Дете 44

Западно от Уралските планини, град Волск

13 март

На конвейера за монтаж на автомобили застъпи трета смяна. Илона приключи работа и започна да търка ръцете си с черен сапун, който миришеше на граниво, единственият, с който разполагаха, когато въобще имаше сапун. Водата беше студена, сапунът не се пенеше — просто се разпадаше на мазни парчета — но тя мислеше само за часовете до началото на следващата смяна. Нощта ѝ беше планирана. Първо щеше да изстърже маслото и металните стърготини изпод ноктите си. После ще си отиде вкъщи, ще се преоблече, леко ще се гримира и ще отиде в ресторанта на гарата „Базаров“.

„Базаров“ беше особено популярен сред командированите чиновници, които се отбиваха тук, преди да продължат пътуването си по Транссибирската магистрала на изток или на запад. В ресторанта сервираха храна — чорба с месо, ечемичена каша и сельодка — блюда, които Илона намираше за ужасни. Но по-важно беше, че сервираха алкохол. Тъй като беше забранено да се продава алкохол без мезета на обществени места, храната беше като разрешение да се сервира пиене. Всъщност ресторантът беше евтина кръчма, където можеше да си ангажираш жена. Тук не се спазваше правилото да се продава само по сто грама водка на човек. Базаров, управителят, чието име носеше ресторантът, беше винаги пиян и често налиташе на бой, и ако Илона искаше да продължава да упражнява занаята си в неговото заведение, трябваше да дели доходите си с него. Не можеше да се преструва, че идва да пие тук само за забавление, докато не стане време да се измъкне с някого от платежоспособните посетители. Никой не идваше да пие тук просто за удоволствие: тук се събираха само пътници, местните не се отбиваха. Но това беше предимство. Те вече не ползваха услугите ѝ. Напоследък заболя от нещо — възпаления, червени петна, обриви и други подобни. Един-двама от постоянните ѝ клиенти се оплакваха от същите симптоми и разнесоха лошата ѝ слава из града. Сега беше принудена да контактува само с хора, които не я познаваха, които не оставаха за дълго в града и нямаше да разберат, че са заразени, докато не стигнат Владивосток или Москва, накъдето и да пътуват. Не ѝ доставяше удоволствие да заразява хората дори когато те не бяха особено приятни. Но в този град да отидеш на лекар с оплакване за инфекция, получена по полов път, беше по-опасно от самата инфекция. За неомъжена жена това беше равносилно на признание във всички смъртни грехове. За да се излекува, трябваше да отиде на черния пазар. Но за това трябваха пари, може би много пари, а в момента тя спестяваше за друго, далеч по-важно — за бягството си от този град.

Когато пристигна, ресторантът беше претъпкан и прозорците замъглени. Въздухът миришеше на махорка, евтин тютюн. Пиянски смях се чуваше още от петдесет крачки от кръчмата. Предположи, че са войници. И догадката ѝ се оказа вярна. В планината често се провеждаха военни учения и войниците, когато оставаха свободни, обикновено идваха тук. Базаров се беше специализирал в обслужването на подобна клиентела. Сервираше разредена с вода водка и когато някой се оплачеше, което ставаше често, твърдеше, че това е благороден опит да се ограничи пиянството. Въпреки оплакванията му, колко труден е животът и колко ужасни са посетителите му, тя знаеше, че печели добре от продажбата на разредена водка. Той беше спекулант. Беше мерзавец. Преди няколко месеца, когато се качи горе, за да му даде седмичната сума, през пролуката във вратата го видя да брои рубли, банкнота след банкнота, които държеше в ламаринена кутия, завързана с канап. Гледаше го, притаила дъх как увива кутията в парцал, преди да я скрие в комина. Оттогава мечтаеше да открадне парите и да избяга. Базаров, разбира се, щеше да ѝ извие врата, ако я заловеше, но според нея, ако някога откриеше, че ламаринената кутия е празна, сърцето му щеше да се пръсне там на същото място, до комина. Беше повече от сигурна, че парите и сърцето му са едно и също нещо.

Според нея войниците щяха да пиянстват още някой друг час. В момента само я опипваха, привилегия, за която не плащаха, ако чашата водка не се брои за плащане, а тя не мислеше така. Огледа другите клиенти, разчитайки да напечели малко пари, преди да започне да обслужва войниците. Военният контингент заемаше предните маси, а задните оставаха за другите клиенти, които седяха сами пред питиета и чинии с недокосната храна. Без съмнение: търсеха секс. Нямаше друга причина да висят тук.

Илона пооправи роклята си, пресуши чашата и си проби път през войниците, без да обръща внимание на пощипванията и забележките им, за да стигне до една от задните маси. Мъжът, който седеше там, беше на около четирийсет, може би малко по-млад. Трудно беше да се каже. Не беше симпатичен, но тя реши, че може би заради това ще плати малко повече. Хубавците понякога смятаха, че не е нужно да плащат, сякаш това уреждане на въпроса можеше да носи удоволствие и на двамата. Седна, плъзна крак нагоре по бедрото му и се усмихна.

— Казвам се Таня.

В моменти като този беше по-лесно да мисли за себе си като за някой друг.

Мъжът запали цигара и сложи ръка на коляното ѝ. Не си направи труда да ѝ поръча питие, а отля половината от водката си в една от многото мръсни чаши на масата и я побутна към нея. Тя я завъртя в ръката си, очаквайки го да заговори. Той изпи питието си, без да покаже с нещо, че иска да подхване разговор. Едва сдържайки се да не подбели театрално очи, тя го подкани:

— Как се казваш?

Той не отговори, бръкна в джоба на палтото си и затършува в него. Извади ръката си, свита в юмрук. Тя разбра, че това е някаква игра и от нея се очаква да се включи. Потупа по кокалчетата му. Той обърна юмрука си и бавно започна да разтваря пръстите си един по един…

На дланта му имаше малък слитък злато. Тя се наведе напред. Преди да го е огледала добре, той сви юмрука и скри златото обратно в джоба. Все още не беше казал нито дума. Тя изучаваше лицето му. Очите му бяха зачервени от пиянството и тяхното изражение никак не ѝ хареса. Но тя не харесваше много хора и със сигурност нито един от мъжете, с които беше спала. Ако искаше да бъде придирчива, можеше да се откаже от тази работа, да се омъжи за някой от местните и да се примири с оставането завинаги тук. Единственият начин да се върне в Ленинград, където живееше семейството ѝ и където самата тя бе живяла, докато не я заточиха в този град, за който никога не беше чувала, беше да спести достатъчно пари, за да подкупи държавните служители. Тъй като нямаше високопоставени приятели, които да разрешат да се премести, тя имаше нужда от това злато.

Той почука по чашата ѝ и произнесе първата си дума.

— Пий.

— Първо ми плати. После можеш да ми казваш какво да правя. Такива са правилата, по-точно единственото правило.

По лицето на мъжа се изписа смущение, сякаш беше хвърлила камък в спокойната повърхност на изражението му. За миг тя зърна нещо под любезната му външност, нещо неприятно, заради което ѝ се искаше да извърне поглед. Но заради златото продължи да го гледа и остана на мястото си. Той извади късчето от джоба си и ѝ го подаде. Тя протегна ръка, за да го вземе от потната му длан, но той я затвори и стисна пръстите ѝ. Не болезнено, но здраво. Можеше или да се предаде, или да издърпа ръката си, но без да вземе златото. Усетила какво се очаква от нея, тя първо се усмихна, после се засмя като безпомощно момиче и отпусна ръката си. Той също отпусна своята. Тя взе късчето и започна да го разглежда. Беше с формата на зъб. Погледна мъжа.

— Откъде го взе?

— Когато времената са трудни, хората продават каквото имат.

Подсмихна се. Призля ѝ. Що за валута беше това? Той почука по чашата с водка. Зъбът беше нейният билет за отпътуването ѝ оттук. Тя гаврътна питието си.

Илона се спря.

— В дъскорезницата ли работиш?

Знаеше, че не работи там, но наоколо бяха само къщите на работниците в дъскорезницата. Той дори не си направи труда да отговори.

— Хей, къде отиваме?

— Почти стигнахме.

Беше я завел до гарата в покрайнините на града. Макар че беше нова, гарата се намираше в един от най-старите квартали с разнебитени едностайни съборетини с ламаринени покриви и тънки шперплатови стени, притиснати една до друга по затъналите в боклуци вонящи улици. В тези съборетини живееха работниците от дъскорезницата по шест-седем души в стая, което беше твърде неподходящо за това, което и двамата си бяха наумили.

Беше смразяващо студено. Илона изтрезняваше. От дългото ходене краката ѝ започнаха да се уморяват.

— Времето е твое. Със златото си купи един час. Така се споразумяхме. Ако приспаднем времето за връщане в ресторанта, имаш двайсет минути, които започват отсега.

— Отвъд гарата е.

— Там има само гора.

— Ще видиш.

Той продължи напред, стигна до сградата на гарата и посочи някъде в тъмнината. Тя пъхна ръце в джоба на палтото си, изравни се с него, примижа и погледна натам, накъдето той сочеше. Виждаше само релси, които изчезваха в гората, и нищо друго.

— Какво да гледам?

— Нататък.

Сочеше малка дървена будка от другата страна на жп линията, почти на самия край на гората.

— Аз съм инженер. Работя по жп линиите. Това е будката на хората от поддръжката. Там няма никого.

— И в стаята никой не би ни попречил.

— Не мога да те заведа там, където съм отседнал.

— Знам едно място, където можеше да отидем.

— Не, тук е по-добре.

— А на мен тук не ми харесва.

— Нали се разбрахме, аз плащам, а ти се подчиняваш. Или ми върни златото, или прави каквото ти казвам.

Всичко вървеше на зле, с изключение на златото. Той протегна ръка в очакване тя да му го върне. Не изглеждаше ядосан, разочарован или нетърпелив. Неочаквано неговото безразличие ѝ хареса. Тя тръгна към будката.

— Като влезем вътре, имаш десет минути, съгласен ли си?

Не последва отговор и тя го прие за съгласие.

Будката беше заключена, но той имаше връзка ключове и след като намери нужния, започна да се бори с катинара.

— Замръзнал е.

Тя не отговори, извърна се и въздъхна, за да покаже неодобрението си. Потайността е добро качество и тя предположи, че е женен. Но тъй като той не живееше в този град, тя не можеше да разбере от какво толкова се страхува. Може би е отседнал при роднини или приятели; може би беше високопоставен партиец. Беше ѝ все едно. Искаше ѝ се следващите десет минути по-скоро да свършат.

Той клекна, обхвана с длани катинара и започна да духа. Ключът се плъзна и се превъртя. Тя остана отвън. Ако там нямаше осветление, сделката се отменяше и тя ще си запази златото. Вече му беше дала предостатъчно време. Ако искаше да го пропилее в безсмислена експедиция, това си беше негова работа.

Той влезе в будката и изчезна в мрака. Тя чу запалването на кибритена клечка. Светлината затрептя в газена лампа. Мъжът намали фитила и окачи лампата на кука в тавана. Тя надникна вътре. Будката беше пълна с релси, винтове, болтове, инструменти и траверси. Миришеше на катран. Той започна да разчиства плота. Тя се засмя.

— В дупето ми ще се забият трески.

За нейна изненада мъжът се изчерви. За да създаде някакво подобие на уют, той разстла палтото си върху плота. Тя пристъпи вътре.

— Истински джентълмен…

Обикновено събличаше връхната си дреха, можеше да седне на леглото и да навие чорапите си, да превърне това в цяло представление. Но като нямаше легло и отопление, щеше да му позволи само да вдигне полата ѝ. И да остане с дрехите си.

— Надявам се да нямаш нищо против да остана с палтото си?

Тя затвори вратата, без да очаква да стане по-топло вътре, където беше почти толкова студено, колкото и навън. Обърна се.

Мъжът стоеше много по-близо, отколкото тя си спомняше. Видя нещо метално да лети срещу нея, но нямаше време да се досети какво е. Предметът я удари в скулата. Болката се стрелна по цялото ѝ тяло, спусна се по гръбнака чак до краката. Мускулите ѝ се отпуснаха, краката ѝ се подкосиха, сякаш някой преряза сухожилията ѝ. Тялото ѝ се отпусна на пода до вратата. Зрението ѝ се замъгли, лицето пламна, в устата си усети кръв. Щеше да припадне, да изгуби съзнание, но със сетни усилия на волята се бореше да запази самообладание и се стараеше да го чуе какво говори.

— Ще правиш каквото кажа.

Дали подчинението щеше да го задоволи? Парченца от счупения зъб се забиха във венеца ѝ и я убедиха в противното. Не вярваше в милостта му. Ако щеше да умре в този град, който мразеше, в който бе заточена по решение на съда, на хиляда и седемстотин километра от семейството си, то щеше да умре, като издере очите му.

Той хвана ръцете ѝ, разчитайки, че тя няма да се съпротивлява. Но тя събра слюнка и кръв в устата си и се изплю в очите му. Той сигурно се изненада, защото я пусна. Илона усети вратата зад себе си и я блъсна — вратата се отвори и тя падна по гръб в снега навън, гледайки небето. Той я сграбчи за краката. Тя започна да рита като обезумяла, опитвайки се да се отскубне, но той я хвана за единия крак и я издърпа обратно в будката. Тя се стегна и се прицели: петата ѝ попадна в челюстта му. Попадението беше добро, защото главата му отхвръкна назад. Изстена и я пусна. Тя се обърна по корем, изправи се и побягна.

Тъй като залиташе, едва след няколко секунди осъзна, че тича по траверсите и се отдалечава от града и гарата. Инстинктът ѝ подсказваше да избяга по-далеч. Инстинктът обаче я подведе. Отдалечаваше се от безопасността. Погледна назад. Мъжът я преследваше. Тя трябваше да продължи в същата посока или да се обърне. Нямаше начин да го заобиколи. Опита се да извика, но устата ѝ беше пълна с кръв. Задави се, забави ход и той скъси разстоянието между тях. Настигаше я.

Изведнъж земята се разтресе. Тя вдигна поглед. Наближаваше товарен влак. Носеше се към тях, кълба дим изригваха от комина на локомотива. Тя отчаяно размаха ръце. Но дори машинистът да я види, няма да може да спре навреме, тъй като разстоянието между тях беше не повече от петстотин метра. Оставаха само секунди до сблъсъка. Тя обаче не слезе от релсите, а продължи да тича срещу влака, все по-бързо — с намерението да се хвърли под него. Влакът не намаляваше скоростта. Не се чуваше нито скърцане на спирачки, нито свирката на локомотива. Вече беше толкова близо, че вибрациите я разтърсваха.

Влакът щеше да я премаже. Отскочи от релсите и затъна в дебелия сняг. Локомотивът и вагоните прелетяха с рев покрай нея, разтърсиха близките дървета и снегът се посипа от клоните. Останала без дъх, тя погледна назад с надеждата, че преследвачът ѝ е убит, смазан под влака или е останал от другата страна на релсите. Но той беше запазил самообладание. Беше скочил от същата страна и лежеше в снега. Изправи се и се заклатушка към нея.

Тя изплю кръвта, изпълнила устата ѝ, и извика: това беше отчаян вик за помощ. Но влакът беше товарен и нямаше кой да я види или чуе. Изправи се и се затича, стигна до гората, без да спира, без да обръща внимание на клоните, които я удряха по лицето и се заплитаха в дрехите ѝ. Разчиташе да направи кръг в гората и да се върне по релсите в града. Не можеше да се скрие тук: той беше твърде близо и луната светеше твърде ярко. Макар да знаеше, че е най-добре да тича само напред, Илона се поддаде на изкушението и се обърна. Трябваше да види къде е той.

Нямаше го. Не го виждаше. Влакът все още преминаваше покрай нея с грохот. Сигурно беше я изгубил, когато тя влезе в гората. Смени посоката и се затича към града, към спасението.

Мъжът се показа иззад едно дърво и я хвана през кръста. Заедно паднаха в снега. Той се озова върху нея, смъкваше палтото ѝ и нещо крещеше. Тя не го чуваше заради тракането на влака. Виждаше само зъбите и езика му. Изведнъж си спомни: беше се подготвила за този момент. Бръкна в джоба си и напипа длетото, което беше откраднала от работата. Беше го използвала и преди, но само като заплаха, само за да покаже, че може да се бори, ако се стигне дотам. Стисна дървената дръжка. Имаше само една възможност. Мъжът плъзна ръка под роклята ѝ, а тя заби металния връх отстрани в главата му. Той седна и се хвана за ухото. Тя отново нанесе удар и поряза ръката, която стискаше ухото. Можеше да го удари отново и отново, можеше даже да го убие, но желанието ѝ да избяга се оказа по-силно. Запълзя назад на четири крака като насекомо, като продължаваше да държи окървавеното длето.

Мъжът падна на колене и запълзя след нея. Част от ухото му висеше на ивица кожа. Лицето му бе изкривено от гняв. Спусна се да я хване за глезените. Тя едва успя да се измъкне, защото пълзеше по-бързо, но стигна до едно дърво. Беше принудена да спре рязко, тогава той я настигна и я хвана за глезена. Тя замахна към ръката му, удари го и го поряза. Мъжът я сграбчи за китката и я задърпа към себе си. Почти бяха допрели лицата си, когато тя се наведе напред и се опита да го ухапе по носа. Той я хвана за врата със свободната си ръка, стисна я и я задържа далеч от себе си. Тя се задъхваше, опитваше се да се освободи, но хватката му бе твърде силна. Задушаваше се. Метна се встрани. Телата им се преплетоха — затъркаляха се в снега, ту единият, ту другият отгоре.

Необяснимо защо, той изведнъж пусна врата ѝ. Тя се закашля и отново си пое въздух. Мъжът беше все още върху нея, притискаше я към земята, но вече гледаше в друга посока. Вниманието му бе привлечено от нещо друго, от нещо встрани от тях. Тя обърна глава.

Голо тяло на младо момиче беше потънало в снега до тях. Кожата му беше бледа, почти прозрачна. Косата му беше руса, почти бяла. Устата широко отворена и пълна с пръст. Пръстта образуваше купчинка, която се издигаше над тънките му посинели устни. Ръцете, краката и лицето на момичето, изглежда, не бяха наранени, покрити с лек слой сняг, който те разхвърлиха, когато се блъснаха в тялото. Но тялото беше зверски разкъсано. Зееше дупка, в която се виждаха обезобразени вътрешни органи. Голяма част от кожата липсваше, беше разрязана или обелена, сякаш тялото бе нападнато от глутница вълци.

Илона вдигна поглед към преследвача си. Той като че ли беше забравил за нея. Беше се вторачил в тялото на момичето. Изведнъж го разтърсиха спазми, той се преви на две и повърна. Без да се замисли, тя сложи ръка на гърба му, за да го успокои. Но веднага се опомни, осъзнавайки кой е този мъж и какво ѝ беше причинил, издърпа ръката си, изправи се и побягна. Този път инстинктът ѝ за самосъхранение не я подведе. Излезе от гората и се затича към гарата. Нямаше представа дали мъжът я преследва, или не. Този път не извика, не забави крачка и не погледна назад.

Москва

14 март

Лев отвори очи. Заслепяваше го светлината на фенерче. Не беше нужно да поглежда часовника си, за да разбере колко е часът. Часът на арестите — четири сутринта. Стана от леглото и усети как силно бие сърцето му. Спъна се в тъмното, залитна и се блъсна в един от мъжете, който го избута встрани. Едва се задържа на крака. Някой включи полюлея. Замижал от ярката светлина, той различи трима офицери: млади мъже, малко над осемнайсетгодишни. Бяха въоръжени. Лев не ги познаваше, но знаеше какво представляват: младши офицери, свикнали да не разсъждават, а сляпо да се подчиняват; те ще изпълнят всяка получена заповед. При най-малка съпротива без колебание биха прибягнали до насилие. От тях миришеше на цигари и алкохол. Лев предположи, че още не са си лягали: сигурно са пили цяла нощ, очаквайки предстоящата задача. Алкохолът беше ги направил непредсказуеми и опасни. За да оцелее в следващите няколко минути, Лев трябваше да бъде предпазлив и покорен. Надяваше се, че и Раиса разбира това.

Раиса стоеше по нощница и трепереше, но не от студ. Не знаеше дали това е шок, страх или гняв. Не можеше да се овладее, трепереше все по-силно. Но не би извърнала поглед. Не беше смутена: нека те се смущават от своето нахълтване, нека гледат смачканата ѝ нощница и разчорлената коса. Но те бяха равнодушни: беше им все едно, това беше част от работата им. Не забеляза капка съчувствие в очите им. В тях се четеше отегчение: те се стрелкаха насам-натам — такива очи имат влечугите. Къде беше намерило МГБ тези момчета с каменни души? Беше сигурна, че специално ги отглеждат такива. Погледна Лев. Той стоеше с ръце отпред, свел глава, за да не ги гледа в очите. Смирение и покорност: може би беше разумно да се държат така. Но сега тя не желаеше да се държи благоразумно. В спалнята им бяха нахълтали трима негодници. И тя би искала той да се държи предизвикателно и поне да се ядоса. Такава трябва да бъде естествената реакция на истинския мъж. Всеки човек би изпитал гняв. А Лев дори сега се държеше тактично.

Един от мъжете излезе от стаята и се върна почти веднага с две малки куфарчета.

— Можете да сложите тук личните си вещи. Разрешено е да вземете само дрехи и документи. След час ще тръгнем, независимо дали сте готови, или не.

Лев гледаше куфарите от брезент, опънат на дървена рамка. Те бяха съвсем малки, разчетени за еднодневно пътуване. Обърна се към жена си.

— Облечи колкото може повече дрехи.

Погледна зад себе си. Един от офицерите стоеше зад гърба му, пушеше и ги наблюдаваше.

— Може ли да изчакате отвън?

— Не си губете времето за безполезни молби. Отговорът на всяка от тях е „не“.

Раиса се преоблече, като усещаше върху себе си погледите на влечугите. Облече толкова дрехи, колкото можеше да носи: дреха върху дреха. Лев направи същото. При други обстоятелства биха изглеждали смешно: ръцете и краката им бяха като подути от памучните и вълнени материи. Облечена, тя си помисли какво да вземе и какво да остави. Огледа куфара. Той не беше по-дълъг от деветдесет сантиметра, широк може би шейсет и дълбок двайсет. Животът им трябваше да се вмести в това пространство.

Лев знаеше, че може би им предлагат да вземат вещите си само за да избегнат емоциите, паниката или съпротивата, с които те биха могли да отговорят, ако знаеха, че ги изпращат на смърт. Винаги беше по-лесно да накараш хората да тръгнат, ако имаха надежда, макар и малка, че ще оцелеят. Но какво можеше да направи той? Да се предаде? Да се бори? Мислеше трескаво. Ще се наложи да пожертва част от скъпоценното пространство за „Справочника на пропагандиста“ и „Краткия курс на ВКП (б)“, които не можеше да остави, без да бъде обвинен в политическа неблагонадеждност. А в сегашното им положение подобно безразсъдство би било равносилно на самоубийство. Грабна книгите и ги сложи в куфара, първите неща, които взе. Младият офицер наблюдаваше внимателно какво слага в куфара и на какво спира избора си. Лев докосна Раиса по ръката.

— Вземи обувки. Вземи най-хубавите и здрави.

Хубавите обувки бяха рядкост, те можеха да бъдат заменени или продадени.

Лев събра дрехи, ценни вещи, снимки: сватбените им снимки, на родителите му, Степан и Анна. Нямаха нито една снимка на семейството на Раиса. Родителите ѝ бяха загинали във Великата отечествена война, цялото им село беше изтрито от лицето на земята. Беше изгубила всичко, освен дрехите на гърба си. След като подреди нещата си в куфарчето, погледът на Лев се спря на изрезката от вестник, сложена в рамка на стената: неговата снимка, на героя от войната, унищожителя на танкове, освободителя на своята страна. Миналото му нямаше значение за тези момчета: заповедта за арест обезсмисляше всяка проява на героизъм и саможертва. Лев извади изрезката от рамката. След като години наред я бе пазил грижливо на стената като икона, сега я сгъна на две и я хвърли в куфара.

Времето им беше изтекло. Лев затвори куфара. Питаше се дали някога отново ще видят този апартамент. Едва ли.

Петимата се наблъскаха в асансьора, притиснати един до друг. Навън ги чакаше кола. Двама от офицерите седнаха отпред. Третият се настани отзад между Лев и Раиса, дъхът му миришеше гадно на водка.

— Искам да видя родителите си. Да се сбогувам с тях.

— Никакви молби, по дяволите.

В пет часа сутринта чакалнята вече беше препълнена. Войници, цивилни пътници, железничари, всички очакваха Транссибирския експрес. Отстрани на локомотива, все още обкован с броня, останала след войната, беше изписано с релефни букви „СЛАВА НА КОМУНИЗМА“. Пътниците се качваха на влака, а Лев и Раиса чакаха на края на перона с куфарчетата в ръце, заобиколени от въоръжената охрана. Никой не ги приближаваше, сякаш бяха прокажени, изолирано островче на претъпканата гара. Не им дадоха никакви обяснения, нито Лев си направи труда да попита. Нямаше представа нито къде отиват, нито кого чакат. Имаше вероятност да ги изпратят в различни лагери и никога повече да не се видят. Влакът обаче явно беше пътнически, нямаше ги червените вагони, които превозваха затворници, наричани зеки. Нима ще ги оставят живи? Без съмнение досега имаха късмет. Бяха все още живи, все още заедно, а на повече Лев не смееше и да се надява.

