Дванадесетте стола

Глава XXXIВълшебна нощ над Волга

Вляво от пътническия кей на Волжкото държавно речно плаване, под надписа: „Връзвай за халката, пази решетката, не докосвай стената“, стоеше великият комбинатор със своя приятел и най-близък помощник Писанчо Воробянинов.

Над пристанището плющяха знамена. Дим, къдрав като цветно зеле, излизаше от корабните комини. Товареха парахода „Антон Рубинщайн“, който бе хвърлил котва пред скеля №2. Носачите забиваха железните скоби в балите с памук, на кея бяха наредени в каре чугунени гърнета, валяха се пресносолени кожи, рула тел, сандъци със стъкла за прозорци, кълба канап за сноповръзвачки, воденични камъни, двуцветни коколесни селскостопански машини, дървени вили, обшити с платно кошнички с пресни череши и качета херинга.

Параход „Скрябин“ още го нямаше. Това много безпокоеше Иполит Матвеевич.

— Защо се тревожите? — запита Остап. — Представете си, че „Скрябин“ е тук. Добре, а как ще попаднете на него? Дори да имахме пари за билети, пак нищо не би излязло. Този параход не приема пътници.

Още във влака Остап бе успял да поговори със завеждащия хидравлическата преса, монтьора Мечников, и от него научи всичко.

Параход „Скрябин“, нает от Наркомфин22 трябвало да направи рейс от Нижни до Царицин, като се спира на всяко пристанище и тегли тиража на премийния заем. За тази цел от Москва отпътувало цяло учреждение: тиражната комисия, администрацията, духов оркестър, кинооператор, кореспонденти от централните вестници и колективът на театър „Колумб“. По пътя театърът трябвало да играе пиеси, чрез които да се популяризира идеята за държавните заеми. До Сталинград театърът щял да бъде изцяло на издръжката на тиражната комисия, а след това възнамерявал на своя сметка и на свой риск да предприеме голямо гастролно турне из Кавказ и Крим с „Женитба“.

„Скрябин“ закъсняваше. Казаха, че ще пристигне едва привечер от лимана, където се правели последните приготовления. Затова целият апарат, пристигнал от Москва, в очакване на товаренето бе организирал бивак на кея.

Нежните създания с куфарчета и ръчен багаж седяха върху рулата тел, като пазеха своите ундервуди и с боязън поглеждаха пристанищните работници. Върху един воденичен камък се бе настанил гражданин с малка подстригана виолетова брадичка. На коленете му лежеше връзка емайлирани табелки. На най-горната от тях любопитният би могъл да прочете:

Едни върху други бяха струпани бюра и по-скромни маси. Край запечатаната огнеупорна каса се разхождаше часовой. Представителят на „Станок“, Персицки, наблюдаваше територията на панаира с цайсов бинокъл, който увеличаваше осем пъти.

Параходът „Скрябин“, завивайки срещу течението, се приближаваше. На борда си той носеше рекламни шперплатови табла с изрисувани пъстри гигантски облигации. Параходът зарева, подражавайки на мамонта, а може би и на друго животно, заменяло в предисторическите времена параходната сирена.

Финансово-театралният бивак се оживи. Откъм града тичаха тиражни служащи. В облак прах се носеше към парахода възделебеличкият Платон Плашчук. Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд изтичаха от кръчмата „Сал“. Носачите вече се суетяха около огнеупорната каса. Инструкторът по акробатика Жоржета Тирасполских с гимнастическа стъпка изтича по параходната стълба. Симбиевич-Синдиевич, погълнат от грижи за постановъчната част, протягаше ръце ту към кремълските височини, ту към капитана, изправен на мостика. Кинооператорът понесе апарата си високо над главите на множеството и още по пътя настояваше да му освободят четириместна каюта, за да уреди в нея лабораторията си.

В общата залисия Иполит Матвеевич се промъкна до столовете и забравил се от радост, вече се канеше да повлече един от тях настрани.

— Оставете стола! — кресна му Бендер. — Вие какво, да не сте си загубили ума? Ще вземем един стол и ще се лишим от останалите завинаги. По-добре да помислите как да се качим на парахода.

По кея минаха музиканти, препасани с медни тръби. Те гледаха с отвращение саксофоните, флексотоните, бирените бутилки и стъклениците на Есмарх, с които бе въоръжено звуковото оформяване.

Тиражните сфери бяха докарани с фордовско фургонче. Това беше сложна конструкция, съставена от шест въртящи се цилиндъра, бляскащи от медта и стъклото. Монтирането им на долната палуба отне доста време.

Тропотът и караницата продължиха до късно вечерта.

В тиражната зала издигаха естрада, окачваха по стените плакати и лозунги, нареждаха дървени пейки за посетителите и свързваха тиражните сфери с електрически жици. На кърмата наместиха всички бюра, а от каютата на машинописките се чуваше тракането на пишещите машини, прекъсвано от смехове. Бледният мъж с виолетовата брадичка обикаляше по целия параход и окачваше на съответните врати емайлираните си табелки:

Към големите табелки той прикрепваше по-малки:

Салонът първа класа бе обърнат в изложба на банкноти и бонове. Това обстоятелство предизвика взрив от негодувание у Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд.

— А ние къде ще обядваме? — вълнуваха се те. — Ами ако завали?

— Ой — обърна се Ник. Сестрин към своя помощник, — не мога!… Как мислиш ти, Серьожа, дали няма да можем да минем без звуково оформяване, а?

— Какво говорите, Николай Константинович! Артистите са свикнали с ритъма.

Но ето че пак се вдигна врява. Петорката подуши, че авторът на спектакъла е отмъкнал и четирите стола в своята каюта.

— Така, така — казваше петорката с ирония, — ние ще репетираме седнали на леглата, а на четирите стола ще седи Николай Константинович с жена си Густа, която няма никакво отношение към нашия колектив! И ние може да искаме да пътуваме с жените си!

Великият комбинатор наблюдаваше с яд тиражния параход от брега.

Нов взрив от викове достигна до ушите на концесионерите.

— Защо не ми казахте по-рано?! — крещеше член от комисията.

— Откъде можех да зная, че ще се разболее!

— По дяволите! Тогава тичайте в Рабис и искайте екстрено да командироват художник.

— Къде ще вървя? Сега е шест часът. Рабис отдавна е затворен. А и параходът заминава след половин час.

— Тогава сам ще рисувате. Щом веднъж сте поели отговорността за украсата на парахода, носете и последиците от това и се оправяйте, както можете.

Остап вече тичаше по параходната стълба, като разблъскваше с лакти носачите, госпожиците и обикновените любопитни. При входа го спряха:

— Пропуск!

— Другарю! — ревна Бендер. — Вие! Вие! Дебеличкият! На когото е нужен художник!

След пет минути великият комбинатор седеше в бялата каюта на дебеличкия домакин на плаващия тираж и уговаряше условията за работа.

— Значи, другарю — говореше дебеланкото, — от вас ние ще искаме следното: направата на художествени плакати, надписи и завършването на таблото. Нашият художник го започна и се разболя. Оставихме го в тукашната болница. Е, разбира се, и общо ръководство на художествената част. Ще можете ли да се справите? Но предупреждавам ви — работата е доста.

— Да, ще мога да се справя. Случвало ми се е да върша такава работа.

— И ще можете ли да тръгнете веднага с нас?

— Малко трудничко ще е, но ще се постарая.

Голям и тежък товар се смъкна от плещите на домакина. Чувствувайки се лек като дете, дебеланкото гледаше новия художник с лъчезарен поглед.

— Вашите условия? — запита Остап дръзко. — Имайте предвид, че аз не съм погребална кантора.

— Условията са по сделката система. По разценките на Рабис.

Остап се понамръщи, което му струваше големи усилия.

— Освен това храната безплатно — бързо добави дебеланкото — и отделна каюта.

— Е, добре — каза Остап с въздишка, — съгласен съм. Но с мене е и едно момче, асистент.

— Виж, за момчето не зная. За него не е отпуснат кредит. За ваша сметка — може. Нека живее във вашата каюта.

— Хайде, нека да е, както вие казвате. Момчето ми е чевръсто, свикнало е със спартанска обстановка.

Остап получи пропуск за себе си и за чевръстото момче, пъхна ключа от каютата в джоба си и излезе на напечената палуба. Той изпитваше голямо задоволство при докосването на ключа. Това му се случваше за първи път през бурния му живот. Имаше ключ и квартира. Нямаше само пари. Но те бяха тук, съвсем близо, в столовете. Пъхнал ръце в джобовете си, великият комбинатор се разхождаше по борда и даже не поглеждаше към останалия на брега Воробянинов.

Отначало Иполит Матвеевич му правеше мълчаливо знаци, а след това дори се осмели да издава писъци. Но Бендер бе глух. Обърнат гърбом към председателя на концесията, той внимателно следеше процедурата на спускането на хидравлическата преса в трюма.

Правеха се последните приготовления за отплуване. Агафия Тихоновна, наричана още Мура, потропвайки с крачета, изтичваше от каютата си на кърмата, гледаше водата, високо споделяше възторга си с виртуоза на балалайка и с всичко това внасяше смущение в редиците на почтените дейци на тиражното предприятие.

Параходът изсвири за втори път. От страшните звуци облаците се раздвижиха. Слънцето стана червено и се скри зад хоризонта. В града запалиха лампите и фенерите. Откъм пазара в Почаевски овраг долетяха хриповете на грамофони, състезаващи се пред последните купувачи. Зашеметен и самотен, Иполит Матвеевич викаше нещо, но не го чуваха. Скърцането на макарата заглушаваше всички останали звукове.

Остап Бендер обичаше ефектите. Едва преди третото изсвирване, когато Иполит Матвеевич вече не се съмняваше, че е оставен на произвола на съдбата, Остап го забеляза:

— Какво се мъдрите такъв като млада булка? Мислех, че отдавна сте вече на парахода. Ей сега ще вдигнат мостчето! Тичайте по-скоро! Пуснете този гражданин! Ето пропуска.

Почти плачейки, Иполит Матвеевич изтича на парахода.

— Това ли е вашето момче? — запита подозрително домакинът.

— Момчето — отвърна Остап — нима не струва? Който каже, че е момиче, нека пръв хвърли камък върху мене!

Дебеланкото се отдалечи навъсен.

— Е, Писанчо — забеляза Остап, — от утре трябва да се заловим за работа. Надявам се, че ще можете да размивате бои. И после вижте какво: аз съм художник, свършил съм ВХУТЕМАС, а вие сте мой помощник. Ако мислите, че това не е така, по-скоро се връщайте обратно на брега.

Изпод кърмата изплува чернозелена пяна. Параходът потрепери, изпляскаха медните чинели, флейтите, корнетите, тромбоните, басовете започнаха чудноват марш и градът, обръщайки се и балансирайки, премина на левия бряг. Продължавайки да трепери, параходът тръгна по течението и бързо се устреми в тъмнината. Зад него се люлееха звезди, лампи и разноцветни пристанищни знаци. След минута параходът се отдалечи дотолкова, че градските светлини изглеждаха като неподвижно застинали искрици от ракети.

Все още се чуваше тракането на работещите „ундервуди“, а природата и Волга си искаха своето. Всички пътуващи на параход „Скрябин“ се разнежиха. Членовете на тиражната комисия лениво сърбаха чай. На първото заседание на профкомитета, което стана на носа, цареше сърдечност. Такова упоение лъхаше от топлата вечер, така нежно се плискаше водичката в борда, толкова бързо летяха отстрани на парахода тъмните очертания на бреговете, че председателят на профкомитета, човек напълно положителен, отвори уста да произнесе реч за условията на труда при необикновената обстановка, но неочаквано за всички, дори и за самия себе си, запя:

А останалите строги участници в заседанието избоботиха припева:

Резолюцията по доклада на председателя на профкомитета така си остана ненаписана. Чуха се звуци на пиано. Завеждащият музикалния съпровод Х. Иванов извличаше от инструмента най-лиричните ноти. Виртуозът на балалайка се мъкнеше след Мурочка и не намирайки собствени думи, за да изрази любовта си, мънкаше романса:

„Не си отивай! Твоите целувки са горещи, от страстните ти ласки не съм още уморен. В планинските клисури облаците още спят, като бисерна звезда не гасне небосклонът…“

Вчепкал се за парапета, Симбиевич-Синдиевич съзерцаваше небесната бездна. В сравнение с нея постановката на „Женитба“ му се струваше отвратителна свинщина. Той погледна с погнуса ръцете си, които вземаха дейно участие в постановъчната част на класическата комедия.

В момента на върховна нега разположилите се на кърмата Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд удариха по своите аптекарски и бирени принадлежности. Те репетираха. Миражът в миг се разсея. Агафия Тихоновна се прозина и без да обръща внимание на въздишащия виртуоз, отиде да спи, В душите на профкомитетците отново зазвуча генералният договор и те се заеха с резолюцията. Симбиевич-Синдиевич след зрял размисъл стигна до извода, че оформяването на „Женитба“ не е чак толкова лошо. Сърдит глас зовеше в мрака Жоржета Тирасполских на съвещание при режисьора. В селата лаеха кучета. Лъхна прохлада.

В първокласната каюта, излегнат на кожения диван и загледан замечтано в спасителния пояс, покрит с грубо зелено платно, Остап разпитваше Иполит Матвеевич:

— Можете ли да рисувате? Много жалко. И аз за съжаление не мога.

Той помисли малко и продължи:

— А букви умеете ли да рисувате? Също не умеете? Много лошо! Та ние сме художници! Е, ден-два могат да ни търпят, но после ще ни изхвърлят. За тия два дни трябва да успеем да направим всичко, което ни е нужно. Положението малко се затегна. Научих, че столовете са в каютата на режисьора. Но и това в края на краищата не е страшно. Важното е, че сме на парахода. Докато не са ни изхвърлили, всички столове трябва да бъдат прегледани. Днес е вече късно. Режисьорът спи в каютата си.

Глава XXXIIНечестивата двойка

Хората още спяха, но реката си живееше както през деня. Минаваха салове, същински огромни полета от греди с къщи върху тях. Малък свиреп влекач, на чийто корпус над колелетата дъгообразно бе написано името му — „Повелител на бурите“, мъкнеше след себе си три петролни шлепа-цистерни, свързани заедно. Профуча надолу по течението бързият пощенски кораб „Червена Латвия“. „Скрябин“ задмина земекопния керван и като измерваше дълбочината с жалон на шарки, описа дъга, завивайки срещу течението.

На парахода започнаха да се събуждат. Към кея „Бармино“ полетя гира със завързан за нея канап. С тази връв пристанищните работници издърпваха към себе си дебелия край на корабното въже. Витлата се завъртяха обратно. Половината река се покри с кипяща пяна. „Скрябин“ потрепери от резките удари на витлата и се прилепи към кея. Бе още рано. Поради това решиха да започнат тиража в десет часа.

Службата на „Скрябин“ започваше, както и на сушата, точно в девет часа. Никой не бе изменил навиците си. Който на сушата закъсняваше за работа, закъсняваше и тук, макар че спеше в самото учреждение. Походният щат на Наркомфин навикна доста бързо с новия начин на работа. Разсилните метяха каютите със същото равнодушие, с каквото метяха канцелариите в Москва. Чистачките разнасяха чай, тичаха с книжа от регистратурата в личния състав, като съвсем не се учудваха на това, че личният състав се помещава на кърмата, а регистратурата — на носа на кораба. От каютата на взаимни разплащания се чуваше кастанетното тракане на сметалата и скърцането на сметачните машини. Пред капитанската каюта кастреха някого.

Великият комбинатор, шляпайки с босите си ходила по напечената горна палуба, се въртеше около дълго тясно парче червено платно, по което той пишеше лозунг, като всяка минута сверяваше текста с написаното на хартийката:

Великият комбинатор много се стараеше, но липсата на способности все пак пролича. Надписът се изкриви надолу и платното като че бе безвъзвратно изхабено. Тогава Остап с помощта на момчето Писанчо обърна платното наопаки и се зае отново да шари. Този път бе по-внимателен. Преди да изрисува буквите, той начерта с натебеширен канап две паралелни линии и като ругаеше тихо Воробянинов, който нямаше никаква вина, пристъпи към изписването на буквите.

Иполит Матвеевич добросъвестно изпълняваше задълженията на помощник. Той тичаше долу за гореща вода, разтапяше туткал, като кихаше, сипваше в кофичката бои и раболепно гледаше в очите взискателния художник. Концесионерите снеха готовия и изсушен лозунг долу и го прикрепиха към борда.

Дебеланкото, който бе наел Остап, изтича на брега и оттам гледаше работата на новия художник. Буквите на лозунга бяха различно дебели и малко изкривени встрани. Друг изход обаче нямаше — трябваше да се задоволят и с това.

На брега слезе духовият оркестър и започна да свири ободряващи маршове. На музиката се стекоха децата от цяло Бармино, а след тях от ябълковите градини заприиждаха селяни и селянки. Оркестърът гърмя дотогава, докато на брега слязоха членовете на тиражната комисия. Започна митинг. От площадката на Коробковата чайна литнаха първите звуци на доклада за международното положение.

Колумбовци наблюдаваха от парахода. Оттам се виждаха белите забрадки на жените, застанали боязливо малко настрани от площадката, неподвижната тълпа селяни, които слушаха оратора, и самият оратор, размахващ от време на време ръце. След това пак засвири музика. Оркестърът се обърна и като не преставаше да свири, тръгна към стълбата на парахода. След него се повлече и тълпата.

Тиражният апарат методично изхвърляше комбинации от цифри. Сферите се въртяха, оповестяваха се номерата, барманци гледаха и слушаха.

Остап изтича за минута, убеди се, че всички обитатели на кораба са в тиражната зала и отново се озова на палубата.

— Воробянинов — пошепна той, — за вас има неотложна работа по художествената част. Застанете до изхода на коридора за първа класа и стойте там. Щом някой се приближи — пейте високо.

Старецът се сащиса.

— Какво трябва да пея?

— Във всеки случай не „Боже, царя пази“! Нещо по-страстно: „Ябълчица“ или „Сърцето на красавицата“. Но ви предупреждавам, ако навреме не започнете вашата ария… Това не е Експерименталният театър! Главата ви ще откъсна.

Шляпайки с босите си крака, великият комбинатор изтича в коридора, облицован с вишнева ламперия. За миг голямото огледало в края на коридора отрази фигурата му. Той прочете на табелката върху вратата:

Образът в огледалото изчезна. След това в него отново се появи великият комбинатор. В ръката си държеше стол с извити крачета. Той профуча през коридора, излезе на палубата и като размени поглед с Иполит Матвеевич, понесе стола нагоре, към кабинката на кормчията. В стъклената кабина нямаше никого. Остап отнесе стола на кърмата и наставнически каза:

— Столът ще стои тук до довечера. Всичко съм обмислил. Тук освен нас не идва почти никой. Дайте да покрием стола с плакати, а когато се стъмни, спокойно ще се запознаем със съдържанието му.

След една минута столът, затрупан с шперплатови листа и червени платна, не се виждаше.

Иполит Матвеевич бе отново обхванат от златната треска.

