Двор от рози и бодли

36.

Шум от огромна тълпа отекваше в коридора. Въоръжените ми пазачи не си направиха труда да прибягват до оръжията си, а просто ме блъскаха напред. Дори не бях окована. Ако тръгна да бягам, някой или нещо ще ме спре, преди да направя три крачки и да ме изкорми на място.

Какофонията от смях, викове и нечовешки вой се засили, когато коридорът свърши и пред нас се показа огромно помещение, приличащо на бойна арена. Огромната, осветена от факли пещера нямаше никакви отличителни белези или украса и не можех да преценя дали е естествена пещера, или е прокопана в скалата. Подът беше покрит с хлъзгава кал и аз започнах да се препъвам на всяка крачка.

Не арената, а огромната буйна тълпа ме смрази, когато всички погледи се обърнаха към мен. Не можех да разбера какво крещят, но можех да си представя. Жестоките им, нечовешки лица и широки усмивки казваха всичко, което трябва да знам. И не бяха само нисши елфи, имаше и Върховни, чието вълнение бе изкривило лицата им в дивашки физиономии, подобни на тези на далеч по-нископоставените им събратя.

Изблъскаха ме към дървена платформа, издигната над тълпата. На платформата седяха Амаранта и Тамлин, а пред нея...

Насилих се да остана с високо вдигната брадичка, когато зърнах лабиринта от тунели и открити канали под себе си. Публиката се тълпеше около него и скриваше от погледа ми каквото и да имаше вътре. Блъснаха ме да коленича пред платформата на Амаранта. Панталоните ми се просмукаха с ледената кал.

Изправих се на треперещите си крака. Около платформата стояха шестима елфи, отделно от тълпата. От студените им, красиви лица, от ехото на магия, което се стелеше от тях, разбрах, че това са останалите шестима Велики господари на Притиан. Спрях да забелязвам Рисанд в момента, в който зърнах лукавата му усмивка и короната от мрак около него.

Амаранта вдигна ръка и тълпата замлъкна. Настъпи такава тишина, че можех да чуя биенето на сърцето си.

– Е, Фейра – започна Кралицата на елфите. Опитах се да не гледам към ръката ù, която почиваше върху коляното на Тамлин и към пръстена, вулгарен като жеста ù. – Ето и първата ти задача. Да видим колко е дълбока човешката ти любов.

Аз стиснах челюсти и почти ù се озъбих. Лицето на Тамлин бе все така безизразно.

– Позволих си да поразуча някои неща за теб – проточи Амаранта. – Както е и редно, нали разбираш.

Всеки мой инстинкт, всяка частица от мен, която бе безусловно човешка, крещеше да бягам, но аз останах на мястото си и изпънах колене, за да не им позволя да омекнат.

– Мисля, че тази задача ще ти хареса – каза тя. Размаха ръка и Аторът пристъпи напред, разделяйки тълпата, докато не се откри ръба на един от каналите. – Хайде, иди и виж.

Подчиних се. Каналите, дълбоки около шест метра, бяха хлъзгави от кал. Всъщност стори ми се, че са изкопани в калта. С усилие се задържах на крака, когато се наведох напред, за да видя повече. Каналите образуваха мрежа, простираща се на цялата площ на залата, мрежа, която изглеждаше напълно хаотична. Имаше ями и ровове, които несъмнено водеха към други, подземни тунели и...

Нечии ръце ме блъснаха по гърба и аз изпищях, когато залитнах напред, но в следващия момент една костелива ръка ме дръпна обратно и ме вдигна във въздуха. В залата закънтя смях, а аз увиснах в ноктите на Атора, самият той увиснал във въздуха над лабиринта, размахвайки ципестите си криле. После той пикира към лабиринта и ме остави в един от каналите.

Калта изджвака под краката ми, аз залитнах, олюлях се и размахах ръце. Последва още смях, въпреки че успях да се задържа на крака.

Калта миришеше ужасно, но успях да преглътна позивите за повръщане. Обърнах се и срещнах погледа на Амаранта, чиято платформа сега се носеше край ръба на канала. Тя сведе глава към мен и отново ми отправи змийската си усмивка.

– Рисанд ми каза, че ловуваш – каза тя и сърцето ми прескочи удар.

Или пак е прочел мислите ми, или... или е намерил семейството ми и...

