Двор от рози и бодли

35.

Сетивата ми бавно се завръщаха – бавно и всяко едно по-болезнено от предходното. Първо чух звук от капеща вода, после заглъхващото ехо от стъпките на тежки ботуши. В устата си усещах тежък, меден вкус – кръв. Чувах свистенето на въздуха в запушените си ноздри и усещах дъха на плесен и смрадта на мухъл в студения влажен въздух. В бузата ми се забиваха остри парченца слама. Езикът ми проучи спуканата ми устна и дори само от това движение цялото ми лице пламна. Направих гримаса и отворих очи – всъщност успях само да ги открехна. Бяха подути. Картината, която зърнах през безспорно насинените ми очи, не ми подейства ободрително.

Бях в затворническа килия. Оръжията ми ги нямаше и единственият източник на светлина бяха факлите в коридора пред вратата. Амаранта каза, че ще прекарвам времето си в килия, но когато се опитах да седна – а така ми се зави свят, че щях отново да припадна, пулсът ми се ускори. Бях в подземие. Огледах оскъдните лъчи светлина, които проникваха в килията през процепите между вратата и стените, после предпазливо опипах лицето си.

Болеше. Болеше по-силно от всичко, което някога съм изпитвала. Преглътнах вика си, когато пръстите ми докоснаха носа и от ноздрите ми се посипаха люспици спечена кръв. Беше счупен. Щях да стисна зъби, ако челюстта ми също не пулсираше в агония.

Не трябва да изпадам в паника. Не, трябва да преглътна сълзите и да не губя разума си. Трябва да преценя пораженията, доколкото е възможно, и да измисля какво да правя по-нататък. Може би ризата ми ще свърши работа като бинт, може би по някое време ще ми дадат вода, за да промия раните си. Поех си дъх, доста кратък, и продължих да опипвам лицето си. Челюстта ми не беше счупена и макар очите ми да са подути, а устната сцепена, най-тежкото нараняване бе това на носа ми.

Свих колене към гърдите си и ги прегърнах силно, докато се опитвах да успокоя дишането си. Наруших едно от правилата на Алис. Но нямах избор. Да видя Тамлин, седнал до Амаранта...

Челюстта ми протестираше, но аз въпреки това стиснах зъби. Пълнолуние... Когато тръгнах от бащиното си имение, луната бе в първата си четвърт. Колко дълго съм лежала в безсъзнание тук долу? Не бях толкова глупава да вярвам, че една отсрочка, каквато и да е, ще ме подготви за първата задача на Амаранта.

Не искам и да си представям какво ми е подготвила. Стига ми да знам, че очаква да умра, да не остане от мен достатъчно, което да изтезава.

Стиснах краката си още по-силно, за да спра треперенето в ръцете. Някъде, не много далеч, някой започна да пищи. Висок, пронизителен звук, умолително мучене, стигащо от време на време до кресчендо от нечовешки писъци, от които в гърлото ми се надигна горчива жлъч. Може би и аз ще издавам подобни звуци, когато дойде време да изпълня първата задача на Амаранта.

Чу се плющене на камшик и писъците се усилиха, умножиха се, без възможност жертвата да си поеме дъх. Сигурно и Клер е пищяла така. Все едно аз самата съм я изтезавала. Какво ли е помислила за всичко това? За всички тези елфи, които жадуват кръвта и страданията ù? Заслужавах всичко това – и болките, и мъката, дори и само заради онова, което е понесла тя. Но... ще оправя нещата. Някак.

Явно съм се унесла, защото се събудих от стърженето на вратата на килията ми в камъка. Забравила за непоносимата болка в лицето, аз запълзях назад, за да се скрия в сенките на ъгъла. Някой се вмъкна в килията и бързо затвори вратата или почти я затвори.

– Фейра?

Опитах се да се изправя, но краката ми трепереха толкова силно, че изобщо не успях да помръдна.

