Денят не съмва за нас

Седма глава

Тази неделя на тържествената вечеря говорим за статистика. Така научавам, че средната възраст на екипажа — офицери, старшини и матроси — е 27 години.

— Без мен средната възраст щеше да е още по-младежка — казва пашата.

— И без мен — обажда се помощник-капитанът.

— И без мен — допълва Форже.

— И без мен — казва Алкие.

Капитан Мосе не казва нищо: той е само на 35 години. И може би смята, че за капитан трети ранг е още млад.

— Има и други интересни данни — казва Форже и прекарва ръка по плешивото си теме. — На борда се употребява средно по десет тона вода на ден, понякога по тринайсет.

— Откъде идва разликата? Знаете ли? — пита помощник-капитанът.

— Да, най-много вода отива, когато стопанинът се кани да инспектира някой отсек…

Всички се смеят.

— Но има и минимум — продължава Форже, доволен от успеха си.

— Минимуми — поправя го Верду.

— Моля? — казва Форже.

— Един минимум, много минимуми.

— Шефе, не обръщайте внимание на този непоносим пурист — обажда се Вердьоле. — Продължавайте, много е интересно. Кажете ни до колко стигат тези минимуми и кога са.

— В неделя консумацията на вода рязко спада. Само осем тона.

Отново избухва смях.

— Потресаващо! Вярващите не се мият в неделя.

— Не, не, причината е съвсем друга — обяснява Форже. — Просто пералнята не работи.

— Интересно — казва капитанът, — Пикар, вие знаехте ли това?

— Не, капитане — отговаря помощник-капитанът.

— Много интересно — продължава пашата. — Излиза, че перачът единствен на борда си почива всяка божа неделя…

Смехът продължава и капитанът пак пита Пикар:

— А мислите ли, че той сам се е удостоил с тази привилегия?

— Не вярвам, капитане. Едва ли би посмял. Той е млад моряк.

— Тогава е някаква традиция на перачите — разсъждава капитанът. — А щом е традиция — добавя той и сините му очи блясват изпод черната растителност, — няма да я пипаме.

— Hear! Hear! — крещи Верду.

— Шефе, а знаете ли колко тона храна товари интендантството в подводницата преди всеки рейс? — пита Калонек.

— Не — отговаря Форже.

— Аз знам — обажда се помощник-капитанът. — Трийсет и два тона хранителни запаси.

— Почакайте! — казва Анжел. — Трийсет и два или трийсет и три. Трийсет и три, когато капитан Мосе е на борда.

Всеобщ смях.

— Трийсет и два тона — казвам аз — за сто и трийсет души за седемдесет дни, това не е много. А какво става, ако реакторът се повреди?

— Реакторът никога досега не се е повреждал — казва обиден Мирмон и вдига глава.

Вердьоле се загръща като съдия с невидима тога и заявява:

— В името на реактора енергията се събуди…

— Още един александрин — казва пашата.

— Да, но този път си е мой.

— Кой ще ми отговори? — питам аз.

— Аз! — обажда се Вердьоле. — Но преди това, господа, позволете ми да си направя малко реклама. Утре в тринайсет и трийсет в бюфета ще рецитирам стихове от Виктор Юго с присъщия ми талант.

— На тази подводница изтезават екипажа — казва Верду.

Пашата се усмихва:

— Ще дойда да хвърля едно око, курсант Вердьоле!

— Или по-точно едно ухо, капитане — обажда се отново Верду. — И ухото ви ще пострада.

— Ето отговора на вашия въпрос, док — продължава Вердьоле, — освен храната за седемдесет дни, което е максималната продължителност за един рейс, на подводницата се товарят консерви за още две седмици, наречени авариен запас.

— Точно така! — прекъсва го помощник-капитанът. — Освен това…

— О, капитане — казва Вердьоле, — не ми теглете чергата изпод краката.

— Добре, добре, продължавайте…

— А за съвсем краен случай е предвиден свръхавариен индивидуален запас за още една седмица: сухари, кутия риба тон с отварачка, шишенце алкохол. Освен това таблетка за обезсоляване на морската вода. Шоколад…

— За Мосе два… — обажда се Анжел.

— И още четири-пет листа тоалетна хартия — допълва Вердьоле.

Всички се засмиват, но добродушно, тъй като по-старите моряци явно отдавна са наясно с тези подробности.

— И след като си изядем дажбата — казва Калонек, — рибите изяждат нас.

— Все пак имаме една утеха — обажда се Мосе сериозно. — Базата се е погрижила да умрем с чисти задници.

Продължителен смях.

— Вилхелм — казва капитанът, когато всички се успокояват, — какво чакате, че не сервирате десерта?

— Чакам смеха да стихне, капитане, десертът е течен.

— Както забелязвате, господа, в каюткомпанията дори стюардът има чувство за хумор — казва помощник-капитанът.

— Благодаря, капитане! — безучастно отвръща Вилхелм.

Десертът се оказва само наполовина течен — шарлота с кокосово брашно и сметана. Възцарява се тишина, докато бързо и с наслада се справяме с него.

— Често съм си мислил — започва пашата, — че ако имахме възможностите и познанията да правим всекидневни анкети, щяхме да имаме ако не статистика, то поне интересни диаграми; в кой момент от рейса духът на екипажа достига най-ниската си точка, след като знаем, че е най-висок първата седмица от пътуването и естествено последната, преди завръщането в Брест?