След като даде показанията си, Лев беше изпратен под домашен арест до вземането на окончателното решение. Очакваше, че това ще отнеме не повече от един ден. Връщайки се вкъщи, на площадката на четиринайсетия етаж, изведнъж си спомни, че уличаващата куха монета е все още в джоба му. Изхвърли я през прозореца. Дали Василий я беше подхвърлил, или не, вече нямаше значение. Когато Раиса се върна от училище, завари двама въоръжени офицери пред вратата; те я претърсиха и заповядаха да не излиза. Лев ѝ обясни положението, в което се намираха: за обвиненията срещу нея, за неговото разследване и за това, че я смята за невинна. Нямаше нужда да ѝ обяснява, че нямат шанс да оцелеят. Тя го изслуша, без да го прекъсва и без да задава въпроси, с безизразно лице. Когато свърши, отговорът ѝ го изненада.

— Би било наивно да си мислим, че няма да се случи и на нас.

Седяха вкъщи и очакваха всеки момент да дойдат от МГБ. Нито един от двамата не си направи труда да приготви нещо за ядене; нито един от двамата не беше гладен, макар че най-разумно би било да се нахранят добре в очакване на онова, което им предстоеше. Не се съблякоха, за да си легнат, не помръднаха от кухненската маса. Седяха в мълчание и чакаха. Като имаше предвид, че може би никога вече няма да се видят, Лев изпитваше желание да поговори с жена си: да каже неща, които трябваше да бъдат казани. Но не можеше да намери нужните думи. Часовете минаваха и той си мислеше, че никога не са прекарвали толкова дълго време заедно, лице в лице, и никой не им пречи. Нито един от двамата не знаеше как да го използва.

Но онази нощ никой не почука на вратата. Наближаваше пет часът сутринта, а тях не ги арестуваха. На другия ден към дванайсет Лев приготви закуска, като недоумяваше защо се бавят толкова. Когато на вратата най-после се почука, двамата с Раиса се изправиха задъхани, очаквайки, че това е краят, че идват офицерите, които да ги разделят и да ги отведат поотделно за разпит. Но се оказа нещо обикновено: смяна на караула, офицерът поиска да използва тоалетната, попита дали нямат нужда да им купи нещо за ядене. Може би там не успяваха да намерят доказателства, може би са свалили подозренията от тях и делото против тях е прекратено. Лев само за миг си го помисли: обвиненията никога не отпадаха поради липса на доказателства. Така след първия ден мина втори, а след него трети и четвърти.

След седмица домашен арест един от охраната влезе в апартамента им с пребледняло лице. Като го видя, Лев предположи, че времето им е дошло, но мъжът с треперещ от вълнение глас им съобщи за смъртта на вожда им, Сталин. Едва тогава Лев си позволи да си помисли, че могат и да оцелеят.

Успя да научи само бегли подробности за кончината на вожда — във вестниците цареше истерия, обхванала и охраната — Лев разбра, че Сталин е починал мирно в леглото си. Последните му думи били за тяхната велика страна и нейното велико бъдеще. Лев не повярва на това нито за секунда, твърде дълго бе живял с параноята и заговорите, за да не види, че цялата история е съшита с бели конци. От колеги знаеше, че съвсем наскоро Сталин беше наредил да бъдат арестувани най-изтъкнатите лекари в страната, посветили целия си живот на грижи за здравето му, като част от чистката, която трябваше да избави страната от видни евреи. Стори му се подозрително, че Сталин е умрял от естествена смърт, докато при него не е имало лекари специалисти, които да уточнят причините за внезапното му заболяване. Като оставим морала настрани, голямата чистка на вожда беше тактическа грешка. Беше останал беззащитен. Лев не знаеше дали Сталин е убит, или не. Арестуването на лекарите развърза ръцете на евентуалните убийци и те можеха да правят каквото искат, всъщност просто да си седят и да го гледат как умира с ясното съзнание, че тези, които могат да ги спрат, са зад решетките. Напълно възможно беше, когато Сталин се е разболял, никой да не е посмял да отмени заповедта му и да освободи лекарите. Ако оздравееше, можеше да ги обвини в неподчинение.

Всичко това нямаше почти никакво значение за Лев. Важното бе, че Сталин е мъртъв. Хората загубиха усещането за ред и сигурност. Кой ще наследи Сталин? Кой ще управлява страната? Какви решения ще бъдат взети? Към кои офицери ще бъде проявена благосклонност и кои ще изпаднат в немилост? Това, което беше приемливо при Сталин, можеше да се окаже неприемливо за новото управление. Липсата на лидер щеше да означава временна парализа. Никой не би искал да вземе решение, без да е сигурен, че то ще бъде одобрено. Десетилетия наред всички се ръководеха в действията си не от своите убеждения за редно или нередно, а от това дали ще се хареса на вожда. Хората живееха или умираха в зависимост от отметките в неговите списъци: отметката срещу нечие име означаваше, че човекът ще живее, ако такава липсваше, човекът бе осъден да умре. Такава беше съдебната система — има ли отметка, или няма. Лев затвори очи и си представи мълчаливата паника из коридорите на Лубянка. Моралният им компас бе пренебрегван толкова дълго, че вече бе излязъл от контрол: сега стрелката се въртеше, обърквайки севера с юг, а изтока със запад. Сътрудниците нямаха представа кое е правилно и кое погрешно. Те отдавна бяха забравили как се вземат решения. В такива смутни времена най-безопасно беше бездействието.

При тези обстоятелства бе отложено разискването на случая на Лев Демидов и съпругата му, Раиса Демидова, който без съмнение бе предизвикал разногласия, бе разбунил страстите и се бе оказал проблематичен. На това се дължеше забавянето. Никой не искаше да се занимава с него: всички бяха прекалено заети да си осигурят положение при преразпределянето на властта в Кремъл. Обстоятелствата се усложняваха още повече от Лаврентий Берия, най-близкия помощник на Сталин — и ако някой е отровил Сталин, Лев подозираше него — който вече се бе провъзгласил за вожд, беше отхвърлил идеята за заговор и беше наредил да освободят лекарите. Освобождаваха заподозрените, защото бяха невинни — кой би помислил, че това е възможно? Лев не можеше да си спомни такъв прецедент. При тези обстоятелства беше твърде рисковано да се води следствие без доказателства срещу награден герой от войната, чиято снимка беше публикувана на първата страница на „Правда“. И така, на девети март, вместо съдбоносното чукане на вратата, Лев и Раиса получиха разрешение да присъстват на поклонението на великия вожд.

Формално Лев и Раиса още бяха под домашен арест и, придружени от двама охранители, те се присъединиха към тълпата, устремена към Червения площад. Мнозина плачеха, някои ридаеха — мъже, жени и деца. Лев се запита дали сред всичките стотици хиляди хора наоколо, събрани от всеобщата мъка, ще се намери поне един, който да не е изгубил член на семейството или приятел по вина на човека, когото искрено оплакваха. Атмосферата, изпълнена с непреодолимо чувство на мъка, може би имаше нещо общо с издигането в култ на този мъртвец. Лев бе чувал, че дори при най-жестоките разпити обвиняемите крещели, че ако знаел за зверствата на МГБ, Сталин непременно би се намесил. Каквато и да бе истинската причина за мъката, погребението бе законен отдушник за натрупаното през годините нещастие, възможност да се поплаче, да се прегърне съседът, да се даде израз на състраданието, което преди беше недопустимо, защото в него се съдържаше упрек към държавата.

Главните улици около Колонната зала бяха задръстени от народ, толкова нагъсто, че хората не можеха да дишат и се движеха като свлачище по планински склон. Лев не пускаше ръката на Раиса и макар да ги притискаха от всички страни, той се стараеше да не се отделят един от друг. Охранителите бързо ги загубиха. С наближаването на площада тълпата ставаше все по-гъста. Усещайки натиска и все по-силната истерия, Лев реши, че са дотук. Случайно изблъскани в края на тълпата, той влезе в един вход, а после изтегли и Раиса. Скриха се там, гледайки как се движи човешкият поток. Решението се оказа правилно. Там отпред имаше стъпкани хора.

В хаоса Лев и Раиса можеха да се опитат да избягат. Обсъдиха шепнешком тази възможност. Охраната беше изчезнала. Раиса настояваше да бягат незабавно. Но бягството щеше да даде на МГБ повод да ги разстрелят. А освен това не биваше да се забравя и практическата страна: нямаха нито пари, нито приятели, нито място, където да се скрият. Ако решат да бягат, родителите на Лев със сигурност ще бъдат разстреляни. Досега им вървеше. Лев реши да заложи живота им на смелото решение да останат.

И последният пътник се качи във влака. Началникът на гарата видя събраните на перона до локомотива униформени и задържа влака. Машинистът се подаде от кабината, за да разбере какво става. Любопитни пътници крадешком надничаха от прозорците към изпадналата в беда млада двойка.

Лев забеляза униформен офицер да се приближава към тях. Беше Василий. Лев го очакваше. Василий не би пропуснал възможността да покаже злорадството си. Лев усети как в гърдите му се надига гняв, но трябваше да владее чувствата си. Може би това беше някакъв нов капан.

Раиса не беше виждала Василий преди, но Лев често ѝ бе разказвал за него.

Човекът с лице на герой и сърце на страхливец.

Един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че нещо у него не е наред. Беше красив, но усмивката му изразяваше само неприязън. Когато се приближи до тях, тя забеляза задоволството му от унижението на Лев и разочарованието му, че то не е достатъчно.

Василий широко се усмихна.

— Настоях да задържат влака, за да мога да ти кажа довиждане. И да обясня какво беше решението за теб. Исках да го направя лично, нали разбираш?

Той се забавляваше. Макар този човек да ужасяваше Лев, беше глупаво да рискува да го ядоса, след като бяха оцелели досега. Произнесе с едва доловим глас:

— Оценявам това.

— Дадоха ти ново назначение. Беше невъзможно да те задържат в МГБ, тъй като останаха без отговор толкова въпроси, свързани с твоята личност. Прехвърлят те в милицията. Не като детектив, а като участъков, най-ниската длъжност. Ще чистиш килиите на предварителния арест, ще съставяш протоколи — ще вършиш всичко, каквото ти наредят. Ще трябва да свикнеш да изпълняваш заповедите, ако искаш да оцелееш.

Лев разбираше разочарованието на Василий. Наказанието — преместване в милицията — се считаше за леко. Като се има предвид сериозността на обвиненията, те можеха да получат по двайсет и пет години в златните мини на Колима, където температурата зиме падаше до петдесет градуса под нулата, където затворниците оставаха без пръсти поради измръзване и средната продължителност на живота беше три месеца. Бяха отървали не само живота си, но и оставаха свободни. Лев не допускаше, че майор Кузмин е постъпил така от сантименталност. Би се поставил в неловко положение да даде под съд собственото си протеже. По време на политическа нестабилност беше много по-добре и по-разумно да го отпрати някъде под предлог на ново назначение. Кузмин не искаше решението му да бъде подложено на съмнение; все пак, ако Лев беше шпионин, защо Кузмин го е повишавал? Тези въпроси бяха неудобни. По-лесно и безопасно беше просто да ги потулят. Разбирайки, че ако покаже облекчение, ще ядоса Василий, Лев положи усилие да изглежда смазан.

— Ще изпълня дълга си там, където има нужда от мен.

Василий подаде на Лев билетите и съпроводителните документи. Лев ги взе и тръгна към влака.

Раиса понечи да се качи във влака. Василий извика:

— Сигурно не ти е било лесно да научиш, че мъжът ти те е следял. И то неведнъж, сигурен съм, че ти е казал. Следял те е два пъти. В първия случай това не е било държавен въпрос. Не те е смятал за шпионка. Смятал те е за курва. Трябва да му простиш. Всички имат своите съмнения. А ти си красива. Лично аз не смятам, че си струва човек да се откаже от всичко заради теб. Подозирам, че след като разбере в каква мръсна дупка сме го изпратили, мъжът ти ще те намрази. Аз лично бих запазил жилището и бих оставил да те разстрелят като предателка. Мога само да предположа, че си страхотна в леглото.

Раиса се учуди колко силно този човек мрази мъжа ѝ. Но не каза нищо: гневният отговор можеше да им струва живота. Взе куфарчето и отвори вратата на вагона.

Лев я последва, като се опасяваше да не се обърне назад. Можеше да не се сдържи, като види самодоволната усмивка на Василий.

Раиса гледаше през прозореца. Влакът потегли. Вече нямаше свободни места и бяха принудени да останат прави, притиснати един до друг. Мълчаха, гледайки как градът минава покрай тях. Накрая Лев каза:

— Съжалявам.

— Сигурна съм, че той лъже. Би казал какво ли не, за да те ядоса.

— Казваше истината. Наредих да те следят. И това нямаше нищо общо с работата ми. Мислех…

— Че спя с някой друг?

— По едно време избягваше да разговаряш с мен. Не искаше да ме докосваш. Не искаше да спиш с мен. Бяхме станали чужди. И аз не можех да разбера защо.

— Не можеш да се омъжиш за офицер от МГБ и да се надяваш, че няма да те следят. Но кажи ми, Лев, как бих могла да ти изневеря? Бих рискувала живота си. Това не подлежи на обсъждане. Ти просто би наредил да ме арестуват.

— Това ли си очаквала?

— Помниш ли приятелката ми Зоя, мисля, че си я виждал веднъж?

— Може би, не помня.

— Да, точно така — ти не помниш имена, нали? Питам се защо. Сигурно така успяваш да спиш спокойно, като се стараеш да забравяш случилото се.

Раиса говореше спокойно, но забързано, с чувство, каквото Лев не бе чувал преди. Тя продължи:

— Виждал си Зоя. Може би не си я запомнил, защото тя не представляваше интерес за Партията. Осъдиха я на двайсет и пет години лагер. Арестуваха я на излизане от църквата, обвиниха я в антисталинистки молитви. Молитви, Лев — осъдиха я заради молитви, които дори не бяха чули. Арестуваха я заради мислите в главата ѝ.

— Защо не ми каза? Можеше да помогна.

Раиса поклати глава.

Лев попита:

— Да не мислиш, че аз съм я предал?

— Откъде ще знаеш? Дори не си спомняш коя е.

Лев остана изненадан: двамата не бяха разговаряли така преди, никога не бяха говорили за друго, освен по битови въпроси, водеха учтиви разговори — никога не повишаваха глас, никога не спореха.

— Дори да не си я предал, Лев, с какво би могъл да помогнеш? След като хората, които я арестуваха, бяха като теб — отдадени на делото, предани слуги на държавата? Онази нощ ти не се прибра. И аз си помислих, че сигурно арестуваш нечий добър приятел, нечии родители, нечии деца. Кажи ми, колко хора си арестувал? Имаш ли представа? Назови число — петдесет, двеста, хиляда?

— Отказах да те предам на тях.

— Те не преследваха мен. А теб. Когато си арестувал непознати, можеше да се заблуждаваш, че са виновни. Можеше да вярваш, че служиш на някаква цел. Но това не беше достатъчно за тях. Те искаха да докажеш, че си готов да изпълниш всичко каквото ти заповядат, дори в сърцето си да знаеш, че не е правилно, дори да съзнаваш, че е безсмислено. Искаха да докажеш сляпото си подчинение. Предполагам, че съпругата напълно подхожда за такава проверка.

— Може би си права, но сега сме освободени от това. Осъзнаваш ли какъв късмет имаме, че ни дадоха такава възможност? Искам да започнем нов живот. Като семейство.

— Не е толкова просто, Лев.

Раиса направи пауза, изучаваше мъжа си внимателно, като че ли се виждаха за първи път.

— Онази вечер, когато вечеряхме с родителите ти, чух разговора ви през входната врата. Стоях в коридора. Говорехте дали трябва да се отречеш от мен и да признаеш, че съм шпионка. Не знаех какво да правя. Не исках да умра. Върнах се на улицата и тръгнах накъдето ми видят очите, стараех се да събера мислите си. Питах се: „Дали ще го направи?“, „Дали ще ме предаде?“. Баща ти беше много убедителен.

— Баща ми беше уплашен.

— Три живота срещу един? Трудно се спори с такива аргументи. Но три живота срещу два?

— Не си бременна?

— Щеше ли да се застъпиш за мен, ако не бях?

— И изчака, за да ми кажеш едва сега?

— Страхувах се, че може да промениш решението си.

Ето какви бяха отношенията помежду им в действителност. Лев се почувства объркан. Влакът, с който пътуваха, хората наоколо, куфарите, дрехите, градът отвън — всичко това му се струваше нереално. Изгуби доверие във всичко, дори в нещата, които виждаше, докосваше и усещаше. Всичко, в което бе вярвал, се оказа лъжа.

— Раиса, обичала ли си ме някога?

Настъпи дълго мълчание, въпросът увисна във въздуха като неприятна миризма, двамата се поклащаха ведно с движението на влака. Накрая, вместо да отговори, Раиса коленичи и завърза връзката на обувката си.

Волск

15 март

Варлам Бабинич седеше с кръстосани крака на мръсния бетонен под в ъгъла на претъпканата обща спалня, с гръб към вратата, като скриваше с тялото си наредените пред него предмети. Не искаше другите момчета да се намесват, както обикновено правеха, когато нещо представляваше интерес за тях. Огледа се. Трийсетината момчета в стаята не му обръщаха никакво внимание; повечето от тях лежаха едно до друго на осемте подгизнали от урина легла, които бяха принудени да делят. Две от тях си разчесваха взаимно подутините по гърбовете, нахапани от дървеници. Доволен, че няма да му досаждат, той отново се обърна към наредените пред него предмети, събирани през годините, всичките скъпоценни за него, включително и най-новата му придобивка, откраднатото тази сутрин — четиримесечно бебе.

Варлам смътно съзнаваше, че е извършил нещо нередно, и ако го хванат, ще си изпати повече от всякога. Също така съзнаваше, че бебето явно е нещастно. То плачеше. Той не се тревожеше, че вдига шум, защото никой нямаше да забележи още едно дете, което пищи. Интересуваше се не толкова от бебето, колкото от жълтото одеяло, в което то беше увито. Горд с новата си придобивка, сложи бебето в центъра на сбирката си, сред жълтата консервна кутия, старата жълта риза, боядисаната в жълто тухла, част от скъсан плакат с жълт фон, жълт молив и книга с мека жълта подвързия. През лятото беше добавил към сбирката си диво жълто цвете, откъснато в гората. Цветята не траеха дълго, а нищо не го натъжаваше повече от това да гледа как жълтият цвят избледнява, как цветето увяхва и покафенява. Тогава се питаше:

Къде отива жълтият цвят?

Нямаше представа. Но се надяваше някой ден и той да отиде там, може би когато умре. Жълтият цвят беше много по-важен за него от всичко и всички. Жълтият цвят беше причината да се озове тук, в интерната във Волск, държавно заведение за умствено изостанали деца.

Когато беше малък, гонеше слънцето, сигурен, че ако бяга дълго и стигне далеч, ще го улови, ще го свали от небето и ще го занесе вкъщи. Веднъж тича в продължение почти на пет часа, преди да го хванат и да го върнат, крещящ гневно, че са прекъснали преследването му. Родителите, които го биеха с надеждата да изкоренят странностите му, накрая приеха, че методите им не дават резултат, и го оставиха в ръцете на държавата, която прилагаше почти същите методи. През първите две години в интерната често го завързваха за леглото като куче в някакво селско стопанство. Той обаче беше силно дете с широки рамене и магарешки инат. За няколко месеца успя да счупи рамката на леглото, да се освободи от веригата и да избяга. Озова се в покрайнините на града, гонейки жълт вагон на отминаващ влак. Накрая го върнаха в интерната, изтощен и обезводнен. Този път го заключиха в шкаф. Но всичко това беше отдавна — сега, когато навърши седемнайсет, персоналът му имаше доверие, а и самият той достатъчно поумня и разбра, че не може да стигне толкова далеч, че да догони слънцето, нито да се изкачи толкова високо, че да го свали от небето. Вместо да преследва слънцето, се съсредоточи върху това да намира жълти предмети наблизо край дома, като бебето, което беше откраднал през отворен прозорец. Ако не бързаше толкова, можеше да развие одеялото и да остави бебето. Но изпаднал в паника, страхувайки се, че ще го хванат, беше взел и двете. Сега, загледан в пищящото невръстно дете, забеляза, че одеялото придава лек жълтеникав оттенък на кожата му. И се зарадва, че е откраднал и двете.

Отвън спряха два автомобила и от тях слязоха шестима въоръжени милиционери от Волск, водени от генерал Нестеров, човек на средна възраст с широки рамене и здраво телосложение на колхозник. Заповяда с жест на хората си да обкръжат сградата, а той с лейтенанта се приближиха до входа. Макар че обикновено милиционерите не бяха въоръжени, днес Нестеров бе заповядал да носят оръжие. Щяха да стрелят на месо.

Кабинетът на директора беше отворен: радиото свиреше тихо, на масата бяха пръснати карти за игра, а във въздуха се носеше тежък мирис на алкохол. Не се виждаше никой от възпитателите. Нестеров и лейтенантът продължиха по-нататък и излязоха в коридора. Мирисът на алкохол се смени с вонята на изпражнения и сяра. Сярата се използваше за борба с дървениците. Миризмата на изпражнения нямаше нужда от обяснения. Следи от тях имаше по пода и по стените. Общите спални, край които минаваха, бяха претъпкани с малки деца, по четирийсетина в стая, облечени само в мръсни ризки или мръсни къси панталонки, но никога и в двете. Лежаха по три-четири в леглата върху тънки износени дюшеци. Не помръдваха и гледаха тъпо в тавана. На Нестеров дори му се стори, че някои вече са умрели. Макар че беше трудно да се прецени. Тези, които бяха на крака, се спускаха към тях и ги дърпаха за униформите, опитвайки се да отнемат пистолетите им. На децата явно им липсваше вниманието на възрастните. Милиционерите бързо бяха заобиколени от досадните дечица. Макар че беше подготвен за ужасните условия, Нестеров откри, че реалността се оказа много по-лоша. Имаше намерение да говори за това с директора, но не днес, а някой друг път.

След като претърси първия етаж, Нестеров се качи горе, а лейтенантът се опитваше да попречи на децата да го последват, като ги гледаше строго и сърдито размахваше ръце, което само ги разсмиваше, сякаш това беше забавна игра. Отблъскваше ги леко назад, но те веднага се втурваха след него, защото им харесваше да ги отблъскват. Изгубил търпение, Нестеров изръмжа:

— Остави ги на мира.

Нямаха избор, освен да ги оставят да се мъкнат след тях.

Децата в горните стаи бяха по-големи. Нестеров предположи, че са разпределени в спалните по възраст. Заподозреният беше на седемнайсет години — крайната възраст за пребиваване в това заведение, след което възпитаниците биваха изпращани на най-тежката черна работа, на каквато не се съгласяваше никой нормален човек, и на която средната продължителност на живота беше трийсет години. Стигнаха до края на коридора. Оставаше да претърсят още една спалня.

Варлам седеше с гръб към вратата, увлечен да гали одеялото на бебето, и се чудеше защо то вече не плаче. Побутна го с мръсния си пръст. Изведнъж в стаята прозвуча непознат глас, който го накара да се вцепени.

— Варлам, стани и се обърни много бавно.

Варлам сдържа дъха си и замижа, сякаш това можеше да накара гласа да изчезне. Но гласът прозвуча отново.

— Няма да повтарям. Стани и се обърни.

Нестеров пристъпи напред. Не виждаше какво има зад гърба на Варлам. Не чуваше бебешки плач. Другите момчета седяха с изпънати гърбове и с напрегнат интерес наблюдаваха ставащото. Варлам изведнъж се оживи, наведе се, грабна нещо от пода и се обърна. В ръцете си държеше бебето. То заплака. Нестеров въздъхна облекчено: детето поне беше живо. Но не и вън от опасност. Варлам го притискаше до гърдите си, ръцете му стискаха крехкото вратле.

Нестеров се огледа. Лейтенантът беше останал до вратата, заобиколен от любопитните деца. Целеше се в главата на Варлам, в очакване на заповед да открие огън. Нищо не му препречваше целта. Само дето не беше най-добрият стрелец. При вида на оръжието някои от децата се разпищяха, други започнаха да се смеят и да тупат с ръце и крака по дюшеците. Ситуацията явно излизаше от контрол. Варлам се паникьоса. Нестеров прибра пистолета си в кобура, протегна ръце, опитвайки се да го успокои, и заговори, надвиквайки глъчката.

— Дай ми детето.

— В голяма беда съм.

— Не, не си. Виждам, че бебето е добре. Доволен съм от теб. Свършил си добра работа. Грижил си се за него. Дошъл съм да те поздравя.

— Свършил съм добра работа?

— Да.

— Мога ли да го задържа?

— Трябва да се убедя, че бебето е добре. А после ще поговорим. Мога ли да го погледна?

Варлам знаеше, че възрастните са много сърдити, че ще му отнемат бебето и ще го заключат в стая, където няма жълто. Притисна бебето по-силно, стисна го така, че одеялото запуши устата му. Отстъпи към прозореца и видя паркираните милиционерски коли и въоръжените хора, наобиколили сградата.

— В голяма беда съм.

Нестеров внимателно пристъпи още по-напред. Нямаше намерение да отнеме детето със сила — то би могло да пострада в схватката. Погледна лейтенанта, който кимна, показвайки, че е готов да стреля. Нестеров отрицателно поклати глава. Детето беше много близо до лицето на Варлам. Рискът беше твърде голям. Трябваше да измисли друг начин.

— Варлам, никой няма да те удари или нарани. Дай ми детето и ще поговорим. Никой няма да ти се сърди. Имаш думата ми. Обещавам.

Нестеров направи още крачка напред, с което попречи на лейтенанта да стреля. Погледна сбирката от жълти предмети на пода. Вече беше имал работа с Варлам, когато от въжето за пране беше открадната жълта рокля. От вниманието му не убягна, че бебето е завито в жълто одеяло.

— Ако ми дадеш детето, ще попитам майката дали можеш да задържиш жълтото одеяло. Сигурен съм, че тя ще се съгласи. Искам само бебето.

Като чу, както му се стори, справедливото предложение, Варлам се отпусна. Протегна ръце и подаде детето. Нестеров се втурна напред и го грабна от ръцете му. Увери се, че изглежда добре, преди да го предаде на лейтенанта.