– Люсиен? – едва продумах и сламата изхриптя, когато той коленичи пред мен.

– В името на Котела, добре ли си?

– Лицето ми...

До неговото лице блесна малка светлинка и когато видях очите му ясно, металното се присви. Той изсъска.

– Да не си си изгубила ума? Какво правиш тук?

Постарах се да не заплача – така или иначе, нямаше смисъл.

– Върнах се в имението... Алис ми каза... каза ми за проклятието и аз… не мога да оставя Амаранта...

– Не трябваше да идваш, Фейра – каза той остро. – Не бива да си тук. Не разбираш ли какво пожертва той, за да те избави? Как можђ да постъпиш толкова глупаво?

– Е, тук съм! – казах по-високо, отколкото трябваше. – Тук съм и нищо не може да се направи по този въпрос, така че не си губи времето да ми говориш за слабата ми човешка плът и глупостта ми! Всичко това го знам и... – искаше ми се да скрия лице в ръцете си, но прекалено много ме болеше. – И просто исках да му кажа, че го обичам. Да видя дали не е твърде късно.

Люсиен приседна на петите си.

– Значи знаеш всичко.

Успях да кимна, без да изгубя съзнание от болка. Агонията явно се изписа на лицето ми, защото той присви очи.

– Е, поне вече не е нужно да те лъжем. Хайде да те почистим малко.

– Мисля, че носът ми е счупен. Но друго няма – докато говорех, се огледах, но не видях и следа от вода или бинтове. Значи щеше да използва магия.

Люсиен хвърли поглед през рамо към вратата.

– Пазачите са пияни, но новата смяна ще се появи скоро – каза той и огледа носа ми. Стегнах се, когато той го докосна съвсем леко. Дори това докосване предизвика взрив от болка.

– Ще трябва да го наместя, преди да го излекувам.

Потиснах дивата паника, която ме обзе.

– Давай. Веднага – казах, преди да се поддам на страха и да му кажа да забрави за цялата работа.

Той се поколеба.

– Веднага – изпъшках аз.

С движение, твърде бързо дори да го зърна, пръстите му обхванаха носа ми. Болката изригна в тялото ми като пожар, а в ушите ми, в главата ми отекна силен пукот, преди да изгубя съзнание.

Когато се свестих, можех да си отварям очите както преди, а носът ми... носът ми беше чист, не пулсираше и не разпращаше потоци от изгаряща болка по цялото ми лице. Люсиен стоеше надвесен над мен и се мръщеше.

– Не мога да те излекувам съвсем – иначе ще разберат, че някой ти е помогнал. Синините са си на мястото, заедно с удареното око, но... отоците ги няма.

– А носа ми? – попитах и го пипнах, преди той да е успял да отговори.

– Оправен е – прав и красив, както преди.

Той ми се усмихна самодоволно. От това толкова познато изражение ме заболя сърцето.

– Мислех, че ти е отнела почти всичката сила – успях да промълвя. Почти никога не съм го виждала да си служи с магия в имението на Тамлин.

Той кимна към светлинката, която се рееше във въздуха до рамото му.

– Върна ми малка част, за да убедя Тамлин да приеме предложението ù. Но той все така отказва – той посочи с брадичка към излекуваното ми лице. – Знаех си, че все нещо добро ще излезе от престоя ми тук.

– Значи и ти си хванат в капан В недрата на Планината, така ли?

Той кимна мрачно.

– Всички Велики господари са тук и дори на онези, които ù се заклеха във вярност, е забранила да напускат, докато... докато изпитанията ти свършат.

Докато не умра, сигурно това искаше да каже всъщност.

– Онзи пръстен – започнах аз, – наистина ли... наистина ли е окото на Юриан?

Люсиен потръпна.

– Наистина. Значи вече знаеш абсолютно всичко, така ли?

– Алис не ми разказа какво се случило, когато Амаранта и Юриан са се изправили един срещу друг.

