Денят не съмва за нас

Пета глава

Безкрайната седмица, която изтече (всъщност те всички са безкрайни), най-после стигна до края си. Странно е да се говори за уикенд в нашия железен сандък, където нямаме и най-малка възможност за почивка, за отпътуване или за бягство, а извършваме обичайните си задължения, без ни на йота да променяме нещо от всекидневната си работа.

Например моите книжа. Стоя прав пред операционната и се опитвам да наваксам закъснението с химикалка в ръка. Описвам в регистъра всеки пациент. После нанасям случая в съответния медицински картон. И най-сетне, ако се наложи да предпиша на някого лечение на легло, трябва да попълня още един документ ad hoc. Драга читателко, сигурно ще ви бъде интересно да научите, че когато някой моряк бъде освободен от вахта, се казва, че е „на сухо“ — дори и на борда на подводницата, където никога не е мокро. Много съм предпазлив, когато трябва да освободя някого от дежурство. За всички случаи, освен когато става дума за нараняване, се съветвам с помощник-капитана, защото отсъствието на едни натоварва прекалено другите и те започват да недоволстват, ако сметнат, че причината за отсъствието не е сериозна.

Разбирам, че всичко, което пиша, се прилага към архивите и задължението да дращя не е лишено от основания. Неразумният съм аз. Ще трябва да се контролирам повече, да не мърморя срещу това дребно задължение, което става по-тежко, когато го вършим против волята си.

Докато пиша, светлината придобива червеникав оттенък. Това ни известява, че на повърхността е настъпила нощ за щастливците, за които утре ще изгрее слънцето.

Хвърлям поглед към часовника. Шест часът. За тези, които не са на вахта като мен, е излишно да поглеждат часовниците си, особено на подводница, защото единствената разлика между деня и нощта е цветът на неоновото осветление.

За кой ли път неподвижността и тишината на АРПЛ, с които би трябвало да съм свикнал вече, ме учудват. Температурата тук не е нито висока, нито ниска — просто незабележима. По най-естествен начин дишаме нашия изкуствен въздух. И сега, когато вече съм „лепнал“ към моята нова подводница, доверието ми в нея става по-голямо: чувствам се сигурно в утробата й.

Единственото нещо, с което не съм се оправил още, е времето. Като си помисля как се оплаквах на сушата, че лети прекалено бързо! Колко е тежко тук! Колко са дълги дните! Може би ви се е случвало да видите как в спокоен ден натежалите от водорасли вълни се търкалят бавно до брега. Човек има чувството, че толкова са натежали, че никога няма да стигнат до нас. Такова е и нашето време на борда: изтъкано от плътно очакване.

Понякога съвсем за кратко отново ме обзема желание да отворя прозорец. Но дори и да беше възможно, какво щях да видя? Черната вода на големите дълбини, където, незащитен от скафандър, човек би бил смазан начаса. По-често ми се случва да се съмнявам, че някъде още има синьо небе, зора, блестящо от росата стръкче трева, усмивка на жена. Ако не беше работата и приятелството, човек би трябвало да се обеси! Сартр греши в „При затворени врати“. Адът не са другите, те са по-скоро нашият рай — тук-там с по малко от чистилището.

Освен когато съм болен или вкиснат, не обичам да съм сам. Стремя се към ближните си. Особено тук. Ставам със сутрешния сигнал, без да съм длъжен, само и само да закуся в каюткомпанията със себеподобните си. Вилхелм, чийто офис е до моята стая, ми донесе един-два пъти закуската в леглото. Това внимание ме трогна, но не го поощрих. Не обичам да се храня сам.

Между другото, трябва да отбележа, че Вилхелм обслужва офицерите не само с усърдие и сръчност. Той ги ръководи и ограничава. Когато иска да се освободи по-рано, за да гледа филм в бюфета, едва доловимо ускорява сервирането. А когато някой от младите офицери започва да става прекалено взискателен, Вилхелм го поставя на мястото му спокойно, но твърдо.

След английската закуска (тя е толкова богата, че наистина заслужава името си) се връщам в лазарета, където Льогийу пренарежда подреденото и ми препредава подробно съобщенията от „арабския телефон“ — така на нашия жаргон наричаме слуховете от коридора. Това са незначителни новини, чиято достоверност трудно се проверява. Например истина ли е, че готвачът Тетатюи се сдърпал с пека, защото той си опекъл хляба и оставил кухнята в невъобразимо състояние?

Така или иначе не задавам повече въпроси и след като напразно чаках някой пациент, решавам да мина през кълката, правейки както обикновено комплимент на готвачите за снощното угощение. Пекът все още не е отишъл да спи и отношението му към Тетатюи и помощник-готвача Жегу ми изглежда съвсем нормално. За сметка на това забелязвам известно напрежение между пека и артелчика Марсияк.

Поглеждам ръцете им. Те са чисти и аз присъствам на отварянето на една кутия козя брада33. Капакът е махнат и Тетатюи вдига кутията до носа си, помирисва я и прави физиономия. Жегу помирисва също, след това Марсияк и най-накрая аз.

— Отворете и другите кутии! — казвам аз.

Отварят ги. Същата процедура.

— Всичко на боклука — нареждам аз.

Марсияк прекарва ръка по своята четка и казва смутено:

— Ако правят така в някой ресторант, отдавна да са фалирали.

— Но при нас, Марсияк, целта не е да се печелят пари.

— Много правилно — обажда се пекарят, като че ли вместо него аз съм запушил устата на Марсияк.

Но като знам колко чувствителен е Марсияк, усмихвам се и го питам:

— Как е? Имате ли добри новини от Лангдок?

— Отлични, докторе!

Връщам се в лазарета, където под ръководството на Льогийу Морван работи с прахосмукачката. Не виждам какво може да изсмуче горкият уред: Льогийу измете всичко сутринта и избърса пода с парцал. Паркетът блести.

— Видяхте ли, докторе — казва Льогийу, — прахосмукачката проработи!

— Кой я поправи?

— Двамата с Морван.

— Браво! А сега гледайте да не ви я отмъкнат отново!

— А, този път няма опасност — отговаря Льогийу. — Заключвам я в шкафа, ключът — в джоба.

