е добър моряк. Той ще отведе „Дънкан“ до предназначението му, ще го поправи сръчно и ще се яви навреме, където трябва. Том е роб на дълга и на дисциплината. Той никога няма да промени или забави изпълнението на една заповед. Ваша светлост може да разчита на него като на самия мене.

— Добре, Джон — каза Гленарван, — ще ни придружите, още повече че ще бъде добре да сте с нас, когато намерим бащата на Мери Грант.

— О, ваша светлост!… — промърмори Джон Манглс. Това беше всичко, което можа да каже. Той пребледня за момент и стисна ръката, която му подаде лорд Гленарван.

На другия ден Джон Манглс, придружен от дърводелеца и няколко моряци, натоварени с хранителни припаси, се върна в чифлика на Пади О’Мур. Той трябваше заедно с ирландеца да организира превоза на експедицията.

Цялото семейство го чакаше, готово да работи под негова заповед. Еъртьн беше също там и не скъпеше полезните си съвети, придобити от богатия му опит.

Пади и той бяха съгласни, че пътничките трябва да пътуват във волска кола, а пътниците на коне. Пади можеше да достави и животните, и колата.

Колата беше една от ония талиги, дълги шест метра и покрити с черпиш, които се крепят на четири пълни колелета, без спици, без наплати, без железни шини, с една дума, обикновени дървени дискове. Предната ос, доста отдалечена от задната, бе прикрепена по много първобитен начин, което не й позволяваше да прави остри завои. На тази ос бе прикрепен един ок, дълъг около десет метра, за три чифта волове. Животните теглеха колата посредством гръдни и челни двойни яреми, комбинирани с по една халка и железни чивии. Голямо умение беше необходимо, за да се кара тази тясна, дълга и клатеща се кола, готова винаги да се прекатури, и да се управляват животните само с остен. Но Еъртън бе усвоил това изкуство в ирландския чифлик и Пади отговаряше за неговата опитност. Затова на него бе поверена длъжността колар.

Колата, която нямаше яйове, беше много неудобна, но при липса на друга трябваше да се задоволят с нея. Джон Манглс не можеше да промени грубата й конструкция и затова реши да подреди по-удобно поне вътрешността й. Преди всичко той я раздели с преграда от дъски на две отделения. Задното отделение бе определено за продуктите, багажа и походната кухня на мистър Олбинет. Предното отделение бе изцяло на разположение на пътничките. Чрез ръката на дърводелеца това първо отделение се превърна в удобна стая, постлана с дебел килим, снабдена с тоалетна масичка и две легла за леди Елена и Мери Грант. Дебели кожени завеси можеха при нужда да затворят помещението и да го предпазят от нощната влага. При големи дъждове мъжете също можеха да се приютят вътре, но при добро време те щяха да нощуват в палатка. Джон Манглс се постара и успя да събере в това тясно пространство всички неща, от които двете жени биха имали нужда. В тази подвижна стая леди Елена и Мери Грант нямаше да съжаляват за удобните си каюти на „Дънкан“.

По-лесно беше да бъдат задоволени мъжете: седем здрави коне бяха предназначени за лорд Гленарван, Паганел, Робърт Грант, Мак Набс, Джон Манглс и двамата моряци Уйлсън и Мълреди, които придружаваха господаря си в тази нова експедиция. Естествено, мястото на Еъртън беше на капрата на колата, а мистър Олбинет, който нямаше особено влечение към ездата, щеше да се подреди много добре в багажното отделение.

Конете и воловете пасяха в ливадите около къщата и можеха лесно да се съберат, щом станеше време за тръгване.

След като даде своите нареждания на дърводелеца, Джон Манглс отиде на кораба с ирландската фамилия, която искаше да върне визитата на лорд Гленарван. Еъртън сметна, че би трябвало да се присъедини към тях, и към четири часа Джон и спътниците му се изкачиха на палубата на „Дънкан“.

Те бяха посрещнати с разтворени обятия. Гленарван ги покани за вечеря. Той не искаше да остане длъжен на любезните австралийци и те приеха с удоволствие отплатата за тяхното гостоприемство. Пади О’Мур беше очарован. Мебелировката на кабините, облицовката, тапицировката, въобще цялата надводна част на яхтата, изработена от клен и палисандър, възбуди неговото възхищение. Еъртън, напротив, даде много сдържана преценка за този излишен разкош.

Затова пък боцманът на „Британия“ разгледа яхтата от моряшка гледна точка. Той я обходи до дъното на трюмовете, слезе в помещението на витлото, разгледа машината, запита за нейната мощност, за количеството гориво, което изразходва, обиколи складовете за въглища, складовете за храна, барутния погреб, заинтересува се специално от оръжейната, от оръдието, монтирано на носа на кораба, за неговата далекобойност. Гленарван имаше работа с човек, който познава нещата. Той разбра това по въпросите на Еъртън. Накрая Еъртън прегледа мачтите и платната.

— Имате прекрасен кораб, милорде — каза той.

— Най-вече добър кораб — отговори Гленарван.

— А каква водоизместимост има?

— Двеста и десет тона.

— Ще се излъжа ли много — добави Еъртън, — ако кажа, че „Дънкан“ достига лесно петнадесет възли при пълна пара?

— Смятайте седемнадесет — отвърна Джон Манглс — и сметката ви ще бъде точна.

— Седемнадесет! — провикна се боцманът. — Но тогава нито един военен кораб, па бил той и най-добрият, не може да го стигне.

— Нито един! — отговори Джон Манглс. — „Дьнкан“ е истинска състезателна яхта, която няма да се остави да бъде надбягана при каквато и да е скорост.

— Дори и под платна? — запита Еъртън.

— Дори и под платна.

— В такъв случай, милорде, и вие, капитане — отговори Еъртън, — приемете поздравленията на моряк, който знае цената на корабите.

— Добре, Еъртън — отговори Гленарван, — останете на яхтата и ще зависи само от вас корабът да стане ваш.

— Ще помисля, милорде — отговори просто боцманът.

В този момент мистър Олбинет дойде да предупреди негова светлост, че вечерята е готова. Гленарван и гостите му се запътиха към каюткомпанията.

— Умен човек е Еъртън — каза Паганел на майора.

— Прекалено умен! — процеди през зъби Мак Набс, който без никаква причина не харесваше нито израза, нито маниерите на боцмана.

През време на вечерята Еъртън разказа интересни подробности за Австралия, която познаваше отлично. Той се заинтересува за числото на моряците, които придружаваха лорд Гленарван в експедицията му, и остана много учуден, когато научи, че само двама от тях, Мълреди и Уйлсън, ще го придружат. Той препоръча на Гленарван да вземе със себе си най-добрите моряци от „Дънкан“. Дори настоя на това, и то така много, че всяко съмнение у майора трябваше да изчезне.

— Но — каза Гленарван — нали нашето пътуване през Южна Австралия не представлява никаква опасност?

— Никаква — побърза да отговори Еъртън.

— В такъв случай трябва да оставим на кораба колкото може повече хора. На „Дънкан“ трябва да има хора за маневрите с платната и за поправката. Много е важно той да бъде точен на срещата, която ще му определим по-късно, и затова не трябва ла намаляваме екипажа му.

Еъртън даде вид, че разбира съображенията на Гленарван, и не настоя повече.

Като се стъмни, шотландците и ирландците се разделиха. Еъртън и фамилията Пади О’Мур се върнаха у дома си. Конете и колата трябваше да бъдат готови за другия ден. Заминаването бе определено за осем часа сутринта.

Леди Елена и Мери Грант се заеха с последните си приготовления. Те не продължиха дълго и главно не бяха толкова сложни, колкото тия на Жак Паганел. Ученият прекара една част от нощта да развива, почиства, навива и отново да развива лещите на далекогледа си, И затова той още спеше, когато на другая ден сутринта майорът го събуди с гръмкия си глас.

Джон Манглс бе вече наредил да пренесат багажа до чифлика. Лодката чакаше пътешествениците и те не закъсняха да се качат в нея. Младият капитан даде последните си заповеди на Том Остин. Той особено много наблегна на това, да чака в Мелбърн нарежданията на лорд Гленарван и да ги изпълни съвсем точно, каквито и да са те. Старият моряк увери Джон Манглс, че може да разчита на него. От името на екипажа той пожела на негова светлост успех в експедицията. Лодката се отдели и въздухът проехтя от едно гръмко „ура“.

След десет минути лодката беше на брега. Четвърт час след това пътешествениците стигнаха в ирландския чифлик. Всичко беше готово. Леди Елена бе възхитена от помещението си. Огромната кола със своите първобитни колела и дебели дъски й хареса много. Шестте вола, впрегнати два по два, имаха много патриархален вид, което подхождаше на колата.

— Дявол да го вземе! — каза Паганел. — Ето едно прекрасно превозно средство, което струва повече от всички пощенски коли в света. Къща, която се движи, която върви, която се спира, където ви е угодно! Какво по-хубаво може да се желае.

— Господин Паганел — отговори леди Елена, — надявам се, че ще имам удоволствието да ви приемам в салоните си?

— Как не, госпожо — отвърна Паганел, — това ще бъде голяма чест за мене! Имате ли вече определен приемен ден?

— За приятели ще бъда всеки ден вкъщи — отговори с усмивка леди Елена, — а вие сте…

— Най-преданият от всички — довърши галантно Паганел.

Размяната на учтивости бе прекъсната от пристигането на седемте коня, напълно оседлани. Водеше ги един от синовете на Пади. Лорд Гленарван се разплати с ирландеца и изрази горещите си благодарности, които честният колонист ценеше поне наравно с парите. Бе даден знак за тръгване. Леди Елена и мис Грант заеха местата си в отреденото им помещение, Еъртън седна на капрата, а мистър Олбинет в задната част на колата. Гленарван, майорът, Паганел, Робърт, Джон Манглс, двамата моряци, всички въоръжени с карабини и револвери, яхнаха конете. При тръгването Пади О’Мур извика „бог да ви помага“, което бе подето в хор от цялото му семейство. Еъртън нададе един особен вик и подкара с остена воловете, колата се заклати, дъските й изпращяха, осите заскърцаха в главините и скоро, след един завой, гостоприемният чифлик на честния ирландец изчезна от погледа.

Глава IXПРОВИНЦИЯТА ВИКТОРИЯ

Беше 23 декември 1864 година. Месец декември, толкова тъжен, намусен и влажен в северното полукълбо, би трябвало да се нарича юни в този континент. Астрономически лятото беше настъпило от два дни, тъй като на 21 слънцето бе достигнало Тропика на Козирога и дните започнаха да намаляват с по няколко минути. Така новото пътешествие на лорд Гленарван трябваше да се извърши през най-горещото време на годината и под лъчите на почти тропическо слънце.

Общността на английските владения в тази част на Тихия океан се нарича Австралазия. Тя се състои от Нова Холандия, Тасмания, Нова Зеландия и няколко съседни острова. Що се отнася до Австралийския материк, той е разделен на обширни колонии, различни по големина и богатства. Ако хвърли поглед върху съвременните карти, съставени от Петерман и Прешьол, човек ще е преди всичко поразен от правите линии, с които е извършено разпределението. Англичаните са прокарали с канап условните граници, които отделят тия големи провинции. Те не са държали сметка нито за месността, нито за течението на реките, нито за разнообразието на климата, нито за различията на расите. Тия колонии граничат помежду си под прави ъгли и навлизат една в друга като мозайка. От това разположение на прави линии и на прави ъгли личи, че те са по-скоро дело на геометъра, отколкото на географа. Единствени бреговете с техните разнообразни криволици, с техните фиорди, заливи, носове, устия, с тяхната прекрасна неправилност протестираха от името на природата срещу тази праволинейност.

Този особен вид шахматна дъска забавляваше, и то с право, Жак Паганел. Ако Австралия беше французка, няма съмнение, френските географи нямаше да злоупотребят до такава степен с правоъгълния триъгълник и чертожното перо.

Колониите на големия океански остров понастоящем са шест: Нов Южен Уелс със столица Сидней; Куинсленд със столица Брисбен; провинцията Виктория със столица Мелбърн; Южна Австралия със столица Аделаида; Западна Австралия със столица Перт и най-сетне Северна Австралия, която и досега няма столица. Колонистите населяват само бреговете. Много рядко ще се срещне някой по-значителен град на двеста мили във вътрешността. Що се отнася до централната част на континента, т.е. едно пространство, равно на две трети от Европа, тя е почти неизвестна.

За щастие тридесет и седмият паралел не пресичаше тия обширни пустинни пространства, тия недостъпни места, за които науката бе дала вече много жертви. Гленарван не би могъл да мине през тях. Неговият път минаваше през южната част на Австралия, която обхваща една тясна част от провинцията на Аделаида, провинцията Виктория в цялата й ширина и най-сет-не върха на обърнатия триъгълник, който образува Нов Южен Уелс.

От нос Бернули до границата на Виктория има едва шестдесет и две мили. Това представлява не повече от два дена път и Еъртьн смяташе да нощуват на другия ден в Асплей, най-западния град на провинцията Виктория.

В началото на всяко пътуване се забелязва както у ездачите, така и у конете желание да бързат. За въодушевлението на първите няма какво да се каже, но разумно е да се намалява ходът на вторите. Който иска да отиде далеч, трябва да щади коня си, И затова бе решено да не изминават повече от двадесет и пет до тридесет мили на ден.

Впрочем бързината на конете трябваше да се съобразява с по-бавния ход на воловете, истински живи машини, които губят във време това, което печелят в сила. Колата с нейните пътници, провизии и багаж бе ядрото на отряда, неговата пътуваща крепост. Ездачите можеха да яздят встрани от нея, но не биваше да се отдалечават.

И тъй като за пътуването не бе определен никакъв специален ред, до известна степен всеки бе свободен да прави, каквото иска. Ловците можеха да препускат по равнините, любезните кавалери можеха да разговарят с обитателките на колата, философите да философствуват помежду си. Паганел, който имаше всички тия качества, трябваше да бъде едновременно навсякъде.

Преминаването през провинцията Аделаида не представляваше никакъв интерес. В течение на много мили се редяха ниски и прашни хълмове, дълги пустинни пространства, чиято общност образува това, което в страната наричат „бъш“, и ливади, покрити с туфи от едно солено растение с ъглести листа, любима храна на овцете. Тук-таме се срещаха по някои и други pig’s faces, специална новохоландска порода овни със свински глави, които пасяха спокойно между стълбовете на наскоро прокараната телеграфна линия, свързваща Аделаида с брега.

Дотук местността странно напомняше монотонните пространства на американските пампаси. Същата равна и обрасла с трева почва. Същият ясно очертан на небето хоризонт. Мак Набс поддържаше, че са още в Южна Америка, но Паганел уверяваше, че скоро местността ще се промени. Осланяйки се на неговите думи, всички очакваха да видят чудни неща.

Към три часа колата премина през едно широко пространство без никакви дървета, познато под името „mosquitos plains“ — „равнина на комарите“. Ученият географ има задоволството да констатира, че то заслужаваше името си. Пътешествениците и конете си изпатиха много от непрекъснатите ухапвания на тия нахални насекоми. Да ги избягнат беше невъзможно; да успокоят болките обаче бе по-лесно благодарение на амоняка от походната аптечка. Паганел не преставаше да проклина тия озверени комари, които нашариха дългото му тяло със своите неприятни жила.

Привечер равпината се разнообрази от няколко живи плетове от акации. Тук-таме групи бели смолисти дървета, по-нататък пресен коларски път, а след това дървета от европейски произход — маслини, лимони, зелени дъбове, и най-сетне добре поддържани огради. В осем часа воловете, които ускориха крачките си под остена на Еъртън, спряха пред станцията Ред Гъм.

Думата „станция“ се употребява за чифлици от вътрешността, където се отглежда добитък, главното богатство на Австралия. Животновъдите се наричат „скуотърс“, т.е. хора, които сядат на земята. И наистина първото желание на всеки колонист, след като се измори от скитане из тия огромни пространства, е да седне на земята.

Станцията Ред Гъм не беше много голяма, но Гленарван намери в нея най-непринудено гостоприемство. Под покрива на тия уединени жилища има всякога готова трапеза за пътешественика и в лицето на австралийския колонист той ще намери винаги гостоприемен домакин.

На другая ден Еъртън впрегна воловете още на разсъмване. Той искаше да стигне на територията на Виктория същата вечер. Местността започна да става малко по малко неравна. Една редица хълмчета, целите покрити с червен пясък, се губеше далеч в хоризонта. Сякаш равнината бе покрита с огромно червено знаме, чиито гънки се издуваха от вятъра. Няколко „malleys“, вид елхи, осеяни с бели петна, с прави и гладки стъбла, протягаха клоните и тъмнозелените си листаци над тучните ливади, които гъмжеха от стада весели скокливи полски мишки. По-нататък се простираха обширни полета с храсталаци и млади смолисти дървета. След това отделните групи дървета бяха изместени от първите представители на австралийската гора.

Обаче с приближаването до границата на Виктория местността се променяше значително. Пътешествениците чувствуваха, че тъпчат нова земя. Тяхната неизменна посока беше все правата линия и никакво препятствие, езеро или планина не ги принуждаваше да правят завои или зигзаги. Те прилагаха на практика първото правило на геометрията и следваха без отклонение най-късия път от една точка до друга. Не се интересуваха нито от умората, нито от трудностите на пътя.

Ходът им се съобразяваше с бавните крачки на воловете и ако тия спокойни животни не напредваха бързо, то поне не спираха.

И така след един преход от шестдесет мили за два дена на 23 вечерта керванът стигна в Асплей, първия град на провинцията Виктория, разположен на сто и четиридесет и първия градус дължина, в окръга Уймера.

Еъртън подслони колата в двора на една странноприемница, която се наричаше „хотел Корона“. Вечерята, състояща се единствено от овнешко месо, приготвено по различни начини, вече димеше на масата.

Ядоха много, но още повече говориха. Всички искаха да научат нещо върху особеностите на Австралия и обсипваха с въпроси географа. Паганел не чакаше подкана и направи описание на провинцията Виктория, която се наричаше „щастлива Австралия“.

— Погрешно название — каза Паганел. — По-правилно би било да я наричат „богата Австралия“, защото поговорката „Богатството не прави щастието“ е вярна еднакво и за хората, и за страните. Златните мини на Австралия са попаднали в ръцете на опустошителни и жестоки авантюристи. Вие сами ще видите това, когато преминем през златните залежи.

— Нали колонията Виктория не съществува много отдавна? — запита леди Гленарван.

— Да, госпожо, тя съществува само от тридесет години. Това беше на 6 юни 1835 година един вторник…

— В седем и четвърт вечерта — добави майорът, който обичаше да дразни Паганел на тема точността на датите.

— Не, в седем часа и десет минути — продължи сериозно географът, — когато Батман и Фокнър основаха селище в Порт Филип, на самия залив, където сега се простира големият град Мелбърн. В течение на петнадесет години колонията бе част от Нов Южен Уелс и зависеше от неговата столица Сидней. Но в 1861 година тя бе провъзгласена за независима и се назова Виктория.

— И оттогава преуспяла ли е? — запита Гленарван.

— Съдете сам, благородни приятелю. Ето цифрите, които ви дава последната статистика, а каквото и да мисли Мак Набс, няма нищо по-красноречиво от цифрите.

— Говорете — каза майорът.

— Започвам. В 1836 година колонията в Порт Филип имаше двеста четиридесет и четири жители. Днес провинцията Виктория брои петстотин и петдесет хиляди. Седем милиона стъпки лозя дават годишно сто двадесет и една хиляди галона вино. Сто и три хиляди коне препускат из тия равнини и шестстотин и седемдесет и пет хиляди двеста седемдесет и две глави рогат добитък пасат по просторните пасбища.

— Браво, господин Паганел! — провикна се леди Елена, смеейки се от сърце. — Трябва да се признае, че сте много силен по географските въпроси и братовчедът Мак Набс, каквото и да прави, не би могъл да ви постави в затруднение.

— Но това ми е занаят, госпожо, да знам тия неща и да ви ги разправям при нужда. И затова трябва да ми вярвате, като ви казвам, че тази чудновата страна ще ни изненада с много интересни неща.

— Стига дотук обаче… — отговори Мак Набс, който изпитваше удоволствие да дразни географа.

— Недейте бърза, нетърпеливи майоре! — извика Паганел. — Вие сте стъпили едва с един крак на границата и вече негодувате! Е добре! Аз ви казвам, повтарям и поддържам, че тази страна е една от най-интересните на света. Нейното образуване, нейната природа, произведенията й, климатът, та дори и нейното бъдещо изчезване са учудвали, учудват и ще учудват всички учени на земята. Представете си, драги приятели, един материк, чиито краища, а не средата, са се издигнали първоначално над океана във форма на огромен пръстен, който съдържа може би в центъра си едно вътрешно полуизпарено море, чиито реки пресъхват от ден на ден, материк, дето влагата не съществува нито във въздуха, нито в почвата, дето дърветата губят всяка година вместо листата кората си, дето листата са насочени към слънцето с ръба си, а не с повърхността си и не дават сянка, дето дървото често пъти не гори, дето дяланите камъни се разтопяват от дъжда, дето горите са ниски, а тревите огромни, дето животните са чудновати, дето четириногите имат човки като ехидните и орниторините и са принудили естествениците да създадат специално за тях особен клас мо-нотреми, дето кенгуруто подскача върху нееднаквите си крака, дето овните имат свински глави, дето лисиците скачат от дърво на дърво, дето лебедите са черни, дето плъховете си свиват гнезда, дето птичките в кафези, „bower bird“, приемат в салоните си крилати гости, дето птиците учудват въображението с разнообразието на своите песни и способността си, едни служат за градски часовник, други плющят като камшик на пощенски кочияш, едни подражават на точилар, други броят секундите като махало, едни се смеят сутрин при изгрев слънце, други плачат, когато залязва! О, неповторимо чудновата и нелогична страна, страна парадоксална, създадена мимо природата! Ученият естественик Гримар с право е казал: „Ето я тази Австралия, тази пародия на всемирните закони или по-скоро това предизвикателство, хвърлено в лицето на останалия свят“.

Тирадата на Паганел, произнесена със страшна бързина, сякаш нямаше да спре. Красноречивият секретар на Географското дружество беше извън себе си. Той говореше, правеше отчаяни жестове и размахваше вилицата си така, че съседите му по маса бяха застрашени. Но накрая гласът му бе заглушен от едно гръмогласно „браво“, което го накара да млъкне. Разбира се, след това изброяване на австралийските особености никой и не мислеше да иска повече. И все пак майорът не се сдържа да каже със спокойния си глас:

— Това всичко ли е, Паганел?

— Съвсем не е всичко! — отговори ученият с нов плам.

— Какво? — запита леди Елена много учудена. — Нима в Австралия има и други още по-интересни неща.

— Да, госпожо, нейният климат! Той е по-особен от всичко останало.

— Например! — провикнаха се всички.

— Аз не говоря за здравните преимущества на австралийския материк, толкова богат с кислород и толкова беден на азот. Тук няма влажни ветрове, защото пасатите духат успоредно на бреговете. Голяма част от болестите са непознати, като се почне от тифуса и се свърши с едрата шарка и хроническите заболявания.

— Но това е голямо преимущество — каза Гленарван.

— Разбира се, но аз не говоря за това — отговори Паганел, — а за климата, който има едно невероятно… качество.

— Кое? — запита Джон Манглс.

— Той има морализиращо влияние.

— Морализиращо ли?

— Да — отговори уверено ученият. — Именно морализиращо влияние. Тук металите не се окисляват от въздуха, хората също. Чистият и сух въздух избелва много бързо и бельото, и душите! В Англия са забелязали добре достойнствата на тукашния климат и затова изпращат тук хора за морализиране.

— Какво! Нима това влияние действително се чувствува? — запита леди Гленарван.

— Да, госпожо, върху животните и върху хората.

— Не се ли шегувате, господин Паганел?

— Не се шегувам. Тук конете и животните са много кротки. Вие сами ще се убедите.

— Това е невъзможно.

— Това е самата истина и престъпниците, пренесени в тази страна със здрав и благотворен въздух, се прераждат за няколко години. Това е добре известно на филантропите. В Австралия всички същества стават по-добри.

— Но в такъв случай вие, господин Паганел, който и без това сте толкова добър — каза леди Елена, — какъв ще станете в тази благословена страна?

— Прекрасен, госпожо — отговори Паганел, — чисто и просто прекрасен.

Глава XРЕКА УЙМЕРА

На другия ден, 24 декември, тръгнаха още на разсъмване. Горещината беше вече много голяма, но все пак поносима, а пътят почти равен и лек за конете. Малкият отряд навлезе в доста рядка гора. Привечер след един добър преход се спряха на брега на Бялото езеро със солена и негодна за пиене вода.

Тук Жак Паганел бе принуден да признае, че това езеро не е бяло, също както и Черно море не е черно, Червено море не е червено, Жълтата река не е жълта и Сините планини не са сини. Все пак от честолюбие на географ той поспори доста, но доводите му не убедиха никого.

Мистър Олбинет приготви вечерята с обичайната си точност. След това пътешествениците, едни в колата, други под палатката, бързо заспаха въпреки плачевния вой на „динго“, австралийските чакали.

Зад Бялото езеро се простираше прекрасна равнина, цялата изпъстрена с хризантеми. На другия ден, когато се събудиха, Гленарван и другарите му с удоволствие биха се любували на великолепния декор, който се откриваше пред очите им, ако не трябваше да тръгнат веднага. Само няколко далечни възвишения издаваха релефа на почвата. До самия хоризонт всичко беше ливади и цветя в тяхната пролетна свежест. Сините оттенъци на лена хармонираха с яркочервените цветове на един особен вид акантус, свойствен на тази страна. Множеството видове емферофилис оживяваха зеленината, а почвата, пропита със сол, се губеше под гъсталаците от лобода и диво цвекло, едните зеленосини, другите червеникави, от навсякъде проникващото семейство на двусеменноделните. Тия растения са много полезни за индустрията, защото при промиването на пепелта им се получава отлична по качество сода. Паганел, който сред цветята ставаше ботаник, назоваваше с имената им тия разнообразни растения и верен на увлечението си да изброява всичко, не пропусна да каже, че австралийската флора наброява четири хиляди и двеста вида растения, разпределени в сто и двадесет семейства.

По-късно, след като преминаха бързо десетина мили, колата навлезе всред високи горички акации, мимози и бели смолисти дървета, чиито цветове са разположени твърде разнообразно. Растителното царство в тази напоявана от много рекички местност не беше неблагодарно на слънцето и му предлагаше благоухания и цветове в замяна на лъчите, които получаваше.

Що се отнася до животинското царство, то беше по-бедно. Из равнината подскачаха няколко казуара, които не се оставяха да бъдат доближени. Майорът обаче успя да улучи в хълбока едно много рядко животно, което е на изчезване. Това беше „ябиру“, гигантският жерав на английските колониста. Тази птица беше висока пет стъпки и имаше черен конусовиден клюн с остър връх, дълъг осемнадесет цола. Виолетовите и червени оттенъци на главата му се отличаваха рязко от лъскавозелената му шия, бялата му гуша и яркочервените му крака. Природата сякаш бе изчерпала за него цялата гама от основни тонове.

Всички харесаха много птицата и майорът щеше да бъде героят на деня, ако младият Робърт не бе срещнал и убил няколко мили по-нататък едно безформено животно, полуеж-полумравояд, някакво недовършено същество като животните от първата епоха на сътворението. От наставената му муцуна висеше дълъг, разтеглив и лигав език, с който то лови мравките, съставляващи главната му храна.

— Това е ехидна! — каза Паганел, като нарече с истинското му име това животно от рода на монотремите. — Виждали ли сте някога такъв звяр?

— Тя е отвратителна — отговори Гленарван.

— Отвратителна, но интересна — възрази Паганел. — Освен това тя живее само в Австралия и напразно бихте я търсили в другите части на света.

Разбира се, Паганел искаше да запази грозната ехидна и да я сложи в багажното отделение. Но мистър Олбинет протестира така енергично, че ученият се отказа от намерението си да пази този екземпляр от рода на монотремите.

Този ден пътешествениците надминаха с тридесет минути сто четиридесет и първия градус дължина. Дотук те почти не бяха срещали колониста или скуотъри. Страната изглеждаше безлюдна. От туземци нямаше и помен, защото дивите племена скитат по на север, из огромните пустинни пространства, напоявани от притоците на Дарлинг и Мърей.

Една интересна гледка обаче привлече вниманието на отряда на Гленарван. Можаха да видят едно от огромните стада, които предприемчиви спекуланти водят от източните планини до провинциите Виктория и Южна Австралия.

Към четири часа след пладне, Джон Манглс показа на другарите си огромен стълб прах, който се издигаше над хоризонта на три мили пред тях Какво беше това явление? Никой не можеше да го обясни. Паганел бе склонен да го вземе за метеор и въображението му търсеше вече да го свърже с някаква природна причина, но Еъртън ограничи обсега на предположенията му, заявявайки, че този прах се вдига от движещо се стадо.

Боцманът не се лъжеше. Гъстият облак прах наближаваше. От него долиташе цял концерт от блеене, цвилене и мучене. В тази пасторална симфония се примесваха и човешки гласове под формата на крясъци, свирки и ругатни.

От шумния облак излезе човек. Той беше главният водач на тази армия четириноги. Гленарван отиде да го пресрещне и поведе разговор с него. Водачът или, както действително се нарича, „стоккипърът“ беше собственик на стадото. Наричаше се Сам Мечел и наистина идваше от източните провинции на път за залива Портланд.

Стадото му се състоеше от дванадесет хиляди и седемдесет и пет глави добитък или от хиляда говеда, единадесет хиляди овце и седемдесет и пет коня. Всички тия животни, закупени не-охранени от равнината на Синята планина, щяха да се угояват в тучните пасбища на Южна Австралия, където ще бъдат препродадени с голяма печалба. Така ако Сам Мечел спечелеше по две лири на говедо и по половин лира на овца, той щеше да реализира печалба петдесет хиляди франка. Това беше голяма сделка. Но какво търпение и каква енергия бяха необходими, за да се отведе до предназначението му това вироглаво стадо, и колко труд и лишения трябваше да се понесат! Печалбата от този тежък занаят се добива трудно!

Сам Мечел разказа с няколко думи историята си, докато стадото продължаваше да напредва между туфите мимози. Леди Елена, Мери Грант и ездачите, които бяха слезли от конете, седнаха под сянката на едно голямо дърво и изслушаха разказа на стоккипъра.

Сам Мечел бе тръгнал преди седем месеца. Изминавал средно по десет мили на ден и пътуването му щяло да продължи още около три месеца. В тази тежка работа му помагаха двадесет кучета и тридесет работника, между които петима негри, много опитни да откриват следите на загубилите се животни. Зад армията пътували шест коли. Командирите, въоръжени със „стокуйпс“, камшици, чиито дръжки са дълги осемнадесет цола и завършват с ремъци от по девет стъпки, пътували помежду редиците и възстановявали често нарушавания ред, докато леката кавалерия от кучета поддържала фланговете.

Пътешествениците се възхитиха от дисциплината, която цареше в стадото. Различните видове животни се движеха поотделно, защото дивите говеда и овцете не се погаждали много. Говедата не пасели никога там, където са минали овцете. Това налагало говедата да вървят начело като авангард, разделени на две дружини. Зад тях следвали пет полка овце, командувани от двадесет командири, и най-накрая, като ариергард, взводът коне.

Сам Мечел разказа на слушателите си, че армията се предвожда не от кучета или хора, а от говеда, умни „избраници“, чието превъзходство техните събратя признаваха. Те вървят в първите редици, стъпват важно и избират по истинкт добрия път, дълбоко убедени в правото си да се отнасят с тях добре. И наистина с тях се отнасяли добре, защото стадото им било сляпо подчинено. Ако им хрумнело да спрат, трябвало да им се удовлетвори желанието и никакви усилия не били в състояние да подкарат наново стадото, ако те сами не дадели знак за тръгване.

Стоккипърът добави и някои други подробности, които допълниха историята на тази експедиция, достойна ако не да бъде предвождана, то поне да бъде описана от самия Ксенофонт. Докато армията вървяла из равнините, всичко било добре. Животните пасели из пътя, утолявали жаждата си в многобройните ручеи, спели нощем, денем пътували и се прибирали покорно при лая на кучетата. Но в големите гори на континента, в горичките от евкалипти и мимози, мъчнотиите се увеличавали. Взводовете, дружините и полковете се размесвали или се отклонявали от пътя и много време било необходимо, за да се съберат. Ако за нещастие се загубел някой „избраник“, той трябвало на всяка цена да се намери, иначе всичко се разбягвало, и често негрите се нуждаели от няколко дни за тия трудни издирвания. Когато започнели големите дъждове, ленивите говеда отказвали да вървят, а през силните бури страшна паника завладявала обезумелите от ужас животни.

