Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Лошо, пише тя. Чатим си онлайн.

Да, много лошо.

Обаче... Я чакай:

Кат, ти вярваш, че някой ден хората ще преодолеят ограниченията на телата си и ще съществуват в съвършено виртуално измерение, нали?

Точно така!!!

Обзалагам се, че не си пробвала тази теория.

Какво имаш предвид?

Ето какво имам предвид:

Ще дойда на купона ти, но чрез лаптопа си – ще направим видеочат. Ти ще ми бъдеш придружител, ще ме разнасяш из стаите, ще ме представяш на хора.

Никога няма да се съгласи.

О, божичко! Да, нека да го направим! Но трябва да се издокараш и да пиеш.

Нави се. Но:

Чакай, аз ще съм на работа, не мога да пия...

Трябва. Иначе какъв купон е това?

Забелязвам определено несъответствие между вярата на Кат в нетелесното човешко бъдеще и настоятелността й за консумиране на алкохол, но го пропускам, защото ще ходя на купон.

Точно десет вечерта и аз съм зад бюрото в книжарницата, облечен в светлосив пуловер над строга риза на сини райета. Надявам се, че ще има повод по някое време триумфално да разкрия и смахнатите си лилави панталони в индийски десен. Схващате ли? Защото никой няма да може да ме вижда от кръста надолу, ако не го направя нарочно – да, да, схванахте.

Кат се включва в 22:13 и аз натискам зеленото копче на камерата. Тя се появява на екрана ми, облечена, както винаги, в червената си Бам! тениска.

– Много си сладък – казва тя.

– А ти не си облечена официално – казвам аз. Никой на купона май не е.

– Да, но ти си само рееща се във въздуха глава – казва тя. – Трябва да изглеждаш изключително добре.

Книжарницата изчезва и аз се концентрирам да възприема апартамента на Кат – място, напомням ви, което никога не съм посещавал лично. Представлява широко отворено пространство, а Кат върти лаптопа си във всички посоки, за да ми покаже кое какво е.

– Това е кухнята.

Плотове, отрупани с искрящи чаши; голяма печка; на хладилника е залепена магнитна фигурка от комикса xkcd³³.

– Дневната – казва тя и ме завърта. Картината се замъглява, виждам само размазани точки и ивици, после образът отново се изчиства и пред погледа ми се разкрива разтегнато от камерата пространство с голям телевизор и дълги ниски диванчета. На стената има големи филмови плакати, прилежно сложени в рамки: „Блейд Рънър", „Планетата на маймуните", „Уоли". Хората седят в кръг – половината на диваните, половината на килима – и играят на някаква игра.

– Кой е това? – чува се глас. Позицията ми се променя и аз вече гледам към кръглолико момиче с черни къдрици и ъгловати тъмни очила.

– Това е експериментална симулирана форма на интелект – казва Кат, – създадена за закачки по купони. Ето, пробвай го.

Поставя лаптопа на гранитния плот. Черните къдрици се накланят по-близо – упс, наистина близо – и очите на момичето се присвиват.

– Чакай, сериозно? Ти истински ли си?

Кат не ме изоставя. Може лесно да го направи: да зареже лаптопа някъде, да си тръгне, да не се върне. Но не: цял час тя ме развежда навсякъде, представя ме на нейните съквартиранти (Черните къдрици е една от тях) и на приятелите си от „Гугъл".

Отнася ме пак в дневната и играем на играта в кръга. Нарича се „Предател" и един слаб тип с остри мустачки се навежда към мен, за да ми обясни, че е била измислена в КГБ и всички тайни агенти са я играли през шейсетте години. Това е игра за лъжата. Дава ти се конкретна роля, но ти трябва да убедиш групата, че си някой друг. Ролите се разпределят с карти за игра и Кат вдига моята пред екрана, за да я видя.

– Не е честно – казва едно от момичетата в кръга. Косата му е толкова светла, че е почти бяла. – Той има предимство. Не можем да видим цялото му тяло, нито ръцете и краката.

– Напълно си права – казва Кат и се намръщва. – Със сигурност знам, че когато лъже, носи индийски панталони.

Като по даден сигнал накланям лаптопа, за да им покажа гледката, и смехът е толкова гръмък, че излиза с пращене от високоговорителите. Аз също се разсмивам и си наливам още една бира. Тук, в книжарницата, пия от червена хартиена чаша. През няколко минути поглеждам към вратата и сърцето ми се изпълва със страх, но вълната на адреналин и алкохолът ме успокояват. Няма да има никакви клиенти. Никога няма клиенти.

Разговарям с един приятел на Кат, Тревър, който също работи в „Гугъл", когато друга неприятна емоция разбива защитата ми. Тревър разказва дълга история за пътуването си до Антарктида (кой, по дяволите, ходи в Антарктида?) и Кат се навежда към него. Движението е много плавно, сякаш се рее в космоса, но може би просто ъгълът на лаптопа й е такъв. Другите хора бавно се отдалечават и вниманието на Тревър се насочва изцяло към Кат. Очите й сякаш искрят само за него, тя му кима въодушевено.

Не, хайде. Няма нищо такова. Това е просто една добра история. И Кат е леко подпийнала. Аз съм леко пиян. Но не знам дали и Тревър е пиян, или...

Камбанката звънва. Вдигам рязко глава. Мамка му. Не е някой закъснял случаен минувач или човек, когото мога да пренебрегна. Член на клуба е: мис Лапен. Тя е единствената жена (поне доколкото знам), която заема книги от Другия списък, и сега влиза в книжарницата, стиснала обемистата си чанта пред гърдите си като щит. В шапката й е закичено пауново перо. Това е новост.

Опитвам се да гледам с едното око към лаптопа, а с другото към мис Лапен. Не се получава.

– Добра вечер – казва тя.

Гласът й звучи като запис на стара лента – деформиран, винаги потреперващ, променящ тона си. Повдига ръка в черна ръкавица, за да намести перото, а може би просто да провери дали е все още там. После изважда книгата от чантата си. Връща БУРНЕС.

– Здравейте, мис Лапен! – казвам аз доста силно и прекадено припряно. – Какво да ви донеса?

За миг обмислям дали да не използвам прототипа си, за да предскажа името на следващата й книга, без да я чакам, но екранът ми в момента е зает от...

– Какво каза? – обажда се Кат. Бързо спирам звука. Лапен не забелязва.

– Е – казва тя, като стига до бюрото. – Не съм сигурна как се произнася, но мисля, че трябва да бъде Пар-зи-би или може би Пра-зинки-б... Нещо си...

Сигурно се шегува. Опитвам се да транслитерирам това, което казва, но не откривам нищо в базата данни. Пробвам с друга вариация от фонетични предположения. Не, нищо.

– Мис Лапен, как се произнася?

– Ох, има П и Б, това е Б, 3, Б, не, съжалявам, И...

Сигурно-се-шегува...

– Б отново, има само едно Б, И не, имам предвид А, да, И...

В базата данни откривам: „Прзибилович". Просто нелепо. Подпирам стълбата и изваждам толкова рязко ПРЗИБИЛОВИЧ от рафта, че съседната книга почти пада на пода. Връщам се при Лапен, знам, че лицето ми изразява лека досада. На екрана Кат се движи мълчаливо, махайки с ръка на някого.

Увивам книгата и Лапен ми подава картата си – 6УТР5Т, но после погледът й пада върху една от ниските етажерки отпред, онези с нормалните книги. О, не. Минават няколко дълги секунди. Тя отива до рафта с надпис „Романтика", пауновото перо се килва, докато навежда глава, за да прочете заглавията на гръбчетата.

– О, мисля, че ще взема и тази – казва тя накрая, като се връща при мен с яркочервена книга на Даниел Стийл с твърда корица. После й отнема приблизително три дни да изрови чековата си книжка от чантата.

– Значи – махва с ръка, – това прави тринайсет, нека да видя, тринайсет долара и колко цента?

– Трийсет и седем.

– Тринайсет... долара... – пише агонизиращо бавно, но трябва да призная, че почеркът й е красив. Мрачен и наклонен, с извивки, почти калиграфски. Притиска чековата книжка с длан и се подписва: Роузмари Лапен.

Подава ми я, след като приключва, и в долния й край има букви с дребен шрифт, които ме информират, че тя е член на кредитния съюз на компания „Телеграф Хил" от... – леле – 1951 г.

Божичко. Защо наказвам тази стара дама заради моите собствени странни прищевки? Нещо в мен се смекчава. Маската ми на досада пада и й се усмихвам – с искрена усмивка.

– Лека нощ, мис Лапен – казвам аз. – Скоро пак да ни посетите.

– О, работя възможно най-бързо, колкото силите ми позволяват – казва тя и се усмихва, при което бузите й леко се издуват и поруменяват. – Festina lente.

Прибира в чантата си и съкровището си от Другия списък, и забраненото си удоволствие. Лекичко се подават отгоре: кафява хартия и яркочервена корица. Вратата издрънчава и тя, и пауновото й перо изчезват.

Клиентите понякога ми казват това. Казват: Festina lente.

Надвесвам се отново към екрана. Когато включвам звука, Кат и Тревър все още разговарят весело. Той разказва друга история, за експедиция, чиято цел била да разведрят някакви депресирани пингвини, и очевидно е смешна. Кат се смее. От високоговорителите ми се носи много бълбукащ смях. Тревър е очевидно най-умният, най-интересният мъж в целия Сан Франциско. Никой от тях двамата не е в обсега на камерата, така че предполагам, че тя докосва ръката му.

– Ей, хора – казвам аз. – Ей, приятели...

Осъзнавам, че и те са изключили звука от своята страна. Изведнъж се чувствам като истински глупак и съм сигурен, че цялото това нещо е било една ужасна идея. Смисълът на купона в апартамента на Кат е аз да разказвам забавни истории и Кат да докосва ръката ми. Това упражнение е просто виртуална игричка, напълно ненужна, и вероятно всички ми се присмиват и правят гримаси, когато камерата не е насочена към тях. Усещам, че лицето ми е почервеняло от срам. Дали го виждат? Че съм станал странно червен на екрана?

Изправям се и отстъпвам встрани от погледа на камерата. Изтощен съм. През последните два часа се бях старал много, бях направил истинско представление, осъзнавам внезапно – бил съм ухилена марионетка на една алуминиева сцена. Каква грешка.

Подпирам се на широката стъклена витрина на книжарницата и поглеждам навън през златистите високи букви. Да, шрифтът е геритзун и ми навява топли познати чувства в това самотно място. Извивката на П е красива. Дъхът ми покрива и замъглява стъклото. Дръж се нормално, казвам си аз. Просто се върни там и се дръж нормално.

– Ехо? – разнася се глас от лаптопа ми. Кат.

Заемам отново мястото си зад бюрото.

– Здрасти.

Тревър го няма. Кат е сама. Всъщност в момента е на напълно различно място.

– Това е моята стая – казва тя тихо. – Харесва ли ти?

Обзаведена е доста спартански, има само легло, бюро и един голям черен сандък. Прилича на каюта в океански лайнер. Не: на кабина в космически кораб. В ъгъла на стаята има бял пластмасов кош за пране, а около него са пръснати – за малко да ги пропусна – дузина еднакви червени тениски.

– А, това беше и моята теория – казвам аз.

– Аха – кимва Кат. – Реших, че не искам всяка сутрин да си пилея излишно мозъчни клетки – тя се прозява, – докато се чудя какво да облека.

Лаптопът се поклаща, картината се размазва и после сме вече в леглото й и главата й е подпряна на едната ръка, и виждам извивката на гърдите й. Сърцето ми внезапно почва да бие много бързо, сякаш съм там до нея, полегнал и очакващ; сякаш не седя тук, сам, сред мъждивата светлина в тази книжарница, все още обут с нелепите си индийски панталони.

– Беше много забавно – казва тя тихо, – но ми се искаше да бе дошъл наистина.

Протяга се и притваря очи като котка. Не мога да се сетя какво да кажа в момента, затова просто отпускам глава на дланите си и продължавам да гледам в камерата.

– Щеше да е приятно да си тук – прошепва тя.

После заспива. Аз съм сам в книжарницата, гледам към спящата й фигура, намираща се в другия край на града, осветена единствено от сивата светлина на лаптопа й. Скоро и той заспива и екранът угасва.

Сам в книжарницата, след края на купона, се заемам с домашното си. Направил съм своя избор: внимателно изваждам дневник номер VII (стар, но не прекалено стар) от рафта и правя снимките, които Мат иска: отдалече, отблизо, снимам с телефона си от различни ъгли, всичките показват един и същи широк плосък правоъгълник с протрита кафява подвързия. Снимам отблизо и в детайли отметката, подвързията, пожълтелите страници и дълбокия надпис NARRATIO на първата корица над символа на книжарницата, а когато Пенумбра пристига на сутринта, телефонът ми е прибран в джоба и снимките вече са изпратени на имейла на Мат. Чуваше се тихо изсвистяване, когато всяка от тях потегляше по своя виртуален път.

Оставям настоящия дневник на бюрото. Вече ще правя така. Защо да го прибираме постоянно вътре? Звучи ми като рецепта за болки в кръста, ако питате мен. С малко късмет това може да се превърне в система и да придаде лека идея за нормалност на ситуацията, зад която да се прикрия. Така правят шпионите, нали? Отиват до пекарната и всеки ден си купуват хляб – като съвсем нормални хора, – докато един ден вместо хляб поръчват уран.

ПРОИЗВОДСТВО И МОДЕЛ

През следващите няколко дни прекарвам все повече време с Кат. Виждам апартамента й с очите си, не през някакви екрани. Играем на видеоигри. Мотаем се заедно.

Целуваме се.

Една вечер се опитваме да готвим на нейната голяма печка, но по средата на процеса решаваме, че димящата зелева мътилка е провал, затова тя изважда пластмасова кутия от хладилника, пълна с пикантна кускус салата. Не намира лъжици и я поднася с черпака за сладолед.

– Ти ли си я направила? – питам аз, защото не мисля, че е тя. Съвършена е.

Кат поклаща глава.

– От работата е. Нося си храна вкъщи почти всеки ден. Безплатна е.

Кат прекарва по-голямата част от времето си във фирмата. Повечето от приятелите й работят като нея в „Гугъл". Повечето от разговорите й се въртят около работното й място. Сега научавам, че и храната й идва оттам. Мисля, че е забележително: тя е умна и въодушевена от работата си. Но това ме кара малко и да се срамувам, защото моето работно място не е блестящ кристален замък, пълен с усмихнати прислужници. (Така си представям вече „Гугъл". И сигурно там има и хора с много смешни шапки.)

