Докосването на нощта

Глава шеста

„И князът на нощта е благородник.“

У.Шекспир, „Крал Лир“, 3.4.147

По-малко от пет минути след като Ариел напусна мястото на катастрофата, тя излезе на билото на един хълм и видя пред себе си малък град. Почувства се така, сякаш гледаше към някое старо европейско село. Сградите бяха проектирани в готическия стил, който бе доминирал през Средните векове, с източени кули, заострени сводове и арки. Лусиен не се бе пошегувал, когато й бе казал, че търговската част е само три преки дълга. Но това, което откри беше, че това беше всичко — три преки, оградени от дърветата. Не се виждаше ни една къща.

В началото на града една голяма табела оповестяваше: „Добре дошли в Сенктюъри“. (Убежището (англ.). — Б. пр.)

Не можа да разбере защо името я стресна. След разказа на Лусиен за процесите срещу вещиците това име определено имаше смисъл. Но изглеждаше прекалено миловидно за име на град, в който се криеше сатанински култ.

Не беше трудно да открие агенцията за недвижими имоти. Намираше се точно там, където й бе казал Лусиен. Съвсем друг проблем, обаче, бе да намери място за паркиране. Градът изглеждаше претъпкан с туристи, което беше още едно изненадващо откритие. Тяхното присъствие караше мястото да изглежда толкова нормално.

Като стигна отсрещния край на града тя реши да последва примера на туристите, като паркира колата на магистралата и се върна пеша. Така не само щеше да има възможност да овладее нервите си, но и да се поогледа.

Надникна през вратата на първата сграда, до която стигна, като не обърна внимание на вътрешния глас, който й напомни, че Лусиен не би одобрил действията й. В края на краищата просто разглеждаше и при всичките тези туристи край нея изглеждаше неразличима в тълпата. Вътре имаше две жени. Едната предеше вълна с чекрък, а другата работеше на ръчен стан. Следващата сграда представляваше старомодна аптека. До нея имаше тенекеджийска работилница, а по нататък идваше фурна, където продукцията се печеше в каменни пещи, нагрявани с огън.

Докато достигне до втората пряка, Ариел стигна до заключението, че туристите идваха в Сенктюъри заради очарователните останки от миналото. Напомни си, че Лусиен я очаква, макар да и се искаше да разгледа още малко. Като подмина следващите няколко магазина, тя влезе в агенцията за недвижими имоти.

Бюрото на администраторката беше празно и мястото изглеждаше неестествено тихо. Като изчака няколко минути, Ариел погледна часовника си. Беше дванайсет и половина. Всички ли бяха излезли в обедна почивка? Ариел пристъпи към отворената врата, намираща се зад бюрото и повика:

— Има ли някой тук?

Вратата водеше към малък коридор с три затворени врати. Намръщи се, тъй като никой не отвърна на повикването й. Лусиен сигурно вече изпускаше пара, но не беше нейна грешка, че мястото беше така безлюдно.

Тъкмо се чудеше дали да остане или да потърси телефон, за да се обади на Джийн, когато през входната врата се втурна една възрастна жена. Беше приятно закръглена, със сивееща коса, прибрана на тила и зачервени като ябълки бузи. На Ариел й заприлича на баба Зима.

— Съжалявам — задъхано изхриптя тя. — Трябваше да отскоча до пощата. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Ариел...

— О! — изохка жената. — Вие сте търговката на стари книги, която иска да наеме къщата. Интересно, вие сте толкова млада! Мислех, че ще сте много по-възрастна. Казвам се Корин Мороу, но можете да ме наричате просто Корин — тя побърза да се настани зад бюрото и отвори едно чекмедже. — Ариел е толкова необичайно име и, бих казала, много красиво при това. Ох, къде съм сложила ключа? А, ето го!

Извади един ключодържател от чекмеджето и й го подаде с триумфална усмивка.

— Попълнихте ли формуляра? Разбира се, че не сте. Не бях тук, за да ви го дам, нали? За колко време смятате да наемете къщата?

— Един месец — отвърна Ариел, леко зашеметена от скорострелния монолог на жената.

Корин кимна и започна да се рови в купчината папки на бюрото си.

— Знаете ли, имате голям късмет. Рядко имаме свободни къщи за даване под наем. Как избрахте точно нашето селце за щаб-квартира, ако мога така да се изразя?

