Едно е най-самотното число

3

Две седмици по-късно Алън Търстон вървеше през виртуален пейзаж в Мрежата. Бе заобиколен от мрачни, сиви равнини и неплодородни хълмове, а ветрове виеха над тях. Голяма буря се зараждаше над близките планини с остри върхове. Долините между тях бяха тъмни, с изключение на местата, залети със сива мъгла от струпаните облаци. Гледката навяваше на мисълта, че е сътворена от писател със слаба фантазия, страдащ от лошо храносмилане, или от автор, чиито многобройни зли герои се нуждаят от убежище.

Алън знаеше какво има вътре в планините. Усмихна се, когато тръгна към склона, водещ до подножието на най-високата, в края на планинската верига. „Ще е забавно“, помисли си той. „Горкият Роди…“

Смяташе, че е от онези, за които е създадена Мрежата. Прекарваше възможно най-кратко време в реалния свят. Естествено, ходеше на училище всеки ден. Щеше да се отърве от гимназията едва след година и половина. Разбира се, възможността да постъпи в колеж се задаваше на хоризонта като голям черен облак, но Алън вече обработваше родителите си във връзка с това. Те се оказаха глухи за твърденията му, че виртуалният свят е по-полезен за истинския живот, отколкото диплома от колежа. Майка му продължи да изтъква колко важно е по-нататъшното образование, а това почти го подлуди. След като не срещна разбиране от страна на родителите си, започна старателно да намалява шансовете си за колежа, като остави оценките си в училище да вървят по дяволите.

Това не го притесняваше много. Знаеше, че е умен, но за съжаление го знаеше и неговият училищен наставник. Нямаше начин да накара този човек да млъкне и да спре оплакванията му, нито пък можеше да завърши гимназията по-бързо, за да се отърве от него. Алън бе достатъчно интелигентен да не загуби още четири години, блъскайки главата си в друга стена от глупави преподаватели. Особено когато истинският свят — светът на работата, свободата и парите, бе ей там, още сега.

Убеден бе, че когато му се прииска да направи нещо, да започне работа или каквото и да е друго, нямаше да има проблеми. Вече бе доста добър във виртуалните симулации, а много компании наемаха такива специалисти. Можеше да си намери работа, когато поиска. Засега разполагаше с достатъчно пари — баща му все още му даваше издръжка заедно с ежеседмичните, а понякога и ежедневни лекции, целящи да вкарат Алън в правия път.

Следващата година по това време щяха да излязат оценките от матурата. Тогава родителите му щяха да разберат, че Алън няма да бъде приет в никой от колежите, които баща му смяташе за реномирани. Така този проблем щеше да отпадне. Скоро след това Алън щеше да се изнесе от дома си, да си намери работа, да преуспее и не след дълго да забогатее и всичко щеше да е наред.

Може би дори щеше да обмисли възможността да се присъедини към Мрежата. Имаше връзки там — красивата госпожица Рейчъл Халоран, която би му съдействала. Привличаше го мисълта да е част от най-мощната организация във виртуалния свят. Но въпреки силата и престижа, които произтичаха от приемането в Мрежата, той не бе сигурен, че това е за него. Притесняваше го мисълта, че ще трябва сам да си бъде началник. Трябваше първо да разбере дали ще може да се справи.

В истинския живот той щеше да мачка подчинените си, просто си го знаеше. С нетърпение очакваше да покаже на родителите си колко погрешна бе представата им за него. Но преди това трябваше да завърши гимназията. Така че имаше много време да се подготви за свободния си живот.

Междувременно не полагаше големи усилия. Всеки ден се появяваше в училище, сядаше на мястото си в съответния кабинет, изпълняваше част от определените задължения — само колкото искаше, а то обикновено не бе много. Алън и двама негови стари приятели наричаха това поведение Система за минимално определено унищожаване. Означаваше, че те се съобразяват само до определена степен с училищния правилник, така че да се унищожава само минимален брой от мозъчните им клетки, които бяха заети с друга, много по-полезни неща, като симулирането например.