— Занесете го в болницата.

Сякаш нищо не беше станало, Варлам седна с гръб към вратата и подреди наново нещата си така, че да запълни мястото на липсващото бебе. Децата в спалнята отново притихнаха. Нестеров коленичи до него.

Варлам попита:

— Кога ще мога да взема одеялото?

— Първо трябва да дойдеш с мен.

Варлам продължи да подрежда сбирката си. Нестеров погледна жълтата книга. Беше милиционерско ръководство, поверителен документ.

— Откъде имаш това?

— Намерих го.

— Искам да го разгледам. Нали няма да възразиш?

— Чисти ли са ти ръцете?

Нестеров отбеляза, че ръцете на Варлам бяха много мръсни.

— Чисти са.

Нестеров взе ръководството и започна небрежно да го разлиства. В средата, между страниците, имаше нещо. Той обърна книгата и я разтърси. На пода изпадна гъст кичур руса коса. Вдигна го и го опипа. Варлам се изчерви.

— В голяма беда съм.

Осемстотин километра източно от Москва

16 март

На въпроса дали го обича, или не, Раиса бе отказала да отговори. Току-що му призна, че е излъгала за бременността си, затова дори да беше казала — „Да, обичам те, винаги съм те обичала“ — Лев нямаше да ѝ повярва. Тя явно нямаше намерение да го гледа в очите и да бръщолеви поредните лъжи. И бездруго, какъв бе смисълът на този въпрос? Сякаш бе прозрял и разбрал, че бракът им не се е основавал на любов и привързаност. Ако беше отговорила искрено — „Не, никога не съм те обичала“ — той би се почувствал като жертва, сякаш тя с измама го е накарала да се ожени за нея. Тя би била лъжкиня, която си играе с доверчивото му сърце. Ей така изведнъж той се оказа романтик. Може би се дължеше на шока от изгубената работа. Но откога любовта е част от споразумението помежду им? Никога преди не ѝ беше задавал този въпрос. Никога не беше ѝ казвал:

Обичам те.

И тя не го очакваше. Наистина, беше я помолил да се омъжи за него. Тя беше отговорила, че е съгласна. Той искаше да се ожени, искаше да има жена, искаше я нея и беше получил каквото иска. А сега се оказа, че това е недостатъчно. Лишен от власт, загубил възможността да арестува всекиго, когото поиска, изведнъж го обзе сантименталност. И защо прагматичната ѝ лъжа, а не неговото дълбоко недоверие, беше виновна за краха на брачните им илюзии? Защо тя да не може да поиска той да я убеди в любовта си? Все пак той неправилно беше предположил, че тя му изневерява, беше накарал да я следят, което лесно можеше да доведе до арестуването ѝ. Беше нарушил доверието помежду им много преди нея. Нейната постъпка се обясняваше с желанието ѝ да оцелее. А неговата беше достойна за съжаление ревност.

Откакто бяха регистрирани като съпрузи и дори преди това, още откакто започнаха да се срещат, тя съзнаваше, че може да пострада, ако го разгневи. Това се превърна в груба реалност на живота ѝ. Трябваше да се държи така, че той да е щастлив. Когато арестуваха Зоя, дори само видът му, униформата и приказките му за партията и държавата я ядосваха толкова много, че едва можеше да отрони няколко думи, за да поддържа разговора. Въпросът беше прост. Иска ли да живее? Тя беше от хората, които оцеляват на всяка цена, и фактът, че беше единствената оцеляла от семейството, оправдаваше постъпката ѝ. Възмущението от арестуването на Зоя беше недопустимо. С това нищо не би постигнала. И така, тя си лягаше до него в леглото и спеше с него. Приготвяше му вечеря — и мразеше да го гледа как се храни. Переше дрехите му — и мразеше миризмата му.

През последните няколко седмици, докато седяха в бездействие вкъщи, тя много добре разбираше, че той премисля дали е взел правилното решение. Трябваше ли да пощади живота ѝ? Струваше ли си тя риска, който той бе поел? Беше ли достатъчно красива, достатъчно мила, достатъчно добра? Тя щеше да бъде в смъртна опасност, ако всеки неин жест и поглед не му доставяха удоволствие. Е, това време свърши. Омръзна ѝ до болка да зависи от добрата му воля, беше се уморила от собственото си безсилие. И все пак сега той като че ли смяташе, че тя му е длъжница. Беше заявил, че тя не е чужда шпионка, а обикновена учителка. И като отплата искаше уверението ѝ в любов. Това беше обидно. Той вече нямаше правото да изисква каквото и да било. Нямаше власт над нея, както и тя нямаше над него. И двамата се озоваха в една и съща задънена улица: целият им живот се помести в две куфарчета, изпращаха ги в изгнание в някакъв затънтен град. Бяха равни както никога досега. Ако искаше да чуе любовно признание, трябваше да започне пръв.

Лев размишляваше над думите на Раиса. Тя като че ли смяташе, че има право да го съди и презира, докато в същото време се преструва, че ръцете ѝ са чисти. Но беше се омъжила за него, като много добре знаеше как той си изкарва прехраната, използваше всички облаги от положението му, слагаше на трапезата деликатеси, които той носеше вкъщи, купуваше си дрехи от специалните магазини, от които пазаруваха само избрани. Ако беше толкова отвратена от работата му, защо не беше отхвърлила ухажванията му? Всички разбираха, че трябва да се правят компромиси, за да се оцелее. Беше извършвал отвратителни неща — осъдителни от морална гледна точка. За повечето хора чистата съвест беше невъзможен лукс, за което Раиса едва ли можеше да претендира. Беше ли преподавала на учениците си, следвайки искрените си убеждения? Очевидно не, като се имаше предвид възмущението ѝ от апарата на Държавна сигурност — но в училище трябваше да изразява подкрепата си към него, да обяснява как работи държавата, да ръкопляска, да втълпява на учениците съгласие със системата и дори да ги насърчава да доносничат един за друг. Ако не беше постъпвала така, със сигурност щеше да е изобличена от някого от учениците си. Работата ѝ изискваше не само да се придържа към правилата, но и да предотвратява въпросите на учениците. Работата ѝ щеше да бъде същата и на новото място. Що се касаеше до Лев, той и жена му бяха спици в едно и също колело.

Влакът спря в Мутава за един час. Раиса първа наруши продължилото цял ден мълчание.

— Трябва да хапнем нещо.

С което искаше да каже, че трябва да се придържат към рутината на ежедневието: до този момент тя беше основа на взаимоотношенията им. Бяха преживели различни предизвикателства и това бе спойката между тях, а не любовта. Слязоха от влака. По перона вървеше жена с плетена кошница. Купиха си твърдо сварени яйца, малко сол в хартия, големи резени сух ръжен хляб. Седнаха един до друг на една пейка, обелиха яйцата, като събраха черупките в скутовете си, поделиха си солта и не отрониха нито дума.

Скоростта на влака намаля, докато изкачваха планината, минаваха край черни борови гори. В далечината, над дърветата, стърчаха върховете на планината, които приличаха на неравни долни зъби.

Релсите навлязоха в място, където дърветата бяха изсечени — пред очите им, появил се неочаквано сред горската пустош, се разкри огромен монтажен завод, високи комини и свързани помежду си складове. Сякаш Бог бе приседнал да си почине на склоновете на Уралските планини, беше ударил с юмрук по земята пред себе си така, че дърветата са се разхвърчали, и наредил новосъздаденото място да се изпълни с комини и стоманени преси. Това беше първото впечатление от новия им дом.

Запознанството на Лев с този град се изчерпваше със сведенията от пропагандни материали и служебни документи. Това, което преди представляваше скромно селище с двайсет хиляди жители с дъскорезници и дървени къщурки за работниците, бе привлякло вниманието на Сталин. След като разгледал природните и човешки ресурси, вождът преценил промишления му потенциал за недостатъчен. Наблизо течеше река Уфа, имаше стоманодобивен и металургичен завод в Свердловск, само на сто и шейсет километра източно, и залежи на благородни метали в планината, през града минаваше Транссибирската магистрала, но товарните влакове превозваха само дъски. Сталин беше решил, че това е идеалното място за изграждане на завод за производство на „ГАЗ-20“, автомобил, който да конкурира западните производители и да отговаря на най-високите стандарти. Приемникът им, който беше в стадий на разработка — „Волга ГАЗ-21“ — се смяташе за връх на съветската инженерна мисъл, създаден за суров климат, с висока проходимост, надеждно окачване, бронирано купе и защита от корозия в мащаби, нечувани в Съединените американски щати. Лев нямаше как да знае дали това е вярно, или не. Знаеше, че това е автомобил, който малцина съветски граждани могат да си позволят и далеч не е по джоба на работещите на конвейера.

Строежът на завода започна малко след войната и след осемнайсет месеца корпусите му вече се издигаха сред боровата гора. Лев не помнеше колко затворници бяха намерили смъртта си на строежа. Не че числата можеше да се смятат за сигурни. Той се беше включил активно в работата едва след завършване на строителството. Хиляди волнонаемни работници от цялата страна бяха подбрани и принудително изпратени там, за да попълнят недостига на работна ръка. Така за пет години населението на града нарасна пет пъти. Лев беше правил проверки на квалификацията на някои от прехвърлените там московски специалисти. Ако минеха проверката, ги изпращаха там още следващата седмица. Ако не минеха, ги арестуваха. Той стана нещо като портиер на този град. Беше сигурен, че това е една от причините Василий да избере това място за него. Ситуацията явно го е забавлявала.

Раиса пропусна този първи поглед към новия си дом. Спеше, загърната в палтото си, подпряла глава на прозореца, полюшвайки се леко в такт с движението на вагона. Седнал до жена си, с лице по посока на движението, той виждаше как градът се е залепил за автозавода. Преди всичко това беше промишлен гигант и едва след това място за живеене. Светлините от прозорците проблясваха в оранжево на фона на сивото небе. Лев побутна Раиса. Тя се събуди, погледна го с недоумение и зарея поглед през прозореца.

— Пристигнахме.

Влакът спря на гарата. Те взеха куфарите си и слязоха на перона. Беше по-студено, отколкото в Москва — температурата беше по-ниска поне с няколко градуса. Стояха с объркани погледи като две евакуирани деца, озовали се за пръв път на село. Не бяха получили указания. Не познаваха никого. Нямаха дори телефонен номер, на който да се обадят. Никой не ги чакаше.

В сградата на гарата нямаше никого, освен мъжа в касата за билети. Беше млад, на не повече от двайсет години. Погледна ги внимателно, когато влязоха. Раиса се приближи и каза:

— Добър вечер. Трябва да отидем в управлението на милицията.

— От Москва ли сте?

— Да.

Касиерът излезе в чакалнята. Посочи през стъклената врата към улицата.

— Чакат ви.

На стотина крачки от входа беше спряла милиционерска кола.

Раиса и Лев минаха покрай заснежения профил на Сталин, издълбан в камъка като отпечатък на вкаменелост, и тръгнаха към колата „ГАЗ-20“, без съмнение един от автомобилите, произвеждани в завода. Двама мъже седяха на предната седалка. Вратата се отвори и единият от мъжете слезе, беше широкоплещест, на средна възраст.

— Лев Демидов?

— Да.

— Аз съм генерал Нестеров, началникът на милицията във Волск.

Лев се учуди, че си е направил труда да ги посрещне. Василий със сигурност беше инструктирал местната милиция да направят преживяването им възможно най-неприятно. Но едва ли имаше значение какво е казал Василий — пристигането на бивш сътрудник на МГБ от Москва непременно би обезпокоило милицията. Не биха повярвали, че са го преместили тук като обикновен участъков. Почти със сигурност подозираха скрити мотиви и предполагаха, че каквато и да е причината, той ще докладва за всичко в Москва. Колкото повече се опитва Василий да ги убеждава в обратното, толкова по-подозрителни щяха да са те. Иначе защо един агент ще пропътува стотици километри, за да се присъедини към едно незначително отделение на милицията? В това нямаше смисъл — в безкласовото общество милицията е близо до дъното.

Всяко дете в училищна възраст знаеше, че убийствата, кражбите и изнасилванията са белези на капиталистическото общество, и ролята на милицията се оценяваше според това. Хората нямаха нужда да крадат и убиват, защото всички бяха равни. Комунистическата държава нямаше нужда от полиция. Затова милицията не беше нищо повече от вспомагателно подразделение на Министерството на вътрешните работи, ниско платено и неуважавано. На служба приемаха оставачи, изключени за слаб успех от средните училища, селскостопански работници, изхвърлени от колхозите, уволнени за простъпки от армията, и онези, чиято съвест можеше да бъде купена с половин бутилка водка. Официално се смяташе, че престъпността в страната клони към нулата. Вестниците често посочваха огромни суми, които Съединените американски щати бяха принудени да харчат за предотвратяване на престъпността, за лъскави полицейски коли и полицаи в изгладени, чисти униформи, застанали на всеки ъгъл, без които обществото би престанало да съществува. На Запад много достойни мъже и жени трябваше да се борят с престъпността, докато можеха да използват времето си с по-голяма полза, като например участват в строителството. Човешката сила не се прахосваше тук: имаше нужда само от зле организирана група от силни, но иначе безполезни мъже, които не ставаха за нищо друго, освен да слагат край на пиянски свади. Така стояха нещата на теория. Лев нямаше представа как изглежда реалната статистика на престъпленията. Нямаше и желание да разбере, защото тези, които се занимаваха с това, бяха редовно ликвидирани. Производствените показатели изпълваха първите страници на „Правда“, както и тези в средата и в края. Единствено добрите новини заслужаваха да бъдат публикувани — данни за високата раждаемост, за строителството на високопланински железопътни линии, на нови канали.

С оглед на всичко това идването на Лев тук беше извънредно събитие. Длъжността в МГБ означаваше повече предимства, уважение, власт и материални облаги в сравнение с всяка друга работа. Никой офицер не би се отказал доброволно от нея. А ако се е провинил, защо просто не са го арестували? Дори изхвърлен от МГБ, той все още носеше неговия отпечатък — което потенциално беше предимство.

Нестеров грабна куфарите и ги занесе до колата без усилие, като че ли бяха празни. Сложи ги в багажника и отвори вратата за тях. От задната седалка Лев гледаше как началникът му сяда отпред до шофьора. Беше прекалено едър дори за този впечатляващ автомобил. Коленете му почти опираха брадичката му. На кормилото седеше млад офицер. Нестеров не си направи труда да го представи. Както в МГБ, всяка кола си имаше шофьор, който отговаряше за нея. На офицерите не даваха лични коли и те не шофираха. Шофьорът запали двигателя и излезе на безлюдното шосе. Не се виждаше друг автомобил.

Нестеров изчака малко, за да не изглежда, че разпитва новото си попълнение, преди да погледне Лев в огледалото и да попита:

— Съобщиха ни за пристигането ви преди три дни. Твърде необичайно преместване.

— Трябва да сме там, където сме най-нужни.

— Тук отдавна не е преместван никой. А пък и аз не съм молил да ми изпращат допълнително хора.

— Продукцията на завода е от първостепенна важност. Никога не може да са много хората, които се грижат за сигурността на този град.

Раиса се обърна към съпруга си, досещайки се, че тези загадъчни отговори са преднамерени. Дори понижен, дори изхвърлен от МГБ, той все още се подчиняваше на страха, който внушаваше Държавна сигурност. В несигурното положение, в което се намираха, това изглеждаше разумно.

Нестеров продължи:

— Оперативен работник ли ще бъдете? Получените разпореждания доста ни учудиха. Според тях трябва да бъдете участъков, което е значително понижение за човек с вашето положение.

— Наредено ми да се представя на вас. А моето положение е във вашите ръце.

Настъпи мълчание. Раиса предположи, че на генерала не му харесва решението да бъде оставено на него. Чувстваше се неудобно и недоволно добави:

— Засега ще се настаните в служебно помещение за командировани. Щом намерим подходяща квартира, веднага ще се преместите. Но трябва да ви предупредя, че списъкът на чакащите е доста дълъг. И не мога да направя нищо по въпроса. Милиционерите не се ползват с предимство.

Колата спря пред сграда, която приличаше на ресторант. Нестеров отвори багажника, извади куфарите и ги остави на тротоара. Лев и Раиса стояха и очакваха указания. Нестеров се обърна към тях:

— След като внесете куфарите си в стаята, се върнете при колата. Няма нужда съпругата ви да идва.

Раиса потисна раздразнението си, че говореха за нея, сякаш не беше там. Погледна как Лев, подражавайки на Нестеров, грабна и двата куфара. Учуди се на тази ненужна проява на сила, но се въздържа да го постави в неудобно положение пред хората. Щом иска, нека носи и нейния куфар. Тръгна пред него, отвори вратата и влязоха в ресторанта.

Вътре беше тъмно, щорите бяха спуснати, във въздуха се усещаше миризма на застоял цигарен дим. Мръсните чаши от предната вечер бяха натрупани по масите. Лев остави куфарите на земята и потропа по една от масите. На вратата се появи някакъв човек.

— Затворено е.

— Казвам се Лев Демидов. Това е съпругата ми Раиса. Току-що пристигнахме от Москва.

— Даниил Базаров.

— Генерал Нестеров каза, че можете да ни настаните.

— Стаята горе ли имате предвид?

— Не знам, предполагам.

Базаров се почеса по корема.

— Да вървим, ще ви заведа.

Стаята беше малка. Две единични легла бяха приближени едно до друго. В средата имаше дупка и двата дюшека бяха хлътнали. Тапетите бяха издути на места, мръсни и омазнени. Лев предположи, че това са следи от мазнините, тъй като спалнята беше разположена над кухнята, която се виждаше през процепите в дъските, през които в стаята нахлуваха миризмите на всичко, което се готвеше долу — варени дреболии, хрущяли и сланина.

Молбата на Нестеров смути Базаров. Леглата и стаята се използваха от персонала му, което ще рече от жените, които се качваха горе с клиенти. Но нямаше как да откаже на генерала. Сградата не беше негова. И се нуждаеше от благоразположението на милицията, за да върти бизнеса си. Знаеше се, че печели от него, и нямаха нищо против, защото получаваха своя дял. Всичко това се вършеше негласно и неофициално. Честно казано, новите квартиранти го изнервяха, тъй като беше чул, че са от МГБ. Това го спираше да бъде груб, какъвто беше обикновено. Посочи по коридора към открехнатата врата.

— Там е банята. Имаме вътрешна.

Раиса се опита да отвори прозореца. Беше закован. Загледа се навън. Порутени къщи, мръсен сняг: това беше техният дом.

Лев се почувства уморен. Успяваше да се справи с унижението, докато то нямаше конкретен вид, но когато стана реалност, въплътена в тази стая, изпита желание да затвори очи и да заспи, да се изолира от света. Но отвън го чакаха и той само остави куфарите на леглото. Не можа да погледне Раиса не от гняв, а от срам. Излезе, без да каже дума.

Закараха го до градската телефонна централа и го съпроводиха вътре. Имаше опашка от неколкостотин души, които чакаха в определеното време да поговорят няколко минути. Повечето от тях бяха принудени да изоставят семействата си, за да работят тук, и Лев знаеше колко ценни са тези няколко минути. Нестеров не трябваше да се реди на опашка, той тръгна направо към една от кабините.

След като поръча разговора — Лев не го чу какво говори — генералът му подаде слушалката. Лев я доближи до ухото си и зачака.

— Как се настани?

Беше Василий. Той продължи:

— Искаш да затвориш, нали? Но не можеш. Дори това не можеш да направиш.

— Какво искаш?

— Да поддържаме връзка, за да ми разказваш за живота си там, а аз — за живота тук. Да ти кажа, преди да съм забравил, отнеха хубавото апартаментче, което беше уредил за родителите си. Настанихме ги на по-подходящо за положението им място. Малко е студеничко и пренаселено може би. И сигурно много мръсно. Делят квартирата със седемчленно семейство с пет малки деца. Между другото, не знаех, че баща ти има силни болки в гърба. Жалко, че трябваше да се върне на конвейера, след като му остава само една година до пенсия: годината може да ти се стори като десет, когато не обичаш работата си. Но скоро сам ще се убедиш в това.

— Родителите ми са добри хора. Цял живот са работили. И не са ти сторили нищо лошо.

— Въпреки това ще се погрижа да им навредя.

— Какво искаш от мен?

— Извинение.

— Съжалявам, Василий.

— Дори не знаеш за какво съжаляваш.

— Отнесох се зле с теб. И съжалявам.

— За какво съжаляваш? Бъди по-точен. Съдбата на родителите ти зависи от теб.

— Не биваше да те удрям.

— Не звучиш убедително.

От отчаяние гласът на Лев трепереше.

— Не разбирам какво още искаш. Имаш всичко. Аз нямам нищо.

— Всичко е много просто. Искам да чуя как ми се молиш.

— Моля те, Василий, чуй ме. Умолявам те. Остави родителите ми на мира. Моля те…

Василий беше затворил.

Волск

17 март

След като обикаля града цяла нощ, разрани краката си и чорапите му бяха подгизнали от кръв, Лев седна на една пейка в парка, стисна с ръце главата си и тихо заплака.

Не беше спал, не беше ял. Миналата вечер, когато Раиса се опита да говори с него, той не ѝ обърна внимание. Тя му донесе храна от ресторанта, но той и нея не погледна. Не можеше да остане повече в малката миризлива стая, слезе долу, пробил си път през тълпата, и излезе навън. Вървеше където му видят очите, разстроен и прекалено ядосан, за да стои на едно място, без да прави нищо, макар да разбираше, че това е същността на затрудненото му положение — да не може да направи нищо. Още веднъж се сблъска с несправедливостта, но този път не можеше да се намеси. Родителите му нямаше да бъдат застреляни в тила — това би било прекалено бърза смърт, приличаща на помилване. Щяха да ги тормозят дълго. Можеше да си представи разнообразието от начини, които би родил методичният, садистичен и дребнав ум. Щяха да ги понижат в заводите, където работеха, да им дадат най-тежката и мръсна работа, с която трудно биха се справили дори млади хора. Ще им натякват за изселването на Лев, за позора и унижението му. Може би дори ще им кажат, че е изпратен в ГУЛАГ, осъден на двайсет и пет години каторга. Колкото до семейството, с което родителите му бяха принудени да делят квартирата, без съмнение ще бъде възможно най-грубо и неприятно. На децата ще обещават шоколад, ако вдигат повече шум, а на родителите целия апартамент, ако крадат от храната, правят скандали и превръщат живота на старците в ад. Нямаше нужда да си представя подробностите. Василий с удоволствие ще му разказва, като знае, че Лев няма да се осмели да му затвори от страх, че ако го направи, трудностите на родителите му ще се удвоят. Василий ще се постарае да го измъчва отдалеч, прилагайки систематично натиск върху уязвимото му място — семейството. Нямаше как да се защити. С малко усилия Лев можеше да научи адреса на родителите си, но ако писмата му не бъдат залавяни и унищожавани, би могъл само да им съобщи, че е добре. Беше им осигурил удобен живот, за да ги лишат от него, когато най-малко можеха да се справят с промяната.

Изправи се, треперейки от студ. Без да знае какво ще прави по-нататък, едва придвижвайки се, тръгна да се връща към новия си дом.

Раиса седеше долу на една от масите. Беше го чакала цяла нощ. Знаеше, предсказваше го и Василий, че сега Лев съжалява за решението си да не я предава. Цената бе прекалено висока. Но какво ѝ оставаше? Да се преструва, че той е рискувал всичко заради възвишената любов? Но любовта не е нещо, което става по поръчка. Дори да искаше да се преструва, не знаеше как: какво да каже, как да постъпва. Би могла да го съжали. Всъщност донякъде се радваше на унижението му. Не от злоба или отмъстителност, а защото искаше той да знае:

Така се чувствам всеки ден.

Безсилна и уплашена — искаше и той да изпита тези чувства.

Изтощена, с натежали за сън клепачи, тя вдигна поглед, когато Лев влезе в ресторанта. Изправи се, приближи се и забеляза зачервените му очи. Никога преди не го беше виждала да плаче. Той се извърна и си наля водка от най-близката бутилка. Тя сложи ръка на рамото му. Всичко стана за миг: Лев се обърна и я стисна за гърлото.

— Ти си виновна за всичко.

Раиса се задушаваше, лицето ѝ се зачерви. Лев я повдигна и тя едва допираше с пръсти пода. Опита се да се измъкне от ръцете му. Но той не я пускаше, я тя не можеше да отслаби хватката му.

Протегна ръка към масата и със замъглено зрение потърси чаша. Напипа една, но я събори. Успя да я грабне, замахна и удари Лев по бузата. Чашата се счупи в ръката ѝ и поряза дланта ѝ. Сякаш се развали магия и той я пусна. Тя политна назад, закашля се, конвулсивно разтривайки шията си. Те се гледаха вцепенени, като чужди, сякаш целият им съвместен живот изчезна в тази част от секундата. В лицето на Лев се беше забило парче стъкло. Той го опипа и го измъкна, апатично взирайки се в него. Без да се обръща с гръб към него, Раиса забързано заотстъпва към стълбите и го остави сам.

Вместо да последва жена си, Лев пресуши чашата на един дъх, наля си друго питие, после още и когато чу колата на Нестеров да спира отвън, беше изпил почти цялата бутилка. Леко олюляващ се, неизмит и неизбръснат, пиян, зъл и склонен към немотивирана агресия — беше му достатъчен един ден, за да падне до скотското състояние, с което се славеше милицията.

