Допустим риск

ПОНЕДЕЛНИК, 19 СЕПТЕМВРИ 1994 ГОДИНА

Беше приказно хубав есенен ден с ярко топло слънце. За радост на Ким някои от дърветата в мочурищата из ниското вече бяха докоснати от великолепието на есента, а нивите около замъка изглеждаха златножълти. Ким и Едуард не се бяха виждали от вечерта. Когато младата жена се събуди, той вече беше излязъл. Явно не бе успял да хапне нищо. Не се изненада — преди няколко дни Едуард и бе споменал, че са започнали да се хранят в лабораторията, за да пестели време: бележели невероятен напредък.

Цяла сутрин Ким се занимава с обзавеждането на къщата. Дълго се беше колебала и накрая бе решила какъв да е десенът на покривките за леглата в спалните и на пердетата. Наслаждаваше се на свободата сама да избира обстановката, в която ще живее, както и на спокойствието на дългите септемврийски дни — отдавна не и се бе случвало да разполага с толкова време. На обяд хапна салата със студен чай и отиде в замъка, та следобед да подрежда и претърсва архива.

Отиде чак в дъното на тавана — над крилото за прислугата, и се зае с няколкото черни кантонерки. Както и предишните седмици, започна да реди листовете от архива в празните кашони, с които бяха пренесли книгите на Едуард. Повечето документи бяха свързани с предприятието и бяха от началото на XIX век.

Ким вече се бе научила да разчита почерците, и не се нуждаеше от много време, за да определи в кой кашон да прибере документа. Вече се свечеряваше, когато се зае с последната кантонерка. Тук я очакваше изненада — натъкна се на писмо до Роналд Стюарт.

Беше изумена — твърде дълго бе ровила из архива, без да намери такъв документ. Пак погледна листовете, сякаш не можеше да повярва на очите си. Беше поредното писмо от Самюъл Суол.

— Божичко! — чу се сърдитият глас на Едуард. — Понякога се налага човек да те търси под дърво и камък.

Ким вдигна очи от писмото на Суол и видя, че Едуард се е надвесил над нея — не я беше забелязал заради една от черните кантонерки, зад която тя беше приклекнала.

— Да не се е случило нещо? — уплаши се младата жена.

— Да, случило се е! — отвърна ядно той. — Издирвам те от половин час. Досетих се, че си в замъка, качих се чак дотук и прегракнах да те викам. После слязох във винарската изба — и там те няма никаква. Пак се върнах тук. Това на нищо не прилича, правиш ме на маймуна! Щом си решила да се залостваш толкова дълго тук, прокарай поне телефон.

Ким скочи като ужилена.

— Извинявай — засуети се тя. — Изобщо не съм те чула.

— Очевидно. Слушай, възникна един проблем. Стантън пак ми прави стойки заради парите, ще ми се домъкне тук всеки момент. Изобщо не ни е до срещи с него, камо ли пък в лабораторията — ще тръгне да подпитва какво правим. За капак всички сме изнервени до краен предел, толкова сме преуморени. Ония, моите от екипа, седнали, моля ти се, да се карат за някакви дивотии — кой разполагал с повече място и кой бил по-близо до климатика. Имам чувството, че съм бавачка на някакви пикльовци. Накъсо, искам да се срещнем в къщата — на всички ще им се отрази добре да се откъснат за малко от лабораторията. За да пестим време, не е зле междувременно и да хапнем. Ще приготвиш ли нещо за вечеря?

Отпърво Ким си помисли, че той се шегува, после обаче разбра, че и говори сериозно, и си погледна часовника.

— Минава пет — напомни му тя.

— Щеше да е четири и половина, ако не се беше окопала тук — укори я Едуард.

— Как по това време на деня да приготвя вечеря за осем души! — възкликна младата жена.

— Че какво толкова му е сложното? — учуди се Едуард. — Не е задължително да пируваме. Поръчай пица, и готово. И бездруго караме на сухоежбина. Приготви нещо на бърза ръка, колкото да залъжем гърла. Моля те, Ким, имам нужда от помощта ти. Ще превъртя! Това напрежение вече не се издържа…

— Добре де, от мен да мине — склони тя от немай-къде — виждаше, че Едуард наистина е много притеснен. — Все ще се справя и без да поръчвам пица, но не ти обещавам кой знае какви шедьоври.

