Двор от рози и бодли

34.

Без да отпуска ледената си хватка, Аторът ме завлече в тронната зала. Не си направи труда да ми вземе оръжията. И двамата знаехме, че няма да ми свършат никаква работа.

Тамлин. Алис и момчетата ù. Сестрите ми. Люсиен. Безмълвно си повтарях имената им, отново и отново, препъвайки се в надвисналата сянка на Атора, този демон на злото. Ципестите му криле от време на време прошумоляваха и ако бях в състояние да проговоря, без да започна да пищя, щях да го попитам защо не ме убие веднага. Засега само ме блъска напред, без да изостава със змийската си походка, а закривените дълги нокти на краката му дращят по каменния под. Създанието притеснително много приличаше на образа, който нарисувах по усет.

Отвсякъде ме наблюдаваха ухилени лица – злобни, жестоки лица и никое от тях не изразяваше и най-бегла загриженост от факта, че съм в ноктите на Атора. Елфи, много елфи, но малцина от тях Върховни.

Преминахме през две огромни, древни каменни врати, по-високи от дома на Тамлин, и влязохме в просторна зала, издълбана в белезникавата скала и поддържана от безчет каменни колони. Онази малка част от мен, която се вълнуваше от безполезни, тривиални неща, отбеляза, че релефите, издълбани по колоните, не са просто безсмислени фигури, а образи на нисши и Върховни елфи и животни в най-разнообразни ситуации. Колоните разказваха неизброими истории от Притиан. Между колоните блещукаха полилеи от скъпоценни камъни и оцветяваха пода от червен мрамор. Ето тук – тук бяха Върховните елфи.

Тълпата придворни заемаше по-голямата част от пространството. Някои танцуваха под звуците на странна, нехармонична музика, други се разхождаха и си говореха – явно имаше нещо като празненство. Стори ми се, че зърнах проблясък на маски сред присъстващите, но всичко беше вихрушка от остри зъби и елегантни дрехи. Аторът ме блъсна напред и светът се завъртя.

Студеният мраморен под ме пое съвсем неласкаво, когато се ударих в него. Костите ми изтракаха. Надигнах се и пред очите ми затанцуваха звезди, когато вдигнах глава. Останах на пода, снишена, докато оглеждах подиума пред себе си. От пода на залата към него водеха няколко стъпала. Върху подиума, полуизлегната на черен трон, седеше Амаранта.

Макар и хубава, тя съвсем не беше толкова убийствено красива, колкото си я представях – не приличаше на богиня на мрака и злото. Това я караше да изглежда още по-ужасяваща. Червеникавозлатистата ù коса бе сплетена около златна корона и подчертаваше бледата ù като сняг кожа, която от своя страна караше рубинените ù устни да изпъкнат. Черните ù като абанос очи блестяха, имаше... нещо, нещо отблъскващо в красотата ù, някаква презрителна усмивка, вечно застинала на лицето ù, от която привлекателността ù изглеждаше изкуствена и студена. Ако се опитам да я нарисувам, сигурно ще полудея.

Най-великият пълководец на краля на Хиберн. Избивала е човешки армии преди векове, а после е заклала робите си, за да не ги освободи. И е завладяла цял Притиан за няколко дни.

След това погледнах към черния каменен трон до нейния и ръцете ми се омекнаха.

Все още носеше златната си маска, воинските си дрехи и кожения ремък, но по него нямаше ножове, нямаше никакво оръжие. Очите му не се разшириха от изненада. Устните му не се свиха в отговор на някаква емоция. Нямаше нокти, нямаше зъби. Той просто се взираше в мен без всякакво чувство, без всякакво вълнение. Напълно равнодушен.

– Какво е това? – попита Амаранта. Гласът ù звучеше весело въпреки змийската усмивка, която ми отправи. От тънката ù шия с цвят на сметана висеше дълга, тънка верижка, от която се поклащаше една шлифована от вековете кост с размерите на пръст. Не желаех да мисля на кого е принадлежала, не помръднах от мястото си на пода. Ако преместя ръката си, мога да достигна кинжала си...