Алън случайно попадна на Групата на седемте преди около година, докато обикаляше виртуалните дискусионни групи. Общодостъпни или с ограничен достъп, те бяха неразделна част от виртуалното пространство. Тогава групата все още се числеше към общодостъпните, но не остана такава за дълго. Общодостъпните дискусионни групи включваха хора, които искрено се интересуваха от обсъждания на първокласни виртуални симулации. Но включваха и много повече други, понякога стотици хиляди, които бяха в Мрежата само за да слушат и да наблюдават какво казват и правят останалите, без да съдействат с нищо. Освен това тези групи обхващаха и огромен брой досадни типове, побъркани на теми като кексове, изгорели електронни лампи, пукнати твърди тела и други подобни, които живееха само за да изразходват паметта на диска, да безпокоят или обиждат и да пречат нещо значимо да се направи.

Алън не бе човек, който да обръща внимание на случайни, добре формулирани обиди, не бе глупав да се остави да бъда уязвен. Но смяташе, че е пълна загуба на ценното му време да се занимава с хора, които предлагаха само неразумни фантазии и ругатни. На същото мнение са били и хората, създали Групата на седемте, преди той да се присъедини към тях. Те се съгласили групата им да стане с ограничен достъп — всеки плащаше месечна вноска, за да използва малко виртуално пространство за симулации, място, където можеха да разговарят и да конструират проекти, без половината от населението на земята да ги наблюдава и да прекъсва работата им.

Тези хора, седмина на брой, бяха образували групата. Алън познаваше един — Фъргал, и от него си изпроси покана за групата. Другите се впечатлиха от работата, с която се представи — виртуално пресъздаден парен локомотив, одобриха го и го допуснаха в групата.

Малко запъхтян, Алън спря в подножието на планината в края на веригата и погледна нагоре към отвесните, всяващи страх скали, които се издигаха над главата му. Откакто се бе присъединил към Групата на седемте, ставайки осмият й член, не се бе забавлявал много. Научил бе малко и бе научил останалите на много неща, но те никога не признаваха това. Не бяха толкова умна група, колкото си мислеха. Това ги правеше чувствителни към успехите на другите, а когато оплескваха работите си, като горката, глупава Мадж, бяха склонни да преиграват. Това не бе от значение. Те осигуряваха на Алън условия да се подготвя за работата, която той със сигурност щеше да си намери, когато реши да навлезе в истинския живот и да покаже на баща си, че не знае всичко, което трябваше да знае за трудовата борса.

Дотогава разполагаше с дребните развлечения в групата. Фъргал все още му бе приятел, въпреки че понякога Алън го улавяше да го гледа по начин, който не разбираше. Погледът му не бе напълно одобрителен. Всъщност на кого му е притрябвало неговото одобрение? „Но Роди правеше изключение“, помисли си Алън, той бе съвсем друга работа. Алън отново се изсмя и тръгна по склона, който водеше към най-тъмната част от долините между планините.

Той и Роди се бяха срещали само във виртуалното царство, както постъпваха много други хора, тъй като понякога истинското пътуване бе ужасно скъпо в сравнение с виртуалното. Имаше случай, при който разискванията в група за игри се превърнаха в състезания по викане… така, както винаги се случваше, когато Роди бе намесен. Алън бе попаднал във въпросния виртуален пейзаж — скалист склон, в подножието, на който се разиграваше битката при Термопилите. Бе видял как девет десети от хората, участващи в симулацията, крещяха на Роди, който предвождаше спартанците, нападнати от засада, преди да заемат позиции. Термопили се срути надолу в долината, предсмъртните стонове и викове бяха заглушени от разярените крясъци на играчите и на Роди, който не можеше да ги накара да разберат, че той просто им бе направил услуга.

Сцената бе толкова фантастична, че когато всички играчи я напуснаха и изоставиха Роди да прави каквото си иска сред труповете, Алън остана. Около пет минути след началото на разговора им осъзна, че пред него стоеше човек, животът, около който никога не бе скучен и монотонен. Признаваше, че Роди изглеждаше доста тъп: едър, но топчест за своите седемнадесет години, с недодялан външен вид, с неприветливо лице, на което само очите изглеждаха живи.

