Дете 44

Москва

11 февруари 1953 г.

Снежната топка уцели Жора в тила. Той бе изненадан, а снегът се разпиля около ушите му. Някъде отзад чуваше малкия си брат да се смее, да се смее високо — горд от себе си, горд от попадението, макар то да бе щастлива случайност. Жора изтръска леда от яката на якето си, но няколко късчета вече се бяха прокраднали надолу по врата му. Топяха се, плъзгаха се по гърба и оставяха хлъзгави следи от студена вода. Измъкна ризата от панталоните си, протегна ръка, доколкото успя, и изхвърли леда.

Като не можеше да повярва в безразличието на по-големия си брат — който беше зает с ризата си, вместо да се интересува какво прави противникът му — Аркадий не бързаше и оформяше снега на топка, като прибавяше шепа след шепа. Две пълни шепи и снежната топка се превърна в несполучлив удар: тежка за хвърляне, бавна във въздуха, която лесно можеше да се избегне. Дълго време правеше грешката да оформя прекалено големи топки. Въздухът убиваше скоростта им и вместо да нанесат по-силен удар, те почти винаги се разпадаха и дори не стигаха до брат му. Двамата с Жора често играеха на снежни топки. Понякога се присъединяваха и други деца, но обикновено бяха само двамата. Играта започваше случайно, но ставаше все по-състезателна с всеки удар. Аркадий никога не печелеше, ако в тази игра изобщо можеше да има победител. Винаги беше победен от скоростта и силата на хвърлянията на брат си. Игрите свършваха по един и същи начин: с разочарование, капитулиране, обида или по-лошо, с плач и изблик на ярост. Не му харесваше, че винаги губи, най-вече не му харесваше, че винаги се гневи от това. Единствената причина да продължава да играе беше увереността му, че днес ще е различно, че днес ще спечели. Приближи се, но не твърде много: искаше ударът да се брои. Ако бе съвсем отблизо, хвърлянето не се смяташе.

Жора видя твърде късно летящата бяла топка, описваща дъга във въздуха, не прекалено голяма, но не и прекалено малка, точно такава, каквато брат му би хвърлил. Не можеше да направи нищо. Ръцете му бяха зад гърба. Трябваше да признае, че малкият му брат е способен ученик.

Снежната топка го удари по носа, разби се и залепи със сняг очите, носа и устата му. Той отстъпи назад, лицето му бе покрито с ледена кора. Изстрелът беше съвършен — това бе краят на играта. Беше победен от по-малкия си брат, момче, което нямаше дори пет години. Едва сега, когато загуби за първи път, оцени важността на победата. Брат му отново се смееше — правеше го показно, сякаш снежната топка в лицето беше най-смешното нещо. Е, той поне никога не злорадстваше, както Аркадий сега; никога не се смееше толкова много, нито изпитваше такова задоволство от победите си. Момчето имаше нужда от урок, трябваше да бъде поставено на мястото му. Беше спечелило една игра, това беше всичко: щастлива, незначителна игра, една от стотиците, не — една от хилядите загубени. И сега се преструваше, че са равни, или по-лошо, че е по-добър от него? Жора клекна, зарови ръце в снега, стигна чак до ледената земя отдолу и загреба шепа замръзнала кал, мръсотия и камъни.

Като видя брат си да прави друга снежна топка, Аркадий се обърна и побягна. Това щеше да бъде изстрелът на отмъщението: снежната топка щеше да бъде направена внимателно и хвърлена с всичка сила. Той нямаше да чака да бъде ударен. Ако избяга, ще е в безопасност. Колкото и точен да е ударът и колкото и добре да е направена снежната топка, изминавайки известно разстояние, тя започва да губи форма и да се разпада. А дори да го уцели, поради голямото разстояние топката става безвредна и едва ли си струва труда. Ако успее да избяга, ще завърши с победа. Не искаше победата да се превърне в поражение, опетнена от поредица точни попадения на брат му. Не: бягай и отбележи успеха, сложи край на играта сега. Ще се наслаждава на това чувство поне до следващия ден, когато вероятно отново ще загуби. Но това ще стане утре. Днес бе денят на победата.

Чу брат си да вика името му. И погледна назад, като все още тичаше, усмихна се — сигурен, че е извън опасност.

Ударът дойде като юмрук в лицето. Главата му се отметна назад, той изведнъж загуби почва под краката си и за секунди сякаш остана във въздуха. Когато стъпалата му отново докоснаха земята, краката му се огънаха и той падна в снега, свит на кълбо — замаян, дори не успя да протегне ръце. За миг остана да лежи, без да разбира какво е станало. Устата му беше пълна с кал, слюнка и кръв. Боязливо допря ръката си в ръкавица между устните. Зъбите му бяха грапави, сякаш посипани с пясък. Между тях имаше дупка. Беше му избит зъб. Заплака, изплю се и затърси в снега липсващия зъб. Сега не можеше да мисли за нищо друго, тревожеше го само това. Трябваше да намери зъба си. Къде ли е той? Но не можа да го намери сред белия сняг. Зъбът се загуби. Измъчваше го не болката, а гневът, оскърблението от тази несправедливост. Не можеше ли той да спечели игра? Беше я спечелил честно. Не можеше ли брат му да му признае това?

Жора се затича към брат си. Беше съжалил за постъпката си още когато топката от кал, лед и камъни бе излетяла от ръката му. Извика Аркадий, за да го предупреди да се наведе и да избегне удара. Но той се обърна и топката го удари право в лицето. Вместо да му помогне, беше придал на удара преднамерена злоба. Като приближи, Жора видя кръв по снега и му прилоша. Това беше негово дело. Беше превърнал играта им, на която се наслаждаваше толкова много, колкото и на всичко друго, в нещо ужасно. Защо не можеше да позволи брат му да спечели? Той щеше да спечели на следващия ден и на по-следващия, и на по-следващия. Изпитваше срам.

Жора коленичи в снега и сложи ръка на рамото на брат си. Аркадий отблъсна ръката му и го погледна със зачервени, пълни със сълзи очи и разкървавена уста като диво зверче. Не каза нищо. Лицето му бе изкривено от гняв. Изправи се малко несигурно.

— Аркадий?

В отговор брат му отвори уста и заплака, като издаваше животински звуци. Жора виждаше само мръсните му от калта зъби. Аркадий се обърна и побягна.

— Аркадий, чакай!

Но той не спря, не искаше да чуе извинението. Тичаше с всички сили, езикът му търсеше дупката между предните зъби. Намери я и опипа венеца с върха на езика си. Надяваше се никога вече да не види брат си.

14 февруари

Лев вдигна поглед към блок №18 — невисока, широка сграда от сив бетон. Беше късен следобед и вече се мръкваше. Цял работен ден беше изгубен за задача, която се оказа колкото неприятна, толкова и безсмислена. Според доклада на милицията за инцидента момче на четири години и десет месеца бе намерено мъртво на железопътната линия. Момчето си играело там късно вечерта и било прегазено от минаващия пътнически влак; тялото му било разполовено от колелата. Машинистът на експреса за Хабаровск в 21:00 още на първата гара съобщил, че забелязал някого или нещо на релсите малко след като потеглил от Ярославската гара. Още не бе установено как момчето е попаднало под колелата на влака. Може би машинистът не искаше да признае, че е ударил момчето. Но нямаше нужда от по-нататъшно разследване, защото беше трагичен инцидент, за който никой не носеше вина. Случаят трябваше вече да се приключи.

При обикновени обстоятелства не би имало причина Лев Степанович Демидов — перспективен и уверено издигащ се по служебната стълбица служител на МГБ, Министерство на държавната сигурност — да участва в разследването на подобен инцидент. Какво можеше да направи той? Загубата на детето бе ужасен удар за семейството и роднините. Но случаят нямаше особено значение от държавна гледна точка. Децата, невнимателни в поведението си, а не в езика си, не представляваха интерес за Държавна сигурност. Но в този случай ситуацията неочаквано се усложни. Мъката на семейството доби странна изява. Те, изглежда, не можеха да приемат, че синът им (Лев провери в доклада — детето се казваше Аркадий Фьодорович Андреев) е загинал поради собственото си невнимание. Твърдяха, че бил убит. От кого — нямали представа. По каква причина — нямали представа. Как е могло да се случи — също нямали представа. Но макар и без логични и правдоподобни аргументи, те се осланяха на силата на чувствата си. Съществуваше реална възможност да убедят други доверчиви хора: съседи, приятели и непознати — всеки, който би пожелал да ги изслуша.

Ситуацията се усложняваше още повече от това, че бащата на момчето, Фьодор Андреев, беше служител, макар и с нисък ранг, на МГБ и, както се оказа, подчинен на Лев. Вместо да помисли, той петнеше репутацията на МГБ, като използваше авторитета му, за да придаде достоверност на неприемливите си твърдения. Беше преминал границата, като позволи на чувствата да замъглят разума му. Ако нямаше смекчаващи обстоятелства, Лев можеше просто да го арестува. Но в забъркалата се каша той беше принуден временно да изостави настоящите си важни дела, за да изясни въпроса.

Лев не очакваше с нетърпение сблъсъка с Фьодор и докато бавно изкачваше стъпалата, размишляваше как е попаднал в учреждението, което контролира настроенията на хората. Никога не бе имал намерение да работи в Държавна сигурност; тази кариера бе продължение на военната му служба. По време на Великата отечествена война бе мобилизиран в ОМСБОН — мотострелкова бригада със специално предназначение. Трети и Четвърти батальон се състояха изключително от студенти на Централния институт по физическа култура, какъвто беше и той. Бяха избрани заради физическите си данни и смелостта си, и изпратени в тренировъчен лагер в Митишчи, северно от Москва, където ги обучиха за ръкопашен бой, умения за работа с всякакви оръжия, скокове от малка височина с парашут и използване на експлозиви. Лагерът бе на НКВД, Народния комисариат на вътрешните работи, както бе известна тайната полиция, преди да се превърне в МГБ. Батальоните се намираха под прякото ръководство на НКВД, а не на военните и естеството на мисиите им отразяваше това. Бяха изпращани в тила на врага, разрушаваха инфраструктури, събираха информация, извършваха поръчкови убийства — те бяха истински диверсанти.

Лев се наслаждаваше на независимостта при операциите, макар да не споделяше тези свои мисли. Харесваше му фактът, или може би илюзията, че съдбата му е в неговите собствени ръце. Беше в стихията си. И в резултат бе награден с орден „Суворов“ II степен. Хладнокръвието му, военните му успехи, добрият външен вид и преди всичко абсолютната му и искрена вяра в собствената му страна го превърнаха в момчето от плаката — доста буквално — за съветските освободителни войски в окупираната от германците територия. Той и още няколко войници от различни дивизии бяха снимани на фона на изгорял немски танк, с вдигнати автомати, с победоносни изражения и убити германски войници в краката им. На заден фон се виждаха горящи села. Разрушение, смърт и победоносни усмивки — Лев, с красивите си зъби и широките рамене, стоеше на преден план в групата на снимката. Седмица по-късно снимката се появи на първата страница на „Правда“ и Лев бе поздравяван от непознати войници и цивилни, хора, които искаха да му стиснат ръката и да прегърнат този символ на победата.

След войната Лев се премести от ОМСБОН в НКВД. Издигането му изглеждаше логично. Не беше задавал никакви въпроси: пътят му бе предначертан от началниците и той вървеше по него с гордо вдигната глава. Страната му можеше да поиска всичко от него и той с готовност щеше да ѝ го даде. Ако му заповядаха, би ръководил и лагер в ГУЛАГ, в арктическата тундра в района на Колима. Единствената му цел бе да служи на страната си, страната, победила фашизма, страна, която осигуряваше безплатно образование и медицинско обслужване, която оповести правата на работническата класа в целия свят, която плащаше на баща му — работник на конвейер в завод за боеприпаси — заплата, сравнима с тази на квалифициран лекар. И макар че неговата работа в органите на Държавна сигурност често беше неприятна, той разбираше необходимостта от нея, необходимостта да се пази революцията от враговете, било то чужди или свои, от онези, които искаха да я подценят, и от другите, които искаха да видят нейния провал. Лев бе готов да даде живота си, за да защити революцията.

Но днес героизмът и военната му подготовка се оказаха безполезни. Тук нямаше враг, а колега, приятел, поболял се от мъка баща. Но дори и така да е, съществуваха правила на МГБ и този баща в траур се подчиняваше на правилата. Лев трябваше да действа внимателно. Не можеше да си позволи да го завладеят същите чувства, които заслепяваха Фьодор. Тази истерия подлагаше на опасност едно добро семейство. Ако не се вземат мерки, безпочвените приказки за убийство могат да обхванат всичко като плевели, да се разпространят из обществото, да разтревожат хората и да ги накарат да поставят под съмнение един от фундаменталните постулати на новото общество:

Престъпност не съществува.

Всъщност малцина вярваха сляпо на това. Но всичко си има своите недостатъци: живееха в общество все още в преход, все още несъвършено. Като офицер от МГБ Лев бе задължен да изучава трудовете на Ленин, това беше задължение на всеки гражданин. Той знаеше, че тази социална язва — престъпленията — ще замрат, когато изчезнат бедността и нуждата. Още не бяха стигнали тази степен на развитие. Имаше кражби, пиянските кавги завършваха с насилие: съществуваха и урките — участници в престъпни банди. Но хората трябваше да вярват, че вървят към по-добър свят. Да се нарече това убийство, означаваше да се направи огромна крачка назад. От своя учител, началника си майор Кузмин, Лев знаеше за процесите от 1937 година, когато Сталин казал за обвиняемите, че са:

Изгубили вярата си.

Враговете на Партията бяха не просто саботьори, шпиони и вредители, те се съмняваха в партийната линия, съмняваха се във възможността да бъде изградено ново общество. Според това правило Фьодор, приятел и колега на Лев, наистина се беше превърнал във враг.

Задачата на Лев беше да сложи край на безпочвените спекулации и да отведе семейството от ръба на пропастта. В приказките за убийство се съдържаше естествена драма, която без съмнение въздействаше на впечатлителните хора. Ако трябва, ще бъде суров: момчето е направило грешка, за която е платило с живота си. Не биваше никой друг да страда заради неговата непредпазливост. Но може би няма да стане нужда. Не трябва да отива толкова далеч. Въпросът може да бъде решен тихо и мирно. Те са в плен на мъката си и трябва да бъде търпелив с тях. Те не мислят трезво. Ще им представи фактите. Не е дошъл тук, за да ги заплашва, поне не веднага: дошъл е, за да им помогне. За да възстанови вярата им.

Лев почука на вратата и Фьодор отвори. Лев наведе глава.

— Много съжалявам за загубата ти.

Фьодор отстъпи назад и го пусна да влезе.

Стаята бе претъпкана като на селско събрание. Имаше възрастни хора и деца — очевидно беше се събрало цялото семейство. В подобна атмосфера беше лесно човек да си представи как се подклаждат чувствата. Без съмнение те си самовнушаваха да обвиняват някаква загадъчна сила за смъртта на момчето. Може би така им беше по-лесно да се примирят със загубата. Може би се чувстваха виновни, че не са научили детето да стои далеч от железопътните релси. Лев разпозна някои от лицата. Бяха колеги на Фьодор. Смутиха се, че ги е заварил тук. Не знаеха как да се държат, избягваха да го гледат в очите, имаха желание да си тръгнат, но не можеха да го направят.

Лев се обърна към Фьодор.

— Може би да разговаряме на четири очи?

— Моля те, това е семейството ми: искат да чуят каквото имаш да кажеш.

Лев се огледа — двайсетина чифта очи бяха приковани в него. Вече знаеха какво ще каже и то не им харесваше. Бяха разгневени, че момчето им е намерило смъртта си, и това бе техният начин да покажат болката си. Лев трябваше просто да приеме, че се е превърнал в отдушник на гнева им.

— Няма нищо по-лошо от загубата на дете. Бях и колега, и приятел, когато със съпругата си празнувахте раждането на сина ви. Помня как ви поздравявах. И сега с неизказана мъка ви предлагам утеха.

Малко суховато може би, но искрено. Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Лев обмисляше внимателно какво ще каже.

— Никога не съм преживявал мъката от загубата на дете. Не знам как бих реагирал. Може би бих искал да обвиня някого, някого, когото ще мога да мразя. Но напълно отговорно мога да ви уверя, че за смъртта на Аркадий няма никакви неясноти. Донесъл съм доклада за случая, който ще ви оставя, ако искате. Освен това възложено ми е да отговоря на въпросите ви.

— Аркадий е бил убит. Искаме да помогнете за разследването, ако не лично, то МГБ да упражни натиск върху прокурора да заведе дело.

Лев кимна и се опита да си придаде вид, че е съгласен. Това бе възможно най-лошото начало на разговора. Бащата бе настоятелен: подкрепата на роднините твърда. Той искаше официално да бъде заведено дело, без което милицията нямаше да започне разследване. Искаше невъзможното. Лев огледа колегите си. Те, за разлика от другите, разбираха, че думата убийство петни служителите на министерството.

— Аркадий е попаднал под колелата на влака. Смъртта му се дължи на случайност, на трагична злополука.

— Защо тогава е бил гол? Защо устата му е била натъпкана с кал!

Лев се опита да осмисли току-що казаното. Момчето е било голо? За първи път чуваше това. Отвори доклада.

Сега, когато прочете отново този ред, му прозвуча странно. Но там пишеше, че момчето е било облечено. Продължи да чете документа.

Затвори доклада. Всички в стаята чакаха.

— Момчето е било намерено облечено. Да, имало е пръст в устата му. Но тялото му е било влачено от влака и наличието на пръст е напълно обяснимо.

Една възрастна жена се изправи. Беше прегърбена от възрастта, но погледът ѝ беше остър.

— Съобщиха ни друго.

— Много жалко, но сте били информирани погрешно.

Но жената не спираше. Очевидно семейството разчиташе на нея за отстояване на твърденията им.

— Мъжът, открил тялото — Тарас Куприн — е чистач. Живее през две улици оттук. Той ни каза, че Аркадий е бил чисто гол, чувате ли? Без никаква дрешка. Влакът не би могъл да съблече детето.

— Този човек, Куприн, наистина е намерил тялото. Показанията му са записани в доклада. Според него момчето е било намерено на релсите напълно облечено. Казано е недвусмислено. Думите му са записани тук черно на бяло.

— Защо тогава на нас е казал друго?

— Може да се е объркал. Не знам. Но твърденията му са подписани и фигурират в доклада. Съмнявам се, че ще каже нещо различно, ако го попитам сега.

— Вие самият видели ли сте тялото на момчето?

Въпросът изненада Лев.

— Не, аз не разследвам този инцидент, това не е моя работа. Но дори да беше, няма какво да се разследва. Това е ужасна злополука. Дошъл съм, за да говоря с вас, да изясня възникналите излишни недоразумения. Мога да ви прочета целия доклад, ако искате.

Възрастната жена отново заговори.

— Този ваш доклад е лъжа.

Всички в стаята затаиха дъх. Лев замълча и се опита да запази самообладание. Трябваше да разберат, че компромис няма да има. Трябваше да отстъпят, да приемат, че смъртта на момчето е нещастен случай. Лев беше тук заради тях. Обърна се към Фьодор и зачака той да обуздае жената.

Фьодор пристъпи напред.

— Лев, имаме нови улики, които се появиха едва днес. Жена, която живее отсреща, чиито прозорци гледат към железопътната линия, е видяла Аркадий с някакъв мъж. Не знаем нищо повече. Не познаваме жената. Никога преди не сме я виждали. Била чула за убийството…

— Фьодор…

— Била чула за смъртта на сина ми. И ако онова, което ни каза, е вярно, тя може да опише мъжа. Ще може да го разпознае.

— Къде е тази жена?

— Тъкмо нея чакаме.

— Тя ще дойде тук? Интересно е да чуя какво ще каже.

Предложиха му стол. Той отказа. Пожела да остане прав.

Всички мълчаха и чакаха да се почука на вратата. Лев съжали, че е отказал да седне. Измина почти час в мълчание, преди да чуят тихо почукване. Фьодор отвори вратата, представи се и въведе жената вътре. Тя беше около трийсетгодишна с мило лице и големи уплашени очи. Беше изненадана от присъствието на толкова хора и Фьодор побърза да я успокои.

— Това са приятелите и семейството ми. Не се плашете.

Тя обаче не го слушаше. Гледаше втренчено Лев.

— Казвам се Лев Степанович. Офицер от МГБ. Аз тук съм старши. Вие как се казвате?

Лев извади бележника си и намери празна страница. Жената не отговори. Той вдигна поглед. Тя все още не беше казала нито дума. Лев се канеше да повтори въпроса, когато тя най-после заговори.

— Галина Шапорина.

Гласът ѝ прозвуча тихо, почти като шепот.

— И какво видяхте?

— Аз видях…

Тя огледа всички в стаята и заби поглед в пода, след това отново вдигна очи към Лев и потъна в мълчание. Фьодор я подкани, в гласа му се долавяше напрежение.

— Видели сте някакъв мъж?

— Да, мъж.

Фьодор, застанал до нея, с очи, вперени в нейните, въздъхна облекчено.

Тя продължи:

— Мъж, може би работник, на железопътната линия — видях го през прозореца. Беше много тъмно.

Лев почука по бележника с молива си.

— Видели сте го с момченце?

— Не, нямаше момче.

Фьодор зяпна от изненада, а после заговори забързано, сякаш изстрелвайки думите.

— Но на нас ни казаха, че сте видели някакъв мъж да държи момчето ми за ръка.

— Не, не, не — нямаше момче. Държеше чанта, струва ми се — чанта с инструменти. Да, това беше. Работеше на линията, сигурно ремонтираше нещо. Не видях много, само бегъл поглед, това е всичко. Всъщност не би трябвало да съм тук. Много съжалявам за смъртта на сина ви.

Лев затвори бележника.

— Благодаря ви.

— Ще има ли други въпроси?

Преди Лев да успее да отговори, Фьодор хвана жената за ръката.

— Видели сте някакъв мъж.

Жената издърпа ръката си. Огледа се, всички очи бяха устремени в нея. Обърна се към Лев.

— Ще ме разпитвате ли още?

— Не. Можете да си вървите.

Галина наведе глава и забърза към вратата. Но преди да стигне до нея, възрастната жена извика:

— Толкова лесно ли се плашите?

Фьодор се приближи до нея.

— Моля те, седни.

Тя кимна, нито отхвърляйки, нито приемайки молбата му.

— Аркадий беше твой син.

— Да.

Лев не виждаше очите на Фьодор. Не знаеше какво си казват безмълвно двамата. Каквото и да беше, тя седна на мястото си, а в това време Галина се изниза през вратата.

Лев беше доволен от намесата на Фьодор. Надяваше се, че са достигнали повратен момент в разговора. Събирането на слухове и клюки никому не е донесло нещо добро.

Фьодор отново застана до Лев.

— Извинете майка ми, тя е много разстроена.

— Точно затова съм тук. За да можем да поговорим и нищо да не излезе извън стените на тази стая. Ако някой започне да те разпитва за сина ти, не казвай, че е бил убит. Не защото ти заповядвам, а защото не е истина.

— Разбирам.

— Фьодор, искам утре да си вземеш свободен ден. Ръководството е разрешило. Ако има още нещо, което мога да направя за теб…

— Благодаря.

На вратата Фьодор стисна ръката на Лев.

— Извинете нашата невъздържаност. Всички сме много разстроени.

— Няма да докладвам. Както казах, нека с това всичко да приключи.

Лицето на Фьодор се вкамени. С мъка изрече горчивите думи:

— Синът ми загина в ужасна злополука.

Лев слизаше по стълбите, дишайки дълбоко с облекчение. Атмосферата в стаята беше задушаваща. Радваше се, че са приключили, че въпросът беше решен. Фьодор е добър човек. Примири ли се веднъж със смъртта на сина си, ще му е по-лесно да приеме истината.

Лев спря. Чу стъпки зад гърба си. Обърна се. Беше момче на седем-осем години.

— Аз съм Жора, другарю, по-големият брат на Аркадий. Може ли да разговарям с вас?

— Разбира се.

— Вината е моя.

— И каква е вината ти?

— Смъртта на брат ми: замерих го със снежна топка. Направих я от сняг, камъни и кал. Аркадий го заболя, топката го удари по главата. И той побягна. Сигурно е бил замаян, може би затова не е видял влака. Калта, която намериха в устата му: вината е моя. Замерих го с нея.

— Смъртта на брат ти е нещастен случай. Няма причина да се чувстваш виновен. Но направи добре, като ми каза истината. А сега се върни при родителите си.

— Не съм им казал за снежната топка с калта и камъните.

— Не е нужно да знаят.

— Много ще се разсърдят. Защото тогава го видях за последен път. Винаги толкова хубаво си играехме. И щяхме пак да си играем, щяхме да се сдобрим, отново да бъдем приятели, сигурен съм. Но сега не мога да се сдобря с него, не мога дори да му кажа, че съжалявам.

Лев слушаше признанието на момчето. То искаше прошка. Разплака се. Смутен, Лев го погали по главата и промърмори нещо, сякаш това бяха думи от приспивна песен:

— За нищо не си виновен.

