Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Мисля, че ще делегирам юмрука си в лицето на Алекс.

– ... и там има множество дизайнери, повече от обикновено. Някой каза, че са променили алгоритъма за избор. Мисля, че затова съм успяла да вляза – защото съм и дизайнер, и програмист. Аз съм оптималното съчетание от качествата, които са им нужни. Както и да е.

Тя най-накрая си поема дъх.

– Направих презентация. Което, предполагам, че не се очаква да правиш на първата си сбирка на МП. Но питах Радж и той каза, че може би няма да е проблем. Може дори да е добра идея. Така ще направя впечатление. Както и да е.

Поема си отново дъх.

– Разказах им за Мануций.

Направила го е.

– Как това е една невероятна древна книга, истинско историческо съкровище, смайващо старо познание, сещаш се...

Наистина го е направила.

–... и после обясних как има една фондация, която се опитва да разбие кода...

– Фондация?

– Звучи по-добре, отколкото ако им бях казала „тайно братство". Както и да е. Казах им, че те се опитват да разбият кода и естествено, хората изперкаха, защото всички в „Гугъл" обичат кодове...

Книги: скучно. Кодове: супер. Това са хората, които управляват интернет.

– ... и казах, че може би трябва да отделим известно време за това, защото ще бъде начало на нещо напълно ново, като някаква обществена услуга за разшифроване...

Това момиче определено познава публиката си.

– ... всички решиха, че идеята е страхотна. Гласувахме и приехме предложението ми.

Невероятно. Вече няма да се промъкваме като крадци. Благодарение на Кат сега имаме официалната подкрепа на „Гугъл". Кога ли щеше да започне разшифроването на кода?

– И аз трябва да го организирам.

Кат отброява на пръсти задачите си:

– Ще събера доброволци. После ще конфигурираме системите и ще се уверим, че текстът изглежда добре – Джад ще помогне с това. Трябва да говорим с мистър Пенумбра, естествено. Може би той ще дойде в Маунтин Вю? Както и да е. Мисля, че ще сме готови след около... да кажем, две седмици – кимва тя решително.

Общество на тайни учени бе прекарало петстотин години, отдадено на тази задача. Сега сме насрочили разгадаването й за петък сутринта.

ВЪРХОВНОТО СП

Пенумбра се съгласи да запази книжарницата отворена, докато банковата сметка не пресъхне съвсем, така че аз се върнах на работа и се посветих на новата си мисия. Поръчах книжни каталози от разпространители. Започнах нова рекламна онлайн кампания, този път по-голяма. Писах на организатора на голям литературен фестивал в Сан Франциско, който се провеждаше цяла седмица и привличаше ексцентрични читатели чак от Фресно. Беше изстрел в тъмното, но можеше и да се получи. Реших, че може би някои от тези хора щяха да станат наши клиенти. Може би нямаше да се нуждаем от Фестина ленте къмпани. Може би щяхме да успеем да превърнем това място в истинска книжарница, изкарваща истински пари.

Двайсет и четири часа след началото на рекламната кампания в книжарницата се лутаха седем самотни души, което бе страхотно, защото дотогава вътре имаше само една самотна душа – аз. Тези клиенти кимнаха утвърдително, когато ги попитах за кампанията, и четирима от тях наистина купиха нещо. Трима взеха новия Мураками, който бях подредил на спретната купчинка до рекламната бележка, която обясняваше колко е велик. Бях подписал текста с името на мистър Пенумбра, с шрифт, наподобяващ неговия ситен почерк, защото си помислих, че може би хората искат да видят нещо такова.

Малко след полунощ забелязах „Норд Фейс", жената от клуб „Плячката", навън на тротоара да върви със сведена глава към автобусната спирка. Изтичах към вратата.

– Алберт Айнщайн! – извиках аз, подавайки глава.

– Какво? – извика тя. – Казвам се Дафни...

– Имаме биографията на Айнщайн от Айзаксън. Онзи, който написа книга и за Стив Джобс. Все още ли я искаш?

Тя се усмихна и се обърна на високите си – наистина много високи – токове и така имахме пет книги за една вечер. Нов рекорд.

Всеки ден получаваме нови книги. Когато идвам на смяна, Оливър ми показва кутиите, струпани на купчина, очите му са широко отворени и леко подозрителни. Той е доста неспокоен, откакто се върнах и му разказах всичко, което бях научил в Ню Йорк.

– Мислех си, че тук става нещо странно – бе казал тогава тихо той, – но винаги съм предполагал, че са наркотици.

– Мамка му, Оливър! Какво?

– Ами.. Мислех си, че някои от книгите са пълни с кокаин.

– И никога не си направи труда да го споменеш?

– Беше просто теория.

Оливър смята, че постъпвам разточително с нашите намаляващи ресурси.

– Не мислиш ли, че трябва да пестим парите възможно най-дълго?

– Говориш като истински археолог или реставратор – цъквам с език аз. – Парите обаче не са като теракотата. Ще изкараме повече, ако се опитаме да направим нещо, а не ако не променяме нищо. Трябва да опитаме.

И така, сега имаме тийнейджъри магьосници. Имаме вампирска полиция. Имаме мемоари на журналисти, манифести на дизайнери, графичен роман на прочут готвач. В жест на носталгия – може би и като проява на дързост – имаме и новото издание на „Хроники на драконовата песен", и трите части. Поръчах и аудиокниги за Нийл. Той вече не чете книги, но може да си ги слуша, докато вдига тежести.

Опитвам се да накарам Пенумбра да се въодушеви за всичко това – нашите нощни приходи са все още капки в морето, но все пак това са капки там, където преди нищо не течеше, но той е прекалено зает с Голямото разшифроване.

Една студена сутрин, във вторник, Пенумбра се втурва в книжарницата с чаша кафе в едната ръка и с мистериозния си електронен четец в другата и аз му показвам новите придобивки на рафтовете:

– Стивънсън, Мураками, последният Гибсън, нови издания на Мофат – соча аз и продължавам да изреждам. За всяка книга съм направил бележка с препоръка, които съм подписал от негово име. Притеснявах се, че той може да се подразни от моето своеволие, но той дори не забелязва.

– Много добре, момчето ми – кимва, все още загледан в четеца. Дори не е разбрал какво съм му казал току-що. Книжните етажерки са все по-далечна вселена за него. Кимва отново, преглежда бързо нещо на екрана и после вдига глава. – По-късно днес ще има среща. Гугълците ще посетят книжарницата...

Произнася думата на четири срички, малко неясно, като „го-дзил-ци-те".

– ... за да обсъдим подхода си и начина на действие.

Прави пауза.

– Мисля, че и ти трябва да присъстваш.

И така, този следобед в Денонощната книжарница на мистър Пенумбра се провежда голяма сбирка на стария и новия екип на нашата задруга. Присъстват най-възрастните от „учениците" на Пенумбра, белобрадият Федоров и жена на име Мюриъл с къса сребриста коса. Не съм я виждал преди; сигурно е от дневните посетители. Федоров и Мюриъл следват своя учител. Те ще се отцепят от братството.

Има групичка от „Гугъл", подбрана и изпратена тук от Кат. Това са Пракеш и Ейми, и двамата по-млади дори от мен, както и Джад от скенера. Той оглежда с възхита ниските етажерки. Може би ще успея да му продам нещо по-късно.

Нийл е на конференция на предприемачи в центъра на града – иска да се срещне с повече колеги на Кат и да посее семената за бъдещата продажба на „Анатомикс", но е изпратил Игор, който е новак в тази история, но попива всичко на мига. Всъщност може би той е най-умният човек в книжарницата.

Всички заедно, млади и стари, стоим около бюрото в предната част и държим в ръце книги от Другия списък. Това е съкратен курс в историята на Свещената матрица и във вековния труд на братството.

– Това са книги – казва Федоров с тежкия си акцент, – не просто редици от букви.

Прокарва пръст по страницата.

– Затова трябва да се има предвид не само подредбата на буквите, но и подредбата на страниците. Някои от най-простичките системи за кодиране разчитат на тази композиция на страниците.

Гугълците кимват и си водят бележки на лаптопите си. Ейми е съоръжила своя „Айпад" с малка клавиатура.

Камбанката над вратата издрънчава и висок мъж с очила с черни рамки и дълга конска опашка влиза в книжарницата.

– Съжалявам за закъснението – казва запъхтяно той.

– Здрасти, Грег – казва Пенумбра.

– Здрасти, Грег – казва Пракеш едновременно с него.

Двамата се споглеждат, после насочват поглед към Грег.

– Да – кимва той. – Това е странно.

Оказва се, че Грег – източникът на тайнствения електронен четец на Пенумбра! – е едновременно хардуерен специалист в „Гугъл" и чирак в Свещената матрица в Сан Франциско. Оказва се освен това, че е буквално незаменим. Той „превежда" между хората от книжарницата на Пенумбра и гугълците, обяснява програмистките процеси на едната група и фолио размерите на другата.

Джад от книжния скенер също има важна роля, защото е правил това и преди.

– Ще има грешки в ОРС – обяснява той. – Например малкото / излиза като 5.

Изписва буквите на лаптопа си, за да ги видим една до друга.

– Малките букви гп изглеждат като т. Понякога А става 4. Има и други подобни грешки. Трябва да компенсираме по някакъв начин всички възможни разминавания.

Федоров кимва и се намесва:

– И за оптичните собствени вектори на текста.

Гугълците го зяпват недоумяващо.

– Трябва да компенсираме и оптичните собствени вектори – повтаря той, сякаш заявява нещо напълно очевидно.

Гугълците поглеждат към Грег. Той също се е втренчил тъпо. Игор повдига слабата си ръка и казва бавно и внимателно с акцент, който е копие на този на Федоров:

– Мисля, че можем да направим триизмерна матрица на местата с насищане на мастило?

Бялата брада на Федоров се разтваря в широка усмивка.

Не съм сигурен какво ще стане, когато разшифроваме МАНУЦИИ. Разбира се, знам, че има неща, които няма да се случат: починалите братя и сестри на Пенумбра няма да възкръснат. Няма да се появят отново на този свят. Няма да имат дори спектрална синя изява като камео роля в джедайски стил. Истинският живот не е история от „Хроники на драконовата песен".

Но все пак може да е сензация. Искам да кажа тайна книга от първия велик издател, дигитализирана, разшифрована и достъпна за всички? „Ню Йорк Таймс" може да пише за това.

Решаваме, че трябва да поканим цялата общност на Свещената матрица в Сан Франциско в Маунтин Вю, за да наблюдава как това се случва. Пенумбра ми дава задачата да говоря с тези от членовете, които познавам най-добре.

Започвам с Роузмари Лапен. Изкачвам стъпалата до нейната хобитска къща на хълма и почуквам три пъти на вратата й. Тя се открехва леко и едното око на Лапен се втренчва в мен.

– О! – изписква тя и отваря вратата докрай. – Това си ти! Ти успя ли... ти... това... какво стана?

Вкарва ме вътре, отваря прозорците и размахва ръце наоколо, за да заличи миризмата на марихуана, а междувременно аз й разказвам всичко на обичайната чаша чай. Очите й са широко отворени, нетърпеливи; усещам, че иска незабавно да отиде в Читалнята и да навлече една от онези тъмни мантии. Казвам й, че може и да не й се наложи. Казвам й, че най-голямата тайна на Свещената матрица може да бъде разгадана само след няколко дни. Лицето й пребледнява.

– Е, това определено е нещо интересно – казва тя накрая.

Честно, очаквах малко повече ентусиазъм.

Разказвам същото на Тиндъл и неговата реакция е малко по-добра от тази на Лапен, но не съм сигурен дали е развълнуван заради предстоящото разкритие, или просто така си реагира на всичко. Може би, ако му кажа, че „Стърбъкс" предлагат нов вид лате, което мирише на книги, той пак ще възкликне по същия начин.

– Великолепно! Смайващо! Абсолютическо!

Размахва ръце над главата си, после заравя пръсти в сивите си къдрици. Обикаля апартамента си – малко едностайно студио близо до океана, където можеш да чуеш как фаровете, от които се пускат сирените за тревога, си шепнат един на друг, – прави кръгчета, лактите му се блъскат в стените и удрят закачените снимки, като ги изкривяват под странни ъгли. Една пада на пода и аз се навеждам да я вдигна.

На нея се вижда тролей, заснет от необичаен ъгъл, претъпкан с пътници, а най-отпред в спретната синя униформа е самият Тиндъл: по-млад и по-слаб, с черна, а не сива коса. Усмихва се широко, показва се на половина от тролея, маха към камерата със свободната си ръка. Тиндъл, контрольорът; да, виждам го. Сигурно е бил на...

– Великолепно! – продължава да кръжи той. – Немислимо! Кога? Къде?

– Петък сутринта, мистър Тиндъл – казвам му аз.

Петък сутринта в искрящия ярък център на онлайн света.

Не съм виждал Кат от почти две седмици. Тя е заета да организира всичко за Голямото дешифриране, както и с други проекти. Работата на МП е все едно си на шведска маса, на която можеш да ядеш колкото си искаш, и тя е гладна като вълк. Не отговаря на никой от закачливите ми имейли, а когато ми пише, съобщенията й са убийствено лаконични – две думи, не повече.

Най-накрая се срещаме в четвъртък вечер, за кратко, на суши. Студено е и тя носи дебело пепитено сако над тънък сив пуловер и ярка блуза. Червената тениска я няма.

Кат бърбори за проектите си, за всичко ново, което е научила. Правят 3D уеб браузър. Правят кола, която шофира сама. Правят суши търсачка – насочва пръчиците си към нашата вечеря, – за да помагат на хората да намерят риба, която е подходяща за тях, достатъчно хранителна и без живак. Правят машина навремето. Създават форма на възобновяема енергия, която се подхранва от човешката гордост.

С всеки нов мега проект, който описва, се чувствам все по-малък и по-незначителен. Как може да задържиш интереса си към нещо – или към някого, – когато целият свят е твоето ново платно?

– Но това, което ми е най-интересно – казва Кат, – е „Гугъл завинаги". Точно така: удължаването на живота. Тя кимва.

– Нуждаят се от повече ресурси. Ще бъда техен съюзник в МП – наистина ще се опитам да подкрепя каузата им. В дългосрочен план това може да е най-важното нещо, което някога сме правили или ще направим.

