До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ВТОРА

Аз се спрях. Най-естествено бе да предположа, че приликата е случайна. Макар и рядко но такова нещо се случва. В Ню Йорк има поне петдесетима души, които, ако не се вгледаш по-внимателно, може да приемеш за мен. Но шансът подобен човек и да е облечен напълно като оригинала, т.е. мен, е почти равна на нула. Но е възможно. Какво трябва да предположа? Защо някой трябва съзнателно да ме копира? Но от друга страна, защо трябва да ме наблюдават?

Спрях се в пълна нерешителност: Да взема ли такси и да се върна в клуба? Разумът нашепваше, че съм видял непознатия за миг, че може да ме е измамила играта на светлосенки и видяната прилика е само една илюзия. Като наругах разигралите се нерви предпочетох да продължа пътя си.

Минах Кортлънд сити и започнах да срещам по-малко пешеходци. Църквата „Света Троица“ ми напомни дървена часовникова кула. Заобикаляха ме многочислени отвесни склонове на празни кантори и от тях се усещаше силата на задушаващо налягане. Зданията сякаш спяха и в съня си се поклащаха. Безбройните им прозорци приличаха на слепи очи. Но ако те бяха такива, други очи, този път не слепи, нито за миг не се откъсваха от мен. Погледът им ставаше по-напрегнат, по-натрапчив.

С чувство на известно разочарование стигнах края на „Бродуей“ и погледнах Бетъри парк. Той бе напълно безлюден. Приближих стената на пристанището и седнах на една пейка. Параходът, пенещ водите на залива, приличаше на голям позлатен бръмбар. Пълната луна щедро подхвърляше сребрист огън на кротките вълни. Бе така тихо, много тихо, че чух далечния звън на камбаните на „Света Троица“. Беше точно девет часа.

Повече нищо не чух, но неочаквано усетих, че до мен има някой. Приятен глас ме помоли за огънче. Драснах една клечка и я поднесох към цигарата. В светлината на скромното пламъче видях мургаво аскетично лице, гладко избръснато, устата и очите изглеждаха добри, като зениците бяха воднисти, сякаш от напрегната и уморителна работа. Ръката, която държеше цигарата бе дълга стройна и добре поддържана. От нея се излъчваше необикновена сила: ръка на хирург или скулптор. И несъмнено чист професионалист, реших аз в себе си. Тази мисъл се потвърждаваше от скромното, но модерно наметало и меката тъмна шапка. Широките рамена под наметалото подсказваха наличието на необикновена физическа сила.

— Нощта е прекрасна, нали, сър? — той хвърли клечката. — Нощ само за приключения. А зад нас се намира град, в който всичко е възможно.

Погледнах го внимателно. Странна забележка, особено ако се има предвид, че днес аз бях тръгнал да търся приключения. Но в края на краищата, какво е странното? Може би в мен говори прекалената подозрителност? Той не би могъл да знае, какво ме е привлякло тук? Добрите очи и приветливото лице ме накараха незабавно да се откажа от тази мисъл. Това трябва да е някакъв учен, който изглежда идва тук поради тишината на парка.

— Погледнете парахода — показа пристанището и очевидно не подозираше, че го изучавам. — Истинско съкровище на потенциални приключения. В него мълчаливи Александровци, неизвестни Цезари и Наполеони, неосъществени Язони са почти готови да тръгнат за златното руно и по следите на още по неосъществимите Елени и Клеопатри и не им достига само някаква дреболия, която да ги подтикне и те да потеглят към завоюването на света.

— Какво щастие за света, че не са успели да се осъществят — разсмях се аз. — Колко време би изминало, докато тези Цезари, Наполеоновци и други величия биха се хванали за гърлото и света би се забулил в огън и дим?

— Никакво — отвърна ми той сериозно. — Никакво, ако те се намират под контрол на воля и интелект, които са повече от сумата на тяхната воля и интелект. Мозък, по-мощен от техния в съвкупност, разум мислещ и ръководещ ги, с воля по силна от тяхната, е способен да ги застави да изпълняват определен план, точно, както си го е съставил.

