Докосването на нощта

Глава осемнадесета

„Гонитба бавна

със стъпка славна.

Спокойна крачка, велика цел,

те побеждават — по-бързо с вой,

нежели с бой: —

«На тебе вси са подчинени,

а ти пък — подчинен на мен.»“

Френсис Томпсън, „Небесната хрътка“

Ариел никога нямаше да повярва, ако й бяха казали, че да гледа хората може да бъде толкова изтощителна или отнемаща време работа. Беше в Сенктюъри вече повече от час и бе успяла да измине едва едната страна на улицата. Разбира се работата й щеше да се облекчи, ако Лусиен не й бе наредил да гледа към всеки, дори към очевидните туристи.

Още в деня на пристигането си се бе удивила от тълпите туристи в града, но този ден беше петък и сякаш имаше двойно повече посетители. Просто не можеше да си представи какво ли беше през почивните дни. Вероятно градът беше толкова претъпкан с хора, че нямаше място за вървене.

Когато стигна до сградата, в която Гейлън бе изчезнал предишния ден, видя на вратата табела, която гласеше: „Частна собственост. Корпорация «Пристан», Дирекция“. Дори ако Лусиен не й бе наредил да влиза във всеки магазин, би поискала да влезе тук от чисто любопитство. Но думите „частна собственост“ бяха така добре видни, че не можеше просто така да се набута вътре. Трябваше й някакво извинение, за да влезе. Не виждаше Гейлън наблизо, така че можеше да каже, че го търси. Но какво щеше да прави, ако се окажеше, че е вътре? Ако Лусиен беше прав за Гейлън, нямаше нужда да поощрява намеренията му. Напротив, по-добре бе изобщо да не го вижда.

Подскочи, когато изведнъж някой стисна ръката й и каза:

— Ако и днес ми кажеш, че не можеш да обядваш с мен, ще предприема драстични мерки.

Беше Шана. Ариел се отпусна успокоена. За миг бе решила, че за ръката я е хванал Гейлън, тъй като си мислеше за него.

— Здрасти, Шана — отвърна тя и огледа тоалета на жената. Беше облечена в отрязани джинси с разръфани крачоли, яке, съшито от парчета и широкопола сламена шапка. Ариел поклати иронично глава. Дори в облеклото на скитник Шана изглеждаше великолепно. — С удоволствие бих хапнала с теб.

— Браво! — ентусиазирано рече Шана. — Трябва да вляза тук и да взема работния си график за другата седмица, но след това съм свободна. Можем да хапнем в хлебарницата, освен ако не искаш топъл обяд в ресторанта. В хлебарницата има една задна стая, където сервират студени сандвичи на местните жители. Мястото не е нищо особено, но поне ще можем да си чуем приказката и никой няма да се опитва да ни изгони, за да заеме масата ни.

— Звучи чудесно — бързо отвърна Ариел, неспособна да повярва на щастието си. Шана не само щеше да я въведе в сградата на корпорацията, но щяха да обядват в място, запазено само за местни жители. Обедът щеше да е идеален за „записа“ на лицата, който искаше Лусиен.

Щом влязоха в дирекцията на корпорация „Пристан“, Ариел очакваше да види някой голям, модерен офис. Вместо това смутено откри, че вътре е също така старомодно, както в останалата част на града. Имаше две жени и един мъж, които работеха приведени над стари бюра, разположени на разстояние едно от друго. Едната стена беше запълнена старовремски шкаф за папки. Двете жени печатаха на толкова стари пишещи машини, че ако не бяха антики, скоро щяха да станат. Единственото модерно оборудване, което Ариел видя, бе копирната машина. Какво ли бе предназначението на това място?

И тримата служители вдигнаха глави към тях при влизането им, но първа заговори Шана.

— Дойдох да си взема работния график, а тя е с мен.

Тримата се върнаха към задачите си, без да им отделят повече внимание от едно кимване.

