Шеста глава

Два-три дни след вечерята на китайката кълката ми разказа за плановете си и имах сериозно спречкване с Льогийу заради пека.

Искам тук да отбележа, че „кълка“ означава едновременно три неща: 1) помещението, където се приготвят ястията; 2) готвача, заместника му и пека; 3) само готвача. Тук ще стане дума за готвача, тъй като плановете за бъдещето никога не са колективни.

Тетатюи рядко има възможност да води дълги разговори, защото от шест и половина сутринта до осем и половина вечерта заедно с помощника си Жегу е най-заетият човек на борда. И все пак той може да си позволи да поспи след 2 часа следобед, а и нощите му са свободни.

— Много съм доволен, че нощем не работя, много обичам да си поспивам — казва Тетатюи.

Дойде при мен заради едно дребно разтягане на дясното рамо и след прегледа седи опрян на операционната маса, гледа ме и въздиша дълбоко. Той е дребен, набит и як, с широко лице и големи очи. Предполагам, че големината на очите зависи от количеството слънце, което трябва да поемат. А Тетатюи, който е роден на остров Рикитеа от архипелага Гамбие, не може да се оплаче от липсата на широки и светли хоризонти.

Той въздъхва отново:

— На трийсет и три години станах, още три и напускам флота.

— Вече мечтаете за оставка, така ли, Тетатюи?

— Мечтая си преди всичко за почивка. Разбирате ли, докторе, французите във Франция мислят само за работа. Работа, работа! Откачени хора!

Маамаа…

— Не, докторе, маамаа е на таитянски. А в Гамбие викат на лудите поковеливели.

— Повечето готвачи от флота отварят собствени ресторанти, когато излязат в оставка.

— А, без мен! — възкликва Тетатюи. — Когато се уволня, няма да пипна тенджера в къщи! Жена ми да готви!

— Тя обича ли да готви?

— Ще не ще, ще готви!

— А няма ли да ви е скучно в Рикитеа, когато напуснете?

— Ами! Ще произвеждам изкуствени перли, докторе. Ще хвана някой японец да ми покаже. Има си номер. Пъхат в мидите малки пластмасови зрънца и мидата ги обвива със седеф. Тези перли се търсят в Папеете от туристите. Каквото науча от японеца, ще го кажа на момчетата от моето село. Те ще работят. Аз не.

— Но нали трябва крайбрежие, за да се отглеждат мидите?

— Земя си имам. Една четвърт от острова е моя собственост.

— Притежавате четвъртинката от Рикитеа?

— Е, малко по-малко — отговаря скромно Тетатюи. — Да кажем двайсет процента. Дядо ми беше мирови съдия. Знаеше да чете и да пише. Другите не можеха. Той ги караше да подписват договори за продажба на земя и за разни дребни услуги се сдоби с една четвърт от острова. Стар мошеник!

Думите са осъдителни. Но не и тонът. В края на краищата, правото си е право. Дори когато е придобито по несправедлив път.

— А вие какво ще правите, Тетатюи, докато работниците ви се трудят?

— Ще ловя риба.

— В лагуната ли?

— Не, не, там не си струва. Ще излизам в открито море с моята моторница.

— Доколкото разбирам — усмихвам се аз, — вашите работници ще произвеждат изкуствени перли, перлите ще ви носят доходи, жена ви ще готви и ще работи в къщи, а през това време вие ще си ловите риба. Но риболовът също е работа, Тетатюи…

— Но не и с мрежа, както ще правя аз. Пускам мотора на бавни обороти, разкарвам се насам-натам, а рибата сама влиза в мрежата. Няма нужда и стръв да се поставя, нали влача капана след себе си.

Този път ме напушва неудържим смях:

— Представям си ви как седите в лодката удобно облегнат на планшира, побутвате с пръст кормилото, гол до кръста…

— А, не може винаги да съм гол — въздъхва отново той. — В Гамбие е по-студено, отколкото в Таити. Има дни, когато човек трябва да си метне някое пуловерче…

С една дума, нищо не е съвършено. И щастието си има граници. Нищо, ако след четири-пет години съдбата отново ме отведе до островите в южните морета, ще се отбия в Рикитеа, за да видя дали са се сбъднали мечтите на Тетатюи за блажено farniente37, многократно прехвърляни през десетте часа, докато той се поти край пещите, затворен като всички нас в този железен сандък под водата.

Проблемите на Тетатюи и пека идват от тяхното съжителство. Работят в едно и също помещение. Когато Тетатюи свършва в девет часа вечерта, в кухнята влиза пекът, който я превръща във фурна, а в шест и половина сутринта тя отново трябва да стане кухня. Тези смени не минават без известни сблъсъци.

— Въпрос на територия — обяснява ми пекът, който е един висок, с черни очи и дебели вежди. — Готвачът иска да бъде единствен господар в кухнята. И аз искам да съм си господар в моята фурна.

Пекът дойде при мен, защото го болят ходилата.

— Трябва повече да седите.

