До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА СЕДМА

Някой ме докосна по ръката, трепнах и видях Консърдайн. по лицето му бе изписан същия ужас, който сам усещах. Ивиците, които ме държаха се разпуснаха, воалът от главата ми падна, аз се изправих, а през това време в храма отново стана тъмно.

Бавно се разгоря кехлибарената светлина. Редиците на амфитеатърът бяха празни, никой не бе останал от тази скрита аудитория, чието мърморене и дишане бе достигало до ушите ми.

Изчезнал бе и златният трон и това, което бе лежало на него. Нямаше ги хората в бели бурнуси, освен двама, които пазеха черния трон. Святкаха сините очи на каменния Сатана. Пламтяха седемте стъпки на детските крачета.

„Те му показаха пътя към Рая, но той отслабна и те го заведоха право в Ада“.

Консърдайн гледаше следите и на лицето му се изписа онова алчно изражение, което бях виждал на лицата на посетителите на Монте Карло навели глава над рулетката, лица, изпълнени с изгарящата страст към хазарта, свойствено повече на жените, лица, жадно гледащи на въртящото се колело; тези хора виждат не колелото, а златото, което могат да изтръгнат от пълната с мъка съдба. Като тях и Консърдайн виждаше не пламтящите следи, а онази омагьосана и привлекателна страна на изпълнените желания, където те могат да отидат.

Мрежата на изкушенията, хвърлена от Сатаната, ги бе хванала!

Е, какво пък, независимо от видяното, тази мрежа бе хванала и мен. Чувствах нетърпението, страстното желание да опитам собствения си късмет. Но по-силно от стремежът да завладея съкровищата, които ми бе обещал, бе желанието да заставя този насмешлив, студен и безжалостен дявол, да ми се подчинява, както той ме бе заставил аз да му се подчинявам.

Консърдайн се откъсна от привлекателното зрелище и се обърна към мен.

— Денят ви бе тежък, Киркхайм — каза той. — Как ще предпочетете, да се приберете направо или ще минете край мен, да пийнем по едно питие?

Поколебах се. Измъчваха ме хиляди въпроси. Но още по-настойчива бе необходимостта да съм сам и да премисля всичко, което видях и чух в това странно място. И освен това, на колко от моите въпроси ще може или ще иска да отговори? По придобития досега опит предполагах, че такива ще бъдат прекалено малко. Но той сам взе решението.

— Най-добре ще бъде да си легнете — продължи той. — Сатаната иска вие да премислите неговото предложение. В края на краищата не ми е позволено… — той се изпусна и побърза да се поправи, — аз няма какво да добавя повече, към това, което той каза.

— Кога ще го видя отново?

— О, не по-рано от обяд. Той — Консърдайн леко трепна — ще бъде зает от сутринта. Може спокойно да се наспите, ако желаете.

— Добре — отвърнах аз, — прибирам се.

Без повече да произнесе нито една дума той ме преведе през амфитеатъра към задната стена на храма. Натисна нещо, ламперията се плъзна настрана и се разкри още един малък асансьор. Като влезе в него Консърдайн погледна назад. Отпечатъците тревожно проблясваха. Пазачите стояха от двете страни на черния трон и ни съпровождаха внимателно със странните си очи.

Консърдайн отново трепна, после въздъхна и затвори вратата на асансьора. Ние се оказахме в дълъг сводест коридор, облицован с мраморни плочи. Не се виждаха никакви врати. Той натисна една от плочите и се показа следващият асансьор. Спря се и аз се оказах в стаята, където се бях преобличал във вечерния костюм.

На кревата бе приготвена пижама, в креслото — хавлия, под него — домашни чехли. На масата бяха подредени гарафи с уиски, ром и коняк, сода, чаша с лед, плодове и сладки, няколко кутии с любимите ми пури и на всичкото това изобилие — моят изчезнал портфейл.

Веднага го отворих. нищо не беше пипано — визитните ми картички, писмата, парите се намираха вътре. Без да чакам покана налях на себе си и предложих на Консърдайн да се присъедини към мен.