– Не знам, това с колата ми се струва страхотно...

– Може би утре ще им дадем нещо, върху което да работят – продължава Кат. – Представи си, ако намерим нещо откачено в тази книга? Като ДНК верига? Или формула за някакво ново лекарство?

Очите и светят. Трябва да й го призная: наистина вярва в безсмъртието. Фантазията й работи на пълни обороти.

– Вярваш прекалено много на един средновековен издател – казвам аз.

– Изчислили са обиколката на Земята хиляда години преди изобретяването на печатарската преса – изсумтява тя. После размахва пръчиците си към мен: – Ти можеш ли да изчислиш обиколката на земното кълбо?

– Ами... не.

Млъквам за миг.

– Чакай, а ти можеш ли?

Тя кимва.

– Да, всъщност е супер лесно. Идеята е, че хората в миналото са си знаели работата. И са знаели неща, които ние днес все още не сме преоткрили. ТП и СП, помниш ли? Старото познание. Това може да е върховното СП.

След вечеря Кат не идва при мен. Казва, че трябва да чете много имейли, да преглежда прототипи, да редактира страници в „Уикипедия". Наистина ли току-що бях победен от страница в „Уикипедия"? Прибирам се сам в мрака и се чудя как обикновен човек може да изчисли обиколката на Земята. Нямам представа. Сигурно просто трябва да проверя в интернет.

ОБАЖДАНЕТО

Това е нощта преди сутринта, за която Кат Потенте е насрочила решителната атака срещу вековния codex vitae на Алд Мануций. Нейният гугъловски взвод е свикан. Вълнуващо е – трябва да призная, наистина е вълнуващо, но също и изнервящо, защото нямам представа какво ще бъде бъдещото ка. Денонощната книжарница на мистър Пенумбра. Самият той не говори много, но имам чувството, че напълно е занемарил това място. Донякъде го разбирам: кой се нуждае от бремето на една стара книжарница, когато му предстои среща с вечния живот?

Ще видим какво ни готви утрешният ден. Каквото и да се случи, ще бъде страхотно представление. Може би след това Пенумбра ще бъде Готов да говори за бъдещето. Все още искам да сложа онзи билборд на автобусната спирка.

Нощта е спокойна, засега има само двама клиенти. Обикалям между рафтовете, подреждам новите си придобивки. Повишавам „Хроники на драконовата песен" до най-горната лавица, после небрежно разгръщам първия том. На задната корица има малък черно-бял портрет на Кларк Мофат, на около трийсет години. Има рошава руса коса и гъста брада, облечен е с обикновена бяла тениска и се усмихва с искряща усмивка като реклама на паста за зъби. Под снимката пише:

Кларк Мофат (1952–1999) – писател, живял в Болинас, Калифорния. Най-голяма известност му носи поредицата „Хроники на драконовата песен", както и детската книжка „Още истории за Фърнвен". Завършва Морската академия на САЩ и служи като специалист по комуникациите на борда на атомната подводница „Уест Вирджиния".

Хрумва ми идея. Нещо, което никога не съм правил преди – нещо, което не ми е хрумвало да направя през цялото време, откакто съм тук. Ще потърся някого в дневниците.

Нужен ми е дневник номер VII, защото в него са описани годините от средата на осемдесетте до ранните деветдесет на двайсети век. Намирам сканирания текст на лаптопа си и вкарвам в търсачката описание: човек с рошава руса коса и брада.

Отнема малко време, пробвам и други ключови фрази, преглеждам няколко неподходящи резултата. (Оказва се, че тук са се отбивали доста брадати типове.) Търся в миналия през скенера текст, не в ръкописния, така че не мога да определя дали това са бележките на Едгар Декъл. Би било готино, ако той е този, който... Ето.

Член номер 6HV8SQ:

Чиракът поиска КИНГСЛЕЙКИ благодари, беше в добро настроение. Носеше бяла тениска с надпис в чест на двестагодишнината, дънки „Левис"501 и тежки работни ботуши. Гласът му бе пресипнал от пушене; пакет цигари, приблизително полупразен, се подаваше от джоба му. Светлорусата му коса е по-дълга – този служител никога не я е виждал пусната толкова. След направен коментар чиракът отбеляза: „Искам да стане с дължината на коса на магьосник". 23 септември, понеделник, 1:19ч. сутринта. Ясно небе и силен мирис от океана.

Това е бил Кларк Мофат. Той трябва да е. Бележката е след полунощ, което означава, че е от нощната смяна, което означава, че „този служител" е бил наистина Егар Декъл. Има и още.

Чиракът минава бързо през Пъзела на Основателя. По-поразяваща от скоростта му обаче е неговата увереност. Липсват колебанието или разочарованието, характерни за толкова много други чираци (сред които включително и този служител). Сякаш изпълнява позната песен или танцува познат танц. Синя тениска, дънки „Левис"501, работни ботуши. Косата все още е дълга. Получи БРИТО. 11 октомври, петък, 2:31 ч. сутринта. Звуци на морска сирена.

И продължава все така. Бележките си приличат, но посланието е ясно: Клак Мофат е бил блестящ член на братството. Възможно ли е... дали той не е тъмното, подобно на мъх зеленикаво съзвездие от визуализацията? Дали той е този, който е обходил цялото лице на Основателя за времето, през което другите чираци са проследили само един клепач или ухо? Сигурно има начин да свържа конкретните бележки с визуализацията и...

Камбанката звънва и аз вдигам глава от безкрайния текст, точещ се пред мен. Късно е и очаквам да видя член на братството, но е Мат Майтелбранд, мъкнещ черен пластмасов куфар. Голям е, по-голям от него самия и се заклещва на вратата.

– Какво правиш тук? – питам аз, докато му помагам да освободи багажа си. Повърхността на куфара е грапава и груба, закопчалките са метални и тежки.

– Имам мисия – казва Мат, дишайки запъхтяно. – Това е последната ти нощ, нали?

Бях му се оплакал от небрежното отношение на Пенумбра към бизнеса.

– Може би – казвам аз. – Вероятно. За какво е това?

Той отпуска сандъка на пода, откопчава закопчалките (те издават силен щрак-щрак звук) и го отваря широко. Вътре, разположено в легло от сив дунапрен, има фотографско оборудване: кварцови прожекторни лампи с дебели телени прегради и дълъг, навит на широки кръгове яркооранжев кабел.

– Ще документираме това място – казва Мат. Слага ръце на кръста си и се оглежда оценяващо наоколо. – То трябва да бъде съхранено.

– Значи какво... ще направиш снимки?

Мат поклаща глава.

– Не, това би означавало да му се направи частично съхранение. Мразя частичните съхранения. Ще заснемем всяка частица от повърхността, от всеки ъгъл под ярка равномерна светлина.

Прави драматична пауза.

– За да можем да го пресъздадем.

Ченето ми направо увисва.

Той продължава.

– Правил съм фотореконструкция на замъци и имения. Тази книжарница е малка. Ще са нужни само три-четири хиляди снимки.

Намерението на Мат е напълно абсурдно, маниакално и вероятно невъзможно. С други думи: идеално пасва на това място.

– Е, къде е фотоапаратът? ~ питам аз.

Като по даден знак камбанката над вратата издрънчава отново и Нийл Ша влиза, натоварен с чудовищно голям „Никон", висящ на врата му, и с по една бутилка зелев сок във всяка ръка.

– Взех нещо за освежаване – казва той, като повдига високо бутилките.

– Вие двамата ще ми бъдете асистенти – казва Мат. Подритва черния пластмасов куфар с крак. – Почвайте да разполагате апаратурата.

Книжарницата е осветена ярко и температурата е непоносимо висока като в пещ. Лампите на Мат са свързани заедно и са включени в контакта зад бюрото. Напълно съм сигурен, че бушоните ни ще изгърмят, а е възможно да гръмнем и трансформатора на цялата улица. Неоновият знак на стриптийз клуба може би е в опасност тази нощ.

Мат се е покачил на една от стълбите на Пенумбра. Използва я като импровизиран статив, а Нийл го бута бавно из книжарницата. Мат държи уверено фотоапарата пред лицето си и щрака на всяка крачка, която Нийл прави – равномерни, дълги крачки. Апаратът задейства прожекторите, които са разположени във всички ъгли и зад бюрото, и всички светват и издават силен звук – пук, пук, пук – при всяка снимка.

– Знаеш ли – казва Нийл, – можем да използваме тези снимки, за да направим 3D модел.

Поглежда към мен.

– Искам да кажа още един. Твоят си е добър.

– Няма проблем, разбирам – казвам аз.

Аз седя на бюрото и правя списък на всички детайли, които трябва да уловим: високите букви на витрината и техните груби назъбени ръбове, загладени от времето. Камбанката и нейната хлопка, както и извитата желязна скоба, на която е закрепена.

– Моят прилича на „Галата"⁶⁵.

– Можем да го направим интерактивен – казва Нийл. – Вкарване на поглед от първо лице, пълна фотореалистичност и възможност за разглеждане. Може да избираш по кое време на деня да влизаш. Можем да направим етажерките да хвърлят сенки.

– Не – изръмжава Мат от стълбата. – Тези Ю модели са слаба работа. Искам да направя миниатюрна книжарница с миниатюрни книги.

– И миниатюрен Клей? – пита Нийл.

– Защо не, може би и малко ЛЕГО, пич – казва Мат. Той се качва по-нагоре по стълбата и Нийл го избутва към друга част на книжарницата. Прожекторите правят пук-пук и в очите ми се появяват червени петна. Нийл продължава да изрежда достойнствата на триизмерните модели, докато бута стълбата: те са по-детайлни, по-обсебващи, можеш да правиш безброй копия. Мат ръмжи. Пук-пук.

Сред целия този ярък шум за малко да пропусна позвъняването.

Звукът е просто слабо гъделичкане в ухото ми, но да: някъде в книжарницата звъни телефон. Минавам между етажерките по успоредната на тази пътека, в която в момента се снима и лампите още правят пук-пук, и се озовавам в малката стаичка за почивка. Звукът идва от личния кабинет на Пенумбра. Отварям вратата с надписа „Не влизай" и се изкачвам по стълбите.

Тук пукането на прожекторите е по-тихо, а звънът на телефона (онзи, стоящия до стария модем) е по-силен и настоятелен, излизащ от някакъв старомоден уред, очевидно създаден да предизвиква гръмък шум. Продължава да звъни и ми хрумва, че моята обичайна стратегия за странните телефонни обаждания – остави ги да се откажат, може и да не проработи тук.

Зън-зън.

Напоследък телефонът носи само лоши новини. „Срокът на студентския ви заем изтича" и „Чичо ви Крие е в болница". Ако е нещо забавно или вълнуващо като покана за купон или за таен проект, ще дойде по интернет.

Зън-зън.

Добре, може да е любопитен съсед, решил да се поинтересува каква е тази суматоха – какви са тези присвяткващи светлини. Може да е „Норд Фейс" от клуба, която иска да провери дали всичко при нас е наред. Би било сладко. Вдигам телефона и заявявам почти с облекчение:

– Денонощната книжарница на мистър Пенумбра.

– Трябва да го спреш – казва един глас без представяне и предисловие.

– Ъъъ, мисля, че сте сбъркали номера.

Не е „Норд Фейс".

– Със сигурност не съм сбъркал номера. Познавам те. Ти си момчето – продавачът.

Сега разпознавам гласа. Спокойната сила в него. Ясно произнесените срички. Това е Корвина.

– Как се казваш? – пита той.

– Аз съм Клей.

И после добавям:

– Но вие сигурно искате да говорите с мистър Пенумбра. Трябва да звъннете сутринта...

– Не – отвръща все така спокойно Корвина. – Пенумбра не е човекът, откраднал най-скъпоценното ни съкровище.

Той знае. Разбира се, че знае. Но как? Някой от неговите гарвани. А и сигурно мълвата се е разнесла тук, в Сан Франциско.

– Технически погледнато, не съм откраднал нищо. Така мисля, защото това всъщност е информация, която сигурно е в обществения домейн, и има давност... без права... – казвам, загледан в обувките си, сякаш той наистина е тук. Гласът ми секва. Това няма да ми помогне.

– Клей – казва Корвина с мек и мрачен глас. – Трябва да го спреш.

– Съжалявам, но просто не вярвам във вашата... религия – казвам аз. Вероятно не бих намерил сили да му кажа това в лицето. Притискам черната слушалка на телефона до бузата си.

– Така че не мисля, че има значение, че сме сканирали някаква стара книга. Или пък, че не сме го направили. Не вярвам, че е от някаква космическа важност или каквото и да е там. Просто помагам на шефа си, на моя приятел.

– Правиш точно обратното – казва спокойно Корвина. Нямам отговор на това. – Знам, че не вярваш в това, в което вярваме ние. Разбира се, че няма да вярваш. Но не е нужно да имаш такава вяра, за да осъзнаеш, че Аякс Пенумбра е на ръба.

Млъква, за да остави думите да се просмучат в мен.

– Познавам го от много по-отдавна от теб, Клей – от много повече години. Винаги е бил мечтател, велик оптимист. Разбирам защо си привлечен от него. Всички вие, в Калифорния – някога живеех там. Знам какво е.

Вярно. Младият мъж пред моста „Голдън Гейт". Усмихва ми се и в момента от другия край на стаята, повдигнал одобрително палец към мен.

– Вероятно си мислиш, че аз съм просто един студен шеф от Ню Йорк. Вероятно си казваш, че съм твърде суров. Но Клей – понякога дисциплината е най-искрената форма на нежност.

Използва често малкото ми име. Повечето продавачи на коли го правят.

– Приятелят ми Аякс Пенумбра е опитвал много неща в живота си – много методи и техники, които винаги са били толкова сложни. Винаги е бил на прага на пробива – поне във фантазиите си. Познавам го от петдесет години, Клей – петдесет години! И за това време знаеш ли колко от плановете му имаха успех?

Не ми харесва накъде отива...

– Нито един. Нула. Поддържа тази книжарница, в която в момента стоиш, едва-едва и не постигна абсолютно нищо значимо. И този, последният и най-великият от неговите планове – той също няма да успее. Просто се запитай. Това е пълна глупост и естествено, планът ви ще се провали и тогава какво? Притеснявам се наистина за него, Клей, като най-стария му приятел на този свят.