— Според мен спада най-много веднага след „купона“ — казва капитан Алкие.

Драга читателко, тъй като се опасявам, че не различавате достатъчно Алкие от Бекер, искам още един път да уточня приликата и разликата между тях. И двамата са родом от източните ни провинции, с тъмна коса и от заклетите брадати (не само по време на рейса). И двамата са много високи: Бекер е 1,90 м, а Алкие — 1,94. И двамата са сериозни и мълчаливи, дори на пръв поглед студени по характер. Но Алкие е възпитаник на Военноморското, капитан трети ранг, началник на поста за бойни операции. Бекер е по-млад и е с доста по-скромен чин — капитан-лейтенант, запасен офицер на действителна служба. Алкие чете много. Бекер се занимава с неделната молитва в лазарета и с още нещо, което сигурно ви е затрогнало, драга читателко — през свободното си време бродира салфетки за съпругата си. Не знам защо ви напомням тази подробност. Тя едва ли ви е убягнала.

Два дни след тържествената вечеря Бекер чука на вратата на каютата ми. Нещо му тежи на сърцето.

— Док, ти познаваш всички на борда. Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Но е доста деликатно.

Гледам го. Има красиво лице, красиви черни очи зад очилата, говори с плътен и спокоен глас, а и брадата много му отива.

— Кажи. Стига да мога, с удоволствие ще ти отговоря.

— Добре — решава се той. — Вчера един ми каза: „Ти организираш молитвата, но това не ти пречи в службата да бъдеш темерут.“ Точно така каза, темерут. Смятат ли ме на борда за темерут?

Не отговарям веднага, тъй като чувствам известно неудобство. Истина е, че службите на Бекер пречат, но не защото хората се молят, а защото се предават по радиоуредбата. Но не е и „fair play“42 да се укорява за това Бекер със заобикалки, нападайки го за държанието му.

— Никога не съм чувал да те наричат темерут — отговарям най-сетне аз. — Но съм чувал да казват, че си студен. Минаваш за малко студен.

— Не съм студен — промълвява той с нещастен вид, — само така изглежда. Не знам, може би така се изявявам. Когато дойдох във флота, вече си бях създал представа за офицер. За мен офицерът е праволинеен човек, точен, съвестен, който не издава чувствата си.

И двамата замълчаваме, след това аз казвам:

— Аз не си представям точно така един офицер на атомна подводница.

— А как?

— Извънредно компетентен инженер, който има висококвалифициран технически персонал за сътрудници. Работните отношения са по-важни от йерархическите.

Бекер накланя красивата си едра глава:

— Да, сега вече и аз така мисля. В края на краищата заповеди могат да се дават и с усмивка.

Тази самокритика ме кара да се чувствам малко неудобно и набързо сменям темата:

— Имаш ли деца, Бекер?

— Да, да, две дъщери — щастливо се усмихва той. — Голямата е на две години, а малката — на два месеца.

— Имаш ли снимки?

Разбира се! Носи у себе си снимката им! Подава ми я. Това му дава възможност да я разгледа през моите очи.

— Момичетата са чудесии, а жена ти е наистина очарователна! А твоето настроение как е? — питам усмихнат аз. — На коя точка от диаграмата е?

— Малко спадна след „купона“, но сега вече се оправя. Ето вече три седмици ми е добре.

Така Бекер, макар и със закъснение, потвърждава правотата на капитан Алкие, който на масата твърдеше, че духът е в най-ниската си точка веднага след „купона“.

Но тогава не всички бяха на неговото мнение.

— Според мен — казва помощник-капитанът — духът пада рязко през шестата седмица. Тогава идва онова, което аз наричам „синдрома на шестата седмица“. Всичко се струпва тогава: изчерпването на физическите сили, самотата, продължителната липса на истинската светлина и движение, монотонността на дежурствата, както и това, че сме още далеч от завръщането, за да можем да черпим от тази мисъл допълнителна енергия.

— Дали е петата или шестата седмица, можем да спорим — казва капитанът, — но именно тогава трябва да удвояваме бдителността, за да избегнем отпускането, отслабването на вниманието, незначителните спречквания и дребните сдърпвания, които биха могли да се разраснат до големи свади, ако не вземем мерки.

Изтегнат на койката след обяда, продължавам да разсъждавам върху този разговор. Не спя, но въпреки че съм обществено животно, и аз обичам през деня да се откъсна малко от заобикалящата среда и да се отдам на мислите или на въображението си.

Спомням си, че когато бях петнайсетгодишен, селският свещеник неизменно ме питаше в края на изповедта дали не съм съгрешил „мислено“. Колкото и да бях млад, приемах този въпрос за несправедливо мъчение. Според мен свещеникът би трябвало да стига само до действителните грехове, които му изповядвах, без да се рови в мислите ми. Аз ровех ли се в неговите? А би трябвало освен това да знае, че често човек нарушава мислено едно табу само за да не го престъпи в действителност.

Очевидно предимството на мечтите в будно състояние пред съня е, че се подчиняват на нашата воля. Днес на обяд си мисля за блажения месец, който прекарах миналата година в Полинезия, и си представям, че съм в Бора-Бора. Къпя се в бледолилавите плитки води на лагуната и стигам чак до пясъчния бряг на малък остров, където безпомощно лежи една сирена. Тя не може сама да се върне във водата, защото вместо крака има рибешка опашка. Помагам й да се гмурне отново, ставаме добри приятели и се прегръщаме. Но не всичко е наред. Сирената може да поиска например, както при Одисей, да ме увлече към дъното на лагуната и да ме удави. При друго развитие на нещата особената й анатомия, пък и тези дращещи люспи, няма да ни позволят сливане. И тогава ме очаква същият мъчителен кошмар като с госпожица Тузекс, превърната в скелет. Слава богу, този път съзнанието ми е будно и с усилие на волята успявам навреме да превърна сирената в жена, а опашката й в крака.