Село Кимово, сто и шейсет километра северно от Москва

Същия ден

Анатолий Бродски не беше спал три денонощия. Беше толкова уморен, че дори най-обикновените движения изискваха напрежение на силите. Вратата на плевнята пред него беше заключена. Знаеше, че трябва да я избие. Задачата му се струваше немислима. Просто нямаше необходимите сили. Заваля сняг. Вдигна поглед към нощното небе, умът му блуждаеше и когато най-сетне осъзна къде е и какво трябва да прави, снегът бе покрил лицето му. Облиза снежинките по устните си и разбра, че ако не влезе вътре, ще умре. Съсредоточи се и ритна вратата. Пантите изскърцаха, но вратата не помръдна. Ритна я отново. Дъските се разцепиха. Окуражен, той събра последните си сили, прицели се в катинара и ритна вратата за трети път. Дървото се пропука, вратата се отвори. Той застана на входа, за да свикнат очите му с мрака. В единия край на плевнята, в оградено място, имаше две крави. В другия край бяха струпани инструменти и слама. Разстла няколко груби чувала върху замръзналата земя, закопча палтото си, легна, кръстоса ръце и затвори очи.

От прозореца на спалнята си Михаил Зиновиев видя, че вратата на плевнята е широко отворена. Тя се люлееше напред-назад от вятъра и снегът влизаше вътре. Обърна се. Жена му спеше. Реши да не я безпокои, облече тихо полушубката си, обу валенките и излезе.

Вятърът се беше усилил, вдигаше облаци от сняг и го запращаше в лицето на Михаил. Той вдигна ръка, за да заслони очите си. Като наближи плевнята, погледна през пръстите си и видя, че катинарът е разбит и вратата е отворена. Надникна вътре и след като очите му свикнаха с мрака, забеляза очертанията на мъж, легнал в сламата. Без ясна представа какво ще направи, влезе в плевнята, хвана вилата, приближи се до спящия и я насочи към корема му, готов да го прободе.

Анатолий отвори очи и видя нечии покрити със сняг валенки на сантиметри от лицето си. Претърколи се по гръб и вдигна поглед към мъжа, надвесил се над него. Зъбите на вилата бяха насочени право към корема му. Никой от двамата не помръдна. Дъхът им образуваше пара, която ту се появяваше, ту изчезваше. Анатолий не се опита да хване вилата. Не се опита и да се отмести.

Останаха така вцепенени, докато Михаил не усети парещ срам. Ахна, сякаш невидима сила го блъсна в диафрагмата. Хвърли вилата и падна на колене.

— Моля те, прости ми.

Анатолий седна. Адреналинът го беше събудил, но тялото го болеше. Колко ли беше спал? Малко, твърде малко. Гласът му беше дрезгав, гърлото сухо.

— Разбирам. Не трябваше да идвам тук. Не трябваше да те моля за помощ. Сега трябва да мислиш за семейството си. Изложих те на опасност. Аз съм този, който трябва да моли за прошка.

Михаил поклати глава.

— Изплаших се. Паникьосах се. Извинявай.

Анатолий погледна навън, към снега и мрака. Не можеше да тръгне веднага. Щеше да загине. Разбира се, повече няма да може да спи. Но имаше нужда от подслон. Михаил чакаше отговор, чакаше Анатолий да му прости.

— Няма за какво да ти прощавам. Не си виновен. На твое място бих направил същото.

— Но ти си мой приятел.

— Все още съм твой приятел и винаги ще бъда. Чуй ме: искам да забравиш, че тази нощ съм идвал тук. Забрави, че съм те молил за помощ. Запомни ни такива, каквито бяхме. Запомни ни като най-добри приятели. Направи го за мен и аз ще направя същото за теб. Ще си отида, щом съмне. Обещавам. Ще се събудиш и ще продължиш да живееш както преди. Уверявам те, никой няма да разбере, че съм бил тук.

Михаил отпусна глава и заплака. До тази нощ вярваше, че би направил всичко за приятеля си. Но това бе лъжа. Неговата вярност, смелост и приятелство се оказаха слаби — бяха се огънали при първото сериозно изпитание.

Нищо чудно, че неочакваното появяване на Анатолий изненада Михаил. Анатолий пристигна в селото, без да предупреди. Въпреки това го посрещнаха топло, предложиха му храна, питие и легло. Но домакините разбраха причината за внезапното му идване, когато научиха, че се е запътил на север, към финландската граница. Не спомена обаче, че го издирва МГБ, Държавна сигурност. Нямаше нужда, те се досетиха сами — беше беглец. Щом това стана ясно, той вече не беше добре дошъл. Наказанието за оказана помощ и укриване на беглец беше разстрел. Анатолий го знаеше, но се надяваше, че приятелят му е готов да поеме риска. Дори се надяваше, че може би ще го изпрати до северната граница. МГБ не търсеше двама души, още повече че Михаил имаше познати в градовете по пътя до Ленинград, включително в Калинин и Новгород. Наистина искаше твърде много от него, но някога беше спасил живота на Михаил и макар никога да не е смятал, че неговият приятел му е задължен и трябва да му върне дълга, то бе само защото не предполагаше, че ще има нужда от такава услуга в замяна.

По време на разговора им стана ясно, че Михаил не е готов да поеме подобен риск. Всъщност той не бе готов да поеме никакъв риск. Жена му често прекъсваше разговора и искаше да поговори насаме с мъжа си. При всяко прекъсване гледаше Анатолий с неприкрита злоба. Обстоятелствата изискваха благоразумие и предпазливост, които бяха част от всекидневието. А не можеше да се отрече, че той бе изложил на опасност семейството на приятеля си, семейство, което обичаше. Въпреки първоначалните си очаквания каза на Михаил, че иска само да преспи в плевнята им. И ще си тръгне на сутринта. Ще върви до най-близката гара, както и беше дошъл. А за счупения катинар на плевнята семейството можеше да обясни, че е влизал крадец. Вярваше, че тези предпазни мерки са успокоили домакините му.

Анатолий, който не можеше да гледа приятеля си да плаче, сложи ръка на рамото му.

— Ти за нищо не си виновен. Всички ние просто се опитваме да оцелеем.

Михаил спря да плаче. Вдигна поглед, избърса сълзите си. Разбирайки, че се виждат за последен път, приятелите се прегърнаха.

Михаил се отдръпна.

— Ти си по-добър от мен.

Изправи се, излезе от плевнята и притвори внимателно вратата, като нарина с крак сняг, за да я задържи затворена. Обърна се с гръб към вятъра и закрачи бавно и тежко към къщата. Ако беше убил Анатолий и съобщил за него, щеше да гарантира безопасността на семейството си. А сега трябваше да поеме риск. Оставаше му само да се моли. Никога не се е държал като страхливец и дори по време на войната, когато постоянно рискуваше живота си. Някои дори го наричаха храбрец. Но сега се страхуваше за семейството си. Можеше да си представи много по-лоши неща от собствената си смърт.

Вкъщи събу валенките си, съблече полушубката и влезе в спалнята. Изненадан, видя жена си да стои до прозореца и да гледа към плевнята. Като го чу да влиза, се обърна. Дребната ѝ фигура не подсказваше, че е способна да вдига тежести, да носи на плещите си цялата къща и дори да коси, да работи по дванайсет часа на ден, да държи семейството си сплотено. Не даваше и пет пари, че Анатолий някога бе спасил живота на мъжа ѝ. Не я интересуваше историята на приятелството им. Предаността и чувството за дълг за нея бяха абстрактни понятия. Анатолий беше заплаха за безопасността им. Реална заплаха. Тя искаше той да си отиде колкото може по-скоро, по-далеч от семейството ѝ и в този момент го мразеше — грижливия, скромен приятел, когото някога бе обичала и посрещала като скъп гост — повече от всеки друг на света.

Михаил целуна жена си. Бузата ѝ беше студена. Хвана я за ръката. Тя го погледна и забеляза, че е плакал.

— Какво правеше навън?

Михаил споделяше тревогата ѝ. Тя се надяваше, че е направил необходимото. Надяваше се, че е поставил семейството си на първо място и е убил онзи човек. Така трябваше да постъпи.

— Беше оставил вратата на плевнята отворена. Всеки можеше да забележи. Затворих я.

Усети как ръката ѝ се отпуска в неговата, усети разочарованието ѝ. Мислеше го за слаб. И беше права. Нямаше сили нито да убие приятеля си, нито да му помогне. Опита се да намери утешителни думи:

— Не се тревожи. Никой не знае, че е тук.

Москва

Същия ден

Масата беше счупена, леглото — преобърнато, дюшекът нарязан, възглавниците разкъсани, а дъските на пода разковани, но досега претърсването на апартамента на Анатолий Бродски не подсказа с нищо къде би могъл той да се намира. Лев клекна, за да огледа камината. В нея бяха горили хартия. Слоеве фина пепел бяха останали от изгорената кореспонденция. С дулото на пистолета си той разрови старателно останките с надеждата да намери оцеляло късче хартия. Пепелта се разпадаше — всичко бе изгоряло докрай. Предателят беше избягал. И виновен за това беше той. Бе оправдал този човек, този непознат, поради липса на доказателства. Бе предположил, че е невинен, подобна грешка би могъл да допусне само новак.

По-добре да пострадат десетима невинни, отколкото един шпионин да избегне наказание.

Беше пренебрегнал фундаментален принцип в тяхната работа: презумпцията за вина.

Въпреки че се чувстваше отговорен, Лев не можеше да не се замисля, че ако не беше загубил цял ден със злополучната смърт на момчето, не би изпуснал Бродски. Да се среща с роднините, да пресича нелепи слухове — това не е работа на старши офицер от МГБ. Вместо да ръководи операцията по наблюдението на заподозрения, той се бе ангажирал със странична работа, разплитайки личната история на своя подчинен. Не биваше да се съгласява. Беше подценил заплахата, която Бродски представлява. Това беше първият му сериозен пропуск, откакто бе постъпил в органите на Държавна сигурност. И той добре знаеше, че малцина офицери имат възможността да допуснат втора грешка.

Отначало не прояви голям интерес към случая: Бродски беше образован, владееше английски език и редовно имаше работа с чужденци. Това бе повод за проява на бдителност, но, както беше отбелязал Лев, той бе уважаван ветеринарен лекар, каквито в града се брояха на пръсти. В края на краищата чуждестранните дипломати все при някого трябваше да водят котките и кучетата си. Освен това Бродски беше служил в Червената армия като полеви лекар. Произходът му бе безупречен. Според личното му дело той беше отишъл на фронта като доброволец и въпреки че формално нямаше нужната квалификация, тъй като беше ветеринарен лекар, бе работил в няколко полеви болници и два пъти бе награждаван. Заподозреният вероятно бе спасил живота на стотици души.

Майор Кузмин бързо се досети какви съмнения измъчват подчинения му. През войната Лев няколко пъти бе лекуван от полеви лекари и очевидно го възпираше чувство за другарство. Кузмин му напомни, че сантименталността може да замъгли истината. Тези, които изглеждаха най-достойни за доверие, заслужаваха най-голямото подозрение. Лев видя в това повторение на добре известния афоризъм на Сталин:

Доверявай се, но проверявай.

Думите на Сталин бяха изтълкувани като:

Проверявай тези, на които се доверяваш.

Тъй като онези, които не се ползваха с доверие, се проверяваха също така внимателно, както и онези, които го имаха, това означаваше, че поне се спазва някакво равенство.

Задачата на разследващия беше да премахва невиновността пласт по пласт, докато не се разкрие престъпление. Ако не се разкрие някаква вина, значи не са търсили достатъчно дълбоко. В случая с Бродски въпросът не беше дали чуждите дипломати се срещаха с него, защото е ветеринарен лекар, а по-скоро дали заподозреният не е станал такъв, за да могат чуждите дипломати да се срещат свободно с него. Защо кабинетът му беше близо до американското посолство? И защо — малко след като бе започнал да практикува — няколко от служителите в посолството се бяха сдобили с домашни любимци? И накрая, защо домашните любимци на чуждите дипломати, изглежда, се нуждаеха по-често от внимание от тези на обикновените граждани? Кузмин първи се съгласи, че във всичко това има комичен аспект, и точно това обезоръжаващо качество му изглеждаше подозрително. Обичайността на ситуацията му се струваше прекрасно прикритие. Сякаш се присмиваха на МГБ. Едва ли имаше по-сериозни престъпления от това.

След като проучи случая и се съобрази с изводите на своя наставник, Лев взе решението да следят заподозрения, вместо да го арестуват, тъй като, ако беше шпионин, щяха да имат възможността да разберат с кого работи и да заловят всички с един удар. Макар да не го признаваше, се чувстваше неудобно да извърши арест без повече доказателства. Разбира се, това бе угризение, което го измъчваше през целия му професионален живот. Беше извършил много арести, като знаеше само имената и адресите на заподозрените и факта, че някой си нямал доверие към тях. Колкото до доказателствата, те щяха да бъдат събрани при разпита. Но Лев вече не беше пионка, която безмълвно следва заповедите, и беше решил да се възползва от властта си и да постъпи другояче. Той беше детектив. Не се съмняваше, че накрая ще арестува Анатолий Бродски, просто държеше на доказателствата, на реалните улики, различни от обикновените предположения. Накратко, не искаше да има угризения за ареста.

Като част от операцията по наблюдението Лев бе взел дневната смяна и следеше заподозрения от осем сутринта до осем вечерта. За три дни не беше забелязал нищо необичайно. Заподозреният работеше, хранеше се навън на обяд и се прибираше у дома. Всъщност изглеждаше благонадежден гражданин. Може би обичайният му начин на живот бе притъпил бдителността на Лев. Когато тази сутрин го извика ядосаният Кузмин, осведомен накратко за случая с Фьодор Андреев — загиналото момче, и за истеричната реакция на роднините — и го инструктира веднага да оправи нещата, той се съгласи, без да възрази и да каже, че има много по-важни задачи. Сега със закъснение разбираше колко неразумно е постъпил. С огромно разочарование осъзна, че докато е разговарял с роднините и утешавал децата, заподозреният, този предател, бе избягал и направил Лев за смях. Агентът, на когото бе поверена дневната смяна, поради глупост не се беше замислил, че през целия ден в кабинета не бе влязъл нито един посетител. Едва надвечер се обезпокоил и решил да влезе, като се представи за клиент. Но намерил помещението празно. Задният прозорец бил отворен. Заподозреният е могъл да избяга по всяко време и най-вероятно го е направил сутринта, малко след идването си.

Бродски е изчезнал.

Когато чу това, на Лев му призля: обади се спешно на майор Кузмин вкъщи и помоли за среща. Лев вече разполагаше с доказателства за вината, които бе търсил, но заподозрения го нямаше. За негова изненада началникът му изглеждаше удовлетворен. Поведението на предателя потвърждаваше теорията му: в тяхната работа главното беше да не се доверяват никому. Ако в едно твърдение се съдържаше дори само процент истина, беше по-добре да го приемат за вярно, отколкото да го отхвърлят. На Лев бе заповядано да залови предателя на всяка цена. Да не спи, да не яде, да не почива, да не върши нищо друго, докато не го залови, което — както Кузмин самодоволно отбеляза — би трябвало да стане още преди три дни.

Лев разтърка очи. Усещаше стомаха си свит на топка. В най-добрия случай изглеждаше наивен, в най-лошия — некомпетентен. Беше подценил врага и изведнъж, изпаднал в нехарактерен за него силен пристъп на гняв, се замисли дали да не ритне прекатурената маса. Реши да не го прави. Беше научен да сдържа чувствата си. В стаята забързано влезе младши офицер, вероятно с желанието да помогне. Лев го отпрати с жест, искаше да остане сам. Изчака миг да се успокои, загледан през прозореца как вали снегът. Запали цигара и издуха дима към стъклото. И така, какво се бе случило? Заподозреният сигурно е видял агентите, които го следяха, и е разбрал, че трябва да бяга. Горенето на документи означаваше, че е искал да унищожи улики, свързани с шпионската му дейност или с настоящето му местонахождение. Лев беше сигурен, че Бродски има план за бягство, начин да се изплъзне от ръцете им. Трябваше да намери поне част от плана му.

Съседите бяха пенсионирана двойка, прехвърлили седемдесетте, живееха със сина си, съпругата му и двете им деца. Шестчленно семейство в две стаи, което беше нещо обичайно. И шестимата седяха в кухнята, рамо до рамо, а зад тях, за да ги сплаши, стоеше младши офицер. Съзнаваха, че са забъркани в престъпленията на друг човек, и Лев го виждаше. Виждаше страха им. Пренебрегна тези свои мисли като ненужни — вече беше проявил сантименталност — и се приближи до масата.

— Анатолий Бродски е предател. Ако му помагате по някакъв начин, дори с това, че мълчите, ще се отнесем с вас като със съучастници. Трябва да докажете предаността си към държавата. Излишно е ние да доказваме вашата вина. Тя се приема за даденост.

Възрастният мъж, дядото, веднага схвана за какво става дума и побърза да сподели всичко, каквото знаеше. Като подражаваше на думите на Лев, заяви, че предателят е отишъл на работа тази сутрин малко по-рано, като носел същото куфарче както обикновено, палто и шапка. Тъй като не искаше да изглежда, че не желае да им сътрудничи, дядото се впусна в предположения къде може да е сега предателят, но Лев усети, че това са само догадки. Дядото завърши с думите, че цялото им семейство не харесва Бродски като съсед и му няма доверие и че единственият човек, който го харесвал, била Зинаида Морозова, която живее на долния етаж.

Зинаида Морозова беше доста над петдесетте, трепереше като малко дете и неуспешно се опитваше да скрие това с пушене. Имаше гладка кожа и умни очи — Лев я завари да стои до евтина репродукция на известен портрет на Сталин, окачен на видно място над камината. Може би си мислеше, че той може да я защити. Лев не си направи труда да се представи, нито да покаже служебната си карта, пристъпи направо към въпросите в опит да я обърка.

— Защо сте в добри отношения с Анатолий Бродски след като всички съседи не го харесват и му нямат доверие?

Зинаида бе сварена неподготвена; възмущението от тази лъжа я накара да забрави за всякаква предпазливост:

— Всички съседи харесват Анатолий. Той беше добър човек.

— Бродски е шпионин. А вие го наричате добър? Според вас предателството добродетел ли е?

Прекалено късно разбрала грешката си, Зинаида започна да се оправдава:

— Исках само да кажа, че беше много тих човек. И много учтив.

Изрече заеквайки неуместните думи. Лев не им обърна внимание. Извади бележника си и записа зле подбраните ѝ думи с големи видими букви.

Пишеше ясно, за да може тя да види точно какво пише: отписваше следващите петнайсет години от живота ѝ. Думите ѝ бяха повече от достатъчни, за да я осъдят като съучастник. Щеше да получи дълги години като политически затворник. Едва ли щеше да оцелее в ГУЛАГ на нейната възраст. Нямаше нужда да изрича заплахи на глас. И без това те бяха общоизвестни.

Зинаида отиде в ъгъла на стаята, загаси цигарата си, като веднага съжали за това и потърси друга.

— Не знам къде е заминал Анатолий, но знам, че няма семейство. Жена му е загинала във войната. Синът му умря от туберкулоза. Рядко го посещаваше някой. Доколкото знам, има малко приятели…

Тя замълча. С Анатолий бяха приятели. Бяха прекарали много вечери заедно, хапвайки и пийвайки. По едно време дори се надяваше, че може да я обикне, но той не прояви интерес. Така и не преодоля загубата на жена си. Потънала в спомени, тя погледна Лев. Той остана равнодушен.

— Искам да знам къде е. Не ме интересуват нито загиналата му жена, нито умрелият му син. Историята на живота му не ме интересува, освен ако не е свързана с настоящето му местонахождение.

Животът ѝ бе заложен на карта — имаше само един начин да се спаси. Но можеше ли да предаде мъжа, когото обичаше? За нейна изненада решението изискваше много по-малко обмисляне, отколкото бе очаквала.

— Анатолий живееше самотно. Обаче понякога получаваше и изпращаше писма. Обикновено ги даваше на мен да ги изпратя. Кореспондираше си редовно с някого от село Кимово. Мисля, че е на север оттук. Спомена, че има приятел там. Не помня името му. Това е истината. Всичко, което знам.

Чувството за вина я караше да говори сподавено. Външните изяви на чувствата невинаги са достоверни, но интуицията на Лев му подсказваше, че тя предава доверен човек. Скъса уличаващата страница от бележника си и ѝ я подаде. Тя я прие като възнаграждение за предателството. Той съзря презрение в очите ѝ, но това не го разтревожи.

Името на селото северно от Москва беше незначителна следа. Ако Бродски наистина беше шпионин, много по-вероятно беше да е приютен от хората, за които работи. В МГБ отдавна бяха убедени, че съществува мрежа от нелегални явочни квартири под чуждестранен контрол. Предположението, че свързаният с чужденци предател ще потърси помощ от свой приятел — колхозник, противоречеше на поведението на професионален шпионин. Но Лев беше сигурен, че това е следа, по която трябва да тръгне. Отхвърли несъответствията: задачата му беше да залови този човек и засега това беше единственото, с което разполагаше.

Забърза към камиона, спрял отпред на улицата, и се зачете отново в досието по случая, за да намери поне нещо, свързано със село Кимово. Прекъсна го заместникът му Василий Илич Никитин. Василий беше трийсет и пет годишен, с пет години по-възрастен от Лев, и навремето беше един от най-обещаващите офицери в МГБ. Безмилостен и борбен, той беше предан единствено на министерството. Лев мислеше, че предаността му се дължи не толкова на патриотизъм, колкото на кариеризъм. В началото на кариерата си като следовател Василий беше доказал своята преданост с доноса си срещу единствения си брат за това, че говорел против Сталин. Братът очевидно се беше пошегувал по адрес на вожда. Бил подпийнал, празнувал рождения си ден. Василий бе написал доклад и брат му бил осъден на двайсет години трудов лагер. Арестът беше от полза за Василий, докато брат му не избяга три години по-късно, като уби няколко души от охраната и лагерния лекар. Не го заловиха и Василий се озова в неудобно положение. Ако не беше помагал усилено в търсенето на беглеца, с кариерата му можеше да е свършено. Но вместо това той само изпадна в немилост. Тъй като нямаше още братя, за които да доносничи, Лев знаеше, че заместникът му търси други начини да си върне доверието на началниците.

Василий беше приключил с претърсването на кабинета на ветеринарния лекар и очевидно беше доволен от себе си. Подаде на Лев смачкано листче, което, както обясни, намерил зад бюрото на предателя. Цялата кореспонденция била изгорена — както и в жилището му — но в бързината предателят пропуснал да изгори това. Лев го прочете. Писмото беше от приятел, който канеше Анатолий да му гостува по всяко време. Адресът беше частично зацапан, но името на града личеше ясно: Киев. Лев сгъна писмото и го върна на заместника си.

— Писано е от Бродски, а не от приятел. Искал е да намерим това писмо. Не е тръгнал за Киев.

Писмото явно беше писано набързо. Почеркът беше колеблив и зле фалшифициран. Примамката беше смешна и, изглежда, целеше единствено да остави впечатлението, че писмото е писано от приятел, към когото Бродски би се обърнал при нужда. Адресът бе преднамерено зацапан, за да не се установи бързо до кого е адресирано и така да се докаже фалшивостта му. Намирането на писмото зад бюрото беше планирано.

Василий се опита да убеди Лев в достоверността му.

— Ще бъде пропуск да не се отработи киевската следа докрай.

Макар да не се съмняваше, че писмото е фалшиво, Лев си помисли дали да не изпрати Василий в Киев като предпазна мярка да се защити срещу евентуални нападки, че е пренебрегнал уликата. Отхвърли тази мисъл, защото, както и да водеше разследването, ако не заловеше заподозрения, с кариерата му беше свършено.

Отново се зачете в досието. От него личеше, че Бродски беше приятел с Михаил Святославович Зиновиев, демобилизиран от Червената армия след тежко измръзване. Бил на границата между живота и смъртта и се наложило да ампутират няколко пръста на краката му, след което бил освободен от военна служба. Операцията бил направил Бродски. Пръстът на Лев се спусна надолу по редовете в търсене на настоящия му адрес.

Кимово.

Лев се обърна към Василий и забеляза киселото му изражение.

— Тръгваме.

Трийсет километра северно от Москва

15 февруари

Пътищата извън Москва бяха заледени и макар да бяха сложили вериги на гумите, пътуваха с не повече от двайсет и пет километра в час. Вятърът подхващаше снежни вихрушки, толкова силни, сякаш беше заинтересуван Лев да не стигне до селото. Чистачките не смогваха да почистят поне малко от предното стъкло. Видимостта не превишаваше десет метра, но камионът упорито напредваше. Беше проява на отчаяние от страна на Лев да предприеме пътуване при тези условия.

Лев, приведен напред и разстлал картата в скута си, седеше до Василий и шофьора. И тримата бяха облечени така, сякаш се намираха навън — с палта, ръкавици и шапки. Стоманената кабина със стоманен покрив и стоманен под се отопляваше само от горещия въздух от бръмчащия двигател. Но кабината все пак донякъде ги предпазваше от лошото време. Деветимата тежковъоръжени агенти отзад пътуваха без всякакви удобства. Камионите ЗиС-151 имаха покриви от брезент, през цепнатините на който проникваха вятърът и дори снегът. Температурите можеха да паднат до минус трийсет градуса и каросерията на ЗиС-151 бе оборудвана с печка на дърва, завинтена за пода. Тези тумбести приспособления можеха да стоплят само хората в непосредствена близост до тях и мъжете бяха принудени да се загръщат плътно в шинелите си и да сменят местата си. Самият Лев бе седял много пъти отзад: на всеки десет минути двамата най-близо до печката неохотно ставаха и заемаха места в най-далечния и най-студен край на пейките, докато останалите се придвижваха към топлината.