— Да пием за щастливите стъпки — вдигна той чашата си. — Нека ви провърви в избора!

— И на вас също — отвърнах аз.

Лицето му трепна, появи се измъчено изражение, той странно ме погледна и едва не остави чашата си.

— Тостът е за вас, а не за мен — каза той накрая и не един дъх я изсуши. После отиде при асансьора и преди да го отвори се спря. — Киркхайм — произнесе бавно. — Спете спокойно и от нищо не се страхувайте. Но се дръжте далеч от стените. Поискате ли нещо, позвънете — той ми посочи копчето на масата, — ще дойде Томас. Повтарям. Не се опитвайте да отворите тези панели. На ваше място веднага си бих легнал и за нищо няма да мисля до събуждането си. Между другото, да се нуждаете от сънотворно? Аз наистина съм лекар — увери ме той и се усмихна.

— Благодаря — отвърнах аз. — Ще заспя и така.

— Лека нощ — пожела ми той и панелът се затвори след него.

Налях си още едно питие и започнах да се събличам. Не ми се спеше. Бях прекалено възбуден да затворя очи. Независимо от предупреждението на Консърдайн внимателно огледах стените на спалнята и банята, като ги опипах на различни места. Те ми се сториха здрави, плътни, от яко дърво, наподобяващо мрамор и полирано прекрасно. Както си и мислех, нямаше нито прозорци, нито врати. Стаята ми всъщност си бе просто една разкошна килия. Една след друга изключих всички лампи, легнах в постелята и тогава загасих и последната, която се намираше на масичката до мен.

Не знам, дълго ли лежах в тъмнината и размишлявах, преди да усетя, че не съм сам в стаята. Не бях доловил никакъв звук, но бях сигурен, че вътре има още някой. Изхлузих се от лекото покривало и се преместих в краката на кревата. Приседнах и се приготвих да се нахвърля на неканения посетител, когато се приближи до кревата. Да запаля светлината означаваше да му се напъхам в ръцете. Който и да е той, очевидно ме смята за спящ и нападението, ако последва такова, ще стане на място, където би трябвало да се намира спящия. Но тялото ми бе на съвсем друго място и ми се удаваше възможност да удивя посетителя.

Но вместо нападение чух шепот:

— Това съм аз, капитан Киркхайм, Хари Баркър. За Бога, сър, не вдигайте шум!

Стори ми се, че познах този глас. После си спомних. Баркър, малък на ръст войник, кокни, който намерих ранен в изпораздраните от снарядите храсти на Марна. Бе изгубил много кръв. Оказах му първа помощ и го отнесох в полевия лазарет. Така се случи, че прекарах няколко дни в града, където се разполагаше основният лазарет и където накрая докараха и самия Баркър. Бе ми станало нещо като навик да го посещавам, да му нося разни дреболии, като цигари и бонбони, и да приказваме за разни неща. Благодарността му и предаността му се оказаха кучешки и така трогателни; оказа се сантиментален. Но, за Бога, как се появи той тука?

— Помните ли ме, капитане? — шепотът бе изпълнен с тревога. — Почакайте, сега ще ви покажа…

Запали се малка лампичка, която бе така стисната между дланите на говорещият, че за миг освети само част от лицето му. Но и това бе достатъчно — познах Баркър. Това бе неговото тънко и слабо лице, разрошените коси с цвят на пясък и късата му горна устна.

— Баркър, проклетнико! — тихо изрекох, но не добавих, колко ми е приятно да го видя; ако бе достатъчно близо бих го прегърнал.

— Ш-ш-ш! — предупреди ме той. — Аз съм сигурен, че никой не ни следи, но на това проклето място, на нищо не трябва да вярваш. Хванете ме за ръка, сър. Там, до стената от която излязох, има стол. Седнете на него и запалете цигара. Ако чуя нещо, ще се дръпна назад, а вие ще продължите да си пушите.

Ръката му докосна моята. Сякаш виждаше в мрака. Безпогрешно ме прекара през стаята и постави на стола.

— Запалете, сър — каза той.

