Допустим риск

ВТОРНИК, 12 ЮЛИ 1692 ГОДИНА

Роналд Стюарт отвори вратата на каютата и излезе на палубата, в хладния утринен въздух: беше облечен в най-хубавия си брич, в морав сюртук с колосани гофрирани маншети и дори си беше сложил напудрената перука. Място не можеше да си намери от нетърпение. Токущо бяха заобиколили Ногъс Пойнт при Марбълхед и бяха взели курс право към град Салем. От носа на кораба вече се виждаше пристанището.

— Ще свием платната в последния момент — извика Роналд на капитана Алън, който стоеше зад руля. — Нека всички в града видят колко бърз е корабът.

— Дадено, шефе! — отвърна капитан Алън.

Едър и мускулест, Роналд се облегна на перилата, а бризът го загали по загорялото широко лице и разроши пясъчнорусата му коса под перуката. Той се взря щастлив в познатата местност. Беше му приятно, че се прибира у дома, но бе и малко притеснен. Беше отсъствал близо половин година, два месеца повече от предвиденото, и през това време не бе получил и едно-едничко писмо, сякаш Швеция беше накрай света. Роналд се питаше дали жена му е получила писмата, които и е пращал. Нямаше гаранция, че са пристигнали, защото той не бе намерил кораб, който да пътува право до колониите, пък дори и до Лондон.

— Време е — провикна се капитана Алън, когато наближиха сушата. — Инак този звяр ще се покатери на пристанището и няма да спре чак до Есекс Стрийт.

— Разпореди се — отвърна Роналд също на висок глас. Чули заповедта на капитана, моряците изскочиха за броени минути на палубата и се запретнаха да смъкват огромните платна и да ги привързват към мачтите. Корабът забави ход. Когато бяха на стотина метра от пристанището, Роналд забеляза малка лодка, която се отдалечи от кея и забърза към тях. Щом лодката се приближи, Роналд разпозна своя чиновник — Честър Проктър, който стоеше на носа. Махна му весело, ала мъжът не отвърна.

— Добре заварили! — провикна се Роналд.

Честър пак не отговори. След като лодката се изравни с кораба, Роналд забеляза, че лицето на Проктър е угрижено и той е стиснал устни. Притесни се. Явно се бе случило нещо.

— Според мен трябва час по-скоро да слезеш на пристанището — извика Честър, щом привързаха лодката към по-големия съд.

От кораба спуснаха стълба и след като размени няколко думи с капитана, Роналд слезе в лодката. Поеха веднага щом се настани на кърмата, Честър седна до него. Двамата моряци отпред загребаха с все сила.

— Какво се е случило? — попита Роналд, макар че се страхуваше да чуе отговора. Боеше се най-много да не би индианци да са нападнали дома му. Преди да замине, червенокожите бяха съвсем наблизо, в Андовър.

— В Салем стават страшни неща — отвърна Честър. Беше напрегнат, личеше си, че е притеснен. — Провидението те доведе навреме у дома. Тревожехме се, че когато си пристигнеш, вече ще е твърде късно.

— Да не се е случило нещо с децата ми? — попита Роналд със свито сърце.

— Не, те са живи и здрави — рече Честър. — Но жена ти Елизабет е загазила лошо. Вече месеци наред гние в зандана.

— По какво обвинение? — подвикна възмутен Роналд.

— По обвинение, че е вещица — каза другият мъж. — Съжалявам, че тъкмо аз трябва да ти съобщя лошата новина. Елизабет беше осъдена на смърт и следващият вторник трябва да бъде екзекутирана.

— И таз добра! Какви са тези небивалици! — изръмжа Роналд, но лицето му пребледня. — Жена ми не е никаква вещица.

— Знам — рече Честър. — Но от февруари насам всички в града са се впуснали в лов на вещици, пред съда бяха изправени близо сто души. На десети юни вече екзекутираха Бриджет Бишоп.

— Познавам я… — промълви потресено Роналд. — Беше огън жена. Държеше без разрешително пивницата на Ипсуич Роуд. Но чак пък да е вещица! Съмнявам се. Какво толкова се е случило, та всички се страхуват от злите сили?