За първи път в кариерата си Лев долавяше недоволство в екипа. Нито неудобствата, нито липсата на сън бяха причина за това. Хората му бяха свикнали с лошите условия. Не, имаше нещо друго. Може би фактът, че идването тук можеше да се избегне. Може би не вярваха в следата Кимово. Но и преди бе търсил подкрепа от хората си и винаги я беше получавал. Тази вечер усещаше враждебност и съпротива. Не беше свикнал с това, с изключение на Василий. Прогони мисълта. В момента популярността беше най-малката му грижа.

Ако хипотезата му се окажеше вярна, ако заподозреният беше в Кимово, той сигурно щеше да тръгне на разсъмване сам или с приятеля си. Лев се надяваше, въпреки всичко, че ще стигнат в селото навреме. Беше решил да не се обръща към местната милиция в Загорск, най-близкия голям град, защото според него те бяха аматьори, недисциплинирани и не добре обучени. При такава операция не можеше да се довери дори на местното отделение на МГБ. Бродски вече знаеше, че го търсят, и едва ли би се предал. Можеше да се съпротивлява до смърт, а трябваше да бъде заловен жив. Признанията му бяха от първостепенна важност. Още повече че бягството му бе злепоставило Лев и той бе твърдо решен да поправи стореното, да го арестува лично. Не беше просто въпрос на чест. И дори не заради това, че кариерата му зависи от успеха. Последиците биха били много по-големи. Провалът в такъв важен шпионски случай можеше да предизвика подозрения, че Лев умишлено е саботирал разследването. Неуспехът да залови заподозрения щеше да го компрометира допълнително и да постави предаността му под съмнение.

Проверявай тези, на които се доверяваш.

Никой не беше изключение от това правило, дори и онези, които го бяха наложили.

Ако Бродски не беше в Кимово, ако Лев грешеше, Василий пръв щеше да свидетелства, че началникът му е пренебрегнал обещаващата следа Киев. Усетили слабостта му, и други от управлението като зверове наобиколили ранена жертва, щяха да го обвинят в непригодност, а Василий като негов заместник щеше да заеме мястото му. В йерархията на Държавна сигурност положението можеше да се промени само за една нощ, така че и за двамата кариерата зависеше от откриването на предателя.

Лев погледна към заместника си, мъж, еднакво привлекателен и отблъскващ — сякаш добрите му черти бяха нанесени върху гнила сърцевина, лице на герой със сърце на подмазвач. В привлекателната му фасада имаше едва забележими недостатъци, проличаващи в ъгълчетата на устата му, леко презрение, което при внимателно тълкуване намекваше за тъмни мисли под привлекателната му външност. Може би усетил, че е наблюдаван, Василий се обърна и се усмихна със своята тънка двусмислена усмивка. Явно нещо му бе доставило удоволствие. Лев веднага разбра, че е допуснал грешка.

Погледна картата. Кимово, с население по-малко от хиляда души, беше просто петънце на картата на Съветския съюз. Беше предупредил шофьора да не очаква пътни знаци. Дори с петнайсет километра в час можеха да подминат селото, докато шофьорът успееше да смени скоростите. Прокарвайки пръст по картата, Лев започна да подозира, че са пропуснали завоя. Все още пътуваха на север, а трябваше да пътуват на запад. Тъй като бе почти невъзможно да се ориентира по заобикалящия ги пейзаж, той изчисли по километрите къде се намират. Бяха изминали няколко излишни километра на север. Шофьорът беше подминал завоя.

— Обръщай!

Лев забеляза, че нито шофьорът, нито Василий се изненадаха от тази заповед.

Шофьорът промърмори:

— Но ние не видяхме отбивката.

— Пропуснали сме я. Спри камиона.

Шофьорът намали плавно, като натискаше спирачките на кратки интервали, за да не занесе камиона на леда. Камионът спря постепенно, Лев скочи на земята и в снежната виелица започна да насочва шофьора как да направи обратен завой, като се има предвид, че ЗиС-151 заемаше почти цялото пътно платно. Беше обърнал почти наполовина и застанал напряко на шосето, когато шофьорът, изглежда, пренебрегнал указанията на Лев, даде на заден прекалено бързо. Лев се затича напред и заблъска по вратата, но беше прекалено късно. Едно от задните колела излезе от пътя и се завъртя напразно в снежна преспа. Лев сдържаше гнева си поради нарастващото подозрение към шофьора, който беше проявил чудовищна некомпетентност. И камионът, и шофьорът бяха подбрани от Василий. Лев отвори вратата на кабината и изкрещя, за да надвика вятъра:

— Излез!

Шофьорът се подчини. Агентите, които пътуваха отзад, също бяха наскачали на пътя. Гледаха Лев с неодобрение. Дали раздразнението им бе предизвикано от забавянето, от самата задача или от ръководството? Не можеше да разбере. Нареди на един от тях да седне на кормилото, а останалите, включително и Василий, започнаха да избутват камиона от снега. Колелото се въртеше и разпръскваше мръсна киша по униформите им. Най-накрая колелото стъпи на пътя и камионът потегли. Лев изпрати унижения шофьор да седне отзад. Подобна грешка беше повече от достатъчна да се подаде писмен рапорт и да се получи присъда за ГУЛАГ. Василий сигурно му беше обещал, че няма да го наказват, но това обещание можеше да бъде спазено само ако Лев се провали. Лев си помисли колко ли други от екипа му разчитат повече на провала, отколкото на успеха му. Чувстваше се сам, изолиран от собственото си поделение. Седна зад кормилото. Той щеше да шофира сам. Щеше да ги заведе в селото. Не можеше да има доверие на никого. Василий седна до него, като мъдро замълча. Лев включи на скорост.

Вече бяха на правилния път, пътуваха на запад и наближаваха Кимово, а бурята беше преминала. Започна да изгрява слабото зимно слънце. Лев се чувстваше крайно изтощен. Шофирането през снега беше изцедило последните му сили. Ръцете и раменете му бяха схванати, клепачите натежали. Минаваха през селски местности — поля и гори. Навлязоха в малка долина и видяха селото: група дървени къщи, някои до пътя, други — малко по-настрани, всичките с правоъгълни основи и високи триъгълни покриви, форма, не променяна от стотици години. Това бе старата Русия: селата възникваха край дълбоки кладенци, тук и досега бяха живи древните митове, според които здравето на добитъка зависеше от Дворовой, духовете в стопанството. Тук родителите казваха на децата си, че ако не са послушни, духовете ще ги откраднат и ще ги превърнат в дървета. Родителите бяха слушали тези истории като деца и не бяха успели да ги надраснат, прекарваха месеци в шиене на дрехи, които да даряват на горските нимфи, русалки, които живееха по дърветата и ако поискат, можеха да гъделичкат някого до смърт. Лев беше израснал в града и тези селски суеверия не означаваха нищо за него, учудваше се колко малко бе направила идеологическата революция за изкореняването на този примитивен селски фолклор.

Лев спря камиона при първата къща. От джоба на якето си извади стъклено шишенце с мръснобели кристалчета с неправилна форма — чист амфетамин — наркотик, използван от нацистите. Научи за него на Източния фронт, когато Червената армията започна да настъпва, взимаше военнопленници и възприемаше някои от навиците им. Имаше операции, при които не можеше да става и дума за почивка. Сега тази беше една от тях. Наркотикът му бе предписан от лекар от МГБ и той го взимаше всеки път, когато задачата изискваше да будува по цели нощи. В такива случаи амфетаминът не беше за подценяване. Но след около едно денонощие настъпваше абсолютно изтощение, което можеше да бъде преодоляно с още една доза или с дванайсетчасов сън. Започваха да се появяват странични ефекти. Беше отслабнал, кожата на лицето му се беше изопнала. Паметта му се влоши, убягваха му подробности и имена, предишни случаи и арести се преплитаха в главата му и вече трябваше да си води бележки. Не можеше да се прецени дали в резултат на наркотика параноята му ставаше по-силна, тъй като тя беше нещо постоянно, добродетел, която трябваше да се тренира и култивира. Ако ставаше по-силна под влияние на амфетамините, това беше добре.

Изсипа няколко кристала на дланта си, после добави още малко, опита се да си спомни точната доза. По-добре е да вземе повече, отколкото по-малко. Доволен, ги преглътна, като отпи от манерката. Водката опари гърлото му, но не успя да притъпи острия вкус на химическото вещество, от което му се повдигна. Изчака усещането да премине и се огледа. Пресен сняг покриваше всичко. Лев беше доволен. Извън Кимово човек нямаше къде да се скрие. Биха го видели от километри, а следите в снега се забелязваха лесно.

Нямаше представа коя от къщите е на Михаил Зиновиев. Тъй като военният камион, спрял на пътя, отнемаше елемента на изненадата, Лев скочи от кабината, извади оръжието си и тръгна към най-близката къща. Амфетаминът още не беше подействал, но той се чувстваше вече по-бодър, сетивата му се изостриха, мозъкът му се подготвяше за неизбежния приток на наркотика. Стигна до входа и провери оръжието си.

Още преди да е почукал на вратата, се появи възрастна жена. Кожата ѝ беше тънка като пергамент, беше облечена в проста синя рокля с бели ръкави, забрадена с пухен шал. Не се впечатли нито от Лев, нито от оръжието или униформата му, нито от военния камион. Не се страхуваше от нищо и не направи опит да скрие презрението, което се четеше на лицето ѝ.

— Търся Михаил Святославович Зиновиев. Това неговата къща ли е? Къде е той?

Сякаш ѝ говореха на чужд език, тя наведе глава настрани и не отговори. За втори път през тези дни възрастна жена не показваше страх от него и проявяваше открито презрение. Имаше нещо у тези жени, което ги правеше недосегаеми; авторитетът му не означаваше нищо за тях. За щастие патовата ситуация се разреши, когато синът на жената, як мъж, излезе забързано от къщата. Нервно заеквайки от вълнение, той каза:

— Извинете я. Стара е. Какво мога да помогна?

И синът отново се извини заради майка си.

— Михаил Святославович. Къде е той? Коя е неговата къща?

Като разбра, че Лев няма намерение да ги арестува, че той и семейството му са в безопасност, синът изпита огромно облекчение. Доволен посочи къщата на съседа си.

Лев се върна при камиона. Раздели екипа на три групи, за да заобиколят къщата от различни страни, едната група отпред, втората отзад, а третата да обгради плевнята. Всички бяха въоръжени с деветмилиметрови автоматични пистолети „Стечкин“, специално предназначени за МГБ. Един във всяка група носеше автомат „АК-47“. Бяха готови за сражение, ако се стигнеше дотам.

— Трябва да заловим предателя жив. Ако се съмнявате, ако въобще изпитвате някакво съмнение, не стреляйте.

Лев повтори командата, като най-вече я адресира към групата, водена от Василий. Убийството на Анатолий Бродски би било наказуемо нарушение. Трябваше преди всичко да опазят живота на заподозрения, а собствената им безопасност беше на второ място. В отговор Василий взе „АК-47“, който се полагаше на групата му.

— Просто за да съм сигурен.

За да пресече възможността на Василий да провали операцията, Лев го изпрати на най-незначителния обект.

— Твоята група ще обгради плевнята.

Василий мълчаливо тръгна. Лев го хвана за ръката.

— Трябва да го заловим жив.

На път към къщата отрядът се раздели на три групи, които поеха в различни посоки. Съседите надничаха уплашено иззад перденцата и бързо се дръпваха назад. На трийсетина крачки от вратата Лев се спря, за да могат другите две групи да заемат позиция. Екипът на Василий обгради плевнята, втората група заобиколи къщата отзад и всички зачакаха сигнала на Лев. Отвън нямаше признаци на живот. От комина се виеше дим. На малките прозорчета висяха стари перденца, през които не се виждаше нищо вътре. Цареше тишина, ако се изключеше щракането на предпазителите на „АК-47“. Изведнъж от малката постройка зад къщата, очевидно тоалетна, излезе момиче, което си тананикаше нещо весело. Тримата военни до Лев се обърнаха и насочиха пистолетите си към нея. Малкото момиче замря на място ужасено. Лев вдигна ръце.

— Не стреляйте!

Сдържа дъха си с надеждата да не чуе автоматен огън. Никой не помръдна. Момичето изтича към къщата, викайки майка си.

Лев усети първия прилив на амфетамина — умората му се изпари. Втурна се напред и неговите хора се устремиха след него, обградиха къщата като в примка, която се стяга около врата. Момиченцето отвори вратата и изчезна в къщата. Лев беше само на секунди след него, блъсна вратата с рамо и с вдигнат пистолет нахлу вътре. Озова се в малка топла кухня, където се носеше мирис на закуска. Две момичета — по-голямото на десетина години, а по-малкото на не повече от четири — стояха пред огнището. Майка им, набита жена, която изглеждаше така, сякаш можеше да погълне куршумите и да ги изплюе обратно, стоеше пред тях, сложила ръце на гърдите им, за да ги предпази. Откъм задната стая влезе мъж на около четирийсет години. Лев се обърна към него.

— Михаил Святославович?

— Да?

— Казвам се Лев Степанович Демидов, офицер от МГБ. Анатолий Тарасович Бродски е шпионин. Търсим го за разпит. Кажете къде е.

— Анатолий?

— Приятелят ви. Къде е той? И не лъжете.

— Анатолий живее в Москва. Работи като ветеринарен лекар. Не съм го виждал от години.

— Ако ми кажете къде е, ще забравя, че е идвал тук. А вие със семейството ви ще бъдете в безопасност.

Жената на Михаил му хвърли изразителен поглед: предложението ѝ се стори примамливо. Лев изпита силно чувство на облекчение. Беше се оказал прав. Предателят беше тук. Без да чака отговор, Лев даде знак на хората си да започнат обиска.

Василий влезе в плевнята с пръст на спусъка. Пристъпи към купа слама, единственото възможно скривалище, достатъчно високо да скрие човек. Изстреля няколко кратки откоса. Сламата се разхвърча. Дулото на автомата му димеше. Кравите зад него изпръхтяха, размърдаха се и затропаха с копита. Но кръв нямаше. Тук нямаше никого и напразно си губеха времето. Излезе навън, преметна автомата през рамо и запали цигара.

Разтревожен от стрелбата, Лев изтича от къщата. Василий му извика:

— Тук няма никого.

Кипящ от прилив на наркотична енергия, Лев забърза към плевнята, стиснал зъби.

Раздразнен, че не му обръщат внимание, Василий хвърли цигарата и се загледа как снегът се топи около нея.

— Няма го тук, освен ако не се е маскирал като крава. Може би трябва да ги застреляш за всеки случай.

Василий се огледа, очаквайки колегите му да се засмеят, и те се засмяха. Той не се заблуждаваше: знаеше, че на никого не му е смешно. Нещо повече, смехът им означаваше, че равновесието на силите е започнало да се променя. Предаността им към Лев отслабваше. Може би се дължеше на изтощителното пътуване. Може би Лев бе оставил на свобода Бродски, докато трябваше да го арестува. Но Василий се питаше дали това няма нещо общо с Фьодор и със смъртта на неговото момче. Много от хората тук бяха приятели на Фьодор. Ако съществуваше възмущение, то можеше да бъде манипулирано.

Лев се наведе и огледа следите в снега. Стъпките от ботуши бяха пресни; някои бяха оставени от военните, но под тях имаше други, които водеха от плевнята към полето. Лев се изправи и влезе вътре. Василий извика след него:

— Вече я претърсих!

Без да му обърне внимание, Лев опипа разбития катинар: видя постланите чували и се върна на двора, гледайки към полето.

— Искам трима души да дойдат с мен, най-бързите трима. Василий, ти ще останеш тук. Продължи да претърсваш къщата.

Съблече тежкото си зимно палто и го подаде на заместника си, без да изглежда жестът му високомерен. Сега, когато можеше да се движи с лекота и дори да тича, той бързо тръгна по следите към полето.

Тримата военни, на които бе заповядано да го последват, дори не съблякоха шинелите си. Началникът им ги караше да тичат в снега без горна дреха, а дори не си направи труда да огледа тялото на загиналия син на колегата им. Бе подминал смъртта на момчето като нещо незначително. Те нямаха намерение да хванат пневмония, сляпо подчинявайки се на началник, чиято власт може би скоро щеше да му бъде отнета, началник, който не се грижеше за тях. Но Лев все още беше техен началник, поне за момента, и след като размениха погледи с Василий, тримата се затичаха бавно, показвайки престорено подчинение, като се впуснаха да преследват мъж, който вече беше на стотици метри пред тях.

Лев ускори крачка. Амфетаминът му помагаше да се концентрира: не съществуваше нищо друго освен следите в снега и ритъма на стъпките му. Не можеше да спре или да се забави, не можеше да се провали, не усещаше студа. Макар да предполагаше, че заподозреният има поне час преднина, това не го тревожеше. Той не подозираше, че го преследват, и почти сигурно вървеше, без да бърза.

Пред него се показа билото на полегат хълм и Лев се надяваше, че оттам ще види беглеца. На върха спря и се огледа. Навред бяха се ширнали заснежени поля. В далечината се виждаше гъста гора, но пред нея, на около километър, забеляза фигурата на мъж, който бавно се придвижваше в снега. Не беше селянин или работник. Беше предателят. Лев бе сигурен в това. Вървеше на север, към гората. Ако успееше да стигне до края ѝ, щеше да се скрие. Лев нямаше кучета, които да го преследват. Хвърли поглед през рамо — тримата агенти бяха изостанали. Връзката с тях беше прекъсната. Не можеше да разчита на тях. Трябваше сам да хване предателя.

Анатолий спря и се огледа, сякаш шестото чувство му подсказа, че го преследват. Надолу по хълма към него тичаше някакъв човек. Без съмнение беше от Държавна сигурност. Беше сигурен, че всички свързващи го с това отдалечено село улики са унищожени. Затова за миг замря на мястото си, хипнотизиран от вида на преследвача. Бяха го открили. Усети как стомахът му се свива на топка, лицето му пламва и, осъзнал, че този мъж означава смърт, се обърна и се затича към гората. Първите му стъпки бяха тромави поради паниката, той залитна настрани и нагази в по-дълбокия сняг. Бързо разбра, че палтото му пречи. Съблече го, хвърли го в снега и се затича, за да спаси живота си.

Не направи повече грешката да погледне назад. Виждаше само гората пред себе си. При тази скорост щеше да стигне до нея, преди преследвачът му да го залови. Гората даваше възможност да изчезне, да се скрие. А ако се стигнеше до борба при наличието на клони и камъни, вероятността да победи щеше да е по-голяма, отколкото в откритото голо поле.

Лев се затича по-бързо, напрягайки всички сили, сякаш спринтираше на писта. Подсъзнателно помнеше, че теренът крие опасности и е рисковано да тича с такава скорост. Но амфетаминът го караше да вярва, че всичко е възможно, че можеше да скъси разстоянието между тях.

Изведнъж загуби равновесие, хлъзна се встрани и падна по лице в снежна преспа. Замаян, овалян в сняг, се търкулна по гръб и си помисли дали не си е счупил нещо, докато гледаше бледосиньото небе. Не изпитваше болка. Изправи се, изтърси снега от лицето и ръцете си и равнодушно огледа драскотините по дланите си. Потърси Бродски, очаквайки да го види как се скрива в гората. Но за негова изненада заподозреният също бе спрял да тича. Стоеше неподвижен. Объркан, Лев се втурна към него. Не разбираше защо когато бягството изглеждаше възможно, той бе отпуснал ръце. Беше се вторачил някъде в краката си. Деляха ги едва стотина метра. Лев извади пистолета си, прицели се, като добре знаеше, че няма да уцели от такова разстояние. Сърцето му биеше тежко, два удара на всяка крачка. Заля го нов прилив на енергия от наркотика и той усети как устата му пресъхна. Пръстите му трепереха от прекомерната енергия, по гърба му се стичаше пот. Разделяха ги едва петдесетина крачки. Бродски се обърна. Не беше въоръжен. Ръцете му бяха празни; оставяше впечатлението, че изведнъж и необяснимо защо е решил да се предаде. Лев продължи напред, по-близо и по-близо. Най-сетне видя защо беше спрял Бродски. От гората го делеше покрита с лед река, широка около двайсет метра. Тя не се виждаше от хълма, скрита под одеялото тежък сняг, покриващ ледената повърхност. Лев извика:

— Всичко свърши!

Анатолий се замисли над думите му, обърна се към гората и стъпи на леда. Стъпките му бяха несигурни, плъзгаше се по гладката повърхност. Ледът скърцаше под краката му и едва го удържаше. Той не забави крачка. Стъпка след стъпка ледът започваше да се пропуква — по повърхността се образуваха черни криви линии, кръстосвайки се и разпростирайки се под краката му. Колкото по-бързо вървеше, толкова по-бързо плъзваха линиите във всички посоки. През пукнатините се процеждаше ледена вода. Той продължи напред: беше по средата на реката, оставаха му десетина метра до другия бряг. Погледна надолу към тъмната ледена вода.

Лев стигна до брега, прибра пистолета си в кобура и протегна ръка.

— Ледът няма да ви издържи. Все едно няма да стигнете до гората.

Бродски спря и се обърна.

— Не се и опитвам да стигна до гората.

Вдигна десния си крак и с рязко движение разби леда с ботуша си. Водата изби от процепа, ледът се разчупи и той пропадна в реката.

Вцепенен от ужас и студ, той потъваше, вдигнал лице към слънчевата светлина. После, усетил, че водата го дърпа нагоре, заплува по течението, далеч от дупката в леда. Нямаше намерение да излезе на повърхността. Щеше да изчезне в тъмната вода. Дробовете му започваха да парят, вече не усещаше тялото си, което се бореше с желанието му да умре. Заплува надолу по течението, колкото можеше по-бързо и по-далеч от светлината, далеч от възможността да оцелее. Накрая естествената му издръжливост го издигна на повърхността; но вместо въздуха лицето му се допря в прозрачен слой лед. Течението бавно го отнасяше по-надолу.

Предателят нямаше намерение да изплува, без съмнение се отдалечаваше от дупката, за да намери смъртта си и да защити съучастниците си. Лев се затича надолу по брега, преценявайки къде под леда можеше да е той. Разкопча тежката портупея, пусна я на земята и стъпи върху замръзналата река, ботушите му се пързаляха по леда, който започна да се огъва под тежестта му. Той продължи да върви, стараейки се да стъпва колкото може по-леко, но ледът се пропукваше. Като стигна средата на реката, клекна и започна бързо да разгребва снега. Но заподозреният не се виждаше — навсякъде само тъмна вода. Лев слезе още по-надолу по течението и все нови пукнатини следваха всяка негова стъпка, обграждаха го от всички страни. Водата започна да се надига, пукнатините се съединяваха. Вдигна поглед към небето, напълни дробовете си и се подготви, когато чу силно пропукване.

Ледът пропадна.

Лев не почувства веднага студа, загрят от действието на амфетамина, но знаеше, че трябва да действа бързо. При тази температура разполагаше със секунди. Обърна се. На две места светлината проникваше през дупките в леда, но иначе водата беше тъмна, скрита от слънцето от дебелия слой сняг. Оттласна се от дъното и се понесе надолу по течението. Не виждаше нищо, но плуваше все по-нататък, като опипваше сляпо вдясно и вляво. Дробовете му страдаха за въздух. В отговор той увеличи скоростта, зарита по-силно и заплува по-бързо. Скоро нямаше да има избор, трябваше да се върне или да умре. Осъзнал, че няма да има втора възможност, че връщането с празни ръце може да означава разстрел, направи ново загребване надолу по течението.

Ръката му докосна нещо меко: беше плат, крак, обут в панталон. Беше Бродски, когото течението беше притиснало към леда. Беше отпуснат, но докосването на Лев като че ли го върна към живота и той започна да рита. Лев се гмурна под него и го хвана за врата. Изпита остра болка в гърдите. Трябваше веднага да изплува и да поеме въздух. Обвил врата на заподозрения с една ръка, се опита да разбие леда над главата си, но ударите му отскачаха от гладката твърда повърхност.

Бродски престана да се съпротивлява. Решил да умре, потискайки инстинкта си да оцелее, той отвори уста, напълни дробовете си с ледена вода в предусещане на смъртта.

Лев виждаше потоците слънчева светлина нагоре по течението. С всички сили движеше краката си и двамата се устремиха към светлината. Пленникът му не даваше признаци за живот, беше в безсъзнание. На Лев му се виеше свят, не можеше повече да сдържа дъха си. Оттласна се още веднъж и усети слънчевата светлина по лицето си. Двамата мъже изплуваха на повърхността.

Лев отново и отново си поемаше въздух. Но Бродски не дишаше. Лев го теглеше към брега, като си пробиваше път през късовете лед. Кракът му докосна дъното. Излезе на брега, дърпайки пленника след себе си. И двамата бяха посинели от студ. Лев не спираше да трепери, докато Бродски оставаше неподвижен. Лев отвори устата му и оттам бликна вода, преобърна го и започна да вкарва въздух в дробовете му през устата.

— Хайде, съвземи се!

Бродски се закашля мъчително и дойде в съзнание, приведе се на две и повърна ледената вода, която беше в стомаха му. Лев нямаше време да изпита облекчение. След минути щяха да умрат от измръзване. Изправи се. Наблизо тичаха тримата военни.

Те бяха видели Лев да изчезва в реката и бяха разбрали, че началникът им е бил прав. В един миг равновесието на силите вече се промени отново в полза на Лев. Недоволството от начина, по който беше подходил в случая с Фьодор, вече не означаваше нищо. Единствената причина, поради която не се страхуваха да изразяват емоциите си, беше очакването, че операцията ще се провали и Лев ще бъде отстранен от ръководството. Но се случи другояче и сега положението му щеше да е по-стабилно отпреди. Затичаха се колкото можеха по-бързо; животът им зависеше от това.

