Дребнио волен народ

околовръст!

- Квак му квак.

- Моля?

- Ъ, това беше, ъ, ами псувах на жабешки – заоправдава се жабокът –

Извинявай много, но...

- Има ли всичко това нещо общо с магията? – прекъсна го Тифани –

Има, нали?

- Надявам се, че няма, – каза жабокът – Но мисля, че има.

- Онези човечета ли откраднаха Уентуърт?

- Кой, Фийгълите ли? Те не крадат деца!

Имаше нещо особено в начина, по който жабокът каза това « Те не

крадат...»

- Тогава знаеш ли кой е задигнал Уентуърт? – настоя Тифани.

- Не. Но... може би те знаят. Виж, мис Тик ми каза, че не се

предполага ти да...

- Брат ми е откраднат, – рече остро Тифани – Да не би да ми казваш

да си кротувам?

- Не, но...

- Добре! Къде са Фийгълите сега?

- Снишават се, предполагам. Нали виждаш, пълно е с хора

тършуващи наоколо, но...

- Как може да ги върна тук? Нужни са ми!

- Хъм, мис Тик каза...

- Как да ги върна тук?

- Ъ... искаш те да се върнат, така ли? – жабокът изглеждаше много

омърлушен.

- Да!

- Е, това не е нещо, което повечето хора биха си поискали – заувърта

го жабокът – Те не са като домашните духчета. Дойдат ли ти Нак Мак

Фийгъл у дома, обикновено е време да се изнасяш, – накрая той въздъхна –

Кажи ми, баща ти пие ли?

- По някоя бира от време на време. Какво общо има това?

- Само бира ли?

- Добре де, не би трябвало да знам за онова, което баща ми нарича

Извънредното Средство за Овчи Натривки, – каза Тифани – Баба

Болежкова го правеше в стария краварник.

- Скоросмъртница, а?

- Разяжда лъжиците, – подтвърди Тифани – За специални случаи е.

Баща ми казва, че не е за жени, защото от него ти никнат косми на гърдите.

- Тогава, ако искаш да си сигурна, че ще намериш Нак Мак Фийгъл, вземи от него. Повярвай ми, ще подейства.

След пет минути Тифани беше готова. Малко неща остават скрити от

тихичко дете с добро зрение, и тя знаеше къде се държат шишетата и взе

едно. Тапата беше набита през парцал, но пък беше стара и тя успя да я

изчегърта с върха на ножа. Очите и се насълзиха от изпаренията. Понечи

да сипе малко от златисто-кафявата течност в паничката...

- Недей! – извика жабокът – Ще ни стъпчат до смърт. Само я остави

за малко отворена.

Изпаренията се надигнаха от бутилката като мараня.

Тогава тя го долови – усещането за приковано, даже занитено за

бутилката внимание в тъмната хладна стая.

Тя седна на доилното столче и каза:

- Добре, може да излезете.

Те бяха стотици. Надигаха се иззад кофите. Спускаха се по конци от

гредите на тавана. Изникваха на сурии иззад рафтовете за сирене.

Изпълзяваха изпод мивката. Пръкваха се от места, където никога не ще си

помислиш че може да се скрие някой с коса като гръмнал портокал.

Всичките бяха високи по около педя и почти целите бяха сини, макар

че беше трудно да се каже, дали е синя кожата им, или това е от

татуировките, които покриваха цялата им кожа, която не беше покрита с

червена коса. Носеха препаски, а някои бяха облечени и в по още нещо

като тънки елечета. Неколцина носеха на главите си заешки или плъхски

черепи като някакви шлемове. И всички до един носеха заметнати на

гърбовете си мечове, големи почти колкото самите тях.

Обаче, това, което тя забеляза преди всичко, беше че те се боят от

нея. Гледаха най-вече в краката си, което не беше гледка за слабосърдечни, защото краката им бяха големи, мръсни и криво-ляво увити в животински

кожи, заместващи каквито и да е обувки. Нито един от тях не смееше да я

погледне в очите.

- Вие ли бяхте, които напълниха кофите? – попита тя.

Последва много пристъпване от крак на крак и покашляне и хор от

“Епа да”

- А сандъка за дърва?

Чуха се още няколко “Епа да”.

Тифани ги погледна пронзително:

- Ами овенът?

Този път всички сведоха поглед.

- Защо откраднахте овена?

Малките мъже замънкаха и се заспоглеждаха, а един от тях си свали

шлема от заешки череп и го завъртя нервно в ръце.

- Ми бехме прегладнели, бе гос’жа – замънка той – Ма па като

зацепи’име дека е твойо, юрна’аме са па го върна’аме добичето.

Изглеждаха толкова унили, че на Тифани и стана жал.

- Сигурна съм, че не бихте го откраднали, ако не бяхте толкова

гладни, – рече да ги поуспокои тя.

Няколкостотин потресени погледа се надигнаха към нея.

- А, бихме, гос’жа, бихме, – възрази шлемовъртачът.

- Бихте, значи?

Тифани изглеждаше толкова изненадана, че шлемовъртачът се

спогледа с колегите си за подкрепа. Всички кимнаха.

- Епа да, гос’жа. Оно си е по нашенски. Наште ора са се прочули с

краднене. А, момци? Оти ни е ръгнала славата?

- Оти краднеме! – извикаха малките сини мъже.

- И още оти, момци?

- Оти се тепаме!

- И още оти?

- Оти пиеме!

- И още?

Тук те малко се позамислиха, но накрая всички стигнаха до едно и

също заключение:

- Оти пиеме и се биеме!

- И още нещо требеше да има комай, – все още не беше доволен

шлемовъртачът – Да бе. Ха кажете на бабаягата, момци!

- Краднеме и пиеме и са биеме! – завикаха в захлас сините хора.

- Ха кажете на бабаягата, що сме ние, момци! – продължи

шлемовъртачът.

И се чу звънтенето на множество малки мечове изтеглени от

ножниците и вдигнати гордо във въздуха.

- Нак Мак Фийгъл! Дребнио Волен Народ! Нема кралье! Нема

кралица! Нема болярье! Нема господарье! Никой нема пак да ни излаже!

Тифани ги зяпна. Всички те я гледаха и я чакаха, какво ще стори по-

нататък, и колкото по-дълго тя не продумваше, толкова по-обезпокоени

ставаха те. Те свалиха мечовете си изглеждайки сконфузено.

- Ама никогиж нема да са бъзикъме с могъща бабаяга, освен мо’eби

за люта пиячка, – рече накрая шлемовъртачът, бясно премятайки черепа от

ръка в ръка и не отделяйки поглед от бутилката Извънредно Средство –

Нема ли да ни услужиш мънечко?

- Аз ли на вас да услужа? – ядоса се Тифани – Искам вие на мен да

ми услужите! Някой е откраднал брат ми посред бял ден.

- Вай, вай, вай! – завайка се шлемовъртачът – Она ми доде. Доде ми

да гепи. Забави’име са! Оно е не’ено ’личество!

- Какво неизвестно количество? Едно братче си имах и... – възрази

Тифани.

Жабокът обаче и обясни:

- Те имат предвид Нейно Величество, кралицата на ...

- Запри си плювалнико! – кресна му шлемовъртачът, но гласът му

потъна във вайкането и воя на Нак Мак Фийгълите. Те си скубеха косите и

тропаха с крака и крещяха “Тежконижално!” и “Вай, вай, вай!” и жабокът

се караше с шлемовъртача и всеки повишаваше все повече глас, за да бъде

чут...

Тифани се изправи и викна:

- Я всички да млъкнат!

Настана тишина, освен някое друго подсмърчане и приглушено “вай, вай, вай” от задните редици.

- Епа сакахме само да се повърнеме по ориста, бе гос’жа – оправда се

шлемовъртачът целият присвит от страх.

- Не тук! – отсече Тифани цялата трепереща от възмущение – Това е

мандра! Тук се държи чисто!

- Ъ... да “се повърнеш по ориста” значи “да се обърнеш с лице към

съдбата си”, – поясни жабокът.

- Оти кат’ е тук кралицата, нашта келда бърже че зачезнуе, –

продължи шлемовъртачът – И че си немаме кой да ни нагледуе.

Нямало да има кой да ги наглежда ли, помисли си Тифани. Стотици

яки дребосъци, всеки от които може да спечели състезание по най-гадно

строшен нос, и те да имат нужда някой да ги наглежда?

Тя си пое дъх и каза:

- Майка ми плаче вкъщи и ... – “аз не знам как да я утеша” добави тя

наум. Не ме бива в тези неща, никога не знам какво трябва да се каже. На

глас каза само:

- И си го иска. Ъ. Много си го иска, – добави тя стараейки се да не

каже направо “Той й беше любимецът”.

Посочи с пръст шлемовъртача, който заотстъпва.

- Първо на първо, - продължи тя – омръзна ми да си мисля за теб като

за шлемовъртач, та как ти е името?

Нак Мак Фийгълите изпъшкаха и Тифани дочу един от тях да си

мърмори: “Епа да, она си е бабаяга. Бабоягски въпросец беше туй!” Шлемовъртачът се огледа като че търсейки подкрепа.

- Нечеме си издава имената, – промънка той, но един друг Фийгъл, някъде от безопасността на задните редове му изшътка:

- Немой се репчи на бабаяга!

Малкият човек вдигна към нея изтерзан поглед и каза:

- Я, гос’жа, съм Големио човек на клано. А мойто име, оно е … - той

преглътна – Роб Секигоопрай Фийгъл12, гос’жа. Ма много те молим, нема

да го ползуеш против мене!

Жабокът беше готов да поясни:

- Те си мислят, че в имената има магия. Не ги казват на никого, за да

не вземе някой да ги запише.

- Епа да, и да ги тури у засукани докюменти, – обади се един Фийгъл.

- Като призовки и таквоз, – вметна друг.

- Или онея ми ти афишища, дето пише “Издирва се”, – добави още

един.

- И актове и показания.

- Мале даже заповеди за държанье!

Фийгълите панически се озъртаха при самата ужасяваща мисъл за

писани неща.

- Мислят си, че писмото е даже още по-могъщо, – прошепна жабокът

- Мислят си, че всяко писмо е магия. Думите ги безпокоят. Виждаш ли им

мечовете? Те светят в синьо, когато наблизо има адвокати.

- Добре де, – склони Тифани – Най-после стигнахме донякъде.

Обещавам никъде да не му пиша името. А сега ми разкажете за тази

кралица, която взе Уентуърт. Кралица на какво?

- Не мо’ем го издумам на глас, гос’жа, – отвърна Роб Секигоопрай –

Она че чуе името си, дето и да сe продума и че ми доде и че ми окне.

- Действително, така си е, – подтвърди и жабокът – Хич не ти трябва

да я срещаш, ама наистина.

- Много ли е лоша?

- По-лоша. Наричай я просто Кралицата.

- Да, Кралицата, – продума Роб Секигоопрай и я погледна с ясните си

тревожни очи – Ма ти не найш ли за Кралицата? Мигар не си унука на

Баба Болежкова дето тея бърда са й у костите, па да не найш? Не найш ли

за работите? Она не ти ли е светнала за работите? Ма ти бабаяга ли си или

що? Епа мо’е ли туй да го бъде ма? Ти ми джасна Зеленозъбата Джейни и

са дзвери на Коннико без Чутура право у зъркелите дето си ги нема, па туй

ли викаш са, че не найш?

Тифани му се усмихна сковано и прошепна на жабока:

- Какво ми говорят за “наше” нещо си? И какъв е този юнак на Баба

Болежкова?

- Доколкото мога да съдя, – преведе жабокът – те са втрещени, че не

знаеш нищо за кралицата и за... ъ... магичните работи, което не им се

връзва с това, че си внучка на Баба Болежкова и че си устискала на онези

чудовища. “Найш” значи “знаеш”.

- Ами юнакът?

- Забрави за юнака. Те си мислят, че Баба Болежкова те е учила на

магия. Ще бъдеш ли така добра да ме вдигнеш до ухото си?

Когато Тифани го дигна, той и прошепна:

- Най-добре да не ги разочароваме, а?

Тя преглътна.

- Но тя никога не ме е учила за никаква магия ... – започна тя. И спря.

Вярно си беше. Баба Болежкова не я беше учила на никаква магия. Но за

сметка на това всеки ден показваше магия на хората.

...Това се случи когато най-добрата хрътка на Барона я спипали да

дави овце. Нали беше ловджийско куче, та като било на баирите, видяло

овците да бягат и се впуснало след тях и...

Баронът знаеше, какво е наказанието за давене на овце. На

Варовитище си имаше закони, толкова стари, че никой не си спомняше, кой ги е установил. И всеки знаеше, че на кучета убили овца им се полага

смърт.

Това куче обаче струваше цели петстотин златни долара, така че, както разправят, Баронът пратил един слуга на рида до Бабината

колибка на колела. Тя седяла на прага, пушила си лулата и гледала към

стадата.

Човекът дошъл при нея на кон и изобщо не си направил труда да

слезе. Хич не беше добре да правиш така, ако искаш Баба Болежкова да

ти е приятел. Подкованите копита нараняват торфа. На нея това хич не

и харесваше.

Той казал:

- Баронът ти заповядва да намериш начин да се спаси неговото

куче, госпожо Болежкова. В отплата, той ще ти даде сто сребърни

долара.

Баба се усмихнала накъм хоризонта, попуфкала с лулата си и

отвърнала:

- Дигне ли човек ръка на лорда си, тоя човек се обесва. Открадне ли

гладуващ човек овца на лорда си, тоя човек се обесва. Убие ли куче овца, това куче се убива. Това са законите на тези хълмове и тези хълмове са в

моите кости. Що е един барон, че за него да се наруши законът?

И тя продължила да гледа овцете.

