Едно е най-самотното число

2

Настани се на пилотското място, пое въздух, издиша го и започна шестте най-важни предполетни проверки. Двойничката й вече ги бе направила.

— Да включа ли двигателите? — попита Мадж 2.

— Не, започваме проверките.

— Тегло на горивото?

— Сто тридесет и два хиляди фунта.

— Наклон на носа?

— Надолу.

— Положение на предкрилките?

— Включени на автоматично управление.

— Наклон на краищата на крилете?

— В положение на автоматично управление.

— Включи първи двигател!

— Включвам.

Воят и внезапното потръпване на шасито никога не успяваха да я изненадат. Това бе звукът на покачващия се адреналин и тя го усещаше като прилив на гореща вълна. Rosweisse бе жив.

— Горивна смес?

— В нормално състояние.

— Хидравлично налягане?

— Покачва се.

Мадж се учуди на сухостта в устата си. „Не ми е за първи път. Но предполагам, че някои виртуални симулации са по-трудни от други“, помисли си тя.

Нейното второ „аз“ се изсмя. Това бе възможно най-мъдрата реакция при тези обстоятелства. Със сигурност и Мадж би постъпила така, ако бе по-спокойна. „Добре де, нали аз се изсмях. Няма значение!“

— Щурвал?

— В положение на автоматично управление.

— Степен на нагряване на първи двигател?

— На границата.

— Добре. Включи втори двигател!

— Включвам.

Целият самолет се разтресе.

— Скоростомер?

— На нулата… Внимавай! — извика Мадж 2, когато в пилотската кабина се чу приглушено скърцане. — Повреда в охладителната система на втори двигател.

— Изключи го и го включи отново!

Това се бе случило и при действителния полет. Мадж все още не бе установила причината за този проблем и не й оставаше нищо друго, освен да го „заобиколи“ във виртуалния вариант. За щастие, в действителния той не е имал особено значение.

Мадж 2 изключи втория двигател и двете изчакваха задължителните две минути преди повторното му включване. Мадж забеляза, че останалите от групата се чудят какво става.

— Да не промени решението си? — попита Фъргал.

— Това бе планирано. Провери компютърната програма — отговори Мадж с леко раздразнение. — Включи отново!

— Повторно включвам.

Пак се появиха разтърсването и шумът от двигателя, който този път изпя правилната нота.

— Колко е часът?

— 7:14 часа.

— Добре. Включи трети двигател!

— Включвам.

— Четвърти двигател!

— Включвам.

— Стъклен капак на пилотската кабина!

Двойничката й се протегна и дръпна щифта.

Разтърсването се повтори при включването на всеки двигател. Шумът изпълваше пилотската кабина дори през стъкления капак, а когато тя се херметизира, звукът малко се промени. Мадж преглътна. Ушите й пищяха.

— Това ли е всичко?

— Остана само да рулираме.

— Добре — каза Мадж и хвана щурвала. — Отстрани блокиращите подпори!

Те изчезнаха. Rosweisse тръгна бавно напред и започна да набира скорост.

— Контролна кула, тук „Валкюра“-1! — Винаги й ставаше смешно, когато викаше контролната кула. Тя представляваше ламаринена барака с радио и отегчен дежурен офицер. — На площадката пред хангара сме, искаме да рулираме.

— „Валкюра“-1, разрешено! — отговори някой с пресекнал глас. Имаше характерния за въздушния контрол говор — умерено висок, безгрижен и провлачен, както навсякъде по света.

— Прието. Благодаря много и лек ден — каза Мадж и бе доволна, че няма какво друго да каже. Устата й бе пресъхнала повече отколкото цялата пустиня Мохаве. Преглътна, но безнадеждно — не й бе останала слюнка.

Съсредоточи се върху рулирането, което бе повече от трудно. Досега никой не бе установил защо „Валкюра“ се държеше толкова зле при придвижването по пистата. Предният колесник например тракаше ужасно силно при ниски скорости. Това означаваше, че ще са нужни стотици фута спирачен път при скорост пет мили в час. Засега Мадж можеше само да стиска зъби. Същото правеше и двойничката й, ако се съдеше по напрегнатия израз на лицето й.

— Приближаваме края на пистата за рулиране — каза Мадж 2. Гласът й трепереше в синхрон с вибрациите на самолета.

— Завий наляво и на края на пистата за излитане обърни самолета!

Двойничката й кимна. Доста пъти бяха повтаряли тази част от упражнението.

Самолетът непрекъснато се клатеше, докато приближаваха завоя.

— Навремето разбрал ли е изобщо някой на какво се дължи това? — попита Алън.

— Доколкото знам — не. Май всички пилоти са се нуждаели от протези, когато са престанали да летят с този самолет — отговори Мадж.