И все пак благодарение на енергията и съобразителността си, стоккипърът се справяше с тия непрекъснато растящи затруднения. Той извървяваше миля след миля, равнини, гори и планини оставаха зад него. Но при преминаването на реките към всички тези качества, той трябваше да добави и нещо друго — непоколебимо търпение, което нито часовете, нито дните, нито седмиците можеха да смутят. Затрудненията на стоккипъра не идеха от невъзможността да се преброди някоя река, а от упорството на животните да минат през нея. Говедата посръбвали вода и веднага се връщали назад. Овцете, вместо да нагазят в нея, се разбягвали на всички посоки. Трябвало да чакат нощта, за да увлекат стадото в реката. Но и тогава не успявали. Хвърляли овните насила във водата, но овцете не се решавали да ги последват. Опитвали се да насилят стадото чрез жажда, лишавали животните от вода в течение на дни, но те се примирявали с това положение и пак не минавали. Пренасяли агнетата на другия бряг с надеждата, че майките ще ги последват, но агнетата блеели, а овцете не мърдали от местата си. Това траело понякога по цял месец и стоккипърът не знаел какво да прави със своята блееща, цвилеща и мучаща армия. И после някой ден без никаква причина, само по каприз, без да знаят защо и как, някоя група преминавала реката. Но тогава изниквала нова мъчнотия — да се попречи на цялото стадо да нахлуе в безпорядък във водата. В редовете настъпвала бъркотия и много от животните се давели в бързеите.

Такива бяха подробностите, разказани от Сам Мечел. През време на разказа голяма част от стадото премина в добър ред. Време беше да догони челната част на армията си и да й подбере най-добрите пасбища. Той се сбогува с лорд Гленарван и спътниците му, стисна им здраво ръцете, метна се на един прекрасен кон от местна порода, който държеше за юздите един от работниците му, и след няколко мига изчезна в облак прах.

Колата пое наново прекъснатия за малко път и спря едва вечерта в подножието на планината Талбо.

Тук Паганел припомни много основателно, че било 25 декември, Коледа, толкова празнуваният от английските семейства „Кристмас“. Но стюардът не беше забравил и сервира под палатката прекрасна вечеря, за която всички го поздравиха сърдечно. Трябва да се признае, че мистър Олбинет бе надминал себе си. От запасите си той бе приготвил редица европейски ястия, които се срещат рядко в пустините на Австралия. На тази великолепна вечеря бяха сервирани шунка от елен, солено говеждо, пушена сьомга, пита от овесено и ечемичено брашно, чай, уиски в изобилие и няколко бутилки порто. Човек би помислил, че се намира в трапезарията на Малкъм Касъл, всред високите земи на Шотландия.

Макар че на пиршеството не липсваше нищо, като се почне от супата от джинджифил и се свърши с „минседпай“ — сухи сладки за десерт, — все пак Паганел сметна за необходимо да добави и плодове от диви портокалови дървета, които растяха в подножието на околните хълмове. Тия портокали, наричани „мокали“ от туземците, са много безвкусни, а семките им, скълцани, лютяха като малки гвинейски чушлета. Географът си похапна от тях с такова усърдие, вероятно от любов към науката, че небцето му пламна и той не можа да отговори на зададените му от майора въпроси върху особеностите на австралийските пустини.

На другия ден, 26 декември, не се случи нищо забележително. По пътя си срещнаха изворите на Нортън крик и по-късно на полупресъхналата река Макензи. Времето беше хубаво, а горещината поносима. Духаше южен вятър и освежаваше въздуха подобно на северния вятър в северното полукълбо, обстоятелство, върху което Паганел привлече вниманието на своя приятел Робърт Грант.

— Щастливо обстоятелство — добави той, — защото средната температура е по-висока в южното полукълбо, отколкото в северното.

— Защо? — попита момчето.

— Защо ли, Робърт? — отговори Паганел. — Никога ли не си слушал, че Земята е по-близо до Слънцето през зимата?

— Да, слушал съм, господин Паганел.

— И че студът се дължи само на полегатостта на слънчевите лъчи.

— Точно така.

— Е добре, момчето ми, именно по тази причина е по-топло в южното полукълбо.

— Нищо не разбирам — поде Робърт, като отваряше широко очи.

— Помисли малко — поде Паганел, — когато в Европа имаме зима, какво годишно време има тук, в Австралия, на противоположното полукълбо?

— Лято — каза Робърт.

— Е добре, понеже тъкмо по това време Земята е най-близко до Слънцето, следва… разбираш ли?

— Да разбирам.

— … че лятото в южните области е по-топло, отколкото в северните благодарение на тази близост.

— Да, господин Паганел.

— И тъй, когато се казва, че Слънцето е близо до Земята „през зимата“, това твърдение е вярно само за нас, обитателите на северната част на земята.

— Ето нещо, за което никога не съм помислял — отговори Робърт.

— А сега, момчето ми, запомни го и никога вече не го забравяй.

Робърт изслуша с интерес укора по география и научи също, че средната температура в провинцията Виктория достига до седемдесет и четири градуса по Фаренхайт (23°33′ по Целзий).

Отрядът пренощува на пет мили зад езерото Лонсдейл между планината Дръмънд, която се издигаше на север, и планината Драйдън, чийто невисок връх се очертаваше на юг на хоризонта.

На другия ден в единадесет часа колата достигна брега на реката Уймера на сто четиридесет и третия меридиан.

Тази река, широка половин миля, течеше спокойна и бистра посред два реда високи смолисти дървета и акации. Няколко великолепни миртови дървета, между които и „metrosideros specioa“, издигаха на петнадесетина стъпки височина дългите си плачещи клони, обсипани с червени цветове. Хиляди птици — авлиги, сипки, гълъби със златни крила, да не говорим за бъбривите папагали, подскачаха по зелените върхари. А долу, на повърхността на водата, се забавляваха чифт черни лебеди, плашливи и недостъпни. Тия „rara avis“ — редки птици на австралийските реки, изчезнаха бързо в извивките на Уймера, която напояваше с капризните си криволичения тази привлекателна равнина.

Междувременно колата бе спряла върху един килим от зелена трева, чиито ресни висяха над бързите води. Нямаше нито сал, нито мост. А трябваше да преминат. Еъртън започна да търси брод. На четвърт миля нагоре по течението реката му се стори по-плитка и той реши, че на това място ще може да преминат на другия бряг. От измерването се установи, че тук тя е само около метър дълбока. Колата можеше следователно да мине без особени рискове.

— Няма ли някоя друга възможност да преминем реката? — запита Гленарван боцмана.

— Не, милорде — отговори Еъртьн, — преминаването не ми изглежда много опасно. Ще успеем.

— Леди Гленарван и мис Грант трябва да слязат от колата!

— Това не е необходимо. Воловете стъпват здраво, а аз се нагърбвам да ги преведа.

— Тогава тръгвайте, Еъртън — отговори Гленарван, — осланям се на вас.

Ездачите заобиколиха тежката кола и всички нагазиха смело в реката. Когато колите преминават през такива бродове, обикновено се опасват от верига празни бурета, които ги поддържат на повърхността на водата. Но тук този защитен пояс липсваше и трябваше да се осланят само на усета на воловете, държани здраво от предпазливия Еъртън. Той седеше на капрата и ги управляваше. Майорът и двамата моряци пореха бързото течение няколко метра напред. Гленарван и Джон Манглс, застанали от двете страни на колата, бяха готови да се притекат на помощ на пътничките, а Паганел и Робърт завършваха шествието.

Всичко вървя добре до средата на Уймера. Но оттук започна да става по-дълбоко и водата стигна до наплатите. Воловете, изтласкани извън брода, рискуваха да загубят почва под краката си и да увлекат със себе си колебаещата се кола. Еъртън прояви самоотверженост. Той се хвърли във водата, хвана воловете за рогата и успя да ги върне в брода.

В този момент колата съвсем неочаквано се блъсна в нещо, чу се трясък и тя се наклони застрашително. Водата стигна до краката на пътешественичките и колата започна да се носи по течението въпреки усилията на Гленарван и Джон Манглс, които се бяха хванали за ритлите. Моментът беше критичен.

За щастие силен тласък успя да приближи колата до отсрещния бряг. Воловете и конете почувствуваха под краката си дъното, което се издигаше към брега, и не след много, хора и животни се намериха на отвъдния бряг колкото доволни, толкова и измокрени.

За съжаление предната ос на колата бе счупена от удара, а конят на Гленарван бе останал без предни подкови.

Повредата трябваше да бъде отстранена незабавно. Всички гледаха безпомощно. Тогава Еъртън предложи да отиде до станцията Блек пойнт, разположена на двадесет мили северно, и да доведе ковач.

— Вървете, вървете, добри ми Еъртън — каза му Гленарван. — Колко време ви е необходимо да отидете и се върнете?

— Около петнадесет часа — отговори Еъртън, — не повече.

— Тръгнете, а ние, докато ви чакаме, ще се разположим на лагер край брега на Уймера.

Няколко минути след това боцманът, яхнал коня на Уйлсън, изчезна зад плътна завеса от мимози.

Глава XIБЪРК И СТЮАРТ

Останалата част от деня протече в разговори и разходки. Пътешествениците, като беседваха и се възхищаваха, обходиха бреговете на Уймера. Пепелявосиви жерави и ибиси побягваха при доближаването им с прегракнали крясъци. Птици атлаз се криеха по високите клони на дивите смокини, авлиги, каменарки и един вид райски птици подскачаха между великолепните стъбла на перуниковите храсти, сини рибарчета изоставяха обикновения си риболов, докато целият род на по-цивилизованите папагали — „bluemountain“, украсени със седемте цвята на дъгата, малките „roschill“ с алени глави и жълти шии и „lori“ с червени и сини пера — не спираха оглушителната си глъчка по върховете на разцъфтелите смолисти дървета.

И така, ту излегнати върху тревата покрай шуртящите води, ту в безцелни разходки всред туфите мимози, пътешествениците се любуваха на тази великолепна природа чак до залез слънце. Нощта, предшествувана от един бърз залез, ги свари на половин миля от лагера. Те се върнаха, ръководени не от Полярната звезда, невидима в южното полукълбо, а от Южния кръст, който блестеше на средата между зенита и хоризонта.

Мистър Олбинет бе сервирал вечерята под палатката. Всички седнаха на масата и ядоха с особено удоволствие едно ястие от папагали, майсторски убити от Уйлсън и също така майсторски сготвени от стюарда.

Нощта беше много хубава и след вечерята никой не искаше да си легне. Всеки търсеше предлог да остане. Леди Елена изрази желанието на всички, като помоли Паганел да им разкаже историята на знаменитите австралийски пътешественици, история, която им беше обещана от дълго време.

Паганел само това чакаше. Слушателите му се изтегнаха под една великолепна банксиа. Димът на пурите скоро се издигна до потъналия в сянка листак, а географът, осланящ се на неизчерпаемата си памет, взе веднага думата.

— Вие си спомняте, драги приятели, а сигурно и майорът не е забравил, пътешествениците, които ви изброих на „Дънкан“. От всички, които се опитали да проникнат във вътрешността на материка, само четирима успели да го прекосят от юг на север или от север на юг. Те са: Бърк в 1860 и 1861 година, Мак Кинлей в 1861 и 1862 година, Ландсбороу в 1862 година и Стюарт също в 1862 година. За Мак Кинлей и за Ландсбороу ще ви кажа много малко. Първият пропътувал от Аделаида до залива Карпентария, а вторият от залива Карпентария до Мелбърн. И двамата били изпратени от австралийски комитети да издирят Бърк, който бе изчезнал и не бе намерен.

Бърк и Стюарт — това са двамата смели изследователи, за които ще ви говоря; започвам без всякакво предисловие.

На 20 август 1860 година, под закрилата на Кралското дружество в Мелбърн, заминала една експедиция, предвождана от бивш ирландски офицер, бивш полицейски инспектор в Касъл-мейн, наречен Робърт О’Хара Бърк. Придружавали го единадесет души: Уйлям Джон Уйлс, именит млад астроном, доктор Беклър, ботаник, Грей, Кинг, млад военнослужещ от индийската армия, Лендълс, Брае и няколко сипаи95. Пътешествениците, багажът и провизиите за осемнадесет месеца били натоварени на двадесет и пет коня и двадесет и пет камили. Експедицията трябвало да стигне до залива Карпентария, на северния бряг, като обходи предварително реката Купър. Тя преминала лесно реките Мърей и Дарлинги стигнала до станцията Мениндие, на границата на колониите.

Там констатирали, че многобройният им багаж бил много обременителен. Това неудобство и доста суровият характер на Бърк станали причина да се появят раздори между членовете на експедицията. Лендълс, който се разпореждал с камилите, заедно с няколко прислужници индуси се отделил от експедицията и се върнал на бреговете на Дарлинг. Бърк продължил пътя си напред. Като минавал ту през прекрасни, обилно напоявани пасбища, ту през каменисти пътища, лишени от вода, той се спуснал до реката Купър. На 20 ноември, три месеца след тръгването, той установил на брега на реката една първа база с припаси.

Тук пътешествениците били задържани известно време, за-щото не можели да намерят проходим път за север, път, осигурен с вода. След големи трудности те стигнали до едно място за лагеруване, което нарекли форт Уйлс. Тук установили пост, ограден с плет, който се намирал по средата на пътя между Мелбърн и Карпентария. Там Бърк разделил експедицията на две групи. Едната под командата на Брае трябвало да остане във форт Уйлс три месеца и повече, ако й стигнат провизиите, и да дочака завръщането на другата група, която се състояла само от Бърк, Кинг, Грей и Уйлс. Те взели със себе си шест камили и носели провизии за три месеца, т.е. три квинтала брашно, петдесет ливри ориз, петдесет ливри овесено брашно, един квинтал сушено конско месо, сто ливри солено свинско месо и сланина и тридесет ливри бисквити, с една дума, достатъчно храна за един преход от шестстотин левги отиване и връщане.

Четиримата тръгнали и след мъчително преминаване на една камениста пустиня стигнали до реката Ейр, крайната точка, до която стигнал Стърт в 1845 година. След това те се насочили право на север, като се придържали, доколкото това било възможно, към сто и четиридесетия меридиан.

На 7 януари пресекли тропика при страшна горещина, подлъгвани от измамни миражи, често лишени от вода, освежавани понякога от силни бури, срещайки от време на време скитащи туземци, от които нямали причини да се оплакват. Общо взето, не срещали големи трудности по пътя, който не преграждали нито езера, нито реки, нито планини.

На 12 януари видели на север няколко възвишения от пясъчник, между които планината Форде и една редица гранитни вериги, наречени „рейнджес“. Тук пътуването станало много изморително и те напредвали с мъка крачка по крачка. Животните отказвали да вървят напред. „Ние сме още в рейнджесите! Камилите се потят от страх!“ — пише Бърк в пътния си дневник. При все това благодарение на голямата си енергия пътешествениците се добрали до бреговете на реката Търнър, а след това и до горното течение на реката Флиндерс, открита от Стокс в 1841 година. Тя се влива в залива Карпентария между две стени от палми и евкалиптови дървета.

С приближаването на океана се появили блатисти места, в които загинала една от камилите. Останалите камили отказали да вървят напред. Кинг и Грей трябвало да останат при тях. Бърк и Уйлс продължили сами на север и след големи трудности, описани твърде смътно в бележките им, те стигнали до една точка, където морският прилив заливал блатата, но самият океан още не се виждал.

— И така — каза леди Гленарван, — тия смели хора не са могли да продължат по-нататък.

— Не, госпожо — отговори Паганел. — Те затъвали в блатистата почва и трябвало да мислят за връщане при другарите си във форт Уйлс. Вярвайте ми, връщането им било печално! Слаби и изтощени, влачейки се по земята, Бърк и другарят му едва стигнали живи при Грей и Кинг. После експедицията тръгнала на юг по изминатия вече път и се насочила към реката Купър.

Преживелиците, опасностите и страданията, с които е било придружено това пътуване, не ни са познати, защото липсват описания в дневника на изследователите. Но те сигурно са били ужасни.

И наистина през април, когато достигнали долината на Купър, те били само трима, Грей починал от изтощение. Загинали и четири камили. При все това, ако Бърк успееше да стигне до форт Уйлс, където в снабдителната база го чакал Брае, той и другарите му щели да бъдат спасени. Те удвоили енергията си и след като се влачили още няколко дни, на 21 април видели плета на форта и стигнали до него!… Но същия ден след петмесечно напразно чакане Брае бил заминал.

— Заминал! — провикна се младият Робърт.

— Да, заминал, и то същия ден, по някаква странна игра на съдбата. Оставената от Брае бележка била само отпреди седем часа! Бърк не можел и да мисли да го догони. Нещастниците, изоставени на произвола на съдбата, се подкрепили малко с оставените провизии, но им липсвали превозни средства, а до Дарлинг имало още сто и петдесет левги.

Тогава Бърк, противно на мнението на Уайт, решил да опитат да стигнат до австралийските селища, разположени близо до връх Хоплес, на шестдесет левги от форт Уйлс. Тръгнали. От останалите им две живи камили едната загинала в някакъв тинест приток на реката Купър. Другата не можела да направи нито крачка повече и трябвало да я заколят, за да се хранят с месото й. Скоро провизиите се свършили. Тримата нещастници били принудени да се хранят с „нарду“, водно растение, чиито спори се ядат. Поради липса на вода и на превозни средства те не можели да се отделят от бреговете на Купър. Пожар изгорил палатките им и всички пътни вещи. Те били загубени! Оставало им само да умрат.

Бърк повикал при себе си Кинг и му казал: „Остава ми да живея още няколко часа! Ето часовника и бележките ми. Когато умра, искам да сложите в дясната ми ръка един пистолет и да ме оставите така, както съм, без да ме погребвате!“ След тези думи Бърк млъкнал и починал на другата сутрин в осем часа.

Кинг, ужасен и в безпътица, тръгнал да търси някое туземно племе. Когато се върнал, Уйлс току-що бил починал. Самият Кинг бил прибран от туземци и намерен през септември от експедицията на Хауит, изпратена едновременно с експедициите на Мак Кинлей и Ландсбороу да търси Бърк. И така от четиримата изследователи, тръгнали да прекосят австралийския материк, оцелял само един.

Разказът па Паганел остави тягостно впечатление у слушателите. Всички помислиха за капитан Грант, който може би скиташе като Бърк и другарите му из този гибелен континент. Дали корабокрушенците бяха избегнали страданията, на които бяха станали жертва смелите изследователи? Това съпоставяне бе толкова естествено, че очите на Мери Грант се напълниха със сълзи.

— Баща ми! Бедният ми баща! — шепнеше тя.

— Мис Грант! Мис Грант! — извика Джон Манглс, — За да изпиташ такива страдания, трябва да си навлязъл дълбоко във вътрешността на страната! Капитан Грант е в ръцете на туземци като Кинг и като Кинг ще бъде спасен. Той никога не е бил при такива тежки условия!

— Никога — добави Паганел. — И аз повтарям, драга госпожице, че австралийците са гостоприемни.

— Дай боже! — отговори девойката.

— А Стюарт? — запита Гленарван, който искаше да разсее тия тъжни мисли.

— Стюарт? — отговори Паганел. — О! Стюарт е бил по-щастлив и неговото име е много известно в летописите на Австралия. Още от 1848 година Джон Мак Дуал Стюарт, ваш сънародник, приятели, е започнал пътуванията си, придружавайки Стърт в пустините, разположени на север от Аделаида. В 1860 година, придружен само от двама спътници, той направил безуспешен опит да проникне във вътрешността на Австралия. Но той не бил от тези, които лесно се отчайват. В 1861 година, на 1 януари, той напуснал Чембърс крик начело на една група от единадесет смели спътници и спрял само на шестдесет левги от залива Карпентария. Но останали без провизии, те трябвало да се върнат в Аделаида, без да са прекосили опасния материк. При все това Стюарт опитал още веднъж щастието си и организирал трета експедиция, която постигнала желаната цел.

Парламентът на Южна Австралия подкрепил горещо тази нова експедиция и гласувал две хиляди лири стерлинги субсидия. Стюарт взел този път всички предохранителни мерки, които му продиктувал неговият опит от миналите експедиции.

Приятелите му Уотърхауз, естественик, Тринг, Кекуик, бившите му спътници, Уудфорт, Олд, общо десет души, се присъединили към него. Той взел със себе си двадесет меха от американска кожа, съдържащи всеки по седем галона вода, и на 5 април 1862 година експедицията била вече установена в Нюкасъл Уо-тър зад осемнадесетия градус ширина, на същото място, гдето по-рано Стюарт не могъл да премине. Неговият маршрут минавал приблизително по сто тридесет и първия меридиан, което означава, че се отклонявал само със седем градуса, западно от този на Бърк.

Басейнът Нюкасъл Уотър трябвало да стане база на новите изследователи. Но навсякъде наоколо се простирали гъсти гори и Стюарт напразно се опитвал да си отвори път на север или на североизток. Той претърпял същия неуспех и при опитите си да стигне на запад до реката Виктория, закъдето пътят му бил преграден от непроходими храсталаци.

Тогава решил да промени мястото на лагера и успял да го пренесе малко по на север, в блатата Хоуър. Оттук, опитвайки се да мине на изток, той попаднал всред тревистите равнини на рекичката Дейли, по чието горно течение изминал тридесет мили.

Местността била великолепна. Пасбищата й можели да ощастливят и обогатят всеки скуотър. Евкалиптите достигали огромни размери. Стюарт бил възхитен и продължил да върви напред, стигнал до реката Стренгуей и до Ропърз крик, открити от Лейхарт. Техните води течели посред палми, достойни за тази тропическа област. Тук живеели туземни племена, които посрещнали добре изследователите.

От тази точка експедицията се отклонила към север-северо-запад, за да търси сред област, покрита с пясъчник и наситени с желязо скали, изворите на река Аделаида, която се влива в залива Ван Димен. На това място реката протичала през областта Арнхейм сред разцъфтели палми, бамбукови дървета, ели и пендануси, и постепенно се разширявала. Бреговете й ставали блатисти, морето било наблизо.

На 22 юли, вторник, Стюарт спрял да лагерува край блатото Фреш Уотър, тъй като не могъл да напредне повече поради многобройните ручеи, които пресичали пътя му. Той изпратил трима от другарите си да търсят проходими пътища. На другия ден, за да продължат, трябвало да обхождат непроходими водоеми или да затъват в тинести места, но стигнали до високи тревисти равнини, гдето растели на туфи смолисти дървета и дървета с влакнодайни кори. Диви гъски, ибиси и всякакви други водни птици летели на ята. Туземци имало малко или никак. Виждали се само пушеците на отдалечените им лагери.

На 24 юли, девет месеца след като напуснал Аделаида, в осем часа и двадесет минути сутринта, Стюарт се запътил на север. Той искал да стигне до морето още същия ден. Местността се издигала постепенно и била осеяна с желязна руда и вулканич-ни скали. Дърветата били нискостеблени, от типа на крайморските. Пред погледа се простирала широка наносна долина, преградена в дъното със завеса от храсталаци. Стюарт чувал ясно шума на вълните, но не казал нищо на другарите си. Навлезли в непроходим гъсталак от диви лози.

Стюарт направил няколко крачки. Той бил на брега на Индийския океан. „Морето! Морето!“ — извикал Тринг смаян. Притичали и другите и три мощни „ура“ поздравили Индийския океан.

Материкът бил прекосен за четвърти път.

Стюарт, верен на обещанието, дадено на губернатора сър Ричард Макдонел, си измил краката, лицето и ръцете в морската вода. После се върнал в долината, написал на едно дърво инициалите си J. М. D. S., след което експедицията се установила на лагер до едно бързо поточе.

На другия ден Тринг отишъл да провери дали могат да стигнат на югозапад до устието на река Аделаида. Почвата обаче била много мочурлива, конете не можели да минат и те трябвало да се откажат.

Тогава Стюарт избрал на една полянка високо дърво. Изсякъл ниските му клони и на върха издигнал австралийското знаме. На кората на дървото написал следните думи: „На една стъпка на юг копай в земята“.

И ако някой пътник разкопае някога земята на посоченото място, ще намери тенекиена кутия и в нея документ, чийто текст се е запечатал в главата ми:

Велико изследване на Австралия от юг към север.

„Изследователите под водачеството на Джон Мак Дуал Стюарт стигнаха тук, на 25 юли 1862 година, след като прекосиха цяла Австралия от Южното море до бреговете на Индийския океан и преминаха през центъра на материка. Тръгнали от Аделаида на 26 октомври 1861 година, по посока на север, те напуснаха на 21 януари 1862 година последната колониална станция.

В памет на това щастливо събитие те развяха тук австралийското знаме с написано на него името на шефа на експедицията. Всичко върви добре. Бог да закриля кралицата!“

Следват подписите на Стюарт и неговите спътници.

— Могли ли са тия смели хора да видят отново приятелите си, останали на юг? — запита леди Елена.

— Да, госпожо — отговори Паганел, — всички се върнали, но след големи мъчнотии. Стюарт бил най-изтощеният и когато поели обратния път към Аделаида, здравето му било много разклатено от скорбута. В началото на септември състоянието му се влошило много и той не вярвал, че ще види отново населено място. Не можел да се държи на седлото и затова пътувал на носилка, висяща между два коня. В края на октомври започнал да храчи кръв, което влошило извънредно много здравето му. За да му сварят бульон, заклали един от конете. На 28 октомври той помислил, че умира, но кризата преминала благополучно и на 10 декември малкият отряд достигнал в пълен състав първото населено място.

Стюарт стигнал в Аделаида на 17 декември и бил посрещнат възторжено от населението. Но здравето му не се подобрявало и много скоро, след като получил големия златен медал на Географското дружество, той се качил на „Индус“ на път за скъпата си родина Шотландия, гдето ще го видим след завръщането ни96.

— Ето един човек — каза Гленарван, — притежаващ до най-висша степен нравствена сила, която повече от физическата енергия води към велики дела. С право се гордее Шотландия, че той е неин син.

— Никой ли друг пътешественик след Стюарт не е предприемал нови изследвания? — запита леди Елена.

— Как не, госпожо — й отговори Паганел. — Аз често съм ви говорил за Лейхарт. Още в 1844 година този човек извърши едно забележително изследване на Северна Австралия. В 1848 година той предприе ново пътешествие на североизток. Но от седемнадесет години няма никакви вести от него. Миналата година известният естественик Мюлер от Мелбърн откри подписка за събиране средства за нова експедиция. Подписката бе бързо покрита и група смели скуотьри под командата на умния и безстрашен Мак Интайр напуснаха на 21 юни 1864 година пасбищата около река Пъру. В момента, в който ви говоря, те сигурно са навлезли дълбоко във вътрешността на материка, за да търсят Лейхарт. Дано успеят, а дано успеем и ние като тях да намерим скъпите си другари.

Така завърши разказът на географа. Времето бе напреднало. Поблагодариха на Паганел и няколко минути по-късно всички спяха, докато птичката часовник, скрита в листака на белите смолисти дървета, отбелязваше равномерно секундите на тази спокойна нощ.

Глава XIIЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ЛИНИЯ ОТ МЕЛБЪРН ЗА СЕНДХЪРСТ

Майорът изпита чувство на боязън, когато Еъртън напусна лагера при Уймера, за да отиде да търси ковач от станцията Блек пойнт, но не каза никому нищо за тия свои опасения и се задоволи само да наблюдава околностите на реката. Нищо обаче не наруши спокойствието, което цареше в полето, и няколко часа по-късно слънцето се появи отново на хоризонта.

Що се отнася до Гленарван, той се боеше единствено да не би Еъртън да се върне сам. Колата не можеше да продължи без поправка на майстор. Може би щеше да се наложи да прекъснат пътуването си за няколко дни, а Гленарван не допускаше никакво забавяне, нетърпелив да успее и жаден да постигне целта си.

За щастие Еъртън не бе пропилял нито времето си, нито усилията си. На другия ден на разсъмване той се върна. Придружаваше го един човек, който каза, че бил ковач от станцията Блек пойнт. Той беше здравеняк, с висок ръст, но в израза на лицето му имаше нещо животинско и долно, което не говореше в негова полза. Всъщност това нямаше никакво значение, стига той да разбираше занаята си. При това той мълчеше и не хабеше устата си с излишни думи.

— Добър майстор ли е? — запита Джон Манглс боцмана.

— Аз го познавам, колкото и вие, капитане — отговори Еър-тън. — Ще видим.

Ковачът се залови за работа. От начина, по който той поправи предницата на колата, се виждаше, че познава занаята си. Работеше сръчно и с необикновена сила. Майорът забеляза, че месата около китките му бяха възпалени и представляваха два черни кръга със съсирена на повърхността кръв. Това говореше за пресни рани, които ръкавите на грубата вълнена риза едва прикриваха. Мак Набс запита ковача за причините на тези белези, които сигурно бяха много болезнени, но той не отговори и продължи работата си.

След два часа колата беше поправена.

Подковаването на коня на Гленарван щеше да стане бързо. Ковачът се бе погрижил да донесе готови подкови. Тия подкови имаха една особеност, която не убягна на майора: това беше една детелинка, грубо изрязана в долната им част. Мак Набс я показа на Еъртън.

— Това е емблемата на Блек пойнт — отговори боцманът. — Това позволява да се проследят конете, които бягат от станцията, и да не ги объркват с други.

Конят бе подкован бързо. Ковачът поиска да му заплатят и си замина, без да произнесе нито дума.

Половин час след това пътешествениците бяха вече на път. Зад преградата от мимози се простираше едно открито пространство, което заслужаваше името си „open plain“ — открита равнина. Остатъци от кварц и железнорудни скали се срещаха между храсталаците, високите треви и живите плетове, гдето стануваха многобройни стада. На няколко мили по-нататък колелата на колата нагазиха дълбоко в мочури, сред които клокочеха криволичещи ручаи, полускрити от завеса гигантски тръстики. После минаха покрай солени лагуни, които се изпаряваха. Пътуването протичаше леко и трябва да се добави без скука.

Леди Елена канеше кавалерите да й правят визити един по един, защото „салонът“ й беше доста тесен. Така всеки си отпочиваше от ездата и се освежаваше в обществото на тази мила жена. Леди Елена, подпомогната от мис Грант, ръководеше с изключителна грация приемите в своята подвижна къща. Джон Манглс не биваше забравян при тия ежедневни покани и не можеше да се каже, че неговият по-скоро сериозен разговор не харесваше на дамите. Напротив.

При такава обстановка пътешествениците пресякоха пощенското шосе от Кроуленд за Хоршем, твърде прашен път, по който пешеходци минаваха рядко. Близо до границата на графството Талбо прехвърлиха няколко ниски могили и привечер отрядът стигна три мили над Мерибороу. Заваля ситен дъжд, който във всяка друга страна би разкалял почвата, но тук въздухът поглъщаше така чудновато влагата, че дъждът не попречи да се спрат за нощуване.

На другия ден, 29 декември, пътуването бе малко забавено от редица възвишения, които образуваха нещо като малка Швейцария. Трябваше непрекъснато да се изкачват и слизат, а друсанията на колата не бяха много приятни. Пътешествениците изминаха част от пътя пеша, за което не съжаляваха.

В единадесет часа стигнаха в Карлсбрук, възголемичко градче. Еъртън предложи да заобиколят града, без да влизат в него, за да спечелят време, както казваше той. Гленарван се съгласи с него, но Паганел, жаден винаги за новости, искаше да посети Карлсбрук. Оставиха го да прави, каквото иска, а колата продължи бавно пътя си.

Както обикновено, Паганел отведе със себе си Робърт. Посещението на града не трая дълго, но бе достатъчно за да му даде вярна представа за австралийските градове. В града имаше банка, съдилище, пазар, училище, черква и стотина напълно еднакви тухлени къщи. Разположен бе в един правилен четириъгълник, пресечен от успоредни улици, според английския начин на строеж. Всичко беше просто и лишено от живописност. С нарастването на града улиците се удължават като панталон-ките на дете, което расте, и първоначалната симетрия не се нарушава.

В Карлсбрук цареше голямо оживление, нещо характерно за новосъздадените селища. Изглежда, че в Австралия градовете никнат като дървета под слънчевите лъчи. По улиците сновяха делови хора. Изпращачи на злато се трупаха в приемателните станции, където скъпият метал, ескортиран от туземната полиция, пристигаше от мините на Бендиго и на планината Александър. Всички тия хора, подтиквани от интереса, мислеха само за работата си, така че чужденците преминаха незабелязани всред това трудолюбиво население.

След като скитаха един час из Карлсбрук, двамата посетители догониха спътниците си, минавайки през едно грижливо обработено поле. Зад него се простираха дълги ливади, известни под името „Лоу Левъл плейнз“, в които имаше много овчарски колиби и пасяха безчислени стада овце. След това навлязоха в пустинята изведнъж, без никакъв преход, с присъщите на австралийската природа остри промени. Възвишенията на Симпсън и планината Торънгауър отбелязваха вдадената на юг граница на окръга Лодо на сто четиридесет и петия градус дължина.

Дотук не бяха срещнали нито едно от туземните племена. Гленарван се питаше дали в Австралия не липсват австралийци, както липсваха индианци в аржентинските пампаси. Но Паганел го осведоми, че на тази ширина туземците се срещат главно в равнините на Мърей, разположени на сто мили по на изток.