Има граници на отношенията, които мога да създам с Кат в извънработните й часове просто защото те не са чак толкова много, а мисля, че искам повече от това. Искам да си извоювам правото да вляза в нейния свят. Искам да видя принцесата в нейния замък.

Билетът ми за „Гугъл" е дневник номер VII.

През следващите три седмици с Мат усърдно правим копие на дневника. Повърхността е специалността на Мат. Той започва с парче нова кожа, което опръсква с кафе. После смъква чифт стари голф обувки с кабари от таванското си владение; напъхвам краката си в тях и се разхождам по кожата в продължение на два часа.

Вътрешността на дневника изисква повече проучване. В ранните сутрини в дневната, докато Мат работи по своя миниатюрен град, аз седя на дивана с лаптопа си и търся информация в интернет, чета на глас указания за правене на книги. Научаваме много неща за подвързването. Откриваме търговци на едро на велен³⁴. Намираме плат в подходящ цвят – тъмна слонова кост – и дебел черен конец. Купуваме книжно тяло от „Ибей".

– Добър си в това, Джанън – казва ми Мат, когато се заемаме да лепим празните страници.

– В какво, в правенето на книги?

(Вършим всичко на кухненската маса.)

– Не, в това да се учиш в движение. В работата ми правим същото. Не е като компютърджиите, знаеш ли? Те просто правят едно и също всеки път. Винаги става дума само за пиксели. За нас всеки проект е различен. Нови инструменти, нови материали. Всичко винаги е ново.

– Като с чудовището от джунглата.

– Именно. Разполагах само с 48 часа, за да стана бонзай майстор.

Мат Майтелбранд все още не се е срещал с Кат Потенте, но мисля, че ще си допаднат: Кат, която вярва толкова безрезервно в потенциала на човешкия мозък, и Мат, който може да научи всичко за един ден. Като се замисля, внезапно почвам да проумявам по-добре гледната точка на Кат. Ако Мат живее хиляда години, сигурно ще сътвори един цял нов свят.

Финалният и най-труден за изпълнение детайл по фалшивия дневник е щампата на корицата. При оригиналния думата NARRATIO е гравирана дълбоко в кожата и след като оглеждам подробно надписа, установявам, че този текст също е изписан с добрия стар шрифт геритзун. Лоша новина.

– Защо? – пита Мат. – Мисля, че го имам на компютъра си.

– Ти имаш геритзун, подходящ за имейли, доклади и резюмета – цъквам аз с език. – Това – посочвам увеличения на екрана на лаптопа ми надпис – е геритзун дисплей, подходящ за билбордове, заглавия на списания и очевидно, корици на окултни книги. Виждаш ли, има по-остри серифи.

Мат кимва мрачно.

Серифите наистина са остри.

Когато бях в „Нюбейгъл" и правех дизайна на менюта, постери и (нека ви напомня) на лого, спечелило награда, научих всичко за пазара на дигиталните шрифтове. Никъде другаде сметката „пари срещу количество информация" не е толкова жестока. Ето какво имам предвид. Една електронна книга струва около десет долара, нали така? И обикновено обемът текст е около един мегабайт. (За сведение, вие сваляте повече информация от това всеки път, когато отваряте фейсбук.) При електронната книга виждате това, за което плащате: думите, параграфите, вероятно досадните реклами. Е, оказва се, че един дигитален шрифт също е около мегабайт, но струва не десетина долара, а стотици, понякога хиляди и е нещо абстрактно, принципно невидимо – малка математическа черупка, описваща малки буквени форми. Цялата тази постановка обижда потребителските инстинкти на много хора.

Естествено, хората се опитват да пиратстват шрифтове. Аз не съм един от тях. В колежа изкарах курс по типография и за финалния си проект всеки трябваше да създаде дизайн на собствен шрифт. Подходих с голям ентусиазъм към своя – нарекох го телемах, но просто имаше прекалено много букви, които да се оформят. Не можах да го довърша навреме. Накрая представих само главни букви, подходящи за крещящи плакати и каменни надписи. Така че, повярвайте ми, знам колко е мъчно да се създадат такива форми. Типографите са дизайнери; дизайнерите са мои хора; дал съм обет да ги подкрепям. Но сега FontShop.com ми казва, че геритзун дисплей, предлаган от ФЛК „Тайп Фаундри", Ню Йорк, струва 3989 долара.

Затова, разбира се, трябва да сваля пиратско копие на този шрифт отнякъде.

Някакъв смътен спомен си пробива път из мозъка ми. Затварям FontShop.com и отивам в библиотеката на Мрънкалото. Там има не само пиратски електронни книги, а и шрифтове – незаконни букви във всякакъв размер и форма. Преглеждам качените: метро и готам, и сохо, безплатни за сваляне. Мириад и минион, и мисис Ивс. И ето го геритзун дисплей.

Изпитвам чувство на угризение, докато го свалям, но е съвсем слабо. ФЛК „Тайп Фаундри" е вероятно филиал на „Таим Уорнър". Геритзун е стар шрифт, неговият създател – на когото е кръстен – сигурно отдавна е мъртъв. Едва ли би се интересувал как се използва шрифтът му и от кого, нали?

Мат разполага думата над внимателно очертания символ на книжарницата – двете длани, разтворени като книга – и вече имаме своя дизайн. На следващия ден в работата си, в ИЛМ, Мат изрязва всичко в парче метал с плазмен нож – в неговия свят плазменият нож е съвсем обикновено нещо като чифт ножици – и най-накрая притискаме шаблона във фалшивата протъркана кожа с помощта на масивна С-образна стяга. Творението ни стои така на кухненската ни маса три дни и три нощи и когато Мат сваля стягата, корицата е съвършена.

И така, моментът настъпва. Нощта пада. Заемам мястото на Оливър Гроун зад бюрото и започвам смяната си. Тази вечер ще спечеля билет за приключението в света на Кат. Тази нощ ще направя размяната.

Оказва се, че от мен ще излезе ужасен шпионин – просто не мога да се успокоя. Опитвам всичко: чета дълги статии за журналистически разследвания; играя компютърната версия на „Ракети и магьосници"; обикалям сред книгите от Другия списък. Не мога да се фокусирам върху нищо за повече от три минути. В крайна сметка се предавам и сядам зад бюрото си, но не мога да се спра и постоянно потръпвам от притеснение. Ако притеснението ми се превъплътеше в редактор на „Уикипедия", напълно щеше да обнови статията за вината и да я преведе на пет нови езика.

Най-накрая става шест без петнайсет. Зората плъзга тънките си филизи от изток. Хората на Ню Йорк постепенно започват да щъкат насам-натам. Аз съм напълно изтощен, защото цяла нощ съм бил нащрек. Истинският дневник е пъхнат в чантата ми, но е прекалено голям за нея, издува я и в очите ми тя е най-очевидното доказателство за моето престъпление. Знаете как онези големи африкански змии поглъщат цяло животно наведнъж и можеш да видиш въртенето му, докато си пробива път надолу. Струва ми се, че ситуацията с чантата ми е същата.

Фалшивият дневник е пъхнат до своите „роднини". Когато го прибирах на мястото му, осъзнах, че е останала издайническа следа в праха по ръба на рафта. Отначало се паникьосах. После се спуснах към високите етажерки с книгите от Другия списък, събрах прах от лавиците и го посипах пред фалшивия дневник, докато дебелината на слоя не стана същата като пред останалите дневници.

Имам дузина обяснения (с разклоняващи се варианти), ако Пенумбра забележи разликата. Но трябва да призная: репликата изглежда чудесно. Посипаният от мен прах е като творение на майстор от ИЛМ. Изглежда реално и едва успявам да хвърля втори поглед, когато – леле! – камбанката звънва над вратата и...

– Добро утро – казва Пенумбра. – Как беше нощта?

– Много добре – казвам аз. Прекалено бързо. Забави леко. Не забравяй: прикритието на нормалността. Приведи се малко.

– Знаеш ли – казва Пенумбра, докато сваля моряшкото си палто, – мислех си за нещо. Трябва да пенсионираме този приятел – потупва компютъра на бюрото с два пръста, нежно туп-туп – и да вземем нещо по-ново. Не прекалено скъпо. Може би ще ми препоръчаш нечие производство и модел?

Производство и модел. Никога не съм чувал някой да говори така за компютри. Можеш да имаш „Макбук" във всеки цвят, който пожелаеш... Стига да е металносив.³⁵

– Това е страхотно – казвам аз. – Ще проуча, мистър Пенумбра. Може би преоценен „Аймак"³⁶ – мисля, че са също толкова добри, колкото и новите.

Изговарям всичко на един дъх, вече запътил се към вратата. Усещам, че ми прилошава.

– И – продължава той ведро – може би би могъл да го използваш, за да направиш сайт.

Сърцето ми ще се пръсне.

– Книжарницата трябва да си има. Крайно време е.

Край, сърцето ми експлодира, няколко други по-малки органа са напът да се разкъсат, но вече съм поел по този курс, посветил съм се на корпуса на Кат Потенте.

– Уау това е чудесно естествено че трябва да го направите аз обичам сайтове но наистина се налага да тръгвам мистър Пенумбра ще се видим утре.

Той спира, после ми се усмихва с леко изкривената си усмивка.

– Много добре. Хубав ден, момчето ми.

Двайсет минути по-късно съм във влака за Маунтин Вю, притиснал издутата чанта към гърдите си. Странно е – престъплението ми е толкова незначително. Кой се интересува от местоположението на стар дневник от неизвестна стара книжарница, и то само за някакви мизерни шестнайсет часа? Но не възприемам нещата по този начин. Имам чувството, че съм един от двамата души в света, на които Пенумбра разчиташе, а предадох доверието му.

И всичко това – само за да впечатля едно момиче. Влакът изтрополява и се унасям в неспокоен сън.

ПАЯКЪТ

Табелата в цветовете на дъгата до гарата, която сочи към кампусана „Гугъл", е избеляла от слънцето на Силициевата долина. Следвам бледата стрела по виещия се тротоар, ограден от евкалиптови дървета и стойки за колела. Завивам и виждам широки поляни и ниски сгради, а между дърветата – отблясъци на познатите цветове: червено, зелено, жълто, синьо.

Шумотевицата тези дни около компанията „Гугъл" е като това, което се говори за самата Америка: все още най-големият играч в града, но неизбежно и неумолимо обречен на упадък. И двете са суперсили с несравними ресурси, но и двете се сблъскват с бързо развиващи се съперници и в крайна сметка ще бъдат затъмнени от други. За Америка този съперник е Китай. За „Гугъл" е „Фейсбук". (Знам всичко това от клюките из компютърджийските блогове, така че информацията трябва да се приеме с известно съмнение. Там прочетох и че някаква млада компания, „Мънки Мъни", ще бъде новият голям хит следващата година.) Но ето я разликата: взирайки се в неизбежното, Америка отделя пари от бюджета си за военна защита и плаща на производители да построят нови самолетоносачи. „Гугъл" плаща на гениални програмисти да правят каквото си искат.

Кат ме посреща до синята регистрация, иска и получава пропуск за посетител с името ми и с някаква друга информация и ме повежда към своето владение. Пресичаме широк паркинг, чиято асфалтова настилка е напечена от слънцето. Но тук няма коли; паркингът е пълен с бели товарни контейнери, поставени на ниски постаменти.

– Това са части от Голямата кутия – обяснява ми Кат. Един открит камион пристига в далечния край на паркинга, ръмжащ и съскащ. Каросерията му е боядисана в червено-зелено-синьо и в нея е натоварен един от белите контейнери.

– Те са като блокчета от ЛЕГО – продължава тя, – само че във всеки от тях има дисков обем, направо с тонове, и процесор, и всичко друго, както и връзка към вода, ток и интернет. Строим ги във Виетнам, после ги пренасяме навсякъде. Те всички се свързват автоматически, независимо къде се намират. Заедно са едно цяло, Голямата кутия.

– Която прави...?

– Всичко – казва Кат. – Всичко в „Гугъл" протича в Голямата кутия.

Посочва със загорялата си ръка към един контейнер, на който са изписани надписи с големи зелени букви. „Тук има копие на мрежата", „Всяко видео от Ютюб", „Всичките ти имейли. Имейлите на всички". Етажерките на Пенумбра вече не ми се струват толкова високи.

Широки алеи се вият из основния кампус. Има велосипедна алея и няколко гугълци профучават покрай нас на скоростни велосипеди със суперлека рамка от въглеродни нишки, но без скорости и с батерии. Има двама по-възрастни мъже със сиви бради на аеродинамични лигеради³⁷ и висок тип със сини расти, който кара велосипед с едно колело.

– Запазих час за книжния скенер в 12:30 – казва Кат. – Да обядваме първо?

Столовата на „Гугъл" се появява пред очите ни – широк и нисък бял павилион, подреден като за градинско парти. Предната част е отворена, брезентът е повдигнат над входа и къси редици от гугълци са се проточили навън до моравата. Кат спира и присвива очи. Преценява.

– Тази – казва тя най-накрая и ме повежда към най-лявата редица. – Аз съм доста добър стратег по опашките. Но не е лесно, защото...

– Защото всички в „Гугъл" са добри стратези по опашките – предполагам аз.

– Именно. Затова понякога хората блъфират. Този тип тук например блъфира – казва тя, като сръгва закачливо мъжа пред нас с лакът. Той е висок и с пясъчноруса коса; прилича на сърфист.

– Здрасти, аз съм Фин – представя се мъжът и ми подава едрата си ръка с дълги пръсти. – Това първото ти посещение в „Гугъл" ли е?

Произнася го като „Гьо-гел", с малка пауза по средата. Точно така, мой странни европейски приятелю. Повеждам любезен разговор:

– Как е храната?

– О, фантастична. Готвачът е прочут...

Млъква, явно се е сетил за нещо.

– Кат, той трябва да отиде на другата опашка.

– Вярно. Винаги забравям – казва Кат и ми обяснява: – Храната ни е индивидуална, специално подбрана за всекиго от нас. Има витамини, някои природни стимуланти.

Фин кимва оживено.

– Експериментирам с нивото си на калий. В момента ям до единайсет банана на ден. Хаквам тялото си! – ухилва се широко.

Чакай, това да не означава, че в салатата с кускус е имало стимуланти?

– Съжалявам – намръщва се Кат. – Опашката за посетители е ето там.

Посочва ми към другия край на моравата и аз я оставям с хакващия тялото си европейски сърфист.