Знам, че в момента прилага джедайски номерца върху мен. Но наистина е много добър в това.

– Добре – казвам аз. – Схванах. Знам, че Пенумбра е малко странен. Очевидно. И какво се предполага да направя?

– Трябва да направиш това, което аз не мога. Аз бих унищожил копието, което ти открадна. Бих унищожил всяко копие. Но съм прекадено далече и ти трябва да помогнеш на нашия приятел.

Сега звучи така, сякаш стои точно пред мен.

– Трябва да спреш Пенумбра или този последен провал ще го съсипе.

Слушалката е поставена обратно на поставката, въпреки че нямам спомен как реално извършвам това действие. В книжарницата е тихо; вече няма пук-пук от долния етаж. Оглеждам разсеяно кабинета на Пенумбра, този хаос от десетилетия дигитални мечти, и думите на Корвина започват да ми се струват все по-логични. Сещам се за изражението на Пенумбра, когато ни обясняваше идеята си в Ню Йорк, и те зазвучават още по-убедително. Поглеждам отново снимката на стената. Внезапно не Корвина ми се струва човекът, който се е променил, приятелят, изгубил същността си – а Пенумбра.

Нийл подава глава откъм стълбището.

– Мат се нуждае от помощта ти. Трябва да държиш лампата, нещо такова.

– Да, ей сега идвам.

Поемам си дълбоко въздух, прогонвам гласа на Корвина от главата си и слизам след Нийл на долния етаж. Вдигнали сме много прах и сега светлината от лампите създава ярки форми във въздуха, когато пронизва свободните пространства между етажерките, улавя немирните прашинки – микроскопични частички от хартия, миниатюрни люспички от кожата на Пенумбра или от моята – и ги превръща в блестящи летящи точици.

– Мат е много добър в това, нали? – казвам аз, загледан в абсолютно неземната гледка. Нийл кимва.

– Невероятен е.

Мат ми подава гигантски лъскав бял картон, доста твърд, като за билборд, и ми нарежда да го държа изправен. В момента снима бюрото отблизо до най-малката грапавина на повърхността му. Белият лист има толкова фини отразителни способности, че не мога да забележа ефекта му върху дървото, но предполагам, че допринася изключително много за яркостта и равномерността на светлината.

Мат започва отново да снима и сега големите лампи просто светят спокойно, така че чувам как апаратът прави щрак-щрак. Нийл стои зад Мат и държи лампа с една ръка, а с другата надига своя зелев сок.

Докато стоя там с плътния бял картон в ръце, не спирам да мисля.

Корвина не го е грижа особено за Пенумбра. Става дума за контрол и той се опитва да ме превърне в инструмент. Благодарен съм за географското разстояние помежду ни; нямам никакво желание да чуя този глас на живо. Или пък няма изобщо да си прави труда да ни убеждава. Може би изведнъж ще се появи с цяла банда черни мантии. Но не може, защото сме в Калифорния; континентът е нашият щит. Корвина е разбрал за станалото прекалено късно и сега гласът му е единственото оръжие, с което разполага.

Мат се приближава още повече, очевидно иска да улови с молекулярна точност детайлите на бюрото, на което съм прекарал толкова голяма част от живота си в последно време. За миг пред мен се оформя чудесен портрет в идеалната рамка на това място: превитият почти на кълбо Мат, изпотен, с долепения до окото си фотоапарат, и широкоплещестият Нийл, усмихващ се, държейки уверено прожектора, докато отпива от зелевия си сок. Приятелите ми, които правят нещо заедно. За това също е нужна вяра. Не знам какво прави белият картон, но се доверявам на Мат. Знам, че това, което ще се получи, ще бъде красиво.

Корвина е разбрал всичко погрешно. Плановете на Пенумбра не са се проваляли, защото той е безнадежден щурак. Ако Корвина е прав, това означава никой никога да не опитва нещо ново и рисковано. Може би плановете на Пенумбра са се проваляли досега, защото не е получавал достатъчно помощ. Може би той не е имал някой Мат или Нийл, някоя Ашли или Кат на своя страна – досега. Корвина каза: Трябва да спреш Пенумбра.

Не, точно обратното. Ние ще му помогнем.

Зората настъпва и когато улиците са огрени от бледата й светлина, знам, че няма смисъл да очаквам Пенумбра. Той няма да дойде в книжарницата, носеща неговото име. Тръгнал е към „Гугъл". Само след два часа проектът, по който Пенумбра и неговите братя и сестри са работили от десетилетия, всъщност от векове, ще се сбъдне. Вероятно в момента моят шеф похапва някъде победоносния си бейгъл.

Тук, в книжарницата, Мат прибира обратно прожекторите си в техния дунапренен сив саркофаг. Нийл отнася намачкания бял картон до кофата за боклук. Аз навивам оранжевите кабели и оправям бюрото. Всичко изглежда същото; нищо не се е променило, нищо не е разместено. И все пак нещо е различно. Направихме снимки на всяка повърхност: на рафтовете, на бюрото, на вратата, на пода. Направихме снимки на книгите, на абсолютно всички, на онези отпред и на онези от Другия списък. Не снимахме страниците вътре, разбира се – това би било проект в различен мащаб. Ако някой ден играете играта „Братята супер книжари" и минавате из триизмерното изображение на книжарницата на Пенумбра с жълто-розовата светлина, навлизаща през стъклената витрина, и с особения мъглив ефект, надигащ се от задната част на помещението, и решите наистина да прочетете някоя от книгите с красива текстура: кофти. Моделът на Нийл може да отговаря на външния вид на книжарницата, но не и на истинското й съдържание.

– Закуска? – пита Нийл.

– Закуска! – съгласява се Мат.

И ние си тръгваме. Това е. Загасям лампите и дърпам плътно вратата зад себе си. Камбанката издрънчава звънко. Никога не съм имал ключ.

– Дай да видя снимките – казва Нийл и посяга към апарата на Мат.

– Не, все още не – отвръща Мат и го издърпва от ръцете му. – Трябва да ги градирам. Това е само суровият материал.

– Да ги градираш? Като А-Б-В...

– Цветова градация – по-скоро корекция. Превод: трябва да ги направя да изглеждат страхотно.

После Мат повдига вежди.

– Мислех, че работиш с филмови студиа, Ша, и си наясно с това.

– Той ти е казал? – Нийл се обръща и ме поглежда с разширени от възмущение очи. – Казал си му? Има документи, които...

– Трябва да се отбиеш в ИЛМ следващата седмица – казва спокойно Мат. – Ще ти покажа някои неща.

Двамата вече са на разстояние пред мен, вървят по тротоара и почти са стигнали до колата на Нийл, но аз стоя пред широката стъклена витрина с големия златен шрифт: мистър Пенумбра, изписано с красивия геритзун. Вътре е тъмно. Долепям ръката си до символа на братството – две ръце, отворени като книга – и когато я отдръпвам, на стъклото остава отпечатъкът от моята длан с разперени пет пръста.

ГОЛЯМ, НАИСТИНА МНОГО ГОЛЯМ ТОП

Най-накрая е време да се разбие кодът, чакал за това петстотин години.

Кат е изискала за представлението амфитеатъра за визуализации на „Гугъл" с големите му екрани. Преместила е маси от столовата с тентата и ги е разположила отпред; прилича на команден пулт, но в пикник стил.

Денят е прекрасен; чисто синьо небе, тук-там опръскано с бели облаци във формата на изящни запетайки и заврънтулки. Колибрита се спускат, за да огледат екраните, после се понасят отново към искрящо зелените открити поляни. В далечината се носи музика; духовият оркестър на „Гугъл" репетира алгоритмично създаден валс.

Под нас специално подбраният от Кат взвод за разбиване на кодове се настанява на сцената. Вадят се лаптопи, всеки украсен с различна колекция от цветни стикери и холограми; гугълците се включват в контактите и към фиброоптиката, свиват и разгъват пръсти, подготвяйки се за атака.

Игор е един от тях. Гениалните му намеси на срещата в книжарницата са му спечелили тази специална покана: днес му е разрешено да си поиграе в Голямата кутия. Привел се е над своя лаптоп, тънките му ръце са размазано синкаво петънце от мястото, където гледам, а двама гугълци са се надвесили над рамото му и зяпат нещо с широко отворени очи.

Кат обикаля и обменя по няколко думи с всеки от гугълците. Усмихва се и кимва, потупва ги по гърбовете. Днес тя е генералът, а това е нейната армия.

Тиндъл, Лапен, Имберт и Федоров – всички са тук, заедно с останалите от местните чираци. Седят в края на амфитеатъра в една редица на най-горното стъпало. Пристигат и други. Среброкосата Мюриъл е тук, както и Грег с конската опашка. Той стои днес с хората от братството, не с колегите си от „Гугъл".

Повечето от тях са в късна средна възраст. Някои, като Лапен, са доста възрастни, а неколцина са дори още по-стари. Има направо древен мъж в инвалидна количка, очите му са хлътнали в очните ябълки, лицето му е бледо и кожата му е набръчкана като носна кърпичка; придружава го млад помощник в спретнат костюм. Мъжът немощно поздравява Федоров, който го потупва нежно по ръката.

И най-накрая ето го и Пенумбра. Той е събрал групичка около себе си в края на амфитеатъра и обяснява на хората какво ще се случи. Усмихва се и ръкомаха, сочи към гугълците и техните маси, към Кат, към мен.

Не съм му казал за обаждането на Корвина и не възнамерявам да го правя. Първия читател вече няма никакво значение за нас. Важни са единствено хората в този амфитеатър и пъзелът на тези екрани.

– Ела тук, момчето ми, ела тук – казва Пенумбра. – Запознай се както трябва с Мюриъл.

Усмихвам се и разтърсвам ръката й. Мюриъл е красива. Косата й е сребриста, почти бяла, но кожата й е гладка и само около очите й има малка дантела от бръчици.

– Мюриъл има ферма за кози – казва Пенумбра. – Трябва да заведеш ъъъ... приятелката си... нали знаеш – кимва с глава към Кат, – трябва да я заведеш там. Красиво е.

Мюриъл се усмихва леко.

– Пролетта е най-подходящото време. Тогава се раждат козленцата.

После се обръща закачливо към Пенумбра.

– Правиш ни чудесна реклама, Аякс, но ми се иска да ни посещаваш по-често.

Намига му.

– О, бях толкова зает с книжарницата, но сега, след това? – размахва той ръце, ахва с широко отворена уста и на лицето му се изписва въодушевено изражение от типа „Казва ли ти някой какво ще стане?". – След това... всичко е възможно.

Чакай малко – тук да не би да става нещо?

Не може да става нещо, нали?

О, май става нещо.

– Добре, тишина, моля всички, тишина! – провиква се Кат от средата на амфитеатъра. Поглежда нагоре към тълпата от мъдреци, събрали се на каменните стъпала. – И така, аз съм Кат Потенте, МП за този проект. Радвам се, че всички сте тук, но има някои неща, които трябва да знаете. Първо, може да използвате безжичната мрежа за интернета, но фиброоптиката е само за служителите на „Гугъл".

Поглеждам към струпалите се членове на братството. Тиндъл има джобен часовник, прикачен към панталоните му с дълга верижка, и в момента проверява колко е часът. Не мисля, че връзката към интернета ще бъде проблем.

Кат поглежда към листа със задачите в ръката си.

– Второ, не пишете в блогове, не туитвайте, не пускайте никакво инфо на живо за това, което ще видите тук.

Имберт настройва един астролаб. Сериозно, Кат: няма да е проблем.

– И трето – усмихва се тя. – Това няма да ни отнеме много време, така че не се настанявайте удобно.

Сега се обръща към своята армия.

– Все още не знаем с какъв вид код си имаме работа – казва тя. – Първо трябва да разберем това. Ето защо ще работим паралелно. Имаме двеста виртуални машини, готови и чакащи в Голямата кутия, а вашият код ще тръгне автоматически на правилното място, ако просто го тагнете „кодекс". Всички готови ли сте?

Всички гугълци кимват.

Едно момиче си слага тъмни очила.

– Давайте.

Екраните светват, истински блицкриг от визуализирани данни и проучвания. Текстът на МАНУЦИИ мига ярко, нащърбен на места, разположен в квадратни букви, представен в кодове и конзоли. Това вече не е книга; това е бунище за данни. По екраните се носят скици и диаграми. По команда на Кат компютрите на „Гугъл" изтискват и прецеждат информацията по деветстотин различни начина. Девет хиляди. Все още нищо.

Гугълците търсят послание – каквото и да е послание – в текста. Може да е цяла книга, може да са няколко изречения, може да е една-едничка дума. Никой, дори от членовете на Свещената матрица, не знае какво ни очаква тук или как го е закодирал Мануций, и това е много трудна задача. За щастие, гугълците обичат трудните задачи.

Сега вече се развихрят. По екраните се появяват кръстове, спирали и цели танцуващи галактики от цветове. Графиките придобиват нови измерения – първо стават кубове, пирамиди и кръгове, после пускат дълги пипала. Очите ми се въртят бясно, докато се опитвам да следя всичко. Латински речник проблясва на екрана – цял един език, проучен за милисекунди. Има графики с и-грами и диаграми на Вонегът⁶⁶. Появяват се карти, на които последователността от букви някак си е „преведена" в дължини и ширини и се разпростира по целия свят, мрежа от точки през Сибир и Южния Пасифик.

Нищо.

Екраните мигат и проблясват, докато гугълците пробват всичко от всякакъв ъгъл. Членовете на братството мърморят. Някои все още се усмихват; други са вече намръщени. Когато на екрана се появява гигантска шахматна дъска с купчини букви, разположени на всяко квадратче, Федоров изсумтява и измърморва:

– Това сме го пробвали в 1627 г.

Затова ли Корвина смята, че този проект няма да успее – защото братството буквално е пробвало всичко? Или просто защото това е мамене – тъй като старият Мануций не е ползвал ярки екрани или виртуални машини? Ако проследиш логиката на тези две линии, те ще те доведат право надолу, в Читалнята с нейните тебешири и вериги, и нищо друго. Все още не вярвам, че тайната на безсмъртието ей сегичка ще се появи на един от тези екрани, но божичко, как искам Корвина да греши! Искам „Гугъл" да разбие този код.

