Единадесетата чума

2.

Сряда, 17 юни

Сан Диего, Калифорния

Винс Катрини чакаше Джон Брин във фоайето на луксозния хотел „Дел Коронадо“ — перлата в короната на империята на Джоузеф Сейнт Джон — от петнайсет минути, но му се струваше, че сякаш е тук от часове. Докато плъзгаше поглед по дългия навес над входа, лекарят не можеше да не се чуди защо Сейнт Джон е избрал да се срещнат точно на това място, което се намираше прекалено далеч от болницата. А и самата пищност на обстановката не подхождаше на проблема, който щяха да обсъждат. В края на краищата не идваха тук да се забавляват. Те се надбягваха с времето, а залогът беше животът на малко дете.

Брин и онзи задник Макдоналд имаха апартаменти на последния етаж, откъдето се разкриваше изглед към океана. Катрини бе сигурен, че няма да му се възхищават много. Той беше събрал резултатите от лабораторните, скенерните и магнитнорезонансните изследвания в импровизираната заседателна зала, в която имаше аспектомат, факс и специална телефонна линия, предварително поискана от Брин само за неговия лаптоп.

Срещата трябваше да започне в 20:00 ч., но изглежда, самолетът на Сейнт Джон, с който пътуваше Брин, закъсняваше почти с час. И все пак това не означаваше, че фойерверките няма да избухнат навреме — благодарение на Макдоналд. Точно в осем хирургът влезе в заседателната зала и съобщи, че има обнадеждаващи новини.

— Днес следобед Джоуи беше много по-добре, отколкото вчера — величествено заяви той. — Вашето момче се бори храбро и твърдо вярвам, че антибиотиците ще стабилизират състоянието му.

Макдоналд прибави, че според него заболяването не е злокачествено и че за Джоуи се полагат възможно най-добри грижи. И после хвърли бомбата:

— Ще наблюдавам случая от Санта Барбара. Бих искал да ви кажа няколко думи, които са помагали на толкова много отчаяни родители…

Госпожа Сейнт Джон сбърчи лице. Този идиот не само се измъкваше, но и им сервираше патентования си „Разговор с подложени на стрес родители“.

— Достатъчно — отряза го тя и даде ясно да се разбере, че повече не иска да има нищо общо с човека, на когото бяха разчитали да спаси сина им. Човек, който бягаше от едно болно момченце.

Час и половина по-късно получиха потвърждение, че самолетът най-после е кацнал, и пратиха Катрини да посрещне Брин. Докато го чакаше, той прегледа огромното досие на Джон Дрейк Брин, което му бяха дали колегите му от Центровете за контрол на заболеваемостта.

Джон Брин бе син на английски англикански свещеник и американка, роден през 1931 г. на път за Китай, където родителите му били пратени като мисионери. Останал сирак след войната, той се върнал в Америка с армията и за пръв път видял Англия едва много години по-късно. В света на хората, занимаващи се с преследване на вирусите, се знаеше, че преживяванията му по онова време са били изключително мъчителни, но нито той, нито колегите му говореха за това. На каквито и ужаси да беше присъствал, тези травми не бяха превърнали Джон Брин в чудовище, а в невероятно добър човек, който живееше, за да помага на болните. През годините многократно бе рискувал живота си за тях.

Катрини знаеше, че всички харесват и уважават Джак Брин, че той е един от най-прочутите вирусолози в света, че неговата система ПроМЕД представлява единствената надежда — при това съвсем далечна — за овладяване на заразните болести в глобален мащаб, че говори девет езика, че е абсолютно независим и не признава никакви авторитети. Това можеше да предизвика сериозни сблъсъци със Сейнт Джон. Но нямаше какво да се направи.

В досието на Брин имаше още един интересен факт — съпругата му Миа Харт, висша служителка в общественото здравеопазване в Ню Йорк, поразително красива и изключително интелигентна жена. Винс се бе запознал с нея на научна конференция и оттогава не можеше да я забрави.

Катрини си погледна часовника и поклати глава. Бяха изтекли само седем минути от последния път, когато го беше направил. По телефона Брин се бе описал с типичен английски акцент като „метър деветдесет и три, на средна възраст, слаб, с вратовръзка“. И все пак, откакто го чакаше на уговореното място в главното фоайе, никой от минаващите дори далечно не приличаше на него.

И внезапно се появи. От старомодния асансьор излезе висок мъж на сродна възраст и спря, за да поправи вратовръзката си. Докато Винс бързаше да го пресрещне, мъжът се насочи към рецепцията.

— Докторе — вдигна ръка Катрини. — Докторе!

— Да? — Мъжът се завъртя и погледът му срещна този на Винс. В очите му нямаше нито намек за топлота, а само странна безжизненост, която накара Катрини да потръпне и да забави крачка.

— Доктор Брин? Доктор Джак Брин? — На Винс му се стори, че при споменаването на това име очите на непознатия внезапно проблясват. Той протегна ръка, но мъжът само я погледна.

— Съжалявам, господине — намеси се момичето на рецепцията, — това е друг наш гост, доктор Томас Кей.

— О, извинете — каза Катрини. — Припознал съм се.

Мъжът се обърна и изчезна в оживеното фоайе. Винс вдигна очи към тавана, а момичето кимна и се усмихна.

— Голям образ. Почти не напуска стаята си. Най-много за два часа на ден. Поръчва си румсървис. И направи ли ви впечатление, че носи… ръкавици? Никога не ги сваля. Какви хора. Иди, че ги разбери…

Развеселен, Катрини се върна на мястото си, без да забелязва, че доктор Кей го наблюдава от отсрещния край на помещението.

Предполагаше, че го е заблудила вратовръзката, нещо рядко срещано в „Дел Коронадо“. Когато във фоайето влезе следващият мъж с вратовръзка, Винс бе убеден, че това е неговият човек — макар че представите му за външния му вид не можеха да са по-далеч от действителността. В края на краищата той беше очаквал Брин да изглежда почти като типа, с когото го бе объркал.

Ако наистина беше Брин, този човек изглеждаше точно на място в южна Калифорния: дълга, прошарена със сребърни кичури коса, завързана на опашка с червена лента, дънки, дънкова риза с вратовръзка, сако от туид, мокасини, уверена походка, спортна фигура, остри черти. Имаше блестящи сини очи, тъмен загар и онази типична за Клинт Истууд абсолютна яснота какъв е и какво става около него — определено истински професионалист. Появата му искрено зарадва Винс.