- Това място е на Барона, – казал слугата – Негов е и законът.

От това как го изгледала тогава Баба косите на човека побелели.

Така разправят поне. Но във всички истории за Баба Болежкова все има

по нещо приказно.

- Ако, както думаш, е негов законът, тогаз да го наруши той и да

види какво ще има да бъде, – казала тя.

След няколко часа Баронът изпратил своя управител, който бил

много по-важен човек от предишния, но познавал Баба Болежкова по-

добре. Той казал:

- Госпожо Болежкова, Баронът Ви моли да използвате Вашето

влияние за спасяването на кучето му. Той с удоволствие би отделил

петдесет златни долара за да помогне за решаването на тази сложна

ситуация. Сигурен съм, че виждате, как това ще облагодетелства всички

заинтересувани страни.

Баба попуфкала с лулата си, погледнала към новите агнета и рекла:

- За господаря си говориш ти, твоят господар говори за кучето си.

Но кой говори за хълмовете? Де е Баронът, че зарад него да се наруши

законът?

Разправят, че като казали това на Барона, той съвсем се смълчал.

Но макар да е бил надут, и често твърдоглав, а и твърде надменен, той

не бил глупав. Вечерта той отишъл до колибата и седнал на торфа

наблизо. След малко Баба му казала:

- С какво да ти помогна, господарю?

- Бабо Болежкова, моля за пощада за кучето ми, – рекъл Баронът.

- Носиш ли жълтици? Носиш ли сребърници? – попитала го тя.

- Нито злато, нито сребро.

- Добре. Че закон, който се изменя с жълтици и сребърници, не е

читав закон. С какво идеш, господарю?

- Аз те моля, Бабо Болежкова.

- Зарад твоята дума ли искаш да се наруши законът?

- Точно така, Бабо Болежкова.

Тогава, тъй разказват, Баба погледала някое време залеза и накрая

продумала:

- Иди тогаз призори долу край старата каменна плевня и ще се види, може ли старо куче нови неща да научи.

Почти всички от селото се насъбраха следващата сутрин край

старата каменна плевня. Баба пристигна с един от по-малките фургони

на чифлика, с който докара една овца с новороденото и агне и ги вкара в

плевнята.

Докараха и кучето. То беше нервно и раздразнително след цяла нощ

прекарана на верига и все се опитваше да ухапе мъжете, държащи го на

два кожени каиша. Беше цялото космато и имаше едни ми ти зъби.

Баронът пристигна с управителя си, и двамата на коне. Баба

Болежкова им кимна и отвори вратата на плевнята.

- Да не би да вкараш кучето в плевнята при овцата, госпожо

Болежкова? – подметна управителят – Да не искаш агнето да му

приседне?

Никой не се засмя. Никой не харесваше особено управителя.

- Ще видим туй, – рече Баба.

Мъжете завлякоха кучето до вратата, хвърлиха го в плевнята и

бързо затръшнаха вратата. Хората се завтекоха към малките

прозорчета.

Агнето заблея, кучето заръмжа и се разнесе едно беее от майката

на агнето. Но то не беше нормалното овчо беее. В него имаше стоманена

нишка.

Нещо удари вратата и тя подскочи на пантите си. Отвътре

кучето изскимтя.

Баба вдигна Тифани до едно от прозорчетата.

Поразеното куче се опитваше да се изправи на крака, но нямаше

шанс, защото овцата пак се беше понесла към него и двадесет и пет кила

разярена овца го премазаха като таран.

Баба върна Тифани на земята и си запали лулата. И си запуфка най-

кротко, докато плевнята зад нея се тресеше, а кучето виеше и скимтеше.

След някоя друга минута тя кимна към мъжете и те отвориха

вратата.

Кучето излезе куцайки на три лапи, но едва измина няколко крачки, когато овцата изскочи след него и го цапардоса толкова силно, че то се

претърколи. И остана да си лежи. Може би беше разбрало какво го чака, ако пак се опита да се изправи.

Баба Болежкова пак кимна на мъжете и те хванаха овцата и я

завлякоха в плевнята.

Баронът гледаше с отворена уста.

- Миналата година той уби глиган! – най-накрая продума той –

Какво си му направила?

- Ще се оправи той, – рече Баба, старателно отбягвайки въпроса –

Туй що пострада е гордостта му. Но не ще погледне той вече овца, туй

ще ти река аз, – и тя си наплюнчи десния палец и го изпъна.

След кратко колебание Баронът наплюнчи неговия палец, наведе се и

го притисна в нейния. На Варовитище договор скрепен с наплюнчени палци

не се разваля.

- За теб, по твойта дума, законът бе нарушен, – каза Баба

Болежкова – Ще имаш ли това на ум, ти който отсъждаш на съд? Ще

помниш ли този ден? И ние ще да имаме тъжба.

Баронът й кимна.

- Така бива, – рече Баба Болежкова и палците им се разделиха.

На следващия ден Баронът все пак в известен смисъл й даде злато, но това беше само златистият станиол на една унция от “Веселия

моряк” (Баба се съгласяваше да пуши единствено този евтин и противен

тютюн за лула). Тя винаги се вкисваше, когато бродещите търговци

закъсняваха и запасът и свършеше. Не можеш да подкупиш Баба

Болежкова и за цялото злато на света, но със сигурност може да и

привлечеш вниманието с унция от Веселия моряк.

След тази случка нещата станаха много по-леки, управителят не

беше чак толкова неприятен, когато изполничарите закъсняваха с

арендата, Баронът стана малко по-учтив към хората, а бащата на

Тифани каза една нощ след две бири, че на Барона му било показано, какво

става, когато овцете се надигнат и че някой ден нещата можели да се

променят, но майка и му зашътка да не говорел така, защото никога не

можело да се знае кой ще чуе.

А един ден Тифани го чу да казва тихичко на майка и:

- Ами че то беше стар овчарски номер, нищо повече. Стара млечна

овца винаги ще се бие като лъв за агнето си, всички го знаят.

Това е било чалъмът. Никаква магия нямаше в него. Но по онова

време то си беше магия. И не преставаше да е магия, само защото си

научила трика...

Нак Мак Фийгъл внимателно наблюдаваха Тифани поглеждайки от

време на време с въжделение бутилката със Специално Средство за Овчи

Натривки. А дори не съм намерила училището за вещици, помисли си тя.

Не знам и едничко заклинание. Нямам си дори островърха шапка. Дарбите

ми са в правенето на сирене и да не се щурам в паника когато нещата се

оплескат. О да, имам си и жаба. И не разбирам и половината от това, което

говорят тези дребни мъже. Обаче те знаят кой е взел брат ми. Някак си си

мисля, че Баронът ще си няма на представа, как да се оправи с това. Е, аз

също, но аз може да си нямам на представа по по-разумен начин.

- Аз ... си спомням много неща за Баба Болежкова, – каза на глас тя –

Вие какво искате от мен?

- Епа келдата ни прати, – отговори Роб Секигоопрай – Усетила е она

дека нено ‘личество че доде. ‘Нае она дека беля иде. Та вика она дека лошо

че става, та да одиме да намериме новата бабаяга дето е рода на Баба

Болежкова и она че най’ що да пра’и.

Тифани срещна стотици изпълнени с очакване погледи. Някои от

Фийгълите имаха пера в косите си и огърлици от къртичи зъби. Не можеш

просто да вземеш да кажеш, че не си вещица на някой, боядисал

половината си лице тъмно-синьо и носещ меч голям колкото него си. Не

можеш просто да разочароваш такъв човек.

- А вие ще ми помогнете ли да върна брат си? – попита тя.

Израженията на Фийгълите изобщо не се промениха. Тя опита

отново:

- Можете ли да ми помогнете да отмъкна брат си от кралицата?

Стотици мънички грознички личица забележимо грейнаха.

- Ихаа, ей сега веч си приказваме по нашенски, – каза Роб

Секигоопрай.

- Не... съвсем. Ще ме изчакате ли само за миг? Само да си взема

някои неща, – каза тя, стараейки се да звучи все едно знае какво прави.

Върна тапата на бутилката Специално Средство за Овчи Натривки.

Фийгълите въздъхнаха.

Тя отскочи до кухнята, намери торба, взе малко превръзки и балсам

от кутията за лекарства, добави шишето Специално Средство за Овчи

Натривки, защото баща и казваше, че на него винаги му се отразявало

добре и по някое време се усети, че е взела и книгата « Болести по овцете»

и тигана. Можеше пък да потрябват.

Човечетата не се виждаха никакви, когато тя се върна в мандрата.

Тя знаеше, че трябва да каже на родителите си, какво става. Но нищо

нямаше да се получи. Щеше да излезе “врели некипели”. Впрочем с малко

късмет тя би могла да прибере Уентуърт преди изобщо да усетят, че я

няма. Но все пак, за всеки случай...

Тя си водеше дневник в мандрата. Сиренето си изискваше

наблюдение и тя винаги си записваше подробности като колко масло е

направила и колко точно мляко е употребила.

Тя го обърна на нова страница, взе молива и почна да пише, подавайки езика си от крайчеца на устата си.

Постепенно се появиха и Нак Мак Фийгълите. Не беше просто да

излязат иззад разни неща и със сигурност не изникваха по вълшебство от

нищото. Появиха се, както се виждат образи в облаците или огъня –

изглежда се показваха само когато се вгледаш внимателно и поискаш да ги

видиш.

Те гледаха със страхопочитание движението на молива и тя ги дочу

да си говорят:

- Глейте пишещата клечка как са врътка. Е това е бабоягска работа.

- Леле, ма она писуваньето го отбира, нема хън-мън.

- Ма нема да ни записуеш имената, нал’тъй бе гос’жа?

- Епа да, они мо’е да окошарят чиляко, има ли писмени свидетелства, нема лабаво.

Тифани свърши да пише и прочете бележката:

"Скъпи мамо и татко,

Отидох да търся Уентуърт. Всичко ще мине напълно вероятно

много добре, защото съм с някои приятели познати хора които знаят

Баба, пп сирената от трети рафт ще трябва да се обърнат утре ако аз

не се върна.

С обич, Тифани "

Тифани вдигна поглед и срещу нея изникна Роб Секигоопрай, който

се беше изкатерил по крака на стола и внимателно наблюдаваше молива да

не би да запише нещо опасно.

- Можехте просто да дойдете и да ме попитате от самото начало, –

каза му тя.

- Мале, не мо’ехме да ми те припознаем, бе гос’жа. Цела сурия

дългурести женоря одят по чифлико. Не моехме да найм че си ти, додека

не фана Прост Уили.

Не може да бъде, помисли си Тифани.

- Да, обаче нямаше защо да крадете овена и яйцата, – продължи тя

строго.

- Ма те не беха заковани, бе гос’жа, – отвърна Роб Секогоопрай все

едно това си беше законно оправдание.

- Не може да се коват яйца! – отсече Тифани.

- Мале, найш ги ти сите премъдрости, гос’жа, – отвърна Роб

Секигоопрай – Я викам като си свършила с писуваньето, най-убаво да

одиме. Немаш ли метла?

- Ъ... не, – каза Тифани – Най-важното в магията – додаде тя

високомерно – е да знаеш, кога да не я използваш.

- Убаво, – каза простичко Роб Секигоопрай и се спусна пързаляйки

се по крака на масата – Ха ми ела, Прост Уили13.

Един Фийгъл, подозрително приличащ на сутрешния крадец на яйца, пристъпи до Роб Секигоопрай и двамата леко се наведоха.

- Ха рипни върху ни, ако обичаш, гос’жа, – покани я Роб

Секигоопрай.

Още преди Тифани да може да си отвори устата, жабокът и

прошепна с края на устата си, който край, понеже той беше жабок, си беше

доста обширен:

- Един единствен Фийгъл може да вдигне едър човек. Ти не би могла

да ги стъпчеш дори да опиташ.

- Хич не искам да опитвам!

Тифани много внимателно вдигна единия си голям ботуш. Прост

Уили се намъкна под него и подпря ботуша. Все едно беше стъпила на

тухла.

- Оп са другото чепиче, – подкани я Роб Секигоопрай.

- Ще падна!

- Нема ма, нас си ни бива.

И ето че Тифани се изправи върху две пиктсита. Усещаше ги да

мърдат под нея натам-насам, за да я държат в равновесие. Обаче се

чувстваше много сигурно. Беше досущ като да си с наистина дебели

подметки.

- Ха да одиме, – изкомандва Роб Секигоопрай из-под нея – И нема ми

се плашиш че твоят писанчо че ги тепа ситните пилещари. Неколко момци

че остаят тука да нагледуят!

Плъхарко се примъкваше нагоре по клона. Не беше особено добър в

минаването на друг акъл. Но пък беше добър в намирането на гнезда. Беше

чул цвърченето чак от другия край на градината и дори от подножието на

дървото можеше да види три малки жълти човчици в гнездото. Той

напредна още малко готвейки се за скок. Още малко и...

Три Нак Мак Фийгъла захвърлиха сламените си човки и весело му се

ухилиха.

- А мараба, гос’ин Писанчо, – рече единият – Нечем да се учим, а?

ЧИК-ЧИРИК!

Глава 5

Зеленото море

Тифани летеше на около педя от земята, без самата тя да помръдва.

Вятърът я брулеше докато Фийгълите набираха скорост излизайки от

горната порта на чифлика към торфищата по бърдото...

Ето го момичето, в полет. В момента на главата и има жабок, държащ се за косата и. Преминем ли на по-едър план, ще видим дългия

зелен кит на рида. Сега тя е бледа светло-синя точица посред безкрайната

трева, не по-висока от космите на килим поради постоянното изпасване от

овцете. Но зеленото море не е непрекъснато. Ту тук ту там се вижда че

някога по него е имало хора.