Така че сега заставам на опашката до табела, на която пише „Външни посетители", заедно с трима типове, облечени в панталони в цвят каки, със сини ризи и с кожени калъфи за телефоните си. Всички гугълци, които виждам наоколо, носят дънки и ярки тениски.

Кат в момента говори с друго момче, слабо с кафява кожа, което е застанало на опашката зад нея. Облечено е като скейтър, така че предполагам, че има поне докторска степен в областта на изкуствения интелект. Залива ме вълна на ревност, но аз съм подготвен за това; знаех, че ще я изпитам, когато дойда тук, в нейния кристален замък, където Кат познава всички и всички я познават. Оставям вълната да ме залее и да отмине плавно и си напомням, че тя ме е довела. Това е моят коз. Да, тук всички други са умни, всички други са готини, всички други са здрави и привлекателни – но аз съм специално доведен от нея. Трябва да си закача това като надпис на видно място, като значка, като бадж.

Поглеждам надолу и виждам, че на пропуска ми всъщност пише:

Име: Клей Джанън

Компания: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Домакин: Кат Потенте

Откачам го и го закачам отново, малко по-нависоко на ризата си.

Храната е наистина, както ми бе обещано, фантастична. Получавам две лъжици салата с леща и дебело розово парче риба, седем крехки зелени резенчета аспержи и една-едничка курабийка с шоколадови парченца, която е хрупкава до съвършенство.

Кат ме завежда до маса, близо до периметъра на павилиона, където вятърът все така палаво поклаща белия брезент. Тънки слънчеви лъчи танцуват по масата, върху която има хартиена покривка със светлосини, пресичащи се като мрежа линии. Очевидно в „Гугъл" ядат на милиметрова хартия.

– Това е Радж – казва Кат, като махва с вилицата си, с която вече е загребала от салатата си с леща (изглеждаща точно като моята) към скейтъра с докторска степен. – Бяхме заедно в университета.

Кат е учила символни системи в „Станфорд". Дали всички тук са ходили в „Станфорд"? Дали просто ти дават работа в „Гугъл", когато се дипломираш там?

Когато Радж проговаря, изведнъж вече ми изглежда по-възрастен с поне десет години. Гласът му е строг, въпросът му – директен.

– Е, с какво се занимаваш?

Надявах се, че този въпрос ще е забранен тук, че ще бъде заменен с някакъв леко извратен гугъловски еквивалент като например: „Кое е любимото ти просто число?". Посочвам пропуска си и заявявам, че работя в пълната противоположност на „Гугъл".

– А, книги.

Радж се умълчава за момент и дъвче. После мозъкът му поема по зададената посока.

– Знаеш ли, старите книги са голям проблем за нас. Старото познание е основно. Наричаме го СП. Старо познание, СП. Знаеш ли, че 95 процента от интернет е създаден едва в последните пет години? Но ние знаем, че когато става дума за цялото човешко познание, сметката е точно обратната – всъщност СП се отнася за повечето неща, които повечето хора знаят и изобщо някога са знаели.

Радж не мига, а вероятно и не диша.

– Е, къде е то? Къде е СП? От една страна, то е в старите книги – той сваля капачката на тънкописеца си (откъде се взе) и започва да пише по хартията на масата, – но също така е и в главите на хората. Там има много от традиционното познание, наричаме го ТП. СП и ТП.

Рисува два застъпващи се кръга, като ги надписва със съответните съкращения.

– Представи си, ако можем да направим достъпно цялото това СП/ГП постоянно, за всички. В интернет, на телефона ти. Нито един въпрос няма да остане без отговор никога вече.

Питам Радж какво има в обяда му.

– Витамин Д, омега-3 мастни киселини, ферментирали чаени листенца – казва той, като не спира да си драска нещо. Прави една точка отстрани на кръговете и притиска маркера, така че черното мастило се размазва отстрани. – Това съхраняваме в момента в Голямата кутия – казва той, сочейки точката, – а помисли си колко ценно е дори само то. Но ако можем да добавим всичко това – плъзга дланта си над кръговете СП/ТП, като че ли планира завоеванието им, – тогава ще бъде наистина сериозно нещо.

– Радж е от доста време в „Гугъл" – казва Кат. Отдалечаваме се от столовата. Отмъкнах си допълнителна курабийка на тръгване и сега я ръфам. – Той се занимава с планиране на ППО³⁸ и е бил години наред МП.

Ох, ужасните абревиатури на това място! Но последната май я знам.

– Чакай... – казвам объркано. – „Гугъл" си има министър-председател?

– Не, не – казва тя. – Мениджър на продуктите. И не е един човек, а цяла комисия от такива мениджъри. Преди са били двама, после са станали четирима, сега е още по-многобройна. Шейсет и четири души. МП ръководят компанията. Те одобряват новите проекти, назначават служители, разпределят ресурси.

– Значи са нещо като изпълнителни управители.

– Не, там е въпросът. Това е лотария. Изтеглят името ти и служиш като МП дванайсет месеца. Всеки може да бъде избран – Радж, Фин, аз. Пепър.

– Пепър?

– Готвачът.

Леле – толкова е егалитарно, че излиза отвъд понятията на демокрацията.

– Също както с избора на съдебни заседатели.

– Не включват името ти в списъка, преди да си работил тук една година – обяснява Кат. – И можеш да се откажеш, ако работиш по нещо много, много важно. Но хората се отнасят изключително сериозно към това задължение.

Питам я дали е била избирана за тази длъжност. Тя поклаща глава.

– Все още не. Но ще се радвам, ако стане. Все пак вероятността е голяма. Тук работят трийсет хиляди души, а има шейсет и четирима МП. Сметни сам. Обаче компанията расте постоянно. Хората казват, че отново ще се разширяваме.

Задавам на глас въпроса, който ме тормози: какво ли ще е, ако управляваме и държавата си по този начин?

– Радж иска да направи точно това! – разсмива се Кат. – След като открие цялото СП и цялото ТП, разбира се.

Поклаща глава, докато говори; явно е, че иронизира колегата си.

– Той има план за прокарване на поправка в Конституцията, свързана с управлението. Ако някой може да го направи... – присвива отново устни. – Всъщност вероятно няма да е Радж.

Разсмива се и аз също се засмивам. Да, Радж е прекалено разпален за обикновения среден американец. Затова питам:

– Тогава кой може да го направи?

– Може би аз – казва Кат и изпъчва гърди.

Да, може би ти ще се справиш.

Минаваме покрай царството на Кат: отдела за визуализация на данни. Кацнал е на нисък хълм, групичка от еднотипни кутии, разположени около малък амфитеатър, чиито каменни стъпала водят към сцена от гигантски екрани. Поглеждаме надолу. Двама души седят на стъпалата на амфитеатъра с лаптопи на коленете си и гледат втренчено към облак от мехури, свързани помежду си с вълнисти линии, които се въртят на един от екраните. През няколко секунди мехурите застиват и линиите се изправят като косъмчетата, които щръкват на врата ти при уплаха. После екранът почва да свети в яркочервено. Един от служителите, момиче, изругава тихо и се навежда отново над лаптопа си. Кат свива рамене.

– Работят.

– Върху какво?

– Не съм сигурна. Вероятно някаква вътрешна задача. По-вечето неща, които правим, са за вътрешна употреба – въздъхва тя. – „Гугъл" е толкова голяма компания, че си има собствена вътрешна клиентела. Повечето визуализации, които правя, са задругите служители, за рекламистите или за МП... Честно да ти кажа, бих искала да направя нещо, което всички да могат да видят!

Разсмива се, сякаш е силно облекчена, че може да каже тези думи на глас.

Минаваме покрай поляна с висок кипарис в края на кампуса – той хвърля приятна пъстра сянка над тротоара – и стигаме до ниска тухлена постройка, на която няма никакви означения освен залепен за тъмната стъклена врата лист, написан на ръка:

КНИЖЕН СКЕНЕР

Вътре прилича на военна болница. Тъмно е и леко топло. Остра светлина, идваща от няколко прожектора, осветява операционна маса, оградена с дълги метални ръчки, съставени от множество части. Във въздуха мирише на белина. Масата е заобиколена от книги: купчини и купчини книги; има и бестселъри, и стари книги, които приличат на тези в книжарницата на Пенумбра. Забелязвам Дашиъл Хамет.

Висок мъж на име Джад работи с книжния скенер. Той има съвършен триъгълен нос, надвиснал над пухкава кестенява брада. Прилича на гръцки философ. Може и да е такъв, защото носи сандали.

– Здрасти – казва той с усмивка, докато разтърсва ръката на Кат, после и моята. – Хубаво е да видя някого от дата визуализацията тук. А ти си...

Поглежда ме с повдигнати вежди.

– Не съм от „Гугъл" – признавам аз. – Работя в стара книжарница.

– О, супер – казва Джад. После помръква: – Искам да кажа, съжалявам.

– За какво?

– Ами... Че изкарваме такива като вас от бизнеса ви – казва той без емоция, като нещо подразбиращо се от само себе си.

– Чакай, кои „вас"?

– Книжарите?

Вярно. Не се възприемам съвсем като част от книжарския бизнес; струва ми се, че книжарницата на Пенумбра е нещо съвсем различно. Но... да, аз продавам книги. Създадох онлайн кампания, чиято цел е да достигне до повече потенциални клиенти. Изведнъж осъзнавам: аз съм книжар. Джад продължава:

– Все пак, след като сканираме всичко и евтините четци се разпространяват масово.... никой няма да се нуждае от книжарници, нали?

– Това ли е бизнес моделът ви? Затова ли правите това? – казвам, кимайки към скенера. – За да продавате електронни книги?

– Всъщност нямаме точно бизнес модел – свива рамене Джад. – Не ни е нужен. Рекламите изкарват толкова много пари, че някак си всичко останало е без значение.

Обръща се към Кат:

– Не мислиш ли, че е така? Дори ако изкараме колко... пет... милиона долара? (Явно не е сигурен дали това са много, или малко пари. За сведение: да, много са.) Никой няма да забележи. Там – махва той небрежно в посоката, където трябва да се намира центърът на кампуса – изкарват толкова за около двайсет минути примерно.

Това е супер потискащо. Ако спечеля пет милиона, продавайки книги, ще поискам хората да ме разнасят на ръце в паланкин, направен от първите издания на „Хроники на драконовата песен".

– Да, горе-долу е така – кимва Кат, – но това е нещо хубаво. Дава ни свобода. Можем да мислим в дългосрочен план. Можем да инвестираме в неща като това тук.

Пристъпва по-близо до ярко осветената маса на скенера с дългите метални ръчки. Очите й са широко отворени и блестят на светлината.

– Виж го само.

– Както и да е, съжалявам – казва ми отново Джад.

– Ние ще се оправим – успокоявам го аз. – Хората все още обичат мириса на книги.

И освен това книжният скенер на Джад не е единственият проект, получаващ дългосрочно финансиране. Пенумбра също си има патрон.

Изваждам дневника от чантата си и му го подавам.

– Ето го пациента.

Джад го повдига и го разглежда внимателно под прожекторите.

– Красива книга – казва той. Прокарва пръсти по гравирания надпис на корицата. – Каква е?

– Просто личен дневник.

Замълчавам за миг.

– Много личен.

Внимателно отваря дневника и закрепва първата и задната корица на правоъгълна метална рамка. Така няма да се смачка нищо. После поставя рамката на масата и я защипва с четири скоби. Най-накрая прави тест за тежестта; рамката и пациентът са в безопасност. Дневникът е омотан като тестов пилот или като манекен за тестове на автомобилни катастрофи.

Джад ни побутва по-надалеч от скенера.

– Застанете тук – посочва той жълтата линия на пода. – Ръчките са остри.

Дългите му пръсти заиграват по клавиатурата пред мониторите. Чува се нисък гърлен ръмжащ звук, после високо дрънчене и след това книжният скенер заработва. Прожекторите почват да пулсират, преобразявайки стаята като сцена от стоп-моушън анимационен филм. Кадър по кадър паяковидните ръце на скенера се протягат надолу, хващат ъглите на страниците и ги прелистват една по една. Хипнотизиращо е. Никога не съм виждал нещо едновременно толкова бързо и толкова деликатно. „Ръцете" местят страниците, галят ги, приглаждат ги. Това нещо обича книгите.

При всяко светване две гигантски камери, монтирани над масата, се завъртат и снимат в тандем. Заставам до Джад, където мога да виждам как страниците на дневника се появяват на мониторите. Камерите са като две очи, така че образите са триизмерни и аз наблюдавам как компютърът „повдига" думите над пожълтелите страници. Прилича на екзорсизъм.

Поглеждам към Кат. Престъпила е жълтата линия и се е надвесила над скенера. Хваща ме страх, че някоя от движещите се ръчки ще я прободе в очите.

– Това е невероятно – издиша шумно тя.

Наистина е така. Дожалява ми мъничко за дневника, защото след няколко минути тази вихрушка от светлина и метал ще разкрие тайните му. Някога книгите са били върхът на научния прогрес. Но вече не са.

ПЪЗЕЛЪТ НА ОСНОВАТЕЛЯ

По-късно, около осем часа, вече сме в космическата кабина, т.е. спалнята на Кат, пред нейното бюро, приличащо на космически пулт. Тя е седнала в скута ми, приведена над своя „Макбук". Обяснява ми какво е ОРО, Оптичното разпознаване на образи, процесът, чрез който компютърът трансформира мастилените и графитени заврънтулки в образи, които може да разбере – като К, А и Т.

– Не беше лека работа – казва тя. – Това е голяма книга.

Освен това почеркът на предшествениците ми е бил почти толкова грозен, колкото е и моят. Но Кат има план.

– На компютъра ми ще му е нужна цялата нощ, за да обработи тези страници – казва тя. – Но ние сме нетърпеливи, нали?

Кат пише със скоростта на светлината, задава дълги команди, които не разбирам. Но да, определено сме нетърпеливи.

– Затова ще накараме стотици машини да вършат работата. Ще използваме „Хадуп".

– „Хадуп"?

– Всички го използват. „Гугъл", „Фейсбук", ЦРУ Това е софтуер – той разбива голямата задача на множество малки парченца и ги разпределя на различни компютри по едно и също време.

„Хадуп"! Харесва ми как звучи. Кат Потенте, с теб ще имаме син и ще го наречем Хадуп, и той ще бъде велик воин и крал!

Тя се протяга напред и се подпира с длани на бюрото.

– Това ми харесва.

