Дванадесетте стола

Глава IБезенчук И „Нимфите“

В околийския град Н. имаше толкова много бръснарници и погребални бюра, че човек можеше да си помисли като че ли жителите на този град се раждаха само за да се обръснат, да се подстрижат, да се освежат с одеколон и да умрат. А в действителност в околийския град Н. хората се раждаха, бръснеха и умираха доста рядко. Животът в град Н. си течеше съвсем спокойно. Пролетните вечери бяха упоителни, калта, огряна от луната, блестеше като антрацит и всички младежи в града бяха до такава степен влюбени в секретарката на местния комитет на общинските служещи, че това й пречеше да събира членския внос.

Въпросите на любовта и смъртта не вълнуваха Иполит Матвеевич Воробянинов, макар поради естеството на своята служба той да се занимаваше с тези въпроси всеки ден от девет часа сутринта до пет часа следобед с половин час почивка за закуска.

Сутрин, след като изпиеше от студената чаша порцията си горещо мляко, поднесено му от Клавдия Ивановна, той излизаше от полумрачната къщичка на широката, заляна от дивната пролетна светлина улица Другаря Губернски. Тя бе една от най-приятните улици, каквито се срещат в околийските градове. От лявата страна зад вълнообразни зеленикави стъкла сребрееха ковчезите на погребалното бюро „Нимфа“. Отдясно зад малките, с олющена боя прозорци се изтягаха мрачно дъбовите, прашни и навяващи тъга ковчези на майстор Безенчук. По-нататък „Пиер и Константин, майстор бръснар“ обещаваше на клиентите си „грижа за ноктите“ и „ондулация в къщи“. Още по-нататък се помещаваше хотелът с бръснарницата, а зад него на просторно празно място матовожълто теленце нежно лижеше ръждясалата табелка, прикрепена към самотно стърчаща врата:

Макар в града да имаше много погребални бюра, клиентелата им бе слаба. „Молим, заповядайте“ фалира три години преди Иполит Матвеевич да се засели в град Н., а майстор Безенчук пиеше на провала и дори веднъж направи опит да заложи най-хубавия си ковчег, направен само за реклама.

Хората в град Н. умираха рядко и Иполит Матвеевич знаеше това по-добре от всеки друг, защото работеше в Отдела за гражданско състояние, където завеждаше службата за регистриране на смъртните случаи и браковете.

Масата, на която работеше Иполит Матвеевич, приличаше на стара надгробна плоча. Левият й ъгъл беше изгризан от плъхове. Хилавите и крака пращяха под тежестта на дебелите пожълтели папки, пълни с книжа, от които можеха да се вземат всички сведения за кореняците на град Н. и за родословните дървета, израснали върху неплодородната провинциална почва.

В петък, 15 април 1927 година, Иполит Матвеевич се събуди както винаги в седем и половина и веднага навря нос в старомодното пенсне със златна дъгичка. Очила не носеше. Веднъж, като реши, че не е хигиенично да се носи пенсне, Иполит Матвеевич отиде при оптика и си купи очила без рамки, с позлатени дръжки. Отначало очилата му харесаха, но жена му (това беше скоро преди смъртта й) намери, че с очила е същински Милюков и той ги даде на вратаря. Вратарят не беше късоглед, но навикна с очилата и ги носеше с удоволствие.

— Бонжур! — каза си напевно Иполит Матвеевич, като спускаше крака от леглото. „Бонжур“ показваше, че Иполит Матвеевич се е събудил в добро настроение. Ако при събуждане кажеше „гут морген“, това обикновено означаваше, че черният му дроб се обажда, че петдесет и две години не са шега работа и че времето е влажно.

Иполит Матвеевич пъхна мършавите си крака в купените преди войната готови панталони, завърза ги при глезените с ширитчета и потъна в късите меки ботуши с тесни квадратни бомбета: След пет минути той беше вече докаран с жълта като луната жилетка, изпъстрена със ситни сребърни звездички, и с преливащото в различни цветове ластикотиново сетренце. Иполит Матвеевич избърса от прошарените си коси останалите при миенето капчици, помръдна свирепо мустаци, нерешително опипа с ръка небръснатото си лице, прокара четката по ниско остриганите алуминиеви коси и усмихвайки се любезно, тръгна срещу влизащата в стаята тъща — Клавдия Ивановна.

— Еполе-ет — прогърмя тя, — нощес сънувах лош сън.

Думата „сън“ бе произнесена с френски акцент.

Иполит Матвеевич погледна тъща си От горе на долу. Той беше висок сто осемдесет и пет сантиметра и от такава височина му бе лесно и удобно да се отнася към нея с известно пренебрежение.

Клавдия Ивановна продължаваше:

— Сънувах покойната Мари с разпуснати коси и със златен колан.

От оръдейните звуци в гласа на Клавдия Ивановна трепереше чугунената топчеста лампа с различни прашни стъклени висулки и дрънкулки.

— Много съм разтревожена. Страхувам се дали няма да се случи нещо.

Последните думи бяха казани с такава сила, че карето коси на главата на Иполит Матвеевич се люшна на различни страни. Той се намръщи и каза на срички:

— Нищо няма да се случи, маман. За водата платихте ли?

Оказа се, че не е платено. Галошите също не бяха измити. Иполит Матвеевич не обичаше тъща си. Клавдия Ивановна беше глупава и нейната преклонна възраст не даваше надежда, че тя ще поумнее някога. Беше ужасна скъперница и само бедността на Иполит Матвеевич възпираше това силно чувство да стигне до крайност. Гласът й беше толкова мощен и плътен, че би му завидял дори Ричард Лъвското сърце, от чийто вик, както е известно, конете прикляквали. И освен това — което беше най-ужасното — Клавдия Ивановна много сънуваше. Сънуваше винаги. Присънваха й се момичета с колани, коне, обшити с жълт драгунски галун, вратари, свирещи на арфа, архангели, облечени с кожуси на пазачи, обикалящи нощем с дървени клепала в ръце, и шишове за плетене, които сами скачаха по стаята и издаваха неприятен звук. Лекомислена старица беше Клавдия Ивановна. На всичко отгоре под носа й бяха пораснали мустаци и всеки мустак приличаше на четка за бръснене.

Леко раздразнен, Иполит Матвеевич излезе от къщи.

До входа на своето мрачно заведение, опрян на рамката на вратата и скръстил ръце, стоеше майсторът на ковчези Безенчук. От системни крахове в търговските му начинания и от дълга употреба на отвътре загряващи напитки очите на майстора бяха станали светложълти и като на котарак и горяха с неугасим пламък.

— Чест и почитание на скъпия гост! — провикна се той бързо-бързо, като видя Иполит Матвеевич. — Добро утро!

Иполит Матвеевич вежливо повдигна омазнената си касторена шапка.

— Разрешете да узная как е със здравето тъщичката?

— Мр-мр-мр — отвърна неопределено Иполит Матвеевич, повдигна рамене и продължи по-нататък.

— Е, дай боже здравице — каза огорчен Безенчук, — само колко загуби понасяме, поразата да го порази!

И той пак скръсти ръце на гърдите си и се опря на вратата.

Пред вратата на погребалното бюро „Нимфа“ отново позадържаха Иполит Матвеевич.

Собствениците на „Нимфа“ бяха трима. Те се поклониха едновременно на Иполит Матвеевич и в хор се осведомиха за здравето на тъщата.

— Здрава е, здрава — отвърна Иполит Матвеевич, — нищо й няма! Нощес видяла златно момиче с разплетени коси. Такова видение имала насън.

Тримата „Нимфа“ се спогледаха и въздъхнаха дълбоко.

Всички тия разговори забавиха Иполит Матвеевич по пътя и той, противно на навика си, се яви на работа в момента, когато часовникът, окачен над лозунга

показваше девет и пет минути.

В учреждението бяха нарекли Иполит Матвеевич заради високия му ръст и особено заради мустаците Мачист, макар че истинският Мачист нямаше никакви мустаци.

Иполит Матвеевич извади от чекмеджето на масата синя плъстена възглавничка, постави я на стола, даде на мустаците си правилна посока (успоредно на ръбовете на масата) и седна на възглавничката, като малко стърчеше над тримата си колеги. Иполит Матвеевич не се страхуваше от хемороиди, беше го страх по-скоро да не протрие панталона си и затова ползуваше синьото вече.

Всички манипулации на съветския служещ се наблюдаваха плахо от двама млади хора — мъж и девойка. Мъжът с ватирано шаячно сако бе съвсем угнетен от служебната обстановка, от миризмата на виолетовото мастило, от часовника, който често и изтежко пъшкаше, и особено от строгия плакат

Макар мъжът с шаячното сако още да не бе пристъпил към целта на посещението си, вече му се искаше да се измъкне. Струваше му се, че работата, за която бе дошъл, е толкова незначителна, че просто е съвестно заради нея да се безпокои такъв виден гражданин с прошарени коси, какъвто бе Иполит Матвеевич. Иполит Матвеевич сам разбираше, че работата на посетителя е дребна, че може да почака и затова, като разтвори класьор №2 и направи гримаса, заби нос в книжата. Девойката, облечена с дълъг жакет, обшит с лъскав черен ширит, пошепна нещо на мъжа и пламнала от свян, запристъпва бавно към Иполит Матвеевич.

— Другарю — каза тя, — къде тук…

Мъжът с шаячното сако радостно въздъхна и неочаквано за самия себе си викна:

— Да се регистрира брак!

Иполит Матвеевич погледна внимателно преградката, зад която стоеше двойката.

— Раждане? Смърт?

— Да се регистрира брак — повтори мъжът с шаячното сако и смутено се огледа.

Девойката прихна. Всичко отиваше на добре. Иполит Матвеевич се залови за работа с ловкостта на фокусник. Записа със старчески почерк имената на новобрачните в дебелите книги, строго разпита свидетелите, които младоженката изтича да повика от двора, дълго и нежно дъха върху квадратните печати и като се понадигна, натисна ги върху измачканите паспорти. Когато получи от младоженците две рубли и издаде квитанция, Иполит Матвеевич каза усмихнат: „За извършване на тайнството“ и се изправи в целия си прекрасен ръст, изпъчил по стар навик гърди (на времето той носеше корсет). Широки жълти слънчеви лъчи лежаха на раменете му като еполети. Видът му бе малко смешен, но необикновено тържествен. Двойно вдлъбнатите стъкла на пенснето му излъчваха бяла прожекторна светлина. Младите стояха като телета.

— Млади хора — заяви важно Иполит Матвеевич, — позволете ми да ви поздравя, както се казваше преди, със законния брак. Много, много-ого ми е приятно да гледам такива млади хора като вас, които, хванати за ръце, вървят към постигане на вечните идеали. Много, мнно-ого ми е приятно!

След като произнесе тази тирада, Иполит Матвеевич стисна ръце на новобрачните, седна и твърде доволен от себе си, продължи четенето на книжата от класьор №2.

На съседната маса служещите се изкикотиха над мастилниците.

Работният ден потече спокойно. Никой не безпокоеше масата за регистриране на смъртни случаи и бракове. През прозореца се виждаше как гражданите, тръпнейки от пролетния хлад, се прибираха по домовете си. Точно на обяд в кооператива „Плуг и чук“ пропя петел. Никой не се учуди на това. После се чу металическо тракане и боботене на мотор. Откъм улица Другаря Губернски се зададоха гъсти кълба виолетов дим. Боботенето се засили. Скоро иззад пушека изплуваха очертанията на околийския изпълкомски автомобил „Гос. №1“ с миниатюрен радиатор и с обемиста каросерия. Като се блъскаше из калта, автомобилът пресече Старопанския площад и с клатушкане изчезна в отровния пушек. Служещите дълго още стояха на прозореца, коментираха произшествието и го свързваха с евентуално съкращаване на щата. След известно време по дървената настилка мина предпазливо майстор Безенчук. Той по цели дни се шляеше из града и разпитваше дали не е умрял някой.

Работният ден беше към своя край. Камбаните на съседната бледожълтеникава камбанария забиха с все сила. Стъклата трепереха. От камбанарията излетяха накацалите гарги, направиха митинг над площада и се пръснаха. Вечерното небе се бе изцъклило над опустелия площад.

Време бе Иполит Матвеевич да си върви. Всички, които трябваше да се родят през тоя ден, се родиха и бяха записани в дебелите книги. Всички желаещи да се венчаят, бяха венчани и също записани в дебелите книги. Нямаше само за истинско разорение на майсторите на ковчези нито един смъртен случай. Иполит Матвеевич прибра преписките, скри в чекмеджето плъстената възглавничка, разчеса с гребенче мустаците си и когато вече се канеше да си тръгва, мечтаейки за огнедишащата супа, вратата на канцеларията се отвори широко и на прага се появи майсторът на ковчези Безенчук.

— Чест и почитание на скъпия гост — усмихна се Иполит Матвеевич. — Какво има?

Макар некрасивата физиономия на майстора да сияеше в припадащия здрач, той не можа да каже нищо.

— Е? — запита Иполит Матвеевич по-строго.

— „Нимфа“, поразата да я порази, стока ли предлага тя? — смотолеви майсторът на ковчези. — Нима може да задоволи клиента? Ковчегът колко дървен материал само иска…

— Какво? — запита Иполит Матвеевич.

— „Нимфа“, казвам… Три семейства от една дребна търговийка само живеят. И материалът им не е вече същият, и изработката по-лоша, и боята слаба, поразата да я порази. А аз съм стара фирма. Основана в хиляда деветстотин и седма година. Моите ковчези са един път, изискана изработка, само за който разбира…

— Ти да не си нещо полудял, а? — кротко го запита Иполит Матвеевич и се отправи към изхода. — Ще се умопобъркаш между тия ковчези.

Безенчук вежливо дръпна вратата, даде път на Иполит Матвеевич, а сам се повлече след него, треперейки сякаш от нетърпение.

— Когато още съществуваше, „Молим, заповядайте“, е, тогава, вярно! Нито една фирма, дори в самия Твер, не можеше да конкурира техните подплати, поразата да я порази! А сега, направо ще кажа, по-добра от моята стока няма. И няма защо да търсите.

Иполит Матвеевич се обърна гневно, погледна за секунда Безенчук сърдит и закрачи малко по-бързо. Макар днес да нема̀ никакви неприятности в службата, той се почувствува зле.

Тримата собственици на „Нимфа“ стояха пред своето заведение в същите пози, в каквито ги бе оставил сутринта Иполит Матвеевич. Оттогава те сякаш не бяха си продумали нито дума, но очевидната промяна в лицата, тайнственото задоволство, подозрително блещукащо в техните очи, показваше, че знаят нещо важно.

Когато съгледа своите врагове в търговията, Безенчук махна отчаяно с ръка, спря се и зашепна в гърба на Воробянинов:

— Ще отстъпя на тридесет и две рублички.

Иполит Матвеевич се намръщи и ускори крачка.

— Може и на кредит — добави Безенчук.

Тримата собственици на „Нимфа“ обаче нищо не говореха. Те мълчаливо тръгнаха след Воробянинов, като непрекъснато сваляха шапки и вежливо се кланяха.

Разсърден най-сетне от глупавите досаждания на продавачите на ковчези, Иполит Матвеевич изтича по-бързо от обикновено до вкъщи, изстърга ядосано калта о стъпалото и измъчван от вълчи апетит, влезе в коридора. Срещу него от стаята излезе, пъхтящ от жегата, отец Фьодор, свещеникът от църквата „Фрол и Лавър“. Приповдигнал с дясната си ръка расото и без да обръща внимание на Иполит Матвеевич, отец Фьодор се понесе към изхода.

Иполит Матвеевич тутакси забеляза необичайната чистота, новия, дразнещ окото безпорядък при подреждането на малкото мебели и усети гъделичкане в носа, причинено от силния мирис на лекарства. В първата стая Иполит Матвеевич бе посрещнат от съседката, агрономшата Кузнецова. Тя зашепна и размаха ръце:

— По-зле е, току-що се изповяда. Не тропайте с ботушите.

— Не тропам — покорно отвърна Иполит Матвеевич. — Но какво се е случило?

Мадам Кузнецова присви устни и посочи с ръка към вратата на втората стая:

— Много силна сърдечна криза.

И повтаряйки явно чужди думи, харесали й със значителността си, добави:

— Не е изключена възможността от смъртен изход. Днес целия ден съм на крак. Идвам сутринта за мелничката за месо, гледам — вратата отворена, в кухнята няма никого, в тази стая също; е, мисля си, Клавдия Ивановна е отишла за брашно за козунаци. Тя се канеше да ходи. Брашното сега, нали знаете, ако не го купиш отрано…

Мадам Кузнецова дълго още щеше да разказва за брашното, за скъпотията и за това, как е намерила Клавдия Ивановна просната край кахлената печка почти полумъртва, но стонът, долетял от съседната стая, силно порази слуха на Иполит Матвеевич. Той бързо се прекръсти с отмаляла ръка и влезе в стаята на тъща си.

Глава IIСмъртта на мадам Петухова

Клавдия Ивановна лежеше по гръб, пъхнала едната си ръка под главата. На главата си имаше боне в силно кайсиев цвят, което бе на мода някога, когато дамите носеха „шантеклер“ и едва-що започваха да танцуват аржентинския танц танго.

Лицето на Клавдия Ивановна бе тържествено, но без всякакъв израз. Погледът й — устремен към тавана.

— Клавдия Ивановна! — повика я Воробянинов.

Тъщата бързо замърда устни, но вместо добре познатите за ухото на Иполит Матвеевич тръбни звуци той чу стон, тих, слаб и толкова жалостен, че сърцето му се сви. Искряща сълза неочаквано бързо бликна от окото му и се търкулна като живак по лицето.

— Клавдия Ивановна — повтори Воробянинов, — какво ви е?

Но пак не получи отговор. Старицата затвори очи и се обърна малко настрани.

В стаята влезе на пръсти агрономшата, хвана го за ръката и го отведе като момченце, което водят да се мие.

— Заспа. Лекарят нареди да не я безпокоим. А вие, гълъбче, идете в аптеката. Ето ви рецептата, пък и разберете колко струват каучуковите мехури за лед.

Иполит Матвеевич се покори напълно на мадам Кузнецова, чувствувайки неоспоримото й превъзходство в подобни работи.

Аптеката беше далече. Стиснал като гимназист рецептата в ръка, Иполит Матвеевич бързо излезе на улицата.

Бе почти тъмно. На фона на угасващата вечерна заря се открояваше хилавата фигура на майстора на ковчези Безенчук, който, опрян на чамовата врата, ръфаше хляб и лук. До него бяха клекнали тримата „Нимфа“ и облизвайки лъжиците си, ядяха от чугунен кастрон елдена каша. Когато видяха Иполит Матвеевич, майсторите на ковчези се изпънаха като войници. Безенчук сърдито вдигна рамене, посочи с ръка конкурентите си и измърмори:

— Завират се, поразата да ги порази, където не им е мястото.

Посред Старопанския площад, край миниатюрния бюст на поета Жуковски с издълбан върху цокъла надпис

се водеха оживени разговори, предизвикани от вестта за тежкото заболяване на Клавдия Ивановна. Общото мнение на събралите се граждани се свеждаше до това, че „всички там ще отидем“ и че „бог дал, бог взел“.

Бръснарят „Пиер и Константин“, който впрочем с готовност се отзоваваше, когато му викаха „Андрей Иванович“, и сега не пропусна случая да блесне със знанията си в областта на медицината, почерпени от московското списание „Огонëк“.

— Съвременната наука — казваше Андрей Иванович — достигна невъзможното. Ето например, да кажем, на клиента е излязла пришка на брадичката. Преди се стигаше до заразяване на кръвта, а сега в Москва, казват — не зная истина ли е, или не, — за всеки клиент имало отделна стерилизирана четка.

Гражданите въздъхнаха дълбоко.

— Ти, Андрей, малко нещо преувеличаваш…

— Къде се е видяло на всеки човек отделна четка? Измисля си!

Бившият пролетарий на умствения труд, а сега будкаджия, Прусис, дори започна да нервничи:

— Извинете, Андрей Иванович, но в Москва, според данните на последното преброяване, има над два милиона жители, нали? Така че, значи, нужни са над два милиона четки? Твърде оригинално!

Разговорът се разгаряше и дявол знае докъде щеше да стигне, ако на края на улица Осипна не бе се показал Иполит Матвеевич.

— Пак тича в аптеката. Лоша е работата, значи.

— Ще умре старата. Ненапразно Безенчук снове като смахнат из града.

— А докторът какво казва?

— Какъв ти доктор! Нима има доктори в общественото подпомагане? И здравия ще уморят!

„Пиер и Константин“, които отдавна вече търсеше удобен случай да направи съобщение на медицинска тема, започна, като боязливо се озърна:

— Сега всичката сила е в хемоглобина.

Каза това и млъкна.

Замълчаха и гражданите, като всеки посвоему размишляваше върху тайнствените сили на хемоглобина.

Когато изгря луната и нейната ментова светлина озари миниатюрното бюстче на Жуковски, върху медния му гръб ясно можеше да се прочете написаният с тебешир лаконичен цинизъм.

За пръв път подобен надпис се появи върху бюстчето на 15 юни 1897 година през нощта, непосредствено след откриването на паметника. И колкото и да се стараеха представителите на полицията, а впоследствие и на милицията, ругателният надпис упорито се възобновяваше всеки ден.

В дървените къщички с външни капаци на прозорците вече пееха самоварите. Бе време за вечеря. Гражданите не искаха да си губят напразно времето и се разотидоха. Задуха вятър.

А в това време Клавдия Ивановна вече агонизираше. Тя ту искаше вода, ту казваше, че трябва да стане и да отиде да прибере дадените за поправка официални обуща на Иполит Матвеевич, ту се оплакваше от праха, от който според нея човек може да се задуши, ту молеше да запалят всички лампи.

Иполит Матвеевич, който вече се бе уморил да се тревожи, сновеше из стаята. В главата му току се тълпяха неприятни мисли. Трябваше да вземе аванс от взаимоспомагателната каса, да тича за поп и да отговаря на съболезнователните писма на роднините. За да се разсее малко, той излезе на стълбището. В зеленикавата светлина на луната стоеше майсторът на ковчези Безенчук.

— Та какво ще наредите, господин Воробянинов? — запита майсторът, като притискаше фуражката към гърдите си.

— Какво има да нареждам — мрачно отвърна Иполит Матвеевич.

— А „Нимфа“, поразата да я порази, нима дава стока? — завълнува се Безенчук.

— Пръждосвай се! Дотегна ми!

— Аз такова, нищо. Дойдох да ви кажа за ресните и гласето. Как да ги направя, поразата да я порази? Първо качество, прима? Или как?

— Без всякакви ресни и гласе. Обикновен дървен ковчег. Чамов. Разбра ли?

Безенчук тури пръст на устните си, с което искаше да каже, че всичко разбира, обърна се и като пазеше равновесие с помощта на фуражката си, но все пак залиташе, си тръгна към къщи. Чак сега Иполит Матвеевич забеляза, че майсторът е мъртво пиян.

Иполит Матвеевич отново почувствува необикновено отвращение. Не можеше да си представи как ще се прибира в празното, замърсено жилище. Струваше му се, че със смъртта на тъщата ще изчезнат ония малки удобства и навици, които си бе създал с толкова усилия след революцията, отнела му големите удобства и маса навици. „Да се оженя? — помисли си Иполит Матвеевич. — За коя? За племенничката на началника на милицията, за Варвара Степановна, сестрата на Прусис ли? Или пък да наема домашна прислужничка? За какво ми е! Ще ме помъкне по съдилища. А и ще струва скъпо,“

В очите на Иполит Матвеевич животът веднага помръкна. Той отново се върна в къщи, изпълнен с негодувание и отвращение към целия свят.

Клавдия Ивановна вече не бълнуваше. Повдигната високо на възглавници, тя поглеждаше влезлия Иполит Матвеевич в пълно съзнание и както му се стори, дори строго.

— Иполит — пошепна тя ясно, — седнете до мене. Трябва да ви разкажа…

Иполит Матвеевич седна с неудоволствие, като се взираше в отслабналото мустакато лице на тъщата. Направи опит да се усмихне и да каже нещо ободряващо. Но усмивката се превърна в гримаса, а ободрителни думи просто не се намериха. От гърлото на Иполит Матвеевич се изтръгна само мъчително писукане.

— Иполит — повтори тъщата, — помните ли нашата гарнитура в гостната?

— Коя? — попита Иполит Матвеевич с любезност, възможна само към много болни хора.

— Онази… Тапицираната с английска дамаска…

— Ах, тази в моята къща ли?

— Да, в Старгород…

— Помня я, много добре я помня… Диван, дузина столове и кръгла масичка с шест крачета. Прекрасна мебел беше, гамбовска… А защо си спомнихте?

Но Клавдия Ивановна не можа да отговори. Лицето й започна бавно да добива цвета на син камък и кой знае защо, да секва дъхът и на Иполит Матвеевич. Той си спомни съвсем ясно гостната в своята къща, симетрично наредените орехови мебели с извити крачета, лъснатия с восък под, старинния кафяв роял и овалните черни рамчици по стените с фотографии на знатни роднини. Тогава Клавдия Ивановна каза с глух, равнодушен глас:

— В един от столовете заших моите брилянти.

Иполит Матвеевич погледна под око старицата.

— Какви брилянти? — запита той машинално, но тутакси се сепна. — А не ги ли взеха тогава, по време на обиска?

— Скрих брилянтите в стола — упорито повтори старата.

Иполит Матвеевич скочи, погледна осветеното от газената лампа безжизнено лице на Клавдия Ивановна и разбра, че тя не бълнува.

— Вашите брилянти! — изкрещя той и се изплаши от силата на своя глас. — В стола! Кой ви даде тоз акъл? Защо не ги дадохте на мене?

— Как можех да ви дам брилянтите, когато вие пропиляхте имението на дъщеря ми? — спокойно и със злоба изрече старата.

Иполит Матвеевич седна и тутакси отново стана. Сърцето му шумно тласкаше потоци кръв по цялото тяло. Главата му забуча.

— И не ги ли извадихте оттам? Те не са ли тук?

Старицата отрицателно поклати глава.

— Не успях. Вие помните, че трябваше бързо и неочаквано да бягаме. Те останаха в стола, който стоеше между теракотовата лампа и камината.

— Но това е безумие! Колко приличате само на дъщеря си! — изкрещя Иполит Матвеевич с цяло гърло.

И без да се стеснява, че се намира до леглото на умираща, блъсна с трясък стола и заситни нагоре-надолу из стаята. Старицата безучастно следеше движенията на Иполит Матвеевич.

— Но вие представяте ли си къде могат да попаднат тия столове? Или може би си мислите, че си стоят кротичко в гостната на моя дом и чакат да се върнете и си вземете вашите с-скъ-скъпоценности?

Старицата нищо не отговори.

От злоба пенснето на деловодителя от Отдела за гражданско състояние падна от носа му, златната дъгичка блесна край неговите колене и то тракна на пода.