— А защо да не го отнесем в нашата каюта? — запита той възбуден. — Там можем да го отворим още сега. И ако намерим брилянтите, хайде на брега…

— А ако не ги намерим? Тогава какво? Къде ще го денем? Или да го върнем обратно на гражданина Сестрин и вежливо да му кажем: „Извинете, ние ви откраднахме столчето, но за съжаление не намерихме нищо в него, така че, молим, получете си го обратно малко изпортено!“ Така ли бихте постъпили вие?

Великият комбинатор както винаги имаше право. Иполит Матвеевич се посъвзе от смущението едва когато от палубата се чу увертюрата, изпълнявана от стъклениците на Есмарх и бирените батареи.

За този ден тиражните операции бяха завършени. Зрителите се настаниха по крайбрежните склонове и противно на очакванията шумно изразяваха одобрението си от аптечно-негърския ансамбъл. Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд поглеждаха гордо, сякаш казваха: „Виждате ли! А вие твърдяхте, че широките маси няма да разберат. Изкуството винаги стига до тях!“

След това на импровизираната сцена колумбовци изнесоха лек водевил с песни и танци, чието съдържание се свеждаше до това как Вавила спечелил петдесет хиляди рубли и какво се случило после. Отхвърлили от себе си веригите на никсестринския конструктивизъм, артистите играха весело, танцуваха енергично и пяха с нежни гласове. Брегът бе напълно задоволен.

Като втори номер излезе виртуозът на балалайка. Брегът се покри с усмивки.

„Барыня, барыня — редеше виртуозът, — сударыня барыня.“23 Балалайката се задвижи. Тя прелиташе зад гърба на артиста и иззад гърба се чуваше: „Ако господарят е при верижката, значи — господарят е без часовник!“ Тя излиташе във въздуха и по време на краткия си полет издаваше доста трудни вариации.

Дойде редът на Жоржета Тирасполских. Тя изведе със себе си група момичета, облечени със сарафани. Концертът завърши с руски танци.

Докато „Скрябин“ се готвеше за по-нататъшното си плаване, докато капитанът разговаряше през рупора с машинното отделение и параходните пещи бумтяха, затопляйки водата, духовият оркестър отново слезе на брега и за обща радост засвири танци. Образуваха се живописни групи, пълни с движение. Залязващото слънце изпращаше мека кайсиена светлина. Настъпи идеалният час за снимане. И наистина операторът Полкан, прозявайки се, излезе от каютата. Воробянинов, който вече бе свикнал с амплоато на момче за всичко, внимателно носеше снимачния апарат след Полкан. Полкан се приближи до борда и се вторачи в брега. Там на тревата танцуваха войнишка полка. Момците удряха с босите си крака с такава сила, сякаш искаха да разрушат нашата планета. Момите плавно се носеха. По терасите и надолнището на брега се бяха разположили зрителите. Френският кинооператор от групата „Авангард“ би намерил тук работа за три денонощия, но Полкан само плъзна по брега мишите си очички и веднага се обърна, изтича при председателя на комисията, изправи го до бялата стена, пъхна в ръката му книга и след като го помоли да не мърда, дълго и плавно въртя дръжката на апарата. После отведе стеснителния председател при кърмата и го сне на фона на залеза.

Завършил снимането, Полкан важно се оттегли в каютата си и се заключи.

Сирената зарева отново и слънцето отново изплашено се скри. Настъпи втората нощ. Параходът бе готов за отплуване.

Остап с боязън мислеше за утрешния ден. Предстоеше му да изреже от картон фигура на сеяч, който пръска облигации. Това художествено изпитание не бе по силите на великия комбинатор. Ако с буквите все пак можа да се справи, то за художественото изобразяване на сеяча вече не му оставаха никакви изразни средства.

— Та не забравяйте — предупреждаваше го дебеланкото, — от Васюки нататък започваме вечерни тиражи и не можем да минем без този плакат.

— Моля ви се, не се безпокойте — заяви Остап, надявайки се повече не на утрешния ден, а на днешната вечер, — плакат ще има.

Настъпи звездна ветровита нощ. Населението на тиражния ковчег заспа.

Лъвовете от тиражната комисия спяха. Спяха агнетата от личния състав, козлите от счетоводството, питомните зайци от отдела взаимни разплащания, хиените и чакалите от звуковото оформяване и гълъбиците от машинописното бюро.

Не спеше само една нечестива двойка. Великият комбинатор излезе от каютата си към един часа през нощта. След него вървеше безмълвната сянка на верния Писанчо. Качиха се на горната палуба и мълком се приближиха до стола, покрит с шперплатови листове. След като отместиха внимателно прикритието, Остап тури стола на крака, стисна челюсти, разпра тапицировката с клещите и пъхна ръката си под седалката.

Вятърът фучеше по горната палуба. На небето леко потреперваха звездите. Дълбоко долу, под краката, плискаше черна вода. Бреговете не се виждаха. Иполит Матвеевич го тресеше.

— Има! — изрече Остап глухо.

Глава XXXIIIИзгонване от рая

Докато едни герои на романа бяха убедени, че времето не бърза, а други смятаха, че времето не чака, времето си вървеше по своя обичаен път. След прашния московски май дойде прашния юни. В околийския град Н. автомобил Гос. №1, повреден при един трап, стоеше вече две седмици на ъгъла на Старопанския площад и улица Другаря Губернски, като от време на време забулваше околността с непрогледен пушек. От Старгородския арест излизаха един по един посрамените участници в заговора „Меча и ралото“ — бяха дали гаранция за неотлъчване. Вдовицата Грицацуева (пламенна жена, блян за поета) се върна към бакалийката си и бе глобена с петнадесет рубли, защото не поставила на видно място ценоразпис за сапуна, пипера, синката и други дребни стоки — пропуск, извинителен за жена с горещо сърце!

— Има! — повтори Остап със сподавен глас. — Дръжте!

Иполит Матвеевич пое с треперещите си ръце плоска дървена кутийка, В тъмнината Остап продължаваше да рови в стола. Блесна брегово фарче. Върху водата легна златен стълбец и заплува след парахода.

— По дяволите! — изпъшка Остап. — Повече нищо няма!

— Н-н-не може да бъде — измънка Иполит Матвеевич.

— Е, вижте и вие!

Затаил дъх, Воробянинов клекна и пъхна ръката си до лакътя под седалката. Между пръстите си той усети основите на пружините. Нямаше нищо друго твърдо. От стола лъхаше неприятно на сух разбутан прах.

— Няма ли? — попита Остап.

— Няма.

Тогава Остап вдигна стола и го хвърли далеч зад борда. Чу се тежък плясък. Потръпвайки от нощната влага, концесионерите се върнаха в каютата ри недоумяващи.

— Така-а — рече Бендер. — Все пак нещо намерихме.

Иполит Матвеевич извади от джоба си кутийката и безсмислено я погледна.

— Хайде, дайте я тука! Какво се блещите!

Отвориха кутийката. На дъното й имаше медна позеленяла плочица с надпис.

Остап го прочете на глас.

— А къде са брилянтите? — запита Иполит Матвеевич.

— Вие сте изумително досетлив, скъпи преследвачо на табуретки. Както виждате, брилянти няма.

Жал му ставаше на човек да гледа Воробянинов. Едва прораслите му мустаци мърдаха, стъклата на пенснето бяха замъглени. Изглеждаше, че в отчаянието си той се удря с уши по бузите.

Суровият, благоразумен глас на великия комбинатор оказа своето обичайно магическо въздействие. Воробянинов изопна ръце по изтърканите шевове на панталоните си и млъкна.

— Млъкни, печал, млъкни, Писанчо! Някога ще се посмеем над гламавия осми стол, в който намерихме глупавата плочица. Тука има още три стола — шансът е деветдесет и девет на сто!

През нощта на бузата на крайно огорчения Иполит Матвеевич изскочи конусообразна пъпка. Всички страдания, всички неуспехи, цялата мъка в усиленото търсене на брилянтите — всичко това като че ли се бе събрало в пъпката и сега тя изглеждаше като седеф, отсеняващ вишненосинкав залез.

— Вие нарочно ли? — запита го Остап.

Иполит Матвеевич въздъхна конвулсивно и висок, леко прегърбен, като въдица, се запъти за боите. Започна изготвянето на таблото. Концесионерите работеха на горната палуба.

И започна третият ден от плаването.

Започна той с кратка схватка между духовия оркестър и звуковото оформяване за място за репетиции.

След закуската към кърмата, едновременно от две страни, се отправиха здравеняците с медните тръби и мършавите рицари на Есмарховите стъкленици. Пръв на пейката на кърмата успя да седне Галкин. Втори притича кларнетът от духовия оркестър.

— Мястото е заето — рече навъсено Галкин.

— От кого е заето? — зловещо запита кларнетът.

— От мене, Галкин.

— И от кого още?

— От Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд.

И от Елкин при вас няма ли? Това място е наше.

И от двете страни идваха подкрепления. Изправи се три пъти опасаният от медния Змей-горянин хеликон — най-мощният инструмент в оркестъра. Полюляваше се приличащата на ухо валдхорна. Тромбоните стояха в пълна боева готовност. Слънцето хиляди пъти се отрази в бойните доспехи. Мрачно и нищожно изглеждаше звуковото оформление. Там блещукаше бутилковото стъкло, бледно светлееха клизмените стъкленици, а саксофонът — възмутителна пародия на духов инструмент, семенна издънка от истинска духова тръба — бе жалък и приличаше на луличка.

— Клизменият батальон — викна заядливият кларнет — претендира за място.

— Вие — обади се Залкинд, като се стараеше да намери най-обидния израз, — вие сте консерватори в музиката!

— Не ни пречете да репетираме!

— Вие ни пречите! Колкото по-малко репетирате на вашите нощни гърнета, толкова по-хубаво се получава.

— А на вашите самовари и да репетирате, и да не репетирате, все едно, нищо няма да излезе.

И като не стигнаха до никакво споразумение, двете страни останаха по местата си и упорито засвириха всеки своето. Надолу по реката се носеха звуци, каквито може да издаде само трамвай, пълзящ бавно по счупени стъкла. Духовият оркестър изпълняваше марша на Кексхолмския лейбгвардейски полк, а звуковото оформяване — негърския танц: „Антилопа при изворите на река Замбези“. Скандалът бе прекратен от личната намеса на председателя на тиражната комисия.

В единадесет часа великият труд бе завършен. Остап и Воробянинов помъкнаха бавно таблото със заден ход към капитанския мостик. Пред тях, вдигнал ръце към небето, тичаше дебеланкото, завеждащ домакинската част. С общи усилия таблото бе привързано към перилата. То висеше над пътническата палуба като екран. За половин час електротехникът прокара зад него жици и прикачи отвътре три крушки. Оставаше само да завъртят ключа.

Отпред, точно срещу носа, вече проблясваха светлинките на град Васюки.

На тържеството за освещаване на таблото домакинът покани цялото население на парахода. Иполит Матвеевич и великият комбинатор наблюдаваха публиката отгоре, изправени отстрани на неосветения още скрижал.

Всяко събитие на парахода се вземаше присърце от плуващото учреждение. Машинописки, разсилни, отговорни работници, колумбовци и екипажът на парахода се стекоха на пътническата палуба и вирнаха глави нагоре.

— Включвай! — изкомандува дебеланкото.

Таблото бе осветено.

Остап погледна надолу, към множеството. Розова светлина заля лицата.

Зрителите се засмяха. След това настъпи тишина. И суров глас се обади отдолу:

— Къде е домакинът?

Гласът бе толкова властен, че домакинът, скачайки през няколко стъпала, се втурна надолу.

— Погледнете — каза гласът, порадвайте се на вашата работа!

— Ей сега ще ни натирят! — пошепна Остап на Иполит Матвеевич. И наистина дебеланкото долетя като ястреб на горната палуба.

— Е, как ви се вижда плакатчето? — най-нахално запита Остап. — Харесва ли ви?

— Събирайте си багажа! — кресна домакинът.

— Какво сте се разбързали толкова?

— Съ-би-рай-те си багажа! Вън! Пред съда ще отговаряте! Нашият началник не обича да се шегува!

— Изгонете го! — долетя отдолу властният глас.

— Не, сериозно, не ви ли харесва плаката? Наистина ли не струва?

Нямаше смисъл да се продължава играта. „Скрябин“ вече хвърли котва на васюкинския кей и от парахода можеха да се видят недоумяващите лица на васюкинци, струпали се на пристанището.

Пари им бяха отказани категорично. За стягане на багажа им бяха дадени пет минути.

— Идиотска работа — каза Симбиевич-Синдиевич, когато съдружниците слизаха на кея. — Да бяха възложили оформяването на таблото на мене. Така щях да го направя, че и самият Майерхолд не би могъл да се мери с мене.

На кея концесионерите се спряха и погледнаха нагоре към парахода. В черното небе сияеше таблото.

— М-да — рече Остап, — плакатчето е твърде безобразно. Мизерно изпълнение.

Рисунка, направена с опашката на опърничаво муле, би изглеждала музейна рядкост в сравнение с таблото на Остап. Вместо сеяч, пръскащ облигации, нескопосаната ръка на Остап бе наплескала някакъв пън с чукундуреста глава и тънки камшици вместо ръце.

Зад концесионерите параходът пламтеше от светлина и гърмеше от музика, а пред тях, на високия бряг, се стелеше мракът на провинциалната среднощ, чуваше се кучешки лай и далечна хармоника.

— Резюмирам положението — обади се Остап жизнерадостно. — Пасив: нито петак, три стола заминават надолу по реката, няма къде да се пренощува и нито помен от детската комисия. Актив: пътеводител по Волга, издание хиляда деветстотин двадесет и шеста година (трябваше да го вземат назаем от каютата на мосю Симбиевич). Много трудно е да се направи недефицитен баланс. Ще трябва да се спи на кея.

Концесионерите се нагласиха на пристанищните пейки. При светлината на опушения газен фенер Остап прочете пътеводителя:

„На десния висок бряг — град Васюки. Оттук се изнасят дървен материал, смола, лико, рогозки, а се докарват предмети за широко потребление за целия край, който се намира на 50 километра от железопътната линия.

Градът има 8 000 жители, държавна картонажна фабрика с 320 работници, три малки завода: чугунолеярен, пивоварен и кожарски. Освен общообразователните учебни заведения има и горски техникум.“

— Положението е много по-сериозно, отколкото предполагах — допълни Остап. — Вижда ми се неразрешима задача да се измъкнат пари от васюкинци. А ни са необходими не по-малко от тридесет рубли. Първо, трябва да се яде и, второ, да изпреварим тиражното корито и се срещнем с колумбовци на сушата, в Сталинград.

Иполит Матвеевич се сви като стар мършав котарак след схватка с млад съперник — необуздан владетел на покривите, таваните и капандурите.

Остап се разхождаше покрай пейките, като съобразяваше и комбинираше. Към един часа след полунощ превъзходният план бе готов. Бендер легна до съдружника си и заспа.

Глава XXXIVМеждупланетен шахматен конгрес

Още от ранни зори из Васюки ходеше висок, мършав старец със златно пенсне и къси, много мръсни, изцапани с бои ботуши. Той лепеше по стените афиши, написани на ръка.

А и гросмайсторът не губеше време. След като нае клуба за три рубли, той се прехвърли в шахсекцията, която, кой знае защо, се помещаваше в коридора на управлението на конезавода.

В шахсекцията седеше едноок мъж и четеше роман от Шпилхаген, издание на Пантелеев.

— Гросмайстор О. Бендер! — представи се Остап, като сядаше на масата. — Организирам във вашия град сеанс на едновременна игра.

Единственото око на васюкинския шахматист се разтвори до пределите, позволени от природата.

— За момент, другарю гросмайстор! — викна едноокият. — Седнете, моля. Аз ей сегичка.

И едноокият изчезна. Остап огледа помещението на шахматната секция. По стените бяха окачени снимки на коне за надбягване, а на масата лежеше прашен канцеларски дневник със заглавие: „Постижения на Васюкинската шахсекция през 1925 година“.

Едноокият се върна с десетина различни по възраст граждани. Всички поред се приближаваха да се запознаят — казваха си имената и почтително стискаха ръката на гросмайстора.

— На път за Казан — говореше Остап отсечено, — да, да, сеансът е довечера, заповядайте. А сега, моля да ме извините, не съм във форма: уморих се след карлсбадския турнир.

Васюкинските шахматисти слушаха Остап със синовна преданост. Остап се увлече. Той почувствува прилив на нови сили и шахматни идеи.

— Няма да повярвате — продължаваше той — колко далеч е отишла шахматната мисъл. Знаете, че Ласкер стигна до вулгарност, с него стана вече невъзможно да се играе. Той опушва противниците си с пури. И нарочно пуши долнокачествени, за да бъде пушекът по-неприятен. Шахматният свят е в тревога.

Гросмайсторът мина на местни теми.

— Защо в провинцията няма никаква игра на мисълта? Ето например вашата шахсекция. Тя така се и нарича: шахсекция. Скучно, момчета! Защо всъщност да не я наречете ей така някак по-красиво, наистина по шахматному. Това би привлякло в секцията съюзната маса. Да бяхте нарекли вашата секция, да кажем, „Шахматен клуб на четирите коня“ или „Червеният ендшпил“, или „Загуба на качеството при печелене на темп“. Би било прекрасно! Благозвучно!

Идеята имаше успех.

— И наистина — казаха васюкинци, — защо пък да не преименуваме нашата секция в „Клуб на четирите коня“?

И понеже бюрото на шахсекцията бе също тука, Остап организира под свое почетно председателство кратко заседание, на което секцията единодушно бе преименувана в „Шахклуб на четирите коня“. Използувайки школовката на „Скрябин“, гросмайсторът собственоръчно нарисува на картон четири коня с подходящ надпис.

Това значително мероприятие предвещаваше разцвет на шахматната мисъл във Васюки.

— Шахмат! — не млъкваше Остап. — Знаете ли вие що е шахмат? Той движи напред не само културата, но и икономиката! Знаете ли, че вашият „Шахклуб на четирите коня“ при правилно организиране на работата може съвсем да преобрази град Васюки?

Втори ден Остап не бе хапвал нищо. Затова красноречието му бе необикновено.

— Да! — крещеше той. — Шахматът обогатява страната! Ако се съгласите с моя проект, ще слизате от града на кея по мраморни стълби! Васюки ще стане център на десетина губернии! Какво сте чували преди за град Семеринг? Нищо! А сега това градче е богато и известно само защото там бе организиран международен турнир. Затова аз казвам: във Васюки трябва да бъде организиран международен шахматен турнир.

— Как? — викнаха всички.

— Напълно осъществимо и реално — отвърна гросмайсторът, — моите лични връзки и вашата самодейност — ето всичко необходимо и достатъчно за организиране на международен васюкински турнир. Помислете само колко красиво ще звучи: „Международен васюкински турнир 1927 година“. Идването на Хосе-Раул Капабланка, Емануел Ласкер, Альохин, Нимцович, Рети, Рубинщайн, Мароци, Тараш, Видмар и доктор Григориев е осигурено. Освен това осигурено е и моето участие!

— Ами пари! — завайкаха се васюкинци. — Нали на всички трябва да им се плаща! Много хиляди! Откъде ще ги вземем?