Льогийу гледа с умиление усърдната работа на Морван над идеално чистия паркет. Както се вижда, моите помощници изживяват щастливи мигове в лазарета на подводницата: прахосмукачката е изтръгната от лапите на злото, отново работи и ни е още по-скъпа, тъй като ни я бяха отмъкнали.

Един след друг пристигат трима пациенти. Нищо особено. Десет минути за прегледа, двайсет за разговора след това и петнайсет за попълването на книжата. Льогийу участва и в прегледа, и в бъбренето. А великанът Морван, който стърчи с една глава над останалите, слуша със скръстени на широките си гърди ръце, без да каже дума. Льогийу твърди, че самото му присъствие влияе благотворно върху болните поради душевното спокойствие, което се излъчва от него.

Поглеждам часовника си: имам предостатъчно време преди закуска да повъртя петнайсет минути статичното колело в ракетния отсек, да взема душ, да си направя фрикции с тоалетна вода и да сменя бельото си. След всичко това вече като нов човек с друга кожа поглеждам купа с бельото: да не забравя да си купя от лавката две-три фланелки с къс ръкав, тъй като от пералнята не успяват бързо да ми върнат бельото. „Докторът не замърсява много, но сменя често“ — отбелязва примирено перачът.

Влизането ми в каюткомпанията, както съм лъснат, не остава незабелязано и ме посрещат убийствени забележки. От четиримата капитани само Форже е тук. Всички се нахвърлят върху мен.

— Ето го нашия плейбой! — провиква се Анжел.

— Нашия lady-killer34 — казва Верду, — но за съжаление тук няма кого да убива.

— На него му е достатъчно собственото му лице — добавя Вердьоле. — Той обича себе си. Както казваше някой, да се влюбим в себе си означава да поставим началото на една вечна любов.

— Помиришете само — обажда се Калонек, — май един карамфил е поникнал сред нас.

— Ами, аз съм си! — заявявам скромно.

Дюдюкания.

— Шефе — провиква се Анжел към Форже в другия край на масата, — отбележете, ако обичате, че докторът увеличава процента на спирт във въздуха.

— Не е само той — отговаря Форже меко и прекарва ръка по плешивото си теме, притеснен, че го въвличат в тази атака.

— Не виждам нищо скандално — казвам аз, — всеки ден съм си такава тупалка.

— Демагогия! — провиква се Верду. — Докторът се слага на Анжел — нали в неговото Военноморско казват „тупалка“.

— А, не! — възразява Анжел. — Само слоновете се парфюмират като фусти.

— Недей, ще стреснеш благочестивия Бекер — продължава Верду. — Ще си помисли, че „фуста“ означава „куртизанка“.

— Нищо подобно няма да си помисля — отговаря мрачно Бекер. — Не ви слушах.

— Мирмон, знаеш ли какво е „фуста“? — пита Вердьоле.

— Естествено, че знае — казва Анжел, — и Мирмон е от „старите вълци“ на Морското.

— Светът за Анжел се дели на възпитаници на Морското и останалите — казва Верду.

Мирмон мълчи. Не се смее, дори не се усмихва. Той е математик. За него всичко, което не може да се изчисли, е без значение. Това обяснява защо често е прицел на подигравки, а освен това като отговорник за мокрия бюфет с неудоволствие отпуска по някоя бутилка шампанско, така желана от младите офицери.

— Мирмон, попитах те нещо — повтаря Вердьоле. — Какво значи „фуста“?

— „Жена“ на морски жаргон — отговаря Мирмон, без да вдигне глава от чинията си.

— Капитане — провиква се Верду с възмущение, — Мирмон произнесе думата „жена“! Това е неприлично! Забранихме му да произнася тази дума в каюткомпанията. Глоба за този сластолюбец!

Капитане Форже е объркан. Той се усмихва, кашля, прекарва ръка по темето си.

Всички хорово започват да скандират: „Глоба, глоба“, като се подразбира, че глобата ще бъде бутилка шампанско. Мирмон не казва дума, но е твърд като скала в мълчаливия си отказ. Брадатият любител на бродерията Бекер остава също безучастен и чужд на тези простосмъртни вълнения. А шефът Форже ни гледа притеснено с бащинска усмивка.

Случаят бе предаден за разглеждане на капитана по време на неделния обяд. След като изслуша двете страни и показанията на Форже, той направи своето заключение. Първо: забраната да се произнася думата „жена“ в трапезарията е самоволна и тиранична. Второ: освен това Мирмон е произнесъл думата само защото му е била подложена езикова клопка. В резултат на което нашият иск е отхвърлен.

В един часа, веднага след обяда, тръгвам към лавката, за да си купя фланелки, както вече споменах. Сигурно ще ви разочаровам, но нашата кооперативна лавка няма нищо общо със супермаркет. Това е едно килерче до бюфета с дупка във вратата.

Зад това гише величествено царува Льогийу, който съхранява и продава съкровището на Али Баба. В лазарета той е блестящ помощник. А тук, въпреки че по принцип аз оглавявам лавката, той е истински цар. И кой може да го укори? Льогийу обича да бъде пръв навсякъде. Бил е най-щастлив, когато в началото служил на малка подводница и по липсата на лекар бил единственият господар на медицинската служба.

Аз също имам ключ от лавката и когато Льогийу е зает, бих могъл да продавам. Нищо не пречи, освен дето Льогийу ще го сметне за нарушаване на неговата територия.

Льогийу сам е решил да отваря лавката в един часа, което показва неговия тънък търговски усет. Знае, че в този час на деня има най-много клиенти. Той е опитен търговец, знае как да предложи онази стока, която може и да залежи. Знае и какво ще се хареса на борда и точно това купува преди отплаване. А не забравя и духа. Научава всички новини от коридора, всички тайни и неприятности. Бди над морала.

Драга читателко, не си мислете, че нашата малка лавка е зле снабдена и търговията не върви. За шейсет и пет дни плаване и с клиентела от 130 човека направихме 160 000 франка стокооборот. Извън контрола на своите съпруги мъжете обичат да харчат…

Тук няма привлекателни витрини и примамливи щандове и въпреки това лавката е много ценено място за развлечение. Хората идват с охота. Срещат се. Приказват си. Тук е нещо като салон, където се стои прав, и според мен единственото място, където мъжете нямат нищо против да стоят на опашка. И още — в деня, когато е направил покупка, човек има чувството (като изключим работата), че е свършил нещо през деня. Покупката е важен обществен акт, който нарушава еднообразието на живота.