Докато Роди се усмихнеше — усмивката му караше хората да направят крачка назад или да се втренчат с удивление в нейната извивка, издаваща чисто и несъзнателно злорадство. Сякаш се усмихваше бебе, седнало във високо детско столче, което току-що е открило очарователния звук на чинията, когато я изпусне на земята и тя се счупи. И скоро бебето се научава да изпуска чинията „случайно“. Роди имаше същата усмивка, която се появяваше на лицето му в случаите, когато обмисляше някаква сложна задача, благодарение на която той щеше да изглежда добър, а някой друг — калпав. Но гениалността му бе в това, че можеше да постигне такива резултати без дори да ги планира предварително. За Алън това бе забавно и затова реши Роди винаги да му с подръка.

Това бе умен ход, защото Роди в никакъв случай не бе глупав. Със сигурност на него му липсваше това, което по-старите поколения наричаха „светски маниери“. Той не можеше да усвои такива, защото никой не оставаше с него за дълго. Самият Алън се бе ядосвал на Роди неведнъж, но поддържаше връзка с него за всеки случай… никога не се знае. Би могъл да му е от полза. Алън смяташе, че дарбата на Роди да изглежда като човек, планирал ужасна, противна постъпка, дори когато тя е била случайна, би могла да му е полезна някой ден. Някой ден, когато самият той измисли нещо лошо и се нуждае от някого, който да понесе последствията.

Алън стигна до върха на склона и се спря за малко. Оттам започваха стълбите — широко стълбище от гранит, издигащо се зигзагообразно нагоре по склона на планината, който някога е бил стена на ледников циркус. След като нормализира дишането си, той продължи да се изкачва, мислейки в коя посока да отклони Роди този път.

В края на краищата бе толкова лесно да подвежда Роди в една или друга посока. Никога не се усещаше, преди да е станало твърде късно. После викаше и крещеше, но не много, а накрая, с помощта на Алън, искрено се разкайваше. Роди знаеше, че няма много приятели, и се страхуваше да не изгуби единствения, който го търпеше толкова дълго време. Алън подозираше, че приятелството им бе нещо като рекорд за Роди.

Той се спря на първата площадка на стълбището и погледна към пътя, който бе извървял, към склона и към еднообразния, потискащ пейзаж наоколо. В едно Мадж бе права. Алън бе намекнал на Роди да й смачка фасона и Роди се бе погрижил за това. Вероятно бе отделил много повече време, отколкото Алън би отделил — методите му бяха по-изтънчени, но все пак бе забавно да види надутата малка никаквица в затруднение. Е, самата симулация бе наистина добра, но тя трябваше да се придържа към по-прости неща, докато не помъдрее. Алън бе готов да се обзаложи, че за известно време тя ще гледа да си кротува, докато той и Роди ще насочат вниманието си към някой от останалите, който има нужда от един или друг нагледен урок.

„Но този път нещата се развиха малко по-различно от очакванията ми“, помисли си Алън, когато стигна до втората площадка. Оставаше само една и тогава щеше да види тромавите фигури на стражите, стоящи пред големите врати. Това решение да „избягват Роди“, да го „изолират“. Ако Алън иска да остане в групата, трябваше да се съобрази с решението. Дори и с това виртуално посещение той вече бе нарушил правилата и ако останалите научеха…

„Но те няма да разберат. Важното е да съм сигурен, че нещата продължават да се развиват така, както аз искам. Те могат да наложат това малко «наказание» на Роди, докато Мадж възстанови програмата си. Няма да й отнеме повече от месец. Може би дори ще й помогна“. Тази мисъл накара Алън да се усмихне. Лесно щеше да накара Роди да му каже къде е поставил своите подпрограми, повредили програмата на Мадж. След това би могъл да отиде при нея и да й „помогне“. Тя щеше да му е благодарна по нейния си изключително благороден маниер. Още някой, който би могъл да му е полезен някога, някъде…

Най-после стигна до павираната площадка пред вратите и се приближи към стражите, които пристъпиха напред и преградиха пътя му. Те бяха отвратителни чудовища в раздърпани ризници с ръждив цвят — с по два крака, две ръце и глава. Горе-долу това бе всичко, което можеше да се каже в тяхна полза. Кожата им бе сива, косите им бяха посивели, зъбите им бяха зеленикави на местата, които не бяха черни. Тези същества или пиеха много кафе, или имаха други навици, за които Алън не искаше и да мисли. Имаха големи зъби като на глигани и малки свински очички, които гледаха изпод надвиснали вежди. Над очите им бяха нахлупени очукани нормански шлемове, държаха остри копия, на които се подпираха. Гледаха Алън с враждебно изражение, подсказващо му, че би послужил най-добре като парче студено месо.

