Глава 16

Рисанд

Същия следобед Касиан метна кожената си чанта върху тясното легло до стената на четвъртата спалня в градската къща и съдържанието й издрънча.

— Носиш оръжия за слънцестоенето? — попитах го, облегнат на рамката на вратата.

Азриел остави своята чанта на срещуположното легло и изгледа леко тревожно брат ни. След като снощи припаднаха на диваните във всекидневната, където едва ли бяха спали удобно, най-сетне решиха да се нанесат в стаята, предвидена за престоя им.

Касиан сви рамене и седна на леглото, което подхождаше повече за дете, отколкото за илириански воин.

— Една част са подаръци.

— А останалото?

Касиан изхлузи ботушите си, облегна се на горната табла на леглото и скръсти ръце зад главата си, отпускайки криле на пода.

— Жените разнасят бижутата си. Аз нося оръжия.

— Познавам няколко жени в тази къща, които биха се засегнали от този коментар.

Касиан ми отвърна с дяволита усмивка. Същата, която беше използвал пред Девлон и командирите му на срещата преди час. Всичко беше готово за бурята; всички патрули — налице. Обикновена среща, на която нямаше нужда да присъствам, но винаги си струваше да им напомня за присъствието си. Особено, преди да се съберат за слънцестоенето.

Азриел отиде до прозореца в дъното на стаята и огледа градината долу.

— За пръв път ще спя в тази стая.

Дълбокият му като тъмна нощ глас изпълни пространството.

— Така е, защото с теб винаги сме последната дупка на кавала, братко — обясни Касиан, разпервайки криле върху дървения под. — Мор получава хубавата стая за гости, Илейн спи в другата, затова нас са ни тикнали тук.

Не спомена, че последната стая за гости, където някога бе живяла Неста, щеше да остане свободна. Азриел имаше съобразителността да си замълчи.

— По-добре е от таванското помещение — подхвърлих аз.

— Горкичкият Люсиен — усмихна се Касиан.

— Ако изобщо се появи — поправих го.

Още нямахме вести дали има намерение да празнува с нас. Или щеше да остане в онзи мавзолей, който Тамлин наричаше свой дом.

— Аз се обзалагам, че ще дойде — продължи Касиан. — Ще участваш ли?

— Не — отказа Азриел, без да се обръща от прозореца.

Касиан се надигна възмутен в леглото.

— Не ли?

Азриел сви по-плътно крилете си.

— Би ли ти харесало някой да се обзалага за теб?

— Това никога не ви е спирало да се обзалагате за мен. Последния път с Мор направихте облог дали крилете ми ще се възстановят.

Изсумтях. Вярно беше.

Азриел остана при прозореца.

— Неста тук ли ще нощува, ако реши да дойде?

Касиан внезапно изпита нужда да лъсне Сифона върху лявата си ръка.

Реших да го пощадя, затова казах на Азриел:

— Срещата с командирите мина относително добре. Девлон е съставил график, по който ще се провеждат упражненията на момичетата, след като отмине бурята. Май не беше само за пред нас.

— Въпреки това ще се учудя, ако си спомнят за него след бурята — коментира Азриел и най-накрая загърби прозореца.

Касиан изръмжа потвърдително.

— Новини около недоволството в лагерите?

Запазих неутралното си изражение. С Аз бяхме решили чак след празника да разкрием на Касиан какво знаем и кого подозираме като подбудител на броженията. Все пак му бяхме подхвърлили малко информация, колкото да уталожим чувството му за вина.

Познавах Касиан както самия себе си. Дори повече. Научеше ли сега, нямаше да се отпусне. А след всичко преживяно през последните месеци и преди това брат ми заслужаваше почивка. Поне за няколко дни.

Е, да, въпросната почивка включваше срещата с Девлон и уморителна сутрешна тренировка върху Дома на Ветровете. От всички нас Касиан беше най-неспособен да се отпуска.

Азриел се облегна на резбованата долна табла на леглото си.

