Дребнио волен народ

дребен-като...

- Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-

Джок-Джок, гос’жа, – поправи я търпеливо пиктсито.

- Да, да, благодаря ти. Къде е Роб Секигоопрай? Всъщност къде са

всички?

Младото пиктси я погледна малко смутено:

- Оно има мънечко обсъждане там долу, гос’жа.

- Хубава работа, ние трябва да намерим брат ми, нали? И аз съм

келдата в близката околност, така ли е или да?

- Ма оно има мънечко у-слож-не-ни-я, гос’жа. Они обсъждат ... ъ...

тебе...

- И какво точно за мен?

На

Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-

дребен-Джок-Джок изглежда никак не му се искаше да е тук в този

момент.

- Еми они обсъждат ... ъ ... они... – замънка той.

Тифани се прости с надеждата да разбере нещо от него. Пиктсито се

червеше. А понеже беше поначало син, това даваше един неприятен лилав

цвят.

- Връщам се в дупката, – обяви тя – Ще ми подбутнеш ли, ако

обичаш, ботушите.

Тя се промуши през сухата земя и Фийгълите се пръснаха, когато тя

тупна долу.

Когато очите и привикнаха с полумрака, тя видя, че галериите

отново са тъпкани с пиктсита. Някои от тях се миеха, а мнозина по някаква

причина си бяха пригладили рижите коси с лой. Всичките я зяпнаха все

едно ги беше заварила да вършат нещо ужасно.

- Трябва да вървим, ако искаме да проследим Кралицата, – заяви тя и

погледна надолу към Роб Секигоопрай, който си миеше лицето в леген от

половин орехова черупка. Вода капеше от брадата му, заплетена на плитки.

Дългата му коса също беше направена на три стегнати плитки. Ако се

обърнеше рязко, сигурно можеше да убие с тях някого.

- Епа убаво, – рече той – Ма първо има една работа, дето требе да я

уредим, келда, – той заусуква кърпата в ръцете си. Когато Роб

Секигоопрай сучеше нещо в ръце, той беше много разтревожен.

- Е? – подкани го Тифани.

- Ъ... нема ли да сакаш чашка чай? – смени темата Роб и едно пиктси

довлече с клатушкане голяма златна чаша, някога сигурно правена за

някой крал.

Тифани я взе. Всъщност беше жадна. Откъм тълпата се чу въздишка

на облекчение, когато тя отпи от чая, който се оказа всъщност доста добър.

- Гепихме си торба чай от един търговец, дето си нанкаше на пътьо, –

обясни Роб Секигоопрай – Бива си го, нал’ тъй? – И той приглади косата

си с мокри ръце.

Чашата на Тифани спря на половината път до устата и. Може би

пиктситата не осъзнаваха колко гръмко си шепнеха, защото разговорът се

водеше току до ухото и.

- Леле, че си е големка она, без да кажем нищо против нея.

- Епа да, ма една келда требе да си е големка, оти нал’ найш требе да

има много дечица.

- Епа верно си е, убаво нещо е голема мома, ма ха земе момъко да я

гушне, че требе да бележи с тебешир доде е стигнал предишнио ден.

- И е бая млада.

- Ми нема що да има бебета още отсега. Или мо’e да има по мънечко

наведнъж, си викам я. Не повечко от десет на един път, а момци?

- Кривънци, момци, що ми думате бе? Она че си го избере Роб

Секигоопрай, не друг. Оттука мо’еш ги чуй на големио човек горките

мартенки как тракат!

Тифани беше израсла в чифлик. Всякакви приказки, че бебетата ги

донасяли щъркели или ги намирали под храстите, не траеха дълго на село, особено ако кравата имаше някое мъчно отелване посред нощ. А тя

помагаше и при агнене, където мънички ръчички бяха от голяма полза при

трудни случаи. Знаеше и за какво се връзва червен тебешир на коремите на

овните и защо овците с червено на гърба се знае че ще стават майки

напролет. Учудващо е колко много може да научи едно тихо и

наблюдателно дете, в това число неща, които хората си мислеха, че и било

рано да знае.

В другия край на залата тя зърна Фиона, която се усмихваше по

начин не предвещаващ нищо добро.

- Какво става тук, Роб Секигоопрай? – попита тя подбирайки

внимателно думите.

- Епа оно е... правилата на клано, нал’ найш, – замънка фийгълът –

Ми ти си ни новата келда и, тъй де, значи че требе да те питаме, видиш ли, не че си мислиме нещо такова, ма, требе да те питаме мън мън мън.

И той заотстъпва припряно.

- Нещо не го схванах това, – каза Тифани.

- Ми найш ли, ми ние добре се лъснахме, – подхвана все тъй

издалече Роб Секигоопрай – А некои момци направо си се изкъпаха у

роснио гьол, нищо че още е само май месец, а пък Голем Йън си изми

подмишниците за първи път у живото си, а Прост Уили ти е накъсал китка

убави цветенца.

Прост Уили излезе напред, потейки се от гордост и смущение и

протегна към нея споменатата китка. Някога това вероятно са били убави

цветенца, но той беше схванал малко превратно идеята за късане на цветя.

Разнищени парчета от стъбла, листа и цветчета стърчаха от всички страни

на юмрука му.

- Колко мило, – промълви Тифани, сръбвайки си още една глътка

чай.

- Убаво, убаво, – продължи Роб Секигоопрай бършейки си лицето –

Та ти не би ли ни услужила па да ни ка’еш мън мън мън…

- Они сакат да те питат, за кого от тех че се омъжиш, – намеси се с

ясен глас Фиона – Туй са правилата. Ти требе да избираш или да се

откажеш от келдуването. Ти требе да си избереш мъжо и ден да наречеш.

- Епа да, – подтвърди Роб Секигоопрай без да я поглежда.

Тифани беше хванала чашата съвършено неподвижно, но само

защото в момента не можеше да помръдне нито един мускул. Мислите и

бушуваха: Олеле! Това не може да ми се случи на мен! Не мога... Той не би

могъл... Ние не бихме могли... Та те дори не са... Това е просто смешно! Да

бягам!

Но тя осъзнаваше, че от сенките я гледат стотици разтревожени лица.

Ще е много важно, как ще се оправиш с това - каза и Вторият Акъл.

Всички те наблюдават. И Фиона много иска да те види как ще постъпиш.

Наистина не би трябвало да изпитваш вражда към момиче четири лакътя

по-ниско от теб, но ти изпитваш точно вражда.

- Е, това беше много неочаквано, – каза тя насилвайки се да се

усмихне – Голяма чест, разбира се.

- Епа да, верно си е, – измърмори Роб Секигоопрай свел очи към

пода.

- И сте толкова много, че няма да е лесно да избера, – продължи

Тифани с усмивка.

А Втория Акъл и каза: И той също не е доволен от тая работа!

- Епа ич нема да е леко, – подтвърди Роб Секигоопрай.

- Иска ми се само да подишам малко свеж въздух докато мисля, –

завърши Тифани и не позволи на усмивката си да увехне чак докато не

излезе от могилата.

Приведе се и погледът и обходи листата на игликата.

- Жабок! – извика тя.

Той изпълзя дъвчейки нещо и каза:

- Мм?

- Те искат да се оженят за мен!

- Ммм фхм пшм мм?

- Какво ядеш?

Жабокът преглътна:

- Един доста недохранен плужек.

- Казах, че те искат да се оженят за мен!

- Е и?

- Как така “е и”? Ами че ... Само си помисли!

- Е, да де, тая работа с височината, – призна жабокът – Сега

разликата може и да не изглежда голяма, обаче когато ти се източиш на

метър и седемдесет, той ще си остане на не повече от петнайсет

сантиметра и...

- Я не ми се присмивай! Аз съм келда!

- Но разбира се, там е цялата работа, нали, – възкликна жабокът – Що

се отнася до тях, те си имат правила. Новата келда се омъжва за войн по

неин избор и се заселва при клана и ражда купища Фийгъли. Би било

страшно оскърбление да им откажеш...

- Няма да се омъжвам за фийгъл! Не мога да раждам стотици дечица!

Кажи ми какво да правя!

- Аз ли? Да казвам на келдата какво да прави? Не, не бих посмял, –

нацупи се жабокът – И не ми харесва да ми крещиш. Дори и жабите си

имат, знаеш ли, своята гордост.

И той пак се скри в шумата.

Тифани си пое дълбоко въздух за да изкрещи и после си затвори

устата.

Старата келда трябва да е знаела за всичко това, помисли си тя. Така

че... тя трябва да е решила, че ще се справя. Цялата работа е в правилата и

те сами не знаят как да се оправят с тях. Нито един от тях не иска да се

жени за голямо момиче като нея, макар че никой от тях не би признал това.

Всичко опираше до правилата.

Трябва да има начин да се заобиколят. Трябва да има. Но тя трябва

да си избере съпруг и да назначи ден за сватбата. Тъй и бяха казали те.

За момент тя се загледа в трънака. И си помисли: Хъм.

После се вмъкна обратно в дупката.

Пиктситата я чакаха като на тръни, всички уплашени брадати лица

до едно втренчени в нейното.

- Аз избирам теб, Роб Секигоопрай, – обяви тя.

Лицето на Роб се превърна в маска на ужаса. Чу го да промърмори с

тънък глас: “Ох кривънци!”

- Но разбира се на булката и се пада да определи деня, нали? –

продължи тя бодро – Всеки го знае.

- Епа да, – измънка Роб Секигоопрай – Верно си е, такъв си е

обичайо.

- Тогава ей сега ще го определя, – Тифани си пое дълбоко дъх и

започна – На края на света има голяма грамадна планина цялата от гранит, висока една миля. И веднъж годишно едно малко птиче кацва на канарата

и чисти човката си в нея. Та когато от бършенето на човката на птичето

планината се изтрие до песъчинка ... това ще е денят, когато аз ще се

омъжа за теб, Роб Секигоопрай Фийгъл!

Ужасът на лицето на Роб Секигоопрай премина в неприкрита паника, но скоро той се замисли и после, много бавно, полека-лека, се захили.

- Епа да, убаво си е намислено, – рече той без да бърза – Нема що да

го припираме.

- Именно, – подтвърди Тифани.

- Па и тъй че си имаме време да я уредим тая работа с поканите за

гости, – подхвана пиктсито.

- Точно така.

- Па и оная работа с булчинската рокля и китките цветенца и таквоз,

– продължи Роб развеселявайки се все повече с всяка секунда – Таквиз

работи мо’е, найш ли, да отнемат цела вечност.

- О, да, – съгласи се Тифани.

- Ма она си каза право не! – избухна Фиона – На пилецо че му

требват милиони години да...

- Она каза епа да! – изкрещя Роб Секигоопрай – Сите я чухте, бе

момци! И ден ми нарече! Ей ти ги на правилата!

- Па и за планината нема проблема, – намеси се Прост Уили, все още

държейки цветята – Ти само ни речи дека е она, па ми се чини дека ситното

пиле че има да се чуди дека...

- Не ма, требе да си е ситното пиле! – извика отчаяно Роб

Секигоопрай – Сфанахте ли ма? Ситното пиле! Секи дето не е сфанал, че

ми сфане ботушо! А некои от нас требе да одят да гепят дребното лапе от

неено 'Личество! – той изтегли меча си и го размаха над главата си – Кой

че оди с мене?

Това изглежда подейства. Нак Мак Фийгъл обичаха ясно

поставените цели. Стотици мечове и бойни брадви, а в случая с Прост

Уили и един наръч изпокъсани цветя, се издигнаха във въздуха и бойният

вик на Нак Мак Фийгъл отекна в пещерата. Времето нужно на едно пиктси

за преминаване от нормално в бясно войнствено състояние е толкова

малко, че може да се мери само с най-малкия часовник.

Само дето, понеже пиктситата са крайни индивидуалисти, всеки си

имаше свой си боен вик и Тифани можа да различи само няколко в общата

глъч:

- Могат да ни земат живото, ма не могат ни земат гащите!

- Фрас-прас и паричките си отидоха!

- Ти си фана високио път, па я ти фанах кесията!

- Накрая че остане само един клан!

- Наври си го у траканците!

... но постепенно виковете23 се сляха в един общ рев, който разтърси

стените:

- Нема царье! Нема кралици! Нема болярье! Нема господарье! Нема

пак да ни излажат!

Това изглежда удовлетвори Фийгълите, от тавана падна облак прах, и настана тишина.

- Аре момци! – провикна се Роб Секигоопрай.

Всичките Фийгъли като един се спуснаха от галериите и се юрнаха

през залата и нагоре по склона към дупката. След броени секунди в залата

вече нямаше никого освен гонагъла и Фиона.

- Къде отидоха те? – попита Тифани.

- А, ми они просто ръгнаа, – сви рамене Фиона – Я па че стоим тук и

че наглеждам огъньо. Се некой требе да се държи като истинска келда, – тя

метна един поглед към Тифани.

- Надявам се, че скоро ще си намериш клан за тебе си, Фиона, – рече

и сладко-сладко Тифани.

Пиктсито и се озъби.

- Они че търчат наоколо некое време, – намеси се Уилям – Мо’е би

че зашеметят некой заек и неколко пъти че се катурнат. Подир туй че им

светне, дека не знаят що още да сторят и че поспрат.

- Всеки път ли се юрват така? – попита Тифани.

- Епа тоя път Роб Секигоопрай ич ги нечеше тея приказки за

женитба, – подхили се Уилям.

- Да, в това отношение определено имам нещо общо с него, –

отбеляза Тифани.

После тя се измъкна от дупката и завари жабока да я чака.

- Чух всичко. Добра работа. Много умно. Много дипломатично, –

похвали я той.

Тифани се огледа. Още оставаха няколко часа до залез, но сенките

вече почваха да се издължават.

- По-добре да вървим, – каза тя докато си връзваше престилката – И

ти идваш, жабок.

- Хубаво, но аз не разбирам много от вмъкване в... – започна той

докато отстъпваше заднешком.

