Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Пенумбра кимва.

– Това е добре известно на историците и както се оказва – повдига той вежди, – на продавачите в книжарниците. Може също да ви е интересно да научите, че работата на Грифо Геритзун е първоизточникът на богатството на нашето братство. Дори днес, когато издателите купуват този шрифт, те го купуват от нас.

И добавя по-тихо:

– И не го продаваме никак евтино.

Внезапно правя връзката: ФЛК „Тайп Фаундри" е Фестина ленте къмпани. Сектата на Пенумбра събира огромни суми от авторски права.

– Но ето я и същинската част от историята – продължава Пенумбра. – Алд Мануций е бил много повече от издател. Той е бил и философ, и учител. Бил е първият от нас. Той е основателят на братството на Свещената матрица.

Добре, това определено не са ни го преподавали в курса по типография.

– Мануций е вярвал, че в текстовете на древните автори се крият дълбоки истини и сред тях – отговорът на най-великия въпрос, който някога са си задавали хората.

Настава напрегнато мълчание, изпълнено с очакване. Прокашлям се.

– Кой е... най-великият въпрос, който някога сме си задавали?

Кат си поема шумно въздух и отговаря:

– Как да живеем вечно?

Пенумбра се завърта и я поглежда. Очите му са големи и ярки. Кимва.

– Когато Алд Мануций умира – казва той тихо, – приятелите и учениците му запълнили гробницата му с книги – копия на всички книги, които някога бил отпечатал.

Вятърът отвън блъска силно по вратата и тя се разтърсва на пантите си.

– Направили го, защото гробницата била празна. След смъртта на Алд Мануций не намерили тялото му.

Значи сектата на Пенумбра си има своя месия.

– Той оставил книга, която наричал codex vitae – книгата на живота. Книгата била кодирана и Мануций дал ключа за разшифроването й на един-единствен човек: своя най-добър приятел и сътрудник, Грифо Геритзун.

Поправка: сектата си има месия и първи апостол. Но поне апостолът е дизайнер на шрифтове. Яко. А този codex vitae... И преди съм чувал за него. Но Роузмари Лапен каза, че книгите от Другия списък са codex vitae. Объркан съм...

– Ние, учениците на Мануций, работим от векове, за да разшифроваме неговия codex vitae. Вярваме, че той съдържа всички тайни, които Мануций е открил, докато е изучавал древните автори – и най-вече най-великата от тях. Тайната на вечния живот.

Дъждът се плиска по прозореца. Пенумбра си поема дълбоко дъх.

– Вярваме, че когато тази тайна най-накрая бъде разгадана, всеки член на братството на Свещената матрица, който някога е живял на този свят... ще бъде възкресен.

Месия, апостол, възкресение. Програмата е пълна, всички точки в списъка са зачеркнати. В момента в представите ми Пенумбра е някъде на границата между очарователно странен възрастен господин и притеснително странен възрастен господин. Две неща накланят все още мнението ми към очарованието: първо, свенливата му усмивка, която не е усмивката на психически нестабилен човек, а микромускулите не лъжат; и второ, изражението на Кат. Тя е омагьосана. Предполагам, че хората вярват и на по-странни неща от това, нали? И президенти, и папи са вярвали на много по-странни неща от това.

– За колко членове на братството говорим? – пита Нийл.

– Не толкова много – казва Пенумбра, избутва стола си назад и се изправя, – че да не могат да се поберат в една-единствена стая. Хайде, приятели. Читалнята ви очаква.

CODEX VITAE

Вървим през дъжда, сгушили сме се под широкия черен чадър, зает от „Делфинът и котвата". Нийл го държи над нас – винаги воинът е този, който държи чадъра, Пенумбра крачи в средата, а Кат и аз сме се притиснали от двете му страни. Пенумбра не заема много пространство.

Стигаме до тъмния вход. Едва ли има място, което да е по-различно от книжарницата в Сан Франциско: при Пенумбра има стена от стъклени прозорци и отвътре струи топла светлина, тук – голи камъни и две мъждиви лампи. Пенумбра ни подканва, но това място сякаш казва: Ха, по-добре е да се разкараш оттук.

Кат бута вратата. Аз влизам последен и стискам окуражително ръката й, докато пристъпвам вътре.

Не съм готов за баналността на гледката, разкрила се пред нас. Очаквах гаргойли. Вместо това два ниски дивана и квадратна стъклена маса образуват малка чакалня. По масата са пръснати клюкарски списания. Точно срещу нас има бюро, а зад него седи младият мъж с голата глава, който тази сутрин бях видял на улицата. Облечен е със синя жилетка. Над него, на стената, с квадратни букви без серифи пише:

ФЛК

– Тук сме, за да се видим с мистър Декъл – казва Пенумбра на рецепциониста, който едва поглежда към нас.

Има врата от матирано стъкло и Пенумбра ни повежда към нея. Все още затаено очаквам гаргойли, но не: озоваваме се в застинало сиво-зелено пространство, прохладна савана с широки монитори, ниски прегради и черни офисни столове с извити облегалки.

Това е офис. Прилича на „Нюбейгъл". Флуоресцентната светлина жужи зад панелите на тавана. Бюрата са разположени на групи и повечето са заети от хората, които тази сутрин видях през бинокъла. Множеството от тях носят слушалки; никой не вдига глава от мониторите си. Над приведените рамене виждам екрани със служебна поща и отворена фейсбук страница.

Объркан съм. Това място е пълно с компютри. Проправяме си път измежду отделните кабинки. Всички офисни тотеми са издигнати наоколо: машината за кафе, бръмчащият малък хладилник, огромният многофункционален лазерен принтер, на който в момента свети в червено надпис „повреда". Има и бяла дъска, на която се забелязват полуизтрити надписи – следи от поколения работни срещи на екипа. Точно сега с яркосин маркер там пише:

ВИСЯЩИ СЪДЕБНИ ДЕЛА: 7!!!

Все очаквам някой да вдигне глава и да забележи малката ни процесия, но хората изглеждат погълнати от работата си. Тихото потракване по клавишите звучи като ударите на капките дъжд отвън. Чува се сподавен кикот от далечния ъгъл; поглеждам натам и виждам мъжа в зеления пуловер, който се подсмихва към екрана си. Той яде йогурт от пластмасова купичка. Мисля, че гледа някакъв клип. В периметъра има затворени офиси и конферентни зали, всичките с матирани стъклени врати и малки табелки с имена. Тази, към която се запътваме, е в най-далечния край на залата и на табелката пише:

Едгар Декъл/Специални проекти

Пенумбра хваща със слабата си ръка дръжката, почуква с другата веднъж по стъклото и отваря вратата.

Кабинетът е малък, но напълно различен от пространството отвън..

Очите ми се напрягат, за да свикнат с новия цветови баланс: тук стените са тъмни и с наситени оттенъци, със зелени тапети, на които има златисти извити форми.

Тук подът е от дърво; надига се и се спуска лекичко под обувките ми, а токовете на Пенумбра тракат тихо, когато се обръща, за да затвори вратата зад нас. Тук светлината е различна, защото идва от настолни лампи, а не от флуоресцентни крушки на тавана. И когато вратата се затваря, постоянно присъстващото тихо жужене изчезва, заменено от сладка тежка тишина. Тук има солидно бюро – съвършен двойник на онова в книжарницата на Пенумбра – и зад него седи първият мъж, когото видях на тротоара тази сутрин: Топчестия нос. Тук над делничните дрехи, с които бе на улицата, той носи черна мантия. Тя се спуска свободно на корема му, събрана отпред със сребърна игла – две ръце, отворени като книга.

Това вече е друго нещо.

Тук въздухът мирише различно. Мирише на книги. Зад бюрото, зад Топчестия нос, има отрупани етажерки, долепени до стената и стигащи чак до тавана. Но този кабинет не е много голям. Тайната библиотека на Свещената матрица явно е с капацитета на книжарница на някое регионално летище.

Топчестия нос се усмихва.

– Сър! Добре дошли – казва той и се изправя.

Пенумбра повдига ръце и му прави знак да седне пак. Топчестия нос насочва вниманието си към мен, Кат и Нийл.

– А кои са приятелите ви?

– Те са необвързани, Едгар – казва Пенумбра бързо. Обръща се към нас: – Ученици мои, това е Едгар Декъл. Той е пазител на вратата към Читалнята от колко... Едгар? Единайсет години вече?

– Точно единайсет – усмихва се Едгар.

Ние също се усмихваме, внезапно осъзнавам. Мъжът и кабинетът му ни действат като топло сгряващо питие след разходката в студения дъжд и обиколката из студените офисни кабинки. Пенумбра ме поглежда, в очите му светят пламъчета.

– Едгар бе служител в Сан Франциско също като теб, момчето ми.

Изпитвам леко замайване и смущение – познатото усещане, когато осъзнаеш, че светът е много по-малък, отколкото си предполагал, и че хората са много по-тясно свързани един с друг. Дали съм попадал на почерка на Декъл в някой от дневниците? Дали той е поемал нощната смяна? Декъл се усмихва също, после придобива престорено сериозен вид.

– Един съвет от мен. Някоя вечер ще станеш любопитен и ще се запиташ дали не трябва да провериш клуба в съседство.

Млъква.

– Не го прави.

Да, определено е поемал нощната смяна. Срещу бюрото има кресло – с висока облегалка, направено от лъскаво дърво – и Декъл прави жест към Пенумбра да седне. Нийл се навежда съзаклятнически и вдига пръст над рамото му назад към офиса, от който дойдохме.

– Значи всичко това е само параван?

– О, не, не – казва Декъл. – Фестина ленте къмпани е съвсем истински бизнес. Компанията дава лиценз за шрифта геритзун – Кат, Нийл и аз кимаме умно като чираци, запознати издълбоко с материята – и много други. Правят не само това. Като новия проект с електронните книги.

– Какъв е той? – питам аз. Тази дейност изглежда много по-сложна, отколкото Пенумбра ни я бе представил.

– Не разбирам напълно – казва Декъл, – но по някакъв начин откриваме кога някой пиратства електронни книги и предоставяме тази услуга на издателите.

Ноздрите ми се разширяват при тези думи; чувал съм истории за студенти, съдени за милиони долари. Декъл обяснява:

– Това е нов бизнес. Бебче на Корвина. Очевидно е много доходоносен.

Пенумбра кимва.

– Благодарение на усилията на онези хора там съществува нашата книжарница.

Е, това е просто супер. Заплатата ми се плаща от лицензионни такси върху шрифтове и от съдебни искове за нарушени авторски права.

– Едгар, тези трима ученици разгадаха Пъзела на Основателя – казва Пенумбра – Кат и Нийл повдигат изненадано вежди при тези думи – и дойде време да видят ЧИТАЛНЯТА.

Произнася думата така, че чувам главните букви в нея.

Декъл се ухилва.

– Това е страхотно. Поздравления и добре дошли.

Кимва към редицата със закачалки на стената, на половината от които висят обикновени якета и пуловери, а на другата – тъмни роби като неговата.

– За начало преоблечете се в тези мантии.

Сваляме мокрите си якета. Докато се пъхаме в мантиите, Декъл обяснява:

– Трябва да пазим нещата долу чисти. Знам, че тези мантии изглеждат смешно, но всъщност са много добре ушити. Имат разрез отстрани, за да можете да се движите свободно – Декъл размахва ръцете си напред и назад, – и джобове за листове, моливи, гума и компас.

Разперва робата си, за да ни покаже.

– Долу имаме всякакви инструменти за писане, но трябва да си носите и свои собствени.

Това е много сладко: Не забравяйте гумата си в първия ден от живота ви в сектата! Но къде е това „долу"?

– И едно последно нещо – казва Декъл. – Телефоните ви.

Пенумбра разперва ръце, за да покаже, че са празни, но останалите предаваме черните си вибриращи спътници.

Декъл ги пуска в ниска дървена поставка на бюрото. Там вече има три телефона „Айфон", черен „Нео" и очукана бежова „Нокиа". Декъл се изправя, приглажда мантията си, става сериозен и натиска рязко рафтовете зад себе си. Те се плъзгат гладко и безшумно – сякаш са безтегловни и се носят в пространството – и докато се раздалечават, разкриват сумрачно пространство, в което се виждат широки стъпала, виещи се надолу в мрака. Декъл ни подканва напред с изпъната ръка.

– Festina lente – казва той съвсем небрежно, сякаш между другото.

Нийл си поема шумно дъх и аз знам със сигурност какво означава това. Означава: Цял живот съм чакал да мина през таен проход, вграден в библиотечен шкаф. Пенумбра се надига от стола си и ние тръгваме след него.

– Сър – казва Декъл на Пенумбра, застанал от едната страна на раздалечените рафтове, – ако сте свободен по-късно, бих се радвал да изпием чаша кафе заедно. Имаме много да си казваме.

– И така ще стане – отвръща с усмивка Пенумбра. Потупва Декъл по рамото, докато минаваме покрай него. – Благодаря ти, Едгар.

Пенумбра ни повежда надолу по стълбището. Върви внимателно, стиснал перилото – широка дървена ивица върху дебели метални подпори. Нийл се е привел към него, готов да го хване, ако той се препъне и залитне. Стъпалата са широки, от бял камък; вият се много стръмно, спиралата ни води под земята, пътят е едва осветен от дъгови лампи, поставени в стари свещници на стените, на доста широко разстояние една от друга. Докато вървим стъпка по стъпка, почвам да чувам звуци. Нисък шепот; после по-силно боботене; след това отекващи гласове. Стъпалата привършват и пред нас изплува ярка светлина, очертана в рамката на стълбището. Пристъпваме към нея. Кат ахва и дъхът й излиза като малко облаче.

Това не е библиотека. Това е пещерата на Багман.

Читалнята се простира пред нас, дълга и с нисък таван, който е насечен с кръстосващи се дълги дървени греди. Над тях и между тях се показва петниста здрава каменна основа, назъбени плочи, долепени една до друга, всичките блещукащи заради невидимите кристалчета вътре в тях. Гредите минават по цялата дължина на помещението, разкриващи ярка перспектива като картезианска координатна мрежа⁵⁵. На местата, където се пресичат, висят ярки лампи, които осветяват пространството отдолу.

Подът също е каменен, но гладък като стъкло. Квадратни дървени маси са поставени в правилни редици, една срещу друга, по цялото протежение на залата – до самия й край. Те са семпли, но здрави и върху всяка има по една огромна книга. Всички книги са черни и прикрепени към масите с дебели вериги, също черни.