Алън бе виждал този поглед и преди. Бе вариант на погледа, който Роди имаше понякога, когато не е нащрек, и Алън се чудеше дали той се появяваше на лицата на тези слуги като преднамерена „ирония“.

— Шефът ме очаква — каза Алън. — Никой ли не ви е казал да не се пулите? Разкарайте се от пътя ми!

Стражите го изгледаха мудно и след това още по-мудно отстъпиха назад и застанаха пред вратата. Алън бързо мина покрай тях, затаявайки дъх. Не бе подходящо да диша дълбоко, когато бе близо до слугите на Роди.

Алън влезе в мрака и се спря за момент, за да свикнат очите му с тъмнината. Всъщност вътре единствената светлина идваше от закачени по стените факли, а стените, общо взето, бяха далеч. Планината отвътре беше цялата куха.

Той тръгна през издълбаното, покрито с каменни плочи пространство. Виртуалното работно място на Роди бе Пещерата на планинския цар11 или най-малкото Григ би го възприел като такова, ако попаднеше в него. От всички страни се издигаха сиви, голи, каменни стени и навсякъде по огромния под от сталагмити многобройни събратя на пазачите пред вратата, които можеха да минат за генетично създадени китове орки, препускаха да изпълняват нарежданията на господаря си. Някои от тях имаха повече крака, отколкото им бяха нужни. Други, доста многозначително, имаха по-малко крака, сякаш някой бе откъснал крайниците им така, както отегчено и зло дете би отскубвало крилцата на мухите. На Алън не му допадаше явната демонстрация на жестокост. Това не бе хубаво. Избягваше да се изпречва пред погледите на тролите и орките, които продължаваха да се движат по пода, отблъсквайки се от него с ръце.

Алън се приближи към отдалечения край на пещерата, където в едно открито огнище гореше огън. Зад него, на огромен каменен трон, грубо издялан от голям сталагмит, седеше Роди. Той наблюдаваше Алън — не откъсна поглед от него, докато не прекоси разстоянието от около четвърт миля до трона.

Алън беше обръгнал на номера с втренчения поглед. Но когато се приближи, нещо друго го накара да застане нащрек. Роди правеше нещо с ръцете си, въртеше нещо в длани, ловко го подхвърляше. То падна в скута му и оттам на пода, отстрани на трона, където се превърна в заплетено ярко кълбо, подобно на запалено чиле размотана прежда.

Когато Алън приближи на по-малко от двадесет фута от трона, видя по-ясно с какво се занимава Роди. Оказа се, че това бе гигантска ДНК спирала, той я разплиташе от единия край, а от двете основни спираловидни нишки висяха напречните връзки от нуклеинова киселина.

Алън се учуди. Символиката във виртуалния свят бе много разнообразна, това бе една от очарователните му черти, но когато някой се занимаваше с толкова известен символ като ДНК, почти нямаше смисъл да я възприемаш като нещо друго. „Какво ли крои сега?“ — запита се Алън.

— Доста се забави — каза Роди и отмести втренчения си поглед от Алън надолу към „плетката“.

— Дойдох веднага щом можах. Задължения в училище…

— Чакай малко! Ти си им обещал, че няма да идваш тук.

— Да, така е, обаче няма начин те да разберат дали съм идвал или не.

— Тогава защо чака толкова дълго? — попита Роди и отново го погледна.

Лицето на Алън остана безизразно, не издаваше мислите му: нямаше нищо лошо в края на цялата история напрежението леко да се покачи. Идеята да накара Роди да се притесни за неговата лоялност му изглеждаше хитра.

Но Роди не изглеждаше притеснен… всъщност точно обратното. Бе спокоен. Бе подпрял краката се на каменна „възглавничка за колене“ и ловко подхвърляше усуканата спирала, с която се занимаваше. От време на време поглеждаше надолу към нея, сякаш премисляше дали да плете едно лице или две опаки.