Но жабите не ги бива много-много в отстъпването заднешком и

Тифани го хвана и го прибра в джоба на престилката.

Тя пое към могилите и камъните. Брат ми никога няма да порасне –

мислеше си тя бързайки през торфището. Старицата и беше казала точно

това. Как можеше да стане това? Що за място е това, където никой никога

не пораства?

Могилите наближаваха. Уилям и Не-толкоз-голем-като-средно-

голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок търчаха редом с нея, но

нищо не подсказваше къде са останалите Нак Мак Фийгъли.

И ето я вече сред могилите. Сестрите й и бяха казали, че тук имало

още мъртви крале, но това никога не я беше плашило. Нищо по ридовете

никога не я беше плашило.

Тук обаче беше студено. Това тя досега не го беше забелязвала.

Трябваше да намери място, където времето не пасва. Е, могилите

всъщност си бяха история. Както и древните камъни. Пасват ли те?

Всъщност, да, пасват, защото макар и да принадлежат на миналото, те все

пак са тук от хиляди години. Остарели са тук. Част от това място са.

Слънцето се спускаше и сенките се издължаваха. По такова време

Варовитище издаваше тайните си. На някои места, при подходяща

светлина, можеше да се съзрат краищата на стари полета и коловози.

Сенките показваха неща, които не можеше да се видят и по най-яркото

пълнопладние.

Тифани си беше рекла, че като има “пълнолуние”, защо пък да няма

“пълнопладние”.

Но сега не се виждаха даже следи от копита. Тя обиколи

трилитоните, приличащи малко на големи каменни порти, но нищо не се

случи дори когато тя минаваше през тях и на едната и на другата страна.

Това не беше по плана. Трябваше да има вълшебна врата. Тя беше

сигурна, че трябва.

Ушите и изпищяха, което значеше, че някой е надул гайдата. Тя се

огледа и зърна Уилям гонагъла изправил се на един срутил се камък.

Бузите му се бяха издули, както и торбата на гайдата.

Тя му махна:

- Виждаш ли нещо?

Уилям извади тръбата от устата си и ушите и спряха да пищят.

- Епа да, – рече той.

- Пътя към страната на Кралицата ли?

- Епа да.

- Е, ще бъдеш ли толкова добър да ми кажеш къде е?

- Оти да го казвам на келдата, – отряза я Уилям – Она мо’е да си го

види сама.

- Но ти би могъл да ми кажеш!

- Епа да, а па ти би могла да ми кажеш “моля”, – отговори и Уилям –

Я съм на деведесе и шест годин. Я да не съм ти кукла у кукленското ти

къще. Твоята баба си беше жена на место, ма оти па да ми заповедва некое

дребно-ситно моме-бърбунка.

Тифани зяпна за момент и после извади жабока от джоба на

престилката.

- Бърбунка? – попита настоятелно тя

- Значи нещо много малко, – каза жабокът – Повярвай ми.

- Той ли ме нарича мене малка...!

- Ми я съм по-голем отвътррре! – възрази Уилям – И чини ми се, дека татко ти ич нема да се зарадва ако му доде некое дребно великанско

моме да му заповедва на него налево надесно!

- Старата келда заповядваше на хората!

- Епа да! Она си го заслужи уважението! – гласът на гонагъла отекна

от камъните.

- Моля те, не знам какво да сторя! – изхленчи Тифани.

Уилям я погледна и й рече с по-благ глас:

- Епа, дотук ич не я караш зле. Ми ти го отърва Роб Секигообрай от

женитбата и не потъпка правилата и си оправно моме, признавам ти го. И

че го намериш пътьо ако ще да мине некое време. Само не тропвай с крак и

не чекай свето да ти уйдисва. Найш ли, ти само ревеш за бонбонки.

Ползвай си ги очите. Ползвай си я чутурата.

И той пак взе гайдата, наду бузите си докато и тя не се изпълни и

ушите и отново изпищяха.

- Ами ти, жабок? – попита с надежда Тифани, надничайки в джоба на

престилката си.

- Опасявам се, че ще трябва да се оправяш сама, – отговори и той –

Какъвто и да съм бил по-рано, със сигурност не разбирам от намиране на

невидими врати. И, ако ми позволиш да отбележа, на мен също не ми

харесва да ме притискат.

- Но... Аз не знам какво да правя! Някоя вълшебна дума ли има, която да трябва да кажа?

- Не знам, дали няма някоя вълшебна дума, която да трябва да

кажеш, – каза жабокът и й обърна гръб.

Тифани осъзнаваше, че фийгълите вече бяха тук. Те имаха гадния

навик да бъдат изключително тихи когато поискат.

О не, помисли си тя, та те си мислят, че аз знам какво да правя! Не е

честно! Никой не ме е учил на това. Не съм ходила на училище за вещици!

Даже не мога да го намеря! Проходът трябва да е някъде наоколо и със

сигурност има белези, но аз не ги знам! Те ме наблюдават, за да видят дали

бе бива. А мен ме бива със сиренето и толкова. Но вещицата Се Оправя с

Нещата...

Тя върна жабока в джоба на престилката и усети тежестта на книгата

«Болести по овцете».

Когато я извади, дочу надигащата се въздишка от насъбралите се

пиктсита.

Те си мислят, че думите са вълшебни...

Тя отвори книгата наслуки и сбърчи чело:

- Задръстки, – зачете тя на глас.

Пиктситата край нея закимаха с глави и се заръчкаха с лакти, докато

тя продължи да чете:

- Задръстките са гърчове при шилетата, които може да доведат до

възпаление на долните проходи. Не се ли лекува овреме, може да доведе до

много по-сериозно състояние като Зачервявка. Препоръчва се ежедневна

доза терпентин докато не свърши или гърченето или терпентинът или

овцата.

Тогава тя се престраши да се огледа. Фийгъли я зяпаха от всички

камъни и могили наоколо. Изглеждаха впечатлени.

Обаче думите на «Болести по овцете» не придвижваха нещата с

вълшебния проход.

- Пършивина, – продължи да чете Тифани и долови вълни от

стаяване на дъх – Пършивината е състояние на лющене на кожата, особено

около седалището. Терпентинът е полезно средство...

И тогава с крайчеца на окото си тя зърна мечето.

То беше съвсем мъничко и от тоя вид червено, който не може да се

срещне в природата. Тифани знаеше какво е това. Уентуърт обожаваше

желирани мечета. На вкус бяха като лепило смесено със захар и бяха

направени от 100% Изкуствени Добавки.

- А, - каза тя на глас – брат ми със сигурност е минал от тук.

Тези думи предизвикаха осезаемо вълнение.

Тя тръгна напред четейки на глас за Хрипове в Ноздрите и

Олюляваници, но без да пропуска да оглежда земята. И ето, намери още

едно желирано мече, този път зелено, едва-едва виждащо се в торфа.

Тъй значи, помисли си Тифани.

Малко по-нататък имаше една арка от три камъка – два големи

балвана и трети преметнат отгоре им. Тя вече беше минавала под него и

нищо не се беше случило.

Но нищо не би и трябвало да се случи, помисли си тя. Никой не

оставя входове към своя свят, през които да може да мине всеки, иначе

хората ще си влизат и излизат по случайност. Трябва да си го знаеш къде е.

Може би само така се задейства.

Отлично. Тогава вярвам, че това е входът.

Тя мина под свода и видя изумителна гледка: зелена трева, синьо

небе, започващо да порозовява поради залязващото слънце, няколко малки

бели пухкави облачета и топъл наситено-меден оттенък на всичко

околовръст. Изумително беше, как изобщо можеше да има такава гледка. И

това, че Тифани я виждаше почти всеки ден откакто се помнеше, не я

правеше по-малко фантастична. А като бонус даже нямаше нужда да я

гледаш през каквато и да е каменна арка. Можеше да я видиш практически

от всякъде.

Освен дето...

... нещо не беше наред. Тифани мина под арката няколко пъти и все

още не беше сигурна. Тя разпери пръсти на ръка разстояние от лицето си

опитвайки се да измери колко високо над хоризонта е слънцето.

И тогава видя една лястовица, подгонила муха, и един вираж я заведе

зад камъните.

Ефектът беше ... странен и почти разстройващ. Птичката прелетя зад

камъта и очите на Тифани тъкмо да проследят полета и ... но лястовицата я

нямаше. Трябваше да се появи, а я нямаше. А после изникна хем вътре в

отвора, хем и от другата страна едновременно.

Все едно някой ти беше извадил очите и разменил местата им.

Гледай за място дето времето не си пасва...

- Светът който се вижда през отвора закъснява поне с една секунда

от този тук, – обяви Тифани, стараейки се да звучи колкото се може по-

уверена – Мисл... Сигурна съм, че това е входът.

Нак Мак Фийгълите засвиркаха възторжено и запляскаха и се

втурнаха към нея през торфището.

- Леле, ми то беше велико туй твойто четмо! – поздрави я Роб

Секигоопрай – Я не сфанах нито дума!

- Епа да, оно требе да е могъща реч, щом не мо’ем да вденем за к’во

по гяволите иде реч! – отбеляза друго едно пиктси.

- Ей, определено го имаш ти келдинлъко у тебе, гос’жа, – каза и Не-

толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.

- Епа да! – обади се и Прост Уили – Направо ни утепа га ги зърна

бонбонките, ма ич не се издаде! Ние си мислехме дека онуй зеленото нема

да го видиш!

Останалите пиктсита спряха да ликуват и го изгледаха.

- Сега па що рекох? Рекох ли нещо? – сепна се той.

Тифани клюмна:

- Значи вие всички знаехте прохода, нали?

- Епа да, – призна Роб Секигоопрай – Ми ние тея работи си ги

отбираме. Ми ние едно време, найш ли, живехме у земята на Кралицата, ма

се разбунтувахме срещу злото й царуване и...

- И га сторихме туй и она ни изрита на основание оти целото време

бехме фиркани и крадвахме и се тепахме, – допълни Прост Уили.

- Ма ич не беше тъй! – изрева Роб Секигоопрай.

- А вие искахте да видите, аз мога ли да го намеря пътя, а? – побърза

да попита Тифани преди да е започнал бой.

- Епа да. И убаво се оправи, моме.

Тифани поклати глава:

- Не, не се оправих. Това не беше истинска магия. Не я мога аз нея.

Аз само гледах кое как е и схванах как е цаката. Всъщност това беше

измама.

Пиктситата се спогледаха.

- Убава работа, – каза и Роб Секигоопрай – Че що е магия бре? Да

махаш с клечка и да речеш неколко дребни вълшебни думи ли? Епа требе

ли му акъл за туй? Ма да ги гледаш нещата, ма верно да ги гледаш и да му

фанеш цаката, е на туй му викам аз истинска дарба.

- Епа верно си е, – присъедини се за изненада на Тифани и Уилям

гонагъла – Ти си ги ползва очите и си я ползва чутурата. Е туй е дето я

върши истинската бабаяга. А баенето оно е за парлама.

- О, – ободри се Тифани – Наистина ли? Е добре тогава... ето я

нашата врата, хора!

- Право думаш, – рече Роб Секигоопрай – Епа сега ни води през нея.

Тифани се поколеба и после помисли: Усещам се как мисля.

Наблюдавам се как мисля. И какво мисля? Ето какво мисля: Вече съм

минавала под този свод и нищо не се получи.

Да, но тогава не гледах. Нито пък мислих. Не и както трябва.

Светът, който виждам през арката всъщност не е истински. Само

изглежда като че ли е. Това е нещо като ... вълшебна картинка, поставена

тук за да маскира входа. И ако не внимаваш ще си влезеш и излезеш без да

се усетиш.

Аха...

Тя мина през арката. Нищо не се случи. Нак Мак Фийгълите чинно я

гледаха.

Та-ка, помисли си тя. Пак се оставих на това нещо да ме излъже, а…?

Тя застана точно пред камъните, изпъна ръце настрани и затвори

очи. Много бавно пристъпи напред...

Нещо изпращя под ботушите и, но тя не си отвори очите докато не

престана да усеща камъните до себе си. Когато ги отвори...

... пред нея се разгърна черно-бял пейзаж.

Глава 8

Страната на зимата

- Епа да, има си го она Първото Зрение, което си е верно, верно си е,

– чу се някъде зад гърба на Тифани гласът на Уилям, докато тя се

оглеждаше в света на Кралицата – Виде она онуй дето си го има наистина.

Снегът се простираше околовръст под едно такова мръсно-бяло небе, все едно че Тифани беше влязла в топка за пинг-понг. Само пръснатите тук

таме черни дънери с все едно набързо надраскани клони издаваха къде

свършваше земята и започваше небето...

... и освен тях, разбира се, следите от копита. Те се нижеха към една

гора от черни дървета отрупани със сняг.

От студа тя усещаше иглички по цялата си кожа.

Като погледна надолу видя Нак Мак Фийгълите да се изсипват през

портала газейки до кръста в снега. Те се пръснаха без приказки. Някои си

изтеглиха мечовете.

Сега нито се смееха нито се майтапеха. Бяха бдителни.

- Убаво свършена работа, – каза и Роб Секигоопрай – А сега ха ни

почекай тука, па ние че ти го земеме мънечкото братче, нема проблема...

- Идвам с вас! – отсече Тифани.

- Не ма, не мо’е па келда да…

- Тая па мо’е! – заяви Тифани потръпвайки – Имах предвид може!

Той ми е брат. А ние къде сме?

Роб Секигоопрай погледна нагоре към бледото небе. Нямаше

никакво слънце.

- Епа като сме тука са, - рече той – мо’е би вече нема лошо и да ти

ка'ем. Е на туй му се вика Страната на Феите.

- Страната на Феите ли? Не може да бъде! Виждала съм картинки.

Страната на Феите е ... еми тя е цялата в дървета и цветя и слънце грее и

всичко блещука! И бузести бебенца с ританки и рогца! И крилати хора! И

ъ... чудновати хора! Виждала съм картинките!

- Оно не е винаги тъй, – каза кротко Роб Секигоопрай – И не мо’еш

да додеш с нас оти си немаш оръжие, гос’жа.