Лев се отпусна в снега до пленника. Очите на Бродски се затваряха — той отново изпадаше в безсъзнание. Лев му удари плесница. Сега беше най-важно да не заспи. Удари го отново. Бродски отвори очи и веднага ги затвори. Лев го удари отново и отново, и отново. Времето им изтичаше. Изправи се и извика на подчинените си.

— Побързайте!

Гласът му секна, енергията му спадна, студът най-после го завладя и предизвиканата от химикалите активност го напусна. Действието на наркотика беше отслабнало. Налегна го неимоверна умора. Дотичаха военните.

— Свалете палтата си! Запалете огън!

И тримата се съблякоха, загърнаха Лев с едното палто, а Бродски с другите две. Това не беше достатъчно. Нужен беше огън. Тримата агенти се огледаха за дърва. Наблизо имаше ограда и двама се затичаха натам, а третият започна да реже на ленти ръкава на грубата си памучна риза. Лев остана до Бродски, от време на време го плескаше по бузите, за да не заспи. Но и него го клонеше на сън. Очите му се затваряха. Нуждаеше се от почивка.

— Побързайте!

Искаше да извика, но гласът му едва се чу.

Двамата военни се върнаха с дъски от оградата. Разчистиха снега и наредиха дъските на замръзналата земя. Под тях сложиха парчетата плат. Наоколо добавиха клони във вид на пирамида. Единият от агентите извади запалката си и изля бензин върху памучния плат. Кремъкът даде искра, платът пламна. Дървото запуши. Но дъските бяха влажни и не горяха. Димът се издигаше нагоре. Лев не усещаше топлина. Отпра подплатата на куртката си и я пъхна в огъня. Ако не се разгореше, и двамата щяха да загинат.

Тримата имаха само една запалка. Разглобиха я внимателно и изляха остатъка от бензина върху тлеещите дърва. Появиха се слаби пламъчета и подхванаха смачканата цигарена кутия и накъсаните хартийки. И тримата военни бяха коленичили и разпалваха огъня. Дъските, пращейки, се разгаряха.

Анатолий отвори очи и се загледа в пламъците. Въпреки желанието си да умре, беше прекрасно да усеща топлината. Огънят се извиси, дъските проблясваха в червено и той с учудване осъзна, че няма да умре.

Лев седна и се загледа в огъня. От дрехите му се вдигаше пара. Двамата агенти, в желанието да си върнат неговото разположение, отидоха за дърва. Третият пазеше. Щом огънят се разгоря, Лев нареди на единия от подчинените си да се върне в къщата и да подготви завръщането им в Москва. Обърна се към Бродски и го попита:

— Можете ли да вървите?

— Често ходех за риба със сина си. Нощем палехме огън като този и седяхме край него. Той не обичаше да лови риба, но мисля, че се радваше на огъня. Ако не беше умрял, щеше да е горе-долу на вашата възраст.

Лев не отговори.

Пленникът добави:

— Ако нямате нищо против, да останем тук още малко.

Лев добави дърва в огъня. Можеха да почакат още малко.

По обратния път всички мълчаха. За разстоянието, което Лев бе изминал за по-малко от половин час, сега бяха нужни почти два часа. Всяка следваща стъпка изглеждаше по-тежка и по-тежка, тъй като действието на амфетамина преминаваше. Поддържаше го само съзнанието, че бе успял. Щеше да се върне в Москва победоносно, възвърнал доброто си име. Беше на ръба на провала, но успя да устои.

Наближавайки къщата, Анатолий размишляваше как са успели да го намерят. Досети се, че беше споменал пред Зина за приятелството си с Михаил. Тя го е предала. Но не изпитваше гняв към нея. Направила го е, за да оцелее. И никой не би могъл да я упреква. Както и да е, това вече беше без значение. Сега беше важно само да убеди военните, че Михаил е невинен и не му е помагал. Обърна се към офицера, който го беше заловил.

— Когато пристигнах снощи, цялото семейство ми казаха да си вървя. Не искаха да имат нищо общо с мен. Заплашиха, че ще съобщят на властите. Затова бях принуден да разбия вратата на плевнята. Те помислиха, че съм си отишъл. Това семейство не е направило нищо нередно. Те са добри и трудолюбиви хора.

Лев се опита да си представи какво всъщност е станало миналата нощ. Предателят е потърсил помощта на приятеля си, но му е било отказано. Планът му за бягство не беше твърде добър. Във всеки случай не беше план, какъвто би използвал истински шпионин.

— Не се интересувам от приятелите ви.

Стигнаха до двора на къщата. И видяха пред входа на плевнята, застанали на колене, Михаил Зиновиев, жена му и двете им малки дъщери. Ръцете им бяха вързани отзад. Трепереха от студ. Беше съвсем очевидно, че стоят в това положение отдавна. Лицето на Михаил бе смазано от бой. От носа му капеше кръв, челюстта му висеше под неестествен ъгъл. Беше счупена. Военните стояха свободно в полукръг около семейството, а Василий бе застанал зад тях. Лев спря и се канеше да каже нещо, когато Василий, който бе скръстил ръце на гърдите си, ги отпусна и в ръката му се видя пистолет. Прицели се и стреля в тила на Зиновиев. Изстрелът отекна. Тялото на мъжа падна напред в снега. Жената и дъщерите ѝ не помръднаха, гледайки с ужас тялото пред тях.

Реагира само Бродски, издаде нечовешки звук — не думи, а някакво ръмжене, смесица от мъка и гняв. Василий направи крачка встрани и допря дулото в тила на жената. Лев вдигна ръка.

— Свали пистолета! Това е заповед.

— Тези хора са предатели. Ние трябва да им дадем урок.

Василий дръпна спусъка, ръката му отскочи, прозвуча втори изстрел и тялото на жената се свлече на снега до мъжа ѝ. Бродски се опита да се освободи, но двамата военни до него го събориха на колене. Василий направи още крачка встрани и опря дулото в тила на по-голямата дъщеря. Носът ѝ бе зачервен от студа. Тя цялата трепереше. Гледаше трупа на майка си. Щеше да умре в снега до родителите си. Лев извади пистолета си и го насочи към своя заместник.

— Свали пистолета.

Умората изведнъж изчезна, и то не поради наркотика. У него бушуваха гняв и адреналин. Ръката му не трепна. Затвори едното си око и се прицели внимателно. От това разстояние не можеше да пропусне. Ако стреляше сега, момичето ще остане живо. И двете момичета ще останат живи. В главата му машинално се въртеше думата:

Убит.

Вдигна оръжието.

Василий беше сгрешил относно Киев, заблуден от писмото на Бродски. Беше убедил колегите си, че ще си загубят времето с пътуването до Кимово. Беше намекнал, че провалът на операцията тази вечер ще го направи следващия началник. Тези досадни грешки щяха да фигурират в доклада на Лев. Василий усещаше погледите на останалите. Беше нанесен удар по авторитета му, бяха го унижили. Някаква част от съзнанието му искаше да види дали Лев ще има смелост да стреля в него. Последиците биха били сериозни. Но той не беше глупак. Съзнаваше, че е страхливец, а Лев не е. Василий свали пистолета. Престори се на удовлетворен и посочи децата.

— Момичетата получиха ценен урок. Може би ще станат по-добри граждани от родителите си.

Лев пристъпи към заместника си покрай двата трупа, оставяйки следи от ботушите си в кървавия сняг. Вдигна пистолета и удари Василий в слепоочието. Той падна и закри с длан раната, от която се стичаше струйка кръв. Но преди да успее да се изправи, усети дулото на пистолета на Лев, опряно в слепоочието му. С изключение на двете момичета, забили очи в земята в очакване на смъртта, всички наблюдаваха сцената.

Василий бавно наведе глава и вдигна поглед, устните му трепереха. Страхуваше се от смъртта; той, за когото смъртта на другите бе нещо толкова незначително. Пръстът на Лев легна на спусъка. Обаче не можеше да го направи. Не и хладнокръвно. Нямаше да стане убиец. Нека държавата го накаже. Имай доверие в държавното правосъдие. Прибра пистолета в кобура.

— Ще останеш тук и ще изчакаш милицията. Ще им обясниш какво е станало и ще им съдействаш. Можеш да се върнеш в Москва и сам.

Лев помогна на двете момичета да се изправят и ги придружи до къщата.

Трима души бяха нужни, за да пренесат Бродски отзад в камиона. Беше отпуснат, сякаш в него нямаше живот. Мърмореше нещо нечленоразделно, беше като умопомрачен от мъка и не обръщаше внимание на агентите, които го караха да млъкне. Те не искаха да слушат плача му.

Момичетата влязоха в къщата. Мълчаха, като че ли все още не можеха да осъзнаят, че навън в снега лежат мъртви родителите им. Очакваха всеки момент майка им да направи закуска или баща им да се върне от полето. Всичко им се струваше нереално. Родителите бяха целият им свят. Можеше ли светът да съществува без тях?

Лев ги попита дали имат други роднини. Никоя от двете не пророни нито дума. Каза на по-голямата да съберат нещата си — щяха да отидат в Москва. Никоя не помръдна. Влезе в спалнята и започна да прибира вещите им, а после дрехите. Ръцете му трепереха. Спря, седна на леглото и се загледа в ботушите си, в тънките струйки от кървавия сняг, които капеха на пода.

Василий стоеше на пътя, допушваше последната си цигара и гледаше след потеглящия камион. Зърна двете момичета, седнали отпред, където преди седеше Лев. Камионът зави и изчезна надолу по пътя. Той се огледа. От прозорците на близките къщи надничаха хора. Този път не се криеха. Беше доволен, че са му оставили автомата. Върна се в къщата, като мимоходом хвърли поглед към двата трупа в снега. Влезе в кухнята, стопли вода и си свари чай. Беше силен, реши да го подслади със захар. Семейството имаше малка консервена кутия със захар, вероятно за цял месец. Изсипа я почти цялата в чашата си и чаят стана прекалено сладък. Отпи, изведнъж се почувства много уморен. Събу ботушите си, съблече шинела, влезе в спалнята, отметна завивките и легна. Съжали, че не може да избира сънищата си. Би избрал да сънува отмъщение.

Москва

16 февруари

Макар да работеше тук вече пет години, Лев и досега се чувстваше неудобно на Лубянка, щабквартирата на МГБ. Тук рядко се водеха непринудени разговори. Реакциите обикновено бяха предпазливи. В това нямаше нищо чудно, като се има предвид естеството на работата, но според него имаше нещо потискащо, което караше хората да се чувстват неуютно, като че ли страхът беше зазидан в самата сграда. Приемаше, че теорията му няма нищо общо с действителността, тъй като не знаеше нищо за намеренията на архитекта. Сградата беше строена още преди революцията за застрахователна агенция, преди да бъде взета от тайната служба на болшевиките. Беше му трудно да повярва, че са избрали случайно здание, чиито пропорции внушаваха някакво безпокойство: нито високо, нито квадратно, нито широко, нито тясно, то беше някак нескопосано усреднено. Фасадата му създаваше впечатление за бдителност: безкрайни редици разположени един до друг прозорци, издигащи се и нагоре чак до часовника на върха, който гледаше над града като огромно стъклено око. Около сградата съществуваше невидима граница и минувачите заобикаляха въображаемия периметър, като че ли се страхуваха да не бъдат арестувани. Да пресечеш тази линия означаваше, че или работиш там, или си осъден. Нямаше вероятност да бъдеш обявен за невинен сред тези стени. Установяването на вината беше партийна линия. Може би Лубянка не беше строена с намерението да вдъхва страх, но страхът се беше настанил в нея, бившата сграда на застрахователна агенция сега бе станала негов дом.

На входа Лев показа служебната си карта, която означаваше, че не само може да влезе в сградата, но и да излезе. Хората, които нямаха такива пропуски и минеха през тези врати, често повече никой не ги виждаше. Системата ги изпращаше или в ГУЛАГ, или в близката сграда на Варсонофиевска улица, също принадлежаща на Държавна сигурност, с полегати подове, обшити с дървена ламперия стени, за да поглъщат куршумите, и с маркучи, за да отмиват кръвта. Лев не знаеше точно колко души бяха екзекутирани там, но числото бе голямо, до неколкостотин на ден. При такива мащаби някои въпроси от практическо значение — например колко лесно и бързо могат да бъдат разчистени човешките останки — бяха от съществена важност.

Лев влезе в главния коридор и си помисли как ли се чувства човек, отвеждан в мазето, който няма към кого да се обърне за помощ. Съдебната система можеше напълно да бъде заобиколена. Лев беше чувал за затворници, които лежат забравени със седмици, за лекари, чието единствено занимание е да изучават въздействието на болката. Беше се научил да приема, че тези неща не съществуват сами за себе си. Имаше причина за съществуването им — светлото бъдеще. Те бяха създадени, за да всяват ужас. Терорът бе необходим. Терорът защитаваше революцията. Без него Ленин не би победил. Без него Сталин би бил свален. Иначе защо служителите на МГБ разпространяваха преднамерено в метрото и трамваите зловещите слухове, свързани с тази сграда, при това го правеха със стратегическа цел, както се пуска нов вирус сред населението? Страхът се култивираше и разпространяваше напълно съзнателно. Страхът бе част от неговата работа. А за да се поддържа необходимото ниво на страх, той трябваше непрекъснато да бъде подхранван с определен брой жертви.

Разбира се, Лубянка не беше единствената сграда, която вдъхваше страх. Съществуваше още Бутирският затвор с високите кули и занемарените крила с множество претъпкани килии, в които затворниците играеха на кибритени клечки, докато чакаха да бъдат изпратени в лагерите. Или например Лефортово, където държаха подследствените престъпници, и когато ги водеха на разпит, виковете им се чуваха до съседните улици. Но Лев разбираше, че Лубянка заема особено място в съзнанието на хората, че се свързва с мястото, където разпитват виновните в антисъветска агитация, контрареволюционна дейност и шпионаж. Защо тази категория затворници предизвикваше особен ужас в сърцата на всички? Защото беше лесно да се успокояваш, че никога няма да откраднеш, изнасилиш или убиеш, но никой не можеше да бъде сигурен, че няма да бъде обвинен в антисъветска агитация, контрареволюционна дейност и шпионаж, тъй като никой, включително и Лев, не знаеше точно в какво се изразяват тези престъпления. От сто и четирийсетте члена на Наказателния кодекс Лев се ръководеше само от един, онзи, който определяше политическия затворник като човек, отдаден на дейности, които имат за цел да:

Свалят, подронят или отслабят съветската власт.

Това бяха повече или по-малко думи с разтегливо значение, които можеха да обхванат всички — от партийните ръководители до балетистите, музикантите и пенсионираните обущари. Дори онези, които работеха в Лубянка, дори онези, които караха да работи тази машина за страх, не можеха да бъдат сигурни, че системата, която поддържат, няма да погълне и тях.

Макар вече да беше влязъл, Лев не съблече шинела и не свали кожените си ръкавици. Тресеше го. Щом се спреше му се струваше, че подът се люлее. Връхлитаха го пристъпи на световъртеж, които продължаваха по няколко секунди. Чувстваше, че всеки момент ще припадне. Не беше ял от два дни, но от мисълта за храна му се повдигаше. Въпреки това упорито отказваше да си признае, че е болен: сигурно е попремръзнал, уморен може би, но това скоро ще мине. Просто има нужда да поспи заради спада, който настъпва след действието на наркотика. Нямаше възможност да вземе почивен ден. Не и днес, не и когато предстоеше първият разпит на Анатолий Бродски.

Всъщност разпитите не влизаха в задълженията му. МГБ имаше специалисти, които се занимаваха само с разпити на заподозрените, местеха ги от килия в килия и изтръгваха признания с професионално безразличие и лична гордост. Те бяха мотивирани от обикновени неща като зависеща от свършената работа парична премия, биваха възнаградени, ако заподозреният подпише веднага и безусловно, без да се отказва впоследствие от показанията си. Лев не беше запознат с методите им. И не се познаваше с никого от тях. Разпитващите образуваха нещо като затворена секта, работеха в екип, често си разменяха заподозрените, като обменяха опит да атакуват съпротивата им от различни посоки. Бруталност, красноречие, умение да обезоръжават: всички тези качества се използваха в работата им. Извън работното място тези мъже и жени се хранеха и разхождаха заедно, обсъждаха работата си и сравняваха методите си. Макар че изглеждаха като всички останали служители, по някаква причина Лев сравнително лесно ги различаваше от другите. Много от най-важните им операции се провеждаха в мазето, където можеха да контролират елементите на околната среда като топлина и светлина. За разлика от тях, Лев като следовател прекарваше по-голяма част от времето на горните етажи или навън. Мазето беше свят, в който рядко слизаше, свят, за който бе затворил очите си, свят, който предпочиташе да държи под краката си.

След като почака малко, Лев бе повикан да влезе. С нестабилна походка той прекрачи в кабинета на майор Кузмин. Нищо в тази стая не беше случайно: всичко беше обмислено и подредено. По стените висяха черно-бели снимки в рамки, на една от които Сталин се ръкуваше с Кузмин, снимка, направена на седемдесетия рожден ден на вожда. Освен тях бяха подбрани пропагандни плакати от различни десетилетия. Според Лев целта им беше да внушат, че Кузмин винаги е заемал този кабинет и е бил тук дори по време на чистките от трийсетте години, което всъщност не беше вярно, защото тогава той беше във военното разузнаване. На един от плакатите се мъдреше дебел бял заек в клетка. Яжте повече заешко месо! На друг плакат три мускулести червени фигури блъскаха с червени чукове по главите на някакви мрачни небръснати мъже. Борете се с мързеливите работници! Виждаха се и три усмихнати жени, които влизат във фабрика. Доверете спестяванията си на нас! Нас в последния плакат не се отнасяше до трите усмихнати жени, а по-скоро до държавната спестовна каса. Имаше и плакат с шкембелия мъж, облечен в костюм и с шапка, който носи две чанти, пълни с пари. Капиталистически клоун! Редуваха се още релефни образи на пристанища, корабостроителници, железопътни линии, усмихнати работници, гневни работници и армия от локомотиви, всичко в чест на Ленин. Да строим! Плакатите се сменяха редовно, с което Кузмин искаше непременно да демонстрира богатата си сбирка. Рафтовете в кабинета му бяха пълни с подходяща литература, а томчето кратък курс на „История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики)“, под редакцията на самия Сталин, рядко напускаше бюрото му. Дори кошчето за отпадъци съдържаше само внимателно подбрани хартийки. Всички, от най-нисшия чиновник до най-висшия офицер, разбираха, че ако наистина искаш да изхвърлиш нещо, трябва тайно да го изнесеш навън и да се отървеш от него по пътя към къщи.

Кузмин стоеше до прозореца, който гледаше към Лубянския площад. Той беше нисък и набит и носеше както обикновено, военна униформа един номер по-малка. Очилата му бяха с дебели стъкла и постоянно се свличаха по носа му. Накратко, изглеждаше нелепо и дори аурата на властта над живота и смъртта не можеше да му придаде внушителност. Макар че, доколкото Лев знаеше, Кузмин вече не участваше в разпитите, говореше се, че навремето бил изтъкнат специалист, разчитайки на малките си пухкави ръчички. Като го гледаше сега човек, трудно можеше да повярва.

Кузмин покани Лев да седне, а той остана прав до прозореца. Предпочиташе да задава въпроси, докато гледа навън. Защото вярваше и често напомняше на Лев, че трябва да се отнасяме с извънредно недоверие към външната проява на чувства, освен ако човекът не знае, че е наблюдаван. Беше добил опит в преструвките, че гледа през прозореца, докато в същото време наблюдаваше отражението на събеседника. Този номер значително губеше от ефекта си, защото почти всички, включително и Лев, знаеха, че са наблюдавани. А и бездруго малцина се отпускаха между стените на Лубянка.

— Поздравления, Лев. Знаех, че ще го заловиш. Този случай беше ценен урок за тебе.

Лев кимна.

— Болен ли си?

Лев не отговори веднага. Явно изглеждаше по-зле, отколкото си мислеше.

— Дреболии. Може би малко съм настинал, но ще мине.

— Предполагам, че ми се сърдиш, задето те отклоних от случая с Бродски, за да уредиш конфликта с Фьодор Андреев. Прав ли съм? Мислиш, че Фьодор не беше от значение и трябваше да те оставя да продължиш операцията с Бродски.

Усмихваше се, нещо го забавляваше. Лев се съсредоточи, усетил опасност.

— Не, другарю майор, не съм сърдит. Трябваше да арестувам Бродски веднага. Вината беше моя.

— Да, но не го арестува веднага. При тези обстоятелства дали сгреших, като те отклоних от случая с шпионина и те изпратих да утешаваш скърбящия баща? Това е въпросът ми.

— Мислех само за неуспеха си, за това, че не арестувах Бродски веднага.

— Избягваш въпроса. Искам само да кажа, че семейството на Фьодор не беше незначителен проблем. Това беше разложение в редиците на МГБ. Един от хората ти беше обзет от силна скръб и неволно превърна себе си и семейството си във врагове на държавата. Доволен съм, че заловихте Бродски, но смятах работата ви с Фьодор за по-важна.

— Разбирам.

— Тогава стигаме до въпроса с Василий Никитин.

Беше неизбежно да докладва за постъпката му на началството. Василий не би се поколебал да се опита да се възползва от това срещу него. Лев не можеше да разчита на подкрепата на Кузмин, нито да се досети кой аспект от инцидента го тревожи най-много.

— Насочил си пистолет срещу него? А после си го ударил? Той твърди, че си изгубил контрол над себе си. Казва, че взимаш наркотици, които те правят неадекватен. Настоява за отстраняването ти от длъжност. Разстроен е, както разбираш?

Лев прекрасно разбираше: не биваше да повдига въпрос за убийствата.

— Бях старшият офицер и дадох заповед. Василий не се подчини. Как да поддържам дисциплината, щом заповедите не се изпълняват? Системата ще рухне. Може би е заради военното ми минало. При военните операции неподчинението и непокорството се наказват със смърт.

Кузмин кимна. Лев бе избрал защитата си мъдро — принципите на военното подчинение.

— Прав си, разбира се. Василий е твърде избухлив. И го признава. Не се е подчинил на заповедта. Но е изпаднал в ярост заради съдействието на семейството на престъпника. Не извинявам стореното от него, нали разбираш. Имаме система за нарушилите на законите. Семейството е трябвало да бъде доведено тук. И Василий получи мъмрене. Колкото до наркотиците…

— Не бях спал двайсет и четири часа. И ми ги е предписал нашият доктор.

— Те ни най-малко не ме тревожат. Наредих ти да направиш необходимото, което, предполагам, означава, че можеш да взимаш всичко, което е необходимо. Но искам да те предпазя. Като си ударил офицер, ти си привлякъл вниманието. Хората бързо ще забравят, че действията ти са били разумни. Би трябвало да спреш, когато Василий е свалил оръжието. Ако си искал да го накажеш, трябвало е да докладваш за неподчинението му на мен. Взел си правосъдието в свои ръце. Това е недопустимо. Не бива да се повтаря.

— Извинявам се.

Кузмин се отдалечи от прозореца. Застана до Лев и сложи ръка на рамото му.

— Достатъчно за това. Смятай въпроса за приключен. Имам друго предизвикателство за теб: разпита на Бродски. Искам да се заемеш лично. Можеш да се обърнеш за помощ към когото пожелаеш — специалист по разпитите — но искам да си там, когато той се прекърши. Важно е да видиш този човек такъв, какъвто е, особено след като те заблуди с привидната си невинност.

Заповедта беше необичайна. Кузмин забеляза изненадата на Лев.

— Това ще ти е от полза. Трябва да оценяваме хората според това какво са готови да сторят собственоръчно. А не според това какво са готови да накарат другите да направят вместо тях. Имаш ли някакви възражения?

— Не.

Лев се изправи и подръпна куртката си.

— Ще започна веднага.

— И последно: искам двамата с Василий да работите заедно по това дело.

Имаше три вида килии. Килиите за предварителен арест бяха квадратни помещения с под, покрит със слама, в които едва се наместваха легнали трима души. Но във всяка килия винаги имаше по петима, толкова близо един до друг, че никой не можеше да се почеше, без да се размърдат всички. В килиите нямаше тоалетна и трябваше да бъде направено място и за кофата, която затворниците бяха принудени да използват пред другите. Щом кофата се напълнеше, някой трябваше да я отнесе до най-близката тоалетна, и ако разлееше само капка, го заплашваше разстрел. Лев беше чувал охраната да се присмива над арестуваните, които гледали напрегнато колебаещото се ниво на фекалиите и урината. Варварство, разбира се, но не безпричинно, а варварство в името на светлото бъдеще.

Светло бъдеще Светло бъдеще

Трябваше да го повтарят, за да се вреже в паметта на всички, да стане дори част от подсъзнанието.

След килиите за предварителен арест идваха различните видове карцери. В някои имаше ледена вода до глезените, стените им бяха покрити с плесен и лепкава кал. Пет дни бяха достатъчни, за да е сигурно, че тялото никога няма да се възстанови, болестта се настаняваше завинаги в дробовете на затворника. Имаше тесни килии, подобни на дървени ковчези, където дървениците бяха оставени да се множат, и държаха затворника гол, за да го хапят, докато не се съгласи да подпише признанията си. В някои килии стените бяха облицовани с корк, където нагряваха затворниците с горещ въздух от вентилационната система, докато от порите им не потече кръв. Имаше килии с куки, вериги и оголени електрически жици. За различните хора имаше различни видове наказания. Въображението беше единствената, макар и неголяма бариера. Всичките тези ужаси изглеждаха дребна работа, сравнени с размерите и величието на светлото бъдеще.