— Всичко започна от пристъпите — поясни Честър. — От тях страдат някои жени, предимно млади.

— А ти виждал ли си тези пристъпи? — поинтересува се Роналд.

— О, да. На съдебните процеси ги видяха всички в града. Не е за разправяне! Голяма страхотия! Който изпадне н такъв пристъп, пищи като попарен и губи разсъдък. Ту ослепява, ту оглушава, ту и двете. Тресе се по-ужасно и от квакерите и крещи, сякаш го хапе невидим звяр. Изплезва език като удавник. Но най-ужасни за гледане са ставите — сякаш са счупени.

Роналд беше толкова развълнуван, че не можеше да подреди мислите си. Беше очаквал всичко, но не и това. По челото му изби пот. Той смъкна ядно перуката и я запокити на дъното на лодката. Помъчи се да реши какво да стори.

— Чака ни файтон — рече Честър, когато наближиха пристанището, и наруши злокобното мълчание. — Казах си, че сигурно ще поискаш незабавно да идеш до затвора.

— Да, така е — потвърди с пресъхнало гърло Роналд.

Слязоха от лодката и забързаха по улицата. Качиха се на файтона и Честър хвана юздите. Шибна коня и той потегли, файтонът препусна с громолене по калдъръмената улица. Двамата мъже мълчаха.

— А защо са решили, че тези пристъпи се дължат на магия? — попита Роналд, щом излязоха на Есекс Стрийт.

— Така твърди доктор Григс — отвърна Честър. — После същото започнаха да повтарят и преподобният Парис от селото, и всички останали, дори съдиите.

— Откъде са толкова сигурни? — продължаваше да се терзае Роналд.

— Поне така се разбра от съдебните процеси — рече Честър. — Всички видяха с очите си как обвиняемите мъчат пострадалите и как пострадалите престават да страдат в мига, в който обвиняемите ги докоснат.

— Но те не са ги докосвали, преди да започнат мъките им?

— Не, за всичко са виновни духовете на обвиняемите — продължи Честър. — А само пострадалите са в състояние да видят тези духове. Тъкмо те посочиха кои са виновниците.

— И жена ми ли бе посочена от тях? — попита Роналд, все още не вярващ на това, което чува.

— Да — потвърди Честър. — От Ан Пътнам, дъщерята на Томас Пътнам от село Салем.

— Познавам го. Злобен дребосък.

— Първа Ан започна да получава пристъпи — каза колебливо Честър. — Във вашата къща. В началото на февруари, в кухнята. Страда и досега, както и майка и — Ан старша.

— Ами децата ми? — попита другият мъж. — И те ли получават мъчителни пристъпи?

— Децата ти са пощадени — увери го Честър.

— Слава на Господа — въздъхна Роналд.

Завиха по улицата, водеща към затвора. И двамата се умълчаха. Честър спря пред портата. Роналд му нареди да чака и скочи от файтона.

Затърси със свито сърце тъмничаря — Уилям Доунтън. Намери го в разхвърляната канцелария — той ядеше царевичен хляб, който току-що бе купил от фурната. Беше едър като канара, с рошава мръсна коса и червендалест нос като камба. Роналд го презираше, защото знаеше, че той е садист — дай му да измъчва затворниците.

Появата на Роналд не зарадва особено Уилям. Той скочи настръхнал от стола и се изпречи пред влезлия.

— Не са разрешени свиждания! — изграчи тъмничарят с пълна уста.

— Така е наредил съдия Хатхорн.

Роналд не се сдържа — пресегна се и сграбчи Уилям за пуловера, сетне го притегли към себе си, така че лицата им бяха само на педя едно от друго.

— Мисли му, ако си се държал лошо с жена ми! — изсъска Роналд с пламнали очи.

— Аз нямам пръст в тая работа — заоправдава се Уилям. — Така са наредили властите. Длъжен съм да им се подчинявам.

— Заведи ме при нея! — отсече Роналд.

— Ама аз, такова… — подхвана Уилям, но млъкна насред изречението, защото другият мъж го сграбчи с още по-голяма сила за гърлото.

