Джийвс и феодалният дух

16

Ако спадате към ония качествени елементи, които не познават по-щастливи мигове от прекараните с произведенията на Бърти Устър, сигурно сте сведущи относно по-старите бележки от мемоарите ми, в които се занимах с посещението ни с Джийвс в Девърил Хол, провинциалното седалище на мировия съдия Езмънд Хадок. Навярно помните, че докато се намирахме под покрива на Хадок, Джийвс улови Томас, сина на леля ми Агата, в притежаването на предмет, познат като палка, и много благоразумно го конфискува. Реши — а и кой би постъпил другояче — че това е последната вещ, която трябва да попада в ръцете на недораслия главорез. Мисълта, която бе погалила като уханна роза челото ми, бе следната: Пазеше ли я още Джийвс? Защото всичко се свеждаше до отговора на този въпрос.

Сварих го, изряден до последното копченце и с бомбе, кипрещо се върху безценната му глава, пред кормилото на автомобила, тъкмо когато се канеше да натисне педала. Да бях закъснял със секунда само и вече щеше да е късно. Бих спирачки пред него и незабавно отпочнах интервюто.

— Джийвс — подех. — Хвърли мислен поглед назад към дните, когато гостувахме в Девърил Хол. Хвърли ли го?

— Да, сър.

— Тогава продължавай да ме следваш неотлъчно. Синът на леля ми Агата, кошмарният Томас, също бе там.

— Съвсем правилно, сър.

— С намерението да спретне едно хубаво отмъщение на свой съученик на име Стинкър, навлякъл си гнева му поради някаква причина, преди да замине от Лондон, той си бе купил яка сопа.

— Или палка, сър, ако държим да сме прецизни.

— Остави я ти прецизността, Джийвс. Ти тогава му отне оръжието.

— Счетох това за най-разумно, сър.

— То действително беше най-разумно. Никой не спори по въпроса. Пусни гангстер от калибъра на нехранимайкото Томас да вилнее из околността с палка, и все едно сам си просиш… как беше думата? Май беше свързано с някакви клизми.

— Катаклизми, сър?

— Точно! Катаклизми. Безспорно ти постъпи правилно. Но не това е същината на проблема. Онова, което ме интересува, е следното. Къде е тази палка?

— Между вещите ми в апартамента, сър.

— Ще дойда с теб в Лондон и ще я взема.

— Бих могъл да ви я донеса на връщане, сър.

Увих нозе в кратък танцов етюд. На връщане, как ли пък не! И кога щеше да е това? Вероятно посред нощите, защото щом компанийката от „Ганимед Младши“ е решила да заформи такъв луд купон, едва ли ще разтуря веселбата в края на обяда. Знам си аз какво става щом тия разпуснати икономи решат да празнуват. Те се търкалят по софрите едва ли не до видело, гаврътват съдържанието на чашите едно подир друго и извиват глас в дружна хармония, докато не изкарат всичките песни от песнопойката, като непрестанно надават лудешки крясъци. Досущ като сганта гуляйджии в някоя квартална кръчма. Това значеше, че през целия дълъг летен ден оставах беззащитен и лесна плячка за Стилтън, който, както преди малко ме известиха, препускал наоколо и душел хищно тъкмо за такива плячки.

— Това не ме устройва, Джийвс. Трябва ми веднага. Не тази нощ, не след седмица, считано от срядата, а в най-скорошния възможен момент. Чийзрайт ме е погнал не на шега, Джийвс.

— Нима, сър?

— И ако се налага да отблъсквам атаките му, ще ми е нужно оръжие. Неговата сила е за десетина, а невъоръжен ще съм все едно житен клас пред сърпа му.

— Изключително добре казано, сър, ако смея да изразя мнението си. Диагнозата ви на ситуацията е съвършено точна. Здравата структура на господин Чийзрайт ще му даде възможност да ви размаже като муха.

— Именно.

— Ще ви изтрие от лицето на земята с един-единствен удар. Ще ви пречупи на две с голите си ръце. Ще ви разкъса крайник по крайник.

Леко се намръщих. Приятно ми бе да видя, че улови сериозността на положението, но тези натуралистични крайности ми се струваха твърде пресилени.

— Няма нужда да се престараваш, Джийвс — прекъснах го с неприкрит нюанс на студенина в гласа. — Просто онова, което желая да споделя, е че въоръжен с палката, ще съм в състояние да се изправя срещу мерзавеца без да трепна. Не си ли съгласен с мен?