Амаранта щракна с пръсти.

– Улови това.

Елфите избухнаха в радостни възгласи и зърнах блясъка на злато, преминаващо от едни нечовешки ръце в други. Обзалагаха се за живота ми – колко дълго ще оцелея, щом изпитанието започне.

Вдигнах очи към Тамлин. Изумруденият му поглед бе замръзнал и аз се постарах да запаметя чертите на лицето му, формата на маската му, цвета на косата му за последен път.

– Пуснете го – нареди Амаранта. Изтръпнах до мозъка на костите си, когато чух скърцането на решетка, последвано от звук на бързо, трескаво плъзгане, който изпълни арената.

Неволно се опитах да скрия глава между раменете си. Тълпата утихна, достатъчно дълго, за да чуя нещо като гърлено ръмжене и да усетя вибрациите в земята, докато нещото, каквото и да е то, пълзеше към мен.

Амаранта цъкна с език и аз моментално вдигнах глава към нея. Тя сбърчи вежди.

– Бягай – прошепна тя.

И тогава то се появи.

Побягнах.

Беше гигантски червей или създание, което някога е било червей, преди предният му край да се превърне в огромна уста, пълна с множество кръгове от остри като бръсначи зъби. Създанието запълзя към мен, розово-кафявото му тяло се извиваше и гърчеше с ужасяваща ловкост. Каналите бяха неговото леговище.

Аз бях вечерята.

Хлъзгах се и падах във вонящата кал, но не спрях да тичам, като се ядосвах, че не успявам да запомня повече подробности от разположението на каналите през няколкото секунди, с които разполагах да ги разгледам. Знаех, че пътят, по който поемам, може да ме доведе до задънена улица, където със сигурност...

Тълпата изрева като един и заглуши мляскащите, пляскащи звуци, издавани от червея, но аз не посмях да се обърна. Приближаващата се смрад ми подсказа много ясно колко е близо до мен. Не ми стигна време да въздъхна от облекчение, когато стигнах до някакво разклонение на канала и свърнах рязко наляво.

Трябва да се отдалеча от червея възможно най-много. Трябва да намеря място, където да спра и съставя план – място, където да открия някакво предимство за себе си.

Още едно разклонение – отново свърнах вляво. Може би, ако бягам наляво достатъчно дълго, ще направя кръг и ще се озова някак зад създанието и...

Не, това е абсурдно. За целта трябва да се движа три пъти по-бързо от червея, а точно в момента едва успявах да поддържам мижавата си преднина. При поредния ляв завой се ударих в стената и се свлякох в хлъзгавата кал. Студена, воняща, задушаваща. Избърсах я от очите си и вдигнах глава, само за да видя ухилените лица на елфи, които се рееха във въздуха над мен и се смееха. Побягнах отново.

След малко стигнах една права, равна отсечка от канала и съсредоточих цялата си сила в краката, преди да се втурна напред. Най-сетне се осмелих да хвърля поглед през рамо и страхът ме завладя с пълна сила, когато зърнах червея съвсем близо – не изпускаше следата.

Почти подминах един тесен отвор в стената на канала заради този поглед през рамо и се отказах от няколко безценни крачки, за да спра и да се промуша през отвора. Той беше твърде тесен за червея, но създанието сигурно може да се гмурне в калта. Или пък да разшири отвора със зъби. Рискът обаче си струваше.

Докато се опитвах да се провра, някаква сила ме задържа назад. Не, не беше сила, а стените. Отворът беше прекалено тесен и аз се бях хвърлила към него с такава сила, че се бях заклещила. С гръб към червея, заседнала между стените, без да мога да се обърна, нямаше как да видя дали приближава. Миризмата обаче се засилваше.

Дърпах се, бутах напред, но калта беше прекалено гъста и ме държеше здраво.

Каналите затрептяха от движението на червея. Почти усещах вонящия му дъх върху онази част от тялото ми, която бе на показ, почти чувах как зъбите му разсичат въздуха, все по-близо и по-близо. Не и така. Няма да умра така.

Забих нокти в калта и започнах да дращя, да се гърча и да се вкопчвам във всичко, което попадне под пръстите ми, за да се измъкна. Червеят се приближаваше с всеки удар на сърцето ми, а миризмата му почти изключи сетивата ми.