Миналата година Тифани бе похарчила три моркова и една ябълка за

един час геология, макар че учителят и върна един морков задето тя му

обясни, че “Геология” на фирмата му не бивало да се пише “Голоогия”. Та

той каза, че варовикът се е образувал преди милиони години под водата от

малки мидени черупки.

Според Тифани това обяснение вършеше работа. Понякога във

варовика се намираха малки вкаменелости. Учителят обаче не знаеше кой

знае колко за кремъка. Във варовика, най-мекия камък, можеше да се

намери кремък, по-твърд и от стомана. Понякога овчарите дялкаха кремъка

с друг кремък и правеха ножове. Дори и най-добрите стоманени ножове

нямаха толкова остри ръбове като кремъчните.

По времето, което на Варовитище беше известно като “време оно”, хората го копаели от ями, които все още си бяха тук – дълбоки дупки, запълнени с трънак.

По селските градини също се намираше по някой голям ръбат

кремък. Някои бяха по-големи от човешка глава. И често си приличаха на

глави. Бяха толкова грапави и възлести и очукани, че можеха да приличат

на каквото и да е – на лице, чудат звяр или морско чудовище. Понякога

най-интересните бяха поставяни по градинските огради да ги гледат

хората. Старите хора ги наричаха ‘варовчета’, сиреч “деца на варовика”.

На Тифани те винаги и се струваха ... странни, като че ли камъкът се

мъчеше да оживее. Някои кремъци приличаха на мръвки, кокали или още

нещо захвърлено от касапина. Като че ли в тъмнината под морето

варовикът се опитваше да наподоби формите на живи твари.

Не бяха само ямите за кремък. Хора е имало по цялото Варовитище.

Имаше кръгове от камъни, половината от които изпопадали, имаше

надгробни могили като зелени пъпки по бърдото, където, както разправяха, вождовете от старо време били погребвани със съкровищата им. На никого

не му щукваше да копае в тях и да провери.

Имаше и издълбани във варовика фигури, които овчарите понякога

затревяваха, когато бяха на бърдото със стадата и нямаха друга работа.

Варовикът беше само на няколко пръста под торфа. Дори отпечатъците от

копита можеха да изтраят по няколко сезона, а фигурите бяха тук от

хиляди години. Имаше рисунки на коне и великани, но чудното беше, че те

не се виждаха както трябва от земята. Като че ли бяха направени да се

гледат от небето.

Имаше и шантави места, като Ковачницата на Дъртия, което беше

само четири големи плоски камъка, разположени все едно очертаваха

полу-заровена колиба на склона на една могила14. Падината между тях

беше дълбока само няколко стъпки. На изглед нямаше нищо особено, но

ако си извикаш името в него, ехото ще се върне едва след няколко секунди.

Знаците за човешко присъствие бяха навсякъде. Някога Варовитище

е било важно място.

Тифани отмина стригачните кошари. Никой не я видя. Остриганите

овце изобщо не ги засягаше, че някакво момиче минава без краката и да

докосват земята.

Долината остана далеч зад нея. Сега тя беше баш на бърдото. Само

по някое случайно изблейване или крясък на ястреб нарушаваха тишината, изпълнена с жужене на пчели и свистенето на вятъра и се чуваше как всяка

минута израства по един тон трева.

От двете страни на Тифани Нак Мак Фийгълите търчаха в нестройни

разгърнати редици, взрели се свирепо напред.

Минаха без да спират покрай няколко могили и прекосиха без да се

забавят няколко плитки дерета. И тогава Тифани съзря нещо по-специално.

Там имаше едно малко стадо овце. Съвсем малко току-що остригани

овце, но сега тук винаги имаше по шепа овце. Откъснали се от стадото си

овце идваха тук и агнетата си намираха пътя дотук, когато изгубеха

майките си.

Мястото беше вълшебно.

Сега нямаше какво чак толкова да се види освен наполовина

потънали в торфа железни колела и тумбестата печка и късия й комин...

Когато Баба Болежкова умря, мъжете махнаха чимовете торф

около колибата и грижливо ги струпаха настрани. После изкопаха шест

стъпки дълбока дупка, вадейки варовика на големи буци.

Гръм и Мълния ги гледаха най-внимателно. Нито виеха нито лаеха.

Изглеждаха не толкова опечалени, колкото заинтересувани.

Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него

кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже

на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е

бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай

агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време

за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като

цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат

благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова

през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички

бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който

не би разбрал, че агненето първо, всичко останало после.

Варовикът беше върнат обратно върху Баба, която винаги беше

казвала, че хълмовете са й в кокалите, а сега кокалите й бяха в хълмовете.

Тогава изгориха колибата. Това не беше обичайно, но баща й каза, че

никъде по Варовитище нямало овчар, който би я използвал сега.

Гръм и Мълния не дойдоха, когато той ги повика, но баща й не им се

разсърди и те останаха да си клечат кротко край догарящите главни от

колибата.

Следващия ден, когато пепелта изстина и вятърът я завъртя по

голия варовик, всички отново дойдоха горе на бърдото и грижливо

върнаха чимовете върху гроба, така че от него не се виждаше нищо освен

железните колела с осите им и тумбестата печка.

Точно тогава, както казваха всички, двете овчарски кучета

погледнали нагоре, наострили уши и отпрашили нанякъде през

торфището и никой повече не ги видя.

Пиктситата, които я носеха, полека забавиха и Тифани заразмахва

ръце, когато те я хвърлиха в тревата. Овцете бавно се отместиха, после

спряха и се обърнаха да я изгледат.

- Защо спираме? Защо спираме тук? Трябва да я настигнем!

- Требе да почекаме Хамиш, гос’жа, – отговори Роб Секигоопрай.

- Защо? Кой е Хамиш?

- Он мо’е да ‘най дека ойде нено ‘личество с твойто лапе, –

зауспокоява я Роб Секигоопрай – Не мо’ем, видиш ли, ей тъй да се сурнем.

Един едър брадат Фийгъл вдигна ръка и каза:

- Уточнявка, Голем Човек. Мо’ем си ние ей тъй да се сурнем. Епа ние

секи път си се сурваме ей тъй.

- Епа да, Голем Йън, убава ти е уточнявката. Ма требе да найш дека

че го пра’иш сурваньето. Оти не е на сгледа, веднага пак обратно да се

изсурнем.

Всичките Фийгъли се бяха загледали в небето и не обръщаха никакво

внимание на Тифани. Озадачена и ядосана, тя седна на едно от

ръждясалите колела и също погледна към небето. Беше по-добре

отколкото да зяпаш наоколо. Някъде тук трябваше да е гробът на Баба, макар че сега не можеше да се намери, не и с точност. Торфът се беше

възстановил.

Над нея имаше две-три малки облачета и нищо друго, освен

кръжащите надалеч точки на ястребите.

Над Варовитище винаги имаше ястреби. Овчарите започнаха да ги

наричат “пиленцата на Баба Болежкова”, а някои пък казваха на облаци

като тези сега “агънцата на Баба”. И Тифани знаеше, че дори баща и казва

на гръмотевиците “попържните на Баба Болежкова”.

И казваха, че някои от овчарите, ако вълците се развилнееха през

зимата или се загубеше най-добрата им племенна овца, отивали до

останките от старата колиба и оставяли по унция тютюн “Веселия моряк”, така, за всеки случай...

Тифани се поколеба. И затвори очи. Искам да е истина, прошепна си

тя. А и искам да знам, че другите си мислят, че тя не си е заминала

напълно.

Тя погледна под широкия ръждясал край на колелото и потръпна.

Там имаше малък ярко оцветен пакет.

Тя го вдигна. Изглеждаше съвсем пресен, сигурно е бил тук само от

два-три дни. На него беше изтипосан Веселият моряк – широко ухилен, с

голяма жълта непромокаема шапка и с голяма брада, а зад него се пенеха

големи сини вълни.

Тифани знаеше за морето от опаковките от Веселия моряк. Чувала

беше, че то било голямо и че шумяло. В морето имаше кула – това беше

фарът, който през нощта светеше ярко-ярко, за да не се трошат лодките в

скалите. На картинката лъчът на фара беше сияйно бял. Тя знаеше това

толкова добре, че го сънуваше и веднъж се събуди с шума на морето в

ушите си.

Беше чула един от чичовците и да казва, че ако погледнеш

опаковката наопаки, то част от шапката, ухото на моряка и част от яката му

правели фигура на жена без дрехи, но Тифани никога не беше успяла да я

зърне, пък и не виждаше какъв е смисълът от всичко това.

Тя внимателно разви опаковката и помириса тютюна. Миришеше на

Баба. Усети очите и да се пълнят със сълзи. Никога преди не беше плакала

за Баба, ама никога. Плакала беше заради умрели агнета и заради порязани

пръсти и защото не ставаше нейната, но никога за Баба. Не изглеждаше

редно.

И сега не плача, помисли си тя, докато внимателно прибираше

опаковката в джоба на престилката. Не и защото Баба е умряла...

Беше заради миризмата. Баба Болежкова миришеше на овце, на

терпентин и на “Веселия моряк”. Трите миризми се съчетаваха и

ставаха на едно, което за Тифани беше мирисът на Варовитище. Този

мирис следваше Баба като облак и означаваше топлина и тишина и

място, около което се върти целият свят...

Сянка премина над главата и. Един ястреб се беше спуснал от небето

право към Нак Мак Фийгълите.

Тя скочи и заразмахва ръце:

- Бягайте! Крийте се! Ще ви изпотрепе!

Те се обърнаха и я погледнаха все едно е полудяла.

- Нема да се щураш, бе гос’жа, – рече и Роб Секигоопрай.

Внезапно птицата прекъсна пикирането си и пак се издигна и в този

миг една точка се откъсна от нея. Докато падаше на точката като че и

пораснаха две крила и тя се завъртя като ясенова хвърчилка, от което

падането се позабави.

Беше пиктси, което тупна на торфа наблизо продължавайки бясно да

се върти. Надигна се псувайки гръмогласно и пак се катурна. Продължи с

псуването.

- Убаво кацанье, бе Хамиш, - похвали го Роб Секигоопрай –

Въртенето без майтап те забавя. Тоя път ич не се нахака пра’о у земята.

Този път Хамиш се изправи по-полека и успя да се задържи на крака.

На очите си имаше защитни очила.

- Ич не мислим дека пак че ги турим тия, – каза той докато се

мъчеше да отвърже от ръцете си две дъсчици – Мале, с тех съм като некоя

фея.

- Как оцеля след това падане? – попита го Тифани.

Съвсем малкият пилот се опита да я погледне отгоре-отгоре, но успя

да я погледне само отдолу-отдолу.

- Леле, коя е тая дребна големанка, дето май много отбира от

авиация? – зарепчи се той.

Роб Секигоопрай се закашля:

- Она е бабаягата, бе Хамиш. На Баба Болежкова издънка.

Изражението на Хамиш премина в див ужас.

- Ама ич не саках да зяем дето не ми е работата, гос’жа, –

заоправдава се той отстъпвайки – Оно се знае, бабаягата от сичко отбира.

Ма това ич не е толкоз лошо, колкото ти се чини. Я, гос’жа, гледам винаги

на чутурата да си падам.

- Епа да, - подтвърди Роб Секигоопрай – Нашенци у чутурната сфера

са много стабилни.

- Видя ли жена с малко момченце? - попита го настоятелно Тифани.

Това за “издънката” изобщо не и беше харесало.

Хамиш хвърли паникьосан поглед към Роб Секигоопрай и Роб

кимна.

- Епа видех, – каза Хамиш – На църен кон. Препускаше по върлото

секаш пъкло й гореше у...

- Лош език пред бабаягата да се не чуе! – ревна Роб Секигоопрай.

- Прощавай де, гос’жа. Она препускаше секаш й гореше дирнико, –

Хамиш изглеждаше кротък като агънце, даже по-кротък от агънцата – Ма

се сети она, дека я следим и мъгла ми привика. Ойде она на другата страна, ама не ‘наем дека.

- Злокобно место е туй, другата страна, – каза бавно-бавно Роб

Секигоопрай – Зли са тамошните ... неща. Мразовито е местото. Ич не е

место да земеш ситен бебешор.

На бърдото беше горещо, но Тифани я полазиха ледени тръпки.

Колкото и да е лошо, ще трябва да се отиде. Нямам друг избор.

- Каква е тази друга страна? – попита тя.

- Епа вълшебнио свет, – отговори Роб Секигоопрай – Там има ... зли

неща.

- Чудовища ли?

- Толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш, – подтвърди Роб

Секигоопрай – Ама точно толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш.

Тифани преглътна и затвори очи:

- По-лоши от Джейни ли? По-лоши от конника без глава?

- Епа да. Они са като ситни писенца пред чапкъните оттатък. Леле, злочеста земя е оназ, гос’жа. У тая ми ти земя сънуваньето става наяве.

Оно е на не'но ‘личество страната.

- Ами че това не изглежда чак толкова... – започна Тифани и в този

момент си спомни някои от сънищата, онези, когато се радваш, че се

будиш...

- Не говорим за приятни сънища, нали? – поиска да се увери тя.

Роб Секигоопрай бавно поклати глава:

- Не, гос’жа. От другио тертип са.

И какво ще правя аз там с моя тиган и «Болести по овцете», помисли

си Тифани. Но в ума и се мярна картина как Уентуърт е обкръжен от

ужасни чудовища. Те сигурно нямаха никакви бонбонки. Тя въздъхна:

- Е, добре, как да стигна до там?

- Ма ти пътьо не го ли найш? – изуми се Роб Секигоопрай.