– Опустошиха цяло едно бойно поле, използвайки войниците като щитове, докато почти всички загинаха. Юриан получи в дар частична защита срещу нея, но щом се стигна до пряк двубой... Тя го повали на земята за минути. После го завлече в лагера си и прекара седмици наред – седмици, да го изтезава, преди да го убие. Тя отказа да се подчини на заповедта да се присъедини към краля на Хиберн, което му костваше армии и в крайна сметка Голямата война. Отказа да прави каквото и да е, преди да е приключила с Юриан. Запази костта от един от пръстите му и едното му око. Клития му обеща, че той никога няма да умре... и докато Амаранта пази окото, обвито в магия, докато душата и съзнанието му са хванати в тази магия, той ще остане вечно в този капан, способен само да наблюдава. Наказание, съответстващо на неговото престъпление, но... – Люсиен потупа собственото си липсващо око. – Радвам се, че не ми причини същото. Изглежда, има определени предпочитания към този подход.

Потръпнах. Ловец, ето какво беше тя – безсмъртен, жесток ловец, който събира трофеи от плячката си и победите си, за да им се наслаждава през вековете. Каква ли ярост, отчаяние и ужас изпитва Юриан, ден след ден, без край... Може и да е заслужено, но това наказание надхвърля всичко, което мога да си представя. Отърсих се от тази мисъл.

– Тамлин...

– Той... – но преди да довърши, Люсиен скочи на крака, дочул звук, твърде тих за човешките ми уши. – Пазачите се сменят и идват насам. Опитай се да не умираш, става ли? Вече имам доста дълъг списък с елфи за убиване и не ми се иска да добавям още, макар и само от уважение към Тамлин.

Което, без съмнение, е причината изобщо да дойде тук. Люсиен изчезна, просто изчезна в мъждукащата светлина. След секунда едно жълтеникаво око, обрамчено в червено, се появи пред шпионката на вратата, изгледа ме злобно и пос­ле собственикът му продължи нататък.

* * *

Спах на пресекулки часове или може би дни наред. Носеха ми по три жалки подобия на храна, състоящи се от сух хляб и вода, на неравни интервали. Единственото, което знаех, когато вратата на килията се отвори, е, че неутоленият ми глад няма вече никакво значение. Затова и сметнах за разумно да се не боря с двамата едри червенокожи елфи, които ме завлякоха в тронната зала. Следях откъде минаваме, като се опитвах да запаметя подробности по пътя – интересни пукнатини в стените на коридора, шарките на гоблените, някой странен завой – каквото и да е, което може да ми помогне да намеря сама пътя си навън.

Този път имах възможността да видя по-голяма част от тронната зала на Амаранта. Нямаше прозорци, тъй като бяхме под земята. Планината, която видях на стенописа, се намираше в самото сърце на Притиан – далеч от Двора на Пролетта и още по-далече от стената. Ако трябва да планирам бягство с Тамлин, най-добрата ни възможност ще е да тръгнем към онази пещера във вътрешността на планината.

Покрай далечната стена на залата се беше скупчила тълпа елфи. Над главите им се мяркаше арката на някаква врата. Докато подминавахме гниещите останки на Клер Бедор, се опитах да не вдигам поглед към тях. Съсредоточих се върху събраното множество. Всички бяха издокарани в ярки, пищни дрехи, всички изглеждаха чисти и сити. Сред тях се мяркаха и елфи с маски. Дворът на Пролетта. Ако изобщо намеря съюзници тук, трябва да ги търся сред тях.

Огледах тълпата за Люсиен, но не го видях, преди да ме блъснат на пода пред подиума. Щом вдигнах поглед към лицето на Амаранта, видях, че е облечена в рокля от рубини, които подчертаваха червеникаво-златистата ù коса и устните, разтеглени в змийска усмивка.

Кралицата на елфите цъкна с език.

