Едно е най-самотното число

11

Рейчъл дойде малко по-рано за обяда в „Обелиско“. Поздрави салонния управител с двадесетдоларово здрависване и поиска маса на отдалечено и тихо място. Веднага я заведоха до едно сепаре. Седна и помоли келнера да й донесе чаша бургундско вино. Пиеше и се наслаждаваше на слънчевия декор, на веселите жълти покривки по масите, на украсените с шарки декорирани стени. Скарата бе пълна с горящи дървени въглища. Пържолата сигурно бе много вкусна и тя реши да я опита, макар да бе скъпа.

Роди дойде точно навреме. Изглеждаше нервен, но се развесели, щом влезе и подуши приятната миризма. Едва ли бе очаквал нещо такова. Когато обядваха предния път, Рейчъл разбра, че е човек с апетит, от онези, които си облизват чинията. Щеше да се възползва от това.

Той седна и започнаха да обсъждат менюто. Решиха какво ще поръчат и продължиха с празните приказки до сервирането на ордьовъра. Роди нямаше търпение да й разкаже за всичко, което ставаше, но Рейчъл не искаше да разваля апетита му, затова мило отказа и продължи да говори за ястията.

След като изпи четири чаши сода, може би от притеснение, Роди стана и се запъти към тоалетната. Рейчъл бе виждала това и преди. Много скоро, както се бе уговорила с оберкелнера, пристигна и основното ядене. За нея — говежда пържола на скара с гъби, а за Роди — нарязано телешко с крем сос от гъби. „Чудесно“, помисли си Рейчъл. Огледа се още веднъж, за да се увери, че Роди все още не се е появил, и извади малко като палец шишенце с индикаторна течност.

Поредната ирония на съдбата. Фармацевтична фирма, станала известна през миналия век с лекарствата си против метеоризма и лактозната непоносимост, бе открила течност, която при контакт с храна започваше да свети оранжево, ако храната съдържаше някои от „смъртоносните“ коли. Такива шишенца се използваха толкова често, колкото и бутилките с чили сос. Рейчъл внимателно капна малко от „индикатора“ върху храната в чинията на Роди и в чашата му. Не видя промяна и спокойно се облегна назад. Едва ли някой около нея би проявил някакъв интерес. Никой не би си и представил, че шишенцето съдържа коли от много специален вид.

Роди се върна и незабавно се захвана с яденето, като че ли никога не е виждал храна и може би никога вече няма да види. Е, може би няма да види, поне не като тази, помисли си Рейчъл. Известно време разговорът вървеше мудно, защото и двамата се бяха съсредоточили в яденето. След като изяде почти всичко, Роди изпи голяма глътка сода и каза с изражение на човек, който не иска да отлага нещата повече:

— Е, сега, нали разбираш… когато работата е свършена… какво ще правим?

— Ами… — Рейчъл печелеше време и го гледаше как яде. Искаше да е сигурна, че той е налапал достатъчно храна. — Една от причините да обядваме заедно е да доведем работата до край.

— Да я приключим?

— Да. Макар и да звучи малко неприятно. Съжалявам, но бюрокрацията ми пречи понякога. Опасявам се, че трябва да ти кажа, че вече нямаме нужда от помощта ти.

Роди спря в момента, в който поднасяше вилицата към устата си, и я зяпна.

— Мисля, че ми каза…

— Е, съжалявам. Разговарях с Гридли — казах ти, че ще го направя. Но за нещастие не можах да го накарам да играе по моята свирка. Той наистина смята, че си лош. Това, което стори с приятеля си, не бе добро… но когато разбра, че ти ще направиш това с още двама твои познати… нищо вече не можех да направя, за да променя решението му. За нещастие, лоялността е важно качество за Мрежата и когато няколко пъти правиш такива неща… е, тогава възникват много въпроси. Съжалявам, ако съм подхранвала напразни надежди у теб.

— И ти просто ще вземеш моята технология — огледалната… ще я откраднеш!

— Не можем да откраднем нещо, което ни е било подарено. Уверявам те, че технологията ще се използва за националните интереси.

„За интересите на някоя нация, помисли си доволно и без усилие запази лицето си непроменено, за нечии интереси“.

— Не можеш. Аз ще, аз ще…

— Какво? Ще ме съдиш? — Едва забележимо се усмихна. — Не можеш да съдиш правителствена агенция. Освен това кой ще ти повярва? И не забравяй въпросите за сигурността, които обсъждахме. Опитай се да повдигнеш този въпрос публично и Мрежата ще отрече всичко. Да не споменавам… Ще бъда откровена, Роди. В момента нещата са достатъчно добри и Гридли е готов да не ти търси отговорност и да те пусне да си вървиш. Нека да го наречем малко неразбирателство. Понякога е за добро. Но ако започнеш да вдигаш шум… страхувам се, че тогава и ние ще разкажем какво си направил… и това ще те отведе направо във федерален затвор. Това е „неприятен сценарий“.