— Как? Да заврете в стола брилянти за седемдесет хиляди! В стола, на който не се знае кой седи!…

Клавдия Ивановна изхлипа и политна с цялото си тяло към края на кревата. Описвайки полукръг, ръката й направи опит да хване Иполит Матвеевич, но тутакси се отпусна върху виолетовия юрган.

Като скимтеше от страх, Иполит Матвеевич се втурна при съседката.

— Май че умира!

Агрономшата бързо се прекръсти и без да скрива любопитството си, изтича заедно с мъжа си, брадатия агроном, в жилището на Иполит Матвеевич. А Воробянинов се замъкна зашеметен в градската градина.

Докато агрономът и агрономшата с прислужничката си подреждаха стаята на покойната, Иполит Матвеевич се луташе из градината, блъскаше се о пейките и вземаше за храсти вкочанясалите от ранната пролетна любов двойки.

Дявол знае какво ставаше в главата на Иполит Матвеевич. Ехтяха цигански хорове, оркестри от гърдести дами свиреха непрекъснато „танго-амапа“, мяркаше му се московска зима и вран дълъг кон бегач, който презрително пръхти срещу пешеходците. Много неща му се мяркаха на Иполит Матвеевич: и оранжеви, главозамайващо скъпи долни гащи, и кланящи се лакеи, и едно пътуване до Кан.

Иполит Матвеевич закрачи по бавно и изведнъж се спъна в тялото на майстор Безенчук. Майсторът спеше, загърнат в кожуха си, напреко на градинската пътечка. От удара той се събуди, кихна и скочи.

— Моля да не се безпокоите, господин Воробянинов — каза той разпалено, сякаш продължаваше току-що започнат разговор. — Ковчегът си иска майстора.

— Клавдия Ивановна почина — съобщи клиентът.

— Е, царство й небесно — съгласи се Безенчук. — Представила се е, значи, старата… Те, бабичките, винаги се представят… Или пък богу дух предават — според бабичката. Вашата например е дребна, но възпълничка — значи, представила се е. А например, която е по-едра и по-слаба — смята се, предава богу дух…

— Тоест, как тъй смята се? Кой смята така?

— Ние смятаме тъй. Майсторите. Ето вие например сте мъж личен, с възвишен ръст, макар и слаб. Вие, ако, не дай боже, умрете, смята се, че сте издъхнал. Ако е търговец от бившето търговско съсловие, значи, мирясали сте от него. А който е с по-малък чин, вратар например или някой селянин, за него казват: гътнал се или опънал краката. Но когато умират най-важните, железопътните кондуктори например или някое началство, смята се, че хвърлят топа. Така точно казват за тях: „А нашият, чухте ли, хвърлил топа“.

Потресен от тази странна класификация на човешката смърт, Иполит Матвеевич запита:

— Ами когато умреш ти, как ще кажат за тебе майсторите?

— Малък човек съм аз. Ще кажат: „Геберяса Безенчук.“ И повече нищо няма да кажат.

И добави строго:

— Да хвърля топа или да издъхна — е невъзможно: комплекцията ми е дребна… А с ковчега какво ще правим, господин Воробянинов? Без ресни и без гласе ли ще го оставите?

Но Иполит Матвеевич, потънал отново в своите ослепителни мечти, нищо не отвърна и тръгна напред. Безенчук го последва, като пресмяташе нещо на пръсти и както винаги мърмореше.

Луната отдавна се бе скрила. Бе студено като през зимата. Локвите отново бяха покрити с трошлив като вафли лед. По улица Другаря Губернски, където спътниците излязоха, вятърът се бореше с фирмите. Откъм Старопанския площад с шум на спускащи се щори се зададе пожарен обоз с мършави кранти.

Провесили дочени крака от платформата, е каски, пожарникарите въртяха глави и пееха нарочно отвратително:

— Гуляли са на сватбата на Колка, сина на пожарния командир — каза равнодушно Безенчук и се почеса под кожуха по гърдите. — Е, та без гласе и без всичко друго ли ще трябва да правя ковчега?

Тъкмо в тоя момент Иполит Матвеевич вече бе решил всичко. „Ще отида — отсече той, — ще ги намеря. После ще видим.“ И в брилянтните му мечти дори покойницата тъща му се стори по-мила. Той се обърна към Безенчук:

— По дяволите! Прави! С гласе! С ресни!

Глава IIIОгледалото на грешника

Изповядал умиращата Клавдия Ивановна, свещеникът от църквата „Флор и Лавър“ отец Фьодор Востриков, излезе от дома на Воробянинов крайно възбуден и през целия път до жилището си се оглеждаше разсеяно и смутено се усмихваше. Към края на пътя разсеяността му стигна дотам, че едва не се намери под колелата на изпълкомския автомобил „Гос. №1“. Когато се измъкна из виолетовата мъгла, пусната от дяволската машина, отец Востриков бе загубил ума и дума и без да обръща внимание на достопочтения си сан и солидната си възраст, измина остатъка от пътя в лек полугалоп.

Попадията Катерина Александровна приготвяше масата за вечеря. През свободните си от вечерня дни отец Фьодор обичаше да се храни рано. Но сега, снел калимавката и съблякъл ватираното си расо, отчето бързо отиде в спалнята, за почуда на попадията, заключи се там и с глух глас започна да напява „Достойно есть“.

Попадията седна на стола и боязливо зашепна:

— Намислил е пак нещо…

Пламенната душа на отец Фьодор не знаеше покой. И никога не го е знаела. Нито тогава, когато бе още Федя — възпитаник на духовното училище, нито когато бе мустакатият семинарист — Фьодор Иванич. От семинарията Востриков се прехвърли в университета и учи в Юридическия факултет три години, но през 1915 година се уплаши да не бъде мобилизиран и отново се върна на духовното поприще. Отначало бе ръкоположен за дякон, а след това за свещеник и назначен в околийския град Н. И винаги, във всички етапи на своята духовна и гражданска кариера отец Фьодор си оставаше сребролюбец.

Отец Фьодор мечтаеше за собствена свещоливница. Измъчван от видението на големи фабрични барабани, намотаващи дебели восъчни въжета, отец Фьодор измисляше различни проекти, чието осъществяване трябваше да му даде основния и оборотен капитал за закупуване на отдавна набелязаната в град Самара свещоливница.

Идеите озаряваха отец Фьодор неочаквано и той тутакси се заемаше за работа. Започна да вари мраморен сапун за пране; навари го с десетки килограми. Но сапунът, макар и да съдържаше голям процент мазнини, не се пенеше и на всичко отгоре струваше три пъти по-скъпо, отколкото произвеждания от „Плуг и чук“. Дълго след това сапунът овлажняваше и се разваляше в антрето, така че когато Катерина Александровна минаваше покрай него, дори си поплакваше. А по-късно вече го изхвърлиха в помийната яма.

Прочел в някакво списание по животновъдство, че месото на питомните зайци е крехко като пилешкото, че те се плодят много и че развъждането им може да донесе на грижливия стопанин големи печалби, отец Фьодор незабавно си набави половин дузина разплодници и само след два месеца кучето Нерка, изплашено от неимоверното количество дългоухи същества, изпълнили двора и къщата, забягна нанякъде. Проклетите жители на града Н. се оказаха много консервативни и с нечувано единодушие не купуваха зайците на Востриков. Тогава, след като се посъветва с попадията, отец Фьодор реши да украси менюто си с питомни зайци, чието месо по вкус превъзхожда пилешкото. От зайците приготвяха печено, кюфтета, пожарски котлети; от заешко месо варяха супа, вечер то поднасяха студено и в пирог. Това не доведе до нищо. Отец Фьодор пресметна, че дори да минат изключително на заешко месо, семейството може да изяде за месец не повече от четиридесет животни, докато месечният приплод възлиза на деветдесет парчета, като това число ще се увеличава всеки месец в геометрическа прогресия.

Тогава Вострикови решиха да дават домашни обеди. Цяла една вечер отец Фьодор писа с химически молив върху акуратно нарязани листчета от карирана хартия обяви за поднасяне на вкусни домашни ястия, приготвяни изключително с прясно краве масло. Обявата започваше с думите: „Евтино и вкусно.“ Попадията напълни една емайлирана купичка с лепило от брашно и късно вечерта отец Фьодор разлепи листчетата по всички телеграфни стълбове и край съветските учреждения.

Новото начинание имаше голям успех. Още първия ден се явиха седем души, между които деловодителят от военния комисариат Бендин и завеждащият подотдела на благоустройството Козлов, благодарение на чието усърдие неотдавна бе разрушен единственият в града старинен паметник — Триумфалната арка от времето на Елисавета, която според него пречела на уличното движение. Всички много харесаха ястията. На другия ден дойдоха четиринадесет души. Едва смогваха да одират зайците. Цяла седмица работата вървеше великолепно и отец Фьодор вече си мислеше да открие малка кожарска работилница без мотор, когато се случи нещо съвсем непредвидено.

Кооперативът „Плуг и чук“, който не работеше вече три седмици поради инвентаризация на стоките, бе отворен и продавачите от магазина, запъхтени от напрягане, довлякоха в задния двор, общ с двора на отец Фьодор, каца с развалено кисело зеле и го изхвърлиха в помийната яма. Привлечени от пикантната миризма, зайците се втурнаха към ямата и още на другата сутрин сред нежните гризачи започна мор. Той свирепствува всичко на всичко три часа, но умори двеста и четиридесет разплодника и неподдаващ се на пресмятане приплод.

Слисаният отец Фьодор онемя за цели два месеца и душата му се зарадва едва сега, когато се завърна от дома на Воробянинов и за учудване на попадията се затвори в спалнята. По всичко личеше, че отец Фьодор е озарен от нова идея, която го бе завладяла изцяло.

Катерина Александровна лекичко почука с кокалчето на пръста си на вратата на спалнята. Отговор не последва, само пеенето се усили. След минута вратата се открехна и в пролуката се показа лицето на отец Фьодор, заляно с моминска руменина.

— Попадийо, я дай ми по-скоро ножиците — бързо каза отец Фьодор.

— А няма ли да вечеряш?

— Добре, добре. После.

Отец Фьодор грабна ножиците, отново се заключи и се приближи до стенното огледало в изподраскана черна рамка.

До огледалото бе окачена старинна народна картина „Огледалото на грешника“, отпечатана от медна плоча и после красиво оцветена на ръка. „Огледалото на грешника“ особено утеши отец Фьодор след неуспеха му със зайците. Евтината картина ясно показваше преходността на всичко земно. В горния й край бяха наредени четири значителни и успокояващи душата рисунки, надписани със славянско писмо; „Сим се моли, Хам пшеница сее, Яфет властта държи, Смъртта над всички се смее.“ Смъртта бе с коса и с пясъчен часовник е крила. Тя бе направена като че ли от протези и ортопедически части и стоеше с широко разтворени крака върху гол хълм. Видът й недвусмислено говореше, че неуспехът със зайците е нищожна работа.

Сега на отец Фьодор повече се харесваше картинката „Яфет властта държи“. Охранен богат мъж с брада седеше на трон в малка зала.

Отец Фьодор се усмихна и като се гледаше внимателно в огледалото, започна да подстригва благообразната си брада. Космите се сипеха на пода, ножиците скърцаха и след пет минути отец Фьодор се убеди, че не може да подстриже както трябва брадата си. Беше я подкастрил на една страна, някак неприлично и дори подозрително.

Като се повъртя още малко пред огледалото, отец Фьодор се ядоса, повика жена си и подавайки й ножиците, каза раздразнено:

— Помогни ми пък ти, попадийо. Не мога да се справя с тия мои космалаци.

Попадията чак плесна с ръце от изненада.

— Но какво си направил със себе си? — проговори тя най-сетне.

— Нищо не съм направил. Подстригвам се. Помогни ми, моля ти се. Тука като че ли е поизкривено…

— Господи — рече попадията, като посегна на къдриците на отец Фьодор, — Феденка, да не си решил да преминеш към обновенците?

Отец Фьодор се зарадва на такава насока на разговора.

— Защо пък, попадийо, да не премина към обновенците? Та те не са ли хора?

— Хора са. Разбира се, че са хора — съгласи се тя злъчно. — И как още: по кинематографи се влачат, любовници издържат…

— Е, и аз по кинематографи ще се влача.

— Влачи се, много ти здраве.

— Разбира се, ще се влача.

— И ще си навлечеш накрая нещо на главата. Виж се в огледалото само на какво си заприличал.

И наистина от огледалото го погледна наперена черноока физиономия с малка чудновата брадичка и глупаво дълги мустаци.

Започнаха да подстригват мустаците, за да ги докарат до пропорционални размери.

Това, което стана по-нататък, още повече слиса попадията. Отец Фьодор заяви, че още тази вечер трябва да замине по работа и поиска от Катерина Александровна да прескочи до брата си, хлебаря, и да вземе от него за една седмица палтото с кожената яка и кафявия му патешки каскет.

— Никъде не отивам! — заяви попадията и заплака.

Половин час отец Фьодор снова из стаята, дрънка глупости, като плашеше жена си с измененото си лице. Попадията разбра само едно: отец Фьодор се е подстригал без каквато й да е причина и иска да замине с глупашкия каскет наникъде, а нея оставя.

— Не те оставям — повтаряше отец Фьодор, — не те оставям, след една седмица се връщам. Нима човек не може да има работа? Може ли, или не може?

— Не може — отвръщаше попадията.

Човек кротък в обноските си с ближните, отец Фьодор трябваше дори да удря с юмрук по масата. Макар да удряше предпазливо и несръчно, тъй като никога преди не бе правил това, попадията все пак много се изплаши, метна шала на раменете и изтича до брат си за цивилни дрехи.

Останал сам, отец Фьодор помисли за минутка, каза си: „И на жените не им е леко“ и измъкна изпод кревата сандъче, обковано с ламарина. Такива сандъчета се срещат най-често у червеноармейците. Те са облепени с тапети на шарки и отгоре украсени с портрета на Будьони или с капак от цигарена кутия „Плаж“ с три красавици, излегнати на посипания със ситни камъчета батумски бряг. Сандъчето на Вострикови, за неудоволствие на отец Фьодор, също бе облепено с картинки, но тук го нямаше нито Будьони, нито батумските красавици. Попадията бе облепила цялата вътрешност на сандъчето с фотографии, изрязани от списание „Летопис на войната 1914 година“. Тук бе и „Превземането на Пшемисъл“, и „Раздаване топли дрехи на нисшите чинове на позициите“, и какво ли не още.

Отец Фьодор извади на пода наредените отгоре книги: едно течение от списание „Руски поклонник“ от 1903 година, въздебеличката „История на разкола“ и брошурката „Русин в Италия“, върху корицата на която бе отпечатан димящият Везувий, след това бръкна чак до дъното на сандъчето и измъкна старата, изтъркана качулка на жена си. Замижал от силната миризма на нафталин, която изведнъж пъхна от сандъчето, отец Фьодор раздра дантелите и ширитите и извади от качулката тежък платнен фишек. Фишекът съдържаше двадесет златни монети по десет рубли — всичко, що бе останало от търговските авантюри на отец Фьодор.

Той повдигнах обичайното движение на ръката си полите на расото и натъпка фишека в джоба на раираните си панталони. След това се приближи до скрина и извади от бонбониерата петдесет рубли от по три и пет рубли. В бонбониерата оставаха още двадесет рубли.

— За в къщи стигат — отсече той.

Глава IVМузата на далечните пътувания

Един час преди пристигането на вечерния пътнически влак пред касата се бе наредил и поглеждаше страхливо към входните врати отец Фьодор, облечен с късо, малко под коленете, палто и с плетена кошница в ръка. Той се страхуваше да не би попадията, въпреки неговото настояване, да дотича на гарата да го изпраща и тогава будкаджията Прусис, който седеше в бюфета и черпеше с бира финансовия агент, веднага щеше да го познае. Отец Фьодор поглеждаше с почуда и свян своите открити за погледа на всички миряни раирани панталони.

Качването във влака носеше обичайния си скандален характер. Пътниците, превити под тежестта на преголемите торби, тичаха от локомотива до опашката на влака и от опашката до локомотива. Зашеметен, отец Фьодор тичаше заедно с всички. Като всички и той говореше с кондуктора угоднически, понеже и той като всички се страхуваше, че касиерът му е издал „неправилен“ билет, и едва когато го пуснаха най-после във вагона, си възвърна обикновеното спокойствие и дори се развесели.

Локомотивът изпищя с все сила и влакът потегли, като отнасяше Отец Фьодор в неизвестни далнини по работа загадъчна, но обещаваща явно големи изгоди.

Интересно нещо е железопътната зона. Попаднал в нея, и най-обикновеният гражданин чувствува известна загриженост и бързо се превръща или в пътник, или в получател на стоки и багаж, или просто в скитник без билет, помрачаващ живота и служебната дейност на кондукторските бригади и перонните контрольори.

От оня момент, когато гражданинът навлиза в железопътната зона, която той дилетантски нарича гара или спирка, животът му рязко се променя. Тутакси около него се заумилкват разни Ермактимофеевичи в бели престилки с никелирани плочки на лявата гръд и услужливо поемат багажа. От този момент гражданинът не принадлежи вече на себе си. Той е пътник и започва да изпълнява всички задължения на пътника. Тия задължения са много сложни, но приятни.

Пътникът яде твърде много. Простосмъртните нощем не ядат, но пътникът яде и през нощта. Яде той пържено пиле; което е скъпо за него, твърдо сварени яйца, вредни за стомаха, и маслини. Когато влакът преминава през стрелката, по полиците дрънкат много чайници и подскачат запънати във вестници пилета, лишени от бутчетата си, отскубнати от пътниците.

Но пътниците не забелязват нищо. Те си разказват анекдоти. Редовно след всеки три минути целият вагон се тресе от смях. После настъпва тишина и кадифен глас разказва следващия анекдот:

— Умира стар евреин. Около него са жена му и децата. „Моше тука ли е?“ — пита евреинът с отпаднал глас. „Тука е.“ — „А леля Брана дойде ли?“ — „Дойде.“ — „Ами баба къде е? Не я виждам.“ — „Ето къде се е изправила.“ — „А Исак?“ — „Исак е тук.“ — „А децата?“ — „Ето ги, всички деца са тук.“ — „Кой тогава остана в магазина?!“

В същия миг чайниците започват да дрънкат и пилетата на горните полици пърхат, разтревожени от силния смях. Но пътниците не забелязват това. Всеки таи любимия си анекдот, който трепетно дочаква, своя ред. Новият разказвач бута с лакът съседите си, умолително крещи: „А на мене ето какво ми разказваха!“ — завладява с мъка вниманието и започва:

— Един евреин се прибира в къщи и си ляга да спи до жената. По едно време чува — под кревата някой дращи. Евреинът пъха ръката си под кревата и пита: „Ти ли си, Джек?“ А Джек лизва ръката му и отвръща: „Аз съм.“

Пътниците примират от смях, тъмната нощ забулва полята, от комина на локомотива излитат палави искри и високите семафори със светещи зелени очила коректно отминават, гледайки влака отгоре.

Интересно нещо е железопътната зона! По всички краища на страната летят дълги тежки влакове за далечни пътувания. Навсякъде пътят е открит. Навред блести зелената светлина — пътят е свободен. Полярният експрес се изкачва към Мурманск. Огънат и изгърбен на стрелката, от Курската гара изскача „Първи—К“, проправяйки си път към Тифлис. Пътническият далекоизточен влак заобикаля Байкал и с пълна пара се приближава към Тихия океан.

Музата на далечните пътувания примамва човека. Тя вече откъсна отец Фьодор от тихия провинциален кът и го хвърли бог знае в коя губерния. И бившият предводител на дворянството, а сега книговодител в Отдела за гражданско състояние Иполит Матвеевич Воробянинов е вече разтревожен до дъното на душата си и е намислил дявол знае какво.

Музата разпилява хората по страната. Един си намира сияеща годеница на десет хиляди километра от града, в който служи. Друг в гонитба за съкровища изоставя телеграфо-пощенското отделение и лети като гимназист към Алдан. А трети си седи в къщи, гали любовно напредналата си херния и чете съчиненията на граф Салиас, купени вместо за една рубла — за пет копейки.

На втория ден след погребението, с чието уреждане любезно се зае майсторът на ковчези Безенчук, Иполит Матвеевич отиде на работа и изпълнявайки възложените му задължения зарегистрира собственоръчно смъртта на Клавдия Ивановна Петухова, петдесет и девет годишна, домакиня, безпартийна, жителка на околийския град Н., по произход дворянка От Старгородска губерния. След това Иполит Матвеевич помоли да му бъде разрешен полагаемият му се двуседмичен отпуск, получи четиридесет и една рубла, сбогува се е колегите си и си тръгна за в къщи. По пътя се отби в аптеката.

Помощник-аптекарят Леополд Григориевич, наричан от роднини и приятели Липа, стоеше зад червения полиран тезгях, заобиколен от млечнобели буркани с отрова, и със свойствената си нервност предлагаше на балдъзата на пожарния командир крем

Ала балдъзата на пожарния командир искаше

Но в аптеката имаше само крем „Анго“ против почерняване и борбата между толкова противоположните парфюмерийни продукти продължи половин час. Победи все пак Липа, като продаде на балдъзата на пожарния командир червило и машинка за изтребване на дървеници, направена по принципа на самовара, но външно приличаща на лейка.

— Какво желаете?

— Нещо за коса.

— За растене, премахване, боядисване?

— Какво ти растене! — каза Иполит Матвеевич. — За боядисване.

— За боядисване имаме прекрасно средство „Титаник“. Получено направо от митницата. Контрабандна стока. Не се измива нито със студена, нито с гореща вода, ни със сапун, ни с газ. Радикален черен цвят. Шишенце за половин година струва три рубли и дванадесет копейки. Препоръчвам ви го като на добър познат.

Иполит Матвеевич повъртя в ръце квадратното шишенце „Титаник“, погледна с въздишка етикетчето и остави парите на масата.

Иполит Матвеевич се върна в къщи и с погнуса почна да облива главата и мустаците си с „Титаник“. Цялата къща завоня.

Следобед зловонието намаля, мустаците изсъхнаха, но се слепиха и можаха да се разчешат с голям труд. Радикалният черен цвят излезе с малко зеленикав оттенък, но за повторно боядисване вече нямаше време.

Иполит Матвеевич измъкна от кутията на тъща си намерения предишната вечер списък на скъпоценностите, преброи всички налични пари, заключи къщата, скри ключовете в задния си джоб, качи се в бързия влак №7 и отпътува за Старгород.

Глава VВеликият комбинатор

В единадесет и половина от северозапад, откъм село Чмаровка, в Старгород влезе млад човек на около двадесет и осем години. След него тичаше безпризорно момче.

— Чичко — весело викаше то, — дай десет копейки!

Младият човек извади от джоба си затоплена ябълка и му я подаде, но то продължаваше да го следва. Тогава пешеходецът се спря, погледна с насмешка момчето и каза тихо:

— Може би трябва да ти дам и ключа от дома си, където са парите ми?

Прекалилият безпризорен разбра безпочвеността на претенциите си и изостана.

Младият човек излъга: той нямаше нито пари, нито жилище, където би могъл да държи парите си, нито ключ, с който да отключи жилището. Нямаше дори палто. В града младият човек влезе със зелен втален костюм. Около дебелия му врат бе омотан няколко пъти стар вълнен шал; обут бе с лачени чепици, гарнирани с оранжева чортова кожа. Носеше ги на бос крак. В ръката си младият човек държеше астролабия1.

„О, баядерка, ти-ри-рим, ти-ри-ра!“ — затананика той, когато наближи пазара.

Тук за него се намери доста работа. Вмъкна се в редицата продавачи, чиито сергии бяха направо на земята, дигна ръка с астролабията и почна да вика сериозно:

— Кой търси астролабия? Евтино се продава астролабия! За делегации и женотдели с намаление.

Неочакваното предложение дълго време не будеше интерес. Делегациите от домакини се интересуваха повече от дефицитни стоки и се тълпяха край павилионите с манифактура. Два пъти вече покрай продавача на астролабията мина агент от старгородската криминална милиция. Но тъй като астролабията съвсем не приличаше на откраднатата вчера от канцеларията на Маслоцентьра пишеща машина, агентът престана да фиксира младия човек и отмина.

Към обяд астролабията бе продадена на един шлосер за три рубли.

— Сама мери — рече младият човек, като връчваше астролабията на купувача, — стига да има какво да се измерва.

Освободил се от чудноватия инструмент, веселият млад човек похапна в гостилницата „Кът на вкуса“ и тръгна да разглежда града. Мина по улица Съветска, излезе на Червеноармейска (бивша Голяма Пушкинова), пресече Кооперативна и отново се озова на Съветска. Но тя не бе вече оная Съветска, по която мина: в града имаше две Съветски улици. Докато се чудеше на това обстоятелство, младият човек се озова на улица Ленски събития (бивша Денисовска). Пред красивата двуетажна сграда №28 с табелка

той се спря, за да запали цигарата си от вратаря, който седеше на каменната пейка до вратата.

— Е, дядка — запита младият човек, като всмукна от цигарата, — във вашия град има ли моми за женене?

Старият вратар не се учуди никак.

— За някои и кобилата е мома за женене — отвърна той, подемайки на драго сърце разговора.

— Повече въпроси нямам — бързо изрече младият човек.

И тутакси зададе нов въпрос:

— Може ли в такава къща да няма моми за женене?

— Нашите моми — възрази вратарят — отдавна ги търсят на онзи свят с фенери. Това е старопиталище: баби живеят тук, на държавна издръжка.

— Разбирам. Такива, които са се родили още преди историческия материализъм, нали?

— Виж, това е вече вярно. Родили са се тогава, когато са се родили.

— А какво е било в тази къща преди историческия материализъм?

— Кога, кога?

— Ами тогава, при стария режим.

— А, при стария режим тук живееше моят господар.

— Буржоа?

— Ти си буржоа! Казвам ти — предводител на дворянството.

— Пролетарий, значи?

— Ти си пролетарий! Казах ти вече — предводител.

Разговорът с умния вратар, слабо ориентиран в класовата структура на обществото, би продължил бог знае още колко време, ако младият човек не се бе заел решително за работата.

— Виж какво, дядка — рече тихо той, — не е зле да си сръбнем малко.

— Ами че почерпи.

Те изчезнаха за известно време, а когато се върнаха, вратарят бе вече най-верният приятел на младия човек.

— Та така, ще нощувам при тебе — казваше новият приятел.

— Ако щеш и цял живот живей при мен, щом си добър човек.

Добрал се тъй бързо до целта, гостът чевръсто се вмъкна в стаята на вратаря, събу оранжевите си обуща, изтегна се на пейката и започна да обмисля утрешния план на действие.

Младият човек се казваше Остап Бендер. От биографията си обикновено съобщаваше само една подробност: „Баща ми — казваше той — беше турски поданик.“ През живота си синът на турския поданик бе променил много професии. Неспокойният му нрав, който му пречеше да се посвети на една определена работа, постоянно го подхвърляше в разни краища на страната и сега го бе довел в Старгород без чорапи, без ключ, без квартира и без пари.