– Изглеждаш направо безобразно – каза тя и се обърна към Тамлин, който все така седеше до нея. Изражението му си оставаше все така далечно. – Не намираш ли, че състоянието ù се е влошило?

Той не отговори, дори не се опита да срещне погледа ми.

– Знаеш ли – измърка тя и подпря ръка на облегалката на трона си. – Снощи не можах да спя и едва тази сутрин разбрах защо.

Огледа ме от горе додолу.

– Не знам името ти. Ако ще ставаме такива близки приятелки през следващите три месеца, би трябвало да ти знам името... нали така?

Удържах се да не кимна. Имаше нещо очарователно, подканящо в нея и част от мен започна да разбира защо Великите господари са се поддали на влиянието ù и са повярвали на лъжите ù. Намразих я заради това.

Недочакала отговор, Амаранта се намръщи.

– Хайде, миличка. Ти знаеш моето – не е ли честно и аз да знам твоето?

Отдясно долових движение и се напрегнах, когато Аторът излезе от тълпата и ми се ухили с всичките си зъби.

– В края на краищата – Амаранта размаха елегантната си ръка към пространството зад гърба ми и кристалният затвор на Юриан отрази светлината – вече трябва да си разбрала какви са последствията за даване на фалшиво име.

Обгърна ме черен облак, когато усетих близостта на останките на Клер, приковани на стената зад гърба ми. Въпреки това не казах нищо.

– Рисанд – каза Амаранта. Нямаше нужда да повишава глас, за да го призове. Сърцето ми се превърна в оловна тежест, когато зад мен отекнаха онези нехайни, леки стъпки. Спряха близо до мен, твърде близо, че да ми хареса.

С крайчеца на окото си погледнах Великия господар на Двора на Нощта, докато той се покланяше ниско. Нощта все така се стелеше от него като полуневидим плащ.

Амаранта повдигна вежди.

– Това ли е момичето, което видя в имението на Тамлин?

Той отхвърли някаква невидима прашинка от черната си туника, преди да ме огледа. Виолетовите му очи бяха изпълнени с досада... и надменност.

– Предполагам.

– Каза ли ми, или не ми каза, че това момиче – заговори Амаранта с остър тон и посочи към трупа на Клер – е същото, което си видял?

Той пъхна ръце в джобовете си.

– Всички човеци ми изглеждат еднакви.

Амаранта му отправи силно захаросана усмивка.

– Ами елфите?

Рисанд отново се поклони – толкова елегантно, сякаш танцуваше.

– В морето от незабележими лица, твоето е произведение на изкуството.

Ако не бях застанала върху ръба между живота и смъртта, сигурно щях да се изсмея подигравателно.

Всички човеци ми изглеждат еднакви... И за миг не му повярвах. Рисанд знаеше точно как изглеждам – беше ме познал онзи ден в имението. Положих усилие да запазя безизразното си лице, когато Амаранта отново насочи вниманието си към мен.

– Как се казва? – попита тя Рисанд.

– Откъде да знам? Мен ме излъга.

Или се развличаше да дразни Амаранта – така, както остави отсечената глава в двора на имението на Тамлин, за да се развлича... или поведението му имаше конкретна причина.

Опитах се да се приготвя за допира на онези невидими нокти до съзнанието ми, да се приготвя за заповедта, която тя без съмнение ей сега ще даде.

Но устата ми остана затворена. Молех се Неста да е наела съгледвачи, както я посъветвах, да е убедила баща ни да вземе всички предпазни мерки.

– Ако възнамеряваш да играеш игрички, момиче, не мис­ля, че ще е проблем да направим нещата по-забавни – каза Амаранта. Щракна с пръсти към Атора, който посегна навът­ре в тълпата и извлече някого. Проблесна червена коса и аз потръпнах на място, когато Аторът издърпа Люсиен напред, хванал го за яката на зелената туника. Не. Не.