Катрини му махна с ръка и закрачи към него с надеждата, че това вече е Брин, като мимоходом забеляза, че вратовръзката му е на тъмночервени, напомнящи на остри нокти орнаменти — символът за биологична опасност, който можеше да се види навсякъде в болниците, от контейнерите за използвани игли до вратата на лабораторията по патология. Това го доказваше. Трябваше да е Брин.

— Брин? — попита той, като се вгледа в жизнените му, малко замъглени от разликата в часовите пояси очи и протегна ръка.

— Да. Наричайте ме Джак. Доктор Катрини, предполагам?

Джак Брин се ръкува с педиатъра, усети силата на ръцете на Катрини и забеляза яките мускули на шията му. Този човек беше роден боец като него — но излъчваше любезност и състрадание. Джак веднага го хареса.

— Извинявам се, че не съм облечен подходящо — усмихна се Брин. — Нямах представа, че толкова ще закъснеем. Имах намерение да се преоблека в стаята си.

— Не се безпокойте — отвърна Катрини. — Тук е Калифорния. Ужасно се радвам, че пристигате, Брин… Елате, ще се качим горе. — По пътя Винс се опита да го информира за случая на Джоуи, като подчертаваше думите си с енергично жестикулиране. Бе очевидно, че е много загрижен за момчето. Не толкова очевидна обаче беше друга тревога, която усилваше безпокойството му.

Влязоха в старомодния асансьор и Катрини зададе обичайните въпроси за полета — „луксозен“, само отбеляза вирусологът — после педиатърът му обясни въпроса, който го вълнуваше.

— Хм — измърмори той, — това ще е ужасна новина. Преди половин час ми позвъни сестрата от интензивното отделение и ми каза, че състоянието на детето се влошава.

Брин съчувствено кимна.

— Родителите не знаят ли?

— Не още — тъжно поклати глава Винс. — Джоуи е развил двустранна пневмония. Досещате се колко ще ми е трудно да им го съобщя.

Брин видя в очите му огромната обич и всеотдайност, с които Катрини се отнасяше към малкия си пациент.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна, Винс — увери го той, когато излязоха от асансьора и се насочиха към заседателната зала.

Когато влязоха, Мак Макдоналд се втурна към Катрини и извика:

— Цял следобед ви звъня по пейджъра!

— Кой, вие ли?… — Винс не можеше да повярва. Този скапаняк изобщо не бе отговорил на повикването му!

— Моля ви, господа. — Брин ловко ги раздели преди да се е стигнало до физически сблъсък — последното, което им трябваше в тази и без това ужасна ситуация. Междувременно долови погледа на госпожа Сейнт Джон. Можеше да види ужаса в очите й, както и отчаяната й надежда, че той, Джак Брин, е чудото, което ще спаси сина й.

Вирусологът притежаваше рядката дарба да действа успокоително на изпаднали в стрес жени. Донякъде се дължеше на суровата му красота, на отпускащата неофициалност на завързаната му на опашка коса, на проницателните му сини очи и спокойната му усмивка.

— Боя се, че започваме толкова късно по моя вина — обърна се към присъстващите Брин, без да откъсва поглед от госпожа Сейнт Джон. — Много любезно от страна на доктор Катрини да ме чака толкова време във фоайето. — Той се завъртя към Макдоналд. — Винс ми разказа за чудесната работа, която сте свършили.

Катрини се приближи към двамата Сейнт Джон.

— Джоузеф, Елинор — внимателно каза той, — току-що разговарях с болницата. Върнали са Джоуи в интензивното отделение. Изглежда е развил вторична белодробна инфекция, пневмония и дробовете му са пълни с течност. Сменихме антибиотиците и…

— Стига! — Елинор внезапно скочи от стола си и вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Стига! — извика тя. — Моля те, моля те, престани да използваш тези безсмислени медицински термини. Ако чуя дори само още един, ще… ще… Не може ли някой от вас просто да ни каже от какво е болен Джоуи? — Госпожа Сейнт Джон се обърна към съпруга си. — Джо, защо ни сполетя всичко това?

Джоузеф я прегърна.

— И двамата знаем, че Господ ни праща изпитание, Елинор! И трябва да сме силни.

— О, да, да — отвърна тя. — Разбира се, Господ ни праща изпитание. Прав си, Джоузеф, трябва да сме силни.

На Джак Брин почти му се прииска да има вяра като тяхната, после си спомни войнстващия фанатизъм, който понякога я съпътстваше. Сейнт Джон имаха същата онази идея за непогрешимата истина, същите онези фундаменталистки представи, които толкова лесно можеха да станат катастрофални. Беше виждал как сляпата вяра погубва хора, села, племена, градове, дори народи. Той внимателно се приближи до госпожа Сейнт Джон и я накара да седне. Когато жената се подчини, Джак зае освободения преди минута от Катрини стол.

— Госпожо Сейнт Джон — наведе се към нея той, — ако ми позволите да кажа… — Вече можеше да види, че тя леко се отпуска, навярно от благодарност, че се е появил нов човек, който може би ще е в състояние да помогне. — Прекарах целия полет в проучване на данните за състоянието на Джоуи, които ми прати доктор Катрини. Сигурно се питате дали мога да ви кажа нещо ново. Джоуи има инфекция, която много трудно може да се диагностицира. Това вече ви е известно. Състоянието му е сериозно. Вие отлично го разбирате. Но послушайте ме, недейте да изпадате в паника. Съществуват някои бактериални или необичайни вирусни заболявания, които често предизвикват такива симптоми. Хубавото е, че повечето от тях могат да се лекуват, макар и след няколко тежки дни.

— Какви например? — прекъсна го Джоузеф Сейнт Джон. — Имате ли представа?

— Не, засега не. — Брин продължаваше да говори главно на Елинор, може би защото му се струваше по-възприемчива от надменния си съпруг, а може би защото просто бе майка на тежко болно момченце. — Нищо определено. Навярно сте чували за туларемията — или заешка треска. След първите трийсет и шест часа състоянието на пациента може рязко да се подобри със съответните антибиотици. Болестта на сина ви спокойно може да се окаже нещо също толкова просто или някаква инфекция, предавана от животни. Джоуи има ли домашни любимци?