— И в резултат, сър, ще се получи — започнах да възразявам, — не някакви супер пирати, престъпници или куртизанки, а просто свръхроби.

— Но те ще бъдат по-малко роби, отколкото останалите в историята — отвърна ми той. — Персонажите, които споменах като типични, винаги са били под контрола на провидението или Бога, ако предпочитате този термин. Волята и интелектът, за които ви казах, ще бъдат по-ефективни, но те се появяват в човешките черепи благодарение грешките на съдбата или Бога, който, естествено ако съществува, е длъжен да наблюдава множество светове и няма възможност прекалено внимателно да следи за всеки индивид, населяващ тези безчислени светове. Не, мозъкът за който приказвам, ще се ползва от талантите на своите слуги най-пълноценно и няма да ги изразходва напразно. Той ще ги възнаграждава справедливо и достойно, а ако трябва да ги наказва, то наказанието ще бъде напълно справедливо. Този мозък-гигант няма да разпръсква хиляди семена с надеждата, че случаят ще ги захвърли на плодоносна почва и те ще дадат добри кълнове. Той ще избира неколцина, ще им подбира почвата и ще следи нищо да не им пречи да растат.

— Такъв мозък ще бъде нещо повече от съдбата или ако предпочитате другия термин, повече от Бога — казах аз. — Повтарям, това ми прилича на свръхробство, Как прекрасно ще бъде за света, такъв мозък да не съществува никога!

— Да — той се замисли, — но, виждате ли, той съществува.

— Нима? — опитах се да съобразя, шегува ли се или е сериозен. — И къде се намира?

— Това вие скоро ще узнаете… мистър Киркхайм — студено ми отвърна той.

— Вие ме познавате! — за миг ми се стори, че не съм чул правилно.

— Дори много добре — отвърна той. — И този мозък, в чието съществуване вие се съмнявате, знае за вас всичко, което му е необходимо да знае. Той ви призовава. Да вървим, Киркхайм, време е!

Ето какво било! И така, срещнах се с този, когото исках. Те, които и да бяха, заиграха с открити карти.

— Минутка, моля — при звуковете произнесени от този високомерен глас, който само преди миг ми се струваше така вежлив, усетих, че в мен се пробужда гняв. — Който или каквото да ви е изпратило при мен, то нито вие, нито той не ме познавате така, както си мислите. Позволете ми да ви кажа, че аз не отивам никъде, ако не зная, къде отивам и се срещам само с тези, с които искам. Кажете ми, къде искате да ме отведете, при кого и защо. Тогава ще реша, да отговоря ли на този… — как го нарекохте? — хм… призив.

Той спокойно ме слушаше. Изведнъж ръката му се стрелна и се впи в рамото ми. Срещал се бях с извънредно силни хора, но такъв още не бях виждал. Ръката ми се парализира и бастунчето ми падна на земята.

— Казах ви какво е необходимо — студено каза той. — Вие веднага тръгвате с мен!

Той ме пусна и за скочих на крака и направо се разтреперих от гняв.

— Проклет да си! — възкликнах аз. — Аз отивам там, където искам… — и се наведох да си вдигна бастунчето.

В същия миг той ме хвана за двете ръце.

— Вие ще отидете там, където иска изпратилия ме и тогава, когато той го иска! — прошепна моят събеседник.

И докато шепнеше, усетих, как ръцете му ме пребъркват. Чувствувах се като малко котенце — не можех да се освободя. Той намери автоматичния ми пистолет под мишницата и го измъкна от кобура. И със същата бързина с която ме бе хванал ме пусна и се дръпна крачка назад.

— Да вървим! — заповяда той.