Докато пътуваха, Нестеров не отвори дума за порязаното лице на Лев. Накратко го запознаваше с града. Лев почти не го слушаше, едва забелязваше околността, мисълта му беше заета с онова, което току-що бе сторил. Дали наистина се опита да удуши жена си, или това беше зла шега на възпаления му от безсънието и алкохола мозък? Докосна раната на бузата си, видя кръв по пръстите си — значи е истина, бил е готов да я убие. Още няколко секунди, още едно усилие и тя щеше да е мъртва. Беше се отказал от всичко — от родители, от кариера — заради един илюзорен предлог, обещание за семейство, заради вярата, че между тях съществува някаква връзка. Тя го излъга, предизвика кавга, направи саможертвата му безсмислена. Едва когато се почувства в безопасност, а родителите му пострадаха, призна лъжата за бременността си. Но стигна и по-далеч и открито заяви, че го презира. Използва неговата сантименталност, а после се изплю в лицето му. Той не получи нищо в замяна на саможертвата си, в замяна на това, че затвори очи за подозрителните доказателства.

Но Лев не повярва нито за миг. Времето за самооправдания изтече. Онова, което бе извършил, бе непростимо. И тя е права да го презира. Колко братя и сестри, майки и бащи беше арестувал? По какво се различава от човека, когото смяташе за своя морална противоположност, Василий Никитин? Беше ли разликата в това, че Василий проявяваше безчувствена жестокост, докато той идеалистична жестокост? Едната жестокост бе празна и безразлична, докато другата беше принципна и претенциозна, която се възприемаше като разумна и необходима. Но истината, разрушителната истина, бе, че между тях нямаше различия. Липсваше ли му на Лев въображение, за да осъзнае в какво се е замесил? Или което е по-лошо — дали беше предпочел да си затваря очите? Старателно пропъждаше подобни мисли.

Сред останките от моралните му ценности оставаше един факт. Беше жертвал живота си за Раиса само за да се опита да я убие. Това беше безумие. Ако продължаваше по същия начин, нямаше да му остане нищо, дори жената, за която се бе оженил. Искаше да каже — жената, която обичаше. Но обичаше ли я? Беше се оженил за нея, но това не е същото. Не, всъщност беше се оженил за нея, защото е красива и интелигентна, гордееше се с нея, с това, че може да я нарече своя. Това беше още крачка към идеалния съветски живот — работа, семейство и деца. В известен смисъл тя беше незначително винтче в механизма на неговите амбиции, необходимият домашен фон за успешната му кариера, за статута му на идеален гражданин. Беше ли прав Василий, когато каза, че лесно може да бъде заместена с друга? Във влака я помоли да каже, че го обича, да го успокои, да го възнагради с романтичната фантазия, в която той беше истински герой. Това бе излишно патетично. Лев въздъхна, потривайки чело. Беше загубил играта с Василий, за когото в тази игра пуловете бяха знаци на нещастието. Вместо Василий да удари жена му и да я нарани, Лев го стори вместо него и изпълни изцяло неговия план.

Пристигнаха. Колата спря. Нестеров слезе и го зачака. Лев нямаше представа колко дълго е седял така, отвори вратата на колата, излезе и последва началника си в управлението на милицията, за да започне своя първи работен ден. Представиха го на колегите му, той стискаше нечии ръце, кимаше, правеше каквото се очакваше от него, без да запомни нещо, имена и подробности преминаваха покрай съзнанието му. Едва когато остана сам в съблекалнята пред шкафчето, където висеше униформата му, започна да се връща към настоящето. Събу обувките си, свали бавно и чорапите, отлепяйки ги от окървавените си пръсти, подложи краката си под студената вода, която почервеня. Тъй като нямаше други чорапи и не се решаваше да помоли за нов чифт, беше принуден да обуе старите и трепна от болка, когато те се допряха до спуканите мехури. Съблече се, остави цивилните дрехи накуп в дъното на шкафчето и закопча новата си униформа: груби панталони с червени кантове и тежка милиционерска куртка. Огледа се в огледалото. Под очите му имаше тъмни кръгове и прясна рана на лявата буза. Погледна значката на куртката си. Беше обикновен участъков, нищо повече.

По стените на кабинета на Нестеров бяха окачени различни дипломи в рамки. Лев ги прегледа и разбра, че началникът му е спечелил състезание по борба за любители в турнир по стрелба с пушка и е получавал награди „Офицер на месеца“ при различни случаи тук, както и в Ростов, където е служил. Дипломите имаха за цел да впечатляват, което бе разбираемо, предвид това, че заеманият пост не се ползваше с голямо уважение.

Нестеров изучаваше новия си служител и не можеше да разгадае неговата същност. Защо този човек, бивш офицер от МГБ с висок ранг, герой от войната, изглеждаше толкова неугледно — с мръсни нокти, с рана на лицето, несресан, лъхащ на алкохол и очевидно безразличен към понижението си. Може би беше точно такъв, какъвто го описваха: изключително некомпетентен и неспособен да поема отговорност. Външността му съответстваше на описанието. Обаче Нестеров се съмняваше: може би тази неугледна външност беше само уловка. Той усети, че има някаква клопка още от момента, когато научи за преместването му. Този човек можеше да причини огромни неприятности на него и на хората му. Беше достатъчно да изпрати само един доклад против него. Нестеров реши, че ще е най-добре да го наблюдава, да го провери в работата и да го държи близо до себе си. Накрая Лев щеше да се разкрие.

Нестеров подаде на Лев една папка. Лев я погледна, опитвайки се да се досети какво се очаква от него. Защо му я даваха? Каквото и да е, беше му безразлично. Въздъхна и се насили да прегледа папката. Вътре имаше черно-бели снимки на момиче. Лежеше по гръб в черния сняг. Черен сняг… прогизнал от кръв. Изглеждаше, че момичето вика. При разглеждане по-отблизо се виждаше, че има нещо в устата му. Нестеров обясни:

— Устата ѝ е била пълна с пръст, за да не може да вика за помощ.

Пръстите на Лев, стиснали снимката, трепнаха и всичките му мисли за Раиса, родителите му и за самия него се изпариха, когато очите му се спряха върху устата на момичето. Тя беше широко отворена, пълна с пръст. Погледна следващата снимка. Момичето бе голо: кожата, където не беше наранена, беше бяла като сняг. Коремът ѝ беше свирепо разкъсан, отворен. Прегледа следващата снимка, следващата и по-следващата, но не виждаше момичето, а момчето на Фьодор, което не беше голо и коремът му не беше разпран, но устата му беше пълна с пръст — момчето, което не беше убито. Лев остави снимките на масата. Не каза нищо, загледан в дипломите на стената.

Същия ден

Двата инцидента нямаха нищо общо един с друг, смъртта на сина на Фьодор и убийството на момичето. Това беше невъзможно. Бяха на стотици километри един от друг. Това бе само ирония на съдбата и нищо повече. Обаче Лев беше допуснал грешка, като отхвърли обвиненията на Фьодор. Момичето беше убито по начина, описан от Фьодор. Значи това е напълно възможно. Сега нямаше как да разбере какво всъщност се е случило със сина на Фьодор, Аркадий, защото не си беше направил труда да огледа тялото. Може да е било нещастен случай. Или просто случаят бе потулен. Ако това беше вярно, Лев се е оказал инструмент в режисиран замисъл. Беше изиграл своята роля, без да мисли — беше се присмял, заблудил и накрая заплашил скърбящото семейство.

Генерал Нестеров откровено сподели подробности около убийството, наричайки го с истинското му име — убийство — и не проявяваше желание да го опише като нещо друго освен брутално и ужасяващо престъпление. Искреността му не се хареса на Лев. Как бе възможно такова спокойствие? Годишната статистика за управлението му трябваше да потвърди заплануваното: намаляване на престъпността, увеличаване на социалната хармония. Макар населението на града да беше съществено нараснало от придошлите осемдесет хиляди изтръгнати от родните си места работници, престъпността трябваше да намалява, тъй като теорията твърдеше, че ако има повече работа, има повече справедливост и по-малко експлоатация.

Името на жертвата беше Лариса Петрова. Открили я преди четири дни в гората, близо до гарата. Подробностите по намирането на тялото бяха неясни, но когато Лев настоя да научи повече, Нестеров като че ли побърза да приключи разговора. Лев успя да разбере само, че трупът е бил открит от двойка, прекалила с пиенето и скрила се в гората да прави секс. Натъкнали се на момичето, което лежало в снега от няколко месеца, но студът бил запазил напълно тялото. Била ученичка на четиринайсет години. Била известна на милицията с това, че водела безразборен полов живот не само с момчета на нейната възраст, но и с възрастни мъже. Можело да бъде купена с малка бутилка водка. В деня на своето изчезване Лариса се скарала с майка си. На отсъствието ѝ не обърнали внимание, защото тя често заплашвала да избяга от къщи, и всички решили, че е изпълнила заплахата си. Никой не я търсил. Според Нестеров родителите ѝ били уважавани хора. Баща ѝ бил счетоводител в автозавода. Срамували се от дъщеря си и не искали да помагат на разследването, което трябвало да бъде запазено в тайна, да не се потулва, но и да не се разгласява. Родителите се съгласили да няма погребение и били готови да се престорят, че дъщеря им просто е изчезнала. Нямало защо обществото да научава. Освен милицията малцина знаели за убийството. Тези хора, включително двойката, открила трупа, били предупредени за последиците, ако се разприказват. Въпросът щял да приключи бързо, защото вече имало арестуван.

Лев знаеше, че милицията има право да започне разследване, само ако е започнало наказателно дело, и при това, ако е сигурно, че ще бъде успешно приключено. Липсата на обвиняем се смята за недопустима, а последиците са най-сериозни. Завеждането на дело в съда означаваше само едно: че заподозреният е виновен. Ако случаят беше труден, сложен или неясен, той просто нямаше да бъде разгледан. Спокойствието на Нестеров и подчинените му говореше единствено за убеждението им, че са заловили виновника. Бяха си свършили работата. Мозъчната атака по време на следствието, представянето на доказателства, разпитите и повдигането на обвинение бяха задължение на държавните следователи и прокуратурата. Лев не беше повикан да помогне: просто му разясниха нещата и очакваха да се възхити от експедитивността на милицията.

Килията беше малка и липсваха обичайните за Лубянка съоръжения. Стените бяха бетонни, подовете също. Заподозреният седеше, ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба. Беше млад, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен, с мускулесто като на възрастен мъж тяло, но с детско лице. Очите му блуждаеха безцелно. Не изглеждаше уплашен. Беше спокоен, очевидно не разбираше къде се намира и какво става с него. По него не личаха признаци за физическа разправа. Без съмнение имаше начини, които не оставят следи, но интуицията на Лев му подсказваше, че момчето не е бито. Нестеров посочи заподозрения.

— Това е Варлам Бабинич.

Като чу името си, младият мъж погледна Нестеров, както кучето гледа господаря си.

Нестеров продължи:

— Намерихме у него кичур от косата на Лариса. Знае се, че дебнел Лариса — стоял е пред дома ѝ, пресрещал я на улицата. Майката на Лариса си спомня, че го е виждала много пъти. По думите ѝ дъщеря ѝ се оплаквала от него. Постоянно се опитвал да докосне косата ѝ.

Нестеров се обърна към заподозрения и му заговори бавно:

— Варлам, кажи ни какво стана, как си се сдобил с кичур от косата ѝ.

— Нарязах я. Вината беше моя.

— Кажи на този офицер защо я уби.

— Харесвах косата ѝ. Исках да я имам. Имам жълта книга, жълта риза, жълта консервна кутия и малко жълта коса. Ето защо я нарязах. Съжалявам. Не трябваше да правя това. Кога ще получа одеялото?

— Ще говорим за това по-късно.

Лев го прекъсна.

— Какво одеяло?

— Преди два дни отвлече едно бебе. То беше увито в жълто одеяло. Той е обсебен от жълтия цвят. За щастие бебето не пострада. Той няма чувство за добро и зло. Прави каквото иска, без да мисли за последиците.

Нестеров се приближи до заподозрения.

— Защо си помисли, че си в беда, когато намерих косата на Лариса в книгата ти? Кажи на този човек онова, което каза на мен.

— Тя не ме харесваше, все ме пъдеше, но аз исках косата ѝ. Толкова много я исках. А когато отрязах от косата ѝ, не каза нищо.

Нестеров се обърна към Лев и му предложи да продължи разпита.

— Имате ли въпроси?

Какво се очакваше от него? Лев се замисли за миг, преди да попита:

— Защо напълни устата ѝ с пръст?

Варлам не отговори веднага. Изглеждаше объркан.

— Да, имаше нещо в устата ѝ. Сега си спомням. Не ме удряйте.

Нестеров го успокои:

— Никой няма да те удари, отговори на въпроса.

— Не знам. Забравям всичко много бързо. Наистина имаше пръст в устата ѝ.

Лев продължи:

— Обясни какво стана, когато я уби.

— Нарязах я.

— Нея или косата ѝ?

— Съжалявам, нарязах я.

— Слушай ме внимателно. Тялото ѝ ли наряза, или косата?

— Намерих я и я нарязах. Трябваше да кажа на някого, но бях уплашен. Не исках да си имам неприятности.

Варлам се разплака.

— В такава голяма беда съм. Съжалявам. Исках само косата ѝ.

Нестеров пристъпи напред.

— Засега това е достатъчно.

Като чу думите му, Варлам спря да плаче. Успокои се. Лицето му не подсказваше, че е човек, способен на убийство.

Лев и Нестеров излязоха отвън. Нестеров затвори вратата на килията.

— Имаме доказателства, че е бил на местопрестъплението. Следите в снега съвпадат с ботушите му. Разбрахте ли, че е от интернат и е бавноразвиващ се?

Сега Лев проумя защо Нестеров толкова смело е поел това убийство. Имаха заподозрян, който беше умствено изостанал. Варлам беше извън съветското общество, извън комунизма и политиката — поведението му беше обяснимо. Постъпките му не се отразяваха на партията, не променяха истината за престъпността, защото заподозреният не беше пълноценен съветски гражданин. Той беше аномалия.

Нестеров добави:

— Това не бива да ви кара да мислите, че не е способен на насилие. Той призна, че е убил момичето. Имал е мотив, макар и ирационален, но все пак мотив. Искал е нещо, което не е можел да получи — русата ѝ коса. В миналото също е извършвал престъпления, когато не е могъл да получи каквото иска: крадял и отвличал деца. А сега е извършил и убийство. За него убийството на Лариса не е по-различно от отвличането на бебето. Чувството му за морал е неразвито. Тъжно е. Отдавна трябваше да го затворим. Сега това е работа за следователя.

Лев разбра. Разследването бе приключило. Този млад човек трябваше да умре.

Същия ден

Спалнята беше празна. Лев коленичи и погледна под леглото. Куфара ѝ го нямаше. Изправи се, изтича от стаята надолу по стълбите и се втурна в кухнята на ресторанта. Базаров режеше тлъсти ивици от голямо парче месо.

— Къде е жена ми?

— Платете бутилката и ще ви кажа.

Посочи празната бутилка, евтина бутилка водка, която Лев беше изпил в ранните часове на сутринта, и добави:

— Все ми е едно кой от вас я е изпил, вие или жена ви.

— Моля ви, само ми кажете къде е.

— Платете бутилката.

Лев нямаше пари у себе си. Все още беше в милиционерската си униформа. Цивилните му дрехи бяха останали в съблекалнята.

— Ще платя по-късно. Колкото искате.

— По-късно, разбира се, по-късно ще ми дадете милион рубли.

Базаров продължи да реже месото, с което показа несъгласието си да отстъпи.

Лев изтича обратно горе и претършува куфара си. В „Справочник на пропагандиста“ имаше четири банкноти по двайсет и пет рубли за краен случай. Изправи се, изтича обратно надолу по стълбите до ресторанта и тикна едната банкнота в ръцете на Базаров, което бе значително повече от цената на бутилка водка.

— Къде е тя?

— Тръгна преди два часа. Носеше куфара си.

— Къде отиде?

— Не каза нищо. И аз не я питах.

— Кога тръгна, преди колко време?

— Преди два-три часа…

Три часа — това означаваше, че е напуснала не само ресторанта, но вероятно и града. Лев не можеше да предположи къде е заминала, в каква посока е поела.

Базаров прояви великодушие след неочаквано щедрото заплащане и доброволно даде още малко информация.

— Едва ли е стигнала за обедния влак. Доколкото си спомням, няма други и сега ще пристигне още един.

— В колко часа?

— В седем и половина…

Лев имаше десет минути.

Без да обръща внимание на умората, той се затича. Но отчаянието го задушаваше. Не му достигаше въздух, имаше само слаба представа къде се намира гарата. Опитваше се да си спомни откъде беше минала колата. Панталоните му прогизнаха от снежната киша на улицата, евтиният плат ставаше все по-тежък. Мехурите отново започнаха да кървят, краката му горяха, ботушите му се пълнеха с кръв. Всяка крачка предизвикваше изгаряща болка.

Зави зад ъгъла и се озова в задънена улица, сред редица дървени къщи. Беше се изгубил. И закъснял. Жена му си беше заминала и той не можеше повече нищо да направи. Превит на две, се опитваше да си поеме дъх, спомни си тези разнебитени дървени къщи, вонята на човешки екскременти. Беше сигурен, че е близо до гарата. Вместо да се върне по същия път, той се затича напред, влезе през задната врата на една от къщите и завари семейство, което седеше на пода и вечеряше. Скупчени около печката, хората гледаха уплашени както от нахълтването му, така и от милиционерската му униформа. Без да каже дума, той прекрачи децата и изтича на главната улица, по която бяха минали с колата при пристигането им. Гарата се виждаше вече. Опита се да тича по-бързо, но силите го напускаха. Адреналинът не можеше повече да компенсира изтощението. Беше капнал от умора.

Блъсна се във вратата на гарата и я отвори с рамо. Часовникът показваше седем и четирийсет и пет. Беше закъснял с петнайсет минути. Разбра, че тя е заминала, сигурно завинаги. Все пак имаше призрачната надежда, че може би е на гарата, че не се е качила във влака. Излезе на перона, огледа се. Но вече ги нямаше нито жена му, нито влака. Изпита страшна слабост. Наведе се напред, сложи ръце на коленете си, по лицето му се стичаше пот. С крайчеца на окото си забеляза мъж, седнал на една от пейките. Защо беше още на перона? Влак ли чакаше? Лев се изправи.

Раиса стоеше в далечния край на перона, скрита в мрака. Трябваше да положи огромно усилие, за да не се затича и да не вземе ръцете ѝ в своите. Въздъхна по-спокойно и се опита да измисли какво да каже. Представи си как изглежда — потен, мръсен и задъхан. Но тя дори не го погледна: гледаше някъде над него. Лев се обърна. Над върховете на дърветата се издигаха кълба дим. Закъснелият влак влизаше в гарата.

Лев си представяше как ще се извини, ще намери точните думи, ще бъде красноречив. Обаче сега имаше само секунди, за да я убеди. Запъвайки се, едва отрони:

— Прости ми, не зная какво ме прихвана. Стиснах те за врата, но това не бях аз — или поне не беше човекът, който искам да бъда.

Безнадеждно — трябваше да се справи по-добре. Да се съсредоточи, да намали темпото — да направи още един опит.

— Искаш да ме напуснеш. Имаш това право. Мога да ти кажа колко трудно ще ти бъде сама. Може да те спрат, да те разпитват, да те арестуват. Нямаш документи. Ще станеш скитница. Но това не са причини да останеш с мен. Знам, че ще предпочетеш да рискуваш.

— Документите могат да се фалшифицират, Лев. Предпочитам фалшиви документи пред този брак.

Така значи. Бракът им беше преструвка. На Лев му спря дъхът. Влакът пристигна. Лицето на Раиса не изразяваше нищо. Лев се отдръпна от пътя ѝ и тя тръгна към вагона. Можеше ли да я остави да си отиде? Повиши глас, за да надвика скърцането на спирачките:

— Не те изобличих не защото мислех, че си бременна, и не защото съм добър човек. Направих го, защото семейството ми е единствената част от моя живот, от която не се срамувам.

За изненада на Лев Раиса се обърна.

— Откъде дойде това просветление за една нощ? Евтин трик. След като ти отнеха униформата, кабинета и властта, ти реши, че трябва да запазиш поне мен. Така ли? Нещо, което никога преди не е било важно за теб, нашият брак, изведнъж стана много важно, защото нищо повече не ти остана.

— Не ме обичаш, знам го. Но имаше причина да се оженим, между нас имаше нещо, някаква връзка. Изгубихме я. Аз я изгубих. Но можем да опитаме отново да я намерим.

Вратите на вагона се отвориха и на перона слязоха няколко пътници. Времето изтичаше. Раиса погледна към влака, преценявайки възможностите си. Те бяха нищожни. Нямаше приятелки, при които да отиде, нямаше семейство, което да я подслони, нямаше пари и средства, с които да се издържа. Нямаше дори билет. Лев беше прав. Ако си тръгнеше, сигурно щяха да я арестуват. Само от тази мисъл се чувстваше отчаяна. Погледна мъжа си. Те нямаха никого, освен себе си, независимо дали това им харесваше, или не.

Остави куфара. Лев се усмихна, очевидно повярвал, че са се помирили. Ядосана от идиотската му самоувереност, тя вдигна ръка и усмивката му се стопи.

— Омъжих се за теб, защото бях уплашена, страхувах се, че ако отхвърля ухажванията ти, ще ме арестуват, може би не веднага, но все някога ще намерят повод. Бях млада, Лев, а ти имаше такава власт. Това беше причината да се оженим. А онази история, когато ти казах, че се казвам Лена? Намираш ли я за забавна и романтична? Излъгах те, защото се страхувах, че ще ме проследиш. Онова, което ти смяташе за ухажване, аз приемах като следене. Връзката ни се крепеше на страх. Може би не от твоя гледна точка — ти нямаше защо да се страхуваш от мен, нима аз имах някаква власт? Помоли ме да се омъжа за теб и аз се съгласих, защото това е в реда на нещата. Хората се примиряват с много неща, понасят ги, за да оцелеят. Ти никога не ме удари, никога не повиши глас, никога не се прибра вкъщи пиян. Така че сигурно беше ми провървяло. Когато ме стисна за гърлото, ти унищожи единствената причина да остана с теб.

Влакът потегли. Лев гледаше как се отдалечава, опитвайки се да осмисли казаното. Но тя не му даде възможност, продължаваше да говори, сякаш думите ѝ бяха обмисляни в продължение на много години. Сега, освободени, те се лееха свободно.

— Когато останеш без власт като теб сега, неприятното е, че хората започват да ти казват истината. Ти не си свикнал с това, живял си защитен от страха, който си предизвиквал. Но ако останем заедно, трябва да се освободим от илюзорната романтика. Свързват ни само обстоятелствата. Аз имам теб. Ти имаш мен. Нямаме нищо друго. И ако останем заедно, отсега нататък ще ти казвам истината, а не удобни лъжи — ние сме равни, каквито не сме били никога преди. Или ще го приемеш, или ще изчакам следващия влак.

Лев нямаше отговор. Беше неподготвен, обезоръжен, бяха му казали истината в очите. В миналото беше свикнал да използва положението си, за да осигурява по-добро жилище и по-добра прехрана. Не знаеше, че го е използвал и за да се сдобие със съпруга. Гласът ѝ поомекна.

— Има толкова много неща, от които трябва да се страхуваме. Не искам ти да си едно от тях.

— Никога вече няма да бъда.

— Студено ми е, Лев. Стоя на този перон вече три часа. Връщам се в стаята ни. Ти идваш ли?

Не, той не искаше да се връщат заедно, усещайки, че между тях се е отворила бездна.

— Ще се прибера по-късно. Ще се видим там.

Раиса взе куфара си и влезе в сградата на гарата. Лев седна на една пейка, зареял поглед в гората. Прерови спомените за тяхната връзка, преразгледа всеки от тях, свиквайки с променената ситуация, пренаписвайки миналото.

Не знаеше колко дълго е седял там, когато усети, че някой е застанал до него. Вдигна глава и видя младежа от гишето за билети, първия човек, когото срещнаха, когато пристигнаха.

— Няма повече влакове тази вечер.

— Имаш ли цигари?

— Не пуша. Мога да ви донеса от къщи. Живея тук, на втория етаж.

— Няма нужда, но все пак ти благодаря.

— Аз съм Александър.

— Лев. Имаш ли нещо против да остана тук още малко?

— В никакъв случай, ще ви донеса цигара.

Преди Лев да успее да отговори, младежът изтича.

Лев се облегна на пейката и зачака. Забеляза дървена будка отвъд линията. Някъде там бяха намерили тялото на момичето. Представи си края на гората, мястото на престъплението — утъпкания сняг от агентите, фотографите и следователите — всички те са оглеждали мъртвото момиче с отворената и натъпкана с пръст уста.

Изведнъж му хрумна една мисъл, Лев скочи от пейката, слезе от перона, прекоси релсите и тръгна към гората. Някой извика след него:

— Какво правите?

Обърна се и видя Александър на края на перона с цигара в ръка. Направи му знак да го последва.

Лев стигна до мястото с утъпкания сняг. Във всички посоки се кръстосваха следи. Навлезе в гората и след няколко минути стигна до мястото, където предполагаше, че е намерено тялото. Клекна. Александър се приближи. Лев вдигна глава.

— Знаеш ли какво е станало тук?

— Аз бях този, който видя Илона да тича към гарата. Беше пребита, трепереше — дори не можеше да говори. Извиках милицията.

— Илона?

— Тя е открила тялото, препънала се в него. Тя и мъжът, с когото е била.

Двойката в гората — Лев подозираше, че нещо не е наред.

— Защо е била пребита?

Александър явно се притесни.

— Тя е проститутка. Мъжът, с когото е била онази нощ, е важен партиец. Моля ви, не ме питайте повече.

Лев разбра. Важният партиец не искаше името му да фигурира никъде. Но можеше ли да бъде заподозрян в убийството на момичето? Лев кимна на младия мъж, за да го успокои.

— Обещавам, няма да те споменавам.

Лев разрови тънкия слой сняг.

— Устата на момичето е била пълна с пръст, ронлива пръст. Представи си, че се боря с теб, точно тук, и протягам ръка, за да докопам нещо, което да натикам в устата ти, защото се страхувам, че ще викаш и някой ще чуе.

