Единадесетата чума

21.

Събота, 3 октомври

Ню Йорк

22:00 ч.

Брин крачеше изнервено в малката стая в хотела на Лексингтън авеню, където го беше настанило Бюрото, и чакаше експертите да се върнат с някаква сигурна информация за убиеца. Всичките му инстинкти вече му подсказваха, че това е Тиодор Камерон.

Онзи мъж на погребението на Дрю наистина бе Камерон — луд, който се бе показал пред всички и го бе поздравил: поздрав от човека, положил всички усилия — навярно с анонимни обаждания във ФБР — да го изкара виновен. Джак си спомни, че в болницата „Швайцер“ на Хаити бе чувал странни истории за маниакалната страст на Тиодор Камерон към екзотичните токсини. Лекарите просто го бяха смятали за особен, но хаитяните се страхуваха от него, въпреки че плащаше добри пари за „образци“. И сега Брин и Хъбърд обменяха получаващата се информация.

Оказа се, че Тиодор Камерон, специалист токсиколог, наистина бе напуснал ЦКЗ и бе започнал да събира средства заедно с Били Пусър, адвокат с връзки в богати консервативни псевдонаучни религиозни кръгове. Пусър, Джоузеф Сейнт Джон, епископ Гастон Лапиер и други жертви членували в организация, наречена Християнски съвет, която след месеци на обещания и отлагания не само че не отпуснала стипендия на Камерон, но и му попречила да събира пари от други фундаменталистки групи, още по-малко от уважавани светски институции.

От януари до юни или юли тази година Камерон привидно бил извън страната на творческа отпуска в Европа, но даже това да бе истина, трябваше да го е направил с фалшив паспорт.

По настояване на Брин Хъбърд призна, че в началото е разговарял с Камерон, който не дал нито особено отрицателна, нито особено положително мнение за вирусолога. Всъщност отговорът му бил мек в сравнение с много други. Хъбърд с неохотно възхищение му разказа, че мнозина го смятали в най-добрия случай за човек със свободен дух, а в най-лошия — за радикален бунтар, способен на всичко.

Когато започнали анонимните обаждания за предполагаемата вина на Джак, Хъбърд подозирал много други, още по-враждебно настроени хора, затова направил само рутинна проверка на Камерон. За него нямало почти никакви данни, освен убедителни алибита.

Настоящото местонахождение на Теди бе още по-сложен проблем. Не отговаряше на оставяните на телефонния му секретар съобщения и портиерът на сградата бе казал, че не се бил мяркал от седмици. Претърсиха апартамента му в Ийст Сайд за улики, но не попаднаха на нищо.

За да разрешат случая, трябваше да открият къде е била доставена ръжта, но това се бавеше повече, отколкото очакваха.

Междувременно Брин направи дискретни проучвания по телефона и Интернет за обединителната конференция. Стотици видни личности щяха да присъстват на церемониите, които щяха да отбележат икуменическото утвърждаване на фундаменталистките вярвания — служби, обхващащи всички вероизповедания. Щеше да има общоградски празници със знамена, фойерверки и фонтани. Бяха взети всички необходими мерки за безопасност.

До материала във вестника, който четеше, имаше снимка на фонтана Андръс, който най-после щеше да бъде открит, след като Миа бе изпълнила всички сложни санитарни процедури. Мисълта, че тя няма да е там, за да го види, дълбоко натъжи Брин.

В статията пишеше, че фонтанът вече щял да е безопасен, прелестно допълнение към нюйоркския пейзаж. Щедри дарения ускорили строителството, така че откриването да се превърне в кулминация на обединителната конференция. Лазерни светлини щели да превърнат шейсетметровия гейзер в една от най-красивите нощни атракции в града. Издигнат на островче в Ийст Ривър, той още не бил готов. Основата му всъщност представлявала голям метален куб, върху който била монтирана висока кула със стълба, сочеща към небето. Приличал на малка черква. Откриването щяло да е в неделя вечерта.

Неделя, 4 октомври

Метрополитън Мюзиъм, Манхатън

17:00 ч.

Високата яка жулеше шията на доктор Камерон всеки път щом завъртеше глава. За да избегне триенето, скоро започна да върти цялото си тяло и това дори му придаваше царствен вид. Обичаше да облича Божията броня и докато се наместваше в непривичното облекло, съжаляваше, че не го е носил по-рано, за да свикне.