Събра си нещата, включително писмото на Суол, и последва Едуард, който тръгна към вратата на тавана. Щом слязоха долу, развълнувано му показа писмото. Той и го върна.

— Сега не ми е до Самюъл Суол.

— Важно е — примоли се Ким. — От него се разбира как Роналд е успял да заличи от историята името на Елизабет. Не го е направил сам. Помогнали са му Джонатан Коруин и Котън Мадър.

— Ще го прочета по-късно — разсеяно обеща Едуард.

— Има една част, която сигурно ще ти бъде интересна — знаеше си своето Ким.

Вече бяха в долния край на централното стълбище за вестибюла. Едуард спря под стъклописа върху прозореца. От жълтата светлина изглеждаше особено блед — приличаше на болник.

— Хайде, от мен да мине — съгласи се накрая той. — Покажи какво толкова му е интересното.

Младата жена му даде писмото и му посочи последното изречение, където Суол споменаваше, че за трагедията в Салем е виновна Елизабет — волно или неволно. След като го прочете, Едуард извърна очи към Ким.

— И какво от това? — попита той. — Вече го знаем.

— Да, ние го знаем — съгласи се тя. — Но дали са знаели и те? Искам да кажа, дали са знаели за плесента?

Едуард погледна пак писмото и прочете още веднъж изречението.

— Няма как да са знаели — отсече той. — От гледна точка на науката е невъзможно. Нито са разполагали със средствата да го разберат, нито са били в състояние да го проумеят.

— Как тогава тълкуваш изречението? — поинтересува се Ким. — По-напред в писмото Суол споделя, че е допуснал грешка, като е осъдил другите нарочени за вещици жени, но за Елизабет не признава да е сбъркал. Всички те са знаели нещо, което на нас ни убягва.

— И тук се появява загадъчното доказателство — изпревари я Едуард и и върна писмото. — Интересно е, но на мен не ми върши работа. Освен това сега нямам време за такива неща. — Продължиха да слизат по стълбището. — Извинявай, но наистина съм затънал в работа — допълни ученият. — На всичкото отгоре и Стантън е седнал да си придава важности, къса ми нервите едва ли не колкото „Харвард“. Притиснат съм между чука и наковалнята.

— Струва ли си усилието? — попита Ким.

Едуард я погледна, смаяно.

— Разбира се, че си струва! — тросна се гневно. — Науката изисква жертви. Струва ми се, че и ти си го чувала.

— Но както е тръгнало, това е по-скоро икономика, отколкото наука — възрази младата жена.

Едуард не каза нищо. Щом излязоха от замъка, тръгна право към колата.

— Ще бъдем в къщата точно в седем и половина — провикна се през рамо, преди да се намести зад волана.

Завъртя ключовете и отпраши към лабораторията, вдигайки подире си облак пясък и пръст.

Ким седна в своя автомобил и забарабани с пръсти по волана — умуваше какво да приготви за вечеря. След като Едуард си тръгна, тя се ядоса и разочарова, задето се е поддала и е приела това неочаквано и безсмислено бреме.

Никак не се одобряваше. С това свое покорство се връщаше към детството си, когато се бе подчинявала на всяка прищявка на баща си. Но едно беше да осъзнава как се държи, съвсем друго — да се опита да се промени. Както и в случая с баща и, Ким искаше всячески да угоди на Едуард — само и само той да я харесва и уважава. И все пак точно сега беше подложен на огромно напрежение и имаше нужда от нея.

Ким завъртя ключа и потегли с колата към града, за да напазарува. Странно, помисли си тя, беше се озовала в необичайно положение. Не искаше да губи Едуард, но през последните няколко седмици колкото повече се мъчеше да се постави на негово място и да му угоди, толкова по-капризен и недоволен ставаше той. Не разполагаше с много време, затова реши да приготви за вечеря нещо простичко: печени на скара пържоли със салата и топли хлебчета. Купи бира и вино, а за десерт — пресни плодове и сладолед. В седем без петнайсет вече бе начукала пържолите, беше направила салатата и бе приготвила хлебчетата — оставаше само да ги пъхне във фурната. Дори беше запалила огъня под скарата навън.

Нахълта като фурия в банята и си взе набързо душ. Сетне изтича на горния етаж да си облече нещо спортно и се върна в кухнята да извади салфетките и приборите. Тъкмо редеше масата в трапезарията, когато пред къщата спря мерцедесът на Стантън.