Очите й са заковани в екрана, където разцъфва някаква диаграма: схематично цвете с трепкащ център и дузина, не, стотици венчелистчета. Расте бързо, като се преобразява от маргаритка в глухарче и после в гигантски слънчоглед.

– Хиляда компютъра правят в момента точно това, което искам. Умът ми не е само тук – тя потупва челото си, – а и там. Харесва ми това чувство...

Премества се към мен. Изведнъж усещам миризмата й много силно; косата й, наскоро измита с ароматен шампоан, докосва лицето ми. Ухото й се подава леко, кръгло и розово, а гърбът й е силен от катеренето по стената за катерене в „Гугъл". Плъзгам пръстите си по лопатките й, по закопчалката на сутиена й. Тя се размърдва отново, залюлява се леко. Издърпвам тениската й нагоре и буквите се намачкват и се отразяват на екрана на лаптопа: Бам!

След известно време лаптопът на Кат издрънчава тихо. Тя се отдръпва от мен, скача от леглото и прикляква отново на черния стол пред бюрото. Така превита, отпуснала се на пети, с извит на фона на екрана гръб, прилича на гаргойл. Красив гол женски гаргойл.

– Получи се – казва тя. Обръща се към мен сияеща, косата обгражда лицето й, тъмна и рошава. Ухилва се широко. – Получи се!

Вече минава полунощ и аз съм в книжарницата. Истинският дневник е отново на сигурно място на рафта. Репликата е в чантата ми. Всичко мина точно според плана. Напрегнат съм, но се чувствам добре и съм готов да визуализирам. Извадих сканираните данни от Голямата кутия; отне ми по-малко от минута. Всички малки чертички, които някой някога е драскал в този дневник, са вече в лаптопа ми, идеално обработени.

Сега, компютре, трябва да се подчиниш на моята повеля!

Това е от тези неща, които никога не се получават идеално от първия път. Вкарвам суровия текст в програмата за визуализацията и изглежда като че ли Джаксън Полък³⁹ се е добрал до прототипа ми. Навсякъде има петна от данни – розови, зелени и жълти капчици, крещящи цветове като в аркадните игри.

Първото, което правя, е да променя палитрата. Земни тонове, моля.

Сега: имам си работа с прекалено много информация. Искам само да виждам кой какво е заемал. Анализът на Кат е бил достатъчно интелигентен, за да тагне имената на хората, заглавията на книгите и времето на заемане в текста, и визуализацията знае как да ги разпредели, така че аз свързвам данните към дисплея и виждам нещо познато: множество цветни светлинки плъзват по лавиците като пчелен рояк, всяка една представляваща отделен клиент. Това обаче са клиенти отпреди години.

На пръв поглед не е кой знае какво – просто цветна какофония, движеща се из книгите от Другия списък. После инстинктивно свързвам точките, така че вече не се вижда хаотичен рояк, а купища съзвездия. Всеки клиент е оставил следа, зигзагообразна пияна пътека из рафтовете. Най-миниатюрното съзвездие, оцветено в червено, образува малко Z, само четири точки с данни. Най-голямото, в тъмнозелено, се извива из цялата книжарница в дълъг назъбен овал.

Все още не е кой знае какво. Побутвам малко триизмерния образ на книжарницата с тракпада и я карам да се завърти около осите си. Ставам, за да се разтъпча. От другата страна на бюрото виждам копията на Дашиъл Хамет, недокосвани от никого, откакто ги забелязах за първи път в книжарницата. Това е тъжно. Все пак, хайде: лавици, пълни с глупости, привличат цялото внимание, докато „Малтийският сокол" събира прах? Даже е повече от тъжно. Тъпо е. Трябва да започна да си търся нова работа. Това място ще ме побърка.

Когато се връщам на бюрото си, книжарницата още се върти, обикаля като въртележка... и е станало нещо странно. Веднъж на всяко завъртане тъмнозеленото съзвездие застава на фокус. Само за миг се образува картина... И това не е възможно. Поставям ръка на тракпада, забавям модела, докато спре, и после го пускам отново в движение. Тъмнозеленото съзвездие оформя ясна картина. Другите съзвездия също се наместват. Никое от тях не е така завършено като тъмнозеленото, но всички следват извивката на брадичката, на очните кухини. Когато моделът е изправен, сякаш се взирам в книжарницата от входната врата – много близко до мястото, където седя в момента, – и съзвездията оживяват. Те образуват лице.

Лицето на Пенумбра.

Камбанката издрънчава и той влиза в книжарницата, последван от сутрешната мъгла. Езикът ми е като вързан, нямам представа как да започна. Взирам се в двама Пенумбри едновременно: единия, безмълвно лице, втренчено в мен от екрана на лаптопа ми, и другия, стареца на прага, гледащ ме усмихнато.

– Добро утро, моето момче – казва той лъчезарно. – Случи ли се нещо забележително през нощта?

За миг обмислям сериозно да затворя капака на лаптопа си и никога да не спомена за това. Но не: прекалено съм любопитен. Не мога просто да седя на бюрото си и да допусна тази мрежа от любопитни и загадъчни събития да се върти и заплита около мен. (Осъзнавам, че това описание подхожда за много дейности, но тук вероятно има особен вид магия, т.е. странност.)

– Какво имаме тук? – пита той. – Започна ли работа по сайта вече?

Обръщам лаптопа си към него, за да му покажа.

– Всъщност не.

Все още усмихващ се, той повдига очилата си под нужния ъгъл и се взира към екрана. Лицето му замръзва и после Пенумбра казва тихо:

– Основателя.

Обръща се към мен.

– Разгадал си го – допира ръка до челото си и на лицето му грейва широка усмивка. – Вече си го разгадал! Погледни го! Ето го, на екрана!

Да го погледна? Това не е ли... О. Сега, когато Пенумбра се е надвесил над лаптопа, осъзнавам, че съм направил обичайната грешка на по-младите – допуснал съм, че всички възрастни хора изглеждат по един и същ начин. Човекът на портрета на екрана наистина има носа на Пенумбра, но устата му е като тънък извит лък. Шефът Ми има широка и равна уста, създадена за смях.

– Как успя? – продължава той. Толкова е горд, сякаш съм негов внук и току-що съм спечелил надбягване или съм открил лекарство против рак. – Трябва да видя бележките ти! Метода на Ойлер⁴⁰ ли използва? Или инверсията на Брито? Няма нищо срамно в това, с тяхна помощ се изясняват неяснотите в началото...

– Мистър Пенумбра – казвам победоносно, – аз сканирах един стар дневник...

После осъзнавам, че това предполагала си призная за провинението.

– Всъщност... Аз взех един стар дневник. Заех го. Временно.

Пенумбра присвива очи.

– О, знам, момчето ми – казва със спокоен тон, без никакво възмущение. Млъква. – Фалшификатът ти миришеше силно на кафе.

Добре, значи...

– Заех един дневник и го сканирахме...

Изражението му се променя и внезапно той изглежда притеснен, сякаш вместо да изцеря рака, съм го причинил.

– ... защото в „Гугъл" имат такава машина, тя е супербърза, а и „Хадуп", той просто прави всичко... Искам да кажа, хиляда компютъра – за един миг, просто така!

Щраквам с пръсти, за да подчертая думите си. Не мисля, че Пенумбра разбира изобщо за какво говоря.

– Както и да е, идеята е, че просто извлякохме данните от него. С помощта на компютрите.

Микромускулчетата по лицето на Пенумбра леко потреперват. Когато го гледам отблизо, си припомням, че е наистина много, много стар.

– „Гугъл" – издиша шумно той. Следва дълга пауза. – Колко любопитно. Изправя се. Има ужасно странно изражение на лицето – емоционалния еквивалент на 404 page not found, което се появява на екрана ти, когато компютърът ти не може да открие търсеното. Говорейки по-скоро на себе си, казва:

– Трябва да докладвам.

Чакай, да докладва! На полицията ли? За голямата кражба на тайния кодекс?

– Мистър Пенумбра, проблем ли има? Не разбирам защо...

– О, да, знам – казва той рязко и очите му ме пронизват. – Сега разбирам. Ти си измамил – може ли така да се каже? И в резултат нямаш представа какво си постигнал.

Забивам поглед в бюрото. Да, може и така да се каже. Когато поглеждам отново към шефа си, погледът му се е смекчил.

– И все пак... си постигнал същото.

Обръща се и се запътва към етажерките с книгите от Другия списък.

– Колко любопитно.

– Кой е той? – питам аз внезапно. – Чие е това лице?

– Това е Основателя – казва Пенумбра, като прокарва нежно ръка по лавиците. – Онзи, който чака, криейки се. Той измъчва чираците си от години. Години! А ти го разкри за колко – за един месец?

Не точно.

– Само за един ден.

Пенумбра си поема шумно дъх. Очите му просветват ярко отново. Те са широко отворени и отразяват светлината от прозорците, но сияят в електриково синьо по начин, който не съм забелязвал никога преди. Ахва.

– Невероятно.

Поема си пак дъх още по-дълбоко. Изглежда едновременно потресен и въодушевен; всъщност изглежда леко налудничаво.

– Имам работа за вършене – казва той. – Трябва да планирам някои неща. Прибирай се у дома, момчето ми.

– Но...

– Прибирай се у дома. Независимо дали го разбираш, или не, но ти днес постигна нещо значимо.

Обръща се и потъва сред тъмните и прашни рафтове, говорейки си тихичко сам на себе си. Взимам лаптопа и чантата си и се изнизвам през вратата. Камбанката издрънчава съвсем леко. Поглеждам назад през високите прозорци и зад виещия се златист надпис, но Пенумбра вече е изчезнал.

ЗАЩО ОБИЧАШ ТОЛКОВА МНОГО КНИГИТЕ?

Когато се връщам следващата вечер, виждам нещо невиждано досега, нещо, което ме кара да ахна и да застина намясто: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра е тъмна.

Изглежда ужасно погрешно. Книжарницата винаги е отворена, винаги е будна като малък маяк в тази съмнителна част на „Бродуей". Но сега лампите са загасени и на входната врата има малък лист хартия, залепен от вътрешната страна. С паяковидния почерк на Пенумбра е написано:

ЗАТВОРЕНО (AD LIBRIS)⁴¹

Нямам ключ за магазина, защото никога не съм се нуждаел от такъв. Винаги сме си предавали смените – Пенумбра на Оливър, Оливър на мен, аз на Пенумбра. За момент се ядосвам, изпълнен с егоистичен гняв. Какво, по дяволите... Кога ще отвори отново? Не трябваше ли да ме предупреди с имейл или нещо подобно? Това е доста безотговорна постъпка от страна на един работодател.

Но после почвам да се притеснявам. Срещата ни тази сутрин бе доста необичайна. А ако съм разстроил Пенумбра толкова, че той е получил сърдечен пристъп? Или дори масивен инфаркт? А ако е умрял? Или се е затворил сам и плаче в някакъв апартамент, където семейството му никога не го посещава, защото дядо Пенумбра е странен и мирише на книги? Залива ме гигантски срам, който се смесва с гнева, и всичко се завихря в мощен водовъртеж вътре в мен, от който ми прилошава. Отивам до магазина за алкохол на ъгъла, за да си взема нещо за хапване.

Следващите двайсет минути стоя на тротоара, мрачно ям чипс и бърша ръце в панталоните си, колебаейки се какъв да бъде следващият ми ход. Да се прибера вкъщи и да дойда утре вечерта? Да потърся домашния телефон на Пенумбра в указателя и да му се обадя? Зачерквам тази идея. Знам, без да е нужно да проверявам, че няма да намеря номера му в него, а и нямам представа откъде да намеря от старите телефонни указатели. Стоя си там и се опитвам да реша какво да направя, когато виждам позната фигура да се носи грациозно насам по улицата. Не е Пенумбра; той не се носи грациозно, когато ходи. Мис Лапен. Скривам се зад една кофа за боклук (защо се крия зад кофа за боклук?) и я наблюдавам как стига до книжарницата, ахва, когато е на разстояние, от което може да види прозорците й, приближава до вратата и се надига на пръсти, за да огледа знака „Затворено" (Аd libris), притискайки нос до стъклото, без съмнение с надежда да открие някакъв по-дълбок смисъл в тези три думи.

После се озърта боязливо наоколо и когато бледият овал на лицето й се озовава в полезрението ми, виждам ясно изражението на страх, изписано на него. Тя се обръща и поема обратно по пътя, от който е дошла.

Хвърлям опаковката от чипса си в кофата и тръгвам след нея.

Лапен напуска „Бродуей" и поема в посока на квартал „Телеграф Хил". Скоростта й е равномерна, въпреки че теренът става по-стръмен; старата ексцентричка се катери невъзмутимо нагоре – напомня ми за локомотивчето от прочутата приказка⁴². Аз съм този, който сумти и пуфти, докато подтичвам на около пресечка зад нея, опитвайки се да не изоставам. Отвореният като дюза връх на кулата „Койт" се извисява на хълма над нас, издължен сив силует на фона на все по-мрачното небе. По средата на тясна улица, която се извива нагоре, следвайки очертанията на хълма, Лапен изчезва.

Изтичвам до мястото, където я видях за последно, и откривам тясно каменно стълбище, изсечено в хълма, виещо се като улица между къщите, с полуприкрити от плътните надвиснали клони на дърветата стъпала. Лапен е вече на средата му. Опитвам се да я извикам...

– Мис Лапен!

Но съм прекалено задъхан и викът ми излиза като жалко хриптене. Затова я последвам с покашляне и ръмжене, привеждайки се в кръста.

По стълбището е тихо. Единствената светлина идва от малките прозорци, разположени в горните части на къщите от двете му страни, но се изгубва сред гъстите клони на дърветата, преливаща в тъмнолилавите нюанси на вечерта. Някъде отпред се чува силна шумотевица и хор от грачене. След миг ято диви папагали се издигат от клоните и се спускат като вихър по оградения с дървета тунел, след което се понасят към нощното небе. Някои от тях ме забърсват с разперените си криле по главата.

Пред мен, нагоре по стълбището, се чува остро щракане и скърцане и после по стъпалата се очертава квадрат от светлина. Сянката на моята плячка минава през него и после вратата се затваря и настава мрак. Роузмари Лапен си е у дома.

Стигам до площадката и присядам на стъпалото, за да успокоя дишането си. Тази дама явно е доста издръжлива. Може би е лека и костите й са като на птица. Може би има някаква способност да не ходи, а да се носи над повърхността. Поглеждам назад по пътя, по който дойдохме, и през дантелата от черни клони виждам светлините на града далече под нас.

