До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ТРЕТА

Слушалката ми отнеха, впрочем достатъчно нежно. Сержантът отново се заслуша. Мъни ме държеше за лявата ръка, Лъжливият доктор — за дясната. Чух, как сержантът каза:

— Да, Уолтън, Хенри Уолтън, Така го наричат. Извинете за безпокойството, мистър Киркхайм. Довиждане — той постави слушалката на мястото и съчувствено ме изгледа. — Колко жалко! — възкликна сержантът. — Да повикам ли бърза помощ, докторе?

— Не, благодаря — отвърна моят похитител. — Това е особен случай. Манията за отвличане е така силна, че той ще бъде най-спокоен, когато е сред хора. Ние ще тръгнем с метрото. Дори нормалната му същност да бездейства, подсъзнанието ще му подсказва, че отвличането е невъзможно сред самата тълпа в метрото. Е, Хенри — той ме потупа по рамото, — съгласен ли си с това? Вие, надявам се, вече започвате да осъзнавате реалността, нали?

Аз се освободих от обхваналото ме вцепенение. Човекът, който мина край мен на Шестото авеню! Той така странно приличаше на мен! колко глупаво от моя страна, че не размислих над това преди.

— Чакайте! — завиках отчаяно. — В клуба се намира самозванец. Той просто прилича много на мене. Аз го видях…

— Е, момко — каза сержантът и съжалително ме хвана за ръка. — Ти нали даде дума. Мисля, че ще я сдържиш, нали? Върви спокойно с доктора.

За първи път усетих такава безнадеждност. Хвърлената мрежа бе оплетена с дяволска изобретателност. Очевидно, нито една възможност не бе пропусната. Усетих безпощадната преса. Ако някой е заинтересуван от… изчезването ми, то леко ще ме унищожи. Щом този двойник така лесно е измамил портиера, който ме познава толкова години, щом с такава лекота общува с приятелите ми в клуба, без да се страхува от разобличаване, щом е способен на всичко това, то какво ще извърши в моя вид и с моето име? Кръвта ми се превърна на истински лед. Какъв е този заговор? Аз съм отстранен, двойникът ми заема моето място в моята среда за известно време и сигурно ще извърши някое гнусно престъпление, което навеки ще очерни името ми. Ситуацията загуби и последните си забавни черти. Можех да очаквам най-лошото.

Но следващият етап на робското ми пътешествие бе по метрото. Както каза докторът, нито един човек в здрав разсъдък не би казал, че от там може да се отвлече човек. Там е по-лесно да избягам, да намеря човек, който да ме изслуша, да създам при нужда такива условия, че похитителя ми, да не може повече да ме задържа, въобще да го надхитря по някакъв начин.

Във всеки случай нищо друго не ми остава, освен да вървя с него. Безсмислено е да очаквам нещо повече от полицаите.

— Да вървим… докторе — казах аз напълно спокойно.

Ние тръгнахме към метрото. Той продължаваше да ме държи за ръка. Влязохме в станцията. Влакът бе на перона. Аз се качих на последния вагон. Корсърдайн ме последва. Вътре нямаше никой. Продължих напред. Във втория — мярнаха се един или двама невзрачни пасажери. Но в третия видях няколко морски пехотинци, начело с един лейтенант. Пулсът ми заби ускорено. Ето възможността, която търсих. Тръгнах право към тях. Когато влязох в техния вагон видях една двойка до ъгъла край вратата с периферното си зрение, но не и обърнах никакво внимание.

— Хенри! — чух вик преди да направя и пет крачки. — Скъпи, Хенри! Боже! Как съм радостна, че доктор Консърдайн те намери!

Неволно се спрях и обърнах. Към мен тичаше едно момиче. Тя ме прегърна с двете си ръце и отново възкликна:

— Хенри! Той те намери! О, скъпи Хенри! Колко съм щастлива!

По-красиви кафяви очи не съм виждал през живота си. Дълбоки и нежни те ме гледаха с такава жалост, че по краищата на дългите мигли увиснаха бистри сълзи. Дори отново вцепенен, не отминах тънката кожа, естествената червенина на лицето, къдравите като коприна, късо подстригани коси, с топъл бронзов оттенък, над които елегантно властвуваше изящна шапчица, леко вирнатия нос, изисканите устни и миниатюрната брадичка. Именно такава девойка, при други обстоятелства, разбира се, бих предпочел да срещна; а сега тя ми подействува… направо смущаващо.

— Е, е, мис Уолтън! — гласът на доктор Консърдайн прозвуча успокояващо. — С вашият брат засега всичко е наред!