— Всичко е пресметнато от мощния ураган — отвърна О. Бендер. — Парите ще дадат сборовете.

— Та кой в нашия град ще плати толкова много пари? Васюкинци…

— Какви ти васюкинци! Васюкинци няма да дават никакви пари. Те ще по-лу-ча-ват! Всичко е извънредно просто. На турнира с участието на такива световноизвестни майстори ще се стекат любители на шахмата от целия свят. Стотици хиляди хора, материално осигурени хора, ще тръгнат за Васюки. Първо, речният транспорт не може да превози толкова много пътници. Следователно НКПС ще прокара железопътна магистрала Москва—Васюки. Това — едно. Второ — това са хотелите и небостъргачите за настаняване на гостите. Трето — повдигане на селското стопанство в радиус от хиляда километра: гостите трябва да бъдат продоволствувани със зеленчук, плодове, Хайвер, шоколадени бонбони. Дворецът, в който ще стане турнирът — четвърто. Пето — построяване на гараж за колите на гостите. За да бъдат предавани по целия свят сензационните резултати от турнира, ще се наложи да бъде построена свръхмощна радиостанция. Това — шесто. Сега относно железопътната магистрала Москва—Васюки. Няма съмнение, че тя не ще може да превози до Васюки всички желаещи. Оттука и нуждата от аеропорт „Голямо Васюки“ — редовно излитане на пътнически самолети и дирижабли за всички краища на света, включително Лос Анджелис и Мелбърн.

Ослепителни перспективи се разгърнаха пред васюкинските любители. Пределите на стаята се разшириха. Порутените стени на конезаводското гнездо рухнаха и вместо тях към синьото небе се извиси стъклен тридесет и три етажен дворец на шахматната мисъл. Във всяка негова зала, във всяка стая и дори в летящите като куршуми асансьори седяха замислени хора и играеха шах върху инкрустирани с малахит дъски…

— Не се безпокойте — каза Остап, — моят проект гарантира на вашия град нечуван разцвет на производителните сили. Помислете си само какво ще бъде, когато турнирът завърши и всички гости се разотидат. Жителите на Москва, притеснени от жилищната криза, ще се втурнат към вашия великолепен град. Столицата автоматически ще се прехвърли във Васюки. Тук ще дойде правителството. Град Васюки ще бъде преименуван в Ню Москва, Москва — в Стари Васюки. Ленинградчани и харковчани ще скърцат със зъби, но нищо не ще могат да направят. Ню Москва ще стане най-елегантният център на Европа, а много скоро и в целия свят.

— В целия свят!!! — възкликнаха слисаните васюкинци.

— Да! А впоследствие и на вселената. Шахматната мисъл, превърнала провинциалния град в столица на земното кълбо, ще се превърне в приложна наука и ще изобрети начини за междупланетно съобщение. От Васюки ще полетят сигнали към Марс, Юпитер и Нептун. Връзката с Венера ще стане толкова лесна, както пътуването от Рибинск до Ярославъл. А по-нататък, кой знае, може би след около осем години, във Васюки ще се състои първият в историята на вселената междупланетен шахматен конгрес!

Остап избърса благородното си чело. Беше до такава степен гладен, че с апетит би изял опечен шахматен кон.

— Да-а — измънка едноокият, като обгърна със замечтан поглед прашното помещение. — Но как практически може да се проведе това мероприятие в живота, как ще бъде създадена, така да се каже, базата?

Присъствуващите гледаха напрегнато гросмайстора.

— Повтарям, работата практически зависи само от вашата самодейност. Цялата организация, повтарям, поемам върху себе си. Материални разходи никакви, ако не се смятат разходите за телеграми.

Едноокият побутваше своите съратници.

— Е? — питаше той. — Какво ще кажете?

— Ще наредим! Ще наредим! — шумно се заобаждаха васюкинци.

— Колко пари ще трябват за… това… за телеграмите?

— Смешна цифра — отвърна Остап, — сто рубли.

— В касата имаме само двадесет и една рубла и шестнадесет копейки. Естествено, ние разбираме, че това съвсем не е достатъчно…

Но гросмайсторът се оказа сговорчив организатор.

— Добре — каза той, — дайте вашите двадесет рубли.

— Но ще стигнат ли? — запита едноокият.

— За първите телеграми ще стигнат. А после ще започнат пожертвуванията и няма да има къде да дявате парите.

След като скри парите в зеленото си пътно сако, гросмайсторът напомни на събралите се за първата си лекция и за сеанса на едновременна игра на 160 дъски, сбогува се любезно до вечерта и се запъти към клуба „Картонажник“, за да се срещне с Иполит Матвеевич.

— Умирам оу глад — каза Воробянинов с дрезгав глас.

Той седеше вече зад гишето на касата, но още не бе събрал нито една копейка и не можеше дори да си купи четвъртинка хляб. Пред него имаше зелено телено панерче, предназначено за постъпленията. В такива панерчета семействата от средна ръка си поставят ножовете и вилиците.

— Слушайте, Воробянинов — викна Остап, — я прекратете за час и половина касовите операции! Отиваме да обядваме в Нарпит. По пътя ще ви обрисувам ситуацията. Но ще трябва да се обръснете и постегнете. Имате просто вид на скитник. Гросмайсторът не бива да има такива подозрителни познати.

— Не съм продал нито един билет — съобщи Иполит Матвеевич.

— Не е беда. Привечер ще се стекат. Градът вече ми пожертвува двадесет рубли за организиране на международен шахматен турнир.

— Защо ни е този сеанс на едновременна игра? — зашепна администраторът. — Могат да ни бият. А с двадесетте рубли ние можем още сега да се качим на парахода — току-що е пристигнал отгоре „Карл Либкнехт“, — да отидем спокойно в Сталинград и да чакаме там театъра. Може би там ще успеем да разпорим столовете. Тогава ние ще станем богаташи и всичко ще ни принадлежи.

— На гладен стомах не бива да се говорят такива глупости. Това влияе отрицателно на мозъка. За двадесет рубли ние може и да стигнем до Сталинград… А с какво ще се храним? Витамините, скъпи другарю предводител, никому не се дават даром. Затова пък от лекцията и сеанса можем да измъкнем от експанзивните васюкинци тридесетина рубли.

— Ще ни бият! — плачливо изрече Воробянинов.

— Разбира се, риск има. Могат здравата да ни напердашат. Впрочем аз имам нещичко предвид, което вас например ще ви предпази. Но за това после. Нека сега отидем да си хапнем от тукашните гозби.

Към шест часа вечерта ситият, избръснат и ухаещ на одеколон гросмайстор влезе в касата на клуба „Картонажник“.

Ситият и избръснат Воробянинов енергично продаваше билети.

— Е, как е? — тихо запита гросмайсторът.

— Входни — тридесет и за игра — двадесет — отвърна администраторът.

— Шестнадесет рубли. Слабо, слабо!

— Какво приказвате, Бендер, я погледнете каква опашка се е наредила! Непременно ще ни бият.

— За това не мислете. Когато ви бият, тогава ще плачете, а засега не се туткайте! Учете се да търгувате!

След един час в касата се събраха тридесет и пет рубли. Публиката в залата се вълнуваше.

— Затваряйте гишето! Дайте парите! — каза Остап. — Сега вижте какво. Ето ви пет рубли, идете на пристанището, наемете лодка за два-три часа и ме чакайте на брега, по-долу от складовете. Ще си направим заедно вечерна разходка. За мене не се безпокойте. Днес съм във форма.

Гросмайсторът влезе в салона. Той се чувствуваше бодър и беше уверен, че първият ход е2—е4 не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина той си представяше съвсем смътно, но това ни най-малко не смущаваше великия комбинатор. Той имаше приготвен съвсем неочакван изход за спасение дори при най-безнадеждната партия.

Посрещнаха гросмайстора с ръкопляскания. Малкият салон на клуба бе украсен с разноцветни знаменца.

Преди седмица се бе състояла вечеринката на „Дружеството за спасяване на давещите се“, за което свидетелствуваше и лозунгът на стената;

Остап се поклони, протегна ръце напред, сякаш отхвърляше незаслужените от него аплодисменти, и се качи на естрадата.

— Другари! — каза той с прекрасен глас. — Другари и братя по шахмат, предмет на моята днешна лекция ще бъде това, което изнасях, и трябва да ви призная, не без успех, преди една седмица в Нижни Новгород. Предмет на моята лекция е плодотворната дебютна идея. Що е, другари, дебют и що е, другари, идея? Дебют, другари, е „Quasi una fantasia“, а що е, другари, значи, идея? Идея, другари, е човешката мисъл, облечена в логична шахматна форма. Дори с нищожни сили може да се овладее цялата дъска. Всичко зависи от всеки индивидиум поотделно. Например ей оня там блондин на третия ред. Да предположим, че той играе добре…

Блондинът на третия ред цял се изчерви.

— А ей там онзи брюнет, да допуснем, играе лошо.

Всички се обърнаха и погледнаха също така и брюнета.

— Какво виждаме, другари? Виждаме, че блондинът играе добре, а брюнетът — лошо. И никакви лекции не ще изменят това съотношение на силите, ако всеки индивидиум поотделно не се тренира постоянно в игра на шашк… тоест искам да кажа — на шахмат… А сега, другари, ще ви разкажа няколко поучителни случки от практиката на нашите уважаеми хипермодернисти Капабланка, Ласкер и д-р Григориев.

Остап разказа на аудиторията няколко вехтозаветни анекдота, които бе почерпил още в детинството си от „Синьо списание“, и с това завърши интермедията.

Всички бяха малко учудени от късата лекция. А едноокият не снемаше единственото си око от чепиците на гросмайстора.

Обаче започналият сеанс на едновременна игра позадържа малко нарастващото подозрение на едноокия шахматист. Заедно с всички той нареждаше масите във форма на буквата „П“. Срещу гросмайстора седнаха да играят всичко тридесет любители. Мнозина от тях бяха съвсем смутени и току надзъртаха в ръководствата, за да опреснят в паметта си сложните варианти, с чиято помощ се надяваха да се предадат на гросмайстора поне след двадесет и втория ход.

Погледът на Остап се плъзна по редиците на „черните“, които го окръжаваха от всички страни, по затворената врата и без страх се залови за работа. Той се приближи до едноокия, който седеше зад първата дъска, и премести пионката пред царицата от квадратче е2 на квадратче е4.

Едноокият веднага залепи ръце към ушите си и започна напрегнато да мисли. По редиците на любителите мина шепот:

— Гросмайсторът изигра е2—е4.

Остап не глезеше своите противници с разнообразие в дебютите. На останалите двадесет и девет дъски той направи същата операция: премести пионката пред царицата от е2 на е4. Един след друг любителите се хващаха за косите и потъваха в трескав размисъл. Неучаствуващите в играта следяха с поглед гросмайстора. Единственият в града фотолюбител вече се бе покачил на един стол и се канеше да запали магнезия, но Остап сърдито махна с ръце, прекъсна наблюдението си върху дъските и извика високо:

— Махнете фотографа! Той пречи на шахматната ми мисъл!

„Отде накъде ще оставям снимката си в това загубено градче. Не обичам да имам работа с милицията“ — каза си той.

Негодуващото шъткане на любителите принуди фотографа да се откаже от опита си. Възмущението бе толкова голямо, че фотографът дори бе изтласкан от помещението.

При третия ход стана ясно, че гросмайсторът играе осемнадесет испански партии. В останалите дванадесет черните приложиха вече остарялата, но твърде сигурна защита на Филидор. Ако Остап знаеше, че играе такива трудни партии и се сблъсква с такава изпитана защита, много би се учудил. Работата бе там, че великият комбинатор играеше шах за втори път в живота си.

Отначало любителите, и пръв между тях — едноокият, изпаднаха в ужас. Коварството на гросмайстора бе несъмнено.

С необичайна лекота и безусловно злорадствувайки в душата си над недораслите любители на град Васюки, гросмайсторът жертвуваше наляво и надясно пионки, големи и малки фигури. На охуления през време на лекцията брюнет той пожертвува дори царицата. Брюнетът изпадна в ужас и искаше незабавно да се предаде, но само с чудовищно усилие на волята си се принуди да продължи играта.

След пет минути се раздаде гръм от ясно небе.

— Мат! — прошепна изплашеният до смърт брюнет. — Вие сте мат, другарю гросмайстор.

Остап проанализира положението, пренебрежително нарече „царицата“ „кралица“ и надменно поздрави брюнета с победата. Глъч премина по редиците на любителите.

„Време е да офейквам“ — помисли си Остап, като се движеше спокойно между масите и небрежно местеше фигури.

— Неправилно преместихте коня, другарю гросмайстор — с угоднически тон се обади едноокият. — Конят не се движи така.

— Пардон, пардон, извинявам се — отвърна гросмайсторът, — малко съм уморен след лекцията.

През следващите десет минути гросмайсторът загуби още десет партии.

Викове на изумление изпълваха клуба „Картонажник“. Конфликтът назряваше. Остап загуби поред петнадесет партии и скоро след това още три. Оставаше само едноокият. В началото на партията той от страх направи маса грешки и сега мъчно водеше играта към победоносен край. Незабелязано за околните Остап открадна от дъската черния тур и го скри в джоба си.

Зрителите заобиколиха плътно играещите.

— Ей сегичка на това място стоеше моят тур — викна едноокият, като се огледа, — а сега го няма!

— Щом го няма, значи не е бил там! — грубо отвърна Остап.

— Как така не е бил там? Аз много добре помня!

— Разбира се, не е бил!

— Къде се е дянал? Вие спечелихте ли го?

— Спечелих го.

— Кога? При кой ход?

— Какво ми обърквате главата с вашия тур?! Ако се предавате, то кажете!

— Моля, другари, всичките ми ходове са записани!

— В канцеларията се пише — каза Остап.

— Това е възмутително! — зарева едноокият. — Дайте ми тура.

— Предавайте се, предавайте се, какво се маете?

— Дайте ми тура!

При тия думи гросмайсторът, разбрал, че протакането е смъртно опасно, грабна в шепата си няколко фигури и ги запрати в главата на едноокия противник.

— Другари! — заврещя едноокият. — Вижте всички! Бият любителите.

Шахматистите на град Васюки се слисаха.

Без да губи ценно време, Остап запокити шахматната дъска към лампата и нанасяйки в настъпилия мрак удари по челюсти и чела, изтича на улицата. Падайки един върху друг, васюкинските любители се юрнаха след него.

Вечерта бе лунна. Остап се носеше по сребристата улица леко като ангел, отскачайки от грешната земя. Предвид несъстоялото се превръщане на град Васюки в център на вселената, той бе принуден да тича не сред дворци, а между дървени къщи с капаци на прозорците.

Зад него летяха любителите на шахмата.

Дръжте гросмайстора! — ревеше едноокият.

— Измамник! — поддържаха го останалите.

— Галфони! — озъби им се гросмайсторът и увеличи скоростта.

— Милиция! — крещяха изиграните шахматисти.

Остап заподскача по стълбата, която водеше към кея. Предстоеше му да пробяга четиристотин стъпала. На шестата площадка вече го чакаха двама любители, промъкнали се тук по околната пътечка направо по склона. Остап се огледа. Отгоре се спускаха като кучешка глутница плътна група от разярените поклонници на защитата на Филидор. Нямаше къде да се отстъпва. Ето защо Остап изтича напред.

— Сега ще ви дам да разберете, негодници! — викна Той към храбрия авангард, като се хвърляше от петата площадка.

Изплашеният пеши разезд ахна, прехвърли се зад перилата и се търкулна някъде в мрака по неравния и стръмен склон. Пътят бе свободен.

— Дръжте гросмайстора! — прокънтя отгоре.

Преследвачите тичаха, тракайки по дървената стълба като падащи кегли.

Изтичал на брега, Остап свърна вдясно и затърси с поглед лодката с верния му администратор.

Иполит Матвеевич седеше замечтано в лодчицата. Остап се тръшна на пейката и започна лудо да гребе. След една минута в лодката полетяха камъни. Един от тях улучи Иполит Матвеевич. Малко по-горе от конусообразната пъпка израсна тъмна цицина. Иполит Матвеевич скри глава в раменете си и заохка.

— Ама че баба! На мене едва не ми откъснаха главата и аз — нищо: бодър съм си и весел. А ако вземем под внимание и петдесетте рубли чиста печалба, то за една краставица на главата ви хонорарът е твърде приличен.

През това време преследвачите, които едва сега разбраха, че планът за превръщането на Васюки в Ню Москва е рухнал и че гросмайсторът отнася от града петдесет рубли, спечелени с пот от васюкинци, наскачаха в една голяма лодка и е викове стигнаха до средата на реката. В лодката се натъпкаха около тридесет души. Всеки искаше да вземе лично участие в разправата с гросмайстора. Експедицията се командуваше от едноокия. Единственото му око святкаше в нощта като фар.

— Дръж гросмайстора! — крещяха в претоварената лодка.

— Карай, Писанчо! — каза Остап. Ако ни стигнат, не мога да гарантирам за целостта на цененето ви.

Двете лодки се носеха надолу по течението. Разстоянието между тях все повече намаляваше. Остап гребеше пряко сили.

— Няма да ни избягате, негодници! — крещяха от лодката.

Остап не отвръщаше: нямаше време. Веслата изскачаха от водата.

Водата излиташе на потоци изпод беснеещите весла и се изливаше в лодката.

— Дръж се — шепнеше си Остап.

Иполит Матвеевич изнемогваше. Голямата лодка тържествуваше. Високият й корпус вече преграждаше пътя на лодчицата на концесионерите отляво, за да притисне гросмайстора към брега. Плачевна участ очакваше концесионерите. Радостта в голямата лодка беше толкова голяма, че всички шахматисти минаха към десния борд, за да могат, изравнени с лодчицата, да се нахвърлят с превишаващи сили върху злодея-гросмайстор.

— Пазете си пенснето, Писанчо! — в отчаяние извика Остап, като изостави веслата. — Започва!

— Господа! — извика неочаквано Иполит Матвеевич с глас на петле. — Наистина ли ще ни биете?

— И още как! — зареваха васюкинските любители, готови да скочат в лодчицата.

Но в този момент се случи нещо твърде унизително за честните шахматисти в целия свят. Лодката неочаквано се наклони и десният й борд загреба вода.

— По-внимателно! — изписка едноокият капитан.

Но бе вече късно. Твърде много любители се бяха струпали на десния борд на васюкинския дреднаут. Променила центъра на тежестта си, лодката не се колеба много и в пълно съответствие със законите на физиката се преобърна.

Общ вопъл наруши спокойствието на реката.

— Уау! — провлечено стенеха шахматистите.

И тридесетте любители се озоваха във водата. Те бързо изплуваха на повърхността и един след друг се хващаха за преобърнатата лодка. Последен се хвана едноокият.

— Галфони! — крещеше във възторг Остап. — Защо не биете вашия гросмайстор? Ако се не лъжа, вие искахте да ме биете?

Остап описа кръг около корабокрушенците.