Край масите има хора, седнали и изправени, мъже и жени в черни мантии като тази на Декъл, говорят, бърборят, спорят. Сигурно са едва дузина тук долу, но говорят толкова оживено, че мястото прилича на малка стокова борса. Звуците се сливат и заглушават взаимно: съскане на шепот, драскане на тебешир върху плоча. Кашляне и сумтене. Прилича най-много на класна стая, само че учениците са все възрастни хора и нямам никаква представа какво точно учат.

Етажерки се простират по дългия периметър на залата. Направени са от същото дърво като гредите и масите и са отрупани с книги. Тези книги, за разлика от онези на масите, са с цветни корици: червени и сини, и златисти, с подвързии от плат и кожа, някои са оръфани, други са чисто нови. Те са като защита срещу клаустрофобията; без тях тук, долу, чувството би било, сякаш си в катакомба, но заради редиците рафтове и цвета и текстурата, които придават облик на мястото, атмосферата е по-скоро уютна и приятна.

Нийл измърморва одобрително.

– Какво е това място? – пита Кат, докато потърква ръце, треперейки. Цветовете може и да са топли, но въздухът е вледеняващ.

– Последвайте ме – казва Пенумбра.

Той си пробива път между групичките облечени в черни мантии хора, струпани около масите. Чувам откъслечни разговори: „... Брито е проблемът тук...", казва висок мъж с руса брада, сочейки към дебелата черна книга на масата. „Той твърди, че всички операции трябва да са обратими, когато всъщност..." Загубвам гласа му, но долавям друг: „ ... прекалено си ангажиран със страницата като отделен елемент за анализ. Мисли за тази книга по различен начин – тя е наниз от герои, нали? Няма две измерения, а едно. Следователно...". Това е мъжът с бухало-подобното лице от тази сутрин, онзи с гъстите издадени вежди. Все още е приведен, все още носи косматата си шапка; облечен с мантията си, прилича сто процента на магьосник. Прави резки черти с тебешир на малка дъска.

Една верига се закача в крака на Пенумбра и издрънчава силно, когато той се освобождава от нея. Шефът ми се намръщва и измърморва:

– Това е абсурдно.

Следваме го тихо, малка опашка от черни овце. Рафтовете прекъсват само на няколко места: на две места и от двете страни на залата има врати, а веднъж, в края й, те отстъпват на голата каменна стена и на дървен подиум с катедра, издигнат под ярка лампа. Той е висок и изглежда някак страховито. Сигурно тук извършват ритуалните си жертвоприношения.

Докато минаваме, някои от хората в черни мантии поглеждат към нас и млъкват за миг; очите им са широко отворени. „Пенумбра", възкликват неколцина, усмихват се, протягат ръце към него. Той кимва и им се усмихва в отговор, здрависва се с всекиго. Повежда ни към празна маса близо до подиума, осветена от меката светлина на две лампи.

– Намирате се на много специално място – казва, докато се отпуска в един стол. Ние също сядаме, като повдигаме гънките на новите си мантии. Гласът му е много тих, едва доловим сред врявата: – Не бива никога да говорите за него или да разкривате къде се намира, на никого.

Всички кимваме едновременно. Нийл прошепва:

– Това е изумително.

– О, самата зала не е особено специална – казва Пенумбра. – Да, определено е стара. Но всяко подземие е същото: мрачна стая, изградена под земята, студена и суха. Нищо забележително.

Прави пауза.

– Всъщност съдържанието й прави тази зала специална.

Намирахме се в тази изпълнена с книги изба от три минути и вече бях забравил напълно, че останалият свят съществува. Бях готов да се обзаложа, че това място е изградено, за да издържи ядрена война. Някоя от тези врати сигурно водеше до стая, пълна с консерви боб.

– Тук има две съкровища – продължава Пенумбра. – Едното е колекция от много книги, а другото е една-единствена книга.

Повдига костеливата си ръка и я поставя върху окования към масата том, същия като на останалите маси. На корицата му с високи сребристи букви е изписано:

МАНУЦИЙ

– Това е книгата – казва Пенумбра. – Това е онзи codex vitae, написан от Алд Мануций. Той не може да бъде намерен никъде другаде освен в тази библиотека.

Чакай.

– Дори и в книжарницата ви?

Пенумбра поклаща глава.

– Никой чирак не е чел тази книга. Само пълните членове на братството – обвързаните и необвързаните. Не сме чак толкова много и четем „Мануций" само тук.

Значи това наблюдаваме около нас – цялото това напрегнато изучаване. Въпреки че забелязвам неколцина от черните мантии да обръщат глави към нас. Може би изучаването не е чак толкова напрегнато.

Пенумбра извива стола си и махва към рафтовете покрай стените.

– А това е другото съкровище. Вървейки по стъпките на Основателя, всеки член на това братство създава свой собствен codex vitae, или книга на живота. Това е задачата на необвързаните. Федоров например, когото познаваш – кима той към мен – е един от тях. Когато приключи, ще е вложил всичко научено, цялото си познание в книга като тези.

Замислям се за Федоров и снежнобялата му брада. Да, вероятно е понаучил някои нещица.

– Използваме дневниците си – казва ми Пенумбра, – за да сме сигурни, че Федоров е овладял това познание.

Следва многозначително повдигане на вежди.

– Трябва да сме сигурни, че разбира това, което е постигнал.

Точно така. Трябва да са сигурни, че не е пъхнал просто купчина книги в един скенер.

– Когато одобря неговия codex vitae и той бъде приет от Първия читател, Федоров ще стане един от обвързаните. И тогава, най-накрая, той ще извърши последното жертвоприношение.

Ооо... Ъъъ... Мрачният ритуал тук, долу, на Подиума на истинското зло. Знаех си. Харесвам Федоров.

– Книгата на Федоров ще бъде кодирана, копирана и вкарана в списъка с наличности – казва спокойно Пенумбра. – Няма да бъде прочетена от никого, преди да напусне този свят.

– Това е гадно – изсъсква Нийл.

Поглеждам го сърдито и присвивам очи, но Пенумбра се усмихва и вдига ръка, за да ни успокои.

– Правим тази жертва, водени от дълбоката си вяра – казва той. – Това, което ви казвам, е изключително сериозно. Когато разшифроваме древния codex vitae на Мануций, всеки член на нашето общество, който е следвал неговите стъпки, който е създал своя собствена книга на живота и я е оставил на съхранение тук, ще заживее отново.

Опитвам се да прикрия скептицизма, който знам, че се изписва на лицето ми.

– Как така? – пита Нийл. – Като зомбита ли?

Казва го прекадено силно и някои от черните мантии се обръщат да погледнат към нас.

Пенумбра поклаща глава.

– Природата на безсмъртието е загадка – казва толкова тихо, че трябва да се наведем, за да го чуем. – Но всичко, което съм научил от изчитането на толкова много книги, ми казва, че това е истина. Изпитвал съм го сред тези лавици и на други подобни места.

Не вярвам на частта с безсмъртието, но знам за кое чувство говори Пенумбра. Когато минаваш сред рафтовете в някоя библиотека и прокарваш пръсти по гръбчетата на книгите, е трудно да не усетиш присъствието на дремещите в тях духове. Това е просто чувство, не е факт, но знам (и го повтарям): хората вярват и в по-странни неща.

– Но защо просто не разшифровате книгата на Мануций? – пита Кат. Тя се чувства в свои води в тази област. – Какво е станало с ключа за шифъра?

– А – казва Пенумбра. – Наистина какво е станало?

Млъква, поема си дъх и продължава.

– Геритзун е бил забележителен човек също като Мануций, но по свой особен начин. Той е решил да не предаде нататък ключа. Петстотин години.... ние обсъждаме това негово решение.

Начинът, по който го казва, ме кара да мисля, че тези дискусии може да са включвали от време на време намесата на пистолети и кинжали.

– Без него сме опитвали всеки метод, за който можете да се сетите, за разшифроване на книгата на Мануций. Използвали сме геометрия. Търсили сме скрити форми и фигури. Оттук произлезе Пъзелът на Основателя.

Лицето от визуализацията – разбира се. Изпитвам поредното замайване от сглобяването на реалността около мен. От екрана на лаптопа ми към мен се е взирал Алд Мануций.

– Обръщали сме се към алгебрата, логиката, лингвистиката, криптографията... Имали сме велики математици сред нашите членове – казва Пенумбра. – Мъже и жени, спечелили огромно признание и награди в горния свят.

Кат се е привела толкова напред, че е почти върху масата. Това е като хипноза за нея: код, който трябва да бъде разбит, и ключ към безсмъртието – ведно. Изпитвам лек трепет на гордост: аз съм този, който я доведе тук. Днес „Гугъл" не означава нищо. Истинското действие е тук, долу, сред братството на Свещената матрица.

– Това, което трябва да разберете, млади приятели – казва Пенумбра, – е, че това общество функционира по почти същия начин от създаването си преди петстотин години.

Посочва с пръст към суетящите се черни мантии.

– Използваме креда и плочи, мастило и хартия.

Внезапно тонът му се променя.

– Корвина смята, че трябва да се придържаме към тези техники на сто процента. Вярва, че ако променим нещо, ще загубим своята награда.

– А вие – казвам аз на мъжа със стария „Мак Плюс", – вие не сте съгласен.

Пенумбра се обръща към Кат и сега гласът му е наистина по-скоро задъхан шепот.

– Стигаме и до моето предложение. Ако не греша, мило момиче, твоята компания е прехвърлила огромно количество книги – той спира, търсейки правилните думи – на дигиталните рафтове.

Тя кимва и нейният отговор също е остър шепот:

– Шейсет и един процента от всички книги, издавани някога.

– Но не разполагате с codex vitae на Основателя – казва Пенумбра. – Никой го няма.

Замълчава.

– А може би трябва.

Внезапно осъзнавам: Пенумбра предлага да направим библиографски обир. Една от жените в черни мантии минава покрай нашата маса, носейки дебела зелена книга. Тя е висока и слаба, на около четирийсет години, със сънливи очи и късо подстригана черна коса. Под мантията й зървам рокля в син флорален мотив. Умълчаваме се, докато я чакаме да отмине.

– Аз смятам, че трябва да скъсаме с традициите – продължава Пенумбра. – Вече съм стар и ако е възможно, бих искал да видя това дело завършено, преди от мен да остане единствено книга на някоя от тези лавици.

Друга светкавична мисъл: Пенумбра е един от обвързаните, значи неговият личен codex vitae трябва да е тук, в тази пещера. От тази мисъл по гръбнака ми преминава студена тръпка. Какво ли има вътре? Каква ли история разказва той?

Очите на Кат сияят.

– Можем да я сканираме – казва тя и потупва с ръка книгата на масата. – И ако вътре има някакъв код, можем да го разбием. Имаме толкова могъщи машини – нямате си и представа дори.

В Читалнята се надига жужене и сред черните мантии настава суматоха. Всички внезапно се изпъват, шепнат си и си шушукат предупредително. В далечния край на залата, където е стълбището, се появява висока фигура. Мантията на човека е различна – по-изящна, с допълнителни гънки черен плат около врата и червени ивици в долната част на ръкавите. Тя виси на раменете му небрежно, сякаш току-що я е наметнал; под нея се подава искрящо сив костюм. Запътил се е право към нас.

– Мистър Пенумбра – прошепвам аз, – мисля, че може би...

– Пенумбра – произнася фигурата. Гласът не е силен, но идва дълбоко от гърдите на човека и отеква из залата. – Пенумбра – казва отново той и бързо се понася насам.

Стар е – не толкова, колкото Пенумбра, но някъде там. Много по-як е обаче. Не е приведен, не се клатушка и мисля, че под този костюм сигурно се крият изваяни гръдни мускули. Главата му е обръсната и има тъмни, добре оформени мустаци. Той е Носферату във формата на сержант от морската пехота.

Сега го разпознавам. Това е мъжът от снимката с младия Пенумбра, здравият младеж, вдигнал палец пред моста „Голдън Гейт". Това е шефът на Пенумбра, онзи, който поддържа отворена книжарницата, изпълнителният управител на щедрата Фестина ленте къмпани. Това е Корвина. Пенумбра се надига от стола си.

– Моля, запознай се с тези трима необвързани от Сан Франциско – казва той. А на нас: – Това е Първия читател, нашият патрон.

Внезапно шефът ми е започнал да играе ролята на внимателен подчинен. Преструва се. Корвина ни поздравява хладно. Очите му са тъмни и искрящи – в тях личи яростна и безмилостна интелигентност. Той поглежда директно Нийл, обмисля нещо, после казва:

– Я ми кажи кои трудове на Аристотел издава първо Основателя?

Въпросът е зададен спокойно, но е безмилостен, всяка дума е куршум, изстреляна от безшумен пистолет. Лицето на Нийл е безизразно. Настава неловка тишина. Корвина скръства ръце на гърдите и се обръща към Кат:

– Добре, а ти? Някаква идея?

Пръстите на Кат потръпват, сякаш иска да провери веднага в телефона си.

– Аякс, доста работа имаш тук – казва Корвина, обръщайки се към Пенумбра. Все така спокойно. – Те би трябвало да знаят наизуст целия корпус. Трябва да го казват отзад напред на класически гръцки.

Бих се намръщил при тези думи, ако главата ми все още не бе замаяна от откровението, че Пенумбра има малко име и то е...

– О, те са все още нови в работата си – въздиша тежко Аякс Пенумбра. Той е няколко сантиметра по-нисък от Корвина и се е изпънал, за да стои изправен, потрепвайки леко. Оглежда с големите си сини очи залата и на лицето му се изписва скептично изражение. – Надявах се да ги вдъхновя с това посещение, но веригите са прекалено много. Не съм сигурен, че те отговарят на духа...

– Ние не се отнасяме безотговорно към книгите си, Аякс – прекъсва го Корвина. – Тук не ги губим.

– О, един дневник едва ли може да се сравнява със самия codex vitae на Основателя. А и не е загубен. Просто си намираш извинения...

– Защото ми ги предоставяш толкова усърдно – казва равнодушно Корвина. Гласът му е небрежен, но отеква из залата. Сега Читалнята е притихнала. Никой от хората в черни мантии не говори, не се движи, вероятно дори не дишат. Корвина събира длани зад гърба си – поза на учител.

– Аякс. Радвам се, че се върна, защото взех решение и исках да ти го съобщя лично.

Мълчание, после някак състрадателно накланяне на глава.

– Време е да се върнеш в Ню Йорк.

Пенумбра трепва.

– Трябва да ръководя книжарницата.