Продължих да дращя калта, да се гърча, да ритам и да блъскам, хлипайки през стиснати зъби. Не и така.

Земята потрепери. Обгърна ме невъобразима воня и ме удари струя горещ въздух.. Зъбите му изтракаха.

Хванах се за стените и отново започнах да се избутвам напред, Последва джвакане и внезапно натискът около тялото ми изчезна и аз паднах напред, в калта.

Тълпата въздъхна. Нямах време за сълзи от облекчение, защото се намерих в друг канал и се затичах напред към вът­решността на лабиринта. От затихващия рев зад гърба ми разбрах, че червеят не е успял да ме последва.

Но това не беше логично – няма къде да се скрия, заседнала в отвора между каналите. Трябва да ме е видял. Освен ако не се е отказал да разширява отвора и не е избрал да мине по друг път и да скочи върху мен от друго място.

Не забавих крачка, макар че губех инерция всеки път, когато се блъсках в стена, преди да взема поредния остър завой. Червеят също трябва да намали скорост при тези маневри – създание с подобни размери няма как да завива, без да забави ход, независимо колко е ловко.

Рискувах и вдигнах глава към тълпата. По лицата им бе изписано разочарование и никой не гледаше към мен – всички се бяха обърнали към другия край на лабиринта. Там трябва да е отишъл червеят, там свършваше онзи канал. Значи не е видял накъде съм тръгнала. Не ме е видял.

Червеят е сляп.

Толкова се изненадах, че не забелязах огромната яма, зейнала точно пред мен, скрита от леко издадената повърхност на ръба. Едва се сдържах да не извикам, когато полетях надолу. Въздух, само въздух и...

Паднах в кал, която стигаше до глезените ми, и тълпата нададе крясъци. Калта омекоти удара, но зъбите още ме боляха. Нямах обаче нищо счупено и нищо не ме болеше.

Няколко елфи надникнаха към мен, все така ухилени високо над ямата. Аз се завъртях да видя къде съм попаднала и да се опитам да открия най-бързия път навън. От другата страна на дъното на ямата тръгваше тесен, тъмен тунел, но нагоре нямаше как да се изкача – стената беше прекалено хлъзгава.

Бях в капан. Задъхана, направих няколко колебливи крачки в мрака на тунела. Прехапах устни, за да не изпищя, когато нещо изхрущя под краката ми. Залитнах назад и опашната ми кост изстена от болка. Продължих напред пипнешком и едната ми ръка докосна нещо гладко и твърдо, а когато я вдиг­нах пред очите си, видях, че нещото е и бяло.

Пръстите ми, дори през калта, добре познаваха този материал. Кост.

Застанах на четири крака и започнах да опипвам земята, като навлизах все по-дълбоко в тъмния тунел. Попаднах на още много кости, с всякаква форма и размери, и преглътнах ужасения си вик, когато най-сетне осъзнах къде съм попаднала. Едва когато ръката ми попадна върху гладкия купол на един череп, скочих на крака.

Трябваше да се измъкна. Веднага.

– Фейра – дочух гласа на Амаранта отдалеч. – Разваляш забавлението на всички!

Каза го сякаш съм нескопосан партньор на бадминтон и провалям играта.

– Излез!

Нямах подобно намерение, но тя ми каза онова, което исках да знам. Червеят не знае къде съм – не може да ме подуши. Разполагах с няколко секунди да се измъкна.

Когато зрението ми привикна към мрака в леговището на червея, пред мен лъснаха цели купчини кости – купчини, които се точеха напред в мрака. Калта тук беше по-гъста, сигурно заради купищата кости, които гниеха под нея. Трябва да се измъкна веднага, трябва да се скрия на място, което не представлява смъртоносен капан. Запрепъвах се обратно към ямата, съпроводена от шума на тракащи кости.

Щом се озовах на открито, се опитах да се покатеря по стръмната стена на ямата.

Няколко зеленолики елфи започнаха да сипят проклятия с гласове, подобни на кучешки лай, но аз не им обърнах внимание, съсредоточена върху опитите си да се изкатеря по стената. Успях да измина около сантиметър, преди да се подхлъзна обратно. Не мога да изляза без въже или стълба, а е прекалено опасно да се връщам в тунела и да търся друг изход оттам. Естествено, със сигурност има друг изход. Всяко животно прави два изхода от леговището си, но не исках да рискувам в мрака. Мракът ще ме направи сляпа и ще ме лиши от мизерното ми преимущество.