Въпросът беше поднесен толкова невинно, че ако Корин не бе употребила думата селце, Ариел можеше да се изтърве и да каже истината. Вместо това се загледа внимателно в жената и откри, че очите й пак я бяха излъгали.

Първото впечатление, което оставяше Корин, бе, че е дребна, закръглена жена. Едва сега забеляза, че, подобно на Шана, тя беше извънредно висока. При все че едва се забелязваше, погледа й имаше хитър блясък, който подсказа на Ариел, че наивността на жената е само привидна.

Като се насили да се усмихне, Ариел съчини набързо:

— Една приятелка минала оттук преди няколко седмици. Беше толкова впечатлена от Сенктюъри. Каза, че все едно е направила крачка назад в миналото. Понеже знаеше, че възнамерявам да идвам в тази област, за да търся книги, предположила, че ще ми допадне да се настаня тук.

— И съм сигурна, че ще бъде така! — обяви Корин, като й подаде лист и химикал. — Бихте ли попълнили договора за наемане на жилището, за да приключим с формалностите.

Ариел погледна към договора и разтревожено преглътна. Не бе предполагала, че ще й се наложи да попълва нещо подобно. Лусиен също. Какво, за Бога, трябваше да направи?

— Нещо нередно ли има, мис Смит?

На Ариел й потрябваха няколко секунди, за да осъзнае, че „мис Смит“ това е тя. Вдигна очи към Корин и повторно се усмихна насила.

— Моля ви, наричайте ме Ариел. Просто... м-м... имам среща след няколко часа и се надявах да успея да се настаня и да се освежа. Надявам се да нямате нищо против да ви платя сега и да попълня формуляра по-късно?

— Е, не знам — промърмори намръщено Корин. — Малко е необичайно.

Ариел погледна смутено към формуляра. Вероятно можеше да излъже, но ако Корин провереше данните, бързо щеше да разбере, че Ариел не е тази, за която се представя. Проклятие! Както да прави сега?

Можеше да направи само едно нещо и то беше да се върне обратно при Лусиен и да види какво ще измисли той. Лусиен познаваше тези хора, така че по-добре знаеше дали лъжата би свършила работа.

— Боя се, че нямам време да попълня договора, защото ще закъснея за срещата си. Ще намина по-късно...

Телефонът иззвъня и я прекъсна. Корин се усмихна извинително и вдигна слушалката. Докато разговаряше бързо с някого, Ариел извърна поглед към прозореца.

Корин затвори телефона и обяви:

— Съжалявам, но ме викат по спешност и ми се налага да изляза веднага. Тъй като днес на работа съм само аз, агенцията ще бъде затворена. Така че нека да направим така, както предложихте. Ще предплатите наема, а по-късно можете да попълните договора за наемане на къщата. С чек ли ще платите или с кредитна карта?

— В брой — отвърна Ариел, като остави химикалката и формуляра на бюрото, и отвори портмонето си. Извади една пачка и започна да брои банкнотите. Щом ги подаде на Корин, тя я погледна с неодобрение.

— Нещо нередно ли има?

— Малко е необичайно да се плаща в брой.

Ариел осъзна, че отново й се налагаше бързо да измисли нещо.

— Ами, често ми се случва да откривам книги на разни разпродажби или бит-пазари, където хората не приемат чекове или кредитни карти, така че съм свикнала да пътувам с пари в брой. Освен това така се ограничавам от прекомерни разходи, докато пътувам по работа.

Корин все още нямаше щастлив вид, но все пак прие парите и й подаде ключа. Ариел го пусна в портмонето си и й се прииска да се отпусне облекчено. Беше успяла да премине през това изпитание. Сега просто трябваше да се върне при Лусиен.

Насочи се към вратата.

— Благодаря ви, Корин. Ще се отбия тия дни и ще попълня формуляра.

— Не забравихте ли нещо?

Ариел се завъртя към нея и предпазливо повтори:

— Да съм забравила нещо?

— Къде се намира къщата.

— Но разбира се! Не знам какво става днес с мен. Предполагам, че съм изморена от дългото шофиране.