– Не, това не може да продължава – разтърсва глава Корвина. – Не и ако е пълна с книги, които нямат нищо общо с нашето дело. Не и препълнена с хора, които не знаят нищо за нашата отговорност.

Е, не бих казал, че тя някога е била „препълнена". Пенумбра стои безмълвно, очите му са сведени към пода, челото му е свъсено и покрито с бръчки. Сивата му коса се издига на главата му като облак от разпилени мисли. Ако я обръсне, може би ще изглежда също толкова лъскав и впечатляващ като Корвина.

А може би не.

– Да, имам и други книги – казва най-накрая Пенумбра. – Правя го от десетилетия. Също като нашия учител преди мен. Знам, че не си забравил това. Знаеш, че половината ми чираци са дошли при мен, защото...

– Защото критериите ти са прекалено ниски – прекъсва го Корвина. Погледът му се плъзга към Кат, после към Нийл и мен. – Каква полза имаме от необвързани, които не подхождат сериозно към работата ни? Те ни правят по-слаби, не по-силни. Излагат всичко на риск.

Кат се намръщва. Бицепсите на Нийл пулсират.

– Прекарал си прекалено много време в пустошта, Аякс. Върни се при нас. Прекарай времето, което ти остава, сред своите братя и сестри.

Пенумбра се намръщва.

– В Сан Франциско има чираци и необвързани. Много.

Гласът му внезапно е станал дрезгав, очите му са вперени

в моите. Виждам, че го боли, и знам, че мисли за Тиндъл, за Лапен и за останалите, за мен и за Оливър Гроун.

– Навсякъде има чираци – казва Корвина и махва пренебрежително с ръка. – Необвързаните ще те последват тук. Или пък няма. Но Аякс, искам да съм пределно ясен. Фестина ленте къмпани повече няма да подкрепя финансово книжарницата ти. Няма да получиш нищо от нас.

В Читалнята цари мъртва тишина: не се чува никакво шумолене, никакво потракване. Черните мантии са забили глави в книгите си, но слушат всичко.

– Имаш избор, приятелю – казва кротко Първия читател, – и аз се опитвам да ти помогна да го видиш ясно. Вече не сме млади, Аякс. Ако се посветиш отново на нашето дело, все още имаш време да извършиш велики подвизи. Ако ли не – очите му се присвиват, – е, тогава можеш да пропилееш оставащото ти време там, навън, както си пожелаеш.

Поглежда настоятелно Пенумбра – това е загрижен поглед, но определено покровителствен и снизходителен – и повтаря за последно:

– Върни се при нас.

Обръща се и се запътва обратно към широкото стълбище, а мантията с червените ивици се вее зад него. Разнася се шум от драскане по дъски и разлистване на страници, когато поданиците му се заемат отново да имитират съсредоточена отдаденост на задачите си.

***

Когато напускаме Читалнята, Декъл подновява предложението си за кафе.

– Ще ни е нужно нещо по-силно от това, момчето ми – казва Пенумбра, докато се опитва да наподоби усмивка и почти – но не съвсем – успява. – Много бих искал да си поговоря с теб тази вечер... Къде? – обръща се той към мен.

– „Нортбридж" – намесва се Нийл. – На 29-а улица и „Бродуей".

Там сме се настанили, защото Нийл познава собственика.

Оставяме мантиите си, вземаме телефоните си и изминаваме обратния път през сиво-зелените отделения на Фестина ленте къмпани. Докато маратонките ми скърцат по петнисто-кафявия корпоративен под, ми хрумва, че сигурно крачим точно над Читалнята – на практика вървим по тавана й. Не мога да определя на колко метра под земята е тя. Шест метра? Дванайсет?

Собственият codex vitae на Пенумбра е някъде там, долу. Не го видях – но е на някоя от тези лавици, една обикновена корица сред многото други. Но в съзнанието ми той е много по-голям и по-важен от подвързания в черно МАНУЦИИ.

Вървим припряно, следвани от сянката на ултиматума на Корвина, и ми се струва, че Пенумбра може би остави там, назад, нещо много ценно за него.

Един от кабинетите по коридора е по-голям от другите, матираната му стъклена врата е някак встрани от останалите. Сега виждам ясно името на табелката:

Маркъс Корвина/Изпълнителен директор

Значи Корвина също има малко име. Сянка се плъзга от другата страна на стъклото и аз осъзнавам, че той е вътре. Какво прави? Преговаря с издател по телефона, искайки огромни суми за ползването на великия древен геритзун? Предлага имена и адреси на някакви дребни пирати на електронни книги? Затваря още някоя чудесна стара книжарница? Говори с банката си, за да откаже едно конкретно текущо плащане? Това не е просто секта. Това е истинска корпорация и Корвина е неин шеф и в горния, и в долния свят.

СЪЮЗЪТ НАБУНТОВНИЦИТЕ

В Манхатън вече вали силно – мрачен шумен порой. Намерили сме убежище в хипербутиковия хотел, притежаван от приятеля на Нийл, Андрей, друг СЕО на стартъп. Нарича се „Нортбридж" и е върховното хакерско скривалище: на всеки метър има контакт, въздухът е толкова наситен с безжичен интернет, че направо можеш да го видиш, а в мазето има директна връзка с бързата интернет линия, която тече под „Уолстрийт". „Делфинът и котвата" е светът на Пенумбра, това място – на Нийл. Портиерът го познава. Валето го поздравява с вдигната за „дай ми пет" ръка.

Фоайето на „Нортбридж" е центърът на нюйоркския свят на стартъп компаниите: навсякъде, където двама или повече души обсъждат нещо, обяснява Нийл, вероятно основателите на някоя нова компания оглеждат условията на своята регистрация. Насядали плътно около ниска масичка, направена от кутии за стари магнитни ленти, ние сигурно също можем да бъдем оприличени на нещо такова – може би не чак на стартъп компания, но със сигурност на нещо току-що създадено. Ново обединение. Ние сме малък Съюз на бунтовниците, а Пенумбра е нашият Оби-Уан. Всички знаем кой е Корвина.

Нийл не е спрял да говори за Първия читател, откакто излязохме от подземието.

– Не разбирам тази негова мания с мустаците – продължава той.

– Носи ги така, откакто го помня – казва Пенумбра, подсмихвайки се леко. – Но тогава не беше толкова суров и консервативен.

– А какъв беше? – питам аз.

– Като всички нас – като мен. Любопитен. Несигурен. Аз самият все още съм несигурен за толкова много неща!

– Той сега изглежда доста... Самоуверен.

Пенумбра се намръщва.

– И защо да не е? Той е Първия читател и харесва нашето братство такова, каквото си е.

Удря с немощния си юмрук по мекия диван.

– Той няма да се прегъне. Няма да експериментира. Няма дори да ни позволи да опитаме да го направим.

– Но във Фестина ленте къмпани имат компютри – изтъквам очевидния факт. Всъщност те управляват цяла дигитална антипиратска компания.

Кат кимва.

– Да, изглеждат ми доста модернизирани.

– А, но само в горния свят – размахва пръст Пенумбра. – Компютрите са подходящи за външната дейност на Фестина ленте къмпани, но не и за Свещената матрица. Не, никога.

– Без телефони – казва Кат.

– Без телефони. Без компютри. Нищо – поклаща глава Пенумбра, – което самият Алд Мануций не е използвал. Осветление с електричество – няма да повярвате какви спорове сме имали за осветлението. Повече от двайсет години – изпъшква той. – Абсолютно съм убеден, че Мануций е щял да се зарадва на една-две електрически крушки.

Всички се умълчават. Накрая Нийл казва:

– Мистър Пи, не трябва да се отказвате. Аз ще финансирам книжарницата ви.

– Нека да приключим с книжарницата – махва пренебрежително с ръка Пенумбра. – Обичам клиентите ни, но има и по-добър начин да им бъдем от полза. Аз не се вкопчвам в познатите неща като Корвина. Ако успеем да отнесем МАНУЦИИ в Калифорния... ако ти, мило момиче, можеш да направиш това, което обеща... Никой от нас повече няма да се нуждае от това място.

Седим там и обсъждаме плана си. В един съвършен свят, съгласяваме се всички, просто щяхме да вземем черния codex vitae и да го отнесем при скенера в „Гугъл", където ръцете на паяка щяха да го поемат нежно. Но сега не можем да изнесем книгата от Читалнята.

– Резачки – казва Нийл. – Трябват ни резачки за арматура.

Пенумбра разтърсва глава.

– Трябва да го направим тайно. Ако Корвина разбере, ще ни преследва докрай, а Фестина ленте къмпани разполага с огромни ресурси.

И познават доста адвокати, мисля си аз. Освен това, за да предоставим МАНУЦИИ на милостта на „Гугъл", не ни е нужно задължително да имаме книжното тяло в ръцете си. Трябва да го имаме на диск. Затова питам:

– А ако отнесем скенера при книгата?

– Той не е преносим – поклаща глава Кат. – Искам да кажа, можеш да го местиш, но процесът е много сложен. Беше нужна цяла седмица, за да го вдигнат и закарат до Библиотеката на Конгреса.

Значи ни трябва нещо друго. Или някой друг. Нуждаем се от създаден специално за нас скенер, подходящ за кражба. Нужен ни е Джеймс Бонд с магистърска степен по библиотекарство. Нуждаем се от... Чакай.

Знам точно от какво се нуждаем.

Грабвам лаптопа на Кат и отварям книжния пиратски сайт на Мрънкалото. Ровя се из архивите му – назад, назад, назад – назад до най-ранните му проекти, онези, които вече е приключил... Ето го.

Обръщам екрана, така че и останалите да го видят. Там е показана ясна снимка на „Мрънкотрон" 3000: книжен скенер, направен от картон. Частите му могат да бъдат изрязани от стари кашони; пускаш ги през машина за лазерно рязане, за да изрежеш прорези и „ушички" на всички места, където има прави ъгли. Сглобяваш ги, за да си направиш рамка, после, когато приключиш с работата, можеш да ги сплескаш отново. Има два разреза за камерите. Всичко се побира в обикновена плоска чанта – от тези, които носят куриерите.

Камерите са от най-обикновените, просто щракаш и снимаш, от типа, който можеш да купиш отвсякъде. Рамката прави скенера специален. Ако камерата е само една, трябва да се протягаш, за да държиш книгата под правилния ъгъл, и ще се бавиш при разгръщането и задържането на всяка страница. Ще са ти нужни дни за една книга. Но с двете камери на „Мрънкотрон" 3000, монтирани една до друга и контролирани от софтуера на Мрънкалото, имаш само едно разгръщане за заснемане на две страници, идеално фокусирано, под идеалния ъгъл. Сканирането е светкавично, но не е нужна висока технология.

– Направен е от хартия – обяснявам аз, – така че може да мине и през детектор за метал.

– Какво, за да го вкараш в самолет? – пита Кат.

– Не, за да го вкараме в библиотека – казвам аз.

Очите на Пенумбра се разширяват.

– Както и да е. Мрънкалото е постнал схемите. Можем да ги свалим. Трябва само да се сдобием с материалите и да намерим машина за лазерно рязане.

Нийл кимва и описва кръг из фоайето с пръст.

– Това е събирателният център за всички нърдове в Ню Йорк. Мисля, че няма да имаме проблем да се сдобием с това, което ни е нужно.

Да предположим, че успеем да сглобим и да накараме „Мрънкотрон" 3000 да проработи; тогава ще ни е необходимо известно време в Читалнята, без да бъдем обезпокоявани от никого. Книгата на Мануций е огромна и сканирането й ще отнеме часове.

И кой щеше да го направи? Пенумбра е прекалено неуверен за такова тайно промъкване. Кат и Нийл вдъхват доверие като съзаклятници, но аз всъщност имам друга идея. От мига, в който се появи възможността за сканирането на книгата, взех решение: ще го направя сам.

– Искам да дойда с теб – настоя Нийл. – Това е най-вълнуващата част!

– Не ме карай да използвам името ти от „Ракети и магьосници" – вдигам предупредително пръст, – не и в присъствието на момиче на масата. – Поглеждам го със сериозно изражение.

– Нийл, ти имаш компания, имаш служители и клиенти. Имаш отговорности. Ако те хванат или... не знам, те арестуват, ще си имаш проблеми.

– А ти не мислиш, че за теб ще е проблем, ако те арестуват, Клеймор Кърв...

– А! – прекъсвам го аз. – Първо, аз нямам никакви сериозни отговорности. И второ, на практика вече съм чирак в братството на Свещената матрица.

– Ти разгада Пъзела на Основателя – кимна Пенумбра. – Едгар ще гарантира за теб.

– Освен това – допълвам – аз съм крадецът в историята.

Кат повдига въпросително вежди и аз й обяснявам тихо.

– Той е воинът, ти си магьосникът, а аз съм крадецът. И този разговор никога не се е случвал.

Нийл кимва веднъж бавно. Лицето му е смръщено в гримаса, но вече не протестира. Добре. Ще отида сам и ще си тръгна не с една книга, а с две.

През входната врата на „Нортбридж" нахлува студен вятър и Едгар Декъл влиза, приведен заради дъжда, кръглоликото му лице едва се подава изпод качулката на шушляковото лилаво яке, в което се е обвил плътно.

Пенумбра му махва. Очите на Кат се срещат с моите; тя изглежда нервна. Ако искаме достъп до Читалнята и до МАНУЦИИ, Декъл е ключът, защото Декъл държи ключа.

– Сър, чух за книжарницата – казва той, лъхтейки, докато се отпуска на дивана до Кат. Внимателно сваля качулката си. – Не знам какво да кажа. Това е ужасно. Ще говоря с Корвина. Мога да го убедя...

Пенумбра пак вдига ръка и после разказва всичко на Декъл. За дневника, за „Гугъл" и Пъзела на Основателя. Казва му за предложението си към Корвина, за отказа на Първия читател.

– Ще го уговорим – казва Декъл. – Ще споменавам идеята от време на време, за да видя как...

– Не – прекъсва го Пенумбра. – Той не може да бъде убеден с логически доводи, Едгар, а и аз нямам търпение за това. Доста по-стар съм от теб, момчето ми. Вярвам, че кодексът на Мануций може да бъде разшифрован днес – не след десет или след сто години, а днес!

Хрумва ми, че не само Корвина притежава свръхувереност. Пенумбра наистина вярва, че компютрите могат да свършат работата. Странно ли е, че аз, човекът, който започна този проект, не съм толкова сигурен в това? Очите на Декъл се разширяват. Той се оглежда наоколо, сякаш очаква да открие свърталище на хора с черни мантии тук, в „Нортбридж". Няма такава вероятност; съмнявам се някой от хората в това фоайе да е докосвал хартиена книга през последните години.

