Дете 44

Югоизточна Ростовска област, Азовско море

4 юли

Нестеров седеше, заровил пръсти в пясъка. Тази плажна ивица беше любима на жителите на близкия град Ростов на Дон, намиращ се на около четирийсет километра на североизток. Днешният ден не беше изключение. Плажът бе претъпкан. Като че ли градските жители се бяха събудили току-що от зимен сън, телата им изглеждаха бледи и безжизнени след дългата зима. Интересно дали ще може да отгатне по фигурите им какво работят? По-пълните мъже заемаха важни постове. Може би бяха директори на заводи, партийци или офицери с висок ранг от Държавна сигурност, не от онези, които ритат вратите, а от другите, които подписват заповеди за арести. Нестеров внимаваше да не привлича погледите им. Беше зает със семейството си. Двамата му синове играеха в плиткото, жена му лежеше до него и спеше — очите ѝ бяха затворени, ръцете подложени под главата. На пръв поглед изглеждаха напълно задоволено и благополучно образцово съветско семейство. Най-сетне можеха да се отпуснат и да си починат — нали бяха в отпуска, като награда за бързото и ефективно разкриване на две убийства беше му позволено да ползва служебна кола на милицията и безплатни талони за гориво. Бяха му казали да си почива и за известно време да забрави работата. Такива бяха получените разпореждания. Повтаряше ги наум, учудвайки се на иронията на съдбата.

Процесът срещу Варлам Бабинич продължи само два дни, адвокатът пледира, че младежът е невменяем. Според процедурните правила защитата трябваше да се основава на мнението на същите експерти, които използваше и обвинението. Със собствени независими експерти защитата не разполагаше. Нестеров не беше адвокат, но и без това разбираше огромното предимство, което дава на обвинението тази ситуация. В случая с Бабинич защитата трябваше да докаже невменяемост, без да може да призове свидетел, който да не е бил обработен от обвинението. Тъй като в болница №379 нямаше психиатри, обвинението бе избрало и призовало в съда лекар без специална подготовка. Докторът обяви, че Варлам Бабинич разбира разликата между добро и зло и знае, че убийството е нещо нередно; че интелигентността на подсъдимия е ограничена, но достатъчна, за да проумее понятия като престъпност, все пак при арестуването си той е казал:

В голяма беда съм.

Защитата нямаше друг избор, освен да призове същия лекар и да се опита да наложи противоположна гледна точка. Но Варлам Бабинич бе признат за виновен. Нестеров получи напечатано на машина писмо, потвърждаващо, че седемнайсетгодишният осъден е екзекутиран с изстрел в тила.

Делото на доктор Тяпкин отне още по-малко време, само един ден. Съпругата му бе свидетелствала, че е бил склонен към насилие, описа болните му фантазии и заяви, че единствената причина да не го изобличи по-рано е, че се е страхувала за живота си, както и за живота на детето си. Тя заяви също пред съда, че се отрича от религията си — юдаизма, и ще възпитава децата си в преданост на идеята на комунизма. В замяна на показанията ѝ беше преместена в Шахти, град в Украйна, където можеше да живее без позорното петно от престъплението на съпруга си. Нямаше нужда дори да сменя името си, тъй като никой извън Волск не беше чувал за убийствата.

След приключването на тези два случая съдът пристъпи към разглеждане на близо двеста дела срещу мъже, обвинени в антисъветска агитация. Хомосексуалистите бяха осъдени на тежък лагерен труд между пет и двайсет и пет години. За да се справи по-бързо с толкова подсъдими, съдията си изработи формула за изнасяне на присъди, които зависеха от характеристиката от работата, от броя на децата и накрая от броя на извършените извратени сексуални контакти. Членството в партията беше утежняващо обстоятелство, тъй като с поведението си петняха репутацията ѝ. Това се смяташе за недопустимо и обвиняемите се изключваха от партията. Въпреки повтарящите се еднообразни заседания Нестеров присъства на всичките от начало до край. След като беше осъден и последният подсъдим, генералът заслужи поздравления от местните партийни ръководители. Бе се справил добре. Беше почти сигурно, че ще получи ново жилище през следващите два месеца или поне до края на годината.

Няколко дни след приключването на съдебните процеси, докато лежеше за поредна нощ буден в леглото, жена му му каза, че няма да мине много време и той все пак ще се съгласи да помогне на Лев. Искало ѝ се той да отхвърли съмненията си и по-бързо да започне да действа. Или чака нейното разрешение? Нищо чудно и така да е. Той залагал на карта не само собствения си живот, но и на цялото семейство. Не би извършил нищо осъдително, ако задава въпроси и прави запитвания. Проблемът е в това, че би действал самостоятелно. Самостоятелните действия винаги са били рисковани, тъй като намеквали, че държавните структури са се провалили: че отделната личност може да постигне успех там, където държавата не може. Генералът беше убеден, че ще може да проведе неофициално разследване, което да изглежда като невинен разговор между колеги. Ако открие, че няма подобни случаи, че няма други убити деца, може да бъде сигурен, че жестоките наказания, за които бе допринесъл, са справедливи и заслужени. Макар да нямаше доверие на Лев и се ядосваше на себе си за съмненията, които той бе посял в душата му, нямаше как да избегне факта, че той бе задал един съвсем обикновен въпрос. Дали работата му имаше смисъл, или беше просто средство за оцеляване? Няма нищо срамно в това да се опитваш да оцелееш — това е основното занимание на мнозина. Обаче достатъчно ли е това, за да живееш в мизерия и дори да не бъдеш възнаграден с чувството на гордост, че усилията ти служат на някаква цел?

През последните десет седмици Нестеров действаше сам, без да се съветва с Лев и без да търси неговата помощ. Лев почти сигурно беше под наблюдение и колкото по-рядко поддържа с него контакт, толкова по-добре. Написа му само една кратка бележка — Ще помогна — заедно с молбата да я унищожи незабавно.

Да се получи достъп до наказателните дела в районните управления на милицията не беше лесно. Той звънеше по телефона и пишеше писма. И в двата случая споменаваше темата само бегло и непрекъснато се хвалеше с бързото разкриване на двете убийства с надеждата да чуе похвала. Когато започнаха да пристигат отговорите, му се наложи да направи няколко пътувания в извънработно време. Пристигаше с влака в други градове, срещаше се с колеги, пиеше с тях и обсъждаше това, което го интересуваше, за няколко минути. Този начин за събиране на информация беше крайно неефективен. Три часа пиене можеха да осигурят две минути полезни сведения. След осем седмици Нестеров не изрови нито едно неразкрито престъпление. И тогава извика Лев в кабинета си.

Лев влезе, затвори вратата и седна. Нестеров надникна в коридора, убеди се, че там няма никой, заключи вратата и едва тогава се върна на бюрото. Извади карта на Съветския съюз, разстла я на бюрото и затисна краищата ѝ с книги. След това взе шепа цветни карфици. Забоде две във Волск, две в Молотов, две в Горки, две в Киров и последните две в Казан. Карфиците следваха железопътната линия на запад към Москва. Нестеров не пътува до Москва, като преднамерено избягваше офицерите от тамошната милиция, страхувайки се, че ще проявят подозрителност, ако започне да задава въпроси. Западно от Москва на Нестеров му провървя по-малко, той откри само един аналогичен случай в Калинин. Придвижвайки се на юг, забоде три карфици в Тула, две в Орел и още две в Белгород. Стигна до Украйна, взе кутийката с карфиците и изсипа поне двайсетина в шепата си. Продължи да отбелязва: по три карфици в Харков и Горловка, четири в Запорожието, три в Краматорск и една в Киев. Излезе от Украйна и забоде пет карфици в Таганрог и накрая шест в Ростов и околностите.

Нестеров напълно разбираше реакцията на Лев — изумено мълчание. Самият той, събирайки тези сведения, се чувстваше потиснат. Отначало отказваше да приеме, че има нещо общо във всичките случаи: пръстта в устите на децата, независимо дали колегите я наричаха пръст, или кал, обезобразените кореми. Но сходството беше безспорно. Освен това и въжената примка около глезените. Телата бяха винаги голи, а дрехите оставени накуп на няколко крачки. Престъпленията бяха извършвани в гори или паркове, често близо до гари, никога в къща или в затворено помещение. Нито едно градско управление на милицията не бе се свързвало с колегите от друг град, макар че някои престъпления бяха извършени на по-малко от петдесет километра едно от друго. Никой не бе си направил труда да проследи линията, съединяваща карфиците. За виновници на всички престъпления бяха нарочени алкохолици, крадци или осъждани изнасилвачи — утайката на обществото, на които лесно можеше да се прикачи какво ли не.

Според пресмятанията на генерала жертвите бяха общо четирийсет и три. Нестеров протегна ръка, взе една карфица от кутийката и я забоде в центъра на Москва, с което отбеляза Аркадий като дете номер 44.

Нестеров се събуди и видя, че лежи с лице на пясъка и с отворена уста. Седна и започна да изтърсва пясъка с ръка. Слънцето се беше скрило зад облак. Огледа се за децата си, обиколи с поглед плажната ивица и играещите хора. Големият му син, седемгодишният Ефим, седеше до водата. Но малкият — само петгодишен — не се виждаше никъде. Нестеров се обърна към жена си. Тя режеше колбас, подготвяйки обяда им.

— Къде е Вадим?

Инеса вдигна глава и погледът ѝ веднага намери по-голямото момче, но не и по-малкото. Държейки ножа в ръка, тя се изправи и се огледа. Като не го видя, изпусна ножа. И двамата се втурнаха към Ефим и клекнаха от двете му страни.

— Къде е брат ти?

— Каза, че се идва при вас.

— Кога?

— Не знам.

— Помисли.

— Не много отдавна. Не съм сигурен.

— Казахме ви да не се отделяте един от друг.

— Но той каза, че се връща при вас!

— Да не е влязъл във водата?

— Не, тръгна натам, към вас.

Нестеров се изправи и погледна морето в далечината. Вадим не би влязъл във водата, не обичаше да плува. Беше на плажа, някъде сред стотиците хора. В ума му изникнаха образи от ужасните снимки от делата. Малко момиче беше убито до пътека, водеща към река. Друго беше убито в парк, зад паметник, на стотина метра от къщи. Приклекна до сина си:

— Върни се при нашите одеяла. Стой там и не мърдай, който каквото и да ти говори. Остани там, независимо кой ти говори и какво ти казва. Дори това да са възрастни и да искат да се отнасяш с уважение, ти остани на мястото си.

Но като си спомни колко деца бяха примамени да отидат в гората, промени решението си и хвана сина си за ръка.

— По-добре ела с мен. Двамата ще търсим брат ти.

Жена му хукна нагоре по плажа, а генералът тръгна в противоположната посока, като се смесваше с хорската тълпа и вървеше прекалено бързо, така че Ефим не успяваше да го настигне. Затова го взе на ръце. Плажът свърши, загуби се сред тревата и тръстиката. Вадим не се виждаше никъде.

Ефим не знаеше почти нищо за работата на баща си. Разбира се, беше чувал, че в града били убити две деца. Родителите сами му бяха казали, но го накараха да обещае, че пред никого няма да споменава за убийствата. Не биваше да се създава паника, защото тези убийства непременно ще бъдат разкрити. Но сега Ефим разбираше, че по-малкият му брат е в опасност. Вадим беше общително и дружелюбно дете. Не би се държал грубо с когото и да било. Ефим трябваше да се грижи по-добре за него и като разбра, че е виновен за случилото се, се разплака.

В другия край на плажа Инеса напразно викаше сина си. Беше прочела документите, събрани от мъжа ѝ при неговото частно разследване. Знаеше точно какво е станало с изчезналите деца. Изпаднала в паника, обвиняваше единствено себе си. Беше посъветвала мъжа си да помогне на Лев. Беше го окуражила, подсказвайки как да запази разследването в тайна. По природа Нестеров беше прям и открит, а тази работа изискваше предпазливост. Беше прочела писмата му до колегите и предлагаше какви фрази да бъдат добавени, в случай че бъдат заловени. Когато ѝ показа картата с карфиците, тя докосваше всяка от тях. Броят на извършените убийства се оказа невероятен и онази нощ тя спа в едно легло с децата си. Нейна идея беше да съчетаят отпуската с разследването. Тъй като най-много убийства бяха извършени в южните райони на страната, единственият начин Нестеров да проведе разследването, без да се набива в очи, беше да заведе семейството си на почивка. Едва сега Инеса осъзна, че е изложила децата си на опасност. Беше ги довела право в сърцето на това мистериозно зло. Беше подценила възможностите на човека, когото търсеха. Нито едно дете не беше в безопасност. На пръв поглед те бяха избирани безразборно и убивани само на метри от домовете им. А сега злото бе взело по-малкия им син.

Задъхана от бързото тичане, тя викаше сина си, вглеждайки се в лицата на къпещите се с пълни със сълзи очи. Хората я отбягваха, оглеждаха я с безразличие, а тя ги молеше да ѝ помогнат.

— Той е само на пет годинки. Отвлечен е. Трябва да го намеря.

Строга на вид жена се опита да я спре.

— Със сигурност е някъде тук.

— Вие не разбирате: заплашва го смъртна опасност.

— Каква опасност, какво говорите?

Тя избута жената и отново затича по плажа, викайки сина си. Изведнъж усети как силна мъжка ръка здраво я хвана за рамото.

— Отвлякоха малкото ми момченце. Моля ви, помогнете ми да го намеря.

— Защо не се успокоите?

— Не, може да го убият. Ще го убият, разбирате ли? Трябва да ми помогнете да го намеря.

Мъжът се засмя.

— Какво убийство, какво си измисляте? Нищо не може да му се случи.

Инеса започна да се дърпа, но мъжът не я пускаше. Заобиколена от изразяващи презрително съжаление хора, тя отчаяно се съпротивляваше.

— Пуснете ме! Трябва да намеря сина си.

Нестеров си пробиваше път през тълпата, за да стигне до жена си. Беше намерил малкия им син безгрижно да си играе в тръстиките и сега носеше двете момчета на ръце. Мъжът пусна Инеса. Тя прегърна Вадим, притисна главата му към гърдите си така, сякаш можеше да се счупи. Стояха заедно, цялото семейство, заобиколени от враждебни лица. Защо се държат така? Какво им става?

Ефим прошепна:

— Да се махаме оттук.

Отдалечиха се от тълпата, събраха набързо нещата си и тръгнаха към колата. Край селския път бяха паркирани само четири автомобила. Останалите летовници бяха дошли с влак. Нестеров запали двигателя и потегли.

Слаба жена с прошарена коса стоеше на плажа и гледаше как колата се скрива от погледа. Записа номера, решила, че това семейство трябва да бъде проверено с особено внимание.

Москва

5 юли

До вчерашния ден, дори Лев да беше арестуван, с нищо не можеше да се установи връзката на Раиса със своеволното му разследване. Тя би могла да го изобличи и евентуално да оцелее. Сега вече нямаше такава възможност. Те пътуваха с влака, наближаващ Москва, с фалшиви документи и вината им вече беше обща.

Защо Раиса се качи във влака, защо реши да придружи Лев? Това противоречеше на главния принцип, от който се ръководеше — оцеляването на всяка цена. Поемаше огромен риск, когато имаше и друга алтернатива. Можеше да остане във Волск и да не прави нищо или, за още по-голяма сигурност, да предаде Лев и да се надява, че това предателство ще ѝ осигури безопасно бъдеще. Тази стратегия беше неприятна, лицемерна и жалка, но тя бе извършила много неприятни неща в името на оцеляването, включително беше се омъжила за Лев, човек, когото ненавиждаше. Какво се беше променило? За любов не можеше и дума да става. Сега Лев беше неин партньор, но не в очевидния брачен смисъл. Бяха партньори в това разследване. Той ѝ имаше доверие, вслушваше се в мнението ѝ — и не като проява на любезност, а защото бяха равни. Бяха екип, имаха обща цел, бяха се обединили заради нещо по-важно от живота на двамата. Изпълнена с енергия, тя не искаше да се върне към предишното си съществуване, в което основна грижа бе оцеляването, и се питаше каква част от душата си ще се наложи да отреже и продаде, за да оцелее.

Влакът спря на Ярославската гара. За Лев беше особено важно, че се върнаха именно тук, където на жп линията недалеч бе открито тялото на Аркадий. Връщаха се в Москва за първи път, откакто бяха изпратени в изгнание преди четири месеца. Официално нямаха работа тук. Животът и разследването им зависеха от това да останат незабелязани. Ако ги заловят, с тях е свършено. Бяха пристигнали в Москва заради жена на име Галина Шапорина, която беше видяла убиеца и можеше да го опише, да каже на колко години е, да му придаде плът — да го направи реален. В момента и двамата нямаха представа за мъжа, когото търсеха. Не знаеха дали е стар или млад, слаб или пълен, опърпан или добре облечен. Накратко, той можеше да се окаже всякакъв.

Освен разговора с Галина, Раиса предложила да се срещнат и с Иван, колегата ѝ от училище. Той беше чел много забранени западни материали и имаше достъп до поверителни публикации, статии в списания, вестници и неофициални преводи. Може би знаеше за проведени в чужбина разследвания на случайни, серийни или ритуални убийства. Раиса знаеше съвсем малко за подобни престъпления. Беше чувала за американеца Албърт Фиш, който убивал деца и ги изяждал. Беше чувала и за французина доктор Петио, който по време на Великата отечествена война примамвал евреи в мазето си, предлагайки им безопасност, а после ги убивал и изгарял телата им. Впрочем това биха могли да бъдат измислици на съветската пропаганда за загниването на западната цивилизация, убийците бяха описани като продукт на развратено общество и погрешна политика. Те не можеха да използват детерминистката теория за своето разследване. Тя означаваше, че заподозреният, когото търсят, би могъл да бъде само чужденец, някой, чийто характер се е формирал от живота в капиталистическото общество. Но убиецът очевидно пътуваше безпрепятствено из страната, говореше руски и очароваше децата. Следователно добре познаваше тяхното ежедневие. Всичко, което знаеха или бяха чели за този вид престъпления, беше или фалшиво, или неприложимо. Трябваше да се освободят от всички предразсъдъци и да започнат на чисто. Раиса вярваше, че достъпът на Иван до точна информация е от съществено значение за новите им познания по въпроса.

Лев признаваше, че подобни материали могат да са им от полза, но искаше да ограничи общуването им с хората до минимум. Основната им цел беше Галина Шапорина, Иван оставаше на второ място. Лев не беше убеден, че той си струва риска. Обаче съзнаваше, че това класиране на нещата по важност е субективно. Ревнуваше ли жена си от Иван? Да, ревнуваше. Искаше ли да привлече Иван в тяхното разследване? Не, нито за миг.

Лев погледна през прозореца и изчака пътниците да слязат. Гарите се наблюдаваха от униформени или цивилни агенти. Всички главни транспортни възли се смятаха за уязвими от гледна точка на проникването на вражески шпиони. По пътищата имаше контролно-пропускателни пунктове с въоръжена охрана. Пристанищата бяха под непрекъснато наблюдение. А контролът никъде не бе така засилен, както в Москва. Лев и Раиса се опитваха да проникнат в най-охранявания град в страната. Единственото им предимство беше, че Василий няма никакви основания да предполага, че са толкова безразсъдни да се впуснат в такова начинание. Преди да слязат от влака, Лев се обърна към Раиса.

— Ако привлечеш нечий поглед, на охраната или на някого другиго, дори на някой цивилен, не поглеждай веднага встрани. Не се усмихвай и не прави прибързани жестове. Просто погледни го, а после премести погледа си другаде.

Слязоха на перона, и двамата нямаха много багаж. Имаше опасност големите чанти да привлекат вниманието. Вървяха бързо и едва се сдържаха да не ускоряват ход. Лев се зарадва, че гарата е оживена. Въпреки това усети, че яката на ризата му е мокра от пот. Опита се да се успокои с мисълта, че е невероятно някой от агентите да търси тях. Бяха се постарали да се отърват от възможно наблюдение още във Волск, като съобщиха на познати, че отиват на екскурзия в планината. За отпуската трябваше да напишат молби. Поради наложените им ограничения успяха да получат само два дни. Тъй като времето ги притискаше, потеглиха към гората и направиха кръг, за да се уверят, че никой не ги следва. Убедени, че са сами, излязоха близо до гарата. Съблякоха туристическите си дрехи, заровиха ги заедно с оборудването за лагеруване и седнаха да чакат московския експрес. Качиха се в последната минута. Ако всичко вървеше по план, щяха да се срещнат със свидетелката, да се върнат във Волск, да влязат в гората, да вземат оборудването си и отново да облекат туристическите дрехи. Щяха да се върнат в града по една от северните пътеки.

Почти бяха стигнали изхода, когато някакъв мъж зад тях извика:

— Документите.

Без да се поколебае, Лев се обърна. Не се усмихна, нито се опита да изглежда невъзмутим. Беше ги спрял офицер от Държавна сигурност. Лев не го познаваше и това беше голям късмет. Подаде документите си, а Раиса нейните.

Лев изучаваше лицето на мъжа. Беше висок и добре сложен, но движенията му бяха бавни и лениви. Оглеждаше ги, без да бърза. Беше рутинна проверка на документи. Но документите бяха фалшиви и можеха да издържат само повърхностно преглеждане. Когато работеше в МГБ, такива документи не биха го заблудили. Нестеров беше помогнал да се сдобият с тях и ги беше подправил с помощта на Лев. Колкото повече усилия полагаха, толкова повече съзнаваше, че документите не са много сигурни: драскотини по снимките, избледняло мастило, двойни линии на печатите. Сега се чудеше как е могъл да се осланя на такава несигурна фалшификация, сигурно се е надявал, че няма да бъдат проверени.

Раиса гледаше как агентът, намръщен, разглежда документите им и разбра, че той едва умее да чете. Опитваше се да скрие своята неграмотност, като се преструваше, че внимателно ги преглежда. Но тя беше виждала как много деца се сблъскваха със същия проблем. Мъжът мърдаше устни, местейки поглед по редовете. Знаеше, че ако с нещо се издаде, той почти сигурно ще ги задържи. Затова придаде на лицето си израз на уплаха. Предполагаше, че му харесва да буди страх, който успокояваше неговата тревога и неувереност. Агентът огледа внимателно лицата им не защото се съмняваше в документите им, а за да се убеди, че продължават да се страхуват от него. Доволен, че все още буди страх у тях, той похлопа с документите по дланта си, давайки им да разберат, че решава съдбата им.

— Дайте да видя чантите.

Лев и Раиса отвориха малките си чанти. Не носеха нищо повече от бельо и някои основни неща. Офицерът започна да се отегчава. Сви рамене. Те му кимнаха почтително в отговор и тръгнаха към изхода, стараейки се да не бързат много.

Същия ден

След като беше забранил на Фьодор да прави свое разследване за смъртта на сина си, след като със заплахи го беше придумал да мълчи, сега Лев смяташе да го моли за помощ по същия въпрос. Имаше нужда Фьодор да го заведе при Галина Шапорина, тъй като нямаше адреса ѝ. Дори не знаеше дали е запомнил правилно името ѝ. Тогава не обърна особено внимание, а пък и беше минало много време. Без помощта на Фьодор нямаше да успее да открие свидетелката.

Лев беше готов да изтърпи унижението и срама, да понесе презрение и подигравки, само и само да получи свидетелските показания на жената. Макар че Фьодор беше агент от МГБ, Лев залагаше на това, че предаността към паметта на сина му ще надделее. Колкото и силна да бе омразата му към Лев, стремежът му към справедливост би трябвало да им помогне да се съюзят. Особено като се има предвид, че преценката на Лев за ситуацията преди четири месеца беше правилна. Неофициално разследване на смъртта на сина му би застрашило цялото семейство. Фьодор може би се беше примирил с тази преценка. По-добре беше да защити живите, да предаде Лев на МГБ, с което да си осигури безопасност и да му отмъсти. Но какво решение все пак ще вземе? Лев почука на вратата. Скоро щеше да разбере.

Квартира №18 на четвъртия етаж, вратата отвори възрастна жена — същата, която се бе осмелила да му противоречи и нарече убийството с истинското му име.

— Името ми е Лев, това е съпругата ми Раиса.

Старицата впи очи в Лев, не беше го забравила и в погледа ѝ пламна омраза. Погледна и Раиса.

— Какво искате?

Отговори Раиса с тих глас:

— Дошли сме във връзка с убийството на Аркадий.

Настъпи дълга тишина, старицата огледа лицата и на двамата, преди да отговори:

— Сгрешили сте адреса. Тук не е имало убийство.

Понечи да затвори вратата, но Лев пъхна крак в пролуката.

— Вие бяхте права.

Лев очакваше изблик на гняв. Но старицата се разплака.

Фьодор, съпругата му и възрастната жена, майката на Фьодор, стояха един до друг като някакъв граждански трибунал и гледаха как Лев съблича палтото си и го оставя на стола. Започна да разкопчава ризата си. Под нея, прикрепени за тялото му, се намираха материали за убийствата — снимки, описания, показания, карти на географското разположение на престъпленията: най-важните доказателства, които бяха събрали.

— Трябваше да взема някои предпазни мерки, за да пренеса тези материали. Това са подробностите за над четирийсет убийства на деца, момчета и момичета, убити в западната част на страната. Убити са почти по един и същи начин, както и вашият син, в което сега не се съмнявам.

Лев свали от гърдите си материалите, някои от които бяха влажни от пот. Фьодор започна да ги преглежда. Жена му и майка му пристъпиха напред. Скоро и тримата четяха, като си подаваха документите един на друг. Първа проговори съпругата на Фьодор:

— И какво ще направите, ако го заловите?

Колкото и чудно да е, на Лев за първи път задаваха този въпрос. Досега мислеха само дали изобщо е възможно да го заловят.

— Ще го убия.

Щом Лев им обясни смисъла на личното си разследване, Фьодор реши да не губи време за упреци и обвинения. През ума му даже не мина мисълта да им откаже помощ, да се усъмни в искреността им или да се тревожи за последиците. Такива мисли не вълнуваха нито жената, нито майката на Фьодор. Той беше готов веднага да ги заведе при Галина.

Най-прекият път беше през жп линиите, където бе открито тялото на Аркадий. Няколко линии вървяха успоредно, а зад тях започваше широко открито пространство, обрасло с храсти и дървета. На избледняващата вечерна светлина Лев оцени удобството на тази изолирана ничия земя. В сърцето на града се усещаше странна празнота. Нима момчето беше тичало по тези траверси, преследвано от убиеца? Дали беше паднало, отчаяно, че няма да може да се изплъзне? А покрай него в мрака са профучавали равнодушно влаковете? На Лев му олекна, когато най-после пресякоха релсите.

Наближиха къщата на Галина и Фьодор каза, че е по-добре Лев да остане отвън. Веднъж вече беше я наплашил до смърт и не си струваше да рискуват пак. Лев се съгласи. Щяха да влязат само Раиса и Фьодор.

Раиса последва Фьодор нагоре по стълбите. Когато стигнаха до квартирата, тя почука. Отвътре се чуваше шум от детска игра. Това беше добре дошло. Разбира се, тя не смяташе, че жената трябва да бъде майка, за да оцени сериозността на ситуацията, но фактът, че и децата на Галина са били в опасност, трябваше да им помогне в разговора.

Вратата отвори слаба жена на около трийсет години. Беше облечена така, сякаш навън бе сурова зима. Изглеждаше болна. Огледа нервно Раиса и Фьодор, отбелязвайки най-малките нюанси, които излъчваха лицата им. Фьодор веднага я позна.

— Помните ли ме, Галина? Аз съм Фьодор, бащата на Аркадий, момченцето, което беше убито. Това е Раиса, моя добра позната. Живее във Волск, град на Урал. Дошли сме, защото човекът, убил сина ми, продължава да убива и други деца, в други градове. Затова Раиса е дошла в Москва, за да действаме заедно. Имаме нужда от помощта ви.

Галина говореше тихо, с едва доловим шепот.

— С какво бих могла да ви помогна? Аз не знам нищо.

Раиса, очаквайки такъв отговор, беше готова за него:

— Фьодор не е дошъл като офицер от МГБ. Ние сме родители, бащи и майки, граждани, потресени от тези престъпления. Името ви няма да се появи в официалните документи; вие никога повече няма да ни видите. Искаме само да знаем как е изглеждал той. На колко е години? Какъв е на ръст? Какъв е цветът на косата му? Как е облечен? Със скъпи или евтини дрехи?

— Но мъжът, когото видях, беше сам. С него нямаше дете. Казах ви го вече.

В разговора се включи Фьодор:

— Моля ви, Галина, пуснете ни вътре за малко. Да не говорим на прага.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви помогна. Не знам нищо.

Фьодор започна да нервничи. Раиса докосна ръката му, давайки знак да замълчи. Трябваше да останат спокойни, нямаше начин да я принудят. В случая най-важно беше търпението.

— Добре, добре, Галина. Не сте видели мъж с дете. Фьодор ни обясни, че сте видели мъж с чанта за инструменти, така ли е?

Тя кимна.

— Можете ли да го опишете?

— Но с него нямаше дете.

— Разбираме. С него не е имало дете. Вече го казахте. Носел е само чанта за инструменти. Но как изглеждаше?

Галина се замисли. Раиса притаи дъх, усещайки, че жената е готова да заговори. Не им трябваха писмени показания, нито подпис на свидетели. Просто им трябваше описание на човека, което не ангажираше никого с нищо. За това бяха нужни само трийсетина секунди.

Но ненадейно отново се намеси Фьодор:

— Няма нищо лошо в това да ни кажете как е изглеждал мъжът с чантата. Никой не може да пострада за това, че е описал някакъв железничар.

Раиса отчаяно погледна Фьодор. Той развали всичко. Хората можеха да имат неприятности за това, че са описали някакъв железничар. Можеха да имат неприятности за много по-малко. Винаги беше най-безопасно да не се прави нищо. Галина поклати глава и се отдръпна назад в коридора.

— Съжалявам, вече се стъмняваше. Не го видях добре. Носеше чанта, това е всичко, което помня.

Фьодор натисна вратата.

— Не, Галина, моля ви…

Тя поклати глава.

— Вървете си!

— Моля ви, моля ви…

Като на обзето от паника животно гласът ѝ стана пронизително рязък.

— Вървете си!

Настъпи тишина. Децата спряха да играят. Появи се мъжът на Галина.

— Какво става тук?

Отвориха се други врати, хората надничаха, шепнеха си, сочеха ги с пръст, от което Галина се притесни още повече. Усетила, че губят контрол над ситуацията и ще се лишат от единствения си свидетел, Раиса пристъпи напред и прегърна Галина, като че ли се сбогуваше с нея.

— Как изглеждаше той?

Притиснала се до лицето на Галина, Раиса чакаше и се надяваше. Усещаше топлия ѝ дъх. Но тя не отговори.