Висока над трийсет сантиметра, самата митра тежеше поне килограм и половина и имаше златна бродерия, фина дантела и сложни златни панделки. Робата му беше ушита от най-качествено бяло кадифе. Белият цвят символизираше Божията чистота. Ръкавите бяха украсени с различни кръстове: арийска свастика, дяконски кръст, двоен кръст, гръцки кръст. Между тях бяха пришити по-малки кръстчета, някога носени от кръстоносците.

На раменете си носеше наметка с качулка от тежък жълт плат, символизиращ царствеността. Златните ширити подсилваха тази идея. Ръкавите бяха подплатени с пурпурна коприна, цветът на властта. На шията му висеше верига с два кръста, единият тежък сребърен английски кръст, другият — египетски. Всичко му стоеше съвършено: златните мрежести ръкавици, кожените флорентински ботуши, свещеническото жабо, скиптърът.

Доктор Камерон държеше в ръка дебел извит жезъл от махагон, около който се виеше сребърна лента.

На горния му край имаше сребърен наконечник, който се разтваряше и заобляше назад като микроскопичните плесени Aspergillus. Името им произхождаше от латинската дума за църковната четчица, служеща за ръсене на светена вода, aspergillum.

Един от пазачите в Метрополитън Мюзиъм помогна на доктор Камерон да слезе от лимузината и придружи епископа до червения килим, водещ към залата за почетните гости. Охраната беше подсилена, но фалшивите му документи бяха безупречни. Когато каза на пазачите, че е епископ Лансинг и е пристигнал по-рано, за да благослови хляба, към него се отнесоха с изключителна почит.

Доктор Камерон кимна и повдигна дясната си ръка с кутре към тях и с палец към гърдите си за благословия. На всеки ъгъл имаше служители, които му посочваха пътя. Стига до храма на Дендур34, продължи към спокойните, гладки като Нил води на фонтаните и застана под лунната светлина, която се процеждаше през огромната стъклена конструкция над храма.

Храм на лъжливи богове.

Той бе готов.

Чу Гласа за десети път и знаеше, че е непобедим.

Вдигна жезъла и протегна ръце напред. Бялата му роба сияеше на бледата светлина, струяща над стените на храма.

Гласът му каза, че трябва да платят най-старите от хората на фараона. Не само най-старите. И най-старите.

Стиснал тежкия жезъл, Теди коленичи, после се изправи, закрачи към храма на фараона, заобиколи римските останки и напластеното лицемерие на днешния ден. Мина покрай богинята на смъртта Мут и влезе в самия Храм. Видя масите за церемониалните хлябове, спря, дълбоко си пое дъх и им се възхити.

Той протегна ръце, вдигна жезъла и зачака всичко наоколо да утихне. Неколцината служители стояха неподвижно. Някои сведоха глави. Камерон благоговейно мина край хлябовете. Стотици пълнозърнести, оризови и ръжени хлябове бяха наредени един върху друг. Теди ги благослови.

Когато поръси присъстващите със светеното съдържание на сребърния наконечник на жезъла си, те му кимнаха в знак на благодарност за благословията и осветяването на хляба. Вече почти беше свършил.

Но предстоеше да се срещне с още някого. Одеждите на вярата и светлината, огряла лицето му, отваряха всички врати пред него.

Той се изкачи в съвременния храм на рационалността. Огромни тръбопроводи отвеждаха въздуха, необходим за съхранението на безчет антики.

Мина покрай заключени складове, компютърни зали, консерваторски лаборатории. Музеите се бяха превърнали в бизнес предприятия и „Метрополитън“ бе един от най-добрите. Залите бяха пълни с плюш и меки килими. Теди безшумно навлезе в сърцето на сградата. Светлина се процеждаше само от пролуките под вратите на няколко кабинета.

Душата му беше в покой и в същото време го изпълваше енергия, вдъхната му от Гласа.

Камерон пое дъх. Това бе неговата цел, неговата Мисия, отделът за египетско изкуство. Високият балкон се издигаше над храма на Дендур. Можеше да види хлябовете. В храма цареше съвършена тишина.