Корин я изгледа продължително през присвитите си очи и Ариел доби предчувствието, че току-що отново бе направила голяма грешка. Инстинктивно притисна портмонето до гърдите си. Поне ключът беше в нея, а Лусиен бе казал, че щом веднъж го вземе, той може да дойде при нея, ако попадне в беда.

Помисли си дали да не стисне кристала, висящ на шията й, но се отказа. Не знаеше с какво точно си има работа тук и нямаше нужда да разлайва кучетата. Благоразумието й се оказа основателно — Корин седна зад бюрото си и извади една карта.

— Няма да ви затрудни да я намерите — каза тя, като й подаде картата. — Бих ви предложила да не ходите из гората, докато сте тук. Къщата е отдалечена и лесно можете да се изгубите. Освен това тази година има доста гърмящи змии.

Ариел неволно потръпна.

— Благодаря ви, че ме предупредихте. Мразя змиите.

— И аз не ги обичам много. Надявам се да ви хареса тук.

Телефонът отново иззвъня и избави Ариел от необходимостта да отговаря. Побърза да излезе навън. Трябваше да се върне при Лусиен, но първо трябваше да открие телефон и да се обади на Джийн.

Но щом излезе на тротоара, изведнъж усети, че не може да се ориентира. Нищо не изглеждаше познато и не можеше да си спомни къде е паркирана колата.

Подскочи, щом почувства, че някой докосва ръката й. Плътен мъжки глас загрижено попита:

— Добре ли сте?

Ариел погледна към задаващия въпроса и сърцето й прескочи. Всичко в този мъж беше златисто, от косата, през цвета на очите, до оттенъка на кожата му. Досега никога не се бе изкушавала да нарече някой мъж красив, но за този мъж това бе единственото подходящо прилагателно. Колкото и банално да звучеше, той приличаше на жив Адонис.

— Не ви е добре — промърмори той, като загрижено я хвана за ръката и я поведе по тротоара. — Сигурно е заради жегата и влагата. Защо не влезете за малко в магазина ми?

Ариел понечи да откаже, но отново се почувства дезориентирана, а умът й не можеше да се съсредоточи дотолкова, че да намери нужните думи. Миг по-късно се озова в стая, натъпкана с антики.

Щом очите й привикнаха с мрачната вътрешност на магазина, Ариел забеляза огромния шкаф за книги в дъното на помещението.

— О! Вие имате книги.

— Да. Някои от тях са доста стари. Обичате ли книгите?

— Продавам ги.

— А-ха. Сигурно сте търговката на стари книги, която иска да наеме къща.

— Мили Боже, всички ли в града знаят коя съм аз? — попита тя смутено.

Устните му се извиха в бавна, опустошителна усмивка, която накара Ариел да почувства как дъхът й секва. Отдавна не бе й се усмихвал по този начин някой красив мъж и това се отрази добре на самочувствието й, което бе особено пострадало след нападките на Лусиен през последните няколко дни.

— Градът ни е малък, което означава, че клюките са основно развлечение — обясни той. — Тъй като стана дума за вас, нека се запознаем. Вие сте Ариел Смит, нали? — когато тя кимна утвърдително, той добави: — Казвам се Гейлън Морган.

Ариел го погледна невярващо. Едва ли щеше да бъде поразена повече, ако й бе казал, че е самия княз на нощта. По начина, по който Лусиен бе говорил за него, тя бе очаквала да види самия дявол.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Морган.

— О, повярвайте ми, мис Смит, удоволствието е мое. И, моля ви, наричайте ме Гейлън.

— Само ако вие ме наричате Ариел.

— Не бих ви нарекъл по друг начин. Защо не разгледате книгите ми, докато аз свърша нещо? Тъкмо ще си починете от жегата.

Ариел се поколеба при това предложение. Лусиен й бе казал, че не трябва да разговаря с никого. От нея се искаше само да вземе ключа и да се върне при Лусиен. Но целта на идването им тук бе да открият Гейлън, а след като бе попаднала на него, може би щеше да успее да научи нещо за Арманд.

— С удоволствие ще разгледам книгите ви.

Като посочи с ръка към рафтовете, Гейлън каза:

— Ваши са.

Гейлън излезе през задната врата, а Ариел се приближи към книгите. Нужен й бе само един поглед към гръбчетата им, за да се увери, че Гейлън е прав. Много от тях наистина бяха стари.