— Наближаваме страната на златото — каза той. — След по-малко от два дни ще минем през богата област на планината Александър. Тук, в 1852 година, се беше стекла тълпата златотърсачи, която принуди туземците да избягат в пустините на вътрешноста. Тази област е цивилизована, ако и да няма такъв вид, и преди да се мръкне, ще пресечем железопътната линия, която свързва Мърей с морето. Е, приятели, какво ще кажете? Железница в Австралия! Ето нещо, което ми изглежда чудновато!

— Защо, Паганел? — запита Гленарван.

— Защо ли? Защото това е странно! О, аз добре знам, че вие, които сте свикнали да колонизирате далечни земи, вие, които имате електрически телеграф и световни изложения в Нова Зеландия, ще намерите, че това е напълно естествено! Но то поразява ума на един французин като мене и обърква цялата ми представа за Австралия.

— Защо гледате миналото, а не настоящето — отговори Джон Манглс.

Силно изсвирване прекъсна спора. Пътешествениците бяха на по-малко от миля от железопътната линия. Локомотивът, който идваше от юг и се движеше с малка скорост, се спря точно на пресечката на железопътната линия и пътя, следван от колата. Тази железопътна линия, както бе казал Паганел, свързваше столицата на Виктория с Мърей, най-голямата река на Австралия. Огромната река, открита от Стърт в 1828 година, извира от Астралийските Алпи, уголемява се от Лачлан и Дарлинг, тече по цялата северна граница на провинцията Виктория и се слива в залива Енкаунтър, близо до Аделаида. Тя пресича богати и плодородни области и благодарение на лесните съобщения, които железницата установява с Мелбърн, по цялото й протежение броят на скуотърските селища се увеличава.

По това време линията беше пусната в експлоатация само по протежение на сто и пет мили между Мелбърн и Сендхърст, като обслужваше Кайнтън и Касълмейн. Останалата и част беше в строеж и продължаваше още със седемдесет мили до Ечука, столицата на колонията Ривърайн, основана през същата тази година на брега на Мърей.

Тридесет и седмият паралел пресичаше линията на няколко мили над Касълмейн, точно при Кемдънбридж, мост над реката Лътън, един от многобройните притоци на Мърей.

Еъртън насочваше колата именно към тази точка, предшествуван от ездачите, които преминаха в галоп разстоянието до Кемдънбридж. Те бяха подтиквани между другото и от силно любопитство.

И наистина към този железопътен мост се стичаше голяма тълпа от любопитни. Жителите на околните станции напускаха къщите си. Овчарите зарязваха стадата си, които бяха пръснати покрай линията. Можеха да се чуят често повтаряните викове:

— Към железопътната линия! Към железопътната линия!

Вероятно се беше случило нещо важно, което предизвикваше такова вълнение, може би някоя голяма катастрофа.

Гленарван усили хода на своя кон, другарите му го последваха. За няколко минути той стигна до Кемдънбридж и там разбра причината за това натрупване.

Беше станала ужасна катастрофа, и то не сблъскване на влакове, а дерайлиране и падане в реката, което напомняше най-страшните катастрофи по американските железопътни линии. Реката, която линията пресичаше, бе задръстена от смазаните вагони и локомотива. Мостът ли не бе устоял на тежеста на влака, композицията ли бе дерайлирала, но пет от шестте вагона се бяха сгромолясали в коритото на Лътън заедно с локомотива. Единствено последният вагон, спасен по чудо поради скъсванс на съединителната верига, стоеше на релсите, на един метър от пропастта. Долу гледката беше зловеща: струпани почернели и огънати оси, продънени стени на вагони, изкривени релси, овъглени траверси. При удара парният котел бе експлодирал и парчета от него се бяха пръснали на голямо разстояние. От цялата тачи безформена купчина се издигаха още пламъци и кълба пара, размесени с черен дим. След страшната катастрофа избухнал още по-страшен пожар! Тук и там се виждаха следи от кръв, разкъсани и разпръснати крайници, парчета от овъглени трупове и никой не се решаваше да преброи числото на жертвите, затрупани под развалините.

Гленарван, Паганел, майорът и Манглс се смесиха с тълпата и слушаха какво се говори. Всеки се мъчеше да обясни катастрофата, докато спасителните работи продължаваха.

— Мостът се е срутил — казваше някой.

— Срутил ли? — се обаждаха други. — Празни приказки. Не виждате ли, че е цял целеничък. Забравили са чисто и просто да го затворят преди минаването на влака. Тази е причината.

И наистина това беше въртящ се мост, който се отваря за нуждите на речното плаване. Изглежда, че кантонерът поради непростимо нехайство бе забравил да го затвори и летящият с пълна скорост влак останал изведнъж без релси под себе си и полетял в реката! Това предположение беше много приемливо, защото едната половина от моста лежеше под развалините на вагоните, а другата, скачена на отсрещния бряг, още висеше на непокътнатите си вериги. Нямаше никакво съмнение! Една небрежност на пазача беше предизвикала катастрофата.

Нещастието бе станало през нощта с експрес № 37, който тръгва от Мелбърн в единадесет часа и четиридесет и пет минути вечерта. Трябва да е било около три и четвърт сутринта, когато влакът само двадесет и пет минути след излизането си от гара Касълмейн достигнал Кемдънбридж и се сгромолясал в реката. Веднага пътниците и чиновниците от последния вагон се разтичали да търсят помощ, но телеграфът, чиито стълбове били повалени, не работел. Необходими били цели три часа на властите от Касълмейн, за да пристигнат на мястото на произшествието. Едва в шест часа сутринта започнала спасителната акция, организирана от г. Мичел, главен надзирател на колонията, и от един полицейски отряд под командата на офицер. Скуотърите и техните работници също се притекли на помощ и се опитали първо да потушат пожара, който унищожавал с необуздаема сила купчината останки.

Няколко обезобразени трупа бяха прострени върху наклона на насипа. Да се извадят живи хора от това пожарище бе невъзможно. Огънят бе свършил бързо своето разрушително дело. От пътниците на влака, чийто брой беше неизвестен, бяха останали живи само десет души, тия от последния вагон. Железопътната администрация бе изпратила един помощен локомотив, за да ги върне в Касълмейн.

Все пак Гленарван, след като се представи на главния надзирател, поведе разговор с него и с офицера от полицията. Полицаят беше висок и слаб, с непоколебимо хладнокръвие. Ако сърцето му пазеше още някаква чувствителност, то равнодушното му лице не я издаваше. Той стоеше пред цялото това нещастие като математик пред някоя задача — мъчеше се да я реши и да намери неизвестното. И затова, когато Гленарван каза: „Какво голямо нещастие!“, той отговори спокойно:

— Повече от нещастие, милорде.

— Повече от нещастие ли! — извика Гленарван, изненадан от думите му. — Но какво може да стои над нещастието?

— Престъплението! — отвърна спокойно офицерът. Гленарван, без да се спира на несъстоятелността на тази мисъл, се обърна към мистър Мичел и го погледна въпросително.

— Да, милорде — отговори главният надзирател, — следствието ни убеждава, че злополуката се дължи на престъпление. Последният вагон с багажите е ограбен. Оцелелите пътници са били нападнати от пет или шест злосторници. Мостът е бил отворен не от небрежност, а с умисъл и ако добавим към това, че кантонерът е изчезнал, трябва да заключим, че този негодник е станал съучастник на злодеите.

При това заключение на главния надзирател полицаят поклати отрицателно глава.

— Не споделяте ли моето мнение? — запита го мистър Мичел.

— Не, що се отнася до съучастието на кантонера.

— Обаче това съучастничество — поде главният надзирател — позволява да се припише престъплението на диваците, които скитат из околностите на Мърей. Без кантонера тези туземци не биха могли да отворят въртящия се мост, чийто механизъм им е непознат.

— Правилно — отговори офицерът от полицията.

— При това — добави Мичел — от показанията на лодкаря, чиято лодка е минала под Кемдънбридж в десет часа и четиридесет минути вечерта, се установява, че мостът е бил затворен след неговото преминаване.

— Отлично.

— А то значи, че съучастието на кантонера е установено по безспорен начин.

Офицерът продължаваше да клати отрицателно глава.

— Но в такъв случай, господине — запита го Гленарван, — вие не приписвате това престъпление на диваците?

— В никакъв случай.

— А на кого тогава?

В този момент на половин миля нагоре по реката се чу силна глъчка. Беше се събрала голяма тълпа, която се увеличаваше непрекъснато. Скоро тълпата достигна станцията. Сред нея вървяха двама души, които носеха един труп. Това беше изстиналият вече труп на кантонера. Той бе убит с нож в сърцето. Несъмнено убийците са искали да заблудят полицията още в началото на следствието и затова бяха отвлекли трупа далеч от Кемдънбридж. Впрочем това разкритие потвърждаваше напълно подозренията на офицера. Диваците нямаха нищо общо с престъплението.

— Тия, които са извършили престъплението — каза той, — знаят много добре да боравят с този малък инструмент.

И той показа един чифт „дербис“, вид белезници, направени от двойна халка, снабдена с ключалка.

— Много скоро — добави той — ще имам удоволствието да им надяна тази гривна като подарък за новата година.

— Но в кого се съмнявате?

— В хора които са „пътували безплатно на корабите на нейно величество“.

— Какво! В каторжниците! — извика Паганел, който разбра шегата на полицая.

— Аз мислех — забеляза Гленарван, — че каторжниците нямат право да живеят в провинцията Виктория.

— Голяма работа! — отговори офицерът. — Като нямат право, те сами си го присвояват! Понякога някои от тях бягат и ще бъда много учуден, ако и тия не идват направо от Пърт. Можете обаче да ми повярвате, че те скоро ще се върнат там.

Мистър Мичел потвърди с жест думите на офицера. В този момент се показа и колата. Гленарван искаше да спести на пътничките ужасната гледка на Кемдънбридж, затова се сбогува с главния надзирател и направи знак на приятелите си да го последват.

— Това не е причина да прекъснем пътуването си — каза той.

Като стигна до колата, Гленарван разказа на леди Елена само за железопътната катастрофа, без да спомене, че тя е резултат на престъпление. Той не каза също, че в областта върлува шайка от каторжници, решен да го съобщи само на Еъртън. После малкият отряд пресече железопътната линия на няколкостотин метра над моста и продължи на изток по своя път.

Глава XIIIПЪРВА ПРЕМИЯ ПО ГЕОГРАФИЯ

Няколко хълма се открояваха с продълговатите си профили на хоризонта и преграждаха равнината на две мили от железопътната линия. Скоро колата навлезе в тесни и лъкатушещи котловини. Те водеха до една прекрасна област, където великолепни дървета, събрани не в гори, а по няколко на едно място, растяха с истинска тропическа буйност. Между тях най-красивите бяха „казуаринас“, които, изглежда, бяха взели от дъба здравото стъбло, от акацията благоуханните шушулки и от бора твърдостта на листата, макар и светлозелени. Помежду клоните им се подаваха много интересните конусовидни върхове на „banksia latifolia“, чиято слабост е извънредно елегантна. Големи храсти с увиснали вейки наподобяваха струи зелена вода, която прелива от препълнен градински басейн. Погледът се колебаеше между всички тия природни прелести и не знаеше къде да съсредоточи своето възхищение.

Отрядът се беше спрял за малко. По искане на леди Елена Еъртън задържа колата. Дебелите плътни колела престанаха да скърцат върху кварцовия пясък. Под групите дървета се простираха дълги зелени килими. Правилно подредени купчинки, които изпъкваха над почвата, ги разделяха на все още доста забележими квадрати, наподобяващи огромна шахматна дъска.

Паганел не се излъга при вида на тия зелени изолирани хълмчета, така поетично разпределени за вечен покой. Той позна очертанията на гробове, чиито последни следи тревата заличаваше и които пътешествениците срещат вече много рядко в Австралия.

— Лесовете на смъртта! — каза той.

И наистина това беше туземно гробище, но толкова свежо, толкова сенчесто, така развеселено от полета на птичките, така увличащо, че не възбуждаше никаква тъга. То можеше да се вземе за една от градините на рая, по времето когато смъртта е била изгонена от земята. То сякаш бе направено за живите. Но тия гробове, които диваците поддържат така благочестиво, вече изчезваха от настъпващия прилив на зеленината. Завоеванието бе изгонило австралиеца далеч от земите, където почиват неговите прадеди, и колонизацията щеше скоро да превърне тия „долини на смъртта“ в пасбища. Затова тези гробища са станали рядкост и колко от тях се тъпчат от безразличния пътешественик, без той и да подозира, че там почиват и скорошни поколения.

Паганел и Робърт бяха изпреварили другарите си и вървяха между могилките по малки сенчести алеи. Те говореха и се поучаваха взаимно, защото географът твърдеше, че извличал голяма полза от разговорите си с младия Грант. Не бяха изминали и четвърт миля, когато лорд Гленарван видя, че спират; после слязоха от конете и се наведоха към земята. Ако се съдеше по изразителните им жестове, те разглеждаха нещо много интересно.

Еъртън подкара бързо воловете и колата скоро настигна двамата приятели. Причината за тяхното спиране и учудване се изясни веднага. Под сянката на една великолепна „банксия“ спеше спокойно осемгодишно момче туземче, облечено в европейски дрехи. То имаше характерните черти на своята раса и човек мъчно можеше да се излъже. Къдравите му коси, почти черният цвят на кожата му, сплеснатият нос, дебелите устни и необикновената дължина на ръцете го отнасяха веднага към туземците от вътрешността. Но изразът на лицето му беше интелигентен и доказваше, че образованието беше вече издигнало това малко диваче над първобитния му произход.

Леди Елена се заинтересува от детето, слезе от колата и скоро целият отряд заобиколи туземчето, което спеше дълбоко.

— Бедното дете — каза Мери Грант, — дали не се е загубило в тази пустиня?

— Предполагам — отговори леди Елена, — че то е дошло отдалеч, за да посети тези гробища, където навярно почиват тия, които то обича!

— Не трябва да го изоставяме! — каза Робърт. — То е самичко и…

Състрадателните думи на Робърт бяха прекъснати от раздвижването на малкия туземец, който се обърна, без да се събуди. Но сега всички се учудиха извънредно много, защото видяха на раменете му надпис, който гласеше:

— Това са англичаните! — извика Паганел. — Те изпращат едно дете като колет! Дават го на багаж. Казвали са ми това, но не исках да повярвам.

— Бедното момченце! — каза леди Елена. — Дали не е било във влака, който дерайлира при Кемдънбридж? Може би родителите му са загинали и то е останало само на света!

— Не вярвам, госпожо — отговори Джон Манглс. — Надписът сочи обратното, че е пътувало само.

— Събужда се — каза Мери Грант.

И наистина детето се събуждаше. Малко по малко очите му се отвориха, но веднага пак се затвориха поради ослепителната дневна светлина. Леди Елена му взе ръката. То стана и изгледа учудено групата пътешественици.

Отначало по лицето му се изписа страх, но присъствието на леди Елена го успокои.

— Разбираш ли английски, момченце? — запита го младата жена.

— Разбирам и говоря — отговори детето на родния език на пътешествениците, но с много подчертан акцент.

Произношението му напомняше акцента на французите, когато говорят английски.

— Как се казваш? — запита леди Елена.

— Толине — отговори туземчето.

— А, Толине! — провикна се Паганел. — Ако не се лъжа, това на австралийски значи „кора на дърво“?

Толине кимна утвърдително с глава и пак заразглежда пътничките.

— Откъде идваш, дете мое? — поде леди Елена.

— От Мелбърн, с плака за Сендхърст.

— Беше ли във влака, който дерайлира на Кемдънския мост? — запита Гленарпан.

— Да, господине — отговори Толине.

— Сам ли пътуваше?

— Сам. Преподобният отец Пакстън ме бе поверил на Джефрис Смит, но за нещастие бедният железопътен пощальон загина.

— Ти никой друг ли не познаваше във влака?

— Никой друг, господине, но господ бди над децата и никога не ги изоставя.

Толине говореше тия неща с благ глас, който бе трогателен. Това дете беше едно от туземчетата, покръстени от английските мисионери и възпитани в строгия дух на методистката църква. Спокойните му отговори, спретнатата му външност, тъмният костюм му придаваха вече вид на малък пастор.

Но къде отиваше то през тия пустинни области и защо беше напуснало Кемдънбридж? Леди Елена го разпита за тия неща.

— Връщах се при моето племе в Лечлен — отговори детето. — Искам да видя семейството си.

— Те австралийци ли са? — запита Джон Манглс.

— Австралийци от Лечлен — отговори Толине.

— Имаш ли майка, баща? — запита Робърт Грант.

— Да, братко — отговори Толине и протегна ръката си към младия Грант, който се трогна от обръщението „брат“. Той прегърна малкото туземче, а това беше достатъчно те да станат веднага приятели.

Междувременно пътешествениците, живо заинтересувани от отговорите на малкото диваче, бяха насядали около него и го слушаха. Слънцето вече се скриваше зад дърветата. Понеже мястото беше удобно за лагеруване, а няколкото мили, които биха извървели преди настъпването на нощта, нямаха особено значение, Гленарван даде заповед да приготвят всичко за нощуване. Еъртън разпрегна воловете. С помощта на Мълреди и Уйлсън той им сложи букаи и ги пусна да пасат свободно. Разпънаха палатката. Олбинет приготви вечерята. Толине дълго време отказваше да вземе участие във вечерята, въпреки че беше гладен. Всички се наредиха около масата, а двете деца седнаха едно до друго. Робърт избираше за своя нов приятел най-добрите парчета, а Толине ги приемаше с плаха сдържаност, пълна с чар.

Разговорът не замираше. Всички се интересуваха от детето и го разпитваха. На всекиго се искаше да узнае историята му. Тя беше много проста. Миналото му беше това на всички туземче-та, които близките до колониите племена поверяваха от ранна възраст на благотворителните дружества. Австралийците имат мек нрав. Те не изпитват спрямо завоевателите си оная непримирима ненавист, с която се отличават новозеландците и някои племена от Северна Австралия. Те посещават големите градове Аделаида, Сидней, Мелбърн и се разхождат по улиците в доста примитивно облекло. Търгуват с някои свои домашни изделия, като ловни и риболовни принадлежности или оръжия, а някои от шефовете им навярно от икономически съображения оставят доброволно децата си да използуват изгодите на английското възпитание.

Така направили и родителите на Толине, истински диваци от Лечлен, обширна област зад реката Мърей! От пет години, които прекарало в Мелбърн, детето не било виждало никой от близките си. При все това неугасващата привързаност към семейството продължаваше да живее в сърцето му. То бе поело отново тежкия път през пустинята само за да види племето си, което може би е пръснато, и семейството си, навярно вече изтребено.

— А след като видиш родителите си, ще се върнеш ли пак в Мелбърн, детето ми? — запита го леди Гленарван.

— Да, госпожо — отговори Толине, като гледаше младата жена с искрена нежност.

— А какво мислиш да правиш един ден?

— Искам да изтръгна братята си от бедността и невежеството си! Искам да ги просветя, да ги науча да познават и обичат бога! Искам да стана мисионер.

Тия думи, произнесени с въодушевление от едно осемгодишно дете, можеха да предизвикат смях у хора лекомислени и присмехулници, но сериозните шотландци ги разбраха и се отнесоха с уважение към тях. Паганел бе трогнат до дъното на душата си и почувствува голяма симпатия към младото туземче.

Трябва да се признае, че до този момент дивачето в европейски дрехи не му харесваше. Той не беше дошъл в Австралия, за да гледа австралийци в рединготи! Той ги искаше покрити само с „татуировки“. „Приличното“ облекло на малкия объркваше понятията му. Но възторжените слова на Толине го принудиха да си промени мнението и той се обяви за негов поклонник. Впрочем краят на разговора направи от географа най-добрия приятел на малкото австралийче.

На един въпрос на леди Елена Толине отговори, че е учил в педагогическото училище в Мелбърн, ръководепо от преподобния мистър Пакстън.

— А какво те учиха в това училище? — запита леди Гленарван.

— Учихме библията, математика, география…

— А, география! — извика Паганел, засегнат на слабото си място.

— Да, господине — отговори Толине. — Дори получих преди януарската ваканция първа премия по география.

— Ти си получил премия по география, момчето ми?

— Ето я, господине — каза Толине и извади една книга от джоба си.

Това беше библия, малък формат, с хубава подвързия. На гърба на първата страница бе написано: Мелбърнско педагогическо училище, I-ва премия по география на Толине от Лечлен.

Паганел не можа да издържи. Австралиец, който познава географията, това го очарова и той целуна Толине по двете бузки също както преподобният Пакстън в момента на раздаване на наградите. Паганел обаче би трябвало да знае, че тия факти не са рядкост в австралийските училища. Младите дивачета проявяват голяма склонност към географията, която заучават лесно, докато математиката им е много противна.

Самият Толине не разбра нищо от нежностите на учения. Леди Елена трябваше да му обясни, че Паганел е известен географ, а в случай на нужда и отличен учител.

— Учител по география ли? — отвърна Толине. — О, господине, изпитайте ме!

— Да те изпитам, момчето ми! — каза Паганел. — С голямо удоволствие! Дори се канех да го направя без твое разрешение. Много съм любопитен да узная как се преподава география в мелбърнското училище.

— Ами ако Толине знае повече от вас, Паганел! — каза Мак Набс.

— Какво говорите? — провикна се географът. — Да знае по-вече от секретаря на Французкото географско дружество?

После, като нагласи очилата си на носа, изпъна дългото си тяло и придоби сериозен вид, какъвто подобава на учител, започна да задава въпроси.

— Ученик Толине — каза той, — станете!

Толине, който вече беше станал, не можеше повече да се изправи и зачака скромно въпросите на географа.

— Ученик Толине — поде Паганел, кои са петте части на света?

— Океания, Азия, Африка, Америка и Европа — отговори Толине.

— Отлично! Да говорим първо за Океания, понеже сега се намираме в нея. Кажете на колко главни части се дели тя.

— Тя се разделя на Полинезия, Малайзия, Микронезия и Ме-галезия. Нейните главни острови са Австралия, която принадлежи на Англия, Тасмания, която принадлежи на Англия, островите Чатам, Окленд, Макери, Кермадек, Мейкин, Мараки и пр., които принадлежат на Англия.

— Добре — отговори Паганел, — а Нова Каледония, островите Сандвич, Мендана, Потому?

— Тия острови са под английски протекторат.

— Как? Под английски протекторат? — извика Паганел. — Струва ми се, напротив, че Франция…

— Франция! — отговори малкото момче твърде учудено.

— Я гледай! Я гледай! — каза Паганел. — Това ли ви учат в мелбърнското средно училище?

— Да, господин учителю, но това лошо ли е?

— Прекрасно — отговори Паганел. — Цяла Океания принадлежи на англичаните! Така да бъде! Да продължим.

Паганел беше полуобиден и полуучуден, което забавляваше майора.

Изпитването продължи.

— Да минем на Азия — каза географът.

— Азия — отговори Толине — е огромна страна. Столицата й е Калкута. Главните градове са Бомбай, Мадрас, Каликут, Аден, Малака, Сингапур, Пегу, Коломбо. Острови: Лакадивски, Маледивски, Чагос и пр. Принадлежи на Англия.

— Добре! Добре, ученико Толине. А Африка?

— В Африка има две главни колонии: на юг Кап със столица Каптаун и на запад английските владения с главен град Сиера Леоне.

— Добър отговор! — каза Паганел, който започна да се забавлява с тази въображаема английска география, която наистина се преподаваше. — А Алжир, Мароко, Египет… заличени от английските атласи! Ще бъда много доволен да поговорим сега за Америка!

— Тя се разделя — поде Толине — на Северна и Южна Америка. Първата принадлежи на Англия с Канада, Нов Брънсуийк, Нова Шотландия и Съединените щати под управлението на губернатора Джонсън.

— Губернаторът Джонсън! — извика Паганел. — Наследникът на великия и добър Линкълн, който бе убит от един фанатик на робството! Отлично! От това по-добре не може да бъде. А що се отнася до Южна Америка с Гвиана, Малуи, Шотландския архипелаг, Георгия, Ямайка, Тринидад и пр., тя принадлежи също на англичаните! Не съм аз човекът, който ще спори по този въпрос. Но, Толине, много бих искал да знам какво е мнението ти или по-скоро мнението на твоите преподаватели върху Европа?

— Европа? — отговори Толине, който не разбираше нищо от възбуждението на географа.

— Да! Европа! На кого принадлежи Европа?

— Европа принадлежи на англичаните — отговори убедено момчето.

— Така си и мислех — поде Паганел. — Но как? Ето какво бих искал да знам.

— На Англия принадлежат Шотландия, Ирландия, Малта, островите Джерсей и Гернсей, Йонийските острови, Хебридските, Шотланд, Оркадски…

— Добре! Добре, Толине, но има и други страни, които ти пропускаш да споменеш, момчето ми!

— Кои, господине — отговори детето без да се смущава.

— Испания, Русия, Австрия, Прусия, Франция?

— Топа са провинции, а не държави — каза Толигге.

— Това е вече прекалено! — провикна се Паганел, като дръпна очилата си от носа.

— Разбира се, столицата на Испания е Гибралтар.

— Прекрасно! Отлично! Съвършено! А Франция? Аз съм французин и много бих искал да знам кому принадлежа.

— Франция — отговори спокойно Толине — е английска провинция с главен град Кале.

— Кале! — провикна се Паганел. — Как? Ти мислиш, че Кале принадлежи още на Англия?

— Разбира се.

— И това е столицата на Франция?

— Да, господине, и там е резиденцията на губернатора лорд Наполеон…

При тия думи Паганел избухна в смях. Толине не знаеше какво да мисли. Изпитваха го, той отговори колкото можеше. За странността на своите отговори, която и не подозираше дори, той не можеше да носи вина. У него не се чувствуваше никакво смущение и той чакаше важно края на този необясним смях.

— Виждате ли, Паганел, — каза, смеейки се майорът. — Нямах ли право, като твърдях, че ученикът Толине ще знае повече от вас?

— Разбира се, драги майоре — отвърна географът. — Ето как се преподава географията в Мелбърн? Няма що, добре я карат учителите от средното училище! Европа, Азия, Африка, Америка, Океания, целият свят, всичко на англичаните! Бога ми, при такова находчиво образование ми става ясно защо туземците се подчиняват! Какво мислиш, Толине, и луната ли принадлежи на англичаните?

— Тя ще им принадлежи — отговори сериозно младото диваче.

Сега вече Паганел скочи. Не го сдържаше на едно място. Чувствуваше нужда да се насмее свободно и затова се отдалечи на четвърт миля от лагера.

Междувременно Гленарван бе отишъл да потърси една книга от пътната библиотека. Това беше учебник по география от Самюъл Ричардсън, книга много ценна в Англия и, разбира се, много по-осведомена, отколкото учителите в Мелбърн.

— Ето, моето момче — каза той на Толине, — вземи и пази тази книга. Някои от твоите географски идеи са погрешни и ти трябва да ги изправиш. Давам ти един спомен от нашата среща.

Толине взе книгата, без да отговори. Той я разгледа внимателно, клатейки недоверчиво глава, и не се решаваше да я сложи в джоба си.

Нощта обаче бе настъпила. Часът беше десет. Трябваше да се мисли за почивка, за да могат да се събудят на разсъмване. Робърт предложи на приятеля си Толине да подели с него леглото си.

Малкият туземец прие.

Няколко минути след това леди Елена и Мери Грант отидоха в колата, а пътешествениците се изтегнаха под палатката, докато смехът на Паганел се чуваше още и се смесваше с ниското и приятно пеене на дивите свраки.

На другия ден, когато в шест часа слънчевите лъчи събудиха пътешествениците, те търсиха напразно австралийското дете. Толине бе изчезнал. Искаше ли той час по-скоро да стигне до Лечлен, или се беше оскърбил от смеха на Паганел, това никой не знаеше.

Но когато леди Елена се събуди, тя намери на гърдите си букетче полски мимози, а Паганел в джоба на дрехата си географията от Самюъл Ричардсън.

Глава XIVМИНИТЕ В ПЛАНИНАТА АЛЕКСАНДЪР

В 1814 г. сър Родърик Импей Мърчисън, понастоящем председател на Кралското географско дружество в Лондон, като проучвал очертанията на планинската верига, която се простира от север към юг, недалеч от южното австралийско крайбрежие, намерил, че много прилича на Уралските планини.

А понеже Уралската верига е златоносна, ученият геолог се запитал дали този ценен метал не се среща и в австралийските Кордилери. Той не се излъгал.

Наистина две години по-късно от Нов Южен Уелс му били изпратени проби от злато и той решил да пресели голямо число работници от Корнуай към златоносните области на Нова Холандия.

Първите късове самородно злато били намерени от Франсис Дътън в Южна Австралия, а първите златоносни залежи на Нов Уелс — от Форбс и Смит.

След началния подем златотърсачи започнали да се стичат от всички краища на света — англичани, американци, италианци, французи, германци, китайци. Все пак едва на 3 април 1851 година Харгрейвз открил много богати залежи злато и предложил на губернатора на колонията в Сидней да му съобщи ме-стонахождението им срещу скромната сума от петстотин лири стерлинги.

Предложението му не било прието, но слухът за това откритие се бил вече разнесъл. Търсачите се насочили към Съмърхил и Лениз Понд. Основан бил град Офир, който много скоро, поради близостта си с богатите залежи, станал достоен за биб-лейското си име.

Дотогава никой не се интересувал от провинцията Виктория, която впоследствие зае първо място с богатството на златните си залежи.

И наистина само след няколко месеца, през август 1851 година, били изкопани първите парчета самородно злато, а скоро след това започнала експлоатацията в четири области. Тези четири области бяха Балърат, Овънз, Бендиго и планината Александър, всички много богати със злато. Но на реката Овънз изобилието на водата пречело на експлоатацията. В Балърат неравномерната наслойка на златото често обърквала сметкита на търсачите. В Бендиго почвата била много тежка за работа и само планината Александър съчетавала върху нормална почва всички благоприятни условия за експлоатация. Ценният метал, който струвал до хиляда четиристотин четиридесет и един франк ливрата, достигнал най-високата цена от всички световни тържища.

Тъкмо към това място, където често се бяха рушили цели състояния и се бяха създавали невероятни богатства, пътят по тридесет и седмия паралел водеше търсачите на капитан Грант. След като през целия дигна 31 декември пътуваха през една много неравна местност, която измори и коне, и волове, пътешествениците забелязаха закръглените върхове на планината Александър. Лагерът бе установен в една от тесните клисури на тази малка планина, а животните с букаи на краката бяха пуснати да пасат между кварцовите блокове, които покриваха земята. Още не бяха стигнали златните мини и едва на другия ден, първия ден от новата 1866 година, колата навлезе в пределите на тази богата област.

Жак Паганел и другарите му бяха възхитени, че ще видят знаменитата планина, наречена Гебур по австралийски. На това място се бяха стекли орди авантюристи, крадци и порядъчни хора, тия, които бесят, и тия, които биват бесени. Още при първите слухове за голямото откритие през тази златна 1851 година градове, поля и кораби бяха напуснати от жителите, скуотърите и моряците. Златната треска стана епидемична, заразителна като чумата и колцина измежду тях умряха, вярвайки, че са намерили щастието! Говореше се, че разточителната природа бе посяла милиони върху едно пространство от повече от двадесет и пет градуса ширина на тази вълшебна Австралия. Сега беше моментът за събиране на реколтата и тия нови жътвари тичаха да жънат. Най-ценният занаят е бил занаятът „дигър“, копач, и ако е вярно, че мнозина от тях са загинали под тежестта на непосилния труд, смазани от умора, вярно е също, че неколцина са се обогатили само с един удар на лопатата. За разорените никой не говореше, но за сполуките се вдигаше много шум. За щастливите случаи ехото се разнасяше по петте части на света и скоро амбициозни златотърсачи от всички съсловия нахлули по австралийските брегове. През първите четири месеца на 1852 година само в Мелбърн пристигнали петдесет и четири хиляди емигранти, т.е. цяла армия, но армия без началник, без дисциплина, армия, която празнувала още неспечелена победа, с една дума, петдесет и четири хиляди нехранимайковци от най-долна проба.

През първите години на това лудо опиянение царяло неописуемо безредие. Все пак англичаните с обичайната си енергия овладели положението. Туземната полиция престанала да бъде съучастница на крадците и поела защитата на честните хора. Настъпил обрат и затова Гленарван не можеше нищо да види от ужасните сцени от 1852 година. Оттогава бяха изтекли тринадесет години и сега експлоатацията на златните мини се извършваше при строго определени правила на работа.

Впрочем залежите вече се изчерпваха. В тях бе копано толкова много, че бяха стигнали до дъното им. И как да не се изчерпа това съкровище, натрупано от природата, щом като от 1852 до 1858 година златотърсачите бяха извадили от земята на Виктория злато за шестдесет и три милиона сто и седем хиляди четиристотин седемдесет и осем лири стерлинги? Числото на емигрантите намаляло значително и те се насочили към други, още девствени области. Затова „Голд филдс“, златните полета, неотдавна открити в Отаго и Малбъроу, в Нова Зеландия, сега се обработвали от хиляди двукраки мравки.