Когато стигаха до завоя, тя завъртя щурвала. Както винаги, вибрирането се засили, но намаля, когато самолетът се изправи. Доста време им отне да стигнат до края на пистата, но никой от наблюдаващите не проговори. Всички те бяха свикнали с продължителното мълчание при виртуалното моделиране, тъй като в повечето случаи добрите резултати се дължаха на напрегната работа, съчетана с периоди на затъпяващо бездействие.

— Да го завъртим обратно! — каза тя най-после на Мадж 2.

Двете едновременно дръпнаха щурвалите и „Валкюра“ направи завой. Не бързаха, Мадж не искаше да кара самолета да вибрира по-силно. След няколко минути бяха готови за излитане и за миг застанаха неподвижно.

Мадж погледна повърхността на пресъхналото солено езеро, което се простираше пред тях. Дори в този ранен час имаше мараня от горещината — сребриста пелена, през която далечните сиво-кафяви планини едва се виждаха.

— Колко е часът?

— 8:24 часа.

— Отлично — каза Мадж, защото точно в този час бе започнал истинският полет на „Валкюра“. Протегна дясната си ръка към шестте лоста за управление на двигателите.

— Готова ли си?

— Да.

Като че ли и гласът на двойничката й бе малко пресекнал, малко писклив. Мадж се усмихна и рязко бутна лостовете напред.

Rosweisse започна да рулира. Вибрирането се засили още повече, но намаля, когато самолетът набра скорост, а после внезапно изчезна.

— Десет възела — броеше Мадж 2. — Петнадесет. Двадесет…

Мадж преглътна отново, докато наблюдаваше индикаторите за скоростта на земята и във въздуха.

— Четиридесет възела. Петдесет…

Шумът от двигателите заглушаваше грохота от движението по пистата. Усещаше как самолетът иска да излети и ще излети всеки момент, той се бореше с гравитацията и успяваше.

— Сто възела. Сто и десет… сто и двадесет… сто и петдесет…

— Първа скорост — каза Мадж.

Гледаше как сребристата повърхност от засъхнала кал преминава край тях толкова бързо, че беше невъзможно да фокусира погледа си върху нищо. Само планините наоколо сякаш бяха останали неподвижни.

— Сто и седемдесет възела.

Мадж хвана щурвала здраво. Опита се да преглътне, но не успя.

— Сто и деветдесет… Втора скорост…

Носът на самолета започна да се издига. Когато колесникът му се отдели от земята, шумът внезапно намаля. Щурвалът потрепери в ръцете й и тя го стисна още по-здраво. Имаше чувството, че седалката й се наклони назад. Единственото, което виждаше, бе синьото небе.

— Двеста възела — продължаваше да отчита двойничката й.

В този момент се усети внезапен подскок и грохотът от движението по пистата изчезна съвсем. Останаха единствено шумът от двигателите и безжалостното, но приятно напрежение, което изпитваше Мадж, след като „Валкюра“ се издигна и се извиси високо над пистата. Във въздушния поток над крилете изригна пара, която се стичаше назад и мигновено се разбиваше във въздушната струя от двигателите.

— Двеста и пет възела.

До този момент те повтаряха действителния полет с всичките му особености.

— Няма да се придържаме към образеца. Ще променя височината — подчерта Мадж.

— Двеста и петдесет възела.

— Когато стигнеш до триста и десет, задръж скоростта.

Когато клюмналият нос на самолета се изправи, тя настъпи педала за направляване на щурвала. После завъртя щурвала и го дръпна към себе си. Двигателите реагираха веднага, без затруднение. Имаше огромна разлика между начина, по който „Валкюра“ маневрираше на земята, и начина, по който летеше. Мадж се обърна и през стъклото на пилотската кабина видя ескортиращите самолети, които ги следваха безпрепятствено. По-късно обаче щеше да ги накара да се изпотят.

— Височина хиляда и петстотин фута — каза тя на записващото устройство и на невидимата аудитория, която бе зад нея или в единия от ескортиращите самолети, най-близкия Ф-104 от лявата й страна. — Краищата на крилете са наклонени на двадесет и пет градуса.

Увеличи мощността на двигателите и се насочи на запад. „Валкюра“ бързо набираше височина и започна да разкрива способностите си.

— Този самолет набира височина като прилеп — коментира Сандър.

— Още нищо не си видял. Ще достигнем петнадесет хиляди фута за около десет секунди. Обича да набира височина.

И наистина Мадж възпираше самолета от много стръмно изкачване, Rosweisse бе откликнал на дръпването на щурвала почти свръхенергично. Тази готовност на самолета да доставя удоволствие често я изкушаваше да провери лично дали „Валкюра“ можеше да отиде в другата крайност и да лети с опашката напред — маневрата, придобила известност благодарение на старите „Сухой“. Безсъмнено Rosweisse можеше да се справи с нужното ускорение, но издръжливостта на шасито бе под въпрос. От друга страна, Мадж не искаше да прави никакви опити — нито нарочни, нито случайни при този полет.

