Докосването на нощта

Глава осма

„Сън ли бе или мечта?

Махнете таз музика.

Аз буден ли съм или спя?“

Джон Кийтс, „Ода за Найтингейл“

Ариел се чувстваше безтегловна и нематериална като дух. Дори умът й бе потънал в тази омара на нереалността, докато вървеше по някакъв дълъг, дълъг коридор. Когато влезе в една голяма стая с огромна каменна камина, в дълбините на мозъка й затрака паниката. Трябваше веднага да се махне от това място!

„Всичко е наред! Тук няма нищо, което да те нарани!“

Вътрешният глас беше толкова спокоен, толкова окуражаващ, че Ариел продължи навътре в стаята. Разпилените по пода принадлежности неудържимо привличаха любопитството й. Без да знае какво върши, тя вдигна една тумбеста свещ и духна върху фитила, който веднага пламна.

Отново се почувства неспокойна, но същия вътрешен глас пак прошепна:

„Всичко е наред. Тук си в безопасност. Нищо няма да ти причини болка. В безопасност си.“

През следващите няколко минути тя правеше ритуални движения с такава ловкост, сякаш ги бе повтаряла цял живот. Първо постави свещта на върха на петолъчната звезда, а след това запали още четири свещи и ги постави на съответните места. Когато приключи с тази задача, тя седна с кръстосани крака в средата на звездата и отвори половин дузина бурканчета, като от всяко от тях извади по една шипка сушени листа, които постави в една почерняла метална купа.

След като затвори бурканчетата, тя духна към купата. От нея изскочи малко облаче черен дим и се заиздига към Ариел, и миг по-късно към тавана заигра тънко стълбче огън.

Ариел изпищя от изненада и уплаха, но преди още да си помисли да избяга от огъня, гласът прошепна:

„Няма да те опари. Виждаш ли?“

Преди да осъзнае какво прави, тя протегна ръка в пламъка. Той се заизвива между пръстите й, но не я изгори. Напротив, дори не беше топъл. Извади ръката си от пламъка и се загледа като хипнотизирана в огъня, монотонно напявайки думи, които дори не разбираше.

Нямаше представа колко време бе пяла, когато изведнъж почувства нужда да вдигне златната писалка, лежаща в краката й. В мига, в който я взе в ръка, в нея нахлуха представи и Ариел изохка, щом разпозна появилия се в пламъка образ на Арманд.

Смутено се загледа как Арманд се разхожда из Сенктюъри. Видя го как спира и разговаря приветливо с неколцина души. Почувства тревога, щом видя към него да приближава Гейлън. Но Арманд не изглеждаше разтревожен и продължаваше да се усмихва весело.

Изведнъж образът заблещука и Арманд вече не беше в града. Сега дебнеше сред дърветата. Продължаваше да се навежда и да оставя малки знаци в основата на дървесните стволове, докато накрая излезе на малка поляна. Като се сви сред някакви храсти, той се загледа с разочаровано изражение в малка група деца.

Образът отново проблесна и Арманд стоеше в същата тази стая, потънал в разпален разговор с един мъж с толкова поразителна външност, че Ариел не можеше да откъсне очи от него. В никакъв случай не можеше да бъде наречен красив. Имаше дълга до раменете тъмнокестенява коса, орлов нос и фанатично блестящи тъмни очи. Изражението на Арманд беше сериозно, а челото му смръщено, сякаш се безпокоеше за нещо.

Образът отново проблесна. Сега Арманд беше облечен в черно и тъкмо слагаше в джоба си фенерче. Изведнъж извади писалката си и я постави на масата между двете кресла. След това потъна в нощта с изражение на алчна възбуда върху лицето си.

— Не! — отчаяно извика Ариел, когато пламъка изведнъж угасна. — Върни се! Върни се!

„Всичко е наред!“, тихо напя гласът, но Ариел рязко тръсна глава в яростен отказ. Не, не беше наред! Чувстваше, че злото очаква Арманд, а той отиваше право в лапите му.