Люсиен се опитваше да се откопчи от Атора, но не можеше да се мери с тези подобни на игли нокти, които го натис­наха да коленичи. Аторът се усмихна и го пусна, но остана до него.

Амаранта посочи с пръст към Рисанд. Великият господар на Двора на Нощта вдигна добре оформена вежда.

– Хвани съзнанието му – нареди тя.

Сърцето ми слезе в петите. Люсиен стоеше напълно неподвижен, а по врата му проблеснаха капки пот, когато Рисанд склони глава към кралицата и после се обърна към него.

Зад тях четирима високи, червенокоси Върховни елфи разблъскаха тълпата и застанаха отпред. Бяха атлетични, мускулести, някои изглеждаха като воини, готови да стъпят на бойното поле, други по-скоро приличаха на излъскани придворни. И четиримата се усмихнаха широко. Четиримата останали синове на Великия господар на Двора на Есента.

– Името ù, посланико – обърна се Амаранта към Люсиен. Но Люсиен само хвърли един поглед на Рисанд, преди да затвори очи и да изпъне рамене. Рисанд започна да се усмихва разсеяно, а аз потръпнах от спомена за усещането, оставено от ноктите му, хванали съзнанието ми. Колко лесно можеше да го унищожи.

Братята на Люсиен стояха пред тълпата, жестоки и кръвожадни – по красивите им лица нямаше и следа от угризение или страх.

Амаранта въздъхна.

– Мислех, че си си научил урока, Люсиен.

Люсиен не отвори очи. Готов – той бе готов Рисанд да заличи всичко, което го прави такъв, какъвто е, да превърне ума му, съзнанието му в прах.

– Името ù? – обърна се тя към Тамлин, който не отговори. Очите му бяха приковани в братята на Люсиен, сякаш преценяваше кой от тях се усмихва най-широко.

Амаранта прокара нокът по облегалката на трона си.

– Предполагам, че красивите ти братя не го знаят, Люсиен – измърка тя.

– Ако го знаехме, милейди, щяхме веднага да ви го съобщим – каза най-високият. Беше слаб и жилав, добре облечен и изглеждаше точно като кучи син, отраснал в кралски двор. Вероятно е най-големият, заради начина, по който дори изглеждащите като родени воини го гледаха със страхопочитание и пресметливост.

Амаранта му отправи доволна усмивчица и вдигна ръка. Рисанд наклони глава и се взря в Люсиен, като леко присви очи.

Люсиен се вцепени. От устните му се отрони стон и...

– Фейра! – извиках аз. – Казвам се Фейра.

Едва се задържах на крака, вместо да се строполя на пода, когато Амаранта кимна и Рисанд отстъпи крачка назад. Дори не беше извадил ръце от джобовете си.

Значи на него е разрешила да запази по-голяма част от силата си, в сравнение с другите, щом може да причинява подобни наранявания, макар и вързан за нея. Или пък силата му преди Амаранта да му я отнеме е била... невероятна, щом е способен да стори всичко това с малкото, оставено му от нея.

Люсиен се отпусна треперещ на земята. Братята му се намръщиха, а най-големият дори оголи зъби срещу мен в безмълвно ръмжене. Не му обърнах внимание.

– Фейра – каза Амаранта, сякаш опитваше името ми на вкус, премятайки двете срички в устата си. – Старо име, на един от древните ни диалекти.

– Е, Фейра – продължи след секунда. Идеше ми да се разплача от облекчение, че не попита за фамилното ми име. – Обещах ти гатанка.

Въздухът около мен се сгъсти и потъмня. Защо Тамлин не прави нищо, не проронва и дума? Какво започна да ми разказва Люсиен, преди да се наложи да изчезне от килията ми?

– Разгадай това, Фейра, и двамата с Великия ти господар и целия му двор може да си тръгнете веднага с благословията ми. Да видим дали наистина си достатъчно умна, че да заслужиш един от нас.