- Къде ми е тиганът? – попита Тифани.

Нещо дрънна до петата и. Тя се обърна и видя Не-толкоз-голем-като-

Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок

да

вдига

тържествено тигана.

- Убаво, тиган си имаш, – каза Роб Секигоопрай – ма тук ти требе

баш меч от гърмовно железо. Оти оно се пада, найш ли, официално оръжие

за нахлуванье у Страната на Феите.

- Знам как да използвам тигана, – възрази Тифани – И съм...

- Идаат! – провикна се Прост Уили.

В далечината Тифани видя ред черни точки и усети, как някой се

покатери по гърба й и застана на главата и.

- Църните кучища са, – обяви Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-

Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок – С дузини, бе голем човек.

- Но ние не можем да надбягаме Псетата! – изкрещя Тифани и грабна

тигана.

- Не ни и требе, – каза Риб Секигоопрай – Имаме си гонагъл с нас тоя

път. Ма ти мо’е по-добре да си запушиш ушите с пръсти.

Уилям, вперил поглед в наближаващата глутница, отвиваше някои от

тръбите на гайдата и ги прибираше в торба висяща на рамото му.

Псетата бяха вече много по-наблизо. Тифани можеше да види

бръсначите в устите им и пламъка на очите им.

Уилям без изобщо да бърза извади няколко много по-къси тръби

проблясващи в сребристо и ги нави на гайдата.

Тифани стисна дръжката на тигана си. Псетата не лаеха. Ако лаеха, нямаше да е чак толкова страшно.

Уилям взе гайдата под мишница и духна в нея докато тя се изду.

После, когато Псетата вече бяха толкова близо, че Тифани можеше да види

как им текат лигите, той обяви:

- Я че свирим “Кррралю под Водите”.

Всички пиктсита като едно хвърлиха мечовете си и си запушиха

ушите.

Уилям нагласи гайдата на устата си, тропна веднъж дваж с крак и

когато Псетата се наканиха да скочат срещу Тифани, засвири.

Много неща се случиха общо взето едновременно. Всичките зъби на

Тифани задрънчаха. Тиганът завибрира в ръцете й и падна в снега. Очите

на кучето срещу нея се събраха и вместо да скочи, то залитна.

Псетата на Мрака не обръщаха внимание на пиктситата. Те виеха.

Търкаляха се по земята. Мъчеха се да си захапят опашките. Препъваха се и

се блъскаха едно в друго. Редицата от тежко дишаща смърт се пръсна на

дузини отчаяни зверове, извиващи се и гърчещи се и мъчещи се да се

измъкнат от кожите си.

Снегът се топеше в кръг около Уилям, чиито бузи бяха почервеняли

от напрежение. Вдигаше се пара.

Тогава той спря да свири. Псетата на Мрака, надигнаха глави

хлъзгайки се в кишата. И после като едно подвиха опашки между краката

си и хукнаха като хрътки назад през снега.

- Епа са и они 'наят дека ние сме тук, – рече Роб Секигоопрай

бършейки сълзи от очите си.

- Во тана? – попита Тифани докосвайки зъбите си с език за да

провери всичките ли са на място.

- Он свири тоновете на болката, – обясни Роб Секигоопрай – Ние не

мо’ем ги чу, оти са твърде високи, но палетата си ги чуят. Удря ги у

чутурите им. А са я най викам да одим преди она да ни е пратила нещо

друго.

- Кралицата ли ги изпрати? Та те приличаха на нещо излязло от

кошмар! – каза Тифани.

- Епа да, – кимна Роб Секигоопрай – Баш оттам ги е зела.

Тифани погледна Уилям гонагъла. Той най-спокойно заменяше

тръбите. Като я видя да го гледа, вдигна очи и й намигна:

- Нак Мак Фийгъл земат музиката много насеррррриозно.

После той кимна към снега до нозете на Тифани.

В снега имаше малко жълто захарно мече, направено от 100%

Изкуствени Добавки. А снегът около Тифани се топеше.

Две пиктсита без усилия носеха Тифани. Тя се носеше над снега, а

кланът търчеше покрай нея.

На небето нямаше слънце. Даже и през най-облачните дни можеше

общо взето да се види къде би трябвало да е слънцето, но не и тук. И

имаше още нещо необичайно, нещо, за което тя не можеше да намери

точните думи. Мястото не приличаше на истинско. Не можеше да каже, защо го усеща така, но нещо не беше наред с хоризонта. Той изглеждаше

толкова близък, че можеше да се пипне, което си беше тъпо.

И нещата тук някак ... ами не бяха довършени. Дърветата в гората, към която се бяха запътили, например. Дървото си е дърво, мислеше си тя.

Близко ли е или е далече, все си е дърво. Има си кора, клони и корени. И

знаеш, че ги има, дори дървото да е толкова далече, че да се вижда само

като петно.

Тук обаче дърветата не бяха такива. Тя имаше усещането, че те си

бяха петна, а се сдобиваха с корени и клони и други подробности едва

когато тя наближеше, като че ли си мислеха: “Бързо, някой идва!

Заприличайте на истински!”

Беше все едно си в картина, където художникът не си е дал труда да

доизкусури нещата на заден план, но бързо добавяше по малко

реалистичност, когато погледнеш нещо.

Въздухът беше студен и безжизнен, като в старо мазе.

Когато стигнаха гората, светлината отслабна. Между дърветата тя

ставаше синя и тайнствена.

Няма птици, помисли си тя. След това каза:

- Спрете.

Пиктситата я оставиха на земята. Но Роб Секигоопрай каза:

- Не бива да се мотаме тук много-много. Горе чутурите, момци.

Тифани извади жабока и той запримигва към снега.

- Ох, квак, – простена той – Не е на добре тая работа. Трябва да

изпадам в хибернация.

- Защо всичко тук е толкова ... странно?

- Тук не мога да ти помогна, – каза той – Виждам само сняг, лед и

замръзване до смърт. Тук чувам вътрешната си жаба.

- Не е чак толкова студено!

- Изглежда си студено ... поне ... за мен, – очите на жабока се

затвориха. Тифани въздъхна и го прибра в джоба.

- Я че ти речем дека сме,– каза и Роб Секигоопрай, докато очите му

изследваха сините сенки – Найш ли ги онез дребните апливи буболечки, дето га се закачат за ягнища, се налочат с кръв и па се пуснат? Е тоя целио

свет е като тех.

- Имаш предвид като кърлеж? Като паразит? Като вампир?

- Епа да. Мота си се оно доде не намери некое место, дето е по-

лабаво, у некой свет, дето никой не си отваря зъркелите. И тогаз си отваря

проход. И Кралицата праща нейните ора. Нал найш, да краднат. Плевни да

ошушкат, да гепят говеда...

- Еха, харно си беше га гепехме мучеща стока, – обади се замечтано

Прост Уили.

- Уили, - каза му Роб Секигоопрай, сочейки го с върха на меча си –

Помниш ли дето ти виках я, дека некой път требе да мислиш преди да си го

олабиш големио тлъст плювалник?

- Епа да, Роб, помним.

- Е те тоя път беше такъв път, – Роб се обърна и погледна Тифани

доста плахо – Епа да, баш ние бехме най-върлите шампиони по краднене

на Неено 'личество. Ората не излазяха на авджилък от бъзе пред Дребнио

народ. Ма на нея туй й не стигаше. Она се сакаше още. Ма и рекохме ние, дека не е редно да гепнем на бабушкерата последната гуцка или па рънъта

на некой дето си нема що да руча. Фийгъло, найш ли, нема да се кахъри

задето е краднал златна чаша от некой големанец чорбаджия, ма да гепиш

чашата дето стар дедо си слага зъбите – от тая работа го фаща срам, тъй и

викаха те. Нак Мак Фийгъл че се тепат и че краднат – тука нема лабаво, ма

кой че сака да тепа слабио и да крадне от сиромаси?

И така, на края на сенчестата гора Тифани чу историята за един

малък свят, където нищо не растеше и където не грееше слънце и където

всичко трябваше да идва отдругаде. Този свят взимаше, и не даваше нищо

в замяна освен страх. Той нахлуваше и хората се научаваха да си стоят по

леглата като чуят нощем странни звуци, защото ако някой се изпречеше на

пътя на Кралицата, тя можеше да управлява сънищата им.

Тифани почти разбираше как тя прави това, само дето оттам идваха

неща като Псетата на Мрака и Конника без Глава. Тези сънища бяха ... по-

реални. Кралицата можеше да взема сънища и да ги прави ... по-

веществени. Можеш да влезеш в такъв сън и да си погинеш. В него не се

събуждаш точно преди чудовищата да те настигнат...

Хората на Кралицата вземаха не само храна. Те вземаха и хора...

- ... като свирачи, – разказваше Уилям гонагълът – Феите, найш ли, свирнята не я могат. Она че си крадне чиляко зарад свирнята му.

- И деца взима, – добави мрачно Тифани.

- Епа да. Твойто дребно братче не е първио, – подтвърди Роб

Секигоопрай – Там, найш ли, нема много смех и забава. А она си мисли

дека е добра с лапетиите.

- Старата келда каза, че тя няма да му стори лошо, – каза Тифани –

Това е вярно, нали?

Нак Мак Фийгълите може да се четат като книга. И то като голяма

книга със съвсем малко едри букви и много шарени картинки на

Кученцето Шаро и Голямата Червена Топка. Каквото и да си мислеха, то

веднага се изписваше по лицата им, а сега на всичките се беше изписало: Кривънци, а дано не попита она за онуй дето нечеме да и кажеме...

- Това вярно ли е? – настоя тя.

- Епа да, – каза бавно Роб Секигоопрай – Она нема да те лъже.

Кралицата че се помъчи да е добра с него, ма не ‘най она как да бъде

добра. Ми елф си е она. Тех ич не ги бива да мислят за другите ора.

- Какво ще стане с него, ако не го върна?

Пиктситата отново я погледнаха сякаш казваха: Зор че видиме както

тръгна...

- Попитах, какво... – повтори тя.

- Смеем да твърррдим, она че си го върне като си мине вррреме, –

каза Уилям – И он нема да остарррее нито с година. Там нищо си нема

възраст. Нищо не расне. Ма ич нищо.

- Така че той ще е наред, нали?

От гърлото на Роб се чу хъхрене. Като че ли гласът му се опитваше

да каже “Епа да”, но мозъкът му се противеше, защото знаеше, че

отговорът е “Епа не”.

- Кажете ми каквото не ми казвате, – нареди им Тифани.

Пръв се обади Прост Уили:

- Епа много неща има. Да речем оловото се топи га го нагрееш на...

- Времето тече се по-бавно га навлезеш у тоя свет, – намеси се

припряно Роб Секигоопрай – Години си минаат като дни. На Кралицата че

и писне от ситното лапе след некой друг месец. Ма тукашни месеци, найш

ли, дето времето е бавно и тежко. Обаче га си се върне он у смъртнио свет, ти че си бабушкера, или па мо’е да си веч умрела. Тъй че ако си имаш

дечица, по-добре им речи да гледат за лепкав бебешор да слазя от ридо и

да зяе за бонбонки, щото он мо’е да е технио Чичо Уентуърт. Ма туй мо’е

и да не е най-лошото. Живото у сънищата за твърде дълго прави чиляко да

изперкуляса, и нема да може истински да се събуди докрай нито па пак да

я сфаща реалността както си требе.

Тифани го зяпна.

- И друг път е ставало тъй, – рече Уилям.

- Аз ще го върна, – каза тихо Тифани.

- Не сме се и съмневали, – каза Роб Секигоопрай – И дето и да идеш, ние че додеме с теб. Нак Мак Фигал от нищо се не плашат!

Последваха бодри викове, но на Тифани и се стори, че сините сенки

ги засмукваха.

- Епа да, от нищо освен от адвокати ммфф ммфф, – опита се да каже

Прост Уили преди Роб да успее да му запуши устата.

Тифани пак тръгна по дирите от копита.

Снегът хрущеше зловещо под стъпките и.

Тя навлезе малко в гората гледайки как дърветата стават по-

правдоподобни като ги наближаваше. После се огледа.

Всичките Нак Мак Фийгъли се промъкваха след нея. Роб

Секигоопрай и кимна окуражително. Стъпките и бяха стопили снега и

отдолу се подаваше трева.

Дърветата започнаха да я дразнят. Начинът по който нещата се

променяха беше по-плашещ от каквито и да е чудовища. Чудовището

можеш да го удариш, но не можеш да удариш гората. А на нея и се искаше

да удари нещо.

Тя спря и отмете снега от основата на едно дърво и, само за малко, отдолу нямаше нищо освен сивота. Но докато тя гледаше, там също

изникна кора. И си остана така, правейки се, че винаги си е била там.

Това беше по-обезпокоително дори от Псетата на Мрака. Та те бяха

само чудовища. Можеше да ги биеш. А това беше ... страшно...

И отново и дойде вторият акъл. Тя усещаше как страхът и се надига в

нея, как коремът и се присви и залюти, как ръцете и се изпотиха. Но тя не

беше ... включена в това. Тя се наблюдаваше как се страхува, което

значеше, че имаше част от нея, а именно наблюдаващата част, която не

беше изплашена.

Белята беше, че тази част я носеха крака, които си бяха. Тази част

трябваше много да внимава.

И тогава нещата се оплескаха. Страхът я сграбчи, цялата наведнъж.

Тя беше в чудат свят пълен с чудовища, следвана от стотици малки сини

престъпници. И... Черни кучета! Конници без глава! Чудовища в реката.

Овце фучащи през полето заднишком! Гласове под леглото и...

Ужасът я обзе. Обаче, понеже тя беше Тифани, тя се втурна право

към него, вдигайки тигана. Трябваше да прекоси гората, да намери

Кралицата, да си вземе братчето и да напусне това място!

Някъде зад нея гласове се разкрещяха...

Тя се събуди.