Щом излязоха, Ариел попита:

— С какъв бизнес се занимава корпорация „Пристан“?

— Ръководи целия бизнес в града и освен това се занимава с поръчките по пощата за занаятчийските изделия — отвърна Шана.

— Като се има предвид притока на туристи, сигурно си направила доста пари.

— Нямам представа, Ариел. Боя се, че нямам влечение към бизнеса. Всъщност съм толкова неорганизирана, че имам проблеми със спазването на работния си график.

Неорганизирана вещица? На Ариел това й стори като комбинация от две противоположности.

— Работиш само в гадателското магазинче, нали?

— Да, за нещастие.

— Не ти ли харесва работата там?

— Не че не ми харесва. Просто хората очакват да им казваш нещо хубаво и вълнуващо. За съжаление повечето водят предсказуем и отегчителен живот като моя, но не мога да им кажа: „Очаква ви все същото сиво ежедневие.“ Така че се налага да им измислям по нещо, което да ги накара да се надяват, че ще спечелят богатството си, без да им давам фалшиви надежди.

— Това ли правиш с мен? Измисляш ли ми нещо? — подразни я Ариел.

— Не — отговори толкова сериозно Шана, че Ариел се сепна. — Никога не бих излъгала един приятел за бъдещето му, а от мига, в който те срещнах, имам чувството, че ти и аз бихме могли да бъдем приятелки.

Тъкмо бяха стигнали до хлебарницата, така че Ариел не отговори. Но, по някакъв странен начин, тя също чувстваше, че биха могли да бъдат приятелки. Освен това знаеше, че това никога няма да се сбъдне. Ако се измъкнеше жива от Сенктюъри, никога нямаше да се върне тук.

Последва Шана през една врата без табелка, водеща към задната част на фурната. Влязоха в голяма стая без прозорци. Шана не се бе пошегувала, когато бе казала, че мястото не е нищо особено. Стените бяха боядисани в бяло и нямаше никаква украса. Вместо маси и столове имаше две дълги градински маси, разположение върху покрития с паркет в неопределен цвят под. На по-близката до вратата маса се хранеха пет-шест души. Те вдигнаха глави и Ариел с разочарование позна само един от тях. Утеши се с факта, че сега бе едва рано следобед. Вероятно щяха да дойдат още хора, докато се хранеха.

Шана я запозна с хората. Имената им объркаха Ариел. Имаше една стара двойка, чиято фамилия беше Моркоумб и млада двойка, чиято фамилия беше Морони. Групата допълваха две жени на средна възраст, чиито фамилии бяха съответно Моресби и Морли. Като добави към този списък четиримата други, които познаваше — Лусиен Моргрет, Гейлън Морган, Шана Морланд и Корин Мороу, — Ариел забеляза, че фамилиите на всички започваха с буквите М-О-Р. Помисли дали да не попита Шана за това съвпадение, но реши да запази този въпрос за Лусиен. Можеше, обаче, да отиде в ресторанта и да провери местния телефонен указател.

Една жена на средна възраст прие поръчката им. Ариел си поръча сандвич с пилешко, а Шана — с говеждо месо. За пиене си взеха чай с лед. Взеха поръчаното и Шана я поведе към далечния край на втората маса с думите:

— Тук ще имаме повече спокойствие.

Ариел предпочиташе да седне по-близо до вратата, но седна така, че да може да я наблюдава. След като се настаниха, Шана започна да й задава въпроси за живота във Филаделфия. Ариел послушно й отговаряше, вдигайки поглед все път, щом някой влезеше.

Когато Шана научи, че Ариел е живяла из целия свят, тя се развълнува силно и започна да я разпитва за местата, където е била. Тъкмо бе приключила с разказа си за трите години, прекарани в Япония, когато неизвестния магьосник на Лусиен влезе в стаята.

— Шана, кой е този човек? — попита тя.

Шана надникна над рамото й.