Пръстите на Лев напипаха земята. Тя беше твърда като камък. Опита на друго място, после на друго и на друго. Нямаше ронлива пръст. Земята бе здраво замръзнала.

18 март

Застанал пред болница №379, Лев препрочиташе доклада от аутопсията, най-важните места от който беше преписал на ръка в бележника си:

Лев бе оградил последното с кръгче. Тъй като земята е замръзнала, убиецът сигурно е носил пръстта със себе си. Излиза, че е планирал убийството. Било е подготвено преднамерено. Но защо му е трябвало да носи пръст? Това е доста неудобно средство да запушиш устата на някого, с парцал или дори с ръка би било много по-лесно. Отговори на тези въпроси нямаше и Лев със закъснение реши да се възползва от съвета на Фьодор — сам да огледа тялото на жертвата.

Попита къде държат трупа и го насочиха към болница №379. Лев не очакваше да намери лаборатория по съдебна медицина, опитни патолози или поне оборудвана морга. Знаеше, че няма методика за работа с трупове на загинали от насилствена смърт. И можеше ли да има, след като няма насилствена смърт? Милиционерите бяха принудени да молят лекарите да им обърнат внимание по време на обедната почивка или през свободните десетина минути преди следващата операция. Тези лекари, които освен основната си специалност нямаха друга подготовка, можеха само да предположат какво се е случило с жертвата. Протоколът от аутопсията, който Лев прочете, се основаваше на бележки, водени по време на тези кратки огледи. Бележките бяха напечатани на машина няколко дни по-късно от друг човек. Нямаше съмнение, че истината се е изгубила някъде между двата записа.

Болница №379 беше една от най-известните в страната и според наличните данни една от най-добрите безплатни клиники в света. Разположена в края на улица Чкалов, болницата заемаше няколко хектара, като стигаше чак до гората. Лев беше впечатлен. Това не беше просто пропаганден проект. В болницата бяха инвестирани много пари и той разбираше защо високопоставените чиновници предпочитаха да пътуват неколкостотин километра, за да се възстановят сред тези живописни околности. Предполагаше, че щедрото финансиране беше нужно, за да бъде работната сила от завода здрава и производителна.

На гишето за информация попита дали може да говори с лекар, като обясни, че му трябва помощ при огледа на жертва на убийство, младо момиче, чийто труп е в моргата. Мъжът изглеждаше смутен от молбата му, поинтересува се дали е спешно и дали не може да дойде отново в по-ненатоварено време. Лев разбра, че не иска да има нищо общо със случая.

— Спешно е.

Мъжът неохотно отиде да провери кой от лекарите е на разположение.

Лев забарабани нетърпеливо с пръсти по плота на гишето. Беше неспокоен и поглеждаше през рамо към входа. Беше дошъл по собствена инициатива без разрешение. Какво се надяваше да постигне? Негова задача беше да намери улики, потвърждаващи вината на заподозрения, а не да я подлага на съмнение. Макар да беше изгонен от престижния свят на политическите престъпления в мръсните тайни на обикновената престъпност, подходът оставаше същият. Беше определил смъртта на момчето на Фьодор като нещастен случай не въз основа на доказателства, а поради партийните изисквания. Извършваше арести въз основа на списък, съставен при закрити врати. Такъв беше методът му. Лев не беше толкова наивен да мисли, че може да промени хода на разследването. Нямаше такава власт. Дори да беше офицер с най-висок ранг, нямаше да може да върне съдебната процедура назад. Бяха предприети действия, беше избран заподозрян. Беше неизбежно Бабинич да бъде обявен за виновен и смъртта му също беше неизбежна. Системата не допускаше отклонения или признаване на грешки. Видимата ефективност бе по-важна от истината.

И какво го интересува всичко това? Това не е неговият град. Това не са неговите хора. Не беше обещал на родителите на момичето, че ще залови убиеца. Не познаваше момичето, нито го вълнуваше историята на живота му. Нещо повече, заподозреният представляваше опасност за обществото — беше отвлякъл бебе. Това бяха успокоителни причини да не прави нищо, но имаше и още една:

Нима мога нещо да променя?

Служителят от гишето се върна, придружен от лекар на около четирийсет години, доктор Тяпкин, който се съгласи да заведе Лев в моргата и устно да го консултира, ако името му не се споменава в официални документи.

Докато вървяха, лекарят изрази съмнение дали тялото на момичето е още там.

— Не държим труповете дълго, освен ако не ни помолят. Останахме с впечатлението, че милицията има всичката информация, от която се нуждае.

— Вие ли проведохте първоначалния оглед?

— Не. Но чух за убийството. Мислех, че вече сте заловили извършителя.

— Да, възможно е.

— Надявам се, нямате нищо против да ви попитам дали съм ви виждал преди.

— Пристигнах наскоро.

— Откъде сте?

— От Москва.

— Преместиха ли ви тук?

— Да.

— Мен ме изпратиха тук преди три години, също от Москва. Без съмнение сте разочарован, нали?

Лев предпочете да премълчи.

— Можете да не отговаряте. Когато ме преместиха тук, бях твърде разочарован. Имах добра репутация, познати, семейство. Бях приятел с професор Вовси. Възприех преместването тук като заточение. Но се оказа благодат.

На Лев му беше познато името — професор Вовси бе един от известните арестувани лекари евреи. Арестуването му, както и арестите на колегите му, ознаменува началото на антисемитските чистки, зад които стоеше Сталин. Бяха подготвени планове. Лев беше ги виждал. Отстраняването на ключови еврейски фигури от влиятелни сфери щеше да бъде последвано от мащабна чистка на всички еврейски граждани без изключение. Но тези планове бяха осуетени от смъртта на Сталин.

Доктор Тяпкин, който нямаше представа какво си мисли неговият събеседник, безгрижно продължи:

— Страхувах се, че ще ме изпратят в някоя затънтена провинциална болница. Но болница №379 е предмет на завист в цялата област. Може да се каже даже, че тя е прекалено добра. Много от работниците в завода предпочитат да прекарат нощта у нас, на легла с чисти чаршафи, с вътрешна тоалетна и гореща вода пред собствените си домове. Разбрахме, че не всички са болни, както твърдят. Някои стигат дори толкова далеч, че режат част от пръстите си, за да си осигурят една седмица тук. Единственото решение беше да се обърнем към МГБ и сега те проверяват всички постъпващи пациенти. Не че не съчувстваме на работниците, защото знаем какво представляват домовете им. Но ако общата производителност спадне поради броя на болните, ще бъдем обвинени в небрежност. Здравето на хората се превърна във въпрос на живот и смърт, и то не само за пациентите, но и за нас, лекарите.

— Разбирам.

— Вие сте служили в московската милиция, нали?

Дали трябваше да признае, че е бил служител на МГБ, или да излъже, че е служил в милицията? Щеше да е по-лесно да излъже. Не искаше да прекъсне доктора.

— Да, служих.

Моргата беше в мазето, дълбоко в земята, която замръзваше през дългата зима, и коридорите бяха естествено студени. Тяпкин въведе Лев в просторно помещение с нисък таван и покрит с плочки под. В единия му край имаше огромен правоъгълен съд за течности, който приличаше на малък басейн. В далечния край стоманена врата водеше към моргата.

— Кремираме телата в рамките на дванайсет часа, освен ако роднините не си ги вземат. Умрелите от туберкулоза кремираме до час. Не е нужно да пазим труповете. Почакайте ме, сега ще се върна.

Докторът отключи стоманената врата и влезе в моргата. Лев се приближи до съда за течности и надникна вътре. Не видя нищо освен собственото си отражение. Беше пълен с черна, неподвижна течност, но от петната по бетонните стени личеше, че течността всъщност е тъмнооранжева. На едната стена имаше дълъг метален прът с назъбена кука на края. Лев потопи куката, течността като сироп се раздели и отново се събра, като придоби предишната гладкост. Лев потопи куката по-дълбоко и този път усети, че тя закачи нещо тежко. Натисна по-силно. На повърхността изплава голо тяло, преобърна се бавно и отново потъна. Тяпкин излезе от моргата, като буташе количка.

— Тези трупове ще бъдат поставени в лед и изпратени в Свердловск за дисекция в тамошния медицински институт. Намерих вашето момиче.

Лариса Петрова лежеше по гръб. По бледата ѝ кожа прозираха сини, тънки като паяжина вени. Част от бретона на русата ѝ коса беше отрязана неравно: очевидно частта, която Варлам беше взел. Устата ѝ вече не беше пълна с пръст — тя беше извадена — но челюстта ѝ беше още увиснала, останала в предишното си положение. Зъбите и езикът бяха мръсни, изцапани в кафяво от останките от пръст.

— В устата е имало земя.

— Наистина ли? Съжалявам, за пръв път виждам тялото.

— Устата е била натъпкана с пръст.

— Може би лекарят я е отстранил, за да прегледа гърлото.

— Дали случайно не пазите пръстта?

— Едва ли.

Очите на момичето бяха отворени. Бяха сини. Може би майка му е пристигнала тук от някакво градче близо до финландската граница, от Балтика. Като си спомни поверието, че лицето на убиеца се отпечатва в очите на жертвата, Лев се наведе и се вгледа в светлите сини очи. Смути се и рязко се изправи. Докторът разбиращо се усмихна.

— Всички го правим — и лекарите, и агентите. И макар разумът да ни подсказва, че това е невъзможно, всички искаме да се уверим. Разбира се, работата ви би била много по-лесна, ако това беше вярно.

— Ако беше вярно, убийците щяха да избождат очите на жертвите си.

Лев никога преди не беше оглеждал трупове, не и като експерт криминалист. Затова не знаеше откъде да започне. Според него раните бяха толкова жестоки, че можеше да са дело само на някой луд. Гърдите ѝ бяха разкъсани. Лев беше видял достатъчно. Варлам Бабинич подхождаше по всички показатели. Сигурно е донесъл пръстта по някаква негова, неразбираема за другите причина.

Лев вече беше готов да си тръгне, но доктор Тяпкин, слязъл чак до мазето, като че ли не бързаше. Наведе се по-ниско и се вгледа в онова, което на пръв поглед изглеждаше като каша от плът и тъкани. Побутна с върха на молива си корема и разгледа раните.

— Може ли да ми кажете какво пише в протокола?

Лев извади бележките си и ги прочете на глас. Докторът продължаваше огледа.

— Там не пише, че стомахът липсва. Бил е изрязан и отделен от хранопровода.

— Доколко прецизно, имам предвид…

— Искате да кажете дали е извършено от лекар?

Докторът се усмихна и отбеляза:

— Възможно е, но краищата на разрезите са неравни. Не са направени от хирург. Груба работа. Макар че няма да се учудя, ако се изясни, че убиецът не е държал нож за първи път. И друг път е разрязвал плът. Разрезите са направени неумело, но с уверена ръка. Нанесени са целенасочено, не хаотично.

— Следователно това може да не е първото убито от него дете?

— Напълно възможно.

Лев изтри челото си и откри, че въпреки студа в моргата се е изпотил. Може ли двата смъртни случая — на сина на Фьодор и на това момиче — да имат нещо общо?

— Колко голям е бил стомахът ѝ?

С върха на молива доктор Тяпкин очерта над трупа на момичето приблизителната големина на стомаха му. Попита:

— Не е ли бил намерен до тялото?

— Не.

Или не са го забелязали при огледа, което изглежда невероятно, или го е взел убиецът.

Лев помълча и зададе още един въпрос:

— Изнасилена ли е?

Докторът прегледа вагината на момичето.

— Не е била девствена.

— Но това не значи, че са я изнасилили.

— Имала е полови контакти и преди?

— Така ми казаха.

— По гениталиите ѝ няма наранявания. Нито натъртвания или драскотини. Също така, забележете, че половите органи не са били цел на нараняването. Не са нарязани нито гърдите, нито лицето ѝ. Убиецът се е интересувал от тясната ивица под гръдния ѝ кош и над влагалището, от вътрешностите ѝ — храносмилателните органи. Изглежда истинско зверство, всъщност добре замислено.

Излезе, че Лев е прибързал с извода, че нападението е било импулсивно. Кръвта и осакатяването за него означаваха хаос. Но не беше така. В действията на убиеца личат пресметливост, прецизност и хладнокръвно планиране.

— Връзвате ли номерца на труповете, когато ги докарат, за идентифициране на лицето?

— Не, доколкото знам.

— А това какво е?

Около глезена на момичето имаше въжена примка. Беше стегната и част от въжето се провесваше от количката. Кожата беше ожулена там, където въжето се врязваше в нея.

На вратата стоеше генерал Нестеров. Доктор Тяпкин го видя пръв. Не се знаеше колко дълго е стоял там и ги е наблюдавал. Лев се отдръпна от тялото.

— Дойдох тук, за да се запозная лично с процедурата.

Нестеров се обърна към доктор Тяпкин.

— Може ли да ни оставите сами?

— Разбира се.

Преди да се отдалечи, Тяпкин хвърли поглед към Лев, сякаш му желаеше късмет. Нестеров се приближи. За да отклони вниманието му, Лев започна да обобщава последните резултати от огледа.

— В първоначалния протокол не се споменава, че е бил изваден стомахът. Трябва да зададем на Варлам въпроса: защо е изрязал стомаха и какво е направил с него?

— Защо се озовахте във Волск?

Нестеров стоеше срещу Лев. Между тях беше тялото на момичето.

— Преместиха ме тук.

— Защо?

— Не мога да кажа.

— Мисля, че още работите за МГБ.

Лев премълча. Нестеров продължи:

— Това не обяснява защо се интересувате толкова от това убийство. Освободихме Микоян, без да повдигнем обвинения, както ни наредиха.

Лев нямаше представа кой е Микоян.

— Да, знам.

— Той нямаше нищо общо с убийството на момичето.

Микоян сигурно е онзи известен партиец. Прикрили са го. Но дали той, който е пребил проститутката, е същият, който е убил момичето? Според Лев беше малко вероятно. Нестеров продължи:

— Арестувах Варлам не защото е казал нещо нередно или е забравил да отиде на манифестация на Червения площад. Арестувах го, защото е убил момичето, защото е опасен и защото в този град стана по-безопасно, когато той е зад решетките.

— Той не е убил.

Нестеров замислено се почеса по бузата.

— За каквото и да са ви изпратили тук, помнете, че вече не сте в Москва. Тук има ред. Моите хора са неприкосновени. Никой от тях не е бил арестуван, нито някога ще бъде. Ако извършите нещо, с което да застрашите хората ми, ако докладвате нещо, което подкопава авторитета ми, ако не се подчините на заповед, ако пречите на следствието, ако обвините офицерите ми в некомпетентност, ако направите някакви разобличения, засягащи моите хора: ако направите нещо от изброеното, ще ви убия.

20 март

Раиса опипа рамката на прозореца. Гвоздеите, с които беше закована, бяха извадени. Обърна се, отиде до вратата и надникна в коридора. Отдолу се чуваше шумът на ресторанта, но Базаров не се виждаше никъде. Беше късна вечер, най-оживеното време. Раиса затвори вратата и я заключи, върна се при прозореца и го отвори. От него се виждаше скосен покрив, по-долу беше кухнята. Снегът беше утъпкан там, където беше скочил Лев. Тя беше много ядосана. Бяха оцелели по чудо, а сега той отново рискуваше живота им.

Днес беше втори ден на Раиса в средно училище №151. Директорът на училището, Виталий Каплер, мъж на около петдесет, беше повече от щастлив, че Раиса попълни педагогическия колектив, защото щеше да поеме част от неговите уроци и той щеше да има възможност, както твърдеше, да навакса с документацията. Раиса не беше сигурна дали идването ѝ наистина ще го освободи да върши друга работа, или просто ще работи по-малко. От първите впечатления доби представата, че той предпочита книжната работа пред преподаването. Но тя с удоволствие започваше работа веднага. Съдейки по няколкото урока, които беше провела, учениците тук не бяха толкова пристрастени към политиката както в Москва. Те не започваха да ръкопляскат при споменаването на партийни дейци, не се надпреварваха на всяка цена да докажат предаността си към партията и, общо взето, приличаха много повече на нормални деца. Имаха различен произход и възпитание, бяха от семейства, дошли от всички краища на страната. Същото важеше и за учителите. Почти всички бяха прехвърлени във Волск от различни региони на Съветския съюз. Преживели всички несгоди като нея, те я посрещнаха дружелюбно, но разбира се, и подозрително. Коя беше тя? Защо беше тук? Беше ли наистина такава, каквато? Но тя не обръщаше внимание на това, такива въпроси си задаваха всички за всекиго. За първи път след пристигането си в този град Раиса разбра, че може да започне тук нов живот.

Остана в училището до късно, четеше, подготвяше уроците си. Учителската стая в училище №151 беше значително по-удобно място от шумния коптор над вонящия ресторант. Лошите условия бяха замислени като наказание и макар това да нервираше Лев, не беше ефективно оръжие срещу нея. Освен всичко друго, тя беше изключително адаптивна. Не се привързваше към сгради, градове или вещи. Това чувство ѝ беше отнето, бе лишена от него в деня, когато домът от детството ѝ беше разрушен. В самото начало на войната, седемнайсетгодишна, веднъж отиде в гората, събираше гъби в единия джоб, боровинки в другия, когато започнаха да се взривяват снаряди. Не падаха близо до нея, а в далечината. Покатерила се на най-високото дърво, усещаше вибрациите на ствола, седеше на високия клон като птица и гледаше как на няколко километра оттам родният ѝ град се превръща в тухлен прах и дим, буквално вдигнат в небето. Хоризонтът изчезна зад предизвиканата от човека тежка мъгла, издигнала се от земята. Разрушението беше толкова голямо, всичко стана толкова бързо, че не ѝ остана дори най-слаба надежда семейството ѝ да е оцеляло. След края на обстрела слезе от дървото и тръгна обратно през гората, беше в шок, а от джоба ѝ течеше сокът на смачканите боровинки. Очите ѝ сълзяха, но не от мъка, защото не плака нито тогава, нито някога после, а от праха. Изкашляйки горчиви храчки, всичко, което беше останало от дома и семейството ѝ, тя осъзна, че снарядите идваха не от немските позиции, а свистяха над главата ѝ, летяха от руската фронтова линия. По-късно като бежанка тя научи, че Червената армия е имала заповеди да разруши всички градове и села, които биха могли да попаднат в немски ръце. Пълното унищожение на дома от детството ѝ беше:

Предпазна мярка.

Тези думи можеха да оправдаят всяка смърт. По-добре е да избиеш собствения си народ, отколкото да оставиш възможност на немските войници да намерят хляб. Угризенията, извиненията и въпросите бяха недопустими. Да възразиш на тези убийства беше равносилно на държавна измяна. И тя трябваше да скрие дълбоко в подсъзнанието си всички уроци за любовта и привързаността, които бяха ѝ дали родителите, уроците, които детето научава, живеейки с двама влюбени. Тяхното поведение принадлежеше на миналото. Ако имаш дом, значи имаш родина: само децата вярват в подобни мечти.

Раиса се отдръпна от прозореца и се опита да се успокои. Лев беше я помолил да остане с него, като ѝ описа подробно опасностите, на които щеше да се подложи, ако замине. Тя се съгласи само защото нямаше друг изход. А ето че сега той беше готов да ги лиши от последната им възможност да започнат нов живот. Ако искаха да оцелеят в този нов град, трябваше да не бият на очи, да не говорят нищо и никого да не провокират. Беше почти сигурна, че ги следят. Базаров явно беше доносник. А Василий имаше агенти в града, които ги шпионират и само чакат повод да заменят наказанието им от заточение на разстрел.

Раиса изгаси осветлението. Стоеше в мрака и гледаше през прозореца. Навън не се виждаше никой. Ако имаше агенти, които да ги следят, те седяха долу в ресторанта. Може би затова прозорецът беше закован. Лев трябваше да донесе нови пирони, за да ги забие на мястото на старите. Базаров можеше да влезе и да провери стаята, докато са на работа. Сложи ръкавиците, облече палтото си и излезе през прозореца на заледения покрив, стараейки се да не вдига шум. Затвори прозореца след себе си и се спусна на земята. Беше накарала Лев да се закълне, да приеме единственото ѝ условие, че ще бъдат равни както никога преди. А той вече наруши обещанието си. Ако мисли, че тя ще стои мълчаливо до него като послушна, безсловесна жена, докато излага живота ѝ на опасност, той много греши.

Същия ден

Район с радиус около петстотин метра от мястото, където е открито тялото на Лариса, е бил претърсен още при официалното разследване. Според Лев, който нямаше никакъв опит в разследванията на убийства, този район изглеждаше недопустимо малък. Не бяха открили нищо, освен дрехите на момичето в гората, на четирийсетина крачки от тялото. Но защо дрехите ѝ — блузата, полата, шапката, палтото и ръкавиците — бяха намерени подредени на спретната купчинка толкова далеч от тялото ѝ? По тях нямаше кръв, нито следи от нож, никакви разрези. Лариса Петрова или е била съблечена, или сама се е съблякла. Може би се е опитала да избяга, но са я хванали на самия край на гората. Ако е било така, значи е бягала гола. Убиецът вероятно я е убедил да тръгне с него, може би дори ѝ е предложил пари срещу секс. И щом са се скрили по-дълбоко в гората и тя се е съблякла, той я е нападнал. Но Лев намираше нещо нелогично в това престъпление. Странните детайли му се струваха необясними — пръстта, изрязаният стомах, примката на крака — и тъкмо те не му даваха покой.

Беше малко вероятно да намери нещо ново около смъртта на Лариса, дори като се има предвид некомпетентността и немарливостта на онези, които са оглеждали мястото на престъплението. Ето защо Лев очакваше да намери още един труп. През зимата никой не ходеше в гората и един труп можеше да лежи с месеци и да се запази като този на Лариса. Лев имаше основание да предполага, че тя не е първата жертва. Според лекаря убиецът е знаел какво прави, притежавал е увереност, която се придобива с практиката. Методът на убийството предполагаше рутина, а рутината изискваше многобройни опити. И освен това не биваше да забравя за смъртта на Аркадий.

Започвайки търсенето на лунна светлина и дискретно помагайки си с джобно фенерче, Лев се надяваше да остане незабелязан. Не се съмняваше, че генералът е способен да осъществи заплахата си. Обаче тайната му операция едва не бе разкрита, когато касиерът на гарата, Александър, го видя да навлиза в гората. Той го извика и Лев не можа да измисли правдоподобна лъжа, затова беше принуден да каже истината и да признае, че събира доказателства за убийството на момичето. Помоли Александър да не споменава за това пред никого, за да не попречи на разследването. Александър се съгласи, пожела му късмет и отбеляза, че според него убиецът е пристигнал с влака. Защо иначе трупът беше толкова близо до гарата? Всеки човек от града би намерил по-скришно място в гората. Лев се съгласи, че мястото навежда на размисъл, и си помисли, че трябва да проучи и самия касиер. Макар да изглеждаше мил човек, невинността често е измамна.

Снабден с карта, открадната от милицията, Лев раздели гората, заобикаляща гарата, на четири квадрата. Не откри нищо в първия, където беше открито тялото на жертвата. Земята беше утъпкана от стотици ботуши. Не беше останал дори окървавеният сняг, изчистен, за да се заличат всички следи от престъплението. Доколкото Лев можеше да предположи по девствения сняг, останалите три квадрата не бяха претърсвани. Беше му нужен повече от час, за да претърси и втория квадрат, а когато свърши, пръстите му бяха станали безчувствени от студа. Снегът обаче даваше и предимството, че може да се движи сравнително бързо и да оглежда големи пространства, като отбелязва със собствените си стъпки огледаните вече части.

Беше почти приключил с третия квадрат, когато чу стъпки — скърцането на снега. Изгаси фенерчето, застана зад едно дърво и клекна. Но не можа да се скрие — явно някой вървеше по неговите следи в снега. Трябваше ли да бяга? Това бе единствената му възможност.

— Лев?

Той се изправи и светна с фенерчето. Беше Раиса.

Наведе фенерчето, за да не свети в лицето ѝ.

— Проследиха ли те?

— Не.

— Защо си тук?

— За да ти задам същия въпрос.

— Вече ти казах. Убито е момиче, имат заподозрян, но аз не мисля…

Раиса го прекъсна нетърпеливо и грубо:

— Не мислиш, че е виновен?

— Да.

— И откога това има значение за теб?

— Раиса, просто се опитвам…

— Лев, млъкни. Не мога да понасям да ми говориш, че вършиш каквото трябва, мотивиран от принципи за справедливост или чест. Нека бъдем откровени. Това ще свърши зле, а щом свърши зле за теб, ще свърши зле и за мен.

— Искаш да не правя нищо?

— Може би трябва да ти благодаря, че си започнал частно разследване — каза тя гневно. — Невинни хора страдат навсякъде, из цялата страна, и аз не мога да направя нищо, освен да се опитам да не бъда една от тях.

— Вярваш ли, че ако наведем глави и не правим нищо нередно, няма да пострадаме? Ти и преди не беше направила нищо лошо, но искаха да те ликвидират като предателка. Ако не правим нищо, това не е гаранция, че няма да ни арестуват — усвоил съм този урок.

— Но ти си като дете, което е научило нещо ново. Всички знаят, че няма гаранции. Става въпрос за риска. А този е неприемлив. Мислиш, че ако заловиш истинския виновник, всички невинни мъже и жени, които си арестувал, просто ще изчезнат? Не става въпрос за някакво момиче, а за теб.

— Мразеше ме, когато поддържах партийната линия. Мразиш ме и сега, когато постъпвам правилно.

Лев изгаси фенерчето. Не искаше тя да го вижда разстроен. Разбира се, че беше права. Съдбите им бяха преплетени; той нямаше право да предприема това разследване без нейното одобрение. И освен това нямаше право да спори по морални въпроси.

