Единадесетата чума

20.

Четвъртък, 1 октомври

Домът на Брин, Гилдърланд

18:00 ч.

Миа и Дрю бяха починали преди близо месец и Брин, за когото дните се точеха като седмици, живееше като отшелник в малкия си дом до лабораторията. Смъртта им беше отворила в душата му огромна рана. Отдавна потискани чувства — военнопленническият лагер, смъртта на майка му, после на Лайл и сега на бедната Миа — гноясваха в тази рана. Завиждаше на хора като Сейнт Джон, които намираха спасение във вярата си, докато той нямаше тази утеха. След време, надяваше се Джак, желанието да отмъсти за любимите си щеше отново да го върне към живота — щом нямаше вяра, навярно можеше да я замести с гняв.

Блуждаеше из къщата и навсякъде усещаше присъствието на Миа. Преследваше го чувство на вина и ужасни угризения. Беше поставил живота й, щастието й на второ място след работата си и цената бе ужасна. Защо, питаше се той, ангелът на смъртта бе погубил най-близките му, без да засегне самия него? Защо не го беше взел?

Не можеше да си представи лабораторията без Дрю. Лаймън бе проявил разбиране и му позволи да си вземе отпуска. Брин си стоеше вкъщи, пиеше прекалено много и излизаше само когато усетеше, че умира от глад. Тогава набързо прескачаше до „Макдоналдс“ — но никога пиян. Не искаше да обременява съвестта си с още смърт.

Звъняха му много хора, за да изкажат съболезнованията си. Той се опитваше да говори нормално, но беше сигурен, че не може да заблуди никого и най-вече Вики Уейд, особено след три-четири скоча. Тя сериозно се безпокоеше за него, Джак го знаеше, но упорито отказваше да се вижда с когото и да било. Вики, изглежда, го разбираше.

После му се обади Вини Катрини. След завръщането на Брин от Сан Диего двамата с педиатъра бяха поддържали връзка по Интернет, но от доста време не се бяха чували. Отпреди да започне целият този ужас. Бе възнамерявал да му се обади. След това не му достигнаха сили.

— Радвам се да те чуя, Джак — започна Катрини. — Ужасно съжалявам за Миа.

— Благодаря, Вини — отвърна Брин.

— Как я караш?

— Честно ли? Зле. Ами ти? Защо не отговори на имейла ми?

— Защо ли? — каза педиатърът. — Бях малко болен. От антракс. Всъщност още съм в болницата, но прогнозата е отлична. Другата седмица ме изписват.

— Вини, не!

— Да, не беше много забавно. Но, Джак, това си има и добрата страна. Ако бъде установена в начален стадий, болестта е лечима. Ще се оправя. Надявам се, че си бил под наблюдение за антракс… Сега ме чуй, Джак. Когато се почувстваш по-добре, замъкни си задника на самолета и ни ела на гости!

— Може би ще дойда. Когато се почувствам в състояние. Радвам се, че си добре, Вини… наистина се радвам. — След като Катрини още веднъж изрази съболезнованията си, двамата си обещаха да поддържат връзка и затвориха.

Кой знае защо, обаждането на Вини подейства на Джак като силно лекарство. Може би се дължеше просто на факта, че поне някой добър човек е победил смъртта — или онзи социопат, който си мислеше, че е самата Смърт. Каквато и да бе причината, Джак започна да мисли повече за болестта на Миа и да търси обяснение.

Не бе открил на масата пакет, адресиран до него. Нямаше я и картичката, за която жена му беше споменала в болницата. И сега Брин се чудеше дали не е бълнувала.

Той се уговори с роднините й да няма официално погребение, а просто траурна церемония след като положението се успокои. Те му обещаха да се погрижат за апартамента, личните вещи и дрехите й. Междувременно полицията, ФБР и патоанатомията продължаваха да разследват смъртта й, която най-вероятно щеше да бъде разглеждана като отравяне.

С включването на патоанатомията се възцари пълен хаос: съобщиха на Джак, че състоянието на Миа предполагало хепатит B или C или предизвикан по химичен път скоротечен хепатит, и повикаха лекар от Центъра за контрол на отровите.

Няколко дни по-късно Брин се срещна с представители на ЦКЗ и адмирал Олд, които му казаха, че навярно се касаело за друг тип вирусен хепатит, навярно G. Или дори за излагане на нещо токсично, например въглероден тетрахлорид.

Намеси се градският здравен отдел и незабавно извършиха аутопсия. Диагнозата на патолозите отне по-малко от осемнайсет часа: токсичен хепатит, навярно не вирусен.