Драснах клечка кибрит и запалих една пура. Пламъчето освети стаята, но не и Баркър. След миг чух на ухото си неговия шепот:

— Преди всичко, сър, не му позволявайте да ви мами, че е дявол. Наистина, той е проклет като дявол, но не е истински. Лъже ви, сър. Той е човек, като вас или мен. Забийте нож или куршум в сърцето му и ще се убедите.

— Как разбра, че съм тук? — запитах аз също шепнешком.

— Видях ви в креслото — отвърна той. — Ето ръката ми. Когато поискате да кажете нещо, стиснете я и аз ще се наведа към вас. Така е по-безопасно. Да, видях ви в креслото. Работата е там, сър, че аз следя това кресло. Но и много други. Затова той, Сатаната искам да кажа, ме остави жив — и с горчивина се върна на първата тема. — Той не е истински дявол, сър. Никога не забравяйте това. Аз съм възпитан в страх от Бога. Родителите ми са петдесетници. Учиха ме, че Сатаната е в Ада. Но когато тази проклета свиня, попадне в Ада, истинският Дявол ще и покаже, как се краде име! Боже, как бих искал да видя това! Но, от вън — побърза да добави.

Стиснах ръката му и усетих, как ухото му почти докосва устните ми.

— Хари, как попадна тук? — зашепнах аз. — Кой е той, Сатаната, какъв е в действителност?

— Всичко ще ви разкажа, капитане — отвърна Бартър. — Доста време ще ни отнеме, но кой знае, кога ще ни се отдаде отново такава възможност. Затова побързах да дойда веднага. Този кръвожаден звяр така издевателстваше над бедния Картрайт. Гледаше го как умира! Останалите спят или се напиват до смърт. Но е необходима предпазливост. Позволете ми да ви разкажа, а после ще отговоря на въпросите ви.

— Давай — съгласих се аз.

— Преди войната бях електротехник — донесе се шепота от тъмнината. — По-добър от мен нямаше. Истински майстор бях. Той го знае и затова ме остави жив, признавам си. Сатаната — ох-х-х! След войната нещата вървяха зле. Животът бе скъп, а работа трудно се намираше. Да и по-друг начин гледах вече на нещата. Видял бях толкова много лицемери, които през войната и пръста си не помръднаха, а живееха разкошно и прибираха всичко за себе си. Какво право имат на това, когато тези, които бяха лели кръв и семействата им, гладуваха и мръзнеха?

Ръцете ми винаги бяха ловки и сръчни. И краката ми са бързи. Лесно се катеря, като котка съм, като проклета стоножка. Движа се тихо. Привидението е като парад пред мен. Не се хваля, сър. Просто разказвам.

И си казах: „Хари, време е да приложиш талантите си. Време е да се захванеш за истинска работа, Хари“.

И от първите дни в новата си работа започнах да се издигам. От вилите се прехвърлих на жилищните домове, после към фамилните къщи. И никога не ме хванаха. Наричаха ме Хари Царят на Котките. Изкачвах се по водосточните улуци, като цирков артист по прът, а по стените на къщите, като по водосточните улуци. Така че и тук се оказах майстор.

Срещнах Меги. Такава като Меги се среща веднъж в живота, сър. Какви бързи пръсти имаше! След нея Гудини и Хермън са като забавено кино. И изглеждаше като истинска лейди. Когато искаше.

Много момчета се навъртаха край нея. На всичките отказа. Цялата бе потънала в работата си. „Дяволите да ви вземат! — казваше тя като херцогиня. — Защо ми е мъж? Дяволите да ви вземат! — казваше тя. — От мъжа чакай само неприятности и после те боли глава!“ Около нея не можеше да се размотаваш. Такава си беше Меги.

Капитане, ние си допаднахме, така си загубихме ума, че скоро се оженихме. Наехме къщичка в Мейд Уейл. Бях ли щастлив? А тя? О, Боже!

„Слушай, Меги — казах аз, когато медният месец свърши, — Ти не трябва да работиш. Аз ще се грижа за прехраната на семейството. Печеля добре, като добросъвестен работник. Наслаждавай се на живота и направи дома ни уютен“.