Тъмничарят се задави. Роналд отслаби хватката. Уилям се закашля и извади ключовете. Корабовладелецът го пусна и тръгна подире му. Докато отключваше дебелата дъбова врата, тъмничарят се закани:

— Ще се оплача!

— Излишно е — изсумтя Роналд. — Още щом си тръгна оттук, ще ида право при съдията и сам ще му кажа.

Зад дъбовата врата имаше няколко килии, които те подминаха. Всичките бяха пълни. Затворниците изпроводиха Роналд с изцъклени погледи. Той разпозна някои, но не им каза нищо. Тъмницата тънеше в напрегнато мълчание. Вонеше непоносимо и Роналд си запуши носа с носната кърпа.

В горния край на каменното стълбище надзирателят спря и запали светилника. Отвори втора масивна дъбова врата и поведе Роналд към най-страшното място в зандана. Смрадта бе нетърпима. Подземието се състоеше от две големи помещения. Стените бяха иззидани от гранит, по който се стичаше влага. Затворниците бяха много и всички бяха приковани към стените или пода с тежки вериги. Наложи се Роналд да прескача хората, за да не изостава от тъмничаря. В подземието нямаше къде игла да падне.

— Я чакай — каза Роналд на Уилям.

Той спря и се обърна. Роналд приклекна. Разпозна жена, известна със своята благочестивост.

— Ребека Нърс! — ахна той изумен. — Какво, за Бога, правиш тук?

Жената поклати бавно глава.

— Само Господ знае — отвърна тя със сетни сили.

Усетил, че му призлява, Роналд се изправи. Градът сякаш беше полудял.

— Ей там! — посочи тъмничарят другия край на подземието. — Хайде, приключвай!

Роналд го последва. Гневът му беше изместен от състрадание. Надзирателят спря и Роналд погледна надолу. Едвам разпозна в мъждивата светлина на свещта жена си. Елизабет беше покрита с мръсотия. Беше окована с тежки-претежки пранги и едвам намираше сили да прогони гадините, пъплещи в здрача.

Роналд взе свещта от Уилям и се приведе над жена си. Въпреки окаяното си състояние тя му се усмихна.

— Радвам се, че си се прибрал — пророни клетницата. — Сега вече съм спокойна за децата. Те добре ли са?

Роналд усети как на гърлото му засяда буца. Устата му беше пресъхнала.

— Дойдох от кораба направо в тъмницата — отвърна той. — Още не съм видял децата.

— Върви при тях. Те ще се зарадват. Боя се, че се притесняват…

— Ще се погрижа за тях — обеща Роналд. — Но първо ще направя всичко възможно да те измъкна оттук.

— Дано успееш — промълви Елизабет. — Защо закъсня толкова?

— Забавиха се с направата на кораба — обясни Роналд. — Новият модел се оказа тънка работа — не беше лесно. Но кажи ми за себе си…

— Пратих ти няколко писма — рече жена му.

— Не съм получил нито едно — отвърна Роналд.

— Е, добре поне че вече си вкъщи — въздъхна Елизабет. — Върви при децата…

— Ще дойда пак — обеща мъжът и и се изправи. Трепереше от паника, място не можеше да си намери от притеснение. Махна на Уилям да тръгват и го последва в канцеларията.

— Просто си върша работата — заоправдава се смутен тъмничарят. Страхуваше се да не би якият корабовладелец да избухне отново.

— Покажи ми документите — настоя другият мъж.

Уилям сви рамене, затършува сред листовете, струпани в безпорядък върху писалището, и подаде на посетителя съдебното решение и заповедта за арестуването на Елизабет. Роналд ги прочете и му ги върна. Бръкна в портфейла си и извади няколко монети.

— Измъкни Елизабет оттам и се погрижи да живее в по-добри условия.

Тъмничарят прие на драго сърце монетите.

— Много съм ти признателен — благодари той. Монетите изчезнаха в джобовете на брича му. — Но не мога да я преместя. Държим в подземието всички осъдени на смърт. Няма как да махна и веригите, според съдебната присъда съм длъжен да я държа окована, та духът и да не напуска тялото. Но ти се показа щедър към мен и ще сторя всичко по силите си да подобря положението и.