Специалисти от здравния отдел и Службата по храните и лекарствените средства взеха проби от всички храни в хладилника, кошчето за боклук и килера й и разпитаха Джак, приятелите и съседите на Миа къде се е хранила и пазарувала. Не откриха нищо.

Хората от Центъра за контрол на отровите изследваха всички препарати, които откриха под мивката. Отново нищо.

Брин бе разпитван от токсиколози, детективи, медици и главния експерт на Службата по храните и лекарствените средства, който пристигна от Вашингтон. След едноседмични смущаващи разговори и понякога размени на грубости с нископоставени бюрократи, патологията най-после постави окончателна диагноза: доктор Харт или беше яла, или й бяха дали смъртоносна доза чист афлатоксин.

Отровата била достатъчна, за да убие хиляда здрави възрастни хора. Оставаше въпросът как я е поела и кой й я е дал. Джак отново се замисли за историята с парфюма, но в апартамента нямаше такъв пакет, беше убеден в това.

Според Миа инцидентът в Мемфис бе само репетиция. И тя, изглежда, имаше право. Самата тя, първородна в семейството, бе станала жертва на десетата чума. Убиецът със сигурност отново беше започнал. Все още нищо не бе свършило.

Телефонът иззвъня и Джак незабавно вдигна слушалката.

— Доктор Брин, тук е Шмюъл Бъргър — чу се младежки глас. — Научих за съпругата ви и се помолих за нея. Много съжалявам.

Брин измърмори благодарностите си, после смени темата.

— Продължи ли с проучванията си, Бъргър?

— О, да, доктор Брин — възбудено отвърна момчето. — Вашият въпрос за десетата чума… хм, аз го… довърших.

— Какво искаш да кажеш с това, че си го „довършил“, Бъргър?

— Вие питахте какви може да са действителните причини. Е, струва ми се, че открих отговора.

— Казвай бързо!

— Върнах се в Нюйоркската медицинска академия, нали знаете, в голямата медицинска библиотека.

— Чудесно начало. И?

— Библиотекарите бяха много услужливи и ме свързаха с Библиотеката на Конгреса по компютъра. Използвах програма, наречена ГрейтфулМед. Безплатно. — Шмюъл направи нова пауза. — Разпечатките… струваха много.

— Колко?

— Двайсет и седем долара.

— Поемам разходите ти, Бъргър. Не спирай, моля те.

— Вижте, доктор Брин — с готовност продължи младежът, — има много теории за чумите. Вече бях открил девет сведения. Най-старите бяха от книга, издадена през хиляда осемстотин и десета година. Библиотекарите ми позволиха да я прегледам в залата за редки издания, но не ми свърши работа. Затова пък открих много интересни нови статии.

— Коя е най-ясна?

— Ами, най-добрите са от Хойт, Шоентал и Мармал.

— Добре, би ли ми казал точно какво пишат те за десетата чума?

— Да. Имат различни теории. Хойт смята, че се е дължала на салмонела, някакво масово хранително отравяне…

— Остави това, давай другите теории.

— Хойт и Шоентал предполагат, че се касае за микотоксини, но Мармал е много по-конкретен за токсините…

Брин се вцепени. Трябваше да е това. Как можеше да го е пропуснал? Микотоксини. Разбира се. И някой друг вече го бе открил. Преди години. Кой беше този Мармал?

Ами ако престъпникът бе чел статията? И тя го беше вдъхновила и насочвала?

— Шмюъл, разкажи ми още за микотоксините.

— Ами, според неговата теория зърното, което фараонът пазел в случай на глад, навярно било заразено с микотоксини. Не било съхранявано правилно, градушките и изпражненията на скакалците го навлажнили и започнало да гние. После настъпил гладът, ако си спомняте, по-ужасен от другите девет чуми, защото рибата загинала, когато водата се превърнала в кръв — всъщност цъфтеж на алги — после жабите, добитъкът…

— Върни се на въпроса, Шмюъл.

— Да, извинете. Така че египтяните гладували и разбили силозите. Първите, които влезли вътре, вдишали микотоксините и умрели след часове. Други яли плесенясало зърно и тъкмо това ги убило, и хора, и добитък.

— Ами първородните, Шмюъл? Защо само първородните хора и животни?

— Защото първородните — най-големите — държали властта в ръцете си. Те първи разбили силозите и тъй като се нуждаели от храна, първо нахранили най-големите животни.

— Да, да, има логика. Но пък?…

— Тъй като плесента била обхванала най-горните пластове зърно, първородните — водачите на бунтовниците, най-възрастните — се отровили и умрели. Но вътре нахлул свеж въздух и по-дълбокото зърно не било заразено.