Аз самият съм добър клиент на лавката. Купувам най-често тоалетни принадлежности, както всички. Между другото ще отбележа, че парфюмите тук се продават без такса, както в самолетите. Обичам и онова, което Льогийу нарича „престижни стоки“, всъщност туристически сувенири: ключодържатели и купички с името и емблемата на нашата подводница. Най-ценна от всички тези дрънкулки е т.нар. тапа — метална запушалка за дулото на оръдие, която при нас е чисто символична. Върху нея релефно е гравиран рицар в доспехи и с украсен шлем. С две ръце размахва тежък меч. Щит, украсен с цветовете на лилия, пази лявото му рамо, на колана му виси по-къс меч. Героичната му фигура изпъква върху фона на огромна морска котва, а отзад се вижда силуетът на нашата АРПЛ. Този търсен анахронизъм има за цел да покаже, че модерният вариант на меча е ядрената ракета.

Тази запушалка си има дървена поставка. Може да стои на маса или да се окачи на стена. Купих си две, едната — за по-малкия ми брат, а другата — за племенника ми. Купих за родителите си две купички със същата гравюра, но по-малка, а за приятелите взех ключодържатели.

Тук има и голям избор на мъжко бельо, а разнообразието от захарни изделия е смайващо. Избягвам да купувам лакомства, колкото и съблазнителни да са. Учудвам се на изобилието от бонбони и шоколади и Льогийу ми обяснява:

— Не се безпокойте, докторе. Нали се връщаме през септември, всичко ще се изкупи. Е, ако се връщахме през юли, е съвсем друга работа. Тогава бих поръчал двойно по-малко…

— Защо, каква е разликата?

— Защото мъжете гледат да са стройни за лятото.

Пристигам пред гишето на Льогийу, а отпред вече се е събрала тълпа, която в такова тясно пространство не е в състояние да се подреди един след друг.

Така че да застанеш на опашка пред лавката не означава да си след някого, а най-често до него, но досега не съм чул да е възникнал спор за предимство: подводницата е място, където хората не бързат през свободното си време. Ние дори сме доволни да стоим така един до друг и да си приказваме.

Казвам „Добър ден“ или разменям по някоя дума с присъстващите, като „разменянето на някоя дума“ е по-висша форма на общуване, ако, разбира се, е придружена с конкретно обръщение. Но това не е лесно, ако попадна на човек, който никога не е идвал в лазарета и не знам дори какво работи на борда. Затова пък става естествено, когато до мен е някой от моите пациенти: „Пинарел, приключихме с палеца, нали! Няма да се налага да го режа.“ „Виньорон, вече не ви боли кракът, надявам се?“ „Държи ли още пломбата ви, стопанин?“ Понякога се шегувам: „Бишон, пак сте си забравили пуловера! Виждам как държите на обещанията си!“

Естествено при общуването си със стопанина и „президента“ — влиятелни и уважавани старшини — влагам допълнително старание. Това не е никак трудно с приказлив парижанин като стопанина, но с другия работата е по-деликатна: той е затворен по характер бретонец. И понеже знам (тук всичко се знае), че е много привързан към семейството си и получава най-редовно фамилиграми, най-често го питам за близките му. Баща му е вече възрастен и той ходи през отпуските да му помага в стопанството. Има и три деца, най-малкото е момиченце на четири години.

— Другите са вече големи. Свикнали са с моите занимания — казва той. — А малката не. Когато тръгвах, тя се разплака и досега всеки ден пита за мен. Аз съм на служба от двайсет и една години — продължава той след кратко мълчание. — Това е осмият ми рейс. Много е. На трийсет и седем години станах и ми се ще да получа някоя работа на брега, за да съм близко до моите хора и да се порадвам на семейния живот.

Пред себе си виждам и чувам Роклор, който не ме забелязва, иначе вече да е дошъл да ме заприказва. Той размахва превързаната си ръка и говори на всеослушание на хората наоколо, които го слушат търпеливо. А търпение наистина е необходимо, защото обяснява с най-малки подробности — и вероятно не за пръв път — какво му се е случило.

— Когато му казах: „Слушай, Бруар, ти или мълчиш като ням, или си отваряш устата само да критикуваш“ — тогава той се разсърди. Момчета, като сега го виждам! Лявата ми ръка лежеше на масата, а неговата вилица беше до чинията му. Изведнъж стисна вилицата, но здраво, както се стиска нож. Нали така? И ми я заби в ръката. Бам! С всички сили! Зъбците на вилицата продупчиха горката ми ръка и се забиха в масата! Честно!

Тази версия, по-драматизирана от първоначалния вариант, който Роклор вече е разказвал на другарите си, се посреща с всеобщ скептицизъм.

— Хайде де, чак пък толкова! — обажда се едно русо момче с живи очи. — Ти се изкара Христос, прикован на кръста!

— Посмали малко! — не вярва друг. — Вилицата не ти е пробила ръката!

— Как да не е! — убедено заявява Роклор. — Че аз едва я отковах от масата. Кълна се в светата майка!

— И коя е тази твоя света майка? — пита дребното русо момче.

— Марсилската света Богородица, разбира се! Ти си голям невежа! — Роклор набързо се възползва от културните си познания.

— Е, щом е марсилка твоята света майка, няма начин и тя да не раздува — казва русият.

Всички се смеят и когато русият се завърта в кръг, за да се наслади на успеха си, ме вижда:

— Я виж ти. Ето го лекаря — казва той коварно. — Той ще ни каже дали вилицата е пробила ръката.

Всички погледи се обръщат към мен, включително и на Роклор, който явно не е въодушевен. Но в никакъв случай не искам да го изложа пред толкова хора.

— Лекарска тайна — отговарям бързо аз. — Но истина е, че раната беше много лоша и Роклор извади голям късмет, че костите не бяха засегнати.

— Нали ви казах! — ликува Роклор.

Някой се обажда:

— Е, не ни каза точно това.

Роклор се прави, че не чува.