Аз не мръднах, гледах го и обмислях положението. Никой и никога не бе имал възможността да се усъмни в моята храброст, но по мое мнение храбростта няма нищо общо с безразсъдността, тя означава студено претегляме на всички особености на събитията, преценка на времето и после определени действия в избраната посока с използване на всички резерви на мозъка, нервите и мускулите. Въобще не се съмнявах, че загадъчния посланик не е сам и наоколо се крият доста помощници. Ако се нахвърля на него, какво ще постигна? Имам само бастунчето. А той държи пистолета ми и сигурно има собствено оръжие. Колкото и да съм силен, той ми показа превъзходството си в тази насока. Възможно е дори да се надява на нападението ми и да разчита, че така ще постъпя.

Разбира се, можех да викам за помощ или да бягам. Но и двата подхода към ситуацията ми се виждаха нелепи и като преценявах възможностите на скритите съучастници — направо безполезни.

Наблизо се намира станцията на метрото и оживена улица. Там има достатъчно светлина и аз ще бъда в относителна безопасност, ако успея да се добера… Тръгнах през парка към „Уайтхол стрийт“.

Непознатият, за мое учудване, не възрази нищо и спокойно тръгна до мен. Скоро се оказахме на недалеч от станцията „Боулинг грийн“. Гневът ми се поуталожи, негодуванието ми се разсея и на тяхно място се настани любопитството. Абсурд е да предполагам, че някой в Ню Йорк може да принуди друг да го придружава против волята му, когато наблизо се въртят много хора и се виждат униформите на полицаите. Невъзможно е да бъда отвлечен край метрото, а ако влезем вътре, то просто е невероятно. Но защо тогава моят компаньон така спокойно върви до мен и с всяка крачка допуска да се приближавам към мястото, където позицията ми ще се превърне в непристъпна крепост?

Нали само преди няколко минути бе в състояние така лесно да ме хване. Или защо не е трябвало да ми се представи в клуба? Съществуват толкова възможности да ми примами направо от там.

Съществува само един отговор: Нужна им е пълна тайна. Схватката в парка може да привлече погледите на нежелани свидетели. Но как се различаваха тези разсъждения от действителността, разбрах скоро.

Когато приближихме входа на станцията на „Боулинг стрийт“, аз видях един полицай. И без срам си признавам — видът му ми стопли сърцето.

— Я виж — казах на спътника ми, — там има един полицай. Пъхни ми пистолета в кобура и ме остави да се прибера в къщи. Ти си тръгни където искаш. Направиш ли така, нищо няма да кажа. Ако ли не — викам. Полицаят ще ви задържи. И ще ви съдят по Закона на Съливан, а може и да добавят още нещичко. Вървете си незабелязано и ако искате елате при мен в Клуба на откривателите. Аз ще забравя, това което приказвахме сега и ще си побъбрим на свободни теми. Но не се опитвайте със сила, защото мога да избухна.

Той ми се усмихна като на дете и лицето му и очите му бяха самата доброта, но не си тръгна. Напротив хвана ме здраво за ръка и ме поведе право към полицая. И когато се приближихме достатъчно, той високо заговори:

— Е, Хенри, достатъчно. Поразходихте се. Сигурен съм, че не искате да причинявате на този симпатичен полицай напразни главоболия. Хайде, Хенри! Бъди разумен!

Полицаят се приближи до нас и ни огледа от глава до пети. Не знаех, да се смея или да плача. Преди да успея да произнеса дума, човекът до мен протегна на униформения служител своята картичка. Той я прочете и с уважение козирува.

— Докторе — запита той. — Каква е тази работа?

— Извинете за безпокойството — отвърна удивителният ми компаньон. — Ще ви помоля да ми помогнете малко. Нашият млад приятел е мой пациент. Летец, с травма от войната. При катастрофа във Франция главата му е пострадала и сега се счита за Джеймс Киркхайм. Да същият, изследователя. Всъщност е Хенри Уолтън.

Полицаят ме погледна със съжаление. А аз се усмихнах сигурен в безопасността си.