Изтегнат в топлата и задушна стая на вратаря, Остап Бендер шлифоваше в мислите си два възможни варианта на своята кариера. Можеше да стане многоженец и спокойно да се мести от град на град, мъкнейки със себе си новия куфар със задигнати от поредната съпруга ценни вещи.

А можеше и още утре да отиде в Стардеткомисия2 и да предложи да се заеме с пласирането на още ненарисуваната, но гениално замислена картина „Болшевики пишат писмо на Чембърлейн“ по популярната картина на художника Репин „Запорожци пишат писмо на султана“. В случай на успех този вариант би му донесъл около четиристотин рубли.

И двата варианта бяха замислени от Остап през последното му пребиваване в Москва. Вариантът с многоженството се роди под влияние на прочетеното във вечерния вестник съобщение за съдебен процес, където ясно се сочеше, че някакъв многоженец бил осъден само на две години, без да бъде строго изолиран. Вариантът №2 се роди в главата на Бендер, докато разглеждаше изложбата на Съюза на художниците от революционна Русия, където се бе вмъкнал гратис.

Ала и двата проекта си имаха своите недостатъци. Да започне кариера на многоженец без прекрасен петнист сив костюм, бе невъзможно. При това трябваше да има поне десет рубли, за да бъде внушителен и да съблазнява. Разбира се, би могъл да се ожени и с обикновения си зелен костюм, защото мъжката сила и красота на Бендер бяха напълно обаятелни за провинциалните Маргарити, вече моми за женене, но това би било, както казваше Остап, „ниско качество, нечиста работа“. С картината също не всичко бе гладко: можеха да се явят чисто технически затруднения. Удобно ли ще е да се рисува другарят Калинин с казашки калпак и бял ямурлук, а другарят Чичерин — гол до кръста? В случая може, разбира се, всички действуващи лица да бъдат нарисувани в обикновени костюми, но това вече е съвсем друго.

— Няма да има този ефект! — произнесе Остап гласно.

И едва сега той забеляза, че вратарят отдавна вече говори нещо разпалено. Беше се отдал на спомените си за бившия собственик на къщата:

— Началникът на полицията му отдаваше чест… Отиваш например при него, да кажем, на Нова година да го поздравиш — три рублички ти дава… На Великден например, да кажем, още трички. Е, да речем, за именния ден го поздравяваш… Само от поздравления за една година петнайсетина рубли ще събереш… Да ме представи за медал дори обеща… „Аз, казва, искам моят вратар с медал да бъде.“ Точно тъй ми казваше: „Ти, Тихон, смятай, че имаш вече медал…“

— Е, и дадоха ли ти?

— Потрай… „На мене, казва, вратар без медал не ми трябва.“ В Санкт-Петербург отиде за медал. Е, от пръв път, така да се каже, не стана. Господа чиновниците не пожелали. „Царят, кай, в чужбина заминал, сега не може.“ Нареди ми господарят да чакам. „Ти, кай, Тихон, почакай, без медал няма да останеш.“

— Ама твоят господар пречукаха ли го, а? — неочаквано запита Остап.

— Никой не го е пречукал. Сам си замина. Мигар можеше да остане тук с войниците… А сега дават ли медали за вратарска служба?

— Дават. Мога да ти издействувам.

Вратарят погледна с уважение Бендер.

— Не бива да стоя без медал. Службата ми е такава.

— А къде отиде господарят ти?

— Кой го знае! Хората казваха, че за Париж заминал.

— Аха!… Като бялата акация е цветът на емиграцията… Значи, той е емигрант!

— Ти си емигрант… За Париж, казват, заминал. А къщата взеха за старопиталище… Тях, ако щеш, всеки ден ги поздравявай — петак няма да получиш!… Ех! Господар на място беше той!

В този момент над вратата затрепери ръждясалият звънец. Вратарят се потътри с пъшкане към вратата, отвори я и се отдръпна стъписан.

На най-горното стъпало стоеше Иполит Матвеевич Воробянинов, черномустакат и чернокос. Зад пенснето очите му сияеха с предвоенния блясък.

— Господарю! — възторжено измуча Тихон. — От Париж ли?

Смутен от присъствието на непознат човек във вратарската стая, чиито голи виолетови ходила едва сега забеляза иззад края на масата, Иполит Матвеевич искаше да избяга, но Остап Бендер скочи пъргаво и ниско му се поклони.

— Макар у нас да не е като в Париж, молим ви, заповядайте в нашата колиба.

— Здравей, Тихон — бе принуден да каже Иполит Матвеевич, — аз съвсем не идвам от Париж. Откъде ти е влязло това в главата?

Но Остап Бендер, чийто дълъг благороден нос надушваше къде има изгода, не даде на вратаря да гъкне.

— Отлично — каза той, като намигна, — не идвате от Париж. Разбира се, дошли сте от Кологрив, за да навестите покойната си баба.

Казвайки това, Остап Бендер нежно прегърна объркалия се вратар и го изблъска от вратата навън, преди той да разбере какво се е случило, а когато се опомни, можа да съобрази само това, че от Париж е пристигнал господарят му, че него, Тихон, го изблъскаха от стаята и че в лявата му ръка е пъхната еднорублева банкнота.

След като затвори грижливо вратата, Бендер се обърна към Воробянинов, който все още стоеше сред стаята, и каза:

— Спокойно, всичко е наред. Презимето ми е Бендер. Може би сте чували?

— Не съм чувал — нервно отвърна Иполит Матвеевич.

— Отде накъде пък в Париж може да бъде известно името на Остап Бендер? Топло ли е сега в Париж? Хубав град. Имам там омъжена братовчедка. Неотдавна ми изпрати копринена кърпичка в препоръчано писмо…

— Що за глупости! — възкликна Иполит Матвеевич. — Какви кърпички? Аз идвам не от Париж, а от…

— Прекрасно, прекрасно! От Моршанск.

Иполит Матвеевич никога досега не бе имал работа с толкова темпераментен млад човек като Бендер и се почувствува зле.

— Знаете ли, трябва да си вървя — каза той.

— Къде ще вървите? Няма защо да бързате. ГПУ само ще дойде при вас.

Иполит Матвеевич не можа да съобрази какво да отговори, разкопча палтото си с оръфана кадифена яка и седна на пейката, като неприязнено гледаше Бендер.

— Не ви разбирам — каза той с унил глас.

— Не е страшно. Сега ще разберете. Една минутка.

Остап обу на бос крак оранжевите чепици, разходи се из стаята и започна:

— През коя граница минахте? Полската? Финландската? Румънската? Както изглежда, скъпо удоволствие. Един мой познат неотдавна премина границата, той живее в Славута, откъм нашата страна, а родителите на жена му — от другата. За семейни работи се поскарал с жена си, а тя била от самолюбие род. Плюла му в мутрата и избягала през границата при родителите си. Поседял този мой познат три-четири дена сам в къщи и вижда — лоша работа: ядене няма, в стаята мръсно; и решава да се помири. Излиза една нощ и тръгва през границата при тъста си. Но граничарите го хващат, съставят му акт, затварят го за шест месеца, а след това го изключват от профсъюза. Сега, казват, жена му се върнала, глупачката, а мъжът й лежи в затвора. Храна му носи… И вие ли през полската граница минахте?

— Честна дума — промълви Иполит Матвеевич, изпаднал неочаквано във властта на приказливия млад човек, който се бе изпречил на пътя му към брилянтите, — честна дума, поданик съм на РСФСР. В края на краищата мога да ви покажа паспорта си…

— При съвременното развитие на печатарското дело на Запад да се напечата съветски паспорт, е толкова дребна работа, че е смешно дори да се говори за това… Един мой познат стигна дотам, че печаташе даже долари. А знаете ли колко е мъчно да се фалшифицират американски долари? Там хартията е с такива, знаете, разноцветни нишки. Трябва много добре да се владее техниката. Той умело ги пласираше на московската черна борса; после се оказа, че неговият дядо, известен сарафин, ги е купувал в Киев и напълно се разорил, защото доларите все пак били фалшиви. Така че с вашия паспорт и вие може да се излъжете в сметките си.

Ядосан, че вместо да търси енергично брилянтите, е принуден да седи във вонящата вратарска стая и да слуша бръщолевенията на младия нахалник за подозрителните дела на познатите му, Иполит Матвеевич все още не се решаваше да си ходи. Плашеше го мисълта, че непознатият млад човек ще раздрънка по целия град, че е пристигнал бившият предводител. Тогава — край на всичко, а може и да го затворят.

— Вие все пак никому не казвайте, че сте ме видели — умолително рече Иполит Матвеевич, — могат наистина да помислят, че съм емигрант.

— Да! Да! Това е конгениално! Преди всичко актив: завърнал се в родния град емигрант. Пасив: страхува се, че ще го задържат в ГПУ.

— Хиляди пъти ви казах, че не съм емигрант!

— А кой сте тогава? Защо сте дошли тук?

— Дойдох от град Н. по работа?

— По каква работа?

— По частна работа.

— И след всичко това казвате, че не сте емигрант?… Един мой познат също пристигна…

Сега вече Иполит Матвеевич, доведен до отчаяние от историите за познатите на Бендер и видял, че е невъзможно да излезе наглава с него, се покори.

— Добре — каза той, — всичко ще ви обясня.

„В края на краищата без помощник е мъчно — помисли си Иполит Матвеевич, — а той изглежда голям шмекер. Такъв може да ми бъде полезен.“

Глава VIБрилянтовият мираж

Иполит Матвеевич свали омазнената си касторена шапка, разчеса мустаците си, от които при докосване на гребенчето излетя ято електрически искри, и след като се изкашля решително, разказа на Остап Бендер, първия срещнат мошеник, всичко, което знаеше за брилянтите от умиращата си тъща.

Докато той разказваше, Остап на няколко пъти подскача и обърнат към желязната печка, възторжено извикваше:

— Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Ледът се пука!

А след час двамата седяха до разклатената масичка и опрели един до друг глави, четяха дългия списък на скъпоценностите, украсявали някога пръстите, шията, ушите, гърдите и косите на тъщата.

Иполит Матвеевич произнасяше натъртено, като току наместваше на носа си пенснето, което се клатеше:

— Три наниза бисери… Много добре помня. Два по четиридесет зърна и един голям — сто и десет. Брилянтно колие… Клавдия Ивановна казваше, че струва четири хиляди, старинна работа…

Следваха пръстените: не венчални пръстени, груби, просташки и евтини, а фини, изящни, с чисти, прозрачни брилянти; тежки, ослепително блестящи обеци, отсеняващи върху нежното женско ухо разноцветни светлини; гривни във формата на змии с изумрудени люспички; огърлица-браслет, за която сигурно е отишла реколтата от пет хиляди декара; бисерно колие, достойно само за някоя знаменита оперетна примадона; венец на всичко бе диадемата за четиридесет хиляди рубли.

Иполит Матвеевич се огледа. По тъмните ъгли на молепсаната вратарска стая пламваше и трептеше изумрудена пролетна светлина. Брилянтен дим плуваше до тавана. Бисерни зърна се търкаляха по масата и скачаха по пода. Мираж от скъпоценности омагьосваше стаята.

Развълнуваният Иполит Матвеевич дойде на себе си едва от звука на Остаповия глас.

— Изборът не е лош. Виждам, камъните са подбрани с вкус. Колко струваше цялата тая музика?

— Около седемдесет — седемдесет и пет хиляди.

— М-да… Сега струва, значи, сто и петдесет хиляди.

— Нима толкова много? — запита зарадван Воробянинов.

— Не по-малко. Само че вие, скъпи другарю от Париж, плюйте на всичко това.

— Как да плюя?

— Със слюнка — отвърна Остап, — както плюваха до епохата на историческия материализъм. Нищо няма да излезе.

— Как така?

— Ами тъй. Колко стола бяха?

— Една дузина. Цяла гарнитура за гостна.

— Отдавна май е изгоряла в печките вашата гарнитура.

Воробянинов така се изплаши, че дори скочи от мястото си.

— Спокойно, спокойно. За тая работа се залавям аз. Заседанието продължава. Впрочем ние с вас трябва да сключим малко договорче.

Задъхан, Иполит Матвеевич даде съгласието си с кимване на глава. Тогава Остап Бендер започна да оформя условията.

— В случай на реализиране на съкровището, аз, като непосредствен участник в концесията и технически ръководител на работата, получавам шестдесет процента, а вноските за обществено осигуряване за мене може да не плащате. Все едно ми е.

Иполит Матвеевич побледня.

— Това е пладнешки обир.

— А вие колко смятахте да ми предложите?

— Е-е-е, пет процента, хайде, да речем, десет. Ама разберете, петнадесет хиляди рубли са това!

— Повече нищо ли не искате?

— Н-не.

— А може би искате да работя без пари, а освен това да ви дам и ключа от квартирата, където държа парите си?

— В такъв случай прощавайте — каза Воробянинов под носа си. — Имам всички основания да мисля, че и сам ще мога да се справя с работата си.

— Аха! В такъв случай прощавайте — възрази великолепният Остап, — имам не по-малко основания, както казваше Ънди Такър, да предполагам, че и аз сам мога да се справя с вашата работа.

— Мошеник! — изкрещя Иполит Матвеевич, целият разтреперан. Остап остана равнодушен.

— Слушайте, господине от Париж, трябва да знаете, че вашите брилянти са почти в джоба ми! И вие ме интересувате само дотолкова, доколкото желая да осигуря старините ви.

Едва сега Иполит Матвеевич разбра какви железни лапи са го стиснали за гърлото.

— Двадесет процента — рече той навъсено.

— И моите разходи ли? — запита с насмешка Остап.

— Двадесет и пет.

— И ключът от квартирата?

— Та това са тридесет и седем хиляди и петстотин!

— Гледай ти, какви тънки сметки! Е, хайде, от мене да мине — петдесет процента. Половината — за вас, половината — за мене.

Пазарлъкът продължаваше. Остап отстъпи още. От уважение към личността на Воробянинов той се съгласяваше да работи за четиридесет процента.

— Шестдесет хиляди! — крещеше Воробянинов.

— Много долен човек сте вие — възразяваше Бендер, — обичате парите повече, отколкото трябва.

— А вие не ги ли обичате? — изви глас като флейта Иполит Матвеевич.

— Не ги обичам.

— Защо са ви тогава шестдесет хиляди?

— Заради принципа!

Иполит Матвеевич едва си пое дъх.

— Ледът се пука, а? — настояваше на своето Остап.

Воробянинов изпъшка и покорно рече:

— Пука се.

— Хайде, дайте си ръката, околийски предводителю на команчите! Ледът се пука! Пука се ледът, господа съдебни заседатели!

И след като Иполит Матвеевич, обиден от прякора „предводител на команчите“, поиска да му се извини и Остап, произнасяйки извинително слово, го нарече фелдмаршал — пристъпиха към изработването на диспозицията.

В полунощ вратарят Тихон, като се хващаше за всяко дръвче по пътя и дълго се подпираше о стълбовете, се домъкна до своята дупка. За негово нещастие бе новолуние.

— А! Пролетарий на умствения труд! Труженик на метлата! — възкликна Остап, когато съгледа свития на кълбо вратар.

Вратарят измуча с гърлен и възбуден глас, точно както понякога внезапно в среднощната тишина разпалено и настойчиво започва да боботи клозетът.

— Това е конгениално — каза Остап на Иполит Матвеевич, — а вашият вратар все пак е голям дръвник. Може ли да се напива така човек с една рубла?

— М-може — рече неочаквано вратарят.

— Слушай, Тихон — започна Иполит Матвеевич, — не знаеш ли ти, приятелю, какво стана с моите мебели?

Остап внимателно придържаше Тихон, за да може речта свободно да се лее от широко отворената му уста. Иполит Матвеевич чакаше напрегнато. Но от устата на вратаря, в която зъбите растяха не подред, а през един, се изтръгна оглушителен рев:

— Вевевеселиии дни бяяяяха…

Вратарската стая загърмя и закънтя. Вратарят изпълняваше прилежно и старателно песента, без да пропуска нито дума. Той ревеше и обикаляше стаята, като ту се пъхаше несъзнателно под масата, ту удряше с фуражката си медната цилиндрична гира на часовника, ту клякаше на едно коляно. Беше му страшно весело.

Иполит Матвеевич съвсем се обърка.

— Ще трябва да отложим разпита на свидетелите за сутринта — каза Остап. — А сега да спим.

Вратаря, тежък в съня си като скрин, пренесоха на скамейката.

Воробянинов и Остап решиха да легнат заедно на кревата на вратаря. Оказа се, че под сакото си Остап носи ковбойска риза на черни и червени квадрати. А под ковбойката нямаше нищо друго. Затова пък под известната на читателя бледожълта жилетка Иполит Матвеевич носеше още една — вълнена, светлосиня.

— Жилетка само за продан — със завист рече Бендер, — тъкмо за мене. Продайте ми я!

На Иполит Матвеевич му бе неудобно да отказва на новия си съдружник и непосредствен участник в концесията. Въсейки се, той се съгласи да продаде жилетката на костуема цена — осем рубли.

— Парите — след реализиране на нашето съкровище — заяви Бендер, като поемаше от Воробянинов още топлата жилетка.

— Не, така не мога — каза Иполит Матвеевич, изчервявайки се. — Дайте обратно жилетката.

Деликатната натура на Остап се възмути.

— Какви са тия сметки на дребно? — викна той. — Започвате работа за сто и петдесет хиляди рубли, а правите въпрос за някакви си осем! Научете се да живеете нашироко!

Иполит Матвеевич се изчерви още повече, извади малко бележниче и записа с красив почерк:

Остап надзърна в бележничето.

— Охо! Щом вече ми откривате лична сметка, то поне водете я правилно. Запишете дебит, запишете и кредит. Не забравяйте да впишете в дебита шестдесет хиляди рубли, които ми дължите, а в кредита — жилетката. Салдото е в моя полза — петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и две рубли. Може още да си поживее човек.

След това Остап потъна в тих детски сън. А Иполит Матвеевич махна от ръцете си вълнените ръкавели, събу баронските ботуши и останал по закърпеното егерово бельо, сумтейки, се пъхна под юргана. Бе му много неудобно. Откъм външната му страна юрганът не стигаше и му беше студено, а от другата го пареше младото, пълно е трепетни идеи тяло на великия комбинатор.

И тримата сънуваха.

Сънищата на Воробянинов бяха страшни: микроби, агенти на криминалната милиция, кадифени дълги рубашки и майсторът на ковчези Безенчук в смокинг, но небръснат.

На Остап се присъни вулканът Фуджияма, завеждащият маслоцентъра и Тарас Булба, продаващ картички с изгледи от Днепрострой.

А вратарят сънуваше, че конят е излязъл от конюшнята. Насън той го търси до сутринта, но не го намери и се събуди съсипан и навъсен. Дълго се чуди на спящите в неговото легло хора и без да е проумял нещо, взе метлата и излезе на улицата да изпълнява преките си задължения: да подмита конските фъшкии и да вика подир питомките на старопиталището.

Глава VIIСледите от „Титаник“

Иполит Матвеевич се събуди по навик в седем и половина, избоботи „гут морген“ и отиде при умивалника. Миеше се с наслада: плакнеше си устата, бърбореше си и тръскаше глава, за да изтече влязлата в ушите му вода. Избърсването бе приятно, но когато махна кърпата от лицето си, Иполит Матвеевич видя, че тя е изцапана с оня радикален черен цвят, в който завчера бяха боядисани хоризонталните му мустаци. Сърцето на Иполит Матвеевич замря. Той се спусна към джобното си огледалце. В огледалцето се отразиха големият му нос и зеленият като млада тревица ляв мустак. Иполит Матвеевич бързо отмести огледалцето надясно. Десният мустак имаше същия отвратителен цвят. Като наведе глава, сякаш искаше да бодне, огледалцето, нещастникът видя, че радикалният черен цвят още господствува в средата на карето от коси, но по краищата имаше същата тревистозелена ивица.

Цялото същество на Иполит Матвеевич издаде такъв гръмлив стон, че Остап Бендер отвори очи.

— Вие сте полудял! — възкликна Бендер и в същия миг отново притвори сънни клепачи.

— Другарю Бендер — умолително зашепна жертвата на „Титаник“.

Остап се събуди едва след много блъскане и увещаване. Той погледна внимателно Иполит Матвеевич и весело се разсмя. Застанал с гръб към директора — учредител на концесията, главният ръководител на предприятието и технически директор се тресеше от смях, хващаше се за кревата, крещеше: „Не мога повече!“ — и наново избухваше.

— Не е прилично това от ваша страна, другарю Бендер — каза Иполит Матвеевич, при което зелените му мустаци потрепваха.

Това даде нови сили на отмалелия вече Остап. Чистосърдечният му смях продължи още десетина минути. Когато най-сетне можа да си поеме дъх, той веднага стана много сериозен.

— Защо ме гледате с такива зли очи, като войник въшка? Себе си погледнете!

— Но аптекарят ми казваше, че това е радикален черен цвят. Не се измива нито със студена, нито с гореща вода, ни със сапун, ни с газ… Контрабандна стока.

— Контрабандна ли? Цялата контрабанда я правят в Одеса, на улица Малка Арнаутска. Покажете шишенцето… И после вижте. Четохте, ли това?

— Четох.

— А това — с малките букви? Тук ясно е казано, че след измиване с гореща и студена вода или със сапунена пяна и газ косите съвсем не трябва да се избърсват, а да се сушат на слънце или на примус. Защо не сте ги сушили? Къде ще вървите сега с тая зелена гора?

Иполит Матвеевич бе покрусен. Влезе Тихон. Като видя господаря си със зелени мустаци, той се прекръсти и помоли за малко пари, за да отпъди махмурлука.

— Дайте една рубла на героя на труда — предложи Остап — и моля да не я записвате на моя сметка. Това е ваша интимна работа с бившия ви служещ… Почакай, дядка, не излизай, имаме малко работа с тебе.

Остап поведе разговор с вратаря за мебелите и само след пет минути концесионерите знаеха всичко. През 1919 година всички мебели били откарани в жилотдела, с изключение на един стол от гостната, който отначало бил притежание на Тихон, а след това го задигнал домакинът на дом №2 на общественото подпомагане.

— Значи, той си е тук, в дома?

— Тука си стои.

— Ами я ми кажи, приятелю — попита със затаен дъх Воробянинов, — когато столът бе у тебе, ти не гр ли… поправя?

— Нямаше нужда да се поправя. Едно време се работеше добре. Такъв стол може да изтрае още трийсет години.

— Хайде върви, приятелю, на ти още една рубла, но внимавай, никому нито дума, че съм дошъл.

— Ням съм като гроб, гражданино Воробянинов.

След като отпрати вратаря и извика: „Ледът се пука“, Остап Бендер наново се зае с мустаците на Иполит Матвеевич:

— Ще трябва отново да се боядисват. Дайте ми пари — ще отида в аптеката. Вашият „Титаник“ за нищо не го бива, само кучета могат да се боядисват с него… Ех, каква боичка имаше едно време!… Един професор по конни надбягвания ми разказа трогателна история. Вие интересувахте ли се от надбягвания? Не? Жалко. Вълнуващо нещо. Та ето какво… Имало един знаменит комбинатор, граф Друцки. Загубил на конни надбягвания петстотин хиляди. Цар на загубите! И когато освен дългове нищо друго нямал и почнал да мисли тоя граф за самоубийство, един хитрец му дал срещу петдесет рубли забележителен съвет. Графът заминал и след една година се върнал с тригодишен бегач орловска порода. След това той не само си върнал парите, но дори спечелил още около триста хиляди. Неговият орловец Маклер, с отличен атестат, винаги пристигал пръв. На дерби той надминал с цял корпус Мак-Махон. Гръм и мълнии!… Но тогава Курочкин (чували ли сте за него!) забелязва, че всички орловци започват да менят цвета на козината си, само Маклер, сладурът, че си го променя. Нечуван скандал станал! Осъдили графа на три години. Станало ясно, че Маклер не бил орловец, а пребоядисан мелез, а мелезите са много по-бързи от орловците и на една верста дори не им позволяват да се приближат. Е?… Това се казва боичка! А не като вашите мустаци!…

— Ами атестатът? Та нали той имал отличен атестат?

— Същият като етикетчето на вашия „Титаник“, лъжлив! Дайте сега пари за боя.

Остап се върна с нов препарат.

— „Наяда“. По всяка вероятност е по-добър от вашия „Титаник“. Събличайте сакото.

Започна обредът на пребоядисването. Но „прекрасният кестеняв цвят, придаващ на косите нежност и пухкавост“, смесен със зеленината на „Титаник“, неочаквано боядиса главата и мустаците на Иполит Матвеевич с багрите на слънчевия спектър.

Нищо не хапнал от сутринта, Воробянинов злобно ругаеше всички парфюмерийни предприятия, както държавните, така и нелегалните, които се намираха в Одеса, на улица Малка Арнаутска.

— Такива мустаци сигурно няма дори и Аристид Бриан — ободряващо забеляза Остап, — но да се живее в Съветска Русия с такива ултравиолетови коси, не е за препоръчване. Ще трябва да се обръснат.

— Не мога — отвърна жално Иполит Матвеевич, — това е невъзможно.

— Да не би да пазите мустаците си като спомен?

— Не мога — повтори Воробянинов и наведе глава.

— Тогава стойте цял живот в стаята на вратаря, а аз ще издирвам столовете. Впрочем първият стол е над главите ни.

— Бръснете!

Бендер намери ножици, за миг клъцна мустаците и те безшумно паднаха на пода. След като свърши със стригането, техническият директор извади от джоба си пожълтяла самобръсначка „Жилет“, а от портфейла — резервно ножче и почна да бръсне почти плачещия Иполит Матвеевич.

— За вас хабя последното си ножче. Не забравяйте да впишете в моя дебит две рубли за бръснене и стригане.

Потръпващ от мъка, Иполит Матвеевич все пак запита:

— Защо толкова скъпо? Навсякъде вземат четиридесет копейки!

— За конспирацията, другарю фелдмаршал — бързо отвърна Бендер.

Невъобразими са страданията на човек, комуто бръснат главата със самобръсначка. Иполит Матвеевич разбра това още от самото начало на операцията.

Но краят, който всяко нещо има, и тук настъпи.

— Готово. Заседанието продължава! Умоляват се нервните да не гледат! Сега вие приличате на Боборикин, известния автор куплетист.

Иполит Матвеевич изтърси от себе си неприятните кичури, които неотдавна бяха красиви прошарени коси, изми се и тъй като чувствуваше остро парене по цялата си глава, за стотен път днес се изправи пред огледалото. Онова, което видя, неочаквано му хареса. Гледаше го изкривено от страдания, но твърде младо лице на актьор без ангажимент.

— Напред, хо-дом марш, тръбата зове! — изкрещя Остап. — Аз тръгвам по следите към жилотдела или, по-право, към дома, в който някога е бил жилотделът, а вие — към бабичките!