— Направи всичко възможно — рече Роналд. Излезе от тъмницата — нозете му се подкосяваха и той едвам се качи във файтона.

— Карай към къщата на съдията Коруин — каза Роналд на Честър.

Той шибна коня. Беше му на устата да попита как е Елизабет, но не набра смелост. Личеше, че Роналд е смазан от мъка. Пътуваха, без да продумват. Щом стигнаха ъгъла на Есекс и Уошингтън Стрийт, Роналд слезе от файтона.

— Чакай тук — отсече той.

Почука на предната врата и когато тя се отвори, той с облекчение видя високия слаб силует на своя стар приятел Джонатан Коруин. Джонатан го позна и раздразнението върху лицето му отстъпи място на състраданието и угрижеността. Той начаса покани Роналд във всекидневната и помоли жена си, която работеше на чекръка в ъгъла, да ги остави за малко да поговорят на четири очи.

— Много съжалявам — подхвана веднага щом останаха сами. — Изминал си толкова път, колкото да научиш ужасната новина.

— Моля те, посъветвай ме какво да сторя — рече смирено Роналд.

— И аз не знам какво да ти кажа — подзе Джонатан. — Настанаха смутни времена. В града царят раздор и вражда, всички сякаш са изгубили разсъдъка си. В чудо съм се видял, наскоро и тъща ми — Маргарет Тачър, беше набедена за вещица. Знам, че не е такава, и това ме кара да се усъмня в твърденията на пострадалите момичета и в техните подбуди.

— Сега подбудите им не ме интересуват — прекъсна го Роналд. — Искам само да разбера как да постъпя, за да спася любимата си жена, с която се държат като с добиче.

Джонатан въздъхна тежко.

— Опасявам се, че нямаш голям избор. Жена ти вече е осъдена от Върховния съд, който гледа всички дела на обвинени във вещерство.

— Но нали току-що сам каза, че се съмняваш в твърденията на обвинителите! — възрази Роналд.

— Да, съмнявам се — потвърди Джонатан. — В случая с жена ти обаче обвинението не се основава на показанията на момичетата. Делото срещу Елизабет трая по-кратко от другите, по-късо бе дори от делото срещу Бриджет Бишоп. Всички бяха единодушни, че е виновна, защото доказателствата срещу нея са веществени и са повече от убедителни. Никой не ги оспори.

— Нима вярваш, че жена ми е вещица? — попита смутен Роналд.

— Да, убеден съм — потвърди другият мъж. — Истината е тежка, но нямаш друг избор, освен да я преглътнеш.

Роналд се взря в лицето на своя приятел и се опита да осмисли тези нови тревожни факти. Открай време ценеше мнението на Джонатан и се вслушваше в него.

— Но все може да се направи нещо — знаеше си той своето. — Ако не друго, сигурно поне ще успея да отсроча изпълнението на смъртната присъда, докато се запозная с фактите.

Джонатан се пресегна и отпусна длан върху рамото му.

— Аз съм съдия в местния съд, не мога да сторя нищо. Защо не се прибереш при децата?

— Няма да се предам толкова лесно! — отсече Роналд.

— Тогава единственото, което мога да те посъветвам, е да отидеш в Бостън и да поговориш със Самюъл Суол — каза Джонатан. — Знам, че сте приятели още от времето, когато сте следвали заедно в Харвардския колеж. Той има връзки в колониалната управа. Сигурно ще откликне на молбата ти, все пак е член на Върховния съд и дори сподели с мен някои свои съмнения за цялата тази пушилка, същото стори и Натаниъл Солтънстол, който дори отказа да участва в гледането на делото.

Роналд благодари на Джонатан и побърза да излезе. Каза на Честър какво смята да прави и той тутакси му намери оседлан кон. Не бе минал и час, а Роналд вече препускаше към Бостън, докъдето имаше двайсет и седем километра. Мина през Кеймбридж, прекоси по Големия мост река Чарлс и влезе в Бостън откъм югозапад, по широкия друм за Роксбър.