Отвътре се дочува потракване на чинии и съдове. Потропвам по вратата на мис Лапен. Настава дълга подозрителна тишина.

– Мис Лапен? – провиквам се аз. – Клей е, от... от книжарницата. Само искам да ви питам за нещо.

А може би за всичко. Тишината продължава.

– Мис Лапен?

Сянка запълва светлия процеп под вратата. Застива за миг... после ключалката щрака и мис Лапен надзърта иззад вратата.

– О, здравей – казва тя, усмихвайки се мило.

Домът й е като дупка на някой хобит библиофил – тясно пространство с нисък таван, отрупано с книги. Жилището е малко, но не е неудобно; мирише на канела и малко на марихуана. Има кресло с висока облегалка, поставено с лице пред малка камина.

Лапен не сяда в креслото. Тя се пъха в ъгъла на кухничката си – малка ниша като в кораб, и застава възможно най-далече от мен, макар да е в същата стая. Мисля, че стига да можеше, щеше да се покатери до високия прозорец и да изскочи оттам.

– Мис Лапен – казвам аз, – трябва да се свържа с мистър Пенумбра.

– Ще пийнеш ли чай? – казва тя. – Да, малко чай и после ще поемеш по пътя си.

Засуетява се около тежкия месингов чайник.

– Предполагам, че за вас, младите, нощите са доста тежки. На много места има да ходите, с много хора трябва да се видите...

– Всъщност аз би трябвало да съм на работа.

Ръцете й потреперват над печката.

– Разбира се, но не се бойте, намира се работа за младите...

– Не си търся друга работа! – извиквам, а после добавям по-внимателно: – Мис Лапен, наистина... Просто трябва да се свържа с мистър Пенумбра.

Тя се умълчава, но само за малко.

– Има толкова много професии. Можеш да станеш пекар, препаратор на животни, капитан на ферибот...

После се обръща и мисля, че за първи път поглежда право към мен. Очите й са сиво-зелени.

– Мистър Пенумбра замина.

– А кога ще се върне?

Лапен не казва нищо, просто ме поглежда, после бавно се обръща към чайника, който е започнал да се тресе и да съска на малката й печка. Ужасяваща смесица от любопитство и страх нахлува в мозъка ми. Време е за разтърсване. Изваждам лаптопа си, който вероятно е най-върховната технология, преминавала някога прага на мис Лапен, и го поставям върху купчината дебели книги, които разпознавам – всичките са от Другия списък. Лъскавият „Макбук" прилича на безпомощен извънземен, опитващ се да се слее с праволинейните представители на човешката цивилизация. Отварям го – вътрешностите на блестящия извънземен лъсват издайнически! – и пускам визуализацията, докато Лапен прекосява стаята с две чаши, поставени в чинийки.

Когато погледът й се спира на екрана и тя разпознава книжарницата в нейния триизмерен образ, поставя с трясък чинийките на масичката. Пляска с високо вдигнати ръце, навежда се над лаптопа и се вглежда в екрана, докато лицето в рамка добива по-ясни очертания. Изписква високо:

– Намерил си го!

Лапен развива руло тънка, почти прозрачна хартия и го разпъва на вече разчистената от книги маса. Сега е мой ред да ахна: на листа със сив молив е очертана книжарницата и на рисунката също се вижда мрежата от линии, свързващи рафтовете. Но образът не е завършен; всъщност едва е започнат.

Виждат се извивката на брадичката и част от носа, но нищо друго. Тези очертания, тъмни и уверени, са обградени от следи на гума, разкриващи пластовете история на призрачните линии, които са били рисувани и изтривани множество пъти.

От колко ли време, питам се аз, мис Лапен работи по това?

Лицето й ми казва отговора. Бузите й потреперват, имам чувството, че всеки миг ще се разплаче.

– Ето защо... – казва тя, поглеждайки отново към лаптопа ми. – Ето защо мистър Пенумбра е заминал. О, какво си направил? Как го направи?

– Компютри – казвам й аз. – Големи.

Лапен изпъшква и най-накрая се отпуска в креслото си.

– Това е ужасно. След цялата тази работа...

– Мис Лапен – казвам аз, – по какво работите? За какво е всичко това?

Тя затваря очи и казва:

– Забранено ми е да говоря.

Отваря леко едното си око и ме поглежда. Стоя тихо, опитвам се да изглеждам невинно и възможно най-безобиден. Тя въздъхва отново.

– Но мистър Пенумбра те харесваше. Даже много те харесваше.

На мен обаче не ми харесва миналото време, което използва. Лапен се протяга за чая си, но не може да достигне чашата си, затова я вдигам заедно с чинийката и й я подавам.

– А и е хубаво да поговориш с някого за това – продължава тя, – след толкова години четене, четене, четене.

Млъква и отпива от чая си.

– Нали няма да кажеш на никого?

Поклащам глава.

– Много добре – казва тя. Поема си дълбоко дъх. – Аз съм чирак в тайно братство, наречено Свещената матрица. То е на повече от петстотин години.

После уточнява:

– Откакто съществуват самите печатни книги.

Леле. Лапен просто чирак? Тя сигурно е на осемдесет години.

– Как сте влезли в него? – питам аз.

– Бях клиентка на Пенумбра – казва тя. – Посещавах книжарницата вече... шест-седем години. Един ден плащах за книгата си – спомням си го толкова ясно, когато мистър Пенумбра ме погледна в очите и каза: „Роузмари..." – мис Лапен наподобява добре гласа на Пенумбра, – „Роузмари, защо обичаш толкова много книгите?" И аз му казах: „Обичам ги, защото са тихи и мога да ги взема със себе си в парка" – присвива тя очи. – Той ме изгледа и не каза нищо. Тогава аз продължих: „Всъщност обичам книгите, защото са ми най-добрите приятели". Пенумбра се усмихна – той има чудесна усмивка, отиде към етажерките отзад, взе една стълба и се покатери по-високо, отколкото някога го бях виждала да се качва.

Разбира се.

– Дал ви е книга от Другия списък.

– Как го наричаш?

– О... Нали знаете, етажерките отзад. Кодираните книги.

– Всяка една от тях е codex vitae⁴³ – каза тя, произнасяйки внимателно думите. – Да, мистър Пенумбра ми даде една, както и ключ за разшифроването й. Но ми каза, че това ще бъде единственият ключ, който някога ще ми даде. Трябваше да открия следващия сама, после друг и т.н.

Лапен се намръщи леко.

– Каза, че няма да отнеме много време и ще стана една от необвързаните, но за мен се оказа трудно.

Чакай малко.

– Необвързаните?

– Има три нива – каза тя и ги изреди, повдигайки тънките си пръсти: – Чирак, необвързан и обвързан. За да станеш един от необвързаните, трябва да разгадаеш Пъзела на Основателя. Това е книжарницата. Минаваш от книга на книга, разшифроваш ги, намираш ключа за следващата. Подредени са на рафтовете в определен ред. Като плетеница е.

Разбирам.

– Това е пъзелът, който разгадах.

Тя кимва, намръщва се и отпива от чая си. После казва, сетила се внезапно за нещо:

– Знаеш ли, някога бях компютърен програмист.

Няма начин.

– По времето, когато компютрите бяха големи и сиви като слонове. О, беше тежка работа. Ние бяхме първите, които правеха такива неща.

Невероятно.

– Къде сте работили?

– В „Пасифик Бел", надолу по „Сътър Стрийт" – махва тя в посока към центъра на града, – когато телефонът все още бе върхът на технологиите.

Мис Лапен се усмихва и изпърхва театрално с мигли.

– Знаеш ли, аз бях много модерна млада жена...

О, напълно съм убеден в това.

– Но е минало много време, откакто съм използвала подобна машина. Никога не ми е хрумвало да направя това, което си направил ти. Въпреки че тази работа – посочва към купчината книги и листове – се оказа голяма досада. – Мъчех се книга след книга. Някои от историите са добри, но други...

Тя въздъхва.

Отвън се разнася тропот на стъпки, грачещият хор на птиците, после силно тропане по вратата. Лапен ме поглежда с широко отворени очи. Тропането не спира. Вратата се тресе. Лапен се надига от креслото и отваря вратата. На прага стои Тиндъл, очите му гледат диво, косата му е разрошена, хванал се е за главата с едната ръка, другата е застинала във въздуха, вдигната за поредното потропване.

– Заминал е! – извиква той, спускайки се в стаята. – Заминал е за библиотеката! Как е възможно?

Обикаля бързо в кръг, повтаря думите си, нервна енергия струи от тялото му. Очите му се спират върху мен, но той самият не спира и не забавя крачката си.

– Заминал е! Пенумбра е изчезнал!

– Морис, Морис, успокой се – казва Лапен. Побутва го към креслото си, в което той се стоварва, свива се и продължава да кърши пръсти.

– Какво ще правим? Какво можем да направим?

Тиндъл млъква, после кимва с глава към мен:

– Ти можеш ли да ръководиш книжарницата?

– Чакайте малко – казвам аз. – Той не е мъртъв. Просто е... Нали казахте, че е заминал за някаква библиотека?

Изражението на Тиндъл подсказва друга история.

– Той няма да се върне – казва старецът, поклащайки глава.

– Няма да се върне, няма да се върне.

Онази смесица – но вече страхът бе в по-голяма степен в сравнение с любопитството, плъзва към стомаха ми. Чувството е лошо.

– Чух го от Имберт, а той го е чул от Монсеф. Корвина е ядосан. Пенумбра ще бъде изгорен. Изгорен! Това е краят за мен! Краят и за теб! – размахва той пръст към Роузмари Лапен.

Сега бузите й треперят. Аз не разбирам нищо.

– Мистър Тиндъл, какво имате предвид с това, че мистър Пенумбра ще бъде изгорен!

– Не човекът, а книгата – неговата книга. А това е също толкова ужасно, даже повече. По-добре да изгори плътта, отколкото страниците. Те ще изгорят книгата му – както са направили със Сондерс, Мофат и дон Алехандро, все врагове на Свещената матрица. За него, за Гленко, е било най-лошо – той е имал дузина чираци! Всички били изоставени, изгубени.

Поглежда ме с влажните си отчаяни очи и изстрелва отново:

– А аз почти съм приключил!

Наистина съм се забъркал в някаква секта.

– Мистър Тиндъл – казвам със спокоен глас, – къде е той? Къде е тази библиотека?

Тиндъл разтърсва глава.

– Не знам. Аз съм просто чирак. Сега никога няма, никога няма... Освен ако...

Вдига глава. В очите му светва искрицата на надеждата и той ме пита отново:

– Можеш ли да ръководиш книжарницата?

Не мога да ръководя книжарницата, но мога да я използвам. Благодарение на Тиндъл знам, че Пенумбра има проблем и че вината за това е моя. Не разбирам как и защо, но безспорно действията ми са накарали Пенумбра да замине и сега вече истински се тревожа за него. Струва ми се, че тази секта е създадена специално за да привлича стари хора, обсебени от книгите – сциентология за образовани старци. Ако е вярно, Пенумбра е хванат сериозно в мрежите й. Затова край с безцелното мотае – не и безполезните догадки: смятам да претърся книжарницата, за да открия отговорите, които са ми нужни.

Но първо трябва да вляза вътре.

На другия ден, по обяд, стоя на „Бродуей", зъзна и оглеждам замислено стъклената витрина, когато внезапно Оливър Гроун застава зад мен. Божичко, за такъв едър мъж е много тих!

– Какво става тук? – пита той.

Оглеждам го предпазливо. А ако Оливър вече е въвлечен в тази секта?

– Защо стоиш тук? — продължава той. – Студено е.

Не. Той е като мен – външен. Но може би е външен с ключ.

Оливър поклаща глава.

– Вратата никога не е била заключена. Просто влизам и заемам мястото на мистър Пенумбра, нали знаеш?

Точно така, а аз заемам неговото. Но сега Пенумбра го няма.

– В безизходица сме.

– Добре тогава. Ще пробваме през аварийния изход.

Двайсет минути по-късно с Оливър вече използваме мускулите си, заякнали сред сенчестите етажерки на Пенумбра. Сдобили сме се с подвижна стълба от железарския магазин на пет пресечки от нас и сега сме я поставили в тясната уличка между книжарницата и стриптийз клуба.

Един кльощав барман от „Плячката" също е тук, седнал е на обърната пластмасова кофа и пуши цигара. Поглежда ни веднъж, после отново забива очи в телефона си. Май играе на „Фрут Нинджа".

Оливър се качва първи, докато аз държа стълбата, а после се покатервам след него. Това е чужда територия. Някак абстрактно винаги съм знаел, че тази уличка съществува и на нея е аварийният изход на книжарницата, но все още не разбирам къде точно изходът се свързва с магазина. Никога не съм посещавал задната част на книжарницата. Зад осветената предна част и тъмните владения на Другия списък се намира стаичката за почивка с малка маса и малка тоалетна, а зад нея е вратата с надпис, забраняващ влизането, която води към личния офис на Пенумбра. Приемам сериозно забраните, пазещи личното пространство, също както се отнасям сериозно и към правило номер две (за неприкосновеността на книгите от Другия списък) – е, или поне се отнасях, докато Мат не се намеси.

– Да, вратата води към подвижната стълба – казва Оливър.

– Вдигната е.

И двамата стоим на стълбата на аварийния изход, която издава силно металическо скърцане, когато някой от нас се накланя и променя тежестта си.

Има широк стъклен прозорец, определено стар, с надраскана и покрита с много дупки дървена рамка. Дърпам дръжката, но той не поддава. Оливър се навежда, изръмжава тихо и някак достолепно, подобаващо за един докторант, бута и прозорецът се отваря рязко със силно скърцане. Поглеждам към бармана в уличката. Той ни пренебрегва с маниера на човек, на когото това е част от работните му задължения. Промушваме се през прозореца и се озоваваме на втория етаж в тъмния кабинет на Пенумбра.

Има ръмжене и сумтене и шумно прошепнато „ох", а после Оливър намира ключа за лампата. Оранжева светлина грейва от поставената на дълго бюро лампа и осветява пространството около нас.

Явно Пенумбра е много по-голяма откачалка, отколкото съм смятал. Компютърна откачалка.