— Не мога — каза Иполит Матвеевич, — много тежко ще ми е да вляза в собствената си къща.

— Ах, да!… Трогателна история! Баронът-изгнаник! Добре. Вървете вие в жилотдела, а тук ще поработя аз. Сборен пункт — стаята на вратаря. Парад — але!

Глава VIIIСвенливият крадльо

Домакинът на дом №2 на Старгородското обществено подпомагане бе стеснителен изпечен крадец. Цялото му същество протестираше против кражбите, но той не можеше да не краде. Крадеше и се срамуваше. Крадеше постоянно, постоянно се срамуваше и поради това неговите гладко избръснати бузички винаги пламенееха от руменината на смущението, срама, стеснителността и неловкостта. Домакинът се казваше Александър Яковлевич, а жена му — Александра Яковлевна. Той я наричаше Сашхен, а тя него — Алхен. Светът не е виждал още такъв свенлив крадльо като Александър Яковлевич.

Той не само завеждаше домакинството, но изобщо управляваше дома. Предишния домакин уволниха за грубо отнасяне с питомките и го назначиха за капелмайстор на симфоничния оркестър. Алхен по нищо не приличаше на своя невъзпитан началник. За да уплътнява работния си ден, той пое върху себе си ръководенето на дома и се отнасяше особено вежливо с пенсионерките, провеждайки важни реформи и нововъведения.

Остап Бендер дръпна тежката дъбова врата на бившия Воробянинов дом и се озова във вестибюла. Тук миришеше на загоряла каша. От горните помещения долитаха нестройни гласове, които приличаха на далечно „ура“ в бойна верига. Никого нямаше и никой не се показа. Нагоре водеше двукрила дъбова стълба с полирани някога стъпала. Сега по нея стърчаха само халките, а медните пръчки, които преди затискаха пътеката към стъпалата, ги нямаше.

„Я гледай, предводителят на команчите е живял в просташки разкош“ — мислеше си Остап, като се изкачваше нагоре.

В първата стая, светла и просторна, седяха в кръг петнайсетина беловласи бабички, облечени в рокли от евтин док, миши цвят. Напрегнато изопнали шии и втренчили поглед в застаналия в центъра млад, сияещ от здраве и сила мъж, бабите пееха:

Ръководителят на хора, облечен със сива толстоевка, също от док и също такива панталони, отмерваше такта с две ръце, извиваше се и току подвикваше:

— Дискантите, по-тихо! Кокущкина, по-слабо!

Той забеляза Остап, но нямаше сили да удържи движението на ръцете си, само погледна недоброжелателно влезлия и продължи да дирижира. Хорът с усилие забумтя като през възглавница:

— Моля ви се, къде мога да видя тук другаря домакин? — промълви Остап, използувал първата пауза.

— Какво има, другарю?

Остап подаде ръка на диригента и го запита любезно:

— Песни на народностите? Много интересно. Аз съм инспектор по пожарната охрана.

Домакинът се посмути.

— Да, да — каза той, изчервявайки се, — тъкмо навреме. Дори доклад се канех да пиша.

— Няма защо да се безпокоите — заяви великодушно Остап, — аз сам ще напиша доклада. Хайде да разгледаме помещението.

С махване на ръка Алхен разпусна хора и бабичките се отдалечиха със ситни радостни крачки.

— Моля, елате след мен — покани го домакинът.

Преди да мине по-нататък, Остап се вгледа в мебелите на първата стая. В стаята имаше маса, две градински пейки с железни крака (на облегалото на едната бе издълбано името „Коля“) и червеникав хармониум.

— В тази стая не палят ли примуси? Незидани, железни печки или нещо подобно?

— Не, не. Тук се занимават нашите кръжоци: хоровият, драматичният, за изобразителни изкуства и музикалният…

Като стигна до думата „музикален“, Александър Яковлевич поруменя. Отначало запламтя брадичката му, после челото и бузите. Алхен много се засрами. Той отдавна бе продал всички инструменти на духовата капела. Слабите гърди на бабичките и без това издухваха от тях звуци, напомнящи скимтенето на паленца. Смешно бе да гледа човек тая грамада от метал в такова безпомощно положение. Алхен не можеше да не открадне капелата. И сега много го беше срам.

На стената от единия до другия прозорец бе окачен лозунг, написан с бели букви върху парче сив док:

— Много добре — рече Остап, — стаята за занимания на кръжоците не представлява никаква опасност в пожарно отношение. Да минем нататък.

Преминавайки в ситен тръс фасадните стаи на Воробяниновия дом, Остап никъде не забеляза орехов стол с извити крачка, тапициран със светла английска дамаска на цветчета. По стените с полиран мрамор бяха налепени нареждания за реда на дом №2 на Старгородското обществено подпомагане. Остап ги четеше и от време на време енергично запитваше: „Чистят ли се редовно комините? Печките в ред ли са?“ И щом получеше изчерпателни отговори, продължаваше по-нататък.

Инспекторът от пожарната охрана усърдно търсеше в къщата поне едно кътче, което да представлява опасност за пожар, но в това отношение всичко бе благополучно. Ето защо търсенията бяха безуспешни. Остап влизаше в спалните. При появяването му бабичките ставаха и ниско се покланяха. Тук имаше прости легла, застлани с мъхнати като кучешка козина одеяла, в единия край на които бе изтъкана фабрично думата „Крака“. Под леглата имаше сандъчета, изтеглени точно една трета напред по инициатива на Александър Яковлевич, който обичаше военна постановка на нещата.

Всичко в дом №2 поразяваше с прекалената си скромност: и мебелировката, която се състоеше изключително от градински пейки, докарани от булевард Александровски, сега булевард Пролетарски съботници, и пазарните газени лампи, и самите одеяла с плашещата дума „Крака“. Само едно нещо в къщата бе направено здраво и великолепно: пружините на вратите.

Александър Яковлевич имаше страст към всякакви уреди по вратите. Той положи много труд, но снабди всички врати без изключение с пружини от най-разнообразни системи и форми. Тук имаше и най-прости пружини във формата на железен прът. Имаше тръбни пружини с медни цилиндрични бутала, уреди на скрипец с висящи, тежки, пълни със сачми торбички. Имаше и пружини с такива сложни конструкции, че шлосерът от Управлението за обществено осигуряване само клатеше учудено глава. Всички тия цилиндри, пружини и уравновесителни уреди притежаваха голяма сила. Вратите се затваряха със същия устрем като вратички на капаните за мишки. От действието на механизмите цялата къща се тресеше. Бабичките с жален писък се спасяваха от нахвърлящите се върху им врати, но не винаги успяваха. Вратите настигаха бегълците и ги блъскаха в гърба, а отгоре с приглушено грачене се спускаше противотежестта и профучаваше край слепите очи като снаряд.

Когато Бендер и домакинът обикаляха из къщата, вратите ги поздравяваха със страшни удари.

Нищо не се криеше зад цялото това крепостно великолепие — столът го нямаше. В търсене на опасност от пожар инспекторът се намери в кухнята. Там, в голям казан за пране на бельо, вреше каша, чиято миризма великият комбинатор подуши още във вестибюла. Остап сбърчи нос и каза:

— С машинно ли масло, а?

— Бога ми, с чисто краве! — каза Алхен, целият изчервен и готов да заплаче. — Направо от фермата го купуваме.

Беше го много срам.

— Впрочем това не представлява опасност за пожар — забеляза Остап.

Столът го нямаше и в кухнята. Имаше само табуретка, на която седеше готвачът с престилка и кепе от сив док.

— Защо всичкото ви облекло е сиво, а и муселинът е такъв един, че с него само прозорци могат да се бършат?

Свенливият Алхен сведе още повече очи.

— Не се отпускат достатъчно кредити.

Той се отвращаваше сам от себе си.

Остап го погледна недоверчиво и каза:

— Това не се отнася до пожарната охрана, която представлявам в настоящия момент.

Алхен се изплаши.

— Против пожар — заяви той — у нас са взети всички мерки. Имаме дори подвижен пожарогасител „Еклер“.

Инспекторът тръгна без желание към пожарогасителя, като пътем надзърташе в килерчетата. Червеният тенекиен конус, макар да бе единственият в къщата предмет, който имаше отношение към пожарната охрана, извика у инспектора особено раздразнение.

— От битпазар ли сте го купували?

И без да дочака отговора на ударения сякаш от гръм Александър Яковлевич, откачи „Еклера“ от ръждясалия гвоздей, без предупреждение счупи капсула и бързо обърна конуса нагоре. Но вместо очакваната пенлива струя конусът изпусна остро съскане, напомнящо старинната мелодия „Коль славен наш господь в Сионе“.

— Разбира се, от битпазар — потвърди Остап първоначалното си предположение и окачи продължаващия да съска пожарогасител на предишното място.

Изпроводени от съскането, те продължиха по-нататък.

„Къде може да бъде? — мислеше си Остап. — започва нещо да не ми харесва.“ И реши да не напуска чертога на сивия док, докато не научи всичко.

А през това време, докато инспекторът и домакинът се пъхаха из таванските помещения и навлизаха във всички детайли на противопожарната охрана и разположението на комините, дом №2 на Старгородското обществено подпомагане си живееше всекидневния живот.

Обедът бе готов. Миризмата на загоряла каша се засили чувствително и уби всички останали миризми на вкиснато, които се носеха из къщата. По коридорите зашумяха. От кухнята излизаха предпазливо бабичките, като държаха пред себе си с две ръце алуминиеви купички с каша и сядаха да обядват на общата маса, но се стараеха да не гледат окачените по стените лозунги, съчинени лично от Александър Яковлевич и художествено изпълнени от Александра Яковлевна. Лозунгите бяха следните:

Всички тия святи думи събуждаха у бабичките спомени за загубените още преди революцията зъби, за яйцата, изчезнали горе-долу по същото време, за месото, отстъпващо на яйцата по отношение на мазнините, а може би и за обществото, на което те, сдъвквайки грижливо храната, не можеха вече да помогнат.

Освен бабичките на масата седяха Изидор Яковлевич, Афанасий Яковлевич, Кирил Яковлевич, Олег Яковлевич и Паша Емилиевич. Нито възрастта, нито полът на тия млади хора бяха в хармония със задачите, на общественото подпомагане, но затова пък четиримата Яковлевци бяха по-малките братя на Алхен, а Паша Емилиевич — племенник на Александра Яковлевна. Младите хора, най-възрастният от които бе 32-годишният Паша Емилиевич, не смятаха живеенето си в дома на общественото подпомагане за нещо неестествено. Те живееха тук с правата на старите жени, и те имаха държавни легла с одеяла, на които бе написано „Крака“, облечени бяха като бабичките в сив док, но благодарение на младостта и силата си те се хранеха по-добре от питомките. Крадяха от дома всичко, което не успяваше да отмъкне Алхен. Паша Емилиевич можеше да излапа на едно ядене два килограма херинга, което веднъж направи и остави целия дом без обед.

Преди още старите жени да са опитали както трябва кашата, Яковлевци заедно с Емилиевич вече бяха изгълтали порциите си и оригвайки се, станаха от масата и тръгнаха към кухнята, за да потърсят там нещо лесносмилаемо.

Обедът продължаваше. Бабичките загълчаха:

— Ей сега ще се наплюскат и ще почнат да си дерат гърлата!

— А Паша Емилиевич продаде отзарана стола от червения кът. От задния вход го изнесе и даде на вехтошаря.

— Ще видите само колко пиян ще се върне днес…

В този момент разговорът на питомките бе прекъснат от тръбно секнене, което заглуши дори все още продължаващото съскане на пожарогасителя, и мученето започна:

— …бретение…

Наведени и без да се обръщат към поставения в ъгъла върху измития паркет високоговорител, старите жени продължаваха да ядат, като се надяваха тази горчива чаша да ги отмине. Но високоговорителят продължаваше енергично:

— Евокрррахххх видусо… е ценно изобретение. Кантонерът при мурманската железопътна линия другарят Сокуцки — С като Самара, О като Орел, К като Клеопатра, У като Устиния, Ц като Царицин, К като Клементи, И като Ифигения — Со-куц-ки…

Тръбата си пое въздух с хъркане и възобнови предаването с пресипнал глас:

— … изобретил светлинна сигнализация на снегочистачните машини. Изобретението е одобрено от Главното управление на железниците…

Бабичките се заклатушкаха като сиви патици към стаите си. Тръбата, подскачаща от собствената си мощ, продължаваше да бушува в празната стая:

— … А сега чуйте новгородски частушки…

И някъде далече-далече, в самия център на земята, някой докосна струните на балалайка и доморасъл Батистини3 запя:

В центъра на земята тия частушки предизвикаха бурна дейност. В тръбата се чу страшен тътен. Не можеше да се разбере дали това бяха гръмки ръкопляскания или подземно боботене на вулкани.

А в това време посърналия инспектор от пожарната охрана се спусна заднишком по таванската стълба, озова се отново в кухнята и видя петимата граждани, които вадеха направо с ръце от кацата кисело зеле и лапаха. Те ядяха мълчаливо. Само Паша Емилиевич лакомо поклащаше глава, отмахваше от мустаците си зелевите водорасли и с мъка изговаряше:

— Грехота е да се яде такова зеле без ракия.

— Нова партида бабички, а? — запита Остап.

— Сираци — отговори Алхен, като гледаше да избута с рамото си инспектора от кухнята, а скритом заплашваше с юмрук сираците.

— Деца на Поволжието?

Алхен се обърка.

— Тежко наследство от царския режим?

Алхен разпери ръце — какво може да се направи при такова наследство?

— Съвместно възпитание на двата пола по комплексния метод, а? Свенливият Александър Яковлевич тутакси, без да се бави, покани пожарния инспектор да хапнат, каквото бог дал.

Тоя ден бог бе изпратил на Александър Яковлевич за обед бутилка ракия, гъби, домашно приготвени, ордьовър от херинги, украински борш с месо първо качество, кокошка с ориз и компот от сушени ябълки.

— Сашхен — каза Александър Яковлевич, — запознай се с другаря инспектор от пожарната команда.

Остап се поклони артистично на домакинята и й направи такъв дълъг и двусмислен комплимент, че дори не можа да го изрече докрай. Сашхен — солидна дама, чиято миловидност бе донейде обезобразена от николаевските полубакенбарди, тихо се засмя и пи заедно с мъжете.

— Пия за вашето комунално стопанство! — възкликна Остап.

Обедът премина весело и едва когато поднесоха компота, Остап се сети за целта на посещението си.

— Защо — попита той — във вашето диетично заведение инвентарът е тъй беден?

— Как така? — завълнува се Алхен. — Ами хармониумът?

— Зная, зная, вокс хуманум. Но да поиска човек да седне някак по-удобно — няма къде. Само едни градински скелета.

— В червения кът има стол — засегна се Алхен, — английски стол. Казват, че е останал още от старата обстановка.

— Ах, добре че стана дума, ами аз не съм видял още вашия червен кът! Как е той по отношение на пожарната охрана? Да не ви изложи? Ще трябва да го видя.

— Моля, заповядайте!

Остап благодари на домакинята за обеда и тръгна.

В червения кът не палеха примуси, незидани печки нямаше, комиците бяха в изправност и редовно се чистеха, но столът, за най-голяма изненада на Алхен, го нямаше. Юрнаха се да търсят стола. Надзъртаха под креватите и под пейките, отместиха, кой знае защо, хармониума, питаха бабичките, които поглеждаха боязливо Паша Емилиевич, но столът не се намери. Паша Емилиевич прояви голямо усърдие при търсенето. Всички се бяха вече успокоили, а Паша Емилиевич се щураше още из стаите, поглеждаше под шишетата за вода, местеше чаените алуминиеви канчета и мърмореше:

— Къде може да бъде? Днес беше тук, със собствените си очи го видях! Смешно е дори.

— Тъжно, момичета — рече с леден глас Остап.

— Просто смешно! — дръзко повтаряше Паша Емилиевич.

В този момент съскащият през цялото време пожарогасител „Еклер“ взе най-горното „фа“, на което е способна само народната артистка на републиката Нежданова, млъкна за секунда и с крясък изпусна първата пенеста струя, която обля тавана и отнесе от главата на готвача дочената му шапка. След първата струя пожарогасителят изпусна втора сивопепелява струя, която повали непълнолетния Изидор Яковлевич. След това „Еклер“ заработи без прекъсване.

Към местопроизшествието се юрнаха Паша Емилиевич, Алхен и всички оцелели Яковлевци.

— Екстра работа! — каза Остап. — Идиотска измишльотина!

Старите жени, останали насаме с Остап, без началство, тутакси започнаха да изказват недоволството си:

— Цялата си рода довлече в дома. Хрантути ги.

— Прасетата с мляко храни, а на нас ни въвира все тая каша.

— Всичко изпомъкна от дома.

— Спокойно, момичета — рече Остап и заотстъпва, — за тая работа при вас ще дойдат от инспекцията на труда. Мене сенатът не ме е упълномощил.

Старите жени не чуваха.

— А пък Пашка Мелентиевич днес изнесе стола и го продаде. С очите си видях.

— На кого? — изкрещя Остап.

— Продаде го — и туйто! Одеялото ми искаше да продаде.

В коридора се водеше ожесточена борба с пожарогасителя. Най-сетне човешкият гений победи и пожарогасителят, смачкан от железните крака на Паша Емилиевич, изпусна последна слаба струя и замлъкна завинаги.

Изпратиха старите жени да мият пода. Инспекторът от пожарната охрана наведе глава и поклащайки леко бедрата си, се приближи до Паша Емилиевич.

— Един мой познат — каза Остап многозначително — също продаваше държавни мебели. Сега е в пандиза.

— Непонятни ми са вашите безпочвени обвинения — отвърна Паша Емилиевич, от когото лъхаше силно на пенливите струи.

— На кого продаде стола? — със звънкащ шепот попита Остап. И Паша Емилиевич, който обладаваше свръхестествен усет, разбра, че ей сега ще го набият, а може дори и с ритници.

— На един прекупвач — отвърна той.

— Адреса?

— За пръв път в живота си го видях.

— За пръв път в живота си ли?

— Кълна се.

— Бих ти натрил муцуната — каза в унес Остап, — само че Заратустра не позволява. Хайде, махай се по дяволите!

Паша Емилиевич угоднически се усмихна и почна да се отдръпва.

— Ей, ти, жертва на аборта — високомерно каза Остап, — хвърли въжето, не вдигай котва. Какъв беше прекупвачът — блондин, брюнет?

Паша Емилиевич се зае да обяснява подробно. Остап внимателно го изслуша и приключи интервюто си с думите:

— Това, разбира се, не се отнася до пожарната охрана.

В коридора към отиващия си Бендер се приближи стеснителният Алхен и му пъхна десетрублева банкнота.

— Това се наказва по чл. 114 от Наказателния кодекс — каза Остап, — даване рушвет на длъжностно лице при изпълнение на служебните му задължения.

Парите обаче взе и без да се сбогува с Александър Яковлевич, тръгна към изхода. Вратата, снабдена с мощен механизъм, се отвори много мъчно и го хласна по гърба с тежест от тон и половина.

— Здравата ме халоса! — каза Остап, като търкаше удареното място. — Заседанието продължава!

Глава IXКъде ви са къдриците?

Докато Остап разглеждаше дом №2 на Старгородското обществено подпомагане, Иполит Матвеевич излезе от вратарската стая и усещайки студ по обръснатата си глава, тръгна по улиците на родния град.

По паважа струеше бистра пролетна вода. Чуваха се непрекъснатите и равномерни удари на падащите от покривите брилянтни капки. Врабчета ровеха из торищата. Слънчевите лъчи огряваха всички покриви. Едри златисти коне сякаш нарочно удряха силно с копита по измития паваж и провесили уши, се вслушваха с удоволствие в собствения си тропот. По влажните телеграфни стълбове се гърчеха мокри обявления с размазали се букви:

Взвод червеноармейци със зимни шлемове пресичаше локвата, която започваше от магазина на Старгико4 и стигаше чак до сградата на Губплана5, чиято фасада бе увенчана с гипсови тигри, победи и кобри.

Иполит Матвеевич вървеше и разглеждаше с интерес гражданите, които идеха насреща му или му пресичаха пътя. Преживял в Русия целия си живот и революцията, той бе видял как се руши, преустройва и мени светът. Смяташе, че е свикнал вече с това, но излезе, че е свикнал само в една точка на земното кълбо — в околийския град Н. Дошъл в родния град, той почувствува, че нищо не разбира. Беше му неудобно и някак странно, сякаш наистина бе емигрант и току-що бе пристигнал от Париж. Преди, когато се разхождаше из града с каляска, той непременно срещаше познати или пък известни му по физиономия лица. А сега бе изминал вече четири пресечки по улица Ленски събития, но познати не срещаше. Те бяха изчезнали, а може би толкова остарели, че бе невъзможно да ги познае човек, или пък бяха станали неузнаваеми, защото носеха други дрехи, други шапки. Може и да са си променили походката. Във всеки случай нямаше ги.

Иполит Матвеевич вървеше бледен, равнодушен, разстроен. Той съвсем забрави, че трябва да търси жилотдела. Минаваше от тротоар на тротоар и свиваше в пресечките, където отпусналите се коне вече наистина нарочно удряха копита. В малките улички бе по-студено и тук-таме се срещаше мръсен, размекнал се лед. Целият град имаше друг облик. Сините сгради бяха станали зелени, жълтите — сиви, от пожарната наблюдателница бомбите бяха изчезнали, по нея не се движеше вече пожарникар и по улиците бе много по-шумно, отколкото си спомняше Иполит Матвеевич.

На улица Голяма Пушкинова Иполит Матвеевич се учуди на трамвайните релси и стълбовете с жици, които той никога не бе виждал в Старгород. Иполит Матвеевич не четеше вестници и не знаеше, че в Старгород се готвят да открият за Първи май две трамвайни линии: до гарата и до пазара. На него ту му се струваше, че никога не е напускал Старгород, ту пък му се виждаше като съвсем непознат град.

С тия мисли той стигна до улица Маркс и Енгелс. На това място го обзе детското чувство, че ей сега иззад ъгъла на двуетажната сграда с дългия балкон непременно ще се покаже познат. Иполит Матвеевич дори се поспря в очакване. Но познат не се показа. Отначало иззад ъгъла изскочи стъклар със сандък висококачествени чешки стъкла за прозорци и пита маджун с бакърен цвят. Показа се конте с велурен каскет с жълта кожена козирка. След него изтичаха деца, ученици от първи клас, с книги на ремъчета.

Изведнъж Иполит Матвеевич почувствува, че дланите му пламнаха, а в корема му стана студено. Право срещу него вървеше непознат гражданин с добродушно лице и държеше увиснал като виолончело стол. Иполит Матвеевич неочаквано захълца, вгледа се и веднага позна своя стол.

Да! Това бе столът, изработка на Гамбс, тапициран с потъмняла в революционните бури английска дамаска на цветчета, това бе орехов стол с извити крачка. Иполит Матвеевич остана като треснат.

— Точим ножове, ножици, бръсначи поправяме! — закрещя недалеч близък до баритон бас.

И тутакси се обади пискливо ехо:

— Запоявам, поправям!…

— Московски вестник „Звестия“, списание „Смехач“, „Красная нива!“…

Някъде горе изтрещя стъкло. Разтърсвайки града, премина камионът на Мелстрой. Изсвири милиционер. Животът кипеше и преливаше. Нямаше време за губене.

Иполит Матвеевич се приближи с леопардов скок до възмутителния непознат и без да каже нито дума, дръпна стола. Непознатият го дръпна обратно към себе си. Тогава Иполит Матвеевич, държейки се с лявата ръка за крака, започна със сила да откъсва от стола дебелите пръсти на непознатия.

— Ограбват ме — изрече съвсем тихо непознатият, като държеше още по-здраво стола.

— Моля, моля — бъбреше Иполит Матвеевич и продължаваше да отлепва пръстите на непознатия.

Стекоха се граждани. Трима-четирима вече се бяха приближили доста и с най-жив интерес следяха развитието на конфликта.

Тогава двамата се озърнаха боязливо и без да се гледат, но и като не изпускаха стола от вкопчаните си в него ръце, бързо тръгнаха напред, сякаш нищо не е ставало.

„Какво значи това?“ — мислеше си обезсърчен Иполит Матвеевич.

Какво мислеше непознатият — не можеше да се разбере, но походката му бе съвсем решителна.

Те ускориха крачките си и щом зърнаха в една глуха уличка празно място, засипано с чакъл и строителни материали, свърнаха натам като по команда. Тук силите на Иполит Матвеевич се учетвориха.

— Но пуснете най-после! — изкрещя той, без да се въздържа.

— Ми-ли-ци-я! — едва чуто извика непознатият.

И понеже ръцете и на двамата бяха заети със стола, те започнаха да се ритат. Ботушите на непознатия бяха подковани и отначало Иполит Матвеевич си изпати доста. Но той бързо се приспособи и като отскачаше ту надясно, ту наляво, сякаш танцуваше краковяк6, избягваше ловко ударите на противника и гледаше да го ритне в корема. В корема той не успя да го ритне, защото му пречеше столът, но затова пък улучи капачето на коляното му, след което противникът можеше да хвърля къчове само с левия крак.

— О господи! — зашепна непознатият.

И тогава Иполит Матвеевич видя, че непознатият, задигнал по най-възмутителен начин неговия стол, е не някой друг, а свещеникът от църквата „Флор и Лавър“ — отец Фьодор Востриков.

Иполит Матвеевич се слиса.

— Отче! — възкликна той и махна в почуда ръце от стола.

Лицето на отец Востриков стана лилаво и той разтвори най-сетне пръстите си. Неподкрепян от никого, столът се строполи върху натрошените тухли.

— Къде ви са мустаците, уважаеми Иполит Матвеевич? — с възможния най-язвителен тон запита духовната особа.

— Ами вашите къдрици къде са? Вие нали имахте къдрици?

Неизказано презрение се долавяше в думите на Иполит Матвеевич. Той обгърна отец Фьодор с поглед на необикновено благородство, взе под мишница стола и се извърна, за да тръгне. Ала отец Фьодор, съвзел се вече от смущението, не позволи на Воробянинов такава лека победа. И като викна: „Не, моля ви!“, той отново се вкопчи за стола. Бе възстановена първоначалната позиция. Вкопчили се в краката на стола, противниците стояха като котараци или боксьори, измерваха се един друг с погледи и отскачаха от една страна на друга.

Настъпи пауза, която спря дъха им и трая цяла минута.

— Значи, вие, свети отче — проскърца Иполит Матвеевич, — сте тръгнали да грабите моето имущество?

При тия думи Иполит Матвеевич ритна светия отец в бедрото.

Отец Фьодор се изхитри и със злоба ритна предводителя на дворянството в слабините така, че той се сви.

— Това не е ваше имущество.

— А чие е тогава?

— Не е ваше.

— А чие?

— Не е ваше, не е ваше.

— А чие е, чие?

— Не е ваше.

Съскайки така, те яростно се ритаха.