— Изцяло, сър.

— Тогава давай газ! — наредих и цопнах върху празната седалка.

Палката, за която говорех, представлява малка гумена сопа, която на пръв поглед ще подцените като достоен съперник на тонажа на Стилтън Чийзрайт. Защото в спокойно състояние тя изглежда безобидна като детска играчка. Но аз я бях виждал в действие и бях пределно наясно с онова, което Флорънс би нарекла „явните й заложби“. Една нощ в Девърил Хол Джийвс, движен от възможно най-почтени подбуди, се видя принуден да цапардоса полицай с нея — усърдния стражар Добс. Клетият нещастник се свлече тихо и безшумно на земята като ръмящ дъждец.

Има една песничката, която кюретата често пеят на селските забави. Тя започва ето така:

Или пък беше „остра кат кама“? Не мога да си спомня. Не че има някакво значение. Тези слова сполучливо отразяват състоянието, което щях да постигна, сдобивайки се с гореупоменатия инструмент. Сбито предават всичките ми чувства. Сграбчил палката в ръката си, щях да се изпълня с увереност и неустрашимост, без да ме е грижа колко Стилтъновци ми връхлитат със злобно тракащи челюсти.

Всичко вървеше по план. След приятно пътуване ние пуснахме котва пред дверите на луксозните апартаменти Бъркли и се упътихме към любимата бърлога. Там, както бяхме предвидили, открихме и палката. Джийвс ми я връчи, изказах му благодарността си както подобава, той потегли към оргията си, а аз, след като хапнах надве-натри в Търтеите, се настаних в ладията си и насочих мачтата й в посока Устършир.

Първото същество, което пресече пътя ми, щом минах през портала на Бринкли Корт, бе леля Далия. Тя сновеше напред-назад из салона като разгневена тигрица. Тазсутрешната й охота за танци и пляски се бе стопила. На нейно място отново се бе появила измъчената ми леличка от вчера. Усетих как сърцето ми се свива от болка.

— Боже пресвети! — възкликнах. — Какво е станало, стара ми родственице? Само не ми казвай, че планът ти не проработи.

Тя свъсено дари с як ритник стола наблизо и го запрати в отвъдното.

— Че той нямаше дори и шанс да проработи.

— Защо? Споуд не се ли дотътри?

Тя се огледа мрачно наоколо. Явно се надяваше да зърне и друг стол за ритане. Но тъй като в непосредствената й сфера на влияние настъпи дефицит от тази форма на отдушници, тя изрита канапето.

— Той се дотътри, но какво ми помогна това? Още преди да успея да го дръпна настрана и да разменя и дума с него, Том го окупира и го завлече в стаята, където държи скапаните си колекции от скапано сребро. Стоят там вече повече от час и само Господ знае колко още ще се забавят.

Устните ми се изопнаха. Трябваше да предвидя, че ще стане така.

— Не можеш ли да го отделиш поне за момент?

— Няма човешка сила, която да е способна да отделя хората, пред които Том възнася сребърната си колекция. Той ги хипнотизира с поглед. Единствената надежда, която ме крепи, е че толкова ще се захласне по темата за среброто, че изобщо ще забрави за огърлицата.

Последното, което един любящ племенник иска да стори, е да накисне изтормозената си леля още по-дълбоко в мочурището на покрусата. Но се видях принуден да поклатя отрицателно глава.

— Съмнявам се.

Тя изля солидна порция яд с друг ритник върху дивана.

— И аз се съмнявам. И затова вече почнах сериозно да се побърквам и всеки момент мога да завия от безпомощност. Рано или късно ще се сети да замъкне Споуд при сейфа и онова, което се питам е „Кога? Кога?“. Чувствам се като… кой беше оня мъченик, дето седял, а меч висял на косъм над главата му, и се чудел колко време щяло да мине, докато мечът падне и му нанесе тежка пробойна в плътта?

Тук вече се признах за пораженец. Не познавах такъв. Със сигурност не беше никой от момчетата в Търтеите.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа. Може би Джийвс ще знае.

При изрича не то на това свято име в очите й лумна блясък и тя ме заля с порой думи.

— Джийвс! Ама разбира се! Точно той ми трябва. Къде е?

— В Лондон. Помоли ме да си вземе един ден отпуск. Днес се провежда месечният тържествен обяд на „Ганимед Младши“.