– Някакво човече, намерих го долу – изсъска Аторът и измежду острите му като бръснач зъби изскочи раздвоен език. Плесна с криле веднъж и ме обля дъх на гнило, после ги прибра зад костеливия си гръб.

– Очевидно – измърка Амаранта. Избягвах да срещна погледа ù, вместо това се взирах в кафявите ботуши на Тамлин. Той беше на три метра от мен – три метра, а не продумваше, дори не изглеждаше ужасѓн или ядосан. – И защо ми е да си губя времето с нея?

Аторът се изкикоти – смехът му прозвуча като вода, цвъртяща по нагорещена скара, един крак с хищни нокти се заби в ребрата ми и разкъса туниката ми.

– Кажи на Нейно величество защо се промъкваше из катакомбите и защо се появи от старата пещера, която води към Двора на Пролетта.

Кое ще е по-добре: да убия Атора или да се опитам да се добера до Амаранта? Аторът ме ритна отново и аз присвих очи от болка, когато ноктите му задълбаха в плътта ми.

– Кажи на Нейно величество, мръсно човешко изчадие.

Трябва ми време, трябва да разуча обстановката. Ако Тамлин се намира под влияние на някакво заклинание, ще е трудно да го хвана и просто да побегнем. Изправих се на крака, като се постарах ръцете ми да не се отдалечават твърде много от кинжалите. Вперих очи в блещукащата златиста рокля на Амаранта, вместо да срещна погледа ù.

– Дойдох за този, когото обичам – казах тихо. Може би проклятието все още може да бъде развалено. Погледнах към него отново и гледката на зелените му очи ми подейства като балсам.

– О, нима? – рече Амаранта и се приведе напред.

– Дойдох за Тамлин, Великия господар на Двора на Пролетта.

През тълпата премина вълна от въздишки на изненада, но Амаранта само отметна глава назад и се разсмя – смехът ù звучеше като граченето на гарван.

Кралицата се обърна към Тамлин и устните ù се разтегнаха в злобна усмивка.

– Определено не си скучал през всичките тези години. Развил си вкус към човешките зверове, така ли?

Той не продума, а лицето му остана равнодушно. Какво е направила? Той дори не помръдна – значи проклятието ù е подействало. Закъснях. Предадох го и с това го обрекох.

– Но... – продължи Амаранта бавно. Усещах как Аторът и всички придворни са надвиснали зад мен. – Това ме кара да се чудя дали само едно момиче е било взето след като е убило твоя страж.

Очите ù заблестяха.

– О, толкова си сладък. Остави ме да изтезавам онова невинно същество, за да опазиш това? Невероятно! Успял си да накараш един човешки червей да те обича. Великолепно!

Тя плесна с ръце и Тамлин съвсем леко отклони погледа си от нея – единствената реакция, която видях от него досега.

Изтезавала. Тя е изтезавала...

– Пусни го – казах аз, като се постарах гласът ми да звучи твърдо.

Амаранта отново се изсмя.

– Посочи ми една причина да не те унищожа на място, човеко.

Зъбите ù бяха толкова прави и бели, почти блестяха.

Кръвта се смръзна във вените ми, но аз вирнах глава и казах:

– Ти си го измамила – наказанието му е несправедливо.

Тамлин не помръдна изобщо.

Амаранта цъкна с език и огледа една от тънките си бели ръце – по-точно пръстена на показалеца, забелязах го, когато отпусна ръката си. На пръстена имаше нещо като... човешко око в кристален обков. Мога да се закълна, че окото се завъртя.

– Вие, човешки зверове, страдате от липса на всякакво въображение. Години наред ви учихме на поезия и красноречие и това е всичко, което можеш да ми кажеш, така ли? Трябва да ти откъсна езика само за това, че просто го хабиш.