– Добре – обявява Кат, – току-що включихме още осемстотин машини.

Гласът й се надига и се понася над моравата:

– Давайте смело, дълбайте. Повече комбинации. Не се предавайте.

Минава от маса на маса, съветва и окуражава. Тя е добър лидер – виждам го по лицата на гугълците. Мисля, че Кат Потенте е намерила призванието си.

Наблюдавам как Игор си блъска главата в текста. Първо преобрази всеки ред с букви в молекула и симулира химическа реакция; на екрана решението се разтвори в сива мътилка. После превърна буквите в малки триизмерни хора и ги разположи в симулиран град. Те се разхождаха наоколо, блъскаха се в сградите, скупчваха се на групички по улиците, докато накрая Игор не разруши всичко в земетресение. Нищо. Никакво послание.

Кат се покатерва по стъпалата, засланя очите си с длан и примижава срещу слънцето.

– Този код е труден – признава тя. – Всъщност направо адски труден. Смахната работа.

Тиндъл се затичва, прескача Лапен, която изписква и се закрива с ръце. Той сграбчва ръката на Кат.

– Трябва да компенсирате фазата на Луната от времето, когато е писана книгата! Лунният цикъл е изключително важен!

Приближавам и откъсвам треперещата му костелива ръка от дрехата й.

– Мистър Тиндъл, не се тревожете – казвам аз. Вече съм видял парада на полуизядените луни по екраните. – Те са наясно с вашите методи.

Какъвто и да е казусът, със сигурност хората тук задълбават до дъното на проблема.

Докато екраните под нас продължават да святкат и да се размазват, екип от „Гугъл" се щура сред групата от членове на братството – млади хора с папки и приятелски изражения. Задават им въпроси: Кога сте роден? Къде живеете? Какво е нивото ви на холестерол?

Кои ли са те?

– Те са от „Гугъл завинаги" – отговаря Кат леко смутено. – Стажанти. Искам да кажа, това е добра възможност. Някои от тези хора са доста възрастни и все още са в чудесно здраве.

Лапен описва своята работа в „Пасифик Бел" на младеж, държащ малка видеокамера. Тиндъл плюе в стъклено шишенце.

Една от стажантките приближава до Пенумбра, но той я отпраща с ръка, без да каже и дума. Погледът му е втренчен в екраните. Напълно погълнат е от ставащото, сините му очи са широко отворени и искрят като небето над нас. Против волята ми предупреждението на Корвина отеква в главата ми: И този, последният и най-великият от неговите планове – той също няма да успее.

Но това вече не е само планът на Пенумбра. Нещо много по-голямо е. Погледнете всички тези хора – погледнете Кат. Тя е отново долу, пише с бясна скорост някакво съобщение на телефона си. Прибира го обратно в джоба си и се обръща с лице към екипа си.

– Задръжте за секунда – провиква се тя и размахва ръце във въздуха. – Спрете!

Рулетката, която би трябвало да разбие кода, спира рязко. На екрана буквите на МАНУЦИИ се въртят в пространството, всяка с различна скорост. На друг екран някакъв много сложен възел се опитва да се разплете сам.

– МП ни правят голяма услуга – обявява Кат. – Каквото и да правите, означете го като „свръхважно". След около десет секунди ще прехвърлим разкодирането в цялата система.

Чакай – в цялата система? Като цялата система! Голямата кутия?

Кат се усмихва. Тя е артилерийски офицер, в чиито ръце току-що е попаднал много, много голям топ. Поглежда към публиката си – към братството. Прави фуния с ръце пред устата си:

– Това беше просто загрявка!

На екраните проблясва обратно броене. Големи цветни числа – 5 (червено), 4 (зелено), 3 (синьо), 2 (жълто)...

И после, в една слънчева петъчна сутрин, за три секунди никой никъде по света не е могъл да търси нищо в интернет. Не сте могли да проверите пощата си. Не сте могли да гледате клипчета. Не сте могли да получавате указания. За три секунди нищо не е работило, защото всеки един от компютрите на „Гугъл" по света бе посветен на тази задача.

А това е един наистина голям, много голям топ.

Екраните умират, стават чистобели. Нищо не се показва, защото в момента се случват прекалено много неща – повече, отколкото могат да бъдат показани на четири екрана, на четирийсет или дори на четири хиляди. Всяка трансформация, която може да бъде приложена върху този текст, е приложена. Всяка възможна грешка е взета предвид, всяка собствена стойност е привлечена. Всеки въпрос, който може да бъде зададен за която и да е буквена поредица, е зададен.

Три секунди по-късно проучването е завършено. Амфитеатърът е притихнал. Членовете на братството са затаили дъх – освен най-стария, възрастния мъж в количката, от чиято уста излиза продължително силно хриптене. Очите на Пенумбра искрят нетърпеливо.

– Е? Какво имаме? – пита Кат.

Екраните светят и в тях се крие отговорът.

– Хора? Какво имаме?

От страна на гугълците има само... мълчание. Голямата кутия е празна. След всичко това: нищо. От другия край на моравата музикант от духовия оркестър отговаря с гръмко барабанно тъм-да-дам.

Откривам лицето на Пенумбра в тълпата. Той изглежда напълно потресен, все още се взира в екраните и очаква нещо, каквото и да е, да се появи. Виждат се въпросите, изписани на лицето му: Какво означава това? Къде сбъркаха? Къде сбърках аз?

Под нас лицата на гугълците са мрачни, хората си шепнат нещо един на друг. Игор все още е надвесен над клавиатурата си, все още не се е отказал. Цветни искри проблясват на екрана и изчезват.

Кат изкачва бавно стъпалата. Изглежда отпаднала и обезсърчена – по-зле, отколкото когато бе пропусната при първия избор на нови МП.

– Е, предполагам, че нещо е сгрешено – казва тя, правейки немощен жест към публиката си. – Тук няма послание. Просто безсмислен хаос. Опитахме всичко.

– Но... не всичко, нали...

Тя ме поглежда раздразнено.

– Да, всичко, Клей: току-що използвахме нещо като... да кажем, труд, равнозначен на милион години човешко усилие. Без резултат.

Лицето й е почервеняло – от гняв или от срам, или от двете.

– Тук няма нищо.

Нищо. Какви са вариантите? Или кодът е толкова таен, толкова сложен, че най-мощните изчислителни сили в човешката история не могат да го разбият, или тук изобщо няма нищо и братството е губило времето си през всичките тези петстотин години.

Опитвам се отново да намеря лицето на Пенумбра. Претърсвам амфитеатъра, оглеждам групата струпали се членове на Свещената матрица. Ето го Тиндъл, мърмори нещо сам на себе си; Федоров, седи замислено и някак примирено; Роузмари Лапен се усмихва слабо. И после го виждам: висока изпъната фигура, отдалечаваща се през зелените морави на „Гугъл", вече почти е стигнал до дърветата от другата страна, движи се бързо, без да се обръща.

И този, последният и най-великият от неговите планове – той също няма да успее.

Затичвам се след него, но не съм в добра форма, а как, по дяволите, той е толкова бърз? Задъхвам се и пуфтя през поляната към мястото, където го видях за последно. Когато стигам там, Пенумбра е изчезнал. Хаотичният кампус на „Гугъл" се издига навсякъде около мен, стрелки в цветовете на дъгата сочат едновременно във всички посоки, а тук е и пешеходната алея с пет разклонения.

Няма го.

Това е пълна глупост и естествено, планът ви ще се провали и тогава какво?

Пенумбра си е отишъл.

КУЛАТА

МАЛКИ КЪСЧЕТА МЕТАЛ

Матрополис е превзел цялата дневна. Мат и Ашли са изнесли дивана и сега, за да минеш през стаята, трябва да вървиш по един тесен тунел между ниските масички: река Майтел, допълнена с два моста. Търговският район се е развил, има нови кули, които са избутали стария аеродрум за въздушните кораби и почти стигат до тавана. Подозирам, че Мат може да построи нещо и там горе. Скоро Матрополис ще превземе и небето.

Минава полунощ, а аз не мога да заспя. Все още не мога да се настроя към нормалния ритъм на денонощието, въпреки че мина цяла седмица от нощните ни снимки в книжарницата. Затова сега лежа на пода, потънал съм дълбоко в река Майтел и презаписвам „Хроники на драконовата песен".

Аудиокнигите, които купих за Нийл, са произведени през 1987 г. и в каталога не беше указано, че са на аудиокасети. Касети! А може и да е било споменато, а аз съм го пропуснал във вълнението си заради покупката. Както и да е, все още искам Нийл да има аудиокнигите, затова купих черен уокмен „Сони" за седем долара от „Ибей" и сега съм прекарал звука през моя лаптоп, записвам текста и изпращам касетите една по една към великия дигитален джубокс на небето.

Единственият начин да го направя, е в реално време, така че на практика трябва да седна и да прослушам първите два тома отново. Но това не е толкова лошо, защото самият Кларк Мофат чете текста. Никога не съм го чувал да говори и е малко стряскащо, след като вече знам за него нещата, които знам. Има хубав глас, дрезгав, но ясен и мога да си го представя как отеква в книжарницата. Представям си как за първи път влиза през вратата – подрънкването на камбанката, скърцането на дъските на пода...

Пенумбра сигурно го е попитал: Какво търсиш из тез лавици, момчето ми?

Мофат се е огледал наоколо, разучил е мястото – забелязал е със сигурност сумрачните етажерки с книгите от Другия списък – и после може би е казал: Е, какво бихте препоръчали за четене на един магьосник?

Пенумбра се е усмихнал при тези думи.

Пенумбра.

Той изчезна, а книжарницата му стоеше изоставена. Нямах представа къде бих могъл да го намеря.

В някакъв гениален проблясък проверих домейн регистрацията зa penumbra.com и ето, да: беше негов. Бе купен в зората на мрежата от Аякс Пенумбра и подновен през 2007 г. за оптимистичния срок от десет години... но в регистрацията присъстваше само адресът на книжарницата на „Бродуей". Понататъшното търсене в нета не откри нищо. Пенумбра хвърля съвсем слаба дигитална сянка.

В друг, някак по-смътен гениален проблясък проследих среброкосата Мюриъл и нейната ферма за кози, намираща се на юг от Сан Франциско, сред хаотичните полета на Пескадеро. Тя също нямаше новини за него.

– И преди го е правил – каза Мюриъл. – Да изчезва. Но... обикновено се обажда.

На гладкото й лице се появи лека гримаса и миниатюрните бръчици около очите й потъмняха. Когато си тръгнах, ми даде буца прясно козе сирене с големината на човешка длан.

И така, в последен отчаян проблясък, отворих сканираните страници на ПЕНУМБРА. В „Гугъл" не успяха да разбият МАНУЦИИ, но новите кодекси едва ли бяха толкова сложни, а и освен това (знаех го със сигурност) в тази книга наистина щеше да има нещо, което да се разшифрова. Изпратих есемес на Кат с молба за съдействие, но нейният отговор бе кратък и категоричен: Не. Тринайсет секунди по-късно: Категорично не. След още седем: Този проект приключи.

Кат бе дълбоко разочарована, когато Голямото разшифроване се провали. Наистина бе вярвала, че в този текст ни очаква нещо изключително важно; искаше там да има нещо изключително важно. Сега се бе посветила на МП и най-вече – на това да ме пренебрегва. Освен, естествено, за да ми каже: Категорично не.

Но може би така бе по-добре. Двете страници на монитора на лаптопа ми – буквите, изписани с тежкия шрифт геритзун, осветени от светкавиците на „Мрънкотрон" 3000, все още ме караха да се чувствам странно. Пенумбра предполагаше, че неговият codex vitae ще бъде прочетен едва след смъртта му. Реших, че няма да разбивам книгата на живота на човека само за да намеря домашния му адрес.

Накрая, останал без повече гениални идеи, се свързах с Тиндъл, Лапен и Федоров. Никой от тях нямаше новини от Пенумбра. Всички се готвеха да се преместят на изток, да потърсят убежище в Свещената матрица в Ню Йорк и да се присъединят към „затворниците" на Корвина. Ако питаха мен, това бе напълно излишно: ние взехме легендарния codex vitae на Мануций и го разпорихме, изцедихме и огънахме във всички посоки, докато го начупихме на съставните му части. В най-добрия случай цялото това общество бе основано на една измамна надежда, а в най-лошия – на лъжа. Тиндъл и останалите все още не бяха стигнали до тази идея, но в някакъв момент това щеше да стане.

Ако всичко това ви се струва жестоко, да – такова е. Чувствах се ужасно, защото, ако се върнехме назад стъпка по стъпка, нямаше как да се избегне очевидният факт: вината бе изцяло моя.

Умът ми блуждаеше. Бяха ми нужни много безсънни нощи, но Мофат най-накрая стигна до втора част. Никога преди не бях слушал аудиокнига и трябва да призная, преживяването бе напълно различно. Когато четеш книга, историята се случва вътре в главата ти. Когато слушаш, събитията сякаш се развиват в малък облак някъде около теб като пухкава плетена шапка, спусната ниско над очите ти:

– Златният рог на Грифо е изящно изработен – каза Зенодот и прокара пръст по извивката на съкровището на Телемах. – Магията вътре си е изцяло негова. Разбираш ли? Тук няма никакво вълшебство – поне аз не успявам да открия такова.

Гласът на Мофатовия Зенодот не е такъв, какъвто очаквах. Вместо плътно драматично магьосническо боботене той говори някак стегнато и безразлично. Това е глас на корпоративен консултант по магиите, не на магьосник.

Очите на Фърнвен се разшириха от удивление. Не прекосиха ли току-що блатото на ужасите, за да се сдобият с този рог? А сега Първия магьосник им казва, че в него няма никаква магическа сила?

– Магията не е единствената сила на този свят – каза тихо старият маг, като подаде рога обратно на кралския му притежател. – Грифо е създал толкова съвършен инструмент, че дори мъртвите се надигат от съня си, за да чуят песента му. Сътворил го е със собствените си ръце, без заклинания или драконови песни. Иска ми се и аз да можех да правя това.

Мофат чете и аз чувам зловещото намерение за предателство в гласа на Първия магьосник. Очевидно е какво предстои.