Нямаше сняг, но за сметка на това я обкръжаваха белотата на

чаршафите и на варосания таван на нейната спалня. Някое време тя ги

гледаше, после се наведе и надзърна под леглото.

Там нямаше нищо освен гърнето. Когато отвори вратата на

кукленската къщичка, там нямаше никого освен двете дървени войничета, плюшеното мече и безглавата кукла.

Стените бяха плътни и твърди. Подът си скърцаше както винаги.

Пантофите и си бяха като винаги - вехти, удобни, с изтъркан розов пух.

Тя застана посред стаята и попита много тихо:

- Има ли някой тук?

Овце заблеяха в далечината, но те вероятно не я бяха чули.

Вратата се открехна със скърцане и котаракът Плъхарко влезе. Той

се отърка в крака й мъркайки като далечна гръмотевица, после скочи на

леглото и и се сви на кравай.

Тифани се облече замислено, очаквайки всеки момент стаята да

стори нещо странно.

Когато тя слезе по стълбите, закуската беше сложена на печката.

Майка и беше до мивката.

Тифани се шмугна през миялнята до мандрата. Запълзя на колене и

ръце надничайки под мивката и зад рафтовете.

- Честна дума, сега можете да излезете, – каза тя.

Никой не излезе. Беше сама в стаята. Често беше сама тук и това и

харесваше. Тук беше почти нейна собствена територия. Но сега тук беше

някак си твърде празно, твърде чисто...

Когато тя се върна в кухнята, майка и все още беше до мивката и

миеше чинии, но една паница топла каша беше сложена на масата.

- Днес ще направя повече масло, – каза тя внимателно – Нищо не ни

струва, докато си го имаме цялото това мляко.

Майка и кимна и остави една чиния на сушилката до мивката.

- Нали не съм направила нещо нередно? – попита Тифани.

Майка и поклати глава.

Тифани въздъхна. “И тогава тя се събуди и разбра, че всичко е било

само сън”. Нямаше по-лош край за една приказка. А всичко изглеждаше

толкова истинско. Помнеше задимения въздух в пещерата на пиктситата и

колко се изнервяше ... о, кой беше той ... а, да, казваше се Роб Секигоопрай

... та колко се изнервяше Роб Секигоопрай всеки път щом говореше с нея.

Странно е, помисли си тя, че Плъхарко се отърка в нея. Той би спал

на леглото й ако можеше да му се размине, но денем се държеше настрана

от Тифани. Колко странно...

Откъм лавицата над камината се чу тракане. Порцелановата пастирка

на Бабината лавица се мърдаше сама натам насам и, когато Тифани я зяпна

с лъжица каша спряла на половин път към устата и, тя падна и се разби на

пода.

А тракането продължи. Сега пък идеше от голямата пещ. Вратичката

и всъщност направо подскачаше на пантите си.

Тя се обърна към майка си, която тъкмо слагаше още една чиния в

мивката. Но не я държеше с ръка...

Вратата на пещта се изкърти от пантите и падна на пода.

- Немой да я ручаш кашата!

Стотици Нак Мак Фийгъли нахлуха в стаята и плъзнаха по плочките.

Стените се изместиха. Подът се заклати. А нещото край мивката вече

дори не беше човек, а беше ... е не повече човек отколкото курабийковите

човечета, сиво като старо тесто и променящо очертанията си, когато се

заклатушка накъм Тифани.

Пиктситата се втурнаха покрай нея вдигайки вихър от сняг.

Тя погледна нагоре в малките черни очи на нещото.

Крясъкът излезе отнякъде дълбоко в нея. Нямаше Втори Акъл, нито

дори първи акъл, а само крясък. Той като че се разду като излезе от устата

на Тифани, докато не се превърна в черен тунел пред нея, и тя падна през

него, а някъде в суматохата зад нея се чу:

- Кого си мислиш, че зяпаш, брато? Кривънци, ма глей са как че те

сритам!

Тифани отвори очи.

Лежеше на мократа земя в заснежената мрачна гора. Пиктситата я

гледаха с тревога, но някои се взираха навън в мрака сред дърветата.

По дърветата имаше ... нещо. Валма от нещо. Беше сиво и висеше

като дрипи.

Тя се обърна и видя Уилям застанал зад нея със загрижен поглед.

- Това беше сън, нали...? - попита тя.

- Епа са, – запъна се Уилям – оно си беше, ма се пак не беше...

Тифани рязко се изправи, така че пиктситата отскочиха от нея.

- Но тази ... твар беше там, а после вие дойдохте през печката! –

възкликна тя – Вие бяхте във моя сън! Какво е ... какво беше това нещо?

Уилям я изгледа замислено и после рече:

- Е на туй му викаме сънтутник. Нали нищо не е истински тукашно, сещащ ли се? Сичко тук или е отражение от нещо вънкашно или па е

отвлечено от некой дррруг свет или па мо’е би Кралицата го е направила с

магия. А те туй се криеше у дървото, а па ти търчеше тъй бърже, че го не

виде. Нали ги найш паяците?

- Разбира се!

- Епа паяко плете мрежи. А сънтутнико плете сънища. Тук това му е

лесно. Свето отдето доде ти е а-а реален. А това место тук е а-а нереално, па си е почти без друго сън. Сънтутнико прави сън за теб и вътре слага

капан. Изручаш ли нещо у съня, нема вече да сакаш да излезеш.24

Той я погледна сякаш очакваше Тифани да е впечатлена.

- Защо му е това на сънтутника? – попита тя.

- Епа харесва му да зяпа сънища. Забавно му е да те гледа как се

забавляваш. И че те гледа он как ручаш рънъта от съньо, доде не умреш от

глад. Он тогаз че те изруча. Ма не веднага, оно се 'най. Он първо че почека

да се поразкапеш, оти си нема он зъби.

- Тогава как може да му се измъкне човек?

- Най-добре става като го намериш сънтутнико, – обясни Роб

Секигоопрай – Он че е там у съньо с теб предрешен. И тогаз го сритваш

едно убаво...

- Какво имаш предвид под сритване?

- Епа да му я отсечеш чутурата най-често върши работа.

Е сега вече съм впечатлена, помисли си Тифани. Бих предпочела да

не бях.

- Това било значи Страната на Феите? – продължи тя.

- Епа да, – отговори Уилям – Онуй от нея, речи го, дето турист го не

види. А ти се оправи баш убаво. Ти се бори с него. Сети се ти, че оно не е

наред.

Тифани си припомни дружелюбния котарак и падналата пастирка. Тя

се беше опитвала да си прати съобщения. Трябваше да се послуша.

- Благодаря ви, че дойдохте за мен, – каза им тя скромно – Как го

направихте?

- Епа че ние се че намерим път насекъде, па ако ще да е у сън, –

усмихна и се Уилям – Ми ний нали сме си крадлив народ се пак.

Едно парче от сънтутника падна от дървото и се разпльока по снега.

- Такова нещо няма да ме хване друг път! – заяви тя.

- Епа да. Вервам ти. У зъррркелите ти се види убийство, – каза и

Уилям с оттенък на възхищение – Ако я бех сънтутник, щех да съм си бая

изплашен, ако си имах акъл де. Че има още от тех, имай го на ум, и некои

от них са хитри. Кралицата ги държи за пазачи.

- Мен няма да ме измамят! – Тифани си спомни кошмара в момента, когато тварта тръгна към нея сменяйки формата си. Особено лошо беше, че

това беше в нейната къща, на нейна територия. Тя беше почувствала

истински ужас, когато нещото затропа по кухнята, но в нея имаше и гняв.

То беше нахлуло на нейна територия.

Това нещо не просто се беше опитало да я убие, то я беше

оскърбило...

Уилям я изгледа и рече:

- Епа да, върло свирепа изглеждаш. Бая че да си го обичаш

мънечкото братче, щом зарад него излизаш на таквиз караконджули...

И Тифани не можа да си спре мислите: Аз не го обичам. Знам, че не

го обичам. Та той е толкова... лепкав и не схваща и трябва да си губя

толкова време да го наглеждам и той вечно реве за разни неща. Не разбира

от дума. Той само иска и иска.

Но Вторият и Акъл каза: Той е мой. Моето място, моят дом, моят

брат! Как смее който и да е или каквото и да е да взима каквото е мое!

Бяха я възпитали да не бъде себична. И тя знаеше, че не е, поне не и

по начина, който хората имаха предвид. Опитваше се да мисли за другите

хора. Никога не взимаше последния къшей хляб. Това усещане обаче беше

различно.

Тя не беше смела или благородна или още нещо такова. Правеше

това, защото трябваше да се направи, защото нямаше начин да се остави

така. И тя си помисли за:

... светлината от фенера на Баба Болежкова, лъкатушещ през

ридовете през ясни мразовити нощи или посред бури бушуващи като

война, за да спасява агнета от премръзване или овни от падане в урвите.

Тя мръзнеше и бъхтеше и се измъчваше през ноща заради безмозъчните

овце, които нито веднъж не и благодариха и които сигурно ще са също

толкова тъпи на следващия ден и ще изпаднат в същата глупава беда. Но

тя го правеше защото беше немислимо да не го прави.

Веднъж те срещнаха на една ливада пътуващия търговец с

магарето му. Магарето беше дребно и едва се виждаше под вързопите

накачурени на него. А той го налагаше, защото беше паднало.

Тифани, като видя това, заплака, а Баба я погледна и каза нещо на

Гръм и Мълния...

И търговецът чу ръмжене. Кучетата бяха застанали от двете му

страни, така че той не можеше да вижда и двете едновременно. Той

надигна пръчката си към Мълния и Гръм заръмжа по-силно.

“Не те съветвам да го правиш”, – му каза Баба.

Човекът не беше глупав. Очите на кучетата бяха като от стомана.

Той отпусна ръката си.

“А сега хвърли пръчката”, – му каза Баба. Човекът тъй и стори, запращайки я в прахта все едно се беше нажежила до червено.

Баба пристъпи напред и взе пръчката. Беше от върбов клон – тънка

и гъвкава.

Внезапно, толкова бързо, че ръката и не се виждаше, Баба шибна с

нея два пъти по лицето на мъжа, оставяйки червени белези. Той се

раздвижи, но сигурно някоя отчаяна мисъл го спаси в последния момент, защото кучетата си умираха да чуят командата “Дръж!”

“Боли, нали”, – каза му мило Баба Болежкова – “Е, аз те знам кой

си, а и ти струва ми се знаеш коя съм. Ти продаваш грънци и тигани и те, както чувам, не са лоши. Но река ли аз моята дума, не ще имаш работа

вече по моите ридове. Да знаеш. По-добре си храни добичето, но не го бий.

Чуваш ли ме?

Човекът кимна със затворени очи и разтреперани ръце.

“Тъй вече бива”, – заключи Баба Болежкова и изведнъж кучетата

отново станаха две обикновени овчарски кучета, и седнаха с изплезени

езици от двете и страни.

И Тифани видя, как човекът събра част от товара и го нарами на

собствения си гръб и после много грижливо подкара магарето нататък

по пътя. Баба го гледаше като си пълнеше лулата с Веселия Моряк. И

като я запали, продума, все едно току що и беше хрумнало:

“Които могат, трябва да вършат работа и зарад тия, които не

могат. А някой трябва да говори и зарад тия, които нямат свой глас.

И Тифани си помисли: Това ли било то да си вещица? Не е каквото

си мислех! Кога ли ще е хубавата част?

Тя се изправи и каза:

- Е, да вървим.

- Ма ти не се ли измори? – учуди се Роб.

- Ще вървим!

- Епа тъй ли? Убаво, ма она сигур е отишла у нейното место оттатък

гората. Не те ли носим, че минат неколко часа додето...

- Аз ще вървя! – отсече тя, докато споменът за голямото мъртво лице

на сънтутника се опитваше да намери път до ума и, но от гняв там просто

нямаше място – Къде ми е тиганът? Благодаря! Да вървим!

Тя крачеше покрай странните дървета. Следите от копита почти

светеха в тъмнината. Тук там ги пресичаха други дири – такива, каквито

биха оставили птичи крака, груби кръгли следи, които можеше да са от

какво ли не, лъкатушещи линии като от змии, ако изобщо имаше такова

нещо като снежни змии.

Пиктситата търчаха в редица от двете и страни.

Дори когато приливът на ярост започна да отминава, още и беше

трудно да гледа дърветата без да я боли глава. Неща, които изглеждаха

далече, се приближаваха твърде внезапно, дърветата си променяха

формата когато тя минаваше край тях...

Почти нереално, така беше казал Уилям. Почти сън. Този свят

сигурно си нямаше достатъчно реалност та разстоянията и формите да

работят както трябва. Вълшебният художник пак се беше бясно

разрисувал. Вгледаше ли се тя в някое дърво, то се променяше и почваше

да прилича повече на дърво, а не на нещо нарисувано от Уентуърт със

затворени очи.

Този свят е нагласен, помисли си Тифани. Почти като в приказка.

Дърветата няма нужда да са много изпипани, защото в приказката кой ти

гледа дърветата?

Тя спря посред една малка поляна и се втренчи в едно дърво. То

изглежда усети че го наблюдават. Стана по-истинско. Кората му стана по-

грапава, свястни вейки изникнаха по клоните му.

Снегът се топеше покрай краката и. Въпреки че “топене” не беше

точната дума. Той просто изчезваше, разкривайки под себе си трева и

шума.

Ако аз бях свят, който си няма достатъчно реалност за подробности, помисли си Тифани, то снегът щеше да ми дойде много добре. Нямаше да

изисква много усилия да се нагласи. Та той е просто нещо бяло. Всичко е

толкова бяло и просто. Аз обаче мога да го направя сложно. Аз съм по-

истинска от това място.

Над себе си тя чу бръмчене и погледна нагоре.

Изведнъж въздухът се изпълни с мънички човечета, по-малки от

Фийгъли, с криле като на водни кончета. Златисто сияние ги обгръщаше.

Очарована Тифани протегна ръка и...

В същия миг, нещо, което изглежда беше целият фийгълски клан, скочи на гърба й, събори я и я зарови в снега.

