ПЕТЪК, 30 СЕПТЕМВРИ 1994 ГОДИНА

Наближаваше три часът след полунощ, по тъмните улици на Салем почти нямаше движение и Дейв Холпърн се чувстваше едва ли не господар на света. Някъде от полунощ кръстосваше безцелно с червения си шевролет камаро, марка 1989 година. Беше ходил два пъти до Марбълхед, бе отскочил дори до Данвърс и бе обиколил Бевърли.

Дейв беше седемнайсетгодишен и учеше в гимназията в Салем. Беше си купил колата благодарение на това, че след часовете беше работил в местния „Макдоналдс“ и бе взел доста голям заем от родителите си. Сега автомобилът беше голямата любов на неговия живот. Не можеше да се нарадва на чувството за свобода и за несломима мощ, което му вдъхваше колата. Приятно му беше и че благодарение на нея привлича вниманието на своите приятели и най-вече на Кристина Макелрой. Кристина му беше съученичка от гимназията и имаше страхотно тяло.

Дейв погледна в мъждивата светлина часовника върху арматурното табло. Оставаше съвсем малко до срещата. Младежът зави по Диърборн Стрийт, където живееше Кристина, и угаси фаровете, а после и двигателя. Плъзна се бавно по инерция и спря нечуто под балдахина на кичестия клен.

Не се наложи да чака дълго. Кристина се показа иззад живия плет, притича покрай обкованата с дъски къща и се метна в колата. Бялото на очите и зъбите и проблясваха в сумрака. Трепереше като листо от вълнение и притеснение.

Приплъзна се по облечената с изкуствена тапицерия седалка и прилепи бедро във впити дънки до крака на Дейв.

Той се престори на пълен непукист, сякаш тези среднощни срещи си бяха нещо обичайно за него, и не каза нищо. Само се пресегна и завъртя ключа. Но и неговата ръка трепереше. От страх да не се е издал пред момичето го стрелна с поглед. Забеляза, че Кристина се усмихва, и се притесни още повече, че се е изложил. Щом стигнаха ъгъла, младежът отново включи фаровете. Всичко наоколо се освети, видяха се надвисналият листак и непрогледният мрак.

— Всичко наред ли е? — попита Дейв, като не откъсваше очи от пътя.

— Мина като по ноти — отвърна Кристина. — А се страхувах до смърт! Беше фасулско да се измъкна от къщата. Майка ми и баща ми спят като заклани. Преспокойно можех да изляза през входната врата, вместо да скачам от прозореца. Подкараха по улица, от двете страни на която тъмнееха заспалите къщи.

— Къде отиваме? — попита нехайно момичето.

— Ще видиш — отговори Дейв. — След малко ще сме там. Сега вече караха покрай тъмното ширнало се гробище „Грийнлон“. Кристина се притисна до Дейв и погледна през рамото му към гробището с щръкналите надгробни камъни. Дейв намали скоростта и момичето застана нащрек.

— Няма да ходим там — отсече то предизвикателно.

Дейв се усмихна в тъмното, при което се видяха белите му зъби.

— Защо? — попита той.

Още изрекъл, не изрекъл въпроса, и свърна наляво — колата мина през входа на гробището. Момчето веднага превключи на къси светлини и намали скоростта. От избуялата растителност почти не виждаше пътя.

— Майко мила! — възкликна Кристина и проточила вратле, започна да оглежда местността покрай автомобила.

Надгробните плочи се възправяха зловещо в нощта. Тук-там гладкият камък проблясваше внезапно на фаровете.

Кристина се дръпна инстинктивно още по-близо до Дейв и го стисна откъм вътрешната страна на бедрото. Той се ухили самодоволно. Спряха край притихнало спокойно езеро, заобиколено от плачещи върби. Дейв изключи двигателя и заключи вратите.

— За всеки случай — поясни той.

— Дали да не смъкнем прозорците? — предложи Кристина. — Ще стане горещо като в пещ.

Дейв нямаше нищо против, макар да изказа опасението си, че тук сигурно гъмжи от комари. Двамата се погледнаха притеснено и колебливо. Сетне Дейв се наведе плахо към момичето и го целуна лекичко. От допира младата им кръв на мига се възпламени и те започнаха да се прегръщат необуздано.