Не беше каквото очакваше. Това, което беше очаквала, беше нещо

като: “Леле, не мойш го напра’и, мънечко моме като тебе, божичко

немой!” Всъщност не толкова очакваше колкото се надяваше на такова

нещо. Но те, напротив, взеха че го възприеха като съвсем нормална идея.

- Не! – извика тя – Изобщо го не найм пътьо! Никога досега не съм

го правила! Моля ви се, помогнете ми!

- Верно бе, Роб – рече един Фийгъл – Нова е она у бабоягуваньето.

Оти я не земем при келдата15?

- И Баба Болежкова даже не е одила да зяпа келдата у нейната си

пещера! – отсече Роб Секигоопрай – Оно не е...

- Тихо, – зашътка Тифани – Не чувате ли?

Фийгълите се заоглеждаха.

- Какво да чуем? – попита Хамиш.

- Шептанието е!

Торфът като че затрептя. Небето изглеждаше сякаш Тифани е във

вътрешността на диамант. И се долавяше мирис на сняг.

Хамиш измъкна от елека си свирка и я наду. Тифани не чу нищо, но

от висините се разнесе крясък.

- Я че ви ка’eм що става! – извика пиктсито и затърча през торфа.

Както си бягаше, беше вдигнал двете си ръце нагоре. Вече беше

развил голяма скорост, но ястребът изпикира още по-бързо и го сграбчи.

Когато размаха криле за да се издигне отново, Тифани видя Хамиш да се

катери по перата му.

Другите Фийгъли се построиха в кръг около Тифани и този път си

наизвадиха мечовете.

- ‘Къв е плано, бе Роб? – попита един от тях.

- Убаво момци, глейте са що че пра’им. Видим ли нещо, фърляме му

се. Ясно?

Последва възторжено одобрение.

- Леле че убав план, – промълви Прост Уили.

По земята се натрупа сняг. Не беше навалял, той ... правеше

обратното на топенето, надигаше се бързо, така че вече скоро стигна до

пояс на Нак Мак Фийгълите, после и до шиите им. Някои от по-дребните

съвсем ги покри и из-под снега се дочуха приглушени ругатни.

И тогава изникнаха кучетата и най-злонамерено се впуснаха към нея.

Бяха големи, черни и яки, с оранжеви вежди и чак оттук можеше да чуе

ръмженето им.

Тя бръкна в джоба на престилката и извади жабока. Той замига от

ярката светлина:

- К’во?

Тифани го обърна с лице към тварите и попита:

- Тези какво са?

- О, квак! Псета на Мрака!16 Лошо! Очи от огън и зъби от бръсначи!

- Какво да правя с тях?

- Да те няма тук, може би?

- Благодаря ти! Много ми помогна! – и тя го хвърли обратно в джоба

си и измъкна тигана от торбата.

Не отиваше на добре, знаеше си тя, че хич не отива на добре.

Черните кучета бяха големи и очите им бяха огнени и като си отваряха

устите да ръмжат, можеше да се види проблясъкът на стомана. Досега тя

не се беше страхувала от кучета, но пък досегашните кучета не бяха

излезли от кошмар.

Бяха три, но кръжаха така, че както и да се обръщаше тя, можеше да

види само по две от тях наведнъж. Тя знаеше, че първо ще и скочи онова

зад нея.

- Кажи ми повече за тях! – настоя тя въртейки се в кръг, за да ги

държи под око и трите.

- Казват, че се явявали по гробища, – чу се глас от престилката и.

- Защо има сняг?

- Тук е станало земя на Кралицата. Там е винаги зима! Когато силата

и нарастне, тя я довежда и тук!

Тифани обаче можеше да види и зеленина малко оттатък снежния

кръг. Мисли бързо, мисли...

Това е страната на Кралицата. Вълшебно място, където наистина

имаше чудовища. Всякакви неща, които можеше да се сънуват в кошмар. В

това число кучета с очи от пламък и зъби от бръсначи. Такова нещо в

истинския свят не можеше да има, нямаше да върши работа...

Кучетата бяха изплезили червени езици и от устите им капеха лиги, докато се наслаждаваха на страха и. А част от Тифани си помисли: Чудно, как не им ръждясват зъбите...

... и тя си плю на петите. Шмугна се между две от кучетата и побягна

към зеленината. Зад нея се чу тържествуващ лай и скърцащи в снега лапи.

Зеленината изглежда изобщо не се приближаваше. Чу виковете на

пиктситата и ръмжене преминало в скимтене, но нещо все още идеше след

нея, когато тя изскочи от снега и се търкули в мекия торф.

Псето на Мрака скочи след нея. Тя се претърколи настрани, когато то

щракна със зъби, но то вече я беше загазило.

Очи от огън ли, зъби от бръсначи ли? Не и тук, не и в истинския

свят, на родния и торф. Тук то беше сляпо, с обгорели очни кухини, а от

устата му капеше кръв. Хич не е разумно да скачаш натам насам с уста

пълна с бръсначи...

На Тифани насмалко да и стане жал като го гледаше как скимти от

болка, но снегът настъпваше към нея и тя халоса кучето с тигана. То се

срути тежко и повече не помръдна.

Зад нея в снега се вихреше битка. Самият сняг се вихреше като

мъгла, но тя можеше да различи две тъмни фигури в средата, въртящи се

около себе си и опитващи се да хапят. Тя дрънна по тигана и викна и едно

от Псетата на Мрака изскочи от вихрещия се сняг и се изправи точно

срещу нея, с по един Фийгъл висящ от двете му уши.

Снегът плъзна към Тифани.

Тя заотстъпва наблюдавайки

настъпващото ръмжащо куче. Замахна с тигана като с тояга.

- Ела тук, - прошепна му тя – Скачай!

Огнените му очи лумнаха срещу нея, после кучето погледна към

снега.

И изчезна. Снегът потъна вдън земя. Светлината се промени.

Тифани и Дребният волен народ бяха сами на бърдото. Фийгълите

изникваха навсякъде околовръст.

- Наред ли си, гос’жа? – попита Роб Секигоопрай.

- Да! – викна Тифани – Лесно е! Изкараш ли ги от снега, те са само

кучета!

- По-убаво да се не помайваме. Загубихме некои от момците.

Въодушевлението й мигом се изпари.

- Имаш предвид, че са мъртви ли? – прошепна тя.

Слънцето пак засия, чучулигите пак запяха ... и някои хора бяха

мъртви.

- Епа не, – каза Роб – Ние сме тея дека са умрели. Туй не го ли найш?

Глава 6

Пастирката

- Вие мъртви ли сте? – не разбра Тифани и се огледа. Фийгълите се

изправяха и сумтяха, но нито един не беше закрещял “Вай вай вай”. И тя

изобщо не можеше да разбере Роб Секигоопрай.

- Добре де, щом като вие сте мъртви, те тогава какво са? – продължи

тя, сочейки няколкото малки неподвижни телца.

- Епа они си ойдоха у земята на живите, – отвърна бодро Роб

Секигоопрай – Она не е толкоз убава като тая, ма они че я карат без лабаво

и скоро пак че си додат. Нема що да се кахъриме.

Болежкови не бяха особено религиозни, но Тифани си мислеше, че

знае как би трябвало да стоят нещата, и първо на първо човек трябваше да

е жив преди да умре.

- Но вие сте живи! – настоя тя.

- Не бе, гос’жа, – упорстваше Роб, докато помагаше на друго пиктси

да се изправи – Некогиж бехме живи. И там у земята на живите бехме

добри момци, затуй като умрехме ни родиха на туй место.

- Имате предвид значи ... мислите че ... че сте нещо като умряли

някъде другаде и след това сте дошли тук, така ли? – попита Тифани – Да

не би тук за вас да е нещо като ... рай?

- Епа да! Не лъгаха рекламите! – подтвърди Роб – Слънчице грее, и

авджилъка го бива, убави китни цветенца и ситни пилещари ми чуруликат.

- Епа да, и тепанье си има, – рече друг Фийгъл и скоро всички се

занадпреварваха:

- Ма и гепенье!

- Ма и пиенье и биенье!

- Ма и кървавица! – обади се накрая и Прост Уили.

- Но тук има и лоши неща! – възрази Тифани – Има чудовища!

- Епа да, – грейна от радост Роб – Върховно, а? Сичко ти е

осигурено, има и кого да тепаме.

- Но ние живеем тук! – продължи да упорства Тифани.

- Епа убаво, мо’е па вие човеците също да сте били добри у

Последната Земя, – щедро се съгласи Роб Секигоопрай – Сега гос’жа, я

само че преброим момците.

Когато Роб се отдалечи, Тифани бръкна в престилката и извади

жабока.

- Ох. Оцеляхме, – въздъхна той – Изумително. Между другото имаме

много сериозни основания да предприемем правни действия срещу

собственика на тези кучета.

- Какво? – потръпна Тифани – Ти пък за какво говориш?

- Аз... ъ ... не знам, – смути се жабокът – Тази мисъл просто ей така

ми изникна в главата. Може да съм знаел нещо за кучета, когато съм бил

човек, а?

- Слушай, Фийгълите си мислят, че са в рая! Мислят си че са умрели

и са дошли тук!

- Е, и?

- Добре де, това не може да е вярно! Би трябвало да сме живи тук, а

после да умрем и да отидем в някой отвъден свят някъде другаде!

- Е, това е същото нещо казано по друг начин, нали? Както и да е, много войнствени племена вярват, че като умрат отиват в някаква

благодатна земя. Където, нали знаеш, може вечно да пият и да се бият и да

пируват. Може пък тяхната да е тук?

- Но тук е истинско място!

- И какво от това? Те си вярват така. Освен това те нали са малък

народ. Може пък вселената да е доста нагъчкана и да няма къде да се

събере още един рай? Имай предвид, че понеже съм жаба, тук го карам

предимно на догадки. Може би те просто грешат. Може пък ти просто да

грешиш. Може би аз просто греша.

Малък крак срита Тифани по ботуша.

- Нема да е зле да одиме, гос’жа, – каза и Роб Секигоопрай. Носеше

на рамото си мъртъв Фийгъл. Още неколцина носиха мъртви тела.

- Ъ... да не би да ги погребвате? – попита Тифани.

- Епа да, на тех вече нема да им требват тея вехти тела и нема да е

спретнато да ги оста’име да се въргалят околовръст. Па и ако големанците

земат да намерят тъдява ситни черепи и кокаляци, че ми се зачудят за туй

онуй, а нечеме да ни тършуват тука разни дългурести. Твоя милост се не

брои, гос’жа, – добави той бързо.

- Много ... ъ... практично мислене, – предаде се Тифани.

Фийгълът и посочи една далечна могила гъсто обрасла с трънливи

дървета. По много от могилите имаше такива гъсталаци. Там имаше

достатъчно дълбока почва за дървета. И казваха, че не било на късмет да ги

сечеш.

- Оп-оп и че стигнеме у дома, – рече той.

- Ама вие в могилите ли живеете? – учуди се Тифани – Аз си мислех, че те са, нали знаете, гробове на древни вождове.17

- Епа да, у одаята до нас има едно дърто умрело кралче, ма зор от

него нема, – отвърна Роб – Ма нема да се плашиш, у нашио дел нема

шкелетища и подобно. Нашироко сме си прострели чергата ние.

Тифани огледа безпределното синьо небе над безпределния зелен

рид. Пак беше толкова мирно и тихо, на цял свят разстояние от конници

без глави и от грамадни свирепи кучета.

Ами ако не бях завела Уентуърт на реката? – помисли си тя. Какво

щях да правя сега? Сирене, предполагам...

Нищичко досега не знаех за всичко това. Не знаех, че съм живяла в

рая, ако ще това да е рай само за един клан малки сини човечета. Не знаех

за хора яздещи ястреби.

Никога досега не бях убивала чудовища.

- Откъде ли идват те? – рече тя на глас – Как ли ще да се казва място, откъдето идват чудовищата?

- Епа ти сигур го найш местото, – отговори Роб Секигоопрай.

Като наближиха могилата на Тифани и се стори, че долавя мирис на

пушек.

- Знам ли го? – попита тя.

- Епа да. Ма не е име дето че го окнем посред къро. Оно е име дето

требе да се шепне на сигурно место. Нема да го кажем под туй небе.

Дупката беше твърде голяма за заешка, а язовци тук не се въдеха, но

входът в могилата беше така скътан сред корените на трънките, че никой

не би си помислил, че е нещо друго освен леговище на някакво животно.

Тифани беше слаба, но все пак трябваше да си свали престилката и

да пропълзи по корем под трънаците за да я стигне. И се наложи няколко

Фийгъли да я избутат през отвора за да мине.

Поне не миришеше лошо и минеш ли веднъж през дупката, доста се

разширяваше. Всъщност входът беше такъв само за прикритие. Тук отдолу

беше просторно като в доста голяма стая, посредата празна, но стените от

пода до тавана бяха изпълнени с галерии по Фийгълски размер и гъмжащи

от всякакъв размер пиктсита, които се перяха, караха се, кърпеха се и, тук

таме се биеха, и правеха всичко това колкото се може по-шумно. Някои

имаха бяло в косите и брадите си. Други, много по-млади и само по

няколко пръста високи, търчаха наоколо без дрехи и врещяха колкото им

позволяваха мъничките дробове. След няколко години гледане на

Уентуърт, Тифани отлично знаеше за какво.

Обаче нямаше момичета. Никакви волни фийгълки.

Всъщност не... имаше една.

Дърлещите се тълпи се разделиха за да я пропуснат. Тя дойде до

лакътя на Тифани. Беше по-хубава от мъжките Фийгъли, макар че светът е

тъпкан с неща по-хубави от, да речем, Прост Уили. Но и тя като тях имаше

червена коса и решително изражение. Тя направи реверанс и рече:

- Ти ли си ми големанската бабаяга, ма гос’жа?