„Успокой се!“, настойчиво заповяда гласът. „Трябва да се успокоиш!“

Но тя не можеше — или не искаше? — да се вслуша в гласа. Трябваше да открие Арманд. Той беше в ужасна опасност! Трябваше да го измъкне оттам, преди да е станало твърде късно! Трябваше да го спаси! Трябваше да...

Изведнъж звукът, който я бе нападнал по-рано, запищя отново в ушите й. Беше толкова мъчителен, че й се искаше да започне да скубе косата си, но не можеше да помръдне ръцете си. Страхът се примеси с болката. Какво ставаше с нея? Защо не можеше да помръдне?

Болката, която удари Ариел, бе толкова неочаквана, толкова отслабваща, че за момент погълна Лусиен. Веднага щом я преодоля, той прекъсна връзката си с Ариел. Емоционалният стрес бе активирал отново спомена за магията на Гейлън.

Като скочи на крака, Лусиен се втурна по коридора към нейната стая. Проклятие! Трябваше да се досети, че не бива да я използва като канал, но беше толкова сигурен, че може да контролира емоциите, докато се бе слял с нея. Едва сега осъзна, че бе подценил душевната й връзка с Арманд. Ариел бе почувствала, че злото го очаква в нощта и любовта му към него бе толкова силна, че успя да се освободи от влиянието на Лусиен.

Когато се втурна в стаята, картината, която видя бе по-лоша, отколкото си представяше. Очите на Ариел бяха плътно затворени, а лицето й — мраморно-бяло. Тялото й беше напрегнато, а дишането накъсано. Докато тичаше към нея, остави ума си да се докосне до нейния. Всеки момент можеше да получи удар, а Лусиен не знаеше какво да прави. Можеше да развали магията, но не можеше да премахне спомена й.

Лусиен промърмори под носа си цветиста ругатня. Защо не се бе досетил да направи заклинание, което да я накара да забрави магията на Гейлън?

Защото толкова бързаше да открие каквото е възможно от писалката, че не отчете склонността на простосмъртните да се връщат чрез спомените си към миналото. Изглежда, че те изпитваха болезнено влечение към спомените си, като понякога ги използваха, за да се почувстват по-добре, а друг пък ги употребяха, за да се самоизмъчват.

Точно това се бе случило тук. Осъзнавайки че близнакът й отива срещу опасността, Ариел бе изпаднала в паника. Тъй като не можеше да му помогне, тя бе предпочела да накаже себе си, като се бе върнала към ужаса, с който се бе срещнала.

Все още стискаше кристала. Лусиен седна на леглото, сложи ръката си върху нейната и заповяда:

— Ариел, отвори си очите! Трябва да ми се подчиниш. Отвори си очите и то незабавно!

Клепачите й потрепнаха и след това бавно се вдигнаха. Надяваше се, че като го види, ще се освободи от спомена си. Но замъгленият, празен поглед в очите й говореше обратното. Никога не се бе чувствал толкова безсилен. Сигурно имаше някакъв начин да достигне до нея, но как, по дяволите?

Чисто инстинктивно той я целуна, изпращайки в ума й спомените за техния любовен сън. Няколко секунди нищо не се случи. След това, като простена, тя обви шията му с ръце и се притисна към него. Лусиен отново се докосна до ума й. Най-накрая се бе освободила от магията на Гейлън и докато мислите й се съсредоточаваха върху техния любовен сън, Лусиен бе зашеметен от страстта, която се трупаше в нея. Сякаш всичките й чувства се бяха развилнели и се сливаха в едно — чиста, неподправена сласт.

Когато Ариел започна обезумяло да дърпа ризата му, Лусиен хвана ръцете й и ги притисна над главата й. В никакъв случай не трябваше да прави любов с нея и понеже в момента кристала й принадлежеше, нямаше никакво намерение да се занимава с любовни фантазии. Ако само веднъж й позволеше да го контролира посредством кристала, повече нямаше да може да отбягва въпросите й или да извърта отговорите си. Ако тя го попиташе нещо, щеше да бъде задължен да й казва истината. Никога не би позволил подобно нещо на една простосмъртна, защото с всяко късче истина, което й даваше, той щеше да й отстъпва и частица от душата си. Магьосникът предаваше душата си единствено на вещицата, избрана да бъде другар в живота му и независимо какво щеше да се случи между него и Ариел, той никога нямаше да я избере за свой спътник. Никога!