Ростов на Дон

Същия ден

Котката стоеше на перваза на прозореца, въртеше опашка, а студените ѝ зелени очи следваха Надя навсякъде из стаята, като че ли обмисляше дали да не скочи върху нея като върху един огромен плъх. Котката беше по-стара от нея. Надя беше на шест години; котката на осем или девет. Този факт може би обясняваше защо животното има такъв надменен вид. Според баща ѝ наоколо са се навъдили много плъхове, затова котките са много полезни. Е, това донякъде беше вярно: Надя много пъти беше виждала плъхове, огромни и нагли. Но не беше виждала котката да ги лови. Тя беше мързелива и разглезена от баща ѝ. Как можеше котката да се мисли за по-важна от нея? Никога не позволяваше да я докосне. Веднъж се опита да я погали, а тя изви гърба си на дъга, злобно изсъска и избяга с настръхнала козина, сякаш Надя бе извършила някакво престъпление. Оттогава тя се отказа да се сприятели с нея. Щом котката иска да я мрази, тя ще ѝ отвръща със същото.

На Надя ѝ омръзна да стои вкъщи под зоркото око на котката и тя излезе навън, макар да беше вече късно и цялото семейство се беше събрало в кухнята да приготвя вечерята. Тя добре знаеше, че няма да ѝ позволят да се разходи, и дори не попита, обу обувките си и се измъкна през входната врата.

Живееха на брега на Дон, Надя, по-малката ѝ сестра, майка ѝ и баща ѝ, в краен квартал, на тясна, мръсна уличка, застроена с тухлени къщурки, приличащи на колиби. Отпадните води от града и фабриката се вливаха в реката малко по-нагоре по течението и Надя понякога сядаше и гледаше боклуците, мръсотията и цветните петна от химикали по повърхността на водата. Утъпкана пътека се виеше по брега в двете посоки. Надя тръгна надолу по течението към полето. Макар да се смрачаваше, тя не се страхуваше, че ще се загуби. Добре се ориентираше и доколкото си спомняше, никога не се беше губила. Замисли се какво може да работи момиче с добре развито чувство за ориентация, когато порасне. Може би щеше да стане летец изтребител. Нямаше смисъл да става машинист, тъй като на тях не им се налага да мислят къде отиват: влакът едва ли може да се изгуби. Баща ѝ често ѝ разказваше истории за жени пилоти през войната. Това ѝ харесваше, искаше да е една от тях, снимката ѝ да се появи на първите страници на вестниците, да я наградят с орден „Ленин“. Тогава ще привлече вниманието на баща си, ще го накара да се гордее с нея. И той ще забрави глупавата си котка.

Надя вървеше, като си тананикаше, доволна, че се е измъкнала от къщи, далеч от котката, когато изведнъж се спря. Видя силует на мъж, който вървеше насреща ѝ. Беше висок, но в мрака не се виждаше почти нищо друго. Носеше чанта. Обикновено появата на непознат не би я обезпокоила ни най-малко. Пък и защо? Но неотдавна майка ѝ накара Надя и сестричката ѝ да седнат и ги предупреди в никакъв случай да не разговарят с непознати. Дори им каза, че е по-добре да бъдат неучтиви, отколкото да се отзоват на молбата на непознат човек. Надя погледна назад към къщите. Не беше чак толкова далеч; ако се затичаше, щеше да се прибере за по-малко от десет минути. Но тя искаше да стигне до любимото си дърво, което беше малко по-надолу по течението. Обичаше да се покатери на него, да седи на клона и да мечтае. Разходката не ѝ доставяше удоволствие, ако не стигнеше до дървото. Представяше си, че това е бойна задача: да стигне до дървото, и тя не биваше да я провали. Взе бързо решение да не говори с този мъж: просто да го отмине и ако той я заговори, да го поздрави с „Добър вечер“, но да не спира.

Продължи да върви по пътеката, в това време мъжът се приближи. Изглежда, ускори крачка. Беше вече тъмно и не виждаше лицето му. Носеше шапка. Тя отстъпи встрани от пътеката, за да му направи място да мине. Деляха ги само два метра. Изведнъж Надя се уплаши, изпита необяснимо желание да побегне. Не разбираше защо и реши, че за всичко е виновна майка ѝ. Летците изтребители никога не се страхуват. Затича се. За да не обиди човека, извика:

— Добър вечер.

С дясната си ръка Андрей я хвана през кръста и вдигна лекото телце от земята, приближи лицето ѝ до своето и се взря в очите ѝ. Ужасена, не можеше да си поеме дъх, тялото ѝ се вкамени от напрежение.

Изведнъж Надя се разсмя. Като се съвзе от изненадата, тя обви врата на баща си с ръце.

— Татенце, изплаши ме.

— Защо си навън толкова късно?

— Исках да се разходя.

— Майка ти знае ли?

— Да, знае.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. Защо идваш от тази посока? Никога не се прибираш оттук. Къде си бил?

— Имах работа в едно село. Нямаше как да се прибера освен пеша. Вървях два часа.

— Сигурно си уморен.

— Да, уморен съм.

— Дай да нося чантата ти.

— Но като нося теб, дори да ти дам чантата, все едно ще нося и тебе, и чантата.

— Мога да вървя сама и да нося чантата.

— Мисля, че сам ще се справя.

— Татко, радвам се, че се прибра.

С дъщеря си на ръце Андрей бутна вратата с чантата си и влезе в кухнята. Радост озари лицето на по-малката му дъщеря, която се спусна да го прегърне. Семейството се радваше на завръщането му.

Надя не изпускаше от поглед котката. Тя явно ревнуваше поради вниманието на Андрей към дъщеря си, скочи от перваза и се отърка в крака му. Когато той свали Надя на пода, тя случайно настъпи котката, която измяука пронизително и избяга. Преди да успее да се наслади на малкото си отмъщение, баща ѝ я хвана здраво за китката, клекна и се вторачи в нея през дебелите стъкла на очилата си. Лицето му се изкриви от гняв.

— Да не си посмяла да я докосваш.

На Надя ѝ се доплака, но само прехапа устна. Вече беше научила, че сълзите не впечатляват баща ѝ.

Андрей пусна ръката на дъщеря си и се изправи. Беше му горещо, изпита нарастваща възбуда. Погледна жена си. Тя не стана, но му се усмихна.

— Гладен ли си?

— Трябва да си прибера нещата. Не искам нищо за ядене.

Жена му не се опита да го прегърне или целуне, не биваше да го прави пред децата. Той беше строг в това отношение и тя го разбираше.

— Как мина пътуването ти?

— Искат да замина отново след два дни. Не се знае за колко време.

Без да чака отговор, тръгна към вратата на мазето. Стените го притискаха, предизвиквайки клаустрофобия. Котката, неспокойна, го последва, вдигнала високо опашка.

Той заключи вратата след себе си и слезе по стълбите. Веднага се почувства по-добре, щом остана сам. Преди в мазето живееше възрастно семейство, но жената почина и мъжът се премести при сина си. От жилфонда не настаниха никого вместо тях. Стаята беше неугледна: сутерен, който излизаше на брега на реката. Тухлите бяха винаги влажни. През зимата стаята беше леденостудена. Имаше буржуйка, печка на дърва, която възрастните хора палеха осем месеца в годината. Въпреки многобройните недостатъци мазето имаше едно предимство — беше само негово. Имаше стол в единия ъгъл и тясно легло, останало от предишните обитатели. Понякога, когато позволяваше времето, спеше тук. Запали газената лампа и след малко друга котка влезе през дупката в стената, откъдето кюнците на печката излизаха навън.

Отвори чантата. Сред документите и остатъците от обяда му имаше стъклен буркан с винтова капачка. Отвинти я. В буркана, увит в стар брой на „Правда“, прогизнал от кръв, беше стомахът на момичето, което беше убил преди няколко часа. Свали полепналата хартия много внимателно. Сложи стомаха в алуминиева паница, наряза го на ивици, после на кубчета. Запали печката. Докато се нагорещяваше, наоколо вече кръжаха нетърпеливо шест котки. Изпържи месото до кафяво, преди да го върне в паницата. Стоеше и гледаше обезумелите от глад котки в краката си. Държеше храната, дразнеше ги, гледаше ги как скимтят. Бяха подлудели от миризмата на печеното месо.

След като му омръзна да ги дразни, остави паницата на пода. Котките се скупчиха и започнаха да ядат, мъркайки доволно.

Горе Надя гледаше вратата на мазето и се питаше що за баща е той, който предпочита котките пред децата си. Щеше да си е у дома само два дни. Не, не биваше да се сърди на баща си. Не биваше да го вини, котките бяха виновни. Хрумна ѝ една мисъл. Сигурно не е толкова трудно да убие котката. Трудно ще е да остане ненаказана за това.

Същия ден

Лев и Раиса се наредиха на опашка пред магазина за хранителни стоки на улица Воровски. Щяха да минат няколко часа, преди да влязат вътре, после ще се наредят на втора опашка, за да платят в касата. След тези две опашки ще изчакат и трета, за да си вземат продуктите. Можеха да прекарат тук няколко часа, без да бият на очи, докато чакат Иван да се прибере.

След като не успяха да убедят Галина Шапорина да проговори, имаше опасност да си тръгнат от Москва с празни ръце. Бяха избутали Раиса от квартирата, като затръшнаха вратата под носа ѝ. Докато стояха на площадката, заобиколени от любопитни съседи, много от които може би бяха информатори, нямаше как да опитат отново. Не биваше да се изключва и това, че Галина и мъжът ѝ вече са уведомили Държавна сигурност за посещението им. Впрочем според Лев това беше малко вероятно. Галина би съобразила, че най-безопасно е да не прави нищо; ако съобщи за тях, ще обърне внимание върху себе си и ще се изложи на опасност. Това беше слаба утеха. Единственото им постижение досега беше включването на Фьодор и семейството му в разследването. Лев помоли Фьодор да изпраща всяка информация на името на Нестеров, тъй като кореспонденцията на Лев със сигурност се проверяваше. Въпреки това не бяха стигнали по-близо до самоличността на мъжа, когото търсеха.

При тези обстоятелства Раиса настоя да се срещнат с Иван. Какви други възможности имаха, освен да си тръгнат с празни ръце? Лев неохотно се съгласи. Раиса не бе успяла да съобщи на Иван. Нямаше как да му изпратят писмо или да му се обадят. Решиха да рискуват с надеждата, че той е в Москва. Тя знаеше, че рядко напуска Москва, и то не за дълго. Не излизаше в отпуск, не го вълнуваше природата. Според нея единствена причина да не го намерят беше, ако е арестуван. Можеше само да се надява, че при него всичко е наред. Макар много да искаше да го види отново, не хранеше илюзии — срещата щеше да е неловка. Тя беше с Лев, когото Иван мразеше, както и всички офицери от МГБ, правило, от което той не правеше изключение. За него нямаше добри офицери. Но не омразата му към Лев я тревожеше най-силно, а по-скоро нейната привързаност към Иван. Макар никога да не бе изневерявала на Лев, беше му изневерила с Иван по друг начин, интелектуално и емоционално, беше го критикувала зад гърба му. Беше се сприятелила с мъж, който мразеше всичко, пред което Лев се прекланяше. Имаше нещо неловко и дори срамно да ги събере заедно. Бързаше да каже на Иван, че Лев не е същият човек, че се е променил, че сляпата му вяра в държавата е рухнала. Искаше да му обясни, че е грешала по отношение на мъжа си. Искаше и двамата да видят, че различията между тях са по-малки, отколкото са си представяли. Но имаше малка надежда за това.

Пък и самият Лев не гореше от желание да се среща с Иван, когото смяташе за сродна душа на Раиса. Щеше да е принуден да гледа как ще се зарадват един на друг, щеше да види мъжа, за когото Раиса сигурно би се омъжила, ако можеше да избира. Това все още му причиняваше по-силна болка от загубата на положението му, от загубата на вярата в държавата. Беше вярвал сляпо в любовта. Тъкмо тази вяра му помагаше да се примирява с естеството на работата си. Може би подсъзнателно имаше нужда да вярва в любовта като нещо, което го прави по-човечен. Тази вяра му помагаше също да намира приемливо обяснение за студенината на Раиса. Беше отхвърлил възможността тя да го мрази. Беше затворил очи, радвайки се, че има всичко. Беше казал на родителите си, че тя е съпругата, за която винаги е мечтал. И се оказа прав — тя бе само мечта, фантазия и умно се беше съгласила да играе ролята, като всъщност се грижеше за собствената си безопасност, а истинските си чувства споделяше само с Иван.

Преди няколко месеца мечтата бе разбита на пух и прах. Но защо сърдечната рана не заздравяваше? Защо не можеше да продължи напред, да се откаже от нея, както се бе отказал от предаността си към МГБ? Успя да замени тази преданост с друга страст, като се посвети на разследването. Но няма кого другиго да обича освен нея; никога няма да има друга. Не можеше да се откаже от малката надежда, от невероятната мечта, че може би, само може би, тя някога ще го обикне истински. Макар да се опасяваше да се довери на чувствата си, след като жестоко бе сгрешил преди, усещаше, че двамата с Раиса са станали по-близки от всякога. Дали това се дължеше само на съвместната им работа? Наистина, вече не се целуваха, нито се любеха. Откакто Раиса му каза истината за своето отношение към него, това му се струваше недостойно. Беше принуден да приеме, че предишните им сексуални преживявания не са означавали нищо за нея — или по-лошо, били са ѝ неприятни. Лев предпочиташе да мисли, че ги свързват не само обстоятелствата — Ти имаш мен. Аз имам теб. — а по-скоро, че те ги разделят. Лев беше символ на държавата, а Раиса мразеше този символ. Но сега той не беше нищо друго освен самия себе си, лишен от власт и извън системата, която тя толкова ненавиждаше.

Почти бяха стигнали до вратата на магазина, когато видяха Иван да идва от другия край на улицата. Не го извикаха, за да не привличат внимание към себе си, не напуснаха опашката, само гледаха как влиза в сградата. Раиса беше готова да тръгне след него, но Лев я спря. Имаха работа с дисидент, а той можеше да е под наблюдение. На Лев му хрумна, че кухата монета може да е била на Иван: може би той е шпионин. Но какво търсеше тя в дрехите на Раиса? Дали се е събличала при Иван и е взела монетата по погрешка? Отхвърли тази мисъл, съзнавайки, че ревността може да му изиграе зла шега.

Внимателно огледа улицата. Наоколо не се виждаха агенти. Имаше няколко подходящи места — фоайето на киното, опашката пред магазина, входовете на сградите. Колкото и добре обучен да е агентът, беше трудно да наблюдава сградата, защото би изглеждал неестествено: трябва да стои на едно място, да е сам и да не прави нищо. След няколко минути беше сигурен, че никой не следи Иван. Без да си правят труда да измислят причини или да изиграят пантомима, че уж са си забравили парите, те напуснаха опашката, когато най-после щяха да влязат в магазина. Беше подозрително, но Лев разчиташе на това, че повечето хора са достатъчно благоразумни да си гледат работата.

Влязоха в сградата, изкачиха стълбите. Раиса почука на вратата. Отвътре се чуха стъпки. Нечий глас стреснато попита:

— Кой е?

— Иван, Раиса е.

Резето изскърца. Иван отвори предпазливо вратата. При вида на Раиса подозренията му се разсеяха и той се усмихна. Тя му се усмихна в отговор.

Останал няколко крачки назад, Лев гледаше срещата им от тъмния коридор. Тя се радваше да види Иван, беше им добре заедно. Той отвори широко вратата, пристъпи напред и я прегърна с облекчение, че е жива.

Иван виждаше Лев за първи път. Усмивката му помръкна. Пусна Раиса и я погледна с недоумение, сякаш за да се убеди, че това не е някаква клопка. Усетила смущението му, тя побърза да го успокои:

— Има много неща, които трябва да ти обясня.

— Как се озовахте тук?

— По-добре да говорим вътре.

Иван се колебаеше. Раиса нежно докосна ръката му.

— Моля те, имай ми доверие.

Апартаментът беше малък, добре обзаведен с полиран паркет. Навсякъде имаше книги: на пръв поглед официални издания — Горки, Маркс, политическа литература. Вратата към спалнята беше затворена, а в хола нямаше легло. Лев попита:

— Сами ли сме?

— Децата са при родителите ми. Жена ми е в болница. Болна е от туберкулоза.

Раиса отново докосна ръката му.

— Толкова съжалявам.

— Помислихме, че си арестувана. Страхувах се от най-лошото.

— Имахме късмет. Изпратиха ни в град в западните предпланини на Урал. Лев отказа да доносничи срещу мен.

Иван не можа да скрие учудването, сякаш Лев беше извършил нещо забележително. Подразнен, Лев се сдържа, докато Иван го разглеждаше и преценяваше.

— И защо се отказахте?

— Защото тя не е шпионка.

— Откога истината започна да ви спира?

Раиса се намеси:

— Да не говорим за това сега.

— Но то има значение. Все още ли сте в МГБ?

— Не, разжалваха ме и сега съм в милицията.

— Разжалвали са ви? Леко сте се отървали.

Това беше и въпрос, и обвинение.

— Това е само временно отлагане, понижение, изгнаничество — отложено измъчване чрез неизвестност.

В желанието си да го успокои, Раиса добави:

— Никой не ни е следил. Сигурни сме в това.

— Защо сте били тоя дълъг път до Москва?

— Имаме нужда от помощ.

Той беше озадачен.

— С какво изобщо мога да ви помогна?

Лев съблече палтото и ризата си — и освободи документите, закрепени към тялото му. Накратко запозна Иван с разследването и му подаде документите. Той ги взе, но не ги погледна, само ги сложи на масата пред себе си. После отново стана, взе лулата си и внимателно я напълни.

— Доколкото разбирам, милицията не разследва тези убийства.

— Всички те са или разкрити, или потулени, или за тях са обвинени психичноболни, политически врагове, пияници и скитници. Никаква обща връзка между тях не е установена.

— И сега вие двамата работите заедно?

Раиса се изчерви.

— Да, работим заедно.

— И ти му имаш доверие?

— Да, имам му доверие.

Лев беше принуден да мълчи, докато Иван задава въпроси на жена му и подлага на съмнение отношенията им пред очите му.

— И смятате заедно да разкриете това престъпление?

Отговори Лев:

— Щом държавата не е в състояние да го направи, ще се наложи хората да поемат тази отговорност.

— Сякаш говори истински революционер. Само че вие, Лев, цял живот сте убивали в името на държавата — на война или в мирно време, немци или руснаци, всеки, когото държавата ви нареди. И сега искате да ви повярвам, че не работите официално, а разследвате самостоятелно? Не ви вярвам. Мисля, че това е капан. Съжалявам, Раиса, но ми се струва, че той се опитва да се върне в МГБ. Заблудил е теб, а сега се опитва да заблуди и мен.

— Той не е такъв, Иване. Погледни доказателствата. Те са истински, не са изфабрикувани.

— Отдавна не вярвам на писмени доказателства и ти не трябва да им вярваш.

— Аз самата видях тялото на едно момче с разпран корем, с уста, пълна с дървесна кора. Видях го със собствените си очи, Иване. Аз бях там. Това е жестоко издевателство над детето, някой получава удоволствие от това и няма да спре. Милицията няма да го залови. Разбирам, че имаш право да ни подозираш. Но не мога да докажа нищо. Щом не ми вярваш, съжалявам, че дойдохме тук.

Лев пристъпи, готов да прибере документите. Иван ги затисна с ръка.

— Ще ги погледна. Дръпнете завесите. И двамата седнете, моля, изнервяте ме.

След като изолираха стаята от външния свят, Лев и Раиса седнаха срещу Иван и му разказаха подробностите на случая, като споделиха толкова информация, колкото сметнаха за нужно. Лев обобщи собствените си заключения.

— Той убеждава децата да тръгнат с него. Стъпките в снега вървят успоредно, тоест децата са се съгласявали да отидат с него в гората. Макар престъпленията да изглеждат безсмислени, един ненормален човек би говорил несвързано някакви глупости и с това би изплашил децата.

Иван кимна.

— Да, съгласен съм.

— Тъй като в нашата страна е много трудно да се пътува свободно, без официално разрешение, той сигурно има работа, която предполага пътувания. Трябва да има командировъчно удостоверение. Трябва да е член на нашето общество, приеман, уважаван. Въпросът, на който не можем да отговорим, е…

— Защо го прави?

— Как мога да го заловя, ако не разбирам защо убива? Не мога да си го представя. Що за човек е? Млад или стар? Богат или беден? Ние просто нямаме представа кого търсим — освен основното, че има работа и поне изглежда като нормален човек. Но такива са почти всички.

Иван пушеше лулата си, обмисляйки думите на Лев.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна.

Раиса се намеси:

— Но ти имаш западни статии за този вид престъпления, за убийци, чиито мотиви са необясними?

— Какво ще ви дадат те? Може и да успея да събера няколко статии. Но те няма да са достатъчни, за да ви обрисуват облика на този човек. Не можете да си изградите представа за него от два-три сензационни примера от западната журналистика.

Лев се облегна назад: пътуването се оказа напразно. Още по-тревожно беше: дали не са си поставили невъзможна задача? Оказаха се безпомощни да се справят с тези престъпления и в материален, и в интелектуален смисъл.

Иван дръпна от лулата си, като наблюдаваше реакцията им.

— Познавам обаче един човек, който може да ви помогне. Това е професор Зайцев, пенсиониран психиатър, бивш служител на МГБ, който участваше в разпитите на заподозрени. Изгуби зрението си и това го промени дълбоко, получи прозрение като вас, Лев. Сега е доста известен сред дисидентите. Можете да му разкажете това, което казахте на мен. Не е изключено да ви помогне.

— Можем ли да му се доверим?

— Колкото и на всеки друг.

— Какво по-точно може да направи той?

— Ще му прочетете документите, ще му опишете снимките: може би ще успее да хвърли светлина върху човека като например възраст, произход — такива неща.

— Къде живее?

— Няма да се съгласи да отидете при него. Изключително предпазлив е. Ще дойде тук, ако изобщо дойде. Ще направя каквото мога да го убедя, но не гарантирам.

Раиса се усмихна.

— Благодаря ти.

Лев беше доволен: експертът със сигурност е нещо по-добро от някакви си журналистически писания.

Иван стана, остави лулата си и отиде до шкафчето, върху което беше телефонът.

Телефонът.

Този човек имаше телефон в квартирата си, спретнатата, добре обзаведена квартира. Лев внимателно огледа стаята. Нещо не беше наред. Това не приличаше на семейно жилище. Защо тогава живее в такъв лукс? И как е успял да избегне ареста? Трябваше веднага да го приберат след тяхното изгнание. Нали имаше досие в МГБ: Василий беше показвал на Лев снимките му. Как е успял да избегне вниманието на властите?

Свързаха го. Сега Иван говореше по телефона.

— Професор Зайцев, на телефона е Иван Жуков. Имам интересна задача, за която се нуждая от помощта ви. Не мога да говоря за това по телефона. Свободен ли сте в момента? Можете ли да дойдете вкъщи? Да, веднага, ако е възможно.

Лев се напрегна. Защо го нарича професор — щом са толкова близки? Защо го нарича така, освен ако не за да разиграе спектакъл пред тях? Нещо го смущаваше.

Скочи, столът му полетя назад. Прекоси стаята, преди Иван да успее да реагира, грабна телефона и уви стегнато шнура около врата му. Стоеше зад него, облегнат на стената, душеше го, стягайки шнура. Краката на Иван се плъзгаха по полирания под, той се задъхваше и не можеше да промълви нито дума. Изумена, Раиса скочи от стола.

— Лев!

Лев ѝ даде знак да мълчи. Затягайки шнура около врата на Иван, поднесе слушалката до ухото си.

— Професор Зайцев?

Телефонът замлъкна. Бяха затворили. Идваха насам.

— Лев, пусни го!

Но Лев стегна още по-силно шнура. Лицето на Иван се наля с кръв.

— Той е агент под прикритие. Виж как живее. Виж му жилището. Няма никакъв професор Зайцев. Това е връзката му в Държавна сигурност и те идват, за да ни арестуват.

— Грешиш, Лев. Познавам този човек.

— Той е фалшив дисидент, внедрен агент под прикритие, издирва хора, които са против властта, и събира улики срещу тях.

— Грешиш, Лев.

— Няма никакъв професор. Идват насам. Нямаме много време, Раиса!

Пръстите на Иван дърпаха отчаяно шнура. Раиса поклати глава, пъхна пръсти под примката, за да намали натиска.

— Пусни го, Лев, остави го да се оправдае.

— Не арестуваха ли всичките ти приятели, всички освен него? Онази жена Зоя, откъде МГБ са научили за нея, как мислиш? Не са я арестували заради молитвите ѝ. Това е било само предлог.

Иван не можеше да се освободи, краката му се плъзнаха по пода и се подгънаха. Лев трябваше да поеме цялата тежест на тялото му. Нямаше да може да го държи още дълго.

— Раиса, никога не си ми говорила за приятелите си. Никога не си ми се доверявала. Но с някого все пак си споделяла? Помисли!

Раиса погледна Лев, после Иван. Наистина: всичките ѝ приятели бяха или мъртви, или арестувани, всички освен него. Тя поклати глава, не можейки да повярва — това беше истинска параноя, параноя, породена от държавата, всяко изобличаване, колкото и скалъпено да беше, бе достатъчно да убие човека. Видя ръката на Иван да се протяга към чекмеджето на шкафа. Пусна шнура.

— Лев, чакай!

— Нямаме време!

— Чакай!

Отвори чекмеджето и започна да рови в него. Вътре имаше нож за отваряне на писма, беше остър — към него протягаше ръка Иван, за да се защити. Едва ли можеше да го обвинява за това. В дъното на чекмеджето имаше книга, „За кого бие камбаната“. Защо не беше скрита някъде? Взе я. Вътре имаше лист хартия. Списък с имена: хора, на които книгата е давана за прочит. Някои от имената бяха задраскани. Нейното беше задраскано. От другата страна на листа имаше списък с имена на хора, на които възнамеряваше да даде книгата.

Тя се обърна към Иван и вдигна листа към лицето му, ръката ѝ трепереше. Имаше ли невинно обяснение? Вече знаеше, че няма. Нито един дисидент нямаше да бъде толкова глупав да напише списък с имена на хора, прочели забранена книга. Той даваше книгата, за да изобличава хората.

Лев се мъчеше да държи Иван.

— Обърни се, Раиса.

Тя се подчини, отиде в другия край на стаята, все още държейки книгата в ръка, и се вслуша как краката на Иван ритат мебелите.

Същия ден

Тъй като Иван беше агент на Държавна сигурност, смъртта му щеше веднага да бъде определена като убийство, престъпление, извършено от някой противник на режима, антисъветски елемент. Престъпникът можеше да бъде само някой опозиционер, враг на държавата, и това оправдаваше започване на широко разследване. За щастие на Лев и Раиса, Иван имаше много врагове. През целия си живот предаваше любопитни граждани, примамваше ги в капана с обещанието да прочетат забранени от цензурата материали, както хищникът примамва плячката си със стръв. Забранените материали му осигуряваше държавата.

Преди да излезе от квартирата, Раиса взе списъка с имената, смачка го и го прибра в джоба си. Лев набързо събра материалите. Нямаха представа колко време ще е нужно на Държавна сигурност да се отзове на обаждането на Иван. Отвориха входната врата и затичаха надолу по стълбите, успокоиха се едва когато излязоха навън. На края на улицата погледнаха назад. В сградата вече влизаха агентите.

Никой в Москва нямаше основание да предполага, че Лев и Раиса биха могли да се върнат. Така че не биха ги заподозрели веднага. Разследващите офицери, ако такава връзка изобщо им хрумне, ще се обадят на МГБ във Волск и оттам ще им отговорят, че те са на екскурзия в планината. Алибито ще издържи, освен ако някой свидетел не е забелязал мъж и жена да влизат в сградата. В такъв случай алибито им ще бъде разгледано изключително внимателно. Но Лев знаеше, че всички тези факти не са от особено значение. Дори да нямаше доказателства, дори наистина да бяха на екскурзия в планината, убийството можеше да бъде използвано като повод за арестуването им. Доказателствата не бяха нещо съществено.

При създалата се ситуация да се опитат да се видят с родителите му беше чисто безразсъдство. Обаче до пет часа сутринта нямаше влак за Волск, а пък и Лев разбираше, че това е последната му възможност да се види с тях. Макар да не му позволиха да се сбогуват преди отпътуването му от Москва и да не му казаха къде са ги настанили, той успя да се сдобие с адреса преди няколко седмици. Знаеше, че държавните ведомства работят без връзка помежду си, и реши, че запитването в Отдела по настаняване относно Степан и Анна няма да се стори подозрително и за него няма да бъде докладвано в МГБ. Като предпазна мярка даде фалшиво име и се опита молбата му да бъде сметната за официална, запитвайки за няколко имена, включително това на Галина Шапорина. Макар че всички останали имена бяха измислени, той успя да издири родителите си. Василий може и да е очаквал подобен опит; може дори да е наредил адресът да бъде даден. Знаеше, че единствената слабост на Лев в изгнание ще бъдат родителите му. Ако искаше да го залови за нарушаване на заповедта, родителите му бяха идеалната клопка. Но едва ли те са под постоянно наблюдение в продължение на четири месеца. Много по-вероятно е семейството, с което делят апартамента, да са информатори. Трябваше да се срещне с родителите си, без другото семейство да ги види или чуе. От това зависеше не само собственият им живот, но и безопасността на майка му и баща му. Ако ги заловят, ще ги свържат с убийството на Иван и цялото семейство на Лев ще загине, може би дори преди края на нощта. Лев беше готов да рискува. Трябваше да се сбогува с тях.

Пристигнаха на улица Воронцовска. Въпросната сграда беше стара, отпреди революцията — от онези, в които големите апартаменти бяха разделени с мръсни чаршафи, закачени на въжета, на малки стаички. За никакви удобства, като например топла вода или самостоятелна тоалетна, не можеше да става и дума. Лев забеляза, че от прозорците стърчат кюнци от печките на дърва — най-евтиният и най-мръсен начин за отопление. Изчакаха, наблюдавайки къщата отдалеч. Нападаха ги комари и те непрекъснато се пляскаха, а ръцете им се цапаха със собствената им кръв. Лев разбра, че колкото и да стоят тук, няма да могат да определят дали няма засада в къщата. Трябваше да влезе. Обърна се към Раиса. Но преди да успее да отвори уста, тя каза:

— Аз ще те почакам тук.

Раиса се срамуваше. Беше повярвала на Иван; мнението ѝ за него бе изградено въз основа на книгите и статиите, които имаше, на разсъжденията му за западната култура, на измамните му планове да изпраща на Запад творби на известни писатели дисиденти. Но всичко се оказа лъжа — колко писатели и противници на режима беше примамил? Колко ръкописа беше изгорил и те бяха загубени за света? Колко художници и свободомислещи хора беше предал на чекистите? Беше го харесала заради очевидните му различия с Лев. Но тези различия бяха само маскировка. Дисидентът се оказа полицай, а полицаят се превърна в контрареволюционер. Дисидентът я предаде, а полицаят я спаси. И тя не намираше сили да се сбогува с родителите на Лев, рамо до рамо с него, като предана и любеща жена.