Тифани се озърна. Никой освен нея в пещерата не беше по-висок от

две педи.

- Ъ, да, – отговори тя – Ъ ... донякъде. Да.

- Я съм Фиона. Келдата вика да ти кажем, че дребното момче още

нема да пострадуе.

- Тя намери ли го? Къде е той? – попита припряно Тифани.

- Не бе, не, ма келдата й ‘най на неено ‘личество иширетите. Нече

она да му се зориш.

- Но тя го открадна!

- Епа да. Оно не е просто. А си почини мънечко. Па че те приеме

келдата. У нея ... веч нема много сила.

Фиона се обърна във вихър от поли и закрачи по варовиковия под все

едно беше някаква кралица, след което се скри зад един кръгъл камък до

отсрещната стена.

Без да поглежда надолу Тифани внимателно извади жабока от джоба

и го приближи до устните си.

- Аз зоря ли се? – прошепна тя.

- Всъщност не, – отговори жабокът.

- Нали щеше да ми кажеш, ако се зорех? – настоя Тифани – Би било

ужасно, ако всеки виждаше, че се зоря, а аз да не знам.

- Нямаш си представа, какво значи това, нали...? – попита жабокът.

- Всъщност не.

- Тя не иска да се тревожиш, това е всичко.

- Е да, и аз си мислех, че вероятно ще значи нещо такова, – излъга

Тифани – Можеш ли да седнеш на рамото ми? Аз мисля, че може да имам

нужда от малко помощ тук.

Тълпите Фийгъли я наблюдаваха с интерес, но засега изглеждаше, че

тя няма какво друго за правене освен нетърпеливо да чака. Тя внимателно

седна тропайки с пръсти по коленете си.

- К’во че кайш за нашто къще, а? Гиздаво, нали? – чу се един глас

отдолу.

Тя погледна натам. Роб Секигоопрай Фийгъл и още неколцина от

пиктситата, които тя вече беше виждала се шляеха там поглеждайки я

нервно.

- Много е ... уютно, – каза тя, защото беше по-добре отколкото да

каже “Ах, колко е задимено” или “Какъв прекрасен шум си имате тук”.

После тя добави:

- За всички вас ли готвите на това малко огнище?

По средата на стаята имаше мъничко огнище, димът от което

излизаше през дупка в тавана и се губеше из храсталака, в замяна пък

пропускаше малко светлина.

- Епа да, гос’жа, – отговори Роб Секигоопрай.

- Ситните работи ги готвиме тук, зайчета и таквоз, – обади се Прост

Уили – Едрото па го печем у ями у мпх-мпх-мпх...

- Моля? – заинтересува се Тифани.

- Какво има? – попита невинно Роб Секигоопрай, докато ръката му

запушваше устата на дърпащия се Уили.

- Какво щеше да каже Уили за печенето на “едрото”? – настоя

Тифани – “Едрото” го печете в ями във варовика, нали? Това едро да не е

от онзи вид дето казва “беее”? Защото не ще намерите друго едро по тези

хълмове!

Тя клекна на мръсния под и доближи лицето си на няколко пръста от

това на Роб Секигоопрай, който се хилеше лудо и се потеше.

- Така ли е?

- Епа... ами... найш ли... мо’е и тъй да се ка’e.

- Така ли е?

- Ма не от твойте, гос’жа! – изкрещя Роб Секигоопрай – Никогиж не

сме зели Болежковска овца без Баба да даде!

- Баба Болежкова ли ви е давала да си вземате овце?

- Да, дава ни она, дава ни, ма дава ни! За отп-плата!

- За отплата ли? За какво?

- Никогиж Болежковска овца не я гепи вук! – запелтечи Роб

Секигоопрай – Лисугер не е краднал Болежковско ягне, нал тъй? И нема

ягне дето гарга да му клъвне зъркело, не и кога Хамиш е горе у небето!

Тифани изви очи към жабока.

- Гарвани, – каза той – Понякога те изкълвават очите на....

- Да, да, знам какво правят, – сопна се Тифани, но се постара да се

поуспокои – Добре, виждам, вие сте държали вълците и лисиците и

гарваните настрани заради Баба, нали?

- Епа да, гос’жа! Ма не само ги държахме настрани, оти у вуко има

яка кльопачка, – отговори Роб Секигоопрай с оттенък на триумф.

- Епа да, само да видиш кебап от вук що е, ма не е тъй убав като от

овца, дет... ммхф ммхф... – пак се намеси Уили, преди отново да му

запушат устата.

- От бабаяга земаш само що она си ти даде, – поясни Роб държейки

здраво своя извиващ се брат – Ма га си ойде она, ние ... земаме по некоя

дърта овца, дето и тъй би умрела, ма никогиж не сме гепили овца с

Болежковска дамга, имаш ми думата.

- Думата на пиян заклет крадец ли?

Роб Секигоопрай просия:

- Епа да! Ми престижо си требе да пазим я! Туй си е истината, бе

гос’жа. Наглеждаме овците по баиря, в памет на Баба Болежкова, а земаме

квото нищичко не струва.

- Па и тютюнецо, оно се 'най, ммхф ммхф... – отново започна да се

бори за глътка въздух Прост Уили.

Тифани пое дълбоко въздух, нещо което изобщо не беше за

препоръчване във фийгълско жилище. Нервната усмивка на Роб

Секигоопрай го правеше да прилича на печена тиква изправена пред

гледката на наближаваща голяма лъжица.

- Взимате тютюна, значи? – изсъска тя – Тютюна, който овчарите

оставят за ... моята баба!

- Мале, забравих го туй, – изврещя Роб Секигоопрай – Ма ние винаги

чекаме неколко дни да видиме нема ли она да доде да си го прибере.

Никогиж не 'найш бабаяга що че стори. И ги чуваме овците, гос’жа. А она

нема да ни се люти, гос’жа! Она много

нощи до нейното къще на колища си

делваше по некоя лула с келдата! Она

не би оставила добър тютюнец да иде

зян на дъждо! Молим те, гос’жа!

Тифани се ядосваше все повече и

повече и, което беше най-лошото,

ядосваше се на себе си.

- Намериме ли изгубени ягнища и

таквоз, караме ги тука, дето овчарьете

одят да ги тражат, – добави отчаяно

Роб Секигоопрай.

А аз какво си мислех, че става? –

помисли си Тифани. Да не съм си

помислила, че тя сама се връща за

пакетче Веселия Моряк? Да не съм си

помислила, че тя все някак-си още

обикаля хълмовете, чувайки овцете? Да

не съм си помислила, че тя ... е все още тук, издирвайки изгубени агънца?

Да! Искаше ми се да е истина. Не искам да си мисля, че тя просто си

е ... отишла. Някой като Баба Болежкова ... ами не може просто да го няма

повече. А толкова ми се иска да се върне, защото тя не знаеше, как да си

приказва с мен, а аз твърде много се плашех да говоря с нея, така че ние

никога не си говорехме, а си споделяхме тишината.

Нищичко не знам за нея. Само няколко книги и някои истории, които

тя се опита да ми разкаже, и неща, които не разбирах, и си спомням

големите и меки червени ръце и онази миризма. Но никога не разбрах, коя

е тя наистина. В смисъл, някога и тя трябва да е била на девет години.

Казвала се е Сара Дърташка. Оженила се е и родила деца, две от тях в

овчарската колиба. Ще да е правила какви ли не неща, за които си нямам

представа.

И, както ставаше всеки път рано или късно, в ума на Тифани изплува

фигурката на синьо-бялата порцеланова пастирка, обвита в червените

мъгли на срама...

Веднъж малко преди седмия рожден ден на Тифани баща и я взе на

панаира в град Йелп, където той имаше да продаде няколко овце. Дотам

имаше десет мили път, тя никога не беше ходила толкова далече. Беше

извън Варовитище. Всичко изглеждаше различно. Имаше много повече

оградени поля и множество крави и сградите имаха керемидени, а не

сламени покриви. За нея това си беше пътуване до чужбина.

Докато пътуваха баща и каза, че Баба Болежкова никога не е била

там. Тя казвала, че градът я сащисвал.

Беше забележителен ден. Тифани преяде от захарен памук, една

старица и гледа и и каза, че много много мъже щели да искат да се

оженят за нея, и пак тогава тя спечели пастирката, която беше

направена от порцелан в бяло и синьо.

Тя беше голямата награда в играта по хвърляне на обръчи, но

бащата на Тифани каза, че собственикът на сергията мамел, защото

основата на статуетката била твърде широка, така че шансът да се

закачи обръчът на нея бил едно на милион.

Е, тя метна обръча за всеки случай, пък случаят взе че излезе един

на милион. Собственикът на сергията май не се зарадва, че беше уцелена

пастирката, а не някоя от евтините джунджурийки, съставляващи

остатъка от избора. Но той все пак и я връчи, след като баща и му

поговори по-рязко, и Тифани си я гушкаше по целия път до вкъщи, докато

звездите изгряваха по небето.

На следващия ден тя гордо я поднесе на Баба Болежкова. Старата

жена я взе много внимателно в набръчканите си ръце и за някое време се

втренчи в нея.

Сега вече Тифани знаеше, че това беше жестока постъпка.

Баба Болежкова може и да не беше чувала за “пастирки”. На

Варовитище, хората които гледаха овце им викаха овчари и толкова. И

едва ли можеше да се намери нещо което да прилича по-малко на Баба

Болежкова от това прекрасно създание.

Порцелановата пастирка имаше дълга старомодна рокля с пищни

надиплени неща, които я правеха да изглежда все едно си е напъхала

дисаги в гащите. Цялата рокля беше натруфена със сини панделки, както

и доста претенциозната й сламена шапка и дори толкова засуканата й

гега, че Тифани никога не беше виждала такава.

Сини панделки имаше даже по изящното краче, което се подаваше

изпод рюшовете по края на роклята.

Това не беше овчарка, която някога да е обувала големи стари

ботуши с вълнена подплънка и да е газила с тях по хълмовете докато

суграшицата я бие като с игли. С тази рокля тя никога не ще се е

опитвала да измъкне овен заплел рогата си в трънака. Това не беше

овчарка, която да издържи седем часа наравно срещу шампиона по

стригане, овца след овца, докато въздухът не побелее от вълна и не

посинее от попържни и докато шампионът не се предаде, защото не

можеше

да

попържа

овцете

като

Баба

Болежкова.

Никое

самоуважаващо се куче не би стояло “там” или вървяло “редом” заради

някакво ухилено момиченце с дисаги напъхани в гащите. Беше много

красива, но да я наречеш пастирка си беше чисто издевателство и който

я беше направил вероятно никога не беше виждал овца отблизо.

Какво ли си е мислела за нея Баба Болежкова? Тифани си нямаше на

представа. Баба изглеждаше щастлива, защото на бабите им беше

работа да изглеждат щастливи, когато внучетата им подаряват разни

неща. Тя постави статуетката на Полицата и взе Тифани в скута си и я

нарече “моята малка джигит”, малко насилено както когато се

опитваше да прилича на баба.

В редките случаи, когато Баба слизаше до чифлика, Тифани и се

случваше да я види да взема статуетката и да се загледа в нея. Но видеше

ли, че Тифани я гледа, тя ще я върне бързо на мястото й и ще се

престори, че е посегнала към книгата за овце.

Може би, мислеше си с горчивина Тифани, старицата го е

възприемала като своего рода обида. Може би си е помислила, че така и

се посочва, как би трябвало да изглежда една овчарка. Че тя не би

трябвало да е старица с кална рокля и големи ботуши, с вехт чувал около

раменете да я пази от дъжда. Че пастирката трябвало да сияе като

звездна нощ. Тифани нямаше предвид това, всъщност изобщо нищо

нямаше предвид, но може би подаръкът казваше на Баба, че нещо у нея ...

не е наред.

А после, няколко месеца след като Баба умря, в следващите години

всичко тръгна на зле. Уентуърт се роди и синът на Барона изчезна и

после дойде онази страшна зима, когато госпожа Снапърли умря в снега.

Статуетката все така не даваше мира на Тифани. Тя не можеше

да говори за това с никого, защото всички бяха заети или пък не ги

интересуваше. Всички бяха на ръба. Щяха да кажат, че да се тревожиш

за някаква си глупава статуетка е ... ами глупаво.

На няколко пъти тя замисляше дали да не строши пастирката, но

не стори това, защото хората щяха да забележат.

Сега, разбира се, тя не би дала нещо толкова неправилно на Баба

Болежкова. Сега тя беше порастнала.

Спомняше си, че понякога, като поглеждаше статуетката, старицата се усмихваше някак си странно. Ех, само да беше казала нещо.

Но Баба обичаше мълчанието.

А сега излизаше, че тя се била сприятелила с купища малки сини

човечета, които ходеха по ридовете и наглеждаха овцете, защото и те я

харесваха. Тифани примигна.

В тая работа все пак имаше някакъв смисъл. Мъжете оставяха

тютюна в памет на Баба Болежкова. И пак в памет на Баба Болежкова Нак

Мак Фийгълите наглеждаха овцете. Всичко работеше, макар че нямаше

магия. Само дето Баба я нямаше.

- Прост Уили? – попита тя взирайки се строго в борещото се за

глътка въздух пиктси и опитвайки се да не заплаче.

- Ммхф?

- Вярно ли е това, което ми каза Роб Секигоопрай?

- Ммхф! – веждите на Прост Уили бясно заподскачаха.

- Господин Фийгъл, бихте ли отдръпнали, ако обичате, ръката си от

устата му, – каза тогава Тифани.

Прост Уили беше освободен. Роб Секигоопрай изглеждаше

разтревожен, но Прост Уили беше направо изпаднал в ням ужас. Той си

свали капата и я държеше пред себе си като някакъв щит.