Бюрото е отрупано с компютри, но никой от тях не е произведен след 1987 г Има един стар TRS-80, свързан с квадратен кафяв телевизор. Има издължен „Атари" и един IBM PC с яркосиня пластмасова кутия. Има дълги кутии, пълни с дискети и купчини от дебели наръчници с изписани с едри букви заглавия:

ОТХАПИ ОТ „ЕПЪЛ"

ОСНОВНИ ПРОГРАМИ ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ И ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО

МАЙСТОРСКИ КЛАС ПО ВИЗИКАЛК⁴⁴

До компютъра IBM има дълга метална кутия, върху която са поставени две гумени чашки. До кутията има стар телефон с извита дълга слушалка. Мисля, че кутията е модем, вероятно най-древният на света; когато искаш да бъдеш онлайн, слагаш слушалката в тези гумени чашки, сякаш компютърът буквално се обажда на някого. Никога не съм виждал такъв с очите си, само в блоговете, които пускат статии от типа „можете ли да повярвате как са го правили някога". Направо съм замаян, защото това означава, че в някакъв период от живота си Пенумбра е бил част от киберпространството.

На стената зад бюрото има карта на света – много голяма и много стара. На нея не се виждат нито Кения, нито Зимбабве, нито Индия. Аляска е пусто пространство. В хартията са забити карфици с цветни глави. Бележат места като Лондон, Париж и Берлин. Има и върху Санкт Петербург, Кайро и Техеран. Както и още – сигурно са книжарници, малките тайни библиотеки.

Докато Оливър рови из купчина документи, аз включвам компютъра. Чува се силно тракане, после той изръмжава, събуждайки се за живот. Звучи като самолет, приготвящ се да полети; има силно боботене, после скърцане, после поредица от стакато бипкания. Оливър се стряска.

– Какво правиш? – прошепва той.

– Търся улики също като теб.

Не знам защо шепне.

– А ако откриеш някакви странни неща? – пита той, все още шепнейки. – Като порно...

На екрана на компютъра се появяват командите за начало. Няма проблем; мога да се справя с това. Когато се занимаваш с уебсайтове, попадаш на допотопни сървъри, работещи по начини, които не са се променили много от 1987 г. насам, така че се замислям с благодарност за „Нюбейгъл" и въвеждам няколко начални инструкции.

– Оливър – питам аз разсеяно, – занимавал ли си се с дигитална археология?

– Не – казва той, приведен над няколко чекмеджета. – Не се занимавам с нищо по-ново от двайсети век.

Малкият диск на архивния IBM е претъпкан с текстови файлове, надписани по неразгадаем начин. Когато отварям един, той се оказва пълен с хаотично подредени букви. Значи това или са сурови данни, или кодиран текст, или... Да. Това е една от книгите от Другия списък, една от онези, които Лапен нарече codex vitae. Мисля, че Пенумбра я е прехвърлил в своя компютър.

Има програма, наречена МЕТОДЪТ НА ОЙЛЕР. Вкарвам я вътре, поемам си дълбоко дъх, натискам клавиша return... И компютърът избипква възмутено. Яркозелени букви ми съобщават, че има грешки в кода – много. Програмата няма да тръгне. Може би никога не е тръгвала.

– Виж това – казва Оливър от другия край на стаята.

Навел се е над дебела книга, поставена върху кантонерката. Корицата й е кожена, надписът й е издълбан в нея като на дневниците и е PECUNIA⁴⁵. Може би е личен дневник за всички пикантни подробности на издателския бизнес. Но не: когато Оливър я отваря, предназначението на книгата се разкрива. Това е счетоводна книга, всяка страница е разделена на две широки колони с по дузина тесни редове, като всеки ред е изписан с тънкия фин почерк на Пенумбра:

Фестина ленте къмпани – $10,847.00

Фестина ленте къмпани – $10,853.00

Фестина ленте къмпани – $10,859.00

Оливър прелиства страниците. Записванията са месец по месец, година след година, десетилетия наред. Значи това е нашият патрон: Фестина ленте къмпани трябва да е свързана по някакъв начин с Корвина.

Оливър Гроун е опитен археолог. Докато се правя на хакер, той е открил нещо полезно. Поемам по неговата следа, движейки се из стаята стъпка по стъпка, като търся някакви улики.

Има още една ниска кантонерка. Върху нея виждам речник, енциклопедия, смачкан брой на „Пъблишърс Уикли" от 1993 г., меню за храна за вкъщи от бирмански ресторант. Вътре има хартия, моливи, ластици, телбод.

На стената има почти празна закачалка – само тънък сив шал виси на една от куките. Виждал съм Пенумбра да го носи.

На най-далечната стена има снимки в черни рамки, точно до стълбището, което води до долния етаж. На едната е показана самата книжарница, но сигурно е заснета преди десетилетия: черно-бяла е, а улицата изглежда различно. Вместо клуб „Плячката" в съседство има ресторант, наречен „При Аригони", на масите отпред има бели покривки и свещи. На друга снимка, този път с цветовете, които се получаваха, когато човек снимаше на лента „Кодак", се вижда красива жена на средна възраст с къса руса коса, обвила ръце около една секвоя и усмихваща се към камерата.

На последната снимка има трима мъже, позиращи пред моста „Голдън Гейт". По-възрастният е с вид на професор: с остър извит нос и широка иронична усмивка. Другите двама са много по-млади. Единият е с широки рамене и едри ръце като културист от старата школа. Има черни мустаци и леко оплешивяващо чело и е вдигнал одобрително палеца на едната си ръка към камерата. С другата си ръка е прегърнал втория по-млад мъж, който е висок и слаб, с... Чакай. Третият мъж е Пенумбра. Да, Пенумбра отпреди много години с ореол от кестенява коса и руменина по лицето. Усмихва се. Изглежда толкова млад.

Отварям рамката и вадя снимката. На гърба с почерка на Панумбра е написано:

Двама чираци и един велик учител: Пенумбра, Корвина и Ал-Асмари.

Изумително. Възрастният мъж трябва да е Ал-Асмари, което означава, че онзи с мустаците е Корвина, сегашният шеф на Пенумбра, изпълнителният управител на Света на странните книжарници, или иначе казано – Фестина ленте къмпани. Навярно този Корвина е повикал Пенумбра обратно в библиотеката, за да бъде наказан, уволнен, изгорен или нещо още по-ужасно. На тази снимка е як и здрав, но сега трябва да е стар колкото Пенумбра. Сигурно е жестоко злобно старче, истински скелет.

– Виж това! – провиква се Оливър отново от другия край на стаята.

Той определено е по-добър детектив от мен. Първо счетоводната книга, сега това: държи току-що разпечатан график на „Амтрак"⁴⁶. Разпъва го на бюрото и ето я, подчертана с четири дебели линии, целта на нашия работодател.

Гара „Пенсилвания".

Пенумбра е заминал за Ню Йорк.

ИМПЕРИИ

Сценарият, както го виждам аз, е следният:

Книжарницата е затворена. Пенумбра е заминал, повикан от своя шеф, Корвина, в тайната библиотека, която е всъщност щабквартирата на библиофилската секта, известна като Свещената матрица. Нещо ще бъде изгорено. Библиотеката е в Ню Йорк, но никой не знае къде точно – поне засега.

Оливър Гроун ще влиза през аварийния изход да движи книжарницата поне няколко часа на ден, за да бъдат спокойни Тиндъл и останалите членове. Може би междувременно Оливър ще научи още нещо за ордена на Свещената матрица.

А аз имам своята мисия. Влакът на Пенумбра – естествено, че ще вземе влака – ще пристигне в крайната си точка след два дни. В момента се клатушка из страната и ако действам бързо, мога да го изпреваря. Да, мога да го пресрещна и да го спася. Мога да оправя нещата и да си върна работата. Ще разбера какво точно става тук.

***

Разказвам на Кат за всичко станало, както вече съм свикнал да правя. Имам чувството, че така задавам сложен математически проблем на компютър и после чакам той да изплюе решението. Просто натискам клавиша и...

– Няма да се получи – казва тя. – Пенумбра е възрастен човек. Според мен това е част от живота му от много, много време. На практика това е животът му, нали?

– Да...

– Така че не мисля, че просто ще успееш да го накараш да се... успокои? Аз например съм в „Гугъл" от колко... три години? Едва ли може да се приеме за цял един живот. Но дори и аз няма да те послушам, ако ме пресрещнеш на гарата и ми кажеш да се върна. Тази компания е най-важното в живота ми. Просто ще те прегазя и ще продължа напред.

Тя е права и това е притеснително по две причини: първо, защото означава, че ми трябва нов план, и второ, защото, макар да разбирам напълно причината да го каже, ми се струва безсмислено. Никога не съм изпитвал нещо подобно за някоя работа (или секта). Можеш да ме спреш на гарата и много лесно да ме убедиш да направя каквото поискаш.

– Но мисля, че определено трябва да отидеш в Ню Йорк – казва Кат.

– Добре, сега вече се обърках.

– Прекадено е интересно, за да не го проучиш. Каква е алтернативата ти? Да си намериш друга работа и цял живот да се чудиш какво е станало с шефа ти?

– Е, това определено е план Б...

– Първият ти инстинкт е бил верен. Просто ти трябва по-добра – тя спира за миг и присвива устни – стратегия. И ще се наложи да ме вземеш със себе си.

Усмихва се. Естествено. Как бих могъл да откажа?

– „Гугъл" има голям офис в Ню Йорк, а аз никога не съм ходила там – казва Кат. – Така че просто ще кажа, че трябва да се срещна с екипа. Мениджърът ми ще се съгласи. А ти?

Какво аз? Имам мисия, а вече си имам и съюзник. Сега трябва да си намеря и финансов патрон.

***

Нека ви дам един съвет: сприятелете се с милионер, когато той е отхвърлян от всички останали шестокласник. Нийл Ша има много приятели – инвеститори, служители, други предприемачи, но в известен смисъл всички те, а и той, знаят, че са приятели с Нийл Ша, СЕО на успешна компания. А аз съм и винаги ще бъда приятел с Нийл Ша, дънджън мастера.

Нийл ще бъде моят патрон в тази мисия.

Домът му едновременно е и седалището на компанията му. Когато Сан Франциско е бил още млад, на това място е имало голяма тухлена пожарна; днес там се издига тухлена постройка с модерен техно вид с готини високоговорители и супер бърз интернет. Компанията на Нийл заема първия етаж на пожарната, където през деветнайсети век пожарникарите са яли чили от деветнайсети век и са си разказвали вицове от деветнайсети век. Сега са заменени с отряд слаби млади мъже, които са тяхна пълна противоположност: мъже, които носят гъвкави неонови кецове, а не тежки ботуши, и когато се здрависват с теб, не смачкват ръката ти с мечешките си лапи, а само леко я притискат. Повечето говорят с акцент – всъщност в това отношение май няма промяна?

Нийл намира протежетата си в чужбина, води ги в Сан Франциско и ги асимилира тук. Това са момчетата на Нийл, а най-страхотният от тях е Игор, който е на деветнайсет и идва от Беларус. По думите на Нийл Игор се научил сам да прави матрични преобразувания на гърба на една лопата, на шестнайсет вече ръководел хакерния свят в Минск и се бил запътил директно към гибелната кариера на софтуерен пират, но моят приятел забелязал триизмерното демо видео, което хлапакът бил пуснал в „Ютюб". Нийл му изкарал виза, купил му самолетен билет, а когато момчето пристигнало, му показал бюрото, което го очаквало в пожарната. До него имало и спален чувал.

Игор ми предлага стол и отива да търси работодателя си.

Стените – дебели греди и голи тухли – са покрити с гигантски плакати на жени от класическия период на американското кино: Рита Хеуърд, Джейн Ръсел, Лана Тарнър, всичките в блещукащи черни и бели цветове. Мониторите продължават темата. На някои екрани образите на жените са увеличени и на пиксели; на други са повторени дузина пъти. Мониторът на Игор показва Елизабет Тейлър като Клеопатра, само че част от нея е схематичен триизмерен модел в тънка зелена рамка, който се плъзга по екрана в синхрон с филма.

Нийл печели милионите си, работейки в средата на веригата. Което означава, че прави софтуер, който се използва от други хора, които правят софтуер най-вече за видеоигри. Той продава „инструменти", от които те се нуждаят, така, както художникът се нуждае от палитра или операторът се нуждае от камера. Продава им продукти, без които те не могат – и за които са готови да плащат купища пари.

Накратко казано: Нийл Ша е водещият експерт в света в областта на циците.

Той създаде първата версия на своя революционен софтуер за симулация на гърди като второкурсник в „Бъркли" и скоро след това една корейска компания, която правеше 3D игра за плажен волейбол, купи лиценза му. Играта бе страхотна, а циците бяха просто феноменални.

Днес този софтуер – с името „Анатомикс" – е на практика основният инструмент за симулация и изобразяване на гърди в дигиталните медии. Той е пълен пакет, който ти позволява да създадеш и моделираш с потресаващ реализъм цялата вселена на човешките гърди. Един модул предлага разнообразие по отношение на размера, формата, автентичността. (Гърдите не са сфери, ще ви каже Нийл, и не са водни балони. Те са сложни структури почти на архитектурно ниво.) Друг модул оцветява гърдите – рисува ги с пиксели. Това е особен вид кожа, която някак сияе отвътре и тази характеристика е много трудно да се постигне. Намесено е нещо, наречено „подповърхностно разсейване". Ако сте в бизнеса със симулиране на гърди, софтуерът на Нийл е единственият ви сериозен вариант. Той прави даже повече от това – благодарение на усилията на Игор „Анатомикс" вече може да оцветява цялото човешко тяло със съвършено калибриране на сенки и светлини на места, на които не сте подозирали, че имате такива – но гърдите все още носят основната печалба на компанията.

Всъщност мисля, че Игор и останалата част от компанията на Нийл са в „преводаческия" бизнес. Това, което вкарват – образите, закачени на стените и блестящи на всеки екран – са конкретни мацки от световноизвестни филми. Това, което излиза след тяхната намеса, са генерализирани модели и алгоритми. Дейността им обаче прави пълен кръг: Нийл ще ви каже, под пълна секретност, разбира се, че софтуерът му вече се използва и при постпродукцията на филми за дообработване на някои неща, които имат нужда от подобрение.

Нийл слиза забързано по витото стълбище, махва ми и се ухилва. Носи плътно прилепнала по тялото сива тениска, а под нея – крайно неготини чисто изпрани дънки и крещящи маратонки „Ню Баланс" с дебели бели езици. Колкото и да си се развил, аутсайдерът шестокласник винаги дреме някъде дълбоко в теб.

– Нийл – обяснявам му аз, когато си придърпва стол, – трябва да отида утре в Ню Йорк.