— Няма начин, докторе! — отговаря той разпалено. — Пекарят работи прав!

— Да не искате да ми кажете, че месите на ръка?

— Не, за месенето си имам мотор. Но нали ръчно оформям тестото. По двайсет франзели на пещ.

— Е, не са много.

— Имам четири електрически пещи и всяка от тях събира само по пет хляба. На ден правя по двеста франзели, това значи десет фурни хляб.

— А между фурните не можете ли да поседнете?

— Абсолютно невъзможно, докторе! Докато втаса тестото за първата фурна, аз подготвям втората. А освен това междувременно трябва да замеся курабиите, шоколадовите кифлички и сладкишите.

— Поне през деня спите, нали?

— Спя отлично.

— Едно не мога да разбера: как можете да спите на дневно осветление в каюта за шест човека, които непрекъснато влизат и излизат.

— Няма страшно. Слагам си запушалки в ушите, а нали знаете, че всяка койка си има перденца — дискретната завеса. Така им викаме. Напълно достатъчна, а аз пускам и едно ютено платно. Така в моята дупка става тъмно и си спя чудесно. Няма нужда никой да ме приспива. Ставам на обяд, за да хапна и малко да се поразтъпча. Не искам да губя ритъма от две хранения на ден.

— С една дума, при вас всичко е наред, с изключение на краката.

— Точно така.

— Купете си кецове от кооперативната лавка. Те предпазват ходилата по-добре от обувките.

Той се вслушва в съвета ми, защото след една седмица, когато го срещам в коридора, докато „се разтъпква“, той не ми споменава нищо за краката си, а ми говори за брадата си.

— Докторе, не можете ли да отворите лавката? Свършиха ми ножчетата за бръснене. А ми се иска да се обръсна преди работа.

— Браво на вас! Бръснене в 8 часа вечерта! — казвам аз и поглеждам часовника си.

— Но за мен вечерта е сутрин! — отговаря ми пекът. — И обичам да съм прясно обръснат, когато започвам работа.

— Елате, ще ви отворя. Още ли печете по двеста франзели на ден?

— Вече не, докторе. Консумацията намаля. Сега пека по сто и четирийсет, а към края на рейса ще са само сто. Момчетата вече си мислят какво ще кажат жените им, като ги видят.

Отварям лавката, давам на пека ножчетата за бръснене, прибирам му парите, затварям и след тази незначителна търговска сделка се връщам в стаята си без нищо да подозирам. Но на другия ден ще си имам неприятности.

И нощта не беше добра, въпреки че заспах лесно. Както пише Марсел Пруст: „Една жена се ражда в съня ми от неудобното положение на бедрото ми.“ Въпреки тясната койка усещането би било прекрасно, ако самата му осезателност не ме бе събудила и захвърлила на пясъчния бряг, ядосан и измамен като нещастен рак, изхвърлен от вълните по гръб с шаващи във въздуха ненужни щипци.

Заспивам отново и се озовавам в Прага, където в предишния кошмар загубих куфара си. Този път сънят започва по-обещаващо. Разположил съм се удобно пред една масичка в хола на хотел „Алкрон“ и пия чай. На съседната маса седят четири хубави млади жени, които чешките шегаджии наричат „госпожици Тузекс“ по името на валутните магазини… „Тузекс“ се наричат държавните магазини, където се продава — предимно на чуждестранните туристи срещу тяхната безценна валута — прочутият бохемски кристал. Не е трудно да се отгатне какво продават също за валута госпожиците Тузекс в такъв голям хотел, посещаван от западни бизнесмени. Да не повярва човек, като види изисканите им маниери и тоалети, тихия говор, дискретния грим, премерения жест, скромните погледи и типично чешката им красота.

Драга читателко, какво ли ще си помислите за мен, ако си призная, че както бях тъжен и самотен, се поддадох на изкушението. Но не забравяйте, че това е само сън. Ставам от масата, подрънквам с ключовете от стаята си и се насочвам към госпожиците Тузекс, като запитвам най-очарователната от трите как се казва:

— София — отговаря ми тя с тих и нежен глас.

Показвам й номера на стаята си, изписан върху ключа, и се отдалечавам с разтуптяно сърце. Естествено тя не тръгва след мен. Колко пъти, наведен над чашата чай, съм наблюдавал скришом този изключителен по своята дискретност ритуал.

След петнайсет минути някой драска по вратата ми. Отварям. Тя е, красавицата, с полусведени клепачи над хубавите зелени очи и с леко наведена глава, с тежка, дълга, черна коса, събрана на кок както у романтичните героини. Носи тясна рокля от бял сатен с избродирана на гърдите голяма златна птица. Никакви украшения, само едно кръстче на тънка верижка проблясва на шията й в полумрака. Напомня младо девойче на своя първи бал. Вратата е затворена и заключена, но тъй като тя мълчи и не мръдва, аз не без стеснение се осмелявам след време да протегна ръка, за да я съблека. Тя не се съпротивлява, стои, свела поглед, едва-едва засмяна с ъгълчето на устните и усмивката й поразително напомня за лукавия и мил ангел от входа на Реймската катедрала. Това е единственият усмихнат откровено женски ангел в християнския свят.