— Не, не, не, не! — Превъзбудена, Елинор Сейнт Джон удари с юмрук по страничната облегалка на стола. — Вече много пъти го обяснявахме на другите лекари!

— Скъпа — изкънтя мощният глас на Джоузеф. — Скъпа, човекът трябва да попита… Какво ще кажеш да помоля преподобния Форд да дойде при нас и да се помолим заедно?

— Чуйте ме всички — сякаш обладана от зъл дух, ледено и решително каза Елинор. — Моето момче, моето единствено дете умира. — Тя се изправи. — Докарахме тук най-големите медицински мозъци в страната и единственото, което могат да направят, е да отворят гръдния кош на Джоуи и да ми задават тъпи въпроси за несъществуващи домашни любимци, дали ядял остри като бръснач тортили и дали не е глътнал клечка за зъби! — Елинор замълча за миг и се огледа, после отново седна и тъжно сведе глава. — Извинете ме — без да се обръща конкретно към никого, рече тя. — Просто моят Джоуи умира и никой не прави нищо!… — Тя безсилно се отпусна и скри лице в шепи.

За Брин тишината, последвала избухването на Елинор Сейнт Джон, бе по-красноречива от всякакви думи. Тя говореше за безпомощност, ужасно страдание и мъка.

В този момент пейджърът на колана на вирусолога настойчиво запиука. Той светкавично го изключи и прочете съобщението. Беше от Дрю Лорънс, неговия най-добър приятел, най-близък колега и безценен лабораторен сътрудник в ПроМЕД, който му пищеше да включи лаптопа си и да провери бюлетините на системата — незабавно!

Вдигна поглед и видя, че Елинор Сейнт Джон го наблюдава със страх и отчаяние, уплашена, че Джоуи не е негов основен проблем, също както за Макдоналд.

— Ужасно съжалявам, госпожо Сейнт Джон — обясни й той. — Нямах представа, че пейджърът ми е включен. Току-що получих спешно съобщение от сътрудника ми в лабораторията в Олбъни. Много е възможно да е свързано със случая на Джоуи. Трябва да проверя, но ви уверявам, че незабавно ще се върна. И ви моля да не забравяте — усмихна се Брин, — че в момента оздравяването на Джоуи е първата ми и основна грижа.

Брин отиде в съседната стая, седна на бюрото и набра номера на Дрю Лорънс на мобилния си телефон. Отдавна бе минало времето, по което приятелят му обикновено си тръгваше, и все пак още на първото позвъняване му отговори уморен, но енергичен глас:

— Дрю Лорънс, лаборатория „Арбовайръс“.

— Аз съм, Дрю. Току-що получих съобщението ти. В момента водя емоционален разговор с родителите на болното дете, така че трябва да сме кратки. Какво има?

— Джак, знаеш, че нямаше да те безпокоя безпричинно, но тук минава единайсет и отдавна не си се включвал в системата. Получих съобщение на „Сател Лайф“ от Колумбия и още едно от Кентъки. Да, много е важно. — Брин можеше да си представи как седнал пред компютъра си „Хюлет Пакард“, Дрю само с няколко удара на клавишите повиква цялата база данни на ПроМЕД. — Освен това — прибави той, — получаваш всевъзможни спешни телефонни обаждания. Чакай да си извадя бележника от джоба… Да… Търси те жена ти, после и доктор Лоун. Каза, че трябвало да си му отделил някакви средства за следващото четиримесечие и че било спешно. Днес се включи нов член на ПроМЕД — десетхилядният — гимназист от Бруклин, казва се Бъргър. Прати ни изрезка от вестник за нещо, което прилича на инцидента с пчелата убиец в Тексас от април. Само почакай да я видиш. Мисля, че би трябвало все още да тече по ПроМЕД.

— Хайде, Дрю, и преди сме имали такива случаи.

— Да, но този е по-странен.

— Извинявай, но трябва да привършвам. Налага се да се върна при родителите.

— Наистина трябва да прочетеш съобщението от Кентъки — става дума за масово измиране на коне. Причината не е известна. Телефонира някой си доктор Инък Тъкър. Според него можело да е някакъв вид бяс. Иска да разговаря с теб. Познаваш ли го?

— Тъкър е един от най-опитните ветеринари от старата школа в Америка, Дрю. През седемдесетте беше заместник-министър на здравеопазването и има трудове за болестите, предавани от животни на хора.

— Заместник-министър?

— Да — мрачно отвърна Брин. — После, когато на власт дойде Рейгън, изчезна в частния сектор, също като много от най-добрите хора в Центровете за контрол на заболеваемостта. Щом ни се обажда, наистина трябва да е нещо необичайно.

Уважението му към ветеринаря бе оправдано. Той беше всепризнат специалист по странните болести, пренасяни от животни и понякога заразяващи хора.

— Доктор Тъкър е пратил и плик с надпис „Лично“ и с обратен адрес в Луисвил.

— При теб ли е? Добре, отвори го да видим какво е.

Брин чу шумоленето от разкъсана хартия и след секунда Лорънс му каза:

— Копия от четири статии за конете в стари списания. Тъкър е написал бележка само с няколко думи: „За ваше сведение“. Прати ни също имейл, озаглавен „Спешно за ПроМЕД“.

— За какво се отнася? От часове не съм имал възможност да включа лаптопа си.

— Изглежда, през последните три седмици в шест различни конюшни са умрели седемнайсет състезателни коня. Тъкър моли за съвет. През последните два дни е загубил шест коня. Пише, че е смъртоносна болест без диагноза и сигурно лечение. Местните обявили епидемия.

— Звучи сериозно — отвърна Брин.

— А, между другото — продължи Дрю, — ПроМЕД му препоръчала твоята стара приятелка, онази агресивна телевизионна репортерка Виктория Уейд и тя те търси. — В гласа му ясно се долавяше неодобрение. — Много пъти.

— Вики Уейд. — Брин се опита да не издава привързаността си към нея. — Какво прави там?

— Според нея е поредната измама със застраховки като убийствата на коне в Кънектикът отпреди няколко години. Явно са я пратили да проучи историята. Изглежда, конете не могат да се хранят…

Брин се помъчи да се съсредоточи върху думите на Дрю, но споменът за прелестното лице на Вики Уейд го разсейваше. Не се бяха виждали от години, но той си представяше усмивката й, устните й, излъчването й, сякаш са минали само дни. Никога нямаше да забрави близостта им и колко малко им бе оставало до пълното щастие, и винаги щеше да съжалява за раздялата им. Любовта му към Вики много се различаваше от чувствата, които изпитваше към жена си Миа Харт, и тази разлика не преставаше да го поразява. Но Вики? Нима не си бе мислил, че отново ще се върне в живота му?