Измъкна една случайна книга и я разтвори. Скоро се почувства така, сякаш бе разтворила сандък със съкровище. Имаше стари наръчници по самолечение, готварски книги и учебници. Всичките можеха да бъдат лесно продадени, а цените им бяха абсурдно ниски. Но най-много я очарова огромната колекция от детски книги. Бяха цели дузини и Ариел продължаваше да ги издърпва и да ги нарежда край себе си, докато накрая пода край нея се затрупа. Не можеше да повярва, че бе попаднала на първото издание на „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Керол с автограф на автора. Прелисти книгата на последната корица и бе дори още по-удивена от написаната с молив цена.

— Намерихте ли нещо, което да ви харесва?

Ариел изненадано вдигна глава. Беше толкова погълната от книгите, че бе забравила за Гейлън. Сега се чудеше как бе възможно това. Той седеше на една табуретка, подпрял единия си крак на напречната подпора на столчето, а другия протегнал напред.

Погледът й премина по дългите му, обути в дънки крака, през тесните му бедра, към широките гърди. Докато очите й стигнат до лицето му, Ариел бе стигнала до извода, че Гейлън е един смайващ мъж. Определено бе открила нещо, което й допадаше и то нямаше нищо общо с книгите.

— Открих доста книги, които ме интересуват, но сигурен ли сте за цените?

Той се намръщи.

— Ако ви се струват твърде високи...

— Не са високи — побърза да го увери тя. — Честно казано, мисля, че доста от тях са подценени — тя посочи изданието на „Алиса в страната на чудесата“, което лежеше в скута й. — Например тази книга може би представлява библиографска рядкост. Ако наистина е така, бихте могли да получите за нея много по-висока цена от посочената.

— На всички ли посочвате грешките им или аз съм специален случай? — провлече бавно Гейлън.

Въпросът беше преднамерен и Ариел има достатъчно разум да не се опитва да му отговори. Освен това бе достатъчно трезвомислеща, за да не приема насериозно флирта му. Гейлън Морган бе от този тип мъже, които биха флиртували с всяка срещната жена. Ариел отклони въпроса му с думите:

— Не обичам да мамя хората.

— Странна философия за една бизнес-дама.

Ариел сви рамене неловко.

— Да правиш на другите...

Гейлън се наклони напред, като се подпря с лакти на коленете си. Лицето му се озова толкова близо до нейното, че тя почувства дъха му върху бузата си, когато промърмори:

— Цените на книгите отговарят на търсенето, Ариел. Не търся богатство, а прехрана и моите нужди не са толкова големи. Така че, каквото пожелаете в този магазин, то е ваше. Само трябва да го поискате.

Ариел остана с ясното впечатление, че той не говори за книгите. Очите й срещнаха кехлибарения му поглед и намериха потвърждение на подозренията й. Гейлън гледаше към нея с такъв явен сексуален интерес, че Ариел почувства как желанията й неспокойно се размърдват в нея.

Бързо уталожи хормоните си, като си напомни, че Лусиен бе обявил Гейлън за враг. Точно сега й беше трудно да го повярва, но но можеше да си направи изводи само на базата на запознанството си с този мъж. Външният вид, както добре бе научили през последните няколко дни, можеше да бъде измамен.

Като се отдръпна назад, за да остави малка дистанция между тях, Ариел попита:

— Бихте ли ми запазили тези книги, ако ви оставя депозит?

— С удоволствие ще ви ги запазя при едно условие — отвърна той, като се протегна, за да докосне едно кичурче от косата й.

Щом го нави на пръста си и го погали, Ариел преглътна и попита дрезгаво:

— И какво е то?

— Почти е време да затварям. Защо не изчакате няколко минути и след това ще ви заведа на вечеря?

Молбата му сепна Ариел. Тя погледна към часовника си и с ужас установи, че беше почти пет следобед. Беше толкова погълната от книгите, че не бе обърнала внимание как отминава времето.

Инстинктивно посегна към гърдите си, където под блузата й се криеше кристала. В мига, в който го докосна, той стана много горещ. Горещината не я изгори, но я изплаши, тъй като чувстваше, че се дължи на настроението на Лусиен. Срещата с разгневения Лусиен Моргрет не беше сред събитията, които очакваше с нетърпение.