Намали малко мощността на двигателите, но самолетът не й се подчини — гмурна се нагоре, изтласквайки въздуха от пътя си.

— Температурата по корпуса се повишава — каза Мадж 2 и бързо погледна назад да види дали се е появило характерното нагъване, на което обшивката се поддаваше понякога. — Сега е сто и осемдесет градуса по Фаренхайт.

— Звучи чудесно. Ускоряваме! Ще стигнем скорост един път и половина по-голяма от тази на звука — съобщи Мадж на контролната кула.

— Температурата по корпуса се покачи на двеста градуса по Фаренхайт — отбеляза Мадж 2 и хвърли поглед надолу. Пустинята под тях изглеждаше като бързо отдалечаващ се сиво-кафяв килим.

— Двеста градуса е нормално. Наклони краищата на крилете на шестдесет и пет градуса!

— Вече са наклонени.

Скоростта се увеличаваше. Мадж бе тласната назад, а това й харесваше. „Не е удобно сега за «Ездата»“, помисли си тя и се усмихна. Правила го бе доста пъти, когато сама изпробваше виртуалния самолет, и винаги се наслаждаваше на начина, по който шумът от двигателите се съчетавате с лудия грохот на „Ездата на валкюрите“10, с вокалите, виковете и високите тонове. Това свирепо творение, понесло се неудържимо през силните ветрове на горната стратосфера, предизвикващо понякога светкавици поради разтоварване на статичното електричество, докато пронизва облаците на по-ниски височини, пресъздаваше идеално настроенията на съименниците си — беше бърз, смъртоносен, но в същото време доставяше радост. Още веднъж й се прииска да са били създадени по-голям брой „Валкюри“ така че хората, които са се нуждаели от оръжие за някоя справедлива кауза, да могат да разполагат именно с такъв самолет. А през останалото време да летят с него за удоволствие, въпреки че съвсем малко пилоти биха го преотстъпили на някой друг.

Увеличи съвсем малко мощността на двигателите.

— Петстотин и петдесет възела… Шестстотин… Шестстотин и петдесет — отчиташе Мадж 2.

Самолетът започна леко да трепери, но това не бе нещо сериозно. ХБ-70 летеше с дозвукова скорост почти безпроблемно.

— Седемстотин възела. Каква е температурата на въздуха?

— Около точката на замръзване.

Чуха се два отделни остри звука, когато разтърсването на носовата част се разнесе по корпуса на „Валкюра“. В пилотската кабина треперенето спря и стана по-тихо, а шумът от двигателите сякаш малко отслабна.

— Достигнахме скоростта на звука и продължаваме да ускоряваме — отбеляза Мадж.

Чу как двама от групата, които бяха в наблюдателния пункт зад нея, възкликнаха от страх.

— Ей, я стига, дори превозни средства с колела могат да се движат толкова бързо — им каза тя.

Отново увеличи мощността на двигателите. След преминаването на звуковата бариера самолетът се ускоряваше по-лесно, сякаш досега се бе движил във вода и изведнъж бе скочил във въздуха. „Това е неговата стихия, за това е бил конструиран… за живот отвъд звуковата бариера“, помисли си Мадж и констатира, че скоростта бе един път и половина по-голяма от тази на звука.

Появи се сигнал за тревога. Започна да се оглежда наоколо, а сърцето й силно се разтуптя. Не бе някой от сигналите, които се бяха появили в действителния полет, не се предполагаше да се случи нещо до…

— Светна червена лампичка — каза Мадж 2, която също изглеждаше притеснена.

— Какъв е проблемът? — попита Мадж, без да изпуска щурвала. Самолетът все още се държеше нормално.

— Неизправност на наклонените плоскости във въздушните турбини. Във втори и трети двигател не се затварят.

— А оборотите?

— На втори двигател са се увеличили.

Това го имаше при оригиналния полет — бяха изключили този двигател, когато оборотите му се бяха увеличили над нормалното.

— Изключи го и провери дали са засегнати наклонените плоскости на трети двигател!

Мадж 2 се протегна и бавно дръпна лоста за управление на втори двигател до изключено положение. Шумът му изчезна и „Валкюра“ леко подскочи.

— Как се държи трети двигател?

Разнесе се нов сигнал за тревога, този път по-силен.

— Зле — отговори Мадж 2. — Както и наклонените плоскости във въздушната турбина на четвърти двигател. И на пети двигател…

Гореща вълна заля Мадж. „Валкюра“ започна да вибрира, същата разтърсваща вибрация, каквато бяха изпитали на земята, с тази разлика, че сега бяха във въздуха. Хвана лостовете за управление на двигателите, започна леко да намалява скоростта и тогава усети неотзивчивостта на щурвала.

„Това е проблем, голям проблем“. Нищо подобно не се бе случило при оригиналния полет.

— Първи двигател е обхванат от пламъци! — извика Мадж 2. — Шести губи мощност!