Отвеждам я до леглото и я оставям да легне. Тя се сгушва бързо под завивките и виждам само разпуснатите й дълги черни коси. Треперещ от нетърпение, се обръщам, за да се съблека, и когато дръпвам завивките, виждам в леглото скелет с перука върху ужасния си череп.

Ужасът ми отстъпва пред безумен гняв. Вдигам слушалката и с разярен тон търся администрацията. След това се обличам. На вратата се чука. Отварям и виждам двама господа в черно, които ме гледат строго и подозрително:

— Господа — обръщам се аз към тях, — това е скандално! Мислех, че „Алкрон“ е първокласно заведение. А тук си позволяват с туристите зловещи шеги! Настоявам да се проучи случаят и виновникът за този отвратителен фарс да бъде наказан! В леглото си намерих женски скелет!

— Господин докторе — обръща се към мен по-високият от двамата с такъв тон, сякаш ме е хванал на местопрестъплението, — откъде знаете, че скелетът е женски?

— Нищо не знам! Да не мислите, че съм го разглеждал? — отговарям раздразнен аз. — И това няма никакво значение! Все ми е едно дали е мъжки или женски, фактът е, че в леглото ми има скелет и някой го е поставил там.

— Господин докторе — казва вторият от облечените в черно господа. Той е риж, с пъстри очи. — „Алкрон“ е първокласен хотел. И дали този скелет, мъжки или женски, сам е влязъл в леглото ви, или вие сте го довели, няма никакво значение. Надяваме се, че сте се държали благоприлично с него — това е важно както за вашата репутация, така и за репутацията на хотела.

— Какво значи благоприлично държание със скелет? — крещя аз от гняв. — Аз не съм го пипнал! Веднага щом го видях в леглото си, се облякох и ви извиках!

— Облякохте се, така ли, господин докторе? — пита по-високият и ме гледа с широко отворени очи. — Това означава, че сте били гол! Гол със скелет в леглото?

Той се споглежда с рижия си колега и двамата със съкрушен вид поклащат глава.

— Господа — казвам аз, треперещ от гняв, — да прекратим този разговор! Вземете си скелета и го пратете по дяволите, ако искате. Аз нямам нужда от него!

След това отивам бързо до леглото и вдигам с рязко движение завивките. Няма нищо. Чувам хихикане зад гърба си.

— Господин докторе — казва рижият дребосък и се покашля в дланта си, — не трябва да прекалявате с нашия чешки алкохол! Много е коварен!

Аз изкрещявам:

— Но аз съм пил само чай.

Напразно! Те ми се покланят вдървено и тръгват, аз грабвам ключа си и хуквам след тях, но вратата на асансьора хлопва под носа ми и тогава се спускам по огромното стълбище, където биха могли да слизат десет души, наредени един до друг. Прекосявам огромния хол и се насочвам право към масата на госпожиците Тузекс. Моята хубавица седи невъзмутимо. Но сега не е с девствено бялата си рокля, а с черна, цепната отстрани. И ми се струва по-силно гримирана.

— Госпожице — обръщам се аз към нея с треперещ глас, — вие София ли сте?

— Аз съм Олга — отвръща ми тя с дрезгав глас (сигурно пуши доста).

Тя ме оглежда от горе до долу, без ни най-малко стеснение и когато забелязва в ръката ми ключа от стаята, се усмихва, но в усмивката й няма нищо, абсолютно нищо от усмивката на реймския ангел. Скривам ключа в шепата си, обръщам се, изкачвам през две стъпала внушителната стълба и се събуждам целият облян в пот, а сърцето ми ще изхвръкне от гърдите.

Запалвам лампата и съвсем се разбуждам. Превъртявам още един път лентата на съня и ме хваща яд на моето подсъзнание. Приемам, че е измъчено от лишенията, но да ми го показва по този жесток, песимистичен и презиращ тялото аскетизъм, това не мога да приема. Този сън като че ли е излязъл от ада на Йеронимус Бош. Това е художник, от когото се възхищавам, но, от друга страна, го намирам по-извратен от нещастните грешници, които садистичната му четка обрича на най-жестоки мъки. Поглеждам часовника: четири часът сутринта. Чувствувам две взаимно допълващи се желания: изпитвам глад, но също и глад за общуване със себеподобните си.

Слизам в бюфета. Готвачът има грижата всяка нощ да реди на две маси сардини, скумрия, нарязана на малки парченца риба тон, пастет и, разбира се, франзели. Всеки, който идва или отива на вахта и е малко огладнял (според мен това е повече от нерви, защото на борда се храним царски), може да хапне преди сън или преди работа. А в същото време до тях пекът пече хляба в електрическите пещи. Чува се бръмченето на месачната машина, а когато пещите са отворени, лъхва на топъл хляб и на уют.