Дори Алдраг Дракона-баща би завидял на подобно нещо.

Чакай, какво?

Досега всяко изречение, излязло от устата на Мофат, бе приятно повторение. Гласът му бе игла, навлизаща леко през дълбоките дъбрави на съзнанието ми. Но това изречение никога не съм го чел.

Това изречение е ново.

Пръстът ми инстинктивно се насочва към копчето за пауза на уокмена, но не искам да объркам записа за Нийл. Затова изтичвам към стаята си и вадя том втори от рафта. Прелиствам до края и да, прав съм: тук не се споменава за Алдраг Дракона-баща. Той е бил първият пеещ дракон и е използвал силата на своята драконова песен, за да създаде първите джуджета от разтопената скала, но това не е важно в момента – важното е, че изречението не присъства в книгата.

Какво още не е в книгата? Какво друго е различно? Защо Мофат е проявил такава свобода?

Тази аудиокнига е пусната през 1987 г. точно след публикуването на третата част. Следователно е станало малко след скъсването на Кларк Мофат със Свещената матрица. Шестото ми чувство за странни неща се включва и сега: това е свързано.

Сещам се обаче само за трима души в света, които биха могли да знаят нещо за намерението на Мофат. Първият е тъмният повелител на братството, но нямам абсолютно никакво желание да общувам с Корвина или с когото и да било от неговите лакеи във Фестина ленте къмпани, независимо дали са от горния, или от долния свят. Освен това се опасявам, че моят ^ адрес може би вече присъства в пиратските им списъци.

Вторият е моят доскорошен работодател и аз имам огромно желание да общувам с Пенумбра, но не знам как. Лежейки тук, на пода, заслушан в съскането на вече празната касетка, осъзнавам нещо много тъжно: този слаб синеок мъж преобърна живота ми с главата надолу и ме въвлече в един смайващ свят... а всичко, което знам за него, е това, което пише на витрината на книжарницата.

Има и трета възможност. Едгар Декъл технически е част от екипа на Корвина, но има няколко неща в подкрепа на неговия избор:

1. Той е доказал се съзаклятник.

2. Той пази вратата към Читалнята, значи трябва да е на висок пост в братството и следователно има достъп до много тайни.

3. Познавал е Мофат.

И най-важното:

4. Мога да го намеря в телефонния указател. На Бруклин.

Струва ми се подобаващо и напълно в стила на Свещената матрица да му изпратя писмо. Не съм правил нещо такова от повече от десетилетие. Последното писмо, което написах на хартия, беше сантиментално послание до моето уж гадже, живеещо в друг град, в изпълнената с романтично опиянение седмица след научния лагер. Бях на тринайсет. Леели Мърдок така и не ми писа обратно.

За това ново писмо избирам плътна пергаментова хартия. Сдобивам се с писалка с остър писец. Внимателно обмислям посланието си до Декъл, първо му обяснявам всичко станало на ярките екрани на „Гугъл" и после го питам дали знае нещо, каквото и да е, за аудиокнигите на Кларк Мофат. Наложи се да намачкам и да хвърля шест листа от пергаментовата хартия по време на процеса, защото постоянно бъркам думите или ги пиша слято. Почеркът ми е все така ужасен. Най-накрая пускам писмото в яркосинята пощенска кутия и се надявам на най-добрия възможен вариант.

Три дни по-късно получавам имейл. От Едгар Декъл е. Предлага ми видеочат.

Добре, схванах.

Минава девет часът в неделя, когато натискам зелената иконка на камерата. Екранът оживява и ето го Декъл, взира се в компютъра си, топчестият му нос е леко смален. Седи в малка осветена стая с жълти стени; мисля, че има прозорец някъде над него. Зад бухналия облак на косата му виждам медни готварски съдове, висящи от куки, и вратата на лъскав черен хладилник, накичен с ярки магнити и неясни рисунки.

– Харесах писмото ти – казва Декъл, като се усмихва и повдига прилежно сгънатата пергаментова хартия.

– Да, благодаря. Досетих се. Както и да е...

– Вече знаех какво е станало в Калифорния – казва той. – Мълвата се разнася бързо в Свещената матрица. Доста ни поразтърсихте.

Очаквам да е разгневен заради всичко това, но той се усмихва.

– Корвина отнесе сериозна критика. Хората се ядосаха.

– Не се тревожете, той се постара да спре разшифроването.

– О, не, не. Те бяха ядосани, че ние самите не сме опитали нещо подобно. „Не може само тези новаци в „Гугъл" да се забавляват", така казаха.

Усмихвам се. Може би властта на Корвина не е толкова абсолютна, колкото изглежда.

– Но все още си в братството, нали? – питам аз.

– Въпреки че могъщите компютри на „Гугъл" не откриха нищо? – казва Декъл. – Разбира се. Имам предвид хайде, стига. И аз имам компютър.

Почуква с пръст по капака на лаптопа си и камерата се поклаща.

– Те не са магически. Те са само толкова способни, колкото са способни и техните програмисти, нали?

Да, но тези бяха наистина много способни програмисти.

– Честно казано – продължава Декъл, – изгубихме неколцина души. Няколко от по-младите, необвързаните, все още в началото на делото си. Но това не е проблем. Нищо не може да се сравни с...

Нещо се раздвижва зад Декъл и над рамото му се показва малко лице, мъчещо се да види екрана. Това е момиченце и с изненада виждам, че то е миниатюрно копие на Декъл. Има слънчева руса коса, дълга и сплетена на плитки, и неговия нос. Изглежда на около шест години.

– Кой е този? – сочи тя към екрана.

Значи Едгар Декъл е удвоил залога си: безсмъртие чрез книгата и безсмъртие чрез кръвта. Дали и други от членовете имат деца?

– Това е моят приятел Клей – казва Декъл, като прегръща момиченцето през кръста. – Той познава чичо Аякс. И също живее в Сан Франциско.

– Харесвам Сан Франциско! – казва детето. – Харесвам китове!

Декъл се навежда към дъщеря си и й прошепва затворнически:

– Какъв звук издава китът, съкровище?

Момичето се измъква от прегръдката му, повдига се на пръсти и издава нещо като мучащо-мяукащ звук, докато прави бавен пирует. Това е представата й за китовете. Разсмивам се и тя поглежда към екрана с искрящи очи, доволна от оказаното й внимание. Отново изпява песента на кита, този път докато се отдалечава и крачетата й се плъзгат по кухненския под. Мучащо-мяукащата мелодия вече звучи от другата стая и постепенно заглъхва. Декъл се усмихва, загледан в нея.

– И така, да се върнем на съществената част – казва той, обръщайки се отново към мен. – Не. Не мога да ти помогна. Виждал съм Кларк Мофат в книжарницата, но след като разгада Пъзела на Основателя – за около три месеца, – той замина веднага за Читалнята. Не съм го виждал след това и определено не знам нищо за аудиокнигите му. Да ти призная, мразя аудиокниги.

Но една аудиокнига може да бъде пухкава плетена шапка, смъкната ниско над...

– Знаеш с кого трябва да говориш, нали?

Разбира се, че знам.

– С Пенумбра.

– Пенумбра.

Декъл кимва.

– Той държи ключа за кодекса на Мофат – знаеше ли? Бяха близки, поне за известно време.

– Но аз не мога да го намеря – казвам отчаяно. – Той е като призрак.

После осъзнавам, че говоря с любимия чирак на Пенумбра.

– Чакай... Ти знаеш ли къде живее той?

– Знам – казва Декъл. Поглежда право в камерата. – Но няма да ти кажа.

Потресът ми явно е бил изписан на лицето ми, защото той веднага вдига ръце и казва:

– Не, но ще изтъргувам адреса му. Наруших всяко правило на братството – а тези правила са доста стари – и ти дадох ключа за Читалнята, когато се нуждаеше от него, нали? Сега искам да направиш нещо за мен. В замяна с радост ще ти кажа къде да намериш нашия приятел Аякс Пенумбра.

Не съм очаквал тази пресметливост от приятелски изглеждащия усмихнат Едгар Декъл.

– Помниш ли шрифта геритзун, който ти показах в печатницата?

– Да, разбира се.

Долу, в подземието.

– Не е останало много от него.

– Да. Мисля, че ти казах: оригиналните калъпи за буквите са откраднати. Било е преди сто години, точно след пристигането ни от Америка. Братството на Свещената матрица направо побесняло. Наели екип детективи, подкуп вал и полицията и заловили крадеца.

– Кой е бил?

– Един от нас – един от обвързаните. Казвал се Гленко и книгата му била изгорена.

– Защо?

– Хванали го да прави секс в библиотеката – казва небрежно Декъл. После повдига пръст и отбелязва с тих глас: – Което деяние, между впрочем, все още се наказва и днес, но не и с изгаряне на книгата ти.

Значи братството отбелязва прогрес – бавен, но все пак...

– Както и да е, той отмъкнал няколко кодекса и сребърни вилици и лъжици – по онова време сме имали великолепна трапезария. Откраднал и калъпите – матрицата – за буквите на геритзун. Някои казват, че е било отмъщение, но аз мисля, че е било по-скоро акт на отчаяние. Свободното владеене на латински език нямало да те отведе далече в Ню Йорк по онова време.

– Каза, че са го заловили.

– Аха. Не могъл да намери на кого да продаде книгите, така че сме си върнали кодексите. Приборите отдавна били заминали. Както и матрицата на шрифта геритзун. Оттогава следите й се губят напълно.

– Странна история. И?

– Искам да я намериш.

Ъъъ...

– Сериозно ли говориш?

Декъл се усмихва.

– Да, сериозно. Знам, че буквите може да са на дъното на някое блато. Но е възможно – очите му светват – да са скрити някъде на съвсем видно място.

Малки късчета метал, загубени преди сто години. Може би ще бъде по-лесно да почна да търся Пенумбра от врата на врата.

– Мисля, че можеш да се справиш – казва Декъл. – Явно си съобразителен и разполагаш с много ресурси.

Още веднъж:

– Ти сериозно ли?

– Пиши ми, когато ги намериш. Festina lente.

Усмихва ми се и прекъсва връзката.

Добре, сега вече съм ядосан. Очаквах Декъл да ми помогне. Вместо това той ми дава домашно. Невъзможно домашно. Но : Явно си съобразителен и разполагаш с много ресурси. Не съм го чувал често преди. Замислям се за това. Разполагаш с много ресурси. Когато мисля за ресурси, се сещам за Нийл. Но може би Декъл е прав. Всичко, което съм направил досега, съм го постигнал, като съм искал услуги от приятелите си. Познавам хора със специални умения, които знам как да комбинирам.

И като се замисля, имам ресурси и за тази задача.

За да намеря нещо древно и загадъчно, нещо странно и значимо, се обръщам към Оливър Гроун.

Когато Пенумбра изчезна и книжарницата бе затворена, Оливър си намери толкова бързо нова работа, че според мен предложението за нея отдавна е стояло в задния му джоб. Работата бе в „Пигмалион", една от истинските независими, отказващи да се поддадат на бестселъровата вълна книжарници, основана от бивши последователи на Движението за свобода на словото⁶⁷, на „Енгълс Стрийт" в Бъркли.

Така че сега с Оливър седим в претъпканото кафене на „Пигмалион", разположено зад обширния раздел с книги за контрола върху храненето. Краката на Оливър са прекалено дълги за малката масичка, затова ги е протегнал от едната страна. Аз ръфам кифла с малини и бобени кълнове.

Оливър изглежда щастлив, че работи тук. „Пигмалион" е огромна книжарница, заема протежението на почти цяла уличка, претъпкана е с книги и е съвършено организирана. Ярки цветни линии на тавана бележат разположението на разделите като електрическо табло във всички цветове на дъгата. Когато дойдох, Оливър носеше цяла купчина тежки томове към раздела с антропология. Може би якото му телосложение не беше футболистко, а всъщност библиотекарско.

– Какво е печатарски калъп? – пита Оливър.

Познанията му за загадъчни предмети не са особено задълбочени за по-новите исторически периоди особено ако преминем и в двайсети век, но аз не се отчайвам.

Обяснявам му, че системата на подвижния набор в печатането разчита на малки метални букви, които могат да бъдат подредени в редици, за да се оформи страница. Стотици години буквите са правени индивидуално, всяка отливана на ръка. За да отлееш буквите, се нуждаеш от оригинален модел, който самият е отлят от твърд метал. Този модел е наричан „калъп", или „матрица", и има калъп за всяка буква.

Оливър мълчи известно време и изражението му е някак разсеяно. После казва:

– Така... Трябва да ти кажа нещо. В света има два типа предмети. Може да ти се стори малко откачено, но... някои неща имат аура. Други нямат.

Добре, аз залагам на аурата.

– Говорим за едно от най-важните притежания на съществуваща от векове секта.

Той кимва.

– Това е добре. Обикновените предмети... домакинските предмети? Те изчезват.

Той щраква с пръсти: пуф.

– Ние сме истински късметлии, когато намерим... да кажем, страхотна купа за салата. Но религиозни предмети? Не можеш да повярваш колко много церемониални урни се мотаят все още наоколо. Никой не иска да бъде човекът, изхвърлил свещената урна.

– Значи, ако имам късмет, никой няма да е поискал да изхвърли и матрицата на Геритзун, така ли?

– Аха. И ако някой я е откраднал, това е добър знак. Да бъдат откраднати, е едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на древните предмети. „ Откраднат" означава „пуснат повторно в употреба" или „скрит някъде".

После присвива устни.

– Но не бива да имаш прекалено големи надежди.

Прекалено късно, Оливър. Преглъщам последната хапка от кифлата си и го питам:

– И ако един предмет има аура, какво означава това?

– Ако тези калъпи съществуват все още някъде – казва Оливър, – има едно място, където можеш да ги намериш. Трябва да се добереш до Фонда с наличности.

ПЪРВИ КЛАС

Табита Трудо е най-добрата приятелка на Оливър от „Бъркли". Тя е ниска и набита, с къдрава кестенява коса и смущаващо гъсти вежди зад тъмните очила. В момента е заместник-директор на най-затънтения и странен музей в Района на целия залив, в малкото градче Емървил, наречен Калифорнийски музей на плетаческите изкуства и науката на бродерията.