Приемам, че подобен род въображаеми образи издават чрез своята повторяемост натрапчива мисъл, колкото и невинна да е. И все пак представата ми носи известно успокоение, защото веднага след нея се озовавам в Таити, но не на плажа или в лодка сред лагуната, а навътре в сушата, с напълно освободена мисъл.

С каква радост например съзирам на някои крайпътни кокосови палми табели с надпис „Тапю“. Не се сещам веднага, че това е местният автентичен правопис на една дума, която отдавна е получила своето място в западната цивилизация. Таитянското „ю“ се произнася като „у“ и „п-то“ е много близко до „б“. Така се получава „табу“. Не е ли странно, че сме заимствали тази дума, която означава (а понякога и заклеймява) моралните забрани, от езика на един остров, където те всъщност почти не съществуват?…

„Тапю“ означава там преди всичко правото на собственост. „Не докосвайте тази кокосова палма не защото не бива да правите това, а защото е моя.“ Навсякъде в Таити могат да се видят малките табелки с думата „тапю“ и ако не висят на вратовете на таитяните, то е защото понятието за вярност на острова почти не съществува.

На запад обаче „тапю“ е категорична забрана, понякога дори да се засягат известни проблеми и да се задават въпроси. Идва ми на ум, че такива табели като по кокосовите палми в Таити могат да се окачат навред из подводницата.

— При колко градуса температурата на реактора става опасна?

— Тапю!

— До каква най-голяма дълбочина може да слезе АРПЛ?

— Тапю!

— Каква максимална скорост развива АРПЛ?

— Тапю!

— Колко време е необходимо, за да се изстрелят шестнайсетте ракети?

— Тапю!

— Какво става, след като се изстрелят всички ракети?

— Тапю!

— На какво разстояние от повърхността се изстрелват?

— Тапю!

— Какъв е маршрутът ни?

— Тапю!

Ако искаме да сме съвсем точни, маршрутът на настоящия рейс е тапю само до известна степен. По принцип само капитанът знае маршрута, но не е уведомен за деня, в който Йона ще напусне своето бетонно ложе в Ил Лонг. Едва в морето, чрез специално съобщение на свръхдълги вълни, капитанът научава деня на завръщането. Очевидно тази процедура, при която денят на отплаването и завръщането са неизвестни, има за цел опазването на тайната.

И все пак вътре в подводницата маршрутът не може да остане дълго скрит, най-малкото за палубните офицери, които носят вахта и трябва да следят рулевия да поддържа курса; а и екипажът се досеща из кои морета плава по колебанията в температурата на водата, която обгръща подводницата и се предава вътре в нея. Доста неясен показател впрочем.

Какво съвпадение: точно в този момент на вратата ми чука помощникът на Вилхелм Жакие и ми дава последния брой на „Подводничарски вести“. Разлиствам го и погледът ми се спира на карикатури, изобразяващи нашата подводница, нарисувана като човек, без да е ясно дали е мъж или жена. Тези фигурки са пръснати по целия свят — от ледовете на Северния полюс до сянката на кокосовите палми. Отдолу пише: „Къде сме ние?“ И за да е по-ясно, в левия ъгъл на страницата е поместена изрезка от вестник.

Чета с изумление:

„Нашият отговор на СС-20. Построяването на нова морска база в Нова Каледония, способна да приеме френските атомни подводници, е начало на нов етап на нашата ядрена стратегия. Сега три подводници постоянно кръстосват моретата. Едната обхожда бреговете на Норвегия и заплашва Москва и околностите й. Другата е в дълбините на Егейско море: нейната мисия е унищожаването на Крим. А третата плава из Индийския океан: след като прелетят Пакистан, ракетите й трябва да унищожат Киев и да отрежат Централна Азия от СССР. Върховното командване смята, че именно тя има най-голям шанс да изпълни поставените й задачи. В свръхсекретното изказване на министъра на отбраната се подчертава, че с една подводница в Тихия океан която и да е точка в Съветския съюз става достъпна. Това е нашият отговор на техните СС-20.“

Поглеждам часовника си и се надигам. Време е да видя какво става в лазарета. Но преди това минавам покрай офицерските стаи — от Веселата улица до Булеварда на Военноморското, — виждам през отворената врата, че капитанът стои пред бюрото си.

— Не преча ли, капитане?

— Ни най-малко.

— Видяхте ли статията в бордовия вестник?

— Да, видях я! Това са глупости! Чудя се откъде ли вестниците вземат тези дивотии! Как пък не — министърът да съобщи на някакъв журналист маршрутите на нашите подводници? И на всичкото отгоре „свръхсекретно“! Чак да се просълзим! Не само че маршрутите на АРПЛ са секретни, но те остават в абсолютна тайна, докато подводницата не бъде извадена от състава на флота.

Гледам го с широко отворени очи:

— Искате да кажете, че първият маршрут на „Редутабл“ преди 14 години още се държи в тайна?

— Разбира се.