С всяка минута тревогата му ставаше все по-голяма. Измъчваше го мисълта какво ще прави, ако Самюъл не пожелае или не е в състояние да му помогне — той беше последната му надежда. Докато минаваше през градската порта с кирпичените и укрепления, погледът му неволно падна върху бесилката, на която още висеше трупът на наскоро екзекутиран човек. Тази ужасна гледка му напомни каква участ очаква и жена му и Роналд усети как го побиват студени трънки, затова пришпори коня.

В Бостън с неговите близо шест хиляди жители и над осемстотин къщи беше много оживено, защото преваляше пладне, и това го забави. Вече наближаваше един часът, когато той стигна къщата на Самюъл в южния край. Скочи от седлото и завърза коня за дъсчената ограда. Самюъл тъкмо беше обядвал и, поизлегнат във всекидневната, пушеше лула с дълга дръжка. Роналд забеляза, че през последните няколко години старият му познат е напълнял много и изобщо не прилича на лудата глава, с когото се е пързалял навремето, в студентските години, по река Чарлс.

Самюъл се зарадва на Роналд, но го поздрави някак сдържано. Досещаше се защо е дошъл още преди той да отвори дума за злочестините, сполетели Елизабет. В отговор на въпросите му потвърди разказа на Джонатан Коруин. Обясни, че вината на жена му е неоспорима заради веществените доказателства, които шерифът е иззел от дома на Роналд.

Другият мъж съвсем посърна. Въздъхна тежко и преглътна сълзите, избили в очите му. Помоли домакина за халба бира. Когато Самюъл му я донесе, Роналд вече се бе посъвзел. Отпи голяма глътка и се поинтересува какви са доказателствата, използвани срещу жена му.

— Не мога да ти кажа — решително завъртя глава съдията.

— Защо? — настоя Роналд. Взря се в приятеля си и видя, че той е притеснен. Зачовърка го любопитство. Не се беше сетил да пита Джонатан за уликите. — Безспорно имам право да знам.

— Така е — съгласи се Самюъл, но продължи да се двоуми.

— Моля те, кажи ми — настоя другият мъж. — Убеден съм, че това ще ми помогне да разбера каква е цялата тази кошмарна история.

— Я да идем при моя добър приятел, преподобния Котън Мадър — предложи домакинът и се изправи. — Той има по-голям опит с всичко, свързано с невидимия свят. Все ще ти даде някакъв съвет.

— Признателен съм ти за съдействието — каза Роналд и също се изправи.

Качиха се на файтона на Самюъл и отидоха право в черквата. Жената, която чистеше, им каза, че преподобният Мадър току-що се прибрал у дома си. Беше съвсем наблизо, на ъгъла на Мидъл Стрийт и Принс Стрийт, затова двамата мъже тръгнаха натам пеш. Освен това беше по-удобно да оставят файтона и коня на площад Чарлс, пред черквата. Самюъл почука на входната врата — отвори им младичка прислужница, която ги покани в дневната. Преподобният Мадър дойде веднага при тях и ги посрещна много радушно. Самюъл обясни целта на посещението.

— Разбирам — рече преподобният Мадър и ги покани с ръка да седнат.

Роналд огледа свещеника. Беше го срещал и преди. Беше по-млад от тях със Самюъл и беше завършил Харвард през 1678-а, седем години по-късно. Въпреки това и той като Самюъл бе напълнял. Носът му беше червендалест, лицето му приличаше на превтасало тесто. И все пак очите му проблясваха решително, личеше си, че е умен мъж.

— Уверявам ви, напълно ви влизам в положението и ви съчувствам от все сърце — каза преподобният Мадър на Роналд. — Божиите пътища често пъти са неведоми за нас, обикновените простосмъртни. Силно обезпокоен съм не само от страданията, сполетели лично вас, но и от събитията в Салем. Населението му е изпаднало във властта на размирен, бунтовен дух и се опасявам, че нещата стават неуправляеми.

— В момента съм загрижен единствено за живота на жена си — хладно го прекъсна Роналд — не му се слушаха проповеди.

— Не се и съмнявам — меко отвърна преподобният Мадър. — Но според мен е важно да разберете, че ние — духовенството и светските власти, сме длъжни да мислим за цялото паство. Очаквах дяволът да се появи сред нас и единствената ми утеха е, че благодарение на жена ви вече знаем къде се е загнездил бесът. Искам да знам какви улики са използвани срещу съпругата ми — отсече Роналд.

