Диктаторите

ОКТАВИАН„ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЪРЗАШЕ БАВНО“

Във Ватиканския музей се намира един бюст на Октавиан, който го представя още като младеж, на около осемнайсет години. На тази възраст, когато човек е обхванат от неудържимия плам на младостта и дързостта, когато не държи сметка за нищо и се ръководи не от разума, а от сърцето, младият Октавиан заедно със свежестта на годините си и одухотвореното си вродено благородство — той е образец на класическа красота — притежава една сериозност, един съсредоточен и мъдър израз, далеч неприсъщ на възрастта му. Но тези неща са показвали още тогава, че този младеж си е поставил за цел да управлява света.

Погледът му е отправен далеч напред. Стиснатите му устни показват, че не обича да говори много, а да прикрива мислите си. Още от малък погледнал на живота много сериозно, а не като на някакво забавление, както обикновено правят това младите хора. Наследникът на Цезар не искал да наследи само името и парите на своя „втори“ баща, а най-вече неговия трон и политическата му мощ.

Октавиан бил племенник на Цезар и по-точно син на Ация, дъщеря на Юлия, сестрата на Цезар. Когато бил на четири години, Октавиан загубил баща си. И Цезар, който нямал деца — Клеопатра не му била родила още Цезарион! — го осиновил.

Малкият Октавиан бил страшно честолюбив и упорит. И отрано влязъл в политическия живот на Рим. Едва петнайсетгодишен станал жрец. А когато вторият му баща умрял, той бил само на осемнайсет години. С изумителна смелост и решителност Октавиан отишъл при Антоний и поискал да му предаде парите на Цезар и властта.

— Хайде бре, момчето ми — рекъл му пренебрежително Антоний, — върви да си избършеш сополите!

Но „момчето“ обявило война на узурпатора Антоний. И го победило в битката при Мутине. Но в тази битка били убити и двамата римски консули. И тогава Октавиан поискал да стане консул. Сенатът и народът не му давали тази длъжност. Октавиан влязъл с войската си в Рим и ги принудил със сила да го направят консул.

Така започнал политическата и военната си кариера този младеж, комуто предстояло да стане първият император на света!

Не бива от тези първи събития да си създадем неправилната представа, че този младеж е бил крайно дързък и буен и човек на светкавичните решения. Не бива също така да останем с впечатлението, че понеже почнал кариерата си с военни успехи, е бил войник и завоевател.

Тъкмо напротив, Октавиан не бил войник, а политик. Не бил рязък и бърз; обратното, прекалено обмислял всичко. Бил затворен човек. Криел мислите си. Строг. Мнителен. Недоверчив. Безмилостен. Практичен. Грижлив във всичко. В писмата си внимателно отбелязвал не само датата, но и часа!

Имал за девизи: „Бързай бавно!“, „Недоверчивостта е за предпочитане пред лековерието“, „Една работа става бързо, когато става добре“. Считал, че пламенността и дързостта са най-малко необходимите неща за един пълководец.

Един такъв предпазлив, методичен и подозрителен човек, който умеел да изчаква сгодния момент, за да удари, и който от малък е мечтаел да стане господар на света, ако се съпостави с Антоний, човек променчив, неблагоразумен, роб на страстите си, макар и най-добрият пълководец на своето време (след Цезар), ще проличи съкрушителното му превъзходство. Бъдещето на света принадлежало на коварния, въздържания, на разлагащия Октавиан, а не на неблагоразумния, открития, непредпазливия и безгрижния материалист и гуляйджия Антоний.

Следната подробност е доста характерна. Когато станал император, Октавиан приел за своя емблема и за свой печат изображението на сфинкс.

И самият той е бил през целия си живот един сфинкс. Мълчалив и загадъчен.

До такава степен е бил сфинкс, до такава степен прикривал мислите си, че малко преди да умре, поискал да му донесат гребен и огледало. След като сресал косите си и се погледнал за последен път в огледалото и с ужас видял остарялото си и съсипано лице и разбрал, че всичко е свършено, едва тогава казал на околните единствените искрени думи през живота си:

— Е, добре изиграх дотук ролята си в комедията на живота. Ръкопляскайте!

Разправят също така, че когато през 43 г. пр.н.е. Октавиан и Антоний се помирили и се прегърнали да се целунат, винаги недоверчивият Октавиан полекичка опипвал Антоний да не би да е скрил кама под тогата си.

Този младеж, който зарязал училищния чин в Аполония Илирийска, при устието на Аоос, и изтичал в Рим да стане консул, притежавал преждевременната зрелост на гениалните хора. Успял да застане начело на римската държава заедно с Антоний и Лепид, втория триумвират, след това само с Антоний цели 14 години, от 44 до 30 г. пр.н.е., и накрая съвсем сам в продължение на 44 години като абсолютен владетел на целия свят — от 30 г. пр.н.е. до 14 г. от н.е.