— Свършил си страхотна работа, Бъргър! Нещо друго? Къде е публикувана статията на Мармал?

— В едно медицинско списание, казва се „Кадюсиъс“, от пролетта на деветдесет и шеста. Мармал подчертава, че микотоксините всъщност са били вдишани — че са се разпространили по въздуха. И това продължава да се случва дори в наши дни.

— Къде? Кога?

— На Стейтън Айланд през деветдесет и седма — наложило се е да затворят библиотеката. И в Кливланд, Охайо, през деветдесет и четвърта. Осем бебета починали поради застоял въздух. Мармал пише, че ЦКЗ открили по стените в мазето огромно черно петно плесен. Силно заразният въздух проникнал в стаите на кърмачетата през въздухопроводите.

— Шмюъл, приятелю, направи ми огромна услуга, реши невероятно важен проблем. Благодаря ти и моля те, много те моля, поддържай връзка с мен.

— Разбира се, доктор Брин — гордо отвърна момчето. — Ще ви дам адреса и телефонния си номер, за да са ви подръка.

Джак затвори. Вече знаеше, че Миа е била убита с афлатоксин: афлатоксините заразяваха главно плесенясало зърно, също както ерготаминът заразяваше ръжта. Според него отровата трябваше да е била впръскана през вентилационната система.

Дали смъртта й не играеше ролята на предварителен експеримент? Репетиция за много по-ужасна катастрофа?

О, господи! Внезапно си спомни за силоза в Мемфис. Някой беше ли проверил зърното за токсини? Дали някой изобщо се бе сетил, че силоз, заразен с микотоксини, може да се използва като терористично оръжие?

Брин потърси Хъбърд във Вашингтон, но му отговори само войсмейл. Той остави настойчиво съобщение и постигна същия неуспех с номера на ФБР в Ню Йорк. Позвъни в ЦКЗ и го свързаха с дежурния, който реагира любезно, но озадачено на опита на Джак да му обясни какво иска. Телефонира на Карл Рейдър и дъщеря му съобщи, че е заминал на почивка на Карибите. В Службата по храните и лекарствените средства му казаха да позвъни отново на сутринта.

Накрая се отказа, облече си халата, слезе в гаража и заключи спускащите се врати. После обиколи къщата и заключи всички други врати и прозорци. Опита се да поспи, но през цялата нощ го смущаваха шумове, каквито не бе чувал никога преди. Навярно за пръв път от смъртта на майка си доктор Джон Брин беше ужасен.

Петък, 2 октомври

Олбъни, Ню Йорк

08:15 ч.

В осем и петнайсет на следващата сутрин Брин стоеше пред библиотека „Аксълрод“ в очакване да отворят. След двайсет минути държеше в ръцете си копие на статията в „Кадюсиъс“.

Мармал наистина доказваше, че разпространявани по въздуха микотоксини може да са причина за всичко — от проклятието на цар Тот до болестите, типични за музейните уредници, прекарали години сред хванали плесен стари книги и документи. Библиотекарите и музейните работници просто вдишвали токсините, отложени в древните пергаменти и папируси.

Находчивите обяснения за всяка от десетте чуми развълнуваха Джак. Той припряно се върна у дома, за да се обади на Хъбърд, и откри, че на верандата го очаква голям кашон, надписан с почерка на малкия брат на Миа.

Вътре откри плик с писмо, в което роднините на жена му го питаха как е и дали се нуждае от помощ. Текстът бе кратък и му прозвуча като сбогуване.

В кашона бяха личните вещи на Миа — документи, чантичка, портмоне, бележник, ключове, снимки в рамки, тоалетни принадлежности, обувки, бельо — и малка кутия, адресирана до него.

Най-после я бяха намерили. Миа сигурно бе оставила пакета на масата в хола и после, навярно в просъница, кой знае защо, беше променила решението си и го бе прибрала, навярно в скрина за бельо, където обикновено криеше разни неща. И когато, вече много болна, си беше спомнила за него, сигурно бе забравила къде го е сложила.

Той бързо взе гумени ръкавици, ролка изолирбанд и два найлонови чувала за смет. Сложи си ръкавиците, здраво облепи целия кашон, напъха го в единия чувал, после и в другия.

Изми си лицето и ръцете със силен сапун и изплакна носа, гърлото и устата си с вода. После отнесе чувалите с кашона в лабораторията, сложи си престилка, латексови ръкавици и маска, включи вентилаторите на качулката БЛ-3 и влезе в залата за бяс.

Отвори кашона и извади кутийката. Надяваше се, че семейството на Миа не е било изложено на заразата. Внимателно извади шишенцето с парфюм, постави го под качулката и угаси осветлението.