— Нямаме какво да добавя. — Изкусен, опитен лъжец. Много по-добър от мен. — Но усещат, че недоволството се разраства. Най-подходящият момент да преценим ситуацията ще е след слънцестоенето, когато всички се приберат по домовете си. Тогава ще разберем кой подстрекава към бунтовничество. Дали е нараснало по време на празника или бурята в лагерите.

Идеалният начин да проучим положението в пълния му размер.

Ако илирианците въстанеха… Не ми се мислеше за това. Какво би ми коствало. Какво би коствало на Касиан да воюва с народа, от който още се стремеше да остане част. Да убива илирианци. Щеше да е съвсем различно от изтребването на онези, които доброволно служеха на Амаранта и сееха смърт в нейно име. Коренно различно.

Отпъдих мисълта. Оставих я за по-късно. За след слънцестоенето. Тогава щяхме да се заемем с този въпрос.

За щастие, Касиан също разсъждаваше така. Напълно оправдано след едночасовото перчене, което беше изтърпял, преди да се доветреем тук. Дори сега, векове по-късно, лагерните главатари и командирите продължаваха да го предизвикват. Да плюят на него.

Касиан опря стъпала в долната табла на своето легло, дори не можеше да опъне напълно краката си.

— Кой е спал в това легло? Тук би се събрала само Амрен.

Изсумтях.

— Внимавай с мрънкането. Фейра и бездруго ни нарича илириански лигльовци.

Азриел се засмя.

— Достатъчно е напреднала с летенето, така че й е позволено.

Изпълних се с гордост. Да, нямаше вроден талант, но компенсираше с упоритост и съсредоточеност. Вече не знаех колко часове сме прекарали във въздуха, колко бяхме откраднали от безценното ни време заедно.

— Ще опитам да ви уредя две по-дълги легла — казах на Касиан.

Точно в навечерието на слънцестоенето щеше да е същинско чудо. Трябваше да преобърна цял Веларис.

Той махна с ръка.

— Няма нужда. По-добре е от дивана.

— Вярно, снощи бяхте прекалено пияни, за да се качите на горния етаж — подхвърлих коварно, спечелвайки си вулгарен жест от Касиан, — но пространството в тази къща наистина започва да ми се струва недостатъчно. Ако искате, може да нощувате в Дома на Ветровете. Ще ви ответрея.

— Там е скучно — прозя се Касиан. — Аз се шмугва в сенките и оставам сам.

Азриел ми хвърли поглед, който казваше „Наистина е илириански лигльо“.

Прикрих усмивката си, отвръщайки на Касиан:

— Тогава май трябва да си намериш собствено жилище.

— Имам си в Илирия.

— Говоря за тук.

Касиан вдигна вежда.

— Тук не ми трябва цяла къща. Трябва ми само стая. — Той отново бутна с крак долната табла на леглото. — Тази щеше да е идеална, ако не беше това кукленско легло.

Засмях се отново, но сдържах коментара си и намека, че съвсем скоро можеше да му се прииска собствено жилище.

Не че имаше някакво развитие по този въпрос. И не се очакваше скоро. Неста ясно демонстрираше, че не проявява интерес към Касиан, дори не искаше да го вижда. Знаех защо. И аз самият бях понасял такова отношение.

— Може това да е подаръкът ми за слънцестоенето, Касиан — отвърнах с усмивка. — Ново легло.

— По-добре е от подаръците на Мор — подхвърли Аз.

Смехът на Касиан отекна между стените.

Аз обаче погледнах към Сидра и вдигнах умислено вежда.

Изглеждаше ослепително.

В навечерието на слънцестоенето шумотевицата, обзела цял Веларис през последните седмици, най-сетне утихна, сякаш всички бяха спрели, за да послушат как се сипе снегът.

За разлика от тази спокойна зимна картина обаче в Илирианската планина беснееше страшна буря.

Бяхме се събрали край разпалената камина във всекидневната и пиехме вино. Въпреки че нито Люсиен, нито Неста се бяха появили, далеч не цареше мрачно настроение.

А когато Фейра влезе от коридора към кухнята, за миг просто я попих с поглед от креслото си пред огъня.

Отиде първо при Мор, вероятно защото братовчедка ми веднага протегна ръка с отворена бутилка вино.