— Себастиан Моран. Защо?

— Изглежда ми познат. Оттук ли е?

— Не. От Англия е.

— От Англия ли? — изненадано повтори Ариел. — Как е попаднал в Сенктюъри?

— Той е далечен братовчед на едно семейство, което живееше тук. Всъщност ти живееш в тяхната къща.

Ариел примигна, уверена, че не я е разбрала.

— Наела съм къщата на братовчед му?

Шана кимна утвърдително и Ариел усети как я обзема безпокойство. Лусиен бе казал, че не знае кой е магьосникът, а сега Шана заявяваше, че му е братовчед. Как бе възможно Лусиен да не познава собствения си братовчед?

— След като е братовчед на семейството, защо не е наел къщата? — попита тя.

— Ами, когато пристигна къщата вече бе наета от някой друг, така че той се настани на палатка в гората. След като наемателят си отиде, предложиха на Себастиан да се премести в къщата, но той каза, че предпочита да остане там, където е. Всъщност това ти беше късмета. Ако той се беше преместил, нямаше да можеш да наемеш къщата.

„Да, щастието ми е наистина удивително“, мрачно си каза Ариел, докато обмисляше получената от Шана информация. Стигаше до някои изводи, които изобщо не й допадаха. Нито един от тях нямаше нещо общо с щастието, но всичките бяха свързани с Лусиен. Сега разбираше защо Лусиен бе настоявал толкова много да стои настрана от Моран. Боял се е да не научи, че му е братовчед.

Освен това започваше да подозира кой е бил предишния наемател — Арманд. Защо не се бе досетила по-рано? Изглежда, че Сенктюъри не гъмжеше от жилища, които се отдаваха под наем. Всъщност, когато Лусиен я бе накарал да се обади и да наеме жилището, бе казал, че ако няма свободно жилище, няма да идват в Сенктюъри. Започваше да подозира, че обаждането е имало за цел да провери дали братовчед му е направил каквото е трябвало да направи с Арманд.

Реши да блъфира, за да провери хипотезата си.

— Знаеш ли, Корин Мороу спомена името на човека, който е държал къщата преди мен... Уф, не мога да си го спомня...

— Адам Дъглас — помогна й Шана.

Ариел очакваше да чуе името на Арманд и за миг се стресна. След това си спомни, че брат й винаги използваше чуждо име, докато траеха проучванията му, въпреки че запазваше инициалите си. Псевдонимът му добави още едно доказателство към нарастващите й подозрения за Лусиен.

— Да. Мисля, че това беше името. Корин каза, че си е тръгнал неочаквано.

— А-ха, беше доста изненадващо — рече Шана. — Беше наел къщата до края на септември и след това една нощ се измете, без дори да остави бележка.

Ариел искаше да пита Шана за още подробности, но се побоя да не я настрои подозрително. Освен това й бе нужно да прекара известно време сама, за да обмисли наученото.

Погледа часовника си и възкликна:

— Шана, съжалявам, че трябва да прекратя разговора ни, но имам малко работа.

— Всичко е наред. Радвам се, че все пак се срещнахме. Ще те изпратя.

— Не не се безпокой — отвърна Ариел и се изправи. — Остани и си довърши сандвича. До скоро.

Щом излезе от хлебарницата, Ариел се насочи към ресторанта, за да провери телефонния указател. В ресторанта беше шумно и препълнено както обикновено. Телефонът беше зает от някакъв мъж. Ариел се облегна на стената и обходи с поглед тълпата. Вдигна очи, щом вратата се отвори и почувства как изтръпва от страх от видяното. В ресторанта току-що бе влязъл братовчеда на Лусиен, Себастиан Моран. Тъй като до преди малко той ядеше в хлебарницата, имаше само една причина да бъде тук. Бе я проследил. Моран огледа помещението и щом погледите им се срещнаха, той се обърна и бързо напусна, потвърждавайки подозренията й.