Лев хвана ръката ѝ.

— Бих искал да дойдеш с мен.

Входната врата беше отворена. Вътре бе горещо, въздухът беше застоял и дрехите им веднага полепнаха по гърбовете от пот. Но вратата на квартира №27 беше заключена. Лев беше влизал с взлом в много жилища и знаеше, че старите ключалки се разбиват по-трудно от съвременните. С върха на джобното си ножче той отвинти винтовете и разкри механизма на ключалката. Вкара острието, но ключалката не се отвори. Избърса потта от лицето си, спря за миг, пое дълбоко въздух и замижа. Избърса ръцете си в панталоните, без да обръща внимание на комарите. Отвори очи. Съсредоточи се. Ключалката щракна и се отвори.

Светлина идваше единствено от прозореца, който гледаше към улицата. Стаята миришеше на изпотени спящи тела. Изчакаха до вратата, за да свикнат очите им с тъмнината. Виждаха очертанията на три легла: в двете спяха семейни двойки, а в по-малкото легло спяха три деца. В ъгълчето, което служеше за кухня, две малки деца спяха като кучета върху някакви парцали на пода под масата. Лев тръгна към спящите възрастни. Нито една от двойките не бяха родителите му. Дали са му дали грешен адрес? Подобна немарливост бе нещо обичайно. А може би нарочно са го заблудили?

Видя очертанията на друга врата и тръгна към нея, дъските на пода се огъваха при всяка негова стъпка. Раиса вървеше отзад и стъпките ѝ бяха много по-леки. Двойката в най-близкото легло се размърда. Лев спря и изчака да се успокоят. Не се събудиха. Лев продължи, Раиса го следваше. Той протегна ръка и хвана дръжката на вратата.

В тази стая, която беше без прозорци, не проникваше никаква светлина. Трябваше да остави вратата отворена, за да вижда. Тук имаше две легла, почти едно до друго. Не ги разделяше дори мръсен чаршаф. В едното спяха две деца, в другото — възрастна двойка. Лев се приближи. Бяха родителите му, спяха притиснати един до друг на тясното единично легло. Лев се изправи, върна се при Раиса и прошепна:

— Затвори вратата.

Придвижвайки се в пълен мрак, заопипва около леглото, докато не клекна до родителите си на пода. Заслуша се в дишането им, доволен, че е тъмно. Плачеше. Стаята, в която бяха принудени да живеят, беше по-малка от банята на предишното им жилище. Нямаха свое кътче и нямаше начин да се уединят. Бяха изпратени тук да умират, подложени на същото унижение като сина им.

Внимателно покри устите им с длани. Усети как се събуждат, изненадани и уплашени. За да не извикат, той прошепна:

— Аз съм, Лев. Не вдигайте шум.

Те се отпуснаха. Той отдръпна ръцете си от устите им. Чу ги да сядат. Почувства ръцете на майка си на лицето си. Без да вижда нищо в тъмнината, тя все пак го намери. Пръстите ѝ спряха да се движат, когато усетиха сълзите му. Чу гласа ѝ като едва доловим шепот:

— Лев…

Ръката на баща му последва нейната. Лев притисна дланите им до лицето си. Беше се заклел да се грижи за тях, но не удържа на думата си. Успя само да прошепне:

— Простете ми.

Баща му отговори:

— Няма защо да се извиняваш. Щяхме да живеем така цял живот, ако не беше ти.

Майка му го прекъсна. Очевидно искаше по-подробно да разпита сина си.

— Мислехме, че си загинал. Казаха ни, че и двамата сте арестувани.

— Излъгали са ви. Изпратиха ни във Волск. Понижиха ме, но не ме арестуваха. Сега работя в милицията. Писах ви много пъти, надявайки се, че писмата ще бъдат изпратени, но вероятно са ги залавяли и унищожавали.

Децата в съседното легло се размърдаха и то изскърца. Всички замълчаха. Лев изчака, докато не чу отново равномерното им дишане.

— Раиса е тук.

Помогна на ръцете им да я докоснат. И четиримата се държаха за ръце. Майка му попита:

— Бебето?

— Не.

Тъй като не искаше да усложнява нещата, Лев добави:

— Спонтанен аборт.

Раиса промълви сподавено:

— Съжалявам.

— Ти не си виновна.

Анна продължи да разпитва:

— За колко време сте в Москва? Можем ли да се срещнем утре?

— Не, ние изобщо не бива да сме тук. Ако ни хванат, ще ни натикат в затвора. И вас също. Тръгваме рано сутринта.

— Да излезем ли навън, за да поговорим?

Лев се замисли. Не можеха всички да излязат, без да събудят някого.

— Не бива да рискуваме да ги събудим. Ще поговорим тук.

Но мина време и никой не проговори, четиримата се държаха за ръце в тъмнината. Накрая Лев каза:

— Трябва да ви намеря по-добро жилище.

— Не, Лев. Чуй ме. Често се държиш така, сякаш нашата любов зависи от това, което правиш за нас. Винаги си бил такъв, дори като дете. Но това не е редно. Вие трябва да мислите за себе си. Ние вече сме стари. Вече няма значение къде живеем. Единственото, което ни държеше живи, бе очакването да научим нещо за вас. Сигурно сега се виждаме за последен път. Не бива да правим безполезни планове. Трябва да се сбогуваме, докато имаме такава възможност. Лев, обичам те и се гордея с теб. Бих искала да служиш на по-добро правителство.

Гласът на Анна звучеше спокойно.

— Вие сте заедно и се обичате. Вярвам, че ще имате щастлив живот. Някога всичко ще се промени към по-добро за вас и за децата ви. Русия ще е друга. Много се надявам.

Една неосъществима мечта, но майката вярваше в нея и Лев не посмя да ѝ противоречи.

Степан хвана ръката на Лев и сложи в нея писмо.

— Това е писмо, което ти написах преди много месеци, но нямах възможност да ти го дам. Прочети го, когато се качите на влака. Обещай ми, че няма да го четеш преди това. Дай ми дума.

— Какво пише в него?

— Двамата с майка ти обсъдихме много внимателно съдържанието му. В него е всичко, което искахме да ти кажем, но по една или друга причина не можахме. Съдържа всичко, което отдавна трябваше да научиш.

— Татко…

— Вземи го, Лев, заради нас.

Лев взе писмото и четиримата се прегърнаха за последен път.

6 юли

Лев и Раиса приближиха влака. Стори му се, че на перона има повече агенти от обикновено. Нима вече ги търсят? Раиса вървеше прекалено бързо: той я хвана за ръката и тя забави крачка. Писмото на родителите му беше прикрепено към гърдите му заедно с документите по разследването. Бяха почти стигнали до техния вагон.

Качиха се в претъпкания влак. Лев прошепна на Раиса:

— Чакай ме тук.

Тя кимна. Той влезе в тясната тоалетна, заключи вратата и спусна капака на чинията, за да намали вонята. Съблече се, разкопча ризата и извади тънката памучна торбичка, в която държеше документите. Тя беше мокра от потта му, мастилото бе оставило отпечатъци по кожата му, а по гърдите бяха изписани думи.

Намери писмото и го повъртя в ръце. На плика нямаше име, беше измачкан и мръсен. Помисли си как родителите му са успели да го запазят в тайна от другото семейство, което със сигурност е претърсвало нещата им. Единият трябва да го е носил винаги със себе си.

Влакът потегли, напускаше Москва. Лев беше удържал на думата си. Сега вече можеше да го прочете. Изчака да излязат от гарата, преди да отвори плика и да разгъне писмото. Видя почерка на баща си.

Лев спря да чете, вдигна глава. Да, помнеше какво бе станало. Знаеше как ще продължи писмото. Наистина, цял живот се беше опитвал да забрави. Сгъна писмото, преди да го накъса внимателно на парченца. Отвори прозореца и изхвърли хартийките. Вятърът ги подхвана, те се вдигнаха във въздуха и изчезнаха от погледа му.

Югоизточна Ростовска област, шестнайсет километра северно от Ростов на Дон

Същия ден

Последния ден от пребиваването си в областта Нестеров прекара в градчето Гуково. Сега пътуваше с електричката обратно към Ростов. Макар вестниците да не споменаваха за престъпленията, слуховете за убийствата на деца бяха станали обществено достояние. Дотогава милицията гледаше на тях като на изолирани случаи без връзка помежду им. Но хората извън милицията, необременени от каквито и да било теории за естеството на престъпленията, започнаха да ги свързват. Нестеров беше чул да се говори, че някакъв див звяр убива деца в горите край град Шахти. На различните места бяха измислени различни зверове, а из цялата област се повтаряха и свръхестествени обяснения. Беше чул лично уплашена майка да твърди, че звярът е половин човек, половин животно, дете, отгледано от мечки, което мрази всички нормални деца и се храни с тях. Жителите на едно село бяха сигурни, че това е отмъстителен горски дух, и изпълняваха сложни обреди, за да умилостивят демона.

Хората от Ростовска област нямаха представа, че подобни престъпления са извършени и на стотици километри оттам. Смятаха, че злото засяга само тях. Нестеров донякъде беше готов да се съгласи с тях. Не се съмняваше, че е в центъра на престъпленията. Тук убийствата бяха повече от всякъде другаде. Не беше склонен да вярва в свръхестествени обяснения, но отчасти беше изкушен да повярва в най-убедителната и разпространена версия, според която това е дело на нацисти, оставени от Хитлер за отмъщение, войници, получили последната заповед да избиват децата на Русия. Тези нацистки войници бяха подготвяни да живеят сред руснаците, смесваха се с обществото и в същото време систематично убиваха деца, спазвайки някакъв установен ритуал. Това обясняваше мащаба на убийствата, географския им обхват, жестокостта им, но и липсата на сексуален елемент. Убиецът не беше един, те бяха може би десет-дванайсет и всеки действаше независимо от другите, пътуваше от град на град и убиваше, без да подбира жертвите си. Тази версия доби толкова широко разпространение, че някои от местните отдели на милицията, които твърдяха, че са разкрили всяко от тези престъпления, започнаха да разпитват хора, които владееха немски.

Нестеров стана, за да се разтъпче. Пътуваше с електричката вече три часа. Тя беше бавна и неудобна, а и той не бе свикнал да седи толкова дълго. Разходи се през вагона, отвори прозореца и се загледа в приближаващите се светлини на града. Осведомен за убийството на момче на име Петя, живеещо в стопанство близо до Гуково, той замина за там тази сутрин. Веднага откри родителите на момчето. Макар че се представи под фалшиво име, каза истината и обясни, че разследва подобни убийства на деца. Родителите на момчето бяха привърженици на версията за нацистките войници, като обясниха, че може би предатели украинци им помагат да се интегрират в обществото. Бащата показа на Нестеров албума с марки на Петя, който семейството пазеше в дървена кутия под леглото си в памет на мъртвия им син. Те не можеха да гледат марките без сълзи. Бяха им отказали да видят тялото на момчето. Но бяха чули, че било обезобразено, като разкъсано от див звяр, а устата му била натъпкана с пръст, сякаш за да ги заболи още повече. Бащата, участник във Великата отечествена война, знаеше, че на нацистките войници са давани наркотици, за да бъдат по-свирепи и безмилостни. Беше сигурен, че тези убийци са взимали такива наркотици. Може би имаха зависимост от детска кръв, без която умират. Как иначе тези хора могат да извършват такива зверства? Нестеров нямаше думи, с които да ги утеши, освен обещанието, че извършителят ще бъде заловен.

Електричката пристигна в Ростов. Нестеров слезе, убеден, че е открил центъра на престъпленията. Някога, преди четири години и преди да бъде прехвърлен във Волск, беше служил в ростовската милиция и сега не му беше трудно да събере информация. Според последните му изчисления при подобни обстоятелства бяха убити петдесет и седем деца. Голяма част от убийствата бяха станали в тази област. Беше ли възможно из цялата западна част на страната да са останали нацистки войници? Огромна територия беше окупирана от Вермахта. Той самият беше воювал в Украйна и с очите си бе видял изнасилванията и убийствата, извършвани от отстъпващата армия. Решил да не вярва на нито една от версиите, генералът засега отхвърли тези съображения. Задачата на Лев в Москва беше решаваща, за да се внесе поне малко професионализъм в измислиците за личността на убиеца. А пред Нестеров стоеше задачата да събере колкото може повече факти за местожителството на престъпника.

По време на отпуската семейството му отседна при майка му в нов микрорайон, построен по програмата за следвоенно възстановяване на града: сградите бяха предвидени да подслонят колкото може повече хора, а не да се живее удобно в тях. Те вече бяха амортизирани, изглеждаха така още преди да бъдат завършени. Лишени от водопровод и отопление, те по нищо не се отличаваха от къщата му във Волск. Двамата с Инеса бяха се разбрали да кажат на майка му, че са получили нова квартира. Тя толкова се успокои от лъжата, като че ли самата живееше в това ново жилище. Наближавайки къщата, Нестеров погледна часовника си. Беше излязъл в шест сутринта, а вече наближаваше девет вечерта. Бяха изминали петнайсет часа, а той не се беше сдобил с някаква полезна информация. Времето му изтичаше. Утре се прибираха у дома.

Влезе в двора. От единия до другия му край беше простряно пране. Видя и техни дрехи сред другите. Бяха изсъхнали. Като мина между прането, тръгна към вратата на квартирата на майка си и престъпи прага на кухнята.

Инеса седеше на табуретка с разкървавено лице и завързани ръце. Зад нея стоеше непознат мъж. Без да се опита да разбере какво е станало и кой е този човек, Нестеров се втурна напред, обзет от гняв. Не даваше и пет пари, че мъжът е във военна униформа и можеше да го убие, който и да е той. Генералът вдигна юмрук. Преди да се е доближил, ръката му изтръпна от остра болка. С периферното си зрение забеляза жена на около четирийсет години с черна полицейска палка в ръка. Някъде беше я виждал. Спомни си къде — на плажа, преди два дни. В другата си ръка небрежно държеше пистолет, наслаждавайки се на властта си. Направи знак на офицера. Той пристъпи напред и хвърли купчина листове на пода. Те се разпиляха в краката им, всички документи, които той беше успял да събере през последните два месеца, снимки, описания, карти — папката със случаите на убитите деца.

— Генерал Нестеров, вие сте арестуван.

Волск

7 юли

Лев и Раиса слязоха от влака и като се преструваха, че подреждат чантите си, изчакаха всички пътници да влязат в сградата на гарата. Беше късно, но не тъмно и страхувайки се да не бъдат забелязани, напуснаха перона и забързаха към гората.

Едва когато стигнаха до мястото, където бяха скрили нещата си, Лев се спря и си пое дъх. Гледаше замислен дърветата и се питаше дали постъпи правилно, като унищожи писмото. Разбираше защо са пожелали да запишат мислите и чувствата си: искали са да намерят покой. Но и Раиса беше права за него, когато каза:

Така ли успяваш да заспиш, стараейки се да забравиш случилото се през деня?

Тя дори не знаеше колко беше права.

Раиса докосна ръката му.

— Добре ли си?

Попита го какво пише в писмото. Лев се замисли дали да не я излъже и да ѝ каже, че това са някакви лични подробности за семейството му, които той съвсем бил забравил. Но тя щеше да се досети, че я лъже. Затова ѝ каза истината, че е накъсал писмото на малки парченца и ги е изхвърлил през прозореца. Не беше поискал да го прочете. Родителите му можеха да са спокойни, че са свалили бремето от плещите си. За негово облекчение тя не се усъмни в неговото решение и повече не се върна към този въпрос.

Започнаха да разравят листата и ронливата почва, под които бяха скрити нещата им. Съблякоха градските си дрехи, за да облекат онези, с които бяха поели към гората — необходима част от прикритието им. Разсъблечени, останали сами в гората, те замряха за миг, загледани един в друг. Може би беше поради опасността, може би беше въпрос на благоприятен случай, но Лев я желаеше. Не беше сигурен в чувствата ѝ, затова не предприе нищо, страхувайки се да направи първата стъпка, като че ли никога преди не бяха се любили, сякаш им бе за първи път и двамата не бяха сигурни какво може и какво не. Тя първа го хвана за ръката. Това беше достатъчно. Той я придърпа към себе си и я целуна. Бяха убили заедно, бяха мамили заедно, замисляли, планирали и лъгали. И двамата бяха престъпници, бяха заедно срещу целия свят. Време беше да закрепят тази нова връзка. Само ако можеха да останат тук, да живеят за момента, скрити в гората, да се наслаждават на тези чувства завинаги.

Влязоха в града от гората по туристическата пътека. Стигнаха до ресторанта на Базаров и влязоха в голямата зала. Лев, затаил дъх, очакваше всеки момент някой да го сграбчи отзад. Но тук нямаше никого, нито агенти, нито милиционери. Можеха да не се опасяват от нищо, поне още един ден. Базаров беше в кухнята и дори не се обърна, макар че ги чу да влизат.

Качиха се горе и отключиха стаята си. Под вратата беше пъхната бележка. Лев остави чантите на леглото. Вдигна бележката. Беше от Нестеров, с днешна дата.

Лев погледна часовника си. Имаше половин час.

Същия ден

Лев не искаше да рискува дори в управлението на милицията. Беше скрил своите документи сред официалните. Щорите в кабинета на Нестеров бяха спуснати и не можеше да се надникне вътре. Погледна часовника си: закъсняваше с две минути. Без да разбира какво значение има това, почука на вратата. Нестеров отвори веднага, като че ли чакаше зад вратата. Генералът го издърпа вътре с неочаквана бързина и ловкост и затвори с крак вратата след него.

Нестеров се движеше с нехарактерно за него нетърпение. На бюрото му бяха материалите по делото, с което се занимаваха. Хвана Лев за рамото и заговори приглушено и забързано:

— Слушай ме внимателно и не ме прекъсвай. В Ростов ме арестуваха. Бях принуден да призная всичко. Нямах друг изход. Задържаха семейството ми. Помислих, че мога да ги убедя да помогнат, да дадат на делото официален ход. Те докладваха в Москва. Обвиниха ни в антисъветска агитация. Мислят, че от твоя страна това е акт на лично отмъщение към държавата. Отхвърлиха доказателствата ни като пример за западна пропаганда: сигурни са, че ти и жена ти сте шпиони. Не ми дадоха възможност да избирам. Ще оставят семейството ми на мира, ако предам вас и цялата събрана информация.

Светът на Лев рухна. Макар да знаеше, че опасността го дебне, не очакваше толкова бързо да пресече пътя му.

— Кога?

— В момента. Сградата е обградена. Агентите ще нахълтат тук след петнайсет минути, ще те арестуват и ще вземат всички събрани от нас доказателства. Докато дойдат, трябва да разбера каква информация си събрал в Москва.

Лев отстъпи назад и погледна часовника си. Беше девет и пет.

— Лев, трябва да ме изслушаш. Има начин да избягаш. Но за да успееш, не ме прекъсвай и не задавай въпроси. Имам план. Ще ме удариш с пистолета и аз ще загубя съзнание. Ще излезеш от кабинета, ще слезеш на долния етаж и се скрий в една от стаите вдясно от стълбището. Слушаш ли ме, Лев? Стегни се. Вратите са отключени. Влез, без да включваш осветлението, и заключи след себе си.

Но Лев не го слушаше — можеше да мисли само за…

— Раиса?

— Ще я арестуват, докато говорим. Съжалявам, но не можеш да направиш нищо за нея. Трябва да се стегнеш, Лев, или с това е свършено.

— То е свършено още в момента, когато сте си признали.

— Те знаят всичко, Лев. Знаят за работата ми. Има досие срещу мен. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да убият семейството ми? Те все едно щяха да те арестуват. Лев, ако продължаваш да се гневиш срещу мен, няма да успееш да избягаш.

Лев се освободи от хватката на Нестеров и закрачи из кабинета, опитвайки се да съобрази какво да прави по-нататък. Раиса е арестувана. И двамата знаеха, че този момент ще настъпи, но това беше само абстрактна опасност. Не знаеха какво означава всъщност. Възможността никога повече да не я види спираше дъха му. Възродената им връзка, пламналите отново чувства, това, което осъзнаха преди няколко часа — всичко беше приключило.

— Лев!

Какво би искала тя? Не би искала той да изпада в сантименталност. Би искала той да успее, да избяга, да се вслуша в думите на генерала.

— Лев!

— Добре, какъв е вашият план?

Нестеров продължи, като повтори това, което вече беше казал:

— Ще ме удариш с пистолета, аз ще загубя съзнание. Ще излезеш от кабинета, ще слезеш на долния етаж и ще се скриеш в една от стаите вдясно от стълбището. Ще изчакаш агентите да влязат в сградата. Те ще се качат тук, ще минат покрай теб. Щом отминат, ще слезеш на приземния етаж и ще излезеш през някой от задните прозорци. Там има паркирана кола. Ето ключовете, които си отнел от мен. Трябва да напуснеш града. Не търси никого, не спирай никъде, просто карай. Ще имаш малко предимство. Те ще мислят, че се движиш пеш и си някъде в града. Докато разберат, че си взел кола, ще бъдеш на свобода.

— На свобода какво да правя?

— Да разкриеш тези престъпления.

— Пътуването ми до Москва беше загубено време. Свидетелката отказа да говори. Все още нямам представа кой е този човек.

Това изненада Нестеров.

— Лев, можеш да разкриеш тези убийства, знам. Вярвам в теб. Трябва да заминеш за Ростов на Дон. Там е центърът на престъпленията. Убеден съм, че усилията ти трябва да са насочени натам. Има различни версии за това кой убива децата. Според една от тях това е група бивши нацисти…

Лев го прекъсна:

— Не, това е работа на един човек, който действа сам. Той работи. Изглежда нормален. Ако сте сигурен, че броят на убийствата е най-голям в Ростов, той най-вероятно живее и работи там. Работата му е връзката между всички тези места. Работата му означава, че той пътува: убива и пътува. Ако успеем да разберем какво работи, ще го заловим.

Лев погледна часовника си. Оставаха му още няколко минути. Нестеров посочи с пръсти върху въпросните два града.

— Каква е връзката между Ростов и Волск? На изток от този град не са извършени убийства. Поне ние не знаем. Това предполага, че тук е крайната точка, мястото, до което пътува.

Лев се съгласи.

— Във Волск е автомобилният завод. Тук няма други значителни производства освен дъскорезниците. Но в Ростов има много заводи.

Нестеров познаваше двата града по-добре от Лев.

— Заводът за автомобили и „Ростселмаш“ поддържат тесни делови връзки.

— Какво е „Ростселмаш“?

— Огромен завод за трактори, най-големият в СССР.

— Обменят ли си части?

— Гумите за „ГАЗ-20“ идват оттам, а в замяна автомобилният завод изпраща части за двигателя.

Дали най-сетне бяха напипали връзката? Убийствата следваха железопътната линия от юг на запад, гара по гара. Обмисляйки тази вероятност, Лев отбеляза:

— Ако от автомобилния завод изпращат части в „Ростселмаш“, то от тях трябва да има техен човек, който да пътува дотук и да следи заводът да изпълнява поръчките.

— Тук са извършени само две убийства на деца, и то неотдавна. Заводите работят заедно съвсем отскоро.

— Последните убийства са станали в северната част на страната. Това означава, че той е получил тази работа наскоро. Или току-що са го назначили по този маршрут. Имаме нужда от записите в трудовите книжки на „Ростселмаш“. Ако сме прави, ще успеем да го заловим, като съпоставим записаното в тях и местата на убийствата.

Бяха попаднали на следа. Ако не ги преследваха, ако имаха свободата да действат, щяха да знаят името на убиеца до края на седмицата. Но не разполагаха нито със седмица, нито с подкрепата на държавата. Оставаха им само четири минути. Часовникът показваше девет и единайсет. Лев трябваше да тръгва. Взе само едно листче — списъка с убийствата, в който бяха отбелязани датите и населените места. Само от това имаше нужда. Сгъна го, пъхна го в джоба си и тръгна към вратата. Генералът го спря. Държеше пистолета си. Лев взе оръжието, но се забави за миг. Нестеров долови колебанието му и каза:

— Иначе семейството ми ще загине.

Лев го удари отстрани по главата и разцепи кожата му, Нестеров падна на колене. Още в съзнание, той вдигна глава.

— Желая ти късмет, а сега ме удари с пълна сила.

Лев вдигна пистолета. Нестеров затвори очи.

Лев изскочи в коридора и стигна до стълбите, но се сети, че е забравил ключовете. Бяха останали на масата. Обърна се, изтича до кабинета, прескочи Нестеров и грабна ключовете. Закъсняваше — беше девет и петнайсет, агентите влизаха в сградата. А той още беше в кабинета, тъкмо там, където разчитаха да го заловят. Изтича навън, продължи да тича по коридора, надолу по стълбите. Чуваше приближаващи се стъпки. Стигна третия етаж и пое надясно, хвана дръжката на най-близката врата. Беше отключена, както обеща Нестеров. Влезе и заключи точно когато агентите тичаха нагоре по стълбите.

Лев се притаи в мрака. Всички щори бяха спуснати, така че отвън нищо не можеше да се види. Дочу тропот на тичащи хора. На стълбището имаше поне четирима агенти. Изкушаваше се да остане в стаята, зад заключената врата, в относителна безопасност. Прозорците излизаха към главния площад. Погледна навън. Около входа се бяха струпали няколко души. Отдръпна се от прозореца. Трябваше да стигне до приземния етаж и задната част на сградата. Отключи вратата и надникна навън. Коридорът беше празен. Затвори вратата зад себе си и изтича към стълбището. Чуваше глас отдолу. Спусна се към следващото стълбище. Не виждаше и не чуваше никого. А от горния етаж долетяха викове: бяха намерили Нестеров.

Втора група агенти влезе в сградата, разтревожени от виковете на колегите си. Беше твърде рисковано да слезе до следващата площадка и той се отказа от плана на Нестеров. Остана на първия етаж. Разполагаше само със секунди, докато те се съвземат от объркването си и започнат да претърсват сградата. Като не можеше да стигне до приземния етаж, той се затича по коридора и влезе в тоалетната, която гледаше към задния двор. Отвори прозореца. Той беше високо, беше тесен, но все някак щеше да се промуши през него, макар че можеше да се спусне само с главата напред. Погледна навън, не видя никого. Беше на около пет метра от земята. Измъкна се от прозореца и увисна, като се държеше само на краката си. Нямаше за какво да се хване. Трябваше да падне, като предпази главата и ръцете си.

Приземи се на длани и китките му поеха тежестта. Чу вик и вдигна поглед. От един от прозорците на горния етаж се подаваше агент. Бяха го видели. Без да обръща внимание на болката в китките, той се изправи и се спусна към страничната уличка, където трябваше да е колата. Чуха се изстрели. От стената се посипаха парчета тухла. Лев приклекна, но продължи да бяга. Проехтяха още изстрели, наоколо свистяха куршуми. Лев зави зад ъгъла в защитена от изстрелите зона.

Колата беше там. Скочи в нея и пъхна ключа в контакта. Двигателят се закашля и млъкна. Опита отново. Не палеше. Опита отново — моля те — този път запали. Включи на първа, потегли и набра скорост, като внимаваше гумите да не изскърцат. Беше жизненоважно преследващите го агенти да не видят, че заминава с кола. Тъй като колата беше милиционерска, можеше да се надява агентите да решат, ако го забележат, че е техен човек и да продължат да го търсят пеш.

Нямаше движение. Лев караше лудо, стиснал кормилото, бързаше да напусне града. Нестеров грешеше: Лев не можеше да стигне чак до Ростов. Дотам бяха неколкостотин километра и бензинът нямаше да му стигне, а нямаше откъде да се сдобие. Освен това, щом открият, че е взел кола, ще блокират пътищата. Трябваше да стигне колкото може по-далеч, да изостави колата, да я скрие и да се изгуби сред селата, преди да хване влак. Докато не открият изоставената кола, имаше по-голям шанс да осъществи плана си.

Увеличи скоростта по единствения главен път, който водеше от града на запад. Погледна в огледалото за обратно виждане. Ако смятаха, че се придвижва пеш, и организираха обстойно претърсване на съседните сгради, може би имаше около час преднина. Даде газ и достигна максимално възможната скорост за колата.

Пред него на пътя край спряла кола се бяха струпали неколцина мъже: колата беше на милицията. Бяха блокирали пътя. Бяха взели всички мерки. Щом пътят на запад е блокиран, сигурно и на изток също. Единствената му надежда беше да премине през заграждението. Щеше да набере скорост и да се блъсне в колата, разположена напряко на шосето. Така щеше да я отхвърли встрани, но трябваше да задържи своята кола на пътя. Лишени от колата си, те няма да могат веднага да тръгнат да го преследват. Това беше отчаяна постъпка, която щеше да му даде предимство само от няколко минути.

Агентите започнаха да стрелят. Куршумите уцелваха предницата на колата. Един проби предното стъкло. Лев се сниши зад кормилото и вече не виждаше пътя, но колата вървеше по права линия и той трябваше само да държи кормилото в това положение. В предното стъкло удариха още няколко куршума. Навсякъде се посипаха парченца стъкло. Той все още караше по пътя, готвейки се за удара.

Колата кривна встрани. Лев се изправи и се опита да я удържи на пътя, но тя продължи да се отклонява наляво. Гумите бяха надупчени. Той вече не можеше да направи нищо. Колата се обърна на една страна, прозорецът се счупи. Остана притиснат до вратата, само на милиметри от асфалта. Колата се плъзгаше, хвърчаха искри. Предницата ѝ се блъсна в милиционерската кола и тя се завъртя, а неговата се обърна по покрив и излетя в канавката. Ударът отхвърли Лев от вратата върху покрива, където се сви на топка, а колата най-после спря.

Отвори очи. Не беше сигурен, че може да помръдне, и дори нямаше сили да провери дали е така. Гледаше нощното небе. Мислите му течаха бавно. Лежеше на земята. Сигурно някой го е измъкнал от колата. Над него се мярна лице, което засенчи звездите. Лев напрегна зрението си.

Беше Василий.

Ростов на Дон

Същия ден

Арон винаги смяташе работата в милицията за привлекателна — във всеки случай много по-привлекателна от работата в колхоза. Знаеше, че заплатата не е кой знае каква, затова и конкуренцията не беше голяма. Когато ставаше въпрос за търсене на добра работа, той никога не беше неоспорим кандидат, макар че всичко му беше наред. Всъщност беше добър ученик. Но беше роден с деформирана горна устна. Така беше казал лекарят — устната е деформирана и нищо не може да се направи. Изглеждаше, сякаш някой беше изрязал парче от горната му устна, а после я зашил така, че тя се повдигаше в средата и откриваше част от предните му зъби. И в резултат се получаваше вечна подигравателна усмивка. Макар това да не се отразяваше на работата му, но със сигурност се отразяваше на възможността да си намери работа. Милицията изглеждаше идеалното решение, там винаги имаше недостиг от кандидати. Бе свикнал с подигравките. Беше готов да се примирява с всичко, докато акълът му е на място.

И ето го тук, посред нощ, седнал в храстите в засада, нахапан от комари, да наблюдава автобусната спирка за необичайни прояви.