— Здрасти, братовчедке! — поздрави той, след като влезе.

Щипна я по бузата. Тя отвърна на поздрава му и го попита ще пийне ли чаша вино. Стантън прие на драго сърце и я последва в кухнята.

— Само такова вино ли имаш? — попита той, докато гледаше как Ким маха тапата.

— Май да.

— Тогава предпочитам бира.

Докато младата жена продължаваше приготовленията, братовчед и се намести върху един от високите столове без облегалка и я загледа. Не предложи да и помогне, но и Ким нямаше нужда от помощ.

— Както виждам, вече сте се сдушили с Бафър — отбеляза Стантън.

Кучето на Едуард се пречкаше из краката на Ким, докато тя сновеше напред-назад из кухнята.

— Браво на теб. Ужасен гадняр е.

— Аз да съм се сдушила с Бафър ли? — засмя се младата жена. — Я не се занасяй. Навърта се тук от любов не към мен, а към пържолите. Обикновено не се отделя и на крачка от Едуард, все стои с него в лабораторията.

Ким провери температурата във фурната и сложи хлебчетата да се пекат.

— Харесва ли ти да живееш в къщата? — поинтересува се Стантън.

— Да — потвърди тя. После въздъхна. — Като цяло. За нещастие на преден план все излиза лабораторията. Едуард е под голяма пара, много изнервен е.

— Ха, на мен ли го казваш! — възкликна братовчед и.

— Онези от „Харвард“ непрекъснато му правят въртели — допълни Ким, но нарочно не спомена, че същото важи и за самия Стантън.

— Още в началото го предупредих — напомни той. — От горчив опит бях наясно, че надушат ли за какво става дума, онези приятелчета в „Харвард“ няма да си траят. Университетите, особено пък „Харвард“, са много чувствителни на тази тема.

— Дано не си съсипе научната кариера — сподели опасенията си Ким. — Преди да се появи тази идея за лекарството, първата му любов беше все пак преподаването.

Посоли салатата и и сложи олио и оцет. Стантън само я гледаше — заговори едва след като тя извърна очи към него.

— А при вас двамата как вървят нещата? — попита братовчед и. — Не искам да си пъхам носа, където не ми е работа, но покрай този проект разбрах, че Едуард си е голям особняк, трудно се излиза на глава с него.

— Напоследък му се струпа много — съгласи се Ким. — Местенето не мина така гладко, както очаквах, но не бях предвидила лекарството и „Омни“. Както вече ти казах, Едуард е под голямо напрежение.

— Не само той е под напрежение.

Входната врата се отвори и в къщата нахълтаха Едуард и всички изследователи от екипа му. Ким отиде да ги посрещне и се опита да разведри обстановката. Това не се оказа никак лесно. Всички, дори Глория и Дейвид, бяха раздразнителни. Както личеше, на никого не му се вечеряше тук. Беше се наложило Едуард да ги довлече едва ли не насила.

Най-кисела изглеждаше Елинор. Щом разбра какво има за вечеря, нацупи капризно устни и процеди, че не ядяла свинско.

— А какво ядеш? — попита Едуард.

— Риба и пиле.

Той погледна Ким и вдигна озадачено вежди, сякаш и казваше: „Ами сега?“

— Ще отскоча да купя риба — успокои ги домакинята. Взе ключовете от колата и излезе. Елинор се бе държала твърде грубо, но Ким всъщност дори се зарадва, че и се е отворил случай да се махне за малко от къщата. Настроението там беше потискащо.

Съвсем наблизо продаваха прясна риба и тя купи няколко парчета сьомга — в случай че още някой поиска. Докато се връщаше, се запита със свито сърце какво ли ще завари.

Но когато влезе в къщата, бе приятно изненадана. Напрежението се беше поразсеяло. Е, не че царуваше безгрижно веселие, ала поне я нямаше предишната тягостна, наелектризирана атмосфера. Докато бе отсъствала, другите бяха отворили виното и бирата и се черпеха с по-голямо желание, отколкото тя бе очаквала. Добре, че беше взела повечко пиене.

Всички се бяха разположили около масичката в хола, пред портрета на Елизабет. Младата жена кимна на онези, които се извърнаха към нея, и се запъти право към кухнята. Изми рибата и я сложи в голяма чиния до пържолите.