— Не е важна раната, приятел. Аз ще ти обясня кое е най-важното. Само два дни след като ми продупчи ръката, Бруар си получи фамилиграмата и всичко му мина — виж го сега как върви от доволен по-доволен. Схвана ли сега, момчето ми? Загря ли причинно-следствената връзка?

Тази учена фраза го очарова и той прави малка пауза, за да ни даде възможност да се насладим на красотата й. И след това заключава:

— Значи ударът с вилицата избърза с два дена!

— И вместо да ти дупчи ръката, щеше да ти я целува — казва русият.

Всички се смеят.

— Колко си отвратителен! — отговаря му Роклор, но без злоба.

Той е добряк, не се сърди, когато го закачат, и обикновено се доверява на красноречието си, за да има последната дума.

Но този път това не му се удава, защото се появява Бишон, висок, възпълен, дори тлъстичък — с габарити, които изненадват на борда на подводница, и „поема щафетата в говорилнята“, както би се изразил Роклор.

— Здрасти, момчета! — поздравява той жизнерадостно. — Знаете ли какво? Днес е неделя! Забравихте, нали? Като даваме дежурства и в неделя, така става. Този път обаче ще е другояче. Капитанът е решил да положи подводницата на дъното, да спре машините и да ни даде почивка.

— Я стига! — казва някой. — Младите моряци ще вземат да ти повярват!

— Като си помислиш само! — продължаваше Бишон с престорено възмущение. — Цели два месеца без събота и неделя! Изработваме си надбавките над заплатата! Трийсет и девет часовата работна седмица не е за нас. Помислете само, да бачкаш и в неделя? Дори дядо господ си е почивал на седмия ден.

Сещам се, че съвсем в началото на разказа си, когато говорих за командирите на борда, забравих да спомена един от тях. И за да бъде всичко ясно, ще ги изброя наново всичките, като уточня чина на всеки и съответстващите названия в сухопътните войски.

Нашият „паша“, капитан Русле, е капитан първи ранг, което отговаря на полковник в сухопътните войски.

Пикар, помощник-капитанът, е капитан втори ранг — подполковник в сухопътните войски.

Началникът на поста за бойни операции, Алкие, и шефът на отдел „Енергетика“, Форже, са капитани трети ранг, т.е. майори във войската.

Капитан трети ранг е и началникът на торпедата, въпреки че тази длъжност обикновено се заема от капитан-лейтенант. Става дума за Мосе — именно него съм пропуснал да спомена, — който след този рейс ще ни напусне, за да поеме командването на една малка подводница в Тулон.

С изключение на младия и жизнерадостен възпитаник на Морското училище Анжел и на запасния офицер на действителна служба Бекер, които са лейтенанти (лейтенанти и във войската), всички останали офицери са капитан-лейтенанти (капитани във войската). И както вече знаете, ги наричат „чираци“.

— Пфу — заявява един ден Анжел, като гледа Мирмон и Калонек, — като си помисля само, че рано или късно някой ден ще стана чирак, зле ми става! Тогава ще съм на 30 години! Ще бъда стар глупак — и аз като вас.

— Момче — връща му Калонек, — може би искаш направо да станеш капитан трети ранг!

Има офицерски каюти от лявата страна на подводницата, от дясната и в средата, които са „без изглед към морето“, както казва Вердьоле. Кръгообразен коридор свързва тези каюти и се нарича по различен начин в зависимост от това, дали минава през лявата част на кораба, където живеят младите и шумни офицери — тогава тя се казва „Веселата улица“. А когато минава през дясната част на кораба, обитавана от капитаните, го наричаме „Алеята на Военното училище“. Странно е, че стаята на Бекер се намира от тази страна, въпреки че чинът му е доста скромен. Твърде възможно е капитанът нарочно да го е настанил тук, за да го спаси от попълзновенията на бандата от „Веселата улица“, чиито инициатори са двамата курсанти, Анжел, Калонек и моя милост. Искам да подчертая все пак, че макар и тяхно доверено лице и при случай техен съучастник, аз се стремя да ги вразумявам.

Сетих се тази неделна сутрин, че съм забравил да спомена капитан Мосе, когато го сварих сам в каюткомпанията да пие чай. Не, той не принадлежи към aficionados, но затова пък обожава горещ шоколад. Изпива две-три чаши към 5 часа. И може да си го позволи: той е слаб като силф. Щастливи са тези, които могат всеки божи ден да закусват с una cioccolata35 и 5–6 кифлички, без да трупнат нито грам.

Слабото му и гладко избръснато лице, което ми напомня портрета на Наполеон на Арколския мост, подхожда идеално на тънката фигура, на ясния му начин на изразяване и на прямотата в разговора. Мосе има и друга особеност. Това е единственият старши офицер към когото чираците се обръщат на „ти“ и с когото си позволяват да се шегуват. Причината е, че той самият доскоро е бил капитан-лейтенант: четвъртата му нашивка е още много новичка, за да сплашва подчинените.

Когато го питам дали не иска да се върне в Тулон, където е служил на малките подводници, той възкликва:

— Разбира се, че искам! Малката подводница, това е истината! Тя плава непрекъснато, не спира! И непрекъснато има учения. Докато служех на „Диана“, съм изстрелял петдесет учебни торпеда. А тук за четири години само четири… Естествено предназначението на АРПЛ не са торпедата, а невидимото следване на таен маршрут, стратегията на прикриване и секретност.

Тук му задавам слонския си въпрос:

— А защо са ни тогава торпедата?

Мосе се усмихва:

— Има едно военно правило, според което не трябва да си без оръжие в безизходни ситуации. По силата на това правило бомбардировачите имат оръдия, на танкистите дават пистолети, а на борда на АРПЛ има торпеда.

— И кога трябва да ги използвате?

— Когато по време на войната ни открие вражеска подводница и започне да ни преследва. Представи си една огромна мишка, преследвана от съвсем малка котка. Мишката гледа да избяга, но когато е притисната, не й остава друго, освен да драска с нокти и да хапе.

— И зъбите, това са торпедата, така ли?

— Точно така. Но перспективите в такъв случай не са много оптимистични, защото врагът няма дълго да действува сам. Скоро по петите ни ще тръгне цяла глутница.

— А двете ракети „Екзосет“ на борда на „Енфлексибл“?