Тряс! Тряс! Се чу извън „Валкюра“. Скоростта му падаше под звуковата катастрофално и неконтролируемо. Носът на самолета се изправи и продължаваше да се вдига нагоре. Мадж не успя да го спре, въпреки че дръпна шурнала към себе си.

— Слушай! Моят край потъва… Какво, по дяволите, прави твоят край? — каза някой от намиращите се в наблюдателния пункт зад нея. Фразата бе приписвана на един от командирите на подводници, които Кели виртуално пресъздаваше. За Групата на седемте тя се превърна в закачка, в постоянно използвана остроумна реплика, с която се намекваше, че се е случило нещо неочаквано. Точно сега това бе последното нещо, което Мадж искаше да чуе. Изрече дума, която би обезпокоила майка й, и продължи да дърпа щурвала.

— Трети двигател изключи! — извика Мадж 2 и самолетът се гмурна надолу към земята. — Пети изключи!

Далече под Мадж земята се въртеше като старомоден компактдиск в плейър. Всъщност не под нея, а над нея — през тавана на стъкления капак на пилотската кабина виждаше земята, която все повече се приближаваше. Мадж, двойничката й и „Валкюра“ се бяха преобърнали по гръб и падаха, като се въртяха около централната ос на самолета. Това бе преобърнат плосък свредел, възможно най-лошият вариант — при него нищо не можеше да се направи.

„Почти нищо“. Мадж бутна щурвала напред и го задържа така, въпреки че той се съпротивляваше в ръцете й като котка, гърчеща се да се изскубне. „Не, няма да успееш“, реши Мадж и хвана щурвала още по-здраво, докато той се друсаше, подскачаше и се опитваше да се изплъзне от хватката й. Двойничката й правеше същото.

Носът на самолета започна да се насочва бавно, бавно надолу, а въртенето стана по-бързо. На Мадж й се повръщаше и беше доволна, че не бе имала време да хапне нещо този следобед. Компютърът й се подчини и започна да изтрива засилващата се, имитирана центростремителна сила, от която щеше да изпадне в безсъзнание, а цялата й кръв щеше да се насочи към едната половина на мозъка й или надолу по тялото й. Разтърси глава, докато зрението й се възстанови, и се концентрира върху щурвала, който яростно продължаваше опитите си да се отскубне от ръцете й. Същевременно се стараеше да не обръща внимание на болките в ръцете и раменете.

„Слушай! Моят край потъва…“ Сега изобщо не й бе смешно. Мадж дръпна щурвала към себе си с всичка сила. При преобърнатия плосък свредел имаше нищожна възможност да се възстанови нормалното положение. При свредел направо надолу шансовете бяха малко по-големи — най-важното е да успееш да спреш въртенето. Тогава самолетът просто ще се гмурне надолу, а от това положение можеш да го изправиш. „Стига висотомерът да е милостив“. Сега той показваше двадесет и един хиляди фута и се движеше назад с около хиляда фута в секунда. Разполагаше с по-малко от половин минута. Дръпна щурвала така, сякаш дърпаше юздите на непокорен състезателен кон, и се изправи върху педалите, все едно че краката й бяха в стремена.

Ъгълът на въртенето се увеличи. Гледката през стъкления капак на кабината — ту земя, ту небе — още повече я разстройваше. Всичко това се съчетаваше с ужасното клатене на самолета, сякаш бе пумпал, който привършваше въртенето си. „Хайде, хайде“, повтаряше Мадж, докато дърпаше щурвала. Искаше да вижда единствено сиво-кафявата земя и можеше да постигне това. Хидравликата все още действаше, педалите за направляване на щурвала заяждаха, но можеха да се използват. В същото време друга част на съзнанието й повтаряше: „Гледай да стане над езерата. Не позволявай самолетът да падне там, където може да има хора“.

Тя натисна педалите и дръпна щурвала. „Само земя. Само въртене в посока обратна на часовниковата стрелка. Добре. Само ляв педал…“

Осемнадесет хиляди, седемнадесет хиляди, шестнадесет хиляди фута показваше висотомерът. Земята се приближаваше, небето се отдръпваше, докато Мадж продължаваше да дърпа щурвала. Най-после земята изцяло изпълни гледката пред нея. Искаше точно това.

— Дръж се! — каза на двойничката си и натисна с двата си крака върху левия педал.

Нищо не се промени… нищо. Висотомерът отчиташе четиринадесет хиляди, тринадесет хиляди, дванадесет хиляди…

— Скачай с парашута! — извика Мадж 2.

— Не е предвидено в програмата.

„Това е само една виртуална симулация. Никой не може да умре. А и няма да позволя тя да се провали по този начин“. Натискаше педалите с всички сили и дърпаше щурвала, като го насочваше към средата на тунела, който „Валкюра“ сякаш пробиваше към земята. Не виждаше небето, а само земята. Въртенето на самолета стана по-бавно.