Включи ултравиолетовата лампа. Лилавият неонов цвят обгърна лабораторните маси със зловеща светлина. Той насочи лампата към стъклото.

Точно както очакваше, само че много по-ужасно. Веществото сияеше, сякаш от вълшебен електрически ток, и излъчваше мрачна пулсираща светлина, почти достатъчно ярка, за да хвърли трепкащи сенки из стаята.

Цветът беше зелен и фосфоресцираше — искрящ от смърт и проклятие. И без да поглежда дъното на шишенцето, Брин знаеше, че там трябва да е маркиран кодът за афлатоксин и буквите „ПМН“.

Отново позвъни на Хъбърд, но му отговориха, че специалният агент отсъства по служба. Отказаха да му дадат номера на пейджъра му и любезно му предложиха да остави съобщение. На Джак му се искаше да счупи телефона, но положи всички усилия да обясни, че е изключително важно да се свърже с Хъбърд. Нямаше на кого другиго да се обади.

Чакаше и се молеше агентът да се обади скоро. После се зае с мъчителната задача да прегледа вещите на Миа. Сложи си ръкавици и маска, прелисти бележника й и прочете записките й — търсеше онова, което му беше казала, че е оставила за него. Защо не бе забелязал колко е болна? Записките ставаха все по-малко и по-нечетливи. Дори не беше успяла да си води бележки по време на срещата. Нищо чудно, че не си спомняше къде е оставила пакета.

Все пак от деня на заседанието в Академията имаше нещо интересно: удивителен знак до нахвърляна с трепереща ръка рисунка на малка черква с куличка. Вероятно я бе скицирала само минути преди да припадне. Брин забеляза, че по бележника има петна, и го освети с ултравиолетовата лампа. Фосфоресцираше — слабо, но фосфоресцираше.

Внезапно иззвъня телефонът. Беше Хъбърд. Джак започна да му разказва за парфюма, после чу бръмчене и усети, че връзката за миг прекъсва. Подслушваха го, или поне и други слушаха разговора. Вече не го интересуваше. Той бързо информира агента за токсичното шишенце и му обясни опасенията си за взривяването на силоза в Мемфис, Тенеси.

— Почакай малко, Джак… — спря го Хъбърд и на Брин му се стори, че го чува да приказва с други хора. После пак чу ясно гласа му.

— Виж, Джак — мрачно каза агентът, — преди да продължиш, трябва да те уведомя, че случаят в Мемфис се смята за акт на биологичен тероризъм. Не знае никой друг, разбираш ли?

— Естествено, Скот.

— Добре. Според местните власти или зърното не е било достатъчно размесено, или по невнимание е била използвана по-голяма от необходимата доза амоняк за рутинно обеззаразяване на плесените. Във всеки случай експлозията е пръснала зърното в радиус от петнайсет квадратни километра.

— Колко души са загинали при самия взрив? — попита Джак. Едва сега осъзна, че от дни е престанал да чете вестници и да гледа телевизия.

— Сто и трийсет, но това не е всичко. Независимо дали експлозията е била предумишлена, това не е единственият проблем.

— Какво искаш да кажеш?

— Самото зърно е било нискокачествено, заразено, плесенясало. Дори и обработено с амоняк, то не би могло да се продаде в Съединените щати. Не ни е известно как и защо се е оказало толкова заразено.

— Предполагам, че сте проверили собствениците, фермерите, шофьорите и…

— Естествено. Документите са фалшиви. Онзи, който го е направил, е платил в брой под измислено име. Добра работа.

— И какво още?

— По някое време през последните три месеца този мистериозен някой купил нискокачественото зърно, но платил висока сума за него. Нямал намерение да го препродава. Оставил го в силоза и то някак си продължило да плесенясва. Може таванът да е течал. Проблемът е, че тази плесен била Aspergillus.

— Знаеш ли видовото й име?

— Момент. — Брин чу как Хъбърд прелиства бележника си. — Aspergillus flavus, извънредно чиста култура…

— Това не се случва в природата, Скот.

— Наистина ли?

— Не. Обикновено едновременно се явяват най-различни плесени. Изглежда, че някой е заразил зърното. Все едно да подквасиш тесто. И искам да ти кажа още нещо. Един медик, Мармал, още преди две години е обяснил какви може да са били чумите.

Хъбърд не обърна внимание на забележката му и продължи да говори за случая в Мемфис.

— Но преди да започне обеззаразяването, силозът е експлодирал и е пръснал зърното наоколо. В момента мемфиските болници продължават да приемат хора с нещо, което прилича на токсичен хепатит — но не толкова тежък, колкото при жена ти.