— О, док, това е съвсем друго! Торпедото е подводно оръжие. А ракетите „Екзосет“ излизат над водната повърхност и могат да унищожат само надводни кораби.

— За какво са ни те тогава?

— Защото току-виж някой надводен кораб също решил да ни попощи! — отговаря Мосе.

— Чудесна метафора!

— И в този случай „Екзосет“ е много ефикасен, ако, разбира се, целта се намира в нашия обсег. Бих казал дори, че на сегашния етап той е незаменим.

— Незаменим ли?

— Тези ракети имат огромна скорост. Изминават четирийсет километра за по-малко от минута.

— За по-малко от минута? Това е изумително. Ти стрелял ли си?

— Да, два пъти, естествено без заряд. И двата пъти целта беше поразена.

— Капитане — казвам аз с усмивка, — ти ми изглеждаш печен артилерист. Сега вече не се учудвам, че скучаеш на борда на АРПЛ.

По слабото и гладко избръснато лице на Мосе се изписва учудване:

— Но аз изобщо не скучая! — отговаря той живо. — Нито за минута. Най-напред един рейс е интересен от човешка гледна точка: всички тези хора, които са затворени заедно в железния сандък, и то за толкова дълго време… И освен това на борда на АРПЛ сме в ситуация, много близка до истинската. Непрекъснато в положение на война, с пръст на спусъка, готови всеки миг за стрелба.

— Но ако се получи заповед, не ти, а ракетчикът ще стреля.

— Съвсем правилно, док. На борда на АРПЛ, освен в случаите за които стана дума, задачата ми не е да стрелям. Тук аз само слушам. Слушам биологичните звуци: скариди или делфини. Слушам шумовете на другите кораби и се опитвам да определя техния пеленг и местонахождение. И, разбира се, слушам и себе си.

— Сам себе си ли слушаш?

— Шегувам се, така е думата. Слушам шумовете, които произвежда нашата подводница.

— Защо?

— За да ги намалим или напълно да ги отстраним. В името на пресвятата скритост.

— Не ми е ясно как може да се отстрани или дори да се намали шумът на корабното витло.

— Англичаните успяват. Те са изобретили корабно витло, което се върти по-бавно, но придава на кораба същата скорост и е по-безшумно.

— Верду би извикал: „Hear! Hear!“

— И с право! Но не само витлото вдига шум. Всяко нещо, което се върти на борда, създава вибрации и ги предава на корпуса, който резонира като кожа на барабан.

— Всичко, което се върти на борда?

— Да, турбините, турбогенераторите, допълнителните електрически мотори и господ знае какво още.

— А защо вибрират машините, които се въртят?

— Заради лоша центровка.

— Моля ви, не забравяйте, че обяснявате на един смирен слон!

— За една машина се казва, че е разцентрована, когато не е добре уравновесена.

— Това може ли да се поправи?

— Да, по различни начини. Например машините могат да се монтират върху амортисьор. Но не само моторите издават шум. Канализацията, тръбите също могат да ни издадат.

— Накратко казано, на малката подводница си артилерист, а тук, на АРПЛ, отговаряш за тишината.

— Точно така — отвръща Мосе доволен. — Абсолютно точно.

Той мълчи и пие шоколада си, но не както аз моя чай на малки глътки, а жадно. Като си помисля само, че по стрелбищата хората се радват, ако с пет пистолетни куршума улучат едно картонче! А Мосе се упражнява с торпеда и екзосети! Страшничко! И все пак в разказа му друго ме смущава.

— Капитане — казвам аз, — ако добре съм те разбрал, скритостта, на която се дължи неуязвимостта на АРПЛ и следователно нейната ефикасност като възпиращо оръжие, зависи, от една страна, от безшумното придвижване, а от друга — от способността й да открива всичко съмнително.

— Не само — казва Мосе. — Невидимостта й зависи и от безшумното движение на вражеската подводница, и от наблюдателността на този враг.

— Значи, ако някоя чужда подводница е по-безшумна от нашите АРПЛ и притежава по-съвършена апаратура за откриване на противника, би могла да ни засече първа и да ни унищожи необезпокоявана.

Мосе ме гледа и се мръщи:

— Перспективите, които рисуваш, не са много приятни, но това е истината.

— От всичко това правя заключение, че нашата възпираща сила ще бъде ефикасна само ако технологията ни, от която зависят безшумността и наблюдението, е най-малкото равна на технологията на вероятния противник. Така ли е?

— Питам се има ли изобщо някой, който би могъл да отговори на този въпрос — казва Мосе.

Настъпва пауза, която става тягостна и за двама ни, и аз изпитвам нужда да я разведря:

— Е, ако един ден стана министър-председател, което е твърде съмнително — казвам аз с усмивка, — ще увелича 10 пъти броя на нашите инженери и ще отпусна 20 пъти повече средства за научни изследвания.

— Не се безпокой — усмихва се и Мосе, — вече активно се работи над второ поколение атомни подводници.

След чая се връщам в лазарета, където Льогийу ме посреща с новина:

— Имаме болен.

— Нещо спешно ли?

— Не.

— Нали знаете, Льогийу, в случай на спешност…

— О, докторе, трябва някой от момчетата съвсем да е на умирачка, за да ви откъсна от чая!

— Благодаря. Кой е болният?

— Мичман Ломбар, ракетчик.

— Какво му е?

— Както изглежда, двустранен ишиас.

— По дяволите! Къде е?

— Сложих го да легне на койката на Морван, а той отиде на неговото място.

— Добре сте направил.

Отивам в изолационното, преглеждам го и диагнозата на Льогийу се потвърждава. Предписвам съответно лечение и никакво ставане.

— Дълго ли ще лежа? — пита Ломбар.

Гледам го. Той е едър брюнет, трийсетинагодишен, със сенки под очите, неспокойни устни и уплашен вид.

— Трябва да имате търпение, Ломбар. И в никакъв случай не ставайте и не правете усилия.

— И без това е толкова скучно, а сега и да лежа… Докторе, ще ви затрудни ли да предупредите господин Дьо Сент-Енян? Да не си помисли, че кръшкам.

— Не се притеснявайте. Отивам да му кажа. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Дежурен е в главния команден пункт.

— Тръгвам.