Десет хиляди, девет хиляди, осем хиляди, седем хиляди, шест хиляди, показваше висотомерът.

„Хайде, ела на себе си!“ Въртенето стана по-бавно, но не достатъчно бавно. Нямаше много време. Щяха да се разбият. Двойничката й я погледна отчаяно. Мадж не искаше да вижда точно това изражение на лицето й, независимо че бе искрено.

Четири хиляди, три хиляди…

На две хиляди и осемстотин фута височина лявото крило се счупи. Въпреки че конструкцията му бе революционна, не бе предвидено да се справи с такива натоварвания. Въртенето отново стана неконтролируемо. Мадж стисна зъби и дръпна щурвала. Нищо друго не можеше да направи.

По едно чудо, загубата на крилото забави падането на самолета за миг, достатъчно, за да може Мадж да види, че висотомерът показва хиляда фута. А после…

Тъмнина. За момент всичко бе обгърнато от мрак. Единственото, което тя чуваше, бе лудото биене на сърцето й. След това светът се появи отново, но стаята за игра промени перспективата и пред очите й се разкри онова, което се виждаше от ескортиращите самолети. Далече долу под тях сякаш бе избухнал малък пожар, като че ли се бе запалил един храст сред дърветата. Само че не бе храст, защото от него не можеха да излизат такива огромни облаци черен дим, примесен с огнени езици. Когато „Валкюра“ падна, резервоарът му бе пълен почти догоре. Щеше да мине доста време, преди цялото гориво да изгори.

Земната перспектива се разкри пред Мадж по-късно, когато компютърът в стаята за игра установи, че централният обект на виртуалната симулация бе престанал да съществува при този полет. Тя се намираше на около миля от мястото на катастрофата. Стоеше там, където самолетът бе паркиран преди зазоряване. Другите от Групата на седемте се надигнаха от столовете си и тръгнаха към нея.

Мадж ги наблюдаваше как се приближават и когато се срещнаха на площадката пред хангара, се опита да успокои дишането си. Израженията на лицата им бяха различни. Високият и тъмнокос Боб изглеждаше напълно объркан, като че ли бе видял луната да пада. Красивата Мейрид бе разчорлена и намръщена от смущение или яд. Широкото лице на Фъргал съчетаваше известна доза потискано веселие с искрено съчувствие. Кели сякаш се бе примирил с провала на Мадж, както се бе примирил и със своите неотдавнашни неуспехи. Сандър изглеждаше ядосан, но не на Мадж, а на Алън, за когото, ако се съдеше по физиономията му, случилото се бе много смешно. Лицето на Чин не издаваше никакви чувства. Роди…

Мадж преглътна отново. Ценеше мненията на тези свои връстници, поне за компютърните симулации, повече от становището, на който и да е друг, а напълно се бе провалила именно пред тях.

Те са скупчиха около нея.

— Какво стана? — попита Чин.

Мадж поклати глава.

— Не знам. Катастрофа.

— Или някаква грешка в програмата ти — каза Алън, който продължаваше да се хили.

С най-голямо удоволствие би премахнала усмивката от лицето му, но не бе в стила й. Вместо това каза:

— Можеше поне от благоприличие да посочиш тази грешка, освен ако и ти не си я забелязал.

Алън примигна.

— Видял ли е някой в програмата на Мадж нещо, което би могло да причини такава голяма експлозия? — се заинтересува Чин.

Повечето кимнаха отрицателно. На Мадж й направи впечатление, че Роди е много спокоен и само наблюдава реакциите на останалите.

— Тази симулация наистина е сложна — подчерта Фъргал, признавайки заслугата й поне за това. — Има хиляди неща, които биха могли да се развалят. Истинският самолет също е създавал на пилотите си какви ли не проблеми, нали?

— Така е, но не и проблем като този — каза Мадж.

— Значи нямаш представа какво се е повредило?

Тя кимна отрицателно. Имаше чувството, че мозъкът й се изпарява под топлото септемврийско слънце.

Кели въздъхна и се обърна към другите:

— Не можем да оценим тази симулация.

— Защо да не можем? — попита Алън.

Мадж го погледна и едва се възпря да не изрече гласно мислите си. Алън бе с приятна външност, добродушен, говореше изискано, рядко издаваше истинските си мисли. Точно в такива случаи хората разбираха, че са имали погрешна представа за него.

— Тя ни демонстрира работата си, за да я оценим. Провали се ужасно. Не можем ли да дадем оценка на това, което видяхме? — допълни той.

— Но групата не ме оцени, когато подводницата ми потъна. Беше катастрофален провал, но се оказа, че софтуерът има технически дефекти — припомни Кели. — Откъде да знаем, че не е станало нещо подобно. Най-малкото трябва да проверим.

Членовете на групата се спогледаха.