— Значи Миа е била заразена с концентриран разтвор.

— Явно е бил чист афлатоксин, дестилат… Все едно да сравняваш безалкохолна бира с коняк „Наполеон“. За разлика от случая с жена ти, експлозията е пръснала доста слаб разтвор над онези двайсет хиляди души. Разболели са се само няколко десетки.

— Боже мой!

— Джак, според нас това не е всичко. Близо до силоза открихме флакон с газ с етикет „амоняк“, но вътре всъщност имаше хлор. Ако някой е сменил контейнерите, това спокойно може да е предизвикало взрива. Навярно е грешка, но с ужасни последствия.

— Амоняк, смесен с хлор? — възкликна Брин. — Резервоарите не са ли кодирани с цветове?

— Няма универсална система. Управлението за професионална безопасност не се радва особено на това положение. Всяка компания използва свои цветове и тъкмо затова се е случил инцидентът. За щастие, според нас дъждът е размил хипохлорната киселина, но реакцията между силната основа и киселина трябва да е била достатъчна, за да предизвика взрива. Щом зърното се е пръснало във въздуха, започнала верижна реакция като при термоядрена бомба. И всичко това е станало на две преки от старчески дом, разположен на двайсет и три акра.

— О, господи! Смъртта на първородните! — Джак се замисли. Наистина ли се бе сбъднало всичко? Опита се да се съсредоточи, да разсъждава трезво. — Има ли заподозрени?

— Не, казах ти, че документите са фалшиви. Пратихме групи за оглед на място и специалисти по експлозиви из целия Мемфис. Те смятат, че е бил твоят човек. Изглежда, Миа е била само предварителен опит, а взривът в Мемфис — десетата чума. Имам предвид токсичното зърно, възрастните жертви, религиозната символика. Трябва да го заловим.

Брин слушаше, но мислите му го разсейваха. „А може да не е десетата, може дъждът да е объркал плановете му. Той трябва да провери дали замисълът му ще подейства преди да се насочи към действителните си цели.“ Хъбърд му казваше неща, които вече знаеше. Стори му се, че чува стъпки в коридора навън. Джак отдалечи слушалката от ухото си. Нищо.

— Чуваш ли ме, Джак? Джак, има още нещо. Не си длъжен да го правиш, но…

— Вие ще сте ми извънредно признателни за съдействието…

— Не, Джак! — Тонът на агента го стресна. — Не става въпрос ти да ни помагаш, а да ти помогнем ние.

— Просто открийте убиеца на Миа, убиеца на Дрю. Спрете този маниак!

— Джак, изслушай ме — настоя Хъбърд. — Нямам намерение излишно да те плаша, но положението е сериозно. Какво те кара да смяташ, че е свършил? Не ни е известно достатъчно за този тип, за да сме сигурни, че си в безопасност. Той очевидно се е опитал да те убие — първо в лабораторията, после и в собствения ти дом. Наистина ли мислиш, че се е отказал?

— И какво да направя? Да дойда в града ли?

— Не, за бога, недей да идваш тук. Не се прибирай и у вас. Не отваряй пощата си, не приемай никакви пратки. Махни се от лабораторията. Отиди в „Рамада Ин“ и си вземи стая. Обади ми се, когато се настаниш. Не излизай и недей да поръчваш румсървис. До два часа ще пратя някого при теб.

— Струва ми се малко прекалено…

— Не приемам възражения, Джак. Полагам всички усилия да те защитя.

— Добре — съгласи се Брин. — Ще те послушам.

— Не се бави — отвърна Хъбърд и затвори.

Както подозираше Джак, разговорът им имаше публика. Хората, с които вирусологът го бе чул да приказва, бяха осем на брой и бяха около бюрото му.

— Добра работа, Хъбърд — потупа го по рамото адмирал Олд. — Изглежда, ще дойде. Стаята готова ли е?

— Още от снощи, господин адмирал — отвърна агентът.

Петък, 2 октомври

Ню Йорк

Теди Камерон копнееше да включи разказите за смъртта на Дрю Лорънс и Миа Харт във файловете с парола „ПМН“ като част от Божественото вдъхновение, но знаеше, че не може — за потомството трябваше да останат само онези дела, които му бяха заповядани от Гласа. Личното му отмъщение бе съвсем друг въпрос. Но, о, каква наслада му бяха донесли тези две убийства! Първо най-добрият приятел, после и съпругата. О, да, тези скръбни събития щяха значително да забавят Брин — огромно предимство, което му даваше време да изпълни най-великите си мисии.