Навън настана кратко раздвижване. Скоро щяха да пристигнат патриарсите. За най-голямото, най-престижно празненство на годината, навярно дори на десетилетието. И определено на живота им… Униформени сервитьори бутаха количките си около входа на банкетната зала. Навсякъде имаше охрана, но Гласът му осигуряваше свободен достъп. Когато поиска да го упътят към кабинета на доктор Нелсън Риг, прочутия египтолог и най-високопоставен музеен представител тази вечер, незабавно му дадоха пропуск.

Когато отвори вратата, не се разнесе нито звук.

— Доктор Риг? — топло попита той.

— Аз съм Риг, да. Но музеят е затворен. Не виждате ли? Как влязохте тук? Кой сте вие? — Риг се изправи.

Доктор Камерон излезе на светло.

— Моля ви, успокойте се, доктор Риг, аз съм от комисията за приема в храма на Дендур. Казвам се Камерон, доктор Тиодор Греъм Камерон. Моля, извинете ме за безпокойството, но забелязах името ви на вратата и си го спомних. Може ли?… — Той пристъпи още по-напред.

Египтологът изглеждаше смутен, не знаеше как да реагира.

— Доктор Риг, чел съм някои от вашите статии…

— Чудесно.

Доктор Камерон внимателно затвори вратата.

— Ще участвате в тазвечерната церемония, така ли? — попита Риг и го покани с жест да седне, но Теди остана прав.

— О, да, току-що благослових хлябовете ето с това. — Той повдигна сребърния наконечник към Риг. Приличаше на онези, с които папата извършваше специални благословии във Ватикана, но беше по-голям, по-изящен и искреше, очевидно заради капчиците вода, които се процеждаха през десетки малки дупчици. — Сега всички хлябове са благословени и почти изпълних мисията си.

— Мисия ли?

— О, да, моята мисия. Но се надявах, ако е възможно, да поговоря с вас за проучванията ви. Ще ми отделите ли една минутка?

Риг си погледна часовника. По-малко от час и половина до началото на службите на обединителната конференция в катедралата. Този разговор щеше да е съвсем кратък.

— Ами, да, естествено. Един момент, отец… хм… Казахте, че сте чували за мен, така ли?

— Да. Вие сте помогнали за написването на онази голяма статия в „Тайм“, нали? „Библията — факти или художествена измислица?“

— Разбира се. Откъде мислите онези тъпи репортери са получили информацията? От Яхве ли? Според мен изобщо не може да се докаже, че израилтяните са били в Египет до така наречената израилтянска стела35 от хиляда и двестата година преди Христа. С други думи, много след Моисей и останалата тълпа. Моисей, Аарон, Изходът, Синай, Десетте Божи заповеди. Всичко това са фантастични разкази на победен народ. Също като папируса на Ипувер, плачлив хленч за време, което може никога да не е съществувало. Изходът е чисто и просто приказка, Ваше Високопреосвещенство… Не сте ли съгласен?

— Не. — Вече разярен, Камерон се надвеси над Риг и видя, че египтологът се пресяга към телефона.

— О, моля ви, няма да ви сторя нищо лошо — тихо рече Теди и покри ръката на Риг със своята.

Египтологът усети обръснатите косми по дланта му и се вцепени.

— Не се страхувайте — спокойно каза Камерон и погледна към вакуумния контакт на стената. До шкафа лежеше маркуч. Той отиде при него и го включи в централната почистваща система. Разнесе се бръмчене.

Риг понечи да вземе слушалката.

Доктор Камерон вдигна тежкия си жезъл и разби черепа на египтолога.

Неделя, 4 октомври

Горен Уест Сайд, Манхатън

17:00 ч.

Билото на скалата, разполовяваща Манхатън Айланд, излиза на повърхността при Морнингсайд Хайтс, където огромни маси от гнайс се простират далеч на север, увенчани с една от най-големите, най-красиви черкви на света, катедралата „Сейнт Джон“. Двете й кули се издигат на сто и двайсет метра височина над основната скала.

През десетилетията катедралата бе подслонявала множество икуменически движения. Този ден във великолепната готическа сграда проблемите на глада, здравеопазването и благотворителността щяха да вземат връх над религиозните догми.

Докато се влачеха по задръстените улици към катедралата, Брин четеше на Хъбърд обширната програма на церемониите и празниците, които щяха да се проведат по време на обединителната конференция.