— Разбирате ли, васюкински индивидиуми, аз бих могъл да удавя всеки ви поотделно, но ви подарявам живота. Живейте си, граждани! Само, за бога, не играйте вече шах! Вие чисто и просто не знаете да играете! Ех вие, галфони!… Иполит Матвеевич, да продължим. Прощавайте, еднооки любители! Страхувам се, че Васюки няма да стане център на вселената. Не мисля, че шахмайсторите биха дошли при такива глупаци като вас, дори и да ги помоля за това. Прощавайте, любители на силните шахматни преживявания! Да живее „Клубът на четирите коня“!

Глава XXXVИ др.

Утрото завари концесионерите пред Чебоксари. Остап дремеше до кормилото. Иполит Матвеевич сънливо пляскаше с веслата по водата. И двамата потръпваха от нощния хлад. На изток се разпукваха розови пъпки. Пенснето на Иполит Матвеевич светлееше. Овалните му стъкла запламтяха. В тях се отразиха поред двата бряга. Семафорът от левия бряг се огъна в двойно вдлъбнатото стъкло. Сините куполи на Чебоксари плуваха като кораби. Градината на изток разрастваше. Пъпките се превърнаха във вулкани и започнаха да изригват лава с най-прекрасни сладкарски бои. Птичките на левия бряг дигнаха голям и шумен скандал. Златната дъгичка на пенснето пламна и ослепи гросмайстора. Изгря слънцето.

Остап отвори очи и се протегна така, че наклони лодката и кокалите му изпукаха.

— Добро утро, Писанчо — каза той, като се задавяше от прозевки. — Идвам при теб с привет, да ти разкажа, че слънцето е изгряло, че то, кой знае защо, затрепка там с жарка светлина…

— Кеят — доложи Иполит Матвеевич.

Остап измъкна пътеводителя, за да направи справка.

— По всичко изглежда, че това е Чебоксари. Така, така…

— Писанчо, наистина ли е красиво разположен?…

— Писанчо! Хайде да зарежем брилянтите и да увеличим народонаселението на Чебоксари до седем хиляди седемстотин и четирима души. А? Ще бъде много ефектно… Ще отворим „Пти-шво“ и с това „Пти-шво“ ще имаме сигурно гран-парче хляб… Я да видим.

Но преди още приятелите да се приближат до пристанището, където можеха да се видят чуваши и черемиси, вниманието им бе привлечено от една вещ, която плуваше по течението пред лодката.

— Столът! — изкрещя Остап. — Администраторе! Нашият стол плува.

Съдружниците се приближиха до стола. Той се поклащаше, въртеше се, потъваше във водата, отново изплуваше и се отдалечаваше от лодката на концесионерите. Водата свободно нахлуваше в разпрания му търбух.

Беше столът, разпран на „Скрябин“, който сега бавно плуваше към Каспийско море.

— Здравей, приятелю! — викна Остап. — Отдавна не сме се виждали! Знаете ли, Воробянинов, този стол ми прилича на нашия живот. Ние също плуваме по течението. Потапят ни, ние изплуваме, макар, както изглежда, никого да не радваме с това. Нас никой не ни обича, ако не смятаме криминалната милиция, която също не ни обича. Никой не се интересува от нас. Ако вчера шахматните любители бяха успели да ни удавят, от нас би останал само един протокол за оглед на труповете: „Двете тела лежат с краката към югоизток, а с главите — към северозапад. По телата цъфнали рани, нанесени явно с някакво тъпо оръжие.“ Любителите щяха да ни бият по всяка вероятност с шахматните дъски. Както се казва, тъпо оръжие… Първият труп принадлежи на мъж на около петдесет и пет години, облечен със скъсано ластикотинено сако, стари панталони и стари ботуши. В джоба на сакото удостоверение на името на Конрад Карлович, гр. Михелсон… Ето какво ще напишат за вас, Писанчо.

— Ами за вас какво биха написали? — сърдито запита Воробянинов.

— О! За мене биха написали съвсем друго. За мене биха написали така: „Вторият труп принадлежи на двадесет и седем годишен мъж. Той е любил и страдал. Любил е парите и е страдал, защото ги няма. Главата му с високо чело, увенчано с възсиньо черни къдри, е обърната към слънцето. Неговите изящни крака, обуща четиридесет и втори номер, са насочени към Северното сияние. Тялото е облечено в чисти бели дрехи, на гърдите му златна арфа с инкрустация от седеф и нотите на романса: «Прощавай, Ново село». Покойният младеж се е занимавал с пирография, което се вижда от намереното в джоба на фрака удостоверение, издадено на 23/VIII — 24 г. от занаятчийската кооперация «Пегас и Парнас» под №86/1562.“ И мене ще ме погребат, Писанчо, тържествено, с оркестър, е речи и на паметника ми ще бъде издълбан надписът: „Тук лежи известният топлотехник и изтребител Остап-Сюлейман Берта Мария Бендер-бей, чийто баща е бил турски поданик и умрял, без да остави на своя син Остап-Сюлейман никакво наследство. Майката на покойния била графиня и е живяла от нетрудови доходи“.

Разговаряйки по този начин, концесионерите стигнаха до чебоксарския бряг.

Вечерта, след като увеличиха капитала си с пет рубли от продажбата на васюкинската лодка, приятелите се качиха на моторния кораб „Урицки“ и поеха за Сталинград, с надежда да изпреварят по пътя бавния тиражен параход и да се срещнат с трупата на колумбовци в Сталинград.

„Скрябин“ пристигна в Сталинград в началото на юли. Приятелите го посрещнаха, криейки се зад сандъците на пристанището. Преди да разтоварят парахода, се състоя тираж. Разиграха големи печалби.

Столовете трябваше да се чакат четири часа. Отначало от парахода слязоха колумбовци и тиражните служители. Между тях се хвърляше в очи сияещото лице на Персицки.

Скрити, концесионерите чуваха крясъците му:

— Да! Моментално тръгвам за Москва! Изпратих вече телеграма! И знаете ли каква? „Ликувам заедно с вас“ Нека се сетят!

След това Персицки седна в наетия автомобил, като предварително го разгледа от всички страни и поопипа радиатора, и замина, изпращан, кой знае защо, с викове „ура!“.

Когато от парахода бе разтоварена хидравлическата преса, започнаха да изнасят постановъчната част на театър „Колумб“. Столовете изнесоха вече по здрач. Колумбовци се качиха в пет фургона, теглени от по два коня, и с весели крясъци потеглиха направо за гарата.

— Изглежда, че в Сталинград няма да играят — каза Иполит Матвеевич.

Това озадачи Остап.

— Ще трябва да се пътува — реши той, — ас какви пари? Впрочем да идем на гарата. Там ще видим.

На гарата стана ясно, че театърът отива в Пятигорск през Тихорецк Минерални води. Концесионерите имаха пари само за един билет.

— Можете ли да пътувате без билет? — запита Остап Воробянинов.

— Ще се опитам плахо отвърна Иполит Матвеевич.

— По дяволите! По-добре не опитвайте! Прощавам ви още веднъж. От мен да мине, аз ще пътувам без билет.

За Иполит Матвеевич беше купен билет трета класа без запазено място; с третокласния вагон бившият предводител пристигна на украсената с олеандри в зелени качета гара Минерални води на Северокавказката железопътна линия и започна да търси Остап, стараейки се да не се натъкне на слизащите от влака колумбовци.

Театърът отдавна вече бе заминал за Пятигорск, настанен в новичките вагончета на излетния влак, а Остап все още го нямаше. Той пристигна едва вечерта и намери Воробянинов съвсем разстроен.

— Къде бяхте? — простена предводителят. — Така много се измъчих!

— Аха, вие сте се измъчили, че пътувахте с билет в джоба? А аз, значи, не съм се измъчил? Кого, мислите, свалиха от буферите на вашия влак в Тихорецк? Кой седя там три часа като глупак да чака товарен влак с празни бутилки за газирана минерална вода? Вие сте свиня, гражданино предводител! Къде е театърът?

— В Пятигорск.

— Да вървим! Аз поспечелих нещичко из пътя. Чистият доход възлиза на три рубли. Разбира се, то не е много, но на първо време — за нарзан24 и билети за влака ще стигнат.

Излетният влак, подрънквайки като талига, домъкна за петдесет минути пътниците в Пятигорск. Преминали край Змейка и Бештау, концесионерите пристигнаха в полите на Машук.

Глава XXXVIПоглед към малахитовата локва

Беше неделя вечер. Всичко бе чисто и свежо. Дори Машук, обрасъл с храсти и горички, изглеждаше грижливо сресан и дъхаше на брилянтин от планински цветя.

Бели панталони от най-разнообразни материи се мяркаха по мъничкия перон: панталони от коноп, молескин, ленени, от грубо платно и фино трико. Тук ходеха по сандали и с ризи с отворени яки. Със своите тежки, мръсни ботуши, груби прашни панталони, дебели жилетки и напечени сака концесионерите се чувствуваха като чужди. Сред цялото това многообразие от весели басмички, с които се гиздеха курортните девици, най-светъл и най-елегантен беше костюмът на началничката на гарата.

За почуда на всички пристигащи началник-гарата бе жена. Рижите й къдри изскачаха изпод червената фуражка с два сребърни галуна на околишката. Тя бе облечена с бял униформен кител и бяла пола.

След като се нагледаха на началничката, прочетоха току-що залепения афиш за гастролите на театър „Колумб“ в Пятигорск и изпиха две чаши нарзан от по пет копейки, пътниците влязоха в града с трамвая по линията Гарата—Цветарника. За вход в Цветарника им взеха десет копейки.

В Цветарника имаше много музика, много весели хора и твърде малко цветя. Симфоничният оркестър изпълняваше от бялата раковина на естрадата „Танцът на комарите“. В Лермонтовата галерия продаваха нарзан. Нарзан продаваха по будките и с колички.

Никой не се интересуваше от двамата изпоцапани търсачи на брилянти.

— Ех, Писанчо — каза Остап, — чужди сме ние на този празник на живота.

Първата нощ от курорта концесионерите прекараха край минералния извор.

Едва тук, в Пятигорск, когато театър „Колумб“ изнасяше за трети път пред слисаните граждани своята „Женитба“, съдружниците разбраха колко трудна е гонитбата на съкровища. Да проникнат в театъра, както те предполагаха по-рано, бе невъзможно. Зад кулисите нощуваха Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд, чиято купонна диета не им позволяваше да живеят в хотел.

Така се нижеха дните и приятелите, капнали от умора, нощуваха до мястото, където Лермонтов се е дуелирал, и изкарваха хляба си, като пренасяха багажа на туристите-средняци.

На шестия ден Остап успя да завърже познанство с монтьора Мечников, управляващ хидропресата. По това време Мечников, който поради липса на пари всеки ден се наливаше с нарзан направо от извора, бе изпаднал в ужасно състояние и според наблюденията на Остап продаваше на пазара някои предмети от театралния реквизит. Окончателното споразумение бе постигнато на сутрешното наливане при минералния извор. Монтьорът Мечников назоваваше Остап сладур и се съгласяваше.

— Може — каза той, — това винаги може, сладур. С наше удоволствие, сладур.

Остап тутакси схвана, че монтьорът е изпечен в тези работи.

Договарящите се страни се гледаха един друг в очите, прегръщаха се, тупаха се по гърбовете и вежливо се смееха.

— Е — каза Остап, — един десетак за цялата работа!

— Сладур! — учуди се монтьорът. — Озлобявате ме. Аз съм човек, измъчен от минералната вода.

— А вие колко искате?

— Дайте половин стотарка. Ами че имуществото е държавно. Аз съм човек измъчен.

— Добре. Вземете двадесетак! Съгласен ли сте? Е, по очите ви виждам, че сте съгласен.

— Съгласието е продукт на пълното непротивене на страните.

— Знае да приказва, кучето — пошепна Остап на ухото на Иполит Матвеевич, — слушайте и се учете.

— Кога ще донесете столовете?

— Столовете срещу парите.

— Това може — каза Остап, без да се замисля.

— Парите отнапред — заяви монтьорът. — Сутринта парите, вечерта — столовете, или вечерта — парите, а на другата сутрин — столовете.

— А не може ли днес — столовете, а утре — парите? — пробваше Остап.

— Аз, сладур, съм човек измъчен. Такива условия душата ми не приема.

— Но аз едва утре ще получа пари телеграфически — каза Остап.

— Тогава и ще говорим — заключи упоритият монтьор, — а сега, сладур, приятно прекарване при извора, аз си тръгвам: много работа ме чака с пресата. Симбиевич ме е хванал за гушата. Сили нямам вече. А може ли да се живее само с минерална вода?

И Мечников, великолепно осветен от слънцето, си тръгна.

Остап погледна строго Иполит Матвеевич.

— Времето — каза той, — което ние имаме, това са парите, които нямаме. Писанчо, ние трябва да направим кариера. Сто и петдесет хиляди рубли и нула, нула копейки лежат пред нас. Необходими ни са само двадесет рубли, за да стане съкровището наше. Тук не трябва да се подбират никакви средства. Или господар, или говедар. Избирам господаря, за да не се проваля.

Остап се завъртя замислен около Воробянинов.

— Съблечете си сакото, предводителю, по-живо! — каза той неочаквано.

Остап взе от ръцете на слисания Иполит Матвеевич сакото, хвърли го на земята и започна да го тъпче с прашните си чепици.

— Какво правите? — завайка се Воробянинов. — Петнадесет години как нося това сако и още е като ново!

— Не се вълнувайте! Скоро то няма да бъде като ново! Дайте си и шапката! Сега посипете панталона си с прах и го оросете с минерална вода. По-живо.

След няколко минути Иполит Матвеевич стана мръсен до погнуса.

— Сега вече сте готов, получихте пълна възможност да печелите пари с честен труд.

— Какво трябва да правя? — плачевно запита Воробянинов.

— Френски език, надявам се, знаете?

— Много лошо. В рамките на гимназиалния курс.

— Хм… Ще трябва да се борави в тия рамки. Ще можете ли да кажете на френски следната фраза: „Господа, шест дни не съм ял“?

— Мосю — започна Иполит Матвеевич, като се запъваше, — мосю, хм… хм… жьо ньо, така ли, жьо ньо манж па… шест, как ли беше: ен, дьо, троа, катр, сенк… сис… сис… жур. Значи, жьо ньо манж па сис жур.

— Ех, пък едно произношение имате, Писанчо! Впрочем какво може да се иска от един просяк! Разбира се, просякът в Европейска Русия говори френски по-лошо от Милеран, Е, Писанчо, а в какви рамки знаете немски език?

— Защо ми е всичко това? — възкликна Иполит Матвеевич.

— За това — отвърна Остап натъртено, — защото вие още сега ще отидете при Цветарника, ще застанете на сянка и ще просите милостиня на френски, немски и руски език, като наблягате, че сте бивш член на Държавната дума от фракцията на кадетите. Целият чист приход ще постъпи в джоба на монтьора Мечников. Разбрахте ли?

Иполит Матвеевич се преобрази. Гърдите му се извиха като Дворцовия мост в Ленинград, в очите му проблесна мълния и из ноздрите, както се стори на Остап, излезе гъст дим. Мустаците започнаха бавно да щръкват.

— Ай-ай-ай — каза великият комбинатор, без ни най-малко да се изплаши, — я го погледнете. Не човек, а някакво конче-вихрогонче!

— Никога — изгърмя изведнъж Иполит Матвеевич, — никога Воробянинов не е подлагал ръка!

— Тогава подложете крак, стари глупако! — изкрещя Остап. — Не сте подлагали ръка?

— Не съм подлагал.

— Как ви се вижда този алфонсизъм25? Три месеца живее на моя гръб. Три месеца аз го храня, поя, възпитавам и сега тоя Алфонс се сили и заявява, че той… Е, добре! Достатъчно, другарю! Едно от двете: или тутакси ще тръгнете към Цветарника и довечера ще донесете десет рубли, или автоматически ви изключвам от числото на съдружниците концесионери. Ще броя до пет. Да или не? Едно…

— Да-а — промърмори предводителят.

— В такъв случай повторете молбата.

Мосю, жьо ньо манж па сис жур. Гебен зи мир, бите, етвас копек ауф дем вдюк брот. Подарете нещичко на бившия депутат от Държавната дума.

— Още веднъж. По-жално!

Иполит Матвеевич повтори.

— Е, добре. Талантът за просия е заложен у вас още от детинство. Тръгвайте. Среща при извора в полунощ. Имайте предвид, че това не е заради романтиката, а чисто и просто — вечер подхвърлят повече.

— А вие къде ще отидете? — запита Иполит Матвеевич.

— За мене не се безпокойте. Аз действувам както винаги на най-трудното място.

Приятелите се разделиха.

Остап изтича в книжарничката, купи оттам за последните десет копейки квитанционен кочан и около един час седя на бордюра, за да номерира квитанциите и се подпише на всяка една от тях.

— Преди всичко системата — мърмореше си той, — всяка обществена копейка трябва да бъде отчетена.

Великият комбинатор тръгна с пехотинска крачка по планинския път, който заобикаляше Машук и водеше до мястото на дуела на Лермонтов с Мартинов, като минаваше покрай санаториумите и почивните домове.

Задминаван от автобусите и конните екипажи, Остап излезе при Провала.

Малка, издълбана в скалите галерия извеждаше в конусообразна падина. Галерията свършваше с тераска, от която можеше да се види на дъното на Провала локвичка с малахитова зловонна течност. Провала минаваше за забележителност на Пятигорск и поради това всекидневно се посещаваше от много екскурзианти, групово и поотделно.

Остап веднага съобрази, че Провала може да бъде доходно перо за човек, лишен от предразсъдъци.

„Чудна работа — размишляваше Остап, — как градът не се е сетил досега да взема по десет копейки вход за Провала. Това, види се, е единственото място, където пятигорчани пускат туристите без пари. Аз ще унищожа това позорно петно върху репутацията на града, ще поправя възмутителната небрежност.“

И Остап постъпи така, както му подсказваше разумът, здравият инстинкт и създалата се ситуация.

Той се спря пред входа за Провала и като размахваше кочана с квитанции, от време на време подвикваше:

— Вземайте си билети, граждани! Десет копейки! За деца и червеноармейци безплатно! За студенти — пет копейки! За нечленове на профсъюза — тридесет копейки!

Остап бе на прав път — пятигорчани не посещаваха Провала, а да се смъкнат десет копейки от съветския турист за вход „някъде“, не представляваше какъвто и да било труд. Към пет часа се събраха вече около шест рубли. Помогнаха нечленовете на профсъюза, каквито в Пятигорск имаше много. Всички доверчиво даваха своите монети от по десет копейки, а един червендалест турист, забелязал Остап, каза тържествуващ на жена си:

— Виждаш ли, Танюша, какво ти казвах аз вчера? А ти твърдеше, че за Провала не се плаща вход. Не може да бъде, нали така, другарю?

— Точно така — потвърди Остап, — изключено е да не се взема за вход. За членове на профсъюза — десет копейки, а за нечленове — тридесет копейки.

Привечер към Провала се приближиха два автобуса с харковски милиционери-екскурзианти. Остап се изплаши и искаше да се престори на невинен турист, но милиционерите така плахо се натрупаха около великия комбинатор, че път за отстъпление нямаше. И Остап се развика с достатъчно твърд глас:

— За членове на профсъюза — десет копейки, но тъй като представителите на милицията могат да бъдат приравнени към студентите и децата, то за тях — по пет копейки.