– Не може да сте сериозен, сър – прошепва той. – Помня, когато ме накарахте да вкарам всички налични заглавия в компютъра и бяхте толкова въодушевен, но никога не съм мислил... – поема си дъх. – Сър, така функционира нашето общество.

Значи Едгар Декъл е бил човекът, създал базата с данни на книжарницата. И двамата сме докосвали с пръсти едни и същи клавиши на една и съща малка разтракана клавиатура.

Пенумбра поклаща глава.

– Изглежда ти странно само защото сме заседнали на едно и също място от години, момчето ми – казва той. – Корвина ни е замразил като Ледената кралица. Първия читател не е верен на духа на Мануций.

Сега очите му искрят като два сини лазерни лъча и той забива яростно пръст в масата от магнитни ленти.

– Той е просто бизнесмен, Едгар!

Декъл кимва, но все още изглежда нервен. Бузите му са поруменели и той прокарва пръсти през косата си. Така ли започват всички разцепления в едно общество? Задушевни кръгове, шепот и уговаряне на привърженици?

– Едгар – казва спокойно Пенумбра, – ти си ми най-скъпият от всички ученици, които съм имал. Прекарахме много години в Сан Франциско, работейки рамо до рамо. Ти притежаваш истинския дух на последовател на Свещената матрица, момчето ми.

Млъква за миг.

– Дай ни ключа за Читалнята за една нощ. Само за това те моля. Клей ще действа чисто, няма да се разбере, че е бил там. Обещавам ти.

Декъл го гледа с недоумение. Косата му е влажна и разбъркана. Не знае какво да каже.

– Сър. Не мисля, че вие... Никога не съм си представял... Сър...

Млъква. Фоайето на „Нортбридж" вече не съществува. Цялата Вселена се е съсредоточила в лицето на Едгар Декъл, в сериозната извивка на устните му, всички търсим знаци дали ще каже „не", или...

– Да.

Той се изпъва и става някак по-висок. Поема си дълбоко дъх и казва отново:

– Да. Разбира се, че ще ви помогна, сър.

Кимва рязко и се усмихва.

– Разбира се.

Пенумбра се ухилва.

– Знам как да избирам правилните служители – казва той и се протяга, за да потупа Декъл по рамото. Избухва в силен смях. – Знам как да ги избирам!

Планът е следният:

Утре Декъл ще донесе резервния ключ, запечатан в плик и адресиран до мен, и ще го остави на портиера на „Нортбридж". С Нийл трябва да намерим начин да направим „Мрънкотрон" 3000, Кат ще се отбие в тукашния офис на „Гугъл", а Пенумбра ще се срещне с неколцина от хората в черни мантии, които симпатизират на каузата му. Когато се стъмни, ще взема скенера и ключа и ще отида в тайната библиотека на Свещената матрица, където ще „освободя" МАНУЦИИ... И една друга книга.

Но това ще стане утре. Сега Кат се е оттеглила в нашата стая. Нийл отиде при групичка пичове от нюйоркски стартъп компании. Пенумбра седи в бара на хотела сам, поклащайки в ръка ниска чаша, пълна със златиста течност, потънал в мислите си. Изглежда странно на това място: по-възрастен от всички във фоайето с няколко десетилетия, главата му е като блед маяк сред приглушената светлина. Аз седя сам на един от ниските дивани, взирам се в лаптопа си и се чудя как да се сдобием с машина за лазерно рязане. Приятелят на Нийл, Андрей, ни насочи към две хакерски места в Манхатън, но само в едното имат такава машина и е заета за седмици напред. Всеки майстори нещо.

Хрумва ми, че Мат Майтелбранд може би познава някого някъде. В този град трябва да има магазин за специални ефекти, притежаващ инструмента, който ни е нужен. Изпращам сигнала си за помощ по телефона:

Нужна ми лазерна резачка в Ню Йорк. Бързо. Идеи?

След трийсет секунди пристига отговорът на Мат:

Питай Мрънкалото.

Разбира се. Месеци наред проучвах пиратската библиотека, но никога не съм поствал нищо там. В сайта на Мрънкалото има активен форум, в който хората питат за конкретни електронни книги и после се оплакват за качеството на това, което са получили. Има и технически подфорум, в който обсъждат всякакви детайли относно книжната дигитализация; самото Мрънкало се появява там и отговаря на въпросите лаконично, точно и само с малки букви. Именно в този подфорум пиша следното:

Здравейте. Аз съм член на сайта, но пиша за първи път. Тази вечер съм в Ню Йорк и се нуждая от машина за лазерно рязане „Епилог" (или подобна), с която може да се направи „Мрънкотрон" 3000. Трябва да направя възможно най-скоро таен скенер, а обектът на сканирането е една от най-важните книги в историята на печатните издания. С други думи: това може да се окаже нещо по-голямо от „Хари Потър". Някой да помогне?

Поемам си дъх, проверявам три пъти за грешки, после публикувам въпроса си. Надявам се, че никой от пиратския патрул на Фестина ленте къмпани няма да го прочете.

Стаите в „Нортбридж" приличат много на белите товарни контейнери в кампуса на „Гугъл": издължени и семпли като кутии, с изводи за вода, електричество и интернет. Има и тесни легла, но те очевидно са неохотно отстъпление пред несъвършенството на човешките същества, които все още се нуждаят от сън.

Кат е седнала със скръстени крака на пода само по бельо и червената си тениска, надвесена над лаптопа си. Аз съм на ръба на леглото над нея, зареждам своя „Киндъл" от USB порта й – не, това не е евфемизъм – и същевременно чета „Хроники на драконовата песен" за четвърти път. Тя най-накрая се е отърсила от разочарованието си заради неуспеха на избора за МП; обръща се, за да ме погледне, и казва:

– Това е наистина вълнуващо. Не мога да повярвам, че не съм чувала за Алд Мануций.,

На екрана й е отворена страницата от „Уикипедия" за печатаря. Разпознавам изражението на лицето й – същото, което придобива, когато говори за Сингулярността.

– Винаги съм смятала, че ключът за безсмъртието ще бъде... Не знам... Малки роботчета, които поправят нещо в мозъка ти – казва тя. – Не книги.

Трябва да съм честен.

– Не съм сигурен, че книгите са ключ към нещо. Хайде, да си говорим сериозно. Това е някаква секта. Култ. Наистина.

Тя се намръщва.

– Но изгубена книга, написана от самия Алд Мануций, е все пак много важно събитие независимо от всичко. След като това приключи, можем да върнем мистър Пенумбра в Калифорния. Сами ще въртим книжарницата. Имам маркетингов план.

Кат изобщо не ми обръща внимание. Тя казва:

– Има един екип в Маунтин Вю⁵⁶ – трябва да им кажем за това. Наричат се „Гугъл завинаги". Работят върху удължаването на живота. Лечение на рак, регенерация на органи, възстановяване на ДНК...

Вече става нелепо.

– Може би и малко криогенетика?

Кат ме поглежда възмутено.

– Те имат много сериозен подход.

Прокарвам пръсти през косата й, която е все още влажна от душа, който си е взела. Ухае на лимони.

– Просто не схващам – казва тя и се обръща отново, за да ме погледне. – Как може да приемаш спокойно факта, че животът ни е толкова кратък? Прекалено кратък е, Клей.

Честно казано, животът ми притежава много странни и особено притеснителни характеристики, но краткостта не е една от тях. Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто започнах да уча в колежа, и че вече сме в съвсем друга технико-социална епоха в сравнение с времето, когато се преместих в Сан Франциско. Телефонът ми тогава дори нямаше интернет.

– Всеки ден научаваме нещо изумително – казва Кат – като това, че има тайна подземна библиотека в Ню Йорк – млъква и ахва театрално, за повече ефект, което ме разсмива, – и осъзнаваме, че има толкова много нови неща, които ни предстои да открием. Които ни очакват там някъде. Осемдесет години не са достатъчни. Просто не са.

Гласът й звучи леко пресипнало и осъзнавам колко важно е това за Кат Потенте. Навеждам се, целувам я зад ухото и й прошепвам:

– Наистина ли ще замразиш главата си, ако криогенетиката проработи?

– Със сигурност ще го направя, абсолютно задължително.

Поглежда ме и изражението й наистина е напълно сериозно.

– Ще замразя и твоята. И след хиляда години ще ми благодариш за това.

НА МИГА

Когато се събуждам на следващата сутрин, Кат вече е излязла, за да отиде в офиса на „Гугъл". На лаптопа ми ме чака имейл – съобщение от форума на Мрънкалото. Времето на пристигането му е 3:05 през нощта и е... Мамка му. От самото Мрънкало! Съобщението е кратко:

По-голямо от Потър, така ли? Кажи ми от какво се нуждаеш.

Сърцето ми се разтуптява, пулсът ми бие чак в ушите. Това е страхотно!

Мрънкалото живее в Берлин, но явно през повечето време пътува, извършва някакви специални сканиращи операции в Лондон, Париж или Кайро. Може би понякога и в Ню Йорк. Никой не знае истинското му име; никой не знае как изглежда.

Може да е и „тя" или пък сборна група хора. Във въображението ми обаче Мрънкалото е той, не много по-възрастен от мен. Във въображението ми той работи сам – промъква се в Британската библиотека, облечен в пухкав сив анорак, носейки картонените части на книжния си скенер като противокуршумна бронежилетка под дрехите си, но има съюзници навсякъде.

Може би някой ден ще се срещнем. Може би ще станем приятели. Може би ще стана негов ученик в хакерския занаят. Но сега трябва да разиграя добре ситуацията, иначе той може да си помисли, че съм от ФБР или дори по-лошо – от Фестина ленте къмпани. Затова му пиша:

Ей, Мрънкало! Благодаря, че ми отговори, човече. Аз съм ти голям фен...

O, не. Изтривам всичко и започвам отново:

Ей. Можем да намерим камери и картон, но не знаем откъде да вземем машина за лазерно рязане. Можеш ли да помогнеш?

P. S. Да, признавам, Дж. К. Роулинг е голяма работа.... Но също и Алд Мануций.

Изпращам го, затварям лаптопа си и се оттеглям в банята. Мисля си за хакери герои и замразени глави, докато втривам шампоан в косата си под горещата струя на душа в „Нортбридж", очевидно създаден за роботи, не за хора.

Нийл ме очаква във фоайето, довършва чинията с чиста овесена каша и сърба шумно зелев шейк.

– Ей – казва той, – твоята стая има ли биометрично заключване?

– Не, просто карта.

– Моята се предполага да разпознава лицето ми, но не ме пуска вътре – намръщва се той. – Мисля, че действа само за бели.

– Трябва да продадеш на приятеля си по-добър софтуер – казвам аз. – Да се разраснеш и в бизнеса с хотелиерската гостоприемност.

Нийл прави уморена гримаса.

– Да, бе. Не мисля, че искам да се разраствам в още бизнеси. Казах ли ти, че получих имейл от Вътрешна сигурност⁵⁷?

Замръзвам. Дали има нещо общо с Мрънкалото? Не, това е нелепо.

– Какво, сега ли?

– Наскоро. Искат да им направя апликация, която да визуализира различни типове тела под плътни пластове дрехи. Като бурка, такива неща.

Уф, добре.

– Ще го направиш ли?

Той се намръщва.

– Няма начин. Дори да не беше гадна самата идея за това – а тя е, имам прекалено много работа.

Сламката му става яркозелена, докато той сърба зелевия си шейк и течността се плъзга нагоре по пластмасовия цилиндър.

– Харесва ти – подкачам го аз. – Харесва ти да жонглираш едновременно с десет топки във въздуха.

– Да, с десет – казва той. – Но не и със сто. Пич, аз нямам партньори. Нямам хора, които да се занимават с развиването на бизнеса ми. И дори вече не се забавлявам с работата си!

Говори за кодовете – или може би за гърдите, не съм сигурен.

– Честно, това, което наистина искам да правя, е да бъда ВК.

Нийл Ша венчър капиталист⁵⁸? Не сме мечтали за това в шести клас.

– И защо не го направиш?

– Хъм, мисля, че ти май надценяваш количеството пари, които „Анатомикс" изкарва – повдига многозначително вежди той. – Компанията ми не е „Гугъл". За да се занимаваш с това, е нужен много капитал. А аз имам само няколко петцифрени договора с компании за видеоигри.

– И с филмови студиа, нали?

– ШШттт – изсъсква Нийл, оглеждайки се из фоайето. – Никой не бива да знае за това. Подписал съм сериозни декларации, пич.

Млъква.

– И на някои от тях отдолу стои подписът на Скарлет Йохансон.

Вземаме метрото. Следващото съобщение на Мрънкалото дойде веднага след закуска и в него пишеше:

Един мрънкотрон 3000 те очаква на Джей стрийт lie дъмбо. питай за специалитета Хогуортс. Без гб.

Това вероятно е най-якото съобщение, появявало се в пощата ми. Имаме си явка и с Нийл сме се запътили натам. Ще кажем паролата и в замяна ще получим специален книжен скенер.

Влакът трака и се вие през тунела под река Ийст. Прозорците са тъмни. Нийл се е хванал леко за дръжката за хващане над главите ни и казва:

– Сигурен ли си, че не искаш да се занимаваш с бизнес? Можеш да оглавиш бурка проекта.

Ухилва се и повдига вежди, но осъзнавам, че е сериозен, поне що се отнася до частта с бизнеса.

– Аз съм абсолютно най-неподходящият човек, който може да се занимава с развитие на бизнеса за твоята компания. Гарантирам ти го. Ще трябва да ме уволниш. Ще бъде ужасно.

Не се шегувам. Да работя за Нийл, ще бъде нарушение на правилата на приятелството ни. Той ще бъде Нийл Ша, шефът ми, или Нийл Ша, бизнес менторът ми – а не Нийл Ша, дънджън мастерът.

– Няма да те уволня. Просто ще те понижа.

– В какво, в асистент на Игор?

– Игор вече си има асистент, Дмитрий. Той е суперумен. Можеш да бъдеш асистент на Дмитрий.

Сигурен съм, че Дмитрий е на шестнайсет. Не ми харесва как звучи. Променям темата на разговора:

– Ей, а какво ще кажеш да почнеш да правиш филми? Да развиеш творенията на Игор. Да основеш нов „Пиксар"?

Нийл кимва, после се умълчава за миг, премисля идеята. Накрая казва:

– С удоволствие бих го правил. Ако познавах някой подходящ кинаджия, веднага бих го наел.