Светло бъдеще Светло бъдеще Светло бъдеще

Оправданието за подобни методи бе просто и убедително и трябваше да бъде непрекъснато повтаряно: тези хора са врагове. Нима Лев не беше виждал такива извънредни мерки и по време на войната? Да, дори по-лоши. Нима войната не им донесе свобода? Не е ли това същото, война срещу друг враг, вътрешен, но въпреки това враг? Беше ли необходима? Да. Оцеляването на политическия строй оправдаваше всичко. Обещанието за златен век, където подобна жестокост няма да съществува, където всичко ще бъде в изобилие и бедността ще остане само спомен, оправдаваше всякакви средства. Тези методи не бяха желателни, не биваше да бъдат възхвалявани и Лев не разбираше офицерите, които получаваха удоволствие от работата си. Но той не беше глупак. Сред цялото това отработено и умело самооправдаване имаше и малко отрицание, което дремеше дълбоко в най-закътаното ъгълче на душата му като зрънце, което още не беше покълнало.

Накрая, последният вид бяха килиите за разпити. Лев се приближи до килията, в която държаха предателя: стоманена врата с шпионка. Почука, като мислеше какво ли го очаква вътре. Вратата отключи момче, което едва ли имаше седемнайсет години. Килията беше малка и правоъгълна, с бетонни стени и бетонен под, но толкова ярко осветена, че Лев примижа. От тавана висяха пет мощни крушки. До задната стена имаше диван, който не съответстваше на мрачната обстановка. На него седеше Анатолий Бродски, чиито китки и глезени бяха завързани с въжета. Младият офицер обясни гордо:

— Все затваря очи, опитва се да заспи. Но аз непрекъснато го удрям. Не е имал и миг почивка, честна дума. Диванът е най-хубавото нещо. Иска ти се да се облегнеш и да задремеш. Толкова е мек и удобен. Аз самият седях на него. Но няма да му позволя да заспи. Това е като да дръпнеш чинията с храна на някого, който умира от глад.

Лев кимна и видя, че младият офицер е леко разочарован, че не получи по-възторжени похвали за своята изобретателност. Офицерът застана в ъгъла на килията, въоръжен с черната си палка. Напрегнат и сериозен, със зачервени бузи, приличаше на войник — играчка.

Бродски седеше на ръба на дивана, приведен напред, с полузатворени очи. В килията нямаше стол и Лев седна на дивана до него, съзнавайки абсурдността на ситуацията. Диванът наистина беше много мек и Лев потъна в него, учуден на какво изтънчено изтезание е подложен заподозреният. Но нямаше време за губене, трябваше да действа бързо. Василий щеше да дойде всеки момент, а Лев се надяваше да убеди Анатолий да сътрудничи преди идването му.

Анатолий вдигна поглед и очите му се разшириха. Мина известно време, преди лишеният му от сън мозък да разпознае седналия до него мъж. Човекът, който го бе заловил. Който бе спасил живота му. Беше сънлив, заваляше думите, говореше като упоен.

— Децата? Дъщерите на Михаил? Къде са сега?

— Настаниха ги в детски дом. В безопасност са.

Детски дом — това шега ли е, или част от наказанието му? Не, този човек не се шегуваше. Той вярваше в правотата на своето дело.

— Били ли сте някога в детски дом?

— Не.

— Вероятността момичетата да оцелеят щеше да е по-голяма, ако бяха оставени сами на себе си.

— Сега за тях се грижи държавата.

За изненада на Лев затворникът вдигна завързаните си ръце и докосна челото му. Младият офицер се втурна напред и вдигна палката, готов да нанесе удар по коленете на Бродски. Лев му махна с ръка и офицерът неохотно отстъпи назад.

— Имате температура. Трябва да си отидете вкъщи. Такива като вас имат ли си дом? Където да спите, да се храните и да живеете като нормални хора.

Лев се чудеше на този човек. Дори сега си оставаше лекар. Дори сега се държеше непочтително. Беше смел и груб и Лев не можеше да не му се възхищава.

Лев се отдръпна назад и избърса лепкавото си потно чело с ръкава на сакото си.

— Можете да си спестите ненужните страдания, като поговорите с мен. Няма човек, когото да сме разпитвали и да не е съжалил, че не си е признал веднага всичко. Какво ще спечелите с мълчание?

— Нищо.

— В такъв случай ще ми кажете ли истината?

— Да.

— За кого работите?

— За Анна Владиславовна. Котката ѝ ослепява. За Дора Андреева. Кучето ѝ отказва да яде. За Аркадий Маслов. Кучето му е със счупен преден крак. За Матиаш Ракоши. Той има колекция редки птици.

— Защо бягахте, щом сте невинен?

— Бягах, защото ме преследвахте. Нямаше друга причина.

— Но това няма никакъв смисъл.

— Съгласен съм, но е истина. Щом те преследват, винаги те арестуват. А щом веднъж те арестуват, винаги си виновен. Тук не водят невинни хора.

— С кои служители от американското посолство работите и каква информация сте им предавали?

Анатолий най-после разбра всичко. Преди няколко седмици младши чиновник от американското посолство беше довел кучето си за преглед. Кучето имаше инфектирана порезна рана. За лечението бяха нужни антибиотици, но тъй като той нямаше, почисти внимателно раната, стерилизира я, а после от време на време преглеждаше кучето. След известно време забеляза, че някакъв човек следи къщата му. Онази нощ не можа да спи, защото не можеше да си представи в какво се е провинил. На следващата сутрин го проследиха до работното му място и после обратно до вкъщи. Това продължи три дни. След четвъртата безсънна нощ той реши да бяга. Сега най-после разбра престъплението си. Беше лекувал кучето на чужденец.

— Не се съмнявам, че накрая ще кажа каквото искате, но сега ще ви кажа следното: аз, Анатолий Тарасович Бродски, съм само ветеринарен лекар. Скоро при вас ще бъде записано, че съм шпионин. Ще разполагате с подписа и признанията ми. Ще ме накарате да посоча някакви имена. Ще има още арести, нови подписи и признания. Но каквото и да ви кажа накрая, то ще бъде лъжа, защото съм само ветеринарен лекар.

— Не сте първият виновен, който твърди, че е невинен.

— Наистина ли вярвате, че съм шпионин?

— Само този разговор е достатъчен, за да ви обвиня в подривна дейност. Вече дадохте ясно да се разбере, че мразите тази страна.

— Вие грешите, не мразя тази страна. Вие мразите хората на тази страна. Ако не е така, защо арестувате толкова много хора?

Лев започна да губи търпение.

— Съзнавате ли какво ще стане с вас, ако откажете да отговаряте на въпросите ми?

— Дори децата знаят какво става тук.

— И пак отказвате да признаете?

— Няма да ви улеснявам. Ако искате да кажа, че съм шпионин, ще трябва да ме измъчвате.

— Надявах се да го избегнем.

— Мислите ли, че можете да запазите своята почтеност тук? Донесете ножовете си. Донесете комплекта с инструменти. Дали ще говорите разумно, когато ръцете ви бъдат изцапани с кръвта ми?

— Имам нужда само от списък с имена.

— Няма нищо по-упорито от фактите. Затова толкова ги мразите. Те ви обиждат. Затова мога да ви ядосам, като кажа, че аз — Анатолий Тарасович Бродски — съм обикновен ветеринарен лекар. Моята невинност ви обижда, защото искате да бъда виновен. Искате да бъда виновен, защото сте ме арестували.

На вратата се почука. Беше дошъл Василий. Лев се изправи и каза тихо:

— Трябваше да приемете предложението ми.

— Може би някой ден ще разберете защо не съм могъл.

Младият офицер отключи вратата. Василий влезе. Върху удареното място имаше чиста превръзка, от която според Лев нямаше никаква нужда и имаше за цел само да предизвиква разговори и да му даде възможност да опише инцидента на колкото може повече хора. Василий бе придружен от мъж на средна възраст с оредяваща коса, облечен в омачкан костюм. Като видя Лев и Анатолий заедно, Василий доби загрижен вид.

— Призна ли?

— Не.

Явно изпитал облекчение, Василий направи знак на младия офицер да изправи затворника на крака, а мъжът на средна възраст в кафявия костюм пристъпи напред, усмихна се и подаде ръка на Лев.

— Доктор Роман Хвостов. Психиатър съм.

— Лев Демидов.

— Радвам се да се запозная с вас.

Ръкуваха се. Хвостов махна с ръка към затворника.

— Не се тревожете за него.

Хвостов ги поведе към кабинета си, отключи вратата и им направи знак да влязат, като че ли те бяха деца, а това бе стая за игри. Кабинетът беше малък и чист. В средата тапициран с червена кожа стол беше завинтен за покрития с бели плочки под. Чрез лостове столът се спускаше и образуваше легло, а после отново се вдигаше. Стъклените шкафчета по стените бяха пълни с шишенца, прахове и хапчета, надписани със спретнати бели стикери и грижливо изписани черни букви. Под шкафчетата бяха подредени стоманени хирургични инструменти. Миришеше на дезинфектанти. Бродски не се съпротивляваше, докато го завързваха към стола. Китките, глезените и вратът му бяха привързани с черни кожени ремъци. Лев завърза краката му, а Василий — ръцете. След като свършиха, той не можеше да помръдне. Лев отстъпи назад. Хвостов изми старателно ръцете си на мивката.

— Известно време работих в ГУЛАГ, близо до град Молотов. Болницата беше препълнена с пациенти, които се преструваха на психичноболни. Тичаха насам-натам като животни, крещяха ругатни, късаха дрехите си, мастурбираха пред другите, ходеха по голяма нужда на пода, правеха всичко, за да ме убедят, че не са с ума си. Но аз не вярвах на нищо от това. Работата ми беше да установя кой лъже и кой е искрен. Провеждахме много академични тестове, но затворниците бързо разбраха, споделяха информацията и скоро всички знаеха как да се държат, за да измамят системата. Например затворник, който се мислеше за Хитлер, кон или нещо също толкова и очевидно странно, със сигурност се преструваше на луд. И така, затворниците престанаха да се преструват на Хитлер, станаха много по-проницателни и неуловими в измамите си. Накрая имаше само един начин да се стигне до истината.

Хвостов напълни спринцовка с гъста жълта мазна течност, постави я на стоманен поднос, внимателно разряза ризата на затворника и завърза гумен турникет над лакътя му, за да изпъкне широката синя вена.

— Разбрах, че имате медицинско образование. Ще инжектираме камфорово масло в кръвта ви. Знаете ли какво ще стане с вас след това?

— Медицинският ми опит е ограничен до това да помагам на хората.

— Това също може да помогне на хората. Може да помогне на заблудените. Ще предизвика пристъп. Докато сте под влиянието му, няма да можете да лъжете. Всъщност няма да можете да правите нищо. Ако можете да говорите, ще казвате само истината.

— Давайте тогава. Инжектирайте маслото. И чуйте какво ще ви кажа.

Хвостов се обърна към Лев:

— Ще използваме гума за устата, за да не прехапе езика си при най-силния пристъп. Щом се успокои, ще извадим гумата и ще зададете въпросите си.

Василий взе скалпел и започна да чисти ноктите си, като избърсваше мръсотията в шинела си. След като свърши, остави скалпела, бръкна в джоба си и извади цигара. Докторът поклати глава.

— Не тук, моля.

Василий остави цигарата. Докторът огледа спринцовката — на върха на иглата имаше жълта капка масло. Доволен, заби иглата във вената на Бродски.

— Трябва да се инжектира бавно. Ако е прекалено бързо, ще получи емболия.

Започна да вкарва бавно гъстата като сироп жълта течност в ръката на затворника.

Ефектът настъпи почти веднага. Изведнъж разумът напусна очите на Бродски: те се подбелиха, тялото му се разтресе, сякаш столът, за който бе завързан, бе зареден с хиляди волтове. Иглата беше все още в ръката му, беше инжектирана само част от течността.

— А сега ще вкараме още малко.

Инжектира още пет милилитра и в ъгълчетата на устата на Бродски се появиха мехурчета пяна, малки бели мехурчета.

— А сега ще почакаме, ще почакаме и ще инжектираме останалото.

Хвостов вкара и останалото масло, извади иглата и притисна с памук мястото. Отстъпи назад.

Бродски вече не приличаше на човек, а на повредена машина, на двигател, принуден да работи извън възможностите си. Тялото му се съпротивляваше на ремъците, сякаш му въздействаше външна сила. Чу се изпукване. Счупи се кост на китката му. Хвостов огледа мястото, което вече се подуваше:

— Не е нещо необичайно.

Погледна часовника си:

— Изчакайте още малко.

От ъглите на устата на затворника се стичаше пяна, спускаше се по брадичката му и капеше по коленете. Гърчовете отслабваха.

— Готово. Задавайте въпросите си. Да видим какво ще каже.

Василий пристъпи напред и извади гумата. Бродски повърна пяна и слюнка в скута си. Василий се обърна със смесени чувства на учудване и отвращение.

— Какво, по дяволите, може да каже в това състояние?

— Опитайте.

— С кого работиш?

В отговор главата на Бродски се отпусна върху ремъците. От устата му излезе бълбукане. От носа му потече кръв. Хвостов я избърса с книжна салфетка.

— Опитайте отново.

— С кого работиш?

Главата на Бродски се отпусна на една страна като на кукла на конци: подобно на жива, способна да се движи, но всъщност прекършена. Устата му се отвори и затвори, езикът му се размърда — механична имитация на реч, но звук не се чу.

— Опитайте още веднъж.

— С кого работиш?

— Опитайте отново.

Василий поклати глава и с недоволство се обърна към Лев.

— Това е глупаво. Опитайте вие.

Лев стоеше притиснат с гръб към стената, като че ли се опитваше да стои по-далеч. Пристъпи напред.

— С кого работите?

От устата на Бродски излязоха някакви звуци. Бяха смешни, подобни на неразбираемо бебешко бърборене. Хвостов кръстоса ръце на гърдите си и надникна в очите на Бродски.

— Опитайте отново. Започнете с прости въпроси. Попитайте за името му.

— Как се казвате?

— Опитайте отново. Имайте ми доверие. Ще излезе от това състояние. Опитайте още веднъж. Моля ви.

Лев пристъпи по-близо. Беше достатъчно близо, за да докосне челото му, ако протегне ръка.

— Как се казвате?

Устните на Бродски се размърдаха.

— Анатолий.

— С кого работите?

За миг настъпи тишина. А после той заговори, тихо и бързо — като човек, който говори насън.

— Анна Владиславовна. Дора Андреева. Аркадий Маслов. Матиаш Ракоши.

Василий протегна ръка към бележника, записа имената и попита:

— Някое от тези имена познато ли ви е?

Да, тези имена бяха познати на Лев: Анна Владиславовна: котката ѝ ослепява. Дора Андреева: кучето ѝ отказва да се храни. Аркадий Маслов: кучето му е със счупен преден крак. Семето на съмнението, което дремеше в душата на Лев, се пропука и отвори.

Анатолий Тарасович Бродски беше наистина само ветеринарен лекар.

Анатолий Тарасович Бродски не беше нищо повече от ветеринарен лекар.

17 февруари

Доктор Зарубин нахлупи бобровата си шапка, грабна кожената чанта и започна да си пробива път към вратата на претъпкания трамвай, като неохотно се извиняваше. Тротоарът беше заледен и, стъпвайки на земята, той се хвана за трамвая, за да не се подхлъзне. Изведнъж се почувства стар и нестабилен. Трамваят отмина. Докторът се огледа с надеждата, че е слязъл на правилната спирка — източните покрайнини бяха район, който не познаваше добре. Но се ориентира много лесно — сградата, в която отиваше, се издигаше над всички други като някаква грамада на фона на сивото зимно небе. От другата страна на шосето на стотици метри се издигаха четириетажни блокове във формата на буквата П, групирани по двойки и построени така, че всеки от тях да изглежда като отражение на другия. Докторът се чудеше на тези съвременни строителни недоразумения, осигуряващи дом на хиляди семейства. Това не беше само жилищен проект. Това беше монумент на новата ера. Нямаше ги вече частните къщи на по един-два етажа. Бяха си отишли, изравнени със земята, превърнати в тухлен прах, и на тяхно място се издигаха проектирани от правителството сгради, собственост на държавата, боядисани в сиво и струпани близо една до друга. Никъде другаде не беше виждал една и съща форма да се повтаря толкова пъти, като всеки апартамент беше точно копие на следващия. Дебелият сняг, застлал покривите, изглеждаше като бяла линия, прокарана от господа, за да каже: стига, небето принадлежи на мен. Това, помисли си Зарубин, е следващото предизвикателство: покоряването на небето, което няма да принадлежи на Бог. Някъде из тези четири сгради беше квартира №124 — жилището на офицера от МГБ Лев Степанович Демидов.

Днес сутринта майор Кузмин накратко осведоми доктора за внезапното напускане на Лев на работното място. Беше си тръгнал в началото на разпит от съществено значение с оправданието, че има треска и не може да изпълнява задълженията си. Майорът беше озадачен от странното съвпадение при напускането на Лев. Наистина ли се е разболял? Или имаше друга причина за отсъствието му? Защо отначало го увери, че се чувства добре, а после, веднага след като му беше наредено да разпита заподозрения, започна да твърди обратното? И защо се е опитвал да разпитва предателя насаме? Докторът беше изпратен да разбере дали Лев наистина е болен.

От медицинска гледна точка докторът, още преди да прегледа Лев подозираше, че болестта му се дължи на дългия му престой в ледената вода, възможно е да е развил пневмония, изострена от употребата на наркотици. И ако случаят беше такъв, ако Лев беше сериозно болен, Зарубин щеше да действа като лекар и да го лекува. Ако обаче по някаква причина се преструваше на болен, Зарубин трябваше да действа като офицер от МГБ и да го приспи със силно приспивателно, което да му изпише като лекарство. Лев щеше да спи поне едно денонощие, нямаше да може да избяга и щеше да даде време на майора да реши какво да прави по-нататък.

Според плана на сградата на стоманена табела, окачена на бетонен стълб във фоайето на първия етаж, квартира №124 се намираше в третия блок на четиринайсетия етаж. Асансьорът, метална кутия за двама или за четирима, ако нямате нищо против да сте плътно долепени един до друг, се издигна с грохот до тринайсетия етаж, където спря за малко, сякаш да си поеме дъх, преди да продължи до четиринайсетия. Зарубин трябваше да дръпне с две ръце заялата решетка. На такава височина вятърът, който духаше над открития бетонен коридор, предизвика сълзи в очите. Погледна към панорамата на заснежените московски покрайнини, преди да завие наляво към квартира №124.

Вратата му отвори млада жена. Докторът бе прочел досието на Лев и знаеше, че е женен за Раиса Гавриловна Демидова: двайсет и седем годишна, учителка. В досието не пишеше, че е красива. А тя беше не просто красива, а изключително красива и това трябваше да го пише в досието. Тези неща имаха значение. Докторът се оказа неподготвен за такава среща. Имаше слабост към красивите жени, не към показната, суетна красота. Предпочиташе недооценената. И ето, пред него стоеше тъкмо такава жена: тя не беше се стремила да подчертае красотата си, напротив, беше положила усилия да изглежда незабележима. Прическата ѝ беше обикновена, дрехите ѝ старомодни, ако изобщо можеше да става дума за мода. Очевидно не търсеше вниманието на мъжете, което я правеше още по-привлекателна за доктора. Не беше лесно да се завоюва такава жена. На младини докторът беше женкар, всъщност известен женкар в определени кръгове. Вдъхновен от спомените за предишните си успехи, той ѝ се усмихна.

Раиса отбеляза мимоходом пожълтели зъби от дългогодишно пушене. Усмихна се в отговор. Беше очаквала от МГБ да изпратят някого, макар да не бяха предупредили, и сега чакаше мъжът да се представи.

— Аз съм доктор Зарубин. Изпратен съм да прегледам Лев.

— Раиса, съпругата на Лев. Имате ли лична карта?

Докторът свали шапката си, намери личната си карта и ѝ я показа.

— Наричайте ме Борис, моля.

В апартамента горяха свещи. Раиса обясни, че токът спира — имало проблем с електричеството на всички етажи над десетия. Спирал понякога за минута, понякога за цял ден. Извини се, че не знаела кога ще дойде токът. Зарубин направи опит да се пошегува.

— Той ще оцелее. Не е цвете. Просто го дръжте на топло.

Тя попита дали иска нещо за пиене: нещо горещо може би, тъй като навън е студено. Той прие предложението ѝ: докосна ръката ѝ, докато събличаше палтото си.

Облегна се на стената в кухнята с ръце в джобовете и я загледа как приготвя чая.

— Надявам се, че водата е още гореща.

Гласът ѝ беше приятен, нежен и спокоен. Попари чая в чайника и го наля във висока чаша. Чаят беше силен, почти черен, и като напълни чашата наполовина, се обърна към него.

— Колко силен го обичате?

— Колкото може повече.

— Като този, тогава?

— Може би с още малко вода.

Докато тя доливаше вода от самовара, Зарубин огледа тялото ѝ, очертанията на гърдите и талията. Беше облечена безвкусно — сива памучна пола, дебели чорапи, плетена жилетка върху бяла блуза. Странно защо Лев не беше използвал положението си, за да я облече в чуждестранни луксозни дрехи. Но дори конфекцията и грубите материи не можеха да я направят по-малко привлекателна.

— Разкажете ми за съпруга си.

— Той има треска. Казва, че му е студено, а изгаря от температура. Непрекъснато трепери. Отказва да се храни.

— По-добре е да не се храни засега, щом има треска. Но липсата на апетит може да се дължи и на амфетамините. Знаете ли нещо за това?

— Ако е свързано с работата му, не зная нищо.

— Забелязали ли сте някакви промени у него?

— Не се храни редовно, навън е по цели нощи. Но работата му изисква това. Забелязала съм, че след като работи дълго, става разсеян.

— Забравя ли?

Тя подаде чашата на доктора.

— Искате ли захар?

— По-добре сладко.

Тя се протегна, за да стигне най-горния рафт. Блузата ѝ се повдигна и разкри ивица светла нежна кожа. Устата му пресъхна. Тя свали бурканче с тъмнолилаво сладко, отвинти капачката и му подаде лъжичка. Той гребна от сладкото, сложи го на езика си, отпи от горещия чай и усети как сладкото се топи. Погледна я многозначително. Усетила желанието му, тя се изчерви. Той наблюдаваше как руменината се разлива по врата ѝ.

— Благодаря ви.

— Може би ще искате да го прегледате?

Завинти отново капачката на бурканчето, остави го настрани и тръгна към спалнята. Той не помръдна.

— Искам първо да си изпия чая. Никъде не бързаме.

Тя беше принудена да се върне. Зарубин сви устни и подуха чая. Беше горещ. Тя изглеждаше смутена, а той се наслаждаваше, че я кара да чака.

В спалнята, която нямаше прозорци, беше горещо и задушно. Дори само миризмата подсказа на Зарубин, че мъжът в леглото е сериозно болен. За негова изненада изпита нещо, което приличаше на разочарование. Замислен на какво се дължи това чувство, седна на леглото до Лев. Измери температурата му и видя, че е висока, но не опасна. Преслуша гърдите му. Не чу нищо необичайно. Във всеки случай нямаше туберкулоза. Едва ли беше нещо повече от простуда. Раиса стоеше до него и наблюдаваше. Ръцете ѝ миришеха на сапун. На доктора му беше приятна нейната близост. Извади кафяво шише от чантата си и наля супена лъжица гъста зелена течност.

— Повдигнете главата му, моля.

Тя помогна на мъжа си да седне. Зарубин изля течността в гърлото му. След като Лев преглътна, тя отново отпусна главата му на възглавницата.

— Какво беше това?

— Нещо приспивателно — да му помогне да заспи.

— Той няма нужда, и без това спи непробудно.

Докторът не отговори. Домързя го да измисля лъжа.

Наркотикът, даден под формата на лекарство, беше всъщност негово изобретение: комбинация от барбитурат, вещество, предизвикващо халюцинации, подправен със захарен сироп, за да замаскира специфичния вкус. Целта беше да се обездвижи тялото и да се притъпи разумът. Погълнат през устата, щеше да отпусне мускулите, след около час щяха да станат толкова безжизнени, че и най-малкото движение би изисквало огромни усилия. Халюциногенът щеше да подейства по-късно.

В главата на Зарубин се зароди смътна идея: беше възникнала в кухнята, когато Раиса се изчерви, и беше прераснала в план, когато долови аромата на сапун от ръцете ѝ. Ако докладваше, че Лев не е болен, че отсъства от работа по неоснователна причина, той сигурно щеше да бъде арестуван и разпитван. Като се имат предвид всички съмнения относно поведението му, щеше да се породи подозрение. Със сигурност ще бъде осъден и заточен. Съпругата му, красивата му съпруга, щеше да остане сама и уязвима. Щеше да има нужда от съюзник. Положението на Зарубин в йерархията на Държавна сигурност беше равно на това на Лев или дори го надвишаваше и той беше сигурен, че може да предложи на жена му приемлива и удобна алтернатива. Беше женен, но можеше да я вземе за любовница. Беше убеден, че тя има силен инстинкт за оцеляване. Но като обмисли всичко, реши, че може би има по-лесен начин да получи каквото искаше. Изправи се.

— Може ли да разговаряме насаме?

Отидоха в кухнята. Раиса скръсти ръце на гърдите си. Беше сбърчила чело — леки бръчици на съвършената ѝ светла кожа. Зарубин изпита желание да прокара език по нея.