Милиционерите платиха, като деликатно се осведомиха за каква цел се вземат тия петаци.

— За капитален ремонт на Провала — дръзко отвърна Остап, — за да не се провали съвсем.

Докато великият комбинатор ловко събираше пари за поглед към малахитовата локва, Иполит Матвеевич, прегърбен и потънал от срам, стоеше под акацията и без да гледа разхождащите се, предъвкваше трите втълпени му фрази:

— Мосю, жьо ньо манж па… Гебен зи мир, бите… Подарете нещичко на депутата от Държавната дума…

Подхвърляха наистина не малко, но някак с безразличие. Ала изговаряйки с чисто парижко произношение думата „манж“ и трогвайки душите с бедственото си положение на бивш член на Държавната дума, Воробянинов успя да събере около три рубли в медни монети.

Едрият пясък хрущеше под краката на разхождащите се. С малки паузи оркестърът изпълняваше творби от Щраус, Брамс и Григ. Пъстрата тълпа шумно минаваше покрай стария предводител и пак се връщаше. Сянката на Лермонтов невидимо витаеше над гражданите, които ядяха кисело мляко на верандата на бюфета. Лъхаше на одеколон и на газове от минералните извори.

— Подарете на бившия член на Държавната дума — мърмореше предводителят.

— Кажете, вие наистина ли сте били член на Държавната дума? — чу се над ухото на Иполит Матвеевич. — И действително ли сте ходили на заседания? Ах! Ах! Висока класа!

Иполит Матвеевич вдигна очи и примря. Пред него подскачаше като врабченце въздебеличкият Авесалом Владимирович Изнуренков. Той бе сменил кафявия лодзински костюм с бяло сако и сиви пепитени панталони. Бе необикновено възбуден и от време на време подскачаше на една-две педи от земята. Изнуренков не позна Иполит Матвеевич и продължаваше да го обсипва с въпроси:

— Кажете, наистина ли сте виждали Родзянко? Наистина ли Пуришкевич е бил плешив? Ах! Ах! Каква тема! Висока класа!

Като продължаваше да се върти, Изнуренков пъхна на слисания предводител три рубли и побягна. Но в Цветарника дълго още се мяркаха неговите въздебели бедра и едва ли не се сипеше от самите дървета:

— Ах! Ах! „Не пей, красавице, пред мен ти песните на Грузия печална!“ Ах! Ах! „Напомнят ми те за друг живот и брегове далечни!…“ Ах! Ах! „А на сутринта тя отново се усмихваше!“ Висока класа!…

Иполит Матвеевич продължаваше да стои, забил поглед в земята. И напразно стоеше той така. Много неща не можа да види.

В чудната тъма на пятигорската нощ по алеите на парка се разхождаше Елочка Шчукина, влачейки след себе си покорния, помирилия се с нея Ернест Павлович. Пътуването до Киселите води беше последният акорд в тежката борба с дъщерята на Вандербилд. Гордата американка неотдавна бе отпътувала със собствената си яхта за Сандвичевите острови, за да се развлече.

— Хо-хо! — се носеше сред нощната тишина. — Знаменито, Ернестуля! Кр-р-расота!

В осветения бюфет седеше свенливият крадльо Алхен със съпругата си Сашхен. Страните й бяха украсени както и преди с николаевски полубакенбарди. Алхен срамежливо ядеше шишчета по татарски, като ги заливаше с кахетинско №2, а Сашхен, поглаждайки бакенбардите си, чакаше поръчаната есетра.

След ликвидирането на дом №2 на „Общественото осигуряване“ (бе продадено всичко, включително и дочената шапка на готвача и лозунгът: „Като дъвчеш старателно храната, ти помагаш на обществото“) Алхен реши да си почине и да се поразвлече. Съдбата сякаш закриляше този сит мошеник. През деня той се канеше да отиде към Провала, но не успя. Това го спаси: Остап би смъкнал от свенливия домакин не по-малко от тридесет рубли.

Иполит Матвеевич се повлече към извора едва когато музикантите събираха своите триножници, празничната публика се разотиваше и само влюбените двойки усилено въздишаха в пустите алеи на Цветарника.

— Колко събрахте? — запита Остап, когато прегърбената фигура на предводителя се появи край извора.

— Седем рубли двадесет и девет копейки. Три рубли банкнота. Останалите — медни и малко сребърни.

— За първи дебют, прекрасно! На вас може да се разчита! Вие ме трогвате, Писанчо! Но бих искал да зная — кой глупак ви даде три рубли? Може би не сте давали ресто?

— Изнуренков ги даде.

— Не може да бъде! Авесалом? Виж го ти тантуркото! Къде се е довлякъл! Говорихте ли с него? Ах, той не ви е познал!

— Разпитваше ме за Държавната дума! Смееше се!

— Ето, виждате ли, предводителю, не е толкова лошо да бъде човек просяк, особено когато има непретенциозно образование и слаба постановка на гласа! А вие се дърпахте, за лорд-пазител на печата, искахте да минете! Е, Писенце, и аз не прекарах времето си напразно. Словом и цифром — петнадесет рубли. Общо — ще стигнат.

На другата сутрин монтьорът получи парите, а вечерта домъкна двата стола. Изключено било, както той каза да вземе третия стол. Звуковото оформяване играело карти на него.

За по-голяма сигурност приятелите се изкачиха почти на самия връх на Машук.

Долу лежеше с ярките си неподвижни светлини Пятигорск, Малко по-ниско от Пятигорск слаби светлинки сочеха селото Горячеводское. На хоризонта иззад планината изпъкваше с две паралелни пунктирани линии Кисловодск.

Остап погледна към звездното небе и измъкна от джоба познатите ни вече клещи.

Глава XXXVIIЗелени нос

Инженер Брунс седеше на каменната веранда в своята вила на Зелени нос под голяма палма, чиито колосани листа хвърляха остри и тесни сенки по бръснатия тил на инженера, по бялата му риза и тамбовския стол от гарнитурата на генералшата Попова, на който скучаеше инженерът, очаквайки обеда.

Брунс сви дебелите си сочни устни в тръбичка и с глас на разглезено дете викна:

— Му-у-усик!

Вилата мълчеше.

Тропическата флора се умилкваше около инженера. Кактусите протягаха към него ежовите си ръкавици. Драцените гърмяха с листата си. Бананите и саговите палми пропъждаха мухите от плешивото теме на инженера. Розите, които обвиваха верандата, се спущаха до сандалите му.

Но всичко бе напразно. Брунс искаше да яде. Той гледаше раздразнено към седефения залив, към далечния нос на Баку и напевно зовеше:

— Му-у-у-уеик! Му-у-у-усик!

Звукът бързо замираше във влажния субтропически въздух. Отговор нямаше. Брунс си представи голямата кафява гъска с цвърчаща мазна кожичка, не можа да се сдържи и закрещя:

— Мусик! Готов ли е гъсокът?!

— Андрей Михайлович! — изкряска женски глас от стаята. — Не ме притеснявай!

Инженерът, който бе свил вече по навик устните си в тръбичка, тутакси отвърна:

— Мусик! Ти не милееш за малкото си мъжле!

— Остави ме на мира, ненаситнико! — отговориха от стаята.

Но инженерът не се покори. Той вече се канеше да продължи настоятелния си зов към гъската, тъй безуспешно отправян в продължение на два часа, ала неочаквано лек шум го накара да се обърне.

От чернозелените бамбукови храсти излезе човек с изпокъсана синя рубашка, опасана с усукан шнур с големи пискюли, и с изтъркани райе-панталони. На добродушното лице на непознатия стърчеше чорлава брадичка. В ръцете си той държеше сако.

Човекът се приближи и запита с приятен глас:

— Къде мога да намеря инженер Брунс?

— Аз съм инженер Брунс — каза с неочакван бас заклинателят на гъската. — С какво мога да ви бъда полезен?

Човекът мълком падна на колене. Беше отец Фьодор.

— Вие сте си изгубили ума! — възкликна инженерът и скочи. — Станете, моля!

— Няма да стана — отец Фьодор отвърна, като въртеше глава подир инженера и го гледаше със светлите си очи.

— Станете!

— Няма да стана!

И предпазливо, за да не го боли, отец Фьодор заудря главата си в чакъла.

— Мусик! Ела тука! — закрещя изплашеният инженер. — Виж какво става тук. Станете, моля ви. Много ви моля!

На верандата изтича Мусик, която много бързо се ориентираше по интонациите в гласа на мъжа си.

Забелязал дамата, отец Фьодор, без да се изправя, пъргаво пропълзя на колене близо до нея, поклони й се ниско и занарежда:

— На вас, госпожо, на вас, гълъбице, на вас разчитам.

Тогава инженер Брунс се изчерви, хвана молителя под мишници и напъвайки се, го вдигна, за да го изправи, но отец Фьодор се изхитри и подгъна крака. Възмутеният Брунс повлече странния гост към ъгъла и насила, го тури в полукреслото (тамбсовско, но не от къщата на Воробянинов, а от гостната на генералша Попова).

— Не смея — замърмори отец Фьодор, като поставяше върху коленете си умирисалото се на газ сако на хлебаря, — не се осмелявам да седя в присъствието на високопоставени особи.

И отец Фьодор отново направи опит да падне на колене.

Инженерът с отчаян вик го задържа за раменете.

— Мусик — обърна се той към жена си, като дишаше тежко, — поговори с този гражданин. Тук има някакво недоразумение.

Мусик веднага взе делови тон.

— В моята къща — започна тя заплашително, — моля, да няма никаква падане на колене!

— Гълъбице! — трогна се отец Фьодор. — Попадийо!

— Не съм ви аз никаква попадия. Какво обичате?

Отчето заломоти нещо непонятно, но, види се, трогателно. Едва след дълги разпитвания можа да се разбере, че той моли като особена благосклонност да му бъде продадена гарнитурата от дванадесетте стола, на един от които седи в настоящия момент.

Инженерът пусна изумен раменете на отец Фьодор, който мигновено се тръшна на колене и запристъпва като костенурка след инженера.

— Защо — крещеше инженерът, като се пазеше от дългите ръце на отец Фьодор, — защо трябва да ви продам моите столове? Колкото и да се тръшкате на колене, нищо не мога да разбера!

— Ами че столовете са мои — проплака отец Фьодор.

— Тоест как тъй ваши? От къде на къде ваши? Вие да не сте полудели? Мусик, сега всичко ми е ясно! Той е ненормален, няма никакво съмнение!

— Мои са — раболепно повтаряше отец Фьодор.

— Според вас аз съм ги откраднал, а? — кипна инженерът. — Откраднал? Чуваш ли, Мусик! Това е някакъв шантаж!

— Но боже мой — шепнеше отец Фьодор.

— Ако съм ви ги откраднал, има съд, но не устройвайте в моя дом пандемониум! Чуваш ли, Мусик! Докъде стига нахалството. Не оставят човека да се нахрани дори както трябва!

Не, отец Фьодор не желае да иска „своите“ столове чрез съда. Съвсем не. Той знае, че инженер Брунс не ги е откраднал от него. О, не! Това и през ум дори не му е минавало. Но тия столове все пак до революцията са принадлежали нему и са безкрайно скъпи на жена му, която е на смъртно легло сега във Воронеж. Изпълнявайки нейната воля, а съвсем не поради собствена дързост, той си е позволил да научи местонахождението на столовете и да се яви пред гражданина Брунс. Отец Фьодор не иска подаяние. О, не! Той е достатъчно заможен (малка свещоливница в град Самара), за да подслади последните минути на жена си, като купи старите столове. Той няма да се скъпи и е готов да заплати за цялата гарнитура двадесет рубли.

— Какво? — викна инженерът и цял се изчерви. — Двадесет рубли ли? За прекрасната гостна гарнитура? Мусик! Ти чуваш ли? Той без съмнение е ненормален! Бога ми, той е ненормален.

— Не съм ненормален. А единственно выполняя волю пославшей мя жены…

— Ах, д-дявол — каза инженерът, — пак започна да пълзи! Мусик! Той пак пълзи!

— Определете тогава цена — стенеше отец Фьодор, като внимателно удряше главата си о стъблото на араукария.

— Не ми разваляйте дървото, чудако! Мусик, той не изглежда да е ненормален. Човекът просто се е разстроил, види се, от болестта на жена си. Да му продадем ли столовете, а, какво ще кажеш? Да се отървем, а? Иначе ще си разбие главата!

— Ами на какво ще седим? — запита Мусик.

— Други ще си купим.

— За двадесет рубли?

— За двадесет, да речем, аз няма да ги продам. Да речем, няма да ги продам и за двеста… Но за двеста и петдесет ще ги дам.

Отговорът беше страшният удар с глава в драцена.

— Е, Мусик, дотегна ми вече.

Инженерът се приближи решително до отец Фьодор и започна да му диктува следния ултиматум:

— Първо, отдалечете се от палмата на не по-малко от три крачки; второ, незабавно станете. Трето, мебелите ще продам за двеста и петдесет рубли, не по-малко.

— Не користи ради — проплака отец Фьодор, — а токмо во исполнении болящей жени.

— Е, мили, моята жена също е болна. Нали, Мусик, белите ти дробове не са в ред? Но аз не искам въз основа на това вие да… е… да ми продадете, да речем, вашето сако за трийсет копейки.

— Вземете го даром! — възкликна отец Фьодор.

Инженерът раздразнено махна с ръка и студено каза:

— Оставете вашите шеги. Няма да се впускам повече в каквито и да било разсъждения. Оценявам столовете на двеста и петдесет рубли и няма да отстъпя нито копейка.

— Петдесет — предложи отец Фьодор.

— Мусик! — каза инженерът. — Извикай Багратион. Нека изпрати гражданина!

— Не користи ради…

— Багратион!

Уплашен, отец Фьодор избяга, а инженерът влезе в трапезарията и седна пред печената гъска. Любимата птица упражни благотворно въздействие върху Брунс. Той започна да се успокоява.

Но в момента, когато инженерът, увил кокалчето с цигарена книжка, поднасяше гъшата кълка към розовата си уста, в прозореца се открои умоляващото лице на отец Фьодор.

— Не користи ради — каза мекия глас. — Петдесет и пет рубли.

Инженерът изръмжа, без да се озърне. Отец Фьодор изчезна.

През целия ден след това фигурата на отец Фьодор се мяркаше откъм всички страни на вилата. Ту източваше от сянката на криптомериите, ту се появяваше в мандариновата горичка, ту прелиташе през задния двор и треперейки, изчезваше към Ботаническата градина.

Целия ден инженерът зовеше Мусик, оплакваше се от ненормалния и от главоболие. В припадащия здрач от време на време се чуваше гласът на отец Фьодор.

— Сто тридесет и осем! — провикваше се той някъде откъм небето. А след минута гласът му идваше откъм вилата на Думбасов.

— Сто четиридесет и една — предлагаше отец Фьодор, — не користи ради, господин Брунс, а токмо…

Най-сетне инженерът не издържа, изправи се по средата на верандата и като се взираше в тъмнината, изкрещя натъртено:

— По дяволите! Двеста рубли! Само се пръждосвайте.

Обезпокоените бамбукови храсти зашумоляха, чу се тих стон и отдалечаващи се стъпки. След това всичко заглъхна.

В залива весело се боричкаха звездите. Светулки преследваха отец Фьодор, въртяха се около главата му и озаряваха лицето му със зеленикава болнична светлина.

— Едни шмекери са се навъдили напоследък… — промърмори инженерът, като влизаше в стаята.

През това време отец Фьодор летеше с последния автобус покрай морския бряг за Батум. Тук под него с шумоленето на прелиствана книга плискаха вълните, вятърът шибаше лицето му и в отговор на автомобилната сирена долиташе воят на чакалите.

Същата вечер отец Фьодор изпрати до жена си Катерина Александровна в град Н. следната телеграма:

Два дена поред той се въртя около вилата на Брунс, кланяше се отдалеч на Мусик и от време на време дори огласяше тропичните далнини с викове:

— Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!

На третия ден парите бяха получени е отчаяна телеграма:

Отец Фьодор преброи парите, усърдно се прекръсти, нае платформа и се отправи за Зелени нос.

Времето бе мрачно. Откъм турската граница вятърът гонеше облаци. Чорох тънеше в мъгла. Тънкият слой синьо небе намаляваше все повече и повече. Ураганът бе достигнал до шест бала. Къпането и излизането с лодки в открито море бе забранено. Над Батум се носеше гръм и трясък. Ураганът разтърсваше брега.

Когато стигнаха до вилата на инженер Брунс, отец Фьодор заповяда на коларя-аджарец, който имаше качулка на главата си, да почака и тръгна за столовете.

— Донесох парите — каза отец Фьодор, — да бяхте отстъпили още мъничко.

— Мусик — изпъшка инженерът, — не мога повече!

— Но, моля ви се, аз донесох парите — разбърза се отец Фьодор, — двеста рубли, както казахте.

— Мусик! Вземи парите! Дай му столовете. И нека всичко свърши по-скоро. Имам мигрена.

Целта на живота бе постигната. Свещоливницата в Самара бе вързана в кърпа. Брилянтите се сипеха в джобовете му като семки.

Дванадесетте стола един след друг бяха натоварени на платформата. Те много приличаха на Воробяниновите, с тази само разлика, че бяха тапицирани не с дамаска на цветчета, а с рипс, син с розови райенца.

Отец Фьодор изгаряше от нетърпение. Под дрехата си, в усукания шнур, беше затъкнал брадвичка. Той седна до каруцаря и по пътя за Батум току поглеждаше столовете. Здравите коне смъкнаха отец Фьодор и неговите съкровища долу, на шосето, минаха покрай ресторантчето „Финал“, дето по бамбуковите маси и в беседките лудуваше вятърът, покрай тунела, който поглъщаше последните цистерни на петролния влак, край фотографа. Лишен в тоя навъсен ден от обикновената си клиентела, покрай табелката „Батумска ботаническа градина“ и го повлякоха не много бързо над самия морски бряг. На ония места, където шосето докосваше крайбрежните скали, солен воден прах обгръщаше отец Фьодор. Отблъсквани от скалите, исполинските вълни се превръщаха в гейзери, издигаха се към небето и бавно се изсипваха.

Плисъкът и тътнежът на прибоя нажежаваха смутения дух на отец Фьодор. Борейки се с вятъра, конете бавно се приближаваха към Махинджаури. Додето стигаше погледът, свистяха и се издигаха до възбог мътните зелени води. Чак до Батум се влачеше бялата пяна от вълните, като долна фуста, подала се изпод роклята на неупретна жена.

— Стой! — викна изведнъж отец Фьодор на каруцаря. — Спри, мюсюлманино!

И той, целият разтреперан, препъвайки се, започна да разтоварва столовете на пустинния бряг. Равнодушният аджарец получи своите пет рубли, шибна конете с камшика и замина. А отец Фьодор, след като се увери, че наоколо няма никой, свлече столовете по стръмнината върху малкото, още сухо парче на плажа и измъкна брадвичката.

За момент той се поколеба — не знаеше от кой стол да започне. После се приближи като лунатик до третия стол и яростно удари с брадвичката по облегалото. Столът се преобърна, без да се повреди.