— Продължавайте — казах аз. — Е, какво друго мисля аз?

— Всъщност, той не е опасен — непознатият добродушно ме потупа по рамото, — но понякога се опитва да си отиде от нас. Безвреден е, но е изобретателен. През цялата нощ ни бягаше. Аз разпратих доста хора да го търсят. И сам отидох в парка, където го открих. В подобни случаи, той смята, че го грози отвличане. Бъдете така добър, изслушайте го и го уверете, че подобни неща, са невъзможни в Ню Йорк. Или ако са възможни, то похитителите, като мен, не биха посвещавали полицаите в плановете си, както правя аз.

Направо се възхищавах на ловкостта с която измисляше. Изглеждаше ми хумористично, но търпеливо и напълно професионално. И понеже се считах в безопасност си позволих да се разсмея.

— Напълно е прав — казах аз. — Но така се случи, че аз наистина съм Джеймс Киркхайм. Никога досега на съм се считал за човек на име Хенри Уолтън. А и този човек също не съм виждал до тази вечер. Имам пълните съмнения, че той се опитва да ме отведе някъде, където аз не искам да отида.

— Ето, видяхте ли! — компаньонът ми многозначително кимна на полицая, който не отвърна на усмивката ми, но продължи да ме гледа съжалително.

— Не се вълнувайте — каза ми той. — Както каза добрият чичо доктор, бандитите не се обръщат към полицията за помощ. Вас не могат да ви отвлекат от Ню Йорк. Вървете спокойно с доктора и не се вълнувайте.

Време бе да свържа с този абсурд. Пъхнах ръка във вътрешния джоб и извадих портфейла си, където се намираха визитките ми, добавих към тях две писма и ги протегнах на полицая.

— Може би това ще ви накара иначе да погледнете на нещата — изрекох аз.

Той ги взе, внимателно прочете и ми ги върна с още по-голяма жал в очите.

— Разбира се, момко — тонът му бе успокояващ. — Нали ти казвам, няма никаква опасност. Да ви спра ли такси, докторе?

Направо се изумих. Погледнах го, после спътника ми, накрая визитката и пликовете. На всичките прочетох едно и също. И не вярвах на очите си!

На визитката бе изписано името „Хенри Уолтън“. А пликовете бяха адресирани до джентълмена, който се намира под грижите на доктор Майкъл Корсърдайн, на адрес, в който познах района на най-скъпо платените нюйоркски специалисти. Освен това портфейла, който държах в ръце, не беше същия с който започнах нощната си разходка преди един час.

Тогава разкопчах палтото си и потърсих етикета на шивача, на който трябваше да бъде изписано името ми. Но нямаше никакъв етикет. Неочаквано чувството ми на безопасност се изпари. Започнах да разбирам, че ще ме заставят да отида там, където не желаех. Дори от това място — станцията на нюйоркското метро.

— Чуйте ме — казах и в гласа ми повече нямаше смях, — вие ще направите голяма грешка. С този човек се срещнах само преди няколко минути в Бетъри парк. той настоя да тръгна с него. Къде? Не ми каза. Но трябвало да се срещна с човек, чието име не спомена. Когато отказах, той със сила ме обискира и ми взе оръжието. По време на тази борба той е сменил портфейла ми с друг, в който е бил поставил визитната картичка на Хенри Уолтън. Искам да го обискирате и да намерите моя портфейл, освен това искам, независимо дали ще го намерите или не, да ни закарате заедно в участъка.

Полицаят ме погледна съмнително. Моята искреност и очевидното ми здравомислие го поразиха. Нито външността ми, нито маниерите ми не подсказваха за разстроено мислене. От друга страна, ласкавото лице, добродушния поглед, биещите на очи възпитание и професионализъм на човека от Бетъри, съвсем не подхождаха на нагъл похитител.