На Арон не му бяха казали защо седи тук или какво означава необичайни прояви. Като един от най-младите сътрудници в управлението, едва двайсетгодишен, той се питаше дали това не е някакъв ритуал в посвещаване на новаците — проверка за преданост, за изпълнение на заповедите. Подчинението се ценеше над всичко друго.

До този момент единственият човек наоколо бе момичето на автобусната спирка. Беше младо, може би четиринайсет-петнайсетгодишно, но се опитваше да изглежда по-възрастно. Стори му се, че е пияно. Блузата му беше разкопчана. Гледаше го как приглажда полата си и си оправя косата. Какво правеше на спирката? Нямаше да има автобуси чак до сутринта.

Приближи се някакъв мъж. Беше висок, с дълго палто и шапка. Стъклата на очилата му бяха дебели като дъното на чаша. Носеше елегантна чанта, застана до разписанието и започна да го изучава, прокарвайки пръст по редовете. Като някакъв вид оскъдно облечен паяк, дебнещ в ъгъла, момичето веднага стана и се спусна към него. Той продължи да чете, докато тя го обикаляше и докосваше ту чантата му, ту палтото, ту ръката. Мъжът сякаш не забелязваше тези закачки, но накрая отмести поглед от разписанието и огледа момичето. Заговориха за нещо. Арон не чуваше какво си казват. Момичето явно не се съгласяваше, клатеше глава. После сви рамене. Бяха се разбрали. Мъжът се обърна и на Арон му се стори, че гледа в храстите към него. Беше ли го забелязал? Едва ли — те бяха на светло, а той в сянката. Но изведнъж тръгнаха право към него, към мястото, където се криеше.

Арон се стресна и още веднъж се убеди, че е напълно скрит. Нямаше как да са го видели. Дори да е така, защо вървяха към него? Бяха само на няколко крачки. Чуваше ги да разговарят. Изчака, скрит в храстите, да види как минават покрай него и влизат в гората.

Арон се изправи.

— Стой!

Мъжът замръзна, раменете му безсилно увиснаха. Обърна се. Арон направи усилие да придаде на гласа си авторитетност.

— Какво правите тук двамата?

Отговори момичето, което не изглеждаше ни най-малко уплашено:

— Разхождаме се. Какво е станало с устната ти? Толкова е грозна.

Арон се изчерви от смущение. Момичето го гледаше с явно отвращение. За миг той млъкна, но бързо се съвзе.

— Щяхте да правите любов. На обществено място. А ти си проститутка.

— Не, просто се разхождаме.

Мъжът добави едва чуто, гласът му звучеше жалко:

— Не сме направили нищо лошо. Просто разговаряхме.

— Дайте си документите.

Мъжът пристъпи напред и започна да рови в джобовете си за документите. Момичето стоеше отзад и равнодушно пристъпваше от крак на крак: очевидно го бяха задържали и по-рано. Не изглеждаше смутено. Той провери документите на мъжа. Казваше се Андрей. Документите му бяха редовни.

— Отворете чантата.

Андрей се поколеба. На челото му се появиха едри капки пот. Все пак го хванаха. Никога не бе предполагал, че това може да се случи: никога не си представяше, че планът му може да се провали. Вдигна чантата, щракна закопчалката. Младият милиционер надникна и колебливо бръкна вътре. Андрей, вторачен в обувките си, чакаше. Когато вдигна поглед, милиционерът държеше ножа му, дълъг нож с назъбено острие. Андрей беше готов да се разплаче.

— Защо носите това?

— Пътувам много. Често се храня във влака. Режа салам с ножа. Евтин, твърд салам, но жена ми отказва да купува друг.

Андрей наистина използваше ножа, когато обядваше и вечеряше. Милиционерът намери и парче салам. Беше евтин и твърд със засъхнал край, отрязан със същия нож.

Арон извади стъклен буркан с винтова капачка. Беше чист и празен.

— А това за какво е?

— Някои от детайлите, които пренасям, са чупливи, а други мръсни. Бурканът е много нужен за работата ми. Вижте, другарю, знам, че не трябваше да тръгвам с това момиче. Не знам какво ме прихвана. Дойдох на спирката, за да проверя кога са автобусите утре, а то се приближи до мен. Нали знаете как е с инстинктите. Така се случи и с мен. Но погледнете в джоба на чантата, ще намерите партийния ми билет.

Арон намери билета. Намери и снимка на жена му и двете му дъщери.

— Това са дъщерите ми. Излишно е да пишете протокол, нали, другарю офицер? За всичко е виновно момичето: ако не беше то, отдавна да съм си вкъщи.

Примерен гражданин, съблазнен от пияно момиче, развратница. Мъжът беше учтив: не се взираше в устната му, не правеше презрителни забележки. Отнесе се с него като с равен, макар че беше по-възрастен, имаше добра работа и беше член на партията. Той бе жертвата, а тя престъпничка.

Андрей беше усетил как примката се стяга около него, но неочаквано разбра, че е почти свободен. Семейната снимка отново се оказа безценна. Понякога я използваше, за да убеди недоверчивите деца, че може да му се вярва. Че той самият е баща. Напипа грубото въже в джоба на панталоните си. Не и тази вечер; в бъдеще ще трябва да проявява по-голямо търпение. Вече няма да може да убива в родния си град.

Арон се канеше да освободи мъжа, като сложи обратно снимката и партийния билет, когато зърна в чантата изрезка от вестник, сгъната на две. Извади я и я разтвори.

Андрей едва се сдържаше, гледайки как този идиот с отвратителната устна докосва вестника с мръсните си пръсти. Вече беше готов да го издърпа от ръцете му.

— Моля да ми го върнете…

За първи път в гласа му се долавяше тревога. Защо това парче вестник беше толкова важно за него? Арон внимателно разглеждаше вестника. Изрезка отпреди няколко години с избледняло вече мастило. Текстът беше изрязан и не можеше да се каже от кой вестник е. Беше останала само снимката от Великата отечествена война. На нея се виждаше горящ танк, пред който стояха руски войници, победоносно вдигнали автомати, а в краката им лежаха мъртви немски войници. Беше снимка на победата, пропагандна снимка. Арон с деформираната горна устна прекрасно разбираше защо тази снимка е отпечатана във вестника. Руският войник в средата беше красив мъж с очарователна усмивка.

Москва

10 юли

Лицето на Лев беше подуто и болезнено при допир, а дясното око затворено. Силна болка пронизваше гръдния му кош, като че ли имаше счупени няколко ребра. Беше му оказана първа медицинска помощ на мястото на катастрофата, но веднага щом лекарите се увериха, че животът му е извън опасност, го качиха на камион с въоръжена охрана. По време на пътуването до Москва усещаше всяка неравност по пътя като удари в корема. Не бяха му дали болкоуспокояващи и той припадна няколко пъти. Охранителите го свестяваха, като го побутваха с автоматите, страхувайки се да не умре по време на тяхното дежурство. През целия път го тресеше ту от горещина, ту от студ. Знаеше, че всичко това е само началото.

Не успя да избегне иронията да свърши по този начин, завързан за стол в килия за разпити в мазето на Лубянка. Пазителят на държавата се бе превърнал в неин затворник, което се случваше твърде често. Ето какво било да си враг на държавата.

Вратата се отвори. Лев вдигна глава. Кой беше този човек със землиста кожа и жълти зъби? Бивш колега, поне това си спомни. Но не можа да се сети за името му.

— Помните ли ме?

— Не.

— Доктор Зарубин. Срещали сме се няколко пъти. Посетих ви, когато бяхте болен. Много съжалявам да ви видя в това състояние. Казвам го не като критика на предприетите срещу вас действия; всичко е правилно и справедливо. Имам предвид, че не биваше да го правите.

— Какво съм направил?

— Предадохте страната си.

Лекарят опипа ребрата на Лев, който при всяко докосване стискаше зъби от болка.

— Няма счупвания, както ми казаха. Ребрата ви са натъртени. Болезнено е, разбира се. Но раните ви не изискват хирургическа намеса. Наредено ми е да почистя порезните рани и да сменя превръзките.

— Лечение преди мъчението, странностите на това място. Веднъж спасих живота на човек, само за да го докарат тук. Трябваше да оставя Бродски да се удави в реката.

— Не познавам човека, за когото говорите.

Лев замълча. Всеки може да съжали за действията си, когато съдбата му обърне гръб. Той разбираше по-ясно от всякога, че единствената му възможност за спасение се е изплъзнала. Убиецът щеше да продължи да убива не поради майсторството и интелигентността си, а поради отказа на държавата да признае, че такъв човек съществува. Така властите му осигуряваха имунитет.

Лекарят приключи с обработването на раните. Лекарската помощ имаше за цел да гарантира пълна чувствителност по време на мъченията, които щяха да последват. Подобряваше се състоянието му, за да може да изпита по-силна болка. Лекарят се наведе и прошепна в ухото му:

— Сега ще се погрижа за жена ви. За красивата ви жена, която е завързана за стола в съседната килия. Абсолютно безпомощна, и то по ваша вина. За всичко, което ще направя с нея, сте виновен вие. Ще я накарам да мрази деня, в който се е влюбила във вас. И ще я накарам да го изрече на глас.

Това сякаш бе казано на чужд език, на Лев му трябваше време, за да разбере смисъла на тези думи. Не беше направил нищо лошо на този човек. Дори не го познаваше. Защо заплашва Раиса? Лев се опита да стане и да се втурне към лекаря. Но столът бе завинтен за пода, а той бе завързан за стола.

Доктор Зарубин се отдръпна назад като човек, приближил се опасно до клетката на лъва. Гледаше как Лев се напъва да скъса въжето, как вените на врата му се издуват и лицето му почервенява, и как болката се отразява в подпухналите му очи. Беше забавно — като да гледаш муха, уловена под стъклена чаша. Този човек, изглежда, не разбираше сериозността на положението си.

Безпомощност.

Докторът грабна куфарчето си и изчака охраната да отвори вратата. Очакваше Лев да го извика, може би да го заплаши, че ще го убие. Но остана разочарован.

Тръгна по коридора, от съседната килия го деляха само няколко метра. Вратата беше отворена. Зарубин прекрачи прага. Раиса седеше, завързана в същото положение като мъжа си. Докторът беше доволен, че жената го позна и би трябвало да съжалява, че не е приела предложението му. Ако беше го направила, щеше да е в безопасност. Очевидно нямаше инстинкт за оцеляване, както погрешно си я представяше. Беше изключително красива, но не успя да се възползва от предимството си, като предпочете верността. Може би вярваше в задгробния живот, в рая, където верността ѝ щеше да бъде възнаградена. Но тя нямаше стойност на земята.

Убеден, че Раиса вече съжалява, той очакваше тя да му се помоли:

Помогнете ми.

Сега тя щеше да приеме всякакви условия: можеше да поиска всичко от нея. Можеше да се отнася с нея като с курва и тя с готовност щеше да го приеме и да моли за още. Щеше напълно да му се подчини. Отвори решетката в стената. Макар да изглеждаше като част от вентилационната система, чрез нея всъщност се чуваше какво става в другата килия. Искаше Лев да чуе всяка нейна дума.

Раиса гледаше как Зарубин си придаде тъжен вид, сякаш искаше да изрази съжалението си:

Ако тогава бяхте приели предложението ми…

Остави куфарчето си и започна да я преглежда, макар тя да нямаше наранявания.

— Трябва да ви прегледам навсякъде. За отчет, нали разбирате.

Арестуваха Раиса без много шум. Агентите обградиха ресторанта: влязоха и я арестуваха. Докато я извеждаха, Базаров изкрещя с предсказуема злоба, че си заслужава наказанието. Качиха я в каросерията на камион с вързани ръце, тя нямаше ни най-малка представа какво е станало с Лев, докато не чу един от офицерите да казва, че са го заловили. Задоволството в гласа му ѝ подсказа, че Лев поне се е опитвал да избяга.

Стараеше се да гледа пред себе си, докато ръцете на доктора шареха по тялото ѝ, и се мъчеше да си представи, че него го няма. Но не можеше да се сдържи да не го поглежда крадешком. Пръстите му бяха космати, ноктите изрядно чисти и грижливо изрязани. Офицерът от охраната зад нея изведнъж се разсмя съвсем по детски. Тя продължаваше да си представя, че тялото ѝ е недосегаемо и той, каквото и да прави, няма да може и с пръст да я докосне. Но нищо не се получаваше. Пръстите му се движеха ужасяващо, преднамерено бавно нагоре по вътрешната страна на бедрото ѝ. Сълзи бликнаха от очите ѝ. Запремига, за да ги потисне. Зарубин се приближи плътно до лицето ѝ. Целуна я по бузата, засмука кожата ѝ, сякаш искаше да я ухапе.

В това време вратата се отвори. Влезе Василий. Докторът се отдръпна, изправи се и отстъпи назад. Василий изглеждаше недоволен.

— Тя не е ранена. Не е нужно да сте тук.

— Исках само да се уверя в това.

— Свободен сте.

Зарубин взе куфарчето си и излезе. Василий затвори решетката. Клекна до Раиса и забеляза сълзите ѝ.

— Ти си силна жена. Може би си мислиш, че ще издържиш. Разбирам желанието ти да останеш вярна на мъжа си.

— Наистина ли?

— Права си. Не го разбирам. Според мен ще е най-добре, ако веднага ми кажеш всичко. Мислиш, че съм чудовище. Но знаеш ли от кого научих тази фраза? От мъжа ти, това казваше на хората, преди да започнат да ги измъчват — някои от тях в същата тази килия. Казваше го искрено, ако това има значение.

Раиса гледаше този мъж с привлекателни черти и се мъчеше да разбере, както и на гарата преди месеци, защо изглежда грозен. Очите му бяха без блясък, не безжизнени или глупави, а много-много студени.

— Ще кажа всичко.

— Но ще бъде ли това достатъчно?

Лев трябваше да пази силите си, докато не му се удаде възможност да действа. Но този момент все не идваше. Беше виждал много затворници, които хабяха енергията си, като блъскаха с юмруци по вратата, крещяха и неспирно крачеха в малките килии. Тогава се питаше как не виждат, че действията им са безполезни. И едва сега, в същото положение, той най-после разбираше как са се чувствали те. Сякаш тялото му страдаше от непоносимост към затворничеството. Това нямаше нищо общо с логиката или разума. Просто не можеше да седи и да чака, без да прави нищо. Напрягаше се да скъса въжето, докато китките му не се разкървавиха. Дълбоко в себе си вярваше, че наистина може да скъса оковите, макар да бе виждал стотици оковани мъже и жени и нито веднъж да не бе видял някой да се е освободил. Озарен от идеята за бягство, той пренебрегваше факта, че тази надежда е толкова опасна, колкото и мъченията, на които може да го подложат.

В килията влезе Василий и направи знак на охраната да постави стол срещу Лев. Офицерът се подчини и го сложи на разстояние от Лев. Василий приближи стола и сега коленете им почти се допираха. Не откъсваше поглед от Лев, гледайки как се напряга да скъса въжето.

— Отпусни се, жена ти не е пострадала. В съседната килия е.

Василий посочи на охраната решетката. Офицерът я отвори. Василий извика:

— Раиса, кажи нещо на мъжа си. Той се тревожи за теб.

Гласът на Раиса се чу като едва доловимо ехо:

— Лев?

Лев се облегна и се отпусна. Преди да успее да отговори, охраната затръшна решетката. Лев погледна Василий.

— Не е нужно да ни измъчвате. Знаеш колко много разпити съм виждал. Знам, че е безсмислено да се мъчиш да издържиш. Задай каквито искаш въпроси, ще отговоря.

— Но аз вече знам всичко. Прочетох събраните от теб документи. Говорих с генерал Нестеров. Той много искаше децата му да не израснат в сиропиталище. Раиса потвърди всичко, което той ми разказа. Към теб имам само един въпрос. Защо?

Лев не разбираше. Но вече не се съпротивляваше. Беше готов да каже това, което този човек искаше да чуе. Заговори като провинил се ученик пред учителя си.

— Съжалявам. Не исках да проявя неуважение. Не разбирам. Питаш защо…?

— Защо рискува и малкото, което ти оставаше, което ти позволихме да запазиш? Заради някаква нелепа фантазия?

— Питаш за убийствата?

— Всичките убийства са били разкрити.

Лев не отговори.

— Не вярваш, нали? И досега ли смяташ, че някакъв човек или група хора избива руски момчета и момичета из цялата страна без никаква причина?

— Сгреших. Имах хипотеза. И тя се оказа погрешна. Отказвам се от нея. Ще подпиша официален отказ, ще призная вината си.

— Ще признаеш ли, че си виновен в най-тежкото престъпление — антисъветска агитация. Изглежда като западна пропаганда, Лев. Това мога да го разбера. Ако работиш за Запада, ти си предател. Сигурно са ти обещали пари, власт, всичко онова, от което бе лишен. Това поне мога да разбера. Такъв ли е случаят?

— Не.

— Тъкмо това ме тревожи. Ти искрено си вярвал, че тези убийства са свързани, а не са дело на извратеняци, скитници, пияници или асоциални елементи. Да го кажем направо, това е безумие. Работил съм с теб. Зная колко педантичен си бил. И ако трябва да бъда откровен, винаги съм ти се възхищавал. Преди да си изгубиш ума по жена си. И когато чух за новото ти приключение, просто не повярвах.

— Имах една хипотеза. Тя се оказа погрешна. Не знам какво друго мога да кажа.

— Защо някой ще иска да убива тези деца?

Лев се загледа в човека, седнал срещу него, който искаше да убие две деца заради приятелството на родителите им с ветеринарния лекар. И щеше да ги застреля в тила, без да се замисли. А ето че беше задал този въпрос искрено.

Защо някой ще иска да убива тези деца?

Беше убивал безразборно, не по-малко от човека, когото търсеше Лев, а може би и повече. А ето че недоумяваше за логиката на тези престъпления. Нима не разбираше, че който иска да убива, може да постъпи на служба в МГБ или да стане охрана в ГУЛАГ? Ако мислеше така, Лев напълно го разбираше. Имаше толкова много законни отдушници за насилието и желанието да убиваш, защо трябва да прибягваш до беззаконие? Но проблемът съвсем не беше в това.

Тези деца.

Объркването на Василий се дължеше на това, че престъпленията очевидно нямаха мотив. Можеше да си представи убийството на дете. Но какъв е смисълът? За какво да убива? Нямаше никаква държавна необходимост да бъдат убити тези деца, престъпленията не служеха на някаква възвишена цел, нито даваха материални облаги. Тъкмо това Василий не можеше да разбере.

Лев повтори.

— Имах една теория. Тя се оказа погрешна.

— Вероятно изгонването ти от Москва, уволнението от могъщата организация, на която служеше предано толкова години, е било за теб по-голям шок, отколкото очаквахме. Ти си горд човек, Лев. Умът ти очевидно се е повредил. Затова искам да ти помогна.

Василий се изправи, премисляйки ситуацията. След смъртта на Сталин на Държавна сигурност бе забранено да прибягва до насилие при разпитите на арестуваните. В стремежа си да оцелее на всяка цена Василий веднага се беше нагодил. Но ето че сега в ръцете му се оказа Лев. Можеше ли просто да излезе от килията, като го остави да изслуша своята присъда? Беше ли това достатъчно за него? Щеше ли да го задоволи? Обърна се към вратата, премисляйки, че отношението му към Лев сега е също толкова опасно за него, колкото е и за Лев. Усещаше как обичайната му предпазливост отстъпва пред нещо лично, което прилича на страст. Не можеше да устои. Направи знак на охраната да се приближи.

— Доведете доктор Хвостов.

Макар да беше късно, Хвостов не се подразни, че са го извикали на работа. Беше любопитен какво толкова може да се е случило. Стисна ръката на Василий и го изслуша, отбелязвайки, че Василий говори за Лев като за пациент, а не като за затворник. Разбираше, че това е необходимо, за да се предпазят от обвиненията за увреждане на здравето. Като се запозна накратко със заблудата на пациента за съществуване на някакъв сериен убиец на деца, лекарят нареди на охраната да заведе Лев в кабинета му. Нямаше търпение да разбере какво се крие зад тази налудничава идея.

Кабинетът бе такъв, какъвто Лев го помнеше: малък и спретнат, червено кожено кресло, завинтено за покрития с бели плочки под, стъклени шкафове, пълни с шишенца, прахове и хапчета, с налепени бели етикети, надписани с четлив почерк, стоманени хирургически инструменти, мирис на дезинфектанти. Завързаха го за същото кресло, за което беше завързан и Анатолий Бродски; китките, глезените и врата му стегнаха със същите кожени ремъци. Доктор Хвостов напълни спринцовка с камфорово масло. Сряза ризата на Лев и намери вена. Нямаше нужда от обяснения. Лев беше виждал всичко и преди. Отвори уста в очакване на гумената тапа.

Василий стоеше и тръпнеше в предчувствие, докато гледаше приготовленията. Хвостов инжектира маслото. Изминаха секунди и очите на Лев се подбелиха. Тялото му се разтресе. Това бе моментът, за който Василий беше мечтал, момент, който бе виждал като насън хиляди пъти. Лев изглеждаше жалък, слаб и достоен за съжаление.

Изчакаха да преминат най-силните физически реакции. Хвостов с кимване показа, че може да пристъпят към разпита.

— Да видим какво ще каже.

Василий пристъпи напред и извади от устата на Лев гумата. Лев повърна слюнка в скута си. Главата му клюмна на гърдите.

— Както винаги започнете с прости въпроси.

— Как се казваш?

Главата на Лев се заклати от една страна на друга, от устата му потече още слюнка.

— Как се казваш?

Никакъв отговор.

— Как се казваш?

Устните на Лев се размърдаха. Прошепна нещо, но Василий не го чу. Приближи се още повече:

— Как се казваш?

Очите на пациента сякаш се съживиха — погледна право пред себе си и каза:

— Павел.

Същия ден

Отвори очи и видя, че е затънал до глезените в снега насред гората, а над него грее ярка луна. Палтото му беше ушито от груби чували за зърно, съединени толкова грижливо, че изглеждаше като от най-фина кожа. Измъкна от снега единия си крак. Нямаше обувки; около краката му бяха увити парцали с подметка от плоска гума, завързана с канап. Ръцете му бяха ръце на дете.

Усети да го подръпват за палтото и се обърна. Зад него стоеше малко момче, облечено в същите груби чували. Краката му бяха увити в също такива парцали с подметки от гума, завързани с канап. Детето примижаваше силно. От носа му течаха сополи. Как се казваше? Тромав, предан и глупав — казваше се Андрей.

Зад него мършава черно-бяла котка мяучеше и се мяташе в снега, измъчвана от невидима сила. Някой я дърпаше към гората. Около лапата ѝ беше стегната примка. Някой дърпаше въжето и я влачеше по снега. Павел се затича след нея. Котката все още се съпротивляваше, но я теглеха все по-силно. Павел увеличи темпото. Погледна назад и видя, че Андрей изостава.

Изведнъж се спря. Пред него, хванал края на въжето, стоеше Степан, баща му, но не млад, а старецът, с когото се беше сбогувал в Москва. Степан вдигна котката, прекърши врата ѝ и я пусна в голям чувал за зърно.

Павел се приближи до него.

— Татко?

— Не съм твоят баща.

Отвори очи и разбра, че се намира в чувала за зърно, раната на главата му беше се покрила с коричка, а устата му беше пресъхнала. Носеха го и той подскачаше в чувала на гърба на възрастен мъж. Главата го болеше толкова силно, че му се гадеше. Усети, че под него има нещо. Протегна ръка и напипа мъртвата котка. Изтощен, затвори очи.

Събуди се, усетил топлината на огъня. Вече не беше в чувала; бяха го изтърсили на пръстения под на селска къща. Степан — сега млад мъж, мъжът от гората, изпит и свиреп — седеше до огнището и държеше тялото на малко момче. До него седеше Анна, също млада. Момчето в ръцете на Степан приличаше на човек, но изглеждаше като призрак, като скелет с провиснала прозрачна кожа, стърчащи кости и огромни очи. Степан и Анна плачеха. Анна галеше мъртвото момче по косата, а Степан най-после промълви името му.

— Лев.

Мъртвото момче беше Лев Степанович.

Накрая Анна се обърна, очите ѝ бяха зачервени, попита:

— Как се казваш?

Той не отговори. Не помнеше името си.

— Къде живееш?

Отново не отговори, защото не знаеше.

— Как се казва баща ти?

Главата му беше празна.

— Можеш ли да намериш пътя към къщи?

Не знаеше къде е домът му. Анна продължи да го разпитва:

— Разбираш ли защо си тук?

Той поклати глава.

— Трябваше да умреш, за да живее той. Разбираш ли?

Не разбираше. Тя каза:

— Но ние не можахме да спасим сина си. Умря, докато мъжът ми беше на лов. И тъй като той е мъртъв, ти си свободен да си отидеш.

Свободен да отиде къде? Не знаеше къде. Не знаеше откъде е дошъл. Не знаеше нищо за себе си. Главата му беше празна.

Анна се изправи, приближи се и му подаде ръка. Той едва се привдигна, слаб и замаян. Колко време прекара в чувала? И колко дълго бяха го носили? Струваше му се, че са минали дни. Ако не хапне нещо веднага, ще умре. Тя му даде чаша топла вода. От първата глътка му прилоша, но втората беше по-добре. Тя го изведе от стаята и седнаха на една пейка, завити с няколко одеяла. Изтощен, той заспа, облегнал глава на рамото ѝ. Когато се събуди, Степан беше дошъл при тях.

— Готово е.

Влязоха в стаята, но тялото на момчето го нямаше. На огъня в голямо гърне вреше нещо. Анна го заведе за ръка до огнището и той пое паницата, която Степан беше напълнил догоре. Гледаше вдигащата пара супа: по повърхността плаваха натрошени жълъди, бели кокалчета от пръсти и късове месо. Степан и Анна го гледаха. Степан каза:

— Ти трябваше да умреш, за да живее синът ни. Но тъй като той умря, ще живееш ти.

Предлагаха му собствената си кръв и плът. Предлагаха му сина си. Поднесе супата към носа си. Не беше хапвал нищо толкова дълго, че устата му се напълни със слюнка. Инстинктът взе надмощие и той потопи лъжицата в супата.

Степан започна да обяснява.

— Утре заминаваме за Москва. Тук ще загинем. Аз имам чичо в града, който ще ни помогне. Това трябваше да е последното ни ядене преди пътуването. Тази храна трябваше да ни стигне, за да се доберем до града. Можеш да дойдеш с нас. А можеш да останеш тук и да се опиташ да намериш дома си.

Трябваше ли да остане тук, без да има представа кой е и къде се намира? Ами ако никога не си спомни? Ако нито един спомен не се върне? Кой ще се грижи за него? Какво ще прави? Или трябва да тръгне с тези хора? Те са добри. Имат храна. Имат план как да оцелеят.

— Искам да дойда с вас.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Аз се казвам Степан. Жена ми е Анна. Ти как се казваш?

Не можеше да си спомни никакво име. Освен името, което беше чул преди малко. Можеше ли да го каже? Дали няма да се разсърдят?

— Казвам се Лев.

11 юли

Поведоха Раиса към редица от маси, зад всяка от които седяха по двама офицери. Единият проверяваше документите, другият претърсваше затворника. Без разлика между мъже и жени: претърсваха ги заедно, грубо и безцеремонно. Нямаше начин да разбереш на коя маса са твоите документи. Бутнаха Раиса към една от масите, после към друга. Беше минала процедурата толкова бързо, че документите ѝ още не бяха готови. Ядосан, мъжът от охраната я отведе встрани, за да не пречи. Тя беше единственият затворник със своя собствена охрана, избегнал първата част от процедурата. Липсващите документи съдържаха описание на извършеното престъпление и присъдата. Наоколо затворниците изслушваха безучастно в какво са виновни: в АСА, КРРД, ШП, КРП, СОЕ или СВЕ1, неразбираеми съкращения, които определяха останалата част от живота им. Присъдите се произнасяха с професионално безразличие:

Пет години! Десет години! Двайсет и пет години!

Но тя би трябвало да прости на охраната нейните безсърдечие и грубост: те работеха извънредно, потокът от хора беше нескончаем, налагаше се да обработват огромен брой затворници. Реакцията на почти всички при произнасянето на присъдата бе еднаква: не можеха да повярват. Беше ли истина всичко това? Беше като лош сън, сякаш бяха изтръгнати от реалния свят и запратени в съвсем нов и непознат, чиито условия не познаваха. На какви закони се подчинява това място? С какво се хранят хората? Позволяват ли им да се мият? С какво се обличат? Имат ли някакви права? Те приличаха на новородени, които няма кой да защити и да ги научи на новите правила.

Придружена от офицера от охраната, който я държеше здраво за ръка, Раиса излезе от помещението за обработка на затворниците на перона, но не я качиха на влака. Отведоха я встрани, където изчака всички да бъдат натоварени във вагоните, превозвали по-рано добитък, а сега пригодени за затворниците, заминаващи за ГУЛАГ. Перонът, макар и част от Казанската гара, беше построен така, че всичко да остава скрито от очите на обикновените пътници. От мазето на Лубянка до гарата закараха Раиса в черен камион с надпис: ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИ. Тя разбираше, че това не е жестока шега от страна на държавата, а опит да се скрие истината за мащабите на арестите. Имаше ли човек в страната, който да не познава някой арестуван? Въпреки това секретността се спазваше строго, сложна шарада, която не заблуждаваше никого.

Можеше да се предположи, че на перона имаше няколко хиляди затворници. Набутваха ги във вагоните, сякаш охраната се опитва да счупи някакъв рекорд, натиквайки стотици души там, където биха могли да се поберат не повече от трийсет-четирийсет. Но как можа да забрави — правилата на стария свят вече не важеха. Това беше новият свят с нови правила и място за трийсет сега беше за триста. Хората нямаха нужда от свободно пространство. В новия свят пространството беше ценна стока, която не може да се прахосва безразборно. Превозваха хора като, да речем, зърно: товари вагона догоре и очаквай загуби от пет процента.

Сред тези хора от всички възрасти, някои в добре ушити дрехи, но повечето в окъсани дрипи — мъжа ѝ го нямаше. Според правилата разделяха семействата в лагерите, изпращаха ги в противоположни краища на страната. Системата се гордееше с това, че руши връзките и привързаностите. Единственото, което имаше значение, оставаше взаимоотношението на човека с държавата. Раиса беше преподавала този урок на учениците си. Предполагайки, че ще изпратят Лев в друг лагер, тя се изненада, когато охраната я задържа на перона и ѝ нареди да чака. Бяха я накарали да чака на перона и преди, когато ги откарваха във Волск. Това бе особена черта на Василий, на когото, изглежда, доставяше удоволствие да гледа унижението на хората. Не му беше достатъчно, че страдат. Той искаше място на първия ред.