Стиснах зъби.

– Но съм любопитна – какво ли красноречие ще се излее от устните ти, когато видиш онова, което трябваше да се случи с теб?

Свъсих вежди, когато Амаранта посочи нещо зад мен. Кошмарното око наистина гледаше натам, накъдето и тя. Аз също се обърнах. Там, прикован на стената на огромната зала, висеше обезобразеният труп на млада жена. Кожата ù беше изгорена на няколко места, пръстите на ръцете ù бяха изкривени под необичайни ъгли, а цялото ù тяло бе изпъстрено с ярки червени резки. Почти не чувах Амаранта от бученето, което се надигна в главата ми.

– Май трябваше да я послушам, когато каза, че никога не е виждала Тамлин – рече Амаранта. – Или пък когато твърдеше, че никога не е убивала елф, дори никога не е ходила на лов. Но признавам, писъците ù ми доставиха истинско удоволствие. От векове не бях чувала такава прекрасна музика.

Следващите ù думи бяха отправени към мен:

– Трябва да ти благодаря, че си дала на Рисанд нейното име, вместо своето.

Клер Бедор.

Ето къде са я отвлекли, ето какво са направили с нея, след като са изгорили семейството ù живо в дома им. Ето какво ù причиних аз, давайки нейното име на Рисанд, за да защитя семейството си.

Сгърчих се вътрешно. Едва се удържах да не излея цялото съдържание на стомаха си върху каменния под.

Ноктите на Атора заораха в рамото ми, когато съществото ме блъсна, за да застана с лице към Амаранта, която отново се усмихваше змийски. Все едно със собствените си ръце съм убила Клер. Спасих собствения си живот, обричайки я на смърт. Гниещото тяло на стената трябваше да бъде моето. Моето.

Моето.

– И така, скъпа – поде Амаранта, – какво ще кажеш за всичко това?

Исках да изкрещя в лицето ù, че заслужава да гори в Ада завинаги и въпреки че се взирах в Тамлин с празен поглед, единственото, което виждах, е прикованото към стената тяло на Клер. Той е позволил да убият Клер по този начин, за да не разберат, че съм жива. Очите ми започнаха да парят, в гърлото ми се надигна ярост.

– Все още ли искаш да спасиш някого, който е в състояние да причини подобно нещо на невинна душа? – попита Амаранта меко, успокоително.

Отклоних поглед към нея. Няма да допусна Клер да умре напразно. Няма да се откажа без бой.

– Да – казах аз. – Да, все още искам.

Горната ù устна се изви нагоре и разкри изключително остри кучешки зъби. Аз се втренчих в черните ù очи и осъзнах, че с мен е свършено.

Но Амаранта просто се отпусна назад в трона си и прехвърли крак върху крак.

– Е, Тамлин – каза тя и сложи ръка собственически на рамото му, – предполагам, че не си очаквал да се случи това.

Тя размаха ръка най-общо в моята посока. От тълпата се надигна смях и отекна около мен, сякаш ме замерваха с камъни.

– Какво ще кажеш, Велики господарю?

Погледнах лицето, което обичах толкова много, и следващите му думи почти ме сринаха.

– Никога не съм я виждал. Някой сигурно я е омаял да си направи шега. Вероятно Рисанд.

Все още се опитваше да ме защити, дори тук и сега.

– О, не можа ли да измислиш по-остроумна лъжа – Амаранта наклони глава настрани. – Възможно ли е... възможно ли е самият ти, въпреки онова, което каза преди толкова години, да си отвърнал на чувствата на човек? Едно момиче с омраза към народа ни в сърцето си се е влюбило в елф. А елфът, чийто баща някога колеше човешките маси редом с мен, на свой ред се е влюбил в нея?

Тя отново нададе грачещия си смях.

– О, това е твърде хубаво, твърде забавно.

