Дефинитивно лечение

Втори сеанс

— Този път е чист, док — каза по-възрастният пазач, докато слагаше Шегаджията да седне на стола пред мен.

— Сигурен ли си?- попитах аз.

— Да бе. Съвсем сигурен.

Не подадох ръка на пациента си.

— Добро утро, Шегаджия — казах аз, бодро приветствайки го с името, което бе пожелал.

Шегаджията се беше вторачил в мен, очите му проблясваха, докато сядах от другата страна на масата.

— Реших да ви приема за мой лекуващ лекар за този ми престой в клиниката, доктор Люис.

— Камък ми падна от сърцето.

— И без това доктор Хилс бе започнал да ми писва. Той е такъв егоист — Аз-ът му бе прекалено чувствителен. Постоянно се поддаваше на самомнението си. Схващате ли?

— За съжаление, да.

— Само че, братлета, да си говорим направо, ако ще оказвам съдействие в лечението, ще ни е нужно малко уединение — Той погледна двамата пазачи от двете си страни. — Не мога да позволя двама шибаняци да подслушват интимните моменти от живота ми.

Той, разбира се, имаше право. Но аз нямах намерение да поемам каквито и да е рискове с него. Наредих на пазачите да оковат китките и глезените му към облегалките и краката на стола му и да чакат зад затворената врата.

— Препоръките ви са впечатляващи — каза Шегаджията като останахме насаме.

По врата ми започнаха да се прокрадват тръпки на притеснение.

— Нямаш представа от моите препоръки.

— Au contraire3, доктор Люис. Разполагам с пълното ви досие.

След което той започна да цитира моята биография, отброявайки едно по едно училищата, които бях посещавал, наградите, които бях получавал, успеха ми в медицинския университет, назначението ми като главен хонорован преподавател в психиатричната клиника „Даунстейт“, дори началната ми заплата, тук, в Аркъм.

— Това е просто обидно — каза той, поклащайки презрително глава по повод на последното. — Струвате много повече.

Отлично съзнавах, че съм зяпнал и не мога да помръдна от изненада.

— Как…?

Изражението ми сигурно е било забавно отстрани, защото Шегаджията избухна в смях.

— Нали ви казах — аз съм Шегаджията, Клоунът в цирка на Престъпността! Нищо в този град не ми убягва.

Непрестанни мегаломански представи. Само че как е…?

Отърсих се от шока и се насилих да се съсредоточа върху настоящите си задачи. А именно, да интервюирам своя пациент. Той не искаше да сътрудничи, даваше безмислени отговори на въпросите ми за детството му и целенасочено ненормални отговори на Роршаховия тест.

Опитах отново с въпроси за миналото му.

— Някога да си се влюбвал, Шегаджия?

— Винаги. Луд съм по момичетата — те не искат да излизат с мен и това ме подлудява! Схващате ли?

Аз продължих да го притискам:

— Някога да си бил женен?

— Доктор Джекил, май улучихте слабото ми място.

— Отговори на въпроса, ако обичаш.

— Женен? Аз? Не. Предпочитам да си остана ерген и такъв какъвто съм. Схващате ли?