— Някакви идеи? — попита той, като се насили отново да се концентрира върху проблема. — Какво е открил Тъкър?

— Не е много. Единият от трите подложени на аутопсия коня имал доброкачествен израстък в основата на хранопровода, другият — изтъняване на стомашната стена, а третият миаза — инфекция от ларви на мухи в гънките на стомаха. Нищо, което да обяснява смъртта.

— Ами патологичните данни? — Можеше да чуе как Дрю прелиства страниците.

— Мозъчните проби все още са в процес на анализ. В други райони на Средния запад има аналогични случаи. Причината също не е известна и болестта почти винаги е фатална. А, Джак, носи се слух, че умират и овце.

— Дрю — настойчиво каза Брин, — нахвърляй обобщение на подробностите и го пусни по ПроМЕД със следното заглавие: „ЖИЗНЕНОВАЖНО: каква е причината за масовото измиране на коне в Кентъки?“.

Преди да си тръгне от лабораторията, Лорънс щеше да включи в доклада на ПроМЕД пълен списък на симптомите и лабораторните резултати. Щяха да го прочетат всички членове на системата. Често се случваше ветеринари да дадат отговор на проблем, озадачаващ хуманните лекари. На Брин и Дрю им се искаше при тях да членуват повече специалисти като Тъкър.

Тези пренасяни от животни болести плашеха Лорънс: инфекции, които се предаваха между различните видове и заразяваха хора. Междувидовото заразяване от маймуна на човек като в случая със СПИН представляваше един от най-непредсказуемите, най-неизбежни и най-смъртоносни начини за разпространение на тези патогени — мнозинството от така наречените „нови“ болести. Всеки ден ученият работеше с огромни количества проби. Никой не знаеше какви опустошения могат да предизвикат и какви човешки органи ще поразят. В приемниците, които не притежаваха нито унаследен, нито придобит имунитет, можеха да проникнат сложни нуклеотиди, способни да действат без предварително определена цел. Пораженията, които бе в състояние да нанесе дори само един-единствен животински вирус, еволюирал в продължение на милиони години в изолирана маймунска популация в централна Африка, щяха да са катастрофални, ако се разпространеше сред населението на Манхатън.

— Това ще е нещо ново, Дрю. Каквото и да открие Тъкър. Той отлично го разбира и щом проблемът го е смутил, надявам се, че ще получим малко помощ от нашите приятели.

Съвсем малко специалисти имаха възможност да си сътрудничат помежду си. ПроМЕД представляваше първият форум за размяна на информация между експерти, ветеринари, лекари, биолози, ентомолози и учени, занимаващи се с инфекциозни болести.

Брин се зачуди колко време ще мине, докато получат първия отговор и докато конете престанат да умират. Други членове на ПроМЕД скоро щяха да започнат да му пращат предположенията си и едно от тях щеше да се окаже ключът.

— Ти можеш да се надяваш, Джак — кисело отвърна Лорънс. — Аз обаче ще се моля.

— Добре, Дрю, аз също. Виж, наистина трябва да свършвам. Благодаря, че използва пейджъра. Доскоро. Извинявай, че те задържах толкова до късно.

— Не, Джак, почакай. Страхувам се, че запазих най-лошото за накрая. Просто влез в ПроМЕД. Вече пуснах съобщението. Най-добре да го погледнеш.

— Ще се включа веднага.

— Чудесно.

— Лека нощ, Дрю. — Той затвори мобилния телефон и взе лаптопа си.

Разговорът с Брин остави Дрю Лорънс ужасно обезпокоен. Нетърпението и разсеяността на Джак бяха очевидни и той изобщо не беше споменал за случая с момчето на Сейнт Джон, което не вещаеше нищо добро. Дрю познаваше приятеля си също толкова, колкото и самия себе си, и винаги разбираше, когато нещо не е наред.

Едър и як афроамериканец с вроден артрит на лявото бедро, набожен баптист, Лорънс винаги бе приемал недъга си като божествено предизвикателство и на четиринайсетгодишна възраст се беше заклел да не позволи на хроничната болест да го направи непълноценен. И още тогава бе решил да успее в живота. Спортът, разбира се, автоматично отпадаше и той избра науката.

Дългогодишен жител на Харлем, Дрю се колебаеше да се премести със семейството си в Олбъни, когато лабораторията на щатския отдел по здравеопазване в Уъдзуърт му направи неустоимо предложение. Жена му Илис напусна работа, макар че активно участваше в социалното движение на чернокожите и помагаше за възстановяването на красивата стара баптистка черква на две преки от сградата на щатския парламент. Синът му Али учеше в юридическия факултет на нюйоркския университет. Въпреки хроничното заболяване и куцането, Дрю Лорънс се смяташе за голям късметлия.

Тези мисли се въртяха в главата му, когато малко по-късно изключи компютъра си, съблече лабораторната си престилка, отвори бележника си и драсна ченгелче до съобщенията на Виктория Уейд. Нямаше навик да се бърка в чуждите работи, но знаеше достатъчно за връзката на репортерката с Джак Брин, както и за нестабилното състояние на брака му, за да се тревожи, че Уейд, изглежда, се завръща на сцената.

— По дяволите! — Това беше най-грубият израз в речника му и изречени от този внимателен човек, двете думи имаха огромна сила. — По дяволите! — Той обърна на нова страница, записа си бележка за пчелите и я подчерта. Ужасно му се искаше да разкаже на Брин за съобщението на онова хлапе Бъргър. Приятелят му щеше да се заинтригува.

Джак не искаше да кара семейство Сейнт Джон да го чака, но след разговора с Дрю трябваше да влезе в ПроМЕД и да прочете двете нови съобщения.

Първото идваше от стария му приятел Карлос Гарсия, който работеше в СЗО в Женева. Докато четеше, очите му се разшириха. През по-голямата част от полета беше проучвал данните за състоянието на Джоуи Сейнт Джон и бе пропуснал не само инцидентите с конете. Онова, което ставаше в момента в Колумбия, беше много по-ужасно. Гарсия съобщаваше за епидемия. Колумбийските лекари лекували хиляди болни селяни. Брин бързо плъзна поглед по информацията.