— Благодаря ви, но днес не мога да вечерям с вас — каза тя, като побърза да се изправи на крака. — Аз... м-м... трябваше да се срещна с един човек и вече съм закъсняла. Ще се опитам да дойде утре, за да се договорим за книгите.

Преди Гейлън да успее да възрази, тя бързо излезе от антикварния магазин. Този път не се чувстваше изгубена и се втурна към колата си. Когато я достигна, кристала така се беше нагрял, че сякаш я тресеше треска.

— Идвам, Лусиен — нетърпеливо прошепна тя, като седна вътре. — Само се успокой. Идвам!

Лусиен беше обезумял. Пътуването на Ариел не трябваше да отнеме повече от час, а я нямаше вече почти пет часа. Освен онзи единичен проблясък от кристала, малко след като бе тръгнала, не бе приемал нищо от нея. Какво, по дяволите, бе станало с нея?

Тъкмо се разхождаше по края на поляната, когато почувства нов проблясък от кристала. Като затвори очи, той се опита да се съсредоточи върху него, но, ако Ариел се бе опитала да го призове, явно й бяха попречили.

Отвори очи и се загледа в енергийната бариера. Първият му импулс бе да я пресече и да тръгне да търси Ариел, но ако тя не бе успяла да вземе ключа за къщата, щеше незабавно да бъде убит. Дори да бе взела ключа, нямаше да й помогне много, ако Гейлън я беше пленил. Гейлън щеше да открие кристала и да го унищожи, като по-този начин щеше да остави Лусиен практически безсилен, особено в зоната на кръга. Като водач на сборището, Гейлън не само разполагаше със собствените си сили, но незабавно можеше да привлече силите на останалите.

Най-добрият вариант за Лусиен бе да подмами Гейлън извън защитата на кръга. Без кристала той пак щеше да бъде в неизгодна позиция, но може би щеше да има някакви шансове, ако се биеха един срещу друг на неосветена земя.

Знанието, че взема правилното решение не облекчаваше чувството му за безсилие, а това го накара да се разгневи. С отминаването на минутите гневът му ставаше все по-силен. Посрещна с радост гнева, защото той държеше страха настрани.

Изведнъж Оумен тихо изръмжа. На Лусиен не му се наложи да се съсредоточава, за да разбере какво казва котката, тъй като неговия собствен остър слух също бе доловил звука на приближаваща се кола. Сигурно беше Ариел, защото чувстваше как с всяка секунда силата му нараства, което означаваше, че кристала се приближава. Но също така бе възможно Гейлън да използва кристала, за да го свари неподготвен.

Макар да намирисваше на страх и да го дразнеше дяволски, Лусиен си наложи да се скрие сред дърветата и да зачака. Един директен двубой с Гейлън сигурно би успокоил самочувствието му, но нямаше да рискува само себе си. Трябваше да мисли и за Ариел и Арманд. Без него те не биха имали никакви шансове.

Няколко минути по-късно Ариел зави към полянката. Тъй като кристалът беше толкова близо, силите му се бяха възвърнали напълно. След една бърза проверка, че Ариел е сама и напълно читава, гневът му избухна. Усети, че избухването му е предизвикано от облекчение, но това само изостри повече чувствата му.

Щом Ариел излезе от колата, той се приближи с широки крачки към нея и попита:

— Къде беше досега, по дяволите?

Ариел бе подготвена да посрещне гнева на Лусиен, но по-никакъв начин не можеше да се подготви за изражението на неподправена ярост, изписано на лицето му. Ето кой беше самият Дявол! Всички самозащитни инстинкти в нея крещяха да бяга и да се спасява, но беше толкова изплашена, че остана като вкоренена на мястото си.

Докато той продължаваше да приближава към нея, тя преглътна буцата страх в гърлото си и каза:

— Знам, че закъснях, Лусиен, но имам основателни причини.

— Слушам те — рече той с нисък, съскащ глас, като спря пред нея.

Беше застанал толкова близо до нея, че й се наложи да отметне глава назад, за да види лицето му. Отблизо смъртнобледото му изражение беше още по-ужасяващо и Ариел отново преглътна. След това се впусна в подробен разказ на пътуването си, като започна от автомобилната катастрофа и Шана, и завърши със запознанството си с Гейлън.