— Ще ви ги покажа — вметна преподобният Мадър. — При условие обаче, че ще ги пазите в тайна, понеже се опасяваме, че ако бъдат разгласени, жителите на Салем ще изпаднат в още по-голям смут.

— А ако реша да обжалвам? — поинтересува се Роналд.

— Видите ли доказателствата, със сигурност няма да обжалвате — беше категоричен преподобният Мадър. — Уверявам ви. Мога ли да разчитам на вашата дума?

— Да — отвърна Роналд. — Стига да не ми оспорвате правото да обжалвам.

Тримата мъже се изправиха едновременно. Преподобният Мадър поведе посетителите към каменното стълбище. Запали тънка лоена свещица и следван от двамата мъже, заслиза към мазето.

— Обсъдих най-подробно уликите с баща си — Инкрийс Мадър — каза през рамо домакинът. — И двамата сме единодушни, че те са изключително важни за идните поколения като веществено доказателство за съществуването на невидимия свят. Смятаме също, че мястото им е в Харвардския колеж. Както знаете, сега баща ми е негов ректор. Роналд не каза нищо. Не му беше до колежи и ректори.

— Двамата с баща ми сме на еднакво мнение и че по време на съдебните процеси в Салем се е наблягало прекалено много само на духовете като доказателство за вина — продължи свещеникът. Вече бяха слезли по стъпалата и Самюъл и Роналд изчакаха домакинът да запали светилниците по стените. Както обикаляше подземието, отчето им обясни: — Притесняваме се да не би с това позоваване на духовете да пострадат и невинни хора.

Роналд понечи да възрази. Не го свърташе да слуша тези излияния, но Самюъл го спря, като безмълвно притисна длан върху рамото му.

— Бихме искали на всеки съдебен процес да бъдат представяни веществени доказателства, както в случая с Елизабет — отбеляза преподобният Мадър и махна на Роналд и Самюъл да се приближат към големия заключен шкаф. — Но това е и твърде взривоопасно. Настоях благоразумно уликите са бъдат иззети и след края на съдебното гледане да бъдат пренесени от Салем тук, в Бостън. Никога не съм виждал по-убедително доказателство за мощта на дявола и за умението му да пакости.

— Много ви моля, отче — обади се накрая Роналд. — Бих искал да се върна незабавно в Салем. Покажете ми за какво става въпрос и веднага поемам на път.

— Търпение, добри ми човече — прикани преподобният Мадър и извади от сюртука си ключ. — Доказателството е от такова естество, че трябва да проявите самообладание. Доста… стъписващо е. Тъкмо заради това предложих делото срещу жена ви да се гледа при закрити врата и съдебните заседатели да видят уликите едва след като се закълнат, че няма да ги разгласяват. Взехме тези предпазни мерки не за да лишаваме съпругата ви от справедливо правосъдие, а за да предотвратим масовата истерия, която щеше да е само добре дошла за козните на дявола.

— Готов съм — отвърна Роналд донякъде отчаяно.

— И нека Христос Спасителят бъде с вас! — промълви отчето и пъхна ключа в ключалката. — Кураж! После отключи шкафа. Отвори с две ръце вратичките и отстъпи назад, за да стори място на Роналд.

Той затаи дъх, очите му се разшириха така, сякаш щяха да изскочат от очните ябълки. Мъжът долепи ужасен и стъписан длан до устата си. Помъчи се да изрече нещо, ала беше изгубил ума и дума. Прокашля се.

— Достатъчно! — успя най-сетне да пророни и съкрушен извърна поглед.

Преподобният Мадър затвори вратите на шкафа и го заключи.

— Сигурно ли е, че това е дело на Елизабет? — поинтересува се със свито гърло Роналд.

— Установено е по безспорен начин — намеси се и Самюъл. — Доказателството не само е иззето именно от твоя дом, но и Елизабет съвсем доброволно си призна, че то е нейно дело.

— Господи! — простена Роналд. — Тук несъмнено има пръст дяволът. Ала дълбоко в себе си съм убеден, че Елизабет не може да е вещица.