Млъква.

– Или нея. Ако е тя, вероятно ще я финансирам чрез фондацията си.

Вярно: Фондацията на Ниш Ша за жени творци. Тя е средство за избягване на данъци, създадена по идея на лукавия счетоводител на Нийл от Силициевата долина. Нийл ме помоли да направя някакъв сайт, за да изглежда по-убедително и законно, и до днес дизайнът му е второто най-потискащо нещо, което някога съм създавал. (Преправянето на сайта и логото на „Нюбейгъл" като „Старият Йерусалим" все още държи първото място.)

– Значи трябва да си намериш някоя кинаджийка – казвам аз.

– Не, ти намери – отвръща заядливо Нийл. Точно като в шести клас. После очите му светват: – Всъщност... Така е идеално. Да. Аз финансирах това приключение, Клеймор Кървавата ръка, и искам отплата.

Понижава глас и вкарва тона на дънджън мастер:

– Ти ще ми намериш кинаджийка.

Телефонът ми ни довежда до адреса на „Дъмбо". Намира се на спокойна уличка покрай реката, точно до парцел с оградени електрически трансформатори. Постройката е тъмна и ниска, дори по-мъничка от книжарницата на Пенумбра и много по-занемарена. Изглежда, че скоро е имало пожар; дълги черни следи се вият покрай рамката на вратата. Човек би казал, че мястото е изоставено, ако не са две-три неща: първо, широка винилова табела, залепена хлабаво на вратата, на която пише ПАЙ НА МИГА. И второ, надигащият се аромат на топла пица.

Вътре е пълен хаос – да, определено наскоро е имало пожар, но въздухът е наситен с приятния аромат на въглехидрати. Най-отпред има ниска маса с огъната кутия за дарения. Зад нея група тийнейджъри със зачервени бузи се суетят из импровизирана кухня. Единият върти над главата си тесто в кръг; другият реже домати, лук и чушки. Още трима стоят наоколо, разговарят и се смеят. Зад тях има голяма фурна за пица, непокрита метална очукана плоча с широка синя ивица по средата като на състезателните коли. Има си дори и колелца.

От две уредби гърми музика – скърцаща чуруликаща мелодия, която подозирам, че само тринайсет души в света са чували.

– Какво да бъде за вас, момчета? – провиква се над музиката един от тийнейджърите. Е, може би всъщност не е точно тийнейджър. Персоналът тук обитава неопределеното възрастово пространство на неокосмените по лицето хора; вероятно посещават някой артколеж. Нашият домакин носи бяла тениска, на която Мики Маус се хили и размахва автомат „Калашников-47".

Добре, трябва да бъда точен.

– Един специалитет „Хогуортс" – провиквам се и аз към него. Войнственият Мики Маус кимва.

– Без гб.

Мълчание.

– Искам да кажа да няма гъби – уточнявам.

Мълчание.

– Поне така мисля...

Войнственият Мики вече се е извърнал и обсъжда нещо с колегите си.

– Дали те чу? – прошепва ми Нийл. – Не мога да ям пица. Ако се сдобием с пица, ти ще я изядеш цялата. Не ми позволявай да си взема дори парченце. Колкото и да те моля.

Млъква.

– А вероятно много ще те моля.

– Завържи се за мачтата. Като Одисеи.

– Или като капитан Кървавите ботуши – казва Нийл.

В „Хрониките на драконовата песен" ученото джудже Фърнвен убеждава екипажа на „Звездната лилия" да завърже капитан Кървавите ботуши за мачтата, след като той се опитва да пререже гърлото на пеещия дракон. Така че, да. Като капитан Кървавите ботуши.

Войнстващият Мики Маус се връща с кутия за пица. Доста бързо.

– Ще струва 16.50 – казва той.

Чакай, да не сбърках някъде? Това шега ли е? Да не би Мрънкалото да ме е пратил за зелен хайвер? Нийл ме поглежда изненадано, но вади банкнота от двайсет долара и я подава на младежа. В замяна получаваме огромна кутия за пица с надпис „Пай на мига", отпечатан на капака със сини букви.

Кутията не е гореща.

Излизаме навън на тротоара и я отварям. Вътре има прилежно подредени дебели парчета от картон с прорези и подаващи се „ушички" на местата, където се сглобяват. Това е „Мрънкотрон", цял-целеничък. Краищата са обгорени в черно. Тези форми са изрязани с лазер.

С дебел маркер от вътрешната страна на капака на кутията има послание от Мрънкалото, но никога няма да разбера дали е написано от самия него, или от ръката на някой от бруклинските му агенти:

SPECIALIS REVELIO⁵⁹

На връщане спираме в един магазин, където се продават и нелегални стоки и купуваме две евтини дигитални камери. После изминаваме пътя до „Нотрбридж" по улиците на долен Манхатън. Нийл носи кутията от пица, аз влача торбата с камерите, която се удря при движение в коляното ми. Имаме всичко, от което се нуждаем. МАНУЦИИ ще бъде наш.

Градът е оживен светещ вихър от префучаващи коли и магазини. Такситата надуват клаксоните си под уличните лампи, светещи със златиста светлина; дълги колони от купувачи трополят нагоре и надолу по „Пето авеню". На всеки ъгъл има хаотични тълпи, хора се смеят, пушат и продават дюнери. Сан Франциско е хубав град, също и красив, но никога не е толкова буден и жив. Вдишвам дълбоко – въздухът е студен и остър, наситен с мириса на тютюн и загадъчни храни – и се замислям за предупреждението на Корвина към Пенумбра: Можеш да пропилееш оставащото ти време там, навън... Исусе. Безсмъртие в препълнена с книги катакомба под земята или смърт тук, сред всичко това? Аз избирам смъртта и дюнерите, благодаря. А Пенумбра? Някак си и той ми прилича по-скоро на светски човек. Сещам се за книжарницата му с големите стъклени витрини. Спомням си първите му думи към мен – „Какво търсиш из тез лавици, момче?", произнесени с широка приветлива усмивка.

Някога Корвина и Пенумбра са били най-добри приятели; онази снимка е доказателство за това. Корвина сигурно е бил много различен... Буквално съвсем различен човек. В какъв момент става това? В какъв момент даваш на някой човек друго име? Съжалявам, не, вече не може да си Корвина. Отсега ще бъдеш Корвина 2.0 – съмнителен ъпгрейд. Замислям се за младия мъж на онази стара снимка, вдигащ одобрително палец. Дали е изчезнал завинаги?

– Наистина мисля, че е по-добре кинаджията да е жена – казва Нийл. – Сериозно. Трябва да вложа повече пари в тази фондация. Досега съм дал само една субсидия и тя беше за братовчедка ми Сабрина.

Млъква.

– Струва ми се, че това даже май е незаконно.

Опитвам се да си представя Нийл след четирийсет години: плешив, с костюм, съвсем различен човек. Опитвам се да си представя Нийл 2.0 или Нийл Ша, бизнес ментора, Нийл, с когото вече не съм приятел – но просто не мога.

Връщаме се в „Нортбридж", където с изненада откривам Кат и Пенумбра, седнали заедно на ниските диванчета, потънали в разговор. Кат размахва ръце въодушевено, а Пенумбра се усмихва и кима, сините му очи искрят. Когато Кат вдига глава към мен, тя също се усмихва.

– Имам втори имейл – изстрелва. После млъква, но лицето й грее и тя очевидно не може да задържа и миг повече това, което иска да ми каже. – Разширили са състава на МП до 128 души... И аз съм един от тях.

Мускулчетата на лицето й подскачат и тя почти изпищява:

– Избрана съм!

Ченето ми буквално увисва. Кат скача и ме прегръща, аз я прегръщам и двамата се завъртаме в кръг в суперякото фоайе на „Нортбридж".

– Какво означава това? – пита Нийл, като поставя кутията от пица на масата.

– Според мен означава, че този страничен проект току-що получи допълнителна – и то доста сериозна, подкрепа – казвам аз, а Кат размахва ръце във въздуха.

За да отпразнуваме успеха й, четиримата се настаняваме в бара на хотела, който е облицован с тънки матови черни интегрални схеми. Сядаме на високите столчета и Нийл купува питиета за всички. Отпивам от нещо, наречено „Синият екран на смъртта"⁶⁰, което наистина е с неоновосин цвят, с ярка светлина, излизаща от светодиодите във вътрешността на ледените кубчета.

– Така, нека да уточня – ти си една от сто двайсет и осемте изпълнителни управители на „Гугъл"? – пита Нийл.

– Не съвсем – казва Кат. – Ние си имаме СЕО, но компанията е прекалено гигантска, за да се ръководи само от един човек, затова екипът на Мениджърите на продукти помага в тази задача. Нали знаеш... Вземаме решения дали трябва да навлезем на онзи пазар, дали да придобием някоя компания...

– Човече! – подскача Нийл от стола си. – Придобий мен!

Кат се разсмива.

– Не съм сигурна, че триизмерните цици...

– Не става дума само за цици! – казва Нийл. – Правим цялото тяло. Ръце, крака, делтоидни мускули, каквото кажеш.

Кат само се усмихва и отпива от питието си. Пенумбра поклаща чашата си от дебело стъкло, пълна със златист скоч. Обръща се към Кат.

– Мило момиче, мислиш ли, че след сто години „Гугъл" още ще съществува?

Тя се умълчава за няколко секунди, после кимва решително.

– Да, така мисля.

– Знаеш ли, някои прочути членове на Свещената матрица са били много добри приятели с един млад мъж, който основал компания с подобна амбиция. И той казал абсолютно същото.

– Коя компания? – питам аз. – „Майкрософт", „Епъл"?

Дали Стив Джобс се е заигравал с братството? Може би затова геритзун идва предварително инсталиран на всеки „Мак"?

– Не. Не – разтърсва глава Пенумбра. – Говоря за „Стандарт ойл"⁶¹.

Ухилва се; хванал ни е неподготвени и го знае. Поклаща чашата си и казва:

– Вие си проправихте път в история, която се развива от дълго време. Някои от братята и сестрите ми биха казали, че твоята компания, мило момиче, не се различава по нищо от много други, съществували преди нея. Някои от тях ще кажат, че никой извън братството на Свещената матрица не е имал и няма да има какво да ни даде.

– Някои от тях, като Корвина – казвам аз спокойно.

– Да, Корвина – кимва Пенумбра. – И други.

Поглежда и трима ни – Кат, Нийл и мен – и казва тихо:

– Но аз се радвам, че вие сте мои съюзници. Не знам дали осъзнавате колко важно за историята може да се окаже нашето дело. Методите, които сме развили в продължение на векове, подпомагани от новите технологии... Вярвам, че ще успеем. Вярвам го до мозъка на костите си.

С Нийл прочитаме инструкциите на лаптопа ми, Пенумбра ми подава частите една по една и така сглобяваме „Мрънкотрон" 3000 от първия път. Компонентите му са изрязани от гофриран картон и издават приятен звук, когато ги потупаш с пръст. Сглобени заедно, те образуват свръхестествено структурно едно цяло. Има ъгловато „легло" за книгата и две дълги „ръце" над нея, всяка с изрязано отделение за камера – по една за всяка страница, когато книгата е разтворена. Камерите са вързани към лаптопа ми, на който сега е пусната програма, наречена „Мрънкоскан". Програмата на свой ред качва образите на харддиска, матовочерен, с обем един терабайт, пъхнат в тънка кутия от карти за игра „Байсикъл". Кутията е готино закачливо хрумване на Нийл.

– Я пак ми кажи кой е измислил това нещо? – пита той, докато преглежда указанията.

– Един тип на име Мрънкалото. Той е гений.

– Трябва да го наема – казва Нийл. – Добър програмист е. Страхотно чувство за пространствени връзки.

Отварям своя „Справочник на птиците в „Сентръл парк" и я поставям на скенера. Дизайнът на Мрънкалото се различава от този на скенера в „Гугъл" – няма паякоподобни израстъци, обръщащи страниците, така че трябва да го правиш сам, както и сам да снимаш с камерите, но работи. Разгръщаш, осветяваш, щракаш. Миграционното поведение на американската червено-шийка се преточва на прикрития харддрайв. После разглобявам скенера отново на съставните му части, като Кат засича времето. Отнема ми четирийсет и една секунди.

Въоръжен с този уред, тази вечер ще се върна в Читалнята малко след полунощ. Мястото ще бъде изцяло на мое разположение. Възможно най-чевръсто и незабележимо ще сканирам не една, а две книги, после ще напусна местопрестъплението. Декъл ме предупреди, че трябва да съм приключил и изчезнал, като внимавам да не оставя никакви следи, преди изгрев слънце.

ЧЕРНАТА ДУПКА

Минава полунощ. Вървя бързо по „Пето авеню" и оглеждам тъмната маса на „Сентръл парк" от другата страна на улицата. Дърветата са черни силуети на фона на петнистото сиво-лилаво небе. Жълтите таксита са единствените коли по улицата, унило обикалящи за клиенти. Едно от тях присветва с фаровете си към мен; поклащам глава: Не.

Ключът на Декъл се превърта във вратата под тъмния свод на Фестина ленте къмпани и просто така се озовавам вътре. Червена точица започва да мига в мрака и благодарение на вътрешната информация на Декъл знам, че това е безшумната аларма, която сигнализира на частната охранителна фирма. Сърцето ми се разтуптява. Сега разполагам с трийсет и една секунди, за да вкарам кода, което и правя: 1-5-1-5. Това е годината, в която е умрял Алд Мануций – или, ако се приеме версията на братството на Свещената матрица, годината, в която не е умрял.

Предната стая е тъмна. Вадя челник от чантата си и го прикрепвам на главата си. Кат бе тази, която предложи да взема челник вместо фенерче. „За да се фокусираш само върху разгръщането на страниците", каза тя.

Светлината осветява надписа ФЛК на стената и хвърля остри сенки зад буквите. За миг обмислям малко допълнителен шпионаж – дали мога да изтрия базата им с данни за пиратите на електронни книги? – но решавам, че основната ми мисия е достатъчно рискована.

Промъквам се между безмълвните кутийки на външния офис, като насочвам челника към отделенията и от двете ми страни. Хладилникът бръмчи и потръпва; многофункционалният принтер все така мига отчаяно; на екраните се въртят различни картинки и хвърлят синя светлина из залата. С изключение на това нищо не помръдва и не издава звук.

В офиса на Декъл пропускам частта с преобличането и прибирам телефона си на сигурно място в джоба си. Натискам внимателно рафтовете и с изненада установявам, че те се разделят с голяма лекота, безшумни и почти безтегловни. Всичко върви по мед и масло, тайният път ме очаква напред.