„О, не — помисли си Брин, — не може да са се заразили толкова много хора.“ Защо не му бяха повярвали? Господ да им е на помощ на бедните колумбийци… Той поклати глава. Дрю го бе потърсил с основание.

Той бе предрекъл това развитие на събитията преди две години, когато беше посетил района. Тогава все още наивно вярваше, че бизнесът в Америка се вълнува от Третия свят и наистина смяташе, че въгледобивната компания ще се вслуша в съвета му и няма да построи пътя с „канавки“ от двете страни. Но те го бяха направили — стотици километри идеално място за развъждане на комари. И ето че тази епидемия се дължеше на разпространявани от комари вируси: засега хеморагична треска, която най-вероятно щеше да бъде последвана от жълта треска. Чувстваше се ужасно, че се е оказал прав на такава цена. Второто съобщение гласеше:

— Вики, Вики! — Брин се подсмихна. — Винаги в търсене на горещата новина!

— Какво правите, доктор Брин? Със съпруга ми не сме ви повикали тук, за да си играете на компютърни игри!

Джак едва не подскочи, когато чу зад себе си гласа на Елинор Сейнт Джон. Той се обърна и я погледна смутено.

Изписалият се на лицето й гняв вече се заместваше с мъка.

— Извинете, доктор Брин — каза тя. — Забележката ми беше излишна…

— Не, не, госпожо. — Той се изправи и извинително махна с ръка. — Съзнавам, че не съм ви помогнал много — засега, но ако седнете, бих искал да ви покажа какво правя. Имам доброто предчувствие, че можем да го използваме, за да помогнем на Джоуи.

— Доктор Катрини каза, че можем да разчитаме на вас. Увериха ни, че сте най-добрият.

— Не, не съм по-добър от всеки друг сериозен учен. Ползвам се с това име само защото ме подкрепят много всеотдайни хора. Аз съм също толкова добър, колкото мъжете и жените, които сътрудничат на ПроМЕД.

Брин й придърпа стол, после й обясни, че чрез ПроМЕД само за минути получава достъп до хиляди лекари в целия свят.

— С пълна дискретност — продължи той — мога да им разкажа всичко за случая на Джоуи. Стотици специалисти ще ни помогнат с нови идеи, дори с диагноза, госпожо Сейнт Джон.

— Наричайте ме Елинор. В това ужасно положение официалността ми се струва абсолютно ненужна.

— Съгласен съм, но само ако вие ме наричате Джак — усмихна се вирусологът.

— Договорихме се. — Тя също едва не се усмихна. — Е, Джак, как можете да направите всичко това с тази малка машинка? — Елинор Сейнт Джон все още не бе убедена.

— На първо място, Елинор — започна Брин, — както вече ви казах, през целия полет проучвах данните за състоянието на Джоуи, които доктор Катрини ми прати в Ню Йорк. Сега ги прехвърлих в един файл. Прегледах всичко — лабораторните, рентгеновите, скенерните и магнитнорезонансните резултати. Тази вечер и утре сутрин ще добавя най-новата информация от лабораторията на „Сейнт Рош“. Вижте.

Той й показа файловете с всички данни за болестта на Джоуи.

— Така че с ваше разрешение съм готов да кача случая в ПроМЕД и да поискам помощ от всички възможни места.

Лицето й просия от тази перспектива.

— Разбира се. Само побързайте!

След като придружи молбата с иконката за спешност, Брин посочи екрана.

— След минути специалисти от над сто и четирийсет страни ще се заемат със случая на Джоуи. Други вирусолози като мен, някои от най-добрите епидемиолози, експерти по заразни болести, микробиолози, ентомолози, ветеринари…

Той набра последните командни кодове, които освобождаваха целия информационен поток, и едва после забеляза, че Елинор се е вцепенила от страх.

— Елинор! Елинор! Какво има? — попита Джак.

— Ветеринари — монотонно повтори тя. — Каза „ветеринари“, нали? — И когато Брин кимна, тя буквално се разтрепери. — Ветеринари. О, господи. Зоопаркът! Ами ако наистина е от зоопарка?

Докато Брин работеше с лаптопа, а Елинор го наблюдаваше, Катрини им донесе вода с лед. Тя му благодари и отпи голяма глътка. Фактът, че ученият пращаше данните за Джоуи по компютърната мрежа, й подейства успокоително и напрежението в стаята започна да се разсейва. Макдоналд енергично успокояваше Джоузеф Сейнт Джон, който скоро се приближи и постави ръка на рамото на жена си.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Брин той.

— Не, засега това е всичко. — Когато вирусологът се изправи, Сейнт Джон стисна ръката му.

Брин и Катрини разбираха твърдостта на родителите. Щом научиха какво са направили и какво продължават да правят за детето им лекарите, тази твърдост най-после се бе превърнала в доверие.

— Ако нямате нищо против да ви оставя — каза Брин, — бих искал незабавно да ида в болницата, за да видя Джоуи лично.

— Разбира се, доктор Брин. — Госпожа Сейнт Джон протегна ръка към телефона.

— Ще съм ви извънредно признателен, ако някой ме закара дотам — призна ученият. — Не съм подготвен да шофирам по тукашните магистрали.

— Естествено. — Катрини взе куфарчето и ключовете си. — Аз ще ви закарам.

— В такъв случай ще пратя лимузината да ви върне, доктор Брин — настоя Елинор Сейнт Джон. — Багажът ви вече е в апартамента ви. — Забелязал, че тя отново вкопчва ръце една в друга, Джак разбра, че няма смисъл да възразява.

Преди да излезе, Катрини настоя съпрузите да се приберат в Ла Хоя и да си починат, като им обеща да им телефонира веднага щом научи нещо.

Катрини летеше по лъкатушния път като пилот от Формула 1, със сто и четирийсет километра в час. Когато стигнаха до моста Коронадо, Брин се чувстваше почти в безтегловност.

— Намали, Винс. Хайде. Ще се блъснем някъде.

— Добре дошъл в Калифорния, Джак. Тук всички шофират така. Аз просто се вмествам в пейзажа. А и повечето полицаи в Сан Диего познават колата ми. Не се безпокой. Но защо Елинор бе толкова разстроена?