Добре ни е така — прави един до друг, да чупим на две франзелите и да редим отгоре някои от delikatessen на готвача. Рядко си разменяме по някоя полуизмърморена и мързелива дума: „Здрасти, здрасти!“, „Бърже в леглото!“, „Щастливец, и се оплакваш!“ Но всички усещат животинско задоволство от съвместното пълнене на стомасите, от близостта на другите… Случва се някой по-наперен или по-лаком да отиде до тезгяха, който отделя бюфета от кухнята, и тихо да помоли:

— Ей, пек, нямаш ли някоя прясна франзела за мен?

„Прясна“ не е най-точната дума — франзелите са горещи, току-що извадени от пещта. Пекът ръмжи и мърмори, такава му е ролята. В този миг той е господарят на кораба, главното божество, бащата хранител.

— Какви ги дрънкаш! Ако всеки дойде тук да мрънка за хляб, преди да съм го изпекъл, никога няма да свърша!

Когато все пак се съгласи да даде една „прясна“ франзела, това е висше благоволение към щастливеца, който, едва поел хляба, започва да го подхвърля от ръка на ръка — толкова е горещ. И, разбира се, го разделя с другарите си. И на мен предлага, но аз отказвам, за да не претоварвам стомаха си.

Малко след това, вече похапнал, изоставям моето подводно семейство. Връщам се в стаята и си лягам. Този път не сънувам и спя непробудно чак до сигнала за ставане.

Събуждането е мъчително. Без да съм гладен, изгълтвам закуската и се отправям към лазарета. Когато влизам, Льогийу навежда глава над работата си и продължава да лъска старателно, без да ме поздрави. Този прием ми действа като леден душ. Овладявам се и без да кажа дума, влизам в изолационното, където спи Ломбар. Връщам се отново в лазарета. И второто ми влизане не предизвиква реакция у Льогийу. Дори да бях невидим и стъпките ми да бяха съвсем безшумни Льогийу пак би ме усетил! Добре, решавам да срежа абсцеса. Внимателно, разбира се.

— Ще ми кажете ли какво има, Льогийу?

Той вдига глава: червените му коси червенеят, а зелените му очи зеленеят, студени като лед.

— Има това, господине, че съм ядосан! Ако аз съм отказал на някого да отворя специално за него лавката, няма защо вие да я отваряте зад гърба ми! Подливате ми вода!

— Чакайте малко, Льогийу — казвам сухо, но без да повишавам тон. — Кажете ми първо за кого става дума!

— За пека.

— И той ви е помолил да отворите лавката, така ли? Вчера вечерта? За ножчета за бръснене, нали? И вие сте му отказали?

— Точно така.

— А мога ли да знам защо сте му отказали?

— Защо да получава от мен гювеч, когато аз не получавам от него?

— Ясно. А сега ме изслушайте, Льогийу, искам всичко да е ясно помежду ни. Аз ръководя лавката, имам ключ от нея и когато се наложи, мога да я отворя. И въпреки това, ако знаех, че вие вече сте отказали на пека да му отключите специално лавката, естествено и аз нямаше да отворя, а щях да го пратя при вас.

— Е, ако не сте знаели, че съм му отказал, докторе — казва Льогийу, вече омекнал, — това е вече друга работа!

— Разбира се, че не съм знаел! Мислите ли, че се е похвалил вече?

— Е, тогава нещата съвсем се променят — повтаря Льогийу вече леко смутен.

— Хайде да не го правим на въпрос — предлагам аз. — Това беше недоразумение и сега го изяснихме. Но има една малка подробност, която искам да уточним. Каква услуга ви е отказал пекът?

— А, не че е толкова важно — вдига рамене Льогийу, — но все пак е обидно да ти откажат, и то пред хора. Не мислете, че съм злопаметен.

— Мъничко все пак…

— Когато има за какво — да, мъничко. Ще ви кажа каква беше работата, докторе! Една нощ ми закуркаха червата. Станах и отидох в бюфета да хапна нещо. Искам му една прясна франзела. Не е за вярване, докторе, но този задник, с всичките му нашивки, ми отказа.

Поклащам с разбиране глава. Унизително е, разбира се. Особено когато самият ти си мичман. И освен това старши фелдшер. И още продавач в лавката. С една дума, не кой да е.

Решавам да спомена при случай на пека. С една капка оцет и повече олио, както се изразява помощник-капитанът. Вече се обръщам мислено към него: „Разумно ли беше това, пек? Ако се разболеете, сигурно и вие ще поискате услуга от Льогийу. И не е ли по-добре за кораба, ако всеки отстъпва по малко? Аз се разбирам много добре с Льогийу.“

Накратко — човек не се различава много от другите бозайници. Той се стреми към властта: над самките, над другите самци, над определена територия. Въпреки че няма нищо ново в тази истина, тя ме удивлява още повече след случая с Льогийу. Тук е изключена надпреварата за липсващите на борда жени, но ето че фелдшерът се чувства дълбоко обиден, тъй като пекът е засегнал неговия авторитет (и при това отказвайки му не право, а благоволение), сърди се и на мен, защото съм посегнал на територията му (въпреки че аз ръководя лавката и имам ключ от нея). Това потвърждава, че властта е изключително чувствителна и трудно приема ограничения, независимо от степента и дори може би още повече на по-ниското стъпало.