Единственият път за спасение е нагоре. Пак се опитах да се изкатеря по стената. Елфите горе все още мърмореха, недоволни. Докато са в такова настроение, аз съм в безопасност. Прилепих се към калната стена и задълбах с ръце в нея. Единственото, което постигнах, беше леденостудена кал под ноктите, преди да се свлека надолу за втори път.

Вонята, която насищаше въздуха в ямата, се просмука в мен. Преглътнах поредния позив за повръщане и отново, и отново се опитах да се покатеря. Елфите вече се смееха.

– Мишка в капан – каза един.

– Трябва ли ти стълбичка? – пропя друг.

Стълба.

Обърнах се към купчините кости и после ударих с ръка по стената на ямата. Стори ми се твърда. Всичко тук беше от кал и ако обитателят на ямата прилича на по-малките си и безопасни събратя, то вонята, следователно самата кал, са отпадъчният продукт от онова, което е минало през храносмилателната му система, оставяйки само костите.

Опитах се да не мисля за този отблъскващ факт и сграбчих двете най-големи и дебели кости, които успях да намеря веднага. И двете бяха по-дълги от краката ми и тежки, толкова тежки, когато ги забих в стената. Не знаех какво яде обикновено създанието, но това трябва да е било нещо с размерите на крава.

– Какво прави то? Какво е намислило? – изсъска един от елфите.

Грабнах трета кост и я забих дълбоко в стената, колкото високо успях да стигна. После взех четвърта, малко по-малка, и я затъкнах в колана си отзад. Изпробвах трите забити в стената кости с няколко резки дръпвания, поех си дъх, пренебрегнах гласовете на елфите и започнах да се катеря по стълбата. Собственоръчната ми стълба.

Първата кост издържа тежестта ми. Изпъшках и посегнах към втората, после се издърпах върху нея. Тъкмо посягах към третата, когато ме осени идея и аз замрях.

Елфите, които все още бяха наблизо, отново започнаха да викат.

Може и да се получи. Може и да се получи, ако действам правилно. Може и да се получи, защото трябва да се получи. Слязох обратно в ямата и чух как елфите, които ме наблюдаваха, започнаха да мърморят объркани. Извадих костта от колана си и я счупих о коляното си.

Собствените ми кости възроптаха от болка, но костта се счупи и сега имах две изострени в единия край парчета. Ще се получи.

Щом Амаранта иска да ловувам, ще ловувам.

Тръгнах към центъра на ямата, прецених разстоянието и забих двете кости в калта. После се върнах при купчините и бързо насъбрах още няколко яки, заострени парчета. Когато коляното ме заболя да ги чупя, започнах да ги слагам на земята и да ги настъпвам, за да се пречупят. Забивах кост след кост в дъното на ямата, докато цялата се покри с бели копия, освен едно малко ъгълче.

Не тръгнах да проверявам дали са здраво забити в калта. Или ще успея, или ще се проваля и ще свърша като поредната купчина кости. Имам само един шанс. Нищо друго. Все пак е по-добре от никакъв шанс.

Хукнах към костената си стълба, пренебрегвайки жиленето от острите парченца кост по пръстите ми, докато се катерех към третото стъпало, откъдето се изправих и забих четвъртото.

В следващия момент се прехвърлих през ръба на ямата и почти се разплаках от облекчение, че пак съм на открито.

Подредих три парчета кости в колана си – тежестта им ми подейства успокояващо и се втурнах към най-близката стена. Грабнах шепа от вонящата кал и я размазах по лицето си. Елфите засъскаха, когато взех още една шепа и я втрих в косата си, после по врата си. Вече привикнах към задушливата смрад и очите ми само леко се насълзиха, докато се покривах с кал. Дори легнах на земята и се овъргалях в нея. Трябваше да покрия с кал всеки сантиметър от тялото си. Всеки проклет сантиметър.

Щом създанието е сляпо, значи разчита на обонянието си – миризмата ми е най-слабото ми място.

Търках се с кал, докато не се уверих, че от мен са останали само две синьосиви очи. Размазах последната шепа кал по себе си – ръцете ми бяха станали толкова хлъзгави, че едва успях да задържа в едната заострената кост, която измъкнах от колана си.