Дали я бе следил през цялото време? И ако беше така, защо? Отговорът беше очевиден. Вероятно искаше да се увери, че Ариел няма да направи нещо, което да постави в опасност плана му с Лусиен.

Мъжът, който говореше по телефона, най-накрая приключи разговора си и Ариел незабавно влезе в кабинката. Вдигна телефонния указател, който висеше на една верига. Забеляза, че съдържа телефоните на няколко малки града в околността. Прелисти го, докато попадна на Сенктюъри. Градът заемаше по-малко от страница, така че бързо можа да се увери в правотата на догадката си. Имаше дванайсет телефона на местни жители и имената на всички започваха с буквите М-О-Р. Ако добавеше името на Лусиен към този списък, получаваше тринайсет фамилии. Дори да бе имала някакви съмнения, че те наистина са магьосническо сборище, сега и те отпадаха.

Излезе от ресторанта и реши, че най-доброто място за усамотен размисъл е колата й, която беше паркирана на пътя, извън града. Тръгна в тази посока с мисли, объркани от всичко научено.

Вече беше сигурна, че Лусиен и братовчед му са отвлекли Арманд, но не знаеше какво да прави. Първият й порив бе да представи доказателствата си на Лусиен. Обаче, дори той да признаеше верността им, това нямаше да върне брат й. Трябваше да отиде в полицията, но все още нямаше нито едно доказателство, че Арманд изобщо е бил в града, камо ли че е бил отвлечен. А дори да успееше да ги убеди да й помогнат, това нямаше да й донесе нищо добро. Лусиен най-вероятно щеше да ги омагьоса, така че да я сметнат за луда.

Тъкмо бе отминала последния магазин по улицата, когато чу Гейлън да вика името й. Спря и се обърна. Гейлън тичаше по тротоара към нея. При вида му цялото й объркване прерасна в гняв. Последното нещо, с което искаше да се занимава в момента беше друг магьосник.

— Какво има, Гейлън? Бързам — рязко рече тя, щом той стигна до нея.

Той й отправи разкаяна усмивка.

— Съжалявам. Изглежда, че винаги избирам най-неподходящия момент. Виж, просто ще си тръгна, а ако решиш, че искаш да ме видиш, можеш да ми се обадиш.

Поведението му беше напълно цивилизовано за човек, за когото се предполагаше, че таи лоши намерения. Разбира се, ако се потвърдяха подозренията й за Лусиен, щеше да се окаже, че Гейлън не е от „лошите“. Освен това може би беше единствения човек, който можеше да й помогне. Нямаше право да го отблъсква, преди да е решила какво да прави.

— Съжалявам, че се държах грубо — каза му тя. — Просто точно сега ми се е струпало доста на главата.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.

Ариел отвори уста да му отговори, но зърна с крайчеца на окото си някакво потайно движение и замълча. Обърна глава в тази посока и видя Себастиан Морган да изчезва в една врата. Наистина я следеше!

Отново я полазиха тръпки на страх. Върна вниманието си към Гейлън и откри, че той я съзерцава загрижено. Усмихна му се слабо и рече:

— Не, не можеш да ми помогнеш, но можеш да ме изпратиш до колата ми.

— С удоволствие ще те изпратя до колата ти — каза той.

В мига, в който думите излязоха от устата му, Ариел осъзна, че бе нарушила едно от основните правила на Лусиен. Бе дала покана на Гейлън. Паниката се сви на топка в стомаха й, но след това почувства гняв. Беше й омръзнало да се бои. Освен това пътя беше пълен с хора, така че Гейлън не би могъл да й стори нищо лошо, дори да искаше.

— Сигурна ли си, че не мога да ти помогна да решиш безпокойствата си? — попита я отново Гейлън, докато крачеха към колата й.

— Въпросът е личен — поклати глава Ариел.

— Искаш ли да поговорим за него? Аз съм добър слушател.