Изведнъж видя да се приближава Василий, който водеше някакъв прегърбен старец. Когато почти стигнаха до нея, позна в този човек мъжа си. В пълно недоумение гледаше Лев, стъписана от промяната в него. Изглеждаше немощен, като състарен с десетина години. Какво му бяха причинили? Олюля се, когато Василий го пусна. Раиса го подхвана и го погледна в очите. Той я позна. Тя го погали по лицето, докосна челото му:

— Лев?

Трябваше да положи усилие, за да отговори, устните му затрепериха, докато се опитваше да промълви думата.

— Раиса.

Тя се обърна към Василий, който наблюдаваше сцената. Ядоса се на себе си, че от очите ѝ бликнаха сълзи. Той искаше точно това. Избърса ги. Но те не спираха.

Василий остана разочарован. Не защото не беше получил онова, което искаше. Винаги го получаваше, дори и повече. Но беше очаквал, че моментът на триумфа ще му достави по-голямо удоволствие. Обърна се към Раиса:

— Обикновено разделят съпрузите. Но аз помислих, че ви се иска в това пътуване да сте заедно, малка проява на щедростта ми.

Разбира се, произнесе думите с ирония, злобно, но те заседнаха в гърлото му и не му донесоха задоволство. Изведнъж осъзна, че изглежда жалък. Заради липсата на съпротива. Този човек, когото мразеше толкова отдавна, сега беше слаб, пребит и безволев. Вместо да се чувства победител, той разбра, че нещо в него се е прекършило. Отказа се от подготвената реч и се вторачи в Лев. Какво беше това чувство? Нима изпитва някаква привързаност към бившия си началник? Самата мисъл му се стори смехотворна: той го мразеше с цялата си душа.

На Раиса беше познат този поглед на Василий. Омразата му не беше професионална; тя се бе превърнала в обсебеност, в натрапчива идея подобно на това как несподелена любов се сменя с някакъв кошмар, с нещо ужасно и грозно. Макар да не изпитваше ни най-малко съжаление към него, предположи, че и у него някога може би е имало нещо човешко. Василий даде знак на охраната и той ги поведе към влака.

Раиса помогна на Лев да се качи. Бяха последните затворници, натъпкани във вагона. Вратата с грохот се затвори след тях. Тя усети стотици очи, устремени към тях в мрака.

Василий стоеше на перона с ръце на гърба.

— Направено ли е необходимото?

Охраната кимна.

— Те няма да стигнат живи до местоназначението.

Сто километра източно от Москва

12 юли

Раиса и Лев се бяха свили в задната част на вагона и седяха тук, откакто се бяха качили във влака предишния ден. Качиха се последни и бяха принудени да се задоволят с единственото останало свободно място. Най-удобните груби дървени пейки край стените на вагона на три нива отдавна бяха заети. На тези пейки, широки малко повече от трийсет сантиметра, лежаха един до друг по трима души, толкова близо, все едно че правеха любов. Но нямаше нищо сексуално в тази ужасяваща близост. Единственото място, което Лев и Раиса намериха, беше близо до дупка с размерите на юмрук в дъсчения под — тоалетната за целия вагон. Нямаше преграда и хората нямаха избор, освен да ходят по нужда под погледите на всички. Лев и Раиса седяха на една стъпка от дупката.

В началото, в тази воняща тъмнина, Раиса изпита неконтролируем гняв. Деградацията беше не само несправедлива и кошмарна, тя беше странна като резултат от преднамерена злоба. Ако отиваха в лагерите да работят, защо ги превозваха така, сякаш отиваха на разстрел? Но после с усилие на волята прогони тези мисли: възмущението няма да им помогне да оцелеят. Трябваше да се приспособи. Непрекъснато си повтаряше:

Нов свят, нови правила.

Не можеше да сравнява сегашното им положение с миналото. Затворниците нямаха права и не биваше да имат очаквания.

Без да имат възможност да погледнат навън, Раиса се досещаше, че е минало обяд. Нажеженият от слънцето железен покрив на вагона безмилостно напичаше стотиците тела, времето сякаш помагаше на охраната да ги наказва. Влакът пълзеше толкова бавно, че през цепнатините на дървените стени не проникваше ветрец. Дори да подухваше, усещаше се само от онези, които имаха късмета да седят на пейките.

Раиса успя да потисне гнева си и непоносимите задух и миризма станаха по-търпими. Да оцелееш, означаваше да се нагодиш. Но един от затворниците бе решил да не се примирява с новите правила. Раиса нямаше представа кога е умрял: мъж на средна възраст. Беше починал тихо и неусетно, без да привлича вниманието, така че никой нищо не забеляза, а дори да беше, би предпочел да премълчи. Миналата вечер, когато влакът спря и всички слязоха да пият вода, някой извика, че има мъртвец. Минавайки покрай тялото, Раиса си помисли, че е решил, че този нов свят не е за него. Беше се предал, беше се изключил като износена машина — причина за смъртта: безнадеждност, незаинтересуваност от живота. Ако това е новият живот, не си заслужава да оцелееш на всяка цена. Трупът беше изхвърлен от вагона, търкулна се надолу по склона и изчезна от погледите им.

Раиса се обърна към Лев. През по-голямата част от времето той спеше, отпуснал се върху нея като дете. Когато беше буден, изглеждаше спокоен, явно не се чувстваше неудобно, нито се гневеше, мислите му бяха някъде далеч, челото му браздяха дълбоки бръчки, сякаш се опитваше да осмисли нещо много важно. Прегледа тялото му за следи от мъчения и откри огромна синина на ръката му. А също червени ивици около китките и глезените. Връзвали са го. Нямаше представа през какво е преминал, но очевидно страдаше повече от психологически и химически травми, отколкото от рани и изгаряния. Погали го по главата, вдигна ръката му и я целуна. Можеше да му предложи само това лечение. Нахрани го с парче черен хляб и сушена, осолена риба, каквото им бяха дали. Рибата беше поръсена с малки кристалчета сол и някои от затворниците я държаха в ръце и не се решаваха да я изядат, като нямаше вода. Жаждата беше по-страшна от глада. Раиса, доколкото можа, я отърси от солта, преди да я разкъса на малки парченца и да нахрани Лев.

Той седна и проговори за първи път, откакто се бяха качили във влака, думите му едва се долавяха.

Раиса се наведе и напрегна слух, за да го чуе.

— Оксана беше добра майка. Обичаше ме. Аз ги изоставих. Предпочетох да не се върна. Малкият ми брат винаги искаше да играем на карти. А аз все повтарях, че съм много зает.

— Кои са те, Лев? Коя е Оксана? Кой е брат ти? За кого говориш?

— Майка ми не им позволи да вземат църковната камбана.

— Анна ли? Говориш за Анна?

— Анна не ми е майка.

Раиса облегна главата му на гърдите си, опасявайки се да не е полудял. Огледа вагона и усети, че безпомощността му ги прави лесна мишена.

По-голямата част от затворниците бяха твърде наплашени, за да представляват някаква заплаха, с изключение на петимата мъже, седнали на висока пейка в далечния ъгъл. За разлика от другите, те явно не изпитваха страх, чувствайки се в този свят като в свои води. Раиса предполагаше, че са професионални престъпници с присъди за кражби или грабежи, получили далеч по-меки присъди от политическите затворници: учители, медицински сестри, лекари, писатели и балерини. Затворът беше за тях родна и обичайна среда. Те, изглежда, разбираха правилата на този свят по-добре, отколкото на нормалния. Превъзходството им се дължеше не само на очевидната физическа сила; тя забеляза, че охраната им дава известна власт. С тях разговаряха като с равни или почти равни, като мъже с мъже. Другите затворници се страхуваха. Отстъпваха им път. Те можеха да стават от пейката, да използват тоалетната и да си носят вода, без да изгубят ценното си място. Никой не се осмеляваше да го заеме. Поискаха обущата от един мъж, когото със сигурност не познаваха. Когато той ги попита защо, равнодушно му обясниха, че са изгубени на карти. Раиса беше благодарна, че мъжът не се опита да протестира.

Нови правила, нов свят.

Той им даде обувките си и в замяна получи чифт скъсани.

Влакът спря. От всички вагони се понесоха викове за вода. Но никой не обръщаше внимание на затворниците, имитираха ги и им се подиграваха:

Вода! Вода! Вода!

Като че ли в молбата им имаше нещо досадно. Почти цялата охрана се беше струпала около техния вагон. Отвориха вратата и заповядаха на всички да останат по местата си. Охраната извика онези петимата. Те скочиха от пейката като хищни животни, пробивайки си път през затворниците, и слязоха от влака.

Нещо разтревожи Раиса. Тя наведе глава, дишаше тежко. След малко ги чу да се връщат. Застина в очакване, наблюдавайки мъжете, които се качваха обратно във вагона. И петимата не сваляха погледи от нея.

Същия ден

Раиса побутна Лев.

— Лев.

Чуваше ги да се приближават, като си проправяха път в претъпкания вагон през насядалите по пода затворници.

— Лев, чуй ме, в беда сме.

Той не помръдна, като че ли не разбра и не долови опасността.

— Лев, моля те, умолявам те.

Отговор нямаше. Тя стана и се обърна с лице към приближаващите мъже. Какво друго можеше да направи? Лев остана свит на пода до нея. Планът ѝ беше прост: да се съпротивлява колкото може.

Главатарят, най-високият измежду петимата, пристъпи напред и я сграбчи за ръката. Очаквайки нещо подобно, тя се опита да го удари в окото със свободната си ръка. Ноктите ѝ, неподрязани и мръсни, се забиха в кожата му. Можеше да му извади окото. Тази мисъл се мярна в главата ѝ, но тя успя само да го одраска. Мъжът я тръшна на пода. Без малко да падне върху един от затворниците, ако той не се беше отместил. Това не беше тяхната битка и нямаше кой да ѝ помогне. Можеше да разчита само на себе си. Усети, че не може да се мръдне — някой я държеше за глезена. Подхванаха я и други ръце, вдигнаха я и я обърнаха по гръб. Един от мъжете коленичи, хвана ръцете ѝ и ги притисна към пода, а главатарят разтвори краката ѝ. Държеше парче дебела назъбена стомана, приличащо на огромен зъб.

— След като те чукам, ще те чукам с това.

Размаха парчето стомана, което, както се досети Раиса, току-що му беше дадено от охраната. Без да може да се помръдне, тя обърна глава към Лев. Но той беше изчезнал.

Мислите на Лев се откъснаха от гората, котката, селото и по-малкия му брат. Жена му беше в опасност. Опитваше се да прецени ситуацията и недоумяваше защо го пренебрегват. Най-вероятно на тези хора им бяха казали, че той не е на себе си и няма да окаже съпротива. Но той успя да се изправи на крака, без те да му обърнат внимание. Главатарят разкопчаваше панталона си. Когато забеляза, че Лев стои изправен, ги делеше само една ръка разстояние.

Главатарят се подсмихна презрително, обърна се рязко и го удари в лицето. Лев не се наведе, нито се прикри, мълчаливо прие удара и рухна на пода. Лежеше на дъските с разцепена устна и чу как се засмяха криминалните. Нека се смеят. Болката му се отрази добре, помогна му да се концентрира. Бяха прекалено самоуверени и неподготвени — силни, здрави, но неумели. Престори се, че не е дошъл на себе си след удара. Изправи се бавно с гръб към тях, представяйки се за лесна плячка. Чу някой да тръгва към него, хванал се на въдицата. Погледна през рамо и забеляза главатаря да се спуска към него, замахвайки с желязото с намерението да го довърши.

Лев направи крачка встрани с такава бързина и лекота, които изненадаха бандита. Преди да запази равновесие, Лев го удари с юмрук в гърлото и той изхриптя. Хвана ръката му, изви я, изтръгна желязото и го заби отстрани в мускулестия му врат. Заби го отново, разрязвайки сухожилия, вени и артерии. Издърпа оръжието си, а главатарят се строполи, опитвайки се да затисне зейналата рана на шията.

Най-близкият член на бандата пристъпи напред с протегнати ръце. Лев му позволи да го хване за шията и заби острието в корема му през ризата, дръпна нагоре и настрани. От гърлото на мъжа се чу клокочене, но Лев продължи да върти желязото в раната, разкъсвайки кожа и мускули. Ръцете на бандита се разхлабиха и той пусна Лев, тъпо взирайки се в кървящия си корем, преди да се свлече на пода.

Лев се обърна към останалите трима. Те бяха загубили всякакъв интерес към него. Каквато и сделка да са им предложили, не си струваше битката. Може би им бяха обещали по-добра храна в лагера или по-лека работа. Единият от тях, възприел това като възможност да заеме мястото на главатаря, забързано заговори:

— Ние не сме се карали с теб.

Лев не отвърна, ръцете му бяха изцапани с кръв, стоманеното острие стърчеше в ръката му. Бандитите отстъпиха, като изоставиха мъртвия и ранения. Бързо признаха поражението си.

Лев помогна на Раиса да се изправи и я притисна до себе си.

— Съжалявам.

Прекъснаха ги виковете на ранения, който молеше за помощ. Главатарят с разрязания врат вече беше умрял. Но другият, с разпрания корем, беше още жив и притискаше кървящата рана. Лев го погледна, за да прецени раната. Щеше да умре бавно и болезнено. Не заслужаваше милост. Но за останалите затворници ще е по-добре да умре бързо, за да не слушат виковете му. Лев коленичи, стисна го за врата и го удуши.

Върна се при жена си. Раиса прошепна:

— Охраната нареди на тези мъже да ни убият.

Той се замисли:

— Единственият ни изход е да избягаме.

Влакът намали ход. Когато спре, охраната ще отвори вратата, очаквайки да намери Лев и Раиса мъртви. Но като открият мъртви двама от убийците, ще поискат да разберат кой ги е убил. Някой със сигурност ще проговори, страхувайки се от мъченията или пък от желание да бъде възнаграден. А това ще е достатъчно основание Лев и Раиса да бъдат разстреляни.

Лев се обърна към затворниците. Сред тях имаше бременни, старци, които нямаше да оцелеят в лагерите, бащи, братя, сестри — обикновени, с нищо незабележителни хора, каквито самият той много пъти беше арестувал и откарвал на Лубянка. Сега беше принуден да ги моли за помощ.

— Името ми нищо няма да ви каже. Преди да ме арестуват, разследвах убийствата на повече от четирийсет деца, извършени от Уралските планини до Черно море. Убити са момчета и момичета. Знам, че е трудно да повярвате в подобна жестокост, дори е невъзможно. Но аз съм виждал труповете с очите си и съм сигурен, че това е дело на един и същи човек. Той не убива децата заради пари, секс или по някаква причина, която мога да обясня. И ще продължи да убива. Негова жертва може да бъде всяко дете от всеки град. Моето престъпление беше само в това, че исках да го заловя. Арестуването ми означава, че той е на свобода и продължава да убива. Никой не го търси. Ние с жена ми трябва да избягаме, за да го спрем. Но не бихме могли без вашата помощ. Ако извикате охраната, ние ще бъдем мъртви.

Във вагона настъпи тишина. Влакът беше почти спрял. Вратата щеше да се отвори и охраната да влезе с готови за стрелба оръжия. Кой можеше да обвини хората, че казват истината пред дулото на оръжието? Една жена от горната пейка извика:

— Аз съм от Ростов. Чувала съм за тези убийства. Деца с изрязани стомаси. Обвиняват за това група западни шпиони, проникнали в страната ни.

Лев отговори:

— Сигурен съм, че убиецът живее и работи във вашия град. Но се съмнявам, че е шпионин.

Друга жена се обади:

— И когато го намерите, ще го убиете ли?

— Да.

Влакът спря. Чуваше се как по насипа се приближава охраната. Лев добави:

— Нямам основание да очаквам, че ще ми помогнете. Но ви моля за помощ.

Лев и Раиса се свиха сред затворниците. Тя го прегърна и скри изцапаните му с кръв ръце. Вратата се отвори, слънчевата светлина нахлу във вагона.

Охраната откри двата трупа и поиска обяснение.

— Кой ги уби?

Отговориха им с мълчание. Лев хвърли поглед над рамото на жена си към охраната. Бяха млади и безразлични. Готови да изпълнят всяка заповед, но без излишно усърдие. Фактът, че не бяха убили Лев и Раиса собственоръчно, означаваше, че не са получили такава заповед. Това трябваше да бъде извършено тайно, с чужди ръце. Те не биха действали без ясна заповед. Не биха предприели нищо по своя инициатива. Но биха се възползвали от възможността, ако имаха дори малко оправдание. Всичко зависеше от затворниците във вагона. Охраната крещеше и тикаше дулата на оръжията в лицата на най-близките до тях. Но хората мълчаха. Тогава те избраха възрастна двойка. Бяха немощни старци. Щяха да проговорят.

— Кой уби тези хора? Какво е станало тук? Отговаряйте!

Един от охраната вдигна подкования си с желязно налче ботуш над главата на жената. Тя заплака. Съпругът ѝ започна да моли да не я бият. Но нито един от двамата не отговори на въпроса. Вторият от караула приближи Лев. Ако го накара да стане, ще види окървавената му риза.

Бандитът, който каза на Лев, че не са се карали, стана от пейката. Със сигурност щеше да си поиска обещаната награда. Извика:

— Оставете ги на мира. Знам какво стана и ще ви кажа.

Охраната остави възрастните хора и Лев.

— Кажи.

— Изпотрепаха се заради печалбата от играта на карти.

Лев разбираше, че отказвайки се да ги предадат, бандитите следваха своята извратена логика. Бяха готови да изнасилват и убиват за грошове. Но не и да доносничат. Това беше въпрос на техния морал. Ако другите урки, участниците в тяхното престъпно братство, разберат, че са предавали събратята си, прошка за тях няма да има. И просто ще ги убият.

Двамата от конвоя се спогледаха. Не знаеха как да постъпят и решиха да не правят нищо. Нямаше за къде да бързат. Пътуването до Вторая Речка, градче на брега на Тихия океан, щеше да продължи няколко седмици. Имаха много време и възможности. Можеха да изчакат по-нататъшни заповеди. Началниците ще измислят нов план. Един от охранителите се обърна към затворниците.

— За наказание ще оставим труповете тук. В тази жега скоро ще почнат да се разлагат и смърдят и всички ще се разболеете. Може би тогава ще проговорите.

Горд от своята находчивост, той слезе от вагона. Последваха го и останалите от охраната. Затръшнаха вратата.

След малко влакът потегли. Млад мъж със счупени очила се взря в Лев през напуканите стъкла и прошепна:

— Как смятате да избягате?

Имаше право да знае. Сега бягството им засягаше всички. В отговор Лев му показа окървавеното желязо. Охраната беше забравила да го прибере.

Двеста и двайсет километра източно от Москва

13 юли

Лев лежеше по корем на пода, промушил ръка през малката дупка, използвана от затворниците за тоалетна. Опитваше се с помощта на парчето стомана да отстрани гвоздеите, с които бяха заковани дъските на пода. Гвоздеите бяха заковани отдолу и можеха да бъдат достигнати само през дупката, не много по-широка от китката му. Лев свали ризата на един от мъртвите и доколкото можеше почисти около дупката. Резултатът беше минимален. За да стигне до трите гвоздея, беше принуден да притисне лице до просмуканите с урина и изпражнения дъски, повдигаше му се, докато се опитваше пипнешком да подхване гвоздеите. В пръстите му се забиваха тресчици. Раиса предложи да помогне, тъй като ръцете и китките ѝ бяха по-тънки. Но ръцете на Лев бяха по-дълги и като се протегне, можеше да достигне до всеки от трите гвоздея.

Завързал с парцал от ризата устата и носа си, за да се предпази донякъде от вонята, той достигна до третия, последен гвоздей и започна да дълбае дървото около него, за да подпъхне желязото под него и да го извади. Беше му нужно много време за двата гвоздея, защото работата му прекъсваше всеки път, когато някой трябваше да ползва тоалетната.

Последният гвоздей се оказа най-труден. Отчасти това се дължеше на умората — беше късно, може би един-два часът през нощта — но и нещо друго го тревожеше. Лев подпъхваше парчето стомана под главата на гвоздея, но той не се разхлабваше. Изглежда, беше забит под ъгъл и огънат от ударите на чука. Не излизаше. Трябваше да издълбае дървото, вероятно до края на гвоздея. Като разбра, че ще му е нужен може би още час, изведнъж го налегна умора. Пръстите му бяха разкървавени, ръцете го боляха — не можеше да се освободи от вонята. Вагонът внезапно се разклати, той се изтърколи настрани, желязото се изплъзна от пръстите и падна на релсите.

Лев извади ръката си от дупката. Раиса стоеше до него.

— Готово ли е?

— Изпуснах го. Изпуснах желязото.

Беше ядосан на собствената си несръчност, вече нямаше инструмент.

Като видя разкървавените пръсти на мъжа си, Раиса хвана дъската и се опита да я повдигне. Тя се повдигна от единия край, но не достатъчно, за да пъхне ръка под нея и да се опита да я изкърти. Лев избърса ръцете си и се огледа за нещо остро, което би могъл да използва.

— Трябва да издълбая дървото и да стигна до края на последния гвоздей.

Раиса знаеше, че обискират всички затворници, преди да се качат на влака. Съмняваше се някой да има метален предмет у себе си. Замисли се и погледът ѝ се спря на близкия труп. Той лежеше по гръб с отворена уста. Тя се обърна към мъжа си.

— Колко дълъг и остър трябва да е инструментът.

— Почти съм завършил. Имам нужда от нещо по-твърдо от пръстите ми.

Раиса прекрачи към трупа на мъжа, който се опита да я изнасили и убие. Без да изпитва нито омраза, нито удовлетворение, мръщейки се от отвращение, повдигна челюстта му. Вдигна крак, поколеба се и се огледа. Всички я наблюдаваха. Тя замижа, удари с тока и изби предните му зъби.

Лев допълзя, пъхна ръка в устата на трупа и извади оттам зъб, резец, не идеален, но достатъчно остър и твърд, за да може да продължи работата си. Върна се при дупката и легна по корем. Стиснал здраво зъба, намери гвоздея и продължи да дълбае дървото около него, откъртвайки малки късчета.

Целият гвоздей беше освободен. Продължавайки да стиска зъба, ако се наложеше да продължи да дълбае, Лев хвана главата на гвоздея, но пръстите кървяха и гвоздеят се изплъзваше. Издърпа ръката си от дупката, избърса я и уви с парче плат от скъсаната риза, преди да опита отново. Мъчейки се да запази хладнокръвие, разклати гвоздея и успя да го издърпа от дъската. Най-после — и третият гвоздей беше в ръката му. Опипа дървото, за да се убеди, че няма други. Седна и издърпа ръката си.

Раиса пъхна ръце в дупката и хвана дъската. Лев дойде на помощ. Трябваше да се убедят, че пътят за бягство е свободен. Дръпнаха заедно. Горният край на дъската се повдигна, но долният остана закован. Лев повдигна единия край колкото можа по-високо. Погледна надолу и видя траверсите. Планът им беше успял. На мястото на дъската сега имаше дупка, широка около трийсет сантиметра и дълга повече от метър, през която едва да се провре човек, но все пак това беше достатъчно.

Дъската можеше да бъде напълно отстранена с помощта на другите затворници. Но опасявайки се, че шумът може да привлече вниманието на охраната, решиха да не опитват. Лев се обърна към затворниците.

— Някои от вас трябва да държат дъската вдигната, докато се промушим през дупката и скочим на траверсите.

Няколко доброволци се намериха незабавно, излязоха напред и хванаха дъската. Лев внимателно прецени отворилата се дупка. Щом се промушат в нея, ще паднат право долу, под влака. Разстоянието от пода на вагона до земята е малко повече от метър, може би метър и половина. Влакът вървеше бавно, но все пак достатъчно бързо падането да е опасно. Не биваше обаче да чакат. Трябваше да скочат сега, докато влакът се движи, докато още е тъмно. На сутринта, когато влакът спре, охраната непременно ще ги види.

Раиса хвана ръцете на Лев.

— Аз ще скоча първа.

Лев поклати глава. Беше виждал чертежи на арестантските вагони. Бяха изправени пред още едно препятствие: последен капан за затворниците, опитващи се да избягат по този начин.

— Отдолу, на последния вагон, има ред висящи куки. Ако скочим веднага и изчакаме, при преминаването на последния вагон куките ще се забият в нас и ще ни повлекат с влака.

— Не можем ли да ги избегнем? Да се претърколим настрани?

— Те са стотици, висят на жици. Няма начин да се промъкнем. Ще се закачим.

— И какво да правим? Не можем да чакаме влакът да спре.

Лев огледа двата трупа. Раиса стоеше до него, недоумявайки какво смята да прави. Той обясни:

— Когато паднеш на земята, ще хвърля след теб единия от труповете. Надявам се да падне някъде близо до теб. Но където и да падне, ще допълзиш до него. И ще се подпъхнеш под него. Когато премине последният вагон, куките ще закачат трупа и ще го повлекат след себе си. А ти ще си свободна.

Издърпа труповете близо до разхлабените дъски и попита:

— Искаш ли аз да скоча пръв? Ако не успея, ще останеш тук. Всяка друга смърт е за предпочитане пред тази да бъдеш влачена от влака.

Раиса поклати глава.

— Планът е добър. Той ще успее. Тръгвам първа.

Докато тя се приготвяше, Лев продължаваше да я инструктира:

— Влакът се движи бавно. Падането ще е болезнено, но не твърде опасно. Когато паднеш, не забравяй да се претърколиш. Ще хвърля след теб единия труп. Няма да имаш много време…

— Всичко разбрах.

— Трябва да допълзиш до тялото. И да легнеш под него. Да се увериш, че не стърчат ръцете или краката ти. Само една кука да се забие в теб, ще те повлече.

— Лев, всичко разбрах.

Раиса го целуна. Трепереше.

Промуши се през дупката в дъските. Краката ѝ висяха. Пусна се и падна, изчезна от погледа. Лев грабна първото тяло, провря го през дупката, то падна на траверсите и изчезна.

Раиса се приземи тромаво и се удари силно, но успя да се претърколи. Замаяна, остана да лежи за миг. Губеше време. Вагонът с Лев беше вече далеч. Видя хвърленото тяло и запълзя към него. Огледа се. До края на влака оставаха само три вагона. Но не виждаше никакви куки. Може би Лев грешеше. Оставаха два вагона. Раиса все още не бе стигнала до трупа. Запълзя нататък. Само вагон я делеше от края на влака. Оставаха само метри до преминаването на последния вагон над нея и тя видя куките — стотици куки, закрепени на жици на различна височина. Покриваха цялата ширина на вагона, беше невъзможно да бъдат избегнати.

Раиса се привдигна и запълзя отново колкото можеше по-бързо. Най-сетне стигна до трупа. Той лежеше с лицето надолу, най-близо до нея беше главата. Нямаше време да го обърне, затова се обърна тя, повдигна тялото и изпълзя под него, като намести главата си под неговата. Лице в лице с нападателя си, втренчила поглед в мъртвите му очи, тя се сви колкото можа.

Внезапно някаква сила издърпа от нея трупа. Видя жиците около себе си като въдици, всяка от които завършваше с назъбени куки. Тялото се повдигна като живо или като кукла на конци, заплете се в куките, дори без да докосва земята. Раиса остана изпъната между релсите, абсолютно неподвижна. А после видя над себе си звездите и бавно се изправи. Нито една кука не я беше я закачила. В далечината бавно изчезваше влакът. Но от Лев нямаше и следа.

Тъй като бе по-едър от Раиса, Лев прецени, че ще има нужда от по-едрия от двата трупа, който да го защити от куките. Но вторият труп се оказа толкова голям, че не минаваше през процепа. Съблякоха го, но и без дрехите той пак беше прекалено широк. Нямаше начин да го промушат през дупката. Раиса беше на земята вече от няколко минути.

Отчаян, Лев надникна през дупката. Виждаше тялото, закачено на куките в края на влака. Раиса ли беше, или мъртвецът? Не личеше от разстояние. Трябваше да се надява да е мъртвецът. Промени плана си. Предполагаше, че ако легне правилно, ще може да се пъхне под оплетеното в куките тяло. То вероятно е събрало всичките куки в тази част. Щеше да може да мине под него. Сбогува се със затворниците, благодари им и скочи от вагона.

Падна близо до огромните стоманени колела, отдръпна се и се озова с лице към края на влака. Оплетеното в жиците тяло бързо наближаваше, висеше малко по-вляво. Лев зае съответното положение. Нямаше какво да прави, освен да чака и да се постарае да се смали. Последният вагон трополеше над него. Вдигна глава само колкото да види, че тялото не е на Раиса. Беше оцеляла. И той трябваше да направи същото. Изпъна се и затвори очи.

Трупът мина над него и леко го докосна.

После усети рязка болка — в лявата му ръка се беше забила кука. Отвори очи. Куката бе разкъсала ризата му и се бе забила в ръката. За части от секундата, преди куката да се опъне и да го повлече, той я изтръгна ведно с парчета кожа и плът. Стисна ръката си: от раната течеше кръв, а главата му беше замаяна. Изправи се, залитайки, и видя Раиса да тича към него. Прегърна я, без да обръща внимание на болката.

Бяха свободни.

Москва

Същия ден

Василий не се чувстваше добре. Взе си почивен ден, което не бе правил никога. Подобна постъпка беше не само потенциално опасна, но и нехарактерна за него. Би предпочел да боледува на работа, а не вкъщи. Беше уредил нещата си така, че през повечето време живееше сам. Беше женен, разбира се; бе немислимо мъжът да остане ерген. Негов обществен дълг беше да има деца. И той следваше правилата: беше се оженил за жена, която нямаше собствено мнение или поне не го изразяваше, която беше му родила две деца — приемливият минимум, ако човек не искаше да му задават въпроси. Тя и децата живееха в семеен апартамент в покрайнините на града, докато той бе предпочел служебното жилище в центъра. Беше уредил това, за да може да се развлича с любовниците си. Всъщност позволяваше си извънбрачни връзки много рядко.

След като Лев беше изпратен в изгнание на Урал, Василий подаде молба да му дадат освободилия се апартамент №124 на Лев и Раиса. Молбата му беше удовлетворена. Първите няколко дни бяха особено радостни. Нареди на жена си да напазарува в специалните магазини храна и скъпи напитки. Организира гощавка за колегите по случай новия апартамент, на която не бяха поканени жените, а новите му заместници пиха и ядоха до пръсване и го поздравяваха с успеха. Някои от подчинените на Лев сега се подчиняваха на него. Но въпреки иронията и благоприятния обрат на съдбата, по време на гуляя Василий беше мрачен. Вече нямаше кого да мрази. Нямаше срещу кого да заговорничи. Вече не се дразнеше от повишенията на Лев, нито от успеха му в работата или неговата популярност. Имаше и други колеги, с които се състезаваше, но чувството не беше същото.

Василий стана от леглото и реши да потисне лошото си настроение, като пийне нещо. Наля си голяма чаша водка, гледаше чашата, въртеше я в ръцете си, но не можеше да отпие. Повдигаше му се от миризмата. Остави чашата. Лев беше мъртъв. Скоро ще получи официално съобщение, че двамата затворници не са пристигнали до местоназначението. Че са умрели по пътя, както и много други преди тях, след като са се сбили за обувки, дрехи, храна или нещо друго. Това щеше да бъде последното поражение на човека, който публично го беше унижил. Самото съществуване на Лев беше някакво постоянно мъчение за Василий. Защо тогава едва ли не му липсва?