Оливър ни представи един на друг с имейл и обясни на Табита, че съм на специална мисия, която той подкрепя от цялото си сърце и душа. Освен това ми намекна, че едно дарение няма да навреди на въпросната мисия. За нещастие, едно прилично дарение би струвало поне двайсет процента от цялото състояние, с което разполагам на този свят, но все още разчитам на своя покровител, затова писах на Табита, че може би имам хиляда долара, които да даря на поверената й институция (благодарение на Фондацията на Нийл Ша за жени творци), ако тя ми помогне.

Когато се срещам с нея в музея – тези, които знаят за него, го наричат просто Калифорнийските плетачки, мястото веднага ми става симпатично, защото е почти толкова странно, колкото Денонощната книжарница на мистър Пенумбра. Представлява просто една голяма зала, бивше училище, по чиито стени сега има цветни изложби на пана и във витрини, и обособени пространства за различни дейности, подходящи по вид и размер за деца. В широка кофа до вратата като в оръжейна са подредени куки за плетене: дебели, тънки, някои от цветна пластмаса, други от дърво и издялани в антропоморфни форми. В залата мирише силно на дърво.

– Колко посетители имате? – питам аз, докато разглеждам една от дървените куки. Прилича на много тънък тотемен стълб.

– О, много – казва Табита и повдига очилата си. – Предимно ученици. Всъщност насам идва една група, така че по-добре бързичко да те настаним.

Тя сяда зад бюрото на регистрацията, където има малък знак, на който пише „Свободен вход срещу дарение на прежда". Изваждам чека на Нийл от джоба си и го поставям пред нея. Табита го приема и се усмихва широко.

– Ползвал ли си тази система преди? – пита тя, докато натиска един клавиш на клавиатурата си и екранът светва в синьо.

– Никога. Допреди два дни дори не знаех, че съществува нещо подобно.

Табита вдига глава и аз проследявам погледа й: един училищен автобус завива зад ъгъла в паркинга на музея.

– Добре – казва тя. – Ето, не е сложно. Ще се ориентираш. Просто недей... да кажем, да издаваш наша вътрешна информация на някой друг музей.

Кимвам и се настанявам зад бюрото на мястото й. Табита се спуска из музея, оправя столове, търка пластмасовите табла с антисептични кърпички. А аз се приготвям за срещата си с Фонда с наличности.

Фондът с наличности, както научих от Оливър, е огромна база с данни, която следи всички артефакти във всички музеи навсякъде по света. Съществува някъде от средата на XX век. По онова време е била във вид на перфокарти, които са били предавани от ръка на ръка, копирани и съхранявани в каталози. В свят, където артефактите са винаги в движение – от третия подсутеренен етаж на музея до изложбената зала или до други музеи (които могат да бъдат в Бостън или в Белгия), такава система е наложителна.

Всеки музей в света използва Фонда с наличности от историческата сбирка на най-скромната общност до най-богатите национални колекции и всеки музей има един и същи монитор.

Това е нещо като Блумбърг терминал⁶⁸ на античността. Когато някой артефакт бъде открит или закупен от съответния музей, той бива записан в тази музеологична матрица. Ако бъде продаден или унищожен напълно, информацията се изтрива. Но ако в някоя колекция по света съществува късче платно или камъче от него, записът все още ще присъства в архивите.

Фондът с наличности помага да бъдат заловени фалшификати: всеки музей наглася своя терминал да следи за нови записи, които имат подозрителни сходства с вече присъстващи в колекциите им артефакти. Когато се включи алармата на Фонда, това означава, че някъде някой току-що е бил измамен.

Ако матрицата на шрифта геритзун съществува в някой музей на света, ще бъде включена във Фонда с наличности. Нужна ми е само минутка в този терминал. Но за да бъде ясен, всеки куратор в музей би бил скандализиран от такава молба от външен човек. Тези терминали са част от тайното познание на тази особена секта. Така че Оливър предложи да намерим заден вход: малък музей с пазител, настроен приятелски към нашата кауза.

Столът зад бюрото на рецепцията изскърцва силно под тежестта ми. Очаквах Фондът с наличности да бъде малко по-високотехнологична система, но всъщност той самият прилича на артефакт. Представлява яркосин монитор, но не дори винтидж старомоден; пикселите буквално излизат през дебелото стъкло. Нови придобивки по целия свят се редуват една след друга от едната страна на екрана. Има средиземноморски керамични чинии и японски самурайски мечове, и моголски статуетки на плодородието – доста секси, между впрочем, с пищни бедра като индийските якшини⁶⁹, и още много, ужасно много... Стари хронометри и счупени мускети и дори книги, стари хубави книги, подвързани в синьо, с големи златни кръстове на кориците.

Как изобщо е възможно кураторите да откъсват поглед от този терминал?

Първокласниците влетяват в Калифорнийските плетачки, подскачат и пищят. Две момчета хващат куките за плетене от кофата до входната врата и започват да се дуелират, като издават звуци, наподобяващи жуженето на лазерни мечове, и пръскат доста слюнка. Табита ги подкарва към местата за активни занимания и започва да разказва увлекателно. Зад нея, на стената, има плакат, на който пише: „Плетенето е изкуство".

Обратно към Фонда с наличности. В другата част на терминала има графики, очевидно направени от Табита. Те проследяват придобиването на находки в различни интересуващи я области, като „текстил", „Калифорния" и „не дарения". „Текстил" е островърха малка планинска верига от множество придобивки; „Калифорния" има ясен отиващ нагоре склон, а „не дарения" е равна линия.

Добре. Къде е търсачката?

При Табита вече има оживление – преждата е извадена. Първокласниците ровят из големи пластмасови контейнери, за да си подберат прежда в любимите си цветове. Едно момиче пада в контейнера и изписква, а двете й приятелки започват да я бодат с куките.

Няма търсачка.

Натискам напосоки клавиши, докато думата „директория" светва в горната част на екрана. (Получи се с F5.) Сега пред мен се появява богата подробна таксономия. Някой някъде е категоризирал всичко навсякъде:

метал, дърво, керамика

XV век, XVI век, XVII век

Политически, религиозни, церемониални

Я чакай – каква е разликата между религиозни и церемониални? Стомахът ми се свива от неприятно предчувствие. Почвам да проучвам предметите в графата „метал", но има само монети, гривни и риболовни куки. Няма мечове – мисля, че те са вкарани като „оръжие". Може би „война". Може да има и графа „остри неща".

Табита се е навела над един първокласник и му помага да кръстоса куките, за да направи първата си бримка. Челото му е намръщено в израз на пълна концентрация – виждал съм това изражение в Читалнята – и после хлапакът го схваща, бримката се получава и той се разкикотва силно и доволно.

Табита ме поглежда.

– Намери ли нещо?

Поклащам глава. Не, не съм намерил нищо. Не е в XV век. Всъщност може и да е в XV век, но проблемът е, че и всичко друго е там. Все още търся игла в купа сено. Може би някоя древна купа сено от династията Сун, която монголците са унищожили по пътя си заедно с всичко друго.

Привеждам се напред, отпускам унило глава, като подпирам брадичката си с ръце, и се втренчвам в синия терминал, който ми показва снимка на купчина зелени монети, спасени от стар испански галеон. Дали току-що не прахосах напразно хилядата долара на Нийл? Какво се предполага да правя с това нещо? Защо „Гугъл" още не е направил указател на музеите?

Червенокоса първокласничка идва до бюрото, кикоти се и се забавлява със зелена прежда, която е оплела около врата си. Ъм... хубав шал? Тя се ухилва и подскача няколко пъти наоколо.

– Здрасти – казвам аз. – Мога ли да те попитам нещо?

Тя се изкикотва в отговор и кимва.

– Как ще намериш игла в купа сено?

Момичето спира и почва да подръпва зелената прежда на врата си. Наистина обмисля сериозно въпроса ми. Малкият двигател на мозъчето й заработва; момичето извива и суче пръстите на ръцете си, докато някъде горе кипи мисловна дейност. Сладка картинка. Най-накрая вдига глава и казва сериозно:

– Ще помоля купата сено да я намери.

После изпищява пронизително като банши и си тръгва, подскачайки на един крак.

Древен гонг от династията Сун отеква гръмко в главата ми. Да, естествено. Момиченцето е гений! Смеейки се на себе си, натискам няколко пъти escape, докато излизам от ужасната таксономия на терминала. Вместо това избирам командата, която просто ме насочва към „придобивки".

Толкова е просто. Разбира се, разбира се. Лесно е да намериш игла в купа сено! Просто помоли сеното да го направи!

Формата за придобивки е дълга и сложна, но аз чевръсто минавам през нея:

СЪЗДАТЕЛ: Грифо Геритзун

ГОДИНА: 1500 (ок.)

ОПИСАНИЕ: Метал; матрица на шрифта геритзун. Пълен наборен шрифт.

ПРОИЗХОД: Загубени ок. 1900 г. Артефактът е получен като анонимно дарение.

Оставям другите полета празни и натискам клавиша return, за да вкарам информацията за този нов, напълно измислен артефакт във Фонда с наличности. Ако съм разбрал правилно, в момента системата обхожда всички други терминали във всеки музей на света. Преглежда данните, проверява ги, прави съпоставки – хиляди подобни артефакти.

Минава една ужасно дълга минута. После още една. Отпуснат шишкав първокласник с тъмна рошава коса се промъква до бюрото, надига се на пръсти и се обляга заговорнически.

– Имаш ли някакви игри? – прошепва той, сочейки към терминала. Поклащам тъжно глава. Съжалявам, хлапе, но може би... Фондът с наличности прави пиу-пиу...

Това е силен остър звук – като противопожарна аларма: пиу-пиу. Шишкавото хлапе подскача, а всички първокласници се обръщат към нас. Табита също се обръща и повдига една от гъстите си вежди.

– Всичко наред ли е при теб?

Кимам, но съм прекалено развълнуван, за да отговоря. В дъното на екрана с гневни червени букви мига съобщение:

ПРИДОБИВКАТА Е ОТКАЗАНА

Да!

АРТЕФАКТЪТ СЪЩЕСТВУВА

Да, да, да!

МОЛЯ, СВЪРЖЕТЕ СЕ С: КОНСОЛИДИРАНО УНИВЕРСАЛНО ДЪЛГОСРОЧНО ХРАНИЛИЩЕ

Фондът с наличности звънва – чакай, това нещо може ли да звъни? Оглеждам се и виждам прикачена отстрани на терминала синя телефонна слушалка. Това ли е спешната музейна линия? Помощ, гробницата на Тутанкамон е празна! Ново позвъняване.

– Ей, човече, какво става там? – провиква се Табита от другия край на залата.

Махам й ведро с ръка – всичко е наред! – после се пресягам към слушалката, стискам я здраво и прошепвам:

– Здравейте. Калифорнийски плетачки.

– Обаждам се от Консолидирано универсално дългосрочно хранилище – казва гласът от другата страна на линията. Жена е и говори със съвсем лека носова нотка. – Свържете ме с отдел „Придобивки", моля.

Оглеждам се: Табита се опитва да извади двама първокласници от вълнените пашкули, в които са се омотали – зелен и жълт. Единият е с доста почервеняло лице, сякаш се задушава. Отвръщам:

– „Придобивки"? Това съм аз, госпожо.

– О, толкова си любезен! Добре, слушай, скъпи, някой се опитва да те изпързаля – казва жената. – Да видим... церемониалният артефакт, който току-що качи като придобивка, вече се води при нас. Имаме го от години. Винаги трябва да проверяваш първо, душко.

Напрягам волята си докрай, за да не скоча и да не затанцувам зад бюрото. Овладявам се и казвам:

– Божичко, благодаря за помощта. Един тип дойде тук. Доста е смахнат, каза, че е част от тайно общество, че имали този артефакт от стотици години – обичайните неща.

Жената въздъхва съчувствено.

– Историята на живота ми, душко.

– Чуйте – казвам небрежно, – как се казвате?

– Шерил, душко. Наистина съжалявам за това. Никой не обича обаждания от Консолидацията.

– Това не е вярно! Оценявам високо старанието и бдителността ти, Шерил – казвам аз и продължавам с ролята си. – Но нашият музей е много малък. Никога не съм чувал за Консолидираното универсално...

– Скъпи, ти сериозно ли говориш? Ние сме най-голямото и най-развито в технологично отношение външно хранилище, обслужващо историческия сектор западно от Мисисипи – казва тя на един дъх. – Тук, в Невада. Бил ли си във Вегас?

– Всъщност не...

– Най-сухото място в целите Щати, скъпи.

Идеално за каменни скрижали и други подобни. Добре, това е. Време е за атака.

– Слушай, Шерил, може би ти ще ми помогнеш. Тук, ъ Калифорнийски плетачки, току-що получихме голямо дарение от... ъъъ... Фондацията на Нийл Ша за жени творци.

– Звучи чудесно.

– Да, голямо е по нашите стандарти, което всъщност означава, че не е чак толкова голямо. Но се опитваме да подредим нова изложба и... при вас е истинската матрица на шрифта геритзун, нали така?

– Не знам какво представлява това, душко, но да, тук пише, че е при нас.

– Е, ние бихме искали да ги заемем.

Записвам указанията, които Шерил ми дава, благодаря й, пожелавам й хубав ден и поставям синята слушалка обратно на мястото й. Зелена топка вълна прелита и пада на бюрото, после се претъркулва в скута ми и се развива. Вдигам глава и отново е червенокосото момиче, стои на един крак и ми се плези. Учениците се блъскат и търчат към паркинга. Табита затваря входната врата, заключва я и сяда на мястото си. Има червена драскотина на бузата си. Започвам да навивам зелената прежда.

– Труден клас?

– Много са бързи с тези куки – въздъхва тя. – А ти как си?

Бях записал името на хранилището и адреса му в Невада на хвърчащите листчета с логото на музея. Завъртам кубчето и й го показвам.

– Да, нищо чудно – казва тя. – Вероятно деветдесет процента от всичко на този екран е в някое хранилище. Знаеш ли, че Библиотеката на Конгреса съхранява повечето от книгите си дори извън окръг Колумбия? Имат някъде около седемстотин мили шкафове с книги. И всичко е в складове.

– Ъъъ...

Не ми харесва това, което чувам.

– Какъв е смисълът, ако никой никога няма да ги види?

