Двор от скреж и звездна светлина

Глава 17

В утрото на слънцестоенето през пролуката между плътните кадифени пердета в стаята ни се прокрадваше ярка слънчева светлина, отразена от девствения сняг.

Намръщих се и извърнах глава от прозореца. Бузата ми се блъсна в нещо намачкано и твърдо. Определено не беше възглавницата ми.

Отлепих език от небцето си, разтривайки слепоочията си, за да разсея главоболието, остатък от часовете на пиене, смях и още пиене до рано сутринта. Чак тогава се понадигнах колкото да видя какво е оставено до лицето ми.

Подарък. Опакован в черна крепирана хартия и овързан със сребриста връв. А до него ми се усмихваше Рис.

Беше отпуснал глава върху единия си юмрук и разперил криле зад себе си.

— Честит рожден ден, скъпа Фейра!

Простенах.

— Как е възможно да се усмихваш след такива количества вино?

— Просто не изпих цяло шише.

Той плъзна пръст надолу по гърба ми.

Надигнах се на лакти, оглеждайки подаръка пред мен. Беше правоъгълен и почти плосък, едва три-четири сантиметра.

— Надявах се да си забравил.

Рис се подсмихна.

— Естествено.

Прозях се, коленичих в леглото и протегнах ръце високо над главата си, после придърпах подаръка.

— Мислех, че ще си разменяме подаръци довечера с другите.

— Днес имаш рожден ден — провлачи той. — Това правило не важи за теб.

Врътнах очи, но и се поусмихнах. Разкъсах опаковката и извадих разкошен тефтер, подвързан в мека черна кожа, гладка като кадифе. Отпред със семпли сребърни букви бяха изписани инициалите ми.

Отваряйки меката предна корица, открих страници чудесна плътна хартия. Всичките празни.

— Скицник — обясни той. — Лично твой.

— Прекрасен е — възкликнах искрено.

Без излишни украси, но изящно изработен. Аз самата бих си го избрала, ако подобен лукс не ми се стореше прекален.

Наведох се и целунах Рис. С ъгълчето на окото си видях, че на възглавницата ми се е появило още нещо.

Като се отдръпнах, установих, че е втори подарък — голяма кутия, опакована в аметистово-лилава хартия.

— Още един?

Рис махна лениво с ръка — олицетворение на илирианската арогантност.

— Да не мислиш, че един скицник е достатъчен подарък за Велика господарка?

Лицето ми пламна, но отворих и втория подарък. В кутията лежеше старателно сгънат небесносин шал от най-меката вълна на света.

— За да спреш да крадеш от шаловете на Мор — смигна ми той.

Усмихнах се широко и се загърнах с шала. Допирът му върху голата ми кожа сякаш шепнеше за разточително великолепие.

— Благодаря ти — казах, плъзвайки пръсти по меката материя. — Цветът е приказен.

— Мммм!

Той отново махна с ръка и до мен се появи трети подарък.

— Вече прекаляваш.

Рис само вдигна вежда и аз се засмях, отваряйки новия подарък.

— Кожена чанта за художническите ми материали — пророних, докато ръцете ми обхождаха качествената кожа и множеството джобове и каишки. Вътре вече имаше комплект моливи и въглени за рисуване. И на нейната предница бяха изписани инициалите ми. Заедно с малко изображение на герба ни. — Благодаря ти — повторих.

Усмивката на Рисанд се разшири.

— Нещо ми подсказваше, че бижутата не са любимият ти вид подаръци.

Вярно. Колкото и да бяха красиви, не ме вълнуваха.

Пък и вече си имах предостатъчно.

— Точно това бих си поискала.

— Ако не се надяваше собственият ти другар да забрави рождения ти ден.

Изсумтях.

— Именно.

Целунах го отново, а когато понечих да се отдръпна, той обгърна тила ми с длан и ме задържа до лицето си.

Целуна ме силно, бавно, сякаш нямаше нищо против цял ден да го прави. И аз бих се замислила…

Накрая обаче успях да се измъкна, настаних се назад в леглото, кръстосах крака и придърпах скицника и новата си чанта.

— Искам да те нарисувам — обявих. — Това ще бъде моят подарък за мен.

Той се усмихна котешки.

Отваряйки скицника на първата страница, добавих:

— Веднъж спомена, че е най-подходящо да си гол.

Очите на Рис просветнаха и лек повей от силата му отвори пердетата, изпълвайки стаята ни с утринно слънце. Разкривайки всеки прелестен сантиметър от голото му тяло, изпружено върху леглото, озарявайки бледочервените и златисти нюанси на крилете му.

— Да видим на какво си способна, Унищожителко на проклятия.

С кипнала кръв извадих парче въглен и зарисувах.

Наближаваше единайсет, когато най-сетне напуснахме стаята си. Бях запълнила няколко страници от скицника си с рисунки на крилете му, на очите му, на илирианските му татуировки. И толкова части от красивото му голо тяло, че едва ли някога щях да споделя съдържанието на скицника си с друг, освен с него. Рис прегледа рисунките ми с одобрително хъмкане, подсмихвайки се на точността, с която бях предала някои от прелестите му на листа.

В градската къща още цареше тишина, докато слизахме по стълбите. Другарят ми незнайно защо беше облякъл илирианския си кожен костюм. Ако утрото на слънцестоенето по традиция включваше някоя от уморителните тренировки на Касиан, определено щях да остана у дома и да подхвана вкусотиите, чиито аромати вече се разнасяха от кухнята.

Като влязохме в трапезарията, закуската ни чакаше на масата, но не и приятелите ни.

Рис ме настани на обичайното ми място, после седна на стола до мен.