— Нямам нищо против разпит в участъка, нито против обиска — каза моят придружител. — Но ви предупреждавам, че възбудата влияе зле на състоянието на моя пациент. Впрочем… повикайте такси.

— Не искам такси — възпротивих се аз твърдо. — Ние ще тръгнем само в полицейска машина и ако ни съпровождат полицаи.

— Момент, моля — лицето на полицая се проясни. — Идва сержантът. Той ще реши, какво да правим.

Сержантът се приближи.

— Какво става, Мъни? — и започна той да ни оглежда.

Полицай Мъни накратко описа положението. Сержантът този път ни разгледа още по-внимателно. Аз му се усмихвах весело.

— Всичко, което искам — казах аз, — е да ни закарат в участъка и то в патрулна кола. Никакво такси! докторе… как ви беше там името? Аха, доктор Консърдайн. Патрулна кола, няколко полицаи и доктора до мен. Нищо друго не искам.

— Добре, сержанте — търпеливо произнесе докторът. — Съгласен съм. Но както вече предупредих полицай Мъни, това означава известно забавяне и следователно възбуда за пациента. Вие ще трябва да понесете част от отговорността за последствията, в края на краищата неговото здраве е моята главна грижа сега. Аз казах, че той не е опасен, но днес намерих в него ето това! — и той протегна на сержантът автоматичния ми пистолет. — Под лявата му мишница ще откриете кобура. Честно казано, мисля, че колкото по-бързо го доставим в болницата, толкова по-добре ще бъде.

Сержантът се приближи до мен и ме опипа под мишницата. По очите му познах, че този рунд се спечели от Консърдайн.

— Аз имам разрешително за носене на оръжие — отсякох рязко аз.

— Къде е то? — последва неизбежният въпрос.

— В портфейла, който този човек прибра, заедно с пистолета ми — отвърнах аз. — Ако го обискирате, вие ще го намерите в него.

— О, бедното ми момче! Бедното момче! — завайка се тихо Консърдайн. И огорчението му бе така искрено, че едва ли не сам усетих жалост към себе си. А той отново заговори със сержанта: — Този въпрос може да решим, без да отидем до участъка. Както вече ви каза Мъни, умственото разстройство на пациента ми, се състои в това, че се смята за някой си Джеймс Киркхайм, който живее в Клуба на откривателите. Истинският мистър Киркхайм може в този миг да се намира в клуба. Нека позвъним и да попитаме. Ако наистина е там, мисля, че това ще завърши делото. Ако го няма ще се наложи да отидем до участъка.

Сержантът ме погледна, а аз направо зяпнах доктора.

— Ако наистина можете да говорите с Джеймс Киркхайм в Клуба на откривателите — казах накрая, — то аз съм наистина Хенри Уолтън.

Ние отидохме при близката телефонна кабина. Аз казах на сержанта номера на клуба.

— Попитайте за Робърт — допълних, към номера. — Той днес е портиер.

Само минути преди да тръгна на похода си, размених няколко думи с Робърт. Той трябва и сега да се намира на мястото си.

— Робърт ли е? Портиерът? — запита сержантът, когато се обадиха от другата страна на слушалката. — Мистър Киркхайм да е в клуба? Обажда се Доуни, сержант от полицията.

Последва пауза. Сержантът ме погледна.

— Изпратиха да повикат Киркхайм — измърмори той, а после заговори в слушалката: — Кой е? Вие ли сте мистър Киркхайм? Почакайте за миг, моля. Дайте ми отново портиера… Робърт? Аз наистина ли говорих с мистър Киркхайм? Изследователят Киркхайм? Сигурен ли сте? Добре, добре. Не се ядосвайте. Знам, че го познавате добре. Дайте ми го отново. Ало, мистър Киркхайм… Не, всичко е наред. Просто… един малко мръднал… Той мисли, че… той е вие…

Аз измъкнах слушалката от ръцете му, притиснах я до ухото си и чух глас:

— Не му е за първи път, нещастния…

Гласът бе моят собствен!