Главният команден пункт, който се намира до лавката, в отсека с каютите на офицерите, е мозъкът на АРПЛ. В него има извънредно много табла. Отляво са вахтените по слушането, а отдясно — рулевите. Точно пред мен на една платформа са разположени перископите. А в дъното са устройствата на инерциалната система.

Току-що споменах за рулеви, но не си ги представяйте как въртят театрално и със замах голямото кормило от акажу като на кино. Често управлението е автоматично и няма рулеви, а само контрольор. Понякога е един, в трудни моменти са двама.

Те не стоят прави, а удобно разположени в двойни фотьойли, както пилотите в самолета, с ръце върху лост с две дръжки.

С тези лостове се задвижва кормилото, което отклонява подводницата наляво или надясно. С тях се управляват и хоризонталните рули (вече знаем, че са разположени от двата борда на подводницата под мостика), които потапят подводницата надолу и я изкарват на повърхността. Всичко това може да бъде управлявано с един лост или разделено между два в зависимост от това, дали има нужда от един или от двама рулеви.

Зад рулевите, перпендикулярно на фотьойлите им, се открива внушителна редица от бордови табла, на които чрез малки светлинки се изписва всичко необходимо за сигурността на потапянето. Например ако в момента на подготовката за потапяне — предхождащ етап — някой люк остане отворен, незабавно ще се появи сигнал, както и за евентуален теч.

Драга читателко, навярно ви се струва, че непрекъснато призовавам вашето въображение. И въпреки това ми се иска да потреперите малко от простичката дума „теч“ (но не толкова, че да престанете да четете нататък). Течът на всеки плавателен съд е нещо много сериозно, защото, ако не бъде спрян, корабът ще потъне. Но когато става дума за потопена подводница, опасността се увеличава от необходимостта корабът да се изкачи на повърхността, преди теглото на водата да я повлече в дълбините, където корпусът ще бъде смазан.

Зад рулевите стоят трима души: старшината, капитан-лейтенант Дьо Сент-Енян, който е на вахта, и капитанът, който не дава вахта, но често се явява тук, за да огледа всичко, или както казва помощник-капитанът, „да предотврати бурята“ — парадоксален израз, тъй като подводницата не е заплашена от светкавици, ураган или силно вълнение. Капитанът се страхува от отпускане сред компетентните и съвестни офицери, от чувството за измамна сигурност. Неговата бдителност трябва да засилва тяхната. Той се опасява от невниманието и небрежността, породени от удобството на навика и опознатите опасности. Чувах го да казва на анализаторите: „Внимавайте, «биологичните шумове» — скариди, делфини и tutti quanti — могат да се окажат нещо друго…“

— Мен ли търсите, док? — пита ме той.

— Не, капитане! Искам да говоря със Сент-Енян.

— Имаш нещо да ми кажеш ли? — приближава се Сент-Енян.

Той произнася по особен начин своето „ти“, без ни най-малка фамилиарност.

— Ти си ракетчикът на борда, нали?

— Да! И то не какъв да е, а „мисум“.

— Какво значи мисум?

— Ракетчик на подводница. Сигурно знаеш, че не само на борда на АРПЛ има балистични ракети.

— Ще го запомня. А на теб ще кажа, че ще загубиш един от твоите мисуми и по-точно Ломбар, който ще лежи за неопределено време с двустранен ишиас при мен в лазарета.

— Нямаме шанс! — казва той.

Някой друг би възкликнал: „Язък!“, но подобен израз не влиза в неговия речник.

— Добре — отговаря Сент-Енян, — ще съобщя на Периньон.

— Защо на него?

— Защото той е ракетчик номер едно. Аз съм вторият.

— С една дума, ти е началник.

— Да, в известен смисъл — казва той с усмивка.

Отвръщам му и аз с усмивка и си тръгвам. Недейте да мислите, че не харесвам Дьо Сент-Енян. Точно обратното, харесва ми, но понякога ме дразни.

Сент-Енян е със светла кожа, сини очи, правилни черти и лицето му излъчва някаква изтънченост. Казвам „някаква“, защото не мога точно да я определя. Онази от двете ми баби, която имаше известни буржоазни претенции, би казала, че е „расов“. Но аз не употребявам тази дума. Предпочитам да кажа, че от Сент-Енян се излъчва достойнство, че притежава елегантна външност, че е елегантен и в обноските, и в поведението си, и то без каквато и да е поза.

Той произхожда от старо семейство от централна Франция и както знаете, благородниците винаги са се стремили неудържимо към флота, а и той към благородниците — но сега вече, ако овладеят математика и завършат Морското училище.

Отдавна е отминало времето, когато Анри IV назначил за вицеадмирал господин Дьо Вик, който никога не бил стъпвал на кораб, следвайки разпространената в Европа традиция, според която начело на морските ескадри се назначавали благородници без ни най-малка представа за морето. Всичко се променило, когато Елизабет I Английска изпратила един стар и не особено изискан морски вълк с бързи кораби срещу наконтения херцог Дьо Медина-Сидония и неговата Непобедима Армада. С победата на пирата над херцога се ражда модерният флот.

Така поне твърди помощник-капитанът, от когото научих тази поучителна история.

Поглеждам часовника си и тъй като е още рано да облека униформата си за неделната вечеря, отивам в каюткомпанията и вземам една книга от библиотеката. Не наслуки, защото Вердьоле вече ми я бе препоръчал. Разполагам се в едно от креслата и се зачитам.

Книгата се нарича „Студ и мрак“. Това са материалите от един симпозиум, събрал учени от 30 страни, за да обсъдят последиците от война, в която ще се използва ядрено оръжие с мощност пет хиляди мегатона.

Тръпки ви полазват по гърба. Учените предсказват, че след война от този тип ще има петстотин милиона жертви — едни ще се изпарят от горещината, други ще бъдат убити от ударната вълна, а трети ще бъдат обречени на бавна смърт от радиацията.

Това е чудовищно. Но не е най-страшното. Според същите тези учени изхвърляните в атмосферата огромни количества прах, сажди и пушек (предизвикано не само от самите взривове, но и от огромните пожари) ще затъмнят слънцето и земята ще потъне в „студ и мрак“ най-малко за една година.

Според тях температурата дори и през лятото ще спадне доста под нулата и цялата растителност ще измръзне. Освен това фотосинтезата ще стане невъзможна поради постоянния мрак и така източникът на храна за хората и животните ще бъде силно засегнат, ако не и унищожен.