Но решителността му започна да се пропуква, когато Ариел вдигна изпълнените си със сълзи очи към него и жално прошепна:

— Лусиен, моля те, помогни ми! Освободи ме от нея.

Не бе нужно да пита от какво трябва да я освобождава, тъй като чувстваше силата, с която страстта струи през нея и почувства, че се разкъсва на две. Ако в очите й нямаше сълзи, може би щеше да успее да си тръгне. Но сълзи имаше и това я правеше толкова уязвима. Обзе го всеобятното желание да я защити. Лусиен разбра, че няма да може да я остави да страда по този начин.

„Но ти не можеш да й дадеш такава власт над тебе!“

Но още докато спореше със себе си, той наведе глава към нея. В миг, в който устните им се сляха, Лусиен си помисли: „Дръж кристала, Ариел, и ми покажи какво искаш.“

Ариел помнеше много целувки, но никога досега една целувка не бе предизвиквала в нея такъв трепет, както тази на Лусиен. Щом той се приближи към нея и се отпусна до нея на леглото, езикът му се промуши между устните й, търсейки вход към устата й. Ариел го прие с нетърпение. Лусиен потърси езика й и го призова на чувствен дуел, който я накара да се притисне към него с такова силно желание, че беше колкото плашещо, толкова и възбуждащо.

— О, Боже, Лусиен! — прошепна тя, като се освободи от целувката му и отново трескаво посегна към ризата му. Така силно го желаеше, че бе готова ако се наложи да разкъса дрехите му.

Лусиен хвана ръцете й и ги обви около кристала. Като положи дланта си върху ръцете й, той поднови целувките си, мушкайки езика си в устата й. Сега Ариел вече усещаше не своята, а неговата страст. Чувстваше мекотата на устата си през допира на езика му, чувстваше вълнението от нападенията и париранията на своя език. Когато Лусиен притисна бедрата си към нея, тя почувства как топлината на тялото й го облива с горещи вълни от удоволствие, които се стичат в слабините му, докато накрая той стана толкова твърд, че Ариел простена от желанието му.

— Лусиен, моля те! — изпъшка тя, като дръпна ръце от кристала и обхвана раменете му.

„Какво искаш, Ариел?“

— Теб! — извика тя. — Теб! Теб!!!

Очите му заблестяха. Той разтвори бедрата й и като коленичи между тях, съблече ризата си. Ариел прекара език по устните си и протегна ръка, за да погали гърдите му, наслаждавайки се на допира до къдравите, тъмни и косми и на чувственото напрягане на гръдните му мускули при докосването й. Бавно, предизвикателно, тя прекара пръст надолу, към тясната пътечка от косъмчета, които изчезваха под колана на джинсите му. Лусиен рязко пое въздух, щом тя игриво подръпна токата на колана му.

— Наистина ли ме желаеш, Лусиен? — гърлено попита тя, като отвори токата и прекара ръка по тъканта, покриваща твърдата издутина на еректиралия му член.

Той не отговори, но жарта в очите му и каза всичко, което имаше нужда да знае. Ариел безсрамно свали ципа на джинсите му и като мушна ръка вътре го докосна през тъканата на шортите. Пенисът му потрепна от допира й и, макар да изглеждаше невъзможно, стана още по-твърд.

Ариел вдигна глава към него и му заповяда:

— Съблечи се, Лусиен. Искам да видя колко ме желаеш.

Ъгълчетата на устата му потрепнаха иронично, докато слизаше от леглото. Ариел го наблюдаваше как захваща с палците си наведнъж шортите и джинсите, и след това ги смъква с бавно движение.

— Божичко, колко си красив! — промърмори тя, изправяйки се на колене в края на леглото. Прокара ръка по раменете му и по гърдите му, възхитена от променящия се релеф на мускулите му.