— Сигурна съм, че си добър слушател, Гейлън, но точно сега не съм готова да говоря по този въпрос.

— Отново съм прекалено припрян, нали?

Ариел го погледна и той й се ухили така весело, че тя не можа да сдържи усмивката си.

— Да, така е.

— Е, поне те накарах да се усмихнеш — каза той с доволен вид. — Какво прави днес?

— Поскитах се малко из града и след това обядвах с Шана Морланд.

— Нищо чудно, че изглеждаш мрачна — провлечено рече той. — Обедът с Шана би могъл да бъде истинско изпитание.

— Това пък какво означава? — попита Ариел, чувствайки се засегната заради Шана.

Гейлън я изгледа изкосо.

— Хайде, хайде, Ариел. Шана е приятно момиче, но трябва да признаеш, че е малко незряла. Обзалагам се, че през цялото време те е разпитвала за всеки град, в който си била през живота си.

В гласа му прозвуча снизходителна нотка, която подразни Ариел.

— Първо на първо, Шана не е момиче, Гейлън. Тя е жена и ни най-малко не я намирам незряла. Мисля, че е интелигентна, красива и забавна. Освен това смятам, че е прекарала целия си живот сред защитното обкръжение на малкия град и е наивна. Мисли си, че големите градове са пълни с приключения и вълнения, но съм сигурна, че ако прекара известно време в някой от тях, бързо ще промени мнението си. Така че, вместо да я критикуваш, би трябвало да я окуражиш да прекара известно време по света, за да може да открие истината.

Гейлън й отправи благодушна усмивка.

— Ариел, явно Шана ти допада. Освен това съм съгласен с всичко, което каза за нея. Но я познавам от повече време от теб, така че знам, че е импулсивна и неприятностите я следват като сянка. Повярвай ми, последното нещо, от което света има нужда, е Шана да препуска на свобода из него. На нея й трябва съпруг, който да я контролира и да й покаже къде й е мястото в живота.

Толкова отдавна Ариел не бе чувала подобни глупости, че не можеше да повярва на ушите си.

— Кажи ми, Гейлън, къде точно смяташ, че е мястото на Шана в живота?

Очевидно той не забеляза сарказма в гласа й, защото сви рамене и отговори:

— Там, където е мястото на всяка жена. Трябва да си намери съпруг и да се посвети на задълженията си да бъде добра съпруга и майка.

— Ами ако Шана не иска да бъде съпруга и майка? Ами ако иска да обикаля света? — попита Ариел с нарастващ гняв.

— Не бъди глупава, Ариел — присмя й се той. — Всички жени искат да бъдат съпруги и майки. За нещастие някои от тях са като Шана. Те си създават абсурдната идея, че трябва да получат повече от живота. Но Шана скоро ще си намери мъж, който ще й сложи юздите и ще я научи какво е истинското й призвание.

При тези думи гнева на Ариел избухна. Спря, сложи ръце на хълбоците си и впи свиреп поглед в Гейлън.

— Това е най-обидното, снизходително и глупаво изказване, което съм чувала от години! Мислиш, че ако жената е малко по-различна от твоята представа, значи й е нужен мъж, който да сломи духа й и да я изрита обратно в границите на общоприетото, така ли? Е, Гейлън, повярвай ми, последното нещо, от което света има нужда е такива непоносими, егоистични, тестостеронни глупаци като теб, които да препускат из него! А сега, извини ме, но имам работа за вършене.

Обърна се и се отдалечи от него, преди той да е успял да й отговори. Подозираше, че ако й бе отвърнал само една дума, щеше да го ритне. Това, което всъщност я подразни бе, че не трябваше да се изненадва от философията му. Лусиен също страдаше от манията за властване, която самата тя бе изпитала неколкократно. Несъмнено сборището представляваше едно архаично патриархално общество. Вероятно нацупената котка на Лусиен имаше повече свобода, отколкото вещиците.