От глад ще загинат по всяка вероятност два милиарда и половина души, към него трябва да се прибави още едно бедствие: огромното количество азотен окис, получен от огнените кълба на атомната война, ще унищожи защитния озонен слой, вследствие на което многократно ще се увеличи ултравиолетовото облъчване на земята. Хора и животни ще бъдат застрашени от слепота, а отслабената им имунна система няма да се справя с болестите.

Почти не е за вярване, че след тази грандиозна катастрофа на нашата цивилизация, в която ще загинат общо три милиарда души, ще има и оживели — към милион и половина, почти всички в южното полукълбо. Най-слабо засегнати ще бъдат Австралия и Нова Зеландия.

Не чета книгата, само я прелиствам. На много места нещата се повтарят, тъй като учените чертаят с ужасяващо единодушие същата картина. Това ми прави още по-силно впечатление, тъй като не откривам и капка политически умисъл в твърденията им нито като общо впечатление, нито в подробностите.

Отново хвърлям поглед към часовника. Време е да се преоблека. Пред каюткомпанията се сблъсквам с Верду.

— Какво четеш? „Студ и мрак“? — пита той, щом вижда книгата в ръцете ми.

— Да! Страшно е!

— Генерал Галоа твърди, че описанието на Земята след ядрената катастрофа е преувеличено и неправдоподобно. Заяви го по телевизията.

— Не знаех, че той е физик.

— Не, не е физик. Той гледа на нещата от друг ъгъл. Смята, че всеки ядрен конфликт е убийствен за страната, която би го започнала, и никой държавен глава няма да се реши на такава стъпка.

— А ти какво мислиш?

— Твърде е наивно, господин генерал! — застава мирно Верду и се подсмива под мустак.

После продължава:

— Можем ли и за миг да се усъмним, че Хитлер щеше да започне атомна война, ако имаше тази възможност.

— Да, възможно е!

— А Хитлер не е изолирано явление в историята. За съжаление мъдростта не е главното достойнство на владетелите, които управляват света. Точно сега чета книгата „Безумният ход на историята“ от Барбара Тачман. С много съвестно подбрани примери тя доказва, че редица правителства — от Троянската война до Виетнамската — са провеждали абсурдна политика, понякога самоубийствена и във всички случаи дълбоко противоречаща на интересите на техните страни.

— След това ще ми я дадеш ли да я прочета?

— Вече я обещах на Вердьоле.

— Значи съм след него.

— Подобна жажда за знания е учудваща, особено у един доктор — казва Верду с престорено високомерие.

— Кой знае? — отговарям аз. — Може би притежавам по-малко идиотизъм от мнозинството.

— И самонадеян на всичкото отгоре! — заключава Верду и се отдалечава с разперени ръце.

Прибирам се в стаята и обличам униформа за официалната вечеря. Докато пиша това, се сещам, че направих грешка първия път, когато описах представянето на менюто от курсант Вердьоле: всъщност ритуалът е неделен, в началото на официалната вечеря.

Бяла риза с пагони, връзка, панталон с морскосин цвят: приятно е в края на седмицата да хвърлиш фланелката и джинсите и да се издокараш. Приятно е и в същото време доста тъжно, защото това ми напомня времето — така отдалечено днес, — когато се бръснех, решех и се обличах грижливо, за да изляза вечерта с едно момиче.

Вече всички сме насядали около масата, с изключение на нещастниците, които са на вахта. Чувства се известно неудобство, защото курсант Вердьоле, който трябва да представи менюто, все още го няма.

— Бихме могли да започнем и без него — прошепва Мосе.

— Какво? Пак ли си гладен? — обажда се Анжел. — След толкова литри шоколад, които поглъщаш всеки ден!

— Какво да правя? — отговаря Мосе.

— Изглежда, шоколадът стимулира интелекта — казва Сент-Енян.

— За жалост — не се стърпява Верду — в най-тежките случаи е безсилен.

Всички се смеят. Мосе също.

— Аз поддържам предложението на Мосе! — също тихо казва Калонек.

— Когато е гладен — отвръща Анжел, — Калонек е неудържим!

— А аз поддържам предложението на Калонек! — засмива се Мосе.

— Поддръжниците се поддържат!

Тези шеги целят да запълнят паузата, а не да убедят капитана да започне вечерята без Вердьоле. Защото за никого не е тайна, че капитанът държи извънредно много на ритуала по представянето на менюто и че няма да го жертва заради самонадеяните млади офицери. Впрочем той се преструва, че не чува нищо, и разговаря с помощник-капитана. По тази причина размяната на шеги става sotto voce36.

Но винаги жизненият и енергичен помощник-капитан губи на свой ред търпение и казва:

— Къде се бави това петле?

— Вилхелм, идете да видите какво прави още в стаята си! — казва капитанът.

Вилхелм се връща след малко целият сияещ:

— Разкрасява се, капитане, и идва веднага.

— Разкрасява ли се? — пита капитанът.

— Разкрасява се или се приготвя? — пита помощник-капитанът.

Вилхелм не отговаря нищо.

— Сега се сещам — обажда се Верду, — че на Вердьоле понякога му е трудно с обиците.

Мирмон вдига учуден вежди, но не казва нищо. Той започва да приема с недоверие шегите на курсантите.

— Да почакаме още малко — казва капитанът спокойно.

— И да се надяваме, че ще си струва — казва Анжел.

— Вилхелм крие нещо от нас — обажда се Калонек.

Вилхелм се усмихва, но не казва нищо.

— Ясно: ключ на устата — заявява Калонек.

— Е, усмихва се все пак — вметвам аз.

— Какво ще ядем тази вечер, Вилхелм? — пита капитанът.

— Вечерята ще бъде екзотична, капитане.

— И това ако е определение — казва Верду. — Всичко, което не е френска кухня, е екзотично. Например: английската кухня е екзотична.

— А, не! — ужасява се Мосе.