В пълен мрак.

Внезапно начинанието започва да ми се струва доста различно. До този момент все още си представях Читалнята такава, каквато я видях вчера следобед: ярка, оживена и ако не гостоприемна, то поне добре осветена. Сега буквално се взирам в черна дупка. Това е космическа формация, от която нито материя, нито енергия е успявала да избяга, а аз се каня да встъпя право в нея. Навеждам челника си.

Явно ще отнеме известно време.

Трябваше да попитам Декъл за ключовете за осветление. Защо не попитах Декъл за ключовете за осветление?

Стъпките ми отекват продължително. Извървявам прохода и стигам до Читалнята: и в нея цари непрогледен мрак, най-тъмната пустош, в която някога съм пристъпвал. Освен това е смразяващо студено.

Правя крачка напред и решавам да държа главата си сведена, не вдигната, защото, когато гледам надолу, светлината от челника се отразява в гладкия каменен под, а когато погледна нагоре, изчезва в нищото.

Искам да сканирам книгите и да се разкарам от това място. Първо трябва да намеря една от масите. Те са дузина, едва ли ще е проблем.

Започвам, като претърсвам периметъра на залата, прокарвайки пръстите си по рафтовете. Усещам грапавината на гръбчетата на книгите, докато вървя. Другата ми ръка е протегната и проучвам с нея района, както правят мишките с мустаците си. Надявам се, че тук няма мишки.

Ето. Лъчът на челника ми хваща ръб на маса и после виждам дебелата черна верига и окованата с нея книга. На корицата са гравирани високи сребристи букви, които се отразяват ярко обратно към мен: МАНУЦИИ.

Изваждам от чантата си първо лаптопа, а после и частите на скенера. Процесът на сглобяването е по-труден в мрака и аз се мотая с процепите и „ушичките" прекалено дълго, защото се боя да не скъсам картона. След това вадя и камерите и пробвам едната. Светкавицата избухва и за една микросекунда осветява цялата зала, а аз веднага горко се разкайвам за това, защото съм заслепен и пред очите ми изплуват лилави петна. Премигвам и чакам да дойда на себе си, като междувременно се чудя дали наистина тук има мишки и/или прилепи, и/или минотаври.

МАНУЦИИ е наистина гигантски. Дори да не бе привързан с верига към масата, не знам как някой би могъл да го изнесе оттук. Налага се да го хвана с две ръце в доста странна прегръдка, за да го поставя в скенера. Опасявам се, че картонът няма да понесе тежестта му, но тази нощ физиката е на моя страна. Дизайнът на Мрънкалото издържа.

И така, започвам да сканирам. Прелиствам, святкам, щракам. Книгата е като събратята си от Другия списък: плътна матрица от кодирани букви и символи. Прелиствам, святкам, щракам. Втората страница е същата като първата, третата – също, и т.н., и т.н. Изпадам в транс, обръщам широките монотонни страници и ги обработвам. Прелиствам, святкам, щракам. Мрачните букви на МАНУЦИИ са единственото нещо, което съществува във Вселената; между присвятканията на камерите виждам само замайващия мрак. Напипвам с пръсти следващата страница.

Нещо помръдва в тъмнината. Дали има и друг тук, долу? Нещо току-що разтресе масата.

Ново помръдване. Опитвам се да кажа „Кой е тук?", но думите засядат на пресъхналото ми гърло и оттам излиза тихо грачене.

Ново помръдване. После, преди да имам време да формулирам ужасяваща теория за Рогатия пазител на Читалнята – очевидно звероподобната версия на Едгар Декъл, следва ново разтърсване, пещерата изръмжава, истински тътен, и аз се хващам за скенера, за да го задържа изправен. Залива ме вълна на облекчение, защото осъзнавам, че това е просто метрото, носещо се под скалите в съседство. Шумът отеква и се превръща постепенно в тихо боботене далече в тъмнината. Най-накрая заглъхва напълно и аз продължавам да сканирам.

Прелиствам, святкам, щракам.

Минават много минути, а може би дори повече от минути и изпадам във вцепенение. Може би е, защото не вечерях и кръвната ми захар е паднала, или пък заради факта, че стоя сам във вледеняващо студена, непроницаемо тъмна подземна пещера. Но каквато и да е причината, резултатът е реален: усещам убийствено ясно глупостта на цялото това начинание, абсурдността на тази секта. Книга на живота? Това едва ли може да се нарече дори „книга". „Хроники на драконовата песен", III част, е много по-добра книга от тази.

Прелиствам, святкам, щракам.

Разбира се: не мога да я прочета. Бих ли казал същото за някоя книга на китайски, корейски или иврит? Големите Тори в еврейските храмове изглеждат по същия начин, нали? Прелиствам, святкам, щракам – плътни решетки от неразгадаеми символи. Може би всичко е заради собствените ми ограничения. Може би е, защото не разбирам какво точно сканирам. Прелиствам, святкам, щракам. А ако можех да го прочета? Ако можех да погледна страницата и нали разбирате, да схвана шегата? Да прозра кой е убиецът преди края?

Прелиствам, святкам, щракам.

Не. Докато отгръщам страниците на този кодиран кодекс, осъзнавам, че книгите, които обичам най-много, са като просторни открити градове с всевъзможни места за мотаене из тях. Това нещо е крепост без преден вход. Трябва да се изкачиш по стената, вкопчвайки се в камък след камък. Студено ми е, уморен съм и съм гладен. Нямам представа колко време е минало. Имам чувството, че съм прекарал целия си живот в това подземие и само понякога съм сънувал далечни слънчеви улици.

Прелиствам, святкам, щракам. Прелиствам, святкам, щракам. Ръцете ми са студени птичи нокти, извити и схванати, сякаш цял ден съм играл на видеоигри.

Прелиствам, святкам, щракам.

Това е ужасна видеоигра.

Най-накрая приключвам. Сплитам пръсти и ги опъвам назад, в пустото пространство. Подскачам и прикляквам, като се опитвам да докарам костите и мускулите си отново в някаква нормална човекоподобна конфигурация. Не се получава. Коленете ме болят. Гърбът ми е схванат. Остри пулсиращи болезнени лъчи минават от пръстите нагоре по китките ми. Надявам се да не е траен ефект.

Разтърсвам глава. Наистина съм замаян. Трябваше да си донеса нещо сладко за хапване. Внезапно осъзнавам с абсолютна сигурност, че гладната смърт в тъмна като ада пещера е най-ужасният начин да умреш. Това ме подсеща за всички тези книги на живота, разположени по протежението на стените, и ме побиват тръпки. Колко ли мъртви души седят тук – и чакат – на тези лавици край мен?

Една от тези души е по-важна за мен от другите. Време е да осъществя и втората си мисия.

Делото на живота на Пенумбра, неговият codex vitae е тук. Студено ми е, треперя и искам да напусна това място, но дойдох тук, за да освободя не само Алд Мануций, но и Аякс Пенумбра.

Искам да изясня: не вярвам в тези неща. Не вярвам, че която и да е от тези книги може да донесе безсмъртие на някого. Току-що си проправих със зъби и нокти пътя си из една от тях; това е плесенясала хартия, подвързана с плесенясала кожа. Това е купчина мъртво дърво и купчина мъртва плът. Но ако Пенумбра наистина го смята за делото на своя живот – ако наистина е излял всичко научено, цялото си познание в тази едничка книга, тогава, нали разбирате, мисля, че някой трябва да му пази гърба.

Може и да е изстрел в тъмното, но никога няма да имам този шанс отново. Затова започвам да обхождам периметъра, като се навеждам настрани и се опитвам да прочета имената по гръбчетата. Един поглед ме убеждава, че не са подредени по азбучен ред.

Не, разбира се, че няма да са. Подредбата сигурно следва някакъв супертаен вътрешносектантски ранг или любимото число на автора, или някаква загадъчна система, или нещо подобно. Така че просто минавам от рафт на рафт, все по-навътре и навътре в мрака.

Разнообразието при книгите е невероятно. Някои са дебели, други тънки; някои са високи като атласи, други са квадратни като книжки джобен формат. Дали има логика в това; дали е някаква форма на ниво на статус, закодиран във формата на книгата? Някои са подвързани с обикновена хартия, други с кожа, а има и материали, които май не познавам. Една сияе ярко на светлината от челника ми, подвързана с тънко алуминиево фолио.

Тринайсет етажерки без следа от ПЕНУМБРА и се опасявам, че съм го пропуснал. Лъчът на челника е тесен и не виждам всяко гръбче, особено онези, които са най-ниско, близо до пода...

Празно пространство на рафта. Не, при по-внимателно вглеждане осъзнавам, че не е празно, а черно. Черна книга, а името все пак се забелязва на гръбчето:

МОФАТ

Не може да бъде... Кларк Мофат, авторът на „Хроники на драконовата песен"? Не, не може да бъде.

Издърпвам книгата и когато я изваждам, тя се разпада. Кориците се държат заедно, но част от потъмнелите страници са се откъснали и се разпиляват по пода. Изсъсквам „Мамка му!" и пъхам каквото е останало обратно на рафта. Може би това имат предвид под „изгаряне". Книгата е съсипана, просто потъмняла, наистина овъглена корица. Може би е предупреждение.

Ръцете ми са изцапани, лепкави от саждите. Потърквам ги една в друга и частици от МОФАТ се посипват по пода. Може би е някой дядо или втори братовчед на онзи Мофат. На света със сигурност има повече от един Мофат.

Навеждам се, за да прибера разпилелите се листове, и лъчът на челника ми улавя книга – висока и тънка, със златни букви, минаващи по дължината на цялото гръбче:

ПЕНУМБРА

Ето го. Едва събирам сили да го докосна. Тук е, намерих го, но внезапно се притеснявам, сякаш ще навляза в някакво прекалено интимно място, като че ли ще надникна в данъците на Пенумбра или в чекмеджето с бельото му. Какво ли има вътре? Каква история разказва?

Докосвам с пръст върха на книгата и бавно я накланям от рафта. Тази книга е красива. По-висока и по-тънка от съседите си, със супертвърди ръбчета на подвързията. Размерите й ми напомнят повече за голяма детска книжка, отколкото за окултен дневник. Корицата е светлосиня, точно като цвета на очите на Пенумбра, със същото вътрешно сияние: цветът се променя и блещука на светлината от челника. На допир е мека.

Остатъците от МОФАТ са тъмни мазни петна под краката ми и няма да позволя същото да се случи и с тази книга, каквото и да ми струва това. Ще сканирам ПЕНУМБРА.

Отнасям безценния codex vitae на моя бивш работодател обратно до „Мрънкотрон" 3000 и – защо съм толкова нервен? – разгръщам първата страница. Разбира се, и тук е същата каша като в останалите книги. И този codex vitae не е по-четивен от другите.

Тъй като е толкова тънък – само малка частица от МАНУЦИИ, – не би трябвало да ми отнеме много време, но установявам, че го разгръщам по-бавно, опитвам се да разбера нещо, каквото и да е, от тези страници. Опитвам се да успокоя погледа си, да го разфокусирам, и буквите се превръщат в размазани сенки. Отчаяно искам да видя нещо в тази мешавица – честно, искам нещо магическо да се случи. Но не: ако искам да прочета опуса на своя странен възрастен приятел, трябва да се присъединя към сектата му. Няма никакви достъпни истории в тази тайна библиотека на Свещената матрица…

Отнема ми повече време, отколкото предполагах, но най-накрая приключвам и страниците на ПЕНУМБРА са в безопасност на твърдия диск. Чувствам, че съм постигнал нещо важно – дори повече, отколкото с МАНУЦИЙ. Затварям лаптопа, промъквам се до мястото, откъдето съм взел книгата – белязано от останките на МОФАТ по пода – и пъхам блещукащия син codex vitae на лавицата.

Потупвам гръбчето и казвам:

– Спете спокойно, мистър Пенумбра.

И тогава лампите светват.

Заслепен съм и вцепенен, мигам замаяно и паникьосано. Какво стана току-що? Да не включих алармата? Да не щракна някакъв таен капан, приготвен за промъкващи се като мен крадци?

Изваждам телефона от джоба си и като полудял почвам да натискам екрана му, за да го включа. Почти осем сутринта е. Как се случи това? Колко време съм обикалял из пътеките между рафтовете? Колко време съм сканирал ПЕНУМБРА?

Лампите светят, а вече чувам и глас.

Когато бях малък, имах домашен любимец – хамстер. Той сякаш винаги се страхуваше от абсолютно всичко – постоянно трепереше и се щураше налудничаво. Това направи неговият стопанин крайно нещастен през осемте месеца на съвместното им съжителство.

Сега за първи път в живота си на сто процента се идентифицирам с Пухчо Макфлай и му съчувствам. Сърцето ми почва да бие с хамстеровска скорост и се оглеждам ужасено из залата, търсейки някакъв изход. Ярките лампи са като прожектори, осветяващи затворнически двор. Виждам ръцете си и купчината от обгорени страници в краката ми, виждам и масата с лаптопа ми и скелета на скенера върху нея.

Виждам също и тъмната сянка на вратата на насрещната стена на пещерата.

Спринтирам към лаптопа, грабвам го, после хващам и скенера – смачквам картоните под мишница – и се спускам към вратата. Нямам представа накъде води, може би към консервите с боб?, но вече чувам гласове – множествено число.

Пръстите ми се обвиват около дръжката на вратата. Затаявам дъх – моля те, моля те, бъди отворена – и натискам надолу. Бедният измъчен Пухчо Макфлай никога не е изпитвал облекчението, което тази врата ми донася. Шмугвам се в нея и я затварям зад себе си.

От другата страна също е тъмно. Стоя вцепенен около минута с опрян на вратата гръб и стискам нелепия си товар в ръце. Мъча се да дишам отново, пък било и с хриптене, и умолявам хамстерското си сърце – моля те, моля те, забави.

Зад мен се чува шум от движение и разговори. Вратата не е вдълбана плътно в каменната си рамка; прилича по-скоро на онези стъклени кабинки в баните, през които може да се види от другата страна. Но поне ми дава възможност да оставя скенера, да се отпусна на студения гладък под и да надзърна през двата сантиметра процеп отдолу.

Черните мантии изпълват Читалнята. Вече има дузина и още слизат по стълбището. Какво става? Да не би Декъл да е забравил да провери календара? Да не би да ни е предал? Да не е точно днес ежегодната им обща сбирка?