— Аха! — закани се отец Фьодор. — Ще ти дам да разбереш!

И той се нахвърли върху стола като върху жива твар. За миг столът бе накълцан като зелка. Отец Фьодор не чуваше ударите на брадвата в дървото, в рипса и в пружините. Всички останали звуци заглъхваха в мощния рев на урагана като удари в кече.

— Аха! Аха! Аха! — повтаряше отец Фьодор, като удряше с брадвичката където и както свари.

Един след друг столовете излизаха от строя. Яростта на отец Фьодор нарастваше. Засилваше се и ураганът. Някои вълни достигаха до самите крака на отчето.

От Батум до Синоп се носеше невъобразим рев. Морето беснееше и стоварваше яростта си върху всяко корабче. Параходът „Ленин“, който димеше с двата си комина и тежко се накланяше към кърмата, наближаваше Новоросийск. Ураганът вилнееше из Черно море и изхвърляше хилядотонни водни маси по бреговете на Трапезунд, Ялта, Одеса и Кюстенджа. Зад спокойствието на Босфора и Дарданелите ревеше Средиземно море. Отвъд Гибралтарския проток се удряше в европейските брегове Атлантическият океан. Разярената вода опасваше земното кълбо.

А на батумския бряг Отец Фьодор, облян в пот, разсичаше последния стол. Миг след това всичко бе свършено. Отчаяние обхвана отец Фьодор. Той хвърли обезумял поглед към струпаната от него планина от крачета, облегала и пружини и се отдръпна. Водата го грабна за краката. Той се юрна напред и целият измокрен, тръгна по шосето. Голяма вълна се разби точно на онова място, където преди малко стоеше отец Фьодор, и отдръпвайки се назад, завлече със себе си цялата похабена гарнитура на генералшата Попова. Но отец Фьодор не видя това. Той се тътреше по шосето прегърбен, с притиснат към гърдите мокър юмрук.

В Батум той влезе като слепец, който не вижда нищо около себе си. Положението му беше ужасно. На пет хиляди километра от къщи, с двадесет рубли в джоба бе наистина невъзможно да стигне до родния град.

Отец Фьодор мина през турския пазар, където с нежен шепот му предлагаха да купи пудра „Коти“, копринени чорапи и контрабанден сухумски тютюн, помъкна се към гарата и там се загуби сред тълпата носачи.

Глава XXXVIIIПод облаците

Три дни след сделката на концесионерите с монтьора Мечников театър „Колумб“ отпътува с влака през Махачкала и Баку. През тия три дни, незадоволени от съдържанието на разтворените на Машук два стола, концесионерите чакаха от Мечников третия, последния от Колумбовските столове. Но монтьорът, изтерзан от минералната вода, трансформира двадесетте рубли в обикновена водка и стигна до такова състояние, че се Заключи в стаята с реквизита.

— На ви сега Кисели води! — рече Остап, когато научи за отпътуването на театъра. — Негодник е тоя монтьор. Иди, че имай след това работа с теаработници!

Остап стана още по-неспокоен. Шансовете за намиране на съкровището се увеличиха безкрайно.

— Трябват ни пари, за да отидем до Владикавказ — каза той. — Оттам ще заминем за Тифлис с автомобил по Военногрузинския път. Прекрасни изгледи! Вълшебен пейзаж! Чуден планински въздух! И като финал на всичко — сто и петдесет хиляди рубли нула, нула копейки. Има смисъл да се продължи заседанието.

Но не бе така лесно да отпътуват от Минерални води. Воробянинов се оказа некадърен да пътува без билет и тъй като опитите му да се качи на влака излязоха безуспешни, трябваше да стърчи край Цветарника и да се представя там за бивш окръжен училищен инспектор. Това има твърде малък успех. Две рубли за дванадесет часа тежък и унизителен труд. Но сумата беше достатъчна за билета до Владикавказ.

В Беслан свалиха от влака пътуващия без билет Остап и великият комбинатор упорито тича след влака цели три километра, като заплашваше с юмрук Иполит Матвеевич, който нямаше никаква вина.

След това Остап успя да скочи на стъпалото на влака, който се изкачваше бавно по Кавказкия хребет. От тази позиция той с любопитство наблюдаваше разкрилата се пред него панорама на Кавказките планини.

Минаваше три часът сутринта. Планинските върхове се осветиха с тъмнорозова слънчева светлина. Планините не се харесаха на Остап.

— Прекалено много шик — каза той. — Дива красота. Идиотско въображение. Излишна работа.

На Владикавказката гара открит автобус на Закавтопромторг очакваше пътниците и любезни хора канеха:

— Превозваме до града безплатно само тия, които ще пътуват по Военногрузинския път.

— Къде отивате, Писанчо? — запита Остап. — Ще се качим в автобуса. Нека ни возят безплатно.

Откараният с автобуса до агенцията на Закавтопромторга Остап не побърза да си запази място в колата. Той разгоряваше оживено с Иполит Матвеевич, любуваше се на опасаната с облаци Столова планина, като намираше, че планината наистина прилича на маса26, и бързо се измъкна.

Във Владикавказ им се наложи да прекарат няколко дни. Но всички опити да се сдобият с пари за пътуването по Военногрузинския път или бяха съвсем безрезултатни, или даваха средства, достатъчни само да се прехранят. Опитът да измъкнат грошове от гражданите излезе безуспешен. Кавказкият хребет бе толкова висок и забележим, че бе невъзможно да се вземат пари за показването му. Той се виждаше почти отвсякъде. А други красоти във Владикавказ нямаше. Колкото до Терек, той течеше покрай Трека27, входна такса за който събираше градската управа без съдействието на Остап. Подаянията, реализирани от Иполит Матвеевич, бяха тринадесет копейки за два дена.

— Достатъчно — каза Остап, — изходът е един: тръгваме пеша за Тифлис. За пет дни ще изминем двеста километра. Нищо, старче, прекрасни планински изгледи, чист въздух!… Трябват ни пари за хляб и чеснов салам. Към лексикона си можете да прибавите и няколко италиански фрази, това е вече ваша работа, но до довечера трябва да съберете най-малко две рубли! Днес няма да се обядва, скъпи другарю! Уви! Лош шанс…

Още в зори концесионерите прехвърлиха мостчето над Терек, заобиколиха казармите и навлязоха в зелената долина, по която минаваше Военногрузинският път.

— Провървя ни, Писанчо — каза Остап, — през нощта валя дъжд и сега няма да гълтаме прах. Дишайте чист въздух, предводителю. Пейте. Припомняйте си кавказки стихове. Дръжте се както подобава!…

Но Иполит Матвеевич не пееше и не си припомняше стихове. Пътят бе стръмен. Нощите, прекарани под открито небе, напомняха за себе си с бодежите в хълбоците, с тежестта в краката, а саламът — с постоянните и мъчителни киселини в стомаха. Воробянинов вървеше, наведен настрани, носеше двукилограмов хляб, увит с владикавказки вестник, и едва влачеше левия си крак.

Пак трябва да се върви! Но тоя път за Тифлис, тоя път по най-красивото в света шосе. На Иполит Матвеевич му бе вече съвсем безразлично. Той не гледаше встрани като Остап. Почти не забелязваше Терек, който започваше вече да бучи в дъното на долината. И само бляскащите под слънчевите лъчи ледени върхове смътно му напомняха за нещо: може би блясъка на брилянти, а може би и хубавите сребристи ковчези на майстор Безенчук.

След Балта пътят навлезе в дефилето и тръгна по тесен корниз, изсечен в тъмните отвесни скали. Спиралата на пътя се виеше нагоре и надвечер концесионерите се озоваха на гара Ларс, хиляда метра над морското равнище.

Пренощуваха безплатно в бедна кръчмица и дори получиха по чаша мляко, като подкупиха кръчмаря и гостите му с фокусите си при играта на карти.

Утрото бе така прелестно, че дори Иполит Матвеевич, освежаван от планинския въздух, закрачи по-бодро от вчера. Зад гара Ларс веднага се извиси грандиозната стена на Страничния хребет. Долината на река Терек тук се затвори с тесни проходи. Пейзажът ставаше все по-мрачен, а надписите по скалите — по-многобройни. Там, където скалите бяха притиснали Терек така, че мостът бе само двадесетина метра, концесионерите видяха толкова надписи по скалистите стени на дефилето, че Остап, забравил величественото Дарялско дефиле, закрещя, като се стараеше да надделее грохота и воплите на Терек:

— Велики хора! Обърнете внимание, предводителю. Виждате ли? Малко по-високо от облаците и по-ниско от орела! Надпис: „Коля и Мика, юли 1914 г.“ Незабравима картина! Обърнете внимание на художественото изпълнение! Всяка буква почти метър и написана с блажна боя! Къде сте вие сега, Коля и Мика!

Писанчо — продължи Остап, — хайде и ние да се увековечим. Да ударим Мика. Тъкмо имам й тебешир. Ей богу, в миг ще се изкача и ще напиша: „Тук са били Писанчо и Ося“.

И без да мисли дълго, Остап остави върху парапета, който заграждаше шосето от кипящата бездна на Терек, запасите от салама и започна да се катери по скалата.

Отначало Иполит Матвеевич следеше изкачването на великия комбинатор, но после се отвлече, обърна се и започна да разглежда основите на Тамариния замък, запазили се върху скалата, която приличаше на конски зъби.

През това време на две версти от концесионерите откъм Тифлис в Дарялското дефиле влезе отец Фьодор. Той вървеше с отмерена войнишка крачка, гледаше пред себе си с твърд диамантен поглед и се подпираше с дълга гега.

С последните си пари отец Фьодор стигна до Тифлис и сега крачеше пеша за родното място, като преживяваше от подаяния. Когато минаваше през Кръстния превал (2345 метра над морското равнище), го клъвна орел. Отец Фьодор замахна срещу дръзката птица с гегата и продължи пътя си.

Той вървеше, обгърнат от облаци, и мърмореше:

— Не користи ради, а токмо волею пославшей мя жени!

Разстоянието между враговете намаляваше. И когато свърна зад един остър завой, отец Фьодор налетя на старец със златно пенсне.

Дефилето се разцепи пред очите на отец Фьодор. Терек спря хилядолетния си вик.

Отец Фьодор позна Воробянинов. След страшния неуспех в Батум, където рухнаха всичките му надежди, новата възможност да получи богатството повлия по необикновен начин на отец Фьодор.

Той сграбчи Иполит Матвеевич за мършавия врат, стисна пръсти и закрещя с прегракнал глас:

— Къде дяна съкровището на тъща си, която ти затри?

Иполит Матвеевич, който не очакваше такова нещо, мълчеше, изблещил така очи, че те почти докосваха стъклата на пенснето.

— Казвай! — заповядваше отец Фьодор. — Покай се, грешнико! Воробянинов почувствува, че се задушава.

В този момент отец Фьодор, вече тържествуващ от победата, видя подскачащия по скалата Бендер. Техническият директор слизаше надолу и крещеше с цяло гърло:

Силна уплаха смрази сърцето на отец Фьодор. Той машинално продължаваше да стиска предводителя за гърлото, но коленете му затрепериха.

— А, кого виждам?! — приветливо викна Остап. — Конкуриращата организация!

Отец Фьодор не губеше време. Подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, той грабна концесионния салам и хляба и офейка.

— Удряйте, другарю Бендер! — крещеше от земята дошлият на себе си Иполит Матвеевич.

— Хванете го! Дръжте!

Остап започна да дюдюка.

— Тю-у-у! — крещеше той и хукна да го гони. — Битката при пирамидите или Бендер на лов. Къде бягате, клиенте? Мога да ви предложа добре изпотрошен стол!

Отец Фьодор не издържа мъките на преследването и се покачи на една съвсем отвесна скала. Тласкаше го нагоре сърцето, което се изкачваше до самото му гърло, и особеният, известен само на страхливците сърбеж в петите. Краката сами се откъсваха от гранита и носеха своя повелител нагоре.

— У-у-у! — крещеше Остап отдолу. — Дръжте го!

— Открадна ни припасите! — ревна Иполит Матвеевич, притичвайки към Остап.

— Стой! — загърмя Остап. — Стой, на тебе казвам!

Но това придаде само нови сили на изнемогващия отец Фьодор. Той се напъна и с няколко скока се озова двадесетина метра над най-високия надпис.

— Върни салама! — викаше Остап. — Върни салама, глупако! Всичко ще ти простя!

Отец Фьодор вече нищо не чуваше. Той стигна до една равна площадка, на която човешки крак не бе стъпвал. Мъчителен ужас го обзе. Разбра, че няма да може да слезе. Скалата се спускаше перпендикулярно към шосето и за връщане назад не можеше дори да се мисли. Той погледна надолу. Там беснееше Остап, а на дъното на клисурата проблясваше златното пенсне на предводителя.

— Ще ви дам салама! — викна отец Фьодор. — Само ме снемете! В отговор шумеше Терек и от замъка на Тамара долитаха зловещи крясъци. Там бе свърталище на кукумявки.

— Смъ-ък-нете ме-е! — жално викаше отец Фьодор.

Той наблюдаваше всички маневри на концесионерите. Те тичаха под скалата и ако се съдеше по жестовете им, псуваха най-вулгарно.

След един час легналият по корем и надвесил глава надолу отец Фьодор видя, че Бендер и Воробянинов се приближават към Кръстния превал.

Бързо падна нощ. В непрогледния мрак и в адския шум под самите облаци трепереше и плачеше отец Фьодор. Не му бяха нужни вече земни съкровища. Той искаше само едно: да е долу, на земята.

През нощта той така ревеше, че понякога заглушаваше Терек, а на сутринта подкрепи силите си със салама и хляба и със сатанински смях изпращаше профучаващите долу автомобили. До края на деня той прекара в съзерцание на планините и на небесното светило — слънцето. А на следната нощ видя царица Тамара. Царицата долетя при него от своя замък и кокетливо каза:

— Ще бъдем съседи.

— Миличка! — с чувство изрече отец Фьодор. — Не от корист…

— Зная, зная — забеляза царицата, — а токмо волею пославшей тя жены.

— Отде знаете? — учуди се отец Фьодор.

— Зная. Елате, съседе. Ще поиграем на сантасе. Искате ли?

Тя се засмя и отлетя, изпращайки фойерверк в нощното небе.

На третия ден отец Фьодор започна проповед към птиците. Кой знае защо, той ги увещаваше да станат лютерани.

— Птици — говореше им той с отекващ глас, — покайте се публично за греховете си!

На четвъртия ден отдолу вече го показваха на екскурзиантите.

— Вдясно е замъкът на Тамара — обясняваха сведущите водачи, — а там вляво стои жив човек, но с какво живее и как е попаднал тук, не се знае.

— Див народ! — чудеха се екскурзиантите. — Деца на планините!

Плуваха облаци. Над отец Фьодор се виеха орли. Най-смелият от тях открадна остатъка от салама, размаха криле и събори хляба в пенещия се Терек.

Отец Фьодор се закани на орела с пръст и прошепна с лъчезарна усмивка:

Орелът погледна изкосо отец Фьодор, изкряска и отлетя.

— Ах ти, орльо, орльо, долна твар си ти!

След десет дни пристигна от Владикавказ пожарната команда с необходимите коли и принадлежности и сне отец Фьодор от скалата. Когато го сваляха, той пляскаше с ръце и пееше с неприятен глас:

И суровият Кавказ многократно повтори стиховете на М. Ю. Лермонтов и музиката на А. Рубинщайн.

— Не користи ради — каза отец Фьодор на пожарния командир, — а токмо…

Откараха хилещия се свещеник в психиатричната болница.

Глава XXXIXЗеметресение

— Как мислите, предводителю — запита Остап, когато двамата концесионери наближаваха селището Сиони, — с какво можем да припечелим нещо в тази гола местност на два километра над морското равнище?

Иполит Матвеевич мълчеше. Единственото занятие, с което той можеше да спечели средства за живот, бе просията, но тук, по планинските серпантини и корнизи, нямаше на кого да подлага ръка.

Впрочем и тук съществуваше просия, но просия съвсем особена — алпийска: към всеки минаващ покрай селището автобус или лека кола притичваха деца и изпълняваха пред движещата се аудитория няколко стъпки от наурската лезгинка; сетне децата хукваха подир колата и крещяха:

— Дай пари! Пари дай!

Пътниците хвърляха копейки и се понасяха нагоре към Кръстния превал.

— Импозантна работа — каза Остап, — капитални разходи не са нужни, приходите не са големи, но при нашето положение са ценни.

На втория ден от пътуването, към два часа, под наблюдението на великия комбинатор Иполит Матвеевич изпълни пред летящите пътници първия си танц. Танцът приличаше на мазурка, но пътниците, преситени от девствените красоти на Кавказ, го взеха за лезгинка и възнаградиха изпълнителя с три монети от по пет копейки. Пред следващата кола, която се оказа автобус и пътуваше от Тифлис за Владикавказ, танцува и скача самият технически директор.

— Дай пари! Пари дай! — завика той сърдито.

Смеещите се пътници щедро възнаградиха неговите подскачалия. Остап събра из праха по пътя тридесет копейки. Но в това време сионските деца обсипаха конкурентите с градушка от камъни. Спасявайки се от обстрела, пътниците се отправиха с бърз ход към близкия аул, където похарчиха спечелените пари за сирене и питки хляб.

С такива занимания концесионерите прекарваха дните си. Нощуваха в планинските скали. На четвъртия ден те се спуснаха по криволичещото шосе в Кайшаурската долина. Тук слънцето печеше силно и съдружниците, доста премръзнали на Кръстния превал, бързо стоплиха костите си.

Дарялските скали, мракът и студът на превала отстъпиха място на населената и потънала в зеленина дълбока долина. Пътниците вървяха над Арагва, спускаха се в долината, населена с хора и богата с домашни животни и храна. Тук можеше да се изпроси това-онова, нещо да се припечели или чисто и просто да се открадне. Тук беше Закавказието.

Развеселилите се концесионери тръгнаха по-бързо.

В Пасанаур, слънчево и богато селище с два хотела и няколко кръчми, приятелите изпросиха питка и се завряха в храстите срещу хотел „Франция“ с градина и две мечета, вързани със синджири. Те се наслаждаваха на топлината, на вкусния хляб и заслужената почивка.

Впрочем почивката им скоро бе нарушена от воя на автомобилни сирени, от шумоленето на нови гуми по покритото с чакъл шосе и от радостни викове. Приятелите надзърнаха. Към „Франция“ идваха една след друга три еднотипни новички коли. Автомобилите безшумно спряха. От първата кола изскочи Персицки. След него излезе „Из залите на съда“, който приглаждаше изпратените си коси. Сетне от всички коли се изтърсиха членовете на автомобилния клуб при вестник „Станок“.

— Почивка! — провикна се Персицки. — Съдържателю! Петнадесет шишчета!

Във „Франция“ се размърдаха сънливи фигури и се чу блеене на овен, когото влачеха за краката към кухнята.

— Не можете ли да познаете този млад човек? — запита Остап. — Това е репортьорът от Скрябин, един от критиците на нашия плакат. С какъв шик само пристигнаха! Какво може да означава това?

Остап се приближи до унищожителите на шишчетата и се поклони най-елегантно на Персицки.