Той седеше и гледаше като ударен от гръм. После изведнъж стана и се запъти отново към тоалетната.

Рейчъл едва сдържаше усмивката си.

След няколко минути Роди се върна. Седна, изпи чашата си на един дъх и довърши обяда си. Нямаше какво повече да й каже. Тя разбираше колко е вбесен… малкият господин всезнайко си бе намерил майстора, и то окончателно.

Рейчъл въздъхна и стана, за да отиде и тя до тоалетната. Върна се да доизпие кафето си и да плати. Допи го, поправи една математическа грешка в сметката, усмихна се на притеснения сервитьор и стана.

— Имам насрочени срещи този следобед. Съжалявам, че всичко завърши така. Довиждане, Роди. И не си пъхай носа отсега нататък. Има хора, които наблюдават… — каза Рейчъл и се отправи към изхода.

Последното нещо, което видя на излизане, когато се обърна назад, бе как Роди облегна главата си на масата и раменете му затрепериха неконтролируемо.

„Горкото дете“, помисли си Рейчъл и без никакво угризение се запъти да изпълнява следобедните си дела.

Тихо влезе в работното пространство на Роди и уверено започна да слиза по страната на огромния куб. Не бързаше. Нямаше нужда от неблагоразумна припряност. Носеше кафез, подобен на тези, в които се носят котки.

— Визуализиран сценарий три! — заповяда тя.

Стоеше в голям като кутия лабиринт — идеално подрязан жив плет се издигаше нависоко и очертаваше огромен квадрат. Безпогрешно си проправяше път в лабиринта като някой, който знае всяка извивка и завой, защото го е изучавал дълго време.

Стигна до центъра и остави кафеза. Самият център бе идеално квадратно пространство с малка порта, направена от метални пръчици. Рейчъл я отвори, постави кафеза вътре и отново я затвори. След това се присегна над портата и издърпа една игла, за да отвори кафеза и да освободи това, което бе в него.

Те излязоха, като се въртяха бавно. Бяха шест на брой. Блестяха на сутрешната слънчева светлина, прокрадваща се над лабиринта, дебелата им кожа бе като дъга. Отзад имаха сребристи, подобни на тирбушон опашки, които се въртяха бързо и чрез тях се придвижваха напред. Удариха се в стената на лабиринта и отскочиха, удариха се в портата и пак отскочиха.

Известно време Рейчъл стоеше и ги наблюдаваше, за да се увери, че не могат да излязат, преди да е станало необходимо. Скоро щеше да се наложи. Тя щеше да се измъкне, като в същото време щеше да даде командата, казана й от колегата програмист. Това щеше да задейства инфекцията, която бе в тялото на Роди като бомба със закъснител. Щом дойдеше отново във виртуалното си пространство, инфекцията щеше да започне да действа. Малко след това той щеше да се почувства зле. Специалистите предполагаха, че за основните невропсихиатрични симптоми ще са нужни няколко часа, а за гастрочревните — малко повече. Роди щеше да говори несвързано след около час, щеше да изпадне в безсъзнание след около два часа и да умре след тридесет и шест — тридесет и осем часа максимум. Срамота бе да загубиш такъв умен източник, но… не можеш да направиш омлет, без да счупиш някое яйце. След това ще има още много, които да й запълват времето, щом технологията превземе пазара. Всички следващи омлети ще бъдат пълни с хайвер и ще ги яде под тропическото слънце.

— Грозна тайфа малки сукалчета, нали — чу се глас на младеж, глас, който тя не бе чувала преди.

Не един, а трима я гледаха от предпоследната стена на лабиринта. Малък, слаб, тъмнокос младеж с ориенталска кръв; момиче с кестенява коса и кафяви очи — по-голямо и мургаво момче, може би на възрастта на момичето, извънредно слабо. Те я гледаха със забавление и отвращение.

Рейчъл си пое дъх. Нямаше представа кои са те. Може би бяха приятели на Роди. Какво я интересува. Тя бе въоръжена и се съмняваше, че те ще успеят да я спрат. Отвори уста…

— Изключи визуализацията! — заповяда тя.

— Отменям заповедта! — каза Марк.

Лабиринтът си остана на място. Рейчъл се изпоти, направи движение като че ли иска да отиде до тях.