Изправям се, все още приседнал на пода, и правя това, което се предполага да направи първо човек, изпаднал в спешна ситуация, т.е. пращам есемес. Нямам късмет. На телефона ми се появява сигнал, че липсва обхват дори когато ставам, надигам се на пръсти и го повдигам към тавана.

Трябва да се скрия. Ще си намеря малко местенце, ще се свия на кълбо и ще изчакам до вечерта, когато ще се измъкна навън. Да, ще имам проблем с глада и жаждата, може би с ходенето до тоалетна... но ще му мисля, когато му дойде времето. Очите ми отново са свикнали с мрака и с челника си мога да огледам пространството край себе си особено ако го размахам в кръг. Оказва се малка стаичка с нисък таван, пълна с някакви неразличими в тъмнината неща, струпани едно върху друго. В мрачината гледката ми прилича на сцена от научнофантастичен филм: има предмети с остри метални ребра и дълги тръби, стигащи до тавана.

Все още си проправям път напред, опипвайки с ръце наоколо, когато се чува леко щракане откъм вратата, което веднага ме връща в хамстерския режим. Спускам се напред и се скривам зад един от тъмните силуети. Нещо ме сръгва в гърба и протягам ръка, за да го проуча – това е желязна пръчка, болезнено студена и прашна на пипане. Мога ли да фрасна черната мантия с пръчката? Къде ще го фрасна? В лицето? Не съм сигурен, че мога да фрасна някого в лицето. Аз съм крадец, не воин.

Мека светлина облива стаята и виждам застаналата на прага, в рамката на вратата, фигура. Това е доста закръглена фигура.

Едгар Декъл.

Той се мушва вътре и се чува плискащ звук. Носи парцал и кофа, които държи непохватно с една ръка, докато с другата опипва стената. Разнася се тихо жужене и стаята е залята от оранжева светлина. Присвивам очи и правя гримаса.

Декъл ахва рязко, когато ме вижда сведен в ъгъла, стиснал желязната пръчка като някаква готска бейзболна бухалка. Разтваря широко очи.

– Трябваше отдавна да си си тръгнал! – изсъсква той.

Решавам да не му разкривам, че съм бил разсеян от МOФАТ и ПЕНУМБРА.

– Беше много тъмно – оправдавам се аз.

Декъл с трясък оставя парцала и кофата на пода. Въздъхва и попива потта от челото си с черния ръкав на мантията си. Свалям пръчката. Сега виждам, че съм се бил свил до голяма пещ; пръчката е ръжен.

Оглеждам сцената и тя вече не е като от научнофантастична история. Заобиколен съм от печатарски машини. Те са като бегълци от различни епохи: има стара „Монотайп" с безброй копчета и лостове; широк тежък цилиндър, разположен върху дълга лента, и нещо, излязло направо от гаража на Гутенберг – тежък огънат дървен блок с огромна спирала, приличаща на тирбушон, стърчаща отгоре му.

Има метални печатарски каси и шкафчета. На широка по-очукана маса има инструменти, свързани с печатарския занаят: обемисти книжни тела и високи макари с дебели конци. Под масата се виждат тежки вериги, нагънати на купчини. Пещта до мен има широка открита решетка, а над нея се подава дебела тръба, която изчезва в тавана.

Тук, дълбоко под улиците на Манхатън, съм открил най-странната печатница в света.

– Но успя, нали? – прошепва Декъл.

Показвам му твърдия диск в кутията от „Байсикъл".

– Успял си – ахва той. Шокът му не трае дълго; Едгар Декъл бързо се овладява.

– Добре. Мисля, че можем да се справим. Мисля, че... – кима сам на себе си. – Нека само да взема тези – повдига той три тежки, напълно еднакви книги от масата – и веднага се връщам. Пази тишина, не мърдай.

Придържа книгите, долепени до гърдите си, и се отдалечава по пътя, откъдето бе дошъл, оставяйки все така светнато.

Чакам и оглеждам печатарската стая. Подът е красив: мозайка от букви, всяка разположена на отделна плочка, дълбоко гравирана. Азбука в краката ми. Има една метална каса, много по-голяма от другите. В горната й част виждам познат символ: две отворени като книга ръце. Защо организациите изпитват нужда да бележат всичко, което притежават, със своите знаци? Като куче, което пикае до всяко дърво. В „Гугъл" са същите. В „Нюбейгъл" не бяха по-различни.

Напъвам се и с две ръце повдигам капака на касата. Вътре пространството е разделено на отделения – някои дълги, други широки, трети – идеален квадрат. Във всички има ниски купчинки с метални форми: малки ръбати триизмерни букви, каквито се подреждат в печатарската преса, за да се получат думи, параграфи, страници и книги. И внезапно осъзнавам какво е това.

Това е геритзун.

Вратата щраква отново и аз се обръщам, за да погледна: Декъл стои там, пъхнал ръце в мантията си. За миг ме обхваща съмнение, че ни е изиграл, че все пак ни е предал, че сега е пратен, за да ме убие. Той ще свърши мръсната работа на Корвина – може би ще строши черепа ми с пресата на Гутенберг. Но ако възнамерява да извърши убийство на колега продавач, определено е добър актьор: изражението на лицето му е открито, приятелско, лице на съзаклятник.

– Това е наследството ни – казва Декъл, кимайки към касата с геритзун. – Невероятно, нали?

Приближава до мен спокойно, сякаш просто си се мотаем тук, дълбоко под повърхността на земята, и посяга, за да погали с пухкавите си розови пръсти печатарския шрифт. Вдига едно а, после е и го задържа пред себе си на височината на очите си.

– Най-използваните букви в азбуката ни – казва той, като го завърта и оглежда. Намръщва се. – Наистина са доста захабени.

Метрото изръмжава през скалата някъде наблизо и цялата стая се разтърсва. Буквичките на шрифта геритзун потракват и се разместват; има малка лавина от а-та.

– Не са останали много от тях – казвам аз.

– Износени са – казва Декъл и хвърля е-то обратно в отделението му. – Понякога чупим букви, но не можем да правим нови. Оригиналите са изгубени. Една от големите трагедии на нашето братство.

Поглежда ме.

– Някои хора смятат, че ако сменим печатарските калъпи, новите codex vitae няма да бъдат валидни. Те мислят, че сме обвързани завинаги с геритзун.

– Можеше да е и по-зле – казвам аз. – Вероятно е най-добре...

От Читалнята се разнася шум; гласът на звънка камбанка отеква продължително из залата. Очите на Декъл присветват.

– Това е той. Време е да тръгвам.

Нежно затваря касата, посяга зад гърба си към кръста си, прикрит от мантията, и изважда нагънат черен плат. Още една мантия.

– Облечи я – казва той. – Бъди тих. Движи се в сенките.

ОБВЪРЗВАНЕ

Групичка черни мантии, около дузина души, са се струпали в края на залата близо до дървения подиум с висока катедра. Това ли са всички? Разговарят и си шушукат, разместват столове и маси. Подреждат мястото за представление.

– Хора, хора! – провиква се Декъл. Черните мантии се разделят и му правят път. – Кой е вкарал кал с обувките си? Вижте тези следи. Вчера мих пода с парцал.

Вярно е: подът блести като стъкло, отразява цветовете на кориците по рафтовете, но с по-бледи пастелни тонове. Красиво е. Камбанката прозвучава отново, отеква из пещерата и се връща като многогласен хор. Черните мантии се подреждат пред подиума, обърнати с лице към един човек, който, разбира се, е Корвина. Заставам точно зад висок русокос учен. Лаптопът и останките от скенера са пъхнати на сигурно място в чантата ми, която съм преметнал през рамо и съм прикрил под новата си черна мантия. Свеждам глава. Тези роби наистина би трябвало да имат качулки.

На катедрата пред Първия читател има купчинка книги, върху които сега той потупва с яките си пръсти. Това са книгите, които Декъл извади от печатарската стая преди няколко минути.

– Братя и сестри на Свещената матрица – провиква се Корвина. – Добро утро. Festina lente.

– Festina lente – отвръщат c шепот черните мантии.

– Събрах ви тук, за да ви съобщя две неща – казва Корвина, – и това е първото.

Повдига една от подвързаните в синьо книги и я обръща така, че да я видят всички.

– След дългогодишен труд вашият брат Заид ви представя днес своя codex vitae.

Корвина кимва и един от хората с черни мантии излиза напред и се обръща с лице към тълпата. Мъжът е около петдесетгодишен, със здраво телосложение. Има лице на боксьор, сплескан нос и хлътнали бузи. Това трябва да е Заид. Стои изпънат, ръцете му са прибрани зад гърба. Лицето му е изпито, личи, че се опитва да запази хладнокръвие.

– Декъл удостовери труда на Заид, а аз прочетох книгата му – казва Корвина. – Прочетох я изключително внимателно, крайно взискателно.

Този тип наистина е харизматичен – гласът му е тих, но излъчва неустоима увереност. Следва пауза и цялата Читалня притихва. Всички очакват присъдата на Първия читател.

Най-накрая Корвина казва просто:

– Това е шедьовър.

Черните мантии ахват и се втурват към Заид, прегръщат го и разтърсват ръката му по двама едновременно. Трима души край мен започват да пеят песен, която прилича по мелодия на „Защото той е истински приятел..."⁶², но не съм сигурен, че е тя, понеже е на латински. Пляскам с ръце, за да се впиша в средата. Корвина повдига своите, за да укроти тълпата. Хората се отдръпват по местата си и се укротяват. Заид все още стои отпред, но сега е закрил очите си с длан. Плаче.

– Днес Заид бе обвързан така, както книгата получава своята подвързия след написването си – казва Корвина. – Неговият codex vitae беше кодиран. Сега ще бъде поставен на рафта и ключът за него ще се пази в тайна до смъртта на автора му. Също както Мануций е избрал Геритзун, така Заид избра доверен наш брат, на когото да повери ключа към своята книга.

– Корвина прави драматична пауза. – Това е Ерик.

Ръкопляскания отново. Познавам Ерик. Ето го, на първия ред, бледо лице под рошава черна брада: пратеникът на Корвина до нашата книжарница в Сан Франциско. Черните мантии го потупват по раменете и виждам, че той се усмихва и бузите му са пламнали от оказаната чест. Може би не е толкова лош. Това си е огромна отговорност да съхраняваш ключа за разшифроването на книгата и живота на Заид. Дали му е позволено да го запише някъде?

– Ерик ще бъде и един от куриерите на Заид заедно с Дариъс – казва Корвина. – Братя, пристъпете напред.

Ерик прави три уверени крачи напред. Както и друга черна мантия, мъж със златиста кожа, същата като на Кат, и с плътна „шапка" от кестеняви къдри. И двамата разкопчават робите си. Под тях Ерик е облечен със сивите си панталони и съвършено изгладена бяла риза. Дариъс е с дънки и пуловер.

Едгар Декъл също излиза от тълпата, носейки два широки листа плътна кафява хартия. Взема една по една книгите от катедрата на подиума, внимателно ги увива в кафявата хартия, после подава пакетите на куриерите: първо на Ерик, после на Дариъс.

– Три копия – казва Корвина. – Едно за библиотеката – повдига отново книгата със синя подвързия – и две за съхранение. Буенос Айрес и Рим. Поверяваме ви Заид, братя. Вземете неговия codex vitae и не си позволявайте да затворите очите си и за минута сън, преди да го видите поставен на лавиците.

Сега вече разбирам посещението на Ерик по-добре. Идвал е оттук. Носел е нов, току-що одобрен codex vitae, доставял го е за съхранение. И разбира се, малко е бил изперкал заради важността на задачата си.

– Заид добави своето дело към нашето бреме – казва тържествено и мрачно Корвина. – Също както са правили всички обвързани преди него. Година след година, книга след книга отговорността ни става все по-голяма.

Извива глава, за да обхване с поглед всички черни мантии. Дъхът ми спира и аз свеждам рамене, опитвайки се да се изчезна зад високия русокос учен.

– Не бива да се отпускаме. Трябва да съхраним тайната на Основателя, така че Заид и всички, които са дошли преди него, да продължат да живеят.

Сред тълпата се надига тихо мърморене. Застанал отпред, Заид вече не плаче. Овладял се е и сега лицето му изглежда

193

гордо и сурово. Корвина се умълчава за малко. После казва:

– Трябва да поговорим и за още нещо.

Махва леко с ръка и Заид се връща при останалите. Ерик и Дариъс се запътват към стълбището. За секунда се замислям дали да не ги последвам, но веднага се отказвам от идеята. В момента единствената ми надежда е да се слея напълно с членовете на братството – да се свия в сянката не на нормалността, а на крайната необикновеност.

– Наскоро говорих с Пенумбра – казва Корвина. – Той има приятели в това братство. Аз самият съм един от тях. Затова се чувствам задължен да споделя с вас този разговор.

Наоколо се надигат тихи възгласи.

– Пенумбра е отговорен за голямо нарушение – едно от най-големите, които можем да си представим. Заради неговата небрежност една от нашите книги е била открадната.

Шепот и ахкания.

– Дневник, съдържащ подробности за Свещената матрица, е бил воден от години в Сан Франциско некодиран, оставен свободно, така че всеки да може да го прочете.

Гърбът ми е облян в пот, а очите ми щипят. Твърдият диск в кутията от „Байсикъл" в джоба ми натежава като оловна топка, теглеща ме към дъното. Опитвам се да изглеждам възможно най-невинно и нямащ нищо общо с всичко това. Най-вече зяпам втренчено обувките си.

– Това е била огромна грешка и не е първата, допусната от Пенумбра.

Още мърморене сред черните мантии. Разочарованието на Корвина, неговото презрение се прехвърля към тях, обикаля наоколо, умножава се. Това е сборище на кръвожадни гарвани. Вече правя крачка в посока към стълбището. Готов съм да побягна.

– Помислете за следното – казва Корвина, надигайки леко глас. – Пенумбра е един от обвързаните. Неговият codex vitae е на една от тези лавици също както ще бъде и кодексът на Заид. И все пак съдбата му не е сигурна.

Гласът му променя интонацията си и уверено и мощно изпълва залата.

– Братя и сестри, искам да съм ясен: когато бремето е толкова тежко и целта ни е толкова важна, приятелството не е гаранция за защита. Още една грешка и Пенумбра ще бъде изгорен.

Тълпата ахва, следва бърза размяна на реплики, все по-високи. Оглеждам се наоколо и виждам, че на лицата на хората са изписани изненада и смайване. Този път Първия читател май е отишъл прекадено далеч.