Идеята на събирането в тази октомврийска вечер беше всички световни църкви символично да изразят обичта си към всички деца по света, като положат клетва да посветят всеотдайни усилия, за да осигурят хляб на малките жители на планетата.

Скоро щяха да пристигнат свещеници, пастори, равини и монаси, носещи хоругви с изображения на свещени животни и растения. Бяха представени японски, китайски, гръцки, арабски, еврейски, славянски, индиански и християнски символи на живота, съвършенството, възраждането и вярата. Върху чудни копринени материи и златни брокати бяха изтъкани декоративни мотиви, изобразяващи лъвове, бикове, риби, гълъби, маслинови клонки и така нататък. Малтийска коприна, пайети, плитки, ресни, сатен и кадифе.

Бяха резервирани специални каляски и лимузини. Светите одежди бяха ушити и избродирани от хиляди ръце. Прелатите носеха пищни филони, епитрахили, манипули, туники и качулки. Всички висши сановници имаха митри и кесии за милостиня. Изпълнен с аромат на тамян и дим от свещи, огромният свод на катедралата се бе преобразил от играта на багри, форми и отражения на хоругвите на световните религии. На запазените за патриарсите пейки бяха поставени красиви сребърни вази с достатъчно вода, за да събуди за живот всички зърна в черквата. Декоративни растения, донесени от оранжерии от целия свят, украсяваха осветената от свещи катедрала. Обединителната тема, изглежда, беше зърното: ръж, лимец, сорго, ориз, царевица, пшеница, ечемик и много други. Имаше купчинки булгур, свещена перуанска киноа, цветове на ечемик и кимион. И навсякъде можеха да се видят пъстроцветни хибридни царевици. Всяка църква от всяко кътче на земното кълбо носеше свой свещен хляб и благословено зърно.

После от най-голямата готическа катедрала на света религиозните водачи щяха да отидат в едно от най-старите свети места на земята, храма на Дендур.

Инициатор и вдъхновител на срещата бе католическият нюйоркски архидиоцез. Организацията и подготовката беше отнела три години. С тази конференция се целеше да се съберат всички религии, за да установят фундаменталните си вярвания. Колкото и да бе парадоксално, нетърпими помежду си религии бяха открили единство в убеждението, че правителствата са стигнали прекалено далеч в ограничаването на правото на вероизповедание. И сега църквите имаха намерение сериозно да започнат да напътстват и убеждават хората да се върнат към основните вярвания. Управлението на държавите ставаше неовладяемо и религията трябваше да е световната водеща сила на човечеството в навечерието на новото хилядолетие.

В това начинание към католиците се бяха присъединили евреите — консервативни, ортодоксални, дори хасиди36. Протестантите ги бяха последвали. След което се бяха включили мюсюлмани, будисти, сикхи, таоисти, хиндуисти, шинтоисти, анимисти от Африка и Северна Америка. Всички щяха да се опитат да преодолеят различията помежду си, за да участват в обединителната конференция.

И какво ги караше да се съберат? Каква идея позволяваше на толкова различни общности с противоречиви цели да се обединят и да въздействат на безсърдечните си и безбожни правителства? Съвсем просто: храната. Да дадат жизнетворящата сила на децата по целия свят.

Кардинал О’Нийл от Дъблин излагаше святата си концепция в изявление, разпространено до медиите и всички гости. Брин прочете: „… погребани в тиванска гробница. Именно древните египтяни открили процеса на подквасване, като използвали едно от най-малките Божии създания, обикновените гъбички, които днес наричаме «мая». Самото име на Египет идва от старогръцка дума, описваща тази древна земя. «Artophagoi», което означава «ядящи хляб», е източникът, вдъхновението, името, дадено на родината на жизнетворящата сила, хляба. Световните църкви ще се съберат, за да заклеймят глада, да обединят всички религиозни групи под едно знаме, да почетат и благословят храната, която позволява на всички ни да живеем: хлябът“.

Спряха на паркинга на охраната и тръгнаха към стълбището.

Джак потръпна и си вдигна яката. Отново прелисти събраната от Хъбърд информация за обединителната конференция и погледна изявлението на епископа. Този път се съсредоточи върху предстоящата церемония в катедралата и се опита да си представи как я вижда Камерон. Отначало всички щяха да се съберат в черквата за благословяването на зърното. После щяха да отидат при храма на Дендур, където всеки патриарх щеше да приеме хлябовете.