— Бонжур! — каза репортьорът. — Къде съм ви виждал, скъпи другарю! А-а-а! Спомням си. Художникът от „Скрябин“! Нали така?

Остап притисна ръка до сърцето си и учтиво се поклони.

— Чакайте, чакайте — продължи Персицки, който притежаваше здравата памет на репортьора. — Не бяхте ли вие, върху когото връхлетя конят в Москва, на Свердловския площад?

— Разбира се, разбира се! И още нещо, според вашия сполучлив израз аз уж съм се отървал с лека уплаха.

— А какво правите тук, по художествената част ли боравите?

— Не, с излетна цел.

— Пеша?

— Пеша. Специалистите твърдят, че пътуването по Военно-грузинския път с автомобил е просто глупост.

— Не винаги е глупост, драги, не винаги! Ето ние например не пътуваме така глупаво. Колите, както виждате, са наши, подчертавам — наши, колективни. Пряко съобщение Москва—Тифлис. Бензин изразходваме за грошове. Удобство и бързина на движението. Прекрасни ресори. Европа!

— А откъде имате всичко това? — запита със завист Остап. — Сто хиляди ли спечелихте?

— Сто не, но петдесет спечелихме.

— На деветката ли?

— С облигация, принадлежаща на автомобилния клуб.

— Да — каза Остап, — и с тия пари сте купили автомобили?

— Както виждате!

— Така. Може би ви е нужен старши? Познавам един млад човек. Не пие.

— Какъв старши?

— Ами, такъв… общо ръководство, делови съвети, нагледно обучаване по комплексния метод… Какво ще кажете, а?

— Ясно. Разбирам ви. Не, не е нужен.

— Не е ли нужен?

— Не. Съжалявам. И художник не е нужен.

— В такъв случай дайте десет рубли.

— Авдотин — викна Персицки, — бъди добър и дай на този гражданин три рубли за моя сметка. Разписка не трябва. Това лице не е задължено да отчита получени суми.

— Много е малко — забеляза Остап, — но приемам. Разбирам цялото затруднение на вашето положение. То се знае, ако бяхте спечелили сто хиляди, по всяка вероятност щяхте да ми заемете цели пет. Но вие сте спечелили всичко на всичко петдесет хиляди рубли нула, нула копейки. Във всеки случай — благодаря!

Бендер учтиво сне шапка. Персицки направи същото. Бендер се поклони прелюбезно. Персицки отговори с най-любезен поклон. Бендер приветствено махна с ръка. Персицки, седнал при кормилото, направи същото. Но Персицки замина с прекрасния автомобил към сияещите далнини с компания весели приятели, а великият комбинатор остана на прашното шосе с другар-глупак.

— Видяхте ли този блясък? — запита Остап Иполит Матвеевич.

— Закавтопромторг или частно дружество „Мотор“? — делово запита Воробянинов, който за няколко дни път отлично се бе запознал с всички видове автотранспорт. — А аз исках да се приближа до тях и да потанцувам.

— Вие скоро съвсем ще затъпеете, мой бедни приятелю. Какъв ти Закавтопромторг? Тия хора, чувате ли, Писанчо, са спе-че-ли-ли петдесет хиляди рубли! Сам виждате, Писенце, колко са весели и колко механически боклуци са накупили! Когато ние получим нашите пари, ще ги изразходваме много по-рационално. Нали така?

И мечтаейки си какво ще купят, когато станат богати, приятелите напуснаха Пасанаур. Иполит Матвеевич живо си представяше как ще си купи нови чорапи и как ще замине за чужбина. Мечтите на Остап бяха по-богати. Неговите проекти бяха грандиозни: заприщване на Синия Нил с язовирна стена или отваряне на игрален дом в Рига с филиали в Естония, Литва, Латвия и Финландия.

На третия ден преди обед, след като минаха скучните и прашни места Ананур, Душет и Цилкани, пътниците се приближиха до Мцхета — древната столица на Грузия. Тук реката Кура завиваше към Тифлис.

Вечерта пътниците минаха покрай ЗАВЕЦ — Земо-Авчалската водноелектроцентрала. Стъкло, вода и електричество блестяха с различни светлини. Всичко това се отражаваше и трептеше в бързо течащата Кура.

Тук концесионерите завързаха приятелство с един селянин, който ги откара с волска кола в Тифлис към единадесет часа вечерта, оня час, когато вечерната свежест зове на улицата премалелите след душния ден жители на грузинската столица.

— Градчето не е лошо — каза Остап, когато излязоха на булевард Шота Руставели, — вие знаете, Писанчо…

И без да се доизкаже, Остап се втурна след някакъв гражданин, настигна го след десетина крачки и започна оживено да разговаря с него.

После бързо се върна и ръгна Иполит Матвеевич с пръст в хълбока.

— Знаете ли кой е този? — Шепнеше той бързо. — Това е Одески артел „Московски кравайчета“, гражданинът Кислярски. Да идем при него. Сега вие отново, колкото и да изглежда парадоксално това, сте титан на мисълта и баща на руската демокрация. Не забравяйте да надувате бузи и да мърдате мустаците си. Те, разгеле, са вече порядъчно израснали. Ах, дявол да го вземе! Какъв случай! Фортуна! Ако сега не измъкна от него петстотин рубли, заплюйте ме! Да вървим! Да вървим!

Наистина на известно разстояние от концесионерите стоеше млечносиният от страх Кислярски, облечен в шантунгов костюм и гарсонетка.

— Вие, струва ми се, се познавате — каза шепнешком Остап, — това е особата, приближена на императора, титан на мисълта и баща на руската демокрация. Не обръщайте внимание на костюма му. Това е за конспирация. Отведете ни незабавно някъде. Трябва да поговорим.

Кислярски, дошъл в Кавказ, за да си почине от старгородските тревоги, бе напълно съкрушен. Мърморейки някакви нелепости за криза в производството на гевреци, Кислярски покани страшните познати в екипаж с посребрени спици и стъпала и ги отведе към планината на Давид. На върха на тази изобилствуваща с ресторанти планина те се изкачиха по зъбчатата железница. Тифлис с хилядите си светлини бавно лазеше към преизподнята. Заговорниците се изкачваха направо при звездите.

Масите на ресторанта бяха наредени по тревата. Кавказкият оркестър дрънкаше глухо, а едно малко момиче танцуваше по собствен почин лезгинка между масите под щастливите погледи на родителите си.

— Поръчайте нещо — подкани Остап.

По, нареждане на вещия Кислярски бяха поднесени вино, зелена салата и зряло грузинско сирене.

— И нещо за хапване — допълни Остап. — Ако знаехте само, скъпи господин Кислярски, какво трябваше да понесем с Иполит Матвеевич, вие бихте се изумили от мъжеството ни.

„Пак! — помисли с отчаяние Кислярски. — Пак започват мъките ми. И защо не отидох в Крим? Та аз исках да отида в Крим! И Хенриета ме съветваше!“

Но той безропотно поръча две порции шишчета и обърна към Остап готовото си за услуги лице.

— Та ето що — започна Остап, като се озърташе настрани и понижаваше глас, — с две думи. Следят ни вече два месеца и по всяка вероятност утре в конспиративната квартира ни чака блокада. Ще се наложи да се защищаваме със стрелба.

Страните на Кислярски станаха сребърнобели.

— Драго ни е — продължаваше Остап — да срещнем в тази тревожна обстановка предания борец за каузата на родината.

— Хм… Да! — гордо процеди през зъби Иполит Матвеевич и в същото време си спомни с какъв гладен патос танцуваше лезгинка недалеч от Сиони.

— Да — прошепна Остап. — Надяваме се с ваша помощ да сразим врага. Ще ви дам парабел.

— Не трябва — твърдо каза Кислярски.

На следната минута стана ясно, че председателят на борсовия комитет няма възможност да вземе участие в утрешната битка. Той много съжалява, но не може. Не е запознат с военното дело. Именно затова го избрали за председател на борсовия комитет. Той е много отчаян, но за спасяване живота на бащата на руската демокрация (самият той е стар октябрист) е готов да окаже възможната финансова помощ.

— Вие сте верен приятел на отечеството! — тържествено каза Остап, като заливаше апетитното шишче с възсладичко отлежало грузинско. — Петстотин рубли могат да спасят титана на мисълта.

— Кажете — запита жално Кислярски, — а двеста рубли не могат ли спаси титана на мисълта?

Остап не издържа и възхитен ритна под масата Иполит Матвеевич.

— Мисля — каза Иполит Матвеевич, — че пазарлъкът тук е неуместен!

Той тутакси получи нов ритник в бедрото, което означаваше:

„Браво, Писанчо, браво, ето какво значи школа!“

За пръв път в живота си Кислярски чу гласа на титана на мисълта. Така го порази това обстоятелство, че незабавно връчи на Остап петстотин рубли. След това плати сметката и като остави приятелите на масата, се оттегли поради главоболие. Подир половин час той изпрати на жена си в Старгород следната телеграма:

Дългите лишения, които бе изпитал Остап Бендер, искаха незабавна компенсация. Затова още същата вечер великият комбинатор се напи в планинския ресторант до безсъзнание и по пътя за хотела едва не изхвръкна от вагончето на зъбчатата железница. На другия ден той приведе в изпълнение отколешната си мечта. Купи си прекрасен сив костюм със странни шарки. С костюма му бе горещо, но той все пак ходеше с него, обливайки се в пот. В магазина за готови дрехи на тифлиската кооперация купиха за Воробянинов бял костюм от пике и моряшка фуражка със златен монограм на неизвестен яхтклуб. В това облекло Иполит Матвеевич приличаше на търговски адмирал-любител. Снагата му се изправи. Походката му стана твърда.

— Ах! — възклицаваше Бендер. — Висока класа! Ако бях жена, то на такъв мъжествен красавец като вас бих направил осем процента намаление от обикновената такса. Ах! Ах! В такъв вид ние можем да валсираме! Знаете ли да валсирате, Писанчо?

— Другарю Бендер — повтаряше Воробянинов. — Какво ще правим със стола? Трябва да научим какво става е театъра.

— Хо-хо! — възрази Остап, като танцуваше със стола в голямата мавритански стил стая на хотел „Ориан“. — Не ме учете да живея. Сега съм зъл. Имам пари. Но съм великодушен. Давам ви двадесет рубли и три дни за разграбване на града! Аз съм като Суворов!… Грабете града, Писанчо! Веселете се!

И като размахваше бедра, Остап запя с бързо темпо:

Цяла седмица приятелите отчаяно пиянствуваха. Адмиралският костюм на Воробянинов се покри с разноцветни винени петна върху костюма на Остап те се разляха в голямо петно е всички цветове на дъгата.

Здравейте! — каза на осмото утро Остап, комуто през време на махмурлука бе дошло на ум да прочети „Заря Востока.“ Слушайте вие, пияници, какво питат във вестниците умните хора! Слушайте!

— Аха! Аз ви казвах! — обади се Воробянинов.

— Казвали сте ми вие? — озъби се Остап.

Обаче той бе смутен. Тази немарливост му бе много неприятна. Вместо да завършат курса на тичането подир съкровища в Тифлис, сега трябваше да се прехвърлят в Кримския полуостров. Остап тутакси се зае за работа. Бяха купени билети за Батум и ангажирани места за втора класа на параход „Пестел“, който тръгваше от Батум за Одеса на 7 септември в 23 часа московско време.

През нощта на десети срещу единадесети септември, когато „Пестел“, без да влиза в Анапа поради силната буря, се отправи в открито море и взе курс за Ялта, на Иполит Матвеевич му се присъни сън.

Сънува, че стои на балкона на своята старгородска къща в адмиралски костюм и знае, че насъбралата се долу тълпа очаква от него нещо. Голям подемен кран спусна пред краката му свиня с черни петна.

Дойде вратарят Тихон, облечен с обикновен костюм, хвана свинята за задните крака и каза:

— Ех, поразата да го порази! Та има ли „Нимфа“ ковчези с ресни!

Иполит Матвеевич усети в ръцете си кинжал. Той удари с него свинята в хълбока и от голямата широка рана се изсипаха и заскачаха по цимента брилянти. Те подскачаха и тропаха все по-силно. И накрая тропането им стана непоносимо и страшно.

Иполит Матвеевич се събуди от блъскането на вълните в илюминатора.

В Ялта стигнаха в спокойно време, в упоително слънчево утро. Оправил се от морската болест, предводителят стоеше на носа, край камбаната, украсена с лято славянско везмо. Веселата Ялта бе наредила покрай брега своите малки магазинчета и ресторанти върху шлепове. На пристанището стояха файтони с кадифени седалки под платнените чергила, автомобили и автобуси на „Кримкурсо“ и на дружеството „Кримски шофьор“. Тухленочервени момичета въртяха разтворените си чадъри и махаха с кърпички.

Приятелите първи слязоха на нажежения крайбрежен булевард. Щом видя концесионерите, от тълпата посрещачи и любопитни изскочи гражданин в шантунгов костюм и бързо закрачи към изхода, от територията на пристанището. Но бе вече късно. Ястребовият поглед на великия комбинатор бързо разпозна шантунговия гражданин.

— Почакайте, Воробянинов! — викна Остап.

И той така бързо се спусна напред, че настигна шантунговия мъж на десетина крачки от изхода. Остап моментално се завърна със сто рубли.

— Не дава повече. Впрочем аз не настоявах. Иначе нямаше да има с какво да се върне в къщи.

И наистина Кислярски същия час офейка с автомобил за Севастопол, а оттам в трета класа — за в къщи, в Старгород.

Целия ден концесионерите прекараха в хотела, лежаха голи на пода и час по час изтичваха в банята под душа. Но водата се лееше топла като отвратителен чай. Нямаше никакво спасение от горещината. Сякаш Ялта ей сега ще се разтопи и ще се влее в морето.

Към осем часа вечерта, проклинайки всички столове на света, съдружниците намъкнаха горещите чепици и се отправиха за театъра. Даваха „Женитба“. Изтерзаният от жегата Степан, изправен на ръце, едва не се сгромолясваше. Агафия Тихоновна тичаше по тела, като държеше с влажни от пот ръце чадъра с надпис: „Искам Подкольосин“. В тази минута, както и през целия ден, тя искаше само едно: студена вода с лед. Публиката също искаше да пие. Поради това, а може би и защото видът на Степан, който лапаше горещите пържени яйца, предизвикваше отвращение, представлението не се хареса.

Концесионерите бяха доволни, тъй като техният стол бе на мястото си заедно с трите нови разкошни полукресла стил рококо.

Притаили се в една от ложите, приятелите търпеливо изчакаха края на неимоверно проточилото се представление. Най-сетне публиката се разотиде и актьорите изтичаха да се поразхладят. В театъра не остана никой освен членовете-съдружници на концесионното предприятие. Всичко живо изхвръкна на улицата под плисналия най-сетне освежителен дъжд.

— След мене, Писанчо — изкомандува Остап. — В случай на нещо — ние сме провинциалисти, ненамерили изхода на театъра.

Те се промъкнаха на сцената и като драскаха кибрит, но все пак се блъснаха в хидравлическата преса, обследваха цялата сцена.

Великият комбинатор изтича нагоре по стълбището в реквизитната.

— Елате тука! — викна той.

Размахвайки ръце, Воробянинов хукна нагоре.

— Виждате ли? — запита Остап, като запали клечка кибрит.

Из полумрака изплуваха ъгълът на гамбсовския стол и секторът на чадъра с надпис: „… искам…“

— Ето! Ето го нашето бъдеще, настояще и минало. Писанчо, драскайте кибрит, аз ще го разпоря.

И Остап пъхна ръка в джоба за инструментите.

— Е — каза той, като протягаше ръка към стола, — още една клечка, предводителю.

Кибритената клечка пламна и странно нещо — столът сам подскочи встрани и тутакси пред погледите на смаяните концесионери потъна през пода.

— Майко мила! — викна Иполит Матвеевич, като отлетя към стената, макар че нямаше и най-малко желание да прави това.

Стъклата се пръснаха със звън и чадърът с надпис: „Искам Подкольосин“, подхванат от вихъра, излетя през прозореца към морето. Остап лежеше на пода, попритиснат от шперплатовите листове.

Беше дванадесет часът и четиринадесет минути. Това беше първият трус на голямото кримско земетресение през 1927 година.

Трусът от девет бала, който причини неизчислими бедствия на целия полуостров, изтръгна съкровището от ръцете на концесионерите.

— Другарю Бендер! Какво става? — крещеше в ужас Иполит Матвеевич.

Остап бе вън от себе си: земетресението се изпречи на пътя му. Това беше единственият случай в неговата богата практика.

— Какво става? — виеше Воробянинов.

Откъм улицата долитаха викове, звън и тропот.

— Става туй, че трябва незабавно да се измъкнем на улицата, докато не ние затрупала стената. По-скоро! По-скоро! Подайте ми ръка, дръвник.

И те се втурнаха към изхода. За тяхно голямо изумление до вратата, която водеше от сцената към улицата, лежеше катурнат, цял и невредим, гамбсовският стол. Иполит Матвеевич изскимтя като куче и със смъртна хватка се вкопчи в него.

— Дайте клещите! — викна той на Остап.

— Идиот крастав! — изпъшка Остап. — Таванът ей сега ще рухне, а той си е загубил ума! По-скоро навън!

— Клещите! — ревеше обезумелият Иполит Матвеевич.

— Вървете по дяволите! Гиберясвайте тук с вашия стол! А за мене животът ми е скъп като спомен!

С тия думи Остап хукна към вратата. Иполит Матвеевич залая, грабна стола и изтича след Остап.

Щом се озоваха посред уличката, земята страшно се залюля под краката им, от покрива на театъра падна керемида и на същото място, което концесионерите току-що напуснаха, вече лежаха само останки от хидравлическата преса.

— Хайде сега дам те стола — каза хладнокръвно Бендер. — Както виждам, вече ви омръзна да го държите.

— Не го давам! — изквича Иполит Матвеевич.

— Това пък какво е? Бунт на кораба? Дайте стола. Чувате ли?

— Столът е мой! — изкряска Воробянинов, като заглуши стоновете, плача и трясъците, долитащи отвсякъде.

— В такъв случай ето ви хонорара, дърта кранто!

И Остап удари с тежката си ръка Воробянинов по врата.

Съшия миг по улицата прелетя пожарната команда с факли и при трепкащата им светлина Иполит Матвеевич видя върху лицето на Бендер такъв страшен израз, че мигновено се покори и даде стола.

— Е добре — каза Остап, поемайки си дъх, — бунтът е потушен. А сега вземете стола и го носете след мен. Отговаряте за целостта на тази вещ. Ако дори последва трус от петдесет бала, столът трябва да бъде запазен! Разбрахте ли?

— Разбрах.

Цялата нощ концесионерите се лутаха заедно с обзетите от паника тълпи, без да се решат, както и всички останали, да влязат в някоя изоставена къща, очаквайки нови трусове.

На разсъмване, когато страхът малко се поуталожи, Остап избра местенце, близо до което нямаше нито стени, които биха могли да се срутят, нито хора, които да им попречат, и пристъпи към аутопсия на стола.

Резултатите от аутопсията смаяха и двамата концесионери. В стола нямаше нищо. Неиздържал всички тревоги на нощта и утрото, Иполит Матвеевич избухна в истеричен смях.