Тя пипна костта на верижката и погледна пръстена си.

– Предполагам, че ако има човек, който може по достойнство да оцени този момент – обърна се тя към пръстена, – това си ти, Юриан.

Усмихна се сладко.

– Колко жалко, че човешката ти курва не си направи труда да те спаси.

Юриан – ето чие беше окото, негова беше и костта. Стомахът ми се сви от ужас. По някакъв зловещ начин, с някаква ужасна магия, тя държеше душата му пленена в пръстена и костта.

Тамлин все така ме гледаше бездушно, без намек за някакво чувство. Може би е използвала същата магия, за да го омае. Може би е отнела спомените му.

Кралицата зачовърка ноктите си.

– Тук стана ужасно скучно, след като Клер реши да умре в ръцете ми. Ако те убия направо, няма да е интересно, човеко – тя вдигна поглед към мен, после пак го сведе към ноктите си и пръстена на показалеца. – Но Съдбата разбърква Котела в странни посоки. Може би скъпата ми Клер трябваше да умре, за да получа възможността да се развличам с теб.

Аз се разтреперих и сърцето ми слезе в петите. Не можах да се удържа.

– Дошла си за Тамлин, така ли? – попита Амаранта, макар това да не беше въпрос, а предизвикателство. – Е, работата е там, че нацупеното му мълчание ми дотегна до сълзи. Притесних се, когато той дори не трепна, докато си играех със скъпата Клер, и дори не показа онези свои прелестни нокти...

– Но с теб ще направя сделка, човеко – каза тя и в главата ми звъннаха предупредителни камбани. Освен ако животът ти не зависи от това, каза Алис.

– Трябва да изпълниш три задачи, които ще ти дам – три задачи, за да докажеш колко дълбоко е човешкото ти чувство за дълг и любов, и Тамлин ще бъде твой. Само три малки изпитания, за да докажеш на мен и скъпия Юриан, че вашият вид наистина е способен на истинска любов и Великият ти господар ще е твой.

Тя се обърна към Тамлин.

– Приеми го като услуга, Велики господарю – тези човешки кучета понякога могат така да ни заслепят от страст, че изцяло да изгубим здравия си разум. По-добре е да видиш истинската ù природа сега.

– Искам и проклятието му да бъде развалено – изтърсих аз.

Тя вдигна вежда, а усмивката ù се разшири и разкри твърде много бели зъби.

– Ако изпълня трите задачи, ще развалиш проклятието и ние, заедно с целия му двор, ще си тръгнем. И ще останем свободни завинаги – добавих аз. Магията е особено нещо, така каза Алис. Амаранта е победила с магия. Няма да допусна да си остави вратичка за измъкване.

– Разбира се – измърка тя. – Ще добавя и още нещо, ако не възразяваш, просто за да видя дали заслужаваш Тамлин, дали си достатъчно умна за него.

Окото на Юриан се завъртя лудо и тя му цъкна с език. Окото спря да мърда.

– Ще ти предложа изход, момиче – рече тя. – Можеш или да изпълниш задачите, или когато силите ти започнат да те напускат, да ми отговориш на един въпрос.

Едва я чувах, толкова силно блъскаше кръвта в главата ми.

– Гатанка – продължи Амаранта. – Отговори на гатанката и проклятието му ще бъде развалено. Моментално. Дори няма да има нужда да си мръдна пръста и той ще е свободен. Познай верния отговор и е твой. Можеш да отговориш по всяко време – но ако отговорът ти е грешен... – тя посочи зад мен и без да се обръщам ми стана ясно, че сочи тялото на Клер.

– А ако не се справя с някоя задача? – попитах аз с повече смелост, отколкото усещах, че имам в действителност. Прехвърлях думите ù в главата си, търсех капани и вратички за измъкване, но всичко звучеше нормално.

Усмивката ù се разшири толкова, че превърна лицето ù в гротесков образ. Тя потърка с палец пръстена.