Лусиен отново пое дълбоко дъх, докато ръцете й продължиха надолу, галейки твърдия му, плосък стомах. Ръката й се плъзна по копринената плът на члена му, като накара цялото му тяло да се напрегне и след това да започне да трепери.

Желанието изпълни Ариел. Докато продължаваше да го гали, тя вдигна очарована очи към лицето му. Очите му бяха станали толкова блестящи, че бяха почти заслепяващи. Ариел почувства как потъва в дълбините им.

Откъсна се със сила от омагьосващия му поглед и като се отпусна назад му заповяда:

— А сега ме съблечи, Лусиен.

Той веднага се качи на леглото. Отново разтвори бедрата и застана между тях. Разкопча блузата й и освободи закопчалката на сутиена й, след което отмахна сексапилната червена дантела от гърдите й.

Този път Ариел бе наред да си поеме дълбоко дъх, щом Лусиен нежно прекара нокът през зърната й, превръщайки ги в тръпнещи връхчета.

— О, Лусиен! — простена тя, като зарови ръце в дългата му коса, щом Лусиен наведе глава и всмука едното зърно в устата си, докато дразнеше другото с пръст.

През следващите няколко минути той бавно я съблече, като изучаваше всеки инч от тялото с устата си и с пръстите си, докато накрая Ариел буквално започна да се гърчи под него.

Най-сетне тя беше гола като него. Лусиен целуна ходилото й и започна да прокарва пътека от целувки нагоре по крака й. Когато достигна до вътрешната страна на бедрото й, Ариел отново преплете пръсти в косата му. Щом устните му се допряха до топлината й, тя изпусна вик на удоволствие.

Езикът му побутна клитора й и след това започна да чертае кръгчета около него. Ариел никога не бе изпитвала такова сладко мъчение и се остави на пороя от страст, който я понесе към оргазма.

Когато от кулминацията я деляха мигове, Лусиен изведнъж се отдръпна. Ариел извика недоумяващо и след това въздъхна облекчено, щом той легна между бедрата й и проникна в нея. Темпото, което наложи, беше диво и я запрати отново към оргазма. Когато достигна върха, мощта му беше такава, че сякаш се разтроши на милиони късчета и тя слабо се притисна към Лусиен, който също потрепера облекчено.

Обзе я изтощение и като затвори очи чу Лусиен да шепне:

— А сега спи, Ариел, за да оздравееш. Спи и оздравявай.

Лусиен се надигна от леглото и се загледа в лицето на спящата Ариел. При спомена за споделената фантазия го прониза силно желание. Прииска му се да я събуди и да повторят наяве всеки миг от този сън.

Това го потресе до дъното на душата му, тъй като никога преди не бе искал да замени фантазията с реалност. Фактът, че сега искаше, го принуди да признае, че като бе й дал контрола над кристала, позволявайки й по този начин да диктува какво правят в съня, той бе позволил да се променят взаимоотношенията им. Вече не бяха просто магьосник и простосмъртна. Но не беше готов да даде точно определение. Така че, като изхвърли тази тема от ума си, той се захвана да я съблече, тъй като знаеше, че ще спи по-добре без бремето на дрехите.

След като Ариел бе останала само по сексапилното си червено бельо, той я зави с чаршафа и бързо се оттегли. Колкото по-далеч от нея стоеше, толкова по-голяма възможност имаше да избегне изкушението.

Върна се обратно при пентаграмата. Магическите свещи все още горяха и той седна сред тях да размишлява над узнатото от писалката на Арманд.

Лесно можеше да разтълкува три от сцените. Първата, където Арманд се срещаше с хората, представляваше просто една от разходките му в Сенктюъри. Втората очевидно беше успешното откриване на кристалната пещера. Лусиен бе усетил, че Арманд има нужда от нещо истинско, с което да провери твърденията му за магьосническото изкуство, затова умишлено му бе споменал за пещерата, като знаеше, че Арманд ще отиде да я потърси. Четвъртата и последна сцена беше доста неясна, но тя най-вероятно представляваше последното пребиваване на Арманд в къщата.