Там щеше да се проведе обединителна служба на духовното обещание, по време на която всички религиозни групи щяха да положат клетва. Зърното щеше да бъде благословено едновременно. Следваше процесията на патриарсите и множеството щеше да се събере в Метрополитън Мюзиъм за окончателното освещаване на хлябовете. Вечерта завършваше с банкет.

Пред катедралата бе паркиран бус на нюйоркското полицейско управление. Вътре бяха полицейските кучета, специално поискани от адмирал Олд — едър черен лабрадор и две хрътки. Лабрадорът беше обучен да открива контрабандни храни: сирене, месо и цитрусови плодове, забранени от Министерството на земеделието. Голямото куче първо бе пратено направо в „Метрополитън“, където вече бяха извършили пълна проверка на галериите и коридорите. Животното не бе открило нищо и го бяха върнали при катедралата, за да се присъедини към обучените да надушват бомби хрътки.

Джак и специалният агент влязоха в преддверието през малка странична врата и запремигваха от сумрака.

Пред тях бяха пейките и олтарът, украсен със символичните зърна на плодородието и утвърждаването: зърното на света. Процесията щеше да започне само след десет минути.

— Може да е всичко, Скот, но аз не съм не съм специалист по бомбите, нито съм токсиколог. Само виж всички тези кошници със зърно и ми кажи, че е случайно… — Джак внезапно усети, че говори прекалено високо и смутено замълча и вдигна очи към далечните простори над олтара. После почна по-тихо: — Слушай, Скот…

Хъбърд разбра какво ще последва.

— Няма начин, Джак! Даже недей да го споменаваш… — изсъска агентът. — Не мога да отменя церемонията. Сега ти ме изслушай: не са получени никакви заплахи, няма предупреждение. Абсолютно нищо…

Брин погледна към хората от охраната, които проверяваха пътеките с детектори за метал.

— Ами конгресмените?

— Постави се на мое място… моля те. Няма да кажа на водачите на половината от църквите на планетата, че тази вечер не могат да влязат в катедралата, защото Джак Брин смятал, че е опасно.

— Аз бих го направил… ако можех — промълви вирусологът.

Двете хрътки, черният лабрадор и техният водач влязоха през масивните порти и спряха. Водачът остави лабрадора до входа и първо насочи двете по-малки кучета към пейките. Покорният лабрадор легна на пода и зачака своя ред.

Брин и Хъбърд безшумно тръгнаха по дебелия червен килим. Могъщият орган засвири Хенделовия „Израил в Египет“. Приготовленията почти завършваха. Към тях се приближи свещеник от катедралата.

— Ако обичате, господа. Може ли вече да започваме? Трябва да настаня хората. Ако не побързаме, няма да успея да въведа патриарсите…

— Благодаря ви за търпението, отче — каза агентът. — Последна проверка с лабрадора и свършваме. — Той посочи водача на кучетата, който приключваше с двете хрътки. — Върни ги в буса — нареди Хъбърд — и после продължи с лабрадора. — После се обърна към Брин и сви рамене.

Джак нетърпеливо поклати глава.

— Трябва да спреш тази… Нещо не е наред… Ще ида още веднъж да поогледам. — Свещеникът припряно излезе навън, за да успокои тълпата.

Когато вратата се отвори, в катедралата повя вятър и пламъчетата на свещите затанцуваха над купчините зърно.

Зърно. Навсякъде.

Не хляб.

В катедралата имаше само зърно.

Не хлябовете!

„Това е — смаяно си помисли Джак, докато крачеше към наоса. — Тук няма нито един хляб!“

Всичко му стана ясно — кристално ясно като свежия хладен въздух от отворената врата: опасността бе в Метрополитън Мюзиъм.

„Хлябът, който ще разчупят патриарсите — първородните, най-старите. И който ще изядат! Хлябът, който ще отнесат у дома си. Заразен е хлябът, не зърното!“

Двамата с Хъбърд трябваше колкото се може по-бързо да отидат в музея. Трябваше да накара Скот да проумее.

Агентът стоеше до лабрадора. „Той е също като това куче — помисли си Брин. — Няма да си тръгне оттук, докато не направи точно каквото му е наредено.“ Джак отиде при него, хвана го под ръка и въпреки възраженията му го изведе навън.

