Епидемия в рая

Пролог

С разтреперана ръка Петровия наведе бутилката над водната чаша, на чието дъно още от лятото се бе гътнала една зелена муха. Залепналото за дъното насекомо се бе спиртосало до такава степен, че всеки музей би го приел с огромно удоволствие. Петровия изчака тъпо две секунди и раздруса шишето, движейки го нагоре-надолу като барман зад тезгях в заведение. Но за негова огромна покруса от прашното гърло не се изля нито капчица, тъй като той отдавна вече бе пресушил бутилката. Петровия стана от стола, олюлявайки се и псувайки под носа си, бутна с лакът шишето и то падна от ниската масичка на пода. Издрънча обречено и се търкулна към ъгъла, където вече се бе натрупала внушителна камара от прашни стъклени бутилки от водка предимно от по четвърт и по половин литър. Чешейки безмилостно брадата си, обрасла с бодлива бяла четина, старецът отново изпсува. М-да, страхотен късмет. Тъкмо дойде моментът и тъкмо успя да убеди племенника си да го закара в Москва със стоката, както правеше винаги, и — на ти сега. Разбира се, от друга страна, жестоката напаст напъпли отведнъж цялото село, само че… Защо ли тази гадост се случи точно сега, когато душата му направо се гърчеше като в пожар, в джоба си нямаше пукнат грош, а до пенсия оставаха още три седмици? Трябваше някак да реши този проблем, а той можеше да се реши само по един начин…

Влачейки крака, Петровия се дотътри до прастария, останал още от баба му шкаф и на една от полиците откри заветната писана кутийка. Олющеното й капаче изхвърча настрани, а в загрубелите пръсти на стареца зашумоляха няколко протрити и доста използвани банкноти от по десет рубли. Едно, две, три. Аха… Е, напразно се косеше за глупости, положението не беше чак толкова лошо. Трийсет рубли са нищо работа, но със сигурност щяха да стигнат за един литър шльокавица от Фрося, а пък в момента на него не му трябваше повече, за да се освежи. Жалко, че бабичката не изкупуваше обратно бутилките си, иначе с този запас със сигурност щеше да пие две седмици подред. Петрович положи огромни усилия, за да нахлузи плъстените ботуши на подутите си крака, облече проядения от молци заешки кожух, мушна парите в левия си джоб, отиде до вратата и затрака с ръждясалото резе.

Вратата се отвори и от изненада старецът отскочи назад, защото на заскрежения праг на прогнилата и килната на една страна къща стояха двама души и ако се съдеше по притеснения им вид, тъкмо се канеха да почукат. Петрович приветства със злобен поглед неканените гости и едва се сдържа да не се изхрачи ядосано в краката им. Външността им не оставяше никакви съмнения, че това са онези педалчета, които през последните двайсет години толкова често показваха по телевизията. Бяха нагиздени момчета, облечени с тесни дънкови якенца със стъкълца по тях и с различни на цвят впити панталони, които приличаха на женски клинове — единият беше с лилави, а другият със зелени. Очичките им бяха гримирани старателно с туш, устничките им бяха начервени, а по лицата им имаше пудра, която им придаваше привлекателна бледност. Потръпвайки от студа, момчето със зелените панталони държеше в замръзналата си ръка плосък куфар. Дългите нокти на пръстите му, които стискаха кожената дръжка, бяха покрити с розов лак и от тази гледка старецът изпита вече пълно отвращение.

— Какво искате? — каза грубо Петрович и направи крачка към площадката пред входа, тъй като нямаше никакви намерения да отменя похода си при Фрося заради двама гейове, появили се изневиделица.

Едното от педал четата се наведе до ухото му и задъхано му пошушна нещо.

Старецът завъртя енергично глава, а от миризмата на парфюм чак му се догади.

— Нямам. Докога ще ме тормозите, мамка ви мръсна? Цяла седмица напирате тук и вчера пак идвахте, гнусни скапаняци. А сега на педерасти ли сте се направили? Казах ви самата истина на чист руски — всичко предадох, до последната. А сега изчезвайте на майната си, трябва да ида до магазина за млекце.

Геят с куфара и розовите нокти направи крачка встрани, но колегата му с лилавите панталони задържа кротичко приятеля си за лакътя.

— Хиляда долара — рече с груб и неподозирано дрезгав глас „лилавото“ момче, взряно апатично в безоблачното небе.

Петрович залитна настрани, а пред очите му притъмня. Подобно усещане бе изпитвал някъде преди около четирийсет години, когато по време на братовата си сватба на пияна глава се сби с шурея си и го треснаха с една тараба от оградата.