Седеше в лабораторията си и отново и отново преживяваше смъртта на Дрю Лорънс и Миа Харт. Усети, че умира от глад, донесе си хайвер и шампанско и празнува, докато не се възбуди, после триумфално еякулира.

Брин излезе от лабораторията все още с ръкавиците — свали ги чак в колата и ги хвърли на задната седалка. Стигна до „Рамада“ и се регистрира. Чувстваше се глупаво. Качи се в стаята си, изми си лицето и ръцете и набра номера на Хъбърд.

— Скот, дойдох. Колко време трябва да остана тук?

— Джак, направи ми още една услуга…

— Виж…

— Послушай ме.

— Добре.

— Успокой се и седни.

— Какво?

Нямаше време да реагира — всички врати рязко се отвориха и вътре нахлуха въоръжени мъже в скафандри за биологична опасност.

— Горе ръцете!

Един опря дулото на автомата си в гърдите на Джак, друг взе слушалката от ръката му, допря я до шлема си и извика:

— Готово. Не оказа съпротива. Да, разбрах.

Трети мъж отвори брезентов сак и хвърли на Брин скафандър.

— Облечете го.

— Какво става, по дяволите? — Джак понечи да се изправи, но го бутнаха обратно на стола.

— Веднага го облечете.

Когато се подчини, мъжете му дадоха знак да отиде при служебния асансьор, последваха го вътре и се спуснаха в мазето. Там ги очакваше черен бус с тъмни прозорци и държавен регистрационен номер с малки черни цифри. Всички се качиха и автомобилът изхвърча от гаража.

След по-малко от петнайсет минути пристигнаха в нюйоркската ескадрила на Националната гвардия. Бусът излезе направо на пистата. Двама от мъжете слязоха с Брин и се качиха на военен хеликоптер „Блекхоук“. След секунди бяха във въздуха.

По време на цялото пътуване никой не каза нито дума. Погледът на Джак блуждаеше над долината на Хъдсън. След по-малко от час кацнаха на летището „Ийст Ривър“ и ги посрещна друг черен бус с други трима въоръжени мъже, всички в скафандри, всички абсолютно безмълвни.

Бусът наду сирената си и потегли на юг. Спряха в някакъв подземен гараж. Все още в скафандър, Брин бе въведен в някаква гола стая. Беше замаян от всичко, случило се само часове след като откри токсина в парфюма на Миа.

Високоговорителят на стената пропука и се разнесе гласът на Хъбърд:

— Джак, прости ми…

— Нека се досетя — прекъсна го вирусологът. — Просто си изпълнявал заповеди…

— Помогни ми, Джак. Тук има хора, които трябва да разговарят с теб. Незабавно. Имаме намерение да ти направим някои изследвания, може би ще те задържим през нощта, за да се измъкнеш най-после от този скафандър.

— Какви изследвания? — Разярен и объркан, Джак закрачи из стаята. — Какво става тук, по дяволите? Арестуван ли съм? Искам да…

— Успокой се — отвърна Хъбърд. — Нали виждаш вратата на отсрещната стена? Тя води към банята. Иди там и използвай сапуна, който сме ти оставили. Искаме да напълниш епруветките с кръвни проби. Нали можеш сам да си вземеш кръв?

— Разбира се, че мога, но защо…

— Въпросите после, Джак. Трябват ни също проби от урина и изпражнения. Ако се наложи, приготвили сме ти и иригатор. Искаме да изпиеш антибиотиците, които ще намериш в банята. Както ти казах, ще ти направим някои изследвания и ни е нужно съдействието ти. Оставили сме ти дрехи. Когато свършиш, вземи душ и се върни в тази стая. После чакай.

— Не! — извика Джак. — Ти чакай. Искам да ми отговориш на няколко въпроса, по дяволите!

— Ще ни съдействаш ли? Изследванията няма да отнемат много време. Готови сме да чакаме…

— Докога?

— Докато получим пробите.

Брин нямаше избор. Отвори вратата и направи каквото му бяха казали. Изтекоха часове. Той седеше зашеметен, объркан и уплашен, отново преживяваше стария кошмар… „Хийку!… Хийку!“ — безспирно чуваше Джак, докато мислите му се рееха към тайните на детството му, онези, които не беше споделял с никого, дори с Миа.

Джак е в Пинфан, все още дете, уплашен, че ще изберат майка му, ден след ден един и същ ужас. И после се случва. От наблюдателницата си на покрива я вижда с другите жени, със завързани зад гърба ръце, войници с пушки и щикове я водят към ямата. Не при стълбовете… при ямата!

Той слиза и се затичва към майка си, но бодливата тел ги разделя. Разнасят се изстрели. Джак се промушва под телта. Жените падат в ямата.