— Не! — заповяда Марк. Стой си на мястото.

Тя се изсмя високо.

— Защо да не ходя, където си поискам? Те няма…

… и едно коли скочи в краката й.

Рейчъл отстъпи бързо назад.

— Има основателна причина — намеси се Чарли. — Ами, последния път, когато дойде тук, остави имунологичен и неврозапис. Е, мислим, че като проявяваш такъв интерес към тези бактерии…

— Не бъдете глупави, деца. Те нищо не могат да ми сторят…

— Кажи го на тях — се обади Мадж. Колите продължаваха да се извиват и да приближава към Рейчъл.

— О, ти си мислиш, че нямаш носител на заразата — каза Чарли. — За съжаление — имаш. Когато отиде до тоалетната и остави Роди сам на масата, той се погрижи за това.

Рейчъл погледна Марк. Очите й бяха присвити.

— Копелето му малко! — изсъска тя. — Той ме изигра!

Ще…

Започна да рови в сакото си.

Едно коли скочи и се уви около крака й.

Рейчъл изпищя и се опита да го махне с токчето на обувката си.

— Съмнявам се, че това ще помогне. Инфекцията вече е напълно оформена, ако не греша. А и таймерът в системата ти е настроен. За колко часа, Чарли? — попита Марк.

— Един час за първите симптоми. Силно главоболие, силни болки в гръбначния стълб и ставите, увеличено вътрешночерепно налягане, възпаление на мозъчната обвивка, а по-късно и на меката мозъчна ципа и на твърдата вътрешна обвивка на главния и гръбначния мозък. Ендокринните и паракринните симптоми са след още час — делириум, помрачено съзнание, кортикално напълване, може дори и пръсване на щитовидната жлеза. Евентуално — слабост на сърцето вследствие нахлуване на много кръв. И смърт. Дюстабанлийство, краста и други синдроми…

Марк го гледаше и не можеше да повярва.

— Не може да си й дал всичко това.

— Ако имаше изкуствени сърдечни клапи и ако аз имах достатъчно време, със сигурност бих могъл. Дори това би било малко. — Така погледна към Рейчъл, че даже Мадж потрепери.

— Но що се отнася до смъртта, всичко е истина. Тридесет и шест часа, Рейчъл.

Тя бе пребледняла и не можеше да помръдне. Колите се плъзгаха по крака й незабелязани и се извиваха, като че ли търсят нещо по-интересно. Рейчъл нямаше такъв избор. Щом напуснеше сцената, болестта и щеше да стане реална.

Още една фигура се прокрадна от тъмнината.

— Бих казал — промълви фигурата, — че ти настрои срещу себе си някои от по-младите ни сътрудници. А това ми се струва доста опасно… тъй като те не се спират пред, да кажем, ограниченията, които ще научат по време на кариерата си.

Той погледна Марк. Мадж предположи, че те са обсъждали този въпрос не един път, но без полза.

Джеймс Уинтърс излезе и застана в средата на пространството. Други форми, подобни на сенки, започнаха да се появяват около него. Бяха членове на Мрежата, а не орките на Роди. Уинтърс бръкна в джоба на сакото си и извади картата си за самоличност.

— Мрежата. Картата е истинска. Арестувам ви за углавно престъпление, за няколко нарушения на правилата за химическите и бактериологическите оръжия и за представянето ви като служител на Мрежата.

Рейчъл размаха ръка, излезе от лабиринта и изчезна в тъмнината. Те я последваха. Марк също тръгна. Уинтърс бавно последва другите сътрудници, водейки се от повикванията на хората, които я бяха обградили, за да я хванат.

— Хайде! Остана ни още малко работа — каза Чарли и кимна към мястото, където бе „лабиринтът“.

Слисана, Мадж отиде с него.

— Компютър, издигни стената! — заповяда той.

Пред тях затрептя светлина със светлосин цвят. Имитираше завоите и ъглите на лабиринта, направен от Рейчъл.

— Това е химикалът, който направих вчера — каза Чарли. — Той се противопоставя на външната обвивка на колите, на техните „капсули“… В него има протеин, който колите не понасят. Има бариери от този протеин около работното пространство на Роди. Както и тази вътрешна бариера… макар че първоначално тя нямаше такава форма. Лабиринтът й малко я поразбърка. Няма значение. Сега тръгваме на лов.

— На лов за какво?

— За тези коли — каза Чарли и посочи с глава. — Другите „микроби“ не могат да действат без тях. Затова трябва да ги открием и да ги убием веднага. Не трябва да допуснем да излязат от тук по никакъв начин. Не че има вероятност… но за всеки случай.