На вратата се почука. Очакваше от МГБ да изпратят лекар, който да удостовери, че е болен. Отвори вратата и видя двама млади офицери.

— Двама затворници са избягали.

Усети тъпата болка да изчезва, докато произнасяше името:

— Лев?

Офицерите кимнаха. Василий вече се чувстваше по-добре.

Двеста километра югоизточно от Москва

Същия ден

Те ту бягаха, ту вървяха, като непрекъснато се оглеждаха — скоростта им зависеше от това дали страхът, или изтощението надделяват. Времето беше благосклонно към тях: слаба слънчева светлина и тънки облаци, не беше прекалено горещо в сравнение с жегата във вагона. По слънцето се ориентираха, че е късен следобед, но нямаше как да знаят точното време. Лев не помнеше кога и как е изгубил часовника си и дали не са му го откраднали. Според него имаха най-много четири часа преднина пред охраната. По грубо изчисление скоростта им беше осем километра в час, докато влакът се движеше с не повече от шестнайсет, така че разстоянието между тях в най-добрия случай беше около осемдесет километра. Но охраната може да е забелязала бягството им много по-рано.

Излязоха от гората на открито. Без прикритието на дърветата се виждаха от километри. Нямаха избор, освен да продължат през голата местност. Видяха малка река в долчинката и забързаха към нея. Виждаха вода за първи път от бягството си. Стигнаха до рекичката, коленичиха и започнаха жадно да пият с шепи. След като утолиха жаждата си, се измиха и Лев дори намери сили да се пошегува:

— Поне ще умрем чисти.

Шегата беше неуместна. Не стига че правеха всичко възможно да спрат този човек, а никой не оценяваше усилията им. Трябваше да успеят.

Раиса обърна внимание на раната на Лев, която не се затваряше и кървеше, бяха силно разкъсани кожата и мускулът. Откъснатият ръкав от ризата, с който бяха увили раната, беше прогизнал от кръв. Лев, мръщейки се, свали превръзката.

— Мога да издържа.

— Но силната миризма оставя следа за кучетата.

Раиса излезе от рекичката и отиде до най-близкото дърво. Между два клона висеше паяжина. Тя внимателно промуши пръсти в нея, взе я цялата и я положи върху разкъсаната плът на Лев. Щом докоснеше тънките сребристи нишки, кръвта веднага се съсирваше. Следващите няколко минути тя търсеше други паяжини и също така внимателно ги налагаше върху раната, докато не я покри цялата с копринени нишки. Когато свърши, кръвта вече беше спряла.

Лев предложи:

— Ще вървим по реката докато можем. Дърветата ще ни прикриват отгоре, а водата ще отмива миризмата ни.

Реката беше плитка, в най-дълбоките места стигаше до коляно. Не беше нито достатъчно бърза, нито достатъчно мощна, за да могат да плават или да се носят по течението. Трябваше да вървят. Бяха гладни и изтощени и Лев знаеше, че няма да издържат дълго.

Охраната никак не се тревожеше дали затворниците ще оцелеят, или ще умрат, но бягството беше непростимо. То се оценяваше като подигравка не само срещу охраната, но и срещу цялата система. Които и да бяха затворниците, колкото и да бяха, бягството автоматично ги правеше особено опасни престъпници. Фактът, че Лев и Раиса вече бяха смятани за шпиони, означаваше, че ще бъдат обявени за общосъюзно издирване. Щом влакът спре и охраната забележи оплетения в куките труп, всички затворници ще бъдат преброени. Ще се установи от кой вагон са избягалите и ще започнат да задават въпроси. Ако не получат отговори, може да разстрелят някои от затворниците. Лев се надяваше, че все някой ще прояви разум и веднага ще каже истината. Онези хора вече достатъчно им бяха помогнали. Но дори да признаят, няма гаранция, че няма да застрелят някого за наказание.

Преследването ще започне по железопътната линия. Ще използват кучета. Няколко обучени кучета пътуваха във всеки арестантски влак, и то при много по-добри условия от хората. Ако разстоянието от мястото на бягството им и мястото, където ще започне преследването, беше достатъчно голямо, кучетата трудно ще намерят началото на следата. Те бягаха вече почти цял ден, а преследвачи не се виждаха и чуваха. Лев предполагаше, че точно така се е случило. Това означаваше, че ще уведомят Москва. Ще разширят търсенето. Ще мобилизират камиони и автомобили, евентуалният район на бягството ще бъде разделен на сектори. Ще включат и самолети. Ще информират местните военни и службите на Държавна сигурност, усилията им ще бъдат координирани на национално равнище. Ще ги преследват с усърдие, което далеч надминава професионалния дълг. За главите им ще определят награди. За залавянето им ще бъдат хвърлени неограничени човешки и материални ресурси. Той поне знае как става това. Самият е участвал в такива акции. И това беше единственото им предимство. Лев познаваше отвътре механизмите на подобни операции. Беше обучен от НКВД да действа невидим зад вражеската линия, а сега вражеска линия бяха границите на собствената му страна, която защитаваше през войната. Мащабите на тези преследвания ги правеше трудни за наблюдение и управление. Те бяха централизирани, обхващаха огромна територия и бяха неефикасни. Но най-вече се надяваше, че издирването ще започне съвсем не там, където се намират. Логично би било да се предположи, че Лев и Раиса ще се насочат към най-близката граница, към Балтийското крайбрежие и Финландия. Би било най-лесно да напуснат страната с лодка. Но те вървяха на юг — към самото сърце на Русия, към Ростов. Тук нямаха никакъв шанс да останат на свобода и ги очакваше неизбежно залавяне.

Крачеха по водата много по-бавно отпреди, често се спъваха и падаха; и всеки път все по-трудно се изправяха. Не помагаше дори притокът на адреналин, предизвикан от съзнанието, че са преследвани. Лев държеше ръката си над водата, за да не отмие паяжината от раната. Избягваха да говорят за положението си, сякаш не им оставаше да живеят дълго, че да правят планове. Лев предполагаше, че са на около двеста километра източно от Москва. Бяха прекарали във влака почти две денонощия и вероятно са някъде в околностите на Владимир. А сега, ако е прав, вървяха към Рязан. При обикновени обстоятелства оттук до Ростов се стига за едно денонощие с влак или с кола. Но те нямаха пари, нито храна; бяха ранени, облечени в мръсни дрипи. Търсеха ги всички, местни и национални служби на Държавна сигурност.

Спряха се. Реката разполовяваше малко село на две половини. Тук имаше колхоз. Излязоха от водата на около петстотин крачки нагоре по течението от скупчените къщи. Беше късно, здрачаваше се.

Лев каза:

— Някои от селяните все още работят на нивата или в градината. Можем да се промъкнем в къщата и да откраднем храна.

— Искаш да крадеш?

— Не можем нищо да купим. Ако ни забележат, ще ни издадат. За избягали затворници се дава награда, по-голяма, отколкото тези хора печелят за година.

— Лев, ти прекалено дълго работи на Лубянка. Тези хора не обичат държавата.

— Но като всички други имат нужда от пари. Опитват се да оцелеят като всички останали.

— Предстои ни да изминем стотици километри. Не можем да се справим сами. Просто не можем. Трябва да го осъзнаеш. Нямаме нито приятели, нито пари, нито нищо. Трябва да убеждаваме непознати да ни помагат — трябва да ги накараме да повярват в начинанието ни. Това е единственият начин. Единствената ни възможност.

— Ние сме престъпници, ако ни скрият, ги заплашва разстрел, и то не само онзи, който ни е помогнал, а цялото село. Властите няма да се подвоумят и ще осъдят всички на по двайсет и пет години, ще депортират в някой северен лагер цялото население, включително и децата.

— И точно затова ще ни помогнат. Изгубил си вяра в народа на своята страна, защото си бил заобиколен от хора на властта. Държавата няма нищо общо с тези селяни, не ги разбира и не се интересува от тях.

— Раиса, така говорят градските дисиденти. Думите ти нямат нищо общо с реалния свят. Ще бъде лудост, ако ни помогнат.

— Имаш къса памет, Лев. Как успяхме да избягаме? Казахме истината на хората във вагона. Те всички ни помогнаха, стотина души, горе-долу толкова, колкото са тук жителите. Затворниците от нашия вагон със сигурност ще изтърпят някакво колективно наказание, че не са уведомили охраната. Защо го направиха? Какво им предложи?

Лев мълчеше. Раиса продължи:

— Ако откраднеш от тези хора, ще се превърнем в техни врагове, а всъщност ние сме техни приятели.

— Значи искаш да отидем в центъра на селото, сякаш сме от едно семейство, и да се здрависаме?

— Тъкмо това ще направим.

Заедно стигнаха до центъра на селото, като че ли се връщаха от работа и беше естествено да се намират тук. Обградиха ги мъже, жени и деца. Къщите им бяха направени от дърво и глина. Селскостопанската им техника беше отпреди четирийсет години. Трябваше само да ги предадат на държавата и щяха да бъдат богато възнаградени. Можеха ли да се откажат? Тези хора нямаха нищо.

Заобиколена от враждебни лица, Раиса заговори:

— Ние сме затворници. Избягахме от влака, с който ни караха за лагер, където щяхме да умрем. Сега ни преследват. Имаме нужда от вашата помощ. Молим ви не заради себе си. Рано или късно ще ни заловят и убият. Ние сме се примирили с това. Но преди това трябва да свършим една много важна работа. Моля, дайте ни възможност да обясним защо ни е нужна помощта ви. Ако онова, което ви кажем, не ви хареса, можете да нямате нищо общо с нас.

Напред пристъпи мъж на около четирийсет години. На лицето му беше изписано съзнание за собствена значимост.

— Като председател на колхоза мой дълг е да отбележа, че в наш интерес е да съобщим за тях на властите.

Раиса огледа селяните. Нима беше сгрешила? Нима държавата вече е проникнала и сред тези селяни и е внедрила свои доносници във всички села? Но в този момент се чу мъжки глас:

— И какво ще правиш с наградата, и нея ли ще предадеш на държавата?

Всички се засмяха. Председателят се изчерви, смутен. Раиса изпита облекчение, като разбра, че той е нещо като комична фигура, марионетка. Той не притежаваше истинската власт. Заговори жена, застанала най-отзад в тълпата:

— Нахранете ги.

Спорът беше прекратен, сякаш оракул бе произнесъл тежката си дума.

Заведоха ги в най-голямата къща. Седнаха в просторната стая, където се приготвяше храната, дадоха им вода. Накладоха огън в огнището. Постоянно прииждаха хора и къщата се напълни. В краката на възрастните седяха деца и гледаха Лев и Раиса както децата гледат животните в зоологическата градина. От друга къща донесоха току-що изпечен, още топъл хляб. Нахраниха се, а през това време дрехите им се сушаха до огъня. Когато един мъж се извини, че не могат да им предложат нови дрехи, Лев само кимна, объркан от щедростта им. Той можеше да им предложи само разказа си и нищо друго. След като изяде хляба и изпи водата, той се изправи.

Раиса наблюдаваше мъжете, жените и децата, които слушаха Лев. Той започна с убийството на Аркадий, момчето от Москва, убийство, което му беше наредено да потули. Призна срама, който беше изпитал, убеждавайки семейството, че е било нещастен случай. Обясни защо е бил изгонен от МГБ и изпратен във Волск. Колко учуден е бил, когато открил тялото на още едно дете, убито по същия начин. Когато каза, че подобни убийства се извършват из цялата страна, хората ахнаха, сякаш им показа някакъв фокус. Някои родители изведоха децата си навън, когато Лев предупреди какво възнамерява да опише по-нататък.

Дори преди Лев да свърши, хората вече си градяха предположения кой би могъл да извърши подобни зверства. Никой не смяташе, че те са дело на човек, който има работа и семейство. Мъжете не вярваха, че личността на убиеца не може да се установи веднага. Всички бяха сигурни, че ще разпознаят чудовището, щом го погледнат в очите. Оглеждайки събралите се в стаята, Лев разбра, че е разтърсил виждането им за света. Извини се, че ги е запознал с реалността, в която съществуването на такъв убиец е нещо обичайно. Опита се да ги успокои, като им съобщи, че убиецът пътува с влак и спира в големите градове по протежение на железопътната линия. В убийствата му имаше рутина, която нямаше да го доведе в такова малко селце като тяхното.

Въпреки успокоителните му думи Раиса се съмняваше дали тези хора някога ще бъдат също така доверчиви и гостоприемни. Дали ще нахранят непознат? Или отсега нататък ще се страхуват, че непознатите носят зло, което те не могат да видят? Цената на тази история беше невинността на хората. Те бяха виждали жестокост и смърт. Но никога не си бяха представяли, че убийството на дете може да достави някому удоволствие.

Навън вече беше тъмно, а Лев говореше повече от час. Краят на разказа наближаваше, когато в къщата дотича дете.

— Видях светлини на северния хълм. Фарове на камиони. Идват насам.

Всички наскачаха. Лицата на хората подсказаха на Лев, че камионите могат да бъдат само държавни. Той попита:

— Колко време имаме?

Задавайки този въпрос, той вече се съюзяваше с тях, въпросът предполагаше връзка, каквато всъщност нямаше. Лесно можеха да ги предадат на властите и да получат обещаната награда. Но изглежда, той беше единственият в стаята, на когото хрумна подобна мисъл. Дори председателят на колхоза се подчини на общото решение да им се помогне.

Някои от възрастните изскочиха навън, за да се уверят с очите си. Останалите започнаха да разпитват момчето:

— На кой хълм?

— Колко са камионите?

— Преди колко време ги видя?

Камионите били три. Момчето видяло светлината на фаровете от техния двор. Идвали от север, били на няколко километра. Щели да бъдат тук след минути.

В къщите нямаше къде да се скрият. Селяните нямаха нито имущество, нито мебели. А без съмнение щяха да претърсват щателно. Където и да се скрият, щяха да ги намерят. Лев знаеше, че на карта е заложена професионалната гордост на охраната. Раиса го хвана за ръцете:

— Дай да избягаме. Първо ще претърсят селото. Ако селяните се престорят, че не сме идвали тук, може би ще успеем да се скрием. Вече е съвсем тъмно.

Лев поклати глава. Усещаше топка в стомаха си, мислите му се връщаха към Анатолий Бродски. Сигурно се е чувствал така, когато се обърна и видя Лев на върха на хълма, когато разбра, че примката се затяга около него. Лев си спомни как ветеринарят се спря и се взря в него за миг, неспособен да мисли за нищо друго, освен че е заловен. Опита се да избяга. Но те нямаше как да избягат от тази охрана. Тези бяха отпочинали, екипирани за преследване — далекобойни пушки, оптически мерници, осветителни ракети и кучета да дебнат за подозрителни следи.

Лев се обърна към момчето, което беше видяло камионите.

— Имам нужда от помощта ти.

Същия ден

С треперещи ръце, клекнало насред пътя в пълен мрак, момчето събираше разпиляното пред него зърно. Чуваше рева на моторите и шума на гумите, камионите бяха само на около двеста метра и се приближаваха бързо. Замижа, като се надяваше, че ще го видят. Ами ако се движат прекалено бързо и не успеят да спрат навреме? Чу се скърцане на спирачки. Момчето отвори очи и се обърна, заслепено от ярката светлина на мощните фарове. Вдигна ръце. Камионите спряха, металната броня почти докосваше лицето му. Вратата на кабината се отвори и войникът извика:

— Какво правиш там, по дяволите?

— Торбата ми се скъса.

— Махни се от пътя!

— Баща ми ще ме убие, ако не събера всичкото зърно.

— А аз ще те убия, ако не се махнеш.

Момчето се чудеше какво да прави. Продължи да събира зърната. Чу металическо щракване: беше ли това звук от оръжие? Никога не беше виждал автомат и нямаше представа как щрака предпазител. Изпадна в паника, но продължи да събира зърната в торбата. Нямаше да го застрелят: то беше обикновено момче, което събира разпиляното зърно на пътя. После си спомни разказа на непознатия за убитите деца. Може би тези войници са също такива. Събра последната шепа зърна, грабна торбата и се затича обратно към селото. Камионите го последваха, бяха зад него, надуваха клаксони и го караха да бяга още по-бързо. Чуваше смеха на войниците. Никога през живота си не беше тичало така.

Лев и Раиса се скриха на единственото място, което според тях нямаше да бъде претърсено от войниците — под дъното на каросерията на камионите. Докато момчето отвличаше вниманието им, Лев се промъкна между колелата на втория камион, а Раиса на третия. Тъй като не знаеха колко време ще висят отдолу, може би цял час, Лев бе обвил ръцете им с парчета плат от разкъсаната си риза, за да облекчи болката.

Когато камионите спряха, Лев обви крака около кардана и лицето му плътно се приближи до дървения под на каросерията. Дъските над главата му се огъваха, когато войниците минаваха по тях, за да скочат от камиона. Видя един от тях да кляка, за да завърже връзката на обувката. Само ако се обърнеше, щеше да види Лев. Но войникът се изправи и изтича след другарите си към една от къщите. Не го беше видял. Той полека се обърна, за да види третия камион.

Раиса едновременно се страхуваше, но повече се ядосваше. Планът бе наистина добър, пък и тя не беше измислила нищо по-добро, но сега успехът зависеше изцяло от това дали ще може да се задържи под камиона. Тя не беше обучен войник: не беше прекарала дълги години в тренировки, пълзейки по окопите и прескачайки стени. Нямаше нужната сила за подобно нещо. Ръцете вече я боляха, и то доста силно. Не си представяше как ще се задържи още минута, камо ли цял час. Но отказваше да приеме, че ще ги заловят заради нея, защото няма да ѝ достигнат сили и ще се окаже твърде слаба.

Борейки се с болката и едва не плачейки от безсилие, Раиса разбра, че не може повече да се държи и трябва да се спусне на земята, за да си отпочинат макар и за малко ръцете ѝ. Но дори да си почине, ще издържи само още една-две минути. Времето, през което ръцете ѝ ще могат да я държат, бързо ще намалява и накрая няма да може даже да се набере. Трябва бързо да измисли нещо, за да не разчита на своята сила. Изглежда, трябва да вземе ивици от ризата на Лев и да завърже китките си към кардана. Но това ще помогне, докато камионът е неподвижен. За да се завърже, трябваше да легне на земята. А докато лежи на земята, макар и под камиона, рискуваше да бъде забелязана. Погледна встрани, наляво и надясно, за да разбере къде са войниците. Шофьорът беше останал да пази камиона. Виждаше ботушите му и усещаше дима от цигарата му. Всъщност присъствието му я устройваше. Никой не би заподозрял, че някому ще хрумне да се скрие под камиона. Бавно и внимателно Раиса спусна крака на земята, опитвайки се да не вдига шум. Дори най-малкият звук би я издал. Размота ивиците плат и завърза лявата си китка към кардана, след това започна да връзва и дясната. Трябваше да стегне възела с вече завързаната ръка. Сполучи и доволна от себе си, се канеше да вдигне крака на кардана, когато чу ръмжене. Погледна встрани и срещна погледа на едно куче.

Лев видя, че до третия камион един войник държи на каишки няколко кучета. Той не беше забелязал Раиса, но кучетата я бяха подушили. Лев ги чуваше как ръмжат: тя се намираше на равнището на очите им. Но не можеше да направи нищо. Обърна глава и видя момчето, което им беше помогнало на пътя. То наблюдаваше с интерес от прозореца на къщата си. Лев се спусна на земята, за да вижда по-добре. Войникът с кучетата се канеше да тръгне. Но едно от кучетата се дърпаше и обтягаше каишката, явно бе видяло Раиса. Лев се обърна към момчето. Отново имаше нужда от помощта му. Посочи кучетата. Момчето побърза да изтича от къщи. Лев се възхити на хладнокръвието му, като го видя как безстрашно се приближи до глутницата кучета. Те всички се обърнаха към него и го залаяха. Войникът му извика:

— Бягай вкъщи!

Но момчето протегна ръка, сякаш да погали едно от кучетата.

Войникът се засмя:

— Ще ти отхапе ръката.

Момчето уплашено се отдръпна. Мъжът отведе кучетата и му повтори да се прибере вкъщи. Лев отново се набра и се долепи до дъното на каросерията. Дължаха живота си на момчето.

Раиса нямаше представа колко дълго е била завързана под камиона. Чуваше как войниците претърсват къщите: прекатурваха мебели, трошаха и мачкаха. После се разнесе кучешки лай и свистене на осветителни ракети. Войниците се връщаха, качваха се в камионите. Чуваха се команди. Кучетата качиха отзад в нейния камион. Стягаха се да потеглят.

Развълнувана, осъзна, че планът е успял. Включи се двигателят. Карданът потрепери. След секунди ще започне да се върти. Тя все още беше завързана за него. Трябваше да се освободи. Но китките ѝ бяха завързани здраво, не можеше да развърже възлите с безчувствените си пръсти, които не се подчиняваха на командите на мозъка. Тя се бореше. И последният войник се качи в камиона. Селяните се бяха скупчили покрай камионите. Раиса все още не можеше да се освободи. Камионите бяха готови да потеглят. Тя наведе глава и задърпа възела със зъби. Развърза го най-сетне и падна на земята по гръб, а шумът бе заглушен от рева на моторите. Камионът потегли, а тя остана насред пътя. На слабата светлина от прозорците на къщите седналите отзад войници щяха да я видят. И тя не можеше да направи нищо.

Селяните пристъпиха напред, плътно притиснати един към друг. Камионът се отдалечаваше, а те обградиха Раиса. Войниците не забелязаха нищо необичайно. Раиса остана скрита сред тълпата селяни.

Свита на кълбо на шосето, тя зачака. Някакъв мъж ѝ подаде ръка и тя се изправи. Беше спасена. Но Лев го нямаше. Решил е да не рискува и да скочи, преди да са навлезли в тъмното, за да не го види шофьорът на третия камион. Може би ще изчака, докато влязат в първия завой. Но тя не се тревожеше. Лев знаеше какво да прави. Всички чакаха мълчаливо. Раиса хвана за ръка момчето, което толкова много им помогна. След малко чуха някой да тича към тях.

Москва

Същия ден

Стотици войници и агенти търсеха бегълците, но Василий беше убеден, че няма да ги намерят. Макар шансовете да бяха на страната на държавата, преследваха човек, обучен да се крие и оцелява на вражеска територия. Началството предполагаше, че Лев и Раиса са получили помощ или от предатели сред охраната, или от хора, които са ги чакали на определено място на железопътната линия, и са организирали бягството им. Но това не се потвърждаваше от признанията на затворниците, пътуващи с Лев в същия вагон. Подложени на изтезания, те твърдяха, че двамата са избягали сами, без чужда помощ. Охраната обаче искаше да чуе друго — това ги объркваше. Досега търсенето се ограничаваше по посока на скандинавската граница, северното крайбрежие и Балтийско море. Предполагаше се, че Лев ще се опита да пресече границата най-вероятно с рибарска лодка. Озовал се на Запад, веднага ще се свърже с видни правителствени чиновници, които с радост ще му дадат политическо убежище в замяна на информация. Поради това залавянето му се превърна във въпрос от първостепенна важност. Лев можеше да нанесе непоправими вреди на Съветския съюз.

Василий веднага отхвърли предположението, че някой е помагал за бягството на Лев. Просто нямаше начин някой да знае в кой влак ще пътуват затворниците. Бяха ги качили във влака за ГУЛАГ в последната минута. Въпросът бе уреден без нужната документация и процедура. Така че единственият човек, който би могъл да им помогне да избягат, беше той самият. Това означаваше, че съществува вероятност, колкото и смешна да е, той да бъде обвинен в съдействие на опасен шпионин. Изглежда, Лев все пак има възможност да го унищожи.

Досега никоя от преследващите групи не бе открила следи от бегълците. Нито Лев, нито Раиса имаха роднини или приятели в тази част на страната — бяха сами, облечени в дрипи, без пукната пара. Когато Василий за последен път разговаря с Лев, той дори не помнеше собственото си име. Очевидно е възвърнал разума си. Василий трябваше да уточни накъде се е насочил: това бе най-добрият начин да го заловят, а не да търсят напосоки. Тъй като не беше успял да хване изобличения си брат, трябваше да успее в операцията с Лев. Втори провал нямаше да му простят.

Василий не вярваше, че Лев възнамерява да избяга на Запад. Но ще се върне ли в Москва? Родителите му живееха тук. Но те не можеха да му помогнат, още повече щяха да загинат, ако той се появеше при тях. Сега те бяха под денонощно наблюдение. Може би Лев ще поиска да си отмъсти и ще дойде, за да убие Василий? Замисли се за кратко поласкан, преди да го отхвърли. Никога не усети нищо лично в омразата на Лев към него. Не би рискувал живота на жена си заради едното отмъщение. Лев имаше план и цел, чиито корени най-вероятно се криеха в страниците на заловените документи за онези престъпления.

Василий проучи папките, събирани през последните месеци от Лев и местния милиционерски началник, когото бе успял да убеди да му помогне. Имаше снимки на убити деца, показания на свидетели. Имаше и документи от съда за осъдени заподозрени. По време на разпита Лев се отрече от своето разследване. Но Василий знаеше, че отричането е лъжа. Лев беше от хората, които вярваха силно и твърдо, той и жена му вярваха в тази нелепа теория. Но в какво точно вярваха? Че един-единствен убиец е виновен за всички тези убийства, извършени без мотив, на стотици километри едно от друго в над трийсет различни места? Освен че самата теория бе странна, тя означаваше, че може да са тръгнали в която и да е посока. Василий едва ли можеше да избере произволно някакво направление и да чака. Ядосан и разочарован, изучаваше картата, на която хронологично бе отбелязано всяко убийство.

44

Василий почука с пръст по числото. Вдигна телефонната слушалка.

— Извикайте при мен офицер Фьодор Андреев.

След повишението Василий получи собствен кабинет — наистина малък, но той много се гордееше с него, сякаш бе извоювал всеки квадратен метър в тежки боеве. На вратата се почука. Влезе Фьодор Андреев, сега един от подчинените на Василий: млад мъж, предан, трудолюбив и не твърде умен, незаменими качества за един подчинен. Беше нервен. Василий се усмихна и му направи знак да седне.

— Благодаря, че дойде. Имам нужда от помощта ти.

— Разбира се.

— Знаеш ли, че Лев Демидов е избягал?

— Да, чух.

— Какво знаеш за причините за арестуването му?

— Нищо.

— Смятахме, че работи за западно правителство, че събира информация и шпионира. Но, изглежда, не е така. Допуснахме грешка. По време на разпита Лев не каза нищо. Сега, със закъснение, съм склонен да предположа, че е работил ето над това.

Василий стана и посочи с поглед папката на масата. Фьодор беше виждал тези документи и преди. Тогава бяха завързани за гърдите на Лев. Изби го студена пот. Наведе се напред, сякаш виждаше документите за първи път, опитвайки се да прикрие тръпките си. С крайчеца на окото си видя, че Василий застана до него и също гледа страниците, като че ли бяха партньори и работеха заедно. Пръстът на Василий се плъзна бавно по картата, стигна до Москва и почука:

44

На Фьодор му призля. Обърна глава и видя лицето на Василий близо до своето.

— Фьодор, знаем, че Лев е бил наскоро в Москва. Сега вярвам, че не е шпионирал, а пътуването му е било част от разследването. Виждаш ли, той вярва, че тук е било извършено убийство. Синът ти е бил убит, нали така?

— Не, загина при злополука, прегазен от влак.

— И Лев беше натоварен да реши въпроса?

— Да, но…

— По онова време ти беше сигурен, че момчето е убито, нали?

— По онова време бях много разстроен, беше ми много трудно…

— Значи Лев не се заинтересува от твоето дете, когато се върна в Москва да разследва?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Какво?

— Откъде знаеш, че Лев не се е интересувал от твоето дело?

Василий се върна на бюрото си и започна да разглежда ноктите си, като се престори на обиден.

— Очевидно имаш много ниско мнение за мен, Фьодор.

— Това не е вярно.

— Трябва да разбереш, че ако Лев е прав, ако има убиец на деца, той трябва да бъде заловен. Искам да помогна на Лев. Аз самият имам деца, Фьодор. Мой дълг на баща и офицер е да спра тези ужасни престъпления. Това слага край на всяка лична вражда между Лев и мен. Ако го исках мъртъв, нямаше да предприема нищо. В дадения момент всички смятат него и жена му за шпиони. Ще ги убият без предупреждение и разследването им ще отиде на вятъра. Ще загиват и други деца. Но ако разполагам с всички факти, може би ще успея да убедя началниците да преустановят преследването. Какви шансове имат Лев и Раиса, ако не го направя?

— Никакви.

Василий кимна, доволен от потвърждението. Значи беше истина: Лев е убеден, че извършителят на тези убийства е един-единствен човек. Василий продължи:

— И аз мисля така, те нямат пари и са на стотици километри от мястото, закъдето са тръгнали.

— Къде са избягали?

Фьодор допусна втора грешка, като показа, че и той вярва в намеренията на Лев да спре убиеца. Сега Василий имаше нужда единствено от уточняване на мястото. Той посочи жп линията на изток от Москва и видя как погледът на Фьодор се плъзна на юг. Лев вървеше на юг. Но Василий имаше нужда от името на града. Провокирайки Фьодор, небрежно отбеляза:

— По-голямата част от убийствата е извършена на юг.

— Съдейки по картата…

Фьодор прехапа устни. Можеше да подскаже на Василий, без да изглежда виновен. Тогава щяха заедно да помолят началниците да променят решението си относно Лев и Раиса. Фьодор обмисляше начин да им помогне. Да ги превърне от престъпници в герои. Когато се срещнаха в Москва, Лев спомена, че офицер от милицията е пътувал до Ростов, за да се убеди, че убиецът живее в този град. Фьодор се престори, че разглежда внимателно документите.

— Ако се съди по концентрацията на убийствата, бих казал Ростов на Дон. Всички най-ранни убийства са станали на юг. Сигурно живее там или някъде наблизо.

— Ростов?

— Според вас кой е най-добрият начин да убедим началниците?

— Трябва да разбера всичко. Ще поемем огромен риск, ще заложим живота си. Трябва да сме сигурни. Кажи ми още веднъж защо смяташ, че убиецът живее на юг.

Докато вниманието на Фьодор бе погълнато от документите и той говореше забързано, Василий стана, заобиколи бюрото си, извади пистолета и се прицели в сърцето му.

Югоизточна Ростовска област

14 юли

Лев и Раиса лежаха в дървен сандък, висок метър и широк два метра: като жива контрабандна стока бяха транспортирани на юг. След като военните приключиха претърсването в колхоза, селяните закараха Лев и Раиса с камион до най-близкия град Рязан, където ги запознаха със свои приятели и роднини. В задушна малка квартира, сред кълба цигарен дим, се бяха събрали трийсетина души, на които Лев отново разказа историята на разследването. Нямаше нужда да убеждава никого, че то трябва да приключи колкото може по-скоро, и никой не се съмняваше, че милицията се е оказала неспособна да залови убиеца. Те самите никога не се бяха обръщали към милицията за помощ, нито отнасяха споровете си до властите, предпочитайки да разчитат на собствените си сили. Това беше същото, само че беше заложен животът на безброй деца.