– Защо? По работа?

Не, обратното на работата е.

– Моят шеф, възрастният човек, е изчезнал и аз се опитвам да го открия.

– Не съм изненадан – казва Нийл, присвивайки очи.

– Ти беше прав – допълвам аз. – Магьосници.

– Разказвай.

Той се намества удобно на стола си. Игор се появява отново и аз ставам, за да разкажа историята си. Излагам всичко случило се досега на Нийл. Представям го като сценарий за приключение от „Ракети и магьосници": сюжетът на историята, героите, мисията, на която трябва да поемем. Задругата е сформирана: имаме крадец (това съм аз) и магьосник (това е Кат). Сега се нуждаем от воин. (Защо всъщност всяка подобна задруга, поемаща на мисия и готова за приключения, се състои от магьосник, воин и крадец? Всъщност би трябвало членовете й да са магьосник, воин и богаташ. Иначе кой ще плати за всичките мечове, заклинания и хотелски стаи?) Очите на Нийл Грейваг. Знаех, че това ще е правилната реторична стратегия. Сега му показвам триизмерната книжарница с появяващия се под ъгъл образ на набръчкания и загадъчен Основател. Веждите му направо литват. Впечатлен е.

– Не знаех, че можеш да програмираш – казва той. Очите му са присвити, бицепсите му потрепват. Мисли. Накрая казва: – Искаш ли някой от моите хора да го погледне? Игор, виж това...

– Нийл, няма нужда. Графиката е без значение.

Игор вече се е навел над лаптопа ми.

– Мисля, че изглежда добре – коментира добронамерено. На екрана зад него гъстите мигли на Клеопатра трепват в синхрон.

– Нийл, трябва да отида в Ню Йорк. Утре – поглеждам го многозначително, влагайки в погледа си намека за дългогодишното ни приятелство. – И се нуждая от... воин.

Той се намръщва.

– Не мисля, че ще стане... Имам много работа тук.

– Но това е сюжет като за „Ракети и магьосници". Ти сам го каза. Толкова пъти сме си фантазирали такива неща? Сега се случва наистина.

– Знам, но ни предстои пускането на нов продукт и...

Понижавам глас:

– Не се дръж като страхливец, Нийлрийк Квартеронецо.

Това е удар в стомаха с кинжал, натопен в отрова, и двамата го знаем.

– Нийл... рийк⁴⁷? – повтаря недоразбралият Игор.

Нийл ме изглежда намръщено.

– В самолета има уай-фай – казвам аз. – Няма да липсваш чак толкова на тези приятелчета.

Обръщам се към Игор:

– Нали?

Беларуският Бабидж⁴⁸ се ухилва и поклаща глава.

Когато бях хлапак и четях фентъзи романи, мечтаех за секси момичета магьосници. Никога не съм мислел, че наистина ще срещна такова, но само защото не съм подозирал, че магьосниците ще ходят някой ден сред нас и ще ги наричаме просто „гугълци". Сега съм в стаята на едно такова секси момиче магьосник и двама седим на леглото й, опитвайки се да разрешим неразрешим проблем.

Кат ме бе убедила, че не можем да пресрещнем Пенумбра нагара „Пенсилвания". Има прекалено много открита територия, казва тя, прекалено много места, на които Пенумбра може да слезе от влака и да излезе на улицата. Математиката го доказва. Има единайсет процента шанс да го забележим, а ако се провалим, ще го изгубим завинаги. Това, от което се нуждаем, е място, на което знаем, че ще се появи със сигурност.

Най-добрата такава точка, естествено, би била самата библиотека. Но къде се намира домът на Свещената матрица? Тиндъл не знае. Лапен не знае. Никой не знае.

Обстойното търсене из гугъл не разкрива нито уебсайт, нито адрес на Фестина ленте къмпани. За период от сто години назад няма нито едно споменаване във вестниците, списанията или рекламите. Тези типове не просто не са в обсега на радара ни, те са направо в нелегалност.

Но все пак това трябва да е реално съществуващо място, нали? Място с входна врата. Дали е белязано по някакъв начин? Замислям се за книжарницата. На витрината, където е името на Пенумбра, има символ, същият, който е гравиран и на дневниците, и на счетоводната книга. Две отворени като книга длани. Имам го сниман на телефона си.

– Добро хрумване – казва Кат. – Ако го има на някоя сграда – на витрина или издълбан в камъка например, ще я намерим.

– Как? Като обиколим улица по улица целия Манхатън? Ще ни отнеме около... пет години.

– Двайсет и три всъщност – казва Кат. – Ако го направим по старомодния начин.

Издърпва лаптопа си изпод чаршафите и го разтърсва, за да се включи.

– Но ако имаме „Гугъл стрийт вю"? Снимки на всяка сграда в Манхатън.

– Значи махаме времето за ходене и ще ни отнеме само колко... Тринайсет години?

– Трябва да започнеш да мислиш по различен начин – цъква Кат с език и поклаща глава. – Това е едно от нещата, които научаваш в „Гугъл". Неща, които преди са били трудни... просто вече не са такива.

Все още не разбирам как компютрите ще ни помогнат конкретно за този проблем.

– А-как-во-ще-ста-не-ако-хо-ра-та-и-ком-пют-ри-те-ра-бо-тят-за-ед-но – пита Кат, преправяйки гласа си като робот от анимационно филмче.

Пръстите й летят по клавиатурата и компютърът разпознава командите, които задават: армията на крал Хадуп отново е призована. Кат отново заговаря нормално:

– Можем да използваме „Хадуп" да разчете страниците в някоя книга, нали? Е, можем да го използваме да разпознае и символите по сградите.

Разбира се.

– Но той ще допуска грешки – казва тя. – „Хадуп" ще сведе няколкостотин хиляди сгради до... да кажем, пет хиляди.

– Значи ще са ни нужни пет дни вместо пет години.

– Грешка! Защото познай какво – ние имаме десет хиляди приятели. Нарича се – тя клика победоносно върху един раздел и на екрана се появяват големи жълти букви – „Механичният турчин"⁴⁹. Вместо да изпращам работата на компютри, както прави „Хадуп", аз изпращам работата на истински хора. Много хора. Повечето са естонци.

Тя властва над армията на крал Хадуп и над десет хиляди естонски воини. Никой не може да я спре.

– Постоянно ти го казвам – обяснява Кат. – Разполагаме с всички тези нови способности... Но никой не го осъзнава.

Поклаща глава и повтаря:

– Но никой не осъзнава.

Сега аз си преправям гласа като робот:

– Син-гу-ляр-ност-та-е-бли-зо!

Кат се разсмива и почва да мести символи по екрана си. Голямо червено число се появява в ъгъла и ни казва, че 30 347 работници очакват нашите заповеди.

– Чо-веш-ко-мо-ми-че-ти-мно-го-ху-ба-во!

Сръгвам Кат в ребрата и тя клика в погрешната кутийка; сръгва ме с лакът на свой ред и продължава да работи. Докато аз просто гледам, тя качва хиляди снимки на сгради в Манхатън. Има къщи от червеникавокафяв камък, фасади – всичките заснети с колите на „Гугъл стрийт вю", всичките подбрани от компютъра като вероятни сгради, на които може да има въпросния символ на двете ръце, отворени като книга, въпреки че в повечето случаи (всъщност във всички освен един) ще се окаже, че компютърът е взел за символа на Свещената матрица други образи: две ръце, събрани за молитва украсена готическа буква или рисунка на извит кафяв претцел⁵⁰.

После Кат разпраща образите към „Механичния турчин" – цяла армия от нетърпеливи души, седнали пред компютрите си из целия свят, заедно с моята снимка на оригиналния символ и с един прост въпрос: Образите съвпадат ли? Да или не?

Малкият жълт таймер на екрана й казва, че задачата ще отнеме двайсет и три минути.

Разбирам за какво говори Кат: това е опияняващо. Армията на крал Хадуп е едно, но това са истински хора. Много. Повечето естонци.

– О, знаеш ли какво? – казва внезапно Кат с грейнало от въодушевление лице. – Скоро ще обявят новите мениджъри на продукти.

– Леле. Дано да имаш късмет!

– Всъщност изборът не е напълно случаен. Има също и нещо като алгоритъм. И аз помолих Радж да вкара една-две добри думи за мен. В алгоритъма.

Разбира се. Това означава две неща: първо, Пепър, готвачът, явно никога няма да бъде избран да ръководи компанията, и второ, ако „Гугъл" не сложи това момиче начело, ще премина към друга търсачка.

Изтягаме се един до друг на омачканите чаршафи на космическото легло на Кат. Вече командваме повече хора, отколкото има в родния ми град. Тя е кралица Кат Потенте със своята мигновено събрана армия, а аз съм нейният верен консорт. Няма да властваме над тях още дълго, но хей, нищо не трае вечно. Всички ние се раждаме, печелим съюзници, изграждаме империи и умираме само за един-единствен миг – може би за една кратка пулсация в някакъв гигантски процесор някъде във Вселената.

Лаптопът издава тих звук и Кат се претъркулва към клавиатурата. Все още диша тежко, но се ухилва и повдига лаптопа на корема си, за да ми покаже резултата от това велико компютърно-човешко единение, това сътрудничество между хиляди машини, десет пъти повече хора и едно много умно момиче.

Това е избеляла снимка на ниска каменна сграда, не по-голяма от обикновена къща. Уловени са размазани фигури, пресичащи тротоара пред нея; едната носи розова чантичка на кръста. Къщата има железни решетки на малките прозорци и тъмен сенчест сводест вход под черен навес. Гравиран в камъка, сиво върху сиво, е символът: две длани, разтворени като книга.

Символът е малък – ръцете са почти в нормален реален размер. Сигурно човек би го пропуснал, ако минава покрай него. Сградата е на „Пето авеню", срещу „Сентръл парк", малко по-надолу по улицата – след музея „Гугенхайм".

Свещената матрица се крие на видно място, пред очите на всички.

БИБЛИОТЕКАТА

НАЙ-СТРАННИЯТ СЛУЖИТЕЛ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 500 ГОДИНИ

Взирам се през бял армейски бинокъл. Взирам се към същия малък сив символ – двете ръце, разтворени като книга, гравиран в тъмносивата каменна стена. Седнал съм на пейка на „Пето авеню" с гръб към „Сентръл парк"; от едната ми страна има будка за вестници, от другата – количка на продавач на фалафели. Задругата ни е в Ню Йорк. Заех бинокъла от Мат, преди да тръгнем. Той ме предупреди специално да внимавам да не го загубя.

– Какво виждаш? – пита Кат.

– Още нищо.

Има малки прозорци, разположени високо в стените и преградени с дебели решетки. Мястото е като досадна малка крепост. Свещената матрица. Звучи като орден на банда психясали убийци, не на любители на книги. Какво ли се случва в тази сграда? Има ли сексуални фетиши, които включват книги? Трябва да има. Опитвам се да не си представям как биха могли да се осъществяват. Трябва ли да дадеш някакви пари, за да се включиш в братството на Свещената матрица! Сигурно трябва да се изръсиш с много пари. Навярно си организират скъпи круизи. Тревожа се за Пенумбра. Той е толкова затънал във всичко това, че дори не може да види колко е странно.

Рано сутринта е. Дойдохме тук направо от летището. Нийл посещава често Манхатън по работа и е свикнал да взема влак от Провидънс при придвижването си, но за Кат това бе ново преживяване. Тя ахна при вида на бляскавия град, огрян от сиянието на настъпващата зора, докато самолетът ни кръжеше над летище „Кенеди", вкопчи пръсти в рамката на прозореца и издиша шумно.

– Не бях осъзнавала, че е толкова дълъг и тесен, толкова... слаб.

Сега седим спокойно на една пейка в „слабия" град. Небето е вече изсветляло, но ние сме прикрити в сенките, закусваме съвършени несъвършени по форма бейгъли и пием черно кафе, като се опитваме да изглеждаме съвсем нормално. Въздухът мирише на влага, сякаш всеки момент ще завали, и по улицата духа студен вятър. Нийл си драска нещо в малък бележник, рисува пищни мацки с красиви извивки, размахващи извити мечове. Кат си купи „Ню Йорк Таймс", но не можа да проумее какво да прави с него, затова сега ровичка из телефона си.

– Официално е – казва тя, без да вдига глава. – Днес ще обявят новите МП.

Постоянно обновява и обновява пощата си; мисля че батерията на телефона й ще умре преди обяд. Аз прелиствам „Справочник на птиците в „Сентръл парк" (купен от книжарницата на летището), като от време навреме поглеждам през бинокъла на Мат.

Ето какво виждам:

Когато градът се събужда за живот и трафикът по „Пето авеню" нараства, самотна фигура се задава, тътрейки се, по насрещния тротоар. Това е мъж на средна възраст с рошава кестенява коса, развявана от вятъра. Има топчест нос и месести бузи, поруменели от студа. Обут е с тъмни панталони, а сакото от туид му е точно по мярка; ушито е така, че да обхваща добре издутия корем и едрите рамене. Мъжът се поклаща леко, докато върви.

Явно шестото ми чувство работи добре, защото Топчестия нос спира пред входната врата на Свещената матрица, пъха ключ в ключалката и пристъпва внимателно вътре. Двете еднакви лампи отстрани на вратата светват. Потупвам Кат по рамото и й посочвам светналите лампи. Нийл присвива очи. Влакът на Пенумбра ще пристигне на гара „Пенсилвания" в 12:01 ч. И дотогава ще наблюдаваме и ще чакаме.

След Топчестия нос през тъмния сводест портал минава малобройна, но неспирна група от изумително нормално изглеждащи нюйоркчани. Има момиче с бяла блуза и черна тясна пола; мъж на средна възраст с раздърпан зелен пуловер; тип с обръсната глава, който изглежда така, сякаш би паснал идеално в „Анатомикс". Възможно ли е всички тези хора да са членове на братството на Свещената матрица⁵¹! Някак не ми се струва логично. Нийл ми прошепва:

– Може би тук таргетът им е различен. Целят се в по-млади хора. По-подмолни са.

Има много повече нюйоркчани, които не минават през тъмния вход, разбира се. Тротоарите от двете страни на „Пето авеню" са пълни с тях, човешки поток от високи и ниски хора, млади и стари, готини и смотани. Много пешеходци минават покрай нас и ми препречват гледката към отсрещната сграда. Кат е въодушевена.

– Тук е толкова тясно, а има толкова много хора — казва, докато оглежда множеството. – Те са като... риби. Или птици, или мравки, не знам. Някакъв суперорганизъм.