Забелязал съм, че спречкването между двама мъже, ако е умело насочвано от онзи, който има превъзходство, бързо завършва с мълчалив мирен договор, и то често траен. За сметка на това е съвсем различно при скарване между мъж и жена — тогава нещата се проточват, без никога да намерят разрешение именно защото всеки от двамата притежава над другия авторитет, неясен по принцип и оспорван в приложението си.

Два-три дни след това недоразумение между Льогийу и мен със Сент-Енян сме сами на закуска. Аз казвам:

— Ако добре съм разбрал, двамата е Периньон сте специалистите по ракетите.

Той току-що е предал дежурството, гладен е, изморен е, очите му мигат на парцали, брадясал е, но въпреки това е учтив и стегнат, като че ли сега започва деня си.

— Не по всички — отговаря той. — Аз съм специалист по M-20, но не и по M-4. Както знаеш, „Енфлексибл“ е съоръжен именно с M-4, най-модерните в нашите АРПЛ.

— И каква е разликата между тях?

— M-4 са с по-голяма ударна сила от M-20. Те са и с по-голям радиус на действие и най-важното — имат по 6 ядрени бойни глави.

— Чакай малко! — казвам аз. — Шестнайсет ракети с по шест бойни глави всяка това прави почти стотина бойни глави! Защо са ни толкова?

— Колкото повече бойни глави имаме — отговаря Сент-Енян невъзмутимо, — толкова по-голяма е вероятността ни за точно попадение във вражеската страна. Не трябва да забравяш, че някои от тях ще бъдат унищожени, преди да стигнат целта. Освен това бойните глави на M-4 са по-добре защитени от противоракетната отбрана на противника.

Зяпвам, докато слушам как това добро и възпитано момче излага пред мен с мек спокоен глас хода на операция, която би имала за резултат унищожаването на една голяма страна. Наистина той тръгва от предположението, че тя първа ще се опита да изтрие от лицето на земята нашата родина.

— А да предположим, че ти полудееш и натиснеш бутона! — казвам аз.

Сент-Енян се засмива и изведнъж изглежда много по-млад.

— Първо — започва той, — преди да се качи на борда, всеки подводничар минава през психолог и аз мога да те увери, че у мен не са открити никакви човекоубийствени наклонности. Освен това не съществува никакъв бутон. Има табло с десетина бутона, с които се командва изстрелването.

— А какво му пречи на лудия да натисне всички бутони?

— Нищо няма да направи — отговаря Сент-Енян, — таблото е блокирано. Може да бъде освободено само от капитана и от помощника му, и то действайки двамата едновременно.

— Представи си, че и двамата полудеят.

— И двамата наведнъж?

— Естествено това е малко вероятно — признавам аз. — Добре, да предположим, че само капитанът откачи и с оръжие в ръка принуди помощника да освободи таблото.

— Невъзможно! Ти би трябвало да знаеш, нали си присъствал на учебно изстрелване! Капитанът може да освободи таблото само със специално устройство, което се намира в главния команден пункт, и то само ако в същия миг първият помощник пусне същото устройство, разположено на долния етаж.

— Да, вярно, че беше така! Спомням си! Как хитро само е измислено! Ако писател съчини подобно нещо, никой няма да му повярва. Значи са взети всички предпазни мерки, за да не може капитанът да действа сам.

— Освен това — продължава Сент-Енян — капитанът може да действа само ако получи заповед от президента на републиката, която идва като шифрована радиограма на свръхдълги вълни.

— И тя трябва да се разшифрова.

— Да, но това не става току-така. На борда има два кода, които се пазят в различни сейфове. Когато получат правителствената радиограма, капитанът и помощникът се затварят всеки в своята стая и я разшифроват. След това всеки вкарва данните в компютри, разположени в различни помещения — капитанът в главния команден пункт, а помощник-капитанът — на долния етаж. Ако резултатите съвпадат, таблото се освобождава.

— Какво става тогава?

— Установяваме местоположението си. Естествено трябва да знаем къде точно се намира подводницата, за да изчислим разстоянието до целите.

— Целите ли? Те много ли са?

— Да. По всяка вероятност. След това трябва да се програмира всяка ракета.

— Как става това?

— Добре, и това ще ти обясня — казва с ангелско търпение Сент-Енян, който е съвсем изморен и сънен, но продължава да отговаря на безкрайните ми въпроси. — Всяка ракета е снабдена с изчислително устройство и инерциална система, осигуряващи автоматичното насочване. Подготовката е доста сложна, защото изисква голяма точност.

— Ти ли се занимаваш с това?

— Главният ракетчик и аз!

— Известни ли са ви целите?