Като си помисли човек, че римската държава в продължение на векове е била разтърсвана от граждански войни и че накрая една-единствена личност е успяла да наложи нова система на управление, императорската, ще трябва да признае, че не само упадъкът на двете класи, олигархията и демократите, не само късметът, осиновяването на Октавиан от Цезар, но най-вече личните достойнства на Октавиан са изиграли решителна роля за победата му и за промяната на облика на света.

Когато осемнайсетгодишният Октавиан дошъл в Рим да поиска от Антоний ръкописите и парите на „баща“ си и да настои за незабавното изплащане по 75 драхми на всеки римски гражданин, съгласно завещанието на покойника, Антоний взел на подбив голобрадия нахалник.

По онова време Антоний бил всемогъщ. Народът бил с него и затова Антоний задържал парите на Цезар и ги харчел за своите политически цели. И освен това подправил в своя изгода завещанието.

Погалил, значи, момчето и го посъветвал:

— Ние тук затрихме годинките си в служба на отечеството. А ти още и мустаци нямаш. Не бързай. И не искай невъзможни неща. Нито акълът ти е съзрял, нито пък имаш приятели, които да те подкрепят. Слушай какво: наследството и мястото на Цезар са бреме, много по-голямо от това, което можеш да носиш. Седи си на задника и гледай нас големите!

Ала Октавиан нямал нито момчешка психология, нито момчешки ум и воля. Притежавал и съобразителност, и мъдрост, и страшна воля. И при това, под прекрасната си външност криел кръвожадна душа, която не се спирала пред никаква пречка. Отношението на Антоний го превърнало в див звяр, в тигър.

Първата му работа била да плати на хора да убият Антоний. Опитът за убийство пропаднал. Тогава отишъл при ветераните на баща си, при старите му войници и бойни другари от галските и гражданските войни.

— Искам вашата помощ, аз, синът и наследникът на вашия велик водач. Трябва заедно да спасим… отечеството, което е в опасност, и да си възвърнем с оръжие парите, отнети ни от този мошеник Антоний.

Всички му помогнали и особено големият политик и оратор Цицерон, непримирим враг на Антоний. Цицерон убедил Сената да обяви Антоний „враг на отечеството“.

Антоний побягнал от Рим, преследван от двамата консули Панс и Хиртий. В битката при Мутине „правителствените“ войски победили, но двамата консули паднали убити.

Светоний ни дава следните ужасни сведения. Октавиан, казва, убил двамата консули; сред бъркотията на битката убил със собствената си ръка Панс; а пък Хиртий убил след сражението, като накарал лекаря си Гликоний да инфектира раните на Хиртий.

Но ще попита някой:

Защо ще убие двамата консули, които се били в защита на неговите интереси?

Ето защо: искал да изчезнат победителите, за да припише победата изцяло на себе си… И второ: искал да изчезнат най-висшите държавни управници, да се овакантят две места, за да заеме едното от тях.

И сполучил чудесно с това. Но понеже Сенатът и народът нямали намерение нито да престъпят закона, нито да направят кефа на едно хлапе, Октавиан повторил дързостта на осиновителя си. Вдигнал легионите си и се отправил към Рим.

И по този начин ги принудил да го направят консул.

Когато съдружниците във втория триумвират, Антоний, Октавиан и Лепид, победили при Филипи, в Македония, убийците на Цезар Брут и Касий, Октавиан не можал да вземе участие в сражението, защото бил болен. Ала след битката проявил най-зверска жестокост спрямо победените. Най-напред отрязал главата на Брут, който се бил самоубил, и я изпратил в Рим, за да я поставят пред пиедестала на паметника на Цезар. А след това турил под нож пленниците. Преди да го заколят, един пленник помолил Октавиан за една малка милост:

— Позволи на роднините ми да приберат тялото ми и да го погребат.

— Бъди спокоен! За погребението ти ще се погрижат… лешоядите!

Баща и син го помолили да се смили над тях и да им подари живота.

— Бийте се помежду си и на онзи, който успее да убие другия, ще му подаря живота.

Тогава бащата, за да спаси сина си, се хвърлил върху меча си и се самоубил. Но синът не можал да преживее смъртта на баща си и също забил меча в гърдите си и умрял.

Заради тази негова жестокост, когато минавали пред Антоний и Лепид, пленниците ги поздравявали:

— Здравей, императоре!

Но когато минавали пред Октавиан, изругавали го:

— Здравей, любовнице на Цезар!