- Е, Прост Уили, вярно ли е? – пак попита Тифани.

- Олеле, вай вай ...

- Отговори ми с да или... с епа да или епа не, ако обичаш.

- Епа да! Верно си е! Олеле, вай вай вай... – занарежда Прост Уили.

- Добре, благодаря ти, – въздъхна Тифани докато се опитваше с

мигане да спре сълзите си – Всичко си е както трябва. Разбирам.

Фийгълите я поглеждаха предпазливо.

- И нема ли да гаднееш зарад тая работа? – поинтересува се накрая

Роб Сеикгоопрай.

- Не. Всичко... си работи.

И в пещерата отекна ехото от стотици въздишки на облекчение.

- Брей, она ме не обърна на бръбиняк! – ухили се щастливо Прост

Уили на останалите пиктсита – Леле, момци, я говорих с бабаягата и она

ме не погледна накриво! Она ми се усмихна бре! – той грейна към Тифани

и продължи – Ма найш ли, гос’жа, дека обърнеш ли наопаки картинката на

тютюнецо, на моряко капата и ухото му че станат на мома ич без ммхф

ммхф…

- Мале, ма как стана, че я пак без да искам насмалко да те удушим

бе? – намеси се Роб Секигоопрай още веднъж запушвайки устата на Уили.

Тифани тъкмо да си отвори нейната уста, но спря, когато ушите и

изтръпнаха. На тавана на пещерата няколко прилепа се сепнаха и

панически изхвърчаха през димния отвор.

Няколко Фийгъла се суетяха край далечния край на залата. Нещо, което на Тифани и изглеждаше като странен кръгъл камък, беше

изтъркаляно настрани и се видя голяма дупка.

Сега ушите и направо зазвънтяха и се почувства като че нещо изтича

от тях. Фийгълите се построиха в две редици оставяйки коридор към

дупката.

Тифани леко побутна жабока и прошепна:

- Ще искам ли да знам, какво е бръбиняк?

- Това е мравка.

- О? Това е ... малко изненадващо. А този пищящ звук?

- Аз съм жаба. Не сме много по чуването. Но звукът вероятно е от

него.

Един Фийгъл излизаше от дупката, от която, сега когато очите на

Тифани привикнаха към полумрака, се виждаше слабо златисто сияние.

Косата на новия Фийгъл не беше червена, а бяла и той беше висок за

пиктси и кльощав като вейка. Носеше някаква дебела кожена торба

отрупана с тръби.

- Ето това е гледка, която надали са преживели мнозина човеци, –

обади се жабокът – Та той свири на миша гайда!

- Ушите ми пропищяха от нея! – Тифани се опитваше да не забелязва

двете малки ушички на самата гайда.

- От високата честота е, – обясни жабокът – Фийгълското ухо, разбира се, чува различно от човешкото. А той очевидно е техният боен

поет.

- Имаш предвид, че съчинява героични балади за прочути битки ли?

- Не, не. Той рецитира стихове, които да плашат врага. Помниш ли, колко са важни за Нак Мак Фийгъл думите? Та значи, като зарецитира

нещо един добре обучен гонагъл, ушите на враговете се пръсват. О, изглежда те са готови да те приемат...

И действително Роб Секигоопрай учтиво чукаше по ботуша на

Тифани.

- Келдата ни сака да те види, гос’жа – обяви той.

Гайдарят беше спрял да свири и застана почтително до дупката.

Тифани усещаше втренчените в нея стотили малки очи.

- Специалното Средство за Овчи Натривки, – прошепна и жабокът.

- Моля?

- Вземи го, – настоя жабокът – Отличен дар ще излезе от него!

Пиктситата внимателно я наблюдаваха, докато тя отново легна по

корем и пропълзя през дупката зад камъка, мъкнейки и жабока. Като

приближи, забеляза, че това, което и се беше струвало камък, беше стар

кръгъл щит, позеленял от вековете. Дупката беше достатъчно голяма за да

мине тя, но все пак се наложи да остави краката си отвън, защото в

помещението нямаше достатъчно място. Едната от причините беше

леглото, колкото и малко да беше, в което лежеше келдата. Другата

причина беше, че това, което най-вече запълваше стаята, натрупано покрай

стените и въргалящо се по пода, беше злато.

Глава 7

Първото Зрение и Вторият Акъл

Блик, блещукане, блясък, лъсване...

Тифани често беше размишлявала за думите през дългите часове

докато биеше маслото. “Ономатопоея”, както тя беше разбрала от речника, означаваше думи звучащи като звука издаван от нещото, като например

думата “кукумявка”. Тя обаче си мислеше, че би трябвало да има и дума за

“дума, звучаща като звука, който нещото би издало, ако нещото изобщо би

издавало някакъв звук, доколкото то всъщност не издава никакви звуци, но

ако ги беше издавало, щеше да звучи така”.

Например блик. Ако светлината беше издавала звук като се отрази от

далечен прозорец, тя щеше да каже “блик!”. А светлината от пайетите, всичките звънтящи ведно малки бликове, ще казва нещо като “блещук-

блещук”. “Бляс” ще е чистият ясен звук отразен от нещо, което ще си сияе

цял ден. А “лъс” ще е мекият, почти мазен звук на нещо богато и пищно.

В малката пещера ги имаше всичките накуп. Имаше само една

миришеща на овча лой свещ, но светлината бликаше, блещукаше, блестеше и лъскаше по златните купи навсякъде околовръст, така че

единственото малко пламъче изпълваше въздуха със светлина, която дори

миришеше на разкош.

Посред златото беше леглото на келдата, облегнала се на купчина

възглавници. Тя беше много, ама много по-дебела от мъжките пиктсита.

Изглеждаше сякаш е била направена от валма леко кашаво тесто с орехов

цвят.

Докато Тифани се намъкваше в стаята, очите и бяха затворени, но в

момента, в която тя се настани, те внезапно се отвориха. Бяха най-

пронзителните очи, които Тифани беше виждала досега, по-пронзителни

дори от тези на мис Тик.

- Та-ака, ‘начи ти си мънечкото момиче на Сара Болежкова, а? –

попита келдата.

- Да. Имах предвид, епа да, – отговори Тифани. Не и беше много

удобно да лежи по корем тук – А ти си келдата, а?

- Епа да. Имах предвид, да, – каза келдата и кръглото и лице цялото

се набразди от усмивката и – Та как ти е името?

- Тифани, ъ... келда.

Фиона изникна от някаква друга част на пещерата и седна на едно

столче до леглото гледайки втренчено и неодобрително Тифани.

- Убаво име. По нашенски че е Тир-фа-фаин, което че рече Земя Под

Вълните. – рече келдата и повтори името малко по-бързичко – Тиффан.

- Не мисля, че са смятали да ме нарекат...

- Е, това дето ората сметат, и това дето сторват са си съвсем

различни неща, – възрази келдата – Малкото ти братче е ... в безопасност, чедо. Мо’e да се каже, дека е по-в безопасност сега, отколкото е бил

некога. Никоя болка нито даже смъртта може го стигне. Нено ‘личество

нема да даде и косъм да падне от чутурата му. И тъкмо тук е белята. Ха ми

помогни, момиче.

Фиона веднага скокна и помогна на келдата да се поизправи върху

възглавниците.

- Доде бех стигнала? – продължи келдата – А, мънечкото лапе. Епа я

викам, он си е добре дето си е. Ма чини ми се, дека майка плаче за него, а?

- И баща му също, – добави Тифани.

- А мънечкото му сестриче? – попита келдата.

Тифани усети как думите “Да, разбира се” автоматично се заредиха

на езика и. Но тя знаеше също, че би било много глупаво да им позволи да

продължат нататък. Тъмните очи на малката старица виждаха право в

главата и.

- Верно си е, верно, родена бабаяга си ти, – каза келдата след някое

време все така взирайки се в нея – Имаш си ти онуй ситно нещичко у тебе, дето си трае. Дето си трае па гледа осталалото у тебе. Туй са Първото

Зрение и Вторио Акъл дето ги имаш и дето са голема дарба, ма също и

голема беля за тебе. Видиш ти и чуеш дето другите не могат, ма си винаги

като некой дето на празнико седи у ъгъло с мънечко пиячка и не мо’е да се

весели с другите. Има си го у тебе мънечкото нещо дето никогиж нема да

се отпусне и да се изметне. Верно си е, верно, дека си от корено на Сара

Болежкова. Довели са ми момците когото си требе.

Тифани не знаеше какво да отвърне на това, затова си премълча.

Келдата я гледаше все така и очите и блещукаха, докато на Тифани не и

стана неудобно.

- Защо и е на Кралицата, да взима брат ми? – попита накрая тя – И

защо се е обърнала срещу мен?

- Мислиш си дека она се е обърнала срещу тебе ли?

- Да де, така си е! Джейни, да речем, още можеше да е случаност, ами конникът? Ами псетата на мрака? Ами отвличането на Уентуърт?

- Теб дири она у мислите си, – подтвърди келдата – И га те подири, нещо от нейнио свет минава у тоя свет. Може па само да сака да те изпита.

- Да ме изпита ли?

- Да види она колко струваш. Ти си бабаягата сега, вещицата дето

пази пределите и портите. Досущ както баба ти беше, макар она никогиж

не би се тъй нарекла. И я бех досега, а ей са ти го давам мойто место. Она

требе да мине покрай теб ако иска власт у тая земя. Имаш си ти Първо

Зрение и Втори Акъл, досущ като баба ти. Редко се види туй у

големанците.

- Да нямаш предвид второ зрение? – поиска да уточни Тифани – Като

при хората, които могат да виждат духове и такива неща ли?

- Епа не. Големанците се такива че ти разпраят. Първото зрение е

кога можеш види онуй дето си е наистина, а не онуй дето твойта чутура ти

вика, че требе да го бъде. Второто зрение е бледо зрение, оно види само

онуй дето и тъй си го чекаш. Повечето големанци се такова го имат. Чуй

ме сега, оти я вече чезнем, а ти още много неща ги не найш. Да не мислиш

дека има само един свет? Убава мисъл е туй за овце и за смъртни дето не

сакат си отвори зъркелите. Оти истината е, дека нема толкоз звезди у

небето колкото светове. Вдеваш ли? Они са насекъде, големи и ситни, току

до кожата ти. Ма са насекъде, викам ти. Некои можеш ги види, некои

немойш, ма си има проходи, Тиффан. Мо’e да е на рид или на дърво или на

камък или на завойо на некой път или па да е мисъл у чутурата ти, ма те са

насекъде покрай нас. Требе да се научиш да ги видиш, щото си одиш през

тех без да се усещаш. И некои от тех са ... отровни.

Келдата за момент се взря в Тифани и продължи:

- Пита ме ти, оти е зела кралицата твойто лапе? Ми обича неено

‘личество лапета. Она си нема нейни си. Мило и драго че даде за тех она. И

че му даде она на лапето сичко дето оно че сака. Ма само каквото он че

сака.

- Но той иска само бонбонки! – каза Тифани.

- Тъй ли? А ти даваш ли му? – продължи келдата като че гледайки

право в главата на Тифани – Он обаче има нужда от обич и грижа и учене

и ората понекога да му викат “не” и тоя род неща. Он има нужда да

порасне силен. Епа туй от кралицата он нема да го види. Она че му дава

бонбонки. Вовеки.

Тифани би предпочела келдата да престане да я гледа така.

- Ма видим я, дека си има он сестра, дето без да се плаши от мъки че

оди да си го върне, – каза малката стара жена отмествайки най-сетне

погледа си от Тифани – Честито малко лапе е он, късметлия е. Ти нали

найш как да си силна, а?

- Мисля, че да.

- Убаво. А найш ли как да си слаба? Мойш ли се снишиш пред

бурята, мойш ли се огънеш по ветъро? – пак и се усмихна келдата – Не бе, нема що да ми отговаряш на туй. Мънечкио пилец секи път требе да рипне

от гнездото та да се види мо’e ли да лети. Па и чини ми се, дека усещам у

теб нещо от Сара Болежкова, а она га си наумеше нещо, немаше що да река

дето да и обърне акъло. Ти още не си жена, ма нема лошо от това, оти там

дето че одиш на децата им е по-леко отколкото на големите ора.

- В света на кралицата ли? – обади се Тифани, мъчейки се да не

изостава от мисълта на келдата.

- Епа да. Я моем да го усетим и сега да надвисва като некоя мъгла, ма

не по-далеч от другата страна на огледало. Я чезнем, Тиффан. Не мо’ем

веч да пазим туй место. Та чуй що че ти предложим, дете. Че ти посочим я

пътьо към кралицата, а ти в отплата че станеш келда наместо мене.

Това изненада Фиона не по-малко отколкото изненада самата

Тифани. Фиона скокна и отвори уста, но келдата вдигна набръчканата си

ръка и й каза:

- Ти щом станеш келда некъде, мойто момиче, че сакаш ората да

правят квото ти им викаш. Тъй че я ми спести кавгата. А ти, Тиффан, чуеш

ли го мойто предложение? По-добро нема да намериш.

- Ма она не мо’е… - започна Фиона.

- Как па да не мо’e? – отсече я келдата.

- Ма она не е пиктси, бре Мамо!

- Епа само дето е малко големка, – отговори келдата – Нема да се

кахъриш, Тиффан. Нема да е за дълго. Само им фърляй по некое око за

некое време. Па се грижи за земята както баба ти се е грижила и ми

наглеждай момците. А га се върне твоя момък у дома, че отфърчи Хамиш

до планините и че пусне приказката, че клано на Варовиковия Рид сака

келда. Убаво ни е местенцето тук и момите че додат на тълпи. Ти що

викаш?

- Она не ‘най как що требе по нашенски! – не преставаше да

протестира Фиона – Преуморила си се ма мале!