С всяка дума, която Ариел казваше, вятърът се засилваше, докато накрая ги заблъска с вихрена сила. Едва след като спря да говори, тя забеляза, че вятърът духа само там където стояха тя и Лусиен, никъде другаде. Освен това видя, че кристалът под бялата й блуза излъчва червена светлина.

Ариел не се усъмни дори за миг, че Лусиен е причинил и двете явления, а щом очите му започнаха да тлеят, тя страхливо отстъпи крачка назад. Лусиен сграбчи ръцете й и я дръпна към себе си. Въпреки желязната си хватка, той не й причиняваше болка, но тя можеше да почувства, че е на границата да изгуби контрол над себе си.

— Лусиен, моля те, успокой се — настойчиво го помоли тя. — Плашиш ме.

Отначало си помисли, че той не я е чул, но след това очите му започнаха да стават нормални. Миг по-късно Лусиен я пусна, а заедно с това спря и вятъра. Поглеждайки към блузата си, Ариел с облекчение видя, че кристала вече не свети в червено. Без да откъсва бдителния си поглед от Лусиен, тя прегърна с ръце раменете си и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да забави препускането на сърцето си.

Още няколко случки като тази и на Лусиен нямаше да му се наложи да я убива. Сърцето й просто щеше да се пръсне от страх, призна си тя, докато размишляваше над току-що случилото се. Вече се бе сблъсквала с тлеещите му очи и промяната в цвета на кристала, така че знаеше, че тези ефекти се дължат на настроението му. Но факта, че можеше да прави вятър, определено беше изнервящ. Започваше да се чуди какви ли още други способности не бе демонстрирал. Това я ужасяваше, тъй като показваше до каква степен е зависима от неговата милост. От друга страна я привличаше, тъй като не можеше да си представи какво ли би било, ако разполагаше с подобна мощ.

Лусиен прекара пръсти през косата си, докато гледаше как Ариел прегръща раменете си в самозащита. Винаги се бе гордял със самоконтрола си. Както често бе му казвал дядо му, изключителният магьосник се познаваше по това, че винаги владееше емоциите си. Тази черта беше от особена важност за магьосника, предопределен да стане висш свещеник, каквато съдба очакваше Лусиен, преди Гейлън да бе разрушил всичко.

Но откакто се бе запознал с Ариел, започна да се хваща, че от време на време губи самообладание и това го тревожеше. Това можеше да означава само, че магията, която й бе направил, набираше сила. Изключително важно бе бързо да намери Арманд, защото колкото повече време отнемеше, толкова по-трудно щеше да бъде да развали магията.

— Забеляза ли някакви следи от Арманд? — попита той.

— Не — отговори Ариел.

— Разкажи ми за запознанството си с Гейлън.

— Вече ти разказах.

— Разкажи ми отново и не пропускай нито една подробност, дори да ти се струва несъществена.

Като изпусна покорна въздишка, Ариел повтори разказа си. Когато свърши, Лусиен каза:

— Разкажи ми я отново.

Ариел го погледна с досада.

— Защо?

— Защото пропускаш нещо.

— Нима ме обвиняваш, че те лъжа.

Лусиен повдигна вежди.

— Лъжеш ли ме?

— Не, разбира се!

— Тогава значи нямаш нищо против да разкажеш историята още веднъж.

— Лусиен, няма никаква причина да я повтарям. Казах ти всички съществени подробности.

— Казала си ми всички съществени подробности? А какво пропусна?

— Нищо важно — промърмори тя, като извърна глава към гората.

— Остави преценката на мен — заяви той с тон, който убеди Ариел, че Лусиен няма да се откаже, докато не му разкаже всичко още веднъж.

Ариел му отправи изпепеляващ поглед, но той дори не потрепна.

— Добре, щом искаш да знаеш. Гейлън флиртуваше с мен.

Веждите му се вдигнаха още по-високо.

— Флиртувал е с теб?

— Не е нужно да звучиш толкова изненадан — раздразнено промърмори тя. — Независимо дали вярваш или не, но някои мъже ме намират привлекателна.

Лусиен отиде до колата, подпря се на предната броня и потъна в замислено мълчание. Ариел го загледа с нарастващи опасения.