Вниманието си съсредоточи върху третата сцена, защото именно тя го бе обезпокоила. Не бе познал магьосника, с когото бе разговарял Арманд, а единствения начин, по който той можеше да е влязъл в дома, бе по покана. Лусиен бе втълпил на Арманд колко опасни могат да се окажат такива покани, така че съществуваха само три причини, поради които Арманд би нарушил това правило.

Първата бе, че Арманд е решил, че може да се довери на този магьосник. Лусиен не разчиташе много на тази теория. Арманд се занимаваше с проучвания и по тази причина беше естествено недоверчив. Това бе и един от доводите, поради който Лусиен го бе избрал за мисията в сборището. Недоверието поражда предпазливост, а предпазливостта бе от първостепенно значение за плана му.

Втората възможност бе магьосникът да е измамил Арманд. Това също не изглеждаше много вероятно на Лусиен. Пак заради недоверчивостта си Арманд не би допуснал да бъде измамен лесно.

Третата причина беше тази, която, казано направо, бе изплашила Лусиен. И тя бе, че магьосникът е направил заклинание на Арманд. Тъй като Арманд вече е бил омагьосан от Лусиен, била е нужна голяма сила, за да се наложи новата магия над старата. Може би Гейлън е бил в състояния да го стори. В края на краищата той можеше да тегли от мощта на цялото сборище. Но ако бе прибягнал към тази обединена мощ, самият той щеше да отиде при Арманд, вместо да изпраща някой друг.

Не, ако е била направена магия, направил я е същия този магьосник, а имаше само две възможности той да притежава толкова голяма сила. Или беше пратеник на съвета на висшите свещеници,и или практикуваше Старите магии. И двете възможности означаваха същинска беда за сборището.

Лусиен смутено прекара ръката през косата си. Кой беше непознатият магьосник и защо е бил с Арманд? Дали той беше магът, от който се боеше Гейлън? И ако беше така, дали беше представител на съвета, изпратен да търси доказателства, че Гейлън употребява Старите магии или беше още един пакостен магьосник? И накрая, дали той, Лусиен, не беше закъснял да помогне на сборището си или, което беше по-важното, дали беше достатъчно силен, за да го спаси, ако все още не беше късно?

Като стигна до извода, че само времето може да му даде отговор на тези въпроси, Лусиен изтласка объркването си на заден план и се зае с извикването на магия, която щеше да направи неясни спомените на Ариел за шумовото заклинание на Гейлън и за участието й в психометрията на писалката на Арманд. Би предпочел напълно да ги изтрие от паметта й, но за това трябваше отново да използва Ариел като канал. След случилото се последния път, просто не можеше да поеме този риск.

Когато приключи, той почисти пентаграмата. След като всичко бе поставено на мястото си, той върна писалката на Арманд в куфара му. След това свали багажа от колата. Постави чантите на Ариел в стаята й, отнесе продуктите в кухнята и реши да изчака там завръщането на Оумен. Може би тя щеше да му донесе нещо, което да му помогне в търсенето на отговорите.

Оумен се завърна преди зазоряване и не донесе добри новини. Всъщност не донесе никакви новини, защото цялото сборище, включително питомците, проявяваха неохота да разговарят за Гейлън. Освен това не бе научила нищо за непознатия магьосник.

Докато Лусиен стоеше на задната врата и наблюдаваше изгрева, той отново се прокле, че не бе взел кристала от Ариел. Макар да се съмняваше, че щеше да му помогне да научи нещо конкретно, поне щеше да му даде добра представа за емоционалното състояние на сборището. А ако го знаеше, може би щеше да се сдобие с някаква представа срещу какво е изправен.

Щом светлината изпълни небето, той тръгна към кухнята. Усети, че Ариел скоро ще се пробуди. Знаеше, че след пробуждането си ще страда от липса на ориентация от приспивателната отвара. Освен това може би щеше да има някакви незначителни психични ефекти от заклинанието на Гейлън. Трябваше да й свари малко чай, който щеше да й помогне да възстанови чувството си за ориентация, а така също щеше да облекчи евентуалните болки, които я тормозеха. След това, веднага щом се пробудеше достатъчно, за да разбира какво й говорят, трябваше да й поиска кристала.