— Заради животните — отвърна Брин. — Тя страда от нещо като фобия от дребни животни. И не позволява на Джоуи никакви домашни любимци. Когато осъзна, че се свързваме с ветеринари, фобията й се задейства и тя започна да ми разказва за зоопарка. Записах всичко. Във всяко животно в зоопарка тя вижда потенциална бомба със закъснител.

— Кой може да я обвинява, Джак? Този случай ме кара да се чувствам като първокурсник. Дали не може наистина да е болест, предавана от животни?

— Не се сещам за нищо конкретно — замислено рече Брин. — В зоопарка момчето очевидно се е отделило от учителката, но мисля, че има и друго. Според мен обаче Елинор е на ръба на нервния срив. Ако познаваш личния й лекар, трябва да се свържеш с него.

Катрини кимна, после се върна на темата за Джоуи.

— Ами някаква отрова? Може би пестицид?

— Съмнявам се, прилича ми на инфекция, Винс — каза Брин, докато лекарят влизаше в паркинга и изключваше двигателя.

— Ела да се качим горе. — Катрини изскочи от автомобила и посочи към пътя. — Виж, пристига и лимузината. Казах ти, тук всички шофират като мен.

Брин се усмихна, измъкна се от колата и последва педиатъра към служебния вход. Катрини махна с ръка на пазача и поведе Джак към интензивното отделение.

Джоуи Сейнт Джон спеше. Винс отвори дебелата папка с медицинските му данни и систематично ги прехвърли. Зад лекарите стояха две сестри.

— По дяволите, кръвните проби още не са готови, а резултатът от биопсията ще пристигне чак утре. — Брин усети напрежението на Катрини, докато преглеждаше бележките на сестрите.

— Изглежда обезводнен. Получавал ли е течности през устата? — попита вирусологът.

— От вчера е на системи. Жизнените признаци са стабилни. — След миг Катрини озадачено подсвирна. — Левкоцитите са двайсет и седем хиляди, въпреки промяната на антибиотиците.

— Виж превръзката, Винс. Струва ми се, че трябва да се смени. — Брин посочи гърдите на момчето.

Една от сестрите подаде на педиатъра латексови ръкавици. Той си ги сложи и внимателно свали бинтовете. Другата сестра му протегна малка кърпа и взе старата превръзка.

— Според картона са я сменили само преди час, но виж, Джак.

Малкият разрез, който Макдоналд бе направил, беше затворен с три шева с черни копринени конци, изпъкнали навън, сякаш подложени на натиск отвътре. От всеки шев се процеждаше гъста зеленикава гной.

— Стейси — нареди Катрини, — незабавно смени превръзката. — Една от сестрите побърза да донесе нов бинт. — Загазили сме, Джак. Нищо не помага на детето. Слава богу, че се държи. — Той подаде картона на другата сестра. — Повикай ме, ако има нещо ново. Веднага да му се направи рентгенова снимка на място. Състоянието му е прекалено критично, за да го пращаме на скенер. — Лекарят уморено се обърна към Брин. — Най-добре да си починем, Джак. Искаш ли да преспиш у нас? Само на няколко преки е.

Брин му благодари за поканата, но каза, че ще се чувства по-удобно в хотела. Благодари пак за поканата, обеща да дойде в болницата в шест сутринта, спусна се с асансьора в гаража, с облекчение се излегна на задната седалка на лимузината и най-после протегна крака.

Сряда, 17 юни

Сан Диего

23:00 ч.

По обратния път Джак сравняваше богатия елегантен интериор на автомобила с бедния си тесен кабинет в Ню Йорк. Честно казано, малко се срамуваше от хаоса, в който го бе оставил, след като се наложи толкова неочаквано да реагира на личната молба на губернатора да помогне на детето на Сейнт Джон. Уф, онова бюро: учебници, списания, разпечатки, ръкописни доклади, факсове, електронна поща и планини от бележки преливаха от бюрото на пода. Слава богу, че Дрю Лорънс вещо командваше парада в негово отсъствие. Всъщност, слава богу, че му се бяха случили толкова много неочаквани неща.

Докато гледаше ивиците сребриста лунна светлина, които блестяха по абаносовата повърхност на океана, Брин се замисли за странните обрати в живота си след кошмарното си детство. Когато защити докторските си дисертации, първата, в Кеймбридж и втората в Университета на Вирджиния, той постъпи в Световната здравна организация в Женева, време, за което по-късно никога не съжаляваше. Беше посетил много от най-очарователните места на света — от забравени от бога пустини до райски кътчета. Често четеше лекции в Швейцарската академия на науките и съветваше лекари и държавни глави, отчаяно обърнали се към СЗО за помощ.

Бе летял с частни самолети много преди да го повика семейство Сейнт Джон, беше спал както в президентски дворци, така и в жалки селски болници. Обучаваше лекари по цялото земно кълбо, само за да види мечтите им и самите тях погубени от безсмислени геноцидни войни. По онова време се посвещаваше изцяло на работата и семейството не означаваше много за него.

Внезапно на трийсетгодишна възраст се влюби и се ожени за изящната си русокоса лабораторна асистентка Лайл Баркли. Двамата отлично се сработваха и това го убеди, че могат да живеят заедно. Оказа се точно така. Светлите първи дни на брака им изобилстваха с работа и удоволствия. Дори вече мислеха за деца, когато Лайл бе блъсната от автомобил при пресичане на кръстовище. За Джак слънцето като че ли завинаги угасна. Отначало се уединяваше и криеше мъката си, отново отдавайки цялото си време на науката.

После, след продължителен и болезнен период на пречистване, се случиха четири щастливи събития. Първото, което го прати в Америка и го откъсна от лошите спомени, беше предложение от шефа на здравния отдел на щата Ню Йорк за работа като главен вирусолог в престижната щатска лаборатория по заболявания, предавани от животни. Кабинетът и работните му помещения се намираха на петнайсетина километра западно от Олбъни — комплекс от сглобяеми едноетажни сгради, свързани с покрити галерии, които водеха към стара фермерска къща със здрав каменен комин, целият обвит в бръшлян. На запад се разкриваше прекрасна гледка към планината Адирондак.

Лабораторията беше всичко друго, но не и спокойно място. В нея имаше изолационни помещения, използвани от здравния отдел на Щата за хоспитализиране и диагностициране на различни „горещи“ заразни агенти: бяс, хантавируси и други смъртоносни микроорганизми, пренасяни от насекоми.