– Ако не се справиш с някоя задача, от теб няма да остане достатъчно, за да си поиграя.

По гръбнака ми пропълзяха ледени тръпки. Алис ме предупреди да не сключвам сделки. Но Амаранта ще ме убие за секунда, ако откажа.

– Какви ще са задачите ми?

– О, ако ти разкрия това веднага, няма да е толкова забавно. Но ще ти кажа, че ще имаш по една задача на месец, при пълнолуние.

– А междувременно какво ще правя? – осмелих се да погледна Тамлин. Златистите точици в очите му грееха по-ярко отколкото ги помнех.

– Междувременно – в гласа на Амаранта се промъкна остра нотка – или ще си стоиш в килията, или ще изпълняваш допълнителни задачи според нуждите ми.

– Ако ме изтощиш от работа, това няма ли да ме постави в неизгодно положение?

Знаех, че започва да губи интерес, че не е очаквала толкова въпроси от мен. Но трябваше да се опитам да си извоювам някакво предимство.

– Само най-обикновена домакинска работа. Все пак, честно е да заплатиш за подслона си тук.

Бях готова да я удуша за тези думи, но кимнах. Зачудих се дали съм допуснала грешка, а тя каза:

– Значи сделката е сключена.

Знаех, че очаква да повторя думите ù, но аз трябваше да се уверя, че всичко е наред.

– Ако изпълня трите задачи или отгатна гатанката, ще изпълниш исканията ми, така ли?

– Разбира се – каза Амаранта. – Е, имаме ли сделка?

От побелялото му като на призрак лице очите на Тамлин срещнаха моите и почти незабележимо се разшириха. Не.

Само че изборът беше или сделката, или смърт – смърт като тази на Клер, бавна и мъчителна. Аторът изсъска зад мен, подканяше ме да отговоря. Не вярвах в Съдбата или в Котела, но нямах друг избор.

Защото когато срещнах погледа на Тамлин, дори и сега, седнал до Амаранта като неин роб или нещо още по-лошо, го обичах със страст, владееща цялото ми сърце. Защото когато очите му се разшириха, разбрах, че и той още ме обича.

Нищо не ми остана, освен това – късче отчаяна надежда, че мога да победя, че мога да надвия Кралицата на елфите, макар и древна като камъните под краката ми.

– Е? – настоя Амаранта. Усетих как Аторът се готви да скочи върху мен, за да изкара отговора ми с бой, ако се налага. Тя успя да измами всички в тази зала, но аз не оцелях в годините на глад и немотия и живот в гората просто ей така. Единственият ми шанс е да не разкривам нищо за себе си или за онова, което знам. В крайна сметка, какво е дворът на Амаранта, освен поредната гора, поредното ловно поле?

Погледнах Тамлин за последен път и казах:

– Съгласна съм.

Амаранта ми отправи тънка, смразяваща усмивка и във въздуха между нас запращя магия, когато щракна с пръсти. После се облегна на трона си.

– Посрещнете я както подобава в моя двор – каза тя на някого зад мен.

Съскането на Атора бе единственото предупреждение, което получих, преди нещо твърдо като скала да се удари в челюстта ми.

Залитнах настрани, замаяна от болка, но там получих още един силен удар по лицето. Чух хрущене на кости – моите кости. Краката ми се подвиха под мен и ципестата кожа на Атора се отърка в бузата ми, когато той отново ме удари. Отхвръкнах напред, където ме посрещна юмрукът на друг елф – нисш елф, чието лице не успях да видя. Сякаш ме удари тухла. Трясък, пращене. Мисля, че бяха трима, а аз се превърнах в боксовата им круша. Ударите валяха един след друг, костите ми пищяха в агония. Може би и аз пищях в агония.

От устата ми пръсна кръв и усетих металния ù вкус върху езика си, а после всичко потъна в мрак.