— Защо?

— Да предположим, че през януари 1972 г. неприятелската подводница е засякла и разшифровала акустичната характеристика на „Редутабл“. Ако днес ние обявим маршрута през този първи рейс, същият неприятел може без всякакви трудности да идентифицира подводницата, защото освен данни за акустичната характеристика притежава вече и координатите на първата си среща с нея…

Усещам се, че говоря много за Льогийу и твърде малко за Морван, колкото и да е добър като фелдшер. Вината е в изключителната му мълчаливост. Но ако Морван съвсем не стига далече в словесното общуване със себеподобните си, това не значи, че не създава чудесна връзка с тях.

Погледът му е топъл, усмивката слънчева, той умее да изслушва търпеливо и се смее от все сърце. Затова мълчанието му не се възприема от другарите му по стая като израз на необщителност, а като особеност, която буди смях и умилява.

Морван се отнася много внимателно с пациентите и още по-мило, дори майчински, с болните, при това не като Льогийу — властно и с превъзходство, — а с почти женска нежност, учудваща за този брадат и космат здравеняк.

Морван много съвестно си гледа службата, но извън нея не прави нищо. Не чете, не играе карти, не гледа филми, не се включва в групичките в бюфета, където се разказват разни истории. Той спи. Не го ли видите в лазарета или на масата в бюфета, значи е в койката си, и то никога с книга, списание, комикс или със слушалка на ухото. Спи като заклан и хърка, свил ръце. Че хърка, хърка. „Това е неговият начин за изразяване!“ — казва Льогийу.

Льогийу и Морван се разбират прекрасно. Причината е проста. За всяко нещо Морван отстъпва мързеливо на Льогийу. От своя страна Льогийу се въздържа да говори против свещениците, католическото училище и департамента Кот дю Нор, откъдето е родом Морван. Похвална сдържаност, като се има предвид колко краен е Льогийу в схващанията си.

Сигурно се питате умен ли е Морван. Моят отговор ще ви учуди. Да, умен е. Дори е изтънчен. Често съм зървал в големите му черни очи лукаво снизходително пламъче, когато Льогийу започне прекалено да важничи.

И ако това пламъче не преминава и в хаплива реплика, то е, защото Морван е прекалено добродушен и отпуснат, за да премине от мисъл към членоразделна реч. Не бих искал да останете с впечатлението, че смятам Морван за нищо и не разговарям с него. Точно обратното. Не минава ден, без да си поприказваме. И въпреки това е трудно да възпроизведа нашите разговори заради едносричните му отговори.

Днес следобед Морван е в лазарета, а Льогийу сигурно е отворил лавката.

— Е, Морван — закачам го аз, — друго си е на собствената койка, след като Ломбар оздравя, нали?

— Ъхъ, докторе.

— Имате ли добри новини от дома си?

Нямаше да се осмеля да му задам подобен въпрос, ако от Льогийу не знаех, че получава редовно фамилиграми.

— Ъхъ, докторе.

— А настроението как е?

— Ъхъ, докторе.

Три различни въпроса — за койката, за дома и за настроението — и трите пъти един и същ отговор: „Ъхъ!“ Толкоз. Няма да го питам как върви службата. Зная го. Може би и по-добре от него.

За щастие, след като е затворил лавката, се появява Льогийу, натоварен с куп листа, и бърза да ни предаде новите клюки от коридора, но не забравя и да ни осведоми кой какво е купил, кой какво е казал — по-специално за пека. Нашият пек пече сладкиши през ден, а пекът на синия екипаж всеки ден! Вече бях чувал тези обвинения:

— Няма да ми повярвате, докторе, но има момчета, които са ходили да се оплакват на помощник-капитана по този повод — пали се Льогийу.

— А той какво им е отговорил?

— Каквото трябва! Казал им е: „Вие сте разглезени! Малко ли е през ден да ядете сладкиши? Знаете ли колко французи имат тази привилегия?“ С една дума, отрязал ги! Знаете го как умее.

Зная. По-точно, разпознавам стила му. Но когато вечерта преразказвам на Пикар думите на Льогийу, той разперва изумен ръце. Никой не му се е оплаквал от пека и той никога не е казвал подобно нещо…

Зная отлично, че историите на Льогийу са достоверни, и съм сигурен, че нищо не е измислил, той само е повторил. В края на краищата той осъжда разглезените — не пека.

— Как се разбирате с пека, Льогийу?

— Много добре, докторе — усмихва се леко той. — За мен има винаги прясна франзелка нощем, когато поискам. Има си обеца на ухото от мен.

Или по-скоро от мен. В този момент влиза стюардът Льорузик, който почти влачи за яката своя помощник Лангоне — моряк със свръхсрочен договор, бретонец като него.

— Извинявайте, докторе — започва Льорузик, — но ако го оставя, никога няма да дойде сам. Нещо не му е добре, но чака да мине от само себе си.

— Добре сте направили, Льорузик, сега ще го погледна.

— И какво сега, младок, татенцето да те води на доктор, така ли — почва Льогийу, щом стюардът си тръгва.

— Нищо ми няма — навежда глава Лангоне и гледа навъсено. — Само малко ме боли коремът. Не през цялото време и дори не всеки ден.

Той е сламенорус, със светлокафяви очи и трапчинка на брадичката, а вирнатият му нос е целият в лунички. Като го гледам, не мога да му дам повече от 20 години. Доскоро е живял при майка си, сигурно е роден на село. Докато се съблича, наблюдавам движенията му: те са бавни и несръчни, като че ли трябва да си помисли, за да се сети как да свали фланелката си.