„Добре, Хари!“ — отвърна Меги.

Помня, че тогава носих игла за вратовръзката ми, подарък за сватбата от нея. С голям рубин. Подари ми и часовник, а също и моден пръстен с бисери. Бях го видял в един джентълмен, в хотела, където се бяхме спрели през нощта и се възхищавах от него. А когато влязохме в стаята ни, тя ми ги подари тези неща. Ето как работеше Меги!

С труд сдържах смеха си. Тази романтична история, разказана с шепот в тъмнината, за това как добросъвестния войник и електротехник се е превърнал в не по-малко добросъвестен и умел крадец, напълно подхождаше за край на необикновената нощ. И напълно изчисти мозъка ми от налепа на ужас и ми възвърна формата.

— След ден-два си взех почивка и ние отидохме на театър. „Харесва ли ти тази игла, Хари?“ — прошепна Меги и с поглед ми показа проблясващата искра във вратовръзката на един солиден господин. „Прекрасна е“ — казах безгрижно. „Ето я“ — каза Меги, когато излязохме от театъра.

„Меги — казах тогава, — нали се разбрахме да не работиш? Нима не те издържам, както трябва? Аз сам мога да припечеля, която си искам разкошна игла. Меги, аз искам ние да си имаме приятен, удобен и щастлив дом, в който като се върна след нощна работа, да ме посреща жена ми. Не ти позволявам повече да работиш, Меги!“

„Добре, Хари“ — отвърна тя.

Но, капитане, съвсем не беше добре. Стигна се до там, че като излизахме, аз не смеех да поглеждам нито щипки за вратовръзки, нито часовници, нито разни други неща. Не биваше да похваля нещо дори в магазин. Направех ли го, щом се върнехме в къщи и нещото се оказваше пред мен. А Меги бе така горда и радостна, че аз не се осмелявах… Да, това бе любов, но… дяволска!

Тя ме чакаше, когато се връщах в къщи. Но ако се събуждах по-рано, нея я нямаше. А когато се успивах първото нещо, което виждах, бяха нахвърляните небрежно на масата шевици, палта или някакви пръстени. Тя продължаваше да работи!

„Меги — казах аз, — това не е хубаво. Ти не щадиш гордостта ми. Какво ще стане, когато се появят децата? Таткото работи през нощта и спи през деня, а мама работи през деня и спи през нощта. По дяволите, Меги, те ще бъдат като сирачета!“

Но нищо не и действаше, капитане. Тя обичаше работата си повече от мен, а може би, просто не можеше да ни раздели. В края на краищата аз се разделих с нея. Сърцето ми бе като разбито, сър. Аз я обичах, обичах и нашата къща. Но това не успях да понеса. Така се оказах в Америка. Аз Хари, Царят на Котките, отидох в изгнание, защото моята жена не поиска да престане да работи.

Тук нещата също потръгнаха. Но не бях щастлив. Веднъж, като излязох вън от града, се натъкнах на голяма стена, хубава стена, привлекателна. След известно време видях вратите и зад тях къщата на охраната. Какви врати само! Плътни и стоманени!

„Боже всемогъщи! — казах си аз. — Тук би трябвало да живее херцогът на Ню Йорк“. И се огледах. Стената бе дълга поне пет мили. Скрих се наблизо, а през нощта се изкачих на нея. Нищо не видях, освен дървета и далечни светлини. Явно там се намираше някакво далечно здание.

Най-напред видях проводника по самата стена. Не го докоснах. Реших, че е под напрежение. Погледнах надолу и дори рискувах да запаля фенерчето си. Там, точно където би трябвало да се приземи човек, ако се осмели да скочи, забелязах още два реда проводници. А до земята цели дванадесет фута.

Всеки друг на мое място би загубил куража си, но не напразно ме наричаха Царя на Котките. Скочих. Приземих се наистина като котка. И се плъзнах между дърветата. Приближих голямата къща.