Вторият дар на съдбата бе Дрю Лорънс. Като по-млад той беше работил като лаборант в нюйоркския медицински колеж при доктор Айлийн Халси, широко известна като „царицата на фекалиите“ и най-добър паразитолог в Америка. Халси години наред бе напътствала Дрю. След смъртта й той реши да потърси работа в друг град и грижливо избра най-добрата лаборатория в щата Ню Йорк няколко години преди пристигането на Брин.

Двамата работеха рамо до рамо като равни. Лорънс вече имаше също толкова познания по епидемиология и вирусология, колкото и по паразитология след обучението си при Халси.

Третата удивителна възможност, споходила Джак Брин, беше ПроМЕД. Като неин ръководител, той следеше постъпващите съобщения за спешни случаи и ги проверяваше. Възхищаваше се на системата не само защото позволяваше почти мигновена размяна на информация за новопоявяващи се болести, но и защото не бе обременена с досадния държавен контрол. Именно Брин измисли думата „бюрократопатология“ за болестта, предизвикана по-скоро от намесата на държавни чиновници, отколкото от микроби. Добрите намерения наистина прокарваха пътя към ада, мрачно си помисли Джак. Епидемии, глад, граждански войни и много други неща — той ги виждаше всеки ден.

От всички лекари и учени, свързани в системата по целия свят, Брин пръв четеше „Списъка на ужасите“, както сам го наричаше. Той го редактираше, понякога късно вечер, седнал пред домашния си компютър. В резултат често се налагаше да вдига тревога за поредната криза. Дори Миа, жената, която щеше да му стане съпруга, лекарка и отзивчиво човешко същество, се дразнеше от безкрайните болести и веднъж го нарече Йеремия, пророк на мрака.

Тя беше четвъртото чудо. Случи се в края на осемдесетте години, когато Джак вече си мислеше, че никога повече няма да се влюби, на конференция на СЗО в Париж. Там чу нейна лекция, която впечатли публиката и най-вече него с разкриването и документирането на поредната смъртоносна зараза, странен паразит, наречен криптоспоридиум, довел до смъртта на много нюйоркчани.

В мига, в който видя тази уверена, находчива, интелигентна и красива брюнетка зад катедрата, тя го плени, дори го уплаши. След края на заседанието той плахо отиде при нея, за да изрази възхищението си. Тя се усмихна, взе ръката му в топлата си, силна длан и срещна погледа му.

Какъв поглед! Чистите й небесносини очи го бяха омаяли завинаги. Миа забеляза силата на присъствието му и вродената му нежност, а Джак видя как от шията й се надига руменина, която заля бузите й и лицето й засия на фона на лъскавата й гарвановочерна коса.

Тя запристъпва от крак на крак. Той сведе очи и забеляза колко е гъвкава, колко изящно движи всеки от своите сто шейсет и седем сантиметра и как тялото й се подчертава от шития по поръчка син делови костюм — сякаш втора кожа, която всеки момент щеше да падне. Дали беше танцьорка, или скиорка?

— СЗО. — Миа погледна визитката, която й бе дал. — От Женева. Никога не съм ходила там. Красиво ли е? — Дълбокият й глас го хипнотизираше. — Чувала съм за фонтаните…

Без да се замисля, Брин й предложи екскурзия до Женева след края на конференцията. Тя прие. И все пак щяха да минат почти четири години преди да се оженят. В някоя от онези нощи толкова далеч от Ню Йорк Брин спеше и с други жени. Но между двамата се роди взаимно доверие и постоянно поддържаха връзка: разходите за самолетни билети и телефонните сметки бяха астрономически. Накрая заминаха за Алпите, където се венчаха. Оттогава бяха изтекли пет години.

Имаше моменти — и Джак отлично го съзнаваше — в които Миа чувстваше, че да е омъжена за него е истинско предизвикателство. Не заради разликата в годините им, факт, който не безпокоеше нито нея, нито него. Тя винаги бе разсъждавала зряло за възрастта си, а Брин се поддържаше във форма и имаше безкрайната жизненост и свободен дух на двайсет и пет годишен. Миа знаеше, че я обича, знаеше го с абсолютна сигурност, знаеше, че винаги може да разчита на него, знаеше, че споделя живота й с медицината. Доктор Харт знаеше също, че професията им ще отнема огромна част от времето им — време, от което едва ли щяха да се откажат.

Ранното й постъпване в медицинския факултет й беше създало много проблеми. За да се защити, тя си бе изградила желязна професионална самоличност, която, макар и не сто процента действителна, беше достатъчно убедителна. Странно, той бе единственият, видял истинското й лице — при това още при първата им среща.

Всеотдайна лекарка, Миа завърши тригодишна специализация по инфекциозни болести в нюйоркския медицински колеж, защити дисертация по обществено здравеопазване в Харвард и беше назначена за главен епидемиолог в здравния отдел на нюйоркската община. Открила, че красотата не е недостатък като в университета, само след две години тя получи повишение и стана първи заместник-началник на отдел. Мнозина от приятелите и колегите й останаха поразени от светкавичното й издигане в бюрократичната йерархия, но в момента, в който тя вече бе овладяла способността да очарова пресата и да се справя с нюйоркските висши чиновници, се разрази поредица от епидемии. Когато през 1993-та в Индия избухна чума, някои хора поискаха закриването на международното летище. Харт реши проблема като предложи на кмета всички пътници от Индия да бъдат поставяни под карантина. Справи се и с епидемията на легионелоза в една уестсайдска болница и на циклоспора, причинена от вносни малини, а малко по-късно посочи изпражненията на гълъбите като източник на епидемията на E. coli в Гринидж Вилидж.

Харт поиска налагане на вето над възстановяването на исторически ийстривърски фонтан, защото разпръскването на речна вода във въздуха можеше да се окаже прекалено опасно и — след като организира шумна кампания в медиите, достигнала кулминацията си със статията „ТИФ, РАЗПРОСТРАНЯВАН ПО ВЪЗДУХА?“ във „Вилидж Войс“ — накрая одобри плана единствено при условие, че бъде включена система за хлориране. След години на забрава фонтанът беше възстановен и през есента щеше да бъде тържествено открит.