Опитвам се да го разговоря, за да се отпусне, понеже е и стеснителен, и разтревожен.

— Значи помагате на Льорузик в бюфета?

— Да, докторе, обслужвам старшините, но работя и в пералнята.

— А, вие ли ни перете? Май сте много зает, без неделята.

— Да, но в неделя сервирам в бюфета. А през седмицата машините се въртят по двайсет и четири часа на денонощие, и сушилнята също. Със сушилнята трябва много да внимавам, защото се разваля, ако я претоваря.

— В пералнята ли ви носят прането?

— Не, аз минавам по стаите и го събирам.

— И никога ли не го обърквате, когато го връщате изпрано?

— Не, докторе, няма начин — дрехите и саковете са надписани.

Лангоне произнася „дреи“, като смотолевя „х-то“.

— Никога ли не става грешка?

— Никога. Щото знам как. Момчетата оставят на койките мръсните дреи и аз ги тъпча всичките в един и същ сак. След това пера отделно всеки сак, всяка каюта. Изпраните дреи връщам отново в сакадока.

— Моля?

— В сакадока! Сакът, който отговаря на стаята.

— Сак ad hoc, докторе — пояснява Льогийу.

— Ясно! И после?

— Отнасям сака в съответната стая и момчетата сами си разпределят дрехите.

— А какво предпочитате, Лангоне, работата в пералнята или сервирането?

— О, сервирането, докторе. И сравнение не може да става! В пералнята ми е толкова самотно, а в бюфета се виждам с хора. Да си стюард е много приятно, особено при офицерите. Вече три пъти ми се случва да сервирам на офицерите.

— Я виж, значи е по-приятно да обслужваш офицерите, отколкото старшините? Защо?

— Ами защото — изчервява се той — старшините хич не си поплюват да ми подвикват: „Лангоне, туткаш се! Влачиш си краката! Размърдай се малко, младок!“ и т.н. А офицерите нищо не казват, дори и да се забавя със сервирането.

— Старшините те пришпорват за твое добро, момче — казва Льогийу. — Ако отидеш в училището в Рошфор, докато станеш стюард, много има още да чуеш! Отсега трябва да свикваш със занаята.

Лангоне не обелва дума. Той и сам е убеден в педагогическата ефикасност на навикването.

— А сега ми разкажете какво ви е?

— Ами малко не ми е добре.

— Какво по-точно?

— Нямам апетит.

— Гади ли ви се?

— Как да ми се гади? — повтаря въпроса ми той и ме гледа простодушно.

— Искам да кажа, повръща ли ви се?

— А, да!

— А по голяма нужда?

— Изобщо не ходя.

— Да видим езика!

Езикът му е обложен, но видът му не е лош. Естествено е малко блед, но не повече от останалите.

— Боли ли ви отстрани, когато се навеждате?

— Не. А, да, един път ме заболя, оня ден, докато въртях педалите.

— Добре, не правете нищо повече до второ нареждане.

Поставям Лангоне в decubitus dorsal, както пише в учебниците, т.е. карам го да легне по гръб. На какъв жаргон разговаряме! Вместо език с налепи казваме обложен език. Анорексия означава липса на апетит, а вместо главоболие казваме цефалея. Колко модерен е Молиер!

Включвам електрическия барабан за изваряване на инструментите и го обхващам с дланите си, за да ги стопля. Лангоне се притеснява от голотата си и държи големите си лапи отпред.

— Остави пишлето си на мира — казва Льогийу, — никъде няма да ти избяга.

Лангоне се изчервява и отпуска ръце покрай бедрата. Започвам да опипвам корема отляво и малко по малко отивам към дясната страна.

— Ще ми кажете, когато ви заболи!

— Добре, докторе.

Коремът е мек, едва-едва усещам леко стягане, когато притискам дясната слабинна кухина.

— Усещате ли нещо тук?

— Не — отговаря той.

Но май не е много сигурен. Търпеливо започвам отново опипването на корема и когато стигам до дясната страна, на същото място, дебна израза на лицето му. Никаква гримаса.

— Тук?

— Малко.

Отново не изглежда много сигурен. Поставям го да легне на лявата страна, така слабинната вдлъбнатина се открива по-добре. Притискам я втори път и пак усещам слабо напрежение, както преди. Отново едва-едва. И когато притискам, макар и много внимателно, то ми се изплъзва.

— Усещали ли сте вече болка на това място?

— Не знам. А, да! Сега си спомням!

— По-силно или по-слабо, отколкото сега?

— Като че ли по-силно.

— Отдавна ли беше?

— Не си спомням, докторе!

— Преди рейса ли беше? Един месец преди това? Или два?

— Като че ли два.

— Ходихте ли на лекар?

— Не, докторе, за такова нещо?!

Обратното би ме учудило. На лекар се ходи, когато човек е „болен“. Значи, когато изгаря от температура. Но така, когато „малко не му е добре“ — в никакъв случай!

— Тресе ли ви?

— Не, докторе.

— Льогийу, термометъра!

Докато Льогийу се занимава с термометъра, измервам пулса му. Той е нормален, равен и силен. Льогийу ми подава термометъра: 37,5°. Лангоне гледа стреснато, но не защото нещо го боли, а защото е уплашен. И започва да се притеснява още повече, когато казвам на Льогийу да му вземе кръв. Страхувам се да не му прилошее при вида на собствената му кръв в спринцовката и заставам зад него, като леко обръщам главата му малко наляво, докато Льогийу стяга дясната му ръка.