Същата безмилостна жестокост проявил и по-късно, когато завладял Александрия, през 30 г. пр.н.е. Антоний и Клеопатра, които познавали свирепостта му, се самоубили, за да не паднат в ръцете му. Синът на Антоний, също Антоний по име, се вкопчил в паметника на Цезар и почнал да се моли за милост. Октавиан го изтръгнал оттам и го предал на палачите. На палачите предал и Цезарион, сина на Цезар и Клеопатра, защото му бил „брат“, при това съвсем истински и законен, и Октавиан се боял да не би по-късно този младеж да се яви като претендент за наследството и властта на баща си.

Жестокост обмислена, хладнокръвна и методична. Жестокост на онази епоха и на Запад, и на Изток.

При проскрипциите, направени от триумвирите, Октавиан проявил най-голяма безчовечност и безсъвестност от тях. И когато, след като изклали десетки хиляди граждани, другите двама предложили да прекратят клането, Октавиан отвърнал:

— Вие прекратете! Аз обаче ще продължа да избивам, когато сметна това за „справедливо“!

Но следният случай може да хвърли, повече от всеки друг, светлина в мрачната бездна на душата му.

Веднъж заподозрял ковчежника си Гал, че иска да го убие. По това време Октавиан бил вече император. И макар че ковчежникът бил римски гражданин и един от най-видните управници в страната, подложил го на изтезания като последен роб. Защото според римските закони само робите могли да бъдат подлагани на мъчения, за да направят признания. И понеже нещастният Гал нямал какво да признае, императорът, който присъствувал на изтезанията, се нахвърлил побеснял върху него и му извадил очите с ноктите си!

Колел, отсичал ръце и нозе, давел в Тибър с един камък на шията когото си искал, и то по най-дребен повод. Нали бил император, абсолютен господар на живота и честта на поданиците си!

И все пак този кръвожаден и безмилостен артист успявал да мине за човек справедлив, добродетелен, ласкав и… великодушен!

Август бил човек с много трезв разум. Съумял да стане монарх, без да промени почти нищо от „формите“ на свободното управление. Отменил само един основен закон на републиката — „едногодишния срок за държане на властта“. Сиреч народът давал всички държавни длъжности само за една година. С този закон и с още един друг, този за „съвместно управление“ — към всяка длъжност били придадени двама или повече съуправници — основоположниците на републиката са искали да пречат на възстановяването на монархията или пък на поемането на властта от един-единствен човек.

Този основен закон бил потъпкан много преди Август от Сула и Цезар. Сула се провъзгласил за диктатор „за неопределено време“, а по правило тази извънредна власт на диктатора не можела да продължи повече от шест месеца и се давала само във време на изключителна опасност за отечеството, и то на хора, считани от всички за способни да го спасят.

След Сула Цезар потъпкал по същия начин този неписан закон, който всъщност бил обичай. Цезар се провъзгласил за „пожизнен диктатор“, сиреч имал право да заповяда каквото си ще, при това без да дава сметка никому. И сякаш тази абсолютна власт не му стигала, взел, че се провъзгласил и за „пожизнен трибун“, с други думи, покровител на народа, свещен и неприкосновен. Но сякаш и това не му било достатъчно и се провъзгласил и за „пожизнен император“, което значи доживотен върховен началник на войската и на държавната хазна! И накрая взел и титлата „баща на отечеството“!

А Октавиан взел всички тези пожизнени длъжности и титли на Цезар, плюс още една. Приел от Сената титлата „Augustus“, което ще рече „височайши“. И тази му титла останала в историята като негово собствено име. Така че в историята той е познат като Август, а не като Октавиан. Но направил и още нещо. Като император разполагал с държавната хазна. Но поискал да тури ръка и на хазните на провинциите. И затова се провъзгласил и за пожизнен проконсул.

Тук трябва да дадем едно обяснение по отношение държавния строй на Рим. Консулите и преторите били избирани, разбира се, за една година и през това време стоели в Рим. Но след изтичането на годината им, вземали титлата проконсули или пропретори и били назначавани за управители на провинции за още една година. Като управители на провинции имали много по-голяма власт, отколкото като управници в Рим. Защото никакъв закон не ги възпрепятствувал. Можели да узаконяват каквото им скимне и да налагат данъци, колкото им душа иска. По този начин угнетявали и ограбвали до крайна степен провинциите и се завръщали като свръхбогаташи в Рим. Така че управлението на провинция било най-голямата придобивка за един римски политически деец.

Като пожизнен проконсул на всички провинции Август по закон станал пълновластен бирник на цялата империя. С други думи, вместо управителите на провинциите да обират народите, обирал ги той.