Наля си вино и с чашата в ръка се върна при групата. Стантън се беше изправил до камината, точно под портрета.

— Както е тръгнало, скоро ще останем без пукнат грош — патетично заяви той. — Само това оставаше, да се разорим! Искам всеки от вас да предложи как да увеличим капитала. Имаме три пътя: да пуснем акции на фондовата борса, от което се съмнявам, че ще спечелим, поне докато не предложим нещо за продан…

— Но ние имаме какво да предложим — прекъсна го Едуард. — Разполагаме с най-многообещаващото лекарство след появата на антибиотиците. Благодарение на госпожата — вдигна той бутилката бира към портрета на Елизабет. — Да пием за жената, която — никак не е изключено — може да стане най-прочутата салемска вещица!

Всички вдигнаха чашите, дори Стантън — и той надигна бирата, оставена в края на полицата над камината.

Ким обаче не помръдна. Докривя и — очакваше едва ли не изражението върху портрета на Елизабет да се промени. Според нея подмятанията на Едуард бяха проява на лош вкус и неуважение. Запята се какво ли би казала Елизабет, ако можеше да види отнякъде как тези иначе талантливи хора умуват в къщата и как да понатрупат повечко пари от откритие, свързано с нейните несрети и мъчителна смърт.

— Не отричам, че разполагаме с потенциална стока — съгласи се Стантън, след като отново остави бирата. — Всички сме наясно с това. Засега обаче няма с какво да излезем на пазара. Затова според мен не му е времето да пускаме акции на фондовата борса. Можем да предложим на отделни купувачи — така няма да се налага да поделяме с други контролния пакет. В краен случай ще търсим и други съдружници, които да увеличат основния капитал. Така обаче ще сме принудени да се разделим с доста от печалбите. Учените започнаха да мърморят недоволно.

— Нямам намерение да раздавам още акции — отсече Едуард. — Така те ще се обезценят, когато пуснем „Ултра“ на пазара. Толкова ли не можем да вземем пари на заем?

— А с какво ще гарантираме този заем? — контрира Стантън. — Не можем да използваме обичайните източници на кредити, затова ще сме принудени да плащаме баснословни лихви. Разбираш ли какво ти обяснявам, Едуард?

— В общи линии, да. Но ти все пак проучи възможностите. Нека първо опитаме всичко останало и чак тогава да намаляваме печалбите, които се надяваме да получим. Ще е срамота, ако не спечелим нещичко — лекарството ни е в кърпа вързано.

— Все така сигурен ли си в него, както когато основахме фирмата? — поинтересува се Стантън.

— Още по-сигурен — беше категоричен ученият. — Всичко върви по вода. Ако и занапред резултатите са такива, нищо чудно да регистрираме новото лекарство до шест-осем месеца, а не след обичайните три и половина години.

— Колкото по-бързо напредвате, толкова по-голяма ще е печалбата — обнадежди се Стантън. — Никак няма да е зле да ускорите темпото.

Елинор се изсмя презрително.

— Къде повече от това! — възкликна и Франсоа.

— Така си е, скъсваме се от работа — оплака се и Курт. — Спим най-много по шест часа на денонощие.

— Има само едно нещо, с което още не съм се заел — намеси се отново Едуард. — Имам познати в Службата за лекарствени средства — трябва да се свържа с тях и поне да опипам почвата, да видя каква е вероятността да включат „Ултра“ в съкратената процедура. Накрая ще проверим как лекарството действа при пациенти с тежка депресия, с вируса на СПИН, а защо не и с последен стадий на рак.

— Ще ни е от полза всичко, което спестява време — рече Стантън. — Няма да се уморя да го повтарям.

— Разбрахме, разбрахме — успокои го Едуард.

— Някой друг ще предложи ли нещо? — подкани Стантън.

Едуард се обърна към Глория.

— Тъкмо тази сутрин открихме ниски равнища естествен ензим в мозъка на плъхове, на които сме дали „Ултра“ — поясни жената.

— И какво, от мен се очаква да припадна от вълнение ли? — подметна ехидно Стантън.

— Точно това се очаква от теб — не му остана длъжен Едуард, — стига, разбира се, да помниш нещичко от четирите години, които си пропилял в медицинския факултет.