— Ще усетите само едно боцване и нищо повече, Лангоне.

Но вместо едно усеща три, защото Льогийу не успява да намери веднага тънката вена. Вероятно ръката ми върху бузата на Лангоне му вдъхва увереност, защото той не реагира.

Льогийу отнася епруветката и аз прислушвам внимателно дробовете на Лангоне, без да намеря нещо обезпокояващо. Задавам му няколко незначителни въпроса, за да го успокоя.

— Пушите ли?

— Не, докторе.

— А пиете ли?

— Както всички.

Добре, но колко пият тези „всички“? Каква е дневната доза отрова, която един бретонец на неговата възраст приема за нормална?

Лангоне ме гледа, събира кураж и пита тревожно:

— Опасно ли е, докторе?

— Засега все още не. Но може и да стане. Имали ли сте досега камъни в бъбреците?

— Как така камъни? — поглежда ме Лангоне с широко отворените си светлокафяви очи.

— Никога ли не си пикал пясък? — не се стърпява Льогийу.

— Не знам! — стреснато отговаря Лангоне.

— Ако ти се беше случвало, щеше да знаеш — засмива се Льогийу.

Колкото и странно да е, но този смях успокоява Лангоне и той най-после се усмихва. Има детска усмивка, трапчинката на брадичката му става още по-дълбока.

— Лангоне, ще идвате сутрин и вечер в лазарета, за да ви меря температурата — казвам аз.

— И ако забравиш, аз няма да забравял — произнася Льогийу с донякъде заплашителен тон.

— Няма, няма да забравя — отговаря Лангоне, който вече се чувства виновен.

— В твой интерес е! — казва Льогийу.

— Хайде, можете вече да се обличате — усмихвам му се аз и го тупвам приятелски по рамото.

Толкова е млад. Откакто „малко не му е добре“, сигурно тъгува за своите. И въпреки всичко ние ще се погрижим по-добре за него. На село никой не ходи при доктора само защото леко го наболява коремът и има температура. А и температурата там рядко се мери. Хората на село се страхуват от термометъра, ако въобще имат такова нещо в къщи. Да си премериш температурата, означава да признаеш, че си болен. Кой знае дори дали така няма да докараш сам болестта?

Когато Лангоне си тръгва, усещам, гледайки как Льогийу се върти из лазарета, че гори от желание да ми зададе въпроси, на които аз горя от желание да не отговоря.

Започва коварно:

— Какво да правя с кръвта, докторе?

— Пребройте кръвните телца!

— Белите кръвни телца ли ви интересуват?

— Естествено.

Замълчава за малко, след това казва:

— Температурата е много дискретна, докторе.

За разлика от него самия. И както винаги в подобни случаи, тонът му е изпълнен с уважение и от устата му не излиза „докторе“.

— Ако температурата се вдигне — казвам аз с леко раздразнение, — ще вземем втори път кръв и пак ще преброим кръвните телца. Сравнението може да ни е полезно.

Отново кратко мълчание и Льогийу продължава:

— Какво мислите, че може да е, докторе?

— Цял куп болести — отговарям рязко.

Но веднага съжалявам, че се сопвам с един толкова усърден помощник, и добавям:

— Локалните признаци са недостатъчни, температурата не е като при треска, общите признаци не са достатъчно откроени. Може да е какво ли не. Например плевробелодробно възпаление, начало на хепатит, камък в бъбреците, гастроентерит…

— Или хроничен апандисит? — заявява Льогийу.

Ни най-малко не съм му благодарен, че произнася тази диагноза, и остро възразявам:

— Хроничен апандисит не съществува, Льогийу. И откъде накъде следва, че болката, от която Лангоне се е оплаквал преди месец, е било криза от апандисит, преминала от само себе си, а не стомашно неразположение например.

На следобедния чай не откривам в каюткомпанията капитана, с когото исках да споделя опасенията си относно Лангоне. Но виждам двамата курсанти, които са се разположили удобно в кожените кресла и разговарят за книгата на генерал Копел. Не съм я чел и внимателно се заслушвам.

— Не можеш да не признаеш, че човекът струва — казва Вердьоле. — Да си жертва блестяща кариера, да си даде оставката на 48 години, когато е станал заместник-началник щаб на Военновъздушните сили, с единствената цел да публикува книга, която е в разрез с официалното становище! Това свидетелства за голяма смелост и е постъпка, достойна за уважение, още повече че се среща толкова рядко.

— Съгласен съм — отвръща му Верду. — Много малко генерали и адмирали се отказват от звездите си, за да защитят идеите си.

— Сещам се за поне още един — намесвам се аз. — Генерал Дьо ла Болардиер, който навремето се обяви против прилагането на изтезания в Алжир.

— Така е! — съгласява се Вердьоле. — Този достоен човек заслужава уважение! Но да се върнем на Копел.

— Наистина ми е симпатичен, но прогнозите му са налудничави — казва Верду.

— Какви прогнози? — питам аз.

— Питай Вердьоле, той ще ти каже. Той си пада по поетически бълнувания.

— Копел изхожда от предположението, че СССР — започва Вердьоле — ще предизвика голям военен конфликт в Европа и ще се нахвърли върху Германия.