— Какво?! — задави се старецът, не вярваше на ушите си.

— Една бинка — повтори младежът и в подкрепа на думите си извади от джоба си пачка чисто нови проскърцващи сивкавозелени банкноти. — Вече обиколихме цялото село. Бабичката ей там ни каза, че ти сигурно имаш, понеже живееш сам и ти е по-лесно да ги скриеш. Но щом не искаш, недей, дядо. Ние изчезваме.

Той се обърна с престорено безразличие, но Петрович го сграбчи за рамото. Изтрезня само за миг и вече не виждаше нищо друго, освен зелените хартийки и онази батарея от бутилки, която можеше да си купи с тях.

— И от какъв зор ви е ТОВА? — попита той с известна предпазливост.

— Щом ти казваме, че ни трябва, значи ни трябва, деденце — отсече с безкомпромисна прямота „лилавото“ педалче. — На теб пука ли ти за какво ще получиш кинти?

Старецът се озърна крадешком наоколо — вече беше тъмно, а по улицата с трън да въртиш. Вярно, наблизо светеше една улична лампа, но едва-едва, все едно че изобщо я нямаше.

— Хайде-хайде, стига и ти… Елате да влезем вътре, синковци… Ще си побъбрим.

Той затвори вратата и предвидливо провери дали резето е влязло добре в дупката, та да не би някой от съселяните му да реши да влезе, без да чука, както беше прието по тези места. Сетне повика с жест гостите си в десния тъмен ъгъл на стаичката и размърда плъстения си ботуш, а надупченото от молци килимче отхвърча настрани. На пода се разкри грубо издялан на ръка капак на отвор, който обикновено оставаше скрит за чуждите очи.

— Ще слезем долу — покашля се Петрович. — Стоката е там, в мазето. Само че, момчета, имам едно условие — ако сетне ченгетата дойдат тук да ми предявяват претенции, аз не съм ви виждал и вие не ме познавате. Първо дайте парите.

Първото „педалче“ изобщо не реагира на предложението му. Стоеше навело глава настрани като птица и разглеждаше отвора. А другото разкриви начервените си устни в усмивка и подаде въжделените долари на Петрович.

— Не бой се, дядка. Това е ясно.

Тримата мъже слязоха по разклатената стълба във вътрешността на студено и почти тъмно мазе, където спареният въздух бе наситен е миризма на миши изпражнения и вкисната туршия. Петровия отиде в най-отдалечения ъгъл и като пъшкаше, отмести масивната капа за зеле. Силна болка преряза гърба му и той се хвана за хлъзгавия край на кацата, дишайки тежко.

— Останаха ми последните две. Искаха да ги изгорят, но аз не ги дадох. Те са си наред, а пък аз трябва да живея някак — промърмори дрезгаво. — И нямам пари да купувам нова стока.

„Педалчетата“ бързо се спогледаха. Единият попита нещо другия на странен, непознат на стареца гърлен език. А той му кимна и му отговори кратко. „И таз добра — помисли си натъжено Петрович, докато чакаше болката да отмине. — Не стига, че са педали, ами на това отгоре са и арменци.“

Той се изправи бавно, притискайки болния си гръб с жилестата си ръка.

— ТОВА ли ви трябва? Вземайте го и си вървете. Нали помните какви са условията?

— Разбира се — каза мило „педалчето“ и светкавично стрелна добре поддържаната си ръчица напред, а черният лак на ноктите му проблесна с искрящи звездички.

И в същия миг Петрович осъзна, че пред него не стоят никакви гейове, а момичета, съвсем истински момичета, само че с остри и дори злобни черти на лицата, облечени в мъжки дрехи. Пък и гласовете им не бяха момичешки, а простудени и дрезгави като на дървари, та затова той ги сбърка с „педалчета“. Пистолетът „Хеклер и Кох“ със заглушител блъвна облаче дим и старецът усети тъп удар в лявата страна на гърдите си, а сетне отхвръкна към стената. Не почувства болка, но внезапно осъзна, че лежи на една страна до кацата, след като небръснатата му буза се удари в замръзналия пръстен под. Петрович дори успя да се изненада — чудна работа, не изпитваше болка, но усещаше студ. Той премести очи към фигурата в лилавите панталони, която все повече се размазваше пред очите му, и съзнанието му парна затихващата мисъл, че днес Фроска няма да получи трийсет рубли, а той няма да изхарчи доларите, които толкова неочаквано влязоха в джоба му. Кръвта образуваше тъмна локва, а човекът с пистолета отстъпи предпазливо встрани, за да не изцапа модерните си италиански ботушки. Изчака малко, прицели се и стреля отново — този път в главата.