Отрядът пристигна в центъра на експлоатираните области към единадесет часа. Там бе построен истински град с фабрики, банкова сграда, черква, казарма, къщи и редакция на вестник. Не липсваха и хотели, чифлици и вили. Имаше дори и един много посещаван театър с места от по десет шилинга. В него играеха с голям успех една местна пиеса, озаглавена „Франсис Объдайъг или щастливият копач“. В края на пиесата отчаяният герой забива за последен път лопатата си и намира парче злато с невероятна тежина.

Гленарван, любопитен да види тази обширна експлоатация на планината Александър, остави Еъртън и Мълреди да продължат с колата напред. Той трябваше да я настигне след няколко часа. Паганел бе очарован от това решение и по стар навик стана водач и чичероне на малкия отряд.

По негов съвет първо се запътиха към банката. Улиците бяха широки, павирани и старателно поливани. Огромни афиши с надписи „Golden Company (limited), Digger’s General Office, Nugget’s Union“97 привличаха погледа. Съюзяването на работната ръка и капитала бе изместило дейността на самостоятелния миньор. Навсякъде се чуваше трясък на машини, които промиваха пясъка и стриваха на прах скъпоценния кварц.

Зад жилищните сгради се простираха златните мини, т.е. огромни пространства земя, подложени на експлоатация. Там копаеха срещу високи надници работници, наети от компанията.

Окото не можеше да изброи дупките, изровени в земята. Желязото на лопатите блестеше на слънцето и излъчваше непрекъснати искри. Между работниците имаше хора от различни народности. Те не спореха помежду си, а вършеха мълчаливо работата си като типични надничари.

— Не бива да се мисли — каза Паганел, — че в Австралия вече няма трескави търсачи, които опитват щастието си в разработка на мини. Знам, че мнозинството постъпват на работа в компанията. Това е наложително, защото всички златни периметри са продадени или дадени под наем от държавата. При все това на този, който няма нищо, който не може нито да наеме, нито да купи, му остава още една възможност да забогатее.

— Каква? — запита леди Елена.

— Възможността да действува чрез „джъмпинг“ — отговори Паганел. — Така ние, другите, които нямаме никакво право върху златните периметри, можем все пак — при голям късмет, разбира се — да се обогатим.

— По какъв начин? — запита майорът.

— Чрез „джъмпинг“, както ви казах.

— Но какво е това „джъмпинг“? — запита отново майорът.

— Това е едно съглашение между миньорите, което често докарва до насилия и безредици, но което властите не са успели и досега да спрат.

— Хайде говорете, Паганел — каза Мак Набс, — горим от любопитство.

— Е добре, прието е, че всяка земя от експлоатационната област, в която не е работено от двадесет и четири часа, като се изключат големите празници, става обществено достояние. И който я заграби, може, ако провидението му помогне, да я разработи и се обогати. И така, Робърт, момчето ми, помъчи се да откриеш един от тия изоставени участъци и той ще стане твой!

— Господин Паганел — каза Мери Грант, — не давайте на брат ми такива идеи.

— Шегувам се, мила госпожице — отговори Паганел, — и Робърт го знае добре. Той и миньор! Никога! Да копаеш земята, да я обръщаш, да я обработваш и после да я засяваш и да очакваш от нея благата на своя труд, това разбирам. Но да я ровиш като къртица, слепешката, за да й изтръгнеш малко злато, това е печален занаят и трябва да си изоставен от бога и от хората, за да го вършиш!

След като посетиха главното находище на мините и прекосиха един мочурлив терен, съставен в голямата си част от кварц, глинест плочник и пясък, получени от разпадането на скалите, пътешествениците стигнаха до банката.

Тя беше просторна сграда, над която се вееше националното знаме. Гленарван бе приет от главния инспектор, който ги разведе из банката.

Тук компаниите депозираха срещу разписка златото, което изтръгваха от пазвите на земята. Отдавна беше минало времето, когато първите златотърсачи бяха експлоатирани от колониалните търговци. Те заплащаха на самото място петдесет и три шилинга за унция злато, а го продаваха в Мелбърн по шестдесет и пет! Вярно е, че търговецът носеше риска за превоза, тъй като по пътищата върлуваха много разбойници и много често стоката не стигаше до предназначението си.

На посетителите бяха показани интересни образци от злато, а инспекторът им разказа любопитни подробности върху различните начини за добиване на този метал.

Той се среща главно в две форми — в разсипано състояние и в разложено. Златото се намира във форма на минерал, размесено с наносна почва или обвито в кварцова обвивка. В зависимост от почвата чрез копаене на повърхността на земята или дълбоко в нея.

Когато златото е в разсипано състояние, то се намира в дъното на потоци, долини или урви, разположено на пластове според големината си най-напред на зърна, после на люспи и най-сетне като пясък.

Когато пък златото е в разложено състояние, с обвивка, раз-падната от действието на въздуха, то е събрано на купчина и образува това, което златотърсачите наричат „джобчета“. Има „джобчета“, които съдържат цяло състояние.

В планината Александър златото се намира главно в глинестите пластове или в пукнатините между люспите на плочните скали. Тук се намират гнездата на самородното злато и щастливите златотърсачи често пъти са намирали цели съкровища.

Посетителите, след като разгледаха различни образци злато, посетиха минералогическия музей на банката. Те видяха, надписани и класирани, всички минерали, от които е образувана австралийската почва. Златото не е нейното единствено богатство и тя с право може да се оприличи на огромна съкровищница, в която природата е затворила своите скъпоценности. Под стъклата на витрините блестяха бели топази, съперници на бразилските, сирийски гранати, епидоти, вид силикати с хубав зелен цвят, рубини, представени от яркочервени и чудно красиви розови екземпляри, бледосини и тъмносини сапфири, подобни на корунда и толкова редки, колкото и сапфирите от Малабар или Тибет, блестящи рутили и най-сетне един малък диамантен кристал, намерен на брега на Турон. На тази блестяща колекция от скъпоценни камъни не липсваше нищо, а и златото за тяхната оковка не беше много далеч. Какво можеш да желаеш повече, освен да ги притежаваш всичките.

Гленарван се сбогува с инспектора на банката, като му благодари за любезността, от която тъй широко се бяха възползували. След това отидоха да разгледат мините.

Паганел, колкото и да беше равнодушен към благата на света, не правеше нито една крачка, без да разгледа внимателно земята. Това беше по-силно от него въпреки закачките на приятелите му. Той се навеждаше непрекъснато, за да вземе някое камъче, някое парче обвивка на минерал или остатъци от кварц. Разглеждаше ги внимателно и ги захвърляше с презрение. Това продължи през цялата разходка.

— Какво става с вас, Паганел — запита го майорът, — загубили ли сте нещо?

— Разбира се — отговори Паганел, — в тази страна на злато и скъпоценни камъни всичко, което не сте намерили, е загубено. Не знам защо, но много ми се иска да отнеса със себе си едно парче самородно злато от няколко унции или двадесетина ливри, нищо повече.

— А какво ще правите с него, достойни ми приятелю? — каза Гленарван.

— О, ще намеря какво да правя — отговори Паганел. — Ще го подаря на родината си! Ще го вложа в Банк дьо Франс…

— И тя ще го приеме?

— Разбира се, във вид на железопътни облигации!

Всички поздравиха Паганел за начина, по който искаше да помогне на родината си, и леди Елена му пожела да намери най-голямото парче самородно злато на света.

Продължавайки да се шегуват, пътешествениците обходиха по-голяма част от участъците в експлоатация. Навсякъде работата вървеше редовно, механично, но без въодушевление.

След два часа разходка Паганел забеляза една доста прилична странноприемница и предложи да седнат вътре, докато настъпи часът на срещата им с колата. Леди Елена се съгласи и понеже в кръчма не се сяда, без да се пие, Паганел помоли съдържателя да им донесе някое местно питие.

Донесоха за всекиго по един „ноблър“. Всъщност ноблърът беше чисто и просто грог с тази разлика, че вместо да се излее в чаша вода малка чашка ракия, тук е обратното — в голяма чаша ракия се налива малка чаша вода, прибавя се захар и се пие. Това беше съвсем по австралийски и за голямо учудване на съдържателя ноблърът, разреден с цяла кана вода, се превърна в английски грог.

След това заговориха за мини и миньори. Темата беше подходяща.

Паганел, много доволен от това, което беше видял, все пак призна, че по-рано, през първите години на експлоатацията на планината Александър, сигурно е било по-интересно.

— Земята — каза той — тогава е била надупчена като решето и заляна от легиони работливи мравки, и то какви мравки! Емигрантите притежаваха жар, но не и предвидливост! Златото се прахосваше безумно. Проливаха го, проиграваха го и тази странноприемница, в която се намираме сега, е била „ад“, както казвали тогава. Играта със зарове водела до разпри с ножове. Полицията била безсилна и много често губернаторът на колонията е трябвало да потушава размириците, предизвикани от миньорите, с помощта на редовната войска. И все пак той успял да ги вразуми и да наложи на златотьрсачите да плащат такса, която събирал доста трудно. Общо взето, тук размириците са били по-малко, отколкото в Калифорния.

— Нима всеки може да стане златотьрсач? — запита леди Елена.

— Да, госпожо. За това не е необходимо да си свършил гимназия. Достатъчно е да имаш здрави ръце. Авантюристите, подгонени от мизерията, пристигали на златоносните полета без пари, по-богатите с лопати, бедните само с нож, и всички работели с такава бясна страст, каквато никога не били влагали в обикновените си занаяти. Изгледът на тази златоносна област бил много интересен! Земята била покрита с палатки, колиби, бараки от пръст, от дъски, от клони. В центъра господствувала правителствената палатка, над която се развявал английският флаг. Около нея били разположени палатките на чиновниците от синьо ленено платно и будките на сарафите, на търговците на злато и на търгашите, които спекулирали с богатството и нищетата. Би трябвало да види човек тия копачи с дълги бради и червени вълнени ризи, които живеели във вода и кал. Въздухът бил изпълнен с непрекъснатия шум от лопатите и със зловонната миризма от разлагащите се трупове на животни. Гъст прах обгръщал като облак тия нещастници, чиято смъртност била значителна. В страна с по-нездравословен климат цялото това население сигурно щеше да умре от тифус. Но поне всички тия авантюристи да бяха успели! А всъщност лишенията не са били възнаграждавани и ако се направи добра сметка, ще се види, че на всеки златотърсач, който е забогатял, се падат сто, двеста хиляди може би, които са умрели бедни и отчаяни.

— Можете ли да ни кажете, Паганел — запита Гленарван, — по какъв начин са добивали злато?

— Нищо по-лесно — отговори Паганел. — Първите златотърсачи са проминали златото така, както се практикува и сега във Франция в някои области на Севенските планини. Днес големите дружества добиват златото по друг начин: те отиват до самия извор, тоест до самата жила, която произвежда люспите, праха или зърната. Първите търсачи са промивали само пясък. Те копаели земята, изравяли пластовете, които им се стрували златоносни, и ги промивали с вода, за да отделят благородния метал. Това промиване ставало с един инструмент от американски произход, наречен „крейдъл“ или люлка. Той представлявал сандък, дълъг 1,5–2 метра, нещо като отворен ковчег, разделен на две. В първото отделение били поставени едно до друго няколко сита с различна гъстота, а второто било по-тясно в долната си част. Пясъкът се поставял в единия край на ситото, заливали го с вода и след това раздвижвали или по-скоро разклащали уреда. Камъните оставали на първото сито, рудата и ситният пясък според големината си — в останалите, а размитата пръст отивала с водата през долния край. Такава е била машината, която обикновено са употребявали.

— Но нали е трябвало да я имаш? — каза Джон Манглс.

— Купували са я според случая от забогателите или разорени миньори — отговори Паганел, — а понякога са минавали и без нея.

— С какво са я замествали? — запита Мери Грант.

— С тава, драга Мери, с проста желязна тава. Отвявали са земята, както се отвява житото, само че вместо зърна жито често пъти събирали зрънца злато. В първите години доста търсачи забогатели само по този начин. Тогава, драга приятели, е било добро време, макар че един чифт ботуши струвал сто и петдесет франка, а чаша лимонада се продавала за десет шилинга! Първите имат винаги право. Злато имало навсякъде в изобилие, на самата повърхност на земята. Потоците течели по легла от метал. Намирали го дори и по улиците на Мелбърн. Със златоносен пясък павирали улиците. Така от 26 януари до 24 февруари 1852 година драгоценният метал, който бил пренесен под охраната на правителствените войски от планината Александър до Мелбърн, възлизал на сумата осем милиона двеста тридесет и осем хиляди седемстотин и петдесет франка. Това прави средно по шестдесет и четири хиляди седемстотин двадесет и пет франка на ден.

— Горе-долу цивилната листа на руския император — каза Гленарван.

— Бедният човек! — отвърна майорът.

— Имало ли е случаи на внезапно забогатяване? — запита леди Елена.

— Имало е няколко, госпожо!

— Знаете ли някои от тях? — каза Гленарван.

— Как не! — отговори Паганел. — В 1852 година в областта Баларт бяха намерили едно парче злато, което тежеше 573 унции, друго едно в Джипсленд от седемстотин осемдесет и две унции и в 1861 година едно трето от осемстотин тридесет и четири унции. И най-сетне пак в Баларат един миньор бе открил парче злато, тежко шестдесет и пет килограма, което прави при цена хиляда седемстотин двадесет и два франка ливрата една сума от двадесет и три хиляди осемстотин и шестдесет франка! Удар на лопата, който ви носи рента от единадесет хиляди франка, е чудесен удар!

— В каква пропорция се е увеличило производството на злато от откриването на мините досега? — запита Джон Манглс.

— В огромна пропорция, драги Джон. Това производство е било в началото на века само четиридесет и седем милиона годишно, а сега, като включим производството на мините в Европа, Азия и Америка, то се изчислява на деветстотин милиона, кажи-речи, един милиард франка.

— Значи, господин Паганел — каза Робърт, — на мястото, където стоим, под краката ни, има може би много злато?

— Да, момчето ми, милиони! Ние го тъпчем, защото го презираме!

— Следователно Австралия е една щастлива страна?

— Не, Робърт — отговори географът. — Страните, в които се намира злато, не са щастливи. Те създават мързеливо население, а не здрави и силни раси. Виж Бразилия, Мексико, Калифорния, Австралия! Докъде са стигнали те днес, в деветнадесети век? Истински благоденствуващи страни, момчето ми, не са страните, които имат злато, а тия, които притежават желязо.

Глава XV„AUSTRALIAN AND NEW ZEALAND GAZETTE“98

На 2 януари при изгрев слънце пътешествениците минаха 11 ределите на златоносните области и границата на окръга Толбът. Сега копитата на конете им тъпчеха прашните пътеки на графството Далхаузи. Няколко часа по-късно те преминаха в брод реките Колбан и Кампейсп при 144° 45′ източна дължина. Половината път беше вече зад тях. Още петнадесет дни такова щастливо пътуване и малкият отряд щеше да стигне до бреговете на залива Туфолд.

Всички бяха здрави. Думите на Паганел относно здравословността на климата се потвърждаваха. Влага имаше малко или почти никак, а горещината беше поносима. Конете и воловете се чувствуваха добре. Хората също.

Едно-единствено изменение бе направено в начина на пътуването след Кемдънбридж. Когато научи за престъпната железопътна катастрофа, Еъртън се принуди да вземе някои предпазни мерки, дотогава съвсем ненужни. Ездачите не биваше да изпускат от очи колата. През време на лагеруването винаги имаше по един от тях на пост. Сутрин и вечер подновяваха барутния заряд на оръжията. Ясно беше, че шайка престъпници върлува из околността и макар че нищо не предвещаваше близка опасност, трябваше да бъдат готови на всичко.

Излишно е да се добавя, че тези предохранителни мерки бяха взети без знанието на леди Елена и Мери Грант, които Гленарван не искаше да плаши.

Всъщност имаха право да действуват така. Една непредпазливост, па дори и само една небрежност можеше да струва много скъпо. Впрочем Гленарван не беше единственият загрижен от състоянието на нещата. Жителите на уединените селища и скуотърите от станциите също взимаха мерки срещу атака или изненада. С настъпване на нощта къщите се затваряха. Кучетата, пуснати в дворовете, лаеха и при най-малкия шум. Овчарите, които привечер възсядаха коне, за да събират многобройните си стада, носеха окачени на седлата си карабини. Вестта за извършеното при Кемдънския мост престъпление оправдаваше тия крайни предохранителни мерки и немалко колониста за-лостваха грижливо след залез слънце вратите си, въпреки че дотогава спяха при отворени врати и прозорци.

Самата колониална администрация прояви бдителност и усърдие. По полето бяха изпратени отряди от местната жандармерия. Специални мерки бяха взети за охрана на пощата. До този момент пощенската кола пътуваше без охрана. Същия ден, в момента, когато отрядът на Гленарван пресичаше пътя от Кил-мор за Хиткот, пощенската кола премина в кариер сред облаци прах. Но колкото и бързо да премина тя, Гленарван успя да види лъскавите карабини на полицаите, които препускаха около нея. Човек би помислил, че се намира в грозната епоха, когато откриването на първите златни залежи наводни Австралия с измета на европейското население.

На една миля след като пресякоха пътя за Килмор, колата навлезе в гора от огромни дървета. За пръв път, откакто бяха напуснали нос Бернули, пътешествениците навлязоха в една от горите, който покриват пространства от по няколко градуса.

Възторжени викове поздравиха огромните евкалипти, високи по шестдесет метра, чиято шуплива кора беше дебела 12 см. Дънерите с обиколка до шест метра, покрити от протекла благоуханна смола, се издигаха на тридесет и пет метра над земята. Нито един клон, нито клонче, капризна вейка или чепче не накърняваха гладкостта на техния профил. Те сякаш бяха изваяни от ръка на стругар.

Представляваха стотици напълно еднакви колони, чиито стволове се разширяваха на голяма височина във формата на капители от извити колони, покрити в краищата си с наредени последователно листа. От основата на тия листа висяха единични цветове, чиито чашки приличаха на обърнати вази.

Под този зелен покрив въздухът минаваше свободно. Непрекъснатото проветряване поглъщаше влагата от почвата. Конете, стадата, говедата и колите можеха да преминават свободно между тия отдалечени едно от друго дървета, подредени като жалони на сечище. Това не беше нито гъстата гора, задръстена от трънаци, нито девствената гора, затрупана от повалени дънери и мрежи от непроходими лиани, гдето само секирата и огънят можеха да отворят път на пионера. Зеленият килим от трева в основата на дърветата, зеленият свод отгоре, дългите прави стъбла, малкото сянка и сравнително малката прохлада, осо-бепата светлина, наподобяваща светлините, които прозират през тънка мрежа, правилните отблясъци и ясните отражения но земята, всичко това представляваше чудновато и ново зрелище. Горите на австралийския континент не приличат по нищо на горите в Новия свят и евкалиптите, наречени от туземците „тара“, причислени към семейството на миртовите дървета, чиито разновидности едва могат да се изброят, са типични представители на австралийската флора.

Ако под тия зелени куполи сянката не е дебела, нито мракът дълбок, това се дължи на една любопитна аномалия при разположението на листата на тия дървета. Нито едно от тях не показва на слънцето лицето си, а само ръба си. В този чудноват листак се виждат само профилите на листата. Това позволява на слънчевите лъчи да проникват до самата земя, също като че ли минават през вдигнатите летвички на прозоречни капаци.

Всички забелязаха тази особеност и бяха изненадани. Защо това чудновато разположение на листата? Въпросът, разбира се, беше зададен на Паганел, който отговори като човек, когото нито не може да затрудни.

— Това, което ме учудва тук — каза той, — не е странността на природата, природата знае какво прави. Учудват ме естествениците, които не винаги знаят какво говорят. Природата не е сбъркала, като е дала на тия дървета този особен листак, но хората, които са ги нарекли „евкалипти“, са в заблуда.

— Какво значи тази дума? — запита Мери Грант.

— Тя произлиза от гръцкото „еу халюпто“, което значи „покривам добре“. Погрижили са се да направят грешката на гръцки, за да не личи толкова, но очевидно е, че евкалиптът покрива лошо.

— Съвсем вярно, драги Паганел — отговори Гленарван, — но обяснете ни защо листата му растат така.

— Поради една чисто физическа причина, драги приятели — отговори Паганел, — която вие ще разберете много лесно. В тази страна, гдето въздухът е сух, гдето дъждовете са редки, гдето почвата е изсъхнала, дърветата нямат нужда нито от вятър, нито от слънце. Като няма влага, няма и сокове. Оттук и тия тесни листа, които търсят да се предпазят от голямо изпарение. Затова те се обръщат към слънцето ребром, а не с цялата си плоскост. Няма нищо по-умно от едно листо.

— И нищо по-егоистично! — отвърна майорът. — Те мислят само за себе си и нямат никаква грижа за пътниците.

Всички бяха горе-долу съгласни с мнението на Мак Набс освен Паганел, който, макар и да бършеше потта от челото си, беше доволен, че пътува под дървета без сянка. Все пак трябваше да се съжалява за това разположение на листата, защото преминаването през тия гори често пъти продължава дълго, а следователно е и мъчително, тъй като нищо не предпазва пътника от горещите лъчи на слънцето.

През целия ден колата вървя под тази безкрайна редица евкалипти, без да срещнат нито туземци, нито четириноги. По върховете на дърветата живееха папагали „какаду“, но на тази височина те едва се виждаха, а бъбренето им долиташе като едва доловим шепот. Понякога ято перюши прелитаха през някоя отдалечена алея и я оживяваха с бърз многоцветен лъч. Но, общо взето, в този просторен храм от зеленина цареше дълбока тишина и мълчанието всред тия огромни пущинаци се нарушаваше само от тропота на конете, откъслечните разговори, скърцането на колата и от време на време от някой вик на Еъртън, който подканяше нехайните волове.

Вечерта спряха да лагеруват в подножието на евкалипти, които носеха следи от скорошен огън. Те приличаха на високи фабрични комини, защото пламъците бяха издълбали вътрешността. Беше им останала само кората, но това не им пречеше да се чувствуват много добре. Този лош навик на скуотърите и туземците обаче един ден ще унищожи тия великолепни дървета и те ще изчезнат като кедрите в Ливан, стари четири столетия, които се опустошават от невнимателно накладени лагерни огньове. По съвета на Паганел, Олбинет, за да приготви вечерята, запали огъня в един от тия тръбовидни дънери. Незабавно се получи силна тяга и димът се издигна до потъмнелия листак. За нощта взеха необходимите предпазни мерки и Еъртън, Мълреди, Уйлсън и Джон Манглс охраняваха поред лагера до разсъмване.

През целия ден на 3 януари безкрайната гора увеличаваше своите дълги и симетрични алеи. Те сякаш нямаха край. Все пак привечер дърветата започнаха да се разредяват и след няколко мили в една малка равнина се показаха редица къщи.

— Сеймор! — извика Паганел, — Това е последният град, който срещаме, преди да напуснем провинцията Виктория.

— Голям град ли е? — запита леди Елена.

— Госпожо — отговори Паганел, — това е само селище, което скоро ще се превърне в град.

— Дали ще намерим там някой приличен хотел? — каза Гленарван.

— Надявам се — отговори географът.

— Тогава да влезем в града. Мисля, че няма да е лошо, ако нашите смели пътешественици си починат една нощ.

— Драги Едуард — отговори леди Елена, — Мери и аз приемаме, но при условие, че това няма да причини излишни грижи или забавяне.

— В никой случай — отговори лорд Гленарван, — още повече, че и воловете са изморени, а утре ще тръгнем на разсъмване.

Беше девет часът. Луната се приближаваше до хоризонта и косите й лъчи се губеха в мъглата. Тъмнината настъпваше постепенно. Отрядът навлезе в широките улици на Сеймор под водачеството на Паганел, който познаваше винаги много добре местата, които не беше виждал. Той се ръководеше от инстинкта си и отведе пътешествениците право в хотел „Кембълс Норд Бритиш“.

Конете и воловете бяха отведени в конюшнята, колата под навеса, а на пътешествениците дадоха доста прилични стаи. В десет часа всички насядаха около една маса, одобрена от опитния Олбинет. Паганел бе успял вече заедно с Робърт да обиколи града и разказа много лаконично своите нощни впечатления. Той не бе видял нищо.

Един по-малко разсеян човек щеше да забележи известно вълнение из улиците на Сеймор. Тук-таме се събираха групи, които малко по малко се увеличаваха. По портите на къщите се водеха разговори. Хората се разпитваха един друг с истинско безпокойство. Четяха на глас дневните вестници, спореха и коментираха. Всичко това не можеше да убегне и на най-невнимателния наблюдател. Паганел обаче не бе забелязал нищо.

Но майорът, без да отива толкова далече, дори без да излиза от хотела, си даде сметка за опасенията, които основателно тревожеха градчето. Само след десет минути разговор със словоохотливия собственик на хотела, Диксън, той вече знаеше в какво се състои работата.

Но не каза нито дума. Едва когато свърши вечерята и леди Гленарван, Мери и Робърт отидоха в стаите си, майорът задържа другарите си и им каза:

— Авторите на престъплението, извършено срещу сендхър-сткия влак, са открити.

— И са арестувани? — запита живо Еъртън.

— Не — отговори Мак Набс, без да даде вид, че е забелязал прибързаността на боцмана, прибързаност, която, между другото, в дадения случай бе напълно оправдана.

— Толкова по-зле — добави Еъртън.

— Е — запита Гленарван, — кому приписват това престъпление?

— Четете — отговори майорът, като поднесе на Гленарван един брой от „Australian and New Zealand Gazette“, и ще видите, че полицейският инспектор не се лъжеше.

Гленарван прочете гласно следното:

„Сидней, 2 януари 1866 г. — Нашите читатели сигурно си спомнят, че през нощта на 29 срещу 30 декември м. г. се случи железопътна катастрофа в Кем-дънбридж, на пет мили след станцията Касълмейн, по линията Мелбърн — Сендхърст. Нощният експрес от 11 ч. и 45 минути летеше с пълна скорост, когато падна в реката Лътън.

Мостът на Кемдън бе оставен отворен преди преминаването на влака.

След катастрофата бяха извършени множество кражби, а намирането на трупа на кантонера на половин миля от Кемдънбридж доказа, че катастрофата е дело на престъпници.

И наистина от дознанието на следователя става ясно, че престъплението трябва да бъде приписано на шайка каторжници, които са избягали преди шест месеца от затвора на Пърт, Западна Австралия, в момента, когато трябвало да бъдат преместени на остров Норфолк.

Каторжниците са на брой двадесет и девет души. Предводител на шайката е някой си Бен Джойс, много опасен престъпник, пристигнал в Австралия преди няколко месеца. Никой не знае с кой кораб е пристигнал и досега полицията не е успяла да го залови.

Жителите на градовете, колонистите и скуотърите от станциите се умоляват да бъдат предпазливи и да съобщават на главния надзирател всички сведения, които биха улеснили издирванията.

Ж. П. Мичел, главен надзирател“

Когато Гленарван прочете съобщението, Мак Набс се обърна към географа и му каза:

— Виждате ли, Паганел, че има каторжници в Австралия.

— Бегълци, да! — отговори Паганел. — Но не и редовно приети. Тия хора нямат право да живеят тук.

— Важното е, че те са тук — поде Гленарван, — но не смятам, че тяхното присъствие може да промени плановете ни и да спре пътешествието. Какво мислите, Джон?

Джон Манглс не отговори веднага. Той се колебаеше между болката, която биха изпитали двете деца, ако прекъснеха започнатите издирвания, и страха експедицията да бъде изложена на опасност.

— Ако леди Гленарван и мис Грант не бяха с нас — каза той, — нямаше въобще да се интересувам от тази шайка негодници.

Гленарван го разбра и добави:

— От само себе си се разбира, че не става дума да се откажем от задачата си, но може би ще бъде по-благоразумно, като имам предвид нашите дами, да отидем до Мелбърн и оттам с „Дънкан“ да продължим на изток по следите на Хари Грант. Какво ще кажете за това, Мак Набс?

— Преди да се произнеса, бих искал да знам мнението на Еъртън.

Боцманът, запитан направо, погледна Гленарван.

— Мисля — каза той, — че ние сме на двеста мили от Мелбърн и че ако има опасност, тя е еднакво голяма по пътя на юг, както и по пътя на изток. Тия два пътя са еднакво пустинни и в това отношение си приличат. Впрочем аз не вярвам, че тридесетина престъпници биха изплашили осем добре въоръжени и решителни мъже. Според мене, ако никой не предложи нещо по-добро, трябва да вървим напред.

— Браво, Еъртън — отговори Паганел. — Като продължаваме пътя си, ние можем да попаднем на следите на капитан Грант, а ако тръгнем на юг, ще се отдалечим от тях. Аз сьм на вашето мнение и пет пари не давам за тия бегълци от Пърт, на които един честен човек не би трябвало да обръща внимание.

След това предложението да не изменят маршрута бе поставено на гласуване и бе прието с единодушие.

— Едно малко допълнение, милорде — каза Еъртън в момента, когато всички се готвеха да се разотидат.

— Говорете, Еъртън!

— Няма ли да бъде благоразумно да се изпрати заповед на „Дънкан“ да дойде на източния бряг?

— Защо? — попита Джон Манглс. — Тази заповед ще трябва да се даде чак когато стигнем в залива Туфолд. Ако някое непредвидено събитие ни принуди да отидем в Мелбърн, тогава ще съжаляваме много, че „Дънкан“ не е там. Впрочем повредите му сигурно не са още отстранени. Поради всички тия причини аз мисля, че трябва да почакаме.

— Добре! — отговори Еъртън, без да настоява.

На другия ден малкият отряд, въоръжен и готов да посрещне всяка изненада, напусна Сеймор. Половин час по-късно той навлезе отново в гората от евкалипти, която продължаваше на изток. Гленарван би предпочел да пътуват по открито поле. Равнината е по-неподходяща за засади и неочаквани нападения, отколкото гората. Но те нямаха избор и през целия ден колата се провира между големите еднообразни дървета. Вечерта, след като бяха вървели покрай северната граница на графството Енгьлси, пътешествениците прекосиха четиридесет и шестия меридиан и се установиха за нощуване на границата на окръга Мърей.

Глава XVIМАЙОРЪТ ПОДДЪРЖА, ЧЕ ТОВА СА МАЙМУНИ

На другата сутрин, 5 януари, пътешествениците навлязоха в обширната територия на Мърей. Тази неизследвана и необитаема област се простира до високия хребет на австралийските Алпи. Цивилизацията още не я беше поделила на отделни графства. Това е малко известна и малко посещавана част от провинцията. Един ден горите й ще бъдат повалени от брадвата на колониста. Ливадите й ще се превърнат в пасбища за скуотърските стада. Сега обаче земята й беше девствена, такава, каквато бе изплувала от Индийския океан. Тя беше пустиня.

Съвкупността на тия земи носи върху английските карти многозначителното име: „Резерват за черни“. И наистина колонистите тласнаха брутално туземците в тази област. Бяха им оставили в отдалечени равнини, в недостъпни гори няколко определени места, където туземната раса трябваше малко по малко да изчезне. Всеки бял, бил той колонист, емигрант, скуотър или горски труженик, можеше да премине границата на тия резервати. Само черният не трябваше никога да излезе от тях.

Яздейки, Паганел разсъждаваше върху този сериозен въпрос за туземните раси. По негово мнение английската система водеше към унищожение на завладените туземни племена, към тяхното изличаване от областите, в които са живели прадедите им. Тази злощастна тенденция се забелязва навсякъде, и най-вече в Австралия.

В първите дни на колонизацията каторжниците, а и самите колониста считали черните за диви зверове. Ходили на лов за тях и ги разстрелвали. Убивали ги, основавайки се на мнението на юрисконсултите, че Австралия е извън естествените закони и че убийството на тия нещастници не е престъпление. Дори вестниците от Сидней бяха предложили едно ефикасно средство за ликвидиране племената около езерото Хънтър — да ги изтровят масово.

Както виждаме, в началото на тяхното завоевание англичаните, за да улеснят колонизирането, прибягвали до убийства. Техните жестокости били ужасни. Те са се държали в Австралия, както в Индия, където бяха изтребени пет милиона индуси, и както в Кап, където от един милион хотентоти са останали само стотина хиляди. И така туземното население, унищожавано от лошите обноски и пиянството, е на път да изчезне от материка пред една човекоубийствена цивилизация. Вярно е, че някои губернатори издаваха декрети против кръвожадните колониста! Те наказваха с удари с бич белия, който отрязвал носа или ушите на някой чернокож или му отсичал малкия пръст, за да си направи „пълнител на лула“. Напразни заплахи! Убийствата се организирали с широк замах и цели племена изчезвали. Достатъчно е да споменем, че на остров Ван Димен, където в началото на века имало петстотин хиляди туземци, в 1863 година те били само осем! А напоследък „Меркурий“ съобщи, че в град Хобарт таун бил пристигнал последният тасманец.

Нито Гленарван, нито майорът, нито Джон Манглс опровергаха Паганел. Дори и да бяха англичани, те нямаше да защитят своите сънародници. Фактите бяха явни, неопровержими.

— Преди петдесет години — добави Паганел — ние щяхме да срещнем по пътя си множество туземни племена, а сега не срещнахме нито един туземец. След сто години на този материк няма да остане нито един представител от неговата черна раса.