По някое време въпреки неудържимата мощ на хормоните и двамата усетиха, че автомобилът се клати, но не от тях. И двамата вдигнаха едновременно глави и се вторачиха през замъгленото предно стъкло. Вцепениха се от онова, което видяха. Над тях в непрогледния мрак се беше надвесил блед призрак. Каквото и да беше свръхестественото същество, то се блъсна с все сила в стъклото и се търкулна отстрани на колата.

— Господи, какво беше пък това? — изкрещя с цяло гърло Дейв и се замъчи да вдигне панталона си, който се бе смъкнал до средата на бедрата му.

Кристина изписка, както се опитваше да се предпази от мръсната ръка, която се беше провряла през смъкнатото стъкло на прозореца и започна да я скубе.

— Ще те науча аз тебе! — викна и Дейв и забравил за смъкнатите панталони, заудря ръката, промушила се и откъм неговата страна.

Във врата му се забиха нокти, които откъснаха парче от тениската му — по гърба му се плъзна струйка кръв.

Примрял от ужас, Дейв все пак успя да подкара колата. Даде на заден и автомобилът заподскача по бабуните из гробището. Кристина изпищя отново — беше си ударила главата о тавана. Колата се блъсна в един надгробен камък, който климна и се свлече с трясък на земята.

Дейв натисна газта и завъртя волана, понеже мощният двигател бе дал силен тласък на автомобила. Кристина се блъсна о вратата и отхвърча към Дейв. Той успя да я измести тъкмо навреме, за да не се вреже в поредната надгробна плоча.

Запали фаровете и се понесе като хала — взе на две колела острия завой на пътя, който лъкатушеше из гробището. Кристина се бе поокопитила и се разплака.

— Какво беше това? — изкрещя момчето.

— Бяха двама — отвърна тя през сълзи. Излязоха на улицата и Дейв зави към града, като оставяше следи от гуми по асфалта. Кристина продължаваше да хлипа и да подсмърча. Извърна огледалото за обратно виждане към себе си и се взря в него. — Нищо не е останало от прическата ми — приплака тя.

Дейв се пресегна и отново нагласи огледалото така, че да вижда назад. Не ги преследваше никой. Избърса с длан врата си и погледна невярващо кръвта.

— Дяволите да ги вземат! — изруга ядно. — С какво ли бяха облечени?

— Не е ли все едно! — сопна му се момичето.

— Бяха с бели дрехи или нещо от този род — отбеляза Дейв. — Или бяха заметнати с чаршафи. Същински призраци!

— Изобщо не биваше да ходим там — замрънка Кристина. — Знаех си.

— Стига си ми опявала! — скастри я Дейв. — Дрън-дрън, знаела, моля ви се.

— Знаех, и още как! — настоя тя. — Но ти не ме попита.

— Бабини деветини!

— Които и да бяха, очевидно им хлопаше дъската — отсече Кристина.

— Може и да си права — съгласи се Дейв. — Ами ако са избягали от болницата в Данвърс? Но тогава как са се добрали чак до гробищата „Грийнлон“?

Кристина долепи длан до устата си и смутолеви:

— Гади ми се, ще повърна.

Дейв удари рязко спирачките и отби към бордюра. Кристина отвори вратата и повърна на улицата. Момчето се замоли наум да не му е изцапала колата. Кристина се облегна, отпусна глава и затвори очи.

— Искам да си ида вкъщи — примоли се жално тя.

— Ей сега — отвърна с готовност Дейв и подкара.

— Няма да казваме на никого — рече Кристина. — Ако майка и татко научат, ще ми забранят да излизам половин година.

— Добре, няма да казваме — съгласи се момчето.

— Обещаваш ли?

— Разбира се, че обещавам, не се безпокой.

След като зави по улицата на Кристина, Дейв угаси отново фаровете. Спря през няколко къщи от нейната. Надяваше се тя да не очаква да я целуне и се зарадва, когато момичето направо си слезе.

— Обеща, нали — напомни му то.

— Не се притеснявай, де — каза Дейв.

Кристина притича през тревата и се скри зад същия жив плет, откъдето беше изскочила.