— Ще се оправи ли съпругът ми?

— Той има температура. Ще бъда готов да потвърдя това.

— Какво ще бъдете готов да потвърдите?

— Че наистина е болен.

— Но той наистина е болен. Току-що сам го казахте.

— Разбирате ли защо съм тук?

— Защото сте лекар, а съпругът ми е болен.

— Изпратиха ме да се убедя дали съпругът ви наистина е болен, или просто се опитва да избяга от работа.

— Но той наистина е болен. Лекар или не, всеки може да види това.

— Да, но аз съм тук. Аз решавам. И ще повярват на това, което кажа.

— Докторе, вие току-що казахте, че с болен. Че има температура.

— И ще бъда готов да го потвърдя и дори да го напиша, ако сте готова да преспите с мен.

Учудващо, но тя дори не трепна. Спокойствието ѝ накара Зарубин да я пожелае още повече. Продължи:

— Ще бъде само веднъж, разбира се, освен ако не събудя чувства у вас, в такъв случай ще продължим да се срещаме. Можем да постигнем споразумение: ще бъдете възнаградена с каквото пожелаете в рамките на разумното. Впрочем не е нужно никой да разбере.

— А ако откажа?

— Ще кажа, че съпругът ви е лъжец. Че е искал да избяга от работа по неизвестни за мен причини. И ще препоръчам да бъде разследван.

— Няма да ви повярват.

— Сигурна ли сте? Подозрението вече съществува. Трябва само малко да подпомогна нещата.

Приел мълчанието ѝ за съгласие, Зарубин пристъпи към нея и колебливо сложи ръка на бедрото ѝ. Тя не помръдна. Можеха да правят секс в кухнята. Никой нямаше да разбере. Мъжът ѝ няма да се събуди. Тя може да стене от удоволствие, може да издава каквито иска звуци.

Раиса извърна поглед, отвратена, не знаеше какво да прави. Ръката на Зарубин запълзя нагоре.

— Не се тревожи. Мъжът ти спи дълбоко. Няма да ни безпокои. И ние няма да го безпокоим.

Ръката му се плъзна под полата ѝ.

— Може дори да ти хареса. На много други жени им е харесвало.

Беше толкова близо, че усещаше дъха му. Наведе се към нея, устните му се полуотвориха, жълтите му зъби се приближиха, сякаш беше ябълка, която щеше да захапе. Тя се стрелна настрани. Той я хвана за китката.

— Десет минути едва ли е висока цена за живота на мъжа ти. Направи го за него.

Придърпа я по-близо към себе си, хватката му се стегна.

Той изведнъж я пусна и вдигна ръце. Раиса бе опряла нож в гърлото му.

— Ако не сте сигурен какво е състоянието на съпруга ми, кажете на майор Кузмин — наш добър приятел — да изпрати друг лекар. Друго мнение ще бъде добре дошло.

Ножът бе опрян в гърлото му, двамата пристъпваха в кръг, докато Зарубин не излезе заднишком от кухнята. Раиса остана на прага, като държеше ножа в ръка. Докторът взе палтото си и го облече, без да бърза. Взе чантата си, отвори вратата и примижа от ярката зимна слънчева светлина:

— Само децата вярват в приятелството и при това само глупавите деца.

Раиса пристъпи напред, грабна шапката му от закачалката и я хвърли в краката му. Той се наведе да я вдигне, а тя затръшна вратата.

Чу го да си тръгва, ръцете ѝ трепереха. Все още стискаше ножа. Може би му беше дала повод да мисли, че би спала с него. Превъртя събитията в ума си: отварянето на вратата, усмивките на глупавите му шеги, вземането на палтото му, приготвянето на чая. Зарубин се беше заблудил. Не беше направила нищо, за да го накара да мисли така. Но може би можеше да прояви слаб интерес към предложението му, да се престори на изкушена. Може би старият глупак имаше нужда да мисли, че е поласкана от вниманието му. Потри чело. Не беше се справила добре. Сега и двамата бяха в опасност.

Влезе в спалнята и седна до Лев. Той мърдаше устни, като че ли мълчаливо казваше молитва. Наведе се по-близо над него, за да долови думите му. Едва чуваше безсмислени откъслечни думи. Той бълнуваше. Изведнъж стисна ръката ѝ. Дланта му беше лепкава от пот. Тя издърпа ръката си и угаси свещта.

Лев стоеше в снега, пред него беше реката, а Анатолий Бродски вече се намираше на другия бряг. Беше успял да премине реката и се приближаваше към гората. Лев тръгна след него, но само видя под краката си, замръзнали в дебелия лед, мъжете и жените, които беше арестувал. Огледа се наляво и надясно — цялата река бе пълна със замръзнали тела. Ако искаше да стигне до гората, ако искаше да хване предателя, трябваше да върви по тях. Нямаше избор — това бе негов дълг и Лев ускори крачка. Но стъпките му, изглежда, съживиха телата. Ледът започна да се топи. Реката оживя и се раздвижи. Затъвайки в тинята, Лев усещаше лица под краката си. Колкото и бързо да бягаше, те бяха навсякъде, зад него, пред него. Нечия ръка го хвана за ботуша — той се отърси от нея. Друга ръка го сграбчи за глезена, втора, трета, четвърта. Затвори очи, безсилен да погледне, чакаше да бъде завлечен под водата.

Когато отвори очи, стоеше в мрачен кабинет. Раиса беше до него, облечена в светлочервена рокля, роклята, която бе взела назаем от приятелка в деня на сватбата им и бързо я бе преправила, за да не изглежда прекалено голяма за нея. В косата си носеше едно-единствено бяло цвете, откъснато в парка. Лев беше облечен в зле ушит сив костюм, който също не беше негов: беше го взел назаем от колега. Намираха се в невзрачен кабинет в невзрачна държавна сграда, стояха един до друг пред маса с документи, над която се беше надвесил плешив чиновник. Раиса подаде документите им в очакване да проверят дали са редовни. Нямаше брачни клетви, нито тържествени церемонии, нито букети цветя. Нямаше гости, сълзи на радост и поканени — бяха само двамата. Нямаше суетня: тя бе нещо буржоазно. Имаше само един свидетел, този плешив чиновник, който записа данните им в дебела канцеларска книга. Щом документите бяха оформени, им връчиха брачното свидетелство. Бяха станали съпрузи.

Върнаха се в стария апартамент на родителите му, където бяха отпразнували годежа си, и завариха там приятели и съседи, изгарящи от нетърпение да се възползват от гостоприемството им. Старците пееха непознати песни. Но имаше нещо странно в тези спомени. Тук имаше студени и враждебни лица. По някакъв начин тук се оказа и цялото семейство на Фьодор. Лев още танцуваше, но сватбата изведнъж се превърна в погребение. Всички бяха устремили поглед към него. На прозореца се почука. Лев се обърна и видя нечий неясен силует, притиснал лице до стъклото. Лев тръгна към него, избърса запотеното стъкло. Беше Михаил Святославович Зиновиев с простреляна глава и счупена челюст. Лицето му беше смазано. Лев отстъпи назад и се обърна. Сега в стаята нямаше никого, освен двете малки момичета — дъщерите на Зиновиев, облечени в мръсни дрипи. Сирачета с подути кореми и покрита с мехури кожа. Въшки пълзяха по дрехите им, по веждите и в сплъстените черни коси. Лев затвори очи и разтърси глава.

Треперещ, измръзнал от студ, отвори очи. Беше под водата и потъваше бързо. Над него имаше само лед. Опита се да плува, но течението го дърпаше надолу. Върху леда стояха хора, които го гледаха как се дави. Силна болка изгаряше дробовете му. Не можа да сдържи дъха си и отвори уста.

Лев изпъшка и широко отвори очи. Раиса седеше до него и се опитваше да го успокои. Той се огледа объркан: разумът му бе на границата между света на сънищата и реалността. Но всичко наоколо беше реално: беше се завърнал в апартамента си, беше се завърнал в настоящето. Изпита облекчение, хвана ръката на Раиса и зашепна забързано.

— Помниш ли първия път, когато се видяхме? Ти ме помисли за нахалник, защото не свалях поглед от теб. Слязох на твоята станция на метрото само за да те попитам как се казваш. А ти не искаше да ми отговориш. Но аз не си тръгнах и тогава ти излъга, че се казваш Лена. Цяла седмица не можех да мисля за нищо друго, освен за красивото момиче Лена. На всички разправях: Лена е толкова красива. Когато най-после те видях отново и те убедих да се разходиш с мен, през цялото време те наричах Лена. В края на разходката бях готов да те целуна, а ти се съгласи да ми кажеш истинското си име. На следващия ден разказвах на всички колко прекрасна е Раиса и всички ми се присмиваха, че миналата седмица е била Лена, тази седмица е Раиса, а следващата ще бъде някоя друга. Но не беше така. Винаги си била само ти.

Раиса слушаше мъжа си и се учудваше на внезапно обзелата го сантименталност. Откъде се беше взела? Може би всички стават сантиментални, когато са болни. Накара го да легне и не след дълго той отново заспа. Бяха минали почти дванайсет часа, откакто доктор Зарубин си беше тръгнал. Обидчивият суетен старец беше опасен враг. За да се отвлече от тревогите, тя започна да готви супа — гъста пилешка супа с парченца месо, а не само варени зеленчуци и пилешки кости. Свари я на бавен огън, за да е готова, когато Лев поиска да хапне. Разбърка супата и когато наля една чиния за себе си, на вратата се почука. Беше късно. Не очакваше гости. Взе ножа, същия нож, скри го зад гърба си и се приближи до вратата.

— Кой е?

— Майор Кузмин.

С треперещи ръце отвори вратата.

Отвън стоеше майор Кузмин, придружен от двама млади, яки войници.

— С мен говори доктор Зарубин.

Раиса каза забързано:

— Моля ви, елате сам да го видите…

Кузмин изглеждаше изненадан.

— Не, това не е нужно. Няма защо да го безпокоя. Имам доверие на лекаря, когато става въпрос за медицина. Освен това не ме мислете за страхливец, но се боя да не прихвана от настинката му.

Тя недоумяваше какво е станало. Докторът бе казал истината. Прехапа устни, за да не издаде облекчението си.

Майорът продължи:

— Говорих с директора на вашето училище и му обясних, че ще си вземете отпуск, за да се грижите за Лев, докато не се възстанови. Трябва да е във форма. Той е един от най-добрите ни офицери.

— Лев има късмет с такива грижливи колеги.

Кузмин махна с ръка. Кимна на стоящия до него войник, който държеше голям пакет. Той пристъпи и го подаде на Раиса.

— Това е подарък от доктор Зарубин. Така че е излишно да благодарите на мен.

Раиса все още стискаше ножа зад гърба си. За да поеме пакета, ѝ бяха нужни и двете ръце. Затъкна ножа на гърба си в колана на полата. Протегна ръце напред и пое пакета, който се оказа неочаквано тежък.

— Ще влезете ли?

— Благодаря, но вече е късно и съм уморен.

Кузмин пожела на Раиса лека нощ.

Тя затвори вратата, влезе в кухнята, остави пакета на масата и извади ножа от колана на полата си. Отвори пакета. Вътре имаше портокали и лимони, лукс в града, където храната не достигаше. Затвори очи, представяйки си задоволството на Зарубин като знае, че тя изпитва благодарност към него не заради плодовете, а задето си е свършил работата и е докладвал, че Лев наистина е болен. Изпратените портокали и лимони бяха неговият начин да ѝ напомни, че му е задължена. Ако му бе хрумнала някаква друга прищявка, можеха да арестуват и двамата. Изпразни пакета в купа. Загледа се в ярките плодове, преди да си избере един от тях. Ще хапне от подаръка му. Но няма да плаче.

19 февруари

За пръв път от четири години Лев отсъстваше от работа по непредвидени обстоятелства. В лагерите на ГУЛАГ имаше категория затворници, осъдени за нарушаване трудовата дисциплина, хора, напуснали работното място или закъснели с половин час за работа. Беше по-благоразумно да отидеш на работа и да припаднеш, отколкото да си останеш вкъщи, за да оздравееш. Решението дали да отиде на работа, или не никога не зависеше от работника. Обаче Лев не го заплашваше такава опасност. Както му каза Раиса, го е преглеждал лекар, а после ги е посетил майор Кузмин, който му разрешил да отсъства от работа. Това означаваше, че тревогата, която изпитваше, сигурно е свързана с нещо друго. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав. Не му се връщаше на работа.

През последните три дни не беше излизал от къщи. Изолиран от света, лежеше в леглото, пиеше горещ чай с лимон и захар, ядеше супа и играеше карти с жена си, която не му прощаваше заради болестта и печелеше почти всяка игра. През повечето време спеше и повече нямаше кошмари. Но на тяхно място се бе настанила потиснатост. Очакваше това чувство да изчезне, убеден, че меланхолията е страничен ефект от действието на амфетамина. Но чувството се засилваше. Събра целия запас от наркотици — няколко шишенца с мръснобели кристали — и го изхвърли в мивката. Повече никакво притъпяване на сетивата, дължащо се на наркотиците. Но дали е от наркотиците? Или заради арестите? Възвръщането на силите му помагаше да осмисли случилото се през последните няколко дни. Бяха допуснали грешка и тази грешка се наричаше Анатолий Тарасович Бродски. Той беше невинен, заловен и смазан от зъбците на важната и съдбоносна, но не и безпогрешна държавна машина. Това беше толкова просто, но носеше нещастие на хората. Един-единствен човек обаче не можеше да намали значимостта на изпълняваната от тях работа. И как би могъл? Принципите на службата им оставаха ненарушени. Защитата на нацията стоеше по-високо от живота на един човек, дори на хиляди хора. Колко струват всички фабрики и заводи, всички машини и армии на Съветския съюз? В сравнение с тази маса животът на един човек не струва нищо. От жизнена важност за Лев беше да определя правилно съотношението на нещата. Това беше единственият начин да запази живота и разума си. Това изглеждаше логично, но той не му вярваше.

Пред него, в средата на Лубянския площад, в кръг от трева се издигаше статуята на Феликс Дзержински, заобиколена от кръговото движение на транспорта. Лев знаеше наизуст биографията на Дзержински. Всеки агент я знаеше наизуст. Като първи ръководител на ЧК, политическата полиция, създадена от Ленин след падането на царския режим, Дзержински се смяташе за бащата на НКВД. Той беше пример за всички. Учебниците изобилстваха с приписваните му цитати. Може би най-известният и често повтарян беше:

Чекистът трябва да закалява сърцето си в жестокост.

Жестокостта бе част от служебния им кодекс. Жестокостта се превърна в добродетел. Жестокостта беше станала необходимост. Стремете се да бъдете жестоки! Жестокостта държеше ключовете, които отключваха вратите към съвършената държава. Ако си чекист, трябваше да следваш нещо като религиозна доктрина и жестокостта беше една от главните ѝ заповеди.

По време на обучението на Лев основно внимание се отделяше на физическата сила и атлетическите способности — факт, който до този момент по-скоро помагаше, отколкото пречеше на кариерата му, превръщаше го в човек, на когото можеше да се има доверие, докато един учен щеше да предизвиква подозрения. Но това означаваше, че бе принуден да посвещава поне една вечер седмично в усърдно преписване на цитати, които всеки агент трябваше да знае наизуст. Обременен с лоша памет, влошена още повече от употребата на наркотици, той не бе пристрастен към четенето. Обаче необходимостта да запомня основните политически речи беше жизненоважна. Всеки пропуск показваше липса на вяра в правотата на тяхното дело. А сега, след като бе отсъствал три дни, приближавайки вратата на Лубянка и гледайки паметника на Дзержински, осъзна, че мисълта му е разпокъсана — фразите изникваха, откъслечни и в неправилен ред. От хилядите думи от цялата чекистка библия от аксиоми и принципи помнеше само колко важна е жестокостта.

Поканиха го в кабинета на Кузмин. Майорът седеше зад бюрото. Посочи на Лев стола срещу себе си.

— По-добре ли си вече?

— Да, благодаря. Жена ми каза, че сте идвали.

— Тревожехме се за теб. За пръв път боледуваш. Прегледах досието ти.

— Извинявам се.

— Ти нямаш вина. Прояви смелост, като се хвърли в ледените води на реката. И се радвам, че го спаси. Даде ни сведения от решаващо значение.

Кузмин почука с пръст по тънката черна папка на бюрото.

— В твое отсъствие Бродски направи признания. Отне ни два дни, бяха необходими две обработки с камфорово масло. Беше изключително упорит. Но в края на краищата се пречупи. Даде ни имената на седем души, които симпатизират на англичаните и американците.

— Къде е той сега?

— Бродски ли? Разстреляха го снощи.

Какво друго можеше да очаква Лев? Постара се да запази изражението си спокойно, сякаш току-що му бяха казали, че навън е студено.

Кузмин му подаде черната папка.

— Ще намериш пълните му признания вътре.

Лев отвори папката. Погледът му се спря на първия ред.

Прелисти напечатаните страници. Познаваше модела — признанията започваха с извинение, с разкаяние, после се описваше същността на престъплението. Беше виждал този шаблон хиляди пъти. Различни бяха само подробностите: имена, места.

— Искате да ги прочета сега ли?

Кузмин поклати глава и му подаде запечатан плик.

— Той назова шестима съветски граждани и един унгарец. Те са съучастници, които са работили за чужди правителства. Дадох шест от имената на други агенти. Седмия човек ще разследваш ти. Като се има предвид, че си един от най-добрите ми офицери, поверявам ти най-трудния случай. В плика ще намериш данните от предварителната работа, снимки и цялата информация, с която разполагаме и която, както ще видиш, не е много. Твоята задача е да събереш повече информация и, ако Анатолий е бил прав, ако този човек е предател, да го арестуваш и доведеш тук според обичайния ред.

Лев отвори плика и извади няколко големи черно-бели снимки. Бяха направени по време на скрито наблюдение, от известно разстояние и от другата страна на улицата.

Снимките бяха на жена му.

Същия ден

Раиса въздъхна с облекчение — наближаваше краят на деня. През последните осем часа преподаваше един и същи урок във всичките си класове. Обикновено преподаваше задължителните политически науки, но тази сутрин получи указание от Министерството на образованието да проведе урок според изпратен учебен план. Изглежда, указанието беше разпратено до всички московски училища и трябваше да бъде изпълнено веднага, а обикновените уроци да бъдат подновени на следващия ден. В указанието се обясняваше, че във всеки клас трябва да обсъди с учениците колко много Сталин обича децата на своята страна. Любовта сама по себе си бе превърната в урок по политика. Нямаше по-важна любов от тази на вожда и съответно на любовта на всеки гражданин към него. Като част от тази любов Сталин искаше да бъдат напомнени на всички деца, независимо от възрастта им, основните предпазни мерки, които трябва да спазват всеки ден. Преди да пресекат улицата, трябваше да се огледат наляво и надясно, да внимават, когато пътуват с метрото, и накрая, това трябваше да бъде особено подчертано, не биваше да играят на железопътните линии. През последната година бяха станали няколко трагични инцидента. Безопасността на съветските деца е от първостепенно значение. Те са бъдещето. Бяха посочени няколко доста нелепи примера. Всеки урок завършваше с кратко контролно, за да провери учителката доколко е усвоен материалът.

Раиса можеше само да предполага, че причината за този последен указ е тревогата на партията за числеността на населението.

Обикновено нейните уроци бяха по-уморителни, отколкото по другите предмети. Например не се очакваше учениците да ръкопляскат, като решат някоя задача по математика, но се предполагаше, че всяко нейно споменаване на генералисимус Сталин, Съветския съюз или наближаващата световна революция ще бъде посрещнато с овации. Учениците се съревноваваха помежду си, никой не искаше да изглежда по-малко предан на делото на светлото бъдеще от съседа си по чин. Урокът се прекъсваше на всеки пет минути, тъй като децата ставаха и започваха да тропат с крака или да удрят по чиновете с юмруци, а Раиса трябваше да се присъединява към общия възторг. За да предпази ръцете си, тя едва докосваше бюрото, като имитираше ентусиазъм. В началото подозираше, че на децата се харесва да вдигат врява и използват всяка възможност да прекъснат урока. После разбра, че не е така. Те се страхуваха. Следователно дисциплината никога не беше за нея проблем. Рядко се налагаше да повишава глас и почти никога не прибягваше до заплахи. Дори шестгодишните деца разбираха, че да проявиш неуважение към властта или да говориш без разрешение означава да вземеш живота си в собствените си ръце. Младостта не осигуряваше защита. Дете на дванайсет години можеше да бъде разстреляно за престъпление, извършено от него или от родителите му. Но на Раиса не бе позволено да преподава този урок.

Въпреки че класовете бяха големи, а щяха да бъдат и по-големи, ако войната не бе причинила хаос и демографски срив, тя си поставяше за цел да запомни името на всяко дете. Искаше да покаже, че се интересува от всеки ученик. Но много бързо забеляза, че способността ѝ да запомня имена буди чувство на особено безпокойство. Сякаш съществуваше скрита заплаха.

Щом мога да запомня името ти, мога и да те изоблича.

Тези деца вече знаеха колко ценна е анонимността и тя разбра, че те предпочитат да обръща по-малко внимание на всеки един от тях. След по-малко от два месеца престана да ги нарича по име, предпочитайки езика на жестовете.

Но все пак имаше сравнително малко причини да се оплаква. Училището, в което преподаваше, средно училище №7 — правоъгълна сграда, издигната на ниски и широки бетонни колони — беше една от перлите на държавната образователна система. Много често снимано и рекламирано, то бе основано от самия Никита Хрушчов, произнесъл реч в новия гимнастически салон, подът на който бе толкова излъскан, че охранителите му се пазеха да не се подхлъзнат. Той заяви, че образованието трябва да отговаря на нуждите на страната. А страната имаше нужда от високо продуктивни, здрави млади учени, инженери и спортисти, печелещи златни медали на олимпийски игри. Гимнастическият салон, разположен до основната сграда, беше с огромни размери, по-широк от самото училище и разполагаше със закрита писта, многобройни гимнастически постелки, халки, въжени стълби и трамплини, използвани максимално по време на часовете и на всекидневните тренировки за всички ученици, независимо от възрастта и способностите им. Посланието на речта му и замисълът на проекта на училището бяха ясни на Раиса: страната нямаше нужда от поети, философи и свещеници. Тя имаше нужда от производителен труд, който може да бъде измерен количествено, от успех, който може да бъде измерен със секундомер.

Раиса имаше само един приятел сред колегите си — Иван Кузмич Жуков, учител по руски език и литература. Не знаеше точната му възраст, но изглеждаше на около четирийсет. Приятелството им се бе зародило случайно. Веднъж той се изказа критично за размерите на училищната библиотека — подобна на килер стая в мазето до помещението на парното, пълна с брошури, стари броеве на „Правда“, специално одобрени произведения на руски автори и нито едно на чужд автор. След като го изслуша, Раиса шепнешком го посъветва да бъде по-внимателен. Този шепот бе началото на едно необичайно приятелство, което от нейна гледна точка беше абсолютно глупаво, като се има предвид склонността на Иван да говори откровено. В очите на много хора той вече бе белязан. Учителите бяха убедени, че крие забранени текстове вкъщи под дъските на пода или, дори по-лошо, пише книга и изпраща тайно страници от дисидентската си книга на Запад. Наистина беше ѝ дал нелегален превод на забранения роман „За кого бие камбаната“, който тя четеше в парка през лятото, защото не смееше да занесе книгата вкъщи. Раиса можеше да си позволи това приятелство, тъй като собствената ѝ лоялност не будеше никакви съмнения. Беше съпруга на офицер от Държавна сигурност, което се знаеше почти от всички, и дори от някои ученици. Беше логично Иван да се държи на разстояние, но без съмнение окуражаваше го фактът, че ако Раиса би искала да донесе за него, щеше вече да го е сторила, като се има предвид колко неблагоразумни неща е чувала от него и колко лесно би било да прошепне името му в ухото на мъжа си. И така, единственият колега, на когото тя имаше доверие, бе човекът, заслужил всеобщо недоверие, а той от своя страна се доверяваше на жената, на която най-малко би трябвало да вярва. Той беше женен и имаше три деца. Въпреки това тя подозираше, че е влюбен в нея. Но старателно гонеше тази мисъл и се надяваше, че и той заради двамата ще бъде благоразумен.

От другата страна на шосето, срещу главния вход на училището, във входа на нисък блок, стоеше Лев. Беше свалил военната униформа и се беше преоблякъл в цивилно облекло на работа. В Лубянка имаше шкафове, пълни с какви ли не дрехи: палта, якета, панталони — с различни размери и качество, използвани за тази цел. Лев не се замисляше откъде са тези дрехи, докато не откри петно от кръв върху маншета на една риза. Това бяха дрехи на хора, екзекутирани в сградата на Варсонофиевска улица. Бяха изпрани, разбира се, но някои петна бяха упорити. Облечен в дълго до глезените сиво вълнено палто и дебела кожена шапка, нахлупена ниско на челото, Лев беше сигурен, че жена му няма да го познае, ако случайно погледне към него. Потропваше с крака, за да се стопли, от време на време поглеждаше часовника си от неръждаема стомана „Полет-Авиатор“ — подарък за рождения ден от Раиса. Наближаваше краят на часовете за деня. Погледна крушката над главата си. Взе навития на пръчка парцал за миене на пода, протегна се и я счупи, с което потопи входа в мрак.