— Защо?

— Как защо? — учудва се Вердьоле.

— Защо е необходимо това на СССР? Той и без това е огромна империя. Защо ще залага всичко на карта, за да увеличава територията си?

— Копел смята — продължава Вердьоле, — че комунистическият свят е разклатен. Предсказва, че един ден неговата младеж ще го разтърси още по-силно. Тогава съветската власт ще стане опасна. Цитирам: „Всеки силен звяр, ранен в сърцето, става опасен.“

— Да, но сравнението не е доказателство! — възразява Верду. — С изключение на дисидентите, които съставляват незначителна част, голямата част от населението подкрепя съветския режим, макар и само заради това, че не познава друг. А освен това ще отбележа, че през 1941 г. Германия беше сигурна, че този режим ще рухне само след няколко седмици война…

— Не съм много убеден — намесвам се отново аз — нито в близкото, нито в далечното „разклащане“ на съветската власт, а още по-невероятно ми се струва твърдението, че една обречена власт предизвиква голям военен конфликт… Но да приемем предпоставките на Копел. В края на краищата кой, ако не един генерал, трябва да предвижда хода на военните действия.

— Вердьоле е отново на твоите услуги — казва Верду. — Хайде, продължавай.

— През нощта на 22 срещу 23 май съветските танкове, подкрепени от авиацията, масирано настъпват в територията на Западна Германия.

— И естествено — прекъсва го Верду — силите на НАТО са изненадани: нито един спътник не ги е предупредил за струпването на танковите дивизии по границата.

— Прогнозата за това нищо не споменава. Продължавам нататък: на 24 май силите на Варшавския договор започват масова газова атака, в резултат на което силите на НАТО понасят огромни загуби и се оттеглят. Главнокомандуващият на НАТО иска разрешение от президента на САЩ да употреби срещу противника тактическо ядрено оръжие. Президентът на Съединените щати отказва.

— И тук започват бълнуванията — не се стърпява Верду. — Копел изобщо не е историк. В противен случай щеше да знае, че САЩ винаги са реагирали мълниеносно на внезапните атаки. Например в края на XIX в. Америка обявила война на Испания, защото един от нейните броненосци, „Мейн“, се взривил при твърде загадъчни обстоятелства в пристанището на Хавана. Торпедирането на „Лузитания“, при което загинали 125 американци, е една от причините за влизането през 1917 г. на Щатите в Първата световна война, а Пърл Харбър предопредели влизането й през 1941 г. във Втората.

— А защо президентът на САЩ да не разреши употребата на тактическо ядрено оръжие срещу противника? — питам аз.

— Според прогнозите на Копел американското обществено мнение ще се възпротиви срещу употребата на ядрено оръжие в Европа.

— Не е вярно! — казва Верду. — Нима американското обществено мнение ще остане безучастно към смъртта на стотици хиляди boys, задушени с газ. Подобна безчувственост би била безпрецедентна в историята на САЩ.

— А какво ще стане с Германия? — питам аз.

— Ще бъде завладяна.

— А с Франция?

— И тя — обажда се саркастично Верду, — тъй като и френският президент ще откаже да използва тактическо ядрено оръжие.

— А стратегическите ракети?

— Още по-малко.

— Питам се тогава защо служим? А какво ще стане с Великобритания?

— За това не се казва нито дума в прогнозите… Накратко, за една седмица СССР ще стане господар на континентална Европа.

— И за да сме справедливи към Копел, ще припомня думите му, че неговите прогнози нямат „пророчески“ характер.

— Но това е само стилистическа уговорка — остро възразява Верду. — Нали според Копел сценарият „взема под внимание настоящата военна обстановка“. Всъщност слабостта и неправдоподобността му се дължат на факта, че не взима предвид конкретното политическо и историческо положение.

— Струва ми се също — казвам аз след кратка пауза, — че хипотезата издава една носталгия, може би несъзнателна, по Втората световна война: война, в която царе бяха танковете и самолетите…

— Да, и аз съм на същото мнение — съгласява се Верду. — Прогнозите на Копел са обърнати към миналото.

— Но Копел е и хуманист — казва Вердьоле. — Той ненавижда атомната война.

— А кой я обича? — пита Верду. — За съжаление невъзможно е голям военен конфликт в Европа да не прерасне в атомна война. Копел забравя, че в обкръжението на Рейгън има „ястреби“ като Карлучи или Джонс, които твърдят, че „една атомна война може да се спечели“.

— Възможно е да има такива и в Кремъл — казвам аз.

В този миг влиза пашата и сяда на единствения свободен фотьойл.

— За какво разговаряте, младежи? — пита ни той.

— За книгата на генерал Копел.

— Аха!

Нищо повече от това „Аха“.

— Чаят ви, господин капитан — появява се Вилхелм и носи чашата и каничката.

— Вилхелм, откъде винаги знаете кога точно ще дойда?

— Инстинкт, капитане! — отговаря той.

Настъпва мълчание и се проточва. Капитанът пипа каничката, после я хваща и сипва съвсем малко в чашата си. Но явно още не е доволен от цвета на чая и поставя с нетърпелив жест каничката на мястото й. Не поглежда към никого от нас тримата.

— Капитане — нарушава тишината Верду, — съгласен ли сте с тезите на генерал Копел?

— С коя по-точно? Има много.

— Със сценария на съветската атака срещу Западна Европа.

— Сега вече май чаят е готов — казва капитанът.