След като изминаха няколко минути, тя не можеше повече да издържа напрежението.

— Какво има, Лусиен?

Той примигна, сякаш се изненада, че я вижда тук.

— Гейлън знае коя си или поне по някакъв начин те свързва с Арманд.

Ариел до такава степен се слиса от думите му, че само го зяпна удивено. Най-накрая успя да набере достатъчно самообладание, за да каже:

— Това е абсурд. С нищо казано или направено не показа, че знае моята самоличност.

— Повярвай ми, Ариел, той знае. Първата улика е посещението ти в агенцията за недвижими имоти. Не мислиш ли, че се е получило дяволски удобно, когато неочаквано са извикали Корин по телефона, докато си се колебаела за попълването на формуляра?

— Бях прекалено заета в търсене на изход от ситуацията, за да размишлявам много — призна Ариел. — Но, Лусиен, понякога се случват съвпадения.

— Не е било съвпадение — мрачно отговори той. — Целта на формуляра, който са искали да попълниш, е била да установят истинската ти самоличност. Когато си казала, че тръгваш и ще се върнеш по-късно, Корин се е свързала телепатично с Гейлън. Той вероятно е решил, че си решила да останеш извън кръга и докато успее да прецени дали представляваш заплаха, за него е било от особена важност да те задържи в контролираната от него сфера. Но би изглеждало странно, ако Корин изведнъж заяви, че няма нужда да попълваш формуляра. Тогава той се е обадил по телефона, за да направят всичко да изглежда естествено.

Преди два дни Ариел би се присмяла на идеята, че Корин и Гейлън биха могли да осъществят толкова сложна мисловна връзка. Но изглежда, че Лусиен редовно четеше мислите й. Освен това не можеше да забрави обезпокоителният момент с Шана Морланд, когато бе убедена, че жената е прочела мислите й.

Ариел нервно пристъпи от крак на крак и възрази:

— Това все още не доказва, че знаят коя съм аз. Може би просто е искал да ме провери, защото съм чужденка.

Лусиен поклати глава.

— Той не би си губил времето с непозната, освен ако не сметне, че представлява заплаха. След като си се измъкнала от попълването на формуляра и си настояла да платиш в брой, на него не му е останала друга възможност, освен да се приближи директно до теб. Той е предизвикал объркването ти, след което те е отвел на място, където лесно можеш да отвлечеш вниманието си — в антикварния магазин с книгите. Преценил е, че докато си заета с тях, защитните ти сили ще бъдат снижени и той с лекота ще може да определи коя си и защо си дошла. Но магията ми е била на мястото си, така че всичко, което е опитал, е било безуспешно. Като е разбрал, че си омагьосана, той е решил да поведе флирт с теб, като се е надявал, че като погъделичка суетата ти, ще успее да те подмами да му кажеш кой е направил магията. Само по себе си това е успокояващо, защото ако е подозирал, че съм аз, тогава просто е щял да привлече силите и на останалите и да развали магията. Тъй като се е държал предпазливо, това означава, че има причини да смята, че е в опасност от друг магьосник, могъщ колкото него самия. Страшно ми се иска да знам кой е той и какво означава всичко това.

Ариел знаеше, че Лусиен не очаква отговор, затова и не му предложи. Вместо това се замисли над намека му, че е толкова прозрачна, та един обикновен флирт да разкрие всичко в нея. Гейлън може и да е великолепен мъж, от който можеш да припаднеш в несвяст, но тя имаше достатъчно разум, за да задържи домогванията му на разстояние. Все пак се отказа да изкаже на глас размишленията си. Лусиен беше прекалено непостоянен и не знаеше с какво може да го изкара от равновесие. Едно избухване на магьосник на ден беше почти на горната граница на издръжливостта на нервите й.

— Ако приемем, че всичко, което казваш е вярно, как Гейлън е научил коя съм аз?

Лусиен сви рамене.

— Вероятно го е научил от Арманд.

Коленете на Ариел се разтрепериха при това заключение. Арманд винаги се бе държал внимателно, така че работата му да не я поставя в опасност. Единственият начин, по който Гейлън би могъл да го узнае от него, бе насилственото получаване на информация.

Изглежда, че Лусиен четеше мислите й, тъй като изведнъж каза:

— Ариел, не мисля, че Гейлън би наранил Арманд физически.