Дейв спря под една от уличните лампи наблизо и огледа колата. Отзад багажникът беше нащърбен там, където се бе ударил о надгробния камък, но не беше болка за умиране. Момчето заобиколи автомобила, огледа го отстрани и мина отпред. Поободри се — всичко изглеждаше наред. Точно тогава забеляза, че чистачката откъм седалката до шофьора я няма.

Стисна зъби и изруга едва чуто. Ама че нощ! На всичкото отгоре не беше получил нищо. Качи се отново зад волана и се запита дали ще успее да събуди Джордж, най-добрия си приятел. Изгаряше от нетърпение да му разкаже какво се е случило. Беше голяма страхотия, сякаш е от стар филм на ужасите. Дейв дори беше благодарен, че чистачката я няма — инак Джордж за нищо на света не би му повярвал.

Ким беше взела хапчето ксанакс към един и половина след полунощ, затова на другата сутрин се успа, а когато стана, беше леко замаяна.

До обед подготви бялата престилка, с която щеше да иде на работа в понеделник. Бе изумена, че чака с нетърпение отпускът и да свърши. И то не само заради все по-голямата и тревога за лабораторията и онова, което се разиграваше в нея. През последния половин месец и втръсна от откъснатия самотен живот, който водеше в Салем.

И в двата случая всичко се свеждаше до Едуард, макар че откакто вземаше лекарството „Ултра“, той беше в по-добро настроение. Не бе очаквала съвместният им живот да изглежда така, но защо да си криви душата, беше го поканила да делят един покрив съвсем импулсивно, без да се замисля. И все пак беше разчитала да бъдат повече време заедно…

Щом се приготви, Ким реши да провери как вървят ремонтите в замъка. Отскочи до крилото за прислугата да види в какво състояние е входът. За нейно огромно разочарование и този път беше кално. Ким надзърна отвън и видя, че върху изтривалката няма и прашинка, сякаш гостите съвсем нарочно я прескачаха.

Кипяща от възмущение, тя прекоси двора пред парадния вход, огледа и входа в крилото за гости. Тук калта беше по-малко, но пак беше мръсно. Стълбището в тази пристройка беше застлано с килим и за да го изчисти, Ким се видя принудена да дотътри чак от крилото за прислугата стара прахосмукачка. След като приключи, се зарече, че този път ще прави, ще струва, но ще застави учените да прекратят това безобразие. Да не им беше прислужница, в края на краищата!

Прибра прахосмукачката и парцалите и се накани да приключи с проблема, като се отбие още сега в лабораторията. После обаче размисли. Най-смешното бе, че в началото на месеца не и се искаше да влиза в лабораторията, понеже там се чувстваше като натрапница. А сега пък не и се ходеше, защото всички се държаха прекалено дружелюбно, а тя мразеше конфликтите.

Знаеше, че протака, но не можеше да се пребори със самата себе си. Накрая реши да помоли Едуард да поговори с колегите си.

Върна се на тавана, където работи цял следобед. Вечерта, докато похапваше прясна риба, печена на скара, и зелена салата, младата жена видя, че в имението влиза автомобил на една от местните пицарии, който се насочва към лабораторията. Не проумяваше как Едуард и колегите му карат само на такава храна. — Режимът беше железен: два пъти на ден пица, или пиле, или китайска храна, после пак отначало. В началото на месеца Ким бе предложила на Едуард да му приготвя вечеря, той обаче и беше отказал с довода, че предпочитал да не се дели от другите.

Младата жена им се възхищаваше за всеотдайността, но същевременно се тревожеше за здравето, за психиката им.

Някъде към единайсет изнесе котката навън. Застана на прага и я загледа как се разхожда из тревата. Без да я изпуска от очи, погледна към лабораторията и видя, че през прозорците струи ослепителна светлина. Докога ли щяха да издържат на това лудешко темпо?

Качи се на втория етаж и си легна. Чете към половин час, но както и предната вечер, в душата и цареше смут. Налягаше я все по-голяма тревога. Накрая Ким стана, отиде в банята и глътна още едно хапче ксанакс. Никак не и беше приятно да го прави, но си каза, че докато тръгне на работа, има нужда от спокойствието, което хапчето и носи.

Загрузка...