В този момент тържествено се появява Вердьоле, облечен като китайка. Китайка, висока метър и осемдесет и пет. Той е чудесно маскиран с перука, с дръпнати очи, боядисано в жълто лице и бяла пудра. Прави лек вежлив поклон пред капитана и пред всеки от офицерите със сключени под брадичката ръце, после подхваща с креслив и гъгнещ глас:

— Почитаеми повелители на войната (поклон) и вие, многоуважаеми господине, командир на голямата джонка под водата (нов поклон), ще бъде ли угодно на вашите почитаеми уши да чуят списъка на ястията, които ще бъдат поднесени тази вечер:

Императорски пастет по китайски.

Кантонски ориз.

Пиле с бадеми.

Китайски плодове по избор.

Жасминов чай.

И като допълнение (50 франка):

Печено куче сукалче.

Изпълнението се посреща със смехове и възгласи и Вердьоле получава от всички страни комплименти, които завършват с весел спор: хората се питат дали да му дадат най-високата оценка за неговото представяне.

— Сега ще видим — казва Верду. — Дъще на небето — продължава той, като се обръща към Вердьоле, — искам допълнението.

— Безкрайно съжалявам, уважаеми господине — отвръща китайката с носовия си креслив глас, — вече свърши.

— Тогава ще гласувам против максималната оценка — казва Верду. — Така ми се хапваше тази вечер куче сукалче.

Смехове и възражения.

— Какво ще каже капитанът? — пита Калонек.

— Беше чудесно! — отговаря капитанът. — Имам само една малка забележка.

Всички замълчават.

— Струва ми се, че Вердьоле е малко нисък за китайка.

Всеобщ смях и компанията гласува единодушно за най-високата оценка. Когато се възцарява относително затишие, Вилхелм се приближава до капитана и казва:

— С ваше позволение, капитане, бих искал да направя едно предложение.

— Слушам ви, Вилхелм.

— Екипажът също разбра, че курсант Вердьоле се е маскирал…

— Така ли? Как са научили?

Вилхелм се изчервява, а китайката отговаря бързо:

— От мен, капитане. Помислих си, че хората от екипажа ще се зарадват, ако този път и на тях представим менюто, още повече че и те ще вечерят същото като нас.

Капитанът се колебае и аз почти виждам какво става в главата му: представянето на менюто е ритуал на каюткомпанията и пренасянето му в бюфета си е посегателство. Но, от друга страна, Вердьоле толкова се е старал да се маскира (донесъл си е костюма на борда, когато е разбрал от Четката, че е предвидена и китайска кухня) и не би било много любезно да му откаже да представи номера си още веднъж. Всяко, макар и най-незначителното нещо, което нарушава затъпяващата монотонност на живота в подводницата, е събитие за екипажа и офицерите и укрепва духа им.

— Ето как ще постъпим — живо и решително казва пашата: — Анжел ще обяви в бюфета, че на борда сме хванали една китайка, която се е качила тайно, и капитанът й разрешава по изключение да представи менюто пред екипажа.

Слушам с удоволствие: решението е деликатно и находчиво. Вилхелм сервира императорския пастет и той е вече почти изяден, когато голямата китайка се връща от бюфета, следвана от Анжел, който изглежда съвсем нисък до нея.

— Триумф! — съобщава Анжел. — Едва я изтръгнах от ръцете на обожателите й.

А Верду, ревнив заради този успех, вади от джоба си лист хартия и казва:

— Капитане, тъй като знам, че обичате цитатите, преписах един от лекциите на философа Ален, който, струва ми се, има отношение към вас.

— Към мен? — учудва се капитанът.

— По-точно към професията ви. Чуйте: „На своя кораб капитанът е единственият господар след бога. Това категорично твърдение създава представата за непреклонен и вдъхващ страх човек. Аз по-скоро мисля за дипломат, способен да прикрива намеренията си, да изчаква и дори да понася много.“

— Това твърдение доказва — отвръща пашата, — че философите не говорят само глупости, противно на общото мнение.

— Че за кого важи това общо мнение? — пита Верду.

— За мен — отговаря Мирмон.

Колко е непредпазлив Мирмон! Какво говори? Един път ще си отвори устата!

— Нещастни математико — провиква се Верду, — ти току-що обиди Минерва, богинята на мъдростта. Ще отмъстя за нея, заклевам се!

— И аз се заклевам! — казва китайката и поглежда яростно Мирмон. След това му показва отдалеч пръстите си с изкуствени и остри като игли нокти и добавя: — Ще паднеш ти в ръцете ни ужасни!

— Но това е александрин — казва капитанът.

— Расин, „Сънят на Атали“ — отговаря Верду.

Пашата се усмихва:

— Това е хубавото с питомците на Националната административна школа! Нямат грешка в цитатите!

— Не ревнувайте, капитане! — отвръща му Верду. — Културата е за всички.

— Чувате ли го тоя сополанко! — възкликва пашата.

Но той в никакъв случай не се обижда. Дързостите на Верду са обредни и следователно позволени. Ако той престане да ни ги поднася, нещо ще липсва на борда.

— Но какво виждам? — продължава капитанът. — Между нас има дама, а е седнала в края на масата! Док, ще бъдете ли така любезен да й отстъпите мястото си от дясната ми страна?

— С удоволствие.

Ставаме едновременно с китайката и тя прави поклони на ляво и на дясно със сключени под брадичката ръце.

— Поднасям ви моите скромни благодарности и съм поласкана от вниманието на капитана на голямата подводна джонка.

Тя продължава да раздава поклони и сяда от дясната страна на капитана.

— Архаичната нотка е преувеличена! — казва помощник-капитанът. — Китайците също имат подводници.

Шегите се сипят непрекъснато и Вердьоле играе отлично ролята си. А всички ние обсипваме китайката с комплименти и с любезно внимание. Но дали се отдаваме сериозно на играта? Или тя ни увлича? Имам чувството, че не сме съвсем безучастни в цялата тази комедия — нито аз, нито останалите. Въпреки смеховете и закачките очите ни не се откъсват от китайката до такава степен, че въпреки въодушевлението си Вердьоле ми изглежда на моменти леко притеснен. Той обаче бързо се съвзема и се справя професионално с ролята си на съблазнителка. Превъзходен е в нея. Нито е двусмислен, нито карикатурен. И всички сме му признателни, че играе така добре, толкова тънко, без да преминава границата и без да разруши илюзията, която тази вечер — с появата на този женски образ — ни възвръща вкуса към живота.