— Никак не е лесно да повярваш, че жена ти се е съюзила с дявола — отбеляза неговият приятел. — Ала тези улики, съчетани с показанията на няколко от пострадалите момичета, които заявиха под клетва, че духът на Елизабет ги измъчва, няма как да бъдат оспорени — те са неоспоримо доказателство. Съжалявам много, драги ми приятелю, но трябва да приемеш, че Елизабет наистина е вещица.

— Смазан съм от мъка — промълви Роналд отчаяно.

Самюъл и Котън Мадър се спогледаха многозначително и съчувствено. Самюъл махна към стълбата.

— Хайде да се връщаме във всекидневната — предложи преподобният Мадър. — Според мен халба бира няма да ни се отрази зле, та да дойдем малко на себе си…

След като се настаниха на столовете и отпиха от бирата, отчето пак подхвана:

— Тежки времена настанаха за всички нас. Но нямаме право да бъдем безучастни. Вече знаем, че дяволът е избрал Салем, и с Божия помощ сме длъжни да издирим и да прогоним слугите на сатаната, а също да защитим невинните и благочестивите, които дяволът определено презира.

— Извинявайте — каза Роналд. — Не мога да ви бъда полезен. Сломен съм от мъка, нямам никакви сили. Още не мога да повярвам, че… Елизабет е вещица. Боже мой!… Трябва ми време. Сигурно има начин да издействаме отсрочка на екзекуцията, дори и тя да е само месец!

— Единствен губернаторът Фипс може да разреши отсрочка — поясни Самюъл. — Няма обаче никакъв смисъл да обжалваш присъдата. Той ще разреши отсрочка само ако изтъкнеш основателна причина.

Известно време тримата мъже мълчаха. През отворения прозорец се чуваше врявата в града.

— Вероятно бих могъл да издействам отсрочка — рече най-неочаквано отчето.

Лицето на Роналд се озари от плаха надежда. Самюъл се смути.

— Все ще намеря начин — допълни преподобният Мадър. — Но само при едно условие: пълното съдействие на Елизабет. Тя трябва да се съгласи да обърне гръб на Повелителя на мрака.

— Уверявам ви, че ще го стори — побърза да обещае Роналд. — Какво искате от нея?

— Първо трябва да се покае пред цялото паство в Салем — подхвана свещеникът. — Трябва да си признае, че се е свързала с дявола. Освен това трябва да разкрие кой друг в селището е влязъл в сговор с дявола. Това ще ни бъде от огромна полза. Пострадалите жени продължават да живеят в неописуеми мъки и това доказва, че слугите на дявола още се разхождат на свобода и вършат злини в Салем.

Роналд скочи на крака.

— Още днес следобед ще я убедя да приеме! — възкликна той развълнувано. — Много ви моля, срещнете се незабавно с губернатора Фипс. Ще го направите, нали?…

— Първо ще изчакам да видя какво ще каже Елизабет — отвърна преподобният Мадър.

— Не ми се ще да безпокоя негова светлост губернатора, без да съм получил потвърждение, че тя приема условията.

— Ще имате нейната дума — обеща Роналд. — Най-късно до утре сутринта.

— Дано! — рече свещеникът.

Докато Самюъл и Роналд вървяха към файтона пред черквата, Самюъл едвам успяваше да догони своя приятел — той се носеше като фурия.

— Ще спестиш почти цял час, ако се качиш на сала до остров Нудъл — каза Самюъл, докато прекосяваха града, за да идат при коня на Роналд.

— Така и ще направя — отвърна другият мъж.

И наистина, със сала се върна в Салем много по-бързо, отколкото бе дошъл в Бостън. Още не бе започнало да се свечерява, а той свърна по улицата към затвора и завърза отпред жребеца. Клетото животно беше капнало от умора. От ноздрите му излизаше пяна.

Роналд също бе останал без сили и целият беше покрит с прах. По челото му се стичаха отвесни вадички пот. Беше смазан от притеснение, прегладнял, умираше от жажда. Но дори не обръщаше внимание на това. Лъчът надежда, която му бе дал Котън Мадър, сякаш го окриляше.