Докато пълнеше чашата й, аз се полюбувах на гледката отзад.

Едва сдържах бушуващите си инстинкти, наблюдавайки извивките на другарката ми, присъствието й — така ярко, дори сред толкова цветущи образи в стаята. Тъмносинята й кадифена рокля обгръщаше тялото й съвършено и не оставяше почти нищо на въображението, преди да се разлее по пода. Пуснатата й коса падаше на леки вълнички и нямах търпение по-късно да заровя ръце в нея, разпилявайки сребърните гребени, с които я беше вдигнала от двете страни. После щях да съблека роклята й. Бавно.

— Ще повърна — изсъска Амрен от съседното кресло и ме срита със сребристата си обувка. — Овладей мириса си, момче.

Стрелнах й смаян поглед.

— Моите извинения.

Погледнах Вариан, застанал до креслото й, и безмълвно му поднесох съболезнованията си.

Облечен в синьо-златистите одежди на Двора на Лятото, той само ми кимна с усмивка.

— Странно. Толкова ми беше странно да виждам принца на Адриата тук. В градската ми къща. Усмихнат. С чаша от моето вино в ръка.

Докато…

— В Двора на Лятото изобщо празнувате ли слънцестоенето?

… докато Касиан не реши да си отвори устата.

Вариан обърна глава към него и Азриел на дивана и сребристата му коса проблесна на елфическата светлина.

— През лятото, разбира се. Все пак два пъти има слънцестоене.

Азриел скри усмивката си, отпивайки глътка вино.

Касиан преметна ръка през облегалката на дивана.

— Сериозно?

Свещена майко! Значи такава нощ ни очакваше.

— Не си хаби думите да му отговаряш — посъветва Амрен принца и също пийна вино. — Касиан е точно толкова глупав, колкото изглежда. И звучи — додаде тя с пронизващ поглед към него.

Касиан вдигна чаша за поздрав и глътна вино.

— Предполагам вашето Лятно слънцестоене поне теоретично е същото като нашето — обърнах се към Вариан, макар и да знаех. Много пъти бях присъствал. — Семейни сбирки, пиршества, размяна на подаръци.

Можех да се закълна, че Вариан ми кимна с благодарност.

— Точно така.

Фейра ме доближи и ароматът й се просмука в мен. Подръпнах я да седне на извитата странична облегалка на креслото ми.

Тя се настани с готовност, която стопли нещо дълбоко в мен, и дори не ме погледна, преди да плъзне ръка през раменете ми. Просто я отпусна там.

Другарката ми. Моята другарка.

— Значи Таркуин не празнува Зимното слънцестоене? — попита тя Вариан.

Принцът поклати глава.

— Може би трябваше да го поканим — замисли се Фейра.

— Още не е късно — отвърнах. Само Котелът знаеше колко се нуждаехме от съюзи точно сега. — Ти решаваш, принце.

Вариан сведе поглед към Амрен, която изглеждаше напълно съсредоточена в чашата си с вино.

— Ще си помисля.

Кимнах. Таркуин беше негов Велик господар. Дойдеше ли тук, щеше да изисква вниманието на Вариан. А принцът не искаше да се откъсва от Амрен за броените дни, които имаха заедно.

Мор се отпусна на дивана между Касиан и Азриел и златистите й къдрици подскочиха.

— И без това обичам да сме си само ние — обяви тя. — С теб, Вариан — поправи се.

Вариан й благодари с усмивка.

Часовникът на полицата над камината удари осем. Сякаш призована от звъна му, в стаята влезе Илейн.

Мор веднага скочи от дивана да й предложи вино — доста настойчиво. Типично за нея.

Илейн отказа любезно и седна на един от дървените столове пред еркерните прозорци. Също типично.

Фейра погледна свъсено часовника.

Неста няма да дойде.

Поканата е за утре.

Погалих я успокоително по връзката ни, сякаш така можех да потуша осезаемото й отчаяние.

Тя стисна рамото ми.

Вдигнах чаша и стаята притихна.

— Да пием за старите и новите членове на семейството ни. Нека празникът да започне.

Всички пихме за това.

Загрузка...