Тъмните ù очи блеснаха, а аз се постарах да изчистя съзнанието си, щом тя заговори.

Някои ме търсят цял живот и пак не ме намират,

други аз целувам, а те на прах ме стриват

Понякога докосвам тези с красота и мъдрост,

но винаги ценя онези с много дързост

Ръката ми е нежна, ако съм приета,

ала отхвърлена, мога да убия човека

Всеки мой удар по сила е славен,

но когато убивам, убивам аз бавно…

Премигнах и тя повтори гатанката и се усмихна, когато свърши, доволна като котка. Главата ми бе празна, безполезна маса. Възможно ли е да има предвид някаква болест? Майка ми е умряла от тиф, а братовчедка ù от малария, след едно пътуване до Бхарат... Никой от симптомите обаче не подхождаше на гатанката... Да не би да е човек?

* * *

През тълпата премина вълна от смях, най-силно се смееха братята на Люсиен. Рис ме наблюдаваше, обгърнат от нощта, леко усмихнат.

Отговорът бе толкова близо – един отговор и всички щяхме да бъдем свободни. Моментално, каза тя, за разлика от... Чакай, условията на изпитанията различни ли са от тези за гатанката? Тя подчерта думата моментално само докато говореше за гатанката. Е, не можех да мисля за това сега. Трябва да отгатна отговора. Тогава всички ще бъдем свободни. Свободни.

Но не можех... дори не можех да измисля вероятен отговор. По-добре да прережа собственото си гърло и да сложа край на страданията си, преди тя да ме е разкъсала на парчета. Бях глупачка – проста, човешка идиотка. Погледнах Тамлин. Златистите точици в очите му проблеснаха, но лицето му остана безизразно.

– Помисли си – каза мазно Амаранта и се ухили на пръстена си, на окото, което се въртеше в кристалния си затвор. – Когато се сетиш за отговора, аз ще съм тук и ще чакам.

Продължих да гледам Тамлин, докато ме влачеха към подземието, а в главата ми цареше хаос.

Когато ме заключиха в килията, вече знаех, че ще загубя.

* * *

Прекарах два дни в килията или поне ми се сториха два дни, съдейки по интервалите, през които ми носеха храна. Изяждах поносимо изглеждащите части от мухлясалите ястия и макар да се надявах Люсиен пак да дойде, той така и не се появи. Знаех, че е безсмислено да очаквам Тамлин.

Нямаше какво друго да правя, освен да мисля за гатанката на Амаранта. Колкото повече мислех, толкова по-невъзможна за разгадаване ми се струваше. Мислех за всякакви видове отрови и отровни животни, което не ми помогна, а само засили усещането ми, че съм пълна глупачка. Да не говорим за растящото подозрение, че ме е изиграла с тази сделка, когато подчерта моментално само по отношение на гатанката. Може би с това имаше предвид, че ако премина изпитанията, няма да ни освободи моментално. Че ще отлага колкото си поиска. Не... не, това е параноя. Мисля за това твърде много. Но все пак гатанката може да ни освободи – моментално. Трябва да я отгатна.

Макар че се заклех да не мисля твърде много за задачите, които ми предстоят, не се съмнявах, че Амаранта ще използва въображението си пълноценно и често се будех обляна в пот, задъхана от кошмарни сънища, в които аз бях затворена в кристален затвор, завинаги лишена от дар слово, принудена да наблюдавам безмилостния, жесток свят на елфите, отделена от всичко, което обичам. Амаранта заяви, че от мен няма да остане достатъчно, с което да си поиграе, ако се проваля на изпитанията, и аз се молех да излезе права. По-добре да загина, отколкото да споделя съдбата на Юриан.

При все това, бях завладяна от неимоверен страх, по-огромен от всичко, което съм изпитвала досега, когато вратата на килията ми се отвори и един червенокож пазач ми каза, че е изгряла пълната луна.