- Епа да, верно си е, – отговори и келдата – Ма не мо’e щерка да

върти клано на майка си, и ти туй си го найш. Добро моме си ти, Фиона, ма

ти е баш време да си земеш пазачи и да одиш да си дириш клан за тебе си.

Ич не мо’e да остаеш тук.

После келдата пак се обърна към Тифани:

- Е, Тиффан? – и тя вдигна палец колкото глава на топлийка и зачака.

- Какво ще трябва да правя? – попита Тифани.

- Да му мислиш, – каза келдата все така държейки палеца си изпънат

– Добри момци са мойте момци, нема по-юначни от тех. Ма они си мислят

дека чутурата им е да млатят с нея противнико. Момци са си они и толкоз.

Ние пиктситата, найш ли, не сме голем народ. Ти имаш ли много сестри?

Фиона тука си нема ни една. Едничка щерка ми е она. За цел живот келдата

може да е благословена само с една щерка, ако че да има стотици и

стотици синове.

- Те всичките ли са ти синове? – ахна Тифани.

- Епа да, – усмихна и се келдата – Освен шепа мои братя, дето

фанаха пътьо с мене, га ръгнах да ставам я келда. А не ми гледай толкоз

сепнато. Много са ни ситни дечицата га се родят, като житени зрънца у

клас са. Ма бърже порастват, – тя въздъхна – Но понекога си мислим дека

целио акъл остае у щерката. Добри момци са, ма у мисленето ич ги не

бива. Че требе да им помогнеш, та да ти помогнат те.

- Ма майко, она нема как да ги изпълни сите задължения на келдата!

– намери още едно възражение Фиона.

- Не виждам защо не, ако ми се обясни, – не се съгласи Тифани.

- Не видиш ли, а? – сопна и се Фиона – Леле, оно че стане върло

интересно.

- А я си спомням що ми викаше за теб Сара Болежкова, – намеси се

келдата – Рече она дека си странно лапе, дето се гледа и слуша. Рече она

дека ти е пълна чутурата с думи, дето на глас ги не казуеш. Чудеше се она

що че излезе от теб. Комай е баш време дошло да научиш, а?

Съзнавайки, че Фиона я гледа и може би тъкмо защото Фиона я

гледаше, Тифани наплюнчи палеца си и внимателно го опря в малкото

палче на келдата.

- Е, свърши се, – рече келдата.

Изведнъж тя се отпусна по гръб на леглото и като че се спаружи. По

лицето и се появиха нови бръчки.

- Никой че не каже дека съм си оста’ила момците без да има кой да

ги гледа, – промълви тя – Е сега и я можем да се върнем у Последнио Свет.

Тиффан е келда отсега, чуеш ли, Фиона. У нейната къща ти че правиш

каквото она нареди.

Фиона погледна в краката си. Тифани я виждаше колко е ядосана.

Келдата клюмна. Махна с ръка на Тифани да се приближи и й каза с

отпаднал глас:

- Е туй-то. Свърши се. А сега и мойта част от договора. Чуй са.

Издири го... местото дека времето не пасва. Там го пътьо. Че ти блесне

право у очи. Земи си го братчето та да олекне на майка ти на сърцето, па и

за твойта глава...

Гласът и пресекна и Фиона се завтече към леглото.

Келдата изсумтя.

Отвори си едното око.

- Не още, – промълви тя на Фиона и продължи с по-силен глас –

Подушвам ли я мънечката глътчица от Специалното Средство за Овчи

Натривки, или да? А, Келда?

Тифани в първия момент не разбра, но после продума сепнато:

- О, мен ли питаш? О. Да. Ъ... ето...

Келдата отново се помъчи да се изправи.

- Най-убавото нещо правено от човеци, – каза тя – Я само че сръбнем

мъ-ънечка глътка, бе Фиона.

- От него ти поникват косми на гърдите, – предупреди я Тифани.

- Убаво де, за глътка от Специалното Средство на Сара Болежкова че

изтърпим я некой кичур, – настоя старата келда, взе от Фиона една чаша

колкото напръстник и я вдигна приканващо.

- Ич не мислим дека че е добре за теб, бе мале, – възрази Фиона.

- Тоя път я че отсъдим, – не се съгласи келдата – Молим те за една

глътчица преди да си идем, Келда Тиффан.

Тифани лекичко наведе шишето. Келдата ядосано разклати чашата и

каза:

- Ма я имах наум по-големка мънечка глътчица, бе Келда. Оти

келдата требе да има щедро сърце.

Тя отпи повече от глътчица, но не чак колкото юнашка глътка.

- Брей, бая време мина без да съм опитвала я тая попара, – каза тя –

Ей, посръбвааме си ние с твойта баба по некоя глътка пред огиньо у

мразовити нощи...

Тифани видя ясно в ума си как Баба Болежкова и тази мъничка

дебела жена седят пред тумбестата печка в колибата на колела докато

овцете преживят под звездите.

- А, ти мо’еш го види, – забеляза келдата – Я усещам погледо ти по

мен. Оно е работа на Първото Зрение.

После тя остави чашата и каза:

- Фиона, ха иди доведи Роб Секигоопрай и Уилям гонагъла18.

- Големанката е запречила отворо, – нацупи се Фиона.

- Чини ми се, дека се че намериш как да се промъкнеш, – каза и

старата келда с такъв един спокоен глас, който намекваше, че ако хората

не го послушат, ще последва гърмовен глас.

И Фиона се промъкна хвърляйки неприязнен поглед към Тифани.

- Найш ли некой да гледа пчели? – попита келдата. Когато Тифани

кимна, старицата продължи:

- Тогаз че разбереш оти си немаме много щерки. Не мо’е да има две

царици у един кошер, оти иначе че има голем тупаник. Фиона требе да си

земе неколцина пазачи и да подири клан, дето си чека келда. Тъй е по

нашенски. Она обаче си мисли, дека и иначе мо’е, както момите понекога

си мислят. Внимавай с нея.

Тифани долови движение и Роб Секигоопрай и бардът влязоха в

стаята. Дочу се още тропот и шъткане. Отвън се оформяше и неофициална

публика.

Когато шумът донякъде се поуталожи старата келда каза:

- Не е на убаво за един клан дори за час да остане без келда да го

нагледуе. Та дорде доде некоя нова келда, Тиффан че е вашта келда.

Около и зад Тифани се надигна мърморене. Старата келда се обърна

към гонагъла Уилям:

- Права ли съм я, дека туй е било и по-рано?

- Епа да. Дор до два пъти, тъй викат песните, – отвърна Уилям. После

се намръщи и добави: – Мо’е да се ка’e три пъти, броим ли и кога

кралицата бе …

Гласът му бе пометен от крясъците из-зад Тифани:

- Нема кралица! Нема царье! Нема болярье! Нема господарье! Нема

пак да ни излажат!

Старата келда вдигна ръка:

- Тиффан е издънка на Баба Болежкова. Сите я знаете.

- Епа да. Па и видехме дребната бабаяга как се дзвери на коннико без

чутура у зъркелите дето си ги нема, – каза Роб Секигоопрай – Не секи го

мо’е туй!

- Я па бех ваша келда дор до седемдесет години и мойта дума не мо‘е

да ойде нахалос, – каза старата келда – Тъй че изборо е направен. И още ви

викам, дека че и помогнете да си открадне мънечкото братче. Тая орис на

сите ви я налагам в памет на мен и на Сара Болежкова.

Тя отново легна и добави с по-тих глас:

- Ха сега оти гонагъло не ми засвири «Цвекето ми замириса» па дано

имаме добра среща у Последнио Свят. На Тиффан па викам туй, внимавай,

– келдата си пое дълбоко въздух – Има место дето приказките са наяве и

песните излизат верни...

Старата келда замлъкна. Уилям гонагъла наду гайдата си. Ушите на

Тифани закъкриха от толкова високи тонове, че не можеше да се чуят.

След някое време Фиона се наведе над майка си и заплака.

Роб Секигоопрай се обърна към Тифани и я погледна с насълзени

очи:

- Мо’eм ли да те помолим да идеш у големата одая, келда? – помоли

той тихо – Ний, найш ли, имаме да свършим некои работи...

Тифани кимна и, много внимателно, усещайки как пиктситата и

правят път, се измъкна заднешком от отвора. Намери си място където не

изглеждаше да се пречка на никого и седна облегната на стената.

Очакваше много “Вай вай вай”, но изглежда смъртта на келдата беше

твърде сериозно нещо за тая работа. Някои Фийгъли плачеха, други се бяха

втренчили в нищото и, когато новината се разпространи, глъчката в залата

беше заменена от скръбно подсмърчащо мълчание.

...хълмовете се бяха смълчали в деня когато умря Баба Болежкова.

Всеки ден някой донасяше пресен хляб, мляко и огризки за кучетата.

Нямаше нужда да е толкова често, но Тифани веднъж чу родителите и

да си говорят и баща и каза: “Сега трябва да наглеждаме Мама”.

Този ден беше ред на Тифани, но тя никога не го възприемаше като

задължение. Обичаше да ходи дотук.

Но забеляза тишината. Този път не беше онази тишината, съставена от множество малки шумове, а завеса от мълчание около

цялата колиба.

Така че тя знаеше още преди да стигне до отворената врата и да

види Баба Болежкова лежаща на тясното легло.

Усети как край нея се разнесе студенина, която дори имаше свой

звук, като приглушен но остър музикален тон. Имаше си и свой глас.

Казваше и: Твърде късно е, няма полза от сълзи, няма време да се казва

каквото и да е, трябва да се свършат някои работи...

И... тогава тя нахрани кучетата, които търпеливо си чакаха

закуската. Щеше и бъде по-добре, ако те направеха нещо жално, като да

завият или да лижат лицето на Баба, но те просто си траеха. И Тифани

все така чуваше гласа в главата си: Никакви сълзи. Не плачи за Баба

Болежкова.

Сега, вътре от главата си, тя наблюдаваше една малко по-малка

Тифани как шета около колибата като някаква кукла...

Тя разтреби в колибата. То вътре нямаше много неща освен

печката и леглото. Имаше я торбата с дрехите и големия бидон за вода и

сандъчето за храна и това беше всичко. О, беше пълно с неща за гледане

на овце – гърненца и стъкленици и торбички и ножове и ножици – но

нямаше нищо което да издава личността живяла тук ако не се броят

стотиците жълто-сини опаковки от Веселия Моряк забодени по

стените.

Тя взе една – и тя оттогава беше под дюшека и вкъщи – и си спомни

Приказката.

За Баба Болежкова беше много необичайно да каже повече от някое

изречение накуп. Тя използваше думите все едно струваха пари. Но един

ден, когато тя донесе храна в колибата, Баба и разказа приказка. Е, нещо

като приказка. Тя отвори пакета, погледна опаковката и после погледна

Тифани с онова нейно леко озадачено изражение и каза: “Хиляди пъти съм

гледала аз тези неща, но нито веднъж не бях виждала гем-ята му” Така

тя казваше на гемията.

Тифани, то се знае, се втурна да погледне, но не можа да види

никаква гемия, също както не можеше да види и голата жена.

“Това е щото гемята е там, дето не можеш я види” – каза и Баба –

“Той има гемя за да гони голямата бяла риба кит в соленото море. Вечно

я гони той, през целия свят. А рибата се казва Мойби. И тоя звяр е като

грамадна варовикова канара, тъй дочух аз. В една книга.19”

“Защо я гони?” – попита Тифани.

“За да я хване, ето защо” – отвърна Баба – “Но нивга не ще я хване

и ето защо – кръгъл е светът като голяма паница, и морето с него, та те

се гонят един другиго и е все едно че той гони сам себе си. Хич не ти

трябва да ходиш в морето, джигит. Лоши неща стават там. Тъй казват

всички. Стой си ти тук, където ридовете са в костите ти.”

И това беше всичко. Беше един от малкото случаи, когато Баба

Болежкова изобщо беше казвала нещо на Тифани, което да не се отнася

по един или друг начин за овце. Друг път тя изобщо не беше признавала, че

има някакъв свят и отвъд Варовитище. Понякога Тифани сънуваше как

Веселият моряк гони с гемията си кита. А понякога китът преследваше

нея, но Веселият моряк винаги пристигаше навреме с великолепния си

кораб и подхващаше своята гонитба.

Понякога тя бягаше към фара и се събуждаше тъкмо когато

вратата се отваряше. Никога не беше виждала море, но един от

съседите имаше стара картинка на много хора вкопчили се в един сал

насред нещо като огромно езеро пълно с вълни. Там тя не можеше да види

никакъв фар.

И тогава Тифани седна на тясното легло и се замисли за Баба

Болежкова и за малкото момиче Сара Дърташка, което толкова

грижливо рисуваше цветята в книгата си и за това, как светът изгуби

средоточието си.

Тишината и липсваше. Тя вече не беше като преди. Бабината

тишина беше топла и те обгръщаше в себе си. И макар понякога Баба

Болежкова да не успяваше да направи разлика между деца и агнета, нейната тишина винаги те приемаше и прикътваше. И всичко, което

трябваше да донесеш в замяна, беше твоята си тишина.

На Тифани и се искаше да беше имала шанс да се извини заради

пастирката.

После тя се върна вкъщи и каза на всички, че Баба е умряла. Беше на

седем години и светът беше свършил.

Някой почука учтиво по ботуша и. Тя отвори очи и видя жабока. В

устата си държеше камък. Изплю го и каза:

- Извинявай за това. Щях да използвам ръцете си, но нашият видът е

много мекушав.

- И какво се очаква от мен да предприема? – попита тя.

- Е, ако си удариш главата в ниския таван, ще имаш основания да

настояваш за обезщетение, – каза жабокът – Ъ... аз наистина ли казах това?