Колективно бе начертан план да ги откарат на юг. Един от събралите се работеше като шофьор на камион и превозваше товари между Москва и градовете Куйбишев и Харков. Харков се намираше на около петстотин километра северно от Ростов, един ден шофиране. Беше решено, че е прекалено рисковано да ги кара до Ростов, тъй като нямаше работа там, но бе готов да ги откара до близкия град Шахти. Лесно можеше да оправдае отклонението, като каже, че отива на гости на роднини. А те, като чуеха историята, почти със сигурност щяха да се съгласят да помогнат на Лев и Раиса да стигнат до Ростов.

Трябваше да прекарат най-малко ден и половина затворени в сандъка, в пълен мрак. Шофьорът превозваше банани, луксозни екзотични плодове, предназначени за специалните магазини. Магазините за високопоставени партийци, онези, в които някога пазаруваха Лев и Раиса. Техният сандък беше в задната част на камиона, заклещен под други, всичките пълни със скъпоценния плод. Въздухът беше горещ и сух, пътуването неудобно. На всеки три-четири часа шофьорът спираше за почивка, отместваше горните сандъци и даваше възможност на живата си стока да се разтъпче и да се облекчи в храстите край шосето.

Пътуваха в пълен мрак, легнали един срещу друг с кръстосани крака. Раиса попита:

— Имаш ли му доверие?

— На кого?

— На шофьора.

— А ти?

— Не знам.

— Защо питаш?

— От всички, които чуха историята ти, той единствен не зададе никакви въпроси. Сякаш тя не го интересуваше. Тя не му направи такова впечатление като на другите. Стори ми се равнодушен, практичен и безчувствен.

— Не е длъжен да ни помага. И няма да може да ни предаде, а после да се върне спокойно при семейството и приятелите си.

— Може да измисли нещо. Че е имало блокада на пътя. Че сме били заловени. Че се е опитал да ни помогне, но не е могъл да направи нищо.

— Какво предлагаш?

— Като спрем следващия път, да го повалиш на земята, да го вържеш и сам да караш камиона.

— Сериозно ли говориш?!

— Единственият начин да сме сигурни, абсолютно сигурни, е да му отнемем камиона. Да вземем документите му. И животът ни отново ще бъде в нашите ръце, отново ще бъде под контрол. А така сме съвсем безпомощни. Дори не знаем накъде ни кара.

— Но нали ти ме учеше да вярвам в добротата на хората.

— Този човек не е като другите. Изглежда амбициозен. По цели дни превозва луксозни стоки. Сигурно си мисли: искам това, искам онова, трябват ми скъпи фини платове и различни деликатеси. Разбира, че ние му даваме тази възможност. Знае за колко може да ни продаде. И знае цената, която ще плати, ако го заловят с нас.

— Едва ли аз съм този, който трябва да го каже, Раиса, но ти говориш така за невинен човек, който рискува живота си, за да ни помогне.

— Говоря за гаранцията ни да стигнем до Ростов.

— Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.

— Няма да се наложи да го убием.

— Напротив, ще се наложи, защото не можем да го оставим вързан край пътя. Това ще е много по-голям риск. Или ще го убием, или ще му се доверим. И това ще е първата крачка, след която всичко ще рухне, Раиса. Тези хора ни нахраниха, подслониха, а сега ни карат към Ростов. Ако се обърнем срещу тях, ако убием един от приятелите им без причина, само като предпазна мярка, аз ще бъда същият човек, когото ти презираше в Москва.

Макар да не я виждаше в тъмното, усещаше, че се усмихва.

— Изпитваше ли ме?

— Просто поддържах разговора.

— Издържах ли изпита?

— Зависи дали ще стигнем до Шахти, или не.

След като мълчанието се проточи, Раиса попита:

— Какво ще правим, когато всичко това свърши?

— Не знам.

— На Запад биха те приели с отворени обятия, Лев. Биха те защитили.

— Никога няма да напусна тази страна.

— Дори ако тя поиска да те унищожи?

— Ако искаш да бягаш в чужбина, ще направя всичко каквото мога, за да те кача на някоя лодка.

— А ти какво ще правиш? Ще се криеш в планините?

— Щом ликвидирам убиеца и ти си в безопасност извън страната, ще се предам. Не искам да живея в изгнание, сред хора, на които е нужна информация от мен, но ме мразят. Не искам да живея като чужденец. Не мога да го сторя. Това би означавало, че е вярно всичко, което се говори за мен в Москва.

— И това ли е най-важното за теб?

В гласа на Раиса се долови горчивина. Лев нежно докосна ръката ѝ.

— Не те разбирам, Раиса.

— Толкова ли е сложно? Искам да бъдем заедно.

Лев помълча, накрая каза:

— Не мога да живея като предател. Просто не мога.

— Което означава, че ни остават около двайсет и четири часа?

— Съжалявам.

— Тогава трябва да използваме максимално останалото ни време.

— И какво предлагаш?

— Ще си кажем истината.

— Истината?

— Вероятно имаме тайни един от друг. Аз знам, че имам няколко. А ти нямаш ли? Неща, които никога не си ми казвал.

— Имам.

— Тогава ще започна първа. Аз плюех в чая ти. След като чух за арестуването на Зоя, бях убедена, че ти си донесъл за нея. И така, в продължение на около седмица плюех в чая ти.

— Плюла си в чая ми?

— Около седмица.

— И защо престана?

— Ти като че ли нямаше нищо против.

— Просто не съм забелязал.

— Точно така. Сега е твой ред.

— Честно казано…

— Такива са правилата на играта.

— Не мисля, че се омъжи за мен от страх. Мисля, че специално си ме търсила. И си се престорила на уплашена. Представи се с измислено име и аз започнах да те преследвам. Но мисля, че и аз също бях твоя цел.

— Смяташ ме за чужд агент?

— Може би познаваш хора, които работят за западни спецслужби. Може даже да си им помагала. Може би си имала тази мисъл, когато си се омъжвала за мен.

— Това не е тайна, а предположения. Ти трябва да споделяш тайни с реални факти.

— Намерих монета в дрехите ти, която се дели на две половини. Това е приспособление за микрофилми. Използват ги шпионите. Никой друг не притежава такава.

— И защо не ме издаде?

— Не можех да го направя.

— Лев, не се омъжих за теб, за да съм близо до МГБ. Вече ти казах истината, страхувах се.

— А монетата?

— Монетата беше моя…

Гласът ѝ заглъхна, като че ли преценяваше дали да продължи.

— Но не я използвах, за да пренасям микрофилми. Държах в нея цианкалий, когато останах без дом.

Раиса никога не беше му разказвала как е живяла, след като къщата ѝ е била разрушена, за месеците скитания, за тъмната страна на живота си. Лев чакаше, изведнъж стана неспокоен.

— Сигурна съм, че можеш да си представиш какво се случваше на бежанките. Войниците имаха свои нужди, те рискуваха живота си и всички им бяхме задължени. Ние бяхме тяхната отплата. Веднъж, а те бяха неколцина, ме боля толкова много, че се заклех, ако това се повтори, ще натрия пастата по венците му. Можеха да ме убият, да ме обесят, но това щеше да ги накара да си помислят, преди да постъпят така с друга жена. Както и да е, но монетата се оказа моят талисман, защото нямах неприятности, след като започнах да я нося. Може би мъжете усещат кога жените носят цианкалий в джоба си. Разбира се, тя не излекува раните, които вече ми бяха нанесени. Нямаше такова лекарство. Затова не мога да забременея, Лев.

Лев се взираше в мрака натам, където според него беше жена му. По време на войната жените ги изнасилваха, изнасилваха ги по време на окупацията, а после ги изнасилваха и освободителите. Като войник знаеше, че държавата гледа снизходително на подобни неща, те се смятаха за неизменна част от войната и достойна награда за смелия войник. Някои жени наистина прибягваха до цианкалий, за да се избавят от непоносимите ужаси. Лев предполагаше, че повечето мъже вероятно са проверявали жените за нож или огнестрелно оръжие, но на монета не биха обърнали внимание. Лев я погали по ръката. Какво друго можеше да направи? Да се извини? Да каже, че разбира всичко? Беше сложил в рамка онази изрезка от вестник със снимката си, без да подозира какво е преживяла по време на войната.

— Знаеш ли, Лев, имам още една тайна. Влюбих се в теб.

— Аз винаги съм те обичал.

— Това не е тайна, Лев. Изоставаш с три тайни.

Тогава Лев каза:

— Имам брат.

Ростов на Дон

15 юли

Надя беше сама в къщата. Майка ѝ и сестра ѝ бяха на гости при баба ѝ. Надя тръгна с тях, но когато наближиха, тя се престори, че я боли корем и поиска да се върне. Майка ѝ се съгласи и Надя се завтече обратно към къщи. Планът ѝ беше прост. Щеше да отвори вратата на мазето и да разбере защо баща ѝ прекарва толкова много време в тази тъмна и студена стая. Никога преди не беше слизала там, нито веднъж. Обикаляше къщата и опипваше влажните тухли, опитвайки се да си представи какво е вътре. Нямаше прозорци, само дупка за проветряване заради печката. Беше строго забранена територия, ненарушимо правило в къщата.

В момента баща ѝ беше в командировка. Но щеше да се върне скоро, може би дори на другия ден, защото спомена за някакъв ремонт вкъщи, по-точно за нова врата за мазето. Не смяташе да подменя входната врата, която всички използваха и която запазваше топлината в къщата, а за него най-важна беше вратата на мазето. Тя наистина бе тънка, но какво от това? Толкова ли беше наложително? След два дни той ще сложи нова врата, която тя вече няма да може да отвори. Ако иска да влезе в мазето, ако иска да отговори на въпросите си, трябва да го направи сега. Ключалката бе съвсем проста. Беше я проучила внимателно и беше пробвала да пъхне нож между вратата и рамката, за да отключи. Ставаше.

Резето се вдигна, Надя отвори вратата. Развълнувана и уплашена, слезе едно стъпало надолу. Пусна вратата и тя се затвори. Отдолу и отстрани се процеждаше светлина. Освен това малко светлина идваше и от вентилационния отвор. Очите ѝ свикнаха с тъмнината, слезе по стълбите и огледа тайната стая на баща си.

Легло, печка, малка маса и сандък — нищо загадъчно. Разочарована, продължи да оглежда наоколо. На стената висеше стара лампа, а до нея — изрезки от вестници. Насочи се към тях. Това беше една и съща снимка: на руски войник, застанал пред горящ танк. Някои от снимките бяха изрязани така, че се виждаше само войникът. Беше красив. Тя не го познаваше. Озадачена от този колаж, взе алуминиевата паница, оставена на пода, без съмнение за котките. След това вниманието ѝ привлече сандъкът, хвана с две ръце капака и го повдигна, просто за да види дали се отваря. Дървеният капак беше тежък, но не беше заключен. Какво ли има вътре? Повдигна го още малко, но изведнъж долови друг шум — входната врата.

Чуха се тежки стъпки, прекалено тежки, за да е майка ѝ. Сигурно баща ѝ се е върнал по-рано. Вратата на мазето се отвори и проблесна светлина. Защо се е върнал толкова скоро? Изпаднала в паника, Надя спусна капака, без да вдига шум, вслушвайки се в стъпките на баща си, който слизаше по стълбата. Тя коленичи и изпълзя под леглото, сви се там и се загледа към най-долното стъпало. И ето че се появиха големите му черни обуща, които се приближаваха към нея.

Надя затвори очи, очаквайки, когато ги отвори, да види разгневеното лице на баща си на сантиметри от нейното. Но вместо това леглото изскърца и се огъна над нея. Баща ѝ беше седнал на леглото. Тя отвори очи, трябваше да се отмести. Пространството между леглото и пода стана още по-малко, тя по-скоро се досети, отколкото видя, че той започна да развързва връзките на обущата си. Не знаеше, че тя е тук. Вратата сигурно се е заключила сама при затварянето. Още не беше я открил. Какво щеше да прави? Баща ѝ можеше да прекара тук часове. Майка ѝ щеше да се върне и да се разтревожи, като не я намери вкъщи. Може да решат, че се е загубила, и да тръгнат да я търсят. Тогава тя ще се промъкне горе и ще измисли някаква лъжа. Това беше единствената ѝ надежда. А дотогава трябва да се спотайва на мястото си.

Баща ѝ събу чорапите си и размърда пръстите на краката си. Изправи се, леглото също се повдигна. Запали лампата, която светеше слабо. Тръгна към сандъка. Надя го чу да отваря капака, но не виждаше какво изважда оттам. Сигурно е оставил капака отворен, защото не чу да го затваря. Какво правеше? Сега седеше на един стол и завързваше нещо около крака си. Ивица гума. С въже и омотани парцали, изглежда си правеше саморъчна обувка.

Усетила нещо зад себе си, Надя обърна глава и видя котката. Тя също я беше видяла и стоеше с извит гръб и настръхнала козина. Котката знаеше, че мястото на Надя не е тук. Уплашена, обърна глава да види дали баща ѝ е забелязал. Той коленичи и лицето му се появи в пространството под леглото. Тя не знаеше какво да каже, не смееше дори да се помръдне. Той не каза нищо, изправи се, вдигна цялото легло и тя се появи, свита на кълбо.

— Стани.

Не можеше да раздвижи нито ръцете, нито краката си — изглежда, тялото ѝ отказва да ѝ се подчинява.

— Надя.

Като чу името си, тя стана.

— Дръпни се от стената.

Тя се подчини: тръгна към него с наведена глава, вторачила се в единия му бос крак и в другия, увит в парцали. Той постави леглото на мястото му.

— Защо си тук?

— Исках да знам какво правиш.

— Защо?

— Искам да прекарвам повече време с теб.

Андрей усещаше как го обзема познатото чувство — бяха сами в къщата. Тя не биваше да идва тук: беше ѝ го казвал заради собствената ѝ безопасност. Сега той стана друг човек. Не беше баща ѝ. Заотстъпва назад, докато гърбът му не опря в стената — толкова далеч от нея, колкото позволяваше мястото.

— Татко?

Андрей допря пръст до устните си.

Овладей се.

Но той не можеше. Свали очилата си, сгъна ги и ги пусна в джоба си. Когато отново я погледна, тя беше само едно размазано петно, вече не беше неговата дъщеря, а просто поредното дете. Неясен, замъглен образ, всяко едно дете, което можеше да си представи.

— Татко?

Надя отиде при баща си и го хвана за ръката.

— Не ти ли харесва да прекарваш повече време с мен?

Сега тя беше прекалено близо, макар че той беше без очила. Виждаше косата и лицето ѝ. Избърса потта от челото си и сложи отново очилата.

— Имаш по-малка сестра, Надя — защо не обичаш да играеш с нея? Когато бях на твоята възраст, прекарвах цялото време с брат си.

— Ти имаш брат?

— Да.

— Къде е той?

Андрей посочи стената, снимката на руския войник.

— Как се казва?

— Павел.

— Защо не ни идва на гости?

— Непременно ще дойде.

Ростовска област, осем километра северно от Ростов на Дон

16 юли

Седяха в електричката и пътуваха към покрайнините на града, приближавайки се към целта на пътуването си — центъра на Ростов на Дон. Шофьорът на камиона не ги предаде. Прекара ги през няколко контролно-пропускателни пункта и ги остави в Шахти, където пренощуваха при тъща му Сара Карловна и нейното семейство. Сара, прехвърлила петдесетте, живееше с децата си, включително омъжената си дъщеря, която имаше три деца. Тук живееха и родителите на Сара, общо се събираха единайсет души в три стаи; по едно поколение във всяка спалня. Лев вече за трети път разказа историята на разследването си. За разлика от градовете на север, тук вече бяха чули за престъпленията — за убийствата на деца. Според Сара малцина бяха хората в цялата област, които не знаеха за това. Но не разполагаха с никакви факти. Не знаеха дори приблизителния брой на жертвите.

Изобщо не възникна въпрос дали да им помогнат, или не: цялото голямо семейство веднага започна да чертае планове. Лев и Раиса решиха да излязат в града, след като се мръкне, защото в завода през нощта ще има по-малко хора. Освен това вероятността убиецът да си е вкъщи е по-голяма. Беше решено също да не пътуват сами. Затова щяха да ги придружават три невръстни деца и двама енергични баба и дядо. Лев и Раиса щяха да играят ролята на таткото и майката, а истинските родители да останат в Шахти. Играта на семейство беше предпазна мярка. Ако преследвачите им са стигнали до Ростов, ако държавните органи са се досетили, че те не се канят да бягат от страната, ще търсят мъж и жена, които пътуват заедно. Нямаше как да променят външността си до неузнаваемост. И двамата се подстригаха късо и се преоблякоха в нови дрехи. Но въпреки това, ако не ги съпровождаше това семейство, лесно щяха да ги разпознаят. Раиса се тревожеше, че ще използват и децата, защото биха ги подложили на опасност. Беше решено, че ако нещо се обърка, ако ги заловят, бабата и дядото ще кажат, че Лев е заплашил да ги убие, ако не помогнат.

Влакът спря. Лев погледна през прозореца. Гарата беше оживена: няколко униформени офицери обикаляха перона. Те седмината слязоха от влака. Раиса носеше на ръце най-малкото момченце. На трите деца им бе казано да бъдат шумни. Двете по-големи момчета разбираха и играеха ролята си, но най-малкото объркано гледаше Раиса, нацупило устни, може би усещайки опасността и съжалявайки, че не са го оставили вкъщи. Само най-наблюдателен офицер би заподозрял, че семейството не е истинско.

Перонът гъмжеше от агенти, които бяха прекалено много за делничен ден на обикновена гара. Явно търсеха някого. Макар Лев да се опита да убеди сам себе си, че много хора са обявени за издирване, интуицията му подсказваше, че търсят тъкмо тях. Изходът беше на петдесетина крачки. Почти бяха стигнали.

Внезапно пред тях застанаха двама въоръжени офицери.

— От къде и за къде пътувате?

Раиса не можа да отговори веднага. Думите се бяха изпарили от съзнанието ѝ. За да не изглежда стресната, тя премести детето от едната ръка на другата и се засмя.

— Като поотраснат, стават толкова тежки!

Лев се намеси:

— Бяхме на гости на сестра ѝ. Тя живее в Шахти. Ще се омъжва.

Бабата добави:

— За пияница, никак не го одобрявам. Казах ѝ да не го прави.

Лев се усмихна и се обърна към бабата.

— Да не искаш да се омъжи за мъж, който пие само вода?

— Ще е по-добре.

Дядото кимна, преди да добави:

— Може да пие, но защо трябва да е толкова грозен?

И бабата, и дядото се засмяха, но офицерите останаха сериозни. Единият се обърна към най-малкото момче.

— Как се казва?

Въпросът беше отправен към Раиса. Умът ѝ отново блокира. Не можеше да си спомни. Нищо не ѝ идваше наум и тя изтърси първото име, което ѝ хрумна.

— Александър.

Момченцето поклати глава.

— Казвам се Иван.

Раиса се засмя.

— Обичам да ги дразня. Обърквам имената на братята и те така смешно се ядосват. Детето на ръцете ми се казва Иван. А това е Михаил.

Това беше името на средното момче. Раиса си спомни, че най-големият се казва Алексей. Но за да направи лъжата достоверна, трябваше да се престори, че името му е Александър.

— А най-големият ми син се казва Александър.

Той понечи да отвори уста да възрази, но дядо му бързо се намеси и го погали нежно по главата. Раздразнено, момчето се дръпна.

— Не прави така. Вече не съм дете.

Раиса едва спотаи облекчението си. Офицерите се отместиха от пътя им и тя поведе фалшивото си семейство към изхода.

Щом се отдалечиха от гарата, се сбогуваха със семейството и се разделиха. Лев и Раиса се качиха на такси. Вече бяха дали на семейството на Сара цялата информация, събрана по време на разследването. Ако по някаква причина не успееха, ако убийствата продължаха, другото семейство щеше да поеме тяхното дело. Щяха да организират други хора, за да намерят убиеца, в случай че някоя група се провали, друга ще заеме мястото ѝ. Не биваше да позволят той да оцелее. Лев разбираше, че ако се прибегне до правосъдие на тълпата без съд и следствие, без солидни доказателства, тоест да се осъди на смърт човек само по косвени улики, в опита си да упражнят справедливост ще подражават на системата, на която се противопоставят.

Седнали на задната седалка на волгата, почти със сигурност произведена във Волск, Лев и Раиса мълчаха. Нямаха нужда от думи. Планът беше готов. Лев трябваше да влезе в завода „Ростселмаш“ и да прегледа записите в трудовите книжки. Не знаеше как точно ще го направи, щеше да импровизира. Раиса трябваше да остане в таксито и ако шофьорът прояви подозрителност, да го убеди, че всичко е наред. Предварително бяха му платили щедро, за да не възникват проблеми. Щом Лев откриеше името и адреса на убиеца, шофьорът трябваше да ги закара до адреса му. Ако не го намереха вкъщи, ако е в командировка, трябваше да разберат кога ще се върне. След това да заминат за Шахти и да дочакат при Сара неговото завръщане.

Таксито спря. Раиса докосна ръката на Лев. Той беше нервен, гласът му прозвуча като едва доловим шепот.

— Ако не се върна до един час…

— Знам.

Лев слезе и затвори вратата.

Порталът на завода се охраняваше, макар охраната да не изглеждаше твърде бдителна. Ако се съдеше по охраната, в МГБ още не подозираха, че именно този завод за трактори е неговата крайна цел. Имаше вероятност охраната при портала да е намалена нарочно, за да го примамят, но той се съмняваше в това. Може и да са се досетили, че е тръгнал към Ростов, но не са разбрали къде точно. Тръгна покрай оградата и откри място, където тухлена постройка скриваше портала от погледа. Покатери се, прекрачи бодливата тел и се спусна от другата страна. Беше вътре.

Конвейерът в завода работеше по двайсет и четири часа в денонощието. Освен работниците, които бяха на смяна, наоколо нямаше много хора. Територията на завода беше огромна. Тук сигурно работеха няколко хиляди души, Лев си мислеше, че са десетина хиляди — счетоводители, чистачи, товарачи и монтажници на конвейера. Тъй като дневната смяна още не беше напуснала, едва ли някой би го заподозрял като външен човек. Вървеше спокойно и решително към най-голямата сграда, сякаш цял живот е работил тук. Оттам излязоха двама мъже, запалиха цигари и тръгнаха към портала. Забелязаха го и спряха. Лев нямаше как да ги избегне, махна им с ръка и тръгна към тях.

— Аз съм снабдител от автомобилния завод във Волск. Трябваше да пристигна по-рано, но влакът закъсня. Къде е административната сграда?

— Няма отделна сграда. Администрацията е тук, на горните етажи. Ще ви заведа.

— Няма нужда, ще се оправя.

— Не бързам за вкъщи. Ще ви заведа.

Лев се усмихна. Не можеше да откаже. Двамата мъже се сбогуваха и Лев последва нежелания си придружител в главната сграда.

Като прекрачи прага, Лев за миг забрави всичко. Поразиха го размерите на сградата, високият таван, шумът на машините — това създаваше усещане за чудо, присъщо само на църквите. Това наистина беше новата църква, народен храм, и чувството на благоговение бе почти толкова важно, колкото и произвежданите тук машини. Лев и мъжът вървяха един до друг и водеха неангажиращ разговор. Лев изведнъж се зарадва, че има придружител; никой не се заглеждаше в тях. Но пък се питаше как ще се отърве от него.

Тръгнаха нагоре по стълбата, която водеше от цеха към администрацията. Мъжът каза:

— Не знам дали ще има някой там. Обикновено не работят нощна смяна.

Лев все още нямаше ясна представа как ще действа по-нататък. Щеше ли да успее да ги заблуди? Едва ли, като се имаше предвид конфиденциалната информация, от която имаше нужда. Нямаше просто да му я дадат, каквато и причина да измисли. Щеше да е много по-лесно, ако все още притежаваше служебната си карта от Държавна сигурност.

Завиха зад ъгъла. От коридора, който водеше към администрацията, се виждаше конвейерът долу. Каквото и да предприемеше Лев, работниците щяха да го видят. Придружителят му почука на вратата. Сега всичко зависеше от това колко души има вътре. Вратата отвори възрастен мъж с жълтеникава кожа и кисело изражение, облечен в костюм, типичен счетоводител.

— Какво искате?

Лев надникна над рамото на счетоводителя. Стаята беше празна.

Лев се извъртя и удари придружителя си в корема, което го накара да се превие на две. Преди счетоводителят да се опомни, Лев го стисна силно за гърлото.

— Прави, каквото кажа, и ще останеш жив, ясно ли е?

Той кимна и Лев бавно го пусна.

— Спусни всички щори. И свали вратовръзката си.

Лев издърпа вътре младия мъж, който още не беше се съвзел. Затвори вратата и я заключи. Счетоводителят свали вратовръзката си и я хвърли на Лев, след което спусна щорите на прозореца и ги откъсна от външния свят. Лев завърза с вратовръзката ръцете на младия мъж, като държеше счетоводителя под око. Тук едва ли имаше оръжие или алармена инсталация, защото нямаше какво да се краде. Като спусна щорите, счетоводителят се обърна към Лев.

— Какво искате?

— Трудовите книжки.

Озадачен, той послушно отключи шкафа с документите. Лев застана до него.

— Останете на мястото си, не мърдайте и дръжте ръцете си върху шкафа.

Имаше хиляди папки с обширна информация не само за настоящите работници, но и за напусналите. Официално длъжността снабдител не съществуваше, тъй като това говореше за недостатъци в системата на производството и снабдяването. Едва ли те са вписани под тази длъжност.

— Къде са личните дела на снабдителите?

Възрастният мъж отвори шкафа и извади дебела папка, на която за прикритие пишеше „Изследователски отдел“. Доколкото Лев можеше да прецени, в момента по доставките работеха петима души. Изнервен, защото цялото им разследване зависеше от тези документи, той започна да проверява служебните данни за тези хора. Къде са пътували и кога? Ако датите на командировките съвпадат с датите на убийствата, значи е намерил убиеца. Ако съвпаденията са достатъчно, ще отиде при него и ще го обвини за убийствата — беше сигурен, че той няма да издържи и ще си признае. Прокара пръст по списъка, сравнявайки датите и местата с тези, които помнеше. Не намери съвпадения в първия списък. Спря за миг, съмнявайки се дали не му изневерява паметта. Но трите дати, които не можеше да забрави, бяха двете убийства във Волск и едно в Москва. Този доставчик никога не беше ходил там, нито беше пътувал по Транссибирската магистрала. Отвори втората папка и без да обръща внимание на личните данни, се прехвърли направо на служебната информация. Снабдителят бе започнал работа едва миналия месец. Лев отмести папката встрани и отвори третата. И в нея нямаше съвпадения. Оставаха само две. Прелисти четвъртата.

Волск, Молотов, Киров, Горки — редица градове по железопътната линия към Москва. На юг от Москва са означени градовете Тула и Орел. Вече в Украйна Лев видя градовете Харков и Горловка, Запорожие и Краматорск. Във всички тези градове бяха станали убийства. Затвори папката. Преди да погледне личните данни, трябваше да провери и петата. Опитвайки се да се съсредоточи, той прегледа списъка на градовете. Отбеляза някои съвпадения, но те бяха малко. Лев се върна на четвъртата папка. Обърна на първата страница и се взря в малката черно-бяла снимка. Мъжът беше с очила. Името му беше Андрей.

Същия ден

Василий седеше на леглото в стаята си в хотела. Пушеше, тръскаше пепелта на килима и пиеше водка направо от бутилката. Не хранеше илюзии: ако не предаде бегълците Лев и Раиса на началниците си, без съмнение щяха веднага да му припомнят убийството на Фьодор Андреев. Такава беше сделката, която сключиха, преди той да тръгне от Москва. Те ще повярват, че Фьодор е работил за Лев, че се е нахвърлил срещу Василий, но само ако той им предаде Лев. В МГБ бяха доста объркани поради своята неспособност да заловят тези двамата, които нямаха нито оръжие, нито пукнат грош, но сякаш бяха се изпарили. И ако Василий успее да ги залови, ще му простят всички грехове. Някои служители бяха готови да приемат, че Лев е вече в чужбина, в ръцете на западните дипломати. Бяха уведомени всички задгранични агенти. Снимки на Лев и съпругата му бяха разпратени до всички съветски посолства. Съставяха се планове за убийството им. Ако Василий успее да им спести скъпото и затрудняващо дипломатическите връзки международно преследване, досието му ще бъде чисто.

Пусна фаса на килима и няколко мига го съзерцаваше как дими, преди да го смачка с тока си. Беше се свързал с ростовската Държавна сигурност, тази пъстра шайка безделници. Даде им снимки. Каза на офицерите да не забравят, че е възможно Лев да си е пуснал брада или да е подстригал косата си късо. Че може да не пътуват заедно. Че може да пътуват по различни пътища. Че един от тях може да е мъртъв. Или да пътуват в група, с помощта на други хора. И че не трябва да обръщат твърде голямо внимание на документите, които Лев отлично знае как да подправи. Че трябва да задържат всички, които будят и най-малкото подозрение. Че Василий ще вземе крайното решение дали да освободят заподозрените, или не. Разполагайки с трийсет души, той организира няколко контролно-пропускателни пункта и проведе поредица от хайки. Нареди на офицерите да докладват за всички произшествия, колкото и незначителни да им се струват, за да може сам да ги провери. Докладваха му денонощно.

Досега не бяха открили нищо. Дали това нямаше да се окаже още една възможност за Лев да го унижи? Може би онзи идиот Фьодор е сгрешил. Може би Лев е тръгнал в съвсем друга посока. Ако е така, то Василий е мъртъв.

На вратата се почука.

На прага стоеше червендалест млад офицер с лист в ръка. Василий му направи знак да влезе.

Василий скочи на крака.

— Той е тук.

Същия ден

Стояха един до друг, на петдесет крачки от входа. Лев косо погледна жена си. Тя не подозираше за душевния потрес, който преживяваше. Чувстваше се замаян, сякаш бе взел наркотик. Някъде дълбоко в душата си се надяваше, че кошмарът ще се разсее, здравият смисъл ще се върне и за всичко ще се намери друго обяснение, а това няма да е къщата на по-малкия му брат.

Андрей Трофимович Сидоров.

Така се казваше неговият по-малък брат.

Павел Трофимович Сидоров.