— Раиса, не мисля, че някога ще ни оставят на мира. Предполагам, че ще изчакат няколко месеца, може би година, и ще ме арестуват.

— Ти не можеш да го знаеш със сигурност.

— Те не оставят хората на мира. Сигурно събират компромат срещу мен. Може би искат да гасна тук в забрава, преди да ме ликвидират. Но аз имам още малко време. И искам да го използвам, за да открия човека, извършил всичко това. Той трябва да бъде заловен. Разбирам, че от това няма ти стане по-леко. Но има начин да оцелееш. Малко преди да ме арестуват, ще засилят следенето. Тогава може да отидеш при тях и да им разкажеш някаква история за мен, да ме предадеш.

— А какво трябва да правя дотогава? Да стоя в онази стая и да чакам? Да лъжа заради теб? Да те прикривам?

— Съжалявам.

Раиса поклати глава, обърна се и тръгна обратно към града. Останал сам, Лев включи фенерчето. Силите го напускаха, движенията му станаха бавни — той изведнъж загуби интерес към разследването. Нима това начинание беше егоистично и безполезно? Не беше се отдалечил много, когато отново чу стъпки в снега. Раиса се връщаше.

— Сигурен ли си, че този човек е убивал и преди?

— Да. И ако открием и друга жертва, делото ще се поднови. Доказателствата срещу Варлам Бабинич са свързани само с това момиче. Ако има втора жертва, делото срещу него ще увисне.

— Ти каза, че този младеж, Варлам, е умствено изостанал. Подходящ е като идеален извършител на всякакво престъпление. Може просто да го обвинят и за двете.

— Права си. Има такава опасност. Но втора жертва е единствената възможност, която имам, случаят да бъде разгледан повторно.

— Значи, ако намерим друг труп, ще започне разследване. Ако не намерим, обещаваш да се откажеш.

— Да.

— Добре тогава. Ти водиш.

След кратко колебание двамата тръгнаха несигурни и навлязоха по-дълбоко в гората.

След като почти трийсет минути вървяха един до друг, Раиса посочи нещо отпред. Следите им се пресичаха от две други, на възрастен и дете, които също са вървели един до друг. Не личеше детето да е било дърпано или влачено. Следите на възрастния бяха огромни и дълбоки. Бил е висок и тежък мъж. Детските стъпки бяха едва забележими. Детето е било съвсем малко.

Раиса се обърна към Лев.

— Следите могат да продължат чак до някое село.

— Възможно е.

Тя разбра. Лев щеше да ги проследи докрай.

Вървяха доста дълго, следвайки стъпките, но по нищо не личеше, че това са следите, които търсят. Лев започна да се съмнява дали Раиса не беше права. Може би обяснението ще бъде съвсем невинно. И изведнъж се спря като вкаменен. Снегът пред тях беше изгладен, като че ли някой е лежал там. Лев се втурна напред. Следите се преплитаха като при борба. Възрастният явно се е отдалечил от мястото на борбата, а стъпките на детето се връщаха обратно, като разстоянията между тях станаха неравни — детето е тичало. По единствения отпечатък от детска ръка можеше да се предположи, че детето е падало. Но е станало и продължило да бяга, преди отново да падне. Отново се е борило, макар да не беше ясно с какво или с кого: други стъпки нямаше. Каквото и да е станало тук, детето бе успяло да се изправи и отново да затича. Отчаянието му личеше по стъпките в снега. Но следи на възрастния не се виждаха. Появиха се отново след няколко метра. Дълбоките отпечатъци от ботуши идваха откъм дърветата. Но имаше нещо странно — възрастният е тичал на зигзаг, приближавайки се несигурно към детето. Беше безсмислено. Отдалечил се от него, е променил решението си и е затичал отново напосоки към детето. Ако се съдеше по ъгъла на стъпките, го е настигнал някъде след следващото дърво.

Раиса се спря и се вгледа там, където следите се пресичаха. Лев я докосна по рамото.

— Остани тук.

Той заобиколи дървото. Първо видя окървавения сняг, после голите крака и обезобразеното тяло. Беше момче, не повече от тринайсет-четиринайсетгодишно. Дребно, с крехко телосложение. Както и момичето, лежеше по гръб с вперени в небето очи. В устата му имаше нещо. С крайчеца на окото си Лев долови движение. Обърна се и видя Раиса, впила поглед в трупа на момчето.

— Добре ли си?

Тя бавно притисна с ръка устата си и кимна леко.

Лев коленичи до тялото на момчето. Около глезена му имаше завързано въже. Беше отрязано и само крайчецът се влачеше в снега. Кожата беше зачервена там, където въжето се е трило и впивало в нея. Лев се стегна и погледна лицето на момчето. Устата му беше пълна с пръст, което създаваше впечатление, че то вика. За разлика от случая с Лариса, тялото не беше покрито със сняг. Беше убито по-късно, може би през последните седмици. Лев се наведе над трупа и взе от устата му щипка черна пръст. Разтри я с пръсти. Беше груба и суха и не приличаше на земя. Буците бяха едри и различни по големина и се разсипваха при допир. Не беше пръст. Беше дървесна кора.

22 март

Бяха изминали трийсет и шест часа, след като двамата с Раиса откриха трупа на момчето, но Лев все още не беше докладвал за това. Раиса бе права. Вместо да преразгледат делото, можеше да обвинят Варлам Бабинич и за второто убийство. Момчето нямаше инстинкт за самосъхранение, беше податливо на внушения — ако нашепнеха нещо на ухото му, то сигурно щеше да се съгласи. Това предполагаше удобно и бързо разкриване на две жестоки убийства. Защо да се търси втори заподозрян, след като вече има един зад решетките? Едва ли Бабинич има алиби, като се има предвид, че персоналът от интерната няма да помни къде е бил и какво е правил или пък да се застъпи за него. В обвинението ще бъде споменато вече не едно, а две убийства.

Лев не можеше просто да обяви, че е открил труп на още едно дете. Първо трябваше да установи, че Варлам Бабинич не знае нищо за него. Това бе единственият начин да го спаси: като попречи на следствените действия на милицията срещу главния и единствен заподозрян. Но Нестеров го беше предупредил да не прави това. То щеше да означава, че е заведено дело, без да имат заподозрян, дело срещу неизвестен извършител. Признанията на Бабинич утежняваха още повече случая. Със сигурност щяха да се включат и местните агенти от МГБ, щом научат, че милицията не е взела под внимание признанията, които бяха непоколебимата основа на съдебната система и неприкосновеността им трябваше да бъде защитена на всяка цена. Ако някой друг разбере за второто убийство, преди Лев да успее да докаже, че Бабинич няма нищо общо с него, властите можеха да решат, че е много по-лесно, просто и безопасно да подправят признанията и да внушат на заподозрения недостигащите подробности — как преди няколко седмици е наръгал в гората отвъд железопътната линия тринайсетгодишно момче. Подобно решение би било удобно и ефикасно и не би смутило никого, дори самия Бабинич, който вероятно не би разбрал какво става. Имаше само един начин информацията да не изтече и това беше Лев да мълчи. След като се върна на гарата, той не вдигна тревога, нито се обади на началниците си. Не докладва за убийството, не огради мястото на престъплението. С една дума, не направи нищо. Озадачи Раиса, като я помоли да не казва на никого, и ѝ обясни, че няма да получи достъп до Бабинич чак до следващата сутрин, което означаваше тялото да остане в гората още една нощ. Лев не можеше да действа другояче, ако искаше да осигури на момчето справедливо правосъдие.

Милицията не се занимаваше повече с Бабинич, той беше предаден на прокуратурата. Следователите вече бяха изтръгнали от него признание за убийството на Лариса Петрова. Лев беше прочел документа. Между признанията, направени пред милицията, и получените от следователите имаше разлики, но това едва ли беше от значение: те се обединяваха в едно — Варлам е виновен. Във всеки случай документът на милицията не беше официален и нямаше да бъде взет под внимание в съда: тяхната работа беше само да посочат вероятния заподозрян. Когато Лев помоли да разпита Бабинич, следствието практически бе приключило. Всичко беше готово за съдебен процес.

Лев бе принуден да заяви, че е възможно заподозреният да е убил и други деца, и преди делото да отиде в съда, милиционерите и следователите трябва да го разпитат още веднъж заедно, за да установят дали няма повече жертви. Нестеров неохотно се съгласи, съзнавайки, че отдавна трябваше да са го направили. Той настоя да участва в разпита, което устройваше Лев: колкото повече свидетели, толкова по-добре. В присъствието на двама следователи и двама офицери от милицията Бабинич отрече да знае за други жертви. След разпита екипът заключи, че едва ли обвиняемият е убил още някого. Доколкото им беше известно, нямаше други изчезнали момичета с руса коса, какъвто беше мотивът на неговото престъпление. След като постигнаха взаимно съгласие, че няма вероятност Бабинич да е убил още някого, Лев с престорена загриженост заяви, че за всеки случай трябва да претърсят гората, като разширят търсенето в радиус на трийсет минути пеша от периметъра на града. Нестеров усети, че Лев има нещо наум, което още повече го обезпокои. При обикновени обстоятелства и ако Лев не беше бивш сътрудник на МГБ, предложението му щеше да бъде отхвърлено. Самата мисъл, че ресурсите на милицията трябва да се изразходват за търсене на друго престъпление, беше нелепа. Но въпреки недоверието към Лев Нестеров, изглежда, се страхуваше да му се противопостави, опасявайки се, че заповедта идва от Москва. Бе решено претърсването на гората да започне днес: трийсет и шест часа след като Лев и Раиса бяха открили трупа.

Лев не можеше да се освободи от спомена за момчето в снега. През нощта сънува кошмар, в който момчето лежеше в гората, голо, изкормено, и го питаше защо са го изоставили в снега.

Защо ме изоставихте?

Момчето от кошмарите беше Аркадий — синът на Фьодор.

Раиса сподели с Лев, че не може да се съсредоточи в работата си, като знае за мъртвото дете в гората, и при това да се преструва, че нищо не се е случило. Искаше да предупреди децата, по някакъв начин и целия град, защото родителите не знаеха нищо за заплашващата ги опасност. Никой не беше съобщавал в милицията за изчезнало дете. В училищните дневници нямаше отбелязани безпричинни отсъствия. Кое е момчето в гората? Искаше да научи името му, да открие семейството му. Но Лев беше я помолил да почака. Пренебрегнала глождещата я тревога, тя бе принудена да се съгласи с аргументите на мъжа си, че това е единственият начин да бъде оправдан невинният младеж и да започнат да търсят истинския престъпник. Въпреки абсурдността на подобно обяснение то изглеждаше напълно приемливо и правдоподобно.

Нестеров събра работници от дъскорезницата за претърсване на гората и ги раздели на седем групи по десет човека. Лев оглави групата, която трябваше да претърсва около болница №379, на другия край на града от мястото, където беше намерено тялото. Това бе добре дошло, защото щеше да е най-добре трупът на момчето да бъде намерен от друг. Освен това имаше вероятност да открият и други трупове. Лев беше убеден, че тези жертви не са първите.

Десетимата от групата на Лев се разделиха на две групи от по трима и една от четирима. Лев вървеше до заместника на Нестеров, на когото, без съмнение, бе наредено да го държи под око. Към тях се присъедини една работничка от дъскорезницата. През целия ден претърсваха тяхната част от гората, няколко квадратни километра. Едва се придвижваха в дълбоките преспи, в които ровеха с пръчки, за да се уверят, че в тях няма нищо. Не откриха трупове. Когато се събраха отново край болницата, се разбра, че и другите две групи не са открили нищо. В тази част на гората нямаше труп. Лев с нетърпение чакаше новини от другия край на града.

Нестеров стоеше в края на гората, до будката на стрелочника, превърната във временен щаб. Лев се приближи бавно с престорено безразличен вид. Нестеров попита:

— Какво открихте?

— Нищо.

След премислена пауза Лев се поинтересува:

— А тук?

— Също нищо.

Спокойното безразличие на Лев го напусна. Съзнавайки, че генералът наблюдава реакцията му, той се обърна и се опита да се досети какво се е объркало. Дали просто не са забелязали трупа? Или той вече не е там? Следите в снега се виждаха ясно. Може би периметърът на претърсването да не е стигнал до мястото, където лежеше трупът, но би трябвало хората да вървят по следите. Дали не са ги проследили до края? Ако не са били убедени, че трябва щателно да огледат територията, може би са се отказали, щом следите са продължили извън определения район. Една след друга групите се връщаха: операцията приключваше, а тялото на момчето все още беше в гората.

Лев започна да разпитва връщащите се мъже. Двама сътрудници на милицията, и двамата младежи на по осемнайсет години, бяха от групата, претърсваща гората най-близо до мястото, където лежеше трупът. Признаха, че имало следи, но не им обърнали внимание, тъй като следите били от четирима, а не от двама души, и те предположили, че са на семейство, излязло на разходка. Лев не бе взел под внимание, че той и Раиса също бяха оставили следи, паралелни на тези на жертвата и убиеца. Потисна раздразнението си и забравил, че вече няма власт, нареди на двамата мъже да се върнат в гората и да проследят следите докрай. Но те отказаха. Следите можеше да продължават с километри. Пък и кой беше Лев, че да заповядва?

Лев нямаше друга възможност, освен да се обърне към Нестеров и с помощта на карта да докаже, че наблизо няма села и следите изглеждат подозрителни. Но Нестеров се съгласи с двамата млади офицери. Следите бяха от четирима души и затова не заслужаваха внимание. Едва сдържайки гнева и разочарованието си, Лев заяви:

— Тогава ще отида сам.

Нестеров го изгледа внимателно.

— Ще отидем двамата.

Придружен от Нестеров, Лев следваше собствените си стъпки все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Със закъснение осъзна, че е в опасност, невъоръжен и сам с човека, който заплашваше да го убие. А мястото беше подходящо за убийство. Нестеров в това време спокойно пушеше цигарата си.

— Кажете ми, Лев, какво ще намерим в края на тези следи?

— Нямам представа.

— Но това са вашите следи.

Нестеров посочи отпечатъците пред тях и тези, които току-що оставяше Лев. Те бяха съвсем еднакви.

— Ще намерим тялото на мъртво дете.

— Което вече сте открили?

— Преди два дни.

— Но не сте докладвали?

— Исках да установя, че Варлам Бабинич няма нищо общо с това убийство.

— Страхувахте се, че ще обвиним него?

— И все още се страхувам.

Дали Нестеров ще посегне към пистолета? Лев чакаше. Нестеров изпуши цигарата, без да спира. Не размениха повече нито дума, преди да стигнат до трупа. Момчето лежеше в същото положение, по гръб, голо, със земя в устата, с обезобразени корем и гърди. Лев поизостана, докато Нестеров правеше огледа. Той не бързаше. Лев виждаше, че началникът му е разярен от престъплението. Това беше някакво утешение.

Най-после Нестеров се приближи към Лев:

— Искам да се върнете и да се обадите в прокуратурата. А аз ще остана тук при момчето.

Не забравяйки за опасенията на Лев, генералът добави:

— Варлам Бабинич явно няма нищо общо с това убийство.

— Съгласен съм.

— Това са два различни случая.

Лев го погледна неразбиращо, объркан от думите му.

— Но децата са били убити от един и същи човек.

— Момиче е било изнасилено и убито. Момче е било изнасилено и убито. Това са различни престъпления. Различни извращения.

— Ние не знаем дали момчето е било изнасилено.

— Погледнете го!

— Не вярвам, както не вярваше и лекарят, с когото говорих, че момичето е било изнасилено.

— Тя беше гола.

— Но и двамата имат дървесна кора, стрита дървесна кора, в устите си.

— Устата на Лариса е била пълна с пръст.

— Не е така.

— Варлам Бабинич призна, че е натъпкал пръст в устата ѝ.

— Ето защо не може той да е убиецът — земята е замръзнала. Ако е било пръст, откъде я е взел? Устата ѝ беше пълна с дървесна кора, както и устата на момчето. Кората е била приготвена предварително, но аз не зная защо.

— Бабинич всичко си призна.

— Той ще си признае каквото искате, стига да го попитате няколко пъти.

— Защо сте толкова сигурен, че убиецът е един и същ? Едното дете е убито до гарата: невнимателно, безразсъдно, на място, където са могли да го видят, а пътниците да чуят виковете. Това е идиотско престъпление и идиотът си призна. А момчето е заведено дълбоко в гората, на час път от гарата. Убиецът се е погрижил никой да не му пречи. Извършено е от друг човек.

— Кой знае как е било, може би е искал да заведе и момичето навътре в гората, но то е променило решението си и се е наложило да го убие там. Защо и двете жертви имат въжени примки около глезените?

— Това са различни престъпления.

— Оставам с впечатлението, че вие толкова бързате да предадете делото в съда, че сте готов да повярвате на всичко.

— Не, вие ми кажете що за човек е този, който изнасилва момиче и го убива, а после изнасилва и убива момче? Кой е този човек? Работя в милицията от двайсет години и никога не съм срещал подобно нещо. Дори не съм чувал за нещо подобно. Можете ли да ми дадете пример?

— Момичето не е било изнасилено.

— Прав сте. Убито е по друга причина — заради русата коса. Убито е от психопат. И момчето не е убито безпричинно. Но е убито от човек, който страда от друго заболяване.

23 март

Александър затвори гишето за билети, спусна щората и се облегна на стола. Помещението беше малко, не повече от два квадратни метра, но на него му харесваше, че е само негово. Не го делеше с никого, нито някой надзираваше работата му. Имаше известна свобода, нямаше норма или отчитане на производствени показатели. В положението му имаше само един недостатък. Всички, които го познаваха, предполагаха, че е разочарован от обрата, който беше му поднесъл животът.

Преди пет години Александър беше най-бързият спринтьор в училище №151. Никой не се съмняваше в успеха му на национално равнище, може би дори на международно, ако Съветският съюз участваше в Олимпийските игри. Но вместо това той се озова зад прозорчето на гишето за билети, гледайки как другите тръгват на път, докато той самият нямаше къде да отиде. Години наред бе подложен на строг режим на тренировки и печелеше регионалните състезания едно след друго. И за какво? За да следи сега разписанията на влаковете, да продава билети: работа, която би могъл да върши всеки. Александър помнеше как мечтата му се бе разбила на пух и прах. Двамата с баща му заминаха за Москва за подбора в Централния спортен клуб на армията. ЦСКА беше част от въоръжените сили и беше известен с това, че избира най-добрите атлети от цялата страна и ги прави изключителни спортисти. Наистина отхвърляха деветдесет процента от кандидатите. Александър вложи всичките си сили, но на финала му прилоша. Подобри собственото си време, но не можа да се класира. На връщане баща му се опита да намери в отказа нещо положително. Каза, че несполуката ще го накара да тренира по-усилено, че следващата година непременно ще успее и ще стане по-силен, защото ще се бори за мечтата си. Но Александър беше дал всичко от себе си и то се оказа недостатъчно. Нямаше да има следваща година. Макар баща му да продължи да настоява, Александър се предаде, а скоро се предаде и баща му. Напусна училище, започна работа и затъна в ежедневието.

Както обикновено, приключи работа в осем вечерта. Излезе от гишето и заключи вратата. Живееше с родителите си на втория етаж на гарата, приспособен за жилище. Формално баща му се водеше началник на гарата. Но не беше добре със здравето. В болницата не можеха да му поставят диагноза, освен че беше с наднормено тегло и пиеше прекалено много. Докато майка му имаше завидно здраве и като се изключат тревогите около болестта на съпруга ѝ, беше с весел нрав. И имаше за това сериозна причина — те бяха щастливо семейство. Заплатата в железниците беше скромна, те нямаха особени привилегии или власт. Но вместо да делят някоя квартира с друго семейство, имаха предимството да живеят в самостоятелно жилище с всички удобства и топла вода. В замяна работният им ден продължаваше двайсет и четири часа. В квартирата от гарата беше прокаран звънец. Трябваше да бъдат на разположение, ако имаше нощен влак или рано сутрин. Но тези неудобства бяха дребни в сравнение с предимствата, още повече че те семейно споделяха задълженията си. Жилището беше достатъчно голямо за две семейства. Сестрата на Александър бе омъжена за чистач, с когото работеха в автозавода, и се преместиха в нов апартамент в добър район. Очакваха първото си дете. Това означаваше, че Александър, който беше на двайсет и две години, нямаше за какво да се тревожи. Един ден щеше да поеме поста на баща си и жилището щеше да бъде негово.

В стаята си той съблече униформата, преоблече се и седна да се храни с родителите си: за вечеря имаха грахова супа, риба и каша. За баща му бе приготвено парче телешки дроб. Макар че беше скъп и се намираше извънредно трудно, дробът му беше препоръчан от лекарите. Баща му спазваше строга диета, която изключваше алкохола, а от това според него му ставаше по-зле. Не разговаряха по време на вечерята. Баща му, изглежда, не беше в настроение и почти не се хранеше. След като изми чиниите, Александър каза, че отива на кино. Баща му вече беше си легнал. Александър го целуна за лека нощ и каза да не се тревожи, защото той ще стане и ще посрещне сутрешния влак.

Във Волск имаше само едно кино, макар че допреди три години нямаше нито едно. Църквата беше превърната в зала с шестстотин места, където показваха съветски филми, много от които хората не бяха гледали. Това бяха „Двамата бойци“, „Без вина виновни“, „Подвигът на разузнавача“ и „Среща на Елба“, най-популярните филми от последните години, които Александър беше гледал по няколко пъти. След откриването на киното той започна често да идва тук и това стана любим начин да прекарва времето си. Заради спорта не се пристрасти към алкохола и не беше твърде общителен. Като влезе във фоайето, видя, че дават „Незабравимата година“. Беше го гледал преди няколко вечери и много пъти преди това. Филмът му харесваше не толкова заради сюжета, а заради това, че показваха Сталин. Интересно му беше дали Сталин е избрал актьора за ролята. Какво ли е да гледаш как друг човек те пресъздава на екрана и да му подсказваш какво прави правилно и какво не. Александър прекоси фоайето. Не се нареди на опашката, а тръгна към парка.

В центъра на Парка на победата имаше бронзова статуя на трима войници, преметнали автомати през рамо и вдигнали свити юмруци към небето. Официално паркът се затваряше за през нощта. Но нямаше ограда и правилото не се спазваше. Александър знаеше как да влезе: трябваше да завие по пътеката, скрита от погледите от дървета и храсти. Сърцето му започна да бие по-силно, както ставаше винаги, докато обикаляше бавно парка. Но тази вечер, изглежда, беше сам и след като се поразходи още малко, реши да се прибере.

Изведнъж пред него се появи мъж. Александър се спря. Мъжът се обърна с лице към него. По напрегнатото мълчание личеше, че и двамата са тук по една и съща причина. Александър тръгна напред, а мъжът изчака да го настигне. След като се изравниха, се огледаха, за да се уверят, че са сами, и едва тогава се погледнаха. Младежът беше по-млад, на около деветнайсет години. Изглеждаше притеснен и Александър предположи, че му е за първи път. Мълчанието наруши Александър.

— Знам едно място, където можем да отидем.

Младежът отново се огледа, после кимна, без да каже нищо. Александър продължи:

— Следвай ме, но на разстояние.

Двамата тръгнаха поотделно. Александър вървеше на стотина крачки пред спътника си. Обърна се и видя, че младежът го следва.

Когато стигна до гарата, първо провери дали родителите му не са на прозореца. Незабелязан от никого, влезе в чакалнята, като че ли се канеше да се качи на влак. Без да включва осветлението, отключи будката за билети и влезе, като остави вратата отворена. Бутна стола встрани. Нямаше много място, но беше достатъчно. Зачака, поглеждайки часовника си и недоумявайки защо мъжът се бави, но се сети, че беше вървял много бързо. Най-сетне чу някой да влиза в гарата. Вратата на будката се отвори широко. Младежът влезе и двамата за първи път се огледаха добре. Александър пристъпи напред, за да затвори вратата. Звукът от превъртането на ключа го възбуждаше. Означаваше, че са в безопасност. Почти се докосваха, но не съвсем, не знаеха кой ще направи първата стъпка. Александър харесваше този момент и изчака по-дълго, преди да се наведе напред и да го целуне.

Изведнъж някой заблъска по вратата. Първата мисъл на Александър беше, че е баща му — или го е видял, или е знаел през цялото време. Но после се досети, че чукането не идва отвън. Младежът блъскаше по вратата, за да го пуснат да излезе. Дали беше променил решението си? На кого говореше? Александър загуби ума и дума. Чуваше гласове отвън. Младежът вече не изглеждаше кротък и притеснен. Беше се преобразил. Ядосан и отвратен, той заплю Александър в лицето. Капката слюнка се стече по бузата му и той я избърса. Мислите му се объркаха, без да разбира какво става, и той блъсна младежа във вратата.

Дръжката на вратата се разтресе. Отвън прозвуча силен глас:

— Александър, генерал Нестеров е, човекът с теб е сътрудник на милицията. Заповядвам ти да отвориш вратата. Или ще се подчиниш, или ще извикам родителите ти, за да видят как те арестувам. Баща ти е болен, нали? Ако научи за престъплението ти, това ще го убие.

Беше прав — това щеше да убие баща му. Александър се втурна да отваря, но будката беше толкова тясна, че отпуснатото тяло на младежа препречваше пътя. Наложи се да го дръпне встрани, за да може да отключи вратата. Веднага щом я отвори, отвън се протегнаха нечии ръце и го издърпаха в чакалнята.

Лев гледаше Александър, първия човек, когото срещна, когато слезе от московския влак, който му донесе цигара и му помогна да претърсят гората. Но сега той с нищо не можеше да му помогне.

Нестеров надникна в будката, където все още лежеше на пода милиционерът, замаян и смутен от факта, че е бил надвит.

— Измъкнете го оттам.

Двама милиционери влязоха вътре и помогнаха на пострадалия си колега да стигне до колата. Като видя какво бе направил с един от хората му, заместникът на Нестеров удари Александър в лицето. Генералът се намеси, преди да е успял да го удари повторно.