И наистина „резерватът“ изглеждаше напълно обезлюден. Никаква следа от лагер, от колиби. Равнините и горите следваха една след друга и местността добиваше малко по малко див изглед. Сякага никакво живо същество, човек или звяр, не посещаваше тия отдалечени области. Внезапно Робърт се спря пред една група евкалипти и започна да вика:

— Маймуна! Ето една маймуна!

И той показа голямо черно тяло, което с изумителна ловкост се хлъзгаше от клон на клон и преминаваше от връх на връх, сякаш някакви ципести крила го поддържаха във въздуха. Може би в тази чудновата страна маймуните хвърчаха подобно на някои лисици, които природата бе надарила с криле като на прилеп.

Колата спря и всички загледаха животното, което малко по малко изчезна във висините на евкалипта. Но много скоро то се спусна на земята със светкавична бързина, като се кривеше и подскачаше, и после обгърна с дългите си ръце гладкото стъбло на едно огромно смолисто дърво. Всички се запитаха как ще се покатери по това право и хлъзгаво дърво, което не можеше да обхване. Но маймуната започна да удря дървото с нещо като секира, издълба малки стъпълца и подемайки се по тия равномерно разположени опорни точки, достигна до короната на дървото. Само за няколко секунди тя изчезна в гъстия листак.

— Чудна работа! Каква е пък тази маймуна? — запита майорът.

— Тази маймуна — отговори Паганел — е един чистокръвен австралиец!

Спътниците на географа не бяха успели още да вдигнат рамене, когато съвсем наблизо се чуха викове, които звучаха: „коо-еех, коо-еех!“ Еъртъи подкара воловете и на сто крачки по-на-татък пътешествениците попаднаха внезапно в лагер от туземци.

Каква тъжна картина! Десетина палатки, разпънати на голата земя. Тези „гуниос“, направени от ленти кора, разположени една над друга като керемиди, предпазваха своите нещастни обитатели само от една страна. А клетите същества, изродени от мизерията, бяха отблъскващи. Те бяха на брой около триде-сетина, мъже, жени, деца, всички облечени с дрипави кожи от кенгуру. При доближаването на колата първата им реакция беше да се разбягат, но няколкото думи, произнесени от Еъртън на някакъв неразбираем местен език, сякаш ги успокоиха. Тогава те се върнаха, изпълнени едновременно с боязън и доверие, като животни, на които подават апетитно парче храна.

Тия туземци бяха високи от 1,60 до 1,68 метра, имаха саждив цвят на кожата, не черен, а цвят на стари сажди, къдрави коси, дълги ръце, издути кореми и космати тела, покрити с белези от татуировки или от разрези, които те си правят при погребалните церемонии. Човек не може да си представи по-отвратително нещо от тия уродливи лица с огромни уста, счупени и сплескани носове, издадени долни челюсти, с бели зъби, които стърчаха навън. Никога човешки създания не са наподобявали до такава степен животните.

— Робърт не се е излъгал — каза майорът, — че това са маймуни, те са може би породисти, но все пак маймуни.

— Мак Набс — отговори леди Елена да не би да оправдавате тия, които га избиват като диви зверове? Тези нещастни същества са хора.

— Хора! — провикна се Мак Набс. — В най-добрия случай нещо преходно между човека и орангутана! Но и то не е сигурно, защото, ако им измерим лицевия ъгъл, той сигурно ще е остър като на маймуните!

В това отношение Мак Набс имаше право. Лицевият ъгъл на австралийските туземци е много остър и се доближава значително до този на орангутана, т.е., шестдесет до шестдесет и два градуса. По тази причина де Риенци бе предложил тия нещастници да бъдат класирани като отделна раса, която той наричаше „питекоморф“, т.е. хора с форми на маймуна.

Но леди Елена беше по-права от Мак Набс, като смяташе, че тия същества, макар и да се намират на най-ниското стъпало на човешкото развитие, са надарени с човешка душа. Между животното и австралиеца съществува непроходимата пропаст, която разделя видовете. С основание Паскал бе казал, че човек не е никога животно. Вярно е обаче, че той добавяше не без мъдрост — „но също не е и ангел“.

Обаче леди Елена и Мери Грант не бяха съгласни с добавката на великия мислител. Тези състрадателни жени слязоха от колата, подадоха ласкаво ръка на тия нещастни създания и им предложиха храна, която диваците погълнаха с отблъскваща лакомия. Туземците сигурно бяха взели леди Елена за божество, защото, според тяхната религия, белите са бивши черни, които са побелели след смъртта си.

Но пътешественичките изпитаха състрадание най-вече към жените. Нищо не може да се сравни с положението на австралийката. Природата мащеха я е лишила от всякакъв чар. Тя е робиня, открадната насила, която за сватбата си не получава друг подарък освен удари с „уади“ — тояга, която съпругът господар здраво стиска в ръката си. От този момент тя бързо и преждевременно застарява, защото е натоварена с всички тежки работи на скитническия им живот. Тя носи заедно с децата си, обвити в цедило от тръстика, ловните и риболовните принадлежности, както и запасите от phormium tenax, с които плете мрежите. Тя е длъжна да доставя храна на семейството, като се изкачва дори до върховете на дърветата, за да лови гущери, двуутробки и змии. Тя събира дърва за огнището, кърти кори за палатката, с една дума, тя е нещастно товарно животно, което не познава почивка и яде само след господаря си отвратителните останки, от които той се отказва.

В този момент някои от тия нещастници, лишени от храна може би от дълго време, се мъчеха да подмамят птички, като им подхвърляха зърна.

Те лежаха върху горещата земя, неподвижни като мъртви, и чакаха с часове някое наивно птиче да се доближи толкова близо, че да могат да го хванат. Изкуството им да ловят птици не отиваше по-далеч и трябваше да бъдеш австралийско пернато, за да се хванеш в такъв капан.

Все пак туземците, успокоени от приветливостта на пътешествениците, ги заобиколиха и се налагаше да се пазят от техните изключителни крадливи наклонности. Говорът им беше креслив и изпълнен с шумове, произведени от езика. Той наподобяваше животински крясъци. Все пак гласът им се пречупваше често в меки, галещи тонове. Те повтаряха постоянно думата „ноки, ноки“, придружавайки я с изразителни жестове, които я поясняваха. Тя значеше „дайте ми, дайте ми!“ и се отнасяше и до най-дребните предмети на пътешествениците. Мистър Олбинет употреби доста усилия, за да защити отделението за багажите и главно припасите на експедицията. Тия изгладнели нещастници отправяха към колата страшни погледи и показваха остри зъби, които може би се бяха забивали и върху късове човешко месо. Няма съмнение, че в мирно време мнозинството австралийски племена не са човекоядци, но малко са диваците, които биха се отказали да вкусят месото на победения неприятел.

По молба на леди Елена Гленарван нареди да се раздаде храна. Туземците разбраха намерението му и изразиха с такива демонстрации възторга си, че биха трогнали и най-коравото сърце. Те нададоха рев, подобен на рева на хищните животни, когато пазачът им носи дневната храна. Без да се дава право на майора, трябва да се признае, че тия същества не бяха много далеч от животните.

Мистър Олбинет, като благовъзпитан човек, сметна, че трябва да раздаде храна първо на жените, но тия нещастни създания не смееха да ядат преди страшните си мъже, които се нахвърлиха върху бисквитите и сушеното месо като върху плячка.

Мери Грант, при мисълта, че баща й е може би пленник на също такива диви туземци, почувствува как очите й се изпълват със сълзи. Тя си представяше всичко, което можеше да изстрада един човек като Хари Грант, пленник на тия чергарски племена, изложен на нищета, глад и изтезания.

Джон Манглс, който я наблюдаваше с най-голямо внимание, отгатна мислите, които я измъчваха, и предугаждайки желанието й, се обърна към боцмана на „Британия“.

— Еъртън — запита той, — от ръцете на такива диваци ли избягахте?

— Да, капитане — отговори Еъртън. — Всички племена от вътрешността си приличат, само че тук вие виждате само една шепа от тия нещастници, докато по бреговете на Дарлинг живеят многобройни племена, начело на които стоят главатари, облечени в страшна власт.

— Но какво може да прави един европеец всред тия туземци? — запита Джон Манглс.

— Това, което правех аз — отговори Еъртън. — Той ходи на лов, лови риба заедно с тях, участвува в сраженията. Както вече ви казах, с него се отнасят в зависимост от работата, която им върши, и ако е умен и храбър, той заема в племето видно положение.

— Но той все пак си остава пленник? — каза Мери Грант.

— И е следен — добави Еъртън — така, че да не може да направи една стъпка ни денем, ни нощем!

— При все това вие сте успели да избягате, Еъртън — каза майорът, който се намеси в разговора.

— Да, г-н Набс, благодарение на едно сражение между моето племе и едно съседно племе. Аз сполучих. Това е вярно и не съжалявам. Но ако трябва да бягам наново, мисля, че ще предпочета вечно пленничество пред страданията, които изпитах при преминаване пустините на вътрешността. Да не дава господ и капитан Грант да изпита подобно спасение!

— Да, разбира се — отговори Джон Манглс, — ние трябва да желаем, мис Грант, баща ви да е задържан от някое туземно племе. Така ще намерим по-лесно следите му, отколкото ако скита из горите на континента.

— Вие все още ли продължавате да се надявате? — запита младото момиче.

— Да, мис Мери, аз все още се надявам, че един ден ще ви видя щастлива.

Само овлажнените очи на мис Грант можаха да благодарят на младия капитан.

През време на този разговор се почувствува едно необикновено раздвижване измежду диваците. Те надаваха гръмки викове, бягаха във всички направления, размахваха оръжията си и сякаш бяха обзети от страшен бяс.

Гленарван не разбираше какво мислят да правят, но майорът го улесни, като се обърна към Еъртън с думите:

— Понеже сте живели дълго време между австралийци, вие сигурно разбирате езика им?

— Горе-долу — отговори боцманът, — защото колкото племена има, толкова и наречия. Все пак, доколкото разбирам, мисля, че в знак на признателност диваците искат да покажат на негова светлост една имитация на бой.

И наистина тази беше причината на това вълнение. Туземците без всякакво предисловие се нападнаха с прекрасно имитирана ярост и дори толкова прекрасно, че ако пътешествениците не бяха предупредени, можеха да вземат за истинска тази малка война. По думите на някои пътешественици австралийците са чудесни имитатори и наистина в случая те проявиха забележителен талант.

Техните нападателни и отбранителни инструменти се състояха от един боздуган, нещо като дървен кривак, който би се справил и с най-дебелите черепи, и нещо като „томахаук“, състоящо се от един корав изострен камък, прикрепен мужду две тояги с леплив клей. Дръжката на тази секира е дълга три метра. Тя е опасно оръжие във време на война и много полезно сечиво в мирно време, защото служи според случая за сечене на глави или клони, да се врязва в тела или в дървета.

Всички тия оръжия се размахваха бясно из въздуха, придружени от крясъци. Бойците налитаха един върху друг. Едни падаха като умрели, а други надаваха викове на победители. Жените, особено старите, обзети от демона на войната, ги подстрекаваха към бой и се нахвърляха към мнимите трупове, като уж ги обезобразяваха, но с такава жестокост, че ако беше наистина, нямаше да бъде по-страшна. През цялото време леди Елена се опасяваше играта да не се изроди в същински бой, още повече че децата, които взимаха участие в нея, се биеха с истинско настървение. Малките момчета и особено малките момичета, които бяха много по-яростни, си лепяха страхотни шамари.

Мнимата битка продължаваше вече от десет минути, когато внезапно бойците спряха и изпуснаха оръжията си. След ужасния шум настъпи дълбоко мълчание. Туземците бяха застанали в последните си пози също като фигури на жива картина.

Сякаш бяха вкаменени.

Коя беше причината за тази промяна и защо изведнъж тази мраморна неподвижност! Скоро всичко се изясни.

На височините на смолистите дървета се виеше ято какаду. Те изпълваха въздуха с бърборенето си и приличаха с пъстроцветните си пера на хвърчаща дъга. Сражението бе преустановено именно поради появяването на този блестящ птичи облак. Ловът като по-полезен измести играта.

Един от туземците сграбчи някакъв червен инструмент с особена форма, напусна другарите си, които продължаваха да стоят неподвижни, и се запъти между дърветата и шубраците към ятото папагали. Пълзейки, той не вдигаше никакъв шум, не докосваше нито един лист, не изместваше нито едно камъче. Хлъзгаше се като сянка.

Като доближи птиците на достатъчно разстояние, дивакът метна оръжието си в хоризонтална посока на 60 см над земята. Оръжието измина така около дванадесет метра и изведнъж, без да докосва земята, се издигна под прав ъгъл отвесно нагоре, изкачи се на около 30 м във въздуха, уби една дузина птици и като описа парабола, падна в краката на ловеца. Гленарван и другарите му бяха поразени. Не вярваха на очите си.

— Това е бумеранг! — каза Еъртън.

— Бумеранг! — провикна се Паганел. — Австралийският бумеранг.

И като дете се спусна да вдигне чудното оръжие, „за да види какво има в него“.

И наистина можеше да се помисли, че в него има някакъв механизъм, някаква внезапно отпусната пружина, която направлява полета му. Нищо такова нямаше.

Бумерангът се състоеше само от едно здраво и извито парче дърво, дълго 74 до 100 см. Дебелината му към средата беше около 7,5 см, а двата му края бяха заострени. Вдлъбнатата му страна влизаше навътре 1,3 см, а изпъкналата страна се състоеше от два много остри ръба. Това оръжие беше толкова просто, колкото и неразбираемо.

— Ето го знаменития бумеранг! — каза Паганел, след като разгледа внимателно този чудноват уред. — Парче дърво и нищо повече. Но защо в известен момент той напуска хоризонталното си движение и се издига във въздуха, за да се върне при този, който го е хвърлил? Учените и пътешествениците не са могли да обяснят това явление.

— Няма ли тук нещо подобно на обръчите, които, хвърлени по известен начин, се връщат на първоначалната си точка? — каза Джон Манглс.

— Или по-скоро — добави Гленарван — резултат на обратно движение, каквото наблюдаваме в билярдната топка, ударена в определена точка?

— Ни най-малко — отговори Паганел, — и в двата случая има една опорна точка, която определя обратното движение — земята за обръча и сукното за билярдната топка. Тук обаче опорна точка липсва, уредът не докосва земята и все пак се издига на значителна височина!

— Тогава как ще обясните това явление, господин Паганел? — запита леди Елена.

— Аз не го обяснявам, госпожо, а само констатирам факта. Няма съмнение, че движението на бумеранга се дължи на начина, по който той се хвърля, и на особената му форма. Начинът на хвърлянето е обаче тайна на австралийците.

— Във всеки случай той е много добре замислен… за маймуни — добави леди Елена, като погледна майора, който клатеше глава недоверчиво.

При това времето течеше и Гленарван помисли, че не бива повече да се бавят. Той тъкмо се готвеше да помоли другарите си да се върнат към колата, когато един туземец притича при тях и много развълнуван произнесе няколко думи.

— Аха! — каза Еъртън. — Забелязали са казоари.

— Какво! Касае се за лов ли? — запита Гленарван.

— Трябва да видим това — провикна се Паганел. — Сигурно е много интересно и може би ще употребят пак бумеранга.

— Какво мислите, Еъртън?

— Това няма да продължи дълго, милорде — отговори боцманът.

Туземците не губеха нито секунда. За тях да убият казоар е щастлив случай. Племето ще има храна за няколко дни. Затова ловците прилагаха цялата си ловкост, за да не пропуснат подобна плячка. Но как без пушки и без кучета успяват те да настигнат и убият такова пъргаво животно? Това беше интересното в зрелището, което искаше да види Паганел.

Ему или казоар без каска, наречен от туземците „мурек“, е животно, което започва да става много рядко в равнините на Австралия. Тази голяма птица, висока 75 сантиметра, има бяло месо, което много напомня месото на пуйка. На главата си има рогова черупка, очите й са светлокестеняви, клюнът й е закри-вен от горе на долу, пръстите на краката й са въоръжени с мощни нокти, крилата й, подобни на отрязани крайници, са малки и не й позволяват да лети, перата, за да не кажем руното й, са потъмни около врата и гърдите. Казоарът не може да лети, но затова пък бяга толкова бързо, че би надбягал и най-бързия състезателен кон. Той може да се хване само с хитрост, и то с голяма хитрост.

Ето защо при повика на туземеца десетина австралийци се разгънаха като стрелкови отряд. Това ставаше в една прекрасна равнина, където индигото растеше естествено и обагряше с цветовете си почвата в синьо. Пътешествениците спряха край една горичка от мимози.

При приближаването на туземците, половин дузина казоари се вдигнаха и побягнаха, за да се укрият на една миля по-далече. Щом видя къде се скриха, ловецът на племето направи знак на другарите си да спрат. Те се излегнаха на земята, а той извади от мрежата си две кожи от казуар, доста сръчно съединени една с друга, и ги нахлузи веднага. След това вдигна дясната си ръка над главата и започна да подражава, като се друсаше, на казоар, който търси храната си.

Ловецът се запъти към казоарите, като ту се спираше и даваше вид, че кълве зърна, ту ровеше земята с краката си и се обвиваше в облак прах. Стратегията му беше чудесна, а подражанието на походката на казоара съвършено. Туземецът издаваше глухо ръмжене, което би измамило и самата птица. Така и стана. Скоро дивакът се намери сред безгрижното стадо. Изведнъж той размаха тоягата си и пет от шестте казоари паднаха около него.

Ловецът бе успял. Ловът беше завършил.

Тогава Гленарван, пътешественичките и целият отряд се сбогуваха с туземците, които проявиха твърде малко съжаление за тази раздяла. Може би успешният лов на казоари ги караше да забравят, че те, пътешествениците, им бяха дали храна. Не изпитваха дори признателността на стомаха, която е много по-силна от тази на сърцето у нецивилизования човек и у животните.

Както и да е, човек не може в известни случаи да не се учудва на техния ум и сръчност.

Глава XVIIСКОТОВЪДЦИ МИЛИОНЕРИ

След една спокойно прекарана нощ при 146°15′ източна дължина на 6 януари в седем часа сутринта пътешествениците продължиха пътя си през този обширен окръг. Те вървяха все към изгряващото слънце и отпечатъците на техните стъпки чертаеха по равнината една съвсем права линия. На два пъти те пресякоха следи от пътуващи на север скуотьри и различните отпечатъци щяха да се смесят, ако конят на Гленарван не оставяше върху праха знака на Блек пойнт, разпознаващ се по своите две детелинки.

Понякога равнината се пресичаше от оградени от чимшир лъкатушни потоци, чиито води бяха по-скоро временни, отколкото постоянни. Те извираха от склоновете на Бъфалоз Рейнджес, верига от невисоки планини, чиито живописни очертания се извиваха на хоризонта.

Решено бе да нощуват в тия склонове още същата вечер. Еъртън ускори хода на воловете, които след един преход от тридесет и пет мили стигнаха малко изморени. Палатката бе изпъната под грамадни дървета и понеже беше вече доста късно, вечеряха набързо. След такъв преход всички мислеха повече за сън, отколкото за ядене.

Паганел, комуто се падаше да бъде на пост в първата смяна, не си легна и с карабина на рамо охраняваше лагера. Той се разхождаше напред-назад, за да устои по-лесно на съня.

Макар че нямаше луна, нощта беше почти светла благодарение на блясъка на южните съзвездия. Ученият се забавляваше да чете в голямата небесна книга, винаги отворена и толкова интересна за този, който я разбира. Дълбоката тишина на заспалата природа се нарушаваше само от шума на букаите, които звънтяха на краката на конете.

Паганел се беше увлякъл в своите астрономически съзерцания и бе зает повече с нещата по небето, отколкото на земята, когато далечен шум го изтръгна от неговия унес.

Той се вслуша внимателно и за голямо свое учудване стори му се, че чува звуци на пиано. Няколко акорда, изсвирени последователно и бързо, изпращаха до него трептящите си звуци.

Не можеше да греши.

— Пиано в пустинята! — каза си Паганел. — Ето нещо, което никога не бих допуснал.

И наистина това беше много чудно. Паганел бе склонен да мисли, че някаква чудновата австралийска птица имитираше звуците на някакъв Плейел или Ерар99, както други подражаваха шума на часовник или на точилар.

Но в този момент се разнесе във въздуха един много чист глас. Пианистът бе същевременно и певец. Паганел слушаше, без да вярва. Обаче след няколко минути той бе принуден да признае, че до ушите му долиташе много познатата ария. Тя беше: „Il mio tesoro tanto“ от „Дон Жуан“.

— Дявол да го вземе! — помисли си географът. — Колкото и странни да са австралийските птици, па били те и най-музикалните папагали на света, все пак не могат да пеят Моцарт!

После той изслуша докрай вълшебното вдъхновение на великия музикант. Впечатлението, което му направи тази мелодия всред тишината на ясната нощ, бе неописуемо. Паганел дълго не можа да се съвземе от това очарование. После гласът замлъкна и отново всичко потъна в тишината.

Когато Уйлсън дойде да смени Паганел, намери го потънал в дълбоки мечти. Географът не каза нищо на моряка, като реши да разкаже на другия ден всичко на Гленарван, и отиде да се сгуши в палатката.

На другия ден целият отряд бе събуден от неочакван лай. Гленарван стана веднага. Два великолепни „пойнтъра“ с дълги крака, чудесни ловджийски кучета от английска порода, тичаха по окрайнините на една малка гора. При приближаването на пътниците те се скриха между дърветата, като удвоиха лаенето си.

— Има значи някаква станция в тази пустиня — каза Гленарван — и ловци, защото има ловджийски кучета.

Паганел тъкмо щеше да отвори уста, за да разкаже впечатленията си от миналата нощ, когато се появиха двама младежи, яхнали чудно красиви чистокръвни коне, истински „хънтъри“.

Двамата джентълмени, облечени в изящни ловни костюми, спряха, като видяха групата, лагеруваща малко по цигански. Те сякаш се питаха какво означава присъствието на въоръжени хора на това място, когато забелязаха пътешественичките, които слизаха от колата. Скочиха веднага от конете си и се запътиха към тях със свалени шапки.

Лорд Гленарван отиде насреща им и като чужденец, се представи. Младите хора се поклониха и по-възрастният от тях каза:

— Милорде, дамите, вашите спътници и вие бихте ли ни направили честта да се отморите у нас?

— Господа?… — каза Гленарван.

— Мичел и Санди Патърсън, собственици на Хотамстейшън. Вие сте вече в нашите владения и трябва да извървите само четвърт миля, за да бъдете у нас.

— Господа — отговори Гленарван, — не бих искал да злоупотребявам с вашата любезност…

— Милорде — възрази Мичел Патърсън, — приемайки, вие ще направите голяма чест на двама изгнаници, които биха били щастливи да ви окажат гостоприемство в пустинята.

Гленарван се поклони в знак, че приема поканата.

— Господине — каза тогава Паганел, като се обърна към Мичел Патърсън, — ще бъда ли много нескромен, ако ви запитам дали вие пяхте вчера божествената ария от Моцарт?

— Да, аз господине — отговори Мичел Патърсън, — а брат ми Санди ми акомпанираше.

— Тогава приемете, господине — отвърна Паганел, — сърдечни поздравления от страна на един французин, горещ поклонник на тази музика.

Паганел подаде ръка на младия човек, който я пое много любезно. После Мичел Патърсън показа надясно пътя, по който трябваше да минат, като оставиха конете на грижите на Еъртън и моряците.

И така пътешествениците, предвождани от двамата млади хора, тръгнаха пеша за Хотамстейшън. Из пътя те разговаряха и се любуваха на околния пейзаж.

Станцията беше наистина великолепна и се поддържаше в строг ред, като английските паркове. Огромни ливади, оградени със сиви сгради, се простираха, докъдето стигаше погледът. Там пасяха хиляди говеда и милиони овце. Тази неспокойна армия се охраняваше от голям брой пастири и още по-голям брой кучета. Мученето и блеенето се смесваха с лая на кучетата и острото плющене на камшиците.

На изток се виждаше гора, обрасла с австралийски акации и смолисти дървета, над които господстваше на 2250 метра височина внушителният връх на планината Хотам. На всички посоки се простираха алеи от вечнозелени дървета. Тук-таме се виждаха гъсти горички от „граас-трииз“, шубраци, високи 3 метра, които наподобяваха „палмата джудже“ и бяха потънали в своите корони от дълги и остри листа. Въздухът беше наситен с аромата на ментолаврови дървета, чиито бели цветове в пълен разцвет изпускаха много нежен аромат.

С тези групи от местни дървета се размесваха и сортове, пренесени от Европа. Прасковите, крушите, ябълките, смокините, портокаловите дървета, та дори и дъбът бяха поздравени с „ура“ от пътешествениците, които не се учудиха много, че вървят под сянката на родни дървета, но се възхитиха от птиците, които прехвъркваха между клоните им — „атлазени птички“ с пера като коприна и златисти авлиги, нагиздени наполовина със злато и наполовина с черно кадифе.

Между другото, те можаха за пръв път през живота си да се полюбуват на „менура“. Това е птицата лира, чиято опашка има формата на грациозния инструмент на Орфей. Тя бягаше между дървообразните папрати и когато опашката й удряше листата, човек почти се учудваше, че не чува хармоничните акорди, които бяха вдъхновили Амфион, за да възстанови стените на Тива. Паганел имаше желание да посвири на тази лира.

Гленарван обаче не само се любуваше на фееричната гледка на този импровизиран в австралийската пустиня оазис, но и слушаше разказа на младите джентълмени. В Англия всред облагородената природа обичаят налага първо гостът да разправи на домакина откъде идва и къде отива. Но тук, подтикнати от много изискана деликатност, Мичел и Санди Патърсън счетоха за свой дълг да се представят първо те на пътешествениците, на които предлагаха гостоприемство. И разказаха историята си.

Това беше историята на всички млади англичани, умни и предприемчиви, които не смятат, че богатството ги освобождава от задължението да работят. Мичел и Санди Патърсън бяха синове на лондонски банкер. Когато станали по на двадесетина години, баща им казал: „Младежи, ето ви милиони. Идете в някоя далечна колония и създайте там полезно предприятие. Опознайте живота чрез труд. Ако успеете, толкова по-добре. Ако пък не сполучите, няма никакво значение. Никой няма да съжалява за милионите, които са ви помогнали да станете мъже“. Младите хора се подчинили. Те избрали в Австралия колонията Виктория като място, където да посеят бащините си милиони, и не съжалявали за това. След три години предприятието процъфтяло.

В провициите Виктория, Нов Южен Уелс и в Южна Австралия има повече от три хиляди станции. Едни от тях принадлежат на скуотъри, които отглеждат добитък, а другите на „сетлърс“, чиито главен поминък е земеделието. До пристигането на двамата млади англичани най-голямото имение било на Джемисън, което заемало площ от сто квадратни километра и граничело в протежение на двадесет и пет километра с реката Пару, един от притоците на Дарлинг.

Сега станцията Хотам го надминаваше по пространство и по производство. Двамата млади хора бяха едновременно и скотовъдци, и земеделци. Те ръководеха с рядко умение и което беше по-трудно, с необикновена енергия своето огромно стопанство.

Станцията се намираше на голямо разстояние от големите градове, всред рядко посещаваните пустинни области на окръга Мърей. Тя заемаше пространството между 146°48′ и 147° източна дължина, т.е. една площ, широка и дълга по пет левги и разположена между Бъфалоз-Рейнджес и планината Хотам. Покрай двата северни ъгли на този обширен квадрат се издигаха наляво планината Абърдин и надясно — върховете на Хай-Барвън. През стопанството протичаха бистри и криволичещи потоци и рекички, притоци на Овънс ривър, която се влива на север в реката Мърей. По тази причина условията бяха благоприятни както за обработка на земята, така и за отглеждане на добитък. Върху десетте хиляди акра земя, прекрасно разработена и подредена, се отглеждаха едновременно туземни и екзотични растения, а в тучните пасбища се угояваха милиони глави добитък. Произведенията на Хотамстейшън бяха много високо ценени на тържищата в Касълмейн и Мелбърн.

Мичел и Санди Патърсън довършваха описанието на своето трудолюбиво съществуване, когато в дъното на една алея от ка-зуаринови дървета се показа техният дом.

Това беше очарователна постройка от дърво и тухли, сгушена всред гъсти емерофолиси. Тя имаше форма на елегантна хижа и беше заобиколена от всички страни, подобно на античните „имплувиуми“100 с веранда, над която висяха китайски фенери. Пред прозорците имаше навеси от многоцветно платно, които сякаш бяха покрити с цветя. Човек мъчно може да си представи по-гиздава, по-приятна за гледане, но същевременно и по-уютна къща. Над тревистите партери и в туфите храсти около сградата се издигаха бронзови стълбове, които завършваха с елегантни фенери. Привечер целият парк се заливаше от бялата светлина на светилния газ, който се произвеждаше от един газометър, скрит под свод от акации и дървообразни папрати.

Впрочем тук не се виждаха никакви стопански постройки, нито конюшни, нито хангари, въобще нищо, което е обичайно за едно земеделско стопанство. Всички допълнителни постройки — истинско село, състоящо се от повече от двадесетина хижи и къщи — бяха разположени на четвърт миля, в дъното на малка долина. Селото и господарската къща бяха свързани с електрически телеграф, който им осигуряваше мигновенни съобщения. А самият дом, отдалечен от всякакъв шум, сякаш беше загубен в тази гора от екзотични дървета.

Скоро отминаха алеята с казуаринови дървета. Тук минаваше шумливо поточе, над което имаше малък, изящно изработен железен мост, водещ към парка около самата къща.

На другата страна на моста пътешествениците бяха посрещнати от един домоуправител с внушителен изглед. Вратите на къщата се отвориха и гостите на Хотамстейшън бяха въведени в луксозните стаи, които тази тухлена постройка, покрита с цветя, криеше в себе си.

Пред очите им се разкри разкошна обстановка, говореща за изтънчения и артистичен вкус на обитателите. От преддверието, украсено с декоративни мотиви, наподобяващи принадлежности за лов и езда, се влизаше в просторен салон с пет прозореца. В него имаше пиано, затрупано със стари и модерни партитури, триножници със започнати картини, цокли с мраморни статуи. По стените бяха закачени няколко картини от фламандски майстори, скъпи и меки като гъста трева килими, гоблени, изобразяващи митологически сюжети; от тавана висеше старинен полилей, скъпоценни фаянсови предмети, скъпи и изящни дреболии и въобще хиляди редки и деликатни неща, които учудваха в една австралийска къща, но същевременно бяха и съвършено съчетание на тънък художествен усет и удобство. В този фееричен салон се намираше всичко, което можеше да разсее скуката на доброволното изгнаничество, всичко, което можеше да поддържа спомена за начина на живот в Европа. Човек би помислил, че се намира в някой замък във Франция или Англия.

Петте прозореца пропускаха през тънката материя на завесите светлина, която падащата на терасата сянка омекотяваше. Леди Елена погледна през прозорците и беше очарована. От тази страна пред сградата се простираше широка равнина, която стигаше до подножието на очертаващите се на изток планини. Редуващите се ливади и гори, обширните поляни, грациозно закръглените хълмове, релефът на тази пресечена почва, всичко това представляваше гледка, която не се поддаваше на описание.

Никоя друга страна в света не може да се сравни с нея, дори и толкова известната Райска долина на норвежките граници на Телемарк.

Тази просторна панорама, прорязвана от големи петна сянка и светлина, се менеше всеки час според капризите на слънцето. Въображението не можеше да измисли нищо по-съвършено и тази омайна гледка задоволяваше и най-ненаситните очи.

Междувременно по заповед на Санди Патърсън метър д’оте-лът на станцията бе приготвил набързо закуска и по-малко от четвърт час след пристигането си пътешествениците насядаха около богато наредена маса. Качеството на ястията и на вината бе неоспоримо. Но най-приятното всред тази обстановка на изящество и охолство беше радостта на двамата млади скуотъри, щастливи да окажат в своя дом това прекрасно гостоприемство.

Впрочем те не закъсняха да узнаят целта на експедицията и проявиха жив интерес към издирванията на Гленарван, като същевременно не пропуснаха да ободрят децата на капитан Грант.

— Хари Грант — каза Мичел — очевидно е попаднал в плен на туземците, щом като не се е явил в станциите по крайбрежието. Както сочи документът, той е знаел точно местоположението си и щом не се е озовал в някоя от английските колонии, той сигурно е бил пленен от диваците в момента, когато е стъпил на сушата.

— Точно това се е случило и с неговия боцман Еъртън — отговори Джон Манглс.

— А вие, господа — запита леди Елена, — никога ли не сте чували за корабокрушението на „Британия“?

— Никога, госпожо — отговори Мичел.

— Според вас, как са се отнесли австралийците спрямо пленника си капитан Грант?

— Австралийците не са жестоки, госпожо — отговори младият скуотър, — и мис Грант трябва да бъде спокойна в това отношение. Има много примери за проявени от тях човечни нрави. Няколко европейци са живели дълго помежду австралийските туземци, без да са имали причини да се оплакват от грубост.

— Един от тях е Кинг — каза Паганел, — единственият оцелял от експедицията на Бърк.