— Това показва, че „Ултра“ би могъл да бъде естествена молекула или най-малкото като строеж да се доближава доста до естествените молекули — продължи Глория. — Тази теория се подкрепя и от устойчивостта на връзката на „Ултра“ с обвивката на невроните. Вече смятаме, че тук имаме нещо подобно на връзката между наркотиците, които приличат на морфин, и мозъчните ендорфини. — С други думи — допълни Едуард, — „Ултра“ е естествен мозъчен хормон.

— Но количествата не са равномерно разпределени в мозъка — обади се пак Глория. — От първоначалните изследвания със скенер сме на път да предположим, че „Ултра“ се трупа най-вече в моста, средния и продълговатия мозък.

— А, да, продълговатият мозък! — повтори с блеснали очи Стантън. — Него го помня. Това е част на мозъка, свързана с животинското у нас, с първичните подтици: гняв, глад и секс. Ето, видя ли, Едуард, не съм си пропилял съвсем времето, докато съм следвал медицина.

— Глория, обясни му какъв е според нас механизмът на действие — подкани Едуард, без да му обръща внимание.

— Според нас лекарството неутрализира равнищата на мозъчните невротрансмитери — отвърна изследователката. — Точно както подобни вещества поддържат равнището на „рН“ в киселинно-основните системи.

— С други думи — уточни Едуард, — „Ултра“ или естествената молекула, в случай че тя е различна от лекарството, действа така, че внася равновесие в чувствата. Поне такова е било първоначалното му действие. Внасяло е спокойствие след крайни емоции, породени от някаква тревожна случка, например от това, че си видял в пещерата саблезъб тигър. Независимо дали това крайно чувство е страх, гняв или друго, „Ултра“ е неутрализирал невротрансмитерите и е позволявал на звяра или на първобитния човек бързо да си възвърне нормалното състояние, за да съумее да се пребори и със следващото предизвикателство.

— Какво имаш предвид под това „първоначално действие“? — поинтересува се Стантън.

— От последните ни изследвания се убеждаваме, че това действие се е развило заедно с човешкия мозък — поясни ученият. — Сега смятаме, че „Ултра“, или естествената молекула, не само уравновесява емоциите, но и ги пренася в царството на волевия контрол.

Очите на Стантън отново светнаха.

— Я чакай, чакай — прекъсна го той, като се опитваше да разбере за какво става дума. — Да не би да твърдиш, че ако на пациент с депресия дадат от нашето лекарство, единственото, което трябва да направи той, е… просто да пожелае да не е в депресия?

— Такава е последната ни хипотеза — потвърди Едуард. — Естествената молекула съществува в мозъка в съвсем миниатюрни количества, но играе огромна роля при определянето на емоциите и настроението.

— Боже мой! — възкликна другият мъж. — Това е феноменално! Разбирате ли, че „Ултра“ може да се превърне в лекарството на столетието!

— Нали затова работим като луди без прекъсване — рече Едуард.

— И какво точно правите в момента?

— Какво ли не. Изучаваме молекулата от всички възможни гледни точки. Сега вече знаем, че е свързана с рецептор, и искаме да установим какъв е свързващият белтък. Опитваме се да определим и строежа на този свързващ белтък, защото подозираме, че при различни обстоятелства „Ултра“ се свързва с различни странични вериги.

— Кога според теб можем да започнем да проучваме пазара в Европа и Япония? — поинтересува се Стантън.

— Ще бъда в състояние да ти кажа, когато се заемем с клиничните изследвания — отговори ученият. — Но първо трябва да регистрираме лекарството в Службата по лекарствените средства.

— Трябва някак да ускорим нещата — забезпокои се пак Стантън. — Та това е същинска лудост! Да притежаваме лекарство, което може да ни донесе милиарди, и да сме на косъм от разорението!

— Я чакайте! — извика внезапно Едуард и привлече всеобщото внимание. — Хрумна ми нещо! Току-що се сетих как да спестим време. Ще започна да вземам лекарството.

Известно време в стаята се възцари пълно мълчание — чуваха се само тиктакането на часовника над камината и прегракналият писък на чайките по реката.

— Мислиш ли, че е разумно? — окопити се пръв Стантън.

— Че какво му е неразумното? — изненада се ученият. Палеше се все повече от хрумването си. — Как не съм се сетил досега! Вече сме провели изследванията за токсичност, видяхме, че такава няма, значи преспокойно мога да вземам лекарството!