— Предварително си мислил за всичко това?

— Това е като да правиш симулация без симулатор — каза Чарли и те направиха завой в лабиринта. — Трябва предварително да обмислиш всички възможности, за които се сетиш. Точно това правят и лекарите. Елиминират невъзможното… лекуват останалото.

Мадж кимна. Сега не й се говореше. Устата й отново бе пресъхнала. Затова и не сподели предложението си сътрудниците на Мрежата да се заемат с всичко това. Освен това, като погледна Чарли, разбра, че подобно предложение би било безполезно. Той искаше лично да се заеме и да приключи с тези микроби…

Завиха надясно, после наляво, после пак наляво.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита тя.

— Не.

— Чудесно! — каза Мадж и се спря.

Чу се слаб звук: като че ли вестник се плъзга върху плочки. С-с-с, с-с-с.

— Чуваш ли това? — попита тя.

Чарли се заслуша.

— Ура! Това е пътят.

Тръгнаха по звука. Минаха по много слепи алеи и пътеки, в края на които имаше само въздух. Но усещаха, че все повече и повече се доближават до звука. След това завиха…

Мадж спря. Буца бе заседнала на гърлото й и не можеше да каже и дума.

В дъното пред тях, в пространство от десет на десет фута, бяха колите. Те се плъзгаха една върху друга и по пода, като се придвижваха напред с бляскавите навити камшичета на спорите си. Понякога се насочваха към стената, удряха се в нея и отстъпваха назад. После отново се групираха и се насочваха в друга посока — пак стената, пак отскачане и пак насочване в друга посока. Този път към Мадж и Чарли. Приближаваха се бавно и сега нямаше какво да ги спре.

— Те не са, те не са истинските бактерии — успя да каже Мадж и се удари по главата, като разбра колко е тъпа.

— Тези ли? Не. Уголемени са хиляда пъти, за да могат да се виждат. Това е всичко. Те са само огледалният образ на истинските носители на заразата.

— На мене ми изглеждат като истински — каза Мадж, като гледаше как се приближават и ожесточено размахват опашки — всяко едно символ на инфекция. Очакваше дори да изръмжат. — Как ще ги укротим? С камшици и столове?

— Те вече имат камшици. Мислиш ли, че стол ще помогне?

— В момента всичко е добро, стига да не стоим с празни ръце.

Чарли се присегна настрани във въздуха и й подаде един стол. — Ето. Дръж останалите в ъгъла… пусни само едно. Ще му тегля ножа.

Мадж сви рамене. Столът бе повече от символичен. „Краката“ му бяха захванати с конструкции, за които се досети, че са антагонистични ензими, прикрепени с клин към въпросните микроби. Тя започна да ги мушка със стола.

Едно от тях подскочи към стола и след това мина край нея.

— Мръсни, гадни микроби! — изкрещя Чарли. Изведнъж в ръката му се появи странен нож — извит и много остър.

— Чудесно — каза Мадж, като го видя.

— Този голям, крив нож се нарича курки. Баща ми има такъв. — В същото време наблюдаваше как едно коли се плъзна към него с помощта на камшичето си. Приличаше на часовник, чиято пружина се е скъсала и той е хвръкнал.

— Това е само половинката му. Тези малки сукалчета са много подвижни дори и наполовина.

Движеше се много бързо. Мадж не видя как се хвърли към колито, което се плъзна край него. Ножът просветна. Камшичето изхвърча на една страна, отрязано съвсем близо до корена. Бактерията пльосна на пода, опита се да отскочи като преди, но не можа. Коренът на камшичето издумка на пода.

Колито изсъска. Останалите също изсъскаха. Ужасен звук, който изправи косата на Мадж. Всички заедно скочиха към стола и Мадж ги мушкаше и ръгаше, за да ги задържи в ъгъла. — Как правят това? Те нямат бели дробове…

— Това е химическо. Чувала си за химическо съобщение за дадена травма — каза Чарли, като риташе колито, на което бе отрязал камшичето. — Доколкото знам, те могат да чувстват взаимно болката си или нещо подобно. Имат еднакви организми, почти клонинги.

— Мисля, че бактериите имат пол — каза Мадж. — Някои от тях.

— Някои от тях наистина имат. — Чарли пак насочи ножа, като си избираше място. — Това никога няма да има шанса да се възпроизведе отново.

Замахна с ножа. Чу се още едно изсъскване — много по-отчаяно. Другите пак скачаха към Мадж.

Едно от тях се хвърли към нея, докато тя ръгаше останалите със стола.

— Внимавай за камшичетата! Внимавай! — крещеше Чарли.