— Точно така! Мадж, искаш ли да го огледаш внимателно? — попита Фъргал.

— Мисля, че единственото, което трябва да се огледа, е това — каза Алън и посочи черния пушек, издигащ се на около миля. Той погледна останалите.

Същото направи и Фъргал.

— Някой друг да споделя това мнение? — попита той.

Другите отново се спогледаха. Мейрид кимна отрицателно, а след нея Чин, Боб и Сандър.

Мадж въздъхна с облекчение и отново забеляза колко безучастен бе Роди.

— Това е мнозинство — установи Фъргал. — Мадж, по-добре вземи програмата у вас и я прегледай внимателно. Ще ни я демонстрираш пак, когато си готова.

— Добре. Благодаря ви.

Някои от групата също въздъхнаха и погледнаха към извисяващия се пушек.

А Роди за пръв път се обърна към Мадж и каза:

— Надявам се, че си взе поука.

Тя го погледна напълно слисана.

— Какво? Каква поука?

— Да си малко по-предпазлива. Ако позволяваш на разни хора да се ровят из програмата ти… може да се случи нещо лошо, неочаквано. И няма да си готова да очакваш неочакваното.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, а и през повечето време и ти нямаш — каза Мадж. В момента не беше в настроение да слуша измислените му забележки. — Ако критиката ти е полезна и доброжелателна…

— Точно такава е. Лесно бе за мен или за който и да е друг. Много лесно — продължи Роди и й се усмихна. Останалите от групата се обърнаха към него. — Не беше защитила програмата си. Разреши достъп до нея, като използва само едно ниво на защита, само една парола.

Мадж се вторачи в него.

— Искаш да кажеш… Как откри паролата?

— Стига, Мадж! Рождените дати на баба ти и дядо ти, на твоите родителите, на брат ти и сестра ти ги има в официалните регистри. Както и твоята рождена дата. Добре, че поне не си използвала рождената си дата за парола, щеше да е много глупаво.

— Чакай малко! Ти отново си повредил чужда виртуална симулация! — възкликна Фъргал.

Роди не му обърна внимание, а Мадж просто не знаеше какво да каже.

— Освен това не бе ограничила продължителността на достъпа до стаята си за игра — продължи той. — И най-вече не взе елементарна мярка — не провери програмата си преди днешната демонстрация. Ако го бе сторила, щеше да забележиш всичко, което съм направил. Поне така мисля — изтъкна той и отново се изхили. — Не бях небрежен като теб, не оставих никакви очевидни следи. Подпрограмите, които добавих, са разпръснати из цялата ти програма, а последователността на действията е кодирана. Не би трябвало да се затрудниш с отстраняването им. Ще ти трябва близо месец, защото поставих тези подпрограми и в резервната ти програма. Ще трябва да ги махнеш и от там, за да си възстановиш оригиналната програма. Не вреди да си предпазлив!

— Роди — обърна се към него Чин, като изрече името му много бавно, — ти погоди този номер и преди, при виртуално пресъздадения от Боб „Блекбърд“, нали? Тогава се закле, че няма да се повтори.

Той само вдигна рамене.

— Вие не знаете как да възприемате тези корекции. Опитвам се да разтърся малко вашето самодоволство, да ви покажа, че не защитавате програмите си както трябва, да ви накарам да работите по-професионално, а вие ме нападате — каза той, присмивайки им се. — Не разбирате ли, че се опитвам да ви направя услуга? Някой ден, когато попаднете в истинския виртуален свят, ще сте ми благодарни.

— Не бих се обзаложила на това — намеси се Мадж. — Не бих ти благодарила дори за последната чаша вода в пустинята!

— Така си мислиш. И ти не можеш да разбереш моите постъпки, а аз вярвах, че ще ги проумееш. Грешката е моя… няма значение. Мадж — обърна се той към нея изключително любезно, — може би след всичко това е по-добре да останеш вярна на акордеона.

Тя се вторачи в него, напълно вкаменена от гняв. Роди изчезна от стаята за игри.

Мадж погледна другите.

— Не знаех, че свириш на акордеон — каза Боб, който изглеждаше слисан.

— Това май е единственият инструмент, на който не свиря. Но този малък… Вярваш ли на казаното от него? Вярваш ли на тези глупости?

Тя почти се задушаваше от собствения си гняв. Двама от групата, които не бяха виждали Мадж толкова разгневена — всъщност никога не я бяха виждали ядосана, — се отдръпнаха малко назад. Бяха объркани и не знаеха накъде да гледат.

— След като катастрофата не бе причинена от твоята оригинална програма, никой от нас няма да има предвид днешната демонстрация — каза Фъргал. — Съжалявам, Мадж.

И другите прошепнаха, че съжаляват, но не и Алън, който стоеше с каменно лице.

— А какво ще правим с Роди? — попита Чин. — Ще му позволим ли да скача от радост, когато отново погоди такъв номер?