— Достатъчно.

Заобиколи задържания и каза, подбирайки думите си:

— Разочарован съм да те заловя с това занимание. Никога не бих помислил.

Александър изплю кръв на пода, но не отговори. Нестеров продължи:

— Кажи ми защо.

— Защо ли? Не знам защо.

— Извършил си много сериозно престъпление. Съдията ще те осъди на пет години и няма да обърне внимание, че съжаляваш.

— Не съм казал, че съжалявам.

— Браво, Александър, но искам да видя как ще се държиш, когато научат всички. Ще бъдеш унижен и опозорен. Дори след като излежиш петте години, няма да можеш да се върнеш да живееш и работиш тук. Ще изгубиш всичко.

Лев пристъпи напред.

— Просто го попитайте.

— Има начин да избегнеш този срам. Трябва ни списък на всички мъже в града, които правят любов с други мъже, с младежи, с момчета. Ще ни помогнеш да съставим такъв списък.

— Не познавам други. За първи път ми е…

— Ако не ни помогнеш, ще те арестуваме, ще заведем дело и ще извикаме родителите ти в съда. Те сега сигурно вече си лягат? Мога да изпратя един от хората си да ги доведе.

— Недейте.

— Помогни ни и няма да споменем нищо на родителите ти. И може би нещата няма да стигнат до съд. Може би позорът ти ще остане тайна.

— За какво става дума?

— За убийство на малко момче. Ще помогнеш на обществото и ще изкупиш престъплението си. Ще съставиш ли такъв списък?

Александър докосна разкървавената си устна.

— А какво ще стане с хората от списъка?

29 март

Лев седеше на края на леглото и си мислеше как стана така, че опитът му да поднови разследването се превърна в обхванал целия град погром. През последната седмица милицията беше арестувала около сто и петдесет хомосексуалисти. Само в днешния ден Лев арестува шестима, с което закръгли бройката си на двайсет. Някои арестуваха на работните места, слагаха им белезници и ги отвеждаха под погледите на колегите. Други измъкваха от къщи, разделяха ги със семействата — жените им умоляваха, убеждаваха, че е станала грешка, неспособни да проумеят обвиненията.

Нестеров можеше да бъде доволен. Съвсем случайно беше открил втори нежелан член на обществото: заподозрян, когото можеше да нарече убиец, без да нарушава теорията за обществения ред. Убийството се смяташе за отклонение от нормалното. И всички тези хора станаха отклонение от нормалното. Нестеров можеше да обяви, че полската милиция е започнала безпрецедентен лов на убиец. Това непредпазливо твърдение можеше да му струва кариерата, ако усилията не бяха насочени към хора, отхвърлени от обществото. В милицията не достигаше място, кабинетите на сътрудниците бяха превърнати във временни килии и стаи за разпити. Дори при тези импровизирани мерки се наложи да заключват по няколко мъже в килия, а на охраната бе наредено да не сваля очи от тях.

Причината за това безпокойство беше възможността за неочакван инцидент или сексуално отклонение. Милиционерите не разбираха с кого си имат работа. Но бяха сигурни, че престижът на институцията ще спадне значително, ако в сградата на милицията се случват подобни сексуални контакти. Това ще е оскърбление на принципите на правосъдието. Освен състоянието на повишена бойна готовност графикът изискваше всеки сътрудник да дежури по дванайсет часа, като заподозрените бяха разпитвани непрекъснато, по двайсет и четири часа в денонощието. Лев трябваше да задава отново и отново все същите въпроси, като търси в отговорите дори най-малки разминавания. Изпълняваше задачата машинално като автомат, убеден още преди началото на арестите, че тези хора са невинни.

Списъкът на Александър беше прегледан име по име. Предавайки го на генерала, той обяснил, че е могъл да го състави не защото е имал безразборни сексуални контакти със стотина мъже. Всъщност много от хората в списъка той никога не бе срещал. Знаеше за тях от разговорите с десетината партньори, с които поддържаше отношения. Всеки от тях имаше свои познати, което му позволи да определи това съзвездие от хомосексуалисти, в което всеки имаше своето място по отношение на другите. Лев слушаше обясненията и пред него се разкриваше таен свят, затворено общество, което живееше по свои закони. Александър описваше как мъжете от списъка се запознаваха случайно в обикновени ситуации, застанали на опашка за хляб, или хранейки се на една маса в стола. В тази всекидневна обстановка случайните разговори бяха забранени и най-многото, което можеха да си позволят, е случаен замаскиран поглед. Тези правила бяха наложени не по взаимно съгласие или със заповед, никой нямаше нужда да му ги разясняват, те възникваха от инстинкта за самосъхранение.

С първата вълна от арести сред редиците им плъзна слух за чистка. Местата за тайни срещи, които вече не бяха тайна, бяха изоставени. Но тези отчаяни контрамерки не помогнаха. Милицията имаше списък. Печатите, ограждащи тайната група, бяха счупени. Не се налагаше Нестеров да ги залавя по време на сексуално компрометиращ акт. Видели имената си в списъка, осъзнали, че редиците им са накърнени, повечето мъже се поддаваха на натиска на предателството. Подобно на подводници, останали дълго незабелязани под водата, те изведнъж разбираха, че са разкрити. Принудени да изплават на повърхността, трябваше да направят своя избор, може би не голям, но все пак избор: да бъдат изправени пред прокурора със сигурна присъда, затвор и така нататък. Или да посочат хомосексуалиста, извършил ужасното престъпление, убийството на малкото момче.

Доколкото Лев разбираше, Нестеров изглежда вярваше, че всички тези мъже страдат от някаква болест. И ако някои наистина не бяха тежко болни, ако изпитваха чувства към други мъже както обикновените хора страдат от главоболие, други бяха опасно болни и симптомите се изразяваха в страст към малки момчета. Това бе хомосексуализъм в най-остра форма. Убиецът бе от тях.

Когато Лев показваше снимки от местопрестъплението на момчето с изкормените вътрешности, всички заподозрени реагираха еднакво — изглеждаха ужасени или поне се преструваха на такива. Кой би могъл да извърши подобно нещо? Не беше един от тях, не беше човек, когото познават. Никой от тях не се интересуваше от момчета. Мнозина имаха деца и дори внуци. Всички твърдяха, че не знаят да има убиец сред тях и не биха го прикривали, ако знаеха. Нестеров очакваше до седмица да залови убиеца. Но след седмица милицията нямаше друг отчет за работата си освен по-дълъг списък. В него бяха добавени още имена, някои просто от злоба. Списъкът се превърна в жестоко и ефективно оръжие. Сътрудници на милицията включваха в него свои врагове, твърдейки, че имената им са споменавани по време на разпитите. Щом човек попаднеше в списъка, вече не можеше да докаже невинността си. И така броят на арестуваните нарасна до сто и петдесет души.

Недоволни от липсата на резултати, от местното МГБ предложиха да поемат разпитите, което означаваше прилагане на изтезания. За огорчение на Лев, Нестеров се беше съгласил. Но въпреки обагрените с кръв подове пробив нямаше. На Нестеров не му оставаше друго, освен да започне дела срещу всичките сто и петдесет мъже с надеждата да накара един от тях да проговори. Унижението, позорът и изтезанията бяха недостатъчни, те трябваше да разберат, че животът им е в опасност. Ако на съдията бъдат дадени съответни указания, те щяха да бъдат осъдени на двайсет и пет години лагер за политическа диверсия, а не само на пет години за хомосексуализъм. Сексуалните им наклонности се смятаха за престъпление срещу държавата. Изправени пред подобна перспектива, трима от мъжете се бяха пречупили и започнаха да дават показания. Но и тримата посочваха различни хора. Нестеров не искаше да признае, че версията му е погрешна, и беше убеден, че се е сблъскал с някаква извратена престъпна солидарност, че перверзниците имат свое понятие за чест.

Разгневен, Лев се приближи до началника си.

— Тези мъже са невинни.

Нестеров го изгледа озадачен.

— Всички те са виновни. Въпросът е кой от тях е виновен и в убийство.

Раиса гледаше как Лев тропа с крака и от ботушите му на пода падат буци мръсен сняг. Той не вдигаше поглед и не забелязваше жена си. Беше непоносимо да гледа разочарованието му. Той вярваше, искрено вярваше в успеха на повторното разследване. Възлагаше надежди на нереалната мечта за изкупление: последния акт на правосъдието. Тъкмо на това се присмя тя онази нощ в гората. Но съдбата се присмя още по-жестоко над Лев. В търсене на справедливост той беше освободил ужаса. В търсене на убиеца сто и петдесет мъже щяха да изгубят живота си, ако не в буквален, то в друг смисъл — щяха да изгубят семействата и домовете си. И сега, гледайки приведените рамене и изопнатото лице на мъжа си, тя осъзна, че той никога не е правил нещо, без да вярва в него. У него нямаше нито цинизъм, нито пресметливост. И нямаше нищо странно, че той е вярвал и в брака им: вярвал е, че ги свързва любов. Но всичките му заблуди — за държавата, за връзката им — бяха разбити на пух и прах. Раиса му завиждаше. Дори сега, дори след всичко случило се, той беше способен да се надява. Все още искаше да вярва в нещо. Пристъпи напред, седна до него на леглото и плахо го хвана за ръката. Той я погледна учудено, не каза нищо, приемайки жеста. И те заедно загледаха как се топеше снегът.

30 март

Детски дом №80 беше пететажна тухлена сграда, от едната страна на която с избелели букви беше написано „Слава на труда!“. На покрива стърчеше дълга редица от комини. На прозорците с решетки висяха мръсни парцали вместо пердета и вътре не се виждаше нищо. Лев почука на вратата. Никой не отвори. Натисна дръжката. Беше заключено. Почука на прозореца. Парцалът се отмести. За миг се мярна лице на малко момиче като мръсно привидение и парцалът отново се спусна. Лев беше дошъл заедно с Мойсеев, офицер от милицията, който изглеждаше като униформен главорез. След като чакаха дълго, входната врата се отвори. Възрастен мъж с връзка месингови ключове в ръка се вторачи в двамата офицери. Като видя униформите им, раздразнителността на лицето му се смени с почтителност. Той леко се поклони.

— С какво мога да ви услужа?

— Ние разследваме убийство на едно момче.

Детският дом се помещаваше в бивша фабрика, откъдето беше изнесено оборудването. В партера на обширно пространство се намираше трапезарията, не защото вместо машините тук бяха внесени маси и столове, каквито нямаше, а защото на пода с кръстосани крака седяха в редици деца, притиснати едно до друго и опитващи се да се хранят. В ръцете си стискаха дървени купи с нещо, което приличаше на водниста зелева супа. Лъжици имаха само големите деца. Останалите или седяха и чакаха за лъжица, или сърбаха направо от купите. Щом приключеше, детето облизваше цялата лъжица, преди да я подаде на следващото.

Лев идваше в детски дом за първи път. Влезе вътре и огледа помещението. Трудно беше да прецени колко са децата — двеста, триста, на възраст от четири до четиринайсет. Никое не му обърна внимание: бяха прекалено заети или със супата, или с очакване на лъжицата. Всички мълчаха. Чуваше се само стържене на лъжиците по дъното на купите и мляскане.

Лев се обърна към възрастния мъж:

— Вие ли сте директорът?

Кабинетът на директора беше на първия етаж и гледаше към партера на фабриката, където седяха децата като изделия на масовото производство. В кабинета няколко по-големи момчета играеха карти на бюрото на директора. Той плесна с ръце.

— Вървете в стаята си.

Момчетата се вторачиха в Лев и Мойсеев. Лев предположи, че раздразнението им идва от това, че им нареждаха какво да правят. В очите им се четеше ум и опит, който надхвърляше възрастта им. Без да отронят и дума, те се скупчиха като глутница вълчета, прибраха картите и кибритените клечки, които използваха за чипове, и се изнизаха от стаята.

Щом излязоха, директорът си наля питие и направи знак на Лев и Мойсеев да седнат. Лев остана прав, оглеждайки стаята. Имаше един-единствен метален шкаф. Най-долното чекмедже беше огънато от удар. Горното беше полуотворено и от него се подаваха смачкани документи.

— Намерихме убито момче в гората. Чули ли сте за това?

— Ваши колеги вече ми показаха снимки на момчето и ме питаха дали го познавам. Казах, че не го познавам.

— Но не можете ли да кажете със сигурност дали липсва някое дете?

Директорът се почеса по ухото.

— Ние сме четирима възпитатели и се грижим за около триста деца. Децата идват и си отиват. Непрекъснато пристигат нови. Трябва да ни разберете, че не успяваме да поддържаме документацията в ред.

— Занимават ли се децата с проституция?

— По-големите правят каквото искат. Не може непрекъснато да са под око. Дали се напиват? Да. Дали проституират? Твърде е възможно, но без мое разрешение, нямам нищо общо с това и не се облагодетелствам от техните занимания. Моя грижа е да имат храна и покрив над главата. И като се имат предвид ресурсите ми, справям се много добре. Не че очаквам похвали.

Директорът ги поведе към горния етаж, към спалните. Когато минаха покрай банята, той каза:

— Да не мислите, че съм безразличен към хигиената на децата? Правя всичко, каквото мога. Грижа се да се къпят веднъж седмично, да се подстригват и да се почистват от въшки веднъж месечно. Изваряваме всичките им дрехи. Не бих търпял въшки в детския дом. Ако отидете в някой друг, ще видите, че косите и веждите на децата гъмжат от тях. Отвратително е. Не и тук. Но никога не съм чул благодарност от някое дете.

— Бихме ли могли да разговаряме с децата насаме? Вашето присъствие може би ги смущава.

Директорът се подсмихна.

— С мен няма да ги уплашиш. Но щом настоявате…

Той посочи стълбата.

— По-големите живеят на горния етаж. Той е тяхно владение.

В спалните на горния етаж, сгушени под покрива, нямаше легла, а само тънки дюшеци на пода. По-големите деца очевидно се хранеха когато поискат; сигурно вече бяха обядвали, като бяха получили най-добрата храна.

Лев влезе в първата стая. Забеляза скрито зад вратата момиче и проблясване на метал. Беше въоръжено с нож. Като видя униформата му, прибра ножа, острието изчезна в гънките на роклята му.

— Помислихме, че са момчетата. Те не бива да влизат тук.

Двайсетина момичета на предполагаема възраст между четиринайсет и шестнайсет не откъсваха погледи от Лев с каменни лица. Той изведнъж си спомни как бе обещал на Анатолий Бродски, че двете дъщери на приятеля му ще се чувстват добре под грижите на московски детски дом. Звучеше нелепо и високопарно. Сега Лев разбра това. Бродски беше прав. Двете момичета щяха да са по-добре, ако живееха сами и се грижеха за себе си.

— А къде спят момчетата?

По-големите момчета, някои от които Лев видя в кабинета на директора, се бяха скупчили в задната част на стаята и ги чакаха. Лев влезе, клекна и сложи албум със снимки на пода пред тях.

— Искам да разгледате снимките и да ми кажете дали някой от тези мъже не ви е досаждал и не ви е предлагал пари срещу сексуални услуги.

Нито едно от момчетата не помръдна, нито подсказа с нещо, че догадката му е вярна.

— Не сте направили нищо лошо. Имаме нужда от вашата помощ.

Лев разтвори албума и започна бавно да отгръща страниците. Стигна до края. Момчетата разглеждаха снимките, но не реагираха. Прелисти страниците обратно. Отново никаква реакция. Вече се канеше да затвори албума, когато момче, застанало отзад в групата, протегна ръка и посочи една от снимките.

— Този мъж ли ти е досаждал?

— Плати ми.

— Платил ти е?

— Не, ти ми плати и ще ти кажа.

Лев и Мойсеев събраха общо три рубли и му ги дадоха. Момчето прелисти албума, намери нужната страница и посочи една от снимките.

— Мъжът приличаше на този.

— Значи не е бил този?

— Не, но приличаше.

— Знаеш ли как се казва?

— Не.

— Можеш ли да ни кажеш нещо за него?

— Плати ми.

Мойсеев поклати глава, с което отказваше да даде повече пари.

— Можем да те арестуваме за спекулация.

Пренебрегвайки заплахата, Лев извади последните си пари и ги даде на момчето.

— Само толкова имам.

— Работи в болницата.

Същия ден

Лев извади пистолета си. Бяха на най-горния етаж на дом №7, квартира 14 в края на коридора. Получиха адреса в болницата. Заподозреният беше болен през последната седмица, когато със сигурност щеше да бъде разпитан, ако всички офицери на МГБ не бяха толкова заети. Оказа се, че началото на болестта му съвпада с първата вълна арести на хомосексуалисти.

Лев почука на вратата. Нямаше отговор. Настоя да отворят, като назова имената и чиновете им. Нямаше отговор. Мойсеев вече беше вдигнал обутия си в ботуш крак, за да ритне вратата, когато тя най-после се отвори.

Като видя насочените срещу него пистолети, доктор Тяпкин вдигна ръце и отстъпи назад. Лев едва го позна. Беше човекът, помогнал му при огледа на тялото на момичето, престижният лекар, преместен от Москва. Косата му беше несресана, очите му гледаха безумно. Беше отслабнал и измачканите дрехи висяха на него като на закачалка. Лев бе виждал хора, съсипани от тревога и безпокойство, бе виждал как мускулите им губят форма и стегнатост, сякаш страхът ги разяждаше.

Лев блъсна вратата с крак и огледа квартирата.

— Сам ли сте?

— Вкъщи е малкият ми син. Но той спи.

— На колко години е?

— На четири месеца.

Мойсеев пристъпи напред и удари с дръжката на пистолета си Тяпкин по носа. Той падна на колене и в събраните му длани потече кръв. Мойсеев нареди на Лев:

— Обискирай го.

А той започна да претърсва жилището. Лев клекна, помогна на Тяпкин да се изправи, заведе го в кухнята и го сложи да седне на един стол.

— Къде е жена ви?

— На пазар… ще се върне скоро.

— От болницата ни казаха, че сте болен.

— Вярно е донякъде. Чух за арестите. Знаех, че е само въпрос на време да дойдете.

— Кажете ми какво се случи.

— Сигурно бях полудял, нямам друго обяснение. Не знаех на колко е години. Беше съвсем млад. Може би на петнайсет-шестнайсет, имах нужда от някого, който няма да говори с мен и няма да разказва на всички за мен. Не исках да се срещам отново с него. Или да го виждам. Търсех анонимност. Мислех, че никой няма да обърне внимание на сираче от детски дом. Никой няма да повярва на думите му. Можех да му дам малко пари и с това всичко да приключи. Търсех някой невидим — нали разбирате?

Мойсеев приключи с повърхностното претърсване, върна се в стаята и прибра пистолета в кобура. Хвана Тяпкин за счупения нос и го завъртя надясно и наляво, така че той изкрещя от болка. В съседната стая се събуди бебето и заплака.

— Правиш любов с момчетата, а после ги убиваш?

Мойсеев пусна носа на Тяпкин. Докторът се свлече на пода и се сви на кълбо. Мина доста време, преди да може отново да проговори.

— Не съм правил любов с него. Просто не можах. Не се реших. Помолих го, платих му, но не можах да го направя. Тръгнах си.

— Ставай. Ще дойдеш с нас.

— Трябва да почакаме да се върне жена ми — не можем да оставим сина ми сам.

— Нищо му няма. Ставай.

— Позволете ми поне да спра кървенето.

Мойсеев кимна.

— Не затваряй вратата на банята.

Тяпкин излезе от кухнята и тръгна, залитайки към банята, като остави кървав отпечатък от ръката си на вратата, която не затвори, както му бе заповядано. Мойсеев оглеждаше жилището. Личеше, че завижда. Докторът имаше хубав дом. Тяпкин пусна водата, притисна с кърпа носа си и заговори, стоейки с гръб към тях.

— Много съжалявам за онова, което направих. Но не съм убивал никого. Трябва да ми повярвате. Не защото се надявам, че репутацията ми може да бъде спасена. Знам, че с мен е свършено. Но някой друг е убил момчето и той трябва да бъде заловен.

Мойсеев започна да става нетърпелив.

— Тръгваме.

— Желая ви късмет.

Като чу тези думи, Лев се втурна към банята и обърна Тяпкин към себе си. В ръката му беше забита спринцовка. Краката му омекнаха. Той се свлече. Лев го положи на пода и издърпа спринцовката. Провери пулса му. Доктор Тяпкин беше мъртъв. Мойсеев стоеше и гледаше тялото от горе надолу.

— Това улеснява работата ни.

Лев вдигна поглед. Жената на Тяпкин се беше върнала. Стоеше на прага с покупките в ръце.

1 април

Александър затвори касата. Нестеров беше удържал на думата си. Тайната на сексуалната му насоченост беше запазена. Никой от пътниците не го гледаше странно. Никой не шепнеше нещо зад гърба му. Семейството не го отбягваше. Майка му все така го обичаше. Баща му все така му благодареше за усилената му работа. И двамата както и преди се гордееха с него. Цената за това беше списъкът с имената на повече от сто мъже, които бяха арестувани, докато Александър продължаваше да продава билети, да отговаря на въпросите на пътниците и да се справя с всекидневните си задължения на гарата. Животът му се върна в нормалното русло. Почти нищо не беше се променило. Вечеряше с родителите си, водеше баща си до болницата. Чистеше гарата, четеше вестници. Но вече не ходеше на кино. Всъщност вече не ходеше в центъра на града. Страхуваше се да не срещне някого, някой офицер от милицията, който да се подсмихне самодоволно и многозначително. Светът му неимоверно се стесни. Промени се, още когато се бе отказал от мечтата си да стане атлет, и сега си казваше, че ще се приспособи, както бе успял да се приспособи и преди.

Истината беше, че постоянно се питаше кога ли мъжете ще се досетят кой ги е предал. Може би вече са им казали. Дори броят на арестите означава, че държат по няколко души в килия. И как другояче те ще прекарват времето си, ако не размишлявайки кой е съставил списъка? За първи път в живота си вече нямаше какво да крият. И Александър изведнъж разбра, че би заменил свободата си за публичното унижение в една от тези килии. Но едва ли биха му се зарадвали там. За него вече нямаше място — нито в техния свят, нито в неговия собствен.

Затвори вратата на касата, заключи и погледна часовника в залата. Пусна ключовете в джоба си и излезе на перона. Една двойка чакаше влака. Познаваше ги само по лице, но не и по име. Те му махнаха и той махна в отговор, отиде до края на перона и погледна към приближаващия влак. Беше дошъл навреме. Слезе от перона, легна на релсите и се загледа в нощното небе.

Надяваше се, че родителите му ще повярват на оставената от него бележка. В нея обясняваше, че така и не е могъл да се съвземе от огорчението от неуспеха да стане бегач на къси разстояния. И че никога не си е простил това, че е разочаровал баща си.

Същия ден

През последните четири години Нестеров обещаваше на семейството си ново жилище, обещание, което доскоро непрекъснато повтаряше. Но сега вече не вярваше, че ще им дадат по-добра квартира; както не вярваше, че ако ще той и жена му да се скъсат от работа, трудът им няма да се превърне в материални блага. Живееха на улица Кропоткинска, в покрайнините на града, близо до дъскорезниците. Къщите на тази улица бяха построени как да е; всичките бяха с различни форма и размери. Голяма част от свободното си време Нестеров използваше, за да направи подобрения вкъщи. Той беше добър дърводелец и смени рамките на прозорците и вратите. Но с годините основите поддадоха и предната част на къщата се наклони напред под такъв ъгъл, че вратата не се отваряше докрай и опираше в земята. Преди няколко години иззида пристройка, която използваше за работилница. Двамата с жена си Инеса изработваха маси и столове, като обзавеждаха къщата с мебели, от които имаха нужда. Вършеха това не само за собственото си семейство, но и за съседите от улицата. Трябваше само да им донесат материал, а после да им се отблагодарят с храна или алкохол.

Но в края на краищата никакви ремонти не бяха в състояние да компенсират недостатъците на къщата. Нямаше течаща вода, а най-близкият кладенец беше на десет минути път. Нямаше и канализация, тоалетната беше зад къщата. Когато се нанесоха, тя беше в ужасно състояние и почти се разпадаше. Беше прекалено плитка и вътре не можеше да се влезе, без да си запушиш носа заради неприятната миризма. Нестеров направи нова, на друго място, като работеше дори и нощем, за да я завърши по-бързо. Иззида здрави стени, изкопа дълбока яма и сложи варел с дървени стърготини, за да се почиства. Въпреки това съзнаваше, че семейството му живее в мизерни условия, без минималните блага на цивилизацията и без надежда за по-добро бъдеще. Беше на четирийсет години. Заплатата му беше колкото на работниците от автозавода. Мечтата му да осигури на семейството си прилично жилище бе рухнала.

На входната врата се почука. Беше вече късно. Нестеров, който още не беше свалил униформата си, чу, че Инеса отваря. След малко влезе в кухнята.

— За теб е. От работата ти. Не го познавам.

Генералът излезе в коридора. Отвън стоеше Лев. Нестеров се обърна към жена си.

— Сам ще се оправя.

— Ще влезете ли вътре?

— Не, няма да отнеме много време.

Инеса погледна Лев и ги остави сами. Нестеров излезе навън и затвори вратата.

През целия път дотук Лев беше тичал. Новината за смъртта на Александър го накара да забрави всякакво благоразумие и предпазливост. Вече не изпитваше разочарование и меланхолия, които го измъчваха през цялата седмица. Беше разстроен, чувстваше се участник в гротесков фарс — наивен мечтател, търсещ справедливост, но оставящ след себе си само смърт и разрушение. Стремежът му да бъде заловен убиецът доведе до кръвопролитие. Раиса през цялото време знаеше за това, още в гората, преди две денонощия, опита се да го предпази, но той упорстваше като дете, впуснало се в приключение.

Какво може да постигне един човек?