— А чие е имуществото? — изкрещя предводителят, като забиваше крак в корема на светия отец.

Надвивайки болката, светият отец твърдо каза:

— Това е национализирано имущество.

— Национализирано ли?

— Да, да-а, национализирано.

Те говореха толкова бързо, че думите им се сливаха.

— От кого е национализирано?

— От съветската власт! От съветската власт!

— От коя власт?

— От властта на трудещите се.

— А-а-а!… — изрече Иполит Матвеевич изтръпнал. — От властта на работниците и селяните?

— Да-а-а!

— М-м-м!… А може би вие, свети отче, сте партиец?

— М-може би!

Това Иполит Матвеевич не можа да издържи и като изрева: „Може би!“, с удоволствие се изплю в добродушното лице на отец Фьодор. Отец Фьодор мигновено плю в лицето на Иполит Матвеевич и също улучи. Нямаше с какво да си избършат слюнката — ръцете им бяха заети със стола. Иполит Матвеевич изскърца като отваряща се врата и с все сила хласна своя враг със стола. Врагът падна и повлече след себе си задъхващия се Воробянинов. Борбата продължи на земята.

Изведнъж се чу трясък — двата предни крака на стола едновременно се отчупиха. Забравили един за друг, противниците се заеха да разпарят ореховото хранилище на съкровището. С тъжния крясък на чайка се раздра английската дамаска на цветчета. Облегалото отлетя, отхвърлено от мощния напън. Иманярите разпраха зеблото заедно с медните копченца и наранявайки се в пружините, заровиха пръсти във вълнения пълнеж. Обезпокоените пружини задрънчаха. След пет минути столът бе оглозган. От него бяха останали жалки останки. На всички страни се валяха пружини. Вятърът гонеше прогнилата вълна из празното място. Извитите крачка лежаха в ямата. Брилянти нямаше…

— Е, намерихте ли? — запита Иполит Матвеевич задъхан.

Целият във фъндъци вълна, отец Фьодор дишаше тежко и мълчеше.

— Вие сте аферист! — викна Иполит Матвеевич. — Муцуната ви ще разбия, отец Фьодор!

— Къси ви са ръцете — отвърна отчето.

— Къде ще вървите така целият във влакна?

— А вас какво ви засяга това?

— Срамота е, отче! Вие чисто и просто сте хайдук!

— Нищо не съм ви откраднал!

— А как научихте за това? Използувани сте във ваш интерес тайната на изповедта, а? Много добре! Много красиво!

С едно негодуващо „пфу!“ Иполит Матвеевич напусна празното място и като чистеше вървешком ръкавите на палтото си, се запъти към къщи. На ъгъла на улица Ленски събития и малката уличка Ерофеевска Воробянинов видя своя съдружник. Техническият директор и главен ръководител на концесията стоеше полуобърнат, с повдигнат ляв крак — чистеха му чортовите чепици със светложълт крем. Иполит Матвеевич изтича при него. Директорът безгрижно си тананикаше „Шими“:

— Е, как е жилотделът? — запита делово той и тутакси добави: — Почакайте, не разказвайте, вие сте твърде развълнуван, поуспокойте се.

След като даде на ваксаджията седем копейки, Остап хвана Воробянинов под ръка и го повлече по улицата. Той изслуша с голямо внимание това, което му разказа развълнуваният Иполит Матвеевич.

— Аха! Малка черна брадичка? Точно така! Палто с кожена агнешка яка? Разбирам. Това е столът от старопиталището. Купен тази сутрин за три рубли.

— Но почакайте…

И Иполит Матвеевич съобщи на главния концесионер за всички подлости на отец Фьодор.

Остап помрачня.

— Неприятна работа — каза той, — пещерата на Лойхтвайс. Тайнственият съперник. Трябва да го изпреварим, а муцуната му всякога ще успеем да натрием.

Докато приятелите похапваха в пивницата „Стенка Разин“ и Остап разузнаваше къде се е намирал преди жилотделът и какво учреждение се помещава сега в него, денят превали.

Златистите коне отново станаха кафяви. Брилянтните капки замръзваха във въздуха и шльопваха на земята. В пивниците и ресторант „Феникс“ цената на бирата бе повишена: настъпи вечерта. По Голяма Пушкинова запалиха електрическите лампи и мина отряд пионери; под такта на барабана пионерите се връщаха от първата пролетна разходка.

Гипсовите тигри, победи и кобри по фасадата на Губплана тайнствено блестяха под лъчите на навлизащата в града луна.

На връщане към къщи с умълчалия се изведнъж Остап Иполит Матвеевич погледна към тигрите и кобрите на Губернското планово управление. По негово време тук се помещаваше Губернската земска управа и гражданите много се гордееха с кобрите — смятаха ги забележителност на Старгород.

„Ще ги намеря“ — помисли си Иполит Матвеевич, като се взираше в гипсовата победа.

Тигрите ласкаво махаха с опашки, кобрите се виеха радостно и душата на Иполит Матвеевич се изпълни с вяра.

Глава XШлосерът, папагалът и гледачката

Жилищният дом №7 на малката Перелешинска уличка не беше от най-добрите здания на Старгород. Двата му етажа, построени в стила на Втората империя, бяха украсени с изпотрошени лъвски муцуни, които много приличаха на лицето на известния на времето си писател Арцибашев. Арцибашевски физиономии имаше точно осем, според броя на прозорците, които гледаха към уличката. Тия лъвски мутри се помещаваха в прозоречните корнизи.

Сградата имаше още две украшения, но вече от чисто търговски характер. От едната страна висеше небесносиня фирма:

На фирмата бе изобразен млад човек с вратовръзка и къси френски панталони. Той държеше в едната си извърната ръка вълшебния рог на изобилието; от него като лавина се сипеха златисти московски кравайчета, които при нужда минаваха и за одески гевреци. При това по лицето на младия човек играеше сладострастна усмивка. От другата страна кантората за опаковъчни материали „Бързоопак“ известяваше за себе си на уважаемите граждани клиенти с черната си фирма с кръгли златисти букви.

Въпреки чувствителната разлика във фирмите и големината на оборотния капитал тия две разнородни предприятия се занимаваха с едно и също дело: спекулираха с манифактурни стоки от всички видове — груби и фини вълнени платове, памучни, а ако им паднеше и коприна на хубави шарки и цветчета, то и с коприна.

Като се минеше през пътната врата, потънала в тунелен мрак и влага, и се завиеше надясно, в двора с циментен кладенец, можеха да се видят две врати без навес, които водеха направо върху острите камъни на двора. На дясната врата бе закована потъмняла медна табелка с името

А на лявата имаше бяла тенекийка

Но и това бе само привидно.

Вътре в модната и шапкарска работилница не се виждаха нито сламени щумпи, нито украшения, нито безглави манекени с офицерска стойка, нито дървени глави за изящни дамски шапки. Вместо целия този примамлив блясък в тристайното жилище живееше безупречно бял папагал с червени гащички. Бълхи изтезаваха папагала, но той не можеше никому да се оплаче, защото не говореше с човешки глас. По цели дни чоплеше слънчоглед и плюеше люспите върху килима през пръчките на кръглия си кафез. Трябваше му само хармоника и нови скърцащи галоши, за да заприлича на посръбнал занаятчия-частник. На прозорците се поклащаха тъмнокафяви завеси с пискюли. В жилището преобладаваха тъмнокафявите тонове. Над пианото бе окачена репродукция от картината на Бьоклин „Островът на мъртвите“ в рамка фантазе от тъмнозелен полиран дъб и със стъкло. Единият ъгъл на стъклото отдавна бе отчупен и откритата част на картината бе толкова оплюта от мухите, че съвсем се сливаше с рамката. Вече не можеше да се разбере какво става в тази част от острова на мъртвите.

На кревата в спалнята седеше домакинята и опряла лакти на осмоъгълна масичка, покрита с измърсена покривка а ла Ришельо, нареждаше карти. Пред нея седеше вдовицата Грицацуева с мъхнат шал на раменете.

— Трябва да ви предупредя, момиче, че за един сеанс не вземам по-малко от петдесет копейки — каза домакинята.

Вдовицата, която не знаеше прегради в стремежа да си намери нов мъж, се съгласи да плати определената такса.

— Само че, моля ви, и бъдещето… — жално помоли тя.

— Трябва да ви гледам на дама спатия.

Вдовицата възрази:

— Винаги съм била дама купа.

Домакинята се съгласи равнодушно и започна да нарежда картите. Само след няколко минути бе определена в общи черти съдбата на вдовицата. На пътя й се изпречваха големи и малки неприятности, а на сърцето й лежеше поп спатия, с когото дружеше дама каро.

Накрая гледаха на ръка. Линиите на ръката на вдовицата Грицацуева бяха чисти, силни и безупречни. Линията на живота отиваше толкова далече, че краят й се губеше в пулса, и ако линията казваше истината, вдовицата трябваше да доживее до Страшния съд. Линиите на ума и таланта даваха право да се надява човек, че вдовицата ще зареже търговията с бакалски стоки и ще подари на човечеството ненадминати шедьоври в която щете област на изкуството, науката и социологията. Венерините хълмове на вдовицата приличаха на манджурски възвишения и разкриваха чудни запаси от любов и нежност.

За да обясни всичко това на вдовицата, гледачката употребяваше думи и термини, възприети от графолозите, хиромантите и джамбазите.

— Благодаря ви, госпожо — каза вдовицата, — сега вече зная кой е попът спатия. И дамата каро ми е много добре позната. А попът предсказва ли сватба?

— Предсказва, предсказва, момиче.

Вдовицата си тръгна за в къщи окрилена. А гледачката хвърли картите в чекмеджето, прозина се, показвайки широко отворена уста на петдесетгодишна жена, и отиде в кухнята. Там се повъртя около яденето, което се топлеше на газена печка „Грец“, избърса ръцете си о престилката, грабна кофата с олющен тук-таме емайл и излезе на двора за вода.

Тя вървеше из двора, като шляпаше тежко с плоските си ходила. Полуотпуснатият й бюст подскачаше вяло под пребоядисаната блуза. На главата й растеше венче от сребреещи коси. Тя беше вече баба, беше възмръсна, гледаше всички подозрително и обичаше сладки неща. Ако Иполит Матвеевич можеше да я зърне отнякъде сега, в никакъв случай не би познал Елена Боур, някогашната си възлюбена, за която по онова време секретарят на съда бе казал в стихове, че тя „за целувки зовяща, цялата е като блян“. При кладенеца мадам Боур бе поздравена от съседа си Виктор Михайлович Полесов, шлосер-интелигент, който наливаше вода в бензинов бидон. Полесов имаше лице на оперен дявол, когото грижливо мажеха със сажди, преди да го пуснат на сцената.

След като си размениха поздрави, съседите заговориха за това, което занимаваше целия Старгород.

— До какво доживяхме — каза иронично Полесов, — целия град обиколих вчера и не можах да намеря флашки от три осми цола. Няма и няма! А трамвай се готвят да пускат.

Елена Станиславовна, която за флашките от три осми цола имаше същата представа, каквато има за селското стопанство студентка от хореографските курсове „Леонардо да Винчи“ и смяташе, че извара се добива от пирожки, все пак му посъчувствува:

— Та какви са днес магазините! Само опашки, а магазини няма. И имената на тия магазини са просто ужасни. Старгико!…

— Ех, знаете ли, Елена Станиславовна, това не е още нищо. Останали им са четири мотриси от „Общото електрическо дружество“. Тия, както и да е, ще се движат, макар каросериите им да са изпочупени!… Стъклата на прозорците не са с гумени рамки. Аз лично ги видях. Всичко ще дрънчи… Мрак! Но останалите мотриси — харковска изработка. Изцяло Госпромцветметал7. И километър не могат измина. Видях ги…

Шлосерът млъкна раздразнен. Черното му лице лъщеше на слънцето. Бялото на очите му жълтееше. Сред занаятчиите-механици, с каквито изобилствуваше Старгород, Виктор Михайлович Полесов бе най-несръчният и най-често изпадаше в затруднение.

Причина за това бе извънредно избухливият му нрав. Той бе сприхав лентяй. Постоянно се пенеше. Невъзможно бе да го намери човек в собствената му работилница, която се помещаваше във вътрешния двор на сграда №7 на малката уличка Перелешинска. Загасналото ковашко огнище стърчеше сиротно посред зидания навес, по чиито ъгли бяха струпани продупчени вътрешни велосипедни гуми, прокъсани автомобилни гуми „Треуголник“, ръждясали катинари — такива едни огромни, че с тях можеха да се заключват цели градове, варели за гориво с надписи „Indian“ и „Wanderer“, детска количка на пружини, навеки заглъхнало малко динамо, прогнили щавени каиши, омаслени кълчища, изтъркани листове гласпапир, австрийски щик и множество изпочупени, изкривени и изпомачкани боклуци и вехтории. Клиентите не намираха Виктор Михайлович. Той все някъде се разпореждаше. Работата не го интересуваше. Той не можеше да гледа спокойно, когато в неговия или в чужд двор влизаше каруцар с натоварена кола. Полесов тутакси излизаше на двора и сложил ръце на гърба, презрително наблюдаваше действията на каруцаря. Накрая сърцето му не издържаше.

— Кой влиза така? — крещеше той ужасен. — Завивай обратно! Изплашеният каруцар завиваше.

— Къде завиваш, муцуна такава? — терзаеше се Виктор Михайлович, като се спускаше към коня. — Ако в миналото те бяха пердашили здравата, сега щеше да знаеш как да завиваш.

Покомандувал така около половин час, Полесов се наканваше вече да се прибира в работилницата, където го чакаше непоправената велосипедна помпа, но ненадейно спокойният живот на града обикновено отново се нарушаваше от някакво пререкание. Ту на улицата се закачваха с осите си каруци и Виктор Михайлович даваше указания как най-добре и най-бързо да се откачат, ту сменяха телеграфен стълб и Полесов проверяваше дали е отвесен със свой собствен, специално донесен от работилницата отвее; ту пък минаваше пожарната и Полесов, разтревожен от звуците на тръбата и изгарян от огъня на безпокойството, тичаше след пожарникарските коли.

От време на време обаче стихията на истинската работа грабваше Виктор Михайлович. Той се затваряше за няколко дни в работилницата и мълчаливо работеше. Децата си търчаха на воля из двора и викаха, колкото си искат, каруцарите описваха по двора всевъзможни криви, на улицата колите изобщо преставаха да се закачат с осите си и пожарните коли и катафалки самотно летяха към мястото на пожара — Виктор Михайлович работеше. Веднъж, след едно такова страстно увлечение в работата, той изкара на двора като овен за рогата мотоциклет, сглобен от части на автомобили, пожарогасители, велосипеди и пишещи машини. Моторът от една и половина конски сили беше вандереровски, колелата — давидсоновски, а другите по-важни части отдавна бяха загубили фирмите си. От седлото висеше завързан с канап картонен етикет „пробен“. Събра се тълпа. Без да удостои някого с поглед, Виктор Михайлович завъртя педала с ръка. Близо десет минути нямаше никаква искра. След това прозвуча металическо щракане, машината затрепери и се обви в калносив пушек. Виктор Михайлович се метна на седлото и мотоциклетът с главоломна скорост го отнесе през тунела на средата на улицата и тук, сякаш поразен от куршум, веднага спря. Виктор Михайлович вече се канеше да слезе и да прегледа своята загадъчна машина, но тя изведнъж даде заден ход и като понесе своя създател през същия тунел, спря там, откъдето тръгна — сред двора, изпъшка недоволно и експлодира. Виктор Михайлович оцеля по чудо и през следващия период на увлечение сглоби от парчетата на мотоциклета стационарен двигател, който много приличаше на истински, но не работеше.

Венец на академичната дейност на шлосера-интелигент бе епопеята с вратата на съседната сграда №5. Жилуправата на тази сграда сключи с Виктор Михайлович договор, по който Полесов се задължаваше да приведе в пълен ред желязната врата на сградата и да я боядисва с някаква икономична боя, по своя лична преценка. От друга страна, жилуправата се задължаваше да заплати на В. М. Полесов след приемането на работата от специална комисия двадесет и една рубла и седемдесет и пет копейки. Гербовите марки оставаха за сметка на изпълнителя на работата.

Виктор Михайлович отнесе вратата като Самсон. В работилницата той се зае с ентусиазъм за работа. Два дни отидоха за разглобяване на вратата на съставните й части. Чугунените спираловидни украшения лежаха в детската количка; железните прътове и розетките бяха сложени под тезгяха. Няколко дни още минаха за преглед на повредите. А след това в града се случи голяма неприятност: на улица Дровяная се пукна главната водопроводна тръба и Виктор Михайлович прекара остатъка от седмицата на мястото на аварията, като се усмихваше иронично, крещеше на работниците и току надзърташе в изкопа.

Когато организаторският жар на Виктор Михайлович се поуталожи, той отново пристъпи към вратата, но бе вече късно: децата си играеха с чугунените спираловидни украшения и розетките от вратата на сграда №5. Щом зърнаха разгневения шлосер, те уплашено захвърлиха играчките и офейкаха. Половината от спираловидните украшения липсваха и вече не можеха да се намерят. След всичко това Виктор Михайлович съвсем охладня към вратата.

А в жилищния дом №5, сякаш зинал без врата, ставаха ужасни събития. От таванските помещения крадяха мокрото бельо и една вечер дори задигнаха завиращия на двора самовар. Виктор Михайлович лично участвува в гонитбата на крадеца, но крадецът, макар да носеше в изопнатите си напред ръце врящия самовар, из чиято тенекиена тръба излизаше пламък, бягаше много бързо и току се обръщаше назад и псуваше тичащия най-напред Виктор Михайлович. Но най-много от всички пострада вратарят на сграда №5. Той загуби нощните си печалби: нямаше врата, която да отключва и закъснелите граждани нямаше защо да му дават бакшиш. Отначало вратарят идваше да пита дали вратата ще бъде скоро сглобена, после почна да моли в името на Христа и накрая взе да отправя неопределени закани. Жилуправата изпращаше на Виктор Михайлович писмени напомняния. Работата миришеше на съд. Положението ставаше все по-напрегнато и по-напрегнато.

Изправени край кладенеца, гледачката и шлосерът-ентусиаст продължаваха да разговарят.

— Щом липсват импрегнирани траверси — крещеше Виктор Михайлович по целия двор, — няма да бъде трамвай, а цяло мъчение!

— Кога най-сетне ще свърши всичко това! — каза Елена Станиславовна. — Живеем като диваци.

— Краят му се не вижда… Да! Знаете ли кого видях днес? Воробянинов.

Елена Станиславовна се облегна на кладенеца и изумена продължаваше да държи във въздуха пълната кофа.

— Отивам в Комуналното стопанство да продължа договора за работилницата. Вървя си по коридора. Изведнъж към мене се приближават двама. Гледам — нещо познато. Сякаш лицето на Воробянинов. И питат: „Можете ли да ни кажете какво учреждение е било по-рано тука в тази сграда?“ Казвам им, че преди тук бе девическа гимназия, а после жилотделът. „Защо?“ — питам. А те казаха: „Благодаря“ и отминаха. Тогава видях ясно, че беше самият Воробянинов, само че без мустаци. Откъде е попаднал тук? А оня другият с него, бе красавец-мъж. Явно бивш офицер. И тогава си помислих…

В този момент Виктор Михайлович забеляза нещо неприятно. Той прекъсна разговора, грабна своя бидон и бързо се скри зад сандъка за смет. В двора бавно влезе вратарят на жилищен дом №5, спря се до кладенеца и започна да оглежда постройките в двора. Като не забеляза никъде Виктор Михайлович, той се натъжи.

— Витка шлосера пак ли го няма? — запита той Елена Станиславовна.

— Ах, нищо не зная — рече гледачката, — нищо не зная.

И обхваната от необикновено вълнение, разплисквайки водата от кофата, тя бързо си тръгна към къщи.

Вратарят поглади с ръка циментния блок на кладенеца и се запъти към работилницата. Две крачки след табелката:

се мъдреше друга:

под която висеше тежък катинар. Вратарят ритна катинара и с ненавист изрече:

— Ах, ти, мърша такава!

Той постоя край работилницата още две-три минути, овладян от най-неприятни чувства, после отпра шумно табелката, отнесе я на средата на двора, при кладенеца, и като стъпи върху нея с двата си крака, започна да дига скандал.

— Крадци живеят тук във вашия дом №7! — виеше вратарят. — Мръсници всякакви! Усойница седмоглава! Средно образование имал!… Хич не искам да зная за неговото средно образование!… Мърша проклета!…

През това време седмоглавата усойница със средно образование седеше на бидона зад сандъка за смет и се терзаеше.

Прозорците се разтваряха с трясък и от тях надзъртаха веселите наематели. Откъм улицата бавно влизаха в двора любопитни. При тая аудитория вратарят още повече се разгорещи.

— Шлосер-механик! — подвикваше той. — Кучи аристократ!

Вратарят богато размесваше парламентарните изрази с нецензурни думи, на които отдаваше предпочитание. Нежното женско съсловие, гъсто накацало по прозорците, негодуваше особено много против вратаря, но не се махаше оттам.

— Мутрата му ще разбия! — беснееше вратарят. — Образован!

Когато скандалът бе на най-високата си точка, яви се милиционер и мълчаливо помъкна скандалджията към участъка. На милиционера помагаха юначагите от „Бързоопак“.

Вратарят покорно прегърна милиционера през шията и заплака.

Опасността мина.

Тогава иззад сандъка за смет изскочи измъчилият се Виктор Михайлович. Аудиторията загълча.

— Простак! — закрещя Виктор Михайлович след шествието. — Простак! Ще те науча аз тебе! Мерзавец!

Плачещият горчиво вратар не чу нищо. Носеха го на ръце към участъка. За веществено доказателство помъкнаха и табелката „Шлосерска работилница и поправка на примуси“.

Виктор Михайлович дълго още се емчи.

— Кучи синове — казваше той, като се обръщаше към насъбралите се, — какво ли си въобразяват! Простаци!

— Стига, Виктор Михайлович! — викна от прозореца Елена Станиславовна. — Елате при мене за минутка.

Тя поднесе на Виктор Михайлович купичка с компот и като сновеше из стаята, го заразпитва.

— Нали ви казвам, той е без мустаци, но е той — по навик крещеше Виктор Михайлович. — Разбира се, много добре го познавам! Воробянинов, цял-целеничък!

— По-тихо, господи!… Защо е дошъл, как мислите?

По черното лице на Виктор Михайлович се открои иронична усмивка.

— Ами вие как мислите?

Той се усмихна с още по-голяма ирония.

— Всеки случай не за да подписва договори с болшевиките.

— Мислите ли, че се излага на опасност?

Запасите от ирония, натрупани от Виктор Михайлович за десет години революция, бяха неизчерпаеми. По лицето му заиграха серии от усмивки с различна сила и недоверие.

— Кой в Съветска Русия не се излага на опасност, още повече човек в такова положение като Воробянинов? Мустаци, Елена Станиславовна, не се бръснат току-тъй!

— Изпратен е навярно от чужбина? — запита Елена Станиславовна, едва поемайки дъха си.

— Положително — отвърна гениалният шлосер.

— Но с каква цел е дошъл тук?

— Не ставайте дете.

— Все ми е едно. Трябва да го видя.

— Знаете ли какво рискувате?

— Ах, все ми е едно! След десет години раздяла не мога да не се видя с Иполит Матвеевич.

На нея наистина й се струваше, че съдбата ги раздели точно когато се обичаха взаимно.

— Моля ви, намерете го! Научете къде е! Вие ходите навсякъде! Няма да ви бъде трудно. Кажете му, че искам да го видя. Чувате ли?

Папагалът с червените гащички, който дремеше на пръчицата, се изплаши от шумния разговор, преобърна се с главата надолу и в тази поза замря.

— Елена Станиславовна — каза шлосерът-механик, като се понадигна и сложи ръка на сърцето си, — ще го намеря и ще се свържа с него.

— Искате ли още компот? — трогна се гледачката.

Виктор Михайлович изсърба компота, прочете язвителна лекция за неправилното устройство на папагалския кафез и се сбогува с Елена Станиславовна, като й препоръча да пази най-строга тайна.

Глава XIАзбучникът „Огледало на живота“

На другия ден съдружниците се убедиха, че е неудобно да останат повече в стаята на вратаря. Тихон непрестанно мърмореше; той съвсем се обърка, след като видя господаря си най-напред с черни мустаци, след това със зеленикави, а накрая и съвсем без мустаци. Нямаше на какво да спят. В стаята се носеше миризма на гниещ тор, идваща от новите валенки на Тихон. Старите бяха запокитени в ъгъла и също не озонираха въздуха.

— Считам вечерта на спомените за закрита — каза Остап, — трябва да отидем на хотел.

Иполит Матвеевич трепна.

— Не бива.

— Защо пък?

— Там ще трябва да се записвам.

— Паспортът ли не е в ред?

— Не, паспортът е в ред, но в града моето име е много добре познато. Ще почнат приказки.

Концесионерите замълчаха, потънали в размисъл.

— Ами харесва ли ви презимето Михелсон? — неочаквано запита незаменимият Остап.

— Кой Михелсон? Сенаторът?

— Не. Членът на Съюза на търговските служещи в Съветска Русия.

— Не ви разбирам.

— Това е поради липса на технически навици. Не се правете на божа кравичка.

Бендер измъкна от джоба на зеленото си сако профсъюзна книжка и я подаде на Иполит Матвеевич.

— Конрад Карлович Михелсон, четиридесет и осем годишен, безпартиен, ерген, член на Съюза от 1921 година, във висша степен нравствена личност, мой добър познат и, чини ми се, приятел на децата… Но вие може да не дружите с децата: милицията няма да иска това от вас.

Иполит Матвеевич поруменя.

— Но удобно ли е?

— В сравнение с нашата концесия това деяние, макар и предвидено от Наказателния кодекс, прилича на невинна детска игра на котка и мишка.

Все лак Воробянинов се запъна.

— Вие сте идеалист, Конрад Карлович. На вас ви върви, а я си представете, че изведнъж се наложеше да ставате, някакъв си Папа-Христозопуло или Зловунов.

Последва бързо съгласие и концесионерите, без да си вземат сбогом от Тихон, се измъкнаха на улицата.

Настаниха се в мебелираните стаи на „Сорбона“. Остап дигна на крак целия немногоброен щат на хотелската прислуга. Най-напред разгледа стаите по осем рубли, но остана недоволен от мебелировката. Наредбата на стаите от по пет рубли му хареса повече, но килимите бяха някак излинели и миришеше на лошо. В стаите от по три рубли всичко бе хубаво с изключение на картините.

— Не мога да живея в стая с пейзажи — каза Остап.

Наложи се да се настанят в стая за рубла и осемдесет копейки. Там нямаше пейзажи, нямаше килими, а мебелировката бе строго издържана: два кревата и нощна масичка.

— Стил „Каменен век“ — Забеляза одобрително Остап. — Ами предисторически животни не се ли въдят в дюшеците?