Наоколо се въртеше истинско гъмжило от странен народ. После повечето светлини угаснаха. Изкачих се към мястото, което си бях набелязал и се оказах в голяма стая. И каква плячка имаше в нея! Главата ми се завъртя. Взех няколко неща и тогава забелязах нещо наистина странно — тази стая нямаше нито една врата. „Как ли влизат тук, да ги вземат дяволите?“ — запитах се сам себе си. И тогава се обърнах към прозореца, през който бях влязъл.

Боже Господи! Капитане, аз едва не изскочих от дрехите си! Прозорците ги нямаше! Бяха изчезнали. Навсякъде се виждаше плътна стена!

Изведнъж стана светло и от стената изскочиха десетина юначаги с въжета в ръце и един огромен човек след тях. Аз се сгуших, когато ме погледна. Изплаших се до смърт! И ако преди малко щях да изхвръкна от дрехите си, сега щях да изпадна от гащите си!

Това бе проклетият тип, Сатаната, разбрахте ли? Той само си седеше и ме пронизваше с поглед. После започна да ми задава въпроси. Капитане, всичко му разказах. Сякаш беше Бог. Той направо ми обърна вътрешностите навън. Както на вас, но къде-къде по-подробно. Той измъкна целият ми живот, като започна от бебешката люлка.

И как само се смееше — ужасно. Но вие вече сте го чул. А в следващият миг седях на масата и отново разказвах това, но сега на доктор Консърдайн. Оттогава съм тук, капитане. Той ме осъди на смърт, сър, и рано или късно, но ще се заеме с мен. Ако други не го изпреварят. Но аз съм му полезен и докато съм такъв, няма да ме докосне. И още казва, че това го развличало. Прекрасно развлечение! Кара ме да застана пред Консърдайн и да разказвам всичко за работата си, за мечтите си, за Меги, о, всичко за нея, сър.

Боже, как само го ненавиждам! Кръвожаден мръсник, кучешки син! Но той ще си получи заслуженото наказание. От мен ще го получи! И от вас, сър!

Гласът на мъничкото човече се усили до опасни височини и ясно се усещаха нотки на истерия. Почувствах под какво напрежение живее. Но освен, че простичкият му разказ ми даваше известна информация, усещах, че трябва да му дам възможността да се разтовари. Аз изглежда бях първият човек, който се бе отнесъл към него със съчувствие след затварянето му на това място. Разбира се, аз тук съм единствения му другар и на него му се струва, че ме е изпратило самото Небе. Дълбоко ме развълнува фактът, че той бе изтичал при мен, веднага щом ме бе познал. И несъмнено рискуваше много.

— Хари, по-тихо! По-тихо! — прошепнах аз и го потупах по ръката. — Ти вече не си сам. Ние двамата, заедно ще намерим начин да се измъкнем.

— Не! — в пълният мрак, можех само да си представя, как си клати главата отчаяно. — Вие не го познавате, сър. Няма да успеем да се измъкнем, сър. Той няма да ни предостави време. Не. Жив оттук няма да се измъкна.

— Как разбра, къде съм? И как ме намери?

— Минах през стените — отвърна той. — В тази сграда няма нито една стълба или честна врата. Нищо, освен проходи в стените, движещи се ламперии и асансьори. С тях е наблъскано като семе в тиква. Само Сатаната знае всички комбинации. Консърдайн, дясната му ръка, също знае много, но аз знам повече от него. Трябва да знам. Тук съм две години. И досега не съм напускал това проклето място. Той ме предупреди. Ако се опитам да изляза, ще ме убие. Пълзях, пълзях, пълзях наоколо като плъх и при всяка възможност минавах през проходите. Те са така много и трябва да се наглеждат. Не зная всичко, но и това не е малко. През цялото време вървях след вас и Консърдайн.

— Но кой е Сатаната? — запитах аз. — Искам да кажа, откъде е? Нали не е от Ада?

— Май е мелез между руснак и китаец. Но поне китайското е сигурно. Не знам откъде се е появил. Не посмях да питам. Чух само, че е купил това място преди десет години. Хората, които събориха старата къща и издигнаха този, замък бяха китайци.

— Но ти сам, Хари, не си в състояние да наглеждаш този огромен дом — съобразих да попитам аз. — И Сатаната едва ли ти е поверил грижата за всичките си проходи.