– Какво прави то? – попита отново един от зеленоликите елфи.

Този път му отговори дълбок, шлифован глас.

– Прави капан.

Рисанд.

– Но Миденгардът...

– Разчита на обонянието си, за да вижда – каза Рис и аз го изгледах особено гневно, когато вдигнах глава към тази част от публиката си и го видях да ми се усмихва. – А Фейра току-що стана невидима.

Във виолетовите му очи блесна пламъче. Отправих му неприличен жест, преди да хукна да бягам право към червея.

* * *

Забих останалите кости на най-острите завои, тъй като знаех, че на връщане няма да мога да тичам със същата скорост, колкото и да ми се иска. Не ми отне много време да открия червея, тъй като група елфи се бяха събрали да го дразнят, но трябваше да стигна до подходящо място – трябваше да избера бойното поле.

Забавих крачка и прилепих гръб към стената, щом чух плъзгането и хриптенето на червея. И хрущенето.

Елфите, които гледаха червея – десетина, всичките с бледосиня кожа и бадемовидни черни очи, се закикотиха. Предположих, че съм ги отегчила и са решили да гледат как нещо друго умира.

Което е чудесно, но само ако червеят все още е гладен и ако се хване на примамката ми.

Промъкнах се до един завой и надникнах зад ъгъла. Тъй като бях покрита с неговата собствена миризма, червеят не ме надуши и продължи да се храни. Сега надигна предната част на едрото си тяло нагоре, към нещо, което един елф люлееше пред пастта му и приличаше на космата ръка. Червеят щракна със зъби и синьокожите елфи отново се разкикотиха, преди този с ръката да я пусне в отворената паст на създанието.

Скрих се обратно зад ъгъла и извадих костената си сабя, която приготвих за случая. Припомних си пътя, по който стигнах дотук, всички завои и тунели.

Въпреки всичко сърцето ми замря, когато прокарах острия назъбен край на костта по дланта си, разрязвайки кожата. Кръвта набъбна на едри капки – ярки и блестящи като рубини. Оставих капките да наедреят още преди да стисна юмрук. Червеят щеше да я надуши скоро.

Едва тогава осъзнах, че тълпата зрители е замлъкнала.

Почти изпуснах костта, когато отново протегнах шия да видя червея.

Нямаше го.

Синьокожите елфи ми се ухилиха.

После се чу глас, който разкъса тишината като метеор – гласът на Люсиен, който изрева над цялото помещение:

– ОТЛЯВО!

Аз хукнах назад и успях да измина няколко метра, преди стената зад мен да избухне като кална бомба, когато червеят мина направо през нея – огромна маса, увенчана с остри като бръсначи зъби, – на сантиметри от мен.

Вече тичах – толкова бързо, че стените на канала ми се струваха размазано червеникаво петно. Трябваше да увелича дистанцията си, иначе червеят ще се стовари върху мен. Но не трябва да се отдалечавам прекалено много, за да не изгуби той дирята и да забрави, че е гладен.

Стигнах първия остър завой и сграбчих костта, която бях забила в калта. Използвах я като лост, за да се оттласна напред, без да губя скорост, даже печелейки малко, за да увелича преднината си пред червея с няколко секунди. После дойде вторият остър завой и аз повторих действието с костта, която бях забила в стената.

Глезените и коленете ми протестираха, докато се мъчех да не падна в хлъзгавата кал. Още само още един завой и после идваше права отсечка...

Завих зад последния ъгъл и виковете и крясъците на елфите се промениха. Червеят напредваше като мощна, смъртоносна вълна зад мен, но аз продължих да бягам, без да се подхлъзна по последната отсечка от трасето.

Ръбът на ямата се появи пред мен и с една последна молитва наум, аз скочих.

За момент под мен имаше само тъмен въздух, готов да скочи и да ме погълне.

Протегнах ръце, докато падах надолу, към мястото, което си набелязах. Всичките ми кости, главата ми пламнаха от болка, когато се ударих в земята и се претърколих. Преметнах се, за да се изправя, и изпищях, когато нещо твърдо ме удари по ръката и прониза плътта ми.