Нийл я пита:

– Къде си израсла?

– Пало Алто – отвръща тя.

Оттам до „Станфорд" и до „Гугъл": за момиче, обсебено от безкрайните измерения на човешкия потенциал, Кат е останала доста близко до дома си. Нийл кимва.

– Един мозък от предградията не може да разбере изненадващата сложност на нюйоркския тротоар.

– Не съм сигурна – присвива очи Кат. – Доста добра съм със сложните задачи.

– Виждаш ли, знам какво си мислиш – поклаща Нийл глава. – Ти си мислиш, че това е просто симулация, основана на определени фактори, и всички тук следват сравнително ясна поредица от правила...

Кат кимва.

– ...и ако успееш да откриеш правилата, можеш да направиш модел. Ще направиш симулация на улицата, на квартала, после на целия град. Нали така?

– Точно така. Искам да кажа, още не знам какви са правилата, но мога да опитам да ги открия и тогава ще бъде фасулска работа...

– Грешка – казва Нийл и избипква като аларма в някоя телевизионна игра. – Не можеш да го направиш. Дори да знаеш правилата – а между другото, такива не съществуват, но дори и да имаше, не можеш да направиш модел по тях. И знаеш ли защо?

Най-добрият ми приятел и гаджето ми спорят за симулациите. Аз мога само да седя и да ги слушам. Кат се намръщва.

– Защо?

– Не притежаваш достатъчно памет.

– О, хайде...

– Не. Никога не можеш да побереш цялата информация. Няма достатъчно голям компютър. Дори този ваш... Как беше...

– Голямата кутия.

– Точно той. Дори той не е достатъчно голям. Тази кутия – Нийл разперва ръце, опитвайки се да обхване тротоара, парка, улиците отвъд него – е по-голяма.

Виещата се навсякъде край нас тълпа се впуска още по-бързо по своите си задачи.

На Нийл му доскучава и тръгва към музея „Метрополитън", където иска да направи снимки на няколко мраморни бюста от Античността. Кат пише с летящи палци кратки припрени имейли на колегите си, за да навакса със слуховете за избора на новите ПМ.

В 11:03 ч. превита фигура в дълго палто се задава с поклащане по улицата. Шестото ми чувство преработва отново; мисля, че вече мога да надушвам странността с лабораторна прецизност. Прегърбеният поклащащ се тип има лице като на стар бухал, на главата му е нахлупена космата черна казашка шапка, спускаща се над рошави вежди, които стърчат напред. Оказва се, че съм прав: той се шмугва в тъмния сводест вход.

В 12:17 ч. най-накрая завалява. Скриваме се под дърветата, но на „Пето авеню" бързо се смрачава.

В 12:29 ч. едно такси спира пред дома на Свещената матрица, от него излиза висок мъж в двуредно моряшко палто и повдига яката около врата си, докато се навежда, за да плати на шофьора. Това е Пенумбра и е някак сюрреалистично да го видя тук, на фона на тъмните дървета и бледия камък на сградите. Никога не съм си го представял никъде другаде освен във вътрешността на книжарницата му. Те вървят заедно; не можеш да получиш едното без другото. Но ето го, стои по средата на улицата в Манхатън и рови в портфейла си.

Скачам и изтичвам през „Пето авеню", като се промушвам между бавно движещите се коли. Таксито отбива и минава пред мен като жълта завеса и та-да\ Ето ме, появявам се театрално зад него. Отначало лицето на Пенумбра е безизразно, после очите му се присвиват, след това се усмихва, накланя глава назад и се разсмива гръмко. Продължава да се смее и аз също почвам да се смея. Стоим така около десетина секунди и просто си се смеем един на друг. Аз освен това леко се задъхвам.

– Момчето ми! – казва Пенумбра. – Ти навярно си най-странният служител в това братство от петстотин години насам. Ела, ела...

Подканва ме да дойда на тротоара при него, все още смеейки се.

– Какво правиш тук?

– Дойдох, за да ви спра – казвам аз. Дори на себе си звуча странно сериозно. – Не трябва... – задъхвам се и пуфтя – не трябва да влизате там. Не трябва да позволявате да изгорят книгата ви. Или каквото там ще направят с нея.

– Кой ти каза за изгарянето? – повдига въпросително вежда Пенумбра.

– Ами... Тиндъл го е чул от Имберт. Който го е чул от... Монсеф.

– Те грешат – казва рязко Пенумбра. – Не съм дошъл тук, за да говоря за наказание.

Изплюва пренебрежително думата наказание, сякаш е нещо под неговото достойнство и не може да го засегне.

– Не. Дойдох тук, за да изложа своя случай.

– Вашият случай?

– Компютрите, момчето ми – казва той. – В тях е най-важният ключ. Подозирах го от известно време, но никога не съм имал доказателство, че могат да помогнат за работата ни. Ти ми даде това доказателство! Щом компютрите са ти помогнали да разгадаеш Пъзела на Основателя, те могат да направят много повече за нашето братство.

Свива ръка в слабия си юмрук и го размахва във въздуха.

– Дойдох тук, готов да кажа на Първия читател, че трябва да се възползваме от тях. Трябва!

В гласа на Пенумбра се усеща треперливата писклива нотка на предприемач, представящ своята стартираща компания.

– Имате предвид Корвина – казвам аз. – Първия читател е Корвина.

Пенумбра кимва.

– Не можеш да ме последваш тук – маха той към тъмния свод, – но ще се видим и ще поговорим, след като приключи срещата ми. Трябва да обмислим с каква техника да се снабдим... С кои компании да работим. Ще се нуждая от помощта ти, момчето ми.

Погледът му се плъзга над рамото ми.

– И не си дошъл сам, нали?

Поглеждам назад, към „Пето авеню", където са застанали Кат и Нийл, чакат и ни наблюдават. Кат ни помахва.

– Тя работи в „Гугъл" – казвам аз. – Тя ми помогна.

– Добре – казва Пенумбра и кимва. – Много добре. Но я ми кажи: как успя да откриеш това място?

Ухилвам му се.

– С компютри!

Той поклаща глава. После пъха ръка в джоба на палтото си и изважда тънък черен „Киндъл", все още работещ, с издължени думи, изпъкващи на бледата основа на екрана.

– Купили сте си! – усмихвам се аз.

– О, повече от един, момчето ми – отвръща Пенумбра и изважда друг четец – „Нук". После още един – „Сони". И друг, с марката „Кобо". Сериозно? Кой още ползва „Кобо"? Нима Пенумбра е прекосил страната, мъкнейки със себе си четири електронни четеца?

– Имам доста за наваксване – обяснява той, докато ги слага един върху друг. – Но знаеш ли, ето този... – вади той още едно устройство, супертънко и синьо – ми е любимият.

На него няма лого.

– Какъв е този?

– Този ли? – завърта Пенумбра загадъчния четец между пръстите си. – Ученикът ми Грег – не го познаваш, поне засега, той ми го зае за пътуването.

Гласът му се понижава заговорнически.

– Каза, че е прототип.

Безименният електронен четец е удивителен: тънък и лек, не с пластмасова обшивка, а с такава, която сякаш е от плат като на книгите с твърди корици. Как Пенумбра се е добрал до такъв прототип? Кого познава шефът ми в Силициевата долина?

– Забележително устройство – казва той, докато го поставя на купчината върху другите и ги потупва. – Всичко това е забележително.

Млъква, после ме поглежда отново.

– Благодаря ти, момчето ми. Заради теб съм тук сега.

Усмихвам се. Вървете и ги разбийте, мистър Пенумбра.

– Къде ще се срещнем?

– В „Делфинът и котвата" – казва той. – Доведи приятелите си. Ще го намерите сами, нали? Използвайте компютрите си.

Намига ми, после се обръща и влиза през тъмната сводеста врата в тайната библиотека на братството на Свещената матрица.

Телефонът на Кат ни довежда до целта. Вече вали по-силно, така че почти през целия път дотам тичаме. Когато стигаме, се оказва, че „Делфинът и котвата"⁵² е идеалното убежище – масивно дърво и приглушена медна светлина. Сядаме на кръгла маса до опръскания с капки дъжд прозорец. Сервитьорът ни пристига и той също е съвършен: висок и с широка гръд, с гъста червена брада и отношение, което ни предразполага веднага. Поръчваме си бира; той ни носи халбите заедно с чиния с хляб и сирене.

– Трябва да се подсилите в тази буря – намига ни приятелски.

– Какво ще правим, ако мистър Пи не дойде? – пита Нийл.

– Ще дойде – казвам аз. – Ситуацията не е каквато очаквах. Той има план... Донесъл е електронни четци.

Кат се усмихва, но не вдига глава. Залепила се е отново за телефона си. Като кандидат за президент е в изборния ден, очаква нервно резултатите.

На масата има купчина книги и метална чаша с наострени моливи, които миришат на свежо. Сред книгите има копия на „Моби Дик", „Одисеи", „Невидимия"⁵³ – това е бар за библиофили.

Върху задната корица на „Невидимия" има избледняло петно от бира, а вътре полетата са изписани с молив, на места е трито, писано отгоре. Бележките са толкова плътни, че едва се вижда страницата отдолу – коментарите на поне дузина души са се борили за място тук. Прелиствам книгата; навсякъде е изписана. Някои от бележките са за текста, други са от един от пишещите, насочени към друг. Коментарите се разгръщат в спорове, но има и други намеси. Някои са неразгадаеми: просто числа, изписани от ляво надясно и обратно. Има и кодирани надписи:

6HV8SQ бе тук

Отпивам от бирата си, ровичкам из сиренето и се опитвам да проследя разговорите на хората из тези страници.

После Кат въздиша шумно. Поглеждам я през масата и виждам, че се е намръщила. Поставя телефона си на масата и го покрива с една от плътните сини салфетки на „Делфинът и котвата".

– Какво има?

– Писаха ми за новите ПМ.

Поклаща глава.

– Този път не стана.

После се насилва да се усмихне и се протяга към една опърпана книга от купчината.

– Не е голяма работа – казва тя, докато разлиства книгата и се опитва да изглежда много заета. – И без това е като да спечелиш от лотарията. Нямах големи надежди.

Не съм предприемач, не съм бизнесмен, но в този момент не искам нищо повече от това да основа компания, тя да стане голяма колкото „Гугъл" ида направя Кат Потенте неин шеф.

В бара нахлува повей на влажен вятър. Вдигам глава от „Невидимия" и виждам Пенумбра на прага, кичурите коса над ушите му са слегнали и потъмнели от дъжда. Зъбите му са плътно стиснати.

Нийл скача на крака, за да му покаже къде сме. Кат поема палтото му. Пенумбра потръпва и казва тихо:

– Благодаря ти, мило момиче, благодаря ти.

Пристъпва сковано до масата и се хваща за рамката на стола за опора.

– Мистър Пи, приятно ми е да се запознаем – казва Нийл и му протяга ръка. – Харесвам книжарницата ви.

Пенумбра разтърсва силно ръката му. Кат махва за поздрав.

– Значи това са приятелите ти – казва Пенумбра. – Радвам се да се запозная и с двама ви.

Сяда и въздъхва тежко.

– Не съм седял срещу толкова млади лица на това място, откакто... Е, откакто моето собствено лице бе младо.

Нямам търпение да разбера какво е станало в библиотеката.

– Откъде да започна? – казва той. Попива главата си с една от платнените салфетки. Намръщва се, все още нервен. – Разказах на Корвина какво е станало. Разказах му за дневника, за твоята изобретателност.

Нарича постъпката ми „изобретателност"; това е добър знак. Червенокосият ни сервитьор пристига с друга халба бира и я поставя пред шефа ми, който махва с ръка и казва:

– Запиши я на сметката на Фестина ленте къмпани, Тимъти. Както и останалата поръчка.

Той е в свои води тук. После продължава разказа си:

– Консерватизмът на Корвина се е задълбочил, макар да не смятах, че подобно нещо е възможно. Нанесъл е толкова сериозни щети. Нямах представа за това – поклаща тъжно глава.

– Корвина каза, че Калифорния ме е заразила.

Изплюва остро думата: заразила.

– Нелепа история. Казах му какво си направил, момчето ми – казах му какво е възможно да постигнем. Но той няма да отстъпи.

Пенумбра повдига бирата до устните си и отпива дълга глътка. После погледът му преминава от Кат към Нийл и отново към мен и той заговаря бавно.

– Приятели мои, имам предложение за вас. Но първо трябва да разберете някои неща за това братство. Последвахте ме до дома му, но не знаете нищо за неговата цел – или компютрите ви са ви казали и това?

Е, знам, че са намесени библиотеки, чираци и хора, които стават обвързани, и книги, които се изгарят, но нищо от тази история не ми се струва смислено. Кат и Нийл знаят само това, което са виждали на екрана на лаптопа ми: поредица от светлинки, които си пробиват път из рафтовете на странна книжарница. Когато потърсиш в гугъл „свещената матрица", получаваш отговори като: „Да не би да имахте предвид „свещената царица?". Така че правилният отговор е: „Не. Нищо".

– Тогава ще направим две неща – кимва Пенумбра. – Първо, ще ви разкажа малко за историята ни. После, за да разберете всичко по-добре, трябва да посетите Читалнята. Тогава предложението ми ще ви стане по-ясно и се надявам, дано не е прекалено дръзко, че ще го приемете.

Разбира се, че ще го приемем. Това правиш, когато тръгнеш на приключение. Изслушваш проблема на стария магьосник и после обещаваш да му помогнеш. Пенумбра допира пръстите на ръцете си.

– Познато ли ви е името Алд Мануций?

Кат и Нийл поклащат глави, но аз кимвам. Да. Може би артколежът ще се окаже полезен за нещо.

– Мануций е бил един от първите издатели – казвам, – почти веднага след Гутенберг. Книгите му все още са много известни. Красиви издания.

Виждал съм снимки.

– Да – кимва Пенумбра. – Било е краят на петнайсети век. Алд Мануций събира писатели и учени в печатницата си във Венеция и после прави първите печатни издания на класиците. Софокъл, Аристотел и Платон. Вергилий, Хораций и Овидий.

Включвам се.

– Да, печатал ги е, използвайки чисто нов шрифт, направен от печатар на име Грифо Геритзун⁵⁴. Бил е невероятен. Никой не бил виждал нищо подобно и все още е един от най-популярните шрифтове. Всеки компютър „Макинтош" идва инсталиран с геритзун.

Но не и с геритзун дисплей. Него трябва да си го откраднеш.