Когато тя се надигна, поляната се беше превърнала в бойно поле.

Пиктситата подскачаха и замахваха към хвърковатите създания, бръмчащи

около тях като оси. Докато тя примигваше две от тях се спуснаха, грабнаха

Роб Секигоопрай за косата и го вдигнаха във въздуха.

Те го носеха, а той крещеше и се извиваше. Тифани скочи и го хвана

през кръста опитвайки се да удари тварите с другата си ръка. Те пуснаха

пиктсито и и се измъкнаха, пърхайки през въздуха бързо като колибрита.

Едно от тях я ухапа по пръста преди да отхвърчи.

Някъде зад нея се надигна глас:

- Ооооооооуууууууооооооуууууууу....

Роб се заизвива в ръката на Тифани и закрещя:

- Бърже, пусни ме! Че има поезия!

Глава 9

Загубени момчета

Стонът ехтеше над сечището, печален като цял месец все от

понеделници.

- Оууууууооооооооооуууууууу...

Звучеше като животно страдащо от ужасна болка, но всъщност беше

Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-

Джок, който стоеше върху една снежна пряспа с ръка притисната до

сърцето, а другата протегната напред, много театрално. Също така си

въртеше и очите.

- Ооооооооооооооооооооооо...

- Ах, музата е ужасно нещо, га те сполети, - каза Роб Секигоопрай, запушвайки ушите си с ръце.

- Ооооооо скррръб тъжовна, о упадък жален, - стенеше пиктсито -

сполетял Земята на феите злочеста...

Във въздуха летящите създания спряха да атакуват и побягнаха в

паника. Някои направо се изпоблъскаха.

- Където препечални инциденти се случват всеки ден безчет, -

рецитираше

Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-

Дребен-Джок-Джок - Включително, о с горест ще го кажа, въздушна атака

от иначе тъй пррррелестни феи...

Летящите създания пищяха. Някои паднаха в снега, но тези, които

все още бяха способни да летят, се втурнаха между дърветата.

- Сърррце поетово не трррае във рррима трррепетна таз случка да

възпее, - викна след тях Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-

голем-от-Дребен-Джок-Джок.

И те се изгубиха.

Фийгълите започнаха да се надигат от земята. Някои кървяха, там

където феите ги бяха ухапали. Няколко лежаха, превивайки се, и пъшкаха.

Тифани погледна собствения си пръст. Ухапването на феята беше

оставило две малки дупчици.

- Не е толкоз зле, - Роб Секигоопрай изкрещя отдолу. - Никой не са

зели, само неколко случая, дето момците не са си запушили ушите овреме.

- Те добре ли са?

- Епа че се опраят, след мънечко литературен разбор.

На купчината сняг Уилям потупа приятелски по рамото Не-толкоз-

голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

- Това, момко, - каза той гордо - беше най-лошата поезия, която съм

чувал от дълго време насам. Беше оскърррбление за ухото и мъчение за

душата. Вярно, последните неколко стиха се нуждаят от още малко

работа, ма баш добре си усвоил стенанието. Един похвален опит! Че

напра'им гонагъл от теб!

Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-

Джок-Джок се изчерви щастливо.

"В Земята на феите думите наистина притежават сила." - помисли си

Тифани - "А аз съм по-реална. Ще трябва да запомня това."

Пиктситата отново се строиха в боен ред, макар и доста безреден.

Този път Тифани реши да не избързва напред.

- Е ти ги на твойте дребни човечета с криле, - обади се Роб, докато

Тифани си смучеше пръста. - Е са доволна ли си?

- Защо се опитваха да ви отнесат?

- Ми те си носят жертвите у гнездата си, дето техните малки...

- Стоп! - каза Тифани. - Това ще е ужасно, нали?

- О, епа да. Страховито, - ухили се Роб

- И вие сте живели тук?

- Епа оно не беше толкоз лошо тогаз. Не беше перфектно, требе да

отбележим, ма тогаз Кралицата не беше толкоз студена като тия дни.

Кралят още беше тук. Она тогаз се си беше щастлива.

- Какво стана? Кралят ли умря?

- Не. Они си размениха думи, ако сфатиш що ти викам... - каза Роб.

- О, имаш предвид че са имали кавга...

- Епа мънечко, - каза Роб. - Ма туй беха вълшебни думи. Гори беха

порутени, планини изпогръмнали, неколко стотин души умреха, таквиз ми

ти неща. И он си ойде у неговио си свят. Страната на феите никогиж не е

била пикник, дори у старите дни. Ма убаво си беше, ако си се нащрек, па

си имаше и цветенца и пилещари и лето. Сега па има сънтутници и псета и

жилещи феи и таквиз неща, дето са се промъкнали се от техните светове и

у целото място пропада секакъв ред.

"Неща, взети от техните си светове" - мислеше Тифани, докато

газеше през снега. - "Светове, наблъскани заедно, като грахови зърна в

торба или скрити един в друг като мехури в други мехури."

Тя си представи нещата, промъкващи се от техните светове в други, по същия начин, както мишките нападат шкафа. Само че това бяха неща, по-лоши от мишки. Какво би направил сънтутникът, ако дойде в нашия

свят? Изобщо няма да разбереш, че е там. Ще си седи в ъгъла и изобщо

няма да го видиш, защото няма да ти позволи. А ще промени начина, по

който виждаш света, ще ти докара кошмари, дотам ще те докара, че ще

искаш да умреш...

Нейният Втори акъл добави: "Чудя се колко ли от тях вече са при

нас без ние да знаем?"

"И аз съм в страната на феите, където сънищата могат да нараняват.

Има място, където всички приказки са истина и песните са верни. А аз си

мислех, че това, което каза келдата, е странно..."

Вторият акъл на Тифани каза: "Чакай малко, това Първи акъл ли

беше?" А Тифани си помисли: "Не, това беше Трети акъл. Аз мисля за това

как мисля за това, което мисля. Поне така мисля."

Нейният Втори акъл каза: "Айде всички да се успокоим, ако обичате, все пак това е една доста малка глава."

Гората все не свършваше. Или, може би, това беше мъничка горичка, която някак се движеше с тях, докато вървяха. Все пак това си беше

Страната на феите. Не можеш да и вярваш.

И снегът продължаваше да изчезва, където Тифани стъпваше, и тя

само трябваше да погледне някое дърво, за да поумнее то и да направи

опит да изглежда повече като дърво.

"Кралицата е... ами кралица," - помисли си Тифани. - "Тя си има неин

собствен свят. Може да прави каквото си иска с него. И всичко, което

прави, е да краде неща и да се бърка в живота на хората..."

В далечината се чу тропот на копита. "Това е тя! Какво да правя?

Какво да кажа?"

Нак Мак Фийгъл наскачаха зад дърветата.

- Мани се от пътьо! - изшътка й Роб Секигоопрай.

- Той може да е още с нея! - каза Тифани, вкопчила се нервно в

тигана и втренчила се в сините сенки между дърветата.

- Е, и? Се че намерим начин да и го гепим! Она е Кралицата! Нема

как да биеш Кралицата лице у лице!

Копитата чаткаха все по-силно и сега звучаха, като че ли имаше

повече от едно животно. Един елен изникна между дърветата, от кожата му

се издигаше пара. Той се втренчи в Тифани с диви червени очи и, като се

засили, я прескочи. Тя подуши вонята му, когато се сви, почувства потта

му покапала на врата й.

Това беше истинско животно. Не можеш да си въобразиш смрад като

тази.

И тогава се появиха кучетата...

Първото тя удари с ръба на тигана, поваляйки го. Другото се обърна

да я захапе и погледна надолу изумено, когато пиктсита изригнаха изпод

снега под всяка лапа. Трудно е да хапеш някой, когато всяка от четирите ти

лапи се движи в различна посока, а тогава останалите пиктсита се

приземиха на главата му и хапането на каквото и да е скоро

стана...невъзможно. Нак Мак Фийгъл мразеха псетата на мрака.

Сега пред погледа на Тифани се изправи един бял кон. Той също

беше истински, доколкото тя можеше да прецени. И върху него имаше

момче.

- Ти пък коя си? - попита то. Прозвуча като: "Какво нещо си ти?"

- Ти пък кой си? - отвърна Тифани, отмятайки косата от очите си.

Това беше най-доброто, което можеше да направи точно сега.

- Това е моята гора, - каза момчето. - Заповядвам ти да правиш, каквото кажа!

Тифани се взря в него. Мътната, втора ръка светлина на Страната на

феите не беше много добра, но колкото повече го гледаше, толкова по-

сигурна беше.

- Казваш се Роланд, нали? - сети се тя.

- Не смей да ми говориш така!

- Да, така е. Ти си син на Барона!

- Нареждам ти да спреш да говориш! - изражението на момчето беше

странно, сбръчкано и розово, като че ли се опитваше да не заплаче. То

вдигна ръка с камшик за езда. Чу се глухо "клъц". Тифани бързо погледна

надолу. Нак Мак Фийгъл бяха направили пирамида под корема на коня и

един от тях, покачен на раменете им, току-що беше срязал ремъка на

седлото.

Тя бързо вдигна ръка.

- Кротко сега! - изкрещя тя, опитвайки се да звучи заповедно. - Ако

мръднеш, ще паднеш от коня!

- Това магия ли е? Ти вещица ли си? - момчето хвърли камшика и

изтегли дълга кама от колана си. - Смърт на вещиците!

Той рязко пришпори коня и тогава се случи един от тези дълги

моменти, когато цялата вселена казва "о-па", и все още държейки камата, момчето се прекатури през коня и тупна в снега. Тифани знаеше какво ще

се случи. Гласът на Роб Секигоопрай ехтеше между дърветата:

- Са го загази, шашкънин с шашкънин! Фащайте го!

- Не! - извика Тифани. - Стойте далеч от него!

Момчето залази назад, взирайки се в Тифани в ужас.

- Познавам те, - каза му тя. - Ти се казваш Роланд. Ти си синът на

Барона. Казаха, че си умрял в гората...

- Не бива да говориш така!

- Защо не?

- Лоши неща ще се случат!

- Те вече се случват, - каза Тифани - Виж, аз съм тук, за да спася

моя...

Но момчето вече се беше изправило и побягна обратно през гората.

По едно време се обърна и изкрещя:

- Остави ме на мира!

Тифани се втурна след него, прескачайки покрити със сняг пънове и

го видя отпред да търчи на пребежки от дърво на дърво. После то се спря и

погледна назад. Тя хукна, за да му каже: "Знам как да те измъкна оттук..."

... и затанцува.

Държеше за ръка един папагал, или поне някой с глава на папагал.

Краката й се движеха грациозно под нея. Завъртяха я и този път ръката й

беше хваната от паун, или поне някой с глава на паун. Тя хвърли поглед

над рамото му и видя, че сега беше в стая, не, в бална зала, пълна с

маскирани танцуващи хора.

"А," - помисли си тя. - "Друг сън. Трябва да внимавам къде ходя."

Музиката беше странна. Имаше си нещо като ритъм, но звучеше

размазано и чудато, като че ли беше изсвирена наопаки, под водата, от

музиканти, които никога преди не са виждали инструментите си. И тя се

надяваше, че танцьорите носят маски. Осъзнаваше, че гледа през дупките

за очи на маска и се зачуди каква е самата тя. Освен това беше облечена в

дълга рокля, която бляскаше.

"Добре" - помисли си тя предпазливо. - "Там имаше сънтутник, а аз

не се спрях да се огледам. И сега съм в сън. Но той не е мой. Той използва, каквото намери в ума ти, но аз никога не съм била на нещо такова..."

- Фаа уаа фуа уаа уа? - каза паунът.

Гласът му беше като музиката. Звучеше почти като глас, но не беше.

- О, да, - каза Тифани - Чудесно.

- Фуаа?

- О. Ъъъ...ууф фауф фуаф?

Това изглежда свърши работа. Пауноглавият танцьор се поклони

леко, продума и тъжно "Муа уаф уаф", и се отдалечи.

Някъде тук ще е и сънтутникът, каза си Тифани, ш трябва доста да го

бива. Това е голям сън. Макар че разни дребни детайли бяха сбъркани. В

залата имаше стотици хора, но онези в далечината, въпреки че се движеха

съвсем естествено, изглеждаха също като дърветата - петна и водовъртежи

от цветове. Макар че трябваше внимателно да се взреш, за да го

забележиш.

"Първото зрение" - помисли си Тифани.

Хора в бляскави дрехи и маски вървяха ръка за ръка покрай нея, сякаш тя беше просто още един гост. Тези, които не се присъединиха към

следващия танц, се придвижваха по посока на дългите маси отрупани с

храна покрай едната стена на залата.

Тифани беше виждала такава храна само на картинка. Никой не

гладуваше в чифлика, но дори когато храната беше е в изобилие, например

на Прасоколеда или след жътва, тя никога не изглеждаше като тази. На

село храната е предимно в бяло или кафяво. Никога не е розова или синя, и

никога не се кламбуца.

Тук имаше неща на клечки, и неща, които блестяха и лъщяха в купи.

Нищо не беше семпло. Всичко имаше или крем отгоре, или шоколадена

глазура, или хиляди малки цветни топчици. Всичко беше вито или

глазирано или прибавено към друго или миксирано. Това не беше храна; беше това, което ще стане храната, ако е била добра и е отишла в рая на

храните.

Това не беше просто ядене, беше цяло шоу. Беше пълно с купчини

зеленина и огромни аранжименти от цветя. Тук там грамадни прозрачни

скулптури се мъдреха като крайъгълни камъни в този пейзаж от храна.

Тифани се пресегна и докосна един блестящ петел. Беше от лед, влажен

под пръстите й. Имаше и други ... весел дебелак, купа плодове, всичките

изрязани от лед, лебед...

За миг Тифани почувства изкушение. Изглежда беше минало доста

време, откакто беше нещо. Но пък беше толкова очевидно, че храната

изобщо не е храна. Това беше примамка. Все едно и казваше: "Здравей, малко детенце. Изяж ме."