— И не само този смел изследовател — поде Санди, — но и един английски войник, наречен Бъклей, който, попаднал през 1803 г. на крайбрежието на Порт Филип, бил прибран от туземци и преживял с тях тридесет и три години.

— А освен това — добави Мичел Патърсън — в един от последните броеве на вестник „Австралоазия“ се съобщава, че някой си Морил се завърнал в родината си след шестнадесет години пленничество. Историята на капитана навярно прилича на неговата история, защото той е бил пленен от туземци и отведен във вътрешността на континента след корабокрушението на „Перувиен“ през 1846 г. Следователно мисля, че не бива да губите надежда.

Тези думи зарадваха извънредно много слушателите на младия скуотър. Те потвърждаваха сведенията, които вече бяха дали Паганел и Еъртън.

После, когато дамите станаха от масата, заговориха за каторжниците. Скуотърите знаеха за катастрофата при Кемдънбридж, но присъствието на шайката бегълци не ги безпокоеше ни най-малко. Злосторниците не биха се осмелили да нападнат станция, която имаше повече от сто души персонал. Освен това трябваше да се предполага, че те не скитат из пустините на Мърей, където няма какво да правят, нито по посока на колониите на Нов Уелс, където пътищата бяха силно охранявани. Такова беше и мнението на Еъртън.

Лорд Гленарван не можа да откаже на милите домакини да прекара целия ден в станцията Хотам. Това бяха дванадесет часа закъснение, които се превръщаха в дванадесет часа почивка. В удобните конюшни на станцията конете и воловете щяха да придобият нови сили.

Решиха да останат и двамата млади хора предложиха на гостите си програма за деня, която беше приета с удоволствие.

Към обед седем здрави хънтъра ровеха с копитата си земята пред къщата. Един елегантен и много бърз кабриолет, предназначен за дамите, щеше да позволи на кочияша да прояви цялата си ловкост в трудното каране на екипаж с четири коня. Ездачите, предшествувани от водачите на кучетата и въоръжени с прекрасни автоматически ловни пушки, яхнаха конете и препуснаха покрай кабриолета, докато многобройните кучета лаеха весело из храсталаците.

В продължение на четири часа кавалкадата обходи пътищата и алеите на парка, голям колкото някоя малка германска държава. Ройс-Шлайтц или Сакскобургота биха се побрали целите в него. Макар че се срещаха малко жители, овцете изобилствуваха. А що се отнася до дивеча, цяла армия от гонци нямаше да дигне повече под мушката на ловците. И затова скоро се заредиха серия от изстрели, много опасни за мирните обитатели на горите и равнините. Робърт до майора Мак Набс направи чудеса. Това безстрашно момче, въпреки препоръките на сестра си, беше винаги начело и първо в стрелбата.

Но Джон Манглс се беше нагърбил да бди над него и Мери Грант беше спокойна.

През време на лова бяха убити няколко животни, които се срещат само тук и които Паганел познаваше досега единствено по име. Между тях имаше „уомбат“ и „бендикут“.

Уомбатьт е тревопасно животно, което дълбае дупки в земята като язовеца. Той е голям колкото овен и месото му е много вкусно.

Бендикутът е от фамилията на двуотробните. Той прилича на европейската лисица и може да й дава уроци по опустошаване на курници. Това животно с неприятна външност и дължина 45 см бе убито от Паганел, който от ловджийско себелюбие го намери чудесно. „Великолепно животно“ — казваше той.

Робърт уби много сръчно едно „dasyure viverrin“, вид малка лисица, чиято черна кожа, напръскана с бяло, струва колкото кожата на зибелина, а така и един чифт опосуми, които се криеха в гъстия листак на големите дървета.

Но от всичко несъмнено най-интересен беше ловът на кенгуру. Към четири часа кучетата вдигнаха цяло стадо от тия интересни двуутробни. Малките веднага влязоха в торбите на майките си и животните се впуснаха да бягат едно след друго. Няма нищо по-интересно от огромните скокове на кенгурото, чиито задни крака са два пъти по-дълги от предните и се разтягат като пружини. Начело на стадото бягаше едно мъжко кенгуро, високо 1,5 метра, великолепен представител на „кенгуруто великан“, „стар човек“, както казват бушмените.

Гонитбата продължи по протежение на около четири-пет мили. Кенгуруто не проявяваше никакви признаци на умора, а кучетата, които основателно се опасяват от здравите им, въоръжени с остри нокти лапи не смееха да ги доближат. Но най-сетне, изморено от препускането, стадото спря и „старият човек“ се опря о дънера на едно дърво, готов за защита. Едно от кучетата, увлечено от устрема си, се търкулна пред него. Миг след това кучето литна във въздуха и падна на земята с разпран корем. Нямаше съмнение, че кучетата не можеха да се справят със силните животни и трябваше да се прибегне до пушките. Само куршумите можеха да повалят това гигантско животно.

В този момент малко остана Робърт да стане жертва на своята непредпазливост. С намерение да се прицели по-добре той се приближи толкова близо до кенгурото, че то с един скок се хвърли върху него.

Робърт падна. Чу се вик. Мери Грант, която видя всичко от кабриолета, бе ужасена; без глас, с размътен поглед, тя протегна ръце към братчето си. Никой от ловците не смееше да стреля срещу животното от страх да не засегне детето.

Но внезапно Джон Манглс изтегли ловджийския си нож и с риск да бъде изкормен се хвърли върху кенгуруто и заби ножа право в сърцето му. Животното падна, а Робърт се вдигна невредим. Секунда след това той беше в прегръдките на сестра си.

— Благодаря, господин Джон! Благодаря ви! — каза Мери Грант, като подаде ръка на младия капитан.

— Той ми беше поверен — отвърна Джон Манглс, поемайки треперещата ръка на младото момиче.

С това ловът приключи. Стадото двуутробни се разбяга, след като загуби водача си, а убитото животно бе отнесено в къщата. Беше вече шест часа. Великолепна вечеря очакваше пътешествениците. Между другите ястия имаше и супа от опашка на кенгуру, приготвена по туземски, която много се хареса.

След сладоледите и сиропите на десерта гостите минаха в салона. Вечерта бе посветена на музика. Леди Елена, която беше добра пианистка, предложи да посвири на скуотърите. Мичел и Санди Патърсън изпяха с голямо умение различни нови арии от Гуно, Виктор Масе, Фелисиен Давид и дори от неразбрания гений Рихард Вагнер.

В единадесет часа бе поднесен чай, приготвен с онова английско съвършенство, което никой народ не може да постигне. Но Паганел поиска да опита чай по австралийски. Донесоха му една течност, черна като мастило. Половин ливра чай бе врял цели четири часа в един литър вода. Въпреки гримасите си Паганел заяви, че питието било превъзходно.

В полунощ гостите бяха отведени в прохладни и уютни стаи, където продължиха в сънищата си приятно прекарания ден.

На другата сутрин на разсъмване те се сбогуваха с младите скуотъри, взаимно си благодариха и дадоха обещание да се видят в Европа, в замъка Малкъм. След това колата потегли, запи около подножието на планината Хотам и не след много къщата изчезна като мимолетно видение от погледа на пътешествениците. В продължение на още пет мили те вървяха във владенията на патърсъновци.

Едва в девет часа преминаха последната ограда и навлязоха в почти неизвестните области на провинцията Виктория.

Глава XVIIIАВСТРАЛИЙСКИТЕ АЛПИ

Огромна преграда пресичаше пътя към югоизток. Това беше веригата на австралийските Алпи, обширна крепост, чиито капризни бойници се простират по протежение на хиляда и петстотин мили и задържат облаците на 1200 метра височина.

Покритото с облаци небе пропускаше до земята само пресеяните през гъстата мрежа на парите слънчеви лъчи. Температурата беше впрочем поносима, но пътуването бе затруднено от твърде неравната почва. Възвишенията из равнината ставаха все по-големи. Тук-таме се появяваха хълмове, засадени с млади, зелени смолисти дървета. По-нататък тези гърбици, станали по-стръмни, образуваха първите стъпала на високите Алпи. През цялото време трябваше да се изкачват и това се виждаше от усилията на воловете, чиито яреми пращяха от тежестта на голямата кола. Воловете се задъхваха и мускулите на краката им се изпъваха до скъсване. Дъските на колата скърцаха под неочакваните клатушкания, които Еъртън, колкото и сръчен да беше, не успяваше да избегне. Пътешественичките обаче не се оплакваха.

Джон Манглс и двамата моряци вървяха на няколкостотин крачки напред, за да проучват пътя. Те избираха проходимите места — за да не кажем направо проходи, — защото почвата беше толкова неравна и затрупана със скали, че колата трябваше да избира откъде да мине. Човек би казал, истинско плаване по бурно море.

Задача трудна, а често и опасна. Понякога Уйлсън трябваше да пробива с брадва път всред гъсти шубраци. Краката потъваха в глинестата и влажна почва. Пътят се удължаваше от хилядите заобикаляния, които трябваше да правят поради непроходимите препятствия, високи гранитни блокове, дълбоки урви, съмнителни лагуни. И така до вечерта отрядът бе изминал едва половин градус. За нощуване се установиха в подножието на Алпите, на брега на рекичката Кобонгра, край малка равнина, покрита с храсталаци, високи до четири стъпки, чиито светло-червени листа развеселяваха погледа.

— Трудно ще минем оттук — каза Гленарван, гледайки планинската верига, която се губеше във вечерния здрач. — Алпи! Ето едно име, над което заслужава да се помисли.

— Не трябва да се преувеличават трудностите, драги Гленарван — отговори Паганел. — Не мислете, че ще трябва да преминем цяла Швейцария. В Австралия има Грампиани, Пиренеи, Алпи и Сини планини като в Европа и Америка, но в миниатюр. Това само доказва, че въображението на географите не е безгранично или че речникът на думите на собствените имена е много беден.

— Значи тези австралийски Алпи?… — запита леди Елена.

— Са джобни планини — отговори Паганел. — Ще ги преминем, без да усетим.

— Говорете за себе си! — каза майорът. — Само разсеян човек може да прекоси планинска верига, без да усети.

— Разсеян! — извика Паганел. — Но аз вече не съм разсеян. Дамите могат да го потвърдят. Откакто съм стъпил на континента, не удържах ли обещанието си? Проявих ли поне веднъж разсеяност? Можете ли да ме упрекнете в някоя грешка?

— Нито една, господин Паганел — каза Мери Грант. — Вие сте сега най-съвършеният човек.

— Дори прекалено съвършен! — добави със смях леди Елена. — Разсеяността ви отиваше така добре.

— Нали, госпожо? — отговори Паганел. — Ако престана да имам недостатъци, ще се превърна в обикновен човек като всички останали. Надявам се, че много скоро ще проявя някоя разсеяност, която ще ви накара да се посмеете добре. Трябва да знаете, че когато бъркам, сякаш изменям на призванието си.

На другия ден, 9 януари, въпреки уверенията на доверчивия географ, малкият отряд започна преминаването на Алпите всред много трудности. Трябваше да напредват напосоки, да навлизат в тесни и дълбоки клисури, които можеха да завършат без изход.

Еъртън щеше да бъде много затруднен без съмнение, ако след един час ход не се бе показал на една от планинските пътечки някакъв хан или по-скоро мръсна кръчма.

— Дявол да го вземе! — провикна се Паганел. — Съдържателят на тази кръчма надали ще забогатее на това място! За какво ли служи тя?

— Да ни даде сведения за пътя, от които се нуждаем — отго-вори Гленарван. — Да влезем.

Гленарван, последван от Еъртън, влезе в кръчмата. Съдържателят на „Буш Ин“ — така се наричаше заведението — беше груб човек, с навъсено лице и сигурно беше главният консуматор на джина, ракията и уискито, които се продаваха в кръчмата. Обикновено той виждаше само пътуващи скуотъри и някои водачи на стада.

На зададените му въпроси той отговори грубо и неохотно, но все пак отговорите му бяха достатъчни, за да осведомят Еъртън за пътя. Гленарван се отблагодари на кръчмаря, като му даде няколко крони, и се готвеше да си тръгне, когато погледът му се спря върху едно обявление, залепено на стената.

Това беше известие от колониалната полиция, с което се съобщаваше за бягството на каторжниците от Пърт и се обещаваха сто лири награда на този, който предаде водача им Бен Джойс.

— Няма съмнение — каза Гленарван на боцмана, — че този негодник заслужава да бъде обесен.

— И най-вече да бъде заловен! — отговори Еъртън. — Сто лири, това са много пари! Той не ги заслужава.

— А що се отнася до кръчмаря — добави Гленарван, — той не ми вдъхва особено доверие въпреки обявлението.

— Нито на мене — отговори Еъртън.

Гленарван и боцманът се върнаха при колата. Тръгнаха към мястото, където свършваше пътят за Лъкноу. Оттам започваше да лъкатуши тесен проход, който минаваше полегато по планината. Започнаха да се изкачват.

Пътят беше труден. Неведнъж пътешественичките и техните спътници трябваше да вървят пеша. Налагаше се да се помага на тежката кола и да я бутат, да я придържат при опасните наклони, да разпрягат воловете, които не можеха да минат наедно с нея острите завои, да спъват колелата й, когато застрашаваше да се върне назад, и на няколко пъти Еъртън трябваше да прибягва до помощта на конете, които и без това бяха изморени от изкачването.

Дали от продължителната умора, или по друга причина, но през деня един от конете умря. Той се строполи внезапно, без нищо да предвещава тази злополука. Това беше конят на Мъл-реди и когато този последният се впусна да го вдигне, конят бе мъртъв.

Еъртън се приближи да прегледа проснатото на земята животно, но не можа да разбере причината за внезапната му смърт.

— Сигурно му се е скъсал някой кръвоносен съд — каза Гленарван.

— Така изглежда — отговори Еъртън.

— Вземи моя кон, Мълреди — добави Гленарван, — аз ще отида в колата при леди Елена.

Мълреди се подчини и малкият отряд продължи изморителното изкачване, като изостави на враните трупа на коня.

Веригата на австралийските Алпи не е много широка и основата й няма повече от осем мили. Ако избраният от Еъртън проход водеше до противоположния източен склон, високата преграда можеше да бъде премината за четиридесет и осем часа. Оттам до морето не можеше да се очакват непреодолими препятствия или труден път.

През деня на 10 януари пътешествениците достигнаха най-високата точка на прохода, около 600 метра височина. Намираха се на едно открито плато, откъдето погледът се простираше много далеч. На север блестяха спокойните води на езерото Омео, цялото покрито с водни птици, а отвъд него — широките равнини на Мърей. На юг се разгъваха зелените поляни на Джипсленд, тази на вид примитивна област с богати със злато земи и високи гори. Тук природата беше още господарка на своите творения, на течението на своите реки, на своите недокоснати още от секирата девствени лесове и редките скуотьри не смееха още да се борят с нея. Изглежда, че алпийската верига разделяше две различни области, от които едната бе запазила своята дивост. Слънцето вече залязваше и някои от лъчите му, пронизвайки зачервените облаци, оживяваха цветовете на окръга Мърей. А Джипсленд, напротив, закрит от планинската верига, потъваше в смътен сумрак, сякаш сянката застилаше с преждевременна нощ цялата тази задалпийска област. Зрителите, поразени от толкова резкия контраст между тия две области, разглеждаха с вълнение този почти непознат край, през който трябваше да минат до границата на провинцията Виктория.

Нощуваха на самото плато и на другата сутрин започнаха спускането. То ставаше доста бързо. Пътешествениците бяха настигнати от извънредно силен град и бяха принудени да се приютят под скалите. Това не беше обикновен град, а ледени буци, големи колкото юмрук, които падаха от буреносните облаци. Те летяха с такава сила, сякаш бяха хвърлени с прашка. Паганел и Робърт бяха ударени от тях и опитът им доказа, че трябва да се пазят. Колата бе надупчена на няколко места и наистина малко покриви биха устояли на ударите на тези остри ледени парчета, някои от които се врязваха в стъблата на дърветата. Трябваше да се чака краят на тази фантастична градушка, иначе щяха да бъдат убити. Това трая около един час и после отрядът тръгна отново по скалистия склон, още хлъзгав от падналия град.

Привечер колата, силно раздрусана, а на места и с разхлабени обковки, но все пак здраво стъпила на плътните си колелета, се спускаше между големи уединени борове по последните склонове на Алпите. Проходът водеше до равнините на Джипсленд. Веригата на Алпите бе щастливо премината и бяха дадени обикновените разпореждания за нощуването.

На 12, още на разсъмване, малкият отряд, обхванат от необикновено въодушевление, отново тръгна на път. Всички бързаха да стигнат до целта, т.е. Тихия океан, на мястото, където се беше разбил „Британия“. Само там можеха да разчитат да попаднат на следите на корабокрушенците, а не тук, в тия пустинни области на Джипсленд. Затова Еъртън подканваше лорд Гленарван да изпрати по-скоро на „Дънкан“ заповед, да се озове на източното крайбрежие, за да разполагат при търсенето с всички средства. Според него, трябвало да се използува пътят за Лъкноу, който води до Мелбърн. По-нататък това щяло да бъде трудно поради липса на преки съобщения със столицата.

Препоръките на боцмана изглеждаха разумни и Паганел съветваше да ги последват. Той също мислеше, че в случая присъствието на яхтата ще бъде много полезно, като добавяше, че след като задминат пътя за Лъкноу, връзката с Мелбърн щяла да бъде невъзможна.

Гленарван се колебаеше и може би щеше да изпрати исканата с такава настойчивост от Еъртън заповед, ако не беше майорът, който решително се изказа против това. Той заяви, че експедицията има нужда от Еъртън, който бе запознат с местността около крайбрежието и ако случайно попаднат на следите на Хари Грант, боцманът повече от всеки друг може да ги проследи, и че най-сетне само той може да посочи мястото, където се беше разбил „Британия“.

Мак Набс настояваше да продължат пътя без никаква промяна в програмата. В лицето на Джон Манглс той намери съюзник. Младият капитан дори забеляза, че заповедите на негова светлост ще стигнат много по-лесно до „Дънкан“, ако ги изпратят от залива Туфолд, отколкото с помощта на ездач, който трябваше да измине двеста мили всред една дива област. Това мнение надделя. Решено бе заповедта да бъде изпратена след пристигането им в Туфолд бей. Майорът наблюдаваше Еъртън, който изглеждаше разочарован, но по стар навик не каза никому нищо и запази впечатлението за себе си.

Равнините, които се простираха в подножието на австралийските Алпи, бяха гладки, с лек наклон на изток. Монотонното еднообразие на пейзажа се нарушаваше тук-таме от малки горички мимози, евкалипти и различни смолисти дървета, а също и от „gastrolobium grandilorum“, чиито храсти стърчаха над почвата, покрити с ярки цветове. Пътят се пресичаше често от малки рекички, обикновени поточета, обрасли с тръстика и затрупани от орхидеи. Преминаваха ги в брод. При наближаването на пътешествениците я далечината се вдигаха ята дропли и казоари. Над храстите скачаха, подобни на гумени кукли, кенгура. Но ловците на отряда и не мислеха за лов, защото конете им бяха много изморени.

Впрочем над цялата област тежеше жега и задух. Атмосферата бе силно наситена с електричество, което се отразяваше на хората и на животните. Те вървяха, загледани напред, и не търсеха нищо друго. Мълчанието се нарушаваше от време на време от виковете на Еъртън, който подтикваше изморените волове.

Между пладне и два часа преминаха през една интересна папратова гора, която би предизвикала възхищение у по-малко изтощени хора. Тия дървообразни храсти бяха в пълен разцвет и се издигаха до 9 метра височина. Коне и ездачи минаваха спокойно под увисналите им надолу листа и често шпорите на ездачите издрънкваха при допира им с коравите им дръжки. Под тия неподвижни слънчобрани царуваше прохлада, от която никой и не мислеше да се оплаква. Жак Паганел, винаги изразителен, изпусна няколко въздишки на задоволство, с които вдигна цели ята от перюши и какаду. Това бе последвано от оглушителен брътвеж.

Географът бе засилил още повече своите викове и възторзи, когато другарите му видяха как той внезапно залитнат на коня си и се строполи на земята. Беше ли това някакво замайване, или по-лошо, някакво задушаване, предизвикано от високата температура? Всички се втурнаха към него.

— Паганел! Паганел! Какво става с вас? — извика Гленарван.

— С мене става това, драги приятелю, че вече нямам кон — отговори Паганел, като освобождаваше краката си от стремената.

— Какво! Конят ви?

— Умря, покосен като този на Мълреди!

Гленарван, Джон Манглс и Уйлсън прегледаха коня. Паганел не се лъжеше. Конят му бе умрял внезапно.

— Чудно нещо — каза Джон Манглс.

— Наистина много чудно — промърмори майорът. Гленарван бе много загрижен от това ново произшествие. В тази пустиня не можеха да се набавят коне и ако конете започнеха да умират от някаква епидемия, щяха да продължат много трудно пътя си.

Още преди да изтече денят, думата епидемия сякаш щеше да се потвърди. Издъхна и трети кон, този на Уйлсън, но случи се нещо по-неприятно, умря и един от воловете. Превозните средства се сведоха до три вола и четири коня.

Положението стана сериозно. Ездачите, останали без коне, можеха в края на краищата да вървят пеша. Малко ли скуотъри са преминали през тия пустинни области пеша? Но ако трябваше да изоставят колата, какво щеше да стане с пътешествениците? Можеха ли те да изминат сто и двадесетте мили, които ги отделяха от залива Туфолд?

Джон Манглс и Гленарван, много обезпокоени, прегледаха останалите живи коне. Може би имаше начин да предотвратят нови злополуки! Но те не намериха никакви признаци на болест, нито дори на слабост. Животните бяха напълно здрави и понасяха смело трудностите на пътя. Гленарван захрани надежда, че тази особена епидемия няма да причини нови жертви.

Това беше мнението и на Еъртън, който призна, че не разбира нищо от тия внезапни умирания.

Отрядът продължи пътя си. Колата служеше за почивка на изморените пътници, които я използуваха поред. Вечерта след един преход едва от десет мили бе даден знак за спиране. Устроиха лагер и нощта мина без приключения под няколко дър-вообразни папрати, между които прелитаха огромни прилепи, наречени с право „хвърчащи лисици“.

Следният ден, 13 януари, премина добре. Злополуките от предния ден не се повториха. Здравословното състояние на експедицията беше задоволително. Коне и волове се справяха отлично със задачата си. Салонът на леди Елена беше оживен благодарение на многото гости. Мистър Олбинет се занимаваше енергично с поднасянето на разхладителни напитки, които при тридесет градуса топлина бяха наистина необходими. Изпиха половин бъчонка шотландско пиво. „Барклей и Ко“ бе провъзгласен за най-великия човек на Англия, дори по-велик от Уелингтън, защото Уелингтън никога не би произвел толкова хубаво пиво. Шотландско честолюбие! Паганел пи много и ораторствува още повече на разнообразни теми.

Така добре започнатият ден трябваше и добре да завърши. Бяха изминали цели петнадесет мили и успешно прекосиха една доста пресечена местност с червеникава почва. Можеха да се надяват, че ще се установят още същата вечер на брега на Сноуи, голяма река, която се влива в Тихия океан и на юг от Виктория. Колелата на колата вече браздяха коловози по просторните равнини от възчерни наноси, между туфи буйна трева и нови поляни с гастролобиум. Свечери се и ясно очертаната на хоризонта мъгла отбелязваше течението на реката Сноуи. Благодарение на воловете изминаха още няколко мили. На един завой на пътя, зад малко възвишение, се откри гора от високи дървета. Еъртън прекара доста изморените волове между потъналите в сянка големи дънери и вече излизаха от гората, на половин миля от Сноуи, когато внезапно колата затъна до главините.

— Внимание! — извика той на ездачите, които го следваха.

— Какво има? — запита Гленарван.

— Затънахме — отговори Еъртън.

С викове и с остен той се помъчи да подкара воловете, но те бяха затънали до колене и не можеха да мръднат.

— Да пренощуваме тук — каза Джон Манглс.

— Това е най-доброто, което можем да направим — отговори Еъртън. — Утре на светло ще видим как да се измъкнем.

— Стой! — изкомандува Гленарван.

След кратък здрач нощта се спусна твърде бързо, но горещината не бе изчезнала заедно със светлината. Въздухът бе наситен с душни пари. От време на време хоризонтът пламваше от светкавици, бляскави отражения на далечна буря. Приготвиха се за лягане. Пътничките се настаниха криво-ляво в колата, а мъжете изпънаха палатката под тъмните куполи на високите дървета. Все пак те биха били доволни, ако не завалеше дъжд.

С голяма мъка Еъртън успя да изтегли от подвижната почва трите вола. Нещастните животни бяха затънали до гърди. Боцманът ги отведе да пасат наедно с четирите коня и им приготви сам зоб. Това той вършеше много добре и Гленарван забеляза, че тази вечер той им приготви храната много грижливо, за което му благодари, защото доброто състояние на воловете беше от изключителна важност.

През това време пътешесгвениците вечеряха набързо. Умората и горещината убиваха апетита им и те имаха нужда не от храна, а от сън. Леди Елена и мис Грант пожелаха на спътниците си лека нощ и отидоха да легнат в колата. Що се отнася до мъжете, едни легнаха под палатката, а другите предпочетоха да се изтегнат върху високата трева в подножието на дърветата, нещо, което в тая страна със здрав климат е безопасно.

Малко по малко всички заспаха дълбоко. Тъмнината се увеличаваше под завесата на гъсти облаци, които покриваха небето. Във въздуха нямаше никакъв полъх на вятър. Тишината на нощта бе нарушавана само от крясъците на „морипорка“, която възпроизвеждаше миньорни терци с изумителна точност, също като тъжните европейски кукувици.

Към единадесет часа след неспокоен, тежък и уморителен сън майорът се събуди. Полузатворените му очи бяха привлечени от смътна светлина, която се движеше под високите дървета. Човек би казал — някаква белезникава покривка, блестяща като повърхност на езеро. Отначало Мак Набс помисли, че това са първите светлини на пожар, който пълзи по земята.

Той стана и се запъти към гората. Голямо беше учудването му, когато се натъкна на едно чисто природно явление. Пред очите му се разстилаше голяма площ, осеяна с гъби, които фосфоресцираха. Спорите на тия тайнобрачни светеха в тъмнината доста силно.

Майорът, който не беше егоист, се готвеше да събуди Паганел, та да може и ученият да види това със собствените си очи, когато забеляза нещо, което го спря.

Благодарение на фосфоресцентната светлина, осветяваща едно пространство от около половин миля, Мак Набс забеляза, че към края на осветената площ преминават бързо сенки. Лъжеше ли се той, жертва на някаква халюцинация ли беше?

Майорът легна на земята и след като се вгледа внимателно, видя много ясно, че няколко души се навеждаха и изправяха, сякаш търсеха върху почвата някакви още пресни следи.

Трябваше да разбере какво искат тия хора.

Мак Набс не се поколеба и без да буди другарите си, пълзейки по земята, подобно на дивак от равнините, изчезна под високите треви.

Глава XIXНЕОЧАКВАНА РАЗВРЪЗКА

Нощта беше ужасна. Към два часа започна да вали дъжд, истински проливен дъжд, който продължи до съмване. Палатката се оказа недостатъчен подслон. Гленарван и спътниците му се приютиха в колата. Никой не спа. Говориха за какво ли не. Единствен майорът, чието кратко отсъствие никой не бе забелязал, се задоволи да слуша, без да произнесе нито дума. Поройният дъжд не преставаше. Имаше опасност реката да придойде и колата, която бе затънала в размекналата почва, да не може да бъде извлечена оттам. На няколко пъти Мълреди, Еъртън и Джон Манглс ходиха да проверят нивото на водата в реката и се връщаха измокрени до кости.

Най-сетне съмна. Дъждът престана, но слънчевите лъчи не успяваха да пробият дебелия пласт облаци. Големи локви жълтеникава вода, истински мътни и кални блата, покриваха на всички страни земята. От тия мочури се издигаше топла пара и насищаше въздуха с нездрава влага.

Преди всичко друго Гленарван се зае с колата, която, според него, беше най-важното нещо. Прегледаха я. Оказа се, че тя беше затънала в една широка падина посред лепкава глина. Трудно щеше да бъде да я извлекат оттам, освен ако съюзяха силите на хората, воловете и конете.

— Във всички случаи трябва да побързаме — каза Джон Манглс, — защото работата ще стане по-трудна, ако глината засъхне.

— Да побързаме — отговори Еъртън.

Гленарван, двамата моряци, Джон Манглс и Еъртън навлязоха в гората, където животните бяха прекарали нощта.

Това беше гора от високи смолисти дървета със зловещ изглед. Само изсъхнали дървета на голямо разстояние едно от друго, с обелени от вековете кори или по-скоро като коркови дървета в момент на реколта. Те издигаха на двеста стъпки височина тънката мрежа на изсъхналите си клони. По тия въздушни скелети не се гушеше никаква птичка. Нито един лист не трептеше по тия сухи и дрънкащи като купчина кости клонаци. На каква ли стихия трябваше да се отдаде това твърде често явление в Австралия, където цели гори умират от някаква епидемична смърт? Никой нищо не знаеше. И най-старите туземци, а и техните прадеди, отдавна почиващи в земята, не бяха виждали тия гори зелени.

Гленарван вървеше и гледаше сивото небе, върху което се очертаваха ясно и най-малките клонки като тънки резки. Еъртън бе много учуден, че конете и воловете не бяха на мястото, където ги беше оставил. Впрочем спънатите животни не можеха да отидат далеч.

Потърсиха ги из гората, но не ги намериха. Тогава, озадачен, Еъртън отиде към реката, чиито брегове бяха обрасли с великолепни мимози. Той нададе познатия на животните вик, но никой не отговори. Боцманът изглеждаше много разтревожен, а спътниците му се гледаха в недоумение.

Изтече цял час в безполезно търсене и Гленарван се готвеше да се върне към отстоящата на една миля кола, когато се чу цвилене, а почти веднага след това и мучене.

— Там са! — провикна се Джон Манглс, като се провря между високите туфи на гастролобиума, достатъчно високи, за да скрият цялото стадо.

Гленарван, Мълреди и Еъртън се втурнаха подире му и скоро останаха слисани като него.

На земята лежаха два вола и три коня, поразени като другите. Труповете им бяха вече изстинали и цяло ято мършави гарги грачеха по мимозите в очакване на тази необичайна плячка. Гленарван и останалите се спогледаха, а Уйлсън не можа да се въздържи и изруга високо.

— Няма какво, Уйлсън! — каза Гленарван, който едва се сдържаше. — Безсилни сме пред съдбата. Еъртън, отведете вола и коня. Ще трябва да се справим само с тях.

— Ако колата не беше затънала — отговори Джон Манглс, — тия две животни, вървейки бавно, можеха да ни отведат до брега. Трябва на всяка цена да измъкнем тази проклета кола.

— Ще се опитаме, Джон — отговори Гленарван, — а сега да се върнем в лагера, където може би са разтревожени от продължителното ни отсъствие.

Еъртън свали букаите от краката на вола, а Мълреди от коня и тръгнаха обратно по криволичещия бряг на реката. Половин час по-късно Паганел и Мак Набс, леди Елена и мис Грант знаеха какво се бе случило.

— Откровено казано, Еъртън — не можа да се стърпи майорът, — трябва да се съжалява, че не подковахте всички коне при преминаването на Уймера.

— Защо, господине? — запита Еъртън.

— Защото от всичките ни коне оцеля само този, който бе подкован от доведения от вас подковач.

— Наистина — каза Джон Манглс, — много интересно съвпадение.

— Само съвпадение и нищо повече — отговори боцманът, като се заглеждаше втренчено в майора.

Мак Набс прехапа устните си, сякаш искаше да задържи думи, готови да излязат от устата му. Гленарван, Манглс и леди Елена почакаха майорът да допълни мисълта си, но майорът млъкна и се запъти към колата, която Еъртън разглеждаше.

— Какво искаше да каже? — запита Гленарван Джон Манглс.

— Нищо не знам — отговори младият капитан, — но майорът не е от тия, които говорят без причина.

— Не, Джон — каза леди Елена, — Мак Набс сигурно има някакви подозрения спрямо Еъртън.

— Подозрения? — каза Паганел, като вдигна рамене.

— Какви подозрения? — отговори Гленарван. — Да не би да мисли, че той е убил воловете и конете ни? Но с каква цел? Нима интересът на Еъртън не съвпада с нашия?

— Имате право, драги Едуард — каза леди Елена, — и дори ще добавя, че от началото на пътуването досега боцманът ни е дал неоспорими доказателства за своята преданост.

— Безспорно — отговори Джон Манглс, — но тогава, какво означава забележката на майора?

— Дали не го подозира, че е във връзка с каторжниците? — извика непредпазливо Паганел.

— Какви каторжници? — запита мис Грант.

— Господин Паганел сбърка — отговори живо Джон Манглс. — Той знае много добре, че в провинцията Виктория няма каторжници.