– Целта на музеите е да съхраняват всичко за бъдещите поколения – изсумтява Табита. – Имаме хранилище с контролирана температура, пълно с коледни пуловери.

Разбира се. Знаете ли, наистина почвам да си мисля, че целият свят е просто една пачуърк завивка, съшита от смахнати малки култове, всичките със своите тайни местенца, със собствените си архиви, със собствените си правила.

Във влака, на връщане към Сан Франциско, пращам три кратки есемеса.

Първият е до Декъл и гласи: Попаднах на нещо.

Вторият е до Нийл: Мога ли да взема колата ти?

И последният е до Кат и е съвсем кратък: Здрасти.

БУРЯТА

КУДХ е дълга и ниска сива постройка, разположена встрани от магистралата, точно до Ентърпрайз, Невада. Докато влизам в дългия паркинг, усещам как безличната маса смазва духа ми. Като се имат предвид формата и видът му, това си е един пуст индустриален парк, но поне съществува обещанието за съкровището, което ще открия вътре в него. Закусвалнята „Апълбийлс", три мили нагоре по пътя, е също потискащо място, но там знаеш със сигурност какво те очаква вътре, никакви изненади.

За да вляза в Консолидацията, както наричат склада, минавам през два детектора за метал и една рентгенова машина, а после съм пребъркан от охранител на име Бари. Чантата ми, якето ми, портфейлът ми и дребните от джоба ми са конфискувани. Бари ме проверява за ножове, скалпели, остриета, шила, ножици, клечки и памучни тампони. Проверява ноктите ми, после ме кара да си сложа розови латексови ръкавици. И за капак ме облича в бял работен комбинезон с ластици на китките, а върху обувките ми слага калцуни. Когато влизам в сухото неопетнено пространство на хранилището, аз съм един напълно инертен човек: не мога да отчупя, надраскам, олющя, издера или да вляза в досег с каквото и да е физическо вещество в познатата Вселена. Предполагам, че все още мога да близна нещо. Изненадан съм, че Бари не залепи устата ми. Шерил ме посреща в тесен коридор, слабо осветен от флуоресцентните лампи над главите ни, пред врата с надпис „Вписване/Отписване на наличности", изписан на нея с големи черни букви. Изглеждат така сериозно, сякаш биха искали да означават нещо като „Ядро на атомен реактор", а не нещо толкова тривиално.

– Добре дошъл в Невада, душко! – размахва ръце тя и се усмихва широко, при което кожата на бузите й се нагъва силно. – Страшно приятно ми е да видя ново лице тук.

Шерил е жена на средна възраст с бухнала черна коса. Облечена е със зелена жилетка със строги зигзагообразни ивици и с прашни сини широки дънки с висока талия. За нея няма работен комбинезон. Баджът й за хранилището виси на връвчица на шията й и на снимката на него изглежда с десетина години по-млада.

– Добре, душко. Заемната форма за прехвърляне на артефакт от един музей в друг е това – подава ми леко накъдрен бледозелен лист. – А това е декларацията за състоянието на артефакта.

Още един лист, този път жълт.

– И ще се наложи да подпишеш и това.

Розов лист. Шерил си поема дълбоко дъх. Смръщва вежди и казва:

– Сега слушай, душко. Твоята институция не е национално акредитирана, така че не можем да направим подбора и преноса за теб. Срещу правилата е.

– Подборът и преносът?

– Съжалявам за това.

Подава ми стар модел „Айпад" в оръфан гумен калъф.

– Но ето ти карта. Вече разполагаме с тези хубавички нещица – усмихва се тя. На моя „Айпад" се вижда тесен коридор (Шерил посочва с пръст – „Виждаш ли, ние сме точно тук"), който преминава през гигантски правоъгълник – напълно празно пространство. – А това е хранилището, движиш се оттук.

Повдига ръка – многобройните гривни на китката й издрънчават – и ми посочва надолу по коридора към широка двойна врата. Една от формите – жълтият лист – ми казва, че матрицата на геритзун се намира на стелаж ZULU-2591.

– Къде да го намеря?

– Честно, душко, трудно е да се каже. Ще видиш сам.

***

КУДХ е най-смайващото пространство, което някога съм виждал. Не забравяйте, че доскоро работех във вертикална книжарница и още по-наскоро бях посетил тайна подземна библиотека. Имайте предвид и че съм виждал Сикстинската капела като дете и като част от научния лагер съм посещавал ускорител на частици. Този склад сложи всички тези места в малкия си джоб.

Таванът е високо над мен, набразден като самолетен хангар. Подът е лабиринт от високи метални стелажи, отрупани с кашони, метални кутии, пластмасови контейнери и кошчета. Нищо особено. Но стелажите – стелажите се движат.

За момент ми се завива свят, защото зрението ми е замъглено и размазано. Целият склад се върти като кофа, пълна с червеи; това е същото движение, при което нещо прескача друго нещо и е трудно да го проследиш. Стелажите са монтирани върху дебели гуми и определено знаят как да ги използват. Движат се в стегнати, контролирани пориви, после внезапно се впускат в плавен спринт към образувалите се свободни тунели по пода. После спират и вежливо се изчакват един друг; групират се и оформят дълги кервани. Това категорично е сцена от „Чиракът на магьосника“⁷⁰.

Значи картата на този „Айпад" е празна, защото хранилището се пренарежда постоянно, в реално време.

Мястото е тъмно, няма лампи на тавана, но всеки стелаж има малка оранжева лампа, поставена в горната му част, която премигва и се върти. Лампите хвърлят странни въртеливи сенки, докато стелажите осъществяват сложните си миграции. Въздухът е сух – наистина сух. Облизвам устни.

Стелаж с поставка, на която има високи копия и пики, минава притеснително близо до мен. После прави остър завой – пиките издрънчават – и виждам, че се е понесъл към широка врата в далечната стена. Там свети студена синя светлина, която се разсейва и попива в тъмнината, а екип работници в комбинезони свалят кутии от стелажите, проверяват ги в папките, които носят, после ги отнасят нанякъде. Стелажите са подредени като ученици, непрекъснато се въртят и се бутат; после, когато хората в бели костюми си отиват, те се разпръсват и се смесват обратно с другите в лабиринта.

Тук, в най-развитото в техническо отношение външно хранилище, обслужващо историческия сектор западно от Мисисипи, не ти намираш търсените артефакти. Артефактите намират теб.

„Картата" в ръката ми премигва и сега на екрана има синя точка, която ми показва, че ZULU-2591 е близо до центъра на склада. Добре, това е полезно. Стелажът сигурно има транспондер чип, с който е маркиран. Или магическо заклинание.

На пода пред мен виждам широка жълта линия. Стъпвам предпазливо с крак на нея и околните стелажи потръпват и се извиват. Това е добре. Те знаят, че съм тук.

И така поемам бавно сред този водовъртеж. Някои стелажи не забавят движението си, но променят посоката си, за да се озоват точно зад мен или точно пред мен. Вървя с равномерна крачка, съзнателно много, много бавно. Докато се движат около мен, стелажите провеждат истински парад на чудесата. Има огромни урни със синя и златна глазура, поставени в легнало положение, опаковани с дунапрен; широки стъклени цилиндри, пълни с кафяв формалдехид, през който вътре се виждат смътно поклащащи се пипала; кристални късчета, подаващи се от голяма черна скала, която блещука зеленикаво в мрака. На един стелаж има само една маслена картина, висока два метра: портрет на намръщен търговец принц с тънък мустак. Очите му сякаш ме преследват, докато портретът завива и се скрива от погледа ми.

Питам се дали миниатюрният град на Мат – добре, вече на Мат и Ашли – ще се озове на рафтове като тези някой ден. Дали ще го наместят някъде встрани? Или внимателно ще го разглобят и ще запазят всички постройки отделно, всяка една увита в марля? Дали стелажите ще се разделят и ще поемат в различни посоки? Може би Матрополис ще се разпръсне из хранилището като звезден прах както толкова други нечии фантазии преди него... Безброй хора мечтаят да създадат нещо, което да се озове в музей... дали имат това предвид?

Вътрешният периметър на хранилището е като магистрала; явно тук е мястото, където пребивават всички най-важни артефакти. Но докато следвам „картата" и си пробивам път към центъра на помещението, движението се забавя. Тук има лавици със зловещи маски, чаени сервизи, разположени в „легла" от стиропорени топчета, дебели метални плочи, покрити с изсъхнали морски рачета и водорасли. Ето, самолетна перка и костюм от три части. А тук нещата стават още по странни.

И не са само стелажи. Има и подвижни трезори – големи метални каси, разположени върху танкови вериги. Някои от тях пълзят бавно напред; други стоят на място. Всички имат сложни заключалки и лъскави черни камери, прикачени в горната част. На единия отпред има ярък знак, предупреждаващ за биологична опасност; заобикалям го отдалече.

Внезапно се чува рязко метално щракване и един от трезорите оживява. Той се понася напред, оранжевите лампички проблясват. Отмествам се със скок от пътя му и той преминава точно оттам, където бях стоял току-що. Стелажите се раздвижват и освобождават място, докато трезорът започва пътуването си бавно, но уверено към широката врата.

Хрумва ми, че ако бъда затрупан тук, дълго време никой няма да ме намери.

Забелязвам някакво потрепване. Част от мозъка ми, която е посветена подсъзнателно на задачата да открива други човешки същества (и по-специално крадци, убийци и враждебни нинджи), почва да святка като една от оранжевите лампички. В мрака към мен приближава човек. Хамстерски режим: включен. Някой тича право насам все по-бързо и прилича на Корвина. Обръщам се, за да го посрещна, повдигам ръце, за да се прикрия, и изкрещявам: Ааа!

Това е отново онзи портрет – мустакатият търговец принц. Дошъл е да хвърли още един поглед. Той да не би да ме преследва? Не... разбира се, че не. Сърцето ми препуска бясно. Успокой се, Пухчо Макфлай.

В самия център на хранилището не помръдва нищо. Тук е по-трудно да се види какво има наоколо; стелажите са угасили лампичките си може би за да пестят батериите или просто от отчаяние. Тихо е – това е окото на бурята. От време на време проникват лъчи светлина от оживения периметър и за кратко осветяват огънати кафяви кашони, купчини вестници, каменни плочи. Проверявам „картата" си и откривам мигащата синя точка. Мисля, че е близо, така че започвам да оглеждам стелажите.

Всички са покрити с дебел слой прах. Рафт подир рафт, избърсвам праха, за да видя табелката. С високи черни цифри и букви на яркожълт фон пише: BRAVO-3877, GAMMA-6173. Продължавам да проверявам, като си светя с фенерчето на телефона си: TANGOS 179, ULTRA-4549. И после: ZULU-2591.

Очаквах голяма кутия, някакъв изящно изваян сандък за великото творение на Геритзун. Вместо това виждам отворен кашон, чиито капаци са подпъхнати навътре. Всеки буквен калъп е увит в отделно найлоново пликче и пристегнат с ластик. Приличат на части за стара кола.

Но после вадя един – за буквата X, калъпът е тежък и внезапно ме изпълва непреодолимо чувство на триумф. Не мога да повярвам, че държа това в ръката си. Не мога да повярвам, че ги намерих. Чувствам се като Телемах Нечистокръвния със златния рог на Грифо. Чувствам се като герой.

Никой не ме гледа. Повдигам Х-то високо във въздуха като митичен меч. Представям си как изведнъж през тавана просветва светкавица. Представям си как мрачните легиони на Драконовата кралица се вцепеняват пред моята мощ. Издавам звук като при натрупване на статично електричество в небето: пссссс. После хващам кашона с две ръце, свалям го от рафта и се заклатушквам отново към бурята.

ХРОНИКИ НА ДРАКОНОВАТА ПЕСЕН, ТОМ III

Обратно в кабинета на Шерил довършвам документацията и чакам търпеливо, докато тя обнови Фонда с наличности. Терминалът на бюрото й е същият като този в Калифорнийските плетачки: синя пластмаса, дебело стъкло, вградена телефонна слушалка. До него има календар със снимки на котки, облечени като прочути личности. Днешният герой е космат бял Юлий Цезар.

Питам се дали Шерил осъзнава от какво голямо историческо значение е съдържанието на този кашон. Задавам въпроса си и на глас.

– О, скъпи – махва небрежно тя с ръка, – всичко тук е съкровище за някого.

Привежда се над терминала, за да провери отново информацията.

Хъм. Вярно. Какво ли още си седи там, в окото на бурята, и чака правилния човек, който да дойде и да го отнесе?

– Искаш ли да го оставиш долу, душко? – пита Шерил и кимва с брадичка към кашона, който съм хванал под мишница. – Изглежда тежък.

Поклащам глава. Не, не искам да го оставям долу. Боя се, че може да изчезне. Все още ми се струва невероятно, че държа тези калъпи. Преди петстотин години мъж на име Грифо ги е отлял – точно тези, същите букви. Минали са векове и милиони, може би милиарди хора са виждали формите, които те са създали, макар че може би не са го осъзнавали. Сега ги държа здраво – като новородено. Наистина много тежко новородено.

Шерил натиска един клавиш и принтерът до терминала почва да трака.

– Почти сме готови, душко.

За предмети с огромна и символична естетическа стойност калъпите не изглеждат кой знае колко впечатляващо. Те са просто малки късчета от тъмна сплав, груби и издраскани, и едва в самия край на плочката стават красиви, глифовете се подават от метала като планински върхове сред мъглата.

Изведнъж ми хрумва да попитам Шерил:

– Кой притежава тази матрица?

– О, никой – отвръща тя. – Вече никой. Ако беше собственост на някого, ти би говорил с него, не с мен!

– А... как се е озовала тук?

– О, боже, ние сме като сиропиталище за много неща – казва тя. – Нека да видим...

Намества очилата си и плъзга мишката.

– Калъпите са изпратени тук от Музея на съвременната индустрия „Флинт", но разбира се, те са били вписани там по-отдавна, още в 1988 г. Много приятно място. Много приятен куратор, Дик Сондърс.

– И той просто ги е оставил тук?

– Ами той дойде и взе някои стари коли, които откара с камион с платформа, но останалото го прехвърли в колекцията на КУДХ.

Може би Консолидацията трябва да направи своя изложба: Анонимни артефакти от различни епохи.