Той хваща отново каничката и си сипва съвсем бавно. И въпреки че върши това много внимателно, през цедката (защото той не употребява пликчета) се плъзва едно листенце и пада в чашата. Той го хваща с малката си лъжичка и внимателно го поставя в чинийката. След това счупва бучка захар на две и пуска едната половинка в чашата си, като разбърква бавно, без да докосва захарта.

— Лошото при подобни прогнози е, че всички искат да докажат нещо. А то е твърде невероятно, защото се основава на неопределени и непредсказуеми данни. В най-добрия случай поредица от предположения.

След като казва това, той поднася чашата към брадата си, вдъхва аромата й и едва тогава докосва ръба с долната си устна. Но аз, както и двамата курсанти знаем, че няма да отпие, ако чаят е още горещ. Страхува се да не опари чувствителния си език. И наистина оставя чашата. Дори Верду не би се осмелил да смути този бавен и свещен ритуал. Впрочем двамата курсанти застъпват на вахта и набързо си тръгват.

Вилхелм ми донася втора каничка чай и я поставя на ниската стъклена масичка пред мен. Пием безмълвно.

— Док — казва след малко капитанът, — изглеждате ми угрижен.

— Вярно е, капитане. Страхувам се, че едно от момчетата може да направи криза от апандисит.

— Кой?

— Лангоне.

— А, перачът ли? — пита капитанът.

И се усмихва.

— Как? Познавате ли го, капитане?

— Разбира се, и знам защо не работи в неделя…

Сините му очи ме гледат лукаво над чашата.

— Естествено — продължава той — не сте особено очарован от перспективата да го оперирате?

— Да ви призная, така е. Разбира се, вече съм оперирал апандисит десетина пъти. В едно хирургическо отделение по време на стаж в Шербургската болница.

— Добре ли се справихте?

— Твърде.

— Какво значи това „твърде“?

— Случаите бяха най-обикновени, без усложнения. А когато е без усложнения, операцията от апандисит не е проблем.

— Да предположим, че при Лангоне симптомите се изяснят и че вие сте стопроцентово сигурен в диагнозата.

— За съжаление, капитане, можем да бъдем стопроцентово сигурни само когато отворим корема.

— По дяволите!

— Но дори и осемдесет процента да съм сигурен, пак оперирам. Защото иначе рискувам перитонит.

— А при перитонит трябва да качим болния на хеликоптер — казва капитанът. — С други думи, край на скритостта.

— Това вече се е случвало, струва ми се.

— Два пъти. Първият заради криза от апандисит, и то на бордовия лекар, а вторият поради перитонит на един от офицерите.

— Аз не бих рискувал перитонит. Ще оперирам, ако диагнозата се потвърди.

Мълчание, после пашата пита.

— Страх ли ви е, док?

— Малко. Едно е да оперираш в хирургическо отделение с компетентни помощници наоколо, с всичките удобства на една голяма болница и съвсем друго на подводница, без съветник, който да се притече, ако операцията се усложни. С една дума, ще се чувствам малко сам. Но не се безпокойте, капитане. Страхът е преди операцията. Започна ли, минава.

— Не се безпокоя. Ще гледам корабът да е стабилен. Ще задържим в удобна дълбочина.

— Благодаря ви, капитане. Всъщност повече ме безпокои не самата операция, а условията. Имам анестезиолог: Льогийу. Имам и фелдшер да ми подава инструментите — Морван. Но нямам човек да държи щипците.

— Говорете за това с помощник-капитана — отговаря ми пашата и става.

И с приятелска усмивка, която му връщам, той излиза. Но не съм убеден, че разбра до каква степен щипците ми създават затруднения. Необходимо е да има отлично съгласуване между хирурга и помощника му, който държи разреза отворен с щипците. Помощникът трябва да разтваря или да отпуска, когато е необходимо. А това не може да се импровизира. Влизам в стаята си, затварям вратата и се хвърлям на койката. Думата „койка“ е очарователна. Много ми харесва. От женски род е. И колко жалко, че върху нея човек се чувства така самотен. Колко далечни ми изглеждат сега мечтите ми за блажена почивка.

Изведнъж си спомням един разговор от преди два дни с мичман Кергьонек — „Президента“, както го наричат офицерите, или „Прези“ — екипажът. Той отговаря за поддържането на шахтите в ракетния отсек и когато го попитах дали веднага ще разбере, ако има повреда, той се усмихна и замълча, преди да ми отговори.

Наближава четиридесетте — „старец“ за екипажа. Гледа изпитателно зад телените си очила и създава впечатление на изключително сериозен и солиден човек.

— Нали затова контролираме — ми каза той.

— Но да предположим, че има някаква голяма повреда. Не знам каква точно, да речем…

— Изпускане на въздух от някой клапан?

— Да, например. Предполагам, че е нещо сериозно.

— Доста — казва Президента флегматично. — Без въздух не можем да изстрелваме ракетите. А за какво е тогава АРПЛ?

— И можете ли да го поправите?

Той ме погледна и натърти:

— Трябва да се поправи! Винаги сме се справяли…

След това добави усмихнат:

— Няма как да звъннеш на приятелчето и да го питаш какво да правиш.

Излегнат на койката, се стряскам от тази мисъл. Аз също няма да мога да се обадя по телефона. Аз също, ако се случи най-лошото, ще трябва да ремонтирам Лангоне сам с подръчните средства на борда.