Дефинитивно лечение

Първи сеанс

Той беше ужасно кльощав и по-висок, отколкото очаквах.

Останах прав, докато пазачите въвеждаха мършавата, окована с белезници фигура в килията за разпит.

Изражението на Шегаджията определено е шокиращо, ако го гледаш по-отблизо. Бях виждал лицето му и преди. Но пък кой ли не беше? Само че фактът, че помежду ни има единствено някаква си масичка, а очите му ме изучават от разстояние само три стъпки, все едно че съм някакво насекомо, беше разтърсващ. Тази негова усмивка… тя създаваше цялостния ефект. Всички бяхме виждали тази бездушна, безрадостна гримаса безброй пъти, блеснала в черно и бяло от заглавната страница на „Готъм Газет“ или в не съвсем достверните цветове на телевизионния екран във вечерните новини, но нищо видяно в медиите, не може да те подготви за срещата с оригинала. Тази усмивка… ъгълчетата на устата са изтеглени нагоре и встрани, почти до средата на бузите. Пък и зъбите — толкова дълги и бляскави. По-дълги от на Мортън Дауни — младши. Само че не могат да се мерят по белота с кожата. Тя е така бледа. Не толкова избелена, като на албинос; по-скоро подобна на покрита с бели петна. Все ми беше на ума, че с малко студен козметичен крем върху един парцал, бих могъл да изтрия от кожата му тази оцветка. Само че ми бе много добре известно, че това е опитвано нееднократно. Водораслоподобният цвят на косата и ноктите му бе върха на сладоледа в тази странна човешка микстура.

По време на петгодишното ми пребиваване в Щатския медицински център в Ню Йорк и в различни други, строго охранявани лечебни заведения из страната, се бях сблъсквал с психични заболявания с най-брутални проявления. Само дето не можех да си спомня някога да съм усещал толкова явно лудостта, както я усетих тогава, в първите няколко секунди, които прекарах в една стая с Шегаджията. Нищо от това, което бях видял в медиите, не ме беше подготвило за силата, която излъчваше този човек Всъщност несекващия поток истории, които се тиражират по негов адрес в пресата, само го прави по-тривиален. Бяхме свикнали с Шегаджията; почти се чувствахме уютно от неговото присъствие. Всички знаехме, че е изпечен престъпник и нееднократно е убивал, отгоре на това, и все пак лицето му бе станало толкова позната гледка, че се бе превърнал в част от пейзажа на Готъм. Последното му изстъпление не ни трогна чак толкова много, колкото ако бе извършено от някой непознат. Познатото зло е за предпочитане…

Моята задача бе да опозная това зло.

В присъствието на двамата пазачи, които ни наблюдаваха неотлъчно, подадох ръка през масата.

— Аз съм доктор Люис, господин Шегаджия. Ще бъда…

— Наричайте ме „Шегаджия“ — каза той с учудващо мек глас, втренчвайки поглед в мен, без да обръща внимание на протегнатата ми ръка. Контрастът между гробовния му тон и ухиленото му лице ме разконцентрира.

— Но това не е истинското ви име. Предпочитам да се обръщам към вас с него.

— Това име вече не съществува. Наричайте ме „Шегаджия“, ако имате желание да провеждате смислен разговор с мен.

Не ми се искаше да го правя. Личността „Шегаджията“ на пациента изглежда бе оста, около която се въртеше кариерата му на престъпник. Не исках да подсилвам допълнително тази личност. И все пак се налагаше да общувам с него. Нямах друг избор, освен да отстъпя.

— Много добре господин Шегаджия. Аз…

— Само… „Шегаджия“.

Аз отново му подадох ръка.

— Шегаджия, аз съм доктор Люис. Аз поемам грижата за твоята терапия.

Той пренебрегна ръката ми и внезапно стана нервен:

— Вие пък кога пристигнахте? Никога не съм ви виждал. Къде е доктор Хилс? Защо не ме лекува той?

— Именно доктор Хилс ме праща. Нов съм, дойдох след последното ви… бягство.

В очите му се четеше гняв, но ухилената гримаса на слизаше от лицето му.

— Искам шефа. На мен винаги ми се е падал шефа. Заслужил съм си го! Аз не съм просто някакво си там нещастно хахо, нали ви е ясно. Аз съм Шегаджията. Аз съм царят на престъпността в този град и искам доктор Хилс!

Грандомания и чувство за значимост. Започнах да се замислям, дали да не прибавя нарцистично разстройство (301.81) към списъка с диагнози.

Свих раменеи се опитах да се държа обезкуражаващо.