Докато отиде до колата, стигна до заключението, че ако Лусиен и Гейлън са типични средни магьосници, трябваше да се радва, че е простосмъртна, а не вещица. Ако трябваше ден след ден да се подчинява на надменната им мъжественост, сигурно щеше да свърши на кладата, защото щеше да подбуди вещиците към въстание. Всъщност, може би добрите, старомодни освободителни движения щяха да свършат работа на сборището.

Все още с повишен адреналин, тя реши, че ще отиде право при Лусиен и ще му каже всичко, което бе открила. А след това щеше да го накара да я откара при Арманд.

Запали двигателя, потегли към къщата и започна да отмята наум заключенията си.

Първо, „неизвестният“ магьосник на Лусиен беше братовчед му. Тъй като Лусиен търсеше начин да си отмъсти на Гейлън, можеше да се предположи, че братовчед му е дошъл тук, за да му помогне. Освен това беше убедена, че именно братовчеда е отвлякъл Арманд. В края на краищата бе видяла представата за него, разговарящ с брат й. Реши, че той го е отвлякъл, за да може Лусиен да обвини Гейлън за това престъпление. Ако го признаеха за виновен за нещо подобно, той вероятно щеше да бъде изхвърлен от сборището, което означаваше, че Лусиен ще може да се върне. Най-много я разяри това, че Лусиен я бе накарал да повярва, че е сам на света. Беше се възползвал от състраданието й, а всъщност всичко е било лъжа!

Освен това оставаше въпросът с името на Арманд. Лусиен й бе казал, че Гейлън е направил на брат й някаква ужасна магия, която влизаше в действие всеки път, щом някой произнесеше името му. Но ако Арманд е бил известен в Сенктюъри като Адам Дъглас, единственият начин Гейлън да узнае истинското му име е бил от мислите му. Лусиен й бе казал, че й е направил магия, която пречи на Гейлън да чете мислите й, така че разумно беше да се предположи, че е направил същото заклинание на Арманд. Това означаваше, че когато бе казала името на Арманд, магията, която бе влязла в действие е била направена или от Лусиен, или от братовчед му. Беше готова да се обзаложи, че е бил Лусиен. Той я беше изпратил сама в къщата, а след това й бе дал приспивателната отвара, така че да обърка мислите й и да се измъкне от подозрение.

Доколкото разбираше, Лусиен и братовчед му бяха изготвили един малък, спретнат план, който бе вървял добре, докато не се бе появила тя. Лусиен вероятно се беше изплашил, че ще обърка всичко с търсенето на брат си и я беше взел в Сенктюъри със себе си. След това се бе заел да я убеждава, че в цялата история Гейлън е „лошият“. И, което беше още по-лошо, тя се бе хванала на всичките му номера, като се започне от абсурдната изтървана в къщата магия, която много практично се бе превърнала в демон, когато тя, разбира се, не бе видяла. След това Лусиен бе направил най-големия си удар като й бе позволил да й направи любовната магия. Боже, не можеше да повярва, че се е показала такава глупачка!

— Добре, Лусиен Моргрет, веднъж можеш да ме изкараш глупачка, но никога няма да успееш пак — гневно промърмори тя. — Може да съм простосмъртна, но току-що започнах да се боря!

Лусиен стоеше насред гората и се озърташе объркано. Когато Себастиан Моран му бе казал, че прокудените живеят в колиба на една миля отвъд източната граница на сборището, той знаеше, че няма да е лесно да ги открие. Но не бе отчел, че няма да може да се движи по права линия, а ще трябва да следва извивката на границата. Без помощта на кристала не можеше да определя точно посоката, така че се бе движил на зиг-заг, за да е сигурен, че няма да пропусне колибата. Първо тръгна на юг, но не откри дори следа от колиба. А сега току-що бе се върнал в началната точка. Веднага, щом си поемеше дъх, щеше да започне наново търсенето.