А така се казваше някога самият той, преди да се отърси от детската си самоличност, както влечугите сменят кожата си. Малката снимка в трудовата книжка потвърждаваше, че това е Андрей. Чертите на лицето бяха същите — изгубено изражение. Очилата бяха нови. Но именно затова беше тъй непохватен, поради своето късогледство. Неговият срамежлив и тромав по-малък брат — убиец на четирийсет и четири деца. Това изглеждаше пълна безсмислица и в същото време имаше дълбок смисъл: примката, сдъвканата кора, преследването. Принуден отново да се върне в миналото, което бе прогонил завинаги, Лев си спомни как учеше малкия си брат да прави въжена примка и да дъвче дървесна кора, за да потиска чувството за глад. Нима тези уроци бяха станали причина за някаква лудост? Защо Лев не направи връзката по-рано? Не, би било нелепо да се очаква от него такава проницателност. Същите уроци са предавани на много деца, обучавани да ловуват. При огледа на жертвите Лев не забеляза тези съществени подробности. Или беше ги забелязал? Той ли бе избрал този път, или пътят бе избрал него? Това ли бе причината, поради която се бе заел с това разследване, когато разумът му диктуваше да се прави, че това няма отношение към него?

Когато видя името на брат си, напечатано черно на бяло, той даже седна, докато се съвземе, а после започна да проверява отново и отново местата и датите. Изпадна в шок и съвсем забрави за заплашващата го опасност. Едва когато забеляза счетоводителят да се промъква към телефона, дойде на себе си. Завърза го за стола, скъса кабела на телефона и заключи двамата мъже в стаята, като запуши устите им. Трябваше по-скоро да се измъква. Трябваше да се стегне. Но в коридора той залиташе като пиян. Виеше му се свят. Излезе навън напълно объркан, усещайки, че светът сякаш се е обърнал с главата надолу. Машинално тръгна към портала, като прекалено късно съобрази, че далеч по-безопасно би било отново да прескочи оградата. Но вече беше късно, не можеше да се върне; охраната беше го забелязала. Трябваше да мине покрай тях. Изби го студена пот. Обаче го пуснаха, без да го заподозрат. Качи се в таксито, даде адреса на шофьора и го помоли да побърза. Тресеше го — не можеше да спре треперенето. Гледаше как Раиса чете личното дело. Тя вече знаеше историята на брат му, знаеше как се казва, но не беше виждала цялото му име. Той следеше реакцията ѝ, докато тя внимателно изучаваше папката. Не беше събрала две и две, не беше се досетила. И как би могла? Той нямаше сили да ѝ каже.

Този мъж е моят брат.

Не се знаеше колко души има в къщата на брат му. Останалите ѝ обитатели представляваха проблем. Те почти сигурно не подозираха за втората природа на този човек, на този убиец, не подозираха за извършените от него престъпления — отчасти защото той убиваше далеч от дома си. Малкият му брат живееше с раздвоена самоличност, на добър съпруг и баща, и на убиец, точно както в Лев съществуваха две самоличности: момчето, което беше, и мъжът, който бе станал. Лев тръсна глава: трябваше да се съсредоточи. Беше дошъл тук, за да убие този човек. Но как да отстрани хората, които живееха с него? Те нямаха оръжие.

Раиса усети колебанието му и попита:

— Какво те тревожи?

— Останалите обитатели на къщата.

— Ти видя лицето на този човек. И двамата видяхме снимката му. Можеш да се промъкнеш и да го убиеш, докато спи.

— Не мога да направя това.

— Лев, той не заслужава нищо повече.

— Трябва да съм сигурен. Трябва да говоря с него.

— Той ще отрече. Колкото по-дълго говориш с него, толкова по-трудно ще бъде да го убиеш.

— Може би си права. Но няма да го убия, докато спи.

Сара беше им дала нож. Лев го подаде на Раиса.

— Няма да го използвам.

Раиса отказа да го вземе.

— Този човек е убил над четирийсет деца, Лев.

— И аз ще го убия заради това.

— А ако се защити? Сигурно има нож. Може би дори пистолет. Може да е силен.

— Той не е борец. Той е тромав и срамежлив.

— Откъде знаеш, Лев? Вземи ножа. Как ще го убиеш с голи ръце?

Но Лев насила притисна дръжката в ръката ѝ.

— Забравяш, че съм обучен да правя именно това. Имай ми доверие.

За първи път я молеше за доверие.

— Аз ти вярвам.

Те нямаха бъдеще, нямаха надежда за бягство, нито надежда да бъдат заедно след събитията от тази нощ. Раиса осъзна, че дълбоко в себе си иска този човек да не си е вкъщи, да е заминал в командировка, тогава щяха да имат причина да останат заедно още малко, да отсрочат залавянето поне с още два дни, преди да се върнат да довършат започнатото. Засрамена от тази мисъл, побърза да я отблъсне. Колко хора бяха рискували живота си, за да стигнат те дотук? Целуна Лев, пожела му успех, пожела му да убие този човек.

Лев тръгна към къщата, като остави Раиса скрита. Вече имаха начертан план. Тя щеше да остане в скривалището си, да наблюдава и да чака. Ако убиецът се опита да избяга, трябваше да му попречи. Ако нещо се объркаше, ако по някаква причина Лев се провалеше, тя щеше да се опита да ликвидира убиеца.

Лев стигна до вратата. Вътре мъждукаше светлина. Дали някой беше буден? Побутна колебливо вратата и тя се отвори. Пред него се разкри кухня, маса и печка. Светлината идваше от газена лампа: пламъкът трептеше в зацапано със сажди стъкло. Влезе в къщата, прекоси кухнята и се озова в съседната стая. За негова изненада там имаше само две легла. На едното спяха две момиченца. Майка им спеше на другото легло. Беше сама: Андрей го нямаше. Това ли беше семейството на брат му? Ако е така, значи са и негово семейство? Това ли е снаха му? И племенничките му? Не, може би долу имаше друго семейство. Обърна се. Черно-бяла котка със студени зелени очи се беше вторачила в него. Макар да беше по-охранена от котката, която преследваха и убиха в гората, тя много приличаше на нея и козината ѝ беше със същия цвят. На Лев му се стори, че това е сън, в който се събират късчета от миналото. Котката се промуши през полуотворената врата. Лев я последва.

Тясното стълбище водеше към мазето, осветено от слаба светлина. Котката слезе надолу и се скри от погледа му. От горното стъпало стаята почти не се виждаше. От мястото си Лев забеляза само края на леглото. То беше празно. Може би Андрей не си е вкъщи? Слезе по стъпалата, като се стараеше да не вдига шум.

Стигна до долу и надникна иззад ъгъла. До масата седеше някакъв човек. Беше с очила с дебели квадратни стъкла, облечен в чиста бяла риза. Играеше на карти. Вдигна поглед. Не изглеждаше изненадан. Изправи се. На стената зад главата на брат си Лев видя колаж от изрезки от вестници, на които се повтаряше една и съща снимка на него самия — тържествуващ, до горящ танк, героят на Съветския съюз, момчето победител.

— Защо толкова се забави, Павле?

По-малкият му брат посочи свободното място срещу себе си.

Лев се почувства безсилен и разбра, че не му остава нищо друго, освен да се подчини, и вече не контролира ситуацията. Андрей никак не изглеждаше разтревожен, нито бе сварен неподготвен, не заекваше от вълнение, нито дори се канеше да избяга. Изглежда, отдавна беше обмислял тази среща. А Лев, напротив, бе объркан и смутен: не можеше да не се подчини на молбата на брат си.

Лев седна. Андрей също седна. Брат срещу брат: отново заедно след повече от двайсет години.

Андрей попита:

— Още от самото начало ли знаеше, че съм аз?

— От самото начало?

— След първия труп, който откри?

— Не.

— Кой труп откри първи?

— На Лариса Петрова, във Волск.

— Младото момиче, помня я.

— И на Аркадий, в Москва.

— В Москва бяха няколко.

„Няколко“ — той с такова безразличие произнесе тази дума. Ако убийствата наистина са били няколко, значи всичките са потулени.

— Аркадий е убит през февруари тази година, на жп линията.

— Малкото момче?

— На четири години.

— Помня и него. Това беше съвсем наскоро. По това време вече бях се усъвършенствал. И пак не си знаел, че съм аз? При по-предишните убийства картината не беше толкова явна. Бях нервен, защото не можех да покажа съвсем очевидно, че съм аз. Трябваше да бъде нещо, което да подсети само теб. Не можех просто да напиша името си. Общувах с теб и само с теб.

— За какво говориш?

— Братко, не повярвах, че си мъртъв. Винаги съм знаел, че си жив. И имах само едно желание, една амбиция… да те върна.

Гняв ли звучеше в гласа на Андрей, или привързаност? Или и двете заедно? Дали единствената му амбиция бе да го върне, или да му отмъсти? Андрей се усмихна с топла, широка и открита усмивка, сякаш току-що беше спечелил на карти.

— Твоят глупав, тромав брат беше прав за едно. Беше прав за теб. Опитах се да убедя мама, че си жив. Но тя не искаше да ме чуе. Беше сигурна, че някой те е хванал и те е убил. Казвах ѝ, че това не е вярно, казвах ѝ, че си избягал с уловената от нас котка. Обещах да те намеря и когато това стане, няма да ти се сърдя. Тя не ме чуваше. Полудя. Забравяше кой съм аз и се преструваше, че съм Павел. Наричаше ме Павел и ме молеше да ѝ помагам, както ѝ помагаше ти. И аз се преструвах, че съм брат ми, защото така беше по-лесно и тя беше щастлива, но щом направех грешка, разбираше, че това съм аз. Ядосваше се, биеше ме, докато гневът ѝ не утихнеше. И отново започваше да те оплаква. Не спря да плаче за теб. Всеки си има някого, заради когото си струва да живее. И тя живееше за теб. И аз също. Единствената разлика между нас беше убедеността ми, че си жив.

Лев слушаше в благоговейно мълчание като дете, седнало пред възрастен, който му обяснява как е устроен светът. Вече не можеше да вдигне ръце, да стане, да направи нещо, с което да го прекъсне.

Андрей продължи:

— Докато майка ни бавно полудяваше, аз се научих да се грижа за себе си. За щастие зимата беше към края си и нещата бавно се подобряваха. От нашето село оцеляха само десет души, единайсет, ако броим и теб. В другите села не остана нито един жив човек. Когато дойде пролетта и снегът се стопи, труповете започнаха да се разлагат и се размирисаха. Човек не можеше да се приближи до тях. Но през зимата бяха тихи и спокойни, съвсем застинали. По онова време всяка нощ, съвсем сам ходех на лов в гората. Вървях по следи. Търсех те, виках те по име, но ме чуваха само дърветата. Ти така и не се върна.

Умът на Лев бавно асимилираше думите и той попита колебливо:

— Убил си тези деца, защото си мислел, че съм те изоставил?

— Убивах ги, за да ме намериш. Убивах ги, за да те накарам да се върнеш у дома. Убивах ги, за да разговарям с теб. Кой друг щеше да разбере уличаващите ме неща от нашето детство? Знаех, че ще ги проследиш и ще стигнеш до мен, както четеш следите в снега. Ти си ловец, Павле, най-добрият ловец на света. Не знаех къде служиш — в милицията или някъде другаде. Когато видях снимката ти, се опитах да говоря с журналистите от „Правда“. Попитах за името ти. Обясних, че сме били разделени и според мен името ти е Павел. Казаха, че не си Павел и че подробностите за теб са засекретени. Помолих ги да ми кажат в коя дивизия си. Отказаха дори да отговорят. Аз също бях войник. Не като теб, не герой, не от елита. Но разбирах достатъчно, за да се досетя, че си в специалните части. Съдейки по секретността относно името ти, се досетих, че най-вероятно е да работиш в милицията, в Държавна сигурност или в държавните органи. Знаех, че ще станеш голям човек, ти не можеше да си нещо друго. И че ще имаш достъп до информацията за тези убийства. Разбира се, нещата можеха да се развият по друг начин. Бях сигурен, че ако убия повече деца на различни места, ти рано или късно ще се натъкнеш на стореното от мен, с каквото и да се занимаваш. Бях сигурен, че ще разбереш, че съм аз.

Лев се наведе напред. Брат му говореше с толкова нежност, логиката му беше безупречна. Лев попита:

— Какво е станало с теб, братле?

— Искаш да кажеш, след като напуснах село? Същото, което стана с всички: бях мобилизиран в армията. Изгубих очилата си по време на боя и попаднах в ръцете на немците. Предадох се. Бях заловен. Когато се върнах в Русия, ме арестуваха, разпитваха и биха. Заплашиха ме със затвор. Попитах ги как мога да бъда предател, след като почти не виждам. Шест месеца нямах очила. Светът на една крачка от носа ми беше като размазано петно. И във всяко дете виждах теб. Трябваше да ме разстрелят. Но охраната ми се смееше, когато се блъсках в ъглите и мебелите. Непрекъснато падах, както през детството. Но оцелях. Бях прекалено глупав и тромав, за да бъда немски шпионин. Наричаха ме какъв ли не, пребиха ме за изпроводяк и ме пуснаха. Върнах се тук. Дори тук ме мразеха и ме наричаха предател. Но нищо не ме тревожеше. Аз имах теб. Целият ми живот бе посветен на едно — да те върна при себе си.

— И започна да убиваш?

— Започнах първо в тази област. Но след шест месеца се сетих, че може да живееш другаде. Затова започнах работа по доставките, за да пътувам. Трябваше да оставям следи из цялата страна, които да можеш да следваш.

— Следи? Та това са деца.

— Отначало убивах животни, ловях ги, както бяхме уловили котката. Но никой не обръщаше внимание. Никой не даваше пет пари. Никой нищо не забеляза. Един ден срещнах дете в гората. То ме попита какво правя. Обясних му, че оставям примамка. Момчето беше на твоята възраст, когато ме изостави. Тогава осъзнах, че едно дете ще бъде много по-добра примамка. Хората ще забележат мъртво дете. И ти ще разбереш значението на моята постъпка. Защо, мислиш, убих толкова много деца през зимата? За да проследиш стъпките ми в снега. Не последва ли стъпките ми дълбоко в гората, както последва котката?

Лев слушаше тихия глас на брат си, който сякаш говореше на чужд неразбираем език.

— Андрей, ти имаш семейство. Видях децата ти горе, деца като тези, които си убил. Имаш две красиви момиченца. Не можеш ли да разбереш, че стореното от теб е зло?

— Беше необходимо.

— Не.

Андрей изведнъж се ядоса и удари с юмруци по масата.

— Не ми говори с такъв тон! Нямаш право да се гневиш! Така и не ме потърси! Не се върна! Знаеше, че съм жив, но това не те интересуваше! Забрави глупавия и тромав Андрей! Той беше нищо за теб! Изостави ме с проклетата ни луда майка в селото, пълно с гниещи трупове! Нямаш право да ме съдиш!

Лев гледаше внезапно преобразеното, разкривено от гняв лице на брат си. Това ли лице виждаха децата? Какво бе преживял брат му? Какви непоносими ужаси? Но времето за съжаление и разбиране отдавна бе отминало.

Андрей избърса потта от челото си.

— Само така можех да те накарам да ме намериш, това бе единственият начин да привлека вниманието ти. Можеше да започнеш да ме търсиш. Но не го направи. Изхвърли ме от живота си. Постара се да ме забравиш. Най-щастливият момент в моя беше, когато хванахме заедно онази котка, бяхме като един отбор. Когато бяхме заедно, никога не мислех, че светът е несправедлив, дори когато бяхме гладни, дори когато мръзнехме. Но после ти ме напусна.

— Не съм те изоставил, Андрей. Отвлякоха ме. Един мъж ме удари по главата. Сложи ме в чувал и ме отнесе. Никога нямаше да те изоставя.

Андрей клатеше глава.

— Така казваше и майка ни. Но това е лъжа. Ти ме предаде.

— Аз едва не умрях. Човекът, който ме взе, се канеше да ме убие. Искаха да нахранят сина си с мен. Но когато стигнахме до тях, синът им вече беше умрял. Получих мозъчно сътресение. Не можех да си спомня дори името си. Бяха нужни седмици, за да се възстановя. Тогава живеехме вече в Москва. Бяхме напуснали селото. Те търсеха някакво препитание. Аз си спомних за тебе. Спомних си и майка ни. Спомних си живота ни заедно. Разбира се, че си спомнях. Но какво трябваше да направя? Нямах избор. Трябваше да продължа напред. Съжалявам.

Лев се извиняваше.

Андрей взе картите и ги разбърка.

— Можеше да ме потърсиш като възрастен. Можеше да направиш усилие. Аз не съм променил името си. Лесно щеше да ме намериш, особено след като си имал власт.

Това беше вярно, Лев можеше да намери брат си, можеше да го потърси. Но той предпочете да зарови миналото. А ето че сега с тези убийства брат му се върна в живота му.

— Андрей, през целия си живот съм се опитвал да забравя миналото. Израснах, страхувайки се да не огорча новите си родители. Страхувах се да им напомня за миналото, за времето, когато искаха да ме убият. Събуждах се нощем, облян в пот и обзет от ужас, да не би да са променили решението си и пак да искат да ме убият. Правех всичко, за да ги накарам да ме обикнат. Беше въпрос на оцеляване.

— Винаги си искал да минеш без мен. Винаги си искал да ме изоставиш.

— Знаеш ли защо дойдох тук?

— Дошъл си да ме убиеш. Защо може да дойде един ловец? След като ме убиеш, аз ще бъда мразеният, а ти обичаният. Както винаги е било.

— Смятат ме за предател, братле, защото се опитвам да те спра.

Андрей изглеждаше искрено изненадан.

— Защо?

— Приписват убийствата ти на други хора — пряко или косвено. Много невинни хора умряха заради извършените от теб убийства. Разбираш ли? Твоята вина е, че си досадна пречка за държавата.

Андрей остана безучастен. Накрая каза:

— Ще напиша признание.

Още едно признание… и какво ще пише в него?

Аз — Андрей Сидоров — съм убиец.

Брат му така и не разбра. Никой не искаше признанието му, никой не искаше той да е виновен.

— Андрей, не съм дошъл да взема признанието ти. Дошъл съм, за да се уверя, че няма да убиваш повече.

— Аз няма да ти преча. Постигнах всичко, което исках. Доказах, че съм прав. Накарах те да съжаляваш, че не си ме потърсил по-рано. Помисли колко деца щяха да бъдат спасени, ако го беше направил.

— Ти си луд.

— Искам да изиграем една ръка на карти, преди да ме убиеш. Моля те, братко, това е най-малкото, което можеш да направиш за мен.

Андрей раздаде картите. Лев ги погледна.

— Моля те, братко, една игра. Ще те оставя да ме убиеш, ако играеш.

Лев взе картите си не заради обещанието на брат си, а защото имаше нужда от време да събере мислите си. Трябваше да си представи, че Андрей е някой непознат. Започнаха играта. Андрей се увлече и изглеждаше напълно спокоен. Отстрани се чу някакъв шум. Разтревожен, Лев се обърна. До стълбите стоеше красиво момиченце с разрошена коса. Застана на най-долното стъпало, плахо надничайки иззад ъгъла. Андрей стана.

— Надя, това е брат ми Павел.

— Същият, за който ми разказа? Който трябваше да ни дойде на гости?

— Да.

Надя се обърна към Лев.

— Гладен ли сте? Отдалече ли идвате?

Лев не знаеше какво да отговори. Андрей го изпревари:

— Връщай се в леглото.

— Вече съм се събудила. Просто ще си легна и ще ви слушам как си говорите. Нали може да поседя с вас? И аз искам да се запозная с брат ти. Не съм виждала никого от роднините ти. Моля те, татенце, моля те.

— Павел дълго е пътувал, за да ме намери. Има много неща да си кажем.

Лев трябваше да се отърве от момиченцето. Заплашваше го опасността да участва в семеен празник: чаши водка, студено месо за мезе и въпроси за миналото. А той беше дошъл тук да убие.

— Може би да пием чай, ако има?

— Да. Знам как да го приготвя. Да събудя ли мама?

Андрей каза:

— Не. Остави я да спи.

— Ще го приготвя сама тогава.

— Да, приготви го сама.

Детето се усмихна и изтича горе.

Надя беше радостно развълнувана. Братът на баща ѝ беше красив и сигурно ще разказва много интересни истории. Беше войник, герой от войната. Може да ѝ разкаже как да стане летец изтребител. Може би самият той има жена летец. Отвори вратата и ахна. Насред кухнята стоеше много красива жена. Стоеше абсолютно неподвижна, с ръка зад гърба, сякаш някой се бе протегнал през прозореца и я бе поставила тук — кукла в кукленска къща.

Раиса държеше ножа зад гърба си, притиснат до роклята ѝ. Беше чакала отвън, както ѝ се стори, непоносимо дълго. Нещо сигурно се е случило. Щеше да се наложи да довърши започнатото сама. Веднага щом влезе, с облекчение разбра, че в къщата има малко хора. Имаше две легла, в едното спеше майката, в другото дъщерята. Но кое беше момичето пред нея? Откъде се появи? Изглеждаше щастливо и развълнувано. Нямаше причина за паника или страх. Никой не беше умрял.

— Казвам се Раиса. Съпругът ми тук ли е?

— За Павел ли говорите?

Павел — защо се нарича Павел? Защо използва старото си име?

— Да…

— Аз се казвам Надя. Радвам се да се запозная с вас. Никога не съм виждала никого от роднините на татко.

Раиса продължаваше да държи ножа зад гърба си. Роднини — за какво говореше това момиче?

— Къде е съпругът ми?

— Долу.

— Просто искам да знае, че съм тук.

Раиса тръгна към стълбата и премести ножа отпред, за да не го види Надя. Отвори вратата.

Слезе бавно по стъпалата, заслушана в отмерения говор на двамата мъже. Държеше ножа пред себе си с протегнати и треперещи ръце. Напомни си, че колкото по-дълго отлага убийството, толкова по-трудно ще ѝ бъде. Докато слизаше по стълбите, видя мъжа си да играе карти.

Василий заповяда на хората си да обградят къщата, така че никой да не може да избяга. Придружаваха го петнайсет офицери. Мнозина бяха от местния отдел и той не ги познаваше. Страхувайки се, че ще действат според закона и ще арестуват Лев и жена му, той разбираше, че трябва да ги изпревари. Да сложи край на всичко, като се погрижи да унищожи всички доказателства, свидетелстващи в тяхна полза. Тръгна напред с готов за стрелба пистолет. С него имаше двама офицери. Направи им знак да останат на местата си.

— Дайте ми пет минути. Не влизайте, освен ако не ви извикам. Ясно ли е? Ако не изляза след пет минути, нахлуйте в къщата и избийте всички.

Ръката на Раиса трепереше, тя продължаваше да държи ножа пред себе си. Не можеше да го направи. Не можеше да убие този човек. Той играеше карти с мъжа ѝ. Лев направи крачка към нея.

— Аз ще свърша всичко.

— Защо играеш карти с него?

— Защото той е мой брат.

Горе се чуха писъци. Пищеше момиченцето. Грубо ѝ се скара някакъв мъж. Преди някой да е успял да реагира, на стълбите се появи Василий с пистолет в ръка. Огледа обстановката. Той също се обърка за кратко, като забеляза картите на масата.

— Изминали сте дълъг път, за да поиграете на карти. Мислех, че преследвате убиец на деца. Или това е нов начин за водене на разпит?

Лев бе закъснял. Вече нямаше как да убие Андрей. Ако направи рязко движение, Василий ще го застреля и брат му ще остане на свобода. Макар че нямаше да има причина да убива, тъй като се бяха събрали отново, Лев се съмняваше, че брат му ще може да спре. Беше претърпял поредния провал. Беше говорил, а трябваше да действа. Беше забравил, че много хора искат да видят мъртъв него, а не брат му.

— Трябва да ме изслушаш, Василий.

— На колене.

— Моля те…

Василий вдигна пистолета. Лев падна на колене. Можеше само да се подчинява, да моли и умолява, но това беше единственият човек, който нямаше да го слуша, който не се интересуваше от нищо, освен от личното си отмъщение.

— Василий, това е много важно…

Василий допря дулото на пистолета до главата му.

— Раиса, застани на колене до мъжа си, веднага!

Тя се подчини и двамата коленичиха рамо до рамо, точно както и при екзекуцията на семейството на Михаил пред плевнята. Пистолетът се премести зад нейната глава.

Раиса хвана мъжа си за ръката и затвори очи.

Лев извика:

— Не!

В отговор Василий почука с дулото по главата ѝ, за да го ядоса.

— Лев…

Гласът на Василий заглъхна. Раиса стисна по-силно ръката на Лев. Изминаха секунди в тишина. Нищо не се случваше. Лев бавно обърна глава.

Назъбеното острие стърчеше забито в гърба на Василий и излизаше през гърдите му. Андрей стоеше и държеше дръжката на ножа. Беше спасил брат си. Бе взел ножа спокойно, без да се спъне, без да падне, и беше пробол Василий бързо и ловко. Андрей бе щастлив, също толкова щастлив, както когато убиха котката заедно, както никога в живота си.

Лев се изправи и взе пистолета от ръката на Василий. От ъгълчето на устата му се стече кръв. Беше още жив, но в очите му вече угасваше омразата, вече не правеше никакви планове. Той с мъка вдигна ръка и я сложи на рамото на Лев, сякаш сбогувайки се с приятел пред лицето на смъртта. Човекът, посветил целия си живот на това да унищожи Лев, беше мъртъв. Но той не изпитваше нито облекчение, нито удовлетворение. Сега можеше да мисли единствено за задачата, която трябваше да свърши.

Раиса се изправи и застана до него. Андрей остана на мястото си. Лев вдигна бавно пистолета и се прицели в челото на Андрей, точно над очилата. Стаята беше толкова малка, че едва ли имаше и трийсет сантиметра между дулото и главата на брат му.

В това време някой извика:

— Какво правите?

Лев се обърна. На долното стъпало на стълбата стоеше Надя.

Раиса прошепна:

— Нямаме много време, Лев.

Но Лев не можеше да дръпне спусъка.

Андрей каза:

— Искам да го направиш, братле.

Раиса се протегна и обгърна с дланта си ръката на Лев. Дръпнаха спусъка заедно. Оръжието стреля и даде откат. Главата на Андрей отхвръкна назад и той падна на пода.

Като чуха изстрела, в къщата нахлуха въоръжени офицери и изтичаха надолу по стълбата. Раиса и Лев оставиха оръжието. Първият офицер се вторачи в трупа на Василий. Лев заговори с треперещ глас. Посочи Андрей — по-малкия си брат.

— Този човек е убиец. Началникът ви загина при опит да го арестува.

Вдигна от пода черната чанта. Отвори я, без да знае дали предположението му ще се окаже вярно. Извади стъклен буркан, в който имаше нещо, завито във вестник. Отвинти капачката и изсипа съдържанието на масата, направо върху картите. Беше стомахът на последната жертва на брат му, завит във вестник „Правда“. Лев добави едва чуто:

— Василий загина като герой.

Офицерите наобиколиха масата, за да разгледат зловещото доказателство, а Лев отстъпи назад. Надя беше впила поглед в него, а в очите ѝ блестеше гневът на баща ѝ.

Москва

18 юли

Лев стоеше пред майор Грачов в същия кабинет, в който отказа да предаде жена си. Не познаваше майора. Не беше чувал за него. Но не се и учуди, че отделът е оглавил нов човек. Никой не се задържаше дълго във висшите ешелони на Държавна сигурност, а вече бяха минали четири месеца, откакто беше стоял тук. Този път нямаше надежда да се разминат само с изгнание или да бъдат изпратени в някой лагер. Екзекуцията им щеше да се състои тук, веднага.

Майор Грачов каза:

— Предишният ви началник е бил майор Кузмин, протеже на Берия. И двамата са арестувани. Сега случаят ви е прехвърлен на мен.

Пред него лежеше оръфаната папка с документи, конфискувана във Волск. Грачов я прелисти, разгледа снимките, показанията на свидетелите и извадки от решенията на съда.

— В онова мазе открихме остатъци от три стомаха, два от които сварени. Изрязани са от деца, макар че досега не успяхме да установим имената на жертвите. Оказахте се прав. Андрей Сидоров е бил убиец. Получих досието му. Изглежда, че е сътрудничил на нацистка Германия и след войната по погрешка е бил освободен, вместо да бъде ликвидиран. Непростима грешка от наша страна. Бил е нацистки агент. Изпратили са го със заповед да ни отмъщава заради нашата победа над фашизма. Отмъщението се е изразявало в зловещи издевателства над наши деца; нацистите са посегнали на самото бъдеще на комунизма. Нещо повече, това е станало пропагандна кампания. Искали са народът ни да вярва, че нашето общество може да породи такова чудовище, докато всъщност той е бил покварен и формиран от Запада, преобразен от времето, прекарано далеч от родината, и после се е върнал с отровена душа. Забелязвам, че нито едно от убийствата не е станало преди Великата отечествена война.

След кратка пауза майорът погледна Лев.

— Или вие мислите другояче?

— Съвсем не. Напълно съм съгласен с вас.

Грачов му подаде ръка.

— Вие честно сте служили на страната ни. Получих указание да ви предложа повишение и висок чин в органите на Държавна сигурност, което ще ви помогне за политическа кариера, ако пожелаете да се посветите на нея. Живеем в нови времена, Лев. Нашият ръководител Хрушчов смята проблемите, с които сте се сблъскали при разследването си, за част от непростимите извращения на управлението на Сталин. Съпругата ви е освободена. Тъй като ви е помагала в преследването на този чужд агент, отпадат всички въпроси относно нейната лоялност. В досиетата и на двама ви няма да остане нищо компрометиращо. Родителите ви ще се върнат в старото си жилище. Ако то вече е заето, ще им бъде дадено по-добро.

Лев мълчеше.

— Нямате ли какво да кажете?

— Предложението е много щедро. И за мен е чест. Разбирате, че съм действал без каквато и да е мисъл за повишение или власт. Просто знаех, че този човек трябва да бъде спрян.

— Разбирам.

— Но бих помолил за разрешение да откажа предложението ви. И да отправя собствена молба.

— Кажете.

— Бих искал да оглавя московския отдел по разследване на убийствата. Ако такъв отдел не съществува, бих искал да го създам.

— Защо е нужен подобен отдел?

— Както вече сам отбелязахте, убийството се превърна в оръжие срещу нашето общество. Ако не могат да разпространяват пропагандата си с обичайни средства, ще търсят нетрадиционни. Вярвам, че борбата с престъпленията ще стане нов фронт в борбата ни със Запада. Те ще го използват, за да подкопават нашето хармонично развиващо се общество. И когато това стане, искам да бъда там, за да го спра.

— Продължавайте.

— Искам да ви помоля генерал Нестеров да бъде прехвърлен в Москва, за да работи заедно с мен в този нов отдел.

Грачов обмисляше молбата му и кимаше.

Раиса чакаше отвън, загледана в статуята на Дзержински. Лев излезе от сградата и я хвана за ръката, открито демонстрирайки любовта си пред очите на тези, които без съмнение ги гледаха от прозорците на Лубянка. Но той и пет пари не даваше. Поне засега бяха в безопасност. И това беше достатъчно, едва ли можеха да разчитат на повече. Вдигна поглед към статуята на Дзержински и откри, че не може да си спомни нито един от цитатите, приписвани на този човек.