Ариел отвори очи и се загледа в нашарения от слънчеви петна непознат таван от дърво и камък. Като примигна замаяно, тя се опита да си спомни къде се намира, но мозъкът й беше прекалено размътен, за да й даде смислен отговор. Опита се да седне, но главата й забуча и се завъртя. Усети, че й прилошава.

Отпусна се на възглавницата, затвори очи и започна да разтрива слепоочията си. За последен път се бе чувствала така, когато двете с Джийн бяха прекалили с шампанското, докато празнуваха откриването на магазина им.

— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

Тя отвори рязко очи и като видя пред себе си вечно намръщеното лице на Лусиен, в главата й нахлу като приливна вълна една картина. Представляваше много жив спомен как тя и Лусиен правят любов.

Без да мисли за главоболието си, тя седна рязко, а бузите й се изчервиха. „Мили Боже, нали не сме правили любов наистина?“

Лусиен я погледна и в очите му проблесна нещо тъмно, почти сексуално, което накара по гърба й да пробяга съблазнителна тръпка. След това погледът му се плъзна пренебрежително по тялото и Лусиен провлечено додаде:

— На твое място, Ариел, бих се покрил.

Тя погледна надолу, за да установи смазващия факт, че върху себе си няма нищо друго, освен червеното дантелено бельо. Като изохка, тя дръпна чаршафа до шията си и изгледа Лусиен с ужас. „Нима наистина бяха правили любов?“

Не. Сигурно е било сън, побърза да се успокои тя. В края на краищата беше облечена в бельото си. Ако наистина бяха правили любов, сега щеше да е гола.

„Какво те кара да бъдеш толкова сигурна“, прободе я вътрешния й глас. „Може би той просто ти е облякъл бельото, за да си мислиш, че е било само сън.“

Тази възможност беше прекалено обезпокоителна, за да я обмисля, така че Ариел я остави настрана и отправи обвинителен поглед към Лусиен.

— Ти си ме съблякъл!

Той повдигна вежди.

— Не беше в състояние да се съблечеш сама. И не се безпокой. Не се интересувам какво има по теб — като й протегна чашата, той повтори: — Изпий това.

Изведнъж си спомни как й наливаше нещо в устата предишната вечер. Погледна недоверчиво към чашата.

— Какво е това?

— Билков чай — тъй като Ариел не взе чашата, Лусиен изпусна нетърпелива въздишка. — Какво има, Ариел? Мислиш, че искам да те отровя?

— Мярна ми се тази възможност — без заобикалки отвърна тя.

Лусиен промърмори нещо неразбрано, което прозвуча подозрително грубо и отпи голяма глътка от течността.

— Видя ли? Не е опасен.

— Освен ако вече не си пил противоотрова — посочи тя.

Мускулите на челюстта му потрепнаха нервно и той тропна чашата на нощното шкафче.

— Добре. Твоя работа, щом искаш да страдаш — като кръстоса ръце пред гърдите си, той заяви: — Бих искал да ми върнеш кристала.

Думите му запратиха все още объркания ум на Ариел назад във времето. Стоеше на вратата на стаята с пентаграмата и когато докосна кристала Арманд се появи пред нея.

— Брат ми! — ахна тя.

Без да изпуска чаршафа от едната си ръка, тя сграбчи кристала с другата. Намръщи се в недоумение, когато Арманд не се появи пред нея.

— Не кристала е призовал образа му — каза Лусиен. — Било е името му.

Ариел го погледна и поклати глава.

— Не! Случи се точно когато докоснах кристала.

— Не! Случило се е когато си казала името му. Било е просто съвпадение, че в същото време си докоснала кристала.

— Опитваш се да ме измамиш — обвини го тя, като се отдръпна от него и стисна кристала по-здраво. — Знаеш, че е бил кристала и сега си го искаш, за да ме държиш настрани от брат ми.

По лицето на Лусиен пробяга раздразнение.

— Ариел, не кристала призова образа му. Било е името. Затова направих магия, която пречи на двама ни да казваме името му — тъй като тя го изгледа със съмнение, той я предизвика: — Можеш да мислиш името му когато пожелаеш, но е невъзможно да го кажеш. Опитай се да кажеш името му.