— Виж, бях зает. Както можеш и сам да се досетиш, някои от нас имат живот и извън виртуалния — отговори Алън и погледна към камъните и забързаните орки.

— Това е загуба на време — каза Роди, завърши част от „плетката“ и започна да я премята в ръцете си бързо, сякаш търсеше определена част от дебело въже.

И преди Роди бе развивал пред Алън тази тема, но точно сега не му се искаше да я чуе отново. Ако продължаваше да се задълбочава в нея, Роди можеше да разстрои душевното си състояние. Алън нямаше представа какъв бе семейният му живот и не искаше да знае.

— Може би. Върху какво работиш?

— Това е част от следващата ми детска стая.

— А! Какво ще представлява тя?

— Няма да я обсъждам засега. Но ще съм готов да я покажа на хората в края на седмицата.

— Имаш предвид на групата?

— Мисля да ги поканя заедно с други хора.

Алън примигна.

— Те няма да дойдат.

— Разбира се, че ще дойдат.

— Роди, не знам дали си наясно колко са ти ядосани всички. Ако не беше…

— Но го направих — каза Роди. Направи пауза, за да изследва част от ДНК молекулата, и после отново започна бързо да я премята в ръцете си. — Не им стига акълът, за да разберат какво се опитвах да направя за тях. И тази малка лигла Мадж, тя е виновна за всичко.

— Ъ-ъ, какво? — измънка Алън и погледна Роди малко изумено. — Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да наведе глава и да си отиде — промърмори Роди. — А не да се защитава и да спори. Тя няма никакъв борчески дух.

— Не мисля така…

Роди го погледна и от очите му хвърчаха искри.

— Нямаше да го направи, ако групата не я бе насърчила. И виж какво ми докара до главата! Тя никога нямаше да си отвори устата, ако ти не беше… — и млъкна внезапно.

— Ти хубавичко й даде да разбере! — каза Алън възможно най-успокоително. — Трябваше да видиш виртуалните й писма.

— Изпрати ми копия от тях.

— О, аз ги изтрих — побърза да уточни Алън, защото в действителност изобщо не бе получавал никакви виртуални писма от Мадж.

— Очаквах — каза Роди и погледна надолу към „плетката“ си, — че след ден-два те ще преосмислят решението си, че ще се смилят над бедния „погрешно разбран“ член на групата. Но не го направиха. — Отново насочи безцеремонния си, остър и проницателен поглед към Алън. — Мислех, че ти ще ги придумаш.

— Опитах се да се застъпя за тебе, Роди, но те не ме послушаха.

— Не си ме защитил достатъчно твърдо — каза той с изненадващо мил глас. Погледна надолу към своята ДНК, премятайки я през ръцете си по-бавно.

Алън поклати глава.

— Роди, те всички се настроиха срещу теб. Не искам да ме изритат от групата, а те почти бяха готови да го направят — поне някои от тях!

— Добре, мисля, че е време да образуваме друга група — продължи Роди пак с гневен глас. — Група, в която хората ще искат да се вслушват в това, което имам да им кажа… вместо да ми налагат представите си за „добро поведение“. До гуша ми дойде от това. Новата игрална зала ще е ядрото на друг вид група… група, към която всеки, който се занимава с виртуални проекти, ще иска да се присъедини. По-късно през седмицата всички ще я видят. Ти също ще я видиш… надявам се, че ще имаш възможност да дойдеш.

Алън го погледна малко смутено. Тази непоколебимост у Роди бе удивителна… и този път ги нямаше обичайните опити да запази Алън като приятел. „Каква ли е причината?“ — почуди се Алън и отново се запита какво ли става в дома на Роди.

— Ето, дръж! — внезапно възкликна Роди и му хвърли парче от ДНК-то, с което си играеше.

Изненадан, Алън улови увитата в двойна спирала нишка, преди да осъзнае какво прави. Той я огледа внимателно, прехвърли я в ръцете си. Бе изключително красива — светеше и лъчите й обгърнаха ръцете му.

— Хубава е — каза той и я подхвърли обратно на Роди.

Когато улови нишката, Роди го погледна намръщено.

— Да, хубава е — повтори той и насочи погледа си надолу към купчината от нишки, която бе отстрани на трона. — Добре, трябва да продължа работата си върху новата стая за игра.