– Не приемайте делото си и постигнатото от вас за даденост – казва той по-внимателно – независимо дали сте обвързани, или необвързани. Трябва да сме дисциплинирани. Не можем да си позволим никакво – прави лека пауза – разсейване.

Поема си дъх. Може да бъде кандидат за президент – и то добър – излъчва пълна убеденост и искреност.

– Това, което има най-голямо значение, братя и сестри, е текстът. Не го забравяйте. Всичко, от което се нуждаем, е вече тук, вложено в текста. Докато разполагаме с него и докато сме с ума си – повдига пръст и потупва леко челото си, – не се нуждаем от нищо друго.

След това тълпата се разпръсква. Черните мантии наобикалят Заид, поздравяват го, задават му въпроси. Грубото му лице още е пламнало от смущение, а очите му са все така навлажнени.

Братството на Свещената матрица се заема отново с работата си. Черните мантии се надвесват над черните книги и обтягат веригите докрай. Близо до подиума Корвина разговаря с жена на средна възраст. Тя ръкомаха оживено и обяснява нещо, а той е свел поглед надолу и кима. Декъл се суети точно зад тях. Погледите ни се срещат. Той прави рязко движение с брадичка и посланието е ясно: Върви.

Свеждам глава, притискам чантата си плътно до себе си и изминавам цялата зала, като се придържам близо до рафтовете. На половината път се препъвам в една верига и падам на колене. Подпирам се с длани на пода и един мъж с черна мантия ме поглежда. Висок е, с брадичка, която стърчи напред като куршум. Казвам му тихо:

– Festina lente.

После забивам отново поглед надолу и бързо се запътвам към стълбището. Вземам по две стъпала наведнъж и тичам така чак докато излизам на повърхността на планетата Земя.

Срещам се с Кат, Нийл и Пенумбра във фоайето на „Нортбридж". Всички седят на големия сив диван и чакат, пред тях има кафета и закуски; цялата сцена е като оазис на нормалността и модерния свят. Пенумбра е намръщен.

– Момчето ми! – извиква той, когато ме вижда, и скача на крака.

Оглежда ме от главата до петите и повдига вежди. Осъзнавам, че все още нося черната мантия. Свалям чантата си и събличам мантията, която се свлича на пода. Тя е мека и лъскава в полуосветеното фоайе.

– Притесни ни много – казва Пенумбра. – Защо се забави толкова?

Обяснявам какво се бе случило. Разказвам им, че скенерът е свършил работа и вадя намачканите му останки на ниската масичка. Разказвам им и за церемонията на Заид.

– Обвързване – казва Пенумбра. – Малцина са обвързаните сред нас. Какъв лош късмет, че е станало точно днес – поклаща глава той. – Или пък добър. Сега знаеш повече за търпението, което Свещената матрица изисква.

Повиквам сервитьора на хотела и поръчвам купа с овесена каша и коктейл „Синият екран на смъртта". Умирам от глад. И макар да е все още рано сутринта, отчаяно се нуждая от едно питие. После разказвам и за това, което Корвина бе казал за Пенумбра. Бившият ми работодател маха небрежно с костеливата си ръка.

– Думите му нямат никакво значение. Вече не. Важно е само това, което е на тези страници. Не мога да повярвам, че се е получило. Не мога да повярвам, че разполагаме с безценния codex vitae на Алд Мануций!

Кат кимва, цялата захилена.

– Да започваме – казва тя. – Можем да направим ОРС⁶³ и да се уверим, че работата ще стане.

Навежда се над лаптопа си и го включва. Закачам малкия твърд диск и копирам съдържанието му – повечето от него. Прехвърлям МАНУЦИИ на лаптопа на Кат, но запазвам ПЕНУМБРА за себе си. Няма да кажа на бившия си шеф, нито на другиго поне засега, че съм сканирал книгата му. Това може да почака – ако имам късмет, може би никога няма да излезе на бял свят. Трудът на Мануций е основният проект. Книгата на Пенумбра е просто застраховка.

Ям овесената си каша и наблюдавам как текстът се качва. Копирането приключва с остър звук и после пръстите на Кат политват към клавиатурата.

– Добре – казва тя. – Изпратих го. Ще ни е нужна помощ от Маунтин Вю, за да разбием кода... но можем да зададем малко работа на „Хадуп" поне да превърне страниците в нормален текст. Готови ли сте?

Усмихвам се. Това е важен момент. Бузите на Кат са поруменели от вълнение; тя е в деспотичното си дигитално настроение. Освен това мисля, че „Синият екран на смъртта" почва да ме хваща. Вдигам високо искрящата си чаша:

– Да живее Алд Мануций!

Кат насочва пръст към клавиатурата си. Страниците почват да летят към далечни компютри, където ще се превърнат в низове от символи, които могат да бъдат копирани и съвсем скоро – разшифровани. Вече няма вериги, които да ги задържат оковани.

Докато лаптопът на Кат продължава да работи, разпитвам Пенумбра за изгорената книга с надпис МОФАТ. Нийл също слуша.

– Той ли е? – питам аз.

– Да, разбира се – казва Пенумбра. – Кларк Мофат. Той работеше тук, в Ню Йорк. Но преди това, момчето ми, бе наш клиент.

Усмихва се и ми намигва. Смята, че това ще ме впечатли, и е прав. Аз се впечатлявам от истински звезди.

– Но това, което си държал в ръце, не е неговият codex vitae – поклаща глава Пенумбра. – Вече не.

Очевидно. Беше просто изпепелена книга.

– Какво е станало?

– Издаде книгата си, естествено.

Чакай, объркан съм.

– Единствените книги, които Мофат някога е издавал, са „Хроники на драконовата песен".

– Да – кимва Пенумбра. – Неговият codex vitae бе третата и последна част от сагата, която бе започнал, преди да се присъедини към нас. Беше изключително постижение и доверие

– да завърши делото на своя живот и после да го предаде на братството. Той го представи на Първия читател – беше Нивън преди времето на Корвина – и кодексът бе одобрен.

– Но си го е взел обратно.

Пенумбра кимва.

– Не можа да извърши тази саможертва. Не можеше да остави последната част неиздадена.

Значи Мофат не е останал част от Свещената матрица, за да можем Нийл и аз, и безброй други непохватни аутсайдери шестокласници да се потопим в света на третата и последна част на „Хроники на драконовата песен", която направо ни бе издухала.

– Човече – казва Нийл, – това обяснява всичко.

Прав е. Третата част издуха умовете на тийнейджърите, защото е абсолютно различна. Тонът в нея е променен. Героите са променени. Сюжетът поема в различни посоки, излиза извън очакваното развитие и се подчинява на някаква тайна логика. Хората винаги са предполагали, че е така, защото Кларк Мофат е започнал да приема психеделични наркотици, но истината е дори още по-странна.

Пенумбра се намръщва.

– Мисля, че Кларк допусна огромна грешка. Истинска трагедия.

Грешка или не, какво решение само! Как бе повлияло на живота на толкова хора! Ако „Хроники на драконовата песен" не бяха довършени, никога нямаше да станем приятели с Нийл. Той нямаше да седи тук с мен. Може би аз нямаше да седя тук. Може би щях да сърфирам в Коста Рика с някакви странни другарчета, най-добрите ми приятели от колежа. Може би щях да седя в някакъв сиво-зелен офис.

Благодаря ти, Кларк Мофат. Благодаря ти, че си сгрешил.

ХРОНИКИ НА ДРАКОНОВАТА ПЕСЕН, ТОМ II

Когато се връщам в Сан Франциско, заварвам Мат и Ашли заедно в кухнята: и двамата ядат сложни на вид салати, и двамата носят спортни прилепнали трика в ярки цветове. Мат има карабинер на кръста си.

– Джанън! – възкликва той. – Някога катерил ли си се?

Признавам, че не. Като крадец предпочитам спортни дейности, които изискват гъвкавост, а не сила.

– Знаеш ли, и аз така си мислех – кимва Мат, – но се оказа, че в катеренето не е нужна сила. А стратегия.

Ашли го поглежда с гордост. Той продължава, размахвайки вилица, от която виси нещо зелено.

– Трябва да овладееш всеки маршрут последователно – да си създадеш план, да го пробваш, да промениш някой захват. Сериозно, в момента мозъкът ми е по-уморен от ръцете.

– Как беше в Ню Йорк? – пита любезно Ашли.

Не съм сигурен как да й отговоря.

Нещо като: Е, мустакатият владетел на тайната библиотека ще бъде доста вбесен, когато разбере, че съм копирал древната кодирана книга и съм я пратил в „Гугъл", но поне бяхме настанени в готин хотел.

Вместо това казвам:

– Беше добре.

– Те имат суперяки зали за катерене – поклаща глава тя. – Тук нямаме нищо, което да се сравни с тях.

– Да, от дизайна във „Фриско Рок Сити" определено... има какво да се желае – казва Мат.

– Тази лилава стена... – свива рамене Ашли. – Мисля, че просто са купили боята, която е била на разпродажба, без да подбират цвета.

– А стената за катерене предлага такива възможности – казва Мат. Започва да се въодушевява. – Какво платно! Имаш три етажа, които да покриеш с каквото си поискаш. Като мат пейнтинг⁶⁴. Има един тип в ИЛM...

Оставям ги да си бъбрят щастливо за всички тези подробности.

На този етап най-добрият избор е сънят, но аз подремнах малко в самолета и сега не мога да си намеря място, сякаш нещо в мозъка ми още обикаля по пистата, търсейки място за приземяване.

Намирам Кларк Мофат, неизгорен и недокоснат, на лавицата в ниския ми шкаф. Преди време започнах да го препрочитам и все още си проправям бавно път през поредицата. Сега съм на втори том, близо до края. Тръшвам се на леглото и се опитвам да погледна текста с нови очи. Искам да кажа... тази книга е била написана от човек, който е ровил из същите сумрачни рафтове като мен. Той се е присъединил към братството на Свещената матрица и после го е напуснал. Какво е научил междувременно?

Прелиствам до мястото, където съм стигнал.

Героите, учено джудже и свален от престола принц, си проправят път през смъртоносното блато към крепостта на Първия магьосник. Знам какво ще се случи после, разбира се, чел съм тази книга три пъти: Първия магьосник ще ги предаде и ще ги остави да попаднат в ръцете на Драконовата кралица.

Винаги съм знаел, че ще се случи точно това, както и че всъщност то е необходимо да се случи (как иначе ще се озоват в кулата на Драконовата кралица и в крайна сметка ще я победят?), но винаги е болезнено, когато чета тази част. Защо нещата просто не проработват от първия път? Защо Първия магьосник не им даде чаша кафе й не ги остави да си отдъхнат на безопасно място?

Въпреки цялото ми новопридобито познание историята ми изглежда абсолютно същата. Мофат пише красиво: ясно и уверено, с достатъчно крайни твърдения за съдбата и драконите, за да поддържа интереса към текста. Персонажите са привлекателни и абсолютно архетипни модели: ученото джудже Фърнвен е чудакът, който всячески се старае да оцелее по време на приключението. Телемах Нечистокръвния е героят, който ти се иска да бъдеш. Винаги има план, винаги има решение, винаги има тайни съюзници, на които може да разчита – пирати и вълшебници, чиято преданост е спечелил преди години със своята самоотверженост. Всъщност тъкмо съм стигнал до частта, когато Телемах се кани да надуе златния рог на Грифо, за да събуди мъртвите елфи от Боровата гора, които са обвързани с него, защото е освободил техните....

Златният рог на Грифо.

Хъм. Грифо. Като Грифо Геритзун.

Отварям лаптопа си и почвам да си водя бележки.

Пасажът продължава:

– Златният рог на Грифо е изящно изработен – каза Зенодот и прокара пръст по извивката на съкровището на Телемах. – Магията вътре си е изцяло негова. Разбираш ли? Тук няма никакво вълшебство – поне аз не успявам да открия такова.

Очите на Фърнвен се разшириха от удивление. Не прекосиха ли току-що блатото на ужасите, за да се сдобият с този рог? А сега Първия магьосник им казва, че в него няма никаква магическа сила?

– Магията не е единствената сила на този свят – каза тихо старият маг, като подаде рога обратно на кралския му притежател. – Грифо е създал толкова съвършен инструмент, че дори мъртвите се надигат от съня си, за да чуят песента му. Сътворил го е със собствените си ръце, без заклинания или драконови песни. Иска ми се и аз да можех да правя това.

Не знам какво означават тези думи – но мисля, че означават нещо.

От тук нататък сюжетът е добре познат: докато Фърнвен и Телемах подремват (най-накрая) в пищните покои, Първия магьосник открадва рога. После запалва червен фенер и изпраща сигнал на мрачните мародери на Драконовата кралица в Боровата гора. Те имат доста работа сред дърветата – разкопават стари гробници на елфи, изравят кости, натрошават ги на прах, но знаят какво означава сигналът. Спускат се към крепостта и когато Телемах Нечистокръвния се пробужда внезапно в стаята си, той е заобиколен от високи сенки. Те почват да вият и нападат.

И тук свършва втората част.

– Беше изумително – казва Кат.

Похапваме вафли без глутен в „Гурме Грото" и тя ми разказва за сбирката по повод встъпването в длъжност на новите мениджъри на продукти. Облечена е в кремава риза с остра, приличаща на нож яка; под нея, на врата й, се вижда малко от червената й тениска.

– Абсолютно изумително – продължава тя. – Най-готината среща, на която съм била. Напълно... структурирана. Знаеш какво се случва във всеки един момент. Всички си носеха лаптопите...

– Хората там изобщо поглеждаха ли се един друг?

– Не точно. Всичко, което е важно, е на монитора ти. Има график, който се пренарежда сам. Има вътрешен чат. И има автоматична проверка на фактите! Ако се изправиш, за да говориш, има хора, които оспорват твърденията ти, подкрепят те или те опровергават...

Звучи като модерен вариант на древна Атина, но не за философи, а за компютърджии.

– ... и срещата бе дълга, около шест часа, но изобщо не ти се струва така, защото мислиш през цялото време. Направо е съсипващо. Има толкова много информация, която трябва да осмислиш, и тя буквално те залива през цялото време много бързо. И те – ние... ние вземаме и решенията светкавично. След като някой поиска гласуване, то се случва на живо и трябва да гласуваш или да прехвърлиш правото си на глас на някого...

Сега ми звучи по-скоро като риалити шоу. Тази вафла е ужасна.

– Има един тип на име Алекс, той е наистина голяма работа, създал е по-голямата част от „Гугъл мапс", и мисля, че ме харесва – вече ми делегира веднъж гласа си, което е истинска лудост, аз съм съвсем нова...