Той нахълта като хала в канцеларията на тъмничаря, но там нямаше никого. Заблъска по дъбовата врата към килиите. Накрая вратата се открехна и през тесния процеп се показа подпухналото лице на Уилям Доунтън.

— Трябва да се видя с жена си — рече запъхтян Роналд.

— Сега затворниците се хранят — отвърна надзирателят. — Ела след един час.

Роналд обаче пъхна крак в процепа и отвори вратата, която изскърца върху пантите, а Уилям отскочи като ужилен назад. Рядката чорба, която той носеше в канчето, се разплиска. — Трябва да я видя незабавно! — изръмжа Роналд.

— Съдиите ще разберат — замрънка тъмничарят. Въпреки това остави канчето и поведе другия мъж към вратата на подземието. След няколко минути Роналд вече седеше до Елизабет. Разтърси я лекичко за рамото. Тя примига, отвори очи и първото, което попита, бе как са децата.

— Още не съм ги видял — обясни мъжът и. — Но ти нося добри новини. Ходих да поговоря със Самюъл Суол и с преподобния Котън Мадър. Според тях можем да издействаме отсрочка.

— Слава Богу! — пророни Елизабет. Очите и проблеснаха в светлината на свещта.

— Но трябва да се покаеш — уточни Роналд. — Освен това трябва да посочиш и другите, влезли в сговор с дявола.

— Да се покая за какво? — изненада се Елизабет.

— Че си вещица — обясни отчаян Роналд.

Беше толкова изтощен и сломен, че вече дори не се опитваше да се владее.

— Нямам за какво да се покайвам — отсече жената.

— Как така да нямаш! — ахна пискливо мъжът и.

— Нямам, защото не съм вещица! — натърти затворницата.

Известно време Роналд гледа вторачено жена си, стиснал отчаяно пестници.

— Не мога да клеветя сама себе си — поде Елизабет, с което наруши тягостното мълчание. — Няма да се покайвам, не съм никаква вещица.

Роналд бе толкова разтревожен и сломен, че не успя да сдържи гнева си. Удари с все сила с юмрук по дланта си. Приближи се толкова много до жена си, че лицата им отстояха само на педя.

— Ще се покаеш — отсече той. — Заповядвам ти.

— Драги ми съпруже — поде Елизабет — явно не се бе стреснала от гневния пристъп на мъжа си, — казаха ли ти за уликите, използвани срещу мен?

Роналд изправи гръб и стрелна притеснено с очи тъмничаря, който гледаше да не пропусне и думица от разговора. Нареди му да се отдалечи. Уилям отиде да си вземе канчето с чорбата и да обиколи килиите.

— Видях доказателството — пророни Роналд, след като надзирателят ги остави сами. — Преподобният Мадър го държи в дома си.

— Явно съм престъпила с нещо Божията воля — прошепна Елизабет. — Щях да се покая, ако знаех какво съм сторила. Но не съм вещица и изобщо — кълна ти се! — не съм измъчвала младите жени, дали показания срещу мен.

— Покай се, колкото да получим отсрочката — примоли се мъжът и. — Искам да ти спася живота, за Бога!

— Не мога и не искам да си спася живота с цената на това да продам душата си — отсече Елизабет. — Очерня ли себе си, ще се съюзя с дявола. Не познавам и други вещици, затова не мога да набеждавам невинни хора само и само аз да отърва кожата. Тъкмо така ще се погубя, не разбираш ли?!

— Трябва да се покаеш! — подвикна отчаяно мъжът и. — Не го ли сториш, ще се откажа от теб!

— Постъпи както ти повелява съвестта — отвърна тихо, но твърдо Елизабет. — Не мога да се покая, защото не съм вещица.

— Моля те — пророни Роналд, решил да постигне своето с добро. — Заради децата.

— Нека се уповаваме на Господа — сведе очи жена му.

— Господ ни е изоставил — простена Роналд и върху покритото му с прах лице се застичаха сълзи.

Със сетни сили Елизабет вдигна окована в белезници ръка и погали лицето му.

— Дръж се, съпруже. Неведоми са пътищата Господни.

Но Роналд съвсем изгуби самообладание — скочи като обезумял и хукна презглава към портите на тъмницата.