— Зависи от сезона — отвърна дяволитият прислужник. — Ако например е свикан някакъв губернски конгрес, разбира се, няма, защото идват много пътници и преди пристигането им се чисти основно. А в друго време наистина се случва да се намерят. Идват от стаите на съседния хотел „Ливадия“.

Същия ден концесионерите ходиха в Управлението на старгородското комунално стопанство, където получиха всички необходими сведения. Оказа се, че жилотделът бил разформирован през 1921 година и богатата му архива била слята с архивата на Старгородското комунално стопанство.

С работата се зае великият комбинатор. Привечер съдружниците вече знаеха домашния адрес на завеждащия архивата Вартоломей Коробейников, бивш чиновник в канцеларията на градоначалството, а сега канцеларски служещ.

Остап облече плетената си вълнена жилетка, изтупа сакото о гърба на кревата, поиска от Иполит Матвеевич рубла и двадесет копейки за представителни и тръгна да направи визита на архиваря. А Иполит Матвеевич остана в „Сорбона“ и обхванат от вълнение, се заразхожда в прохода между двата кревата. Тази вечер, зелена и студена, се решаваше съдбата на цялото предприятие. Ако успееха да вземат копия от ордерите, по които са били разпределени иззетите от Воробяниновия дом мебели, работата можеше да се смята за наполовина свършена. По-нататък предстояха, разбира се, невъобразими мъчнотии, но нишката щеше да бъде вече в ръцете им.

— Само ордерите да се вземат — прошепна Иполит Матвеевич, като се обръщаше в леглото, — само ордерите!…

Раздрънканите пружини на леглото го пощипваха като бълхи. Ала той не усещаше това. Все още смътно си представяше какво ще последва след получаването на ордерите, но бе сигурен, че тогава всичко ще тръгне като по масло: „А с масло — кой знае защо, му се въртеше в главата — кашата няма да се развали.“

А вече се забъркваше голяма каша. Овладян от розови мечти, Иполит Матвеевич се мяташе в кревата от една страна на друга. Пружините под него врещяха.

Остап трябваше да прекоси целия град. Коробейников живееше в Гусишче — покрайнина на Старгород.

Там живееха предимно железничари. Понякога над къщите, по насипа с бетонна тънкостенна ограда пъхтеше със заден ход локомотив. За секунда покривите на къщите се осветяваха от изригващия пламък на локомотивната пещ. От време на време профучаваха празни вагони, сегиз-тогиз избухваха сигнални снаряди. Наред с къщурките и временните бараки се точеха дълги тухлени корпуси на още неизсъхнали кооперативни жилища.

Остап подмина светещия остров — железничарския клуб, провери на листчето адреса и се спря пред къщичката на архиваря. Врътна звънеца с надпис:

След дълго разпитване „кого търсите“, „защо го търсите“ му отвориха и той се намери в тъмен, задръстен с шкафове коридор. В тъмнината някой дишаше в лицето на Остап, но нищо не казваше.

— Тук ли е гражданинът Коробейников? — запита Бендер.

Лъхтящият човек хвана Остап за ръка и го въведе в осветена с висяща газена лампа столова. Остап видя пред себе си дребно старче — чистофайник с необикновено гъвкав гръб. Нямаше съмнение, че този старец бе гражданинът Коробейников. Остап придърпа без покана един стол и седна.

Старчето гледаше нахалника спокойно и мълчеше. Остап пръв започна любезно разговора:

— Идвам при вас по работа. Вие сте на служба в архивата на Старгородското комунално стопанство, нали?

Гърбът на старчето се раздвижи и утвърдително се препъна.

— А преди сте служили в жилотдела?

— Служил съм навред — каза весело старчето.

— Дори в канцеларията на градоначалството?

При тия думи Остап грациозно се усмихна. Гърбът на стареца дълго се извива и най-сетне се спря в положение, което свидетелствуваше, че службата в градоначалството е отколешна работа и че просто е невъзможно човек да помни всичко.

— Но позволете ми все пак да попитам с какво мога да ви бъда полезен? — запита домакинът, като гледаше с интерес госта.

— Ще позволя — отвърна гостът. — Аз съм син на Воробянинов.

— На кого? На предводителя?

— Негов.

— Ами той жив ли е?

— Умря, гражданино Коробейников. Почина.

— Да — каза старецът без особена скръб, — печално събитие. Но той май нямаше деца?

— Нямаше — любезно потвърди Остап.

— Но как тогава…

— Така. Аз съм от морганатически брак.

— Да не сте синче на Елена Станиславовна?

— Да. Именно.

— А тя как е със здравето?

— Маман отдавна е в гроба.

— Тъй, тъй. Ах, колко печално!

И старецът дълго още гледа със сълзи на съчувствие Остап, макар че не кой знае кога, а днес бе видял Елена Станиславовна в месопродавницата.

— Всички там ще идем — каза той. — Но разрешете ми все пак да узная по каква работа, уважаеми, ето името ви не зная…

— Волдемар — бързо изрече Остап.

— Владимир Иполитович? Много добре. Тъй. Слушам ви, Владимир Иполитович.

Старчето приседна до масата, покрита с пъстра мушама, и погледна Остап право в очите.

Остап изрази с подбрани думи скръбта си по своите родители. Той много съжалява, че се е домъкнал тъй късно в къщата на дълбокоуважаемия архивар и му е причинил безпокойство с посещението си, но се надява, че дълбокоуважаемият архивар ще му прости, когато научи какво чувство го е довело тук.

— Бих искал — завърши с неизразима синовна обич Остап — да намеря нещичко от мебелите на татко, за да запазя спомен за него. Не знаете ли на кого са дадени мебелите от татковия дом?

— Сложна работа — отвърна старецът, след като помисли малко, — това е по силите само на състоятелен човек… А вие, извинете, с какво се занимавате?

— Свободна професия. Собствена кланица с хладилник на съдружнически начала в град Самара.

Старецът погледна недоверчиво зелените доспехи на младия Воробянинов, но нищо не възрази.

„Отракан младеж“ — помисли си той.

Остап, който в този момент бе завършил наблюденията си над Коробейников, реши, че „старецът е типичен негодник“.

— Та така, значи — рече Остап.

— Да, така — продължи архиварят, — мъчно, но може…

— Пари ще трябват, да? — притече се на помощ собственикът на кланицата с хладилник.

— Малка сумичка…

— Но на въпроса, както казва Мопасан. Сведенията ще бъдат заплатени.

— Е добре, дайте седемдесет рубли.

— Защо толкова много? Да не би овесът да е поскъпнал тая година?

Старецът ситно се затресе, огъвайки гръбнак.

— Обичате да се шегувате…

— Съгласен съм, дядка. Парите срещу ордерите. Кога да намина?

— Парите у вас ли са?

Остап с готовност се потупа по джоба.

— Тогава, ако желаете, още сега — каза тържествено Коробейников.

Той запали свещ и отведе Остап в съседната стая. Там освен кревата, на който явно спеше домакинът, имаше писмена маса, отрупана със счетоводни книги, и дълъг канцеларски шкаф с открити рафтове. По рафтовете бяха залепени печатни букви: А, Б, В и т.н. до ариергардната буква Я. На рафтовете лежаха пачки с ордери, превързани с нов канап.

— Охо! — рече възхитеният Остап. — Цялата архива в къщи!

— Цялата — скромно отвърна архиварят. — Аз, знаете ли, така, за всеки случай… На комуналното стопанство не е нужна, а на мене на стари години може да ми свърши работа… Живеем, знаете ли, като на вулкан… Всичко може да стане… Ще се втурнат тогава хората да си търсят мебелите, а къде са те? Къде са мебелите? Ето къде са! Тука са! В шкафа. А кой ти е съхранил, кой ги е запазил? Коробейников. И тогава господарите ще благодарят на стареца и ще му помогнат на стари години… А на мене не ми трябва много, по десетак на ордерче да дадат — и на това благодаря… Иначе нека се опитат, има да търсят тоя, дето духа! Без мене нищо няма да намерят!

Остап гледаше стареца с възторг.

— Чудесна канцелария — каза той, — пълна механизация. Вие сте истински герой на труда!

Поласканият архивар започна да обяснява на Остап в подробности любимата си работа. Той разтвори дебелите входящи и изходящи дневници.

— Всичко е тук — каза той, — целият Старгород! Всички мебели! На кого кога е взето, кому кога е дадено. А това е азбучникът — огледалото на живота! Коя мебел ви интересува? На търговеца от първа гилдия Ангелов? Мо-оля. Гледайте буква А. Буква А, Ак, Ам, Ан, Ангелов… Номер? Ето 82 742. Сега дайте входящия дневник. Страница 142. Къде е Ангелов? Ето го Ангелов. Взето от Ангелов на 18 декември 1918 година: роял „Бекер“ № 97 012, табуретка към него тапицирана, две бюра, четири гардероба (два от махагон), скрин един и така нататък… А на кого е дадено?… Да погледнем в изходящия дневник; същият номер 82 742… Дадено. Скринът — на градския военен комисар, трите гардероба — на детския интернат „Чучулига“… И още един гардероб — оставен на лично разпореждане на секретаря на Старпродкомгуб. А роялът къде е отишъл? Отишъл е роялът дом №2 на общественото подпомагане. И сегичка роялът си е там…

„Май не видях там такъв роял“ — помисли Остап, като си спомни свенливото личице на Алхен.

— Или например при началника на канцеларията на градската управа Мурин. На буква М, значи, трябва да се търси. Всичко е тук. Целият град. Тук има рояли, кушетки всякакви, стенни огледала, кресла, диванчета, табуретки, полилеи… Сервизи също има…

— Е-е-е — каза Остап, — на вас паметник неръкотворен трябва да ви издигнат. Но на въпроса. Например буква В.

— Има буква В — с радост се отзова Коробейников. — Момент. Вм, Вн, Ворицки, № 48 238 Воробянинов, Иполит Матвеевич, вашият татко, царство му небесно, човек с широка душа беше… Роял „Бекер“ № 54 809, китайски вази, маркирани — четири, от френския завод „Севр“, осем обюсоновски килима — различни размери, гоблен „Овчарка“, гоблен „Овчар“, два тюркменски килима, един персийски, препарирана мечка с блюдо, гарнитура за спалня — дванадесет парчета, гарнитура за столова — шестнадесет парчета, гарнитура за гостна — четиринадесет парчета, орехова, работа на майстор Гамбс…

— А на кого е раздадено? — изпълнен с нетърпение, запита Остап.

— Сега ще видим. Препарираната мечка с блюдото — във втори милиционерски участък. Гобленът „Овчар“ — във фонда за художествени ценности. Гобленът „Овчарка“ е даден на клуба на работниците от водния транспорт. Обюсоновските, тюркменските и персийските килими се намират в Народния комисариат на външната търговия. Спалната гарнитура — в Съюза на ловците, столовата — в Старгородската секция на главното управление на чайната промишленост. Гостната гарнитура, ореховата, е раздадена на части. Кръглата маса и един стол се намират в дом №2 на общественото подпомагане, диванът с извито облегало е даден на разпореждане на жилотдела (и досега стои във вестибюла, цялата тапицировка са омазнили, проклетниците) и още един стол — на другаря Грицацуев, като инвалид от империалистическата война, по негово заявление и резолюция на завеждащия жилотдела другаря Буркин. Десет стола са в Москва — в музея за мебелно изкуство, съгласно циркулярно писмо на Народния комисариат на просветата… Китайските вази, маркирани…

— Поздравявам ви — каза Остап, сияейки от радост, — това е конгениално! Няма да бъде зле да видим и ордерите.

— Ей сега, ей сега и до ордерите ще стигнем. На № 48 238, буква В.

Архиварят се приближи до шкафа и като се повдигна на пръсти, взе нужната пачка.

— Ето. Всички мебели на вашия татко са тук. Всичките ли ордери искате?

— Защо ми са всички… Тъй само… Спомени от детинството — гостната гарнитура… Спомням си, че си играех в гостната на персийския килим и гледах гоблена „Овчарка“… Хубави времена бяха, златно детинство!… Та ще се ограничим, дядка, с гостната гарнитура.

Архиварят започна нежно да оправя връзката зелени талони и затърси там нужните ордери. Извади пет парчета. Един ордер за десет стола, два по за един стол, един за кръглата маса и един за гоблена „Овчарка“.

— Моля вижте. Всичко е наред. Кое къде се намира — всичко е известно. На талоните са написани всички адреси и собственоръчният подпис на получателя. Така че в случай на нещо, никой не може да отрече. Искате ли гарнитурата на генералшата Попова? Много е хубава. Също работа на Гамбс.

Но движим изключително от любов към родителите, Остап грабна ордерите, напъха ги дълбоко в страничния джоб, а от гарнитурата на генералшата се отказа.

— Може ли да напишем разписчица? — осведоми се архиварят, като се извиваше изкусно.

— Може — каза любезно Остап, — пишете, борецо за идеята.

— Ек сега ще напиша.

— Нагласете я!

Влязоха в първата стая. С калиграфски почерк Коробейников написа разписката и я връчи усмихнат на госта. Главният концесионер прие хартийката необикновено учтиво с двата пръста на дясната си ръка и я тури в същия джоб, където вече лежаха скъпоценните ордери.

— Хайде, довиждане — каза той, присвил очи, — аз май доста ви обезпокоих. Не смея да ви обременявам повече с присъствието си. Дайте си ръката, началнико на канцелария.

Слисаният архивар вяло стисна подадената му ръка.

— Довиждане — повтори Остап.

Той тръгна към вратата.

Коробейников нищо не можа да разбере. Той дори погледна към масата дали гостът не е оставил парите там, но и на масата нямаше пари. Тогава архиварят запита много тихо:

— Ами парите?

— Какви пари? — каза Остап, като отваряше вратата. — Струва ми се, запитахте за някакви пари?

— Разбира се! За мебелите! За ордерите!

— Гълъбчето ми — пропя Остап, — бога ми, кълна се в честта на покойния ми баща. На драго сърце, но нямам, забравих да изтегля по текущата, си сметка.

Старецът затрепери и протегна хилавата си ръка с желание да задържи нощния посетител.

— Спокойно, глупако — каза Остап заплашително, — говорят ти на руски език — щом ти казват утре, значи, утре. Хайде, остани си със здраве! Вземете си бележка!…

Вратата се захлопна с трясък. Коробейников отново я отвори и изтича на улицата, но Остап вече го нямаше. Той вървеше бързо покрай моста. Минаващият през виадукта локомотив го освети и обгърна с пушек.

— Ледът се пука! — закрещя Остап към машиниста. — Ледът се пука, господа съдебни заседатели!

Машинистът не чу, махна с ръка, колелата на машината задърпаха по-силно стоманените лакти на лостовете и локомотивът отлетя.

Коробейников постоя минута-две на ледения вятър, след това се върна в своята къщурка, като ругаеше непристойно. Душата му се изпълни с горчилка. Застана сред стаята и в яростта си започна да рита масата. Пепелницата-галош с червен надпис „Треугольник“ подскачаше, а чашата се удари в шишето за вода.

Никога досега Вартоломей Коробейников не бе измамван така подло. Той можеше да мами, когото си иска, но сега него го изиграха с такава гениална простота, че той дълго още стоя и рита дебелите крачка на масата за хранене.

В Гусишче наричаха Коробейников Вартоломеич. До него отиваха само при крайна нужда. Вартоломеич вземаше в залог вещи и определяше безбожни лихви. С тази работа се занимаваше вече няколко години и нито веднъж не бе загазвал. А сега изгоря в най-доброто си търговско предприятия, от което очакваше големи печалби и осигурени старини.

— Да ме изиграят?! — викна той, спомняйки си за пропадналите ордери. — Сега вече зная — първом парите. И как можах да бъда толкова наивен? Със собствените си ръце дадох ореховата гарнитура?… А гобленът „Овчарка“ цена няма! Ръчна изработка!…

Нечия несигурна ръка отдавна въртеше звънеца с надпис „Моля завъртете“ и преди Вартоломеич да си спомни, че входната врата остана отворена, във вестибюла се чу тежък тропот и прозвуча глас на човек, объркал се в лабиринта от шкафове:

— Откъде може да се влезе тук?

Вартоломеич излезе във вестибюла, притегли към себе си нечие палто (на пипане — грубо) и въведе в столовата отец Фьодор.

— Великодушно извинете — рече отец Фьодор.

След десетина минути взаимни недомлъвки и хитрувалия се изясни, че гражданинът Коробейников наистина има някакви сведения за мебелите на Воробянинов и че отец Фьодор няма нищо против да заплати за тия сведения. Освен това за велико удоволствие на архиваря посетителят се оказа роден брат на бившия предводител на дворянството и силно желаеше да има спомен от него, като се сдобие с ореховата гарнитура. С тази гарнитура били свързани най-мили спомени от детството на брата на Воробянинов.

Вартоломеич поиска сто рубли. Посетителят оценяваше спомена за брата си значително по-ниско — тридесет рубли. Споразумяха се за петдесет.

— Бих помолил да дадете предварително парите — заяви архиварят, — това е мое правило.

— А имате ли нещо против, ако ви ги броя в златни десетрублевки? — разбърза се отец Фьодор, при което разкъса хастара на сакото си.

— По курса ще ги взема. По девет и половина. Днешният курс.

Востриков изтърси от фишека пет жълтици, прибави към тях две рубли и половина сребро и побутна цялата купчинка към архиваря. Вартоломеич преброи два пъти монетите, стисна ги в шепата си, помоли госта да почака една минутка и отиде за ордерите. В своята тайна канцелария Вартоломеич не размисля дълго, отвори азбучника — огледалото на живота, на буква П, бързо намери нужния номер и взе от рафта връзката ордери на генералшата Попова. След като развърза пакета, той извади един ордер, издаден на другаря Брунс, живеещ на улица Виноградна 34, за дванадесет орехови стола, изработка на Гамбс. Възхищавайки се на съобразителността си и на умението да се измъква от всякакво затруднение, архиварят се усмихна и отнесе ордера на клиента.

— Всички на едно място ли са? — възкликна отец Фьодор.

— На едно. Всички са там. Гарнитурата е забележителна. Езика си ще глътнете. Но какво да ви обяснявам! Вие я знаете!

Отец Фьодор дълго и възторжено разтърсва ръката на архиваря и като се блъсна безброй пъти о шкафовете във вестибюла, потъна в нощния мрак.

Вартоломеич дълго още се надсмива над изиграния клиент. Той нареди златните монети върху масата и дълго наблюдава в унес петте светли кръгчета.

„И какво толкоз са се разтичали за мебелите на Воробянинов? — помисли той. — Побъркали са се.“

Съблече се, помоли се разсеяно на бога, легна в тесничкото си непорочно креватче и се унесе в неспокоен сън.

Глава XIIПламенната жена — блян на поета

През нощта студът бе изяден до шушка. Стана така топло, че подранилите минувачи усещаха тъпи болки в краката. Врабчетата непрекъснато цвърчаха. Дори кокошката, излязла от кухнята в двора на хотела, почувствува прилив на сили и направи опит да литне. Небето бе покрито с малки облачни топчета, от сандъка за смет лъхаше на теменуги и супа пейзан. Вятърът замираше под корнизите. Котараците се изтягаха на покрива, присвиваха снизходително очи и гледаха към двора, през който потичваше хотелският прислужник Александър с вързопче нечисто бельо.

По коридорите на „Сорбона“ настъпи оживление. За откриването на трамвайната линия от околиите бяха дошли делегати. От хотелската кола с табелка „Сорбона“ слезе цяла тълпа.

Слънцето грееше с пълна сила. Ролетките на магазините излитаха нагоре. Съветските служещи, тръгнали за работа със зимни палта, се запъхтяваха, разкопчаваха се, чувствувайки пролетната умора.

На улица Кооперативна се бе счупил ресорът на претоварения камион на Мелстрой и пристигналият на местопроизшествието Виктор Михайлович Полесов даваше съвети.

В стаята, наредена с делови разкош (две легла и нощна масичка), се чу конско пръхтене и цвилене: Иполит Матвеевич се миеше весело и прочистваше носа си. Великият комбинатор се бе изтегнал в леглото и разглеждаше повредите на чепиците си.

— Добре, че се сетих — каза той, — моля да погасите задължението ми.

Иполит Матвеевич показа лицето си изпод кърпата и погледна своя съдружник с изпъкнали очи, без пенсне.

— Какво ме гледате като войник въшка? Какво ви учуди? Задължението? Да! Дължите ми пари. Вчера забравих да ви кажа, че за ордерите заплатих съгласно вашите пълномощия седемдесет рубли. Ето ви разписка. Прехвърлете ми тридесет и пет рубли. Смятам, че концесионерите участвуват в разходите на равни начала, нали?

Иполит Матвеевич сложи пенснето, прочете разписката и с болка на душата даде парите. Но дори това не можа да помрачи радостта му. Богатството бе в ръцете му. Тридесетрублевата прашинка изчезна в сиянието на брилянтната планина.

Грейнал в лъчезарна усмивка, Иполит Матвеевич излезе в коридора и започна да се разхожда. Плановете за новия, построен върху скъпоценен фундамент живот го радваха. „А светият отец? — мислено злорадствуваше той. — Кръгъл глупак си остана. Ще види той столовете, когато види ушите си!“

Като стигна до края на коридора, Воробянинов се обърна. Бялата напукана врата на стая №13 се отвори и точно срещу него излезе отец Фьодор със синя рубашка, пристегната с оръфан черен шнур с разкошен пискюл. Добродушното му лице се бе разтегнало от щастие. Той също излезе в коридора да се разхожда. Съперниците няколко пъти се разминаваха, но само се поглеждаха победоносно един друг и продължаваха разходката си. В краищата на коридора и двамата едновременно се обръщаха и отново се приближаваха… В гърдите на Иполит Матвеевич преливаше възторг. Същото чувство изпитваше и отец Фьодор. И двамата изпитваха съжаление към поваления противник. Най-сетне при петия рейс Иполит Матвеевич не можа да издържи.

— Здравейте, отче — каза той с неизразимо задоволство.

Отец Фьодор събра целия си сарказъм, с който го бе надарил бог, и отвърна:

— Добро утро, Иполит Матвеевич.

Враговете се разминаха. Когато пътищата им се срещнаха отново, Воробянинов подхвърли:

— Не ви ли понатъртих при последната ни среща?

— Не, няма нищо, много приятно ми беше да се срещнем — отвърна ликуващият отец Фьодор.

И отново се разминаха. Физиономията на отец Фьодор започна да дразни Иполит Матвеевич.

— Не служите ли вече литургия? — запита той при следната среща.

— Каква ти литургия! Енориашите се юрнаха по градовете — съкровища да търсят.

— Но забележете — свои съкровища! Свои собствени!

— Не ми е известно чии, но търсят.

Иполит Матвеевич искаше да каже нещо не за пред хора и дори отвори за тази цел уста, но не можа да измисли нищо и си влезе сърдит в стаята. След минута оттам излезе синът на турския поданик — Остап Бендер, със синя жилетка и като настъпваше връзките на чепиците си, се насочи към Востриков. Розите върху бузите на отец Фьодор увехнаха и се превърнаха на пепел.

— Купувате ли стари вещи? — запита Остап застрашително. — Столове? Разни дреболии? Кутийки от вакса?

— Какво обичате? — прошепна отец Фьодор.

— Желая да ви продам старите си панталони.

Ледени тръпки полазиха по гърба на свещеника и той се отдръпна.

— Но защо мълчите като архиерей на прием?

Отец Фьодор бавно тръгна към стаята си.

— Стари неща купуваме, нови крадем! — викна Остап зад него. Востриков скри глава в раменете си и се спря до своята врата.

Остап продължаваше да се гаври:

— Какво смятате за панталоните, многоуважаеми служителю на култа? Ще ги вземете ли? Имам също ръкави от жилетка, дупка от кравай и от умряло магаре уши. На ангро цялата партида — по-евтино ще бъде. А тях хич не ги търсете, не са в столовете. А?!

Вратата се хлопна зад служителя на култа.

Удовлетворен, Остап тръгна бавно назад: връзките на обущата му шибаха по килима. Когато масивната му фигура се отдалечи достатъчно, отец Фьодор бързо показа главата си от вратата и с дълго сдържано негодувание изписка:

— Глупак!

— Какво? — викна Остап и се спусна обратно, но вратата бе вече заключена и само бравата щракна.

Остап се наведе към отвора на бравата и с длан на устата си като тръба, каза отчетливо:

— Колко струва опиумът за народа?

От другата страна на вратата гробно мълчание.

— Отче, вие сте долен човек! — изкрещя Остап.

Мигновено от отвора на бравата изскочи и почна да се върти молив, с чието острие отец Фьодор се мъчеше да убоде врага. Концесионерът овреме се отдръпна и хвана молива. Разделени от вратата, враговете задърпаха молива всеки към себе си. Победи младостта и моливът, упорствувайки като трънче, бавно изпълзя от отвора. Остап се върна с трофея в стаята си. Съдружниците се развеселиха още повече.

— И неприятелят бяга, бяга, бяга! — изтананика Остап.

С джобното си ножче той издълба върху молива оскърбителна дума, изтича в коридора, пусна молива през отвора на бравата и тутакси се върна.

Приятелите извадиха зелените талони на ордерите и се заеха внимателно да ги проучват.

— Ордер за гоблена „Овчарка“ — каза замечтано Иполит Матвеевич. — Купих този гоблен от един петербургски антиквар.

— По дяволите овчарката! — викна Остап и разкъса ордера на парченца.

— Кръгла маса… Сигурно от гарнитурата…

— Дайте тук масичката. По дяволите и масичката!

Останаха два ордера: единият — за десет стола, издаден от Музея за мебелно изкуство в Москва, другият — за един стол — на другаря Грицацуев, в Старгород, на улица Плеханов 15.

— Гответе пари — каза Остап, — може да се наложи да ходим в Москва.

— Но нали и тука има един стол?

— Шансът е един срещу десет. Чиста математика. И то ако имаме късмет, гражданинът Грицацуев да не е палил печката си с него.

— Не се шегувайте така, не е нужно.

— Нищо, нищо, либер фатер Конрад Карлович Михелсон, ще го намерим! Делото е свято! Батистени партенки ще носим, крем „Марго“ ще ядем.

— Не знам защо, но ми се струва — забеляза Иполит Матвеевич, — че скъпоценностите се намират именно в този стол.

— Ах! Струва ви се? Какво още ви се струва? Нищо? Е, добре. Ще работим по марксистки. Ще предоставим небето на птиците, а ние ще се насочим към столовете. Горя от желание да се срещна по-скоро с инвалида от империалистическата война, с гражданина Грицацуев, улица Плеханов номер 15. Не се потривайте, Конрад Карлович. Планът ще изготвим по пътя.

Когато минаваха покрай вратата на отец Фьодор, отмъстителния син на турския поданик я ритна с крак. От стаята се дочу глухото ръмжене на смазания конкурент.

— Дано не се помъкне след нас! — изплаши се Иполит Матвеевич.

— След днешните разговори на министрите, станали на яхтата, не е възможна никаква среща. Той се страхува от мене.