Не за първи път следеше жена си. Преди три години бе организирал наблюдение по причини, които нямаха нищо общо с нейната политическа неблагонадеждност. Бяха женени по-малко от година. Тя започна да се отдалечава от него. Живееха заедно, но сякаш бяха разделени, работеха по цял ден, виждаха се за малко сутрин и вечер и разговаряха колкото две рибарски лодки, които всеки ден отплават от едно и също пристанище. Не му се вярваше да се е променил като съпруг и не можеше да разбере защо тя се е променила като съпруга. Когато повдигнеше въпроса, тя казваше, че не се чувства добре, но отказваше да отиде на лекар, а и кой не е добре месеци наред? Единственото обяснение, до което той стигна, беше, че е влюбена в друг.

Изпълнен с подозрения, изпрати новоназначен, обещаващ млад агент да следи жена му. Той я бе следил всеки ден в продължение на седмица. Лев оправдаваше действията си, защото, макар и неприятни, бяха продиктувани от любов. Имаше и риск не само защото Раиса можеше да разбере. Ако колегите му научеха, можеха да изтълкуват нещата различно. Ако Лев не вярва на жена си, заслужава ли тя политическо доверие? Невярна или не, предана на делото или не, за всички ще е по-добре да я изпратят в ГУЛАГ. Просто за да са сигурни. Но Раиса нямаше любовна връзка и никой не научи за наблюдението. Изпитал облекчение, Лев разбра, че трябва да бъде по-търпелив и внимателен и да ѝ помогне в трудностите, с които се е сблъскала. Връзката им постепенно се подобри през следващите месеци. Лев прехвърли младия агент в Ленинград, което изглеждаше като повишение.

Сегашната задача обаче беше съвсем различна. Заповедта за разследване идваше отгоре. Проблемът доби официален държавен характер, стана въпрос на националната сигурност. Не бракът, а животът им бе в опасност. Лев не се съмняваше, че името на Раиса е намесено от Василий в признанията на Анатолий Бродски. Фактът, че друг агент бе потвърдил подробностите на признанието не означаваше нищо: или беше конспирация, безочлива лъжа, или Василий бе внушил името в главата на Бродски по време на разпита, нещо, което беше лесно да се направи. Лев обвиняваше себе си. Отсъствието му от работа бе дало на Василий възможност, от която той безскрупулно се бе възползвал. Лев се озова в капан. Не можеше да твърди, че признанието е лъжливо — това бе официален документ, валиден и верен като всяко друго признание. Единствено възможно бе да заяви, че не вярва във вината на Раиса, предателят Бродски се е опитвал да я очерни, за да си отмъсти. Като чу обяснението, Кузмин попита откъде предателят е знаел, че Лев е женен. Отчаян, той бе принуден да излъже, че е споменал името на съпругата си в разговор. Лев не беше умел лъжец. Защитавайки жена си, навличаше подозрение върху себе си. Да защитаваш някого, означаваше да преплетеш съдбата си с неговата. Кузмин реши, че подобен пробив в сигурността трябва да бъде цялостно разследван. Или Лев ще се заеме сам, или случаят ще бъде даден на друг агент. При този ултиматум той прие случая просто за да се опита да защити доброто име на съпругата си. По същия начин, както преди три години бе успокоил съмненията си за неверността ѝ, сега трябваше да успокои съмненията за неверността ѝ към държавата.

От другата страна на улицата децата се изсипаха през вратата на училището и се пръснаха във всички посоки. Едно момиченце претича през пътя и влезе във входа, в който се криеше Лев. Мина покрай него в тъмното, натрошеното стъкло изхрущя под краката му, то се спря и се замисли дали да каже нещо. Лев се обърна и го погледна. Момиченцето имаше дълга черна коса, вързана с червена панделка. Беше на около седем години. Бузите му бяха зачервени от студа. Изведнъж се затича, крачетата му затропаха по стълбите, бягайки от този непознат към къщи, където наивно си мислеше, че ще е в безопасност.

През стъклената врага Лев наблюдаваше как и последните ученици излизат от сградата. Знаеше, че Раиса днес няма извънкласни задължения и щеше да си тръгне скоро. Ето я на входа в компанията на някакъв колега. Той имаше добре оформена сива брадичка и кръгли очила. Лев забеляза, че не е непривлекателен. Имаше вид на образован, културен и изискан човек, с живи очи и чанта, пълна с книги. Сигурно беше Иван: учителят по руски език, когото Раиса беше споменавала. Предположи, че е по-възрастен поне с десет години.

На Лев му се искаше те да се разделят пред вратата на училището, но те тръгнаха заедно, един до друг, потънали в разговор. Той изчака да се отдалечат. Те явно се познаваха добре, защото Раиса се засмя на някаква негова шега, и на Иван, изглежда, му беше приятно. Можеше ли Лев да я накара да се смее? Много рядко. Той нямаше нищо против да му се присмиват, когато се държи глупаво или неделикатно. Имаше чувство за хумор в това отношение, но не умееше да разказва вицове или весели случки. За разлика от Раиса. Тя беше весела, игрива и остроумна. Още от първата им среща, когато го излъга, че се казва Лена, той не се съмняваше, че е по-умна от него. Никога не беше я ревнувал, що се отнася до бързината на ума — до този момент, докато не я видя с друг мъж.

Краката му бяха премръзнали от стоене на едно място. Беше доволен, че вече може да следи жена си от разстояние петдесетина метра. Не беше трудно да я следва на слабата оранжева светлина на уличните лампи — наоколо почти нямаше хора. Но всичко се промени, когато тръгнаха по Автозаводска, главната улица, както се казваше и станцията на метрото, към която почти със сигурност отиваха. По тротоарите пред хранителните магазини се виеха опашки, които пречеха на движението. Все по-трудно му беше да не изпуска от поглед жена си и нейното безлично облекло още повече го затрудняваше. Нямаше избор, трябваше да скъси разстоянието и да ускори крачка. Беше на по-малко от двайсет метра зад нея. От това разстояние имаше опасност да го забележи. Раиса и Иван влязоха в станцията на метрото и се скриха от погледа му. Лев забърза напред, като си пробиваше път през тълпите пешеходци. В тази тълпа лесно можеше да я изгуби. Това беше, както се хвалеха в „Правда“, най-доброто и оживено метро в света.

Той стигна до входа на станцията и слезе по каменните стъпала към залата — пищно оформено помещение, което приличаше на зала за приеми в някакво посолство, с кремави мраморни колони и полирани махагонови перила, осветена от плафониери с матирани стъкла. Беше час пик и в метрото нямаше къде игла да падне. Хиляди хора в дълги палта и с шалове се редяха на опашка пред пропускателните автомати на станцията. Лев, който вървеше срещу потока от хора, се върна нагоре по стъпалата, откъдето можеше да вижда над главите им. Раиса и Иван бяха преминали през стоманените вратички и чакаха пред ескалатора. Лев се смеси с тълпата, промъквайки се напред. Но когато се оказа притиснат плътно от всички страни, нямаше друг избор, освен да си пробива път с лакти. Никой не се осмели на нещо повече, освен да го изгледа недоволно, тъй като никой не знаеше кой може да е.

Когато стигна до пропускателния апарат, жена му беше изчезнала от погледа му. Премина вътре, нареди се на опашката и зае първото освободило се място на ескалатора. Пред себе си, чак до края на дървените стъпала, виждаше море от зимни шапки. Надявайки се да различи поне нещо, той се наведе вдясно. Раиса беше петнайсетина стъпала по-надолу. За да разговаря с Иван, който стоеше на по-горното стъпало, тя се обръщаше назад и вдигаше поглед към него. Лев се скри зад мъжа отпред, за да не рискува да бъде видян. Изчака да стигне почти до долу, преди да погледне отново. Коридорът се разделяше на два тунела за влаковете, пътуващи на север и на юг, и всеки беше пълен с пътници, които бавно се придвижваха към перона, за да се качат на следващия влак. Лев не виждаше жена си никъде.

Ако е тръгнала към къщи, Раиса трябваше да пропътува три спирки на север по Замоскворецка линия до станция Театрална, където да смени влаковете. Можеше само да се надява, че не греши, и тръгна по перона, оглеждайки се наляво и надясно и изучавайки лицата, обърнати в една посока в очакване на влака. Беше прекосил перона наполовина. Раиса я нямаше. Дали не се е качила на друг влак? Но защо ще пътува на юг? Изведнъж един от мъжете помръдна и Лев видя чантата на Иван. Раиса стоеше до него на самия край на перона. Лев се озова толкова близо, че можеше да протегне ръка и да докосне лицето ѝ. Ако тя дори леко обърнеше глава, погледите им щяха да се срещнат. Почти със сигурност беше в обсега на периферното ѝ зрение; ако не беше го видяла, то бе само защото не очакваше да го види. Той нямаше къде да се скрие. Продължи да се промъква по-далеч по перона, очаквайки тя да го извика. Нямаше да може да обясни присъствието си като случайност. Тя щеше да прозре лъжата му, да разбере, че я следи. Изброи двайсет стъпки, спря на края на перона и се загледа в мозайката пред себе си. По лицето му се стичаха ручейчета пот. Не се осмеляваше да я избърше, нито да се обърне, страхувайки се, че тя ще го види. Опита се да се съсредоточи в мозайката, прослава на съветската военна мощ — танк с насочено напред дуло, заобиколен от тежка артилерия, качени на бронята му съветски войници в дълги и широки шинели размахваха автомати. Много бавно обърна глава. Раиса продължаваше да говори с Иван. Не беше го видяла. Над претъпкания с хора перон подухна топъл въздух. Идваше влакът.

Всички обърнаха глави натам, но Лев видя един мъж да гледа в обратната посока, директно към него. Погледите им се срещнаха за части от секундата. Мъжът беше около трийсетгодишен и Лев не го бе виждал никога преди. Но веднага позна в него чекиста, агент на Държавна сигурност. На перона имаше и втори агент.

Тълпата се втурна към вратите на влака. Агентът изчезна извън полезрението му. Вратите се отвориха. Лев не помръдна, стоеше с гръб към влака, все още втренчен в точката, в която погледът му бе срещнал студените очи на професионалист. Подминаван от слизащите пътници, той се съвзе от изненадата и се качи в съседния на Раиса вагон. Кой беше този агент? Защо са изпратили още един да следи жена му? Дали вече му нямат доверие? Разбира се, че му нямат. Но той не очакваше, че ще вземат такива крайни мерки. Запробива си път към прозореца, през който щеше да вижда в съседния вагон. Видя ръката на Раиса, хванала се за близката дръжка. От втория агент нямаше и следа. Вратите щяха да се затворят всеки момент.

Вторият агент се качи във вагона, в който беше и Лев, отмина го с престорено безразличие и застана няколко метра по-напред. Беше добре обучен, спокоен и ако не беше онази кратка среща на погледите им, Лев можеше и да не го забележи. Този агент не следеше Раиса. Следеше него.

Трябваше да се досети, че операцията няма да е оставена само на него. Имаше вероятност да е компрометиран. Може би дори подозираха, че работи с Раиса, ако тя е шпионка. Началниците му искаха да се уверят, че ще изпълни задачата както трябва. Всичко докладвано от него ще бъде сверено с доклада на другия агент. Затова беше жизненоважно Раиса да се прибере направо вкъщи: ако отидеше някъде другаде, в неподходящ ресторант или книжарница, в неподходящ дом, където живеят неподходящи хора, щеше да се изложи на опасност. Единствената ѝ надежда да се спаси, при това много малка, беше да не говори и да не прави нищо осъдително, да не се среща с никого. Можеше да работи, да пазарува и да спи. Всяко друго действие би било зле изтълкувано.

Ако си отиваше у дома, тя трябваше да пропътува още три спирки до Театрална, където да се прехвърли на Арбатско-Покровската линия. Лев погледна агента, който го следеше. Някой от слизащите освободи място и агентът седна. Гледаше безучастно през прозореца, като без съмнение следеше Лев с крайчеца на окото си. Беше разбрал, че са го засекли. Може би такова беше намерението му. Но това нямаше да има значение, ако Раиса си отиваше вкъщи.

Влакът спря на втората станция — Новокузнецка. Още една спирка до смяната на влаковете. Вратите се отвориха. Лев видя Иван да слиза. Помисли си:

Моля те, остани във влака.

Раиса слезе, стъпи на перона и започна да си проправя път към изхода. Не си отиваше у дома. Лев не знаеше къде отива. Ако я последваше, щеше да привлече вниманието на агента към нея. Ако не я последваше, щеше да постави живота ѝ в опасност. Трябваше да избере. Обърна се. Агентът не помръдваше. От мястото си не можеше да види, че Раиса е слязла. Следеше Лев, а не Раиса, предполагайки, че действат заедно. Вратите щяха да се затворят всеки момент. Лев остана на мястото си.

Погледна през прозореца, като че ли Раиса все още беше в съседния вагон, като че ли все още я проследяваше. Какво прави? Решението бе импулсивно и безразсъдно. Планът му зависеше от това дали агентът ще повярва, че жена му е още във влака. Но Лев не взе под внимание тълпата. Раиса и Иван все още стояха на перона и вървяха изнервящо бавно към изхода. Агентът продължаваше да гледа през прозореца и щеше да ги види, щом влакът потегли. Раиса стигна до изхода, търпеливо очаквайки реда си. Не бързаше и нямаше причина да бърза, като не знаеше, че животът ѝ, както и този на Лев, е в опасност. Влакът потегли. Вагонът почти се изравни с изхода. Агентът със сигурност щеше да види Раиса и да разбере, че Лев умишлено е изпуснал жена си.

Влакът набра скорост и Раиса вече се виждаше съвсем ясно. Лев усети как кръвта му се смразява. Обърна се бавно, за да види реакцията на агента. Висок едър мъж на средна възраст и високата му съпруга стояха на пътеката и напълно закриваха перона. Влакът навлезе с грохот в тунела. Агентът не успя да види Раиса на изхода. Не знаеше, че тя вече не е във влака. Едва прикривайки облекчението си, Лев продължи да се прави, че поглежда в съседния вагон.

На станция Театрална Лев се забави колкото може по-дълго, преди да слезе от влака, държеше се така, сякаш още следеше съпругата си, която се прибираше у дома. Тръгна към изхода. Погледна назад и видя, че агентът също е слязъл и се опитва да скъси разстоянието между тях. Лев се забърза напред.

Коридорът се разширяваше и водеше към преход, от който можеше да се излезе в града или да се премине на друга линия. Трябваше да се отърве от „опашката“ си, без той да забележи. Тунелът вдясно щеше да го отведе до влаковете на Арбатско-Покровската линия, маршрутът за вкъщи. Зави надясно. Беше много важно кога ще пристигне следващият влак. Ако избърза, може би ще успее да се качи във влака, преди агентът да го настигне и да разбере, че Раиса не е на перона.

Навлезе в тунела и видя тълпа от хора пред себе си. Чу шума от приближаващия влак, който вече навлизаше в станцията. Не би могъл да се качи, като се има предвид колко хора имаше отпред. Извади от джоба си служебната си карта на сътрудник от Държавна сигурност и потупа по рамото мъжа пред себе си. Като попарен мъжът отстъпи встрани, жената до него също, тълпата се раздели и той продължи бързо напред. Влакът вече стоеше с отворени врати, готов да потегли. Лев прибра картата си и скочи във вагона. Обърна се да види къде е преследвачът му. Ако успее да се качи на същия влак, играта е свършила.

Хората, които се бяха разделили, за да му направят път, сега отново се сляха в плътна тълпа. Агентът, заклещен сред тях, си пробиваше път с груба сила. Приближаваше се бързо. Защо вратите не се затваряха? Агентът беше вече на перона, само на няколко метра. Вратите започнаха да се затварят. Ръката му се стрелна и хвана вратата. Но механизмът беше по-силен и на мъжа, когото Лев сега видя отблизо, не му оставаше нищо друго, освен да се отдръпне. С безразличен вид Лев се обърна, наблюдавайки агента с крайчеца на окото. В мрака на тунела свали мократа си от пот шапка.

Същия ден

Асансьорът спря на петия, последен етаж, вратите се отвориха и Лев се озова в тесен коридор. Миришеше на готвено. Беше седем часът вечерта, времето, когато семействата вечерят. Докато вървеше по коридора, през тънките шперплатови врати чуваше приготовленията за вечерята. Колкото повече приближаваше апартамента на родителите си, толкова по-уморен се чувстваше. Беше кръстосвал града в продължение на няколко часа. След като се отърва от преследвача си на станция Театрална, се върна вкъщи, включи осветлението и радиото и дръпна завесите — необходима предпазна мярка, макар че живееха на четиринайсетия етаж. Когато излезе отново, нарочно пое по заобиколен маршрут с метрото към града. Не се беше преоблякъл и съжаляваше за това. Чуждите дрехи му бяха неприятни; ризата му, просмукана от пот, беше изсъхнала и залепнала за гърба. Беше сигурен, че излъчва неприятна миризма, макар самият да не я усещаше. Той пропъди тревожните мисли. Родителите му нямаше да забележат това. Щяха да бъдат учудени, че е дошъл да им иска съвет, нещо, което не беше правил много отдавна.

Равновесието в отношенията им се беше променило — сега той им помагаше много повече, отколкото те на него. На Лев му харесваше това. Гордееше се, че можеше да им осигури по-лека работа. Беше достатъчно само учтиво да помоли и баща му стана бригадир във фабриката за боеприпаси, където го преместиха от конвейера, а майка му, която прекарваше дните си в шиене на парашути, също беше повишена. Благодарение на него започнаха да се хранят по-добре — вече не им се налагаше да се редят на опашки по няколко часа за основни продукти като хляб и елда; сега имаха достъп до спецторгите, специалните магазини, непредназначени за народа. В тях се намираха екзотични деликатеси като прясна риба, шафран и дори истински тъмен шоколад вместо имитацията, където какаото бе заменено от смес от ръж, ечемик, пшеница и грах. Ако родителите му имаха неприятности със свадливи съседи, те бързо прекратяваха скандалите си. Не беше нужно да се прибягва до насилие или груби заплахи, просто им се намекваше, че имат работа със семейство с големи връзки.

Апартаментът, който той беше уредил да им отпуснат, беше в приятен жилищен квартал в северната част на града — нисък блок, в който всяка квартира имаше собствени баня и тоалетна и малък балкон над тревна площ към тиха уличка. Не го деляха с никого: нещо необичайно в този град. След петдесет години лишение и трудности най-после се наслаждаваха на живот с привилегии, което истински ценяха. Бяха свикнали с удобствата. И всичко това се дължеше на кариерата на Лев.

Почука на вратата. Отвори майка му Анна. Тя изглеждаше изненадана и за миг загуби ума и дума, но бързо се съвзе. Прекрачи прага, прегърна сина си и заговори развълнувано.

— Защо не ни каза, че ще дойдеш? Чухме, че си болен. Идвахме да те видим, но ти спеше. Раиса ни покани да влезем. Поседяхме при теб и дори подържах ръката ти, но какво можехме да направим? Ти имаше нужда от почивка. Спеше като дете.

— Раиса ми каза, че сте идвали. Благодаря ви за плодовете — за портокалите и лимоните.

— Не сме носили плодове. Поне мисля, че не сме. Остарявам. Може нещо да съм объркала!

Дочул разговора, баща му, Степан, дойде от кухнята и внимателно заобиколи жена си. Тя беше доста напълняла напоследък. И двамата бяха понапълнели. Изглеждаха добре.

Степан прегърна сина си.

— Оздравя ли?

— Да, съвсем.

— Това е добре. Тревожехме се за теб.

— Как е гърбът ти?

— Не ме е болял отдавна. Едно от предимствата на административната работа е, че само наглеждам как работят другите. Ходя из цеха с молив и папка.

— Няма защо да се чувстваш виновен. Поработил си доста навремето.

— Може би, но хората те гледат различно, когато вече не си един от тях. Приятелите ми не са толкова дружелюбни с мен както по-рано. Аз съм този, който трябва да докладва, ако някой закъснее. Слава богу, досега никой не е закъснявал.

Лев премисли думите му.

— А какво ще правиш, ако някой закъснее? Ще докладваш ли?

— Просто всяка вечер им повтарям да не закъсняват.

Не, с други думи, баща му нямаше да доносничи. Сигурно вече си е затворил очите няколко пъти. Сега не беше моментът да го предупреждава, но рано или късно това можеше да му струва скъпо.

В кухнята, в медна тенджера, се вареше глава зеле. Родителите му готвеха зелеви сарми и Лев предложи да останат да си говорят в кухнята. Загледа се как баща му омесва каймата (прясно, не сушено месо, каквото имаха само благодарение на Лев), пресни настъргани моркови (което също се дължеше на него) и сварен ориз. Майка му седна и започна да отделя побелелите зелеви листа. Родителите му вече бяха разбрали, че нещо не е наред, и чакаха, без да задават въпроси, Лев да сподели за какво е дошъл. Той беше доволен, че са заети с приготвянето на храната.

— Никога не сме разговаряли за работата ми. Това е за добро. Имало е моменти, когато ми се струваше, че е тежка. Вършил съм неща, с които не се гордея, но които са били необходими.

Лев млъкна и се замисли как да продължи. Попита:

— Има ли сред познатите ви някой арестуван?

Въпросът беше неудобен и Лев го знаеше. Степан и Анна се спогледаха, преди да продължат да правят сармите, без съмнение доволни, че имат занимание. Анна сви рамене.

— Всички познават някого, който е бил арестуван. Обаче ние не правим от това проблем. Вие, офицерите, разполагате с улики и доказателства. Аз знам за хората само онова, което виждам, а е много лесно да изглеждаш мил, нормален и лоялен. Твоята работа е да прозреш отвъд това. Ти знаеш кое е най-доброто за тази страна. На хора като нас не е дадено да съдят.

Лев кимна и добави:

— Нашата страна има много врагове. Навсякъде по света мразят нашата революция. Ние трябва да я защитим. За нещастие дори от самите себе си.

Той замълча. Не беше дошъл тук да повтаря партийната реторика. Родителите му се вторачиха в него, пръстите им лепнеха от мазната кайма.

— Вчера ми наредиха да докладвам за Раиса. Началникът ми смята, че тя е предателка, че работи за чуждо разузнаване. Заповядано ми е да проведа разследване.

Една капка мазнина капна от пръстите на Степан на пода. Той се загледа в нея и попита:

— А тя предателка ли е?

— Татко, тя е учителка. Работи. Прибира се вкъщи. И пак работи. Прибира се вкъщи.

— Тогава им кажи това. Има ли доказателства? Защо въобще са си помислили такова нещо?

— Разполагат с признанията на разстрелян шпионин. Споменал е името ѝ. Твърди, че е работил с нея. Но аз зная, че това признание е лъжа. Зная, че шпионинът всъщност не бе нищо повече от ветеринарен лекар в реалния живот. Направихме грешка, като го арестувахме. Сигурен съм, че признанията му са изфабрикувани от друг офицер, който се опитва да ме натопи. Зная, че жена ми е невинна. Цялата тази работа е акт на отмъщение.

Степан избърса ръцете си в престилката на Анна.

— Кажи им истината. Накарай ги да те изслушат. Разобличи този офицер. Ти имаш авторитет.

— Това признание, изфабрикувано или не, е прието за истина. То е официален документ и нейното име се споменава в него. Ако защитя Раиса, подлагам на съмнение достоверността на държавен документ. Ако признаят, че той е фалшифициран, трябва да се съгласят, че и другите може да са подправени. Не могат да се върнат назад. Последиците ще бъдат страшни. Това би означавало всички признания да се поставят под въпрос.

— Не можеш ли да кажеш, че този шпионин — този ветеринарен лекар — е сгрешил?

— Мога. Това и възнамерявам да направя. Но ако не ми повярват, не само ще я арестуват, но ще арестуват и мен. Ако тя е виновна, а аз твърдя, че е невинна, аз също ще бъда виновен. И това не е всичко. Знам как стават тези неща. Има голяма вероятност да арестуват и вас двамата. Мишена на правосъдието според действащото законодателство са и членовете на семейството на престъпника. Ние сме виновни по подразбиране.

— А ако се отречеш от нея?

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

— Ние ще оцелеем. Тя не.

Водата продължаваше да ври на печката. Накрая Степан заговори.

— Дошъл си, защото не знаеш какво да правиш. Дошъл си, защото си добър човек и искаш да ти кажем как да постъпиш правилно. Искаш да ти дадем правилния съвет. Което ще бъде да им кажеш, че грешат, че Раиса е невинна. И да понесеш последствията.

— Да.

Степан кимна и погледна Анна. Добави:

— Но аз не мога да ти дам такъв съвет. И не съм сигурен, че си се надявал да ти го дам. Как бих могъл? Истината е, че искам жена ми да остане жива. Искам синът ми да остане жив. И аз искам да живея. Готов съм на всичко за това. Както разбирам ситуацията, един живот срещу три. Съжалявам. Знам, че си очаквал повече от мен. Но ние сме стари, Лев. Няма да оцелеем в ГУЛАГ. Ще бъдем разделени. И ще умрем самотни.

— А какъв би бил съветът ви, ако бяхте млади?

Степан кимна.

— Прав си. Съветът ми щеше да е същият. Но не ми се сърди. Какво очакваше, когато дойде тук? Очакваше ли да кажем, чудесно, нямаме нищо против да умрем? И какво бихме постигнали със смъртта си? Нима това би спасило жена ти? Щяхте ли да живеете щастливо заедно? Ако беше така, с радост бих дал живота си за вас двамата. Но няма да е така. Ще умрем всички — и четиримата — но ти ще умреш със съзнанието, че си постъпил правилно.

Лев погледна майка си. Лицето ѝ бе бледо като попарените зелеви листа, които държеше в ръката си. Беше спокойна. Не възрази на Степан, а попита:

— Кога трябва да решиш?