— Той ми позволява да използвам робите му кефтиу.

— Вече на два пъти чувам тази дума. Какво представляват те?

— Те ли? — в гласът му усетих страх и отвращение. — От тях ми се разтреперват краката, сър. Той го упоява с кефтиу. Опиумът, кокаинът, хашишът, ряпа да ядат пред този наркотик. Дава на всеки особен рай докато не се събуди. Убийството е най-малкото на което са съгласни, та да си получат необходимата им доза. Момчетата в нощни пижами, които стояха край стълбата са от тяхната команда. Слушали ли сте за Планинския старец, който изпраща убийците си? Един приятел ми разказа за него по време на войната. Сатаната върши същото. Изпиеш го веднъж и повече не можеш без него. Той ги заставя да вярват, че когато ги убият за него, той ще ги изпрати на такова място, където ще ги очаква вечно щастие. Веществото им го дава само за определено време. Те са готови за Сатаната да извършат всичко. Всичко!

Накрая зададох въпроса, който исках отдавна да задам.

— Ти знаеш ли момичето по име Ева? Големи кафяви очи и…

— Ева Демерест — отвърна той. Бедничката. Той и нея купи. Боже, какъв срам! Той я отмъкна в ада, а тя е като ангел… Тихо! Запалете цигара!

Той дръпна ръката си. Чух слаб звук от отсрещната стена. Дръпнах цигарата и с издишването се протегнах в креслото. Отново звук, по-точно призрак на звук.

— Кой е тук? — рязко попитах аз.

До стената пламна светлина и до образувалия се отвор видях да стои лакеят Томас.

— Викахте ли ме, сър? — погледът му обискираше стаята и когато се спря на мен в него имаше само подозрение.

— Не — отвърнах равнодушно.

— Сигурен съм, че се звънна, сър. Наистина — поколеба се той, — вече бях позаспал…

— Значи ви се е присънило — казах аз.

— Тогава, ще ви оправя леглото, сър, щом съм тук.

— Добре. Изпушвам си пурата и си лягам.

Докато оправяше леглото, той извади от джоба си кърпа и една монета падна на пода до краката му. Той се наведе да я вземе. Но тя се оказа непокорна и се измъкна от пръстите му. Търколи се под кревата. Той клекна и зашари с ръка. Колко внимателно и естествено бе направено. Аз пък си мислех, че той просто ще погледне под леглото.

— Томас, искате ли нещо да пийнете? — запитах го сърдечно, когато се изправи на крака и още продължаваше да оглежда стаята.

— Благодаря, сър — той си наля пълна чаша. — Ако не възразявате, ще го разредя с вода.

— Щом така ви харесва повече.

Той отиде в банята и запали светлината. Аз продължих да смуча невъзмутимо пурата си. Той излезе — очевидно се убеди, че няма никой. Изпи си питието и тръгна към стената.

— Надявам се, сънят ви да бъде спокоен, сър.

— И аз се надявам — отвърнах жизнерадостно. — Изключете светлината, моля.

Той изчезна, но аз бях сигурен, че стои там, зад стената и се напряга да чуе всеки звук. Около минута по-късно аз се прозях шумно, станах от стола, отидох до кревата и легнах, като не се стараех при това да пазя тишина.

Известно време лежах без да спя и обмислях положението. Какво бе казал Баркър? Замък без стълби и „честни“ врати. Огромен лабиринт от тайни входове и плъзгащи се стени. И един дребен крадец, който пълзи през стените, който няма възможност да излезе навън и който търпеливо изучава различните секрети. Такъв съюзник ми бе нужен!

А Сатаната?! Обещава рай на робите си и ги тъпче с мощен наркотик. На другите предлага Рая с помощта на седемте стъпки. Каква цел всъщност преследва? И какво ще спечели от това?

Е, какво пък, утре като се видя отново с него ще зная повече.

А, Ева? Проклетият шпионин Томас ни прекъсна, точно в мига, когато щях да узная още нещо. Добре, ще си поиграем със Сатаната, е, с известни ограничения.

Аз заспах.