— Да, разбира се! — отвърна Паганел, който желаеше да оттегли думите си. — Къде ми беше главата, дявол да го вземе? Чувал ли е някога някой да се говори за каторжници в Австралия? Впрочем с пристигането си те се превръщат в много порядъчни хора! Климатът! Морализиращият климат, мис Мери…

Бедният учен, колкото повече искаше да поправи грешката си, толкова повече затъваше подобно на колата. Леди Елена го гледаше и това му отне всякакво самообладание. Тя не искаше да го поставя в още по-неловко положение и затова отведе мис Мери към палатката, където мистър Олбинет бе зает с приготовлението на закуската, съгласно всички правила на изкуството.

— По-скоро аз заслужавам да отида на каторга — каза окаяно Паганел.

— И аз така мисля — отговори Гленарван.

Този отговор, изречен много сериозно, съвсем стъписа достойния географ, а Гленарван и Джон Манглс тръгнаха към колата.

В този момент Еъртън и двамата моряци се мъчеха да изтеглят колата от тинята. Волът и конят, впрегнати един до друг, теглеха с все сили. Каишите бяха изпънати до скъсване, а хамутите застрашаваха да се пръснат от усилието. Уйлсън и Мълреди бутаха колелата, докато боцманът с викове и с остена подканяше животните да дърпат. Тежката кола не мърдаше. Изсъхналата вече глина я задържаше, сякаш беше циментирана.

Джон Манглс накара да полеят глината с вода, за да омекне, но и това не помогна. Колата стоеше неподвижно. След много нови усилия хора и животни спряха. За да изтеглят колата от калта, не им оставаше нищо друго, освен да я разглобят на части. Но за това трябваха инструменти, каквито те нямаха.

Все пак Еъртън искаше на всяка цена да преодолее това препятствие и се готвеше да направи нов опит, когато Гленарван го спря.

— Стига толкова, Еъртън — каза той. — Трябва да пощадим коня и вола, които ни остават. Ако се наложи да продължим пътя пеша, единият ще носи пътешественичките, а другият провизиите. Те още могат да ни бъдат полезни.

— Добре, милорде — отговори боцманът, като започна да разпряга изтощените животни.

— А сега, приятели — добави Гленарван, — да се върнем в лагера. Там ще се съвещаваме и обсъдим положението, ще видим какви са възможностите и ще решим какво да правим.

Няколко минути след това пътешествениците възстановиха със скромна закуска силите си след зле прекараната нощ, след което започна обсъждането на положението. Всички бяха помолени да дадат мнението си.

Преди всичко трябваше да се определи по най-точен начин мястото, където се намираха. Паганел, комуто бе възложена тази задача, я изпълни с необходимата строгост. Според него експедицията се намираше на тридесет и седмия паралел, при 147° 53′ източна дължина, на брега на реката Сноуи.

— А на какво измерение се намира Туфолд бей? — запита Гленарван.

— Сто и петдесет градуса — отговори Паганел.

— И тази разлика от два градуса и седем минути представлява?

— Седемдесет и пет мили.

— А разстоянието до Мелбърн е?

— Поне двеста мили.

— Добре. А сега, след като определихме местонахождението си, какво трябва да предприемем?

Отговорът беше единодушен: да се върви незабавно към брега. Леди Елена и Мери Грант се наемаха да вървят по пет мили на ден. Смелите жени не се бояха да преминат пеша, ако това се наложеше, разстоянието от реката Сноуи до Туфолд бей.

— Вие сте достойна за пътешественика другарка, драга Елена — каза лорд Гленарван. — Но сигурни ли сме, че като стигнем на залива, ще намерим всичко, от което се нуждаем?

— В това няма никакво съмнение — отговори Паганел. — Идън е град, който съществува от доста години. Неговото пристанище навярно има редовни съобщения с Мелбърн. Аз дори предполагам, че на тридесет и пет мили оттук в градчето Деле-гейт, на границата на Виктория, ще можем да се снабдим с всичко необходимо и ще намерим превозни средства.

— А „Дънкан“? — запита Еъртън. — Не смятате ли за необходимо, милорде, да го повикате да дойде в залива?

— Какво мислите, Джон? — запита Гленарван.

— Мисля, че ваша светлост няма защо да бърза с този въпрос — отговори младият капитан, след като размисли. — Вие винаги можете да дадете заповед на Том Остин да дойде на брега.

— Разбира се — добави Паганел.

— Още повече че след четири или пет дни ще бъдем в Идън — допълни Джон Манглс.

— Четири или пет дни! — възрази Еъртън, като поклати глава. — Смятайте петнадесет или двадесет дни, капитане, ако не искате по-късно да съжалявате за грешката си.

— Петнадесет или двадесет дни, за да се изминат седемдесет и пет мили! — учуди се Гленарван.

— Най-малко, милорде. Ще трябва да се прекоси най-дивата част на провинцията Виктория, където, както казват скуотъри-те, всичко липсва. Тя се състои от равнини, покрити с шубраци, през които не са прокарани пътища. Няма никакви станции и трябва да се напредва със секира и факла в ръка. Повярвайте ми, няма да се върви много бързо.

Еъртън говореше уверено. Паганел, към когото се отправиха всички погледи, потвърди с глава думите на боцмана.

— Допускам тия мъчнотии — поде Джон Манглс, — но какво от това? Ваша светлост ще изпрати заповедта на „Дънкан“ след петнадесет дни.

— Ще добавя — каза Еъртън тогава, — че най-големите затруднения няма да дойдат от липсата на път. Трябва да се премине и реката Сноуи, а то значи, че по всяка вероятност ще трябва да чакаме спадането на водите.

— Да чакаме! — извика младият капитан. — Нима не може да се намери брод?

— Не вярвам — отговори Еъртън. — Тази сутрин търсих брод, откъдето да минем, но напразно. Рядкост е да се срещне такава буйна река, в този сезон това е фаталност, срещу която не мога да се боря.

— Нима е широка тази Сноуи? — запита леди Гленарван. — Широка и дълбока, госпожо — отговори Еъртън, — широка една миля и с много бързо течение. И добър плувец не би я прекосил без риск.

— Но тогава да построим лодка — провикна се Робърт, който нямаше ясна представа за нещата. — Ще отсечем едно дърво, ще го издълбаем, ще се качим вътре и хайде на път.

— Какво ще кажете, Еъртьн? — запита Гленарван.

— Ще кажа, милорде, че ако не получим отнякъде помощ, и след месец пак ще бъдем на брега на Сноуи!

— Имате ли някакъв по-добър план? — запита Джон Манглс с известно нетърпение.

— Да, „Дънкан“ да напусне Мелбърн и дойде на източния бряг.

— Е, все този „Дънкан“. С какво неговото присъствие на брега ще ни улесни да стигнем и ние там?

Преди да отговори, Еъртьн помисли няколко секунди и след това каза доста уклончиво:

— Аз не искам да налагам мнението си. Това, което върша, е в интерес на всички и съм готов да тръгна веднага, щом негова светлост даде знак за тръгване.

После той скръсти ръце.

— Това не е отговор, Еъртьн — поде Гленарван. — Кажете си плана, за да го обсъдим. Какво предлагате?

Със спокоен и уверен глас Еъртьн отговори:

— Предлагам при тежкото положение, в което се намираме, да не се отдалечаваме от Сноуи. Ние трябва тук да чакаме помощ, а тази помощ може да дойде само от „Дънкан“. Да се установим на лагер тук, където няма да ни липсват припаси, а един от нас да занесе на Том Остин заповедта да замине за залива Туфолд.

Това неочаквано предложение бе посрещнато с известно учудване, а Джон Манглс дори не скри негодуванието си.

— През това време — продължи Еъртьн — водите на Сноуи ще спаднат. Това ще ни позволи да намерим брод или да ги преплуваме с лодка, която ще имаме време да построим. Ето, милорде, плана, който ви предлагам за одобрение.

— Добре, Еъртьн — отговори Гленарван. — Идеята ви заслужава да бъде взета сериозно под внимание. Нейният главен недостатък е, че ще ни забави, но затова пък ще ни спести сериозни трудности, а може би и истински опасности. Какво мислите, другари?

— Кажете мнението си, драги Мак Набс — каза леди Елена. — От началото на разговора вие само слушате и сте твърде скъп на думи.

— Щом искате мнението ми — отговори майорът, — ще ви го кажа много откровено. Струва ми се, че думите на Еъртън са думи на човек разумен и предпазлив и затова аз поддържам предложението му.

Никой не очакваше този отговор, защото досега Мак Набс се бе противопоставял на всички предложения на Еъртън по този въпрос. Самият Еъртън бе изненадан и хвърли бърз поглед към майора. Паганел, леди Елена и моряците бяха твърде наклон-ни да подкрепят плана на боцмана, а сега след думите на Мак Набс те никак не се поколебаха да го сторят. Гленарван заяви, че предложението на Еъртън по принцип се приема.

— А сега, Джон — добави той, — не мислите ли и вие, че предпазливостта налага да постъпим така и да се установим на лагер тук, на брега на реката, докато се сдобием с превозни средства?

— Да — отговори Джон Манглс, — при условие че пратеникът ни успее да премине Сноуи, която ние не можем да преминем.

Погледнаха боцмана, който се усмихна като човек, уверен в себе си.

— Пратеникът няма защо да преминава реката — каза той.

— А! — възкликна Джон Манглс.

— Той чисто и просто ще отиде до пътя за Лъкноу, който ще го отведе право в Мелбърн.

— Двеста и петдесет мили пеша! — провикна се младият капитан.

— На кон — отвърна Еъртьн. — Нали ни остава един здрав кон. Разстоянието ще бъде изминато за четири дня. Прибавете още два дни за пътуването на „Дънкан“ до залива, двадесет и четири часа за връщане в лагера, значи след една седмица пратеникът ще бъде обратно тук заедно с хората от екипажа.

Майорът потвърждаваше с кимване на глава думите на Еъртън, нещо, което удивяваше Джон Манглс. Но предложението на боцмана бе одобрено от всички и не оставаше друго, освен да се изпълни този така добре обмислен план.

— Сега, приятели — каза Гленарван, — остава само да изберем нашия пратеник. Трябва да призная, че задачата му ще бъде трудна и опасна. Кой ще се жертвува за другарите си и ще отиде да занесе заповедите ми до Мелбърн?

Уйлсън, Мълреди, Джон Манглс, Паганел и дори Робърт пожелаха веднага да станат куриери. Джон настояваше най-много да му поверят тази мисия. Но Еъртън, който още нищо не беше отговорил, взе думата и каза:

— Ако ваша светлост разреши, ще отида аз, милорде. Познавам добре този край, а освен това неведнъж съм минавал през по-опасни области. Аз ще успея там, където друг ще пропадне. Ето защо в името на общия интерес настоявам аз да отида до Мелбърн. Вие ще ме препоръчате на вашия помощник-капитан и ви обещавам, че след шест дни „Дънкан“ ще бъде в залива Туфолд.

— Добре — отговори Гленарван. — Вие сте умен и смел, Еъртън, и ще успеете.

Нямаше съмнение, че боцманът беше най-подходящият за тази трудна мисия. Всички разбираха това и замълчаха. Джон Манглс направи едно последно възражение, като заяви, че присъствието на Еъртън е необходимо за намиране следите на „Британия“ или на Хари Грант. Но майорът забеляза, че експедицията ще остане да лагерува на брега на Сноуи до завръщането на Еъртън и че не става и дума да се предприемат важни издирвания без него, поради което отсъствието му няма да навреди по никакъв начин на интересите на капитана.

— Тогава заминете, Еъртън — каза Гленарван. — Изпълнете бързо поръчката и се върнете през Идън в лагера ни при Сноуи.

Очите на боцмана блеснаха от задоволство. Джон Манглс забеляза този блясък на задоволство и инстинктивно почувствува някакво недоверие спрямо Еъртън.

С помощта на двамата моряци боцманът започна да се стяга за път. Единият от моряците оседла коня му, а другият му приготви храна. През това време Гленарван написа писмото до Том Остин.

Той заповядваше на помощник-капитана на „Дънкан“ да тръгне незабавно за залива Туфолд, като му препоръчваше боцмана за човек, в когото може да има пълно доверие. След пристигането си в залива Том Остин трябваше да постави в разпореждане на Еъртън един отряд моряци.

Гленарван дописваше този пасаж от писмото си, когато Мак Набс, който го следеше с очи, запита с особен тон как пише името на Еъртън.

— Така, както се произнася — отвърна Гленарван.

— Това е грешка — отговори спокойно майорът. — То се произнася Еъртън, но се пише Бен Джойс!

Глава XXALAND! ZEALAND!

Произнасянето на името Бен Джойс падна като гръм. Еъртън се изправи бързо. В ръката си държеше револвер. Раздаде се изстрел. Гленарван падна, ударен от куршум. Отвън се чуха изстрели от пушка.

Джон Манглс и моряците, отначало изненадани, искаха да се хвърлят върху Бен Джойс. Но смелият каторжник бе вече изчезнал и догонил шайката си, разпръсната по покрайнината на гората.

Палатката не беше достатъчна закрила срещу куршумите. Трябваше да отстъпят. Гленарван, който беше леко ранен, се вдигна.

— В колата! В колата! — извика Джон Манглс и повлече със себе си леди Елена и Мери Грант, които скоро се намериха в бе-зопасност зад дебелите ритли.

Там Джон, майорът, Паганел и моряците сграбчиха карабините си и бяха готови да отговорят на каторжниците. Гленарван и Робърт се присъединиха към пътешественичките, а Олбинет се притече на помощ.

Всичко това се случи с бързината на светкавица. Джон Манглс наблюдаваше внимателно края на гората. С пристигането на Бен Джойс изстрелите спряха. След шумната престрелка настъпи дълбоко мълчание. Между клоните на дърветата се носеха още няколко облачета бял дим. Високите туфи гастролобиум бяха неподвижни. Нямаше никакъв признак за нападение.

Майорът и Джон Манглс отидоха да разузнаят положението до самите големи дървета. Нямаше никой. Виждаха се много следи и по земята димяха няколко полуизгорели заряди. Майорът като предпазлив човек ги загаси, защото трябваше само една искра, за да предизвика ужасен пожар в гора от изсъхнали дървета.

— Каторжниците са изчезнали — каза Джон Манглс.

— Да — отговори майорът, — и това ме безпокои. Бих предпочел да ги срещна лице с лице. По-добре тигър в равнина, отколкото змия под трева. Да обиколим храсталаците около колата.

Майорът и Джон претършуваха всичко наоколо. От края на гората до брега на Сноуи те не срещнаха нито един каторжник. Шайката на Бен Джойс сякаш бе излетяла като ято вредни птици. Това изчезване бе прекалено странно, за да не възбуди по-дозрения. Затова решиха да бъдат нащрек. Колата, истинска за-тънала крепост, се превърна в център на лагера. На стража стояха по двама души, които се сменяха всеки час.

Първата грижа на леди Елена и на Мери Грант бе да превържат раната на Гленарван. В момента когато съпругът й падна, ударен от куршума на Бен Джойс, леди Елена се втурна ужасена към лорда. Но после тази смела жена се овладя и отведе Гленарван до колата. Там заголиха рамото на ранения и майорът констатира, че куршумът, макар да беше разкъсал месото, не бе причинил никаква вътрешна повреда. Не бяха засегнати нито костта, нито мускулите. От раната течеше много кръв, но Гленарван можеше да движи пръстите на ръката си, което успокои приятелите му. След като го превързаха, той помоли повече да не се занимават с него и пристъпиха към обяснения.

Пътешествениците освен Мълреди и Уйлсън, които бяха на стража, се наместиха в колата кой както може и помолиха майора да им разясни случката.

Преди да започне разказа си, майорът постави леди Елена в течение на нещата, които тя не знаеше, т.е. за бягството на една група каторжници от Пърт, за появяването им в провинцията Виктория и за участието им в железопътната катастрофа. Той й показа купения в Сеймур брой на „Австралийски и Новозеландски вестник“ и добави, че полицията бе определила награда за главата на Бен Джойс, опасен разбойник, чиито осемнадесетмесечни престъпления му бяха създали лоша слава.

Но по какъв начин Мак Набс бе познал Бен Джойс в лицето на боцмана Еъртън? Това беше тайната, която всички искаха да узнаят, и майорът започна обясненията си.

Още първия ден при срещата си с Еъртън Мак Набс изпитал инстинктивно недоверие към него. Две или три почти незначителни случки — размененият в Уймера ривър поглед между боцмана и подковача, колебанието на Еъртън да минава през градове и села, настояването му „Дънкан“ да дойде на брега, необяснимата смърт на поверените му животни, липсата на откровеност в обноските му, всички тия подробности, взети заедно, бяха възбудили подозренията на майора.

Все пак той не би бил в състояние да формулира конкретни обвинения срещу него, ако не бяха случилите се предната пощ събития.

През тази нощ Мак Набс, като пропълзял между високите туфи храсталаци, дошъл близо до съмнителните сенки, които забелязал на около половин миля от лагера. Фосфоресцентните растения хвърляли бледа светлина в тъмнината.

Трима души търсели по земята пресни следи. Между тях Мак Набс познал ковача от Блек пойнт. „Това са те“ — казал един от тях. „Да — отговорил друг, — ето детелинката на подковите. Ние ги следим още от Уймера. Всичките коне измряха. Отровата не е далече. Има достатъчно, за да извадиш от строя цяла кавалерия. Полезно растение е този гастролобиум!“

— После те млъкнаха — добави Мак Набс — и се отдалечиха. Това, което чух, не беше достатъчно и затова ги проследих. Скоро разговорът започна отново: „Ловък човек е Бен Джойс — каза ковачът. — Славен боцман с неговата измислица за корабокрушепието! Ако планът му успее, ние всички ще забогатеем! Дяволският му Еъртън! Наричай го Бен Джойс, той заслужава това име.“ — В този момент негодниците излязоха от гората. Аз узнах това, което ме интересуваше, и се върнах в лагера, убеден, че колкото и това да не се харесва на Паганел, не всички каторжници се поправят в Австралия.

Майорът млъкна.

Другарите му мълчаха и размишляваха.

— Значи така — каза Гленарван с побледняло от гняв лице. — Еъртън ни довлече дотук, за да ни ограби и убие!

— Да — отговори майорът.

— И още от Уймера шайката му върви по следите ни и дебне удобния момент за това?

— Да.

— Но в такъв случай този негодник не е моряк от „Британия“? Той сигурно е откраднал името Еъртън и договора за по-постъпване на борда?

Всички погледнаха Мак Набс, който сигурно си беше задавал този въпрос.

— Ето — отговори той с обичайния си спокоен глас — кое е положителното в тази тъмна история. Според мене, този човек се нарича действително Еъртън. Бен Джойс е разбойническото му име. Безспорно е също така, че той познава Хари Грант и че е бил боцман на „Британия“. Тези факти, доказани вече от подробностите, които ни разказа Еъртън, се потвърждават и от думите на каторжниците, които ви предадох. Затова да не се увличаме в безполезни предложения, а да счетем за сигурно, че Бен Джойс е Еъртън, както Еъртън е Бен Джойс, т.е. че един моряк от „Британия“ се е превърнал в предводител на шайка каторжници.

Обясненията на Мак Набе бяха приети без възражения.

— А сега — отговори Гленарван — ще ми кажете ли как и защо боцманът на Хари Грант се намира в Австралия?

— Как? Не знам — отговори Мак Набс, — а и самата полиция заявява, че не знае повече от мене по този въпрос. Защо?

Невъзможно ми е да го кажа. Тук има нещо загадъчно, което бъ-дещето ще изясни.

— Полицията не знае дори, че Еъртън и Бен Джойс са едно и също лице — каза Джон Манглс.

— Имате право, Джон — отговори майорът, — а това обсто-ятелство би улеснило значително нейните издирвания.

— И така — каза леди Елена — този нещастник се е промък-нал и чифлика на Пади О’Мур с престъпни намерения?

— Няма съмнение в това — отговори Мак Набс. — Той подготвяше някакво престъпление срещу ирландеца, когато му се представи по-удобен случай. Една случайност го събра с нас. Той чу разказа на Гленарван, историята на корабокрушението и понеже е смел, реши веднага да извлече полза от това. Експедицията бе решена. В Уймера той влезе във връзка с един от своите хора, ковача от Блек пойнт, и нареди да оставяме следи по нашия път. Шайката му ни е следвала. Едно отровно растение му позволи да убие постепенно воловете и конете ни. След това, като настъпи удобният момент, той ни накара да затънем в блатата на Сноуи и ни предаде в ръцете на каторжниците, които предвожда той.

За Бен Джойс бе казано всичко. Майорът възстанови миналото му и негодникът се очерта такъв, какъвто беше — един решителен и опасен престъпник. Намеренията му бяха ясни и налагаха на Гленарван крайна предпазливост. За щастие разбуденият разбойник е по-безопасен, отколкото предателят.

Но от това изяснено положение произтичаше една сериозна последица, за която никой не бе помислил. Единствено Мери Грант, макар че слушаше да се разправя за миналото, гледаше към бъдещето. Пръв Джон Манглс забеляза, че тя е пребледняла и отчаяна, и отгатна мислите й.

— Мис Мери! Мис Мери! — извика той. — Вие плачете!

— Ти плачеш, дете мое? — каза леди Елена.

— Баща ми! Госпожо, баща ми! — отговори девойката.

Тя не можа да продължи. Но изведнъж на всички мина през ума една и съща мисъл. Те разбраха скръбта на мис Мери — защо плачеше и защо от устата й се изтръгна името на баща й.

Разкритието за измяната на Еъртън унищожаваше всяка надежда. За да заблуди Гленарван, каторжникът бе измислил корабокрушението. В разговора, подслушан от майора, каторжниците бяха ясно потвърдили това. Никога „Британия“ не се бе разбивала в подводните скали на Туфолд бей! Никога кракът на капитан Грант не бе стъпвал на австралийския материк!

За втори път невярното тълкуване на документа бе насочило търсачите на „Британия“ по лъжливи следи.

Поставени пред това положение и пред скръбта на двете деца, всички тягостно мълчаха. Кой впрочем би могъл да намери още обнадеждаващи думи? Робърт плачеше в прегръдките на сестра си, а Паганел мърмореше ядосано:

— Ах, злополучни документе! Можеш да се похвалиш, че си подложил на тежко изпитание мозъците на дванадесет честни хора!

И достойният географ беше така вбесен срещу себе си, че удряше челото си до смазване.

През това време Гленарван отиде при Мълреди и Уйлсън, които бяха на стража. В равнината, образувапа между края на гората и реката, цареше дълбоко мълчание. Големи неподвижни облаци бяха струпани на небесния свод. Посред тази атмосфера, затъпена в безчувствено мъртвило, и най-малкият шум би се чул много ясно, а нищо не се чуваше. Бен Джойс и шайката му навярно се бяха оттеглили на доста голямо разстояние, защото ятата птички, които подскачаха по ниските клони на дърветата, няколко кенгуру, които пасяха спокойно младите филизи, един чифт казуари, чиито доверчиви глави се подаваха през големите туфи храсталаци, доказваха, че наоколо нямаше човек, който да смущава тоя спокоен пущинак.

— От един час насам — запита Гленарван двамата моряци — нищо ли не сте видели или чули?

— Нищо, ваша светлост — отговори Уйлсън. — Каторжниците са сигурно много мили далеч оттук.

— Те вероятно са достатъчно силни, за да ни нападнат — добави Мълреди. — Бен Джойс е отишъл да събере подобни нему разбойници измежду негодниците, които скитат в подножието на Алпите.

— Възможно е, Мълреди — отговори Гленарван, — тия нехранимайковци са подлеци. Те знаят, че сме въоръжени, и то добре въоръжени. Може би чакат нощта, за да ни нападнат. Като започне да се свечерява, трябва да засилим нашата бдителност.

Ех, да можехме да напуснем тази блатиста равнина и да продължим към крайбрежието! Но придошлите води на реката ни преграждат пътя. Бих заплатил за сал, който да ни прехвърли на другия бряг, толкова, колкото е тежестта му в злато.

— Защо, ваша светлост — каза Уйлсън, — не ни заповядате да построим този сал? Дървета не ни липсват.

— Не, Уйлсън — отговори Гленарван. — Сноуи не е рекичка, а непроходим порой.

И този момент Джон Манглс, майорът и Паганел се приближиха към Гленарван. Те току-що бяха огледали реката. Придошлите от последните дъждове води се бяха покачили над обикновеното си равнище и образуваха стремително течение, подобно на американските бързеи. И дума не можеше да става да се спуснат в тия ревящи и пенещи се води, които влачеха камъни и се разбиваха в хиляди водовъртежи.

Джон Манглс заяви, че преминаването е невъзможно.

— Но — добави той — не трябва да стоим тук, без нищо да опитаме. Това, което искахме да направим преди измяната на Еъртън, сега е още по-наложително.

— За какво мислиш, Джон? — запита Гленарван.

— Мисля, че се нуждаем от помощ, и понеже не можем да стигнем до Туфолд бей, трябва да се отиде до Мелбърн. Остава ни един кон. Нека ваша светлост ми го даде и аз ще отида в Мелбърн.

— Но това е рискован опит, Джон — каза Гленарван. — Да оставим настрана опасностите на едно пътуване от двеста мили през непозната страна, но трябва да се има предвид, че пътеките и пътищата са сигурно пазени от съучастниците на Бен Джойс.

— Знам това, милорде, но знам също, че така не може да продължава. На Еъртън му трябваха осем дни, за да се върне с моряците от „Дънкан“. Аз ще бъда на брега на Сноуи само след шест дни. Е! Какво ще заповяда, ваша светлост?

— Преди да се изкаже Гленарван — каза Паганел, — трябва да направя една забележка. Да се отиде до Мелбърн е добре, но не съм съгласен това опасно поръчение да се възложи на Джон Манглс. Той е капитан на „Дънкан“ и не може да се излага на рискове. Вместо него ще отида аз.

— Браво — отговори майорът. — А защо вие, Паганел?

— Не сме ли и ние тук? — обадиха се Мълреди и Уйлсън.

— Мислите ли — поде Мак Набс, — че ще се изплаша от един преход от двеста мили на кон?

— Приятели — каза Гленарван, — ако един от нас трябва да отиде до Мелбърн, ще хвърлим жребий. Паганел, напишете имената…

— Във всеки случай не и вашето, милорде — каза Джон Манглс.

— А защо не? — запита Гленарван.

— Да се разделите от леди Елена, когато раната ви е още отворена!

— Гленарван — каза Паганел, — вие не можете да напуснете експедицията.

— Не — добави майорът. — Вашето място е тук, Едуард, и вие не бива да пътувате.

— Предстоят опасности — отговори Гленарван — и аз няма да отстъпя моята част на други. Пишете, Паганел! Името ми трябва да бъде заедно с имената на моите другари и дано то да бъде изтеглено първо!

Всички се преклониха пред това решение. Името на Гленарван бе добавено към имената на другите. Теглиха жребий. Съдбата определи Мълреди. Смелият моряк започна да вика „ура“ от радост.

— Милорде, готов съм да тръгна — каза той. Гленарван стисна ръката на Мълреди. След това се върна към колата, като остави майора и Джон Манглс да пазят лагера.

Леди Елена беше уведомена веднага за решението да се изпрати куриер до Мелбърн и кому се бе паднал жребият. Тя каза на Мълреди няколко топли думи, които трогнаха смелия моряк до дън душа. Той беше храбър, умен, здрав, неуморим и наистина жребият не можеше да направи по-добър избор.

Заминаването на Мълреди бе определено за осем часа, след свечеряване. Уйлсън се нагърби да приготви коня. Дойде му наум да смени предателската подкова, която конят носеше на левия си крак, с подкова на един от умрелите през нощта коне. Каторжниците няма да могат да разпознаят следите на Мълреди, нито да го преследват, защото нямат коне.

Докато Уйлсън се занимаваше с тия подробности, Гленарван приготви писмото, предназначено за Том Остин, но раната му пречеше и той помоли Паганел да пише вместо него. Ученият, погълнат от някаква мисъл, сякаш беше чужд на онова, което ставаше около него. Трябва да се каже, че през време на всички тия неприятности, Паганел мислеше само за погрешно изтълкувания документ. Той преобръщаше всякак думите, за да открие нов смисъл, и беше всецяло погълнат от тълкуването.

Поради това той не чу молбата на Гленарван и Гленарван бе принуден да я повтори.

— А! Много добре — отговори Паганел. — Готов съм!

И както говореше, извади машинално бележника си, откъсна един лист, взе молива и се приготви да пише. Гленарван започна да му диктува следните нареждания:

„Заповядвам на Том Остин да отплава незабавно и да отведе «Дънкан»…“

Паганел довършваше последната дума, когато погледът му случайно попадна върху броя на „Australian and New Zealand“, който лежеше на земята. Вестникът беше сгънат и се виждаха само последните две срички от заглавието му.

Моливът спря да се движи и Паганел сякаш съвсем забрави и Гленарван, и писмото, и диктовката.

— Какво има, Паганел? — попита Гленарван.

— Ах! — възкликна географът.

— Какво ви е? — попита повторно майорът.

— Нищо! Нищо! — отговори Паганел.

И почна да повтаря на себе си: „Aland! Aland! Aland!“

После стана. Вдигна вестника и почна да го разтърсва, като се мъчеше да задържи думите, които бяха готови да се изтръгнат от устните му. Леди Елена, Мери, Робърт и Гленарван го гледаха, без да могат да си обяснят възбуждението му.

Паганел приличаше па човек, обхванат от внезапна лудост. По това състояние на нервно възбуждение не трая дълго. Малко по малко той се успокои, радостта, която блестеше в очите му, угасна, той седна на мястото си и каза спокойно:

— Както желаете, на вашите заповеди съм, милорде. Гленарван поднови диктовката на писмото, което гласеше: „Заповядвам на Том Остин да отплава незабавно и да отведе «Дънкан» до тридесет и седмия градус ширина на източния бряг на Австралия…“

— На Австралия ли? — каза Паганел. — Ах, да, на Австралия!

После довърши писмото и го поднесе на Гленарван за подпис. Ръката на Гленарван му пречеше, но той все пак успя да го подпише. Писмото бе затворено, запечатано, и с ръка, която още трепереше от вълнение, Паганел написа върху плика:

И той напусна колата, като ръкомахаше и повтаряше неразбраните думи: „Aland! Aland! Zealand!“

Глава XXIЧЕТИРИ МЪЧИТЕЛНИ ДНИ

Останалата част от деня мина без приключения. Довършиха приготовленията за заминаването на Мълреди. Смелият моряк бе щастлив, че може да засвидетелствува на Гленарван своята преданост.

Паганел си бе възвърнал самообладанието и се държеше както обикновено. В погледа му все още личеше някаква загриженост, но той изглеждаше решен да я пази в тайна. И навярно имаше сериозни причини за това, защото майорът го беше чул да повтаря като човек, който се бори със себе си:

— Не! Не! Няма да ми повярват! А и каква полза? Вече е много късно!

Взел това решение, той се зае да даде на Мълреди необходимите наставления как да стигне до Мелбърн и с карта в ръка му начерта целия маршрут. Всички „трекс“, т.е., всички пътеки в равнината водеха до пътя за Лъкноу. Тоя път слизаше право на юг до самото крайбрежие и правеше остър завой по посока на Мелбърн. Мълреди трябваше да го следва неуклонно и да не се опитва да се съкращава, като минава косо през тия малко познати места.

Няма нищо по-просто. Мълреди не можеше да се заблуди.

Що се отнася до опасностите, имаше ги само на няколко мили отвъд лагера, дето Бен Джойс и неговата шайка навярно бяха устроили засада. Щом преминеше тази част от пътя, Мълреди можеше да се надява, че ше остави далеч зад себе си каторжниците и ще изпълни благополучно своята важна мисия.

В шест часа вечеряха всички заедно. Валеше проливен дъжд. Палатката не представляваше вече достатъчно прикритие и всеки търсеше подслон в колата. Впрочем тя беше сигурно убежище. Заседнала здраво в глината, тя бе прилепнала в почвата като крепост на основите си. Въоръжението се състоеше от седем карабини и седем револвера. То позволяваше да се удържи доста дълга обсада, защото не липсваха нито муниции, нито продукти. А освен това „Дьнкан“ щеше бъде след шест дни в залива Туфолд. Двадесет и четири часа след това екипажът му ще бъде вече на другия бряг на Сноуи и ако реката не би могла още да се премине, то поне каторжниците щяха да бъдат принудени да се оттеглят пред превъзхождащите ги сили. Но преди всичко Мълреди трябваше да успее в опасната си мисия.

В осем часа стана съвсем тъмно. Време беше за тръгване. До-ведоха коня на Мълреди. Краката му, обвити от предпазливост и парцали, не правеха никакъв шум по земята. Животното изглеждаше уморено, а пък от силата и сигурността на краката му зависеше спасението на всички.

Майорът препоръча на Мълреди, щом се отдалечи достатъчно от каторжниците, да не го пресилва. По-добре да закъснее половин ден, но да стигне сигурно.

Джон Манглс даде на моряка един револвер, който бе напълнил много внимателно. Опасно оръжие в ръката на смел човек, защото изстрелваше шест куршума за няколко секунди и можеше да прочисти лесно път, препречен от разбойници.

Мълреди възседна коня.