– Опитваме се да разпродаваме артефакти на търгове, но някои неща... – свива рамене Шерил. – Както казах, всичко е съкровище за някого. Но много често просто не намираме този човек.

Това е потискащо. Ако тези малки предмети, толкова значими за историята на книгоиздаването, типографията и човешкото общуване, са били изгубени в гигантско хранилище... какъв шанс имаме всички ние да останем в историята?

– Добре, мистър Джанън – казва Шерил с шеговита официалност, – всичко е готово.

Пъха принтирания лист в кашона и ме потупва по рамото.

– Заемният срок е три месеца, но може да бъде удължен до година. Готов ли си да съблечеш тези дълги долни гащи?

Шофирам обратно към Сан Франциско. Калъпите са на мястото до мен в хибрида на Нийл. Те изпълват вътрешността с остър мирис на стар метал, от който ме дразни и носът ми ме сърби. Питам се дали не трябва да ги накисна във вряла вода или нещо такова. А дали тази миризма ще попие в седалките?

Пътуването е дълго. Известно време наблюдавам контролния панел за енергийното ниво на колата – новичка „Тойота", и се опитвам да бия предишното си постижение за ефективност. Но това ми доскучава бързо, затова включвам уокмена към уредбата и пускам аудиоверсията на „Хроники на драконовата песен", трета част, четена от самия Кларк Мофат.

Изпъвам гръб, поставям ръцете си на волана на десет и на два часа и се потапям в познатия чудат свят. Заобиколен съм от братя от Свещената матрица, макар и разделени от векове: Мофат звучи от високоговорителите, а геритзун е на седалката до мен. Пустинята Невада е пуста в продължение на много мили, а високо в кулата на Драконовата кралица нещата стават суперстранни.

Имайте предвид, че тази поредица започва с пеещ дракон, изгубен в морето, призоваващ делфини и китове на помощ. Спасен е от минаващ кораб, на който случайно пътува и едно учено джудже. Джуджето се сприятелява с дракона и го излекува, после спасява живота му, когато капитанът на кораба идва през нощта, за да му пререже гърлото и да вземе бучката злато, която се намира вътре, и това се случва само в първите пет страници – така че, нали разбирате, фактът, че тази история става още по-странна, никак не е за пренебрегване.

Но разбира се, сега вече знам причината: третата и последна част на „Хроники на драконовата песен" има и втора важна мисия – като codex vitae на Мофат.

Пялото действие в третата част се развива в кулата на Драконовата кралица, която се оказва, че е един самостоятелен свят. Кулата се простира високо в небето, към звездите, и всеки етаж има собствени правила, отделна загадка, която трябва да се разгадае. В първите две части има приключения и битки, и естествено, предателства. В тази има само загадки, загадки, загадки.

Започва с приятелски настроен призрак, който се появява, за да освободи джуджето Фърнвен и Телемах Нечистокръвния от тъмницата на Драконовата кралица и да им даде насоки за изкачването им в кулата. Мофат описва призрака през високоговорителите на колата:

Беше висок, създание от бледосиня светлина, с издължени крайници и сянка на усмивка, но най-вече се открояваха очите му, очи, които сияеха по-искрящо сини от безплътното му тяло.

Чакай малко.

– Какво търсите в туй място? – попита безизразно сянката.

Посягам да върна назад касетата. Първо пропускам репликата, така че се налага да превъртя напред, пак пропускам, пак връщам и после хибридът се разклаща и завива леко, докато минавам над набразден участък от настилката. Стискам волана, насочвам колата обратно в права линия по магистралата и най-накрая натискам копчето за пускане на записа:

...очи, които сияеха по-искрящо сини от безплътното му тяло.

– Какво търсите в туй място? – попита безизразно сянката.

И отново: ... по-искрящо сини от безплътното му тяло.

– Какво търсите в туй място? – попита безизразно сянката.

Няма грешка: Мофат имитира гласа на Пенумбра в това изречение. Тази част от книгата не е нова; помня приятелски настроения призрак в тъмницата от първия път, когато четох тази част. Но разбира се, тогава е нямало как да знам, че Мофат е можел да вкара образа на ексцентричен книжар от Сан Франциско в своя фентъзи епос. И също така, когато влязох през входната врата на Денонощната книжарница на мистър Пенумбра, нямаше откъде да знам, че вече няколко пъти съм срещал мистър Пенумбра.

Аякс Пенумбра е синеоката сянка от тъмницата в кулата на Драконовата кралица. Абсолютно сигурен съм в това. И да чуя гласа на Мофат с дълбоко стаеното, но все пак доловимо вълнение в него, докато завършва сцената...

Малките ръце на Фърнвен пареха, докато се катереше по стълбата. Желязото беледеностудено и всяка халка сякаш го хапеше, опитваше се да вложи цялото зло, вложено в нея, за да изпрати джуджето надолу към мрачните дълбини на тъмницата. Телемах бе доста напред, вече се вмъкваше през портала. Фърнвен погледна надолу. Сянката бе тук, стоеше точно в тайната врата. Усмихваше се – светъл лъч, преминаващ през спектралната синева, – размахваше дългите си ръце и викаше: „Катери се, момчето ми! Катери се!" И той го направи...

Невероятно. Пенумбра вече бе получил частица безсмъртие. Дали го знаеше?

Ускорих отново, поклащайки глава, усмихващ се сам на себе си. Историята също се ускоряваше. Сега вече дрезгавият глас на Мофат водеше героите от етаж на етаж, разрешаваше загадки, печелеше съюзници по пътя – крадец, вълк, говорещ стол. Сега, за първи път, разбирах всичко: етажите бяха метафора за разшифроващите методи на Свещената матрица. Мофат използваше кулата, за да разкаже историята на собственото си пътуване в братството.

Когато знаеш какво да търсиш, бе толкова очевидно.

В самия край, след дългото и странно заплитане на историята, героите пристигат на върха на кулата, мястото, от което Драконовата кралица наблюдава света и крои заговори за абсолютно господство. Тя ги очаква там и нейният мрачен злокобен легион е с нея. Черните им роби в момента ми се струват много по-символични.

Докато Телемах Нечистокръвния повежда своите съюзници в последната битка, ученото джудже Фърнвен прави важно откритие. В настаналия хаос той се промъква до магическия телескоп на Драконовата кралица и поглежда през него. От това място, невероятно високо, той вижда нещо изумително. Планините, които разделят Западния континент, образуват букви. Те, осъзнава Фърнверн, са послание – и не какво да е послание, а посланието, обещано отдавна от Алдраг Дракона-баща, и когато Фърнверн произнася думите на посланието на глас, той...

Да му се не види!

Когато най-накрая пресичам моста и се озовавам в Сан Франциско, гласът на Кларк Мофат в заключителните глави е придобил нова, по-грапава нотка; мисля, че лентата се е разтегнала от моето спиране, връщане и пускане, връщане и пускане отново и отново. Мозъкът ми също леко се е разтегнал. В него се върти нова теория, която започна като малко семенце, но сега пониква все по-бързо въз основа на това, което чух.

Мофат: ти си гениален, братче. Видял си нещо, което никой друг в цялата история на Свещената матрица не е видял. Преминал си с бясна скорост през нивата на братството, станал си един от обвързаните – може би само за да получиш достъп до Читалнята, и после си вкарал тайните им в собствената си книга. Скрил си ги на видно място, пред очите на всички.

Трябваше обаче да те чуя, за да го разбера.

Късно е, минава полунощ. Паркирам колата на Нийл пред апартамента и включвам аварийните. Изскачам навън, вземам кашона от седалката и се спускам нагоре по стълбището. Ключът ми одрасква ключалката – в тъмното не я намирам веднага, а и ръцете ми са пълни, а и треперя целият.

– Мат!

Изтичвам нагоре и се провиквам към неговата стая:

– Мат! Имаш ли микроскоп?

Чува се мърморене, тих глас – на Ашли – и Мат се появява в края на стълбите само по боксерки с цветен принт, репродукция на картина на Салвадор Дали. Размахва гигантска лупа. Наистина е голяма и той прилича на детектив от анимационен филм.

– Ето, ето – казва той тихо, като слиза, за да ми я подаде. – Това е най-доброто, което успях да намеря. Добре дошъл, Джанън. Не я изпускай.

После изкачва на бегом отново стълбите и затваря тихо вратата. Отнасям оригиналите на геритзун в кухнята и запалвам лампата. Имам чувството, че съм полудял, но по някакъв хубав начин. Внимателно измъквам един от калъпите от кашона – отново X. Изваждам го от найлоновата му торбичка, избърсвам го с кърпа и го задържам вдигнат под флуоресцентната лампа над печката. После хващам здраво лупата на Мат и надзъртам през нея.

Планините са послание от Алдраг Дракона-баща.

ПИЛИГРИМЪТ

Седмица по-късно е. Разплетох историята – даже не една, а няколко истории. Пратих имейл на Едгар Декъл и му казах, че ако си иска калъпите, най-добре да дойде в Калифорния. Казах му, че всъщност е най-добре да дойде в „Пигмалион" в четвъртък вечерта.

Поканих всички: приятелите си, членовете на братството, всички хора, които ми бяха помагали в това пътешествие. Оливър Гроун убеди началника си да ми разреши да използвам задната част на книжарницата, в която имат сцена и апаратура за представяния на книги и поетични рецитали. Ашли изпече вегански овесени бисквити, цели четири подноса. Мат подреди столовете. Сега Табита Трудо седи на предния ред. Представям я на Нийл Ша (нейния нов благодетел) и той веднага предлага изложба в Калифорнийски плетачки, чийто фокус ще бъде как изглеждат гърдите под пуловери.

– Забележителна гледка – казва той. – Може би най-секси излъчването от всички видове дрехи. Вярно е. Направихме допитване сред фокус групи.

Табита се намръщва и събира веждите си в една.

Нийл продължава:

– В изложбата можем да включим сцени от класически филми, можем да открием оригиналните пуловери, които са носили актрисите, и да ги покажем...

Роузмари Лапен седи на втория ред, до нея са Тиндъл, Федоров, Имберт и неколцина други – повечето са от същата група, която бе дошла в „Гугъл" в онази ярка сутрин не толкова отдавна. Федоров е скръстил ръце на гърдите си и е сложил маска на скептицизъм на лицето си, сякаш казва: Вече съм виждал това. Не е проблем, този път няма да го разочаровам.

Има двама необвързани братя от Япония – рошави младежи с тесни индигово сини дънки. Чули слуховете по тайните канали на братството и решили, че си струва да хванат в последния момент самолет до Сан Франциско. (Прави са.) Игор седи до тях и разговаря небрежно с момчетата на японски.

На предния ред е поставен и един лаптоп, така че Шерил от Консолидацията да може да наблюдава виртуално случващото се. Тя сияе на видеочата, бухналата й черна коса заема целия екран. Поканих и Мрънкалото да се присъедини към нас, но той пътува тази вечер – за Хонг Конг, както ми каза.

През входната врата на книжарницата навлиза мрак: Едгар Декъл пристига и води със себе си от Ню Йорк цял антураж от черни мантии. Всъщност те не са облечени с мантиите си, но видът им издава, че са външни: костюми, вратовръзки, черни строги поли. Влизат стремително през вратата – приблизително дузина са и... изведнъж виждам сред тях и Корвина. Костюмът му е искрящо сив. Все още е внушителен тип, но тук ми се струва някак си умален. Без цялата величественост на средата и фона на каменните стени той е просто един стар... Тъмните му очи проблясват и се спират върху мен. Добре, може би не е чак толкова умален. Клиентите на „Пигмалион" се обръщат след него, повдигат въпросително вежди, докато проследяват марша на черните мантии – сега костюми – през книжарницата. Декъл се усмихва леко. Корвина е сериозен като гроб.

– Ако наистина разполагаш с матрицата на шрифта геритзун – казва той спокойно, – ще си я вземем обратно.

Изпъвам гръб и повдигам малко брадичка. Вече не сме в Читалнята.

– Да, в мен е – казвам аз, – но това е само началото. Настанете се някъде удобно.

О, майчице.

– Моля.

Той обхожда шумящата тълпа и се намръщва, но после дава знак на своите черни костюми. Всички се настаняват на последния ред, тъмна група в задната част на публиката. Корвина остава прав зад тях. Стискам ръката на Декъл, когато минава покрай мен.

– Той ще дойде ли?

– Казах му – кимва съзаклятникът ми. – Но той вече знаеше. В Свещената матрица слуховете се разнасят бързо.

Кат също е тук, седнала е отпред, малко встрани и разтоваря тихо с Мат и Ашли. Отново е облечена с пепитения си блейзър. На шията й има зелен шал и е подстригала косата си от последния път, когато съм я виждал; сега стига точно до под ушите й.

Вече не сме гаджета. Не е имало официално формулиране на раздялата ни, но тя е обективен факт също като атомното тегло на въглерода или цената на акциите на „Гугъл". Това не ми попречи да я изтормозя, докато не измъкнах обещание от нея, че ще присъства на сбирката. Тя най-много заслужава да види това.

Хората се въртят на местата си и веганските бисквити са почти на свършване, но трябва да изчакам. Лапен се навежда към мен и ме пита:

– Ще отидеш ли в Ню Йорк? Може би ще работиш в библиотеката?

– Ъм, не, определено не – казвам твърдо. – Не проявявам интерес.

Тя се намръщва и допира дланите си една до друга.

– Май би трябвало аз да отида, но не мисля, че ще го направя.

Поглежда ме. Има вид на изгубен човек.

– Липсва ми книжарницата. И ми липсва...

Аякс Пенумбра.

Той се плъзга през вратата на „Пигмалион" като блуден призрак, тъмното му палто е закопчано догоре, яката е обърната над тънкия сив шал, преметнат през врата му. Оглежда помещението и когато вижда групичката отзад, пълна с членове на братството – черни мантии и не само, разтваря широко очи от изненада.

Изтичвам веднага при него.

– Мистър Пенумбра! Вие дойдохте!

Той се извръща леко встрани и повдига костеливата си ръка към шията си. Не иска да ме погледне. Сините му очи са забити в пода.

– Момчето ми, съжалявам – казва тихо. – Не трябваше да изчезвам така... Просто... – въздиша рязко. – Толкова се срамувах.