Майка му пищи, той минава първата ограда и тича към нея. Но стражът го вижда, поваля го на земята с приклад и той пада по лице до ямата. Вижда какво има вътре, вижда трупове на хора и животни, целите покрити с мухи — дробовете му се задръстват с амоняка от разлагащи се копита, с метан от разлагаща се плът. Вижда как майка му се катери върху подутия корем на разложен кон, как се опитва да се измъкне от тинята, от мъртвите и умиращи човешки морски свинчета.

Някои жертви са покрити с яркочервени петна, оранжеви пустули, сълзящи рани. Едра шарка.

Други трупове са тебеширенобели в резултат на пълно обезводняване. Те плуват в тиня от редки екскременти. Холера.

Най-отгоре са онези без червени петна или бледа кожа, здрави — освен отвратителните черни течности, изтичащи от откритите рани по подмишниците и слабините им. Чума.

Гледа майка си — все още е жива — и запълзява към нея. Но стражът го изритва в ребрата, сграбчва го за косата и започва да го влачи обратно. Зад себе си Джак чува нови изстрели и рева на булдозер, който заравя ямата.

И тогава за пръв, но далеч не за последен път разбира, че ангелът на смъртта е прелетял над него, че няма да свърши в ямата. Че за него остава само разбитото сърце, но не и смъртта. Защото чува воя на перки: бойни самолети, маслиненозелени с червени звезди. Руснаци. Точно над главата му, толкова близо, че вижда пламъка от картечниците им.

Съветите обстрелват полето, освобождават лагера. Войниците започват да бягат, когато отгоре се появяват парашути. И Джак се втурва обратно към ямата, но същият пазач отново го поваля на земята и насочва към него сребърния си щик. Момчето успява да се претърколи настрани, но не достатъчно надалеч.

Върхът на щика пронизва лакътя му. Японецът натиска. Върхът опира в кост. Острието светкавично се плъзга по ръката му, прерязва мускулите, стига точно под рамото. Войникът издърпва щика и замахва към шията му, но не улучва и върхът потъва в земята точно зад ухото на Джак и дулото го притиска към земята.

Нови изстрели. Японецът побягва и оставя детето приковано от щика, оставя го да се мъчи да се освободи. Безпомощен, Джак рита и пищи, после припада.

Прикован като образец за дисекция. След час и половина го открива руски войник… Джак изобщо не усеща, когато щикът се измъква навън.

— Свобода! Свобода! — вика му войникът. — Ти си свободен, свободен — и жив.

Накрая високоговорителят отново се включи. Казаха му да излезе и да тръгне по коридора. Брин отвори вратата на друга стая и видя маса, около която седяха Скот Хъбърд, адмирал Олд, неколцина абсолютно непознати и… Вики Уейд.

Какво правеше тук Вики? Дали бяха довели и нея по същия начин? Бяха ли я изследвали?

Хъбърд се изправи.

— Джак, трябва да ти се извиня за отношението ни към теб и госпожа Уейд. Има неща, които не знаеш, неща, които ще помогнат…

Олд вдигна ръка и агентът незабавно млъкна и предостави думата на адмирала.

— Доктор Брин — започна той, — това не е официален разпит, но искам да проверим някои факти. Можете ли да потвърдите или отречете следното? Първо, работили ли сте като председател на комитет в Световната здравна организация, занимаващ се с биотерористични актове?

Брин кимна.

— На връщане от Калифорния минали ли сте през Индианаполис и централните райони на Кентъки?

Джак отново кимна.

— Когато сте разговаряли с Карл Рейдър, предположили ли сте масови случаи на ботулизъм?

— Точно така. Но вие знаете всичко това! Какво, по дяволите…

— Неотдавна поискали ли сте информация за биологичен тероризъм и токсини по научен медицински форум в Интернет, който ръководите?

— Я почакайте малко! — викна Брин, но Олд не обърна внимание на възражението му, а продължи:

— Вие ли ръководите ПроМЕД?

— Да, но това няма…

— Не сте ли пратили факсове до петдесет щатски епидемиолози с въпроси за други случаи на цистицеркоза?

— Да, и им съобщих резултатите. ЦКЗ вече трябва да са ги получили. Приличаше на епидемия в цялата страна.

— Известно ни е. Проверихме и открихме, че всички жертви са яли една и съща храна. Някога били ли сте в Бат Кънтри, Вирджиния?

— Не, но…

— Наскоро били ли сте в карантинния отдел на летище „Кенеди“?

— Бях, но какво…

— Още няколко въпроса, докторе. Вашият асистент Дрю Лорънс, неотдавна починал от треска от Великата долина, навремето не е ли членувал в Черните мюсюлмани?