- Да и бих предпочела да не беше. Защо го каза?

- Не знам, не знам – изстена жабокът – Извинявай, за какво

говорихме?

- Аз имах предвид, какво искат от мен пиктситата да направя сега?

- Не мисля, че това е правилен подход в случая, – възрази жабокът –

Ти си келдата. Ти казваш какво да се прави.

- Защо Фиона да не може да е келда? Та тя е пиктси!

- Тук не мога да ти помогна, – каза жабокът.

- Я да ррречем не можем ли да помогнем? – намеси се друг глас до

ухото на Тифани.

Тя се обърна и видя гонагъла Уилям застанал на една от галериите

опасващи пещерата.

Погледнат отблизо, той беше забележително различен от останалите

Фийгъли. Косата му беше по-спретната и вързана на опашка. Нямаше

толкова много татуировки. И говорът му беше различен – по-разбран и по-

бавен от този на другите, и “р”-то му беше все едно биеше барабан20.

- Ъ, да – рече Тифани – Защо Фиона не може да стане келда тук?

Уилям кимна и започна учтиво:

- Това е добъррр въпрррос. Но, найш ли, не мо’e келда да се жени за

брррат си. Тррябва да иде в дррруг клан и да се ожени за тамошен войн.

- Добре де, защо онзи войн да не дойде тук?

- Щото тукашните Фийгъли не ще го познават. Не ще получи той

уважжжение тук.

В устата на Уилям “уважение” прозвуча като свлачище.

- О. Добре... а какво беше това за Кралицата? Тъкмо щеше да кажеш

нещо и те те прекъснаха.

Уилям изглежда се смути:

- Не мислим, дека можем да ти кажем за...

- Е, аз съм временната келда, – каза твърдо Тифани.

- Епа да. Добррре... едно вррреме ние живехме у свето на

Кррралицата и й служехме, пррреди она да стане толкова студена. Ама она

ни измами и ние се ррразбунтувахме. Мрррачно вррреме беше оно. Не ни

обича она. И дррруго нема да ти кажем.

Тифани се загледа във Фийгълите влизащи и излизащи през входа

към стаята на келдата. Там вътре ставаше нещо.

- Погррребват я у другио край на могилата. С дррругите келди на

клано, – каза и Уилям без да го питат.

- Мислех си, че ще са по-... шумни, – рече Тифани.

- Она им бе майка, – обясни Уилям – Не им е до викане. Сърррцата

им са твърде пълни за думи. Като му доде вррремето, че му ударим една

панихида за връщане у земята на живите, и там ще има шум, бъди сигурна.

Като им засвиря “Самио дявол с дружина адвокати” и като му тропнат

един петстотин-и-дванадесеторен рррил21 и като апнат и като пийнат мойте

племенници, чини ми се, че си имат махмурррлук колкото да утепа овца, –

старият Фийгъл се усмихна за малко – Ама засега секи Фийгъл си я спомня

с мълчание. Жалейката ни не е като вашта. Жалееме тея дето остаят.

- Тя и твоя майка ли беше? – попита го тихо Тифани.

- Епа не. Сестра ми беше она. Ма не каза ли ти она, дека като тръгне

келдата за нов клан, си зема она неколцина от братята си? Твърде много е

за душа да понесе да си самичка сред чужди хора, – тук гонагълът

въздъхна – Разбира се, га се ожени келдата, га мине време, клано се пълни

се с нейни дечица и вече не и е толкоз самотно.

- Но на теб сигурно ти е, – промълви Тифани.

- Бърза си у акъло, признавам ти го, – каза Уилям – От тея дето

дойдоха с нея я останах последен. Га се свърши с това, че поискам от

новата келда да ме пусне при наште у планината. Ууубава тлъста земя е

тука и си имат племенниците ми ууубав клан, ма я сакам да умрррем у

урвите дето съм ррроден. Молим да ме извиниш, Келда.

И той се обърна и се изгуби в тъмнината на могилата.

На Тифани изведнъж и се прииска да се прибере у дома. Може би

беше само заради тъгата на Уилям, но тя се чувстваше затворена в

могилата.

- Трябва да се измъкна от тук, – промълви тя.

- Чудесна идея, – подкрепи я жабокът – Най-малкото трябва да

намериш мястото, където времето е различно.

- Но как? – проплака Тифани – Времето не може да се види!

Тя си промуши ръцете през входната дупка и се издърпа на свеж

въздух...

В чифлика имаше голям стар часовник и веднъж седмично му се

сверяваше времето. Което ще рече, баща и като ходеше на пазара в

Срекмеджийски Извор запомняше положението на стрелките на тамошния

голям часовник и като се прибереше, нагласяше в същото положение

стрелките на домашния часовник. Но и без това този часовник беше само

за показ. Всички си мереха времето по слънцето, а то не може да греши.

Тифани се излегна сред стволовете на старите трънливи храсти, чиито листа не преставаха да шумолят на вятъра. Могилата беше като

островче сред безкрайното торфище. Закъснели иглики и дори няколко

раздърпани напръстника растяха под защитата на бодливия клонак.

Престилката и лежеше наблизо, където я беше оставила.

- Тя можеше поне да ми каже къде да гледам, – оплака се тя след

някое време.

- Но тя не знаеше, къде, – възрази жабокът – Тя знаеше само

белезите, по които да го познаеш.

Тифани внимателно се претърколи и загледа небето през клонака.

Щяло да и блесне, беше и казала келдата...

- Мисля, че трябва да си поговоря с Хамиш, – каза тя.

- Право думаш, гос’жа, – обади се едно гласче до ухото и.

Тя обърна глава и попита:

- Откога сте тук?

- Епа целото време, гос’жа, – отвърна невъзмутимо пиктсито.

Други подадоха глави иззад разни клони и изпод шумата. Поне

двадесетина от тях бяха на могилата.

- Цялото време ли ме следяхте?

- Епа да, гос’жа. Оно си ни е туй работата да наглеждаме нашта

келда. А па я съм си тук горе повечето време, оти се учим да ставам

гонагъл, – младият Фийгъл и показа гайдата си – А они ми не дават да

свирим долу, оти ми викат, свирнята ми мязала на паяк сакащ да си пръдне

през ушите, гос’жа.

- Ами ако се случи да ми се поиска да... да ми наложи да отида до...

Ами ако кажа, че не искам да ме пазите?

- Ми ако ми говориш за дребнио зов на природата, гос’жа, кенефо е

ей там у ямата у варовико. Ти само ни окни и никой нема да наднича, тук

имаш нашта дума.

Тифани стоеше и го гледаше изправен сред игликите, грейнал от

гордост и усърдие да услужи. Беше по-млад от повечето пиктсита, без чак

толкова белези и цицини. Дори носът му не беше счупен.

- Как се казваш, пиктси? – попита го тя.

- Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-

Джок-Джок, гос’жа. Нема чак толкоз Фийгълски имена, найш ли, тъй че

требе да си ги делиме.

- Добре, Не-толкоз-голем-като-дребен-Джок... – започна Тифани.

- Не ма, Като-средно-голем-Джок, бе гос’жа – проправи я Не-толкоз-

голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.

- Добре де, Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-

от-дребен-Джок, аз...

- Не ма, гос’жа, не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-

голем-от-дребен-Джок-Джок. Изпусна ми едното джок, – постара се да и

помогне Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-

Джок-Джок.

- Нямаше ли да ти е по-добре да си, да речем, Хенри? – рече

безпомощно Тифани.

- Не ма, гос’жа, – намръщи се Не-толкоз-голем-като-средно-голем-

Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – Нема песни за туй име, найш

ли. Ма имало е некои видни юнаци на име Не-толкоз-голем-като-средно-

голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. Ми че оно е почти толкоз

прочуто име като туй на самио Дребен Джок! И, оно се знай, ойде ли си

самио Дребен Джок у свето на живите, я че земем името Дребен Джок, което, найш ли, ич не значи дето да не си харесуем името Не-толкоз-голем-

като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.

Много

славни песни има за юначните дела на Не-толкоз-голем-като-средно-

голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – добави пиктсито и

изглеждаше толкова въодушевен, че на Тифани не и даде сърце да

отбележи, че това ще да са били много дълги песни. Вместо това тя каза:

- Добре, ъ, ако обичате, искам да говоря с Хамиш летеца.

- Нема проблема. Он е право горе, – каза Не-толкоз-голем-като-

средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок и изчезна.

Миг по-късно Тифани чу, или по-скоро усети с ушите си, как някой

свирна по фийгълски.

Тифани извади от престилката си «Болести по овцете», която вече

изглеждаше много оръфана. Отзад имаше празен лист. Тя го откъсна, чувствайки се заради това като престъпница, и взе молива си.

"Скъпи Мамо и Тате,

Как сте, аз съм добре. Уентуърт също е добре но трябва да ходя

да го взема от Кр откъдето е той сега. Надявам се скоро да се върна.

Тифани

ПП Надявам се че със сиренето всичко е наред. "

Тъкмо обмисляше това, когато чу над главата си пърхащи криле.

Нещо забуча, после замалко затихна и после един тънък, изтощен и доста

приглушен глас каза:

- Ох, кривънци.

Тя погледна към торфа. Тялото на Хамиш стърчеше с краката нагоре

на няколко крачки от нея. Ръцете му със закачените на тях клечки още бяха

разперени.*

Мина известно време докато го извадят. Той като се приземял по

глава въртейки се, обясниха й, трябвало да го отвъртат в обратната посока, иначе ушите му щели да паднат.

Когато той най-накрая се изправи залитайки, Тифани му каза:

- Можеш ли да увиеш в това писмо един камък и да го пуснеш пред

къщата, където хората ще го видят?

- Епа да, гос’жа.

- И... ъ... боли ли като кацаш така на глава?

- Епа не, гос’жа, ма си е бая стрескащо.

- Тогава може да ти е от помощ един вид играчка, която правихме

едно време, – каза му Тифани – Та значи правиш нещо като ... торба с

въздух...

- Торба с въздух ли? – повтори неразбиращо летецът.

- Е, нали знаеш как чаршафи и други неща се издуват на простора

като е ветровито? Та значи просто правиш една торба от някакво платно и

връзваш за нея някой канап, а за канапа връзваш камък и като го хвърлиш, торбата се пълни с въздух и камъкът пада бавно.

Хамиш я зяпаше без да продума.

- Разбираш ли? – попита го по някое време Тифани.

- Епа да. Я само чеках да видим нема ли да ми речеш още нещо, –

отвърна почтително Хамиш.

- Мислиш ли, че можеш да, ъ, да вземеш назаем малко фин плат?

- Епа не, гос’жа, ма баш се сещам дека можем да го краднем, –

отвърна Хамиш.

Тифани реши да остави това без коментар. Вместо това го попита:

- Къде беше Кралицата, когато се спусна мъглата?

Хамиш и посочи:

- Накъм половин миля надолу оттук, гос’жа.

В далечината се виждаха още могили и няколко побити камъка от

старо време.

Трилитони, така се наричаха те. Това значеше просто “три камъка” на старовремски. Единствените камъни, които си бяха от Варовитище, бяха кремъци, а те никога не биваха особено големи. Камъните от

* Няма думи можещи да опишат на какво прилича Фийгъл в препаска с главата надолу, така че няма и да

се опитваме. - бел.авт.

трилитоните са били довлечени дотук от поне десет мили и бяха натрупани

като детски кубчета. Тук таме големите камъни бяха подредени в кръгове.

Понякога пък един единствен камък си стоеше сам. Всичко това трябва да

е било отнело много време на много хора. Някои казваха, че някога там са

се правели човешки жертвоприношения. Казваха, че те били от някаква

древна религия. Други казваха, че те бележели стари гробове.

Други пък разправяха, че те били предупреждение – недей да ходиш

там.

Тифани не беше послушала предупреждението. На няколко пъти

беше ходила там със сестрите си, ей така напук, в случай че там се

намереха черепи. Но могилите край камъните бяха на хиляди години. По

тях можеше да се видят само заешки дупки.

- Че има ли още нещо, гос’жа? – попита я Хамиш – Нема ли? Ми я

тогаз че одим...

Той вдигна ръце над главата си и хукна през торфището. Тифани

подскочи когато ястребът пикира само на няколко стъпки от нея и го

сграбчи.

- Как може една педя висок човек да дресира такава птица? –

поинтересува се тя, загледана как ястребът се издига на кръгове към

небето.

- Епа за туй требе само мънечко благо, гос’жа, – отговори и Не-

толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.

- Наистина ли?

- Епа да. Мънечко благо и множко жестокост, - продължи Не-толкоз-

голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок

–

Хамиш ги дресира като търчи със заешка кожа и чека пилецо да му скокне.

- Това изглежда ужасно!

- Ма не, он не гаднее много. Он само че го фрасне у чутурата и тогаз

он си пра’и един мехлем дето му го навира у човката. И пилецо га се

освести, си мисли дека му е майчица и пра’и сичко дето му се ка’е.

Ястребът вече се беше смалил до точица.

- Че той май почти не се отбива на земята! – възкликна Тифани.

- Епа да. Он спи у ястребовото гнездо, гос’жа. Он вика дека там

намирал топлинка. И целото си време он е у въздухо. Не му е рахат не му

ли духа свеж ветър под препаската22.

- А птиците не възразяват ли?

- Епа не, гос’жа. Сите пилци и зверове тука знаят дека да си приятел

с Нак Мак Фийгъл носи щастие.

- Така ли?

- Епа правичката да си кажем, гос’жа, они по-скоро знаят дека да не

си приятел с Нак Мак Фийгъл носи нещастие.

Тифани погледна слънцето. До мръкнало оставаха още само няколко

часа.

- Аз трябва да намеря входа, – заяви тя – Виж сега, Не-толкоз-