Сент-Енян премигва, намръщва се и казва:

— Не знаем нищо за целите. Техните географски координати са изписани на магнитен диск, който само изчислителното устройство може да разчете.

Слагам захар в чашата си и с лъжичката предизвиквам миниатюрна буря, която съзерцавам разсеяно. Думите на Сент-Енян ме навеждат на размисъл: значи изстрелва ракетата, без да знае къде точно ще се изсипе нейният „огън и жупел“. В известен смисъл така е по-добре за него. Едно е да изстреляш ракета по абстрактна цел, а съвсем друго да стреляш по град, чието име знаеш. Има моменти, когато човек е заинтересован да замени чувствата с математика.

Продължавам с въпросите си:

— И когато ракетите са програмирани, как точно става изстрелването? Излиза ли подводницата на повърхността?

— Не, няма нужда. Само се приближаваме до повърхността.

— На колко метра?

— Това е тайна — усмихва се Сент-Енян.

— Още една тайна! Значи изстрелваме ракета във водата. Как става това?

— Забеляза ли на палубата зад мостика двойна редица от големи кръгли люкове? Шестнайсет на брой.

— Нищо не видях, закъснявах и много бързах.

— Тези люкове се отварят.

— Всички наведнъж?

— Не, един по един.

— А как се отварят?

Сент-Енян се усмихва.

— Автоматично. Всичко се управлява от компютър.

— Добре де — засягам се малко аз, — люкът се отваря автоматично, водата навлиза в шахтата, мокри ракетата и „Троянската война няма да се състои“38.

— Уви! Ще се състои! — казва Сент-Енян. — Под люка има каучукова мембрана, която пречи на водата да нахлуе. Ракетата се изхвърля от шахтата.

— Как?

— Със сгъстен въздух.

— Каква допотопна техника! — възкликвам аз. — Парна машина движи витлото, тук пък сгъстеният въздух изхвърля ракетата. Сгъстен въздух — като едно време в детските ни пищовчета!

— Само че много по-мощен, многократно повече — ракетата тежи осемнайсет тона! И въпреки това внушително тегло сгъстеният въздух я изтласква, тя пробива каучуковата мембрана и обвита във въздушен мехур, излиза на повърхността.

— Как така във въздушен мехур? — прекъсвам го аз. — Искаш да кажеш, че тя не се мокри?

— Това би било катастрофа!

За Сент-Енян въпросът за въздушната обвивка някога е бил проблем. Но след като веднъж е решен, няма смисъл повече да се връща към него, нито пък да се учудва. Разбирам, че моето удивление се дължи на невежеството ми. А също и на чувствата. Тъй като се питам докъде ли ще стигне изумителната смъртоносна изобретателност на homo sapiens.

— Добре, ракетата излиза на повърхността. После?

— После влиза в действие собственият й двигател. По-точно двигателят на първата степен, защото това са двустепенни ракети. Тяхната цел е да изведат главата на нужната траектория, която ще й позволи да достигне земната повърхност в точката, където се намира целта.

Казано е математически безупречно: след като е преминала три хиляди километра, ракетата (става дума за M-20) започва да се спуска и „достига точката, където се намира целта“. Не влагам ирония. Аз съм твърдо за възпиращите сили. Разбирам необходимостта. Приемам и свързаните с тях неудобства. Но цялото ми тяло изстива от тези думи. Мисля си, че в същото време противниковата ракета достига точката, където се намират моите близки.

— Добре, ракетата е изстреляна. След това какво става?

— Изстрелваме целия залп.

— И шестнайсетте ракети?

— Да.

— Всичките наведнъж?

— Не, последователно. След като излети една ракета, трябва първо да се изчака, докато водата нахлуе в шахтата, от която тя е излязла, и едва тогава се пуска следващата.

— Това пък защо?

— Защото с изстрелването само на една ракета подводницата олеква с осемнайсет тона. Необходимо е да се компенсира тази загуба, за да се запази равновесието.

— Бих ти задал още две въпросчета, но се страхувам, че злоупотребявам с търпението ти…

— Казвай! — съгласява се той добродушно. — Изобщо не ми досаждаш, а и още не съм свършил закуската.

— Не ти ли се спи?

— Не. С мен е така. След нощна смяна никога не ми се спи. Само се чувствам изморен.

— Откъде знаеш, че в момента, когато получите заповедта, ракетите ще тръгнат?

— А, бъди спокоен — неволно влага в думите си хумор Сент-Енян, — всичко е без грешка. След всяко почистване задължително правим тренировки по макети.

— Ето и втория въпрос: какво правиш по време на рейса, след като не изстрелваш ракети?

Сент-Енян се засмива от все сърце:

— Няма никаква тайна. Беше ли в ракетния отсек? Видя ли колко е огромен и колко е сложен? Всичко това трябва да се поддържа, да се контролира, да се проверява. Освен ракетчика и аз с това се занимава сума народ. Девет души отговарят за шахтите и още шест за самите ракети. И както навсякъде в подводницата, това са висококвалифицирани специалисти.

— Ти изглеждаш много доволен от работата си тук.