Почвам да му хващам цаката, помисли си Тифани. Добре, че

създанието не е сетило за сирене...

... И ето ти го сиренето. Внезапно се оказа, че сиренето винаги си е

било тук.

Тя беше виждала картинки на много различни видове сирена в

Алманаха. Биваше я да прави сирене и винаги се беше чудила какъв ли

вкус имат другите сирена. А тук имаше чуждестранни сирена със странни

имена като Камънбррр, Пикантна Мочарела, Размазан, Брей с

Аристократична плесен и легендарното Ланкърско Синьо, което трябваше

да бъде заковавано за масата, за да не напада другите сирена.

Само мъничко вкусване сигурно няма да навреди. Не е същото като

да ядеш, нали? Все пак, тя се контролираше, нали? Нима не беше прозряла

съня? Така че няма да има никакви последствия, нали? И... що за

изкушение може да е това за когото и да е, точно пък сирене... Добре де, сънтутникът е добавил сиренето, веднага щом тя помисли за него, обаче...

Тя вече държеше нож за сирене. Не помнеше да го е взимала.

Капка студена вода капна на ръката й. Това я накара да погледне най-

близката блестяща ледена скулптура. Сега тя беше пастирка, с рокля, все

едно е натъпкала дисаги в нея, и голямо боне. Тифани беше сигурна, че

когато я погледна преди, беше лебед.

Гневът се върна. Без малко да я направят на глупачка! Тя погледна

ножа за сирене и му каза:

- Стани меч!

Макар че сънтутникът правеше съня, все пак тя беше тази, която

сънува. Тя беше истинска. Част от нея не спеше.

Нещо издрънча.

- Поправка, - каза Тифани - Стани меч, който да не е толкова тежък.

Този път нещото вече можеше да се използва.

Нещо в зелената украса зашумоля и от там се подаде червенокоса

глава.

- Псът, - прошепна тя. - Не ручай ора-да-уврите!

- Малко закъсня!

- Епа гявол си е тоя дърт сънтутник, дето се разправяш с него тук, -

каза Роб Секигоопрай. - Не сакаше да ни пусне в съньо, доде не земеме

подходящо облекло.

Той излезе, изглеждайки много смутен в черен костюм с папийонка.

Чу се още шумолене и другите пиктсита се измъкнаха от зелената украса.

Изглеждаха малко като червенокоси пингвини.

- Подходящо облекло ли? - зачуди се Тифани.

- Епа да, - каза Прост Уили, който имаше парче маруля на главата си.

- И тея панталони мънечко ме стегат отдоле, да ти кажем я.

- Мерна ли го вече шашкънино? - попита Роб Секигоопрай.

- Не! Много е претъпкано!

- Ей са че ти помогнем да го видиш, - каза Роб Секигоопрай. -

Нещото не мой се крие, ако си току до него. Ма да внимаваш! А си

помисли, дека че му джаснеш едно, не се знай що че опита. Ха се

разпръснете, момци, и се престорете, че се забавлявате.

- Кво? Имаш предвид да се напием, и да се бием, и таквоз? - не

повярва Прост Уили.

- Кривънци, не мо'ем да повервам, - завъртя очи Роб Секигоопрай, -

Не ма, ахмак с ахмак! Това е тузарско парти бе! Туй че рече да водите

светстки разговори и да се смесювате с тълпата.

- Ааа, я съм прочут смесювач! Нема дори да вденат, че сме тук! -

въодушеви се Прост Уили. - Айде!

Дори насън, дори на изискан прием, Нак Мак Фийгъл знаеха как да

се държат. Щурмуваш лудо и крещиш ... любезно.

- Убаво временце за туй време на годината, нали, бе тъпанар?

- Ей, овнешка главо, нечеш ли да подадеш пържени картофки на

старото другарче?

- Да не поверваш колко божествено се представя тоя банд!

- Ха позапържи ми повече хайверо бе!

Имаше нещо сбъркано в тълпата. Никой не се паникьоса нито се

опита да избяга, каквато със сигурност би била правилната реакция на

нашествие от фийгъли.

Тифани тръгна отново през множеството. Маскираните хора не и

обръщаха никакво внимание. Защото бяха хора за фон, също както бяха за

фон дърветата в гората, помисли тя. Тя прекоси залата до една двукрилна

врата и я отвори. Там нямаше нищо, освен чернота.

Така значи ... единственият изход беше да намери сънтутника. Не че

очакваше нещо друго. Той можеше да е навсякъде. Можеше да е зад маска

или да е някоя маса. Можеше да е всичко.

Тифани се взря в тълпата. И тогава видя Роланд.

Той седеше сам на една маса. Тя беше отрупана с храна и той беше

хванал лъжица в ръка. Тя притича и я блъсна на пода.

- Къде ти е умът? - скара му се тя, дърпайки го да стане. - Да не

искаш да си останеш тук завинаги?

Тогава тя почувства движение зад себе си. По-късно си спомняше, че

не е чула нищо. Тя просто знаеше. Все пак това беше сън.

Тя се озърна, и ето ти го сънтутника. Беше полу-скрит зад една

колона. Роланд си седеше и я гледаше.

- Добре ли си? - каза Тифани отчаяно, опитвайки се да го разтърси. -

Ял ли си нещо?

- Фуа фуа фаф, - измърмори момчето.

Тифани се обърна към сънтутника. Той се движеше срещу нея, но

много бавно, опитвайки се да остане в сенките. Изглеждаше като малък

снежен човек, направен от мръсен сняг.

Музиката се усили. Свещите засветиха по-ярко. На огромния

дансинг двойките с животински глави се въртяха все по-бързо и по-бързо.

И подът блестеше. Сънят беше в опасност. Нак Мак Фийгъл бягаха към

нея от всяка част на дансинга, опитвайки се да надвикат врявата.

Сънтутникът се надвесваше срещу нея, сграбчвайки въздуха с дебели бели

пръсти.

- Първото Зрение, - пое си дъх Тифани.

И отряза главата на Роланд.25

Снегът се беше стопил над сечището, и дърветата изглеждаха

истински като прилични дървета. Срещу Тифани сънтутникът беше

проснат по гръб. В ръката си тя държеше стария тиган, но той беше

красиво гравиран. Странни неща са сънищата.

Тя се обърна и се озова срещу Роланд, който се взираше в нея с лице, бледо почти като на сънтутник.

- Беше се уплашил, - каза му тя. - Искаше да нападна теб, вместо

него. Опита се да изглежда като теб и да направи теб като него. Но не

знаеше как да говори. Ти обаче знаеш.

- Можеше да ме убиеш! - каза той дрезгаво.

- Не, - каза Тифани. - Току-що ти обясних. Моля те, не бягай. Виждал

ли си тук едно малко момченце?

Лицето на Роланд се набръчка.

- Какво? - сепна се той.

- Кралицата го взе, - обясни Тифани. - Аз ще го прибера вкъщи. Ще

взема и теб, ако желаеш.

- Никога няма да излезеш оттук, - прошепна Роланд.

- Аз влязох, нали?

- Влизането е лесно. Но никой не е излязъл!

- Все ще намеря някакъв начин, - каза Тифани, опитвайки се да звучи

по-уверено, отколкото се чувстваше.

- Тя няма да те пусне! - отново се задърпа Роланд.

- Моля те не бъди толкова... толкова глупав, - каза Тифани. - Аз ще

намеря Кралицата и ще си взема моя брат, каквото и да казваш. Разбра ли?

Стигнах далече. И, знаеш ли, имам помощ.

- Къде? - попита Роланд.

Тифани се огледа. Нямаше и следа от Нак Мак Фийгъл.

- Те винаги изникват, - каза тя. - Точно когато имам нужда от тях.

Направи й впечатление, че внезапно гората стана много ... празна.

Стори й се по-студено.

- Ще бъдат тук всеки момент, - прибнави тя с надежда.

- Те са хванати в съня, - каза с равен глас Роланд.

- Не могат. Аз убих сънтутника!

- По-сложно е, - каза момчето. - Ти не знаеш как е тук. Тук има

сънища в сънищата. Има... други неща, които живеят в сънищата, ужасни

неща. Никога не знаеш кога наистина си се събудил. И Кралицата

контролира всички тук. Те са все пак от Страната на феите. Не можеш да

им вярваш. Не можеш да вярваш на никого. Аз не ти вярвам. Ти вероятно

си само друг сън.

Той се обърна и си тръгна, следвайки следите от копитата. Тифани

се обърка. Единствената друга реална личност си отиваше, оставяйки я тук

с нищо друго, освен дърветата и сенките. И, разбира се, каквито ужасни

неща идваха срещу нея през тях...

- Ъъъ... - каза тя. - Хей? Роб Секигоопрай? Уилям? Прост Уили?

Нямаше отговор. Нямаше дори ехо. Тя беше сама, сама с ударите на

сърцето си.

Е, добре, тя се беше била с разни неща и беше победила, нали? Но

Нак Мак Фийгъл бяха с нея и някак си го бяха направили по-лесно. Те

никога не се предаваха, нападаха абсолютно всичко и не знаеха значението

на думата "страх". Тифани, която беше изчела речника, имаше и Втори

Акъл. Който каза, че "страх" беше само една от хилядите думи, чието

значение пиктситата вероятно не знаеха. За нещастие обаче, тя го знаеше.

И вкуса, и чувството на страх също. Чувстваше го сега. Тя стисна тигана.

Вече не й изглеждаше толкова добро оръжие.

Студените сини сенки под дърветата изглежда се разпростираха все

повече. Те бяха по-тъмни пред нея, където бяха следите от копитата.

Странно, гората зад нея изглеждаше почти светла и подканваща. "Някой

не иска да продължа.", помисли тя. Това беше ... доста обнадеждаващо. Но

здрачът беше мъглив и блещукаше неприятно. Какво ли не можеше да я

чака там.

Тя също чакаше. Осъзна, че чакаше Нак Мак Фийгъл, надявайки се

въпреки всички разумни основания, че ще чуе внезапен вик, дори

"Кривънци!" (Тя беше сигурна, че това е ругатня.) Тя извади жабока, който лежеше, хъркайки на дланта й и го мушна с

пръст.

- Кво? - изкряка той.

- Стоя в гората на лошите сънища, сама съм и мисля, че се стъмва, -

каза Тифани. - Какво да правя?

Жабокът отвори замъглено око и каза:

- Напусни я.

- Това не е много голяма помощ!

- Най-добрият съвет е това, - измърмори жабокът - Сега ме върни

обратно, от студа ме хваща летаргия.

Неохотно Тифани го върна в джоба на престилката си и ръката й

напипа "Болести по овцете".

Извади я и я отвори наслуки. Там имаше лек за Газове, но беше

зачертан с молив. В полето беше написано с едрия закръглен грижлив

почерк на Баба Болежкова:

"Това не върши работа. Една чаена лъжица терпентин върши

работа."

Тифани грижливо затвори книгата, и я върна полекичка, за да не

обезпокои спящия жабок. После, стисна тигана по-силно и пристъпи в

дългите сини сенки.

"Как може да има сенки, когато няма слънце?", помисли тя, защото беше по-добре да мисли за такива неща, отколкото за

други, по-лоши, които й бяха на ума. Но тези сенки нямаха нужда от

светлина. Те пълзяха по снега и се дърпаха, когато тя вървеше срещу тях.

Това поне беше някакво утешение. Те се трупаха зад нея. Следваха я. Тя се

обърна и тропна с крак няколко пъти и те побягнаха зад дърветата, но тя

знаеше, че прииждат пак, когато не гледа. Тя зърна в далечината пред себе

си сънтутник, наполовина скрит зад дърво. Изкрещя и размаха тигана

заплашително и той се бързо се заклатушка нанякъде. Когато се огледа

наоколо, видя още два далече зад нея.

Следите водеха нагоре към нещо като по-гъста мъгла, която светеше

слабо. Тя тръгна натам. Нямаше друг път. Когато стигна върха на

възвишението, погледна надолу в плитка долчинка. Там имаше четирима

сънтутници - големи, по-големи, отколкото беше виждала досега. Те

седяха в квадрат, тантурестите им крака протегнати напред. Всеки имаше

по златен нашийник, с верига.

- Опитомени? - Тифани се зачуди на глас. - Но...

"... кой ще сложи нашийник на врата на сънтутник? Само някой, който може да сънува не по-зле и от тях. Ние опитомяваме овчарските

кучета, за да ни помагат да пасем овцете, да ги подкарваме," мислеше си

тя. "Кралицата използва сънтутниците, за да подкарва сънищата..."

В центъра на квадрата, образуван от сънтутниците, въздухът беше

наситен с мъгла. Следите от копита и следите от стъпките на Роланд

минаваха покрай опитомените сънтутници и влизаха в облака. Тифани се

завъртя наоколо. Сенките се втурнаха назад. Наблизо нямаше нищо друго.

Нито птици пееха, нито нещо се движеше в гората. Но пък сегаможеше да

види три сънтутника взиращи в нея иззад един пън с големите лица като че

направени от клисаво тесто.

Подкарваха я. В този момент щеше да е добре наблизо да има някой, който да извика нещо като: "Не! Твърде е опасно! Не го прави!" За

нещастие, такъв нямаше. Тя щеше да извърши акт на нечувана храброст и

никой нямаше да знае, ако тръгне на зле. Това беше плашещо, но също и

...дразнещо. Ето какво беше ... дразнещо. Това място я дразнеше. Цялото

беше глупаво и странно. Чувството беше същото, както когато Джейни

изскочи от реката. От нейната река. И Кралицата отвлече нейния брат.

Може би беше егоистично да мисли така, но гневът беше по-добър от

страха. Страхът беше влажна студена каша, а в гнева имаше метал. Тя

можеше да го използва. Ще я подкарват те значи! Като някоя ... овца!

Добре, една разгневена овца може да прогони лошото куче

скимтящо.

Така...

Четири големи сънтутника, седящи в квадрат. Трябва да е голям сън.