— Роди, те няма да дойдат! Дори аз не трябва да идвам. Поне не в началото — Алън допълни бързо, без да е сигурен защо. — Но когато Мадж възстанови програмата си, нещата ще станат по-лесни. — Поклати глава и се усмихна с кратко, но искрено възхищение. — Това е работа, която ти й навлече. Няма да се изненадам, ако тя се нуждае от помощ. — Усмивката му стана по-широка. — Ако някой й даде няколко малки съвета, без да се издава, че знае къде е проблемът — нали разбираш…

— Не знам! Мисля, че тя трябва да бъде оставена сама да се справи с това положение, нали? Ще натрупа житейски опит. Ще й е от полза.

Погледна към Алън много намръщено, а после към „плетката“.

— Това, което тя ме принуди да й сторя, няма да е от значение нито за нея, нито за останалите, що се отнася до стаята за игри. Накрая всички те ще дойдат. Няма да могат да устоят. Познавам ги по-добре, отколкото си мислят… и те притежават нещо, което ще ги накара да дойдат.

Алън не го разбра. Чудеше се какво става с Роди, нещо много по-различно от обикновено… и някак по-преднамерено. Алън трябваше да се справи с това бързо, преди Роди да е започнал да става неконтролируем. Неконтролируем от Алън, разбира се.

— Като какво например? — попита той.

— Като това, което те накара да дойдеш днес.

„Дали има предвид лоялност“, помисли си Алън. „Колко смешно!“

— Ще дойдат! Чакай да видиш какво съм им приготвил. Всички ще бъдат поразени. Дори и ти…

— Нека първо да видим какво си измислил. Не се впечатлявам толкова лесно.

Роди се усмихна. Тръпки побиха Алън, защото това не бе обичайната му усмивка. Сега тя изразяваше истинско удоволствие, без злоба… и тази внезапна липса много смути Алън.

— Мисля, че ще си поразен.

— Добре де, ще видим. Виж, никой от останалите не трябва да разбере, че сме разговаряли.

— Никога няма да им дойде наум, сигурен съм. Сега тръгвай. Ще ти изпратя виртуално писмо, когато съм готов. Трябват ми още няколко дни. Доста съм напреднал.

— Ако мога да ти помогна с нещо, кажи ми. Да ти спестя време, за да се концентрираш върху по-важните неща.

— Не — каза Роди почти мило. — Имам всичко, което ми трябва. Повярвай ми. Но ти благодаря.

— Добре, ще се видим по-късно.

— Когато и да е — каза Роди небрежно с глас, който звучеше така, сякаш нямаше никакви грижи.

Алън махна с ръка и пое обратно през дългата и широка Пещера на планинския цар. Орките бързаха да се отдалечат от него, когато минаваше покрай тях. Не им обръщаше внимание, защото се ослушваше за смеха, за обичайното тихо хихикане на Роди зад гърба му.

Не го чу. Странно… Колкото до Роди, обикновено обичаше да бъде театрален злодей тук: пламъци изскачаха от дълбоките цепнатини, разломили пода на места, уплашени слуги бягаха, сенки и тъмнина…

Алън се спря за малко и погледна назад. Роди седеше в трона си, разсеян, надвесил се върху „плетката“.

Объркан от това негово поведение, Алън тръгна да излиза от залата, насочвайки се към пазачите на вратата. „Тази нова стая за игри… ако той наистина е измислил нещо хитро… и внезапно му скимне, че вече изобщо няма нужда от мен…

Трябва да се противопоставя на това“. Алън се усмихна. „Трябва да помисля как да възстановя статуквото… и да му докажа, че има неща, за които ще съм му от полза… че не може да ме прогони ей така, както постъпва с всички други. Ако нещо се провали в новата му игрална стая например… или ако хората решат, че тя не е чак толкова страхотна, колкото си мисли Роди…“

Усмихна се отново. Трябваше да поработи върху това възможно най-скоро.

На вратата стражите се отместиха настрани, когато Алън мина покрай тях. Вече бе започнал да обмисля как да се възползва от тази ситуация в свой интерес…

Но не видя самодоволните усмивки, които те си размениха зад гърба му, когато изчезна образно в реалния свят.