— Така е. На сушата се занимавах с далеч не толкова интересни неща. Откакто съм на АРПЛ, имам чувството, че открих истинската си професия. Струва ми се, че тук участвам в нещо благородно и значимо.

— Случва ли ти се да помисляш, че някой ден може да пристигне заповед за стрелба?

Мълчание. После Сент-Енян произнася хладно:

— Предпочитам да не мисля за това.

Отново млъкваме и аз казвам:

— Разбирам, ти обичаш работата си и я вършиш съвестно, компетентно и с преданост. И все пак има някакъв парадокс: денем и нощем наглеждаш шахтите и ракетите си, поддържаш ги, контролираш ги. Винаги си в пълна бойна готовност. А в дъното на душата си се надяваш никога да не ти се наложи да стреляш.

Сент-Енян едва ме изчаква да свърша и казва бързо:

— Разбира се! Разбира се, че е така!

И за пръв път ми се струва, че долавям в гласа му нотка на раздразнение.



Сещам се, че съм пропуснал да разкажа за „купона“ — значително събитие в нашия подводничарски живот, наричано още „средата на рейса“, или както казват моряците, „средата на прилива“. Готвачът взема най-дейно участие, почти цяла седмица подготвя студения бюфет, който според Четката би бил гордост и за „най-изкусните доставчици“. Но голямото лапане е само прелюдия към гвоздея на вечерта: вариететна програма, подготвена от офицерите и екипажа, с водещ на програмата, оркестър, скечове и песни. Празникът се провежда в единственото подходящо място — бюфета, десет на шест метра, пред една весела, но твърде притеснена публика, голямата част от която е принудена да стои права поради липса на място.

За подготовката на „купона“ е мислено още преди отплаването от Ил Лонг, защото нито музикалните инструменти, нито аксесоарите, нито костюмите могат да се импровизират. Видях невероятни женски рокли, артистично изработени от найлонови торби за боклук.

И аз участвах в празника по настоятелната молба на Вердьоле. Той, Верду, стопанинът и аз изпяхме и изтанцувахме един номер, облечени като таитянки, който за мое щастие беше много кратък, но затова пък бурно аплодиран. Бяхме взели на мушка дебелия Бишон, когото възхвалявахме с една къса песничка, изпълнена с най-нежен шепнещ глас между два леки грациозни подскока:

Бишон е too much.

Бишон е много,

много, страшно много!39

Въпросният Бишон, наричан заради огромните си размери Шишкавеца, беше преоблечен като един от прочутите любимци на Анри III, с плисирана яка и панталони буфан. В паметта ми са останали простичките и непрекъснато повтарящи се думи на песента „Малкият земен червей“, която той изпълни.

Кой видя във облака

малкия земен червей? (2)

Жеравът видя в облака

малкия земен червей. (2)

И поиска да изяде суров

малкия земен червей. (2)

Но в една голяма разлистена салата избяга

малкият земен червей. (2)

И жеравът не успя да изяде суров

малкия земен червей. (2)

Припевът може да се повтаря, както и стана, така че и най-несъобразителните да схванат тънкия неприличен намек в песента. Нямам нищо против него, но при все това съжалявам, че и тук тираничната рима (от която още Верлен се оплакваше) влияе грубо върху темата, пращайки земния червей из облаците.

А Льогийу от своя страна пожъна изключителен успех с „Причини ми болка, Джони!“40. И докато пееше, Морван се преструваше, че го шиба с камшик, за да задоволи мазохистичната му страст. Възможно е нестихващите аплодисменти след този парадоксален номер да не са били съвсем невинни, тъй като Льогийу е известен на борда със своя доста властен характер.

Но това е вече история. Останаха само споменът за „купона“ и няколко филма, които ще се проявят на сушата. Изпитах същото чувство, както някога след края на театралните представления в гимназията, които давахме в училищната зала с лоша акустика. Толкова труд за една-едничка вечер! А на сутринта дните пак започват своя еднообразен ход. Естествено имаме утехата, че сме оставили зад гърба си половината от рейса! Но аз знам — а и как да се съмнявам, след като по-старите моряци от мен ми го повтарят непрекъснато, — че втората половина е по-трудна.

Горкият Ломбар продължава да си почива в изолационното, ако може да се нарече почивка лежането върху дюшек с дъска под него. Тъй като не чете, единственото му развлечение е видеото и Льогийу непрекъснато му носи нови касети. Не може да се оплаче, че е изоставен. Два пъти на ден минавам да го видя. Льогийу често си говори с него. Морван му прави мълчаливо компания. А момчетата от неговата каюта — все мичмани — поред идват на свиждане.

Обикновено вечер, след като се нахраня, се заемам с книжата. Точно тогава идва Льогийу да си поговорим, тъй като знае, че няма да ми пречи.

— Докторе, знаете ли, че някои от старшините си пускат порнофилми?

— Не знаех, но щом е така, както би казал Дьо Гол, не се учудвам. Капитанът знае ли?