Вдигнала тигана на височината на рамото си, за да фрасне всичко, което приближи, и подтискайки натрапчивото желание да отиде до

тоалетната, Тифани се спусна по нанадолнището, през снега, през мъглата

... и навлезе в лятото.

Глава 10

Майсторски удар

Жегата й се стовари като от горелка, толкова силно и внезапно, че тя

се задъха.

Веднъж, когато беше излязла на рида без бонето си, й се беше случил

слънчев удар. И сега беше като тогава, светът около нея се изпълни с

обезпокоителни оттенъци мътно-зелено, жълто и мораво, изобщо без

сенки. Въздухът беше толкова пропит с жега, че и се струваше, че може да

изстиска от него пушек.

Тя беше насред ... тръстики като че ли, много по-високи от нея...

... из които растяха слънчогледи, само дето...

... слънчогледите бяха бели...

... защото всъщност изобщо не бяха слънчогледи.

Бяха маргаритки. Тя ги позна. Много пъти ги беше гледала на онази

чудата картинка във « Вълшебните Приказки». Маргаритки си бяха, а и

онова около нея изобщо не бяха гигантски тръстики, а стръкове трева, а

пък тя самата беше много, ама много малка.

Беше вътре в смахнатата картинка. Картинката беше взета от съня

или пък сънят беше взет от картинката. Нямаше значение кое откъде, тъй

като тя беше насред всичкото това. Също както ако падаш от някоя урва, ще е все тая дали земята хвърчи към теб или ти към нея. И в двата случая

ще е на лошо.

Отнякъде се дочу едно шумно тряс! и нестройни викове. Някой

изръкопляска и някак си мързеливо промълви:

- Много добре. Браво. Добра работа...

С малко зор Тифани си проби път през стръковете трева.

На един плосък камък един човек с чук с дълга дръжка трошеше

лешници големи наполовината колкото него. Цяла тълпа хора се бяха

насъбрали да го зяпат. Е, Тифани ги нарече „хора”, понеже не се сети за

нищо по-подходящо, но думата трябваше малко да се понасили за да пасне

на всичките ... хора.

Първо на първо на големина бяха най-различни. Някои от мъжете

бяха по-високи от нея, е, като не се забравя, че всичките бяха по-низки от

тревата. Други пък бяха съвсем мънички. Някои имаха лица, които човек

не би погледнал втори път. Други пък имаха лица, които никой не би

поискал да погледне дори веднъж.

В крайна сметка това е сън, каза си Тифани. Няма защо да е смислен, нито пък защо да е приятен. Тъй като е сън, а не блян. Онези, които казват

неща като „Дано всичките ти сънища се сбъднат”, защо не вземат да

поживеят в някой поне за пет минутки.

Тя излезе на ярката, нажежена и задушна поляна тъкмо когато

човекът отново надигаше чука и каза:

- Извинете?

- Да? – отвърна той.

- Да има тук някъде една Кралица?

Човекът избърса челото си и посочи накъм другия край на поляната.

- Нейно Величество се оттегли под балдахина, – каза той.

- Това в градина ли е или над легло? – попита Тифани.

Човекът кимна и рече:

- И този път вярно, госпожице Тифани.

Да не вземеш да го попиташ, откъде ти знае името, рече си Тифани.

- Благодаря, – каза тя на глас и понеже я бяха възпитали да е учтива, добави - Успешно лешникотрошене.

- Този ми е най-коравият, – сподели мъжът.

Тифани тръгна през поляната, опитвайки се да изглежда сякаш тази

сбирщина почти-хора са си най-обикновена тълпа. Май-че най-страшни от

всички бяха Големите Женища, две на брой.

Едрите жени се ценяха на Варовитище. Селяните харесваха едри

жени, понеже на село работата си беше мъчна и на никого не му трябваше

жена, която да не може да нарами по прасе във всяка ръка или пък копа

сено. Тези двете обаче можеха да нарамят всяка по някой кон. Те я

изгледаха високомерно. Имаха си на гърбовете мънички глупави крилца.

- Прекрасен ден да се гледа лешникотрошене, нали! – поздрави ги

Тифани докато ги подминаваше.

Грамадните им бледи лица се набръчкаха, като че се мъчеха да

проумеят що ли ще да е тя.

Наблизо до тях беше седнал загледан с интерес в лешникотрошача

дребен човечец с една ми ти голяма глава, рехава бяла брада, заострени

уши и много старомодни дрехи. Очите му проследиха Тифани, когато тя

мина покрай него.

- Добро утро, – поздрави го тя.

- Снибс! – каза той, но в главата и изникнаха думите: „Бягай оттук!”

- Моля? – не разбра тя.

- Снибс! – повтори човекът кършейки ръце.

И думите отлово се понесоха през ума и: „Тук е страшно опасно!” Той махна с ръка, като че отпъждайки я. Тифани поклати глава и продължи

нататък.

Тук имаше богато пременени господа и дами, хора с прилични дрехи

и дори някои овчари. Но някои от тях изглеждаха някак скалъпени.

Всъщност те и напомняха на една книжка с картинки от вкъщи.

Тя беше от дебел картон, оръфан по краищата от поколения

Болежкови деца. На всяка страница беше нарисуван по някой, но всички

бяха разрязани на по четири ивици, които можеха да се разместват както

ти скимне. Цялата работа беше скучаещото дете да може да обръща

частите от страници и да сменя премяната на нарисуваните хора. Така

можеше да се стигне до някой с глава на войник, рамене на хлебар, рокля

на слугиня и кондури на селянин.

Тифани никога не беше достатъчно отегчена за тая работа. Струваше

и се, че дори неща прекарали целия си живот висейки с главата надолу от

някой клон, нямаше да са достатъчно отегчени за да прекарат повече от пет

секунди с тази книжка.

Хората около нея изглеждаха сякаш взети от тази книжка, или сякаш

се бяха обличали на тъмно за маскарад. Един-двама й кимнаха, когато тя се

изравни с тях, но никой не изглеждаше изненадан да я види тук.

Тя се свря под едно кръгло листо, много по-голямо от нея, и пак

извади жабока.

- Ккакво има? Толкова е студддено! – оплака той, присвивайки се на

дланта й.

- Как да е студено? Виж как пече!

- Тук има само сняг, – не се съгласи жабокът – Прибери ме, че

замръзвам!

Един момент, помисли си Тифани и попита:

- Жабите сънуват ни?

- Не!

- О... значи всъщност не е горещо?

- Не! Ти само си въобразяваш!

- Псът! – извика я един глас.

Тифани скри жабока и се зачуди, дали ще посмее да обърне глава.

- Аз съм! – каза гласът.

Тифани се обърна и видя китка маргаритки на половината на

човешки ръст. Което не и помогна кой знае колко.

- Ти луда ли си? – попитаха маргаритките.

- Търся брат си, – сопна се Тифани.

- А, онова гнусно хлапе, което постоянно писка за бонбонки ли?

Маргаритките се разтвориха и момчето Роланд се измъкна и се

присъедини към нея под листото.

- Да, – каза тя, отдръпвайки се и мислейки си, че никой освен сестра

няма правото да нарича „гнусен” дори брат като Уентуърт.

- И оставиш ли го сам, заплашва, че ще ака? – продължи Роланд.

- Да! Къде е той?

- Това значи е брат ти? Дето цялото време е лепкав?

- Нали ти казах!

- И ти наистина ли искаш да си го върнеш?

- Да!

- Защо?

Как така „защо?” Та той ми е брат, помисли си Тифани.

- Защото ми е брат! А сега ми кажи къде е!

- Сигурна ли си, че можеш да се измъкнеш от тук? – попита Роланд.

- Разбира се, – излъга Тифани.

- А мен можеш ли да ме вземеш с теб?

- Да, – е, поне се надяваше, че може.

- Добре. Ще ти позволя да го направиш, – каза удовлетворено

Роланд.

- О, щял си бил да ми позволиш, а? – възмути се Тифани.

- Виж сега, аз не знаех какво си ти, нали разбираш? – заоправдава се

Роланд – Тук в гората е пълно със странни неща. Изгубени хора, парчета от

сънища, все още мотаещи се наоколо... трябва да се внимава. Обаче ако

наистина знаеш пътя, аз ще трябва да се върна, преди баща ми да се е

разтревожил твърде много.

Тифани усети как Вторият й Акъл се задейства. Каза й: Той да не

вземе да прочете нещо по лицето ти. Само... провери...

- От колко време си тук? – предпазливо го подпита тя – Ама точно?

- Добре де, светлината тук си остава все същата, – каза момчето –

Изглежда сякаш съм тук ... ами от часове. Може би цял ден...

Тифани много се постара лицето и да не я издаде, но не се получи.

Очите на Роланд се присвиха.

- Толкова е, нали? – попита той.

- Ъ... защо питаш? – отчаяно се опита да се измъкне Тифани.

- Защото някак си ... изглежда ... сякаш е повече. Огладнях само на

два-три пъти и само веднъж бях по ... нали знаеш, така че няма как да е

било много дълго. Но пък правих куп неща... ту туй ту онуй и... – гласът му

заглъхна.

- Ами. Прав си, – каза Тифани – Времето тук се точи бавно. Тук си от

... малко по-отдавна.

- Сто години ли? Само не ми казвай, че са сто години! Станала е

някаква магия и са минали сто години, нали?

- Какво? Не! Ъ... няма и година.

Този път реакцията на момчето я изненада. Сега изглеждаше

наистина изплашен.

- О, не! Че това е по-лошо и от сто години!

- Защо пък? – учуди се Тифани.

- Ако бяха сто години, нямаше да ям пердах като се върна вкъщи!

Хм, помисли си Тифани. А на глас каза:

- Не мисля, че ще стане така. Баща ти много се изтормози. Освен

това не е твоя вината, че те открадна Кралицата... – Тя се поколеба, защото

този път неговото изражение го издаде – Твоя ли е вината?

- Добре де, като изникна тази изискана дама на кон със звънчета по

всичките му такъми и като мина покрай мен в галоп, както си бях излязъл

на лов и аз разбира се препуснах след нея и... – той замлъкна.

- Сигурно не е било добро решение, – завърши Тифани.

- Ами тук не е ... чак толкова лошо, – заусуква го Роланд – Само дето

е ... променливо. С всичките му ... портали. Имам предвид проходи към

други ... места, – и гласът му пак замря.

- Най-добре започни от начало, – каза му Тифани.

- Най-напред беше страхотно, – заразправя Роланд – Мислех си, че

съм насред, нали знаеш, приключение. Тя ме хранеше с карамелки и...

- Какво точно са те? – поинтересува се Тифани. В нейния речник

нямаше такова – Това да не е нещо от мляна карантия?

- Не знам. Какво е карантия?

- Вътрешностите на животното, които стават за храна, наричат ги

още дреболийки, - обясни Тифани – Това последното не е особено удачна

дума, така си мисля.

Лицето на Роланд цялото се зачерви от мисловни усилия:

- Ами тези приличаха по-скоро на нуга.

- Както и да е. Давай нататък, – каза Тифани.

- И тогава тя ми каза да пея и да скачам и да пляскам с ръце и да

играя. Тя каза, че дечицата били правели така.

- А ти какво?

- Ти щеше ли да се съгласиш? Щях да се чувствам като идиот. Ами

че аз, знаеш ли, съм на дванайсет, – тук той се запъна – Тоест, ако е истина

това което казваш, вече съм на тринайсет, нали?

- Защо и е на нея да подскачаш и да пляскаш с ръце? – попита

Тифани, докато и се искаше да му каже: „Не, още си на дванайсет, а се

държиш като на осем.”

- Тя просто каза, че дечицата били правели така, – каза Роланд.

Това озадачи Тифани. Доколкото тя знаеше, децата най-вече се

дърлеха, вряскаха, търчаха като щурави, кикотеха се, бъркаха си в

носовете, цапаха се и се цупеха. Вземеше ли някое хем да подскача, хем да

пляска с ръце, хем да пее, то сигурно ще да го е ужилила оса.

- Странно, – заключи тя.

- И тогава, когато и казах, че няма пък, тя ми даде още сладки.

- Още нуга ли?

- Захаросани сливи, – каза Роланд и уточни – Те са като, нали

разбираш, сливи. Със захар по тях. Тя винаги гледа да ми дава захар! Тя си

мисли, че ми харесва!

Едно звънче задрънча в паметта на Тифани.

- Не ти ли дойде на ум, че тя иска да те угои, та после да те опече в

печката и да те изяде, а?

- А, не. Само злите вещици правят така.

Очите на Тифани се присвиха.

- О, разбира се, – каза тя внимателно – Бях забравила. Та значи на

сладки ли си я карал?

- Не. Аз мога да ловувам! Тук идва истински дивеч. Нямам представа

как. Снибс мисли, че се натъкват на порталите по случайност. Те умират от

глад, понеже тук винаги е зима. Освен това понякога кралицата праща

грабителски отряди ако се отвори проход към някой по-интересен свят.

Цялото това място е като ... пиратски кораб.

- Да, или като кърлеж, – помисли на глас Тифани.

- Това пък какво е?

- Насекомо, което хапе овцете и им смуче кръвта и не се пуска

докато не се напълни цялото, – обясни Тифани.

- Пфу. Явно това е от нещата, които селянията трябва да ги знаят, –

каза Роланд – Аз пък се радвам, че не ги знам. Зърнах един-два свята през

порталите. Те обаче не ме пускаха навън. От единия получихме картофи, а

от другия риба. Мисля, че те наплашват хората, та да им дават разни неща.

О, имаше го и света откъдето са сънтутниците. Те го удариха на смях и ми

казаха, че ако искам да ходя там, да заповядам. Аз пък не отидох! Той е

целият червен, като по залез. Едно ми ти грамадно червено слънце на

хоризонта и червено море, което почти не се вълнува и червени канари и

дълги сенки. И тези ужасни твари седят по скалите и се изхранват с раци и

нещо като паяци и разни малки четинести неща. Отвратително е. Около

всеки от тях натрупани в кръг щипки и черупки и костици.

- Кои са те? – попита Тифани, която си отбеляза думата „селяния”.