— Прекрати, Ева. Престани да се суетиш! Докторът го намери. Казвах ти, че така ще бъде.

Гласът бе на вторият човек, който седеше до момичето. Изглеждаше примерно на моя възраст и бе облечен изключително добре. Но лицето му, тънко и обгоряло от слънцето, подсказваше за разхайтен начин на живот.

— Хенри, как си? — запита ме той и грубовато добави: — Ама че ни разтревожи днес!

— Нима е станало нещо, Уолтър — упрекна го момичето, — щом Хенри се намира сега в безопасност?

Махнах ръцете на девойката от врата си и ги изгледах и тримата. На пръв поглед те бяха това, което трябваше да бъдат — известен специалист, скъпо платен и с богат опит, който проявяваше разбиране и безпокойство към непокорния пациент с размътено съзнание; привлекателната и изплашена сестрица, обладана от радост, че побърканият и избягал брат се е намерил и верният приятел, възможно и верен поклонник, леко изгубил равновесие и нерви, но все така верен и предан, доволен, че безпокойството на милата на сърцето му се свършиха, бе готов да ме удари, ако отново започна да се държа лошо. Те бяха така убедителни, че за миг се усъмних в собствената си личност: аз ли съм наистина Джеймс Киркхайм? Може само някъде да съм чел за него! Умът ми трепна от възможността в действителност да бъда Хенри Уолтън, загубил разсъдъка си в катастрофа.

Доста усилие ми трябваше да отхвърля тази идея. Двойката, без съмнение, бе чакала да се появя в метрото. Но в името на всички предвидливи дяволи, как те са могли да знаят, че аз ще се появя именно на тази станция?

Тогава си спомних една от странните фрази на доктор Консърдайн: „Разумът, който планира нещата вместо тях, е с воля по-силна от тяхната, способна да ги застави да изпълняват тези планове точно така, както ги е съставил грандиозният мозък“.

И около мен се затвори паяжината, чиито безбройни нишки държеше една единствена грижлива ръка и тя ме теглеше, теглеше… без задръжки и неизвестно накъде… и защо?

Обърнах се към моряците. Те ни гледаха с интерес. Лейтенантът се надигна и тръгна към нас.

— Мога ли с нещо да ви помогна, сър? — запита той докторът, но очите му бяха насочени към момичето и пълни с възхищение.

Разбрах, че не мога да разчитам нито на неговата помощ, нито на помощта на неговите хора. Въпреки това на лейтенанта отвърнах аз:

— Можете! Наричам се Джеймс Киркхайм и живея в Клуба на откривателите. Не мисля, че ще ми повярвате, но тези хора се опитват да ме отвлекат…

— О, Хенри, Хенри! — измърмори девойката и докосна очите си с малка, толкова малка, че изглеждаше нелепа, везана кърпичка.

— Всичко което ще ви помоля — продължих аз, — е да позвъните в Клуба на откривателите, да потърсите Ларс Торвалдсен, да му разкажете какво сте видели и да му предадете, че човекът в клуба, който се нарича сега Джеймс Киркхайм е един самозванец. Ще го направите ли?

— О, доктор Консърдайн! — изхлипа девойката. — О, бедното ми братче!

— Бихте ли дошли с мен за миг, лейтенанте? — проговори докторът и после каза на човека който нарече момичето Ева: — Уолтър, наглеждай Хенри… — Той хвана лейтенанта за ръка и те тръгнаха напред по вагона.

— Хенри, седни, старче — предложи Уолтър.

— Моля те, скъпи — каза момичето.

Те ме хванаха от двете страни за ръцете и ме насочиха към седалката. Аз не се съпротивлявах. Някакво ожесточено удивление, смесено с възхищение, ме обхвана. Видях как лейтенантът и докторът нещо да разговарят, а останалите моряци да слушат разговора им. Знаех, какво им казва.

Лицето на лейтенантът се смекчи. Той и хората му ме поглеждаха с жалост, а към девойката със съчувствие. Лейтенантът зададе някакъв въпрос. Консърдайн кимна в знак на съгласие и те тръгнаха към нас.

— Друже — каза успокоително лейтенантът, — разбира се, ние ще изпълним молбата ти. Щом слезем на моста и веднага ще позвъня. Клубът на Откривателите ли?

Бе така прекрасно, но за съжаление знаех какво си мисли: успокоява един луд. Кимнах уморено.

— Това разказвай на баба си. Разбира се, че няма да го направите. Но ако по някакъв начин искрица интелект засвети в мозъка ви тази вечер или поне утре, моля ви позвънете, както ви помолих.