Джак Брин беше женен за изключително влиятелна жена, Миа Харт — за изключително влиятелен мъж. Двамата се обичаха и се желаеха с неугасваща страст, но кариерите им бяха напреднали още преди да се срещнат и работата не им позволяваше да прекарват заедно достатъчно време. Те постоянно се нуждаеха един от друг, но трябваше да се задоволят с брак от разстояние. Освен че през седмицата живееха отделно, пътуванията през уикендите също се превърнаха в обичайна част от живота им. Бяха се научили да четат и работят в движение, защото знаеха, че така спасяват безброй човешки животи не от алчност или за слава.

Брин дори не можеше да пресметне колко милиони хора са изложени на риск, но ясно виждаше опасността, Миа също. Постоянно се появяваха нови вируси: марбург, сабиа, HTLV-I и II, болестта луда крава, борнавируси. Беше се сблъсквал с тях на собствената им територия: през шейсетте години бе провел полеви изследвания в Боливия, по-късно в Судан, Тайланд, Камбоджа, Китай и през 1992 година на езеро Байкал в източна Русия.

Оттогава постоянно пътуваше между Женева, Лондон и Ню Йорк. През годините беше проследявал екзотични форми на живот и бе участвал в кръстоносния поход заедно с някои от най-великите вирусни рицари — Джонсън, Фрейзър, Уудол и Маккормик. Някои се бяха пенсионирали, като стария му приятел Карл Рейдър, докато други все още работеха в СЗО — Ян де Ройтерс в Амстердам, Мат Лиан в Шанхай. След чистката на Рейгъновата администрация в Центровете за контрол на заболеваемостта някои изключително способни хора се бяха оказали на улицата и бяха изчезнали, като Франк Бишоп и Тед Камерон. А други, много други бяха умрели, след като се бяха заразили с болестите, които изследваха.

Всички тези блестящи умове се бяха посветили на единствената задача да събират вируси — странните, смъртоносните и особено новите. И сега, след като много от воините бяха напуснали битката, Брин се оказваше почти съвсем сам в търсенето на вируса, който щеше да засенчи HIV и ебола. И макар че даваше всичко от себе си за тази цел, той се молеше на Господ никога да не го открие. Молеше се да не се е натъкнал на него в Ла Хоя.

Когато видя луксозния си апартамент, Джак изпита угризение, че се е съгласил да се откаже от обичайните си задължения и е дошъл в Калифорния по искане на богати и влиятелни хора с болно дете. Само едно болно дете — докато по света имаше милиарди, чиито родители не можеха да си позволят дори лекар, а още по-малко консултант. Но случаят на Джоуи Сейнт Джон бе много странен и именно затова той незабавно го беше включил в ПроМЕД.

Прекалено уморен, за да спи, той си наля пълна чаша двайсетгодишен скоч от бара. После седна до телефона, за да остави на Миа по-топло съобщение от предишното, така че когато на сутринта тя пристигне от града в провинциалния им дом, да я очаква нещо приятно.

Телефонът иззвъня пет пъти, но вместо собствения си записан глас Джак чу сънения глас на Миа.

— Доктор Харт.

За миг Брин си помисли да затвори, за да не безпокои почивката й, но искаше — не, изпитваше неустоима потребност — да я чуе сега.

— Аз съм, Миа. Извинявай, мислех, че още си в града, и исках да ти оставя съобщение.

— Джак. — Тя замълча. Очевидно поглеждаше към часовника на нощното шкафче. — Сега е полунощ. Къде си? — Жена му бавно се разсънваше. — Всичко наред ли е?

Той отпи голяма глътка скоч.

— Не, не е, но аз съм добре, не се тревожи. В Сан Диего съм. Повикаха ме за консултация на дете с много озадачаваща и ужасяваща болест.

— Ти какво смяташ, че е? — Можеше да е сънена, но винаги си оставаше професионалистка.

— Не сега, скъпа, късно е — отвърна Джак. — Не съм имал по-странен случай! Утре сутрин би трябвало да научим повече. Моля се само момчето да е живо дотогава.

— Колко време мислиш, че ще имат нужда от теб? — Той долови в гласа й раздразнени нотки.

— Нямам представа. Виж, мила, наистина съжалявам, че трябваше да замина толкова ненадейно.

— О, Джак, всичко е наред. — Сега усети примирението, което го ужасяваше.

— Благодаря за разбирането — каза Брин, макар да знаеше, че Миа не го разбира напълно. — Целувам те, миличка, и съжалявам, че те събудих. Ще ти позвъня утре, когато имам по-добра представа с какво си имаме работа.

— Почакай, Джак! Не затваряй още. Твоята някогашна любов Вики Уейд просто умира да разговаря с теб.

— За бога, Миа, това е стара история!

— Няма значение. Когато си дойдох, в телефонния секретар имаше поне шест съобщения от нея. Гласът й звучеше почти истерично. Когато позвъни за седми път, й казах, че може да се свърже с теб чрез ПроМЕД. Надявам се да нямаш нищо против.

— Естествено, благодаря.

— Това означава ли, че ще се появиш в „Гореща линия“? — В крайна сметка Вики Уейд бе главен кореспондент на телевизионния си канал. — Защото, ако тя работи по проблема, ще започна да ревнувам…

— Съмнявам се. Дрю каза, че звъняла за някакъв нов вирус, с който се занимавала. Кой знае? Но, господи, Миа, нямаш абсолютно никаква причина за ревност!

— Само защото е суперизвестна, суперблестяща, супер връзкарка и те е гонила години наред ли? Имаш право — засмя се тя, — трябва да изпадна в параноя.

— Стига — подсмихна се Брин. — Знаеш колко много те обичам.

— Зная, зная. Просто започвам да забравям как изглеждаш.

— Скъпа, мисля, че няма да се забавя тук много и после ще можем да останем заедно известно време, да си готвим, да пием шампанско и да се любим пред камината дни наред…

— От твоята уста в божиите уши.

— Точно така. А сега заспивай и не забравяй, че си моята единствена и голяма любов.

— Е, щом казваш, ще започна да събирам дърва за огъня веднага щом затворим.

— Почакай да се съмне. Обичам те, Миа — прошепна той.

— Лека нощ, Джак — отвърна тя и затвори.

Брин потуши нов пристъп на угризения с глътка уиски и се загледа в пространството, като се чудеше дали заради спасяването на човечеството си струва да разбие брака си. После отново насочи вниманието си към критичното състояние на Джоуи Сейнт Джон — и угризенията отстъпиха мястото си на страх.