— Така си е, не открихме никаква токсичност — подкрепи го Глория. — Тъканните култури направо избуяват върху веществото — потвърди и Дейвид. — Особено културите от нервни клетки.

— Не мисля, че е за препоръчване да вземаш лекарство, което още не е утвърдено — възрази Ким.

Едва сега тя за пръв път се включваше в разговора. Бе застанала на вратата към антрето. Едуард я стрелна гневно с очи, задето го е прекъснала.

— Аз пък съм на мнение, че идеята е блестяща — настоя той.

— И как ще спестим време? — попита Стантън.

— Ще разполагаме с всички отговори още преди да сме започнали клиничните изследвания — отвърна ученият.

— Аз също ще вземам лекарството — ненадейно рече Глория.

— И аз — присъедини се и Елинор.

Един по един и останалите изследователи се съгласиха, че хрумването е блестящо, и предложиха също да се включат.

— Предлагам да вземаме различни дози — поде отново Глория. — Пък и резултатите при шестима души вече придобиват статистическа стойност.

— Защо не направим така — ще определим различни дози и всеки ще взема своята, без да знае каква е тя, дали е най-голямата или най-малката — предложи Франсоа.

— Това не противоречи ли на закона? — намеси се отново Ким.

— Какъв закон? — засмя се Едуард. — От ония, дето се определят от управителните съвети ли? В „Омни“ ние сме управителният съвет и ние определяме законите.

И другите се засмяха заедно с него.

— Държавата не случайно е създала правилници и закони за тези неща — упорстваше Ким.

— Националният здравен институт наистина е въвел правилник — уточни Стантън. — Но той важи само за институции, които кандидатстват за субсидии. А ние нямаме намерение да искаме държавни пари.

— Все има някакви правилници, според които неизпробвани върху животни лекарства не могат да се приемат от хора — настояваше на своето Ким. — Дори нормалната интуиция подсказва, че това е глупаво и опасно. Ами онази кошмарна злополука с талидомида? Тя изобщо ли не ви стряска?

— Въобще не може да става и дума за сравнение — възрази Едуард. — Талидомидът не е естествено съединение и като цяло е много по-токсичен. Но какво толкова се притесняваш, Ким? Теб никой не те кара да вземаш „Ултра“. Би могла дори да ни контролираш.

Всички прихнаха. Ким се изчерви и отиде в кухнята. Бе смаяна колко бързо се е променило настроението — в началото всички бяха седели като на тръни, сега се превиваха от смях. Младата жена имаше чувството, че изследователите са обхванати от някаква масова истерия, породена от съчетанието между преумора и свръхголеми очаквания.

Ким извади хлебчетата от фурната. Чу откъм хола нови изблици смях и гръмогласен развълнуван разговор как с част от милиардите, които ще спечелят, щели да построят научноизследователски център.

Докато редеше хлебчетата в панера, младата жена усети, че някой е влязъл в кухнята и стои зад нея.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Франсоа. Ким се обърна и го погледна, но бързо извърна очи и огледа кухнята, все едно умува какво да му възложи. Всъщност обаче бе смутена от настойчивостта на французина и от онова, което се беше случило в хола.

— Ще се справя и сама — вдигна рамене тя. — Но все пак ти благодаря.

— Мога ли да си налея още вино? — попита Франсоа.

— Разбира се! Ето го там…

— Щом нещата потръгнат и се поосвободя, бих искал да разгледам околността — рече французинът, докато си наливаше от виното. — Нали нямаш нищо против да ми покажеш някои от забележителностите? Чух, че Марбълхед бил прекрасен.

Ким се престраши да го стрелне с поглед. Както и очакваше, той се беше вторачил в нея. Франсоа и се усмихна лукаво и младата жена остана с неприятното чувство, че французинът я сваля. Тя се запита какво ли е казал Едуард на своите колеги за връзката им.

— Дотогава сигурно ще пристигне и семейството ти — изгледа го продължително Ким.

— Сигурно.

След като се приготви за лягане, Ким нарочно остави вратата отворена, за да вижда банята между двете спални. Смяташе да изчака Едуард и да поговори с него. За нещастие нямаше представа кога той ще се прибере.

Облегна се удобно на възглавниците в леглото, взе от нощното шкафче дневника на Елизабет и го отвори на мястото, където бе спряла. Ако не се брои последната бележка, дневникът се бе разминал с очакванията и. Почти навсякъде Елизабет бе описвала само времето и дреболии от ежедневието. Сякаш съзнателно бе потискала мислите и преживяванията си.