— О, Хенри! Моля те, успокой се! — почти проплака девойката и обърна прелестния си взор към лейтенанта. — Аз съм сигурна, че този офицер ще изпълни обещанието си.

— Разбира се, че ще го изпълня — увери я той и при това дори й намигна.

Не ми остана нищо друго, освен да се засмея с пълно гърло. Нито един моряк, нито един офицер или редник, не би устоял пред такъв поглед — умоляващ, благодарен и така прелестно замислен и признателен.

— Както решите, лейтенанте — казах аз. — В нищо няма да ви виня. Аз сам бях готов да твърдя, че от центъра на Ню Йорк е невъзможно да се отвлече човек пред очите на полицаите, но явно загубих. После бях готов да се обзаложа, че това е невъзможно във вагоните на метрото. И отново загубих. Но ако вие продължите да гадаете, луд ли съм или не, позвънете в клуба.

— О, братко! — въздъхна Ева и отново заплака.

Аз се отпуснах отново в седалката и зачаках нова възможност. Девойката ме държеше за ръката и често поглеждаше лейтенанта. Консърдайн седна отдясно, а Уолтър се настани до Ева.

На бруклинския мост моряците слязоха, като неведнъж се обърнаха към нас. Аз широко се усмихнах и така отдадох чест на лейтенанта, девойката до мен предпочете благодарствената усмивка. И ако още нещо бе нужно да забрави молбата ми, то това бе именно нужното.

Качиха се много хора. С надежда разглеждах влизащите и сядащите. Но като се взирах в лицата им, надеждата ми помръкваше. печално ми бе да разбера, че старият Вандърбилд е сгрешил, когато е казал: „Проклетата тълпа“. Нужно е било да каже: „Тъпата тълпа“.

Тук имаше еврейска делегация от десетина души, която се прибираше в Бронкс, закъсняла стенографистка, която веднага започна да си черви устните, трима заекоподобни млади хулиганчета, италианка с четири неуморими деца, почетен стар джентълмен, който подозрително поглеждаше детската игра, добре облечен негър, мъж на средни години и жена с приятна външност, който би могла да бъде учителка, две хилещи се момичета, които веднага се захванаха да флиртуват с хулиганите, трима клерка и около десетина незабележими и явно по слабоумни пътника. Въобще типично население на един вагон на нюйоркското метро. Поглед наляво, поглед надясно — единствен извод: тук не може да се мисли за присъствие на достатъчно интелект.

Безсмислено бе да се обръщам към тези хора. Тримата ми пазачи изпреварваха всички по качеството на сивото си вещество и най-вече в изобретателността си. Те ще успеят да неутрализират всеки мой опит, но въпреки това бях длъжен да опитам нещо. Все у някого можеше да има развито любопитство и той да позвъни. Погледнах почтения стар джентълмен — заприлича ми на човек, който няма да се успокои преди да си изясни, за какво става дума. Но преди да си отворя устата и да го заговоря, Ева ме задърпа за ръката и се наклони към човека в наметалото.

— Докторе — гласът и бе ясен и отчетлив и се разбираше из целия вагон. — Докторе, Хенри изглежда по-добре. Може ли да му дам, е, вие знаете какво?

— Прекрасна мисъл, мис Уолтън — отвърна докторът. — Дайте му я.

Момичето пъхна ръка в дългото си спортно палто и извади малък вързоп.

— Вземи, Хенри — тя ми го протегна. — Ето ти приятелчето, ти си така самотен без него. Вземи го!

По-скоро автоматически, отколкото съзнателно взех вързопа и го разгънах. В ръцете ми се оказа мръсна и отвратителна стара парцалена кукла. Тъпо я гледах и едва сега започнах да разбирам цялата дяволска изтънченост на подготвения ми капан. В самата смехотворност на куклата имаше някакъв първичен ужас. И след думите на момичето целият вагон ме гледаше.

Аз видях, как възрастният господин, сякаш не вярвайки на очите си, ме стрелкаше през диоптрите си, и същевременно забелязах, че Консърдайн отвърна на погледа му с многозначително почукване по челото си — и всички видяха това. Грубият смях на негъра изведнъж затихна. Евреите се вцепениха и ме загледаха. Стенографистката си изпусна козметиката. Италианските деца с очарование загледаха куклата. Няколко чифта очи на средна възраст срамежливо се отклониха на страни.

Изведнъж се осъзнах, че стоя и стискам куклата в ръце, сякаш се страхувам, че могат да ми я вземат.