— Съжалявам, Шегаджия. Той ме изпрати да го замествам. Явно с теб сме просто залепени един за друг.

Внезапно той се успокои.

— Добре.

Емоционална лабилност.

За трети пореден път му подадох ръка. Този път, придружен от дрънченето на веригата на белезниците му, той я пое. Когато ги стиснахме, чух жужене и почувствах жилване в дланта. Извиках от изненада и си дръпнах ръката. Шегаджията избухна в смях.

Какъв смях само. Докато говореше, гласът му бе толкова мек, почти утешителен. Но смехът — накъсан, във високата тоналност, от който косъмчетата по врата ти се изправят.

Пазачите скочиха и го тръшнаха обратно на стола. Той продължи да се смее маниакално, когато успяха да изтръгнат някакъв предмет от един от пръстите му. По възрастният от двамата пазачи ми го подаде, после го претърсиха дали не носи в себе си още нещо.

Взрях се в предмета, който държах. Майтапчийски „боцльо“. Простичка, изтъркана, още от моето детство, ефектна шега.

— Чист е, док — каза по-възрастният пазач, когато приключиха с претърсването.

Аз все още се взирах в „боцльото“.

— Трябваше да е „чист“ още когато го доведохте.

Не казаха нищо, но заеха позиции по-близо от двете му страни.

Повдигнах играчката.

— Как се сдоби с това?

— Изпратиха ми го.

— Не може просто така да ти „изпращат“ неща. На пациентите изрично е забранено да притежават каквото и да било.

— Имате предвид на другите пациенти — каза той. — Аз съм Шегаджията. Каквото поискам — получавам го. Охраната тук е просто една шега — Очите му светнаха. — Схващате ли? Просто шега!

Пазачите се спогледаха неловко, когато той се разсмя. И с право. Беше абсурдно да го доведат на това интервю и той да има нещо такова под ръка. Ами ако острието беше намазано с отрова?

Той като че ли четеше мислите ми.

— Всичко е в името на добронамереното, чисто, безвредно забавление, доктор Люис. Аз съм безобиден като котенце.

Изгледах го косо.

— Мисля, че Колин Уитиър щеше да погледне на това другояче… ако беше в състояние.

Шегаджията изпръхтя и махна с ръка.

— Уитиър! Този мошеник! Шарлатанин, който се преструва на художник. Той беляза света на изкуството — подобно на акне. А аз напаравих завършващия щрих към неговата творческа дейност — просто едно добро попадение. Схващате ли?

Той избухна в смях.

— Вие го убихте!

— Не е голяма загуба. Той заслужаваше да умре. Позореше истинското изкуство. Светът стана много по-добър без него.

Пълна липса на угризения или вина.

Много добре си спомням последното му зверство. Бях се присъединил към лекарския състав скоро след поредното му бягство и не след дълго той нападна една картинна галерия, в която бяха изложени творбите на един изключително надарен млад художник на име Колин Уитиър. Шегаджията свали всичките платна на Уитиър от стените и ги запали на пода, в средата на изложбената зала. След което ги замени с цикъл мрачни абстрактни картини, всяка от които подписана с „Шегаджията“.

На следващата сутрин Уитиър бе обзет от справедлив гняв. Той разхвърля из залата платната на Шегаджията и ги накъса на парчета. Око за око. И с това трябваше да се приключи. Но не би. Уитиър бе открит мъртъв в галерията, два дена по-късно. Убит. Но не с такива прости средства като куршум или нож. Не, носът и устата му бяха запълнени с гъста зелена боя, с която се бе задушил. След което, е бил прикован към стената на изложбената зала в голяма, украсена с орнаменти, позлатена рамка. На стената до тялото бе написано:

Небрежната жестокост на престъплението все още ме обливаше с ледени вълни, щом се сетех за случая. А извършителят седеше на не повече от три стъпки от мен. И се хилеше.

Хилеше се…

Бях таен почитател на творчеството на Уитиър от години. Разбирах посланията, които носеха картините му. Дори участвах в един търг за една-две от ранните му творби преди няколко години, когато все още бяха достъпни, но не можах да се преборя с хората с дълбоки джобове. В момента те бяха далеч от моите възможности. Е, поне имаше репродукции. Но винаги, когато си помислех за всички картини, които не е успял да нарисува, се изпълвах с гняв до дъното на душата си…

Спри!

Нямаше смисъл от това. Започвах да се поддавам на чувствата. Не можех да си позволя подобно нещо. Бях длъжен да помогна на този човек, а нямаше да се справя, ако подхранвах яда си. В този момент прекратих първия сеанс.