Колкото и да се опитваше да остане будна, накрая Ким все пак не издържа и се унесе, без да е угасила нощната лампа. По едно време дочу шум на вода. Отвори очи и забеляза, че Едуард е в банята.

Разтърка сънено лице и се опита да види колко е часът. Минаваше един след полунощ. С известни усилия стана от леглото, заметна се с халата и нахлузи пантофите. Все още сънена, отиде в банята. Едуард си миеше зъбите.

Седна върху капака на тоалетната чиния и допря коленете до гърдите си. Едуард я погледна, но не каза нищо, докато не завърши.

— Защо, по дяволите, не спиш по това време? — попита той загрижено.

— Искам да поговорим. И да те питам наистина ли смяташ да вземаш лекарството.

— Разбира се — кимна той рязко. — Започваме още утре сутринта. Ще приложим сляпата система — никой няма да знае колко вземат другите.

— Не е ли опасно?

— Това е най-блестящата идея, която ми е хрумвала от доста години насам! — упорито наблегна Едуард. — Безспорно ще ускори нещата и Стантън ще престане да ми додява.

— Но не може да не разбираш, че все пак има риск! — нервно настоя Ким.

— Естествено, че има — потвърди той. — Винаги има риск. Но съм убеден, че в случая той е допустим. Лекарството не е токсично, знаем го със сигурност.

— Все пак много се притеснявам — погледна го тревожно младата жена.

— Недей. Мога да те уверя в едно, а то не е никак маловажно. Аз не съм великомъченик! — Той се засмя. — Дълбоко в себе си съм един малък страхопъзльо. Нямаше да го правя, ако не бях убеден, че не съществува никаква опасност, нямаше да го допусна и за другите. А и от гледна точка на историята живеем в добро общество. Мнозина велики медици изследователи първи са се подлагали на експерименти, за да проверят откритията си, при къде-къде по-рисковани обстоятелства.

Ким вдигна озадачено вежди — не бе особено убедена.

— Имай ми доверие — заключи Едуард, вече без усмивка. Наплиска лицето си и енергично се изтри с кърпата.

— Нека да те попитам още нещо — продължи младата жена малко неуверено. — Какво си казал на колегите си в лабораторията за мен?

Едуард свали кърпата от лицето си и я погледна неразбиращо.

— В какъв смисъл? Защо изобщо трябва да им казвам нещо за теб?

— Става въпрос за връзката ни.

— Не помня — сви той рамене. — Сигурно съм споменал, че си ми приятелка.

— Приятелка или любовница? — попита Ким.

— Какво те прихваща! — тросна се вече раздразнено Едуард. — Не съм разгласявал никакви лични тайни, ако това те притеснява. Пред никого не съм се впускал в интимни подробности за нас. Откъде-накъде си седнала да ме разпитваш за това в един след полунощ?

— Извинявай, ако се чувстваш като на разпит. Не исках да те засягам. Просто ми беше любопитно какво си обяснил — все пак не сме женени, а там, в лабораторията, вероятно си говорите за семействата…

Младата жена понечи да спомене и за Франсоа, но се отказа. В момента Едуард бе прекалено уморен и раздразнен, за да води такъв разговор, пък и вниманието му беше погълнато от изследванията. Освен това Ким не искаше да създава излишни дрязги между него и французина, още повече че не бе напълно сигурна какви са били намеренията му. Изправи се.

— Дано не съм те разстроила — въздъхна тя. — Знам колко си уморен. Лека нощ. Излезе от банята и се запъти към леглото.

— Я чакай — провикна се след нея Едуард. Бе излязъл от банята. — Пак се увлякох. Извинявай. Вместо да ти подвиквам, трябваше да ти благодаря. Наистина съм ти признателен, че за нула време успя да приготвиш вечеря за всички. Беше безупречна, всички останаха много доволни. Имахме нужда от такова разведряване.

— Благодаря ти — Ким се усмихна малко насила. — Опитвам се да помогна, доколкото мога. Знам колко ти е напрегнато.

— Успяхме да умилостивим Стантън, дано занапред бъде малко по-спокойно — каза ученият. — Сега вече мога да се съсредоточа върху лекарството и „Харвард“.