Мадж бе много благодарна, че не й се наложи тя да го каже.

Сандър поклащаше глава и се колебаеше.

Не знам, може би той е прав донякъде — започна той бавно. Говореше така винаги когато чувстваше, че нагазва в дълбоки води. — Може би Мадж е трябвало да бъде малко по-предпазлива. — Обърна се към нея и допълни: — Да използваш рождената дата на баба си? Това е една от първите пароли, които един истински хакер ще открие, ако знае нещо за теб. Може би Роди действително ти направи услуга.

Тя погледна благоразумното му, широко лице под гривата от руса коса и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че смяташ това за аргумент. Наистина ли смяташ, че в реалния свят ще използвам парола, която всеки може да открие?

— Но това е подготовка за реалния живот — подметна Кели.

— Да, но само подготовка. Всички ние сме съгласни с това. Виж, предполага се, че това е безопасно място, където можем да правим виртуални симулации. Предполага се, че ще сме безмилостно критични към работите на другите, но не се предполага да ги разваляме.

— И сега сме изправени пред същото, което Роди причини на мен — се намеси Боб. — Същият подход — „за твое добро“, „не можеш ли да разбереш, че е шега“. Същите фрази се изричат и на детската площадка, когато изблъскат някого от люлката. Единственото, което той забрави, бе да нарече Мадж ревла. Изненадан съм, че пропусна да го стори.

Алън се изкикоти.

— Жегнало те е в сърцето, нали, Боб? Все още преживяваш заради случилото се с теб. А сега и Мадж постъпва по същия начин. Мадж, проблемът всъщност е, че той те ядоса и че не можеш да приемеш загубата. Не може да създаваш продукт, без да приемаш и евентуалните лоши резултати.

Тя се нахвърли върху него толкова рязко, че той направи крачка назад, независимо че ситуацията, в която се намираха, бе виртуална.

— Ако бях на твое място, не бих си позволила да се впускам в подробни анализи — каза Мадж тихо. — Сякаш самият Роди не е достатъчно лош. Непрекъснато повтаряш колко е умен. Наистина е интелигентен и се надявам, че това му качество ще го направи богат и известен. Но ти го правиш по-лош. Не мисли, че не чувам какво му подмяташ понякога. „Давай, Роди, можеш да го направиш, дай му да разбере!“, и той те послуша. Ето откъде му дойде идеята да провали виртуалния „Блекбърд“. Видя какво се случи днес, след като миналата седмица му подшушна: „Да видим дали тя може да представи работата си в конкурентна среда!“ Чух те, и не само аз. Не ви ли се струва, че има някаква връзка?

— „Това е само упражнение“, „Това е само шега“ — повтори Боб. — Ама че шега!

— Първия път беше смешно — обади се Чин.

— На теб може и да ти е било смешно, но не и на мен.

— Беше смешно — повтори Чин. Леко се смути, но това бе в нейния стил — казваше истината и не се отказваше от нея, независимо колко неловко би се почувствала тя или някой друг. — Когато една шега се повтори, вече не е толкова смешно. Днешната със сигурност не беше. А ако шегата се повтори отново? Кой от нас ще е следващият?

— Какво да направим? — попита Мейрид.

— Ще го изолираме — отговори Чин.

„Ще го изпратим в затвора! Това, което направи, с незаконно!“, бе първата мисъл на Мадж. Но в същото време не бе сигурна, че иска да причини поставянето на някого зад решетките, без значение колко хуманни и с какво възпитателно въздействие бяха затворите днес.

„Но след като той постъпи с мен по този начин, незаконно, кой ще е следващият? По-добре да го спрем, преди отново да извърши същото!“

Твърдо се спря на тази идея. От друга страна, вариантът за затвора бе примамлив — да види как полицейските коли спират пред къщата му… Мадж бързо прогони тази мисъл от главата си.

— Какво имаш предвид? — Фъргал се обърна към Чин.

— Никакви контакти с Роди. Ще го изолираме.

— Но не завинаги, нали?

— Разбира се, че не завинаги. Доколкото зная, той може би ще се поправи — намеси се Мадж. — Но трябва да проумее, че не може да съсипва чужди виртуални симулации само за да докаже, че умее това.

Фъргал се обърна към членовете на групата. Всички, освен Алън кимнаха в знак на съгласие.

— Значи е решено. Никой няма да отговаря на виртуалните му писма, никой няма да играе със симулациите му, никой няма да контактува с него, освен ако не се налага във връзка с работата ни. Ще му изпратя писмо, за да го уведомя какво сме решили — каза Фъргал.

— Трябва да определим срок на присъдата — намеси се Алън с монотонен глас.

— Няма да определяме срок — отговори Фъргал и погледна към останалите. — Защо да трябва? Той е на изпитателен срок, докато всички ние не решим противното. Мадж, според теб така справедливо ли е?

Отново я заля гореща вълна, усети прилив на притеснение и други чувства, които не можеше да определи.