— Имам два дни да събера доказателства. После трябва да докладвам.

Родителите му продължиха да приготвят вечерята, навиха сармите и ги подредиха една до друга в тава като редица от дебели отрязани пръсти. Никой не проговори, докато тавата не се напълни.

Степан попита:

— Ще вечеряш ли с нас?

Лев последва майка си в дневната и видя сервираната за трима маса.

— Очаквате гост?

— Очакваме Раиса.

— Жена ми?

— Ще дойде за вечеря. Когато почука, помислихме, че е тя.

Анна сложи четвърта чиния на масата и обясни:

— Идва почти всяка седмица. Не искаше да знаеш колко самотна се чувства, когато вечеря само с радиото за компания. Ние много се привързахме към нея.

Беше вярно, че Лев никога не се връщаше от работа в седем. Дългият работен ден бе наложен от Сталин, който страдаше от безсъние и му стигаха четири часа сън. Лев беше чувал, че никой от членовете на Политбюро не можеше да си тръгне, докато светлината в кабинета на Сталин не угасне, обикновено по някое време след полунощ. Макар това правило да не важеше за Лубянка, от тях се очакваше същата преданост на работата. Малцина офицери работеха по-малко от десет часа, макар няколко от тези часове да не вършеха нищо.

На вратата се почука. Степан отвори и Раиса влезе в антрето. Както и родителите му, и тя се изненада да види Лев.

Степан обясни:

— Имал е работа наблизо. Поне веднъж да вечеряме заедно като семейство.

Раиса разкопча палтото си и Степан го пое от нея. Тя се приближи до Лев и го огледа от главата до петите.

— Чии са тези дрехи?

Лев погледна панталоните и ризата — дрехите на някой разстрелян.

— Взех ги назаем — от работата.

Раиса се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Ризата мирише.

Лев тръгна към банята. Спря се на вратата, обърна се и се загледа как Раиса помага на родителите му да сложат масата.

Лев бе израснал без течаща топла вода. Родителите му деляха стар апартамент с чичото на баща му и неговото семейство. Имаше само две стаи, по една за всяко семейство. Жилището нямаше вътрешна тоалетна и обитателите на сградата използваха външната. Сутрин опашката беше дълга, а през зимата снегът ги валеше, докато чакаха. Собствена баня с топла вода бе невъзможен лукс, мечта. Лев съблече ризата и се изми до кръста. След като свърши, отвори вратата и помоли баща си да му даде една от своите ризи. Макар че баща му беше поостарял и прегърбен — конвейерът бе оставил върху него следа, както той оставяше следа върху противотанковите гранати, които сглобяваше — телосложението му беше почти като на сина му, здраво, с широки мускулести рамене. Ризата на бащата му беше почти по мярка.

Лев се преоблече и седна да се храни. Докато сармите се изпекат във фурната, хапнаха салата от кисели краставички и гъби и, за всеки от тях, тънко парче телешки език, приготвен с риган, охладен в желатин и сервиран с хрян. Беше разкошно угощение. Лев не можеше да се сдържи и си мислеше колко ли струва всяко блюдо. С чия смърт бе платено за хряна? Дали това парче език не бе купено с живота на Анатолий Бродски? Повдигна му се и той отбеляза:

— Сега разбирам защо идваш тук всяка седмица.

Раиса се усмихна.

— Да. Те ме глезят. Казвам, че би била достатъчна само каша, но…

Степан се намеси:

— Това е повод, за да поглезим и себе си.

Лев се обърна към жена си и я попита небрежно:

— Направо от работа ли идваш?

— Да, от работа.

Това беше лъжа. Първо е отишла някъде с Иван. Но преди Лев да продължи, Раиса се поправи:

— Обикновено идвам веднага след работа. Но тази вечер имах среща, затова закъснях малко.

— Среща ли?

— Ходих на лекар.

Усмихна се.

— Исках да ти кажа, когато сме насаме, но тъй като стана дума…

— Да ми кажеш какво?

Анна се изправи.

— Искаш ли да излезем?

Лев направи знак на майка си да седне.

— Моля те. Ние сме едно семейство. Без тайни.

— Бременна съм.

20 февруари

На Лев не му се спеше. Лежеше буден, загледан в тавана, заслушан в равното дишане на жена си, притиснала гръб до него не от някакво чувство на близост, а от случайно движение в съня. Тя спеше неспокойно. Беше ли това достатъчна причина да я изобличи? Беше. Знаеше как трябва да го опише в доклада си:

Можеше да прехвърли отговорността за разследването на друг агент. Можеше да мами себе си, че пристрастно се отнася към случая. Беше прекалено близък с нея, прекалено заинтересован. Но всяко подобно разследване би завършило с едно-единствено заключение. Делото вече беше заведено. Никой няма да посмее да възрази против презумпцията за вина.

Лев стана от леглото и отиде до прозореца в хола, откъдето се разкриваше гледка към жилищния блок отсреща. Стена от прозорци, само три от които светеха, три от около хиляда, и той се запита какво ли тревожи обитателите им, какво им пречи да спят. Изпитваше странна съпричастност с тези три квадрата бледожълта светлина. Беше четири сутринта, час на арестите — най-доброто време да заловиш някого, да го изтръгнеш от съня. Тогава хората са уязвими и объркани. Когато офицерите нахлуят в домовете им, правят непредпазливи забележки, които после често се използват срещу заподозрените по време на разпит. Не е лесно да си благоразумен, когато влачат съпругата ти по пода за косата. Колко пъти Лев бе разбивал вратата с ритник? Колко пъти беше гледал как измъкват двамата съпрузи от леглото, как светят с фенерчета в очите им и под пижамите? Колко пъти беше чувал агентите да се смеят при вида на нечии гениталии? Колко хора той лично бе измъкнал от леглата им? Колко апартамента бе разбил? И колко деца бе държал здраво, докато отвеждат родителите им? Не можеше да си спомни. Бе забравил имената и лицата им. Паметта, в която всичко се сливаше, му служеше добре. Дали той сам не беше я култивирал? Дали не бе вземал амфетамините не за да работи повече, а за да изтрие спомените?

Сред агентите се ширеше популярен виц, който те можеха да разказват безнаказано. Мъж и жена спят в леглото, събужда ги блъскане по вратата. Страхувайки се от най-лошото, те стават и се целуват за сбогом.

Обичам те, моя съпруго.

Обичам те, мой съпруже.

След като се сбогуват, отварят вратата. Отвън стои обезумял съсед, коридорът е пълен с дим, пламъци се издигат чак до тавана. Мъжът и съпругата му се усмихват с облекчение и благодарят на Бога, че това е само пожар. Лев бе чувал различни варианти на вица. В някои пожарът бе заместен с въоръжени бандити, в други — от лекар с ужасни новини. Преди той се смееше весело, сигурен, че това никога няма да му се случи.

Жена му беше бременна. Това променяше ли нещо? Можеше ли да промени отношението на началството му към Раиса? Никога не бяха я харесвали, защото не можеше да роди дете на Лев. А това се очакваше в тези времена, изискваше се двойките да имат деца. След милионите, загинали през войната, децата бяха социално задължение. Защо Раиса не можеше да забременее? Този въпрос подкопаваше брака им. Единственият отговор беше, че нещо с нея не е наред. Напоследък напрежението се беше увеличило: все по-често го питаха за това. Тя ходеше редовно на консултации при лекаря. Сексуалните им отношения бяха прагматични, мотивирани от външен натиск. Иронията на съдбата не остана незабелязана от Лев, точно когато началниците му имаха, каквото искаха, и Раиса забременя, те я искаха мъртва. Може би си струва да каже, че тя чака дете? Обаче отхвърли тази мисъл. Предателят си остава предател, за него няма смекчаващи обстоятелства.

Взе душ. Водата беше студена. Преоблече се и си приготви за закуска овесена каша. Не беше гладен и гледаше как кашата се втвърдява в купата. Раиса влезе в кухнята, седна и потърка очи, за да прогони съня. Той стана. Никой от тях не проговори, докато той чакаше овесената каша да се стопли. Постави купата пред нея. Наля чаша слаб чай и я сложи на масата заедно с бурканче сладко.

— Ще се опитам да се прибера малко по-рано.

— Не бива да нарушаваш режима си заради мен.

— Все пак ще се опитам.

— Лев, не бива да го правиш.

Той излезе и затвори входната врата. Зазоряваше се. От края на коридора виждаше хора, които чакаха трамвая, на стотици метри по-надолу. Отиде до асансьора. Щом той дойде, натисна бутона за най-горния етаж. На последния етаж излезе от асансьора и тръгна по коридора към служебния вход, на чиято вратата пишеше „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Ключалката отдавна беше разбита. Вратата водеше към стълбище, по което се стигаше до покрива. Беше идвал тук и преди, когато се нанесоха. На запад се простира градът. На изток — покрайнините, където Москва свършваше и отстъпваше място на заснежените поля. Преди четири години, докато се възхищаваше на гледката, мислеше, че е един от най-щастливите хора на земята. Беше герой — имаше изрезка от вестник, която го доказваше. Имаше работа, която му даваше власт, имаше жена красавица. Вярата му в държавата беше безусловна. Дали му липсваше това чувство — на пълно и непоколебимо доверие? Да, липсваше му.

Взе асансьора обратно до четиринайсетия етаж и се върна вкъщи. Раиса беше отишла на работа. Купата от закуската беше оставена неизмита. Съблече куртката си, събу ботушите, потри ръце, готвейки се за обиск.

Беше организирал и ръководил обиските на много къщи, апартаменти и служебни кабинети. Агентите на МГБ сякаш се съревноваваха в старанието да докажат предаността си. Чупеха скъпоценни предмети, вадеха от рамките портрети и други произведения на изкуството, разкъсваха книги, събаряха цели стени. Макар че това бяха неговият дом и неговите вещи, Лев щеше да се отнесе към претърсването със същата прецизност. Свали завивките от леглото, обърна дюшека и внимателно го опипа сантиметър по сантиметър като слепец, който чете книга, напечатана с азбуката на Брайл. Документите можеха да бъдат зашити в дюшека и да останат незабелязани. Единственият начин да бъдат открити беше с опипване. Като не намери нищо, Лев премина към лавиците на библиотеката. Разлисти всяка книга, за да провери дали не е оставено нещо между страниците. Намери сто рубли, които се равняваха почти на седмичната му заплата. Гледаше парите с учудване, докато не си спомни, че книгата е негова и парите също, таен запас. Друг агент можеше да ги обяви за доказателство, че собственикът им е спекулант. Остави ги обратно. Отвори чекмеджетата на скрина и огледа внимателно сгънатите дрехи на Раиса. Опипа ги една по една, преди да ги хвърли върху купчината на пода. Когато изпразни всички чекмеджета, се обърна и започна да оглежда стаята. Прокара длани по стените, търсейки скривалище. Свали поставената в рамка изрезка от вестник, снимката, на която стоеше до горящия танк. Беше странно да мисли за оня миг, когато беше на крачка от смъртта, като за най-щастливо време. Отстрани рамката. Изрезката падна на пода. Обърна леглото на една страна и го подпря на стената. Коленичи. Дъските на пода бяха здраво завинтени. Взе отвертка от кухнята и отвинти всичките една след друга. Под тях нямаше нищо освен прахоляк и тръби.

Влезе в кухнята, за да се измие. Най-после бяха пуснали топлата вода. Не бързаше, насапунисваше бавно ръцете си: търкаше ги дори когато не остана и следа от мръсотията. Какво се опитваше да измие? Предателството ли, не, в живота му нямаше място за метафори. Миеше ръцете си, защото бяха мръсни. Претърсваше апартамента, защото трябваше да го направи. Нямаше какво толкова да му мисли.

На вратата се почука. Изплакна ръцете си от бялата сапунена пяна. На вратата отново се почука. Излезе в коридора, от ръцете му капеше вода:

— Кой е?

— Василий.

Лев затвори очи, усетил как сърцето му започва да бие по-бързо и опитвайки се да потисне гнева си. Василий отново почука. Лев отвори. Двама агенти съпровождаха Василий. Единият беше млад офицер, когото Лев не познаваше. Имаше меки черти и бледа кожа. Гледаше Лев с безизразни очи, като две стъклени топчета в топка тесто. Другият беше Фьодор Андреев. Василий беше подбрал хората си. Мъжът със светлата кожа беше негов телохранител, без съмнение силен, който добре боравеше с пистолета и с ножа. А Фьодор беше взел от злоба.

— Какво има?

— Дошли сме да ти помогнем. Изпраща ни майор Кузмин.

— Благодаря, но ще се справя и сам.

— Сигурен съм, че е така. Но не е зле да ти помогнем.

— Благодаря, но не е нужно.

— Хайде, Лев. Пътувахме толкова дълго. И навън е доста студено.

Лев отстъпи и ги пусна да влязат.

Нито един от тримата не събу ботушите си. По тях бяха полепнали парченца лед, който се топеше и оставяше мръсни следи по пода. Лев затвори вратата, разбирайки, че Василий е дошъл, за да го провокира. Искаше Лев да изгуби самообладание. Търсеше кавга, необмислени думи, за да подчертае своята правота.

Лев предложи на гостите чай или водка. Пристрастеността на Василий към алкохола беше добре известна, но тя беше най-малкият от пороците му. Той поклати глава, отказа и надникна в спалнята.

— Какво откри?

Без да чака отговор, влезе в стаята и се вторачи в преобърнатия дюшек.

— Дори не си го разпрал.

Наведе се, извади ножа си, готов да разпори дюшека. Лев хвана ръката му.

— Може да се напипа, ако нещо е зашито в него. Не е нужно да се разпаря.

— Значи ще подредиш всичко отново?

— Точно така.

— Все още ли мислиш, че жена ти е невинна?

— Не съм открил нищо, което да доказва обратното.

— Може ли да те посъветвам нещо? Намери си друга жена. Раиса е красива. Но има много красиви жени. Може би ще си по-добре с някоя, която не е толкова красива.

Василий бръкна в джоба си и извади снимки, които подаде на Лев. На тях се виждаха Раиса и Иван, учителят по литература, пред училището.

— Тя спи с него, Лев. Предава и теб, и държавата.

— Снимките са направени пред входа на училището. И двамата са учители. Няма нищо чудно, че са снимани заедно. Това не доказва нищо.

— Знаеш ли името му?

— Иван, струва ми се.

— Ние го следим от известно време.

— Ние следим много хора.

— Може би и ти си приятел с него?

— Никога не съм го срещал. И никога не съм разговарял с него.

Като видя купчината дрехи на пода, Василий се наведе и вдигна едни гащички на Раиса. Посмачка ги и ги помириса, без да сваля очи от Лев. Вместо да изпита гняв от тази нагла провокация, Лев погледна заместника си със съвсем други очи. Защо този човек толкова го мрази? Дали е мотивиран от професионална завист, или от чиста амбиция? Гледайки го как помирисва бельото на Раиса, Лев осъзна, че в омразата му има и нещо лично.

— Мога ли да огледам цялото жилище?

Усетил нещо нередно, Лев отговори:

— Ще дойда с теб.

— Не, предпочитам да работя сам.

Лев кимна. Василий излезе от стаята. С пресъхнало от яд гърло, едва поемайки си дъх, Лев гледаше преобърнатото легло. Изненада го тих глас, който прозвуча съвсем близо до него. Беше Фьодор.

— Трябваше все пак да го направиш. Да преровиш дрехите на жена си, да преобърнеш леглото, да изкъртиш дъските на пода — да разкъсаш на парчета собствения си живот.

— Всички трябва да сме готови за подобни обиски. Генералисимус Сталин…

— Зная, нашият вожд е казал, че дори неговото жилище може да бъде обискирано, ако е нужно.

— Не само че може, но и всички ние трябва да бъдем разследвани.

— И все пак ти не пожела да разследваш смъртта на сина ми? Готов си да разследваш жена си, себе си, приятелите, съседите, но не пожела поне да погледнеш тялото му? Не пожела да отделиш час време, за да видиш как бе разрязан коремът му и как е умрял със земя и кал в устата?

Фьодор беше спокоен: говореше тихо — гневът му вече бе притъпен. Беше се превърнал в лед. Можеше да разговаря с Лев така — открито, честно — защото знаеше, че Лев вече не е заплаха.

— Фьодор, ти също не си видял тялото му.

— Аз говорих със стареца, който е намерил трупа. Каза ми какво е видял. Помня ужаса в очите му. Разговарях и със свидетелката, жената, която се уплаши. Някакъв мъж е водел за ръка сина ми покрай линията. Тя е видяла лицето му. Може да го опише, но никой не иска тя да проговори. А сега и тя вече се страхува. Момчето ми е било убито, Лев. Милицията накара всички свидетели да променят показанията си. Очаквах го. Но ти ми беше приятел. А дойде в дома ми, за да накараш семейството ми да си мълчи. Заплаши едно страдащо семейство. Прочете ни някакви измислици и каза, че трябва им повярваме. Вместо да търсиш убиеца на сина ми, заповяда дори погребението да е тайно.

— Опитвах се да ви помогна, Фьодор.

— Вярвам ти. Ти искаше да ни подскажеш как да оцелеем.

— Да.

— И в известен смисъл даже съм ти благодарен. В противен случай мъжът, убил сина ми, щеше да убие и мен, и семейството ми. Ти ни спаси. Ето защо съм тук, не да злорадствам, а да върна услугата. Василий е прав. Трябва да жертваш жена си. Не си прави труда да търсиш доказателства. Отречи се от нея и ще останеш жив. Раиса е шпионка, това е решено. Четох признанията на Анатолий Бродски. Написани са със същото черно мастило, с което е написан и докладът за злополуката със сина ми.

Не, Фьодор грешеше. Той и досега беше гневен. Лев си напомни, че задачата му е проста — да проследи жена си и да докладва. Жена му беше невинна.

— Убеден съм, че името на жена ми е споменато от желание за отмъщение, и засега моето разследване само го потвърждава.

Василий се върна в стаята. Не се знаеше какво е дочул от разговора. Каза:

— Но другите шестима, които назова, вече са арестувани. И шестимата са си признали. Информацията на Анатолий Бродски се оказа безценна.

— В такъв случай радвам се, че именно аз го арестувах.

— Жена ти беше назована от осъден шпионин.

— Прочетох признанията му и името на Раиса беше последно в списъка.

— Имената не са посочени по степен на важност.

— Сигурен съм, че го е добавил от злоба. Вярвам, че е искал да ме нарани. Но едва ли може да заблуди някого с тази очевидна, отчаяна лъжа. А ти можеш да ми помогнеш, ако си дошъл за това. Както виждаш…

Лев посочи изкъртените дъски на пода.

— Претърсвам щателно.

— Отречи се от нея, Лев. Бъди реалист. От една страна, имаш кариерата и родителите си — от другата, предателка и курва.

Лев погледна Фьодор. Лицето му не изразяваше нито задоволство, нито злобна радост.

Василий продължи:

— Знаеш, че е курва. Затова беше наредил да я следят и преди.

Гневът на Лев се смени с объркване. Знаели са. През цялото време са знаели.

— Мислел си, че това ще остане тайна? Но всички знаем. Разобличи я, Лев. Сложи край на това веднъж завинаги. Сложи край на съмнението; край на мъчителните въпроси, които таиш в подсъзнанието си. Предай я. След това ще отидем да пием заедно. До края на нощта ще имаш друга жена.

— Ще докладвам какво съм открил утре. Ако Раиса е предателка, така и ще кажа. Ако не е, няма да твърдя обратното.

— В такъв случай ти желая късмет, приятелю. Ако преживееш този скандал, някой ден ще ръководиш МГБ. Сигурен съм в това. И ще бъде чест да работя под твое ръководство.

На входната врата Василий се обърна:

— Помни какво казах. Твоят живот и този на родителите ти срещу нейния. Решението не е трудно.

Лев затвори след тях вратата.

Докато ги слушаше да се отдалечават, забеляза, че ръцете му треперят. Влезе в спалнята и огледа бъркотията. Върна на мястото им дъските и ги завинти отново. Оправи леглото, като внимателно изпъна чаршафите, а после леко ги намачка, уж че така ги е намерил. Прибра дрехите на Раиса, сгъна ги и ги подреди, макар да не помнеше реда, в който ги беше извадил. И така може да мине.

Вдигна една блуза и от нея изпадна малък предмет, който се търколи по пода. Лев се наведе и го вдигна. Беше медна монета от една рубла. Хвърли я на шкафчето. При удара монетата се раздели на две и двете половинки се търкулнаха от двете страни на шкафчето. Озадачен, той се приближи, коленичи и взе половинките. Едната беше куха. Допрени една до друга, те изглеждаха като обикновена монета. Лев бе виждал такава и преди. В това изобретение се пренасяха тайно микрофилми.

21 февруари

На показанията на Лев под клетва присъстваха майор Кузмин, Василий Никитин и Тимур Рафаелович — офицерът, който бе заел мястото на Лев при разпита на Анатолий Бродски. Лев го познаваше бегло: беше амбициозен, немногословен и будещ доверие. Мисълта, че Рафаелович е готов да подкрепи всичко в признанията, включително споменаването на Раиса, беше за Лев ужасен удар. Този човек не беше лакей на Василий. Рафаелович нито се страхуваше от него, нито го уважаваше. Лев беше почти сигурен, че Василий преднамерено е добавил името на Раиса в признанията на ветеринаря. Той нямаше влияние върху Рафаелович, нито начин да го притисне, според ранга им той беше подчиненият по време на разпита. През последните два дни предположението, че това е отмъщение на Василий, не напускаше Лев. Излиза, че е сгрешил. Зад всичко това не стоеше Василий. Единственият човек, който би могъл да организира фалшифициране на признанията и да го подкрепи със свидетели от такъв висок ранг, беше майор Кузмин.

Това бе постановка, режисирана не от някой друг, а от учителя му, началника, който го бе взел под крилото си. Лев не се съобрази със съвета му относно Анатолий Бродски и сега му даваха урок. Какво му беше казал Кузмин?

Сантименталността може да направи човек сляп за истината.

Това бе изпитание, проверка. Ставаше дума за професионализма на Лев като офицер и Раиса нямаше нищо общо с това. Защо да възлагаш на мъжа на заподозряната да разследва жена си, ако не за да се види как ще се държи той по време на разследването? Василий не беше дошъл, за да се увери колко добросъвестно е провел обиска. Той не се интересуваше какво е намерил Лев в апартамента, интересуваше го подходът на Лев към възложената задача. Във всичко това имаше смисъл. Вчера Василий го убеждаваше да се отрече от жена си, защото се надяваше, че Лев ще постъпи другояче и ще я защити. Той не искаше Лев да разобличи Раиса. Не искаше Лев да издържи изпитанието — искаше Лев да постави личния си живот над интересите на Партията. Това беше само игра. Трябваше да покаже на майор Кузмин готовност да се отрече от жена си, да докаже абсолютната си преданост на МГБ и че вярата му е толкова непоколебима, колкото е жестоко сърцето му. Ако стореше това, всички щяха да бъдат в безопасност: Раиса, нероденото му дете, родителите му. Бъдещето му в МГБ щеше да е сигурно и Василий нямаше да има значение.

Но все пак дали не греши? Ако Бродски наистина беше предател, както си е признал? Ако наистина е работил с Раиса? Може би е казал истината. Защо Лев повярва, че този човек е невинен? Защо беше толкова сигурен, че жена му е невинна? Защо се е сприятелила с дисидента, учителя по литература? Как е попаднала онази монета в неговия дом? Нали другите шестима, споменати в признанията, са арестувани и успешно разпитани? Списъкът се оказа верен и Раиса фигурираше в него. Да, тя беше шпионка и в джоба си имаше доказателство, медната монета. Можеше да я сложи на бюрото и да препоръча и тя, и Иван Жуков да бъдат доведени за разпит. Бяха го измамили. Василий беше прав: тя беше предателка. Носеше детето на друг мъж. Нали винаги е знаел, че не му е вярна? Тя не го обичаше. Беше сигурен в това. Защо да рискува всичко заради нея — жената, която беше студена с него, която едва го понасяше? Беше заплаха за всичко, което бе постигнал, за всичко, което бе спечелил за родителите си и за себе си. Беше заплаха за страната, за която Лев се е сражавал.

Беше ясно — ако Лев каже, че е виновна, това ще завърши добре за него и родителите му. В това нямаше съмнение. Беше единствената разумна постъпка. Ако това беше изпитание за характера му, Раиса също щеше да бъде пощадена. И нямаше нужда някога да разбере това. Ако беше шпионка, за това вече имаше доказателства и началниците искаха само да се убедят, че Лев не е работил с нея. Ако беше шпионка, той трябва да се отрече от нея, тя заслужава да умре. Единствената вярна постъпка беше да разобличи жена си.

Майор Кузмин започна разпита.

— Лев Степанович, имаме причина да предполагаме, че съпругата ви работи за чуждо разузнаване. Вие лично не сте заподозрян в никакво престъпление. Затова ви помолихме да разследвате случая. Моля ви, кажете какво открихте.

Лев имаше потвърждението, което търсеше. Предложението на майор Кузмин беше ясно и недвусмислено. Ако разобличеше съпругата си, щеше да продължи да разчита на доверието им. Какво беше казал Василий?

Ако преживееш този скандал, някой ден ще ръководиш МГБ.

Сигурен съм в това.

Повишението зависеше само от една присъда.

В стаята настъпи мъртва тишина. Майор Кузмин се наведе напред.

— Лев?

Лев се изправи и изпъна куртката си.

— Съпругата ми е невинна.