Но тя вече внимаваше. Стъпи с двата си крака и го размаза.

Още съскане — по-високо. Но останалите като че ли нямаха голямо желание да скачат върху нея. Мадж отскочи от колито, то се опита да се измъкне, като разярено размахваше камшичетата си.

— Издръжливи са. Поради капсулацията. Виж! — Той се наведе с ножа и я разряза. Цитоплазмата изтече. Внимаваше да не я докосне.

— Ами камшичето? — попита Мадж, като гледаше четвъртото коли в ъгъла. — Има ли токсини или нещо подобно в него?

— Не зная. Не искаш ли да пробваш и да разбереш?

Нямаше такова желание.

— Хайде да свършваме с тях.

Убиваха ги едно по едно. След известно време Чарли гледаше последното, с вече отрязано камшиче.

— Иска ми се да ви избия до едно — и заби ножа.

Последното съскане от болка заглъхна.

— Има ли още? — попита Чарли.

— Не. Всичките са абсолютно мъртви.

— Отвори вътрешната стена.

Стената изчезна. Отвън, в главното работно пространство, няколко сътрудници на Мрежата приближаваха към тях. Държаха някого.

— Хей, къде бяхте?

— Да довършим една работа — каза Чарли и хвърли ножа във въздуха. Той изчезна. — Малка дезинфекция.

Събраха се на едно място. Сътрудниците на Мрежата бяха хванали Рейчъл. Тя беснееше с ръце, вързани зад гърба й. Появи се и Джеймс Уинтърс.

— Госпожица Халоран се съгласи да ни каже всичко, което искаме да знаем, за хората, с които работи. В резултат на това те скоро ще се присъединят към нея в място, подходящо за размишления. Като размяна нашите специалисти ще дифузират инфекцията й. Ще започнем изследването на тази структура, за да видим как тя може да помогне на човешката раса. — Той небрежно кимна към тримата изследователи. — Благодаря ви.

Рейчъл им хвърли смъртоносен поглед.

— Надявам се да се видим отново — каза тя. — При по-благоприятни обстоятелства.

Хората от Мрежата я изведоха. Уинтърс погледна след тях и каза:

— По-добре е вие двамата да се върнете веднага в болницата. Чарли, искам да се срещнем и да говорим по този въпрос през седмицата. С тебе също, Марк. Нуждаем се от малко обяснителни бележки. О, и ти, Мадж…

Той й подхвърли един чип. Изненадана, тя успя да го хване.

— Подарък от приятел. Включи го в работното си пространство, когато се прибереш вкъщи. — Уинтърс погледна конструкцията. — Добра работа — промълви той и тръгна.

Тримата се спогледаха и го последваха в тъмнината.

На по-следващия ден Мадж монтира чипа. Лекарите бяха против да я изписват толкова бързо, като знаеха причината за заболяването й, но накрая се съгласиха, че няма смисъл да я държат повече. Баща й дойде да я вземе. Тя искаше да го пита нещо, но се въздържа.

Кухнята бе празна и тиха, когато влезе. Брат й, Мъфин и майка й бяха някъде другаде. Мадж седна на плетения стол до масата и извади виртуалното си работно пространство.

Чипът бе на кухненската маса заедно с раницата й и още някои неща.

— Включи това! — заповяда тя на компютъра. Чувстваше се толкова изморена, че дори не й бе любопитно.

Пауза.

Тъмнина…

… над площадката пред хангара в Мурок. Небето бе тъмносиньо, осеяно със звезди. Мраз бе покрил плевелите покрай площадката. Отвъд пистата, сред дърветата и белите тръни, чуруликаше присмехулник. Мадж стана бавно от стола си и погледна продълговатата, тъмна сянка, която стоеше там. Присмехулникът започна несполучливо да имитира включване на реактивен двигател…

Мадж вдиша дълбоко студения въздух.

— Опиши файла! Има ли някакво съобщение в него?

— Файл на програма за симулация, версия 4.0 — отговори компютърът. — Името на файла е: MADDY2.DLXAT. Следва съобщение.

„Оригиналният ми файл. Моят оригинален файл. Неповреден!“

— Покажи ми съобщението! — заповяда Мадж.

Огромни огнени букви се появиха в нощта, като осветяваха сребристото очертание на „Валкюра“ зад тях.

ВИНАГИ СИ ПАЗИ ГЪРБА — казваха буквите. Отнякъде се чу смехът на Роди.

Мадж не помръдна доста дълго… След това също се изсмя и тихо изрече това, което той със сигурност щеше да каже:

„Падна ми в ръчичките“.