— По дяволите! — изругах и се наканих да я хвърля на пода.

Разбрах, че по-нататъшната съпротива и борба са безсмислени. Играта против мен е с белязани карти отначало до край. Мога само да се предам. И да отида, както казва докторът, там, където иска „грандиозният мозък“, независимо дали искам или не. И то когато му е нужно. което ще рече, веднага!

Какво пък, достатъчно ме разиграваха, ще трябва да си вдигна ръцете, но като седнах обратно, реших и аз да си направя малко развлечение.

Седнах и пъхнах парцалената кукла в горният джоб на палтото си, откъдето остана само главата и да стърчи нелепо. Възрастният джентълмен издаде съчувствуващи звуци и с разбиране кимна на Консърдайн. Едно от заешките хулиганчета подхвърли: „Мръднал“, и момичетата нервно се разхилиха. Негърът неочаквано се изправи и тръгна към съседния вагон. Едно от италианчетата захленчи и започна да сочи куклата: „Дай ми я“.

Аз взех ръцете на девойката в моите.

— Скъпа, Ева — казах аз също така ясно и високо като нея. — Ти знаеш, че избягах заради Уолтър. Той не ми харесва. — прегърнах я през талията. — Уолтър — наведох се над нея към него, — човек, който току-що е излязъл от затвора, където си е излежал заслуженото наказание, не е достоен за моята Ева. Макар и да съм луд, знаеш, че съм прав.

Възрастният джентълмен прекъсна дразнещото хапане на устните си и потрепера. Всички останали във вагона, подобно на него се загледаха в Уолтър. Обзе ме задоволство, като видях как почервенява.

— Доктор Консърдайн — обърнах се към похитителя ми, — като медик вие сте запознат с клеймото, имам предвид признаците на родения престъпник. Погледнете Уолтър. Очите му са така мънички и така близо едно до друго, устата е като откачена от лошите навици, а ушните миди са недоразвити. Ако мен не бива да ме пускат на свобода, то него още повече, нали докторе?

Сега във вагона всички разглеждаха това, което бях посочил и преценяваха думите ми. Това си беше почти истина. Лицето на Уолтър придоби тухленочервен цвят. Консърдайн невъзмутимо ме изгледа.

— Не, Ева — продължих аз. — Той не е достоен за тебе!

И я притиснах до себе си. Това започна да ми харесва — тя бе така красива.

— Ева! — възкликнах аз. — Ние така отдавна не сме се виждали, а ти дори не ме целуна!

Повдигнах брадичката и, погледнах я и… целувката ми съвсем не беше братска. Чух, как Уолтър изруга тихо. Как възприе това доктора не мога да съдя. На мен ми бе все едно — устата на Ева бе така сладка.

Целувах я отново и отново под хохота на хулиганите, хиленето на момичетата и възклицанията на изпадналия в ужас възрастен джентълмен. Лицето на момичето, което почервеня при първата целувка, сега пребледня. Тя не се съпротивляваше, но между целувките чу нейния шепот:

— Ще ми платите за това! О, как само ще ми платите!

Аз се разсмях и я пуснах. Повече не я безпокоих. Ще вървя след доктор Консърдайнър, дори той да не иска, докато тя е с него.

— Хенри — прекъсна мислите ми неговия глас. — Да вървим. Пристигнахме на нашата станция.

Влакът спря на „Четиринадесетото авеню“. Консърдайн стана и с поглед даде сигнал на девойката. Като наведе засрамено очи тя ме хвана за ръка. Дланта й бе ледена. Като продължавах да се смея, аз слязох на перона и тръгнах към улицата. Веднъж се обърнах и сърцето ми се стопли при вида на лицето на Уолтър. Най-малкото това бе туш за тях двамата — в собствената им игра.

Шофьор в дълга ливрея ни чакаше да изхода. Той ме погледна любопитно и поздрави доктора.

— Насам, Киркхайм! — заповяда той кратко и ясно.

И така, отново съм Киркхайм. Какво ли значи това?

Мощната кола ни чакаше до бордюра. Консърдайн ми я посочи. Като продължавах да стискам Ева за ръка, аз седнах и я привлякох към мен. Уолтър се настани на предната седалка, докторът зад него. Шофьорът затръшна вратата. Вътре имаше още един човек в ливрея. Автомобилът се отдели от мястото си.

Консърдайн натисна някакво лостче и прозорчетата се закриха от непрозрачни завеси. Заобиколи ни полумрак. И веднага Ева се издърпа от мен, удари ме по устните и като се сгуши в ъгъла, мълчаливо заплака.