— Брат ми — рече тя, като сключи смутено вежди. Искаше да каже „Арманд“. Опита отново. — Брат ми.

— Видя ли? — самодоволно заяви Лусиен.

— Това не доказва нищо — възрази тя. — Това, че не мога да казвам името му не означава, че не мога да го призова с кристала.

— По дяволите, Ариел! Кристалът няма нищо общо с брат ти.

— Е, щом е така, тогава защо толкова настояваш да си го вземеш? — при нормални условия свирепият поглед, който й хвърли Лусиен, би я изплашил, но сега не възнамеряваше да се поддава на заплахите му. Независимо от това какво казваше той, Ариел беше сигурна, че кристала има връзка с Арманд. Като го погледна начумерено, тя добави: — Чакам отговора ти.

Лусиен сви и разпусна няколко пъти ръцете си в юмруци, и кристала започна да се нагрява под дланта й. Ариел вече имаше достатъчно опит с това явление, за да разбере, че Лусиен започваше да излиза от кожата си.

— Ариел, искам кристала — каза той с такъв безстрастен глас, че прозвуча почти смъртоносно.

— Защо го искаш? — той не й отговори, но кристала продължи да се нагрява, а очите му започнаха да тлеят. Когато почувства, че край тях се надига вятър, тя преглътна, но остана непреклонна и настоя: — Защо ти е, Лусиен?

— Защото не мога да употребявам всичките си сили без него — яростно отвърна той. — А сега ми дай кристала!

Отговорът му беше толкова неочакван, че Ариел объркано се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеше да употребяваш всичките си сили без него?

Очите му започнаха да светят, кристалът доби розов оттенък, а вятърът се засили.

— Ариел, искам кристала и то веднага.

— А аз искам моя отговор — отвърна тя, макар да знаеше, че да го предизвиква така бе равносилно на игра на руска рулетка. Обаче инстинктът й подсказваше, че е важно да продължава този разговор. — Защо ти е нужен кристал, за да можеш да използваш всичките си сили?

— Защото съм мелез! — изрева той. Кристалът стана тъмночервен, а вятърът се понесе с вой край тях.

— Мелез ли? — стъписано повтори тя. — Какво означава това?

Лицето му стана мъртвешки бледо, а устата му се отвори и затвори три път, преди накрая да изфучи:

— Майка ми е простосмъртна.

Ариел зяпна от изненада, а Лусиен се завъртя на пети и изхвръкна от стаята, като затръшна вратата. В мига, в който излезе, вятърът спря, но кристала продължаваше да червенее.

— Простосмъртна? — промърмори Ариел и удивено поклати глава. — Не мога да повярвам.

Но изглежда, че беше самата истина. Защо иначе Лусиен щеше толкова да се разгневи? Колкото и странно да беше, разкритието докосна съчувствена струна в душата й. Като се имаше предвид антипатията му към простосмъртните, Ариел заподозря, че Лусиен е бил отхвърлен в сборището, много преди да го обявят официално.

Помисли си дали да не го последва и да му се извини, но запазилия се червен цвят на кристала я накара да се откаже. Беше прекалено гневен, а дори когато се успокоеше беше по-добре да не засяга тази тема.

Но не знаеше дали ще успее да не я засегне. Въпреки твърдението на Лусиен, тя все още беше убедена, че кристала има някаква връзка с Арманд. Докато не се убедеше в противното нямаше никакво намерение да му го връща и беше сигурна, че това ще подлуди Лусиен.

Докато ставаше от леглото и отиваше към куфара се запита защо Лусиен не бе взел кристала от нея докато е спяла. Всъщност, защо не си го вземеше сега?

Въпросът беше озадачаващ, но умът й все още беше прекалено размътен, за да се опитва да го реши. Вместо това тя извади хавлията си от куфара и я облече. След това взе комплект чисти дрехи и тръгна да търси баня с надеждата, че един горещ душ ще прочисти ума й достатъчно, за да се изправи пред гнева на Лусиен.