Погледна към слънцето. Беше два следобед. Дори при дългия летен ден времето оставаше критичното място. По всичко изгледаше, че Арманд се пази в най-далечната точка от мястото, където стоеше. Това означаваше, че трябваше да извърви една миля до границата и след това още петнайсет мили, за да стигне до него. Ако приемеше, че успееше да го спаси веднага, което беше малковероятно, едва ли щеше да има време да го изведе извън земите на сборището и да се върне за Ариел преди първото докосване на нощта. А интуицията му подсказваше, че трябва да се върне за нея. Нещо ставаше с нея. Можеше да го почувства и това го правеше още по-объркан. Ако с нея се случеше нещо... Не си позволи да завърши мисълта.

Затича напред, доволен, че Оумен бяга до него. Не му беше говорила, откакто Моран я бе пуснал, но беше на негова страна. Знаеше, че е само въпрос на време да му прости, загдето се бе оженил за Ариел. Истинската ирония беше там, че ако бе изчакал още един ден, Оумен нямаше да има за какво да му прощава. Щеше да се запознае с Моран и да спаси Арманд. След това Ариел щеше да си отиде у дома и да изчезне от живота му, а той щеше да продължи по своя път. Но не бе изчакал и сега бяха безвъзвратно и завинаги свързани.

Беше така изгубен в мислите си, че ако Оумен изведнъж не му бе изръмжала щеше да пропусне сламения покрив, който се подаваше сред дърветата отдясно.

— Браво! — похвали я той и спря, за да я вдигне на ръце, преди да тръгне към покрива. Оумен му позволи да я държи не повече от пет-шест стъпки, преди да скочи от ръцете му и да изчезне сред гъстия шубрак.

Скоро чу звук от цепене на дърва. Приближи се тихо до края на дърветата, които ограждаха колибата. Трябваше да се увери, че това е мястото, което търси. Ако наистина беше то, не искаше да ги плаши, които и да бяха те. Ако не друго, поне бе научил като изгнаник, че без кръг, който да те пази, ставаш изключително предпазлив. Ако четирима като него изведнъж обърнеха силите си срещу него, щеше да попадне в адски сериозно затруднение.

Когато най-сетне успя да погледне между дърветата, той беше направо шокиран от видяното. В една малка градина работеха Бойд и Мирна Морпет, а зад тях Роан Морел цепеше дърва. Лусиен можеше да разбере причините за изгонването на Роан от сборището. Той беше няколко години по-млад от Лусиен и бе известен с лошия си нрав. Дори дядото на Лусиен често бе губил търпение с него. Но Бойд и Мирна бяха доста над стоте и бяха толкова кротки, че бяха почти незабележими. Какво би могло да накара Гейлън да се отнесе така с тях? Огледа останалата част от поляната за четвъртия прокуден, но, който и да беше той, беше или в колибата, или от другата й страна.

Тъкмо се опитваше да измисли как да се появи така, че да не ги изплаши, когато някой каза зад гърба му:

— Чудех се колко време ще потрябва на семето на простосмъртните да се появи.

Лусиен се обърна, за да посрещне собственика на гласа и челюстта му увисна. Ако преди беше шокиран, сега направо онемя. Магьосникът, който стоеше пред него, беше не някой друг, а Грифит Морган, бащата на Гейлън.

— Е, какво си ме зяпнал така — раздразнено промърмори Грифит. — Помогни ми за товара.

Чак сега Лусиен забеляза, че Грифит носеше на гръб товар току-що отсечени и нарязани на цепеници дърва. Побърза да поеме товара от по-възрастния мъж, все още твърде зашеметен, за да каже нещо.

Последва Грифит към поляната, обзет от тревожното усещане, че знае кой от прокудените може да му помогне да открие Арманд Дантес. Въпросът беше дали бащата на Гейлън ще предаде сина си по начина, по който очевидно той го бе предал?