— И ние това се питаме.

— А стопанинът?

— Според мен не иска да знае. Но е по-скоро против. Цитира думите на адмирал Дьониц.

— На адмирал Дьониц ли? Командирът на немския подводен флот през войната?

— Да, той казва: „По-добре да не се показва отрупана с храна маса на хора, които няма да седнат на нея.“ Вие как мислите?

— Е, максими колкото щеш! — отговарям аз. — Винаги ще се намери някоя, точно обратна на предишната. Ето например една такава: „На лисицата винаги й е приятно да види някоя кокошка, дори и да не може да я хване.“

— Не можах да разбера вие за ли сте или против порнофилмите?

— Против съм — казвам аз — или най-малкото против съм онези два-три, които съм гледал, защото са технически, скучни, без чувства, без хумор и без човечност. И освен това представят жената по много унизителен начин.

— Ако бяхте капитан, щяхте ли да ги забраните?

— Не — отговарям аз, — мисля, че не.

— Защо? — пита той учуден.

— Защото не се знае кое ще причини повече беда: гледането на един порнофилм или забраната да се гледа.

— Точно исках да ви кажа — започва Льогийу, — че някои от старшините искат днес да се видят с Ломбар и да изгледат заедно едно порно.

— Ломбар доволен ли ще бъде?

— Не, не много. Не е нищо особено. Но за него е важно доброто намерение. Какво ще кажете?

— Хм, доброто намерение! Тези старшини са на нашата възраст, така ли?

— Да.

— Значи не са деца. Съгласен съм, но при две условия. Първо, филмът да се пусне само веднъж, не повече. И, второ, старшините могат да го гледат, но не и младите матроси.

— Ще предам условията ви — казва Льогийу. — Благодаря за разбирането.

Льогийу прави пауза и продължава:

— Докторе, ще доложите ли на помощник-капитана?

— Ако спазите условията ми, не виждам защо.

— А вие ще гледате ли филма?

— Не.

— И аз няма да го гледам — целомъдрено заявява Льогийу.

— А Морван?

— Морван, слава богу, ще спи като заклан по това време в койката на Ломбар. Иначе щеше да бъде трудно…

На другия ден сутринта сме на масата за закуска с Мосе, или с „отговорника по тишината“, както сам обича да се нарича. До скромната ми чаша чай достига уханието на топъл шоколад, от който Мосе всеки божи ден пие най-малко по две-три големи чаши, и аз се възхищавам на лакомията, с която „ненаситният търбух“ (Анжел dixit41) поглъща кифлички и курабии. Аз ще се изразя по-възпитано: наричам го силф. И се питам как Мосе остава с този хлътнал корем и изпито лице, щом още със събуждането си поема толкова калории.

И пашата е на масата, но се е барикадирал зад закрепената на каната книга, което при него е неоспорим знак, че сутрешното му мълчание е свещено. Затова разговаряме с Мосе шепнешком, и то точно за тишина, но не в каюткомпанията, а в подводницата.

— Тази нощ чух много ясно плискането на водата в корпуса — казвам аз. — И си казах, че този шум няма как да бъде избягнат.

— Това наистина е проблем. Или по-точно, два проблема — шумът и скоростта. Въпросът е да премахнем турбулентността.

— Турбулентност ли? Какво е това?

— Всяко тяло, което се движи във вода, създава малки водовъртежи. Именно те предизвикват шума, който си чул. А от друга страна, намаляват скоростта. Ето го проблема.

— И какво?

Мосе млъква, за да сдъвче половин кифла, която е натъпкал в устата си, и отпива няколко глътки. След това въздъхва, изтрива си устните със салфетката и казва:

— Делфините вече са разрешили този проблем. Ние още не.

— Защо делфините?

— Те развиват невероятна скорост под водата: трийсет възела.

— Но делфините се чуват. Дори много добре.

— Защото се събират да играят, въртят се и се преобръщат във водата, мятат се и издават свистящи звуци. Но когато плуват, не създават почти никаква турбулентност.

— Знае ли се защо?

— Вече се знае. Преди няколко години американският физик, специалист по ракетите, Макс Крамер се заинтересувал от делфините и ето какво разбрал: делфините всъщност притежават две кожи. Долната обвива мастния слой. Горната, повърхностната кожа, е цялата с малки канали, пълни с пореста тъкан и наситени с вода. Тази кожа е много еластична и чувствителна на най-малкия натиск. Тя се нагъва при допира с водата, когато делфинът плува.

— С други думи — казвам аз, — кожата на делфина се нагажда от само себе си към водния поток. Така търкането и шумът изчезват.

— Почти. А скоростта се увеличава значително. Една АРПЛ с подобна обвивка би била цар на океаните.

— Защо тогава не възпроизведем природата?

Мосе глътва на един дъх останалия в чашата шоколад, избърсва си устата и става.

— Човекът не е господ всемогъщ — вдига рамене Мосе.

Капитанът нарушава мълчанието си и казва:

— И добре, че е така, може би.

Загрузка...