— Раел, наистина ли беше толкова необходимо да направиш това? — разнесе се глас зад него. На лицето на момчето със зеления клин бе изписано нещо като недоволство.

Съществото с черните нокти, което всъщност много трудно би могло да се нарече както мъж, така и жена, свали димящото оръжие.

— Да, Локи. Дядото веднага щеше да хукне да пропива парите и цялото село щеше да види, че той неизвестно откъде се е сдобил с камарата кинти. И кой му ги е дал? Ами, разхождаха се тук двама и молеха да им продадат едно нещо. — Убиецът дрезгаво се засмя. — Старецът често имал запои, поркал в несвяст, казаха ми това в три къщи подред. Ще го открият най-рано след седмица, преди това няма да се усетят. Че може и по-късно да стане. А в това време ние ще успеем да свършим всичко. А ти защо се притесняваш чак толкова, просто не разбирам? Като че ли това ти е за пръв път.

— Не ми е за пръв път — съгласи се Локи. — Но ако нещо не ти се случва дълго в живота, успяваш да отвикнеш от него, нали така?

— Хайде да не се впускаме във философстване — усмихна се Раел. — Днес Калипсо очаква С ТРЕПЕТ резултати и ние не бива да я разочароваме. Може би най-сетне ще се стегнеш и ще започнеш да действаш, а? Времето ни е скъпо.

Съществото със зеления клин на име Локи предпочете да не отговаря, приклекна до трупа и сръчно отвори плоското куфарче. В удобните му кожени джобчета се мъдреха странни на пръв поглед предмети — пластмасови нечупливи колби, спринцовки и скалпели. Локи извади маска за лице от марля, сложи я на устата си и подаде още една на убиеца, а той бързо завърза връзките й зад ушите си. След това Локи измъкна от джобчето скалпел с тънко острие и погледна към ъгъла зад кацата, където нещо мърдаше. Изчака малко и намъкна плътни гумени ръкавици на ръцете си.

— Внимавай — предупреди го първото „педалче“. — Това е много опасно.

— Зная — сви свадливо тесните си рамене другото.

Сетне се изправи, пружинирайки на краката си, и прескочи локвата черна и вече съсирваща се кръв, поклащайки ледената стомана на скалпела в ръката си…

Първа глава Татуировката на гърба

неделя, 21 часа и 20 минути

Прибоят шумеше тихичко и нежно, а вълните на прозрачния океан съскаха с пяната си и бавно облизваха белия коралов пясък. Топлият бриз поклащаше върховете на кокосовите палми, а между стъблата им бяха опънати копринени хамаци. Небето бе пропито от невероятна розова светлина, сякаш някой бе размазал по него листа на цветчета, а в процепите му се виждаха проблясъци от умиращото червено слънце. По пясъка се виеха линии от отпечатъците на тънички дири — крайбрежните раци изпълзяваха от дупките си, за да посрещнат настъпването на дългоочакваната нощ.

Платинената блондинка, която наблюдаваше суетенето на черните гръбчета по пясъка, отпи ананасов сок от високата кристална чаша и облиза горната си устна. Интересно за какви ли заслуги раците се озоваваха тук? Какво ли биха могли да извършат през своя кратък подводен живот? Може би да извадят давещо се момиче или да запушат с черупка пробойната на някой кораб? Всъщност какво значение имаше това… Тук много по-лесно можеше да полудееш, отколкото да се ориентираш в разни тънкости. За пет хиляди години тя вече се бе научила да осъзнава това.

Чувствените й ноздри, познаващи кокаина, потръпнаха. Блондинката не изглеждаше точно като красавица от лъскаво списание, но честната оценка на един опитен женкар съвсем спокойно би могла да я характеризира като хубавка и дори като симпатична. Имаше вирнато носле, пухкави бузки и брадичка с малка трапчинка. А физиономията й май се разваляше единствено от устните — те бяха тънки като конец и едва се забелязваха на бледото й лице. Момичето беше облечено в бял хитон, обрамчен с небесносиня ивица и изработен от лек, но в същото време непрозрачен плат, който скриваше очертанията на тялото му.

Пръстите й с идеален маникюр отново обхванаха чашата. Блондинката погледна с омраза жълтеникавия сок и понечи да произнесе една кратка, но изчерпателна дума, ала