Тя нададе вопъл, който спокойно можеше да мине за воя на онзи там с меча, за който бе намеквала. И съпроводи воя с поглед, който в миналите си дни вероятно е отправяла към умствено недоразвитите си хрътки, които е спипала да занемаряват професионалните си задължения заради гонитбата на зайци.

— Ти позволи на Джийвс да ни напусне в нужда, каквато досега не сме изпитвали от него?

— Сърце нямах да му откажа — признах аз. — А трябваше да председателства сбирката. Скоро ще се върне.

— Дотогава…

Щеше да говори още дълго, много дълго, ако бях разчел правилно посланието на очите й. Обаче преди още да се разгрее, нещо преливащо от бакенбарди се мерна отпред и ето че Пърси бе сред нас.

Веднага щом ме зърна, той се закова на място.

— Устър! — нямаше как да не се забележи вълнението му. — Къде се губиш цял ден, Устър?

Обясних му, че съм прескочил до Лондон, и той свистящо си пое дъх.

— В тази жега? Но това не е полезно за теб. Не бива да се претоварваш, Устър. Трябва да пестиш силите си.

Но бе улучил неподходящ момент. Възрастната ми роднина му се нахвърли, сякаш бе някой, спипан в провинението, че се отклонява от преследваната лисица, пък да не говорим за прекратяването на обстрела й.

— Гориндж, кошмарно овчемутро изчадие на ада — развилия се тя, забравяйки за момент, поне според мен, че все пак беше домакиня. — Омитай се с парцалите си, мътните те взели! Сега сме в съвещание.

Предполагам, че общуването с редакторите на поетически списания калява хората и ги бронира срещу ругатните, понеже Пърси, от когото очаквах поне да залитне, не се отклони и милиметър от оста си. Напротив, изпъна се в цялата си дължина, която беше около метър и осемдесет, и й се опълчи:

— Съжалявам, че ви се натрапих в неудачен момент, госпожо Травърс — отвърна той с онова непревзето достойнство, което тъй много му отиваше, — но ви нося съобщение от Майк-ъ. Майк-ъ би желала да поговори с вас. Тя настоя да ви попитам кога ще е удобно да ви посети в стаята ви.

Леля Далия вдигна развълнувано ръце. Разбирах как се чувства. Последното нещо, което една съкрушена жена желае, е разговор с мамчето Тротър.

— Не сега! — тросна се тя.

— Тогава може би по-късно?

— Важно ли е?

— Останах с впечатлението, че е изключително важно.

Леля Далия изпусна оловнотежка въздишка. Това бе въздишка на жена, която има усещането, че проклятията се надпреварват да я засипват.

— Е, добре. Кажи й, че ще я приема след половин час. Сега се връщам в стаята с колекцията, Бърти. Том може би вече привършва ораторията си. Но помнете ми думата — добави тя, докато се отдалечаваше, — следващият плазмодий, който долази и разсее мислите ми, когато се мъча да се преборя с глобални проблеми, рискува животеца си. По-добре да си приготви отсега завещанието и да направи предварителна заявка за бели лилии!

И тя се стопи от полезрението ни с близо четиридесет мили в час. Пърси проследи отдалечаващата се фигура със снизходителен поглед.

— Странна птица! — рече Пърси.

Съгласих се, че старата ми родственица преливаше от странност.

— Напомня ми за редакторката на „Парнас“. Същата склонност да ръкомаха и да крещи, когато я прихванат дяволите. Но относно пътешествието ти до Лондон, Устър. Защо тръгна за там?

— Ами просто се наложи да свърша едно-две неща.

— Благодаря на Бога, че се завърна жив и здрав. Смъртните случаи по пътищата напоследък стремително се увеличават. Надявам се, че си шофирал внимателно, Устър? Без да превишаващ скоростта? Без да изпреварваш при остри завои? Браво, браво. Всички страшно се притеснихме за теб. Особено Чийзрайт. Той вече бе решил, че си изчезнал завинаги и добави, че страшно много въпроси останали неизяснени помежду ви. Трябва да му кажа, че си се върнал. Ще се успокои неимоверно.

След тези думи Пърси се изниза в тръс, а аз си запалих безгрижно цигара, спокоен и владеещ се до гънките на челото. Може би вече я бях преполовил и тъкмо оформях хубаво кръгче от тютюнев дим, когато се чуха трополящи стъпки и Стилтън Чийзрайт изникна на хоризонта.

Плъзнах ръка в джоба си и здраво стиснах вярното оръжие.