- Моля?

- Говориш все за някакви „те”. Кого имаш предвид? Хората от

поляната ли?

- Тези ли? Повечето от тях дори не са истински, – каза Роланд –

Имах предвид елфите. Феите. Нали тя е тяхната кралица. Ти не знаеше ли?

- Мислех, че те са мънички!

- Аз пък мисля, че те могат да са големи колкото си поискат, –

обясни Роланд – Те не са ... съвсем истински. По-скоро са като ... сънища

за самите себе си. Могат да са фини като въздух или пък плътни като

камък. Снибс казва така.

- Снибс? – не разбра отначало Тифани – А да ... човечецът, който

казва «снибс», но истинските думи ти се явяват направо в главата.

- Да, същият. Той е тук от години. От него знам, че времето тук е

шантаво. Веднъж Снибс се върнал в собствения си свят и всичко се било

променило. Той толкова се натъжил, че намерил друг портал и се върнал

пак тук.

- Върнал се е? – изуми се Тифани.

- Той казва, че по-добре да си на място, където не ти е мястото, отколкото да не си на място там, където някога си си бил на мястото и си

спомняш това, – обясни Роланд – Е, поне той казва така. Казва също, че

тук не е лошо, стига да не се пречкаш на пътя на Кралицата. Казва, че

много неща можело да се научат.

Тифани пак погледна изгърбената фигура на Снибс, все още гледащ

лешникотрошенето. Не изглеждаше като да учи каквото и да е. Обаче

изглеждаше като някой, страхувал се от толкова дълго време, че това е

станало част от него, както става и с пъпките.

- Обаче не бива да ядосваш Кралицата, – продължаваше Роланд –

Виждал съм, какво става с хората, които я ядосат. Тя насъсква Женищата

Земни пчели по тях.

- Да не говориш за онези грамадански жени с мъничките крилца?

- Точно така! Гадни са. А ако Кралицата наистина се ядоса на някого, просто го поглежда и ... той се променя.

- В какво?

- В друго нещо. Хич не искам да ти го обрисувам, – Роланд потръпна

– А пък ако ти го обрисувах, щеше да ми трябва много червено и мораво. А

после го хвърлят на сънтутниците, – Той поклати глава – Виж, сънищата

тук са истински. Наистина истински. Когато си в тях, не си ... точно тук.

Кошмарите също са реални. Можеш да умреш.

Но не го усещам като реално, каза си Тифани. На усещане е като сън.

А-а да се събудя от него.

Никога не трябва да забравям кое е истинско.

Тя погледна избледнялата си синя рокля с разкривените шевове по

долния край поради твърде многото отпускания и свивания, докато

многото момичета носели я, порастваха. Това беше истинско.

И тя самата беше истинска. Сиренето беше истинско. Някъде не

особено далече имаше свят от зелен торф под синьо небе, който беше

истински.

Нак Мак Фийгъл бяха истински и отново и се дощя и те да бяха тук.

Имаше нещо толкова успокояващо в начина по който викаха „Кривънци!” и налитаха на всичко пред очите им.

Вероятно и Роланд беше истински.

Почти всичко останало беше всъщност сън във един грабителски

свят живеещ от каквото отмъкне от истинските светове и където времето

беше почти спряло и където всеки момент можеха да се случат ужасни

неща. Не искам да знам нищо повече за него, реши тя. Искам само да си

взема братчето и да се прибера вкъщи, докато съм все още ядосана.

Защото спра ли да се ядосвам, пак ще започна да се страхувам и този

път ще съм наистина изплашена. Твърде изплашена за да мисля.

Изплашена като Снибс. А трябва да мисля...

- Първият сън, в който паднах, беше като един от моите, – каза тя –

Имала съм сънища, в които се събуждам, а все още спя. Но балната зала, аз

никога...

- О, този беше от моите, – намеси се Роланд – Това беше като бях

малък. Една нощ се събудих и слязох в голямата зала, а там бяха всичките

тези хора с маските и танцуваха, – За миг той изглеждаше замечтан – Това

беше докато майка ми още беше жива.

- Този пък е от картинката в една книга вкъщи, – отбеляза Тифани –

Тя трябва да я е взела от мен...

- Не, този тя често го използва, – каза Роланд – Харесва и. Тя взима

сънища отвсякъде. Колекционира ги.

Тифани се изправи и пак взе тигана.

- Отивам да се видя с тази Кралица, – заяви тя.

- Недей, – каза и Роланд – Ти си единственото истинско човешко

същество тук освен Снибс, а той не става за компания.

- Отивам да си взема брат ми и да се прибирам, – повтори сухо

Тифани.

- Тогава аз няма да дойда с теб, – рече Роланд – Хич не искам да видя

в какво ще те превърне.

Тифани излезе под ослепителната светлина без сенки и продължи по

пътя нягоре по склона. Гигантските треви се скланяха над главата и. Тук

таме нови чудато облечени и чудато оформени хора се обръщаха да я

изгледат, но се държаха сякаш тя е обикновен минувач не интересуващ

никого.

Тя се озърна назад. В далечината орехотрошачът беше намерил по-

голям чук и тъкмо замахваше за удар.

- Иска-ам иска-ам иска-ам бонбонка!

Главата на Тифани се завъртя като ветропоказател при торнадо. Тя

хукна по пътя навела глава, готова да халоса с тигана всичко което и се

изпречи и се промуши през тревата в едно място цялото окичено с

маргаритки. Може да е имало и балдахин. Тя не изгуби време да провери.

Уентуърт седеше на голям плосък камък обграден от бонбонки.

Доста от тях бяха по-големи от него. По-малките бяха струпани на

купчини, големите се извисяваха като талпи. Бяха във всякакви цветове, каквито изобщо можеше да бъдат едни бонбони, като например Не-съвсем-

ягодово

червено,

Лъже-лимоново

жълто,

Подозрително-химическо

оранжево, Някакво-си-отровно зелено и Кой-знае-какво бяло.

Сълзи капеха от брадичката му на едри капки. Тъй като падаха сред

бонбони, очертаваше се сериозна лепкавост.

Уентуърт виеше. Устата му беше голям червен тунел с лигавото

нещо, на което никой не му знае името, мятащо се на дъното на гърлото

му. Преставаше да реве, само когато изборът беше да вдиша или да умре, а

и това траеше само за един подсмърчащ момент и воят продължаваше.

Тифани моментално разбра къде е проблемът. И преди го беше

виждала, на рождени дни. Брат й страдаше от трагично лишение от

бонбонки. Да, той беше обкръжен от бонбонки, но посегнеше ли към която

и да е от тях, неговият извратен от захарта мозък му казваше, че това

значи, че не е взел останалите. А имаше толкова много бонбонки, че той

никога не би изял всичките. Твърде много бяха, за да се справи.

Единственото останало решение беше да избухне в сълзи.

Тифани пусна тигана и го взе на ръце.

- Аз съм Тифи, – прошепна му тя – Отиваме си вкъщи.

Ето тук, помисли си тя, идва срещата с Кралицата. Обаче нямаше

яростен писък, нито експлозия от магия ... нищо.

Имаше само далечно жужене на пчели и шумът от вятъра в тревата и

подсмърчането на Уентуърт, твърде стреснат за да реве.

Сега тя можеше да види в отсрещния край на поляната ложе от

листа, над което висяха цветя. То обаче беше празно.

- Това е защото съм зад теб, – чу се в самото и ухо гласът на

Кралицата.

Тифани бързо се обърна.

Нямаше никой.

- Още съм зад теб, – каза Кралицата – Този свят е мой, дете. Никога

няма да си бърза като мен нито умна като мен. Защо искаш да вземеш

моето момче?

- То не е твое! То е наше! – викна Тифани.

- Ти никога не си го обичала. Сърцето ти е като малка снежна топка.

Аз виждам.

Челото на Тифани се сбърчи.

- Обич ли? – рече тя – Тя пък какво общо има? Той ми е брат! Моят

брат!

- Да, точно като вещица, нали? – каза гласът на Кралицата –

Себичност. Мое, мое, мое. Вещицата се грижи само за каквото е нейно.

- Ти го открадна!

- Да съм го откраднала? Да не би той да ти принадлежи?

Вторият Акъл и каза: Тя напипва слабостите ти. Не я слушай.

- О, ама ти имаш Втори Акъл, – възкликна Кралицата – Може би си

мислиш, че това ти придава много вещерскост, нали?

- Защо не ме оставиш да те видя? – попита Тифани – Страх ли те е?

- Страх? – възмути се гласът на Кралицата – От нещо като теб ли?

И ето я Кралицата право пред нея. Беше много по-висока от Тифани, но също толкова тънка, косата и беше дълга и черна, лицето и бледо, устните и червени като череши, роклята и в бяло, черно и червено. И

всичко това беше, едва забележимо, неправилно.

Вторият Акъл на Тифани каза: Това е защото е много съвършена.

Напълно съвършена. Като кукла. Никой, който е истински, не е толкова

съвършен.

- Това не си ти, – каза Тифани абсолютно сигурна в думите си – Това

е само твоят сън за тебе си. Изобщо не си ти.

Усмивката на кралицата изчезна за миг, за да се появи отново злобна

и язвителна.

- Колко грубо, а едва ме познаваш, – каза тя, сядайки на ложето от

листа.

Потупа листата до себе си и каза:

- Седни. Да се стои така е толкова конфликтно. Аз обаче ще приема

лошото ти възпитание за обикновено объркване, – и тя дари Тифани със

сладка усмивка.

Виж я как си движи очите, каза Вторият Акъл на Тифани. Не мисля, че ги използва да те гледа. Те са само декорация.

- Ти нахълта в моя дом, уби някои от моите създания и изобщо се

държа по крайно подъл и отвратителен начин, – продължаваше Кралицата

– За мен това е оскърбително. Обаче, както разбирам, си била подведена от

подривни елементи...

- Ти открадна брат ми, – прекъсна я Тифани здраво стискайки

Уентуърт – Ти крадеш какво ли не.

Но гласът и прозвуча в ушите и слаб и жалък.

- Той се скиташе изоставен, – каза спокойно Кралицата – Аз го

заведох у дома и го утеших.

Ето какво беше гласът на Кралицата: той ти казваше, приятелски и

разбиращо, че тя е права, а ти не. И, да бъдем точни, това не било твоя

вина. Вероятно вината е била в родителите ти, или храната ти или пък в

нещо толкова ужасяващо, че напълно си го забравила. Важното беше, че

Кралицата разбирала, че вината не била твоя, защото ти си прекрасна

личност. Само че за нещастие всичките тези лоши влияния ти били

повлияли така, че да направиш погрешен избор. Ако само признаеш това, Тифани, светът щял да стане много по-щастливо място ... а именно това

студено място пазено от чудовища, в свят където никой не остарява и

никой не пораства, каза Вторият Акъл. Където всичко е по думата на

кралицата. Недей да слушаш.

Тя успя да направи крачка назад.

- Нима съм чудовище? – каза Кралицата – Всичко което исках беше

само малко компания...

И тогава Вторият Акъл на Тифани, почти заглушен от вълшебния

глас на Кралицата, каза: Госпожица Женско Потомство Робинсън...

Тя се бе цанила за слугиня в един от чифлиците преди много години.

Казват, че била израсла в Дома за Безпризорни в Йелп. Казват, че била

родена там след като майка и дошла посред страшна буря, пък

управителят бил записал в големия си черен дневник следното: “На г-ца

Робинсън, женско потомство”, а майката не била кой знае колко умна, а

пък така или иначе била пред умирачка и си помислила, че точно това

било името на бебето. Та нали било вписано в официална книга.

Сега г-ца Робинсън вече беше поостаряла, никога не бе говорила

много, никога не бе яла много, но и никога не можеше да бъде видяна да не

работи нещо. Никой не можеше да лъска подове като госпожица Женско

Потомство Робинсън. Тя имаше тясно пъпчиво лице с остър червен нос и

тесни бледи ръце с червени кокалчета, които постоянно шетаха.

Госпожица Робинсън работеше здраво.

Тифани не схвана доста от нещата станали, когато се случи

престъплението. Жените говореха за това скръстили ръце на групички по

две-три по градинските порти и минеше ли някой мъж спираха и го

изглеждаха втренчено.

Тя долови някои откъслеци от тези разговори, макар че понякога те

и се струваха шифровани, да речем: “Никога не си е имала някого, горкичката. Не е виновна тя, че е толкова хърбава и мършава” или пък

“Казват, че като я намерили, тя го люлеела и казвала че било нейно” и

също “Къщата била пълна с изплетени от нея бебешки дрешки”.

Последното доста озадачи Тифани, защото беше казано със същия тон, с

който някой би казал: “И къщата била пълна с човешки черепи!”

Но всичките бяха съгласни за едно нещо: Не можем да го оставим

това така. Престъплението си е престъпление. Трябва да се каже на

Барона.

Госпожица Робинсън беше откраднала едно бебе – Пунктуалност

Ридъл, горещо обичано от младите му родители, нищо че бяха нарекли

момиченцето си “Пунктуалност” (защото, разсъждаваха те, щом като

деца били наричани на добродетели като Надежда, Вяра или Любов, то

какво му било лошото на спазването на сроковете?)

Бебето било оставено в люлката си на двора и изчезнало. И се

отпочнало цялото обичайно лудо тършуване и вайкане, докато някой не

споменал, че г-ца Робинсън почнала да взима за вкъщи повече мляко...

Това си беше отвличане. На Варовитище нямаше много огради и

повечето врати не се заключваха. На всякакъв род кражба се гледаше

много сериозно. Че ако не можеш да оставиш твоето си без надзор поне

за пет минутки, докъде ще се стигне? Законът си е закон.

Престъплението си е престъпление.

Тифани дочу откъслеци от спорове по цялото село, но все едни и

същи думи се повтаряха отново и отново: Горкичката не е искала зло на

никого. Добра работничка беше тя, никога не се оплакваше. Разхлопала й

се е дъската. Законът си е закон. Престъплението си е престъпление.