— Виж, Скот, разбрах всичко. Хлябът е. Отровил е хлябовете. Помисли си. Хлябовете. В музея. Не тук. Хайде!

— Да не си се побъркал? Сега ще започнат да влизат всички. — Хъбърд посочи килима. Първите лимузини бяха пристигнали. — Не разбираш ли? — настоя агентът. — Не можем да си тръгнем.

— Не можем да си тръгнем ли? Ние? Ти навярно не можеш, Скот, но щом искаш, стой си тук и гледай как аз ще тръгна.

— Почакай, Джак…

Брин не му обърна внимание.

Хъбърд му препречи пътя.

— Джак, та ти дори не знаеш какво да търсиш. Всички свещеници идват тук, за бога. Няма начин да си тръгна. Не можеш ли да изчакаш, докато свършим проверката с лабрадора?

— Как да те накарам да го проумееш, Скот? Трябва да са хлябовете. Това куче няма да открие абсолютно нищо. Тръгвам си!

— Джак, почакай…

— Край на приказките, Скот. Не ти ли е ясно? — Брин го заобиколи и се затича надолу по стъпалата.

Хъбърд го хвана за лявата ръка, за да го спре. Пръстите му се забиха в плътта и наранената тъкан засегна нерва.

Брин изпита болката. Изпита гнева. Едва не изгуби самообладание.

— Пусни ме — бавно и заплашително каза той.

Агентът присви очи.

— Боли ме. — Джак погледна пръстите, стиснали ръката му.

Хъбърд погледна юмрука на Брин.

Двамата замръзнаха, после се отпуснаха. Хъбърд пусна ръката му. Джак отпусна юмрук, но не каза нищо. Само се обърна и закрачи към улицата.

Агентът изруга, после се втурна надолу по стъпалата след него. Ами ако наистина имаше право? Можеше да си представи изражението на адмирала, когато се помъчеше да му обясни как се е провалил.

— Почакай, Джак… — извика той. Вятърът отнесе думите му. Вирусологът вече бе спрял до едно такси и говореше с шофьора. Скот пак извика, после изпсува. Прекалено късно. Брин изобщо не го чуваше. Хъбърд се обърна и тръгна обратно към катедралата.

Водачът на кучетата му махна с ръка и понечи да влезе вътре с лабрадора, но агентът го спря.

— Колко ще отнеме? Трябва да отида в „Метрополитън“.

— Най-много десет минути. Ако не се задълбочаваме.

— Действай колкото може по-бързо. Колкото може по-бързо!

Двамата влязоха в черквата.

Брин почука по стъклото, но шофьорът — мъж с бял тюрбан — му махна с ръка и щракна с пръсти, после поклати глава.

Джак почука още по-силно и му даде знак да свали стъклото. Шофьорът отново му махна да си върви и включи лампичката „Не работи“ на покрива. Брин удари с длан по прозореца и шофьорът го свали няколко сантиметра и каза той със силен индийски акцент:

— Не съм на работа. Не можеш ли да четеш?

— Спешно е… Ще ти платя колкото поискаш. Трябва да отида в центъра.

— Томар ма кутар шате гумай — измърмори под нос шофьорът и затвори прозореца.

Това означаваше „Майка ти спи с кучетата“ на бенгалски език, който Брин бе научил в Кеймбридж — и беше най-тежката обида, която можеше да се изреве, без да се оскверни Коранът. Джак не успя да се овладее, рязко отвори вратата, сграбчи мъжа за сакото, измъкна го навън, скочи в колата и потегли.

Шофьорът изруга, изправи се и се огледа. Видя двама полицаи в син полицейски автомобил, спрял пред катедралата и се затича към тях. Докато сочеше към изчезващото си такси, Брин зави на изток по Западна 113-а улица към скалистите хълмове, отделящи Морнингсайд Хайтс от Харлем, и се скри зад „Сейнт Джон“.