— Мор сигурно още спи.

Сложих по едно парче шоколадов сладкиш първо в моята, после и в неговата чиния.

Рис разряза киша с праз и шунка и сложи едно парче в чинията ми.

— Тя си пийна повече дори от теб, така че едва ли ще й видим очите преди залез.

Изсумтях, а той вдигна изпускащия пара чайник и аз му подадох чашата си, за да ми налее чай.

В този момент обаче две масивни фигури изпълниха сводестия вход на трапезарията и Рис спря.

Азриел и Касиан се бяха прокраднали като котараци, също облечени в илириански кожени костюми.

Ако съдех по самодоволните им усмивки, не предстоеше нищо хубаво.

Спуснаха се, преди Рис да успее да реагира, и само искра от силата му попречи на чайника да се разлее, преди да го извлекат от стола му. И право към входната врата.

Аз просто отхапах от сладкиша си.

— Поне ми го върнете цял.

— Ще се грижим за него — обеща Касиан с дяволит блясък в очите.

Дори Азриел продължаваше да се усмихва до уши, когато отвърна:

— Ако смогне на темпото ни.

Вдигнах вежда. Докато го влачеха към изхода, Рис се обърна към мен през рамо:

— Традиция.

Сякаш това обясняваше нещо.

После и тримата изчезнаха, само Майката знаеше къде.

Но поне илирианците не се бяха сетили за рождения ми ден, слава на Котела!

И така, докато Мор спеше, а Илейн вероятно помагаше при приготвянето на храната, чието благоухание изпълваше къщата, аз се отдадох на спокойна закуска. Изядох и сладкиша от чинията на Рис, заедно с парчето от киша. И още едно.

Ето, традиция.

Тъй като нямах друга работа, освен да си почивам до тържеството, което започваше един час преди залеза, седнах пред бюрото в стаята ни, за да отметна малко писмена работа.

Много празнично — коментира Рис по връзката ни.

Представих си ироничната усмивка на лицето му.

А мога ли да попитам ти къде си?

Не се тревожи за мен.

Погледнах смръщено окото върху дланта си, макар и да знаех, че Рис вече не го използва.

Това ме кара да се тревожа за теб.

Той се засмя тайнствено.

Касиан каза, че ти позволява да го фраснеш, като се приберем.

И кога ще е това?

Съмнително дълга пауза.

Преди вечеря?

Засмях се.

Май е по-добре да не разпитвам, а?

По-добре.

Още усмихната, пуснах нишката помежду ни и въздъхнах пред документите, които ме чакаха. Сметки, писма, разноски…

Вдигнах вежда и придърпах дебелата кожена книга към себе си. Тя съдържаше списък с домашните ни разноски, само за двама ни с Рис. Просто капка в сравнение с общото му богатство. Нашето богатство. Извадих лист хартия и се заех да изчислявам разходите ни дотук.

Определено имах пари на разположение. Стига да исках, можех да си купя онова ателие. В раздела „разни покупки“ имаше достатъчно средства.

Да, можех да притежавам ателието с толкова пари на мое име. Но да ги пилея така, макар и за помещение, което нямаше да ползвам само аз…

Затворих счетоводната книга, пъхвайки листа с изчисленията си в нея, и станах. Документацията можеше да почака. Решението можеше да почака. Слънцестоенето, беше ми обяснил Рис, е семеен празник. И тъй като той го прекарваше с братята си, аз май трябваше да намеря поне една от сестрите си.

Илейн ме пресрещна на половината път към кухнята, понесла поднос с мармаладени кексчета към масата в трапезарията. Където вече се оформяше разнообразие от апетитни сладкиши, торти и глазирани сладки. Кифлички, поръсени със захар, и плодови пайове с карамелена заливка.

— Изглеждат прекрасно — отбелязах вместо поздрав, кимвайки към кексчетата с форма на сърце върху подноса й.

Всичко изглеждаше прекрасно. Илейн се усмихна. Плитката й се люлееше с всяка стъпка към вече отрупаната маса.

— А ако знаеш колко са вкусни.

Тя остави подноса и избърса набрашнени ръце в престилката върху пепеляворозовата си рокля. Дори посред зима сестра ми беше като разцъфнало цвете под слънцето.

Даде ми едно от кексчетата с блещукащи кристалчета захар отгоре. Веднага си отхапах и от гърлото ми се изниза блажен стон. Илейн се усмихна широко.

Огледах вкусотиите, подредени по масата, и попитах между две хапки:

— Откога се трудиш по всичко това?

Тя сви рамо.

— От съмване. — После добави: — А Нуала и Серидуен от няколко часа по-рано.

Бях видяла допълнителното възнаграждение по случай слънцестоенето, което Рис им беше определил — повече пари, отколкото някои семейства виждаха за цяла година. Но близначките заслужаваха всяка медна монета.

Особено заради всичко, което правеха за сестра ми. Даваха й приятелство, цел в живота и поне малко чувство за нормалност в кухнята им. Илейн им беше купила онези уютни пухкави одеяла от Тъкачката, едно малиново и едно люляково.

Тя впери поглед в мен, докато посягах за второ кексче.

— Имаш ли вести от нея?

Знаех за кого пита. Тъкмо отворих уста да й кажа, че нямам, когато на входната врата се почука.

Илейн се спусна натам с такава скорост, че едва я настигнах. Отвори със замах стъклената врата на преддверието и вдигна резето на масивната дъбова порта.

Ала не Неста стоеше на прага с поруменели от студа бузи.

Илейн отстъпи назад, пускайки дръжката на вратата, и видях усмихнатото лице на Люсиен.

— Честито слънцестоене! — каза той.