— Не трябва да се опитвате да ме успокоявате. Ще се съвзема.

— Разбира се, но кой знае колко време ще ти отнеме да отстраниш дефектите от програмата си — додаде Чин. — Роди е добър в работата си.

Това бе безспорно и притесняваше Мадж.

— Хайде да свършваме — предложи Фъргал.

Казаха си довиждане и един по един изчезнаха. Алън си тръгна първи, но преди това погледна Мадж така, че тя се почувства неловко. Според него сякаш тя бе виновна за постъпката на Роди. „Отказвам да чувствам вина за това“, реши Мадж и се огледа за последен път из пустинята. Присмехулникът продължаваше да чурулика. Пушекът от пожара все още се издигаше, като зацапваше чистото небе. Изрече паролата, която щеше да я върне от стаята за виртуални игри обратно в действителността.

Виртуалният свят изчезна и голямата всекидневна бавно се появи. В нея бе почти тъмно, светеше само лампата в най-близкия до компютъра ъгъл. Под нея бе застанал баща й, когато разговаряха. Сега го нямаше, а и Мадж не очакваше да го види. Тази вечер баща й трябваше да присъства на официална вечеря, нещо свързано с асоциацията на бившите възпитаници на Джорджтаунския университет във Вашингтон, което той определи като „едно от онези противни задължения“.

Стана от стола, протегна се и леко изпъшка. Мускулите й се бяха схванали. „Наскърбена съм. Сърдита съм на Роди“, помисли си Мадж.

Въздъхна. „По дяволите, забравих да взема рецептата за меденките!“

Не й се искаше да се връща във виртуалния свят, но бе обещала. Отново седна и включи компютъра. После се изправи, поне така изглеждаше, и мина през вратата, която се появи пред нея.

Отвъд вратата се простираше гориста местност — виртуалният склад на майка й. Всъщност бе гора от секвои, високите им стволове бяха пуснали дълги филизи. Борови иглички заглушаваха стъпките. Проникваше зелена слънчева светлина. Можеше да се чуе далечно и много тихо чуруликаме на птици, сякаш отделни хористи се разпяваха в зелена катедрала.

Мадж знаеше много добре откъде да мине. Под боровите иглички имаше едва забележими пътеки, някои от които бяха по-утъпкани. Тръгна по една от често използваните в последно време пътеки и зави покрай едно от големите дървета.

На близко сечище бе разположена къща от меденки, дървена вила в швейцарски или австрийски тип. Покривът й бе покрит със сняг от захарна глазура. Камъни от марципан притискаха на места невидимите керемиди от ментови вафли. Ледени висулки от небетшекер висяха по краищата на покрива. Прозорците имаха готически сводове от захарна тръстика и бяха с цветни стъкла от захар, изобразяващи различни картини. Вратата представляваше парче шоколад с панти и дръжка от сладник, сякаш бяха от ковано желязо. Под ниската стряха имаше старателно нарязани и подредени на куп дърва за горене от покрити с шоколад бисквити.

Мадж погледна този феномен и въздъхна. „Всеки друг просто щеше да прикрепи иконка към рецептата, така че да мога да я намеря и да я взема, за да я занеса у дома“, помисли си тя. „Но не и майка ми“.

Майка й правеше приложни компютърни програми и бе много добра в работата си, но понякога чувството й за хумор се проявяваше доста странно. Освен това представата й за обектноориентирано програмиране бе такава, че много хора не я разбираха. Но Мадж бе виждала творенията й. Дърветата в работното място на майка й не бяха отрупани със знаци за предмети, а със самите предмети — малките предмети не бяха символи на големите предмети, а големите даваха ясна представа за малките. Добре, че виртуалното пространство бе почти безгранично. Без да взема предвид размерите на работното място на майка й, понякога то й напомняше за огромен парк.

Мадж направи кисела физиономия и се приближи към къщата. Погледна я, а след това протегна ръка към един от капаците на прозорците — фино изработено захарно изделие от парчета марципан, които се опитваха да приличат на дървени летви — и отчупи парче от него.

Внезапно дръжката от сладник се завъртя и шоколадовата врата се отвори. Пред Мадж застана дребна възрастна жена с побеляла коса, с набръчкано, но приветливо лице, облечена с дълга сива пола, бяла блуза и черна жилетка.

— Кой си отхапва от моята къща? — попита тя.

— Отивай си, бабо!

— Какви са днешните деца! — възмути се тя и хлопна вратата.

Мадж въздъхна.

— Ти изобщо не знаеш какви са днешните деца — промълви тя и тръгна обратно през гората. Сред дърветата намери тенекиена кутия с надпис „Кухня“. Хвърли парчето марципан в нея и бавно тръгна обратно по пътеката към реалния свят. Там я чакаше огромна работа и беше най-добре още отсега да започне възстановяването на компютърната симулация.