— Ето писмото, което ще дадеш на Том Остин — каза му Гленарван. — Да не губи нито час! Да тръгне за залива Туфолд и ако не ни намери, в случай че не сме още преминали Сноуи, да тръгне към нас незабавно! Сега върви, мой храбри моряко, и дано господ те закриля.

Гленарван, леди Елена, Мери Грант, всички стиснаха ръка на Мълреди. Това заминаване в тъмната и дъждовна нощ на път, осеян с опасности, през огромните неизвестни пространства на пустинята би смутило всеки, който нямаше смелостта на моряка.

— Сбогом, милорде! — каза той със спокоен глас и изчезна по една пътечка, която минаваше покрай гората.

В този момент бурята се засили. Високите клони на евкалиптите тракаха в тъмнината с глух шум. Чуваха се как сухи клони падаха по мократа земя. Много от грамадните дървета, на които липсваха жизнени сокове, но които все пак стояха прави досега, бяха съборени от тази буря. Вятърът бушуваше, смесвайки зловещите си вопли с прашенето на дърветата и грохота на Сноуи. Големите облаци, които бягаха на изток, се влачеха почти до земята като разкьсана мъгла. Страшната тъмнина увеличаваше ужаса на нощта.

След заминаването на Мълреди пътешествениците се прибраха в колата. Леди Елена и Мери Грант, Гленарван и Паганел заемаха първото отделение, което беше херметически затворено. Във второто седяха Олбинет, Уйлсън и Робърт. Майорът и Джон Манглс пазеха отвън.

Тази предпазливост беше наложителна, защото едно нападение от страна на каторжниците би било лесно, а следователно и възможно.

Двамата верни стражи стояха на пост и понасяха героично дъжда и вятъра, които ги шибаха в лицата. Те се мъчеха да проникнат с поглед в околния, много удобен за засади мрак, защото слухът не можеше нищо да долови всред шума на бурята, воя на вятъра, тракането на клоните, падането на стъблата и грохота на разбесувалите се води.

Понякога обаче бурята се прекъсваше от кратки затишия. Вятърът спираше, сякаш за да си поеме дъх. Единствено реката стенеше между неподвижните тръстики и черната завеса на смолистите дървета. През тия временни затишия мълчанието изглеждаше по-дълбоко. Тогава майорът и Джон Манглс се вслушваха внимателно.

През едно от тия затишия те чуха едно остро изсвирване.

Джон Манглс се приближи бързо към майора.

— Чухте ли? — каза му той.

— Да — отговори Мак Набс. — Дали беше човек, или животно?

— Човек — отговори Джон Манглс.

После и двамата започнаха да се вслушват. Необяснимото изсвирване се повтори внезапно и нещо като изстрел му отговори, но почти неуловимо, защото в момента бурята бушуваше със страшна сила. Мак Набс и Джон Манглс не можеха да се чуват. Те се приближиха до колата, която ги защищаваше от вятъра.

В този момент кожените завеси се повдигнаха и Гленарван слезе при другарите си. Той бе чул зловещото изсвирване, а също и изстрела, който бе отекнал като ехо под чергилото.

— В коя посока? — запита той.

— Там — Джон посочи тъмната пътека по направлението, в което тръгна Мълреди.

— На какво разстояние?

— Звукът бе донесен от вятъра — отговори Джон Манглс, — трябва да има поне три мили оттук.

— Да отидем! — каза Гленарван, като метна карабината на рамото си.

— Няма да ходим! — отговори майорът. — Това е уловка, за да ни отдалечат от колата.

— А ако Мълреди е убит от тия мизерници! — поде Гленарван, като сграбчи ръката на Мак Набс.

— Това ще разберем утре — отговори студено майорът, твърдо решен да попречи на Гленарван да извърши излишна непредпазливост.

— Вие не можете да напуснете лагера, милорде — каза Джон, — ще отида аз.

— Нито вие! — отвърна енерично Мак Набс. — Или искате да ни избият един по един, да намалят силите ни и след това да правят с нас, каквото си искат? Ако Мълреди е станал тяхна жертва, това е безспорно нещастие, но то не бива да става причина за нови жертви. Мълреди тръгна, защото изтегли жребия. Ако съдбата ме беше посочила на негово място, щях да тръгна като него, но нямаше нито да искам, нито да очаквам някаква помощ.

Задържайки Гленарван и Джон Манглс, майорът беше прав от всяко гледище. Да се опитват да стигнат моряка в тази тъмна нощ при опасността да попаднат на каторжниците, скрити в някоя горичка, беше безразсъдно и при това безполезно. Малкият отряд на Гленарван не броеше толкова много хора, че да рискува още някой от тях.

При все това Гленарван сякаш не искаше да се съгласи с тия доводи. Ръката му стискаше нервно карабината. Той крачеше напред-назад около колата и се вслушваше в най-малкия шум. Погледът му се мъчеше да пробие зловещата тъмнина. Мисълта, че един от неговите хора лежи смъртно ранен, изоставен без помощ, напразно викащ тия, за които се беше жертвувал, не му даваше мира. Мак Набс не знаеше дали ще успее да го задържи и дали Гленарван, воден от поривите на сърцето си, няма да се изложи на изстрелите на Бен Джойс.

— Едуард — каза му той, — успокойте се. Послушайте един приятел. Помислете за леди Елена, за Мери Грант, за всички, които остават! Впрочем къде искате да отидете? Къде ще намерите Мълреди? Той е бил нападнат на две мили оттук, но по кой път? Коя посока ще хванете?…

В този момент сякаш в отговор на думите на майора се дочу вик за помощ.

— Слушайте! — каза Гленарван.

Този вик идваше от същата страна, откъдето се бе чул изстрелът, на по-малко от четвърт миля. Гленарван отстрани майора и се спускаше вече по пътеката, когато на триста метра от колата се чуха думите:

— Помощ! Помощ!

Гласът беше жален и отчаян. Джон Манглс и майорът се втурнаха в тази посока.

Няколко мига след това те забелязаха край сечището човешка фигура, която се влачеше и издаваше жални стенания.

Това беше Мълреди, ранен, умиращ, и когато другарите му го вдигнаха, почувствуваха ръцете си облени с кръв.

Дъждът се беше засилил, а вятърът беснееше между клоните на изсъхналите дървета. Тялото на Мълреди бе пренесено сред бурята от Гленарван, майора и Джон Манглс.

Всички излязоха да ги посрещнат. Паганел, Робърт, Уйлсън и Олбинет слязоха от колата, а леди Елена отстъпи на бедния Мълреди своето място. Майорът сне рубашката на моряка, от която течеше кръв и вода, и откри раната. Нещастникът бе ударен с нож в левия хълбок.

Мак Набс го превърза много сръчно, но не можеше да каже дали ножът не бе засегнал някой от важните органи. От раната бликаше яркочервена кръв. Бледността и отпадналостта на ранения показваха, че положението му беше сериозно. Майорът постави върху отвора на раната, която проми предварително с чиста вода, дебел пласт марля и парче плат, които превърза с бинт. Така той спря кръвотечението. Мълреди бе положен да легне на обратната на раната му страна, главата и гърдите му повдигнати, а леди Елена му даде да пие няколко глътки вода.

След четвърт час раненият, дотогава неподвижен, се размърда. Очите му се поотвориха. От устата му излязоха няколко несвързани думи. Майорът приближи ухото си и го чу да повтаря:

— Милорд, писмото… Бен Джойс…

Майорът повтори тия думи и погледна другарите си. Какво искаше да каже Мълреди? Бен Джойс бе нападнал моряка, но защо? Не беше ли само, за да го спре и да му попречи да стигне до „Дънкан“? Писмото…

Гленарван претърси джобовете на Мълреди. Писмото, отправено до Том Остин, не беше там!

Нощта изтече в тревога и безпокойство. Опасяваха се, че раненият може да почине всеки момент. Той имаше висока температура. Леди Елена и Мери Грант, две милосърдни сестри, не се отделяха от него. Те го гледаха така добре и с такова съчувствие, както никой болен не е бил гледан.

Съмна се. Дъждът бе спрял. По небето се влачеха още големи облаци. Земята бе покрита с парчета клони. Измокрената от поройния дъжд глина бе омекнала и колата бе затънала още по-дълбоко. Достъпът до нея бе станал труден, но тя поне не можеше да затъне повече.

Джон Манглс, Паганел и Гленарван отидоха още призори да изследват околностите на лагера. Тръгнаха по пътеката, покрита с кървава диря. От Бен Джойс и шайката му нямаше нито следа. Отидоха и до мястото на нападението. Там лежаха два трупа, покосени от куршумите на Мълреди. Единият беше на подковача от Блек Пойнт. Лицето му, обезобразено от смъртта, беше отвратително.

Гленарван не отиде по-далече. Благоразумието не му позволяваше да се отдалечава. Той се върна към колата, обезпокоен от сериозността на положението.

— Не може и да се мисли за изпращане на нов куриер в Мелбърн — каза той.

— Все пак това е наложително, милорде — отговори Джон Манглс. — Аз ще опитам да мина там, където морякът ми не успя да мине.

— Не, Джон. Ти нямаш дори и кон, с който да изминеш двестата мили.

И наистина конят на Мълреди, единственият останал жив, не се беше върнал. Беше ли и той убит? Загубил ли се беше в тия пущинаци? Или каторжниците го бяха взели?

— Каквото и да става — продължи Гленарван, — ние няма вече да се разделяме. Ще изчакаме осем, петнадесет дни, докато водите на Сноуи се върнат на нормалното си ниво. Тогава малко по малко ще стигнем до залива Туфолд, откъдето ще изпратим по сигурен път заповед на „Дънкан“ да дойде на брега.

— Това е единственото нещо, което можем да направим — отговори Паганел.

— И така, драга приятели — поде Гленарван, — повече никаква раздала. Рисковете за сам човек са много големи в тази пустиня, пълна с разбойници. А сега дано господ спаси нашия добър моряк и помогне на нас!

Гленарван беше напълно прав. Първо, да забрани всеки самостоятелен опит и второ, да изчакат търпеливо на брега на Сноуи, докато успеят да я преминат. Само тридесет и пет мили ги деляха от Делегейт, първия граничен град на Нов Южен Уелс, където щяха да намерят превозни средства до залива Туфолд. Оттам Гленарван щеше да телеграфира в Мелбърн заповедите си до „Дънкан“.

Тия мерки бяха разумни, но се взимаха малко късно. Ако Гленарван не бе изпратил Мълреди по пътя за Лъкнау, колко нещастия щяха да бъдат избягнати, да не говорим за покушението над моряка! Като се върна в лагера, Гленарван намери другарите си малко поуспокоени. У тях сякаш се бе породила надежда.

— Той е по-добре! Той е по-добре — провикна се Робърт, като изтича да посрещне Гленарван.

— Мълреди?

— Да, Едуард — отговори леди Елена. — Кризата мина. Майорът е обнадежден. Нашият моряк ще живее.

— Къде е Мак Набс? — запита Гленарван.

— При него. Мълреди искаше да говори с него. Не бива да ги смущаваме.

И наистина от един час раненият бе дошъл на себе си и температурата му бе спаднала. Първата грижа на Мълреди, след като се съвзе, бе да потърси Гленарван или, ако го нямаше, майора. Мак Набс виждаше, че той още е много слаб и искаше да му забрани да говори. Но Мълреди настоя така енергично, че майорът трябваше да отстъпи.

Когато Гленарван се върна, разговорът продължаваше вече от няколко минути. Трябваше да се изчака докладът на Мак Набс.

Не след много се разтвориха завесите на колата и се показа майорът. Той отиде при другарите си под едно смолисто дърво, където беше изпъната палатката. По лицето му, обикновено много спокойно, сега се четеше сериозна загриженост. Когато погледът му се спря на леди Елена и на младото момиче, в очите му се отрази мъчителна тъга.

Гленарван го разпита и ето накратко какво беше научил майорът.

Като напуснал лагера, Мълреди тръгнал по една от пътеките, посочени от Паганел. Той се движел бързо, поне дотолкова, доколкото позволявала нощната тъмнина. По негово пресмятане бил изминал около две мили, когато няколко души — струва му се, петима — се хвърлили върху коня. Животното се изправило на задните си крака. Мълреди извадил револвера и стрелял. Предполага, че двама от нападателите паднали. При светлината на изстрелите той познал Бен Джойс. Но това било всичко. Нямал време да изстреля всичките си куршуми. Нанесен му бил силен удар в дясната страна и той паднал.

Но още не бил загубил съзнание. Убийците го помислили за мъртъв. Почувствувал, че го претърсват. После чул как един от тях казал: „Намерих писмото“. — „Дай го — отговорил Бен Джойс. — Сега «Дънкан» е наш!“

На това място от разказа Гленарван не можа да се сдържи и извика.

Мак Набс продължи:

„А сега, момчета — казал Бен Джойс, — хванете коня. След два дни ще бъда на борда на «Дънкан», а след шест — в залива Туфолд. Там ще се срещнем. Отрядът на милорда ще бъде още затънал в мочурищата на Сноуи. Преминете реката през моста при Кемпл пиър, идете до крайбрежието и там ме чакайте. Аз ще намеря начин да ви вкарам в яхтата. А след като изхвърлим екипажа в морето, с кораб като «Дънкан» ние ще бъдем господари на Индийския океан.“ — „Ура за Бен Джойс!“ — извикали каторжниците. Довели коня на Мълреди и Бен Джойс изчезнал в галоп по пътя за Лъкноу, докато шайката се насочила на югозапад към реката Сноуи. Мълреди, макар и тежко ранен, събрал сили и се довлякъл на триста метра от лагера, където го намерихме почти умрял. Ето цялата история на Мълреди. Сега разбирате защо храбрият моряк държеше толкова да говори.

Това разкритие порази Гленарван и всички останали.

— Пирати! Пирати! — провикна се Гленарван. — Екипажът ми избит! Моят „Дънкан“ в ръцете на разбойници!

— Да! Защото Бен Джойс ще изненада кораба — отговори майорът. — И тогава…

— Трябва да стигнем до брега преди тия негодници! — каза Паганел.

— Но как ще прекосим Сноуи? — запита Уйлсън.

— Като тях — отговори Гленарван. — Те ще минат по моста Кемпл пиър, по него ще минем и ние.

— А какво ще стане с Мълреди? — запита леди Елена.

— Ще го носим! Ще се сменяме! Мога ли да оставя екипажа си без защита срещу шайката на Бен Джойс?

Намерението да прекосят Сноуи при моста Кемпл пиър беше осъществимо, но рисковано. Каторжниците можеха да заседнат на моста и да го отбраняват. Те ще бъдат поне тридесет срещу седем! Има обаче моменти, когато съображенията губят значение и въпреки всичко трябва да се върви напред.

— Милорде — каза тогава Джон Манглс, — преди да проиграем нашия последен шанс и рискуваме едно отиване до тоя мост, благоразумно ще бъде да го огледаме. Аз се нагьрбвам с това.

— Аз ще ви придружа, Джон — отговори Паганел.

Предложението бе прието и Джон Манглс и Паганел се приготвиха да тръгнат веднага. Те трябваше да се спуснат по течението, като вървят все по брега до мястото, където, според думите на Бен Джойс, се намира този мост. Трябваше най-вече да се крият от погледите на каторжниците, които сигурно наблюдаваха и двата бряга.

И така, снабдени с храна и добре въоръжени, двамата смели другари тръгнаха и много скоро изчезнаха всред високите тръстики около реката.

Чакаха ги през целия ден. Мръкна се, а те още не бяха се върнали. Всички бяха обезпокоени.

Най-сетне към единадесет часа Уйлсън съобщи, че се връщат. Паганел и Джон Манглс бяха извървели десет мили и се чувствуваха много изморени.

— А мостът съществува ли? — запита Гленарван, който отиде да ги посрещне.

— Да! Мост от лиани — каза Джон Манглс. — Каторжниците са минали действително по него, но…

— Но… — повтори Гленарван, който предчувствуваше ново нещастие.

— След като минали, го изгорили — отговори Паганел.

Глава XXIIИДЪН

Не беше момент за отчаяние, а трябваше да се действува. Макар че Кемплпиърският мост бе разрушен, те трябваше да преминат Сноуи на всяка цена и да стигнат на брега на Туфолд бей преди шайката на Бен Джойс. Затова не трябваше да губят време в излишни приказки. На другия ден, 16 януари, Джон Манглс и Гленарван отидоха да разгледат реката и организират преминаването.

Бурните и придошли от дъждовете води не спадаха. Те се стичаха и образуваха водовъртежи с неописуема ярост. Да излезеш насреща им беше сигурна смърт. Гленарван, кръстосал ръце и с наведена глава, стоеше неподвижен.

— Искате ли да опитам да мина на отсрещния бряг с плуване? — попита Джон Манглс.

— Не, Джон — отговори Гленарван, като задържа с ръка смелия млад човек, — да почакаме!

И двамата се върнаха в лагера. Денят премина в мъчително безпокойство. Гленарван ходи десет пъти да оглежда реката. Той се мъчеше да измисли някой смел начин да я преминат. Но напразно. Преминаването на реката не би било по-трудно, дори ако между бреговете й течеше лава.

През тия дълги часове на безпокойство леди Елена, съветвана от майора, ограждаше Мълреди с най-топли грижи. Морякът чувствуваше, че се връща към живота. Мак Набс твърдеше, че никакъв важен орган не е засегнат. Слабостта на болния можеше да се обясни със загубата на кръв. Веднъж затворена раната и спряно кръвотечението, трябваше му само време и почивка, за да оздравее напълно. Леди Елена настоя той да остане в първото отделение. Мълреди се чувствуваше много смутен. Неговата най-голяма грижа беше, че състоянието му можеше да забави Гленарван и трябваше да му обещаят, че ще го оставят в лагера на грижите на Уйлсън, ако преминаването на Сноуи станеше възможно.

За съжаление преминаването не беше възможно нито този ден, нито на другия ден, 17 януари. Това забавяне отчайваше Гленарван. Леди Елена и майорът се опитваха напразно да го успокоят и да го склонят да бъде търпелив. Да бъде търпелив, когато може би в този момент Бен Джойс се изкачваше на яхтата! Когато „Дънкан“, откачил вързалата си, се насочваше с пълна пара към брега на своята гибел и когато всеки час го приближаваше до нея!

Джон Манглс изпитваше в душата си същите тревоги като Гленарван. И в желанието си да преодолее на всяка цена препятствията той построи по австралийски от широки парчета кора от смолистите дървета една лодка. Леките парчета кора бяха свързани помежду си с дървени пречки и образуваха един твърде крехък плавателен съд.

Капитанът и морякът изпробваха леката лодка през деня на 18. Всичко, което можеха сръчността, силата, ловкостта и куражът, бе направено. Но щом попаднаха в течението, лодката се обърна и за малко остана да платят с живота си този смел опит.

Лодката, увлечена от водовъртежите, изчезна. Джон Манглс и Уйлсън не бяха изминали и десет разтега в реката, която, придошла от дъждовете и топенето на снеговете, в момента беше широка цяла миля.

В такава обстановка изтекоха напразно и дните на 19 и 20 януари. Майорът и Гленарван се изкачиха срещу течението на реката на пет мили, но не намериха никъде брод. Навсякъде течението беше еднакво бурно и бързо. Целият източен склон на австралийските Алпи изливаше водите си в това единствено корито.

Трябваше да се откажат от надеждата да спасят „Дънкан“. От заминаването на Бен Джойс бяха изтекли пет дни. В този момент яхтата сигурно беше вече на брега и в ръцете на каторжниците!

Все пак невъзможно беше това положение да продължи. Временните прииждания на водите минават бързо именно поради тяхната буйност. И наистина сутринта на 21 Паганел установи, че нивото на водата бе започнало да спада. Той съобщи на Гленарван резултата на наблюденията си.

— Какво значение има всичко това сега — отговори Гленарван, — вече е много късно.

— Но това не е основание да продължим престоя си тук — отвърна майорът.

— Разбира се — отговори Джон Манглс. — Може би утре ще е възможно да минем.

— А това ще спаси ли моя нещастен екипаж? — провикна се Гленарван.

— Аз моля ваша светлост да ме изслуша — поде Джон Манглс. — Познавам Том Остин. Той сигурно е изпълнил заповедите ви и е тръгнал, щом това му е било възможно. Но кой ни казва, че „Дънкан“ е бил готов, че при пристигането на Бен Джойс в Мелбърн повредите му са били отстранени? Може би яхтата не е могла да тръгне и се е забавила ден, два?

— Имате право, Джон! — отговори Гленарван. — Трябва да отидем до залива Туфолд. Ние сме само на тридесет и пет мили от Делегейт!

— Да — каза Паганел, — и в този град ще намерим бързи превозни средства. Кой знае дали няма да стигнем навреме, за да предотвратим нещастието.

— Да вървим! — извика Гленарван.

Джон Манглс и Уйлсън започнаха незабавно да строят сал с големи размери. Опитът бе доказал, че парчетата кора не могат да издържат на бурното течение. Джон отсече големи смолисти дървета, от които направи груб, но здрав сал. Тази работа продължи дълго и денят изтече, без салът да е готов. Той бе довършен едва на другия ден.

През това време водите на Сноуи бяха значително спаднали. Пороят се бе превърнал отново в река, макар и с бързо течение. Все пак Джон разчиташе, че, лъкатушейки, ще съумее до известна степен да подчини течението и че ще минат на другия бряг.

В дванадесет и половина часа натовариха толкова храна, колкото всеки можеше да носи за един преход от два дена. Останалите припаси бяха изоставени с колата и палатката. Мълреди се чувствуваше доста добре и можеше да бъде пренесен. Здравето му се възстановяваше бързо.

В един часа всички се настаниха върху сала, който беше привързан о брега. Джон Манглс бе прикрепил на лявата страна нещо като весло, с което Уйлсън трябваше да се бори с течението и да намалява отклонението на сала. Самият той, застанал прав на западната част, се надяваше да управлява сала с помощта на груба лопата. Леди Елена и Мери Грант бяха настанени в средата до Мълреди, а Гленарван, майорът, Паганел и Робърт ги заобикаляха, готови да им помогнат в случай на нужда.

— Готови ли сме, Уйлсън? — обърна се Джон Манглс към моряка.

— Да, капитане — отговори Уйлсън, като стисна веслото със здравата си ръка.

— Внимавай и дръж срещу течението.

Джон Манглс отвърза сала и го тласна във водите на Сноуи. През първите тридесет метра всичко вървя добре. Уйлсън не позволяваше на течението да отвлече сала. Но скоро попаднаха във водовъртежа, салът започна да се върти около себе си и нито веслото, нито лопатата можеха да го задържат в права посока. Въпреки всичките си усилия Уйлсън и Джон Манглс се намериха скоро в положение, което не позволяваше на веслата да действуват.

Трябваше да се примирят. Нямаше никаква възможност да спрат въртеливото движение на сала. Той се въртеше с шеметна бързина и се носеше по течението. Изправен и бледен, със стиснати зъби Джон Манглс гледаше водата, която образуваше въртопи.

Все пак салът достигна средата на реката. В този момент той се намираше на половин миля по-долу от мястото на тръгването. Тук течението беше достатъчно силно, за да разбива водовъртежите, което позволи на сала да придобие известна устойчивост.

Джон и Уйлсън сграбчиха веслата и успяха да насочат сала косо на течението. Благодарение на тази маневра те се доближиха до левия бряг. Бяха на не повече от тридесетина метра от брега, когато веслото на Уйлсън се счупи. Салът бе отвлечен. Джон, с риск да счупи лопатата си, се опита да се съпротивлява. Макар с окървавени ръце, Уйлсън присъедини усилията си към неговите.

Най-сетне те успяха и салът след повече от половин час плаване се удари о стръмния бряг. Сблъскването бе толкова яростно, че дърветата се отделиха едно от друго, въжетата се скъсаха и водата нахлу с буйно клокочене. Пътешествениците едва успяха да се заловят за увисналите над водата храсти. Те притеглиха към себе си Мълреди и двете жени, полупотопени във водата. Всички бяха спасени, но по-голямата част от натоварените провизии и оръжия освен карабината на майора бяха отнесени от течението заедно с остатъците от сала.

Реката бе премината. Малкият отряд се намираше почти без храна и оръжие на тридесет и пет мили от Делегейт, всред непознатите пустинни места на границата на Виктория. Тук не се срещаха нито колониста, нито скуотъри, защото областта е безлюдна, а ако срещнеха някой, той щеше да бъде жесток разбойник или крадец.

Решиха да тръгнат веднага. Мълреди разбра, че ще бъде в тежест и поиска да остане, и то да остане сам, за да дочака помощ от Делегейт.

Гленарван отказа. Те не можеха да стигнат Делегейт за по-малко от три дни, а брега — за по-малко от пет, т.е. на 26 януари. А „Дънкан“ бе напуснал Мелбърн на 16. Какво значение имаха сега няколко часа закъснение?

— Не, приятелю мой — каза той, — аз няма да изоставя никого. Ще направим носилка и ще те носим поред.

Направиха носилка от евкалиптови клони, покрити със зеленина, и Мълреди, ще не ще, трябваше да легне в нея. Гленарван искаше да бъде първият носач на моряка. Той взе едната страна на носилката, а Уйлсън другата и отрядът тръгна на път.

Каква тъжна картина! Колко зле завършваше това така добре започнало пътуване! Те вече не търсеха Хари Грант. Материкът, където го нямаше и където той никога не е бил, заплашваше да бъде фатален за тия, които търсеха неговите следи. И когато тия негови безстрашни съотечественици достигнаха крайбрежието, те нямаше да намерят там дори и „Дънкан“, който да ги върне в родината им!

Този първи ден премина тъжно и мълчаливо. Всеки десет минути се сменяха да носят носилката. На драго сърце другарите на моряка си налагаха тази допълнителна умора, която непоносимата жега увеличаваше още повече.

Вечерта, след един преход само от пет мили, спряха да пренощуват в една горичка от смолисти дървета. Вечеряха с това, което бяха успели да спасят от провизиите. Карабината на майора бе единствената им надежда.

Прекараха тежка нощ. Заваля и дъжд. Денят сякаш се бавеше да настъпи. Тръгнаха отново на път. Майорът можа да стреля само веднъж. Тази злощастна страна бе повече от пустиня, защото дори и животни не я навестяваха.

За щастие Робърт откри едно гнездо на дропли с двадесетина големи яйца, които Олбинет опече в гореща пепел. Яйцата и няколко стръка тучница, които намериха в една долчинка, съставляваха целия им обед на 23.

Оттук пътят стана извънредно мъчен. Песъчливата равнина бе покрита със „спинифекс“, една бодлива трева, която в Мелбърн наричат „бодливо свинче“. Тя разкъсваше дрехите на парцали и разкървавяваше краката. Смелите жени не се оплакваха. Давайки пример, те вървяха храбро напред и ободряваха останалите ту с думи, ту с погледи.

Вечерта спряха в подножието на планината Була-Була, на брега на рекичката Джънгала. Вечерята щеше да бъде много оскъдна, ако Мак Набс не бе убил един голям плъх, „mus conditor“, чието месо се слави като много вкусно. Олбинет го опече и той действително щеше да надмине славата си, ако беше голям колкото овен. За жалост трябваше да се задоволят с ограничените му размери и го изгризаха до кости.

На 24 пътешествениците, изморени, но все пак енергични, продължиха пътя си. След като заобиколиха подножията на планината, те прекосиха обширни равнини, чиято трева наподобяваше мустаковидните висулки на кита. Тя представляваше едно сплитане на жила и остри щикове, през които трябваше да си пробиват път ту със секира, ту с огън.

Тая сутрин не стана и дума за закуска. Нямаше нищо по-безплодно от тази област, осеяна с отломки от кварц. Пътешествениците бяха не само гладни, но започнаха да се измъчват и от жажда. Мъката им се увеличаваше от голямата жега. Гленарван и спътниците му не извървяваха и половин миля на час. Ако липсата на вода и храна продължаваше до вечерта, те щяха да изпопадат по пътя и никога вече да не станат.

Но вода им доставиха „цефалотите“, цветя във вид на чашки, пълни с животворна течност, които висяха по клоните на едни коралообразни храсти. Всички пиха до насита от тия чашки и почувствуваха как силите им се възвръщат.

А храната им беше тази, която подкрепя туземците, когато нямат дивеч, насекоми или змии. Паганел откри в пресушеното корито на една рекичка растение, чиито отлични хранителни свойства му бяха често описвани от един от колегите му в Географското дружество.

Това беше „нарду“, едно тайнобрачно растение от семейството на папратите „marsileacees“, същото, което подкрепило силите на Бърк и Кинг в пустините на вътрешността. Под листата му, подобни на детелина, растяха сухи спори. Тия спори бяха едри колкото леща. Стрити между два камъка, те се превърнаха в брашно. От него умесиха груб хляб, който успокои мъките на глада. Растението се намираше в изобилие на това място и Олбинет можа да набере голямо количество, така че храната бе осигурена за няколко дни.

На другия ден, 25, Мълреди извървя сам една част от пътя. Раната му беше напълно зараснала. До Делегейт оставаха само десет мили. Вечерта се спряха на 149° източна дължина, на самата граница на Нов Южен Уелс.

От няколко часа валеше ситен дъжд. Нямаше да имат къде да се приютят, ако Джон Манглс не бе открил случайно една изоставена и порутена дърварска колиба. Трябваше да се задоволят с тази жалка колиба от клони и слама. Уйлсън искаше да накладе огън, за да опече хляба от нарду, и отиде да събере сухи съчки, с каквито бе покрита земята. Но когато се опита да ги запали, той не успя. Това беше негорящото дърво, за което Паганел бе споменал в чудноватия си списък на австралийските растения.

Трябваше да се лишат от огън, следователно и от хляб и да спят с измокрените дрехи, докато смеещите се птички, скрити във високите листаци, сякаш се подиграваха на нещастните пътешественици.

Обаче краят на страданията им беше близък. Двете млади жени правеха героични усилия, но силите им ги напускаха от час на час. Те вече не ходеха, а се влачеха.

На другия ден тръгнаха много рано. В единадесет часа се показа Делегейт, разположен на петдесет мили от Туфолд в графството Уелзлей. Там бързо намериха превозни средства. Чувствайки близостта на брега, сърцето на Гленарван се обнадежди. Може би „Дънкан“ се беше забавил и той можеше да го превари! След двадесет и четири часа щяха да стигнат залива.

На обед, след като се нахраниха добре, пътешествениците, настанени в една пощенска кола, запрегната с пет силни коня, напуснаха в галоп Делегейт.

Пощальоните, поощрени от обещаното им добро възнаграждение, просто летяха по добре поддържания път. Те не оставаха и по две минути в междинните станции, отдалечени на десет мили една от друга. Сякаш Гленарван им беше вдъхнал своето нетърпение.

Така пътуваха през целия ден и през цялата нощ, като изминаваха по шест мили в час.

На другия ден при изгрев слънце глух шум оповести близостта на океана. За да стигнат брега на тридесет и седмия паралел, където щеше да ги чака Том Остин, трябваше да заобиколят залива!

Когато се показа морето, всички погледи се устремиха въпросително в далечината. Може би „Дънкан“ по някакво чудо да беше тук и както преди един месец на нос Кориентес, по аржентинското крайбрежие, да плава успоредно с брега?

Не видяха нищо. Небето и водата се сливаха на хоризонта. Нито едно платно не оживяваше просторния океан.

Оставаше още една надежда. Може би Том Остин бе решил да пусне котва в залива Туфолд, защото морето беше бурно и беше опасно да се държи кораб в открито море.

— В Идън! — каза Гленарван.

Пощенската кола пое надясно по околовръстния път, който вървеше по брега на залива, и се отправи към малкия град Идън, отстоящ на пет мили.

Пощальоните спряха недалеч от постоянния огън, който сочи входа на залива. В залива бяха пуснали котва няколко кораба, но на нито един от тях не се развяваше флагът на Малкъм.

Гленарван, Джон Манглс и Паганел слязоха от колата и изтичаха до митницата, където разпитаха чиновниците и прегледаха списъка на пристигналите през последните няколко дни кораби. От една седмица не беше влизал нито един кораб.

— Може би не е заминал! — извика Гленарван, който по силата на един лесно обясним за сърцето на човека прелом започна да храни надежда. — Може би сме пристигнали преди него!

Джон Манглс поклати глава. Той познаваше Том Остин. Неговият помощник не би забавил никога с десет дни изпълнението на една заповед.

— Искам да знам какво е положението — каза Гленарван. — По-добре истината, отколкото съмнение.

Четвърт час след това бе пратена телеграма до началника на пристанището в Мелбърн. После пътешествениците отседнаха и хотел „Виктория“. В два часа Гленарван получи телеграфен отговор. Той имаше следното съдържание:

Телеграмата падна от ръцете на Гленарван.

Нямаше никакво съмнение! Честната шотландска яхта бе превърната от Бен Джойс в пиратски кораб!

Така завърши преминаването на Австралия, което започна при такива щастливи предзнаменования. Следите на капитан Грант и на корабокрушенците изглеждаха безвъзмездно загубени. Този неуспех бе струвал живота на целия екипаж. Лорд Гленарван бе претърпял поражение. Този смел търсач, който в пампасите не отстъпи пред съюзените срещу него стихии, тук, на австралийския материк, бе победен от коварството на хората.