Октавиан е бил, разбира се, много щастлив „баща на отечеството“, но извънредно нещастен „баща“ на семейството си. Женил се много пъти. Взел първо Клавдия, внучка на Антоний, за да закрепи чрез това сватовство политическата връзка на триумвирата, а пък самият Антоний се оженил за сестрата на Октавиан, Октавия. Когато я взел, Клавдия била още дете. Но скоро я изгонил недокосната, защото се скарал с тъщата си и с Антоний. Тогава се оженил за Скрибония, останала два пъти вдовица, а това ще рече — жена с много вещина. Но скоро я изгонил заради лошите й нрави. Накрая се оженил за Ливия, жената на Тиберий Нерон, която била бременна от предишния си мъж. Обикнал я много и я задържал за цял живот.

От Скрибония имал една дъщеря, Юлия, която била разпасана като майка си. Тази Юлия родила дъщеря, която също се казвала Юлия, и по нрав приличала на майка си и на баба си, а след това имала още една дъщеря, чудовищна и страшна — Агрипина.

Макар че дал и на трите си момичета строго възпитание от стария тип, Август обаче не успял да промени вроденото им коварство. Научил ги на домакинските работи, да предат, да тъкат и да не поглеждат мъжете; винаги поставял при тях възпитателки, за да не могат дори да приказват свободно помежду си. Римските нрави били толкова разкапани, разложението на обществото за няколко поколения отишло толкова далеч, че вече никой не можел да го възпре нито със заповеди, нито с лицемерната „добродетелност“ на императора.

Остарелият в грехове Август искал всички да са морални и самият той да им бъде образец, а всъщност бил и кръвожаден, и отмъстителен, и алчен, и женолюбец, и дори завладян от страстта на хазарта.

Враговете му го обвинявали, че заплатил осиновяването си от Цезар с най-унизителна жертва и че се бил „продал“ на Авлус Хиртий в Испания за 300 000 сестерции! По-късно придобил навика да обезкосмява тялото си в банята, и дори Ливия, любимата му жена, му изпращала момиченца.

Такъв нравоучител не би могъл да наставлява дълбоко разложеното римско общество. Дъщеря му и внучката му, двете прочути Юлии, били, както сам признавал, гангрена за семейната му репутация. И затова Август се видял принуден да ги изпрати на заточение и двете. От тези две Юлии, дъщеря му била по-лошата. Най-лошата в семейството, но не и в Рим.

Когато я изпратил в изгнание, Октавиан забранил да й дават вино, а също така и всякакъв досег с мъже. И дори разисквал в Сената, дали не трябва да я убие. Народът на Рим често молел императора да прости на дъщеря си и да я върне от изгнанието й. Но Август бил непреклонен. И дори веднъж ядосан, отвърнал със следните думи на народа:

— Пожелавам ви да имате жени и дъщери като Юлия!

А пък другата Юлия, внучката му, няколко месеца след като била изпратена в изгнание, родила дете. Август отказал да го признае за законно. И забранил да го кърмят. И по този начин убил бебето.

Август се сприятелявал много трудно. Но когато обиквал някого, бил му верен. Бил голям любител на литературата и изкуството и сам пишел стихове. Произведенията му нямали голяма стойност, но самият Август имал много тънък усет, с други думи, разбирал от поезия и изкуство и в двореца си събирал и подкрепял големите творци на своето време, от една страна, защото ги почитал, а от друга, защото искал да го възхваляват! Затова с пълно право му се отдава почит за това, че е дал на света „златния век“ на римската литература и изкуство, който също така с пълно право се нарича „векът на Август“.

Само имената на Вергилий и на Хораций са достатъчни, за да обезсмъртят цялата духовна сфера на онази епоха и името на Август. Тази му заслуга надхвърля всички други негови заслуги — военни и политически. Заедно с мира, той дал на света и светлината на изкуството.

В яденето и пиенето бил много въздържан, защото страдал от цистит. Така че освен литературата, изкуството, малките момиченца и заровете, нямал други слабости. След смъртта си оставил голямо богатство. И щял да остави много по-голямо, ако не харчел баснословни суми за строеж на обществени сгради и паметници и ако не раздавал на народа от императорската си хазна.

На наследниците си оставил несметни имущества. Освен това и 40 милиона сестерции, за да се раздадат на латинските племена в Италия, и по 1000 сестерции на всеки войник!

През годините на неговото царуване различни негови поданици му оставили над пет милиарда сестерции. Така че Август успял да стане господар не само на душите и мислите в своята империя, но и на телата и… парите!

И ако дарил на необятната си държава благоденствие и разцвет на литературата и изкуствата, това се дължи на обстоятелството, че установил мир в цялата империя, защото се задоволил със съществуващите граници и не пожелал да ги прекрачи за нови завоевания.