Хъбърд пропусна спречкването на Джак с шофьора. Двамата с водача на кучетата вече бяха вътре и се насочваха към лабрадора. Видяха го свит на кълбо точно там, където му беше наредено да остане. Когато водачът го повика, животното бавно повдигна глава и направи опит да се изправи, но не успя и се свлече върху мраморния под. Полицаят се втурна към него и коленичи. Кучето дишаше тежко и цялото трепереше. Помъчи се да размаха опашка и задните му крака потръпнаха от усилието. После повърна рядка жълта течност. Отново се опита да се изправи и не успя. После пак повърна — този път кръв. Главата му се разтърси и се отпусна върху камъка. Дишането му спря и кучето с последно изскимтяване умря.

Водачът му се разплака.

— Не и Зак! Най-доброто куче, което съм имал.

Хауърд се наведе и го стисна за рамото.

— Чуй ме. Къде другаде е било това куче?

— Само в „Метрополитън“. В храма. Беше чисто. Там няма почти нищо, освен масите с хлябовете.

— Душило ли е хлябовете? — Хъбърд затаи дъх.

— Естествено. Нали ти казах. Той беше най-доброто… Хей! Къде хукна?…

Агентът вече тичаше към входа, като си пробиваше път през изсипващата се вътре тълпа. Блъсна един висок зулуски жрец, облечен от глава до пети в животински кожи, избута свещеник, носещ сребърно разпятие, и група будистки монаси с жълти раса. Излезе навън тъкмо навреме, за да чуе шофьора, който крещеше и сочеше към отдалечаващото се такси. Хъбърд спринтира надолу по стълбището и се насочи към полицаите, които се опитваха да успокоят индиеца.

— Аз съм агент Хъбърд, ФБР. — Скот показа служебната си карта и посочи таксито. — Карайте след онзи автомобил. — Качиха се, полицаят включи светлинната аларма и сирената и рязко потегли.

Воланът на стария шевролет беше излъскан от дланите на безброй шофьори. Предницата силно се разтърси, когато Джак направи рязък завой в края на 113 улица, за да се насочи на юг към Амстердам. Той запревключва лоста на чистачките, като се опитваше да открие мигача, и успя да завие наляво, давайки сигнал за десен завой. Без да иска, отново превключи лоста и когато по предното стъкло пръсна струя вода, за малко не блъсна някакъв старец на Фредерик Дъглас Съркъл.

Хората му махаха с ръце. Брин се уплаши, а после осъзна, че просто се опитват да спрат такси. Той удари спирачки на червен светофар и беше принуден да отбие в платното, завиващо на юг към Западен Сентръл Парк. Не! Трябваше да продължи на изток към Пето авеню и чак после да се насочи на юг към „Метрополитън“. Погледна през страничния прозорец, за да види дали е отворен входът към колелото около парка. Може би щеше да успее да пресече напряко, даже да се движи в погрешната посока.

Погледна в огледалото и потръпна, защото видя синьо-червените светлини на патрулна кола, приближаваща се към него откъм Кътидръл Паркуей. Настъпи газта, изпревари червения светофар, зави надясно и продължи на юг по 109-а улица с шейсет и пет километра в час. Видял, че Брин шофира като луд, Хъбърд нареди на полицая да изключи лампата и сирената. Нямаше намерение да убие вирусолога, като го преследва.

На 86-а улица патрулната кола най-после настигна Брин и му пресече пътя, с което навярно му спаси живота. Хъбърд ужасено посочи с ръка и извика:

— О, не, той не вижда онзи камион! — Почти усети предстоящия сблъсък и лицето му пребледня. В последния момент полицаят включи сирената и настъпи газта. Автомобилът полетя напред. Джак ги забеляза да се приближават отстрани и в същия момент видя и камиона, рязко завъртя волана надясно и наби спирачки. Предницата на таксито закачи задната броня на камиона и шевролетът направи пълно завъртане, качи се на тротоара и се блъсна в една автобусна спирка. Посипа се дъжд от разбито стъкло.

Хъбърд отвори вратата на патрулната кола и попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — замаян, но невредим, отвърна вирусологът. — Арестувате ли ме?

— Не още, умнико. Но сам си търсиш белята…

— Какво става?

— Пак позна! Лабрадорът умря пред очите ни преди изобщо да успее да претърси катедралата. Бил е в „Метрополитън“.

— Лабрадорът ли? — смаяно повтори Брин.

— Мъртъв е. Ти беше прав, не разбираш ли? Какъвто и да е, токсинът е в музея и трябва да идем там. Хайде. Можеш ли да вървиш? Вече зная, че не можеш да шофираш.