— Вижте — скочи Джак. — Какво искате, по дяволите?

Адмиралът вдигна ръка и Брин с усилие си наложи да замълчи.

— И не е ли вярно, че жена ви неотдавна е починала от нещо, което вероятно е токсин?

Джак отново кимна.

— Е, след като знаете всичко това, виждате ли някаква причина да не ви доведем тук?

Това вече бе прекалено много.

— Добре, разбирам. Обвинявате ме в престъпление. Не, в девет, в цели девет ужасни престъпления. И ще поискате смъртната ми присъда. Довели сте ме тук, за да стана ваша изкупителна жертва, защото не можете да откриете истинския маниак!

— Напротив — усмихна се адмирал Олд, — доведохме ви тук, за да ви съобщим, доктор Брин, че сте свободен човек!

— Какво?!

— Доктор Брин — поясни адмиралът, — пробите, които ни дадохте, ви оневиняват. Ето какво чакахме. Виждате ли, онзи, който извършва всичко това, е живял с тения в червата си, но вашите серологични проби са негативни, както и всички останали. Вие сте чист.

— Разбира се, че съм чист. Но какво всъщност става?

— Получихме информация от Института по патология на въоръжените сили, която ще ви заинтересува. Анализирали са седемнайсет проби от жертвите на епидемията от невроцистицеркоза, онази, която открихте двамата с Лорънс. Нормално е да се очаква, че между тениите във всички тези случаи ще има разлики. В крайна сметка, тенията изобщо се смята за рядка, необичайна болест. Случайна.

— А в този случай?

— Лекарите от Института смятат, че всички яйца произхождат от една тения. Мегатения.

— Продължавайте.

— Всички кисти са били абсолютно еднакви. Трябваше да открием дали тенията майка е била във вас.

— И сега какво? — Брин потрепери.

— Сега ще ви окажем всякаква помощ и вие ще ни помогнете да открием този тип. Някакви предположения?

И изведнъж в главата му всичко си дойде на мястото — всички връзки се сляха в единна теория, включително и името на човека. Но не беше готов да го обвини без убедителни доказателства.

— Добре, слушайте. Когато сте се насочили към мен, не сте избрали нужния ви учен. Аз съм вирусолог, но струва ми се, ще се съгласите, че престъпникът е някакъв вманиачен перфекционист, който е опитен токсиколог — в най-лошия случай психопат, в най-добрия социопат. Онзи, който лесно може да намери или създаде тези токсини, трябва да е много образован и опитен.

— И каква е следващата ни стъпка?

— Можете ли да проверите токсиколозите, както сте проверили вирусолозите, ако ми позволите тази дързост? Дори патолозите, паразитолозите и ветеринарите. Навярно търсим човек, който е бил изхвърлен от някаква организация. Възможно е да е преподавал в медицински факултет, да е превъртял и да са го уволнили. Изобщо търсим някой, изпитващ дълбока омраза към целия свят — особено ако се смята за гений. Може да попаднете на човек, който е имал връзка поне с някои от жертвите, дори съвсем далечна — отхвърлено делово предложение, отказан заем, уволнение от университет или организация с религиозна насоченост.

— Естествено, ще проверим — съгласи се Хъбърд.

— После бих опитал да разбера дали някои от жертвите са работили заедно. Това може да ни отведе до нашия човек. Бих търсил някой, който живее почти съвсем уединено от януари насам. Трябва да е имал възможност свободно да се придвижва от местопрестъпление на местопрестъпление.

— Ясно. Нещо друго?

— Ами, да. Мислех си за ерготамина. Този човек трябва да е отгледал огромно количество плесенясала ръж. И се обзалагам, че ако проследим големите доставки, пратени на един и същ адрес през последните няколко месеца — имам предвид необичаен адрес, не фурна, а навярно частен дом — може би ще открием къде живее нашият маниак.

— Струва си да опитаме, определено.

— Добре, защото ако успеем да проникнем в жилището му и се доберем до компютъра му, сигурно ще научим какъв ще е следващият му ход.

— Да се надяваме, Брин — каза адмиралът. — Но сме убедени, че ще има и още.

— Какво например?

— Засега няма нищо сигурно — отвърна Хъбърд. — Е, може пък и да има. Вдругиден в Ню Йорк започва голяма религиозна обединителна конференция. Ще привлече много важни клечки от почти всички основни религиозни групи — католици, протестанти, евреи, мюсюлмани. Това ще е естествена цел за нашия човек. Ще продължи два дни.

— А дотогава — каза Джак — предлагам да си размърдаме задниците!