Той вече имаше отговор: съсипването на живота на двеста души, самоубийството на млад мъж и смъртта на лекар. Прерязаното на две от влака тяло на младия касиер: такива плодове донесоха усилията му. Заради това бе рискувал живота си, както и живота на Раиса. Това бе неговото изкупление.

— Александър е загинал. Самоубил се е, като се е хвърлил под влака.

Нестеров наведе глава.

— Съжалявам. Дадохме му възможност сам да намери решение. Може би не е могъл. Сигурно е бил много болен.

— Ние сме виновни за смъртта му.

— Не, той беше болен.

— Той беше на двайсет и две години. Имаше майка и баща и обичаше да ходи на кино. А сега е мъртъв. Но затова пък, ако намерим друго мъртво дете, ще можем да обвиним Александър и да приключим случая за рекордно време.

— Стига, млъкнете.

— За какво го правите? Щом не е за пари и облаги!

Лев демонстративно огледа килнатата къща на Нестеров.

Генералът отговори:

— Тяпкин се самоуби, защото чувстваше вината си.

— Още когато започнахме арестите, той е знаел, че ще разпитаме децата от детския дом и ще го открием.

— Той имаше необходимите хирургически познания, за да изреже стомаха на детето. Даде фалшиви показания, когато оглеждахте тялото на момичето, за да ни обърка. Беше неискрен и хитър.

— Каза ми истината. Стомахът на момичето беше изрязан. В устата му имаше дървесна кора, както беше изрязан стомахът на момчето и устата му бе натъпкана с кора. Около глезените и на двамата бяха вързани въжени примки. Били са убити от един и същи човек. И не от доктор Тяпкин, нито от оня младеж Варлам Бабинич.

— Вървете си вкъщи.

— В Москва беше открит труп. На малко момче на име Аркадий, което нямаше и пет години. Не видях тялото му, но ми казаха, че е било намерено голо, с разрязан стомах и уста, пълна с пръст. Подозирам, че е била пълна с дървесна кора.

— Я виж ти… Изведнъж се появява убито дете в Москва. Много навреме, Лев. Но не ви вярвам.

— Аз също не повярвах. Скърбящото семейство твърдеше пред мен, че детето е било убито, а аз не повярвах. Казах им, че не е вярно. Колко ли още случаи на убийства са потулени? Няма как да узнаем, няма начин да разберем. Системата е такава, че позволява на този човек да убива безнаказано. И той ще убива отново и отново, а ние ще арестуваме невинни хора, хора, които не харесваме или не одобряваме, а той ще продължава да убива.

Нестеров не вярваше на застаналия пред него мъж. Никога не му беше вярвал и нямаше да позволи да бъде въвлечен в разговор, критикуващ държавата. Обърна се с гръб към Лев и хвана дръжката на вратата.

Лев го сграбчи за рамото и го обърна с лице към себе си. Възнамеряваше да убеди генерала, да го накара с разум и логика да му повярва, но не намери нужните думи и го удари. Ударът беше точен и силен. Главата на Нестеров се отметна настрани. Той така и замръзна на място. После бавно се обърна към подчинения си. Лев се стараеше гласът му да не трепери.

— Не постигнахме нищо.

Ударът на Нестеров събори Лев. Той падна по гръб на земята. Не го болеше, но все пак. Нестеров го изгледа отгоре, потривайки челюстта си.

— Върви си вкъщи.

Лев се изправи на крака.

— Не постигнахме нищо.

Понечи да го удари, но Нестеров парира удара и му отвърна. Лев се сниши. Беше добър в юмручния бой, тренирам и ловък. Но Нестеров беше по-едър и се движеше неочаквано бързо. Ударен в корема, Лев се преви на две. Несторов нанесе втори удар отстрани в лицето му, с който го повали на колене и разкъса кожата на скулата му. Зрението му се замъгли, той се препъна и падна по лице. Преобърна се по гръб, едва поемайки си дъх. Нестеров стоеше над него.

— Върви си вкъщи.

В отговор Лев го срита в слабините. Той отстъпи и се преви. Лев се изправи, залитайки.

— Нищо не сме…

Преди да е успял да довърши, Нестеров се спусна напред, блъсна се в него, отново го събори на земята, като го затисна с цялото си тяло. Започна да го удря в корема, в лицето, в корема и отново в лицето. Лев лежеше неподвижно, поемаше удар след удар и не можеше да се измъкне. Кокалчетата на Нестеров бяха разкървавени. Той спря, за да си поеме дъх. Лев не помръдваше. Лежеше със затворени очи, а в дясното му око се стичаше кръв от разкъсаната вежда. Нестеров се изправи и поклати глава. Тръгна към вратата и избърса кръвта в панталоните си. Протягайки ръка към дръжката, чу някакъв звук зад себе си.

Лев се изправи, мръщейки се от болка. Вдигна юмруци, сякаш готов да се бие. Олюляваше се така, като че ли стоеше в лодка насред бурно море. Почти не виждаше Нестеров. Гласът му прозвуча като едва доловим шепот.

— Нищо… не… постигнахме.

Нестеров го гледаше как се олюлява. Тръгна към него със свити юмруци, готов отново да се нахвърли. Лев замахна, за да му нанесе безнадежден, жалък удар. Нестеров се отдръпна встрани и го хвана под мишниците в момента, когато краката на Лев се подкосиха.

Лев седеше на масата в кухнята. Инеса стопли вода на печката и я наля в една купа. Нестеров потопи парцалче във водата и Лев започна да избърсва кръвта от лицето си. Устната му беше разцепена. Веждата му кървеше. Добре че болката в корема бе поутихнала. Опипа гърдите и ребрата си, нямаше счупено. Дясното му око беше отекло. Не можеше да го отвори. Но все пак беше платил сравнително ниска цена, за да привлече вниманието на началника си. Питаше се дали щеше да звучи по-убедително вътре в къщата, а не отвън, дали Нестеров би проявил същото презрително снизхождение пред съпругата си, когато в съседната стая спят децата им.

— Колко деца имате?

Отговори Инеса:

— Две момчета.

— През гората ли отиват на училище?

— Да, по-рано минаваха оттам.

— Но вече не минават оттам, нали?

— Караме ги да вървят през града. Оттам е по-далеч и те се оплакват. Налага се да ги изпращам, за да съм сигурна, че няма да минат през гората. Но на връщане няма друг начин, освен да им вярваме. И двамата сме на работа.

— А утре ще минат ли през гората? Сега, когато убиецът е заловен?

Нестеров стана, наля чай и сложи чашата пред Лев.

— Искаш ли нещо по-силно?

— Ако имате.

Нестеров извади половин бутилка водка и наля в три чаши, една за себе си, една за жена си и една за Лев.

Алкохолът опари раната в устата на Лев. Може да я дезинфекцира, помисли си той.

Нестеров седна и напълни отново чашата му.

— Какво търсиш във Волск?

Лев потопи окървавеното парцалче в купата, поизплакна го и го притисна към окото си.

— Дошъл съм да разследвам убийството на тези деца.

— Това е лъжа.

Лев трябваше да спечели доверието на този човек. Не можеше да направи нищо без помощта му.

— Прав сте. Но в Москва стана едно убийство. Не ми беше наредено да го разследвам. Беше ми наредено да го потуля, без да се вдига много шум. Изпълних дълга си. Но се провалих, когато отказах да изоблича съпругата си като шпионка. Решиха, че съм се компрометирал, и за наказание ме преместиха тук.

— Значи наистина си компрометиран офицер?

— Така е.

— Защо тогава така си се вкопчил в това дело?

— Защото са убити три деца.

— Не вярваш, че Варлам е убил Лариса, защото си сигурен, че тя не е първата жертва на убиеца. Прав ли съм?

— Лариса не е първата жертва. Той е убивал и преди. Вероятно е и момчето в Москва да не е първата му жертва.

— Лариса е първото дете, убито в този град. Това е истината, кълна се.

— Убиецът не живее във Волск. Убийствата са извършени близо до гарата. Той пътува с влак.

— Пътува и убива деца? Що за човек е това?

— Не знам. Но в Москва го е видяла една жена. Видяла го е с жертвата. Тя може да ни го опише. Но имаме нужда от всички рапорти за убийства във всеки по-голям град от Свердловск до Ленинград.

— Няма централизирана картотека.

— Затова трябва вие да отидете във всеки град и да проучите всеки един от случаите. Ще трябва да ги убедите, а ако откажат, да разговаряте с местни жители. И да научите подробности от тях.

Идеята беше нелепа. Нестеров би трябвало да се разсмее. Беше длъжен да арестува Лев. Но вместо това попита:

— Защо трябва да го правя за теб?

— Не за мен. Видяхте какво е сторил с децата. Направете го за хората, с които живеем. За нашите съседи, за пътниците във влака, направете го за децата, които не познаваме и никога няма да срещнем. Аз нямам властта да изискам тези сведения. Не познавам никого в милицията. А вие познавате тези хора и те ви вярват. Можете да получите тези дела. Ще търсите случаи за убийства на деца: случаите могат да бъдат разкрити или не. Навсякъде би трябвало да личи еднакъв почерк: устата да е пълна с дървесна кора, а стомахът да липсва. Телата е вероятно да са намерени на безлюдни места: в гора, на брега на река, може би недалеч от гара. И около глезените да е вързана въжена примка.

— А ако не открия нищо?

— Щом има три, на които попаднах случайно, ще има и още.

— Трябва да поема голям риск.

— Да, така е. И ще се наложи да лъжете. Няма да можете да разкажете на никого за истинската причина. Няма да можете да разкажете и на офицерите си. Не бива да имате доверие на никого. И в замяна за смелостта ви семейството ви може да се озове в ГУЛАГ, а вие да намерите смъртта си. Това е предложението ми.

Лев протегна ръка през масата.

— Ще ми помогнете ли?

Нестеров отиде до прозореца и застана до жена си. Без да го поглежда, тя въртеше замислено чашата с водка в ръката си. Би ли рискувал семейство, дом, всичко, за което бе работил?

— Не.

Югоизточна Ростовска област, западно от град Гуково

2 април

Петя се събуди преди зазоряване. Седнал на студените каменни стъпала на входа, чакаше нетърпеливо изгрева на слънцето, за да помоли родителите си за разрешение да се разходи в града. Беше спестявал няколко месеца и имаше пари да си купи още една марка, която да сложи на последната страница на албума си. Баща му беше му подарил първата серия марки на петия рожден ден. Не беше молил за тях, но постепенно се запали по колекционирането, отначало предпазливо, а после все по-настойчиво, докато то се превърна в страст. През последните две години беше изпросил всички марки от съседите и от другите семейства, работещи в колхоза — колективно стопанство №12, към което се числяха родителите му. Дори беше завързал случайни познанства в Гуково, най-близкия град, с надеждата да се сдобие с още марки. С увеличаването на сбирката му си беше купил евтин хартиен албум, в който лепеше марките в правилни редици. Държеше албума в дървена кутия, която баща му беше изработил за него, за да си пази марките. Кутията беше необходима, тъй като Петя не можеше да спи и непрекъснато скачаше да проверява дали покривът не е протекъл, или пък плъховете не са изгризали скъпоценните страници. От всички марки обичаше най-много първите четири, подарени от баща му.

От време на време родителите му даваха по някоя копейка — не излишна копейка, той вече беше достатъчно голям, за да знае, че няма излишни пари. В замяна винаги свършваше някоя работа в домакинството. Спестяваше тези пари няколко месеца, през които си мислеше коя марка е по-добре да купи. Миналата вечер му дадоха още една копейка, според майка му не навреме, не защото не одобряваше увлечението му, а защото знаеше, че няма да заспи цяла нощ. И беше права.

Слънцето започна да се издига и Петя побърза да влезе вътре. Майка му настоя да изяде паница овесена каша, преди да отиде където и да е. Той я изгълта възможно най-бързо, без да обръща внимание на думите ѝ, че ще го заболи корем. Като приключи, изтича навън, стигна до пътеката, която се виеше през полето, и тръгна към града. Не бързаше. Магазините бяха още затворени. Можеше да се наслади на радостното предчувствие.

Будката в Гуково, където се продаваха марки и вестници, също беше още затворена. Не знаеше кога точно ще отвори, но нямаше нищо против да почака. Беше вълнуващо да е в града и да знае, че има достатъчно пари за нова марка, и той тръгна по улиците безцелно. Спря на гарата, откъдето потегляха електричките, защото вътре имаше часовник. Часът беше седем и петдесет минути. Един влак щеше да потегли и той реши да погледа. Излезе на перона и седна на една пейка. Беше пътувал с електричка и знаеше, че това е бавен влак, който спира на всяка гара по пътя до Ростов. Макар че само веднъж бе ходил до Ростов с родителите си, той и някои от съучениците понякога се качваха на влака не за друго, а защото знаеха, че могат да пътуват безплатно. Контрольорите рядко проверяваха за билети.

Беше почти готов да се върне при будката и да купи марката, когато до него седна някакъв мъж. Беше елегантно облечен, носеше черна чанта, която остави на земята между краката си, като че ли се страхуваше някой да не му я открадне. Петя го погледна. Носеше квадратни очила с дебели стъкла, косата му беше черна и грижливо вчесана. Беше облечен в костюм. Петя не можеше да каже на колко е години. Не беше стар, макар че косата му беше побеляла на слепоочията. Но пък не беше и млад. Изглежда не обръщаше внимание на Петя. Момчето вече се канеше да стане и да си тръгне, когато изведнъж мъжът се обърна и му се усмихна.

— За къде пътуваш днес?

— За никъде. Имам предвид с влак. Просто седя тук.

Петя беше научен да се държи учтиво и с уважение към възрастните.

— Намерил си неподходящо място да седиш просто така.

— Чакам да си купя марки, будката още е затворена. Макар че вече може би са я отворили, трябва да проверя.

Като чу това, мъжът се обърна към Петя.

— Марки ли събираш?

— Да.

— И аз събирах, когато бях на твоята възраст.

Петя се облегна назад и се отпусна — не познаваше никой друг, който събира марки.

— Нови ли събирахте, или с клеймо? Аз събирам и едните, и другите.

— Моите всичките бяха нови. Купувах ги от будките. Точно като теб.

— Иска ми се и моите всички да са нови. Но повечето са използвани. Изрязвам ги от стари пликове.

Петя бръкна в джоба си, извади шепата копейки и ги показа на мъжа.

— Трябваше да спестявам три месеца.

Мъжът погледна купчинката монети.

— Толкова дълго време за толкова малко.

Мъжът беше прав. Монетите бяха съвсем малко. Разбра, че никога няма да има твърде много. Радостното предчувствие бе помрачено. Никога нямаше да има голяма сбирка. Другите хора винаги щяха да имат повече от него: колкото и упорито да работи, никога няма да може да ги настигне. Настроението му се развали, поиска да си тръгне и вече се канеше да стане, когато мъжът попита:

— А ти прибрано момче ли си?

— Да.

— Грижиш ли се за марките си?

— Много се грижа. Слагам ги в албум. А татко ми направи дървена кутия за албума. Покривът ни понякога тече. А понякога има и плъхове.

— Разумно е да държиш албума си на сигурно място. Когато бях на твоята възраст, и аз правех така. Държах моя в чекмедже.

Мъжът като че ли претегляше нещо в ума си.

— Виж какво, аз имам две малки дъщери и никоя от тях не се интересува от марки. Те са доста немарливи. Колкото до мен, вече нямам време за марки — много съм зает. Нали разбираш? Сигурен съм, че и твоите родители са много заети.

— Постоянно работят.

— Нямат време да събират марки, нали?

— Нямат.

— И при мен е така. Виж какво си мисля: бих искал колекцията ми да попадне в ръцете на човек, който ще я оцени и ще я пази, някой като теб.

Петя се замисли над възможността да се сдобие с цял албум нови марки. Щяха да са от времето, когато този мъж ги е събирал. Това ще е колекция, за която винаги е мечтал. Не каза нищо, не можеше да повярва на късмета си.

— Какво ще кажеш? Интересува ли те?

— Да, ще го сложа в дървената кутия и там ще го пазя.

Но мъжът, изглежда, не му повярва и замислено поклати глава.

— В албума ми има толкова много марки, че едва ли ще се побере в малката ти кутия.

— Тогава татко ще ми направи друга. Той е много сръчен. И няма да има нищо против. Обича да прави разни неща. Има златни ръце.

— Сигурен ли си, че ще се грижиш за моите марки?

— Да.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Мъжът се усмихна.

— Ти ме убеди. Ще ти ги дам. Живея само на три спирки оттук. Хайде, ще ти купя билет.

Петя се канеше да каже, че билет не му трябва, но преглътна думите. Не му се искаше да признае, че понякога нарушава правилата. Докато не получи марките, трябва да се постарае този мъж да не си помисли за него лошо.

Седнал на дървената седалка на електричката, загледан през прозореца към гората, Петя люлееше крака и обувките му почти докосваха пода. Сега стоеше въпросът дали да похарчи копейките си за нова марка. Беше излишно, като се имаха предвид всичките марки, с които ще се сдобие, и той реши да върне парите на родителите си. Ще е хубаво да споделят късмета му. Мъжът прекъсна неговите мисли, като го потупа леко по рамото.

— Пристигнахме.

Електричката беше спряла насред гората, далеч преди град Шахти. Това беше спирка за хора, които искат да си починат от града. Сред храстите имаше утъпкани пътечки. Но сега времето не беше подходящо за разходки. Снегът бе започнал да се топи. Гората беше мрачна и неприветлива. Петя се обърна към спътника си и изгледа елегантните му обувки и черната чанта.

— Тук ли живеете?

Мъжът отрицателно поклати глава.

— Тук имам вила. Не мога да държа марките вкъщи. Страхувам се, че децата ми ще ги намерят и ще ги пипат с мръсни ръце. Но се налага да продам вилата. Така че няма да има къде да държа марките.

Той слезе от влака. Петя го последва, стъпи на перона. Освен тях не слезе никой друг.

Мъжът навлезе в гората, Петя вървеше след него. Вилата обясняваше всичко. Петя не познаваше друг човек, който да е достатъчно богат, че да има лятна къща, но знаеше, че те се намират в гората или до езеро и море. По пътя мъжът продължаваше да говори:

— Разбира се, би било хубаво децата ми да се увличат от марки, но те не проявяват никакъв интерес към тях.

Петя се замисли дали да не каже, че може би децата имат нужда от време. И той не стана отведнъж запален колекционер. Но беше достатъчно съобразителен да разбере, че не е в негов интерес децата на този мъж да се интересуват от марки. Затова не каза нищо.

Мъжът се отклони от пътеката и тръгна доста бързо през гората. Петя се стараеше да не изостава. Мъжът не намаляваше ход и Петя трябваше почти да тича.

— Как се казвате? Бих искал да кажа на родителите си името на човека, който ми е дал марките, ако не ми повярват.

— Не се тревожи за родителите си. Ще им напиша бележка, за да им обясня как си се сдобил с албума. Дори ще им дам адреса си, ако искат да проверят.

— Много ви благодаря…

— Наричай ме Андрей.

След известно време мъжът се спря, наведе се и отвори чантата. Петя също се спря и се огледа за вилата. Но не видя нищо. Може би трябваше да повървят още малко. Пое си дълбоко дъх и погледна нагоре към голите клони на високите дървета, които пресичаха сивото небе.

Андрей гледаше отгоре тялото на момчето. По главата му се стичаше кръв към слепоочието и бузата. Андрей коленичи и притисна пръст на врата му, опитвайки се да напипа пулс. Беше живо и това беше добре. Обърна го по гръб и започна да го съблича като кукла. Съблече палтото, ризата му, свали обувките и чорапите. Накрая свали панталоните и бельото. Събра дрехите накуп, взе чантата си и се отдалечи от детето. След двайсетина крачки се спря край паднало дърво. Захвърли евтините дрешки настрани. Извади от чантата си кълбо грубо въже. Върна се при момчето и завърза единия край около глезена му. Направи стегнат възел и го изпробва, като го подръпна дали няма да се развърже. Възелът беше здрав. Върна се, като внимателно развиваше въжето, сякаш в другия край на което имаше шашки динамит. Стигна до падналото дърво, скри се зад него и легна на земята.

Беше избрал добро място. Зад дървото момчето нямаше да го види, когато дойде в съзнание. Очите му проследиха въжето по земята чак до глезена на детето. В ръката му оставаха още десетина метра. Всичко беше готово. Изведнъж изпита такава възбуда, че му се припика. Страхувайки се да не изпусне момента, когато момчето ще дойде в съзнание, се търколи на една страна, разкопча се и легнал се облекчи. Като свърши, се отмести на сухо място, без да напуска скривалището. Момчето все още беше в безсъзнание. Дойде време за последните приготовления. Андрей свали очилата си, прибра ги в калъфа и ги пусна във вътрешния джоб. Сега, поглеждайки назад, виждаше детето като размазано петно. Примижа силно и успя да види само неясна ивица розова кожа, контрастираща с кафявата земя. Протегна ръка, отчупи клонка от близкото дърво и задъвка кората, при което зъбите му добиха мръснокафяв цвят.

Петя отвори очи и видя синьото небе и клоните на голите дървета. Главата му беше лепкава от кръв. Докосна я, погледна пръстите си и заплака. Беше му студено. Беше гол. Какво беше се случило? Объркан, страхуваше се да седне, за да не види мъжа до себе си. Беше сигурен, че оня се крие някъде наблизо. В момента виждаше само небето. Но не можеше да остане гол на земята. Искаше му се да е у дома при родителите си. Обичаше ги толкова много и беше сигурен, че и те го обичат. Устните му трепереха, цялото му тяло трепереше, той седна — огледа се, затаил дъх. Мъжът не се виждаше. Погледна зад себе си и встрани. Нямаше го. Петя се поизправи, клекна и огледа гората. Беше сам и изоставен. Пое си дълбоко дъх с облекчение. Не разбираше. Но и не искаше да разбере.

Огледа се за дрехите си. Нямаше ги. Но това нямаше значение. Скочи и се затича бързо, колкото можеше, по нападалите листа, по влажната земя и разтопения сняг. Когато не стъпваше по паднали клони, босите му стъпала шляпаха в мокрото. Не беше сигурен дали тича в правилната посока. Знаеше само, че трябва да избяга.

Внезапно нещо го дръпна за десния крак, сякаш нечия ръка го беше хванала за глезена. Не успя да запази равновесие и падна по очи. Без да си поеме дъх, се търкулна по гръб и погледна назад. Не виждаше никого. Сигурно се е спънал и се канеше да стане отново, когато видя вързаната около десния му глезен примка. Проследи въжето с поглед през гората и видя, че е опънато по земята като корда на въдица. Въжето беше опънато чак до паднало дърво, на около четирийсет крачки разстояние.

Хвана примката и се опита да я дръпне надолу и да освободи крака си. Но тя бе толкова силно стегната, че се впи в кожата му. Някой отново дръпна въжето, този път по-силно, и го повлече назад по разкаляната земя. Вдигна поглед. Мъжът стоеше зад дървото, намотаваше въжето и го дърпаше към себе си. Петя се хващаше за клони, драскаше с пръсти влажната земя. Насочи вниманието си върху възела. Не можеше да го развърже. Не можеше и да скъса въжето. Нямаше избор, освен да се опита да изхлузи примката, като ожули кожата си. Въжето отново се опъна и се впи в крака му. Той стисна зъби, за да не извика. Загреба с шепата си рядка кал и намаза примката. Когато мъжът дръпна отново, Петя измъкна крака си. Скочи и побягна.

Въжето висеше свободно в ръката на Андрей. На другия край нямаше никого. Дръпна отново и усети как лицето му пламва. Присви очи, но разстоянието беше твърде голямо и той не виждаше нищо, винаги бе разчитал на въжето. Дали да не си сложи очилата? Не, когато беше малък, нямаше очила.

Някога беше оставен така — почти сляп, сам, препъващ се в гората.

Той те беше изоставил.

Андрей прескочи падналото дърво. С бързи крачки тръгна по следата на въжето.

Петя тичаше бързо, както никога преди. Ще стигне до гарата — влакът ще е там. Ще се качи. Влакът ще потегли, преди мъжът да е стигнал гарата. Ще остане жив.

Мога да го направя.

Обърна се. Мъжът беше изостанал, ниско наведен над земята, като че търсеше нещо. Нещо повече, той тичаше в друга посока. Разстоянието между тях се увеличаваше. Петя трябваше да успее да стигне до гарата преди него.

В края на въжето, при примката, Андрей се спря, примижа и се огледа наоколо. Сърцето му биеше силно, беше готов да се разплаче — не виждаше детето никъде. Чувстваше се сам и изоставен. И изведнъж там, вдясно, долови движение — светло петно, телесен цвят. Беше момчето.

Петя погледна назад с надеждата, че разстоянието между тях е станало още по-голямо. Този път видя мъжа да тича много бързо към него. Правеше дълги скокове, сакото му се развяваше. Усмихваше се като ненормален. Момчето забеляза, че зъбите му кой знае защо са станали кафяви, и се спря, разбрало, че няма да може да избяга. Усети слабост, всичката кръв се бе оттеглила от краката му. Вдигна ръце към главата си, сякаш да се защити, затвори очи и си представи, че отново е в прегръдката на родителите си.

Андрей се блъсна в момчето с такава скорост, че и двамата се строполиха на земята. Беше върху него, то се гърчеше отдолу, дращеше и хапеше сакото му. Проснал се върху него с цялата си тежест, за да му попречи да избяга, Андрей промърмори:

— Още е жив!

Извади дълъг ловджийски нож от колана си. Затвори очи и заби острието, отначало предпазливо, само върха, с малки порезни рани, вслушвайки се в пронизителните викове, които идваха отдолу. Зачака, като се наслаждаваше на момента и усещаше ритниците в корема си. Какво страхотно усещане! Възбуждаше се все повече и острието се забиваше все по-дълбоко и по-бързо, докато накрая се заби до дръжката. Детето вече не мърдаше.