Приятелите се върнаха чак вечерта. Иполит Матвеевич бе загрижен. Остап сияеше. Беше с нови червени чепици, към токовете на които бяха заковани кръгли гуми, с чорапи на зелени и черни квадрати като шахматна дъска, кремав каскет и полукопринен шал, наподобяващ румънските.

— Че столът е там, там е — започна Иполит Матвеевич, спомняйки си посещението при вдовицата Грицацуева, — но как ще го вземем? Дали да го купим?

— Как така — отвърна Остап, — да не говорим за напълно непроизводителния разход, но ще почнат приказки. Защо един стол? И защо именно този стол?…

— Какво да правим тогава?

Остап погледна любовно фортовете на новите си чепици.

— Шик-модерн — каза той. — Какво да правим ли? Не се вълнувайте, председателю, аз се заемам с провеждането на операцията. Пред тия чепички нито един стол не ще устои.

— А знаете ли — оживи се Иполит Матвеевич, — когато разговаряхте с госпожа Грицацуева за наводнението, седнах на нашия стол и, честна дума, чувствувах под себе си нещо твърдо. Там са, бога ми, там… Бога ми, чувствувам го.

— Не се вълнувайте, гражданино Михелсон.

— Трябва да го откраднем през нощта! Бога ми, трябва да го откраднем!

— Ех, много са дребни тия мащаби за един предводител на дворянството като вас! Ами познавате ли техниката на тази работа? Може би във вашия куфар е скрит походен несесер със серия шперцове? Избийте това от, главата си? Да се ограбва бедна вдовица — та това е най-долно джебчийство!

Иполит Матвеевич се опомни.

— Иска ми се да стане по-бързо — каза той умолително.

— Само котките се раждат бързо — забеляза наставнически Остап. — Ще се оженя за нея.

— За кого?

— За мадам Грицацуева.

— Но защо?

— За да мога спокойно, без шум да поровя из стола.

— Но вие се свързвате за цял живот!

— Много неща трябва да се правят за благото на концесията!

— За цял живот! — прошепна Иполит Матвеевич.

Слисан от почуда, Иполит Матвеевич плесна ръце. Пасторското му бръснато лице се озъби. Показаха се немитите от деня на заминаването му от град Н. сини зъби.

— За цял живот! — промълви Иполит Матвеевич. — Това е голяма жертва.

— Живот! — каза Остап. — Жертва! Какво знаете вие за живота и за жертвите? Мислите си, че като са ви изселили от частната ви къща, познавате живота? И като са реквизирали вашата имитация китайска ваза, то това е жертва? Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо; но, господа съдебни заседатели, това сложно нещо се отваря просто като чекмедже. Трябва да знаеш само как да го отвориш. Който не може да го отвори — загива. Чували ли сте за хусаря отшелник?

Иполит Матвеевич не бе чувал.

— Буланов! Не сте ли чували? Героят на аристократическия Петербург? Сега ще чуете.

И Остап Бендер разказа на Иполит Матвеевич историята, чието чудно начало развълнува цял светски Петербург, а още по-чудният й край се загуби и премина незабелязан от никого през последните години.

След като разказа на Иполит Матвеевич тази във висша степен поучителна история, Остап избърса с ръкава на сакото малиненочервените си обуща, изсвири тържествено с уста и излезе.

Призори нахълта в стаята, събу се, постави малиненочервените си обувки върху нощната масичка и започна да глади лъскавата им кожа, като нареждаше нежно и страстно:

— Моите мънички приятели…

— Къде бяхте? — запита го Иполит Матвеевич сънливо.

— При вдовицата — глухо отвърна Остап.

— Е?

Иполит Матвеевич се понадигна на лакът.

— И ще се жените ли за нея?

Очите на Остап заискриха.

— Сега аз вече трябва да се женя, ако искам да постъпя като честен човек.

Иполит Матвеевич сконфузено изгрухтя.

— Пламенната жена — каза Остап — е блян за поета. Провинциална непосредственост. В центъра такива субтропици отдавна вече не съществуват, но по периферията на места още се срещат.

— Кога ще бъде сватбата?

— Вдругиден. Утре не може: Първи май е, всичко е затворено.

— Ами какво ще стане с нашата работа? Вие се жените… А може да се наложи да ходим в Москва.

— Защо се безпокоите? Заседанието продължава.

— Ами жена ви?

— Жена ми ли? Брилянтовата вдовичка? Последен въпрос! Внезапно отпътуване поради повикване от центъра. Кратък доклад в Малкия Совнарком. Прощална сцена и варено пиле за из път. Ще тръгнем с комфорт. А сега спете. Утре имаме почивен ден.

Глава XIIIДишайте дълбоко: вие сте развълнуван!

Сутринта на Първи май Виктор Михайлович Полесов, измъчван от обичайната си жажда за дейност, изскочи на улицата и се понесе към центъра на града. Отначало разнообразните му дарби не можаха да намерят нужното приложение, защото нямаше още много народ и празничните трибуни, завардени от конни милиционери, бяха пусти. Но към девет часа в различни краища на града замрънкаха, засумтяха и засвистяха оркестри. От вратите изтичваха домакини.

Колона от музикработници, с меки обърнати яки, кой знае как се вмъкна сред манифестиращите железничари, объркваше стъпката и пречеше на всички.

Камионът, на който бе надянат зелен шперплатов локомотив серия „Щ“, все току връхлиташе върху музикработниците. При това от самия търбух на локомотива непрестанно крещяха към тружениците на обоя и флейтата:

— Къде ви е разпоредителят? Как?! По улица Красноармейска ли ще минете? Не виждате ли, че сте се вмъкнали и задръствате движението!

Тогава, за нещастие на музикработниците, се намеси Виктор Михайлович.

— Разбира се, че насам трябва да свърнете, в сляпата улица! Един празник не могат да организират! — дереше си гърлото Полесов. — Тука! Тука! Изумително безобразие!

Камионите на Старгородското комунално стопанство и на Мелстрой возеха, деца. Най-малките стояха покрай канатите на камиона, а по-високите — в средата. Непълнолетното войнство размахваше книжни знаменца и се веселеше до премала.

Бумтяха пионерските барабани. Донаборниците пъчеха гърди и се стараеха да вървят в крак. Бе тясно, шумно и горещо. Непрекъснато ставаха задръствания и непрекъснато за миг се отприщваха. За да убият времето при задръстванията, манифестантите подхвърляха нагоре старците и активистите. Старците нареждаха с пискливи гласове. Активистите отхвърчаваха мълчаливо и със сериозни лица. В една весела колона взеха промъкващия се на другата страна Виктор Михайлович за разпоредител и започнаха да подхвърлят и него. Полесов размахваше крака като паяк.

Зададе се чучело на английския министър Чембърлейн: работник с атлетическа мускулатура го удряше с картонен чук по цилиндъра. Мина автомобил с трима комсомолци във фракове и бели ръкавици. Те поглеждаха смутено тълпата.

— Васка! — крещеше някой от тротоара. — Буржоа! Дай ми тирантите!

Момичета пееха. В колоната служещи в Социални осигуровки крачеше Алхен с голяма червена лента на гърдите и съсредоточено гъгнеше:

Физкултурниците крещяха по команда нещо непонятно.

Всичко живо крачеше, возеше се или маршируваше към новото трамвайно депо, откъдето точно в един часа по обяд трябваше да излезе първият в Старгород електрически трамвай.

Никой не знаеше точно кога бе започната старгородската трамвайна линия.

Един ден, през двадесета година, когато започнаха съботниците, работниците от депото и въжарите отишли с музика в Гусишче и цял ден копали някакви ями.

Изровили твърде много дълбоки и големи ями.

Между работниците сновял другар с инженерска фуражка. Зад него вървели десетници с разноцветни прътове. През следващия съботник работели на същото място. Станало нужда отново да зарият две ями, изкопани не там, където трябвало. Другарят с инженерската фуражка се нахвърлил върху десетниците и искал обяснение. Новите ями вече копаели още по-дълбоки и по-широки.

След това докарали тухли и дошли истински строителни работници. Те започнали да зидат основите. После всичко замряло. Другарят с инженерската фуражка все още идвал сегиз-тогиз на запустелия строеж, дълго се разхождал в обградената с тухли яма и мърморел под носа си:

— Самоиздръжка, самоиздръжка…

Той почуквал с бастуна по основите и тичал към къщи, в града, закрил с длани премръзналите си уши.

Инженерът се казваше Треухов.

Трамвайното депо, чийто строеж замря още при основите, Треухов бе замислил много отдавна, още през 1912 година, но градската управа отхвърли проекта. Две години по-късно Треухов възобнови атаките си срещу градската управа, но войната попречи. След войната попречи революцията. Сега — непът, самоиздръжката и пр. През лятото основите обрастваха с трева, а зиме децата си правеха там пързалки.

Треухов мечтаеше за голяма работа. Омръзнало му бе да служи в отдела „Благоустройство“ на Старгородското комунално стопанство, да поправя бордюрите на тротоарите и да изготвя сметки по поставянето на афишни будки. Но голяма работа нямаше. Проектът за прокарване на трамвай, отново даден за разглеждане, се разтака във висшите губернски инстанции, одобрява се, не се одобрява, прехвърля се за разглеждане в центъра, но независимо от одобряването или неодобряването му се покриваше с прах, защото нито в единия, нито в другия случай даваха пари.

— Това е варварщина! — крещеше Треухов на жена си. — Пари нямало! А да плащат и надплащат на каруцарите за превозване на стоки до гарата имат пари! Старгородските каруцари дерат за живо и за умряло! Няма що, монопол на мародерите! Опитай се да отидеш с багаж пеша до гарата — пет километра са това!… Трамваят ще си покрие разноските за шест години!

Избледнелите му мустаци гневно увисваха. Неговото чипоносо лице потрепваше. Той изваждаше от чекмеджето на масата литографираните върху синя хартия чертежи и за хиляден път сърдито ги показваше на жена си. Това бяха планове за станция, депо и за дванадесет трамвайни линии.

— Дявол ги взел дванадесетте! Могат да почакат. Но поне три, три линии! Без тях Старгород ще се задуши.

Треухов сумтеше и отиваше в кухнята да цепи дърва.

Той вършеше сам всички домакински работи. Конструира и построи люлка за детето и перална машина. На първо време сам переше бельото, като обясняваше на жена си как трябва да борави с машината. Най-малко една пета от заплатата на Треухов отиваше за изписване на чужда техническа литература. За да свърже двата края, той престана да пуши.

Помъкна Треухов проекта си и при новия завеждащ Старгородското комунално стопанство Гаврилин, преместен в Старгород от Самарканд. Почернелият от туркестанското слънце нов завеждащ дълго, но без особено внимание слуша Треухов, прегледа надве-натри всички чертежи и накрая каза:

— А знаете ли, че в Самарканд не е нужен никакъв трамвай. Там всички яздят магарета. Едно магаре струва три рубли — без пари! А носи към сто и шестдесет килограма!… Едно такова малко магаренце, просто чудно!

— Но там е Азия! — рече сърдито Треухов. — Магарето струва три рубли, а за да го изхраниш, са нужни тридесет рубли годишно.

— А на вашия трамвай много ли ще се возите за тридесет рубли? Триста пъти. Дори не всеки ден през годината.

— Добре тогава, изпишете си вашите магарета! — кресна Треухов и изскочи от кабинета, като тръшна силно вратата.

Оттогава стана навик на новия завеждащ при среща с Треухов да го запитва иронично:

— Е, как, магарета ли ще докараме, или трамвай ще прокараме? Лицето на Гаврилин приличаше на гладко остъргана ряпа. В очите му блещукаха дяволити пламъчета.

След около два месеца Гаврилин повика при себе си инженера и му каза сериозно:

— Набелязал съм планче. Едно ми е ясно: пари няма, а трамваят не е магаре — за три рублички не можеш го купи. Материална база трябва да създадем. Кое е практическото разрешение? Акционерно дружество! И още какво? Заем! С лихва. След колко години ще може да се изплати трамваят?

— От деня на пускането в експлоатация на трите линии от първия етап — след шест години.

— Е, да вземем десет. Сега — акционерното дружество. Кои ще влязат? Хранкомбинатът, Маслоцентърът. На въжарските работници нужен ли им е трамвай? Нужен! До гарата ще изпращаме товарни вагони. Значи, въжарските работници! НКПС може да даде малко. Е, и губернският изпълком ще даде. Това е вече едно на ръка. А започнем ли — Държавната банка и Комуналната банка ще отпуснат заем. Ето това е моето планче. В петък президиумът на губернския изпълком ще разгледа въпроса. Решим ли — работа ви чака.

До късно през нощта Треухов пра развълнуван долни дрехи и обяснява на жена си преимуществата на трамвайния транспорт пред конния.

В петък въпросът бе решен благоприятно. И започнаха мъките. Акционерното дружество се създаваше с големи напъни. НКПС ту влизаше, ту не влизаше в числото на акционерите. Хранкомбинатът се стараеше всячески да получи само 10% от акциите вместо 15%. Най-сетне целият тираж акции бе разпределен, макар да не мина без стълкновения. Гаврилин бе извикан в Губернската контролна комисия, задето беше упражнил натиск. Впрочем всичко мина благополучно. Оставаше само да започнат.

— Е, другарю Треухов — каза Гаврилин, — започвай. Чувствуваш ли, че ще можеш да я построиш? Не е като да купиш магаре.

Треухов потъна в работата. Настъпи времето на великото дело, за което бе мечтал дълги години. Пишеха се сметки, съставяше се план за строежа, правеха се поръчки. Трудностите изникваха там, където най-малко ги очакваха. В града не можеха да се намерят специалисти бетонджии и трябваше да ги докарат от Ленинград. Гаврилин бързаше, но заводите обещаваха да доставят машини след година и половина. А те им бяха нужни най-късно до една година. Подействува само заплахата, че ще поръчат машини от чужбина. След това се заредиха по-дребни неприятности. Ту не можеше да се намери фасонно желязо от необходимите размери, ту вместо импрегнирани траверси предлагаха неимпрегнирани. Най-сетне дадоха това, което бе нужно, но Треухов, който сам отиде в завода, където импрегнираха траверсите, бракува 60% от тях. Чугунените части бяха с шупли. Дървеният материал — суров. Релсите бяха добри, но започнаха да пристигат с един месец закъснение. Гаврилин често идваше на строежа на станцията със стария раздрънкан „Фиат“. Тук между него и Треухов избухваха караници.

Докато трамвайната станция и депото се строяха и монтираха, старгородци само пускаха шеги.

Във в, „Старгородска правда“ с трамвайния въпрос се бе заел известният на целия град фейлетонист Принц Датски, който сега пишеше под псевдонима Маховик. Не по-малко от три пъти в седмицата Маховик излизаше с голям битов очерк за хода на постройката. Третата колона на вестника, която изобилствуваше с бележки под скептичните заглавия: „Малко мирише на дим“. „По слабите точки“, „Хубаво и… лошо“, „На какво се радваме и на какво не“, „Да се поставят натясно вредителите на просвещението“ и „Време е да се тури край на морето от хартии“ — почна да дарява на читателите очерците на Маховик със слънчеви и бодри заглавия: „Как строим, как живеем“, „Гигантът скоро ще заработи“, „Скромният строител“ и така нататък, все в тоя дух.

Треухов с трепет разгръщаше вестника и изпитвайки неприязън към братята писатели, четеше бодрите редове за собствената си особа:

Горе е той, този възгрозничък строител на нашата мощна трамвайна станция, този възсух наглед, чипонос мъж с делнична фуражка с монограм от кръстосани чукчета.

Спомням си: «На брега на пустинните вълни стоеше той, изпълнен с мисли велики.»

Приближавам се. Ни полъх. Гредите не помръдват.

Питам:

— Как се изпълняват задачите?

Некрасивото лице на строителя инженер Треухов се оживява…

Той ми стиска ръката и казва:

— Седемдесет процента от задачите са вече изпълнени.“

Статията завършваше така:

Само обстоятелството, че нямаше време за четене на вестници и понякога пропускаше съчиненията на другаря Маховик, спасяваше Треухов.

Веднъж той не издържа и написа грижливо обмислено, хапливо опровержение.

След това неуморимият Принц не се вясваше на постройката, но битовите очерци продължаваха да красят третата колона на вестника, рязко откроявайки се на фона на баналните заглавия

Строежът наближаваше към своя край. Релсите са запояваха по термичен начин и продължаваха без луфт от гарата до кланицата и от пазара до гробищата.

Отначало искаха откриването на трамвайната линия да стане в деня на деветата годишнина на Октомври, но вагоностроителният завод, оправдавайки се с „арматурата“, не предаде вагоните в определения срок. Трябваше откриването да бъде отложено до Първи май. За този ден абсолютно всичко бе готово.

Вървейки бавно, концесионерите стигнаха заедно с манифестантите до Гусишче. Там се бе събрал целият Старгород. Новата сграда на депото бе обкичена с гирлянди от елови клонки, плющяха знамена, вятърът тичаше по лозунгите. Конен милиционер препускаше след първия появил се продавач на сладолед, бог знае как попаднал сред празния кръг от трамвайни работници. Между двете врати на депото се извисяваше нестабилна, празна още трибуна с микрофон-усилвател. Към трибуната се приближаваха делегати. Сборният оркестър на общинските служители и въжарските работници изпробваше силата на белите си дробове. Тъпанът лежеше на земята.

Из светлото депо, в което бяха наредени десет светлозелени вагона, номерирани от 701 до 710, се шляеше московски дописник с мъхнат каскет. Отпред на гърдите му висеше огледалце, в което той често и загрижено надзърташе. Дописникът търсеше главния инженер, за да му зададе няколко въпроса на трамвайни теми. Очеркът за откриването на трамвайната линия бе вече готов в главата му, бяха включени и резюметата на още непроизнесените речи, но той продължаваше да търси добросъвестно, като намираше само тоя недостатък, че няма бюфет.

Сред тълпата пееха, крещяха и чоплеха слънчоглед, очаквайки пускането на трамвая.

На трибуната се изкачи президиумът на губернския изпълнителен комитет. Предъвквайки думите си, Принц Датски разменяше мисли със събрата си по перо. Чакаха московските кинохроникьори.

— Другари! — каза Гаврилин. — Моля да считате за открит тържественият митинг по случай пускането на старгородския трамвай.

Медните тръби се раздвижиха, въздъхнаха й изсвириха три пъти „Интернационалът“.

— Дава се думата за доклад на другаря Гаврилин! — извика Гаврилин.

Принц Датски—Маховик и московският гост, без да се наговарят, записаха в бележниците си:

„Тържественият митинг бе открит с доклад от председателя на Старгородското комунално стопанство другаря Гаврилин. Множеството се превърна в слух.“

Двамата дописници бяха напълно различни хора. Московският гост бе ерген и млад. Принцът-Маховик, обременен с голямо семейство, отдавна бе прехвърлил четвъртото десетилетие. Единият винаги бе живял в Москва, а другият никога не бе ходил там. Московчанинът обичаше бирата, Маховик—Датски освен водка нищо друго не слагаше в уста. Но въпреки тази разлика в характерите, възрастта, навиците и възпитанието, впечатленията и у двамата журналисти се изливаха в едни и същи изтъркани, извехтели, оваляни в праха фрази. Моливите им заскърцаха и в бележниците се появи ново записване: „В деня на празника улиците на Старгород сякаш са станали по-широки…“

Гаврилин започна речта си хубаво и простичко:

— Да се прокара трамвай — каза той, — не е като да купиш магаре.

Сред тълпата неочаквано проехтя гръмкият смях на Остап Бендер. Той оцени тази фраза. Гаврилин, насърчен, без сам да разбира защо, изведнъж заговори за международното положение. На няколко пъти се опита да вкара доклада си в трамвайните релси, но с ужас забеляза, че не може да стори това. Думите сами, против волята на оратора, излизаха някак международни. След Чембърлейн, на когото Гаврилин отдели половин час, на международната арена излезе американският сенатор Бора. Множеството се размекна. Дописниците едновременно записаха: „Ораторът обрисува картинно международното положение на нашия съюз…“ Разгорещеният Гаврилин се изказа зле за румънските чокои и премина към Мусолини. И едва към края на речта си той надви своята втора международна природа и заговори с хубави делови слова:

— И аз мисля така, другари, благодарение на кого се пуска тоя трамвай, който след малко ще излезе от депото? Разбира се, другари, благодарение на вас тука, благодарение на всички работници, които действително поработиха, другари, добросъвестно. И още, другари, благодарение на честния съветски специалист, на главния инженер Треухов. На него също благодарим!…

Започнаха да търсят Треухов, но не го намериха. Представителят на Маслоцентъра, който отдавна вече гореше от нетърпение, се провря до преградката на трибуната, махна с ръка и заговори гръмогласно за международното положение. Когато той свърши речта си, двамата дописници се ослушаха в слабите ръкопляскания и бързо записаха: „Бурни аплодисменти, които преминаха в овация…“ После размислиха и намериха, че „преминаха в овация…“ е май доста силничко. Московчанинът се реши и задраска „овация“. Маховик въздъхна и я остави.

Слънцето бързо се търкаляше по наклонената плоскост. От трибуната се поднасяха поздравления. Всяка минута оркестърът свиреше туш. Падна здрач, а митингът все още продължаваше. И говорещите, и тия, които слушаха, отдавна вече чувствуваха, че е станало нещо нередно, че митингът се е проточил, че трябва да се премине колкото се може по-скоро към пускането на трамвая. Но всички бяха така навикнали да говорят, че не можеха да спрат.

Най-сетне намериха Треухов. Той беше целият изцапан и преди да се качи на трибуната, дълго ми в канцеларията ръцете и лицето си.

— Има думата главният инженер, другарят Треухов! — оповести с радост Гаврилин. — Хайде, говори ти, че аз съвсем не казах туй, което трябваше — добави той шепнешком.

Треухов искаше да каже много неща. И за доброволните бригади, и за тежката работа, за всичко, което бе направено и което още може да се направи. А могат да бъдат направени много неща: да се освободи градът от потъналото в зараза пазарище, да се построят покрити стъклени корпуси, може да бъде построен постоянен мост вместо временния, който всяка година бива отнасян от ледовете, може най-сетне да се реализира проектът за построяване на огромна кланица с хладилник.

Треухов отвори уста и запъвайки се, заговори:

— Другари! Международното положение на нашата държава…

И запредъвква такива всеизвестни истини, че народът, който слушаше вече шестата международна реч, загуби всякакъв интерес.

Едва когато свърши, Треухов разбра, че и той не каза нито дума за трамвая. „Колко срамно — помисли си той, — никак не умеем да говорим, никак!“

И той си спомни речта на френския комунист, когото бе слушал на едно събрание в Москва. Французинът говореше за буржоазния печат. „Тия акробати на перото бе възкликнал той, — тия виртуози на фарса, тия чакали на ротационните машини…“ Французинът произнесе първата част на речта си в тон „ла“, втората — в тон „до“ и последната, патетичната — в тон „ми“. Жестовете му бяха умерени и красиви.

„А ние само бръщолевим — реши Треухов, — по-добре съвсем да не бяхме говорили“.

Беше вече съвсем тъмно, когато председателят на губернския изпълнителен комитет сряза с ножиците червената лентичка, която преграждаше входа за депото. Работниците и представителите на обществените организации нахълтаха шумно във вагоните. Дръннаха пискливи звънчета и първата трамвайна кола, управлявана от самия Треухов, се измъкна от депото под оглушителните викове на множеството и стенанията на оркестъра. Осветените вагони изглеждаха още по-ослепителни, отколкото през деня. Всички се понесоха един след друг по Гусишче; те минаха под железопътния мост, изкачиха се леко в града и завиха по улица Голяма Пушкинова. Във втория вагон се бе настанил оркестърът; оркестрантите, изкарали тръбите от прозорците навън, свиреха марша на Будьони.

Гаврилин, с кондукторска униформена куртка и чанта през рамо, скачаше от вагон във вагон, усмихваше се мило, даваше сигнал, когато трябваше и когато не трябваше, и връчваше на пътниците покани за

На платформата на последния вагон стоеше Виктор Михайлович, кой знае как попаднал в числото на почетните гости. Той се вслушваше в мотора. За голяма изненада на Полесов моторът изглеждаше чудесно и очевидно работеше изправно. Стъклата не дрънчаха. Виктор Михайлович ги разгледа подробно и се убеди, че те все пак са поставени на гуми. Той вече направи няколко забележки на ватмана и минаваше сред публиката за познавач на трамвайното дело на Запад.

— Въздушната спирачка не работи добре — заяви Полесов, като поглеждаше тържествуващ пътниците, — не всмуква.

— Никой не те пита — отвърна ватманът, — може пък да всмуква.

След като направиха празничната обиколка из града, трамвайните коли се завърнаха в депото, където ги чакаше насъбралото се множество. Подхвърляха Треухов вече при пълния блясък на електрическите лампи. Помъчиха се да подхвърлят и Гаврилин, но тъй като той тежеше стотина килограма и не излиташе високо, скоро го изоставиха. Подхвърляха другаря Мосин, техниците и работниците. За втори път тоя ден подхвърляха и Виктор Михайлович. Сега той вече не риташе, а вперил поглед в звездното небе, строг и сериозен, излиташе нагоре и се унасяше в мечти сред нощната тъма. Когато се спускаше за последен път, Полесов забеляза, че го държи за крака й се смее непристойно не някой друг, а бившият предводител на дворянството Иполит Матвеевич Воробянинов. Той се освободи вежливо, отдръпна се малко встрани, но вече не изпускаше от погледа си предводителя. И когато забеляза, че Иполит Матвеевич си тръгва заедно с младия непознат, явно бивш офицер, Виктор Михайлович предпазливо ги последва.

Когато всичко вече свърши и Гаврилин очакваше в своя лилавичък „Фиат“ даващия последните си нареждания Треухов, за да отидат заедно в клуба, към вратите на депото се приближи камионетка „Форд“ с кинохроникьорите.

От колата пръв скочи пъргаво мъж с дванадесетъглови рогови очила и с елегантна кожена дреха без ръкави. Острата дълга брада на този мъж растеше направо от адамовата ябълка. Вторият мъкнеше киноапарат и се препъваше в дълъг шал в оня стил, който Остап Бендер обикновено наричаше „шик-модерн“. След това от камионетката се измъкнаха асистенти, прожектори и момичета.

Цялата група нахълта с викове в депото.

— Внимание! — викна брадатият собственик на коженото палто. — Коля! Нагласи прожекторите!

Треухов поруменя и тръгна към нощните посетители.

— Вие… от кинематографията ли сте? — запита той. — Защо не дойдохте през деня?

— А за кога е насрочено откриването на трамвайната линия?

— Вече е открита.

— Да, да, малко се позабавихме. Прекрасни изгледи имаше по пътя. Много работа. Залезът на слънцето! Впрочем ние и така ще се справим. Коля! Дай светлина! Въртящото колело! Крупен план! Движещите се крака на множеството — едро. Люда! Милочка! Преминавайте! Коля, почваме! Почваме. Тръгвайте! Вървете, вървете, вървете!… Стига. Благодаря. Сега ще снимаме строителя.