Може би щеше да приеме уверенията му, ако не бе употребил думата „физически“. Изведнъж си спомни как бе попитала Лусиен дали Арманд е жив. Той й бе отвърнал: „В смисъла, в който питаш, да.“ Не беше нужно да е гениална, за да се досети, че Гейлън би могъл да нарани брат й по друг начин.

Защо изчака толкова дълго, преди да тръгне да търси Арманд? Защо изобщо му позволи да се захваща с тази откачена история? От мига, в който й разказа за сборището, Ариел усещаше, че има нещо гнило. Никога нямаше да си прости, ако с Арманд се случеше нещо.

При първото парване на напиращите в очите й сълзи, тя премигна, като си каза твърдо, че плачът няма да й помогне с нищо. Но колкото повече се опитваше да сдържа сълзите, те изглеждаха толкова по-твърдо решени да излязат на повърхността. Накрая, като реши, че се бие за спечелването на изгубена битка, тя зарови лице в дланите си и се разрида.

Когато Ариел заплака, Лусиен я погледна слисано. Не знаеше как да се справя с плачещи жени. Вещиците никога не плачеха. Те кълняха и беснееха, и запращаха разни летящи предмети към главите на магьосниците. Но си спомняше смътно, че майка му се беше отдавала на тази странна болест веднъж или два пъти и тогава баща му я беше прегръщал и целувал.

Лусиен предпазливо се приближи до Ариел и я прегърна. Щом тя притисна лице към гърдите му и започна да ридае неутешимо, той реши, че прави нещо напълно погрешно. Тъй като явно прегръдката не помагаше, той реши да използва стандартното средство на магьосниците за успокояване на вещици. Хвана брадичката й, повдигна лицето й към своето и я целуна.

Сърцето на Ариел ускори ударите, щом Лусиен приближи устните си към нейните. Предишната вечер целувката му беше безмилостна, наказваща. Но тази беше настойчива, гладна, сякаш му беше недостатъчна и Ариел се вкопчи в него, преди умът й напълно да схване какво става.

Докато я обземаше приятната тръпка на нарастващото желание, Ариел изпищя мислено: „Това е лудост! Та аз дори не харесвам този мъж!“

Това не я възпря да простене одобрително, щом той притисна бедрата си към нея, като по този начин й даде достатъчно доказателство за собствения си нарастващ копнеж. Ръката й по своя воля се промъкна до кристала и когато пръстите й го докоснаха умът й се наводни с еротични усещания. Най-шокиращото бе, че всички те бяха мъжки и толкова прелъстителни, че тя бе омаяна от тях.

Усещаше физически как ръцете на Лусиен я прегръщат, но умът й бе изпълнен с докосването на твърдите й зърна, притиснати в гърдите му и с притискането на корема й в ерекцията му. Щом кракът му се промуши между бедрата й и се притисна в топлината й, туптящата тежест на слабините му я прониза с такава сила, че си помисли, че би могла да умре от нея.

Той нетърпеливо разкопча блузата й, но щом плъзна длан под тъканта, за да обхване гърдите й, пръстите му докоснаха кристала. Ариел го почувства толкова горещ, че сякаш изгори. Разбра, че топлината беше отражение на нейната собствена възбуда. Това познание го възпламени и след това в отговор възпламени и нея.

Именно поради това тя се изненада толкова много, когато Лусиен я отблъсна от себе си. Погледна замаяно към лицето му и можеше да се закълне, че на него е изписано съжаление. Реши, че си е въобразила, защото вече гледаше към нея толкова хладно, че я побиха мразовити тръпки.

Изведнъж той й обърна гръб и рязко й заповяда:

— Стегни се, Ариел! Трябва да отидем в къщата и да направим план за спасяването на брат ти.

Отначало Ариел се вцепени от рязкостта му, но след това избухна в справедливо възмущение. Два пъти я бе целувал и след това се бе отнасял с нея така, сякаш беше някакъв парий.

Колкото повече размишляваше, толкова повече подлудяваше. Прокле го мислено, закопчавайки блузата си. Когато минута по-късно гордо мина покрай него, тя се закле мислено, че ако някого отново я докосне, ще го удари право по големия, надменен, магьоснически нос.