Непосредствено след това последва трети трус, земята се разтвори и погълна пощадения от първия тласък на земетресението и разнебитения от хората гамбсовски стол, чиито цветчета се усмихваха на показалото се сред облачния прах слънце.

Иполит Матвеевич застана на четири крака и обърнал посърналото си лице към мътноаления слънчев диск, зави като куче. От неговия вой великият комбинатор падна в несвяст. Когато се свести, той видя до себе си обраслата с лилава четина брада на Воробянинов. Иполит Матвеевич бе загубил съзнание.

— В края на краищата — каза Остап с глас на оздравяващ от тифус — сега шансът ни е сто на сто. Последният стол (при думата стол Иполит Матвеевич се свести) изчезна в магазията на Октомврийската гара, но съвсем не се е провалил вдън земя. Какво има ли? Заседанието продължава.

Някъде с грохот се срутваха тухли. Провлечено пищеше параходна сирена.

Глава XLСъкровището

През един дъждовен ден в края на октомври Иполит Матвеевич без сако, с бледожълтата жилетка, обсипана с дребни сребристи звездички, вършеше нещо в стаята на Иванопуло. Иполит Матвеевич работеше на прозореца, защото в стаята и досега нямаше маса. Великият комбинатор бе получил голяма поръчка — художествена изработка на адресни табелки за жилищните кооперации. Направата на табелките по шаблон Остап възложи на Воробянинов, а самият той почти цял месец от момента на пристигането им в Москва се въртеше в района на Октомврийската гара, като търсеше с непреодолима страст следите на последния стол, който без съмнение криеше в себе си брилянтите на мадам Петухова.

Навъсил чело, Иполит Матвеевич сечеше по шаблон железните табелки. За половин година препускане подир брилянтите той бе загубил навиците си.

Нощем на Иполит Матвеевич му се присънваха планински вериги, украсени със странни плакати, пред погледа му летеше Изнуренков, като тресеше кафявите си бедра, преобръщаха се лодки, давеха се хора, от небето падаха тухли и разпукалата се земя изхвърляше в очите серен дим.

Остап, който ежедневно бе с Иполит Матвеевич, не забелязваше в него никаква промяна. А Иполит Матвеевич се бе променил необикновено. И походката му не бе вече същата, и в погледа му имаше нещо диво, и израсналите му мустаци стърчаха вече не паралелно на земната повърхност, а почти перпендикулярно, като на стар котарак.

Иполит Матвеевич се бе променил и вътрешно. В характера му се появиха несвойствени му по-рано черти на решителност и жестокост. Три епизода постепенно оформиха у него тия нови чувства: чудното спасяване от тежките юмруци на васюкинските любители, първият дебют в областта на просията в Пятигорския „Цветарник“, най-сетне земетресението, след което Иполит Матвеевич бе малко мръднал и затаи скрита ненавист към своя съдружник.

Напоследък много силни подозрения обземаха Иполит Матвеевич. Той се страхуваше, че Остап ще разпори сам стола и заграбил съкровището, ще изчезне, като го остави на произвола на съдбата. Но като знаеше тежката ръка на Остап и непреклонния му характер, той не смееше да изкаже подозренията си. Ежедневно, докато, седнал край прозореца, почистваше със стария нащърбен бръснач изсъхналите букви, Иполит Матвеевич се измъчваше. Всеки ден той се страхуваше, че Остап повече няма да се върне и че той, бившият предводител на дворянството, ще умре от гладна смърт край някой влажен московски стобор.

Но Остап си идваше всяка вечер, макар да не донасяше радостни вести. Неговата енергия и веселост бяха неизчерпаеми: Надеждата не го напущаше нито за миг.

В коридора се чуха стъпки, някой се блъсна в огнеупорния шкаф и шперплатовата врата се разтвори с лекотата на прелистена от вятъра страница. На прага стоеше великият комбинатор. Беше мокър до костите, страните му се бяха зачервили като ябълки. Той дишаше тежко.

— Иполит Матвеевич! — викна той. — Слушайте, Иполит Матвеевич!

Воробянинов се смая. Никога досега техническият директор не го бе назовавал по име и презиме. И изведнъж разбра…

— Намерихте ли го? — изпъшка той.

— Там е работата, че го намерих. Ах, Писанчо, дяволите да ви вземат!

— Не крещете, всичко се чува.

— Вярно, вярно, могат да чуят — зашепна бързо Остап. — Да, Писанчо, намерих го и ако искате, мога още сега да ви го продемонстрирам, Той е в клуба на железничарите, в новия клуб… Вчера е станало откриването… Как го намерих? Празни работи ли? Необикновено трудно нещо! Гениална комбинация, блестящо доведена до края! Антично приключение!… С една дума, висока класа!

Недочакал Иполит Матвеевич да намъкне сакото си, Остап изтича в коридора. Воробянинов се присъедини към него на стълбището. И двамата, развълнувано отправяйки си въпроси, летяха по мокрите улици към Каланчевския площад. Те дори не се сетиха, че могат да се качат на трамвай.

— Облекли сте се като обущар! — весело подмяташе Остап. — Кой ходи така, Писанчо? Необходима ви е колосана риза, копринени чорапи и, то се знае, цилиндър. Във вашето лице има нещо благородно. Кажете ми, вие наистина ли сте бил предводител на дворянството?

След като показа на предводителя стола, който стоеше в стаята на шахматния кръжок и имаше най-обикновен гамбсовски вид, макар и да криеше в себе си несметни богатства, Остап помъкна Воробянинов в коридора. Тук нямаше жива душа. Остап се приближи до още незамазания за през зимата прозорец и измъкна от жлеба сюрметата на двете рамки.

— През това прозорче — каза той — ние лекичко и нежничко ще се озовем в клуба във всеки час на настъпващата нощ. Запомнете, Писанчо — третият прозорец от главния вход.

Приятелите дълго още се шляха из клуба като представители на УОНО28 и не можеха да се начудят на прекрасните зали и стаи.

— Ако; във Васюки бях играл — започна Остап, — седнал на такъв стол, не бих загубил нито една партия. Ентусиазмът не би позволил. Но да вървим, старче, имам скътани за черни дни двадесет и пет рубли. Трябва да сръбнем бира и да си починем преди нощната визита. Не ви ли шокира бирата, предводителю? Нищо, не е беда. Утре ще лочите шампанско в неограничено количество.

По пътя от пивницата на Сивцев Вражек Бендер страшно се развесели и закачаше минувачите. Прегръщаше сръбналия Иполит Матвеевич през рамо и нежно му говореше:

— Вие сте извънредно симпатично старче, Писанчо, но повече от десет процента няма да ви дам. Бога ми, няма да ви дам. Но кажете ми, защо ви са, защо ви са толкова пари?

— Как защо? Как защо? — горещеше се Иполит Матвеевич.

Остап чистосърдечно се смееше и допираше бузата си до мокрия ръкав на своя приятел по концесия.

— Е, какво ще си купите, Писанчо! Какво? Та вие нямате никаква фантазия. Бога ми, петнадесет хиляди са ви предостатъчни… Вие скоро ще умрете, старичък сте вече. На вас пари изобщо не ви са нужни… Знаете ли, Писанчо, аз, както изглежда, нищо няма да ви дам. Та няма защо да ви разглезвам. Ще ви взема, Писенце, за секретар. А? Четиридесет рубли на месец. Разходите — мои. Четири свободни дни… А? Специално облекло, бакшиш, обществена осигуровка и какво още там… А? Допада ли ви това предложение?

Иполит Матвеевич отскубна ръката си и избърза напред. Тия шеги го подлудяваха.

Остап настигна Воробянинов до входа на розовата къщичка.

— Вие наистина ли ми се обидихте? — запита Остап. — Та аз само се пошегувах. Ще получите вашите три процента. Бога ми, Писанчо, стигат ви три процента.

Иполит Матвеевич влезе мрачен в стаята.

— А? Писанчо — не мирясваше Остап, — съгласете се на три процента! Бога ми, съгласете се! Друг на ваше място би се съгласил. Няма защо да наемате стая, Иванопуло замина за Твер за цяла година. И освен това ще постъпите при мене като камердинер… Топличко местенце…

Като видя, че с нищо не може да раздвижи Иполит Матвеевич, Остап Сладко се прозина, протегна се до самия таван, изпълни с въздух широкия си гръден кош и каза:

— Е, друже, гответе си джобовете. В клуба ще отидем пред разсъмване. Това е най-хубавото време. Пазачите спят и сънуват сладки сънища, за което често ги уволняват без обезщетение. А засега, мили мой, съветвам ви да си починете.

Остап се изтегна на трите стола, събрани от различните краища на Москва, и заспивайки, измърмори:

— Камердинер!… Прилично възнаграждение… Разноски… Бакшиш… Хайде, хайде, пошегувах се… Заседанието продължава! Ледът се пука, господа съдебни заседатели!

Това бяха последните думи на великия комбинатор. Той заспа безгрижен сън, дълбок, освежителен и необезпокояван от съновидения.

Иполит Матвеевич излезе на улицата. Душата му преливаше от отчаяние и злоба, Луната подскачаше по облачните буци. Мокрите железни огради на къщите мазно лъщяха. Уличните лампи, обкръжени от венчета воден прах, тревожно мигаха. От пивница „Орел“ изблъскаха един пиян. Той зарева. Иполит Матвеевич се намръщи и с твърда крачка тръгна назад. Имаше едно желание: час по-скоро всичко да се свърши.

Влезе в стаята, погледна сурово спящия Остап, избърса пенснето си и взе от прозореца бръснача. По нащърбеното му острие се виждаха засъхнали люспички блажна боя. Той прибра бръснача в джоба си, мина още веднъж покрай Остап, без да го гледа, но се ослушваше в дишането му, и се озова в коридора. Тук беше тихо и сънно. Както изглеждаше, всички си бяха вече легнали. В пълния мрак на коридора Иполит Матвеевич изведнъж се усмихна по най-злобен начин и усети, че кожата на челото му се задвижи. За да провери това ново усещане, той пак се усмихна. Изведнъж си спомни, че в гимназията ученикът Пихтеев-Какуев можеше да си мърда ушите.

Иполит Матвеевич стигна до стълбището и внимателно се ослуша. На стълбището нямаше никой. От улицата долиташе особено висок и отмерен тропот на конски копита, сякаш работеха на сметачна машина. Пристъпвайки като котка, предводителят се върна в стаята, измъкна от поставеното на стола сако на Остап двадесет и петте рубли и клещите, сложи си мръсната адмиралска фуражка и отново се ослуша.

Остап спеше тихо, без да хърка. Носоглътката и белите му дробове работеха идеално, равномерно вдишваха и издишваха въздуха. Тежката му ръка бе провиснала до самия под. Усещайки пулса на слепите си очи, Иполит Матвеевич бавно запретна десния ръкав над лакътя, омота разголената си ръка с кърпата за лице, отиде до вратата, извади от джоба си бръснач и като пресметна на око разстоянието, завъртя електрическия ключ. Светлината угасна, но стаята остани слабо осветена от синкавата аквариумна светлина на уличната лампа.

— Толкова по-добре — прошепна Иполит Матвеевич.

Той се приближи до възглавето и замахна отдалече с бръснача, с все сила от един път косо заби цялото му острие в гърлото на Остап, веднага след това извади бръснача и отскочи към стената. Великият комбинатор издаде звук, какъвто издава кухненска мивка, всмукваща остатъка от водата. Иполит Матвеевич успя да не се изцапа с кръв. Отърквайки със сакото си стената, той се промъкна към малката врата и за секунда отново погледна Остап. Тялото му се изопна два пъти и се наклони към облегалата на столовете. Уличната светлина заигра по черната локва, образувала се на пода.

„Каква ли е тази локва? — помисли си Иполит Матвеевич. — Ах, да, да, кръв… Другарят Бендер свърши.“

Воробянинов размота леко изпръсканата с кръв кърпа, запокити я, след това внимателно остави бръснача на пода и се измъкна, като притвори тихо вратата.

Озовал се на улицата, Иполит Матвеевич се нацупи и мърморейки под носа си: „Всички брилянти са мои, а не само шест процента“, излезе на Каланчевския площад.

При третия прозорец от главния вход на железничарския клуб Иполит Матвеевич се спря. Огледалните прозорци на новата сграда сивееха с бисерни отсенки в светлината на настъпващото утро. Във влажния въздух глухо се обаждаха маневрените локомотиви. Иполит Матвеевич ловко се покатери на корниза, блъсна рамката и безшумно скочи в коридора.

Ориентирайки се лесно в сивите предутринни зали на клуба, Иполит Матвеевич проникна в шахматния кабинет и се приближи до стола, като докосна с глава окачения на стената портрет на Емануел Ласкер. Той не бързаше. Нямаше защо да бърза; Никои не го гонеше. В розовата къщичка на Сивцев Вражек гросмайсторът О. Бендер спеше вечен сън.

Иполит Матвеевич седна на пода, обгърна стола с кльощавите си крака и с хладнокръвието на зъболекар започна да вади от стола медните гвоздеи, без да пропусне нито един. На шестдесет и втория гвоздей работата му се свърши. Английската дамаска и зеблото свободно лежаха върху стола.

Трябваше само да ги вдигне, за да види калъфите, калъфчетата и кутийките, напълнени със скъпоценни камъни.

„Веднага на автомобил — помисли си Иполит Матвеевич, придобил житейска мъдрост в школата на великия комбинатор — и на гарата. Оттам на полската граница. За едно само камъче ще ме прехвърлят оттатък, а после вече…“

И от желание по-скоро да види какво ще бъде „после“, Иполит Матвеевич смъкна от стола дамаската и зеблото. Пред очите му се откриха пружини, прекрасни английски пружини, и пълнеж, забележителен пълнеж, довоенно качество, какъвто сега никъде не можеш намери. Но в стола нямаше нищо повече. Иполит Матвеевич машинално разпиля тапицировката и проседя цял половин час, като не изпущаше стола от стиснатите си крака и тъпо повтаряше:

— Защо тук няма нищо? Не може да бъде! Не може да бъде!

Почти се бе разсъмнало, когато Воробянинов, оставил в шахматния кабинет всичко, както си бе, забравил там клещите и фуражката със златна кокарда на несъществуващия яхтклуб, незабелязан от никого, се измъкна мрачен и съсипан през прозореца на улицата.

— Не може да бъде! — повтаряше си той, докато измина няколко пресечки. — Не може да бъде!

И Воробянинов се върна към клуба и започна да се разхожда покрай неговите големи прозорци, шепнейки:

— Не може да бъде! Не може да бъде! Не може да бъде!

От време на време той изпискваше и се хващаше за главата, мокра от утринната мъгла. Припомняйки си всичко, станало през нощта, Воробянинов разтърсваше прошарените си коси. Брилянтната възбуда се оказа твърде силно средство: той грохна за пет минути.

— Влачат се тук, влачат се какви ли не — чу Воробянинов току до ухото си.

Той видя пазача с брезентеното работно облекло и леки ботуши. Пазачът бе много стар и, както изглежда, голям добряк.

— Влачат се, влачат се — общително говореше старецът, на когото бе дотегнала нощната самота. — И вие също, другарю, се интересувате. И с право. Нашият клуб, може да се каже, е необикновен.

Иполит Матвеевич гледаше страдалчески червенобузестия старец.

— Да — продължаваше старецът, — необикновен е този клуб. Друг такъв никъде няма.

— А какво необикновено има в него? — запита Иполит Матвеевич, идвайки на себе си.

Старчето весело погледна Воробянинов. Види се, разказът за необикновения клуб му се харесваше и той обичаше да го повтаря.

— Ами чувай — започна старецът, — тук аз работя като пазач вече десета година, а такъв случай не е имало. Ти слушай, момче. Тук и по-рано имаше клуб, известно какъв, на първия участък на службата по движението. Аз го пазех. Нищо и никакъв клуб беше… Топлеха го, топлеха го, но нищо не можеха да направят. А другарят Красилников идва при мене и пита: „Къде, казва, дяваш дървата?“ А аз да не ги ям тия дърва? Измъчи се другарят Красилников с клуба: тук влажно, там студено, за кръжока на духовия оркестър помещение няма; и на театър да играят, беше цяла мъка: господа артистите мръзнеха. Пет години поред искаха кредит за нов клуб, но не зная какво ставаше. Дорпрофсож не утвърждаваше кредит. Едва през пролетта другарят Красилников купи един стол за сцената, хубав стол, мек…

Облегнат с цялото си тяло върху пазача, Иполит Матвеевич слушаше. Той бе почти в несвяст. А старецът се заливаше от весел смях и разказваше как веднъж се качил на този стол, за да развинти една електрическа крушка, и се прекатурил.

— Подхлъзнах се от стола, платът се скъса. И гледам аз — изпод него стъкълца някакви се сипят и бели мъниста на конци нанизани.

— Мъниста — изрече Иполит Матвеевич.

— Мъниста! — изписка с възхищение старецът. — И гледам аз, момче, вътре в него, а там кутийки разни. Дори не докоснах тия кутийки, а отидох направо при другаря Красилников и доложих. Така и на комисията по-късно докладвах. Не докоснах аз тия кутийки, не ги пипнах дори. И добре съм направил, момче, защото там намериха скъпоценности, скрити от буржоазията…

— Къде са тия скъпоценности? — изкрещя предводителят.

— Къде, къде — дразнеше го старецът, — тук, момче, съображение трябва да има човек. Ето ги!

— Къде? Къде?

— Ами че ето ги! — викна червенобузестият пазач, като се радваше на получилия се ефект. — Ето ги! Очилата си избърши! Клуб построиха с тях, момче! Виждаш ли? Ето го клуба! Парно отопление, шашки с часовник, бюфет, театър, с галоши не пускат!…

Иполит Матвеевич замръзна и без да се помръдне от мястото си, шареше с поглед по корнизите.

Ето къде било съкровището на мадам Петухова! Ето го! Всичко е тук! Целите сто и петдесет хиляди рубли, нула, нула копейки, както обичаше да казва Остап Сюлейман Берта-Мария Бендер.

Брилянтите се бяха превърнали в низ от прозорци и железобетонни плочи, от бисерите бяха направени прохладни гимнастически зали. Диамантената диадема се бе превърнала в театрален салон с въртяща се сцена, рубинените обици се бяха разраснали в цели полилеи, златните змиевидни браслети с изумруди се бяха превърнали в прекрасна библиотека, а огърлицата се бе превъплътила в детски ясли, в работилница за планери, в шахматен кабинет и билярдна.

Съкровището бе останало, то бе запазено и дори увеличено. То можеше да се пипне с ръка, но не можеше да бъде отнесено. То бе преминало на служба при други хора.

Иполит Матвеевич попипа гранитната облицовка. Студенината на камъка премина в самото му сърце.

И той закрещя.

Викът му, бесен, страстен и див — вик на смъртно ранена вълчица, — литна към средата на площада, преметна се под моста и отблъскван отвсякъде от шума на пробуждащия се голям град, започна да заглъхва и след минута съвсем замря. Великолепното есенно утро се спускаше от мокрите покриви по московските улици. Градът поде своя делничен поход.