Другаря Треухов? Бъдете добър, другарю Треухов. Не, не така. В три четвърти… Ето така, по-оригинално, на фона на трамвая… Коля! Почваме! Говорете нещо!…

— Но на мене ми е така неудобно!…

— Великолепно!… Много добре!… Кажете още нещо!… Сега вие говорите с първата пътничка в трамвая… Люда! Влезте в рамката. Така. Дишайте дълбоко: вие сте развълнувани!… Коля! Краката едро! Започваме! Така, така… Много благодаря… Стоп!…

От „Фиата“, който отдавна вече се тресеше, слезе тежко Гаврилин и дойде да извика забавилия се другар. Режисьорът с косматата адамова ябълка се оживи.

— Коля! Тука! Прекрасен екземпляр. Работник! Пътник от трамвая! Дишайте дълбоко! Вие сте развълнуван! Никога преди не сте се качвали на трамвай. Започваме! Дишайте!

Гаврилин злобно засумтя.

— Прекрасно!… Милочка!… Ела тука! Привет от Комсомола!… Дишайте по-дълбоко. Развълнувана сте… Така… Прекрасно. Коля, край.

— Ами трамвая няма ли да снимате? — запита Треухов свенливо.

— Виждате ли — изръмжа коженият режисьор, — условията за осветление не позволяват. Ще се наложи да се доснеме в Москва. Изцяло!

Кинохрониката изчезна мълниеносно.

— Е, хайде, приятелю, да отидем да си починем — каза Гаврилин. — Ти да не си пропушил, а?

— Пропуших — призна си Треухов, — не можах да издържа.

На фамилиарната вечеря гладният и много пушил Треухов изпи три чаши водка и се напи. Целуваше се с всички и всички го целуваха. Искаше да каже нещо хубаво на жена си, но само се разсмя. После дълго друса ръката на Гаврилин и му говореше:

— Ти си чудак! Трябва да те научим да проектираш железопътни мостове! Забележителна наука е. И най-главното — съвсем проста. Мост над Хъдзън…

След половин час той се разкисна и произнесе филипика, насочена против буржоазния печат:

— Тия акробати на фарса, тия хиени на перото! Тия виртуози на ротационните машини! — крещеше той.

Жена му го откара в къщи с файтон.

— Искам да се возя с трамвая! — викаше той на жена си. — Ех, как не можеш да разбереш това? Щом има трамвай, значи с него трябва да се пътува!… Защо? Първо, защото е изгодно…

Полесов вървеше по стъпките на концесионерите, дълго се въздържа и изчакал, когато наоколо нямаше никой, се приближи до Воробянинов.

— Добър вечер, господин Иполит Матвеевич! — каза той почтително.

Воробянинов се смути.

— Нямам честта да ви познавам — измърмори той.

Остап повдигна дясното си рамо и се приближи до шлосера-интелигент.

— Е-е-е, какво искате да кажете на моя приятел? — рече той.

— Не бива да се безпокоите — зашепна Полесов, като се оглеждаше. — Идвам от страна на Елена Станиславовна…

— Как? Тя тук ли е?

— Тука е. И много иска да ви види.

— Защо? — запита Остап. — Ами вие кой сте?

— Аз… Вие, Иполит Матвеевич, не мислете нищо лошо. Вие не ме познавате, но аз ви помня много добре.

— Бих искал да намина към Елена Станиславовна — каза нерешително Воробянинов.

— Тя много ви моли да отидете.

— Да, но откъде ли е научила?

— Аз ви срещнах в коридора на Комуналното стопанство и дълго мислих: познато лице. После си спомних. Иполит Матвеевич, вие не се тревожете никак! Всичко ще остане в пълна тайна.

— Позната жена? — запита Остап делово.

— Хм… да, стара позната…

— Тогава може би няма да бъде зле да наминем към старата позната и да похапнем, а? Аз например съм гладен като вълк, а всичко е затворено.

— Може.

— Тогава да вървим. Водете ни, тайнствени непознати човече!

И Виктор Михайлович, озъртайки се често, поведе концесионерите през вътрешните дворове към дома на гледачката на улица Перелешинска.

Глава XIV„Съюзът на меча и ралото“

Когато жената позастарява, с нея могат да се случат маса неприятни неща: може да й изпопадат зъбите, да посивеят и пооредеят косите, да получи астма, може изведнъж да натрупа тлъстини или пък да стане кльощаво слаба, но гласът й няма да се измени. Той ще си остане такъв, какъвто е имала, когато е била гимназистка, годеница или любима на млад пройдоха.

Ето защо, когато Полесов почука на вратата и Елена Станиславовна запита: „Кой е?“ — Воробянинов трепна. Гласът на неговата любовница бе същият, както и през деветдесет и девета година, преди откриването на Парижкото изложение. Но когато влезе в стаята и присви очи от светлината, Иполит Матвеевич видя, че от някогашната красота не е останала и следа.

— Колко сте се изменила! — каза той неволно.

Старицата се хвърли на шията му.

— Благодаря ви — рече тя, — зная, че сте рискували, идвайки при мене. Вие сте си все същият великодушен рицар. Не ви питам защо сте дошли от Париж. Виждате, не съм любопитна.

— Но аз съвсем не идвам от Париж — смутено каза Воробянинов.

— С колегата идваме от Берлин — поправи Остап и стисна Иполит Матвеевич за лакътя. — Но не се препоръчва да се говори гласно за това.

— Ах, толкова съм радостна, че ви виждам! — изплака гледачката. — Влезте отсам, в тази стая… А вие, Виктор Михайлович, прощавайте, но бихте ли наминали след половин час?

— О! — забеляза Остап. — Първа среща! Мъчителни минути! Позволете и на мене да се оттегля. Ще разрешите ли да дойда с вас, прелюбезни Виктор Михайлович?

Шлосерът потръпна от радост. Двамата отидоха у Полесов, където Остап, седнал на разглобена част от вратата на жилищен дом №5 на улица Перелешинска, започна да развива пред сащисания занаятчия-частник с мотор фантасмагорични идеи за спасяване на родината.

След един час те се върнаха и завариха старците съвсем разнежени.

— А вие помните ли, Елена Станиславовна? — казваше Иполит Матвеевич.

— А вие помните ли, Иполит Матвеевич? — питаше Елена Станиславовна.

„Настъпил е май психологическият момент за вечеря“ — помисли си Остап. И прекъсна Иполит Матвеевич, който в момента си спомняше изборите за градската управа:

— В Берлин имат много странен обичай: ядат толкова късно, че не можеш да разбереш ранна вечеря ли е или късен обед.

Елена Станиславовна трепна, отмахна плахия си поглед от Воробянинов и се потътри към кухнята.

— А сега трябва да се действува, действува и действува! — каза Остап, като понижи гласа си до пълна конспиративност.

Той хвана Полесов за ръката.

— Старата няма ли да ни подведе? Сигурна жена ли е?

Полесов скръсти ръце като за молитва.

— Вашето политическо кредо?

— Винаги! — отвърна възторжено Полесов.

— Надявам се, че сте кириловец?

— Тъй вярно!

Полесов се изопна като струна.

— Русия няма да ви забрави! — ревна Остап.

Иполит Матвеевич със сладка пирожка в ръка слушаше Остап недоумяващ; но него нищо не можеше да го спре; беше се увлякъл. Великият комбинатор бе изпаднал във вдъхновение, в състояние на захлас като пред голям шантаж. Мяташе се из стаята като пантера.

В такова възбудено състояние го завари Елена Станиславовна, която едва мъкнеше самовара от кухнята. Остап галантно подскочи към нея, взе в движение самовара и го постави на масата. Самоварът изсвистя. Остап реши да действува.

— Мадам — каза той, — щастливи сме да видим във ваше лице…

Той не знаеше кого е щастлив да види в лицето на Елена Станиславовна. Трябваше да започне отново. От всички пищни словесни изрази на царския режим в главата му се въртеше само някакво си „милостиво благоволих да заповядам“. Но това не бе подходящо. Ето защо той започна делово:

— Строга дискретност! Държавна тайна!

Остап посочи Воробянинов с ръка:

— Кой е според вас този могъщ старец? Не говорете, вие не можете да знаете това! Той е титан на мисълта, бащата на руската демокрация и особа, приближена на императора.

Иполит Матвеевич се изправи в целия си прекрасен ръст и смутено се заоглежда. Той не разбираше нищо, но понеже знаеше от опит, че Остап Бендер никога не говори напразно, мълчеше. Полесов целият трепереше. Той стоеше с вирната към тавана брадичка, в позата на човек, готвещ се да мине церемониален марш. Елена Станиславовна седна на стола, като гледаше с уплаха Остап.

— Нашите в града много ли са? — запита Остап направо. — Какво е настроението?

— При тая оскъдица… — каза Виктор Михайлович и започна объркано да обяснява своите злополучия. Спомена и за вратаря на жилищен дом №5, самозабравил се глупак, и за флашките от три осми цола, и за трамвая, и прочие, и прочие.

— Добре! — прогърмя Остап. — Елена Станиславовна! С ваша помощ ние искаме да се свържем с най-добрите хора в града, които злата съдба е пропъдила в нелегалност. Кого можем да поканим у вас?

— Как кого можем да поканим?! Ами Максим Петрович с жена си?

— Без жена си — поправи я Остап, — без жена си! Вие ще бъдете единственото приятно изключение. Още кого?

При обсъждането, към което дейно се присъедини и Виктор Михайлович, се изясни, че може да бъде поканен същият този Максим Петрович Чарушников, бивш член на градския съвет, а сега по някакъв странен начин зачислен в редовете на съветските служещи, собственикът на „Бързоопак“ Дядев, председателят на одеския артел за производство на гевреци „Московски кравайчета“ Кислярски и двама млади хора без фамилни имена, но съвсем сигурни.

— В такъв случай моля да ги поканите още сега на малко съвещание. Под най-строга тайна.

Отзова се Полесов:

— Аз ще изтичам при Максим Петрович, ще повикам Никеша и Владя, а пък вие, Елена Станиславовна, направете си труд и се отбийте в „Бързоопак“ и за Кислярски.

Полесов изхвръкна. Гледачката погледна с благоговение Иполит Матвеевич и също излезе.

— Какво значи това? — попита Иполит Матвеевич.

— Това значи — отвърна Остап, — че вие сте назадничав човек.

— Защо?

— Ей тъй на! Извинете за нескромния въпрос: колко пари имате?

— Какви пари?

— Всякакви. Включително сребърни и медни.

— Тридесет и пет рубли.

— И с тия пари вие се канехте да покриете всички разходи по нашето предприятие?

Иполит Матвеевич нищо не каза.

— Вижте какво, скъпи ми патроне. Струва ми се, че ме разбирате. Ще трябва за малко да бъдете титан на мисълта и особа, приближена на императора.

— Защо?

— Затуй защото ни трябва оборотен капитал. Утре е моята сватба. Не съм просяк. Искам да пирувам в тоя бележит ден.

— Какво трябва да правя аз? — завайка се Иполит Матвеевич.

— Трябва да мълчите. Сегиз-тогиз, за важност, си издувайте бузите.

— Но това е… измама.

— Кой казва това? Граф Толстой ли го казва? Или Дарвин? Не. Чувам го от устата на човек, който до вчера се канеше да се вмъкне през нощта в жилището на Грицацуева и да открадне от бедната вдовица мебели. Няма какво да му мислите. Мълчете. И не забравяйте да си надувате бузите.

— Защо да се заплитаме в такава опасна работа? А могат да донесат и на властта.

— За това не се тревожете. На лоша карта не залагам. Работата така ще бъде проведена, че никой нищо няма да разбере. Хайде да пием чай.

Докато концесионерите ядяха и пиеха чай, а папагалът чоплеше слънчоглед, гостите заприиждаха.

Никеша и Владя дойдоха заедно с Полесов. Виктор Михайлович не се реши да представи младите хора на титана на мисълта. Те седнаха в ъгъла и смирено наблюдаваха как бащата на руската демокрация яде студено телешко. Никеша и Владя бяха кръгли тъпаци по на тридесетина години. Изглежда, много им бе приятно, че ги бяха поканили на заседание.

Бившият член на градския съвет Чарушников, охранен старец, дълго стиска ръката на Иполит Матвеевич и го гледа в очите. Под наблюдението на Остап кореняците на града си разменяха спомени. Той ги остави да се наприказват, след това се обърна към Чарушников:

— В кой полк сте служили?

Чарушников замънка:

— Аз… аз, тъй да се каже, изобщо не съм служил, защото, облечен с доверието на обществото, ходех по избори.

— Вие дворянин ли сте?

— Да. Бях.

— Надявам се, че и сега сте такъв? Дръжте се! Вашата помощ е нужна. Полесов каза ли ви? От чужбина ще ни се притекат на помощ. Чака се само да назрее общественото мнение. Пълна тайна на организацията. Внимание!

Остап отстрани Полесов от Никеша и Владя и запита с непресторено строг тон:

— В кой полк сте служили? Ще трябва да се послужи на отечеството. Вие сте дворяни, нали? Много добре. Западът ще ни помогне. Дръжте се. Пълна тайна на влоговете, тоест на организацията. Внимание!

Остап бе в стихията си. Работата сякаш се уреждаше. Той отведе настрана представения от Елена Станиславовна собственик на „Бързоопак“, посъветва го да се държи, осведоми се в кой полк е служил, обеща съдействие от чужбина и пълна тайна за организацията. Първото желание на собственика на „Бързоопак“ бе да се измъкне колкото се може по-скоро от тоя заговорнически дом. Той смяташе фирмата си за твърде солидна, за да се впуска в рискована работа. Но след като поогледа ловкия Остап, той се поколеба и размисли: „Ами ако изведнъж… Впрочем зависи под каква форма ще бъде поднесено всичко това.“

Приятелският разговор на масата се оживи. Посветените свято пазеха тайната и коментираха градските новини.

Последен дойде гражданинът Кислярски, който, без да е дворянин и без да е служил в гвардейските полкове, от краткия разговор с Остап веднага си изясни положението на нещата.

— Дръжте се — каза Остап наставнически.

Кислярски смотолеви нещо като обещание.

— Вие, като представител на частния капитал, не можете да останете глух на воплите на народа.

Кислярски съчувствено въздъхна.

— Знаете ли кой седи там? — запита Остап, като сочеше Иполит Матвеевич.

— Разбира се — отговори Кислярски, — това е господин Воробянинов.

— Това е — натърти Остап — титан на мисълта, бащата на руската демокрация, особа, приближена на императора.

„В най-добрия случай — две години строг тъмничен затвор — помисли си Кислярски и тръпки го побиха. — Защо дойдох тука?“

— Тайният „Съюз на меча и ралото“ — зловещо пошепна Остап. „Десет години“ — мина през ума на Кислярски.

— Впрочем вие можете да си отидете, но предупреждавам ви, ръцете ни са дълги!

„Ще те науча аз тебе, кучи сине — помисли си Остап. — За по-малко от сто рубли няма да те изпусна.“

Кислярски побеля като мрамор. Днес той така спокойно и с апетит си обядва, яде пилешки дреболии, бульон с топчета и нищо не знаеше за страшния „Съюз на меча и ралото“. Той остана: „дългите ръце“ му направиха неприятно впечатление.

— Граждани! — откри заседанието Остап. — Животът диктува своите закони, своите жестоки закони. Няма да ви говори за целта на нашето събрание — тя ви е известна. Целта е свята. Отвсякъде чуваме стенания. От всички краища на нашата необятна страна молят за помощ. Ние трябва да протегнем ръка на нуждаещите се и ще я протегнем. Едни от вас са на служба и ядат хляб, намазан с масло, други са сезонни работници и ядат сандвичи с хайвер. И едните, и другите спят в своите легла и се завиват с топли юргани. Само малките деца, безпризорните деца, са без надзор. Тия цветя на улицата или, както се изразяват пролетариите на умствения труд, цветя на асфалта, заслужават по-добра участ. Ние, господа съдебни заседатели, трябва да им помогнем. И ние, господа съдебни заседатели, ще им помогнем.

Речта на великия комбинатор събуди сред слушателите различни чувства.

Полесов не разбра своя нов приятел — младия гвардеец.

„Какви деца? — помисли си той. — Защо деца?“

Иполит Матвеевич дори не си даваше труд да разбере нещо. Той отдавна беше махнал с ръка на всичко, седеше мълчалив и от време на време надуваше бузи.

Елена Станиславовна се натъжи.

Никеша и Владя гледаха предано синята жилетка на Остап.

Собственикът на „Бързоопак“ бе извънредно доволен.

„Добре уредено — реши той, — под такава форма и пари могат да се дадат. В случай на успех — моите уважения! Не излезе ли нищо — аз съм петото колело. Помогнал съм на децата и — край!“

Чарушников размени многозначителен поглед с Дядев и оценявайки напълно конспиративното умение на докладчика, продължи да търкаля хлебни топчета по масата.

Кислярски бе на седмото небе.

„Златна глава“ — мислеше той. Струваше му се, че никога досега не е обичал тъй силно безпризорните деца, както тази вечер.

— Другари — продължаваше Остап. — Нужна е незабавна помощ. Трябва да измъкнем децата от хищните лапи на улицата и щети измъкнем оттам. Да помогнем на децата. Нека помним, че децата са цветята на живота. Приканвам ви още сега да направите своите вноски, за да помогнем на децата, само на децата и на никого другиго. Разбирате ме, нали?

Остап извади от страничния си джоб кочан с квитанции.

— Моля да направите вноските си. Иполит Матвеевич ще потвърди моите пълномощия.

Иполит Матвеевич наду бузи и кимна с глава. Сега дори недосетливите Никеша и Владя и вечно улисаният шлосер разбраха скрития смисъл на алегориите на Остап.

— По старшинство, господа — каза Остап, — ще започнем с уважаемия Максим Петрович.

Максим Петрович почна да се върти на стола и едва му се откъснаха от сърцето тридесет рубли.

— При по-добре времена ще дам повече! — заяви той.

— По-добрите времена скоро ще настъпят — рече Остап. — Впрочем това не се отнася до безпризорните деца, които представлявам в този момент.

Никеша и Владя дадоха осем рубли.

— Малко е, млади хора.

Младите хора поруменяха.

Полесов изтича до вкъщи и донесе петдесет.

— Браво; хусар! — каза Остап. — За хусаря-частник о мотор това на първо време е достатъчно. А какво ще каже търговското съсловие?

Дядев и Кислярски дълго се пазариха и оплакваха от обмяната. Остап бе неумолим.

— Считам тези разговори за излишни в присъствието на Самия Иполит Матвеевич.

Иполит Матвеевич кимна. Търговците пожертвуваха в полза на дечицата по двеста рубли.

— Всичко четиристотин осемдесет и осем рубли — обяви тържествено Остап. — Ех! Дванадесет рубли не стигат да закръглим сумата.

Елена Станиславовна, която дълго се въздържа, отиде в спалнята и донесе чантичката си с недостигащите дванадесет рубли.

Останалата част от заседанието бе претупана набързо и имаше по-малко тържествен характер. Остап започна да се шегува. Елена Станиславовна съвсем се разнежи. Гостите постепенно се разотидоха, след като се сбогуваха почтително с организаторите.

— За деня на следващото заседание ще ви бъде съобщено специално — казваше Остап на сбогуване, — най-строга дискретност. Акцията за подпомагане на децата трябва да бъде запазена в тайна… Това впрочем е само във ваш личен интерес.

При тия думи Кислярски помисли да даде още петдесет рубли, но да не идва повече на никакви заседания. Той едва се сдържа.

— Е — каза Остап, — да тръгваме. Надявам се, че вие, Иполит Матвеевич, ще се възползувате от гостоприемството на Елена Станиславовна и ще пренощувате у нея. Пък и за конспирацията е полезно да се разделим за известно време. Аз тръгвам.

Иполит Матвеевич отчаяно смигаше На Остап, но той се направи, че не забелязва и изскочи на улицата.

Когато отмина квартала, изведнъж си спомни, че в джоба му лежат петстотин честно спечелени рубли.

— Файтонджия! — викна той. — Карай във „Феникс“!

— Може — каза файтонджията и откара бавно Остап до затворения ресторант.

— Какво е това? Затворено?

— По случай Първи май.

— Ах, да ги… Да имаш пари, а да няма къде да се повеселиш! Хайде, карай тогава на улица Плеханов. Знаеш ли я?

Остап реши да отиде при годеницата си.

— Как я казваха преди тая улица? — запита файтонджията.

— Не зная.

— Къде ще вървим тогава? И аз не зная.

Въпреки това Остап му заповяда да кара и да търси.

Час и половина се влачиха те по пустия спящ град, питаха нощните пазачи и милиционерите. Един милиционер дълго мисли и най-сетне съобщи, че улица Плеханов сигурно е бившата Губернаторска.

— Е, добре, Губернаторска! Знам я много добре. Двайсет и пет години карам по Губернаторска.

— Е, хайде, карай тогава!

Стигнаха на Губернаторска, но тя излезе не Плеханов, а Карл Маркс.

Озлобеният Остап възобнови търсенето на загубената улица Плеханов. Ала не я намери.

Зората хвърли бледна светлина по лицето на богатия страдалец, който не успя да се повесели.

— Карай в „Сорбона“! — кресна той. — И това ми било файтонджия! Да не знае къде е улица Плеханов!

Чертозите на вдовицата Грицацуева искряха от блясък. На челно място на сватбената трапеза седеше попът спатия — синът на турския поданик. Той бе елегантен и пиян. Гостите се веселяха.

Младоженката не бе вече млада. Имаше не по-малко от тридесет и пет. Природата я бе дарила щедро. Имаше си всичко: гърди като дини, нос като патладжан, писани бузи и тлъст врат. Тя обожаваше новия си мъж и много се страхуваше от него. Поради това го наричаше не по име, дори не по бащино име, което тя никога не узна, а по презиме: другарю Бендер.

Иполит Матвеевич отново седеше на многожелания стол. През всичкото време на сватбената вечеря той подскачаше на него, за да усети твърдо. Понякога успяваше. Тогава всички присъствуващи му харесваха и той започваше като бесен да крещи към младоженците: „Горчиво! Горчиво!“

През цялото време Остап държеше речи, вдигаше тостове и наздравици. Пиха за народното просвещение и за напоителната система на Узбекистан. След това гостите започнаха да се разотиват — Иполит Матвеевич се спря във вестибюла и пошепна на Бендер:

— Не се бавете! Там са.

— Вие, користолюбецо — отвърна му пияният Остап, — ме чакайте в хотела. Не мърдайте никъде. Всяка минута може да дойда. В хотела платете по сметка. Всичко да бъде готово. Адио, фелдмаршале! Пожелайте ми лека нощ.

Иполит Матвеевич му пожела лека нощ и отиде в „Сорбона“ да се вълнува.

В пет часа сутринта Остап се появи със стола. Иполит Матвеевич замря от изненада. Остап сложи стола сред стаята и седна.

— Как успяхте? — проговори най-сетне Воробянинов.

— Много просто, по семейному. Вдовицата спи и сънува. Жал ми беше да я будя. „В зори ти не я буди.“ Уви! Трябваше да оставя бележка на любимата: „Заминавам на доклад в Новохоперск. За обед не ме чакай. Твой Лалугер.“ А стола грабнах от трапезарията. В тоя ранен час няма трамвай — по пътя си почивах на стола.

Иполит Матвеевич с ръмжене се спусна към стола.

— Тихо — рече Остап, — трябва да се действува без шум.

Той извади от джоба си клещи; почна усилена работа.

— Заключихте ли вратата? — попита Остап.

Отблъсквайки нетърпеливия Воробянинов, Остап внимателно разпра стола, като се стараеше да не изхаби английската дамаска на цветчета.

— Сега няма такъв материал, трябва да се запази. Глад за стоки, какво да се прави!

Всичко това доведе Иполит Матвеевич до крайно раздразнение.

— Готово — рече Остап тихо.

Той повдигна плата и започна да рови с двете си ръце между пружините. Вената на челото му се изду.

— Е? — повтаряше Иполит Матвеевич на различни гами. — Е? Е?

— Е-е-е! — отвърна Остап раздразнен. — Шансът е един срещу единадесет. И този шанс…

Той поразрови хубавичко стола и завърши:

— И този шанс засега не е в наша полза.

Изправи се в целия си ръст и започна да чисти коленете си. Иполит Матвеевич се спусна към стола.

Брилянти нямаше. Той оклюма. Но Остап бе все така бодър.

— Сега нашите шансове се увеличиха.

Той закрачи из стаята.

— Нищо! Този стол излезе по-скъп на вдовицата, отколкото на нас.

Остап измъкна от задния си джоб златна брошка със стъклени камъчета, куха златна гривна, половин дузина позлатени лъжички и цедка за чай.

В мъката си Иполит Матвеевич дори не съобрази, че е станал съучастник на най-обикновена кражба.

— Долна постъпка — забеляза Остап, — но съгласете се, че не можех да напусна любимата жена, без да запазя за нея някакъв спомен. Ала не бива да губим време. Това е само началото. Краят е в Москва. А мебелният музей не ти е вдовицата; там ще бъде по-мъчничко!

Съдружниците натикаха частите на стола под кревата, преброиха парите (заедно с пожертвуванията в полза на децата те бяха петстотин тридесет и пет рубли) и тръгнаха за гарата да вземат влака за Москва.

Трябваше да минат с файтон през целия град.

На улица Кооперативна те видяха Полесов, който тичаше по тротоара като плаха антилопа. Гонеше го вратарят от жилищен дом №5 на Перелешинска. Когато завиваха зад ъгъла, концесионерите забелязаха, че вратарят настигна Виктор Михайлович и започна да го налага. Полесов крещеше: „Милиция!“ и „Простак!“

До тръгването на влака те седяха в клозета от страх да не се срещнат с любимата жена.

Влакът отнасяше приятелите в шумния център. Те се лепнаха на прозореца.

Вагоните минаваха край Гусишче.

Изведнъж Остап изрева и стисна Воробянинов за ръката.

— Гледайте, гледайте! — викна той. — По-скоро! Алхен, к-ку-чият му син!…

Иполит Матвеевич погледна надолу. Край насипа снажен мустакат юначага мъкнеше количка, натоварена с червеникав хармониум и пет прозоречни рамки. А друг свенлив гражданин със сива рубашка потикваше количката.

Слънцето се показа през облаците. Блеснаха кръстовете на църквите.

Кискайки се, Остап се подаде от прозореца и викна:

— Пашка! На битпазар ли отиваш?

Паша Емилиевич вдигна глава, но видя само буфера на последния вагон и още по-енергично заработи с крака.

— Видяхте ли? — радостно запита Остап. — Очарователно! Работят хората!

Остап потупа по гърба натъжилия се Воробянинов.

— Нищо, драги! Не падайте духом! Заседанието продължава. Утре вечер сме в Москва!