Но нямах време за мислене, нито да видя какво е това, защото трябваше да се скрия възможно най-дълбоко в тъмния тунел на червея. Сграбчих една кост, завъртях се и видях как червея пада в ямата.

Тялото му удари земята и се огъна, за да ме достигне и да нанесе последния удар, но вместо това въздухът се изпълни от хрущене.

И червеят спря да мърда.

Клечах в тунела, пълнех дробовете си с изгарящия въздух и се взирах в бездната на кошмарната уста, широко отворена, за да ме погълне. След няколко удара на сърцето осъзнах, че червеят няма да ме изяде, а след още няколко разбрах, че наистина се е надянал на копията от кости. Беше мъртъв.

Почти не чух изненаданото поемане на въздух и после радостните възгласи горе. Всъщност не мислех и не усещах кой знае какво, докато заобикалях червея и бавно се катерех нагоре по стената на ямата, без да изпускам самоделната си сабя.

Безмълвно, неспособна да изрека и дума, се запрепъвах из лабиринта. Лявата ми ръка пулсираше от болка, но тъй като цялото тяло ме болеше повече или по-малко, не ù обърнах внимание.

В момента, в който зърнах Амаранта на платформата ù, до ръба на лабиринта, стиснах свободната си ръка. Доказах любовта си. През ръката ми се стрелна болка, но аз я посрещнах с радост. Бях победила.

Погледнах нагоре към нея изпод свъсените си вежди и оголих зъби, без да се опитвам да сдържам гримасата. Устните ù бяха присвити и вече не държеше Тамлин за коляното.

Тамлин. Моят Тамлин.

Стиснах по-здраво дългата кост. Треперех, треперех от глава до пети. Но не от страх. О, не. Съвсем не беше от страх. Доказах любовта си, че и повече.

– Е – рече Амаранта с лека самодоволна усмивчица. – Предполагам, че всеки може да се справи.

Засилих се и хвърлих костта към нея с цялата сила, която ми остана.

Тя се заби в калта пред платформата, изпръска бялата ù рокля и остана така, потрепваща.

Елфите отново нададоха изумени възклицания, а Амаранта се втренчи в костта, преди да докосне пръските кал по роклята си. Устните ù бавно се разтеглиха в усмивка.

– Лошо момиче – каза тя.

Ако не ни разделяше непреодолим канал, щях да ù изтръгна гръкляна. Някой ден, ако доживея, ще я одера жива.

– Предполагам, ще се зарадваш да разбереш, че голяма част от двора ми изгуби солидно количество пари днес – каза тя и вдигна парче пергамент. Погледнах Тамлин, докато тя разглеждаше написаното. Зелените му очи блестяха и макар лицето му да беше призрачно бледо, можех да се закълна, че в изражението му се долавяше сянка на триумф.

– Да видим – продължи Амаранта, без да отмести поглед от пергамента, играейки си с костта на Юриан, която ù служеше за медальон. – Да, бих казала, че почти целият ми двор заложи, че ще умреш още през първата минута, неколцина сметнаха, че ще изкараш пет минути и – тя обърна листа – и само един заложи на твоята победа.

Обидно, но не и изненадващо. Не се противих, когато Аторът ме извади от канала и ме пусна пред платформата, преди да отлети. Наранената ми ръка пламтеше от болка.

Амаранта се намръщи на списъка със залозите и после размаха ръка.

– Отведете я. Баналната ù физиономия ми досади.

Тя стисна облегалките на трона си достатъчно силно, че кокалчетата ù да побелеят.

– Рисанд, ела тук.

Не останах да видя как Великият господар на Двора на Нощта се приближава до трона. Червени ръце ме сграбчиха ме и ме стиснаха здраво, за да не им се изхлузя. Бях забравила за калта, наслоена по мен, която сега ми беше като втора кожа. Когато ме бутнаха да вървя, още по-силна болка прониза ръката ми и сетивата ми се замъглиха в агония.

Едва тогава погледнах лявата си ръка и стомахът ми се обърна, щом зърнах кръвта, стичаща се от раната малко под лакътя, разкъсаните сухожилия, разпраната плът със забита в нея кост, чийто край се подаваше от другата страна на ръката ми.

Не успях да хвърля последен поглед на Тамлин, не можах да зърна Люсиен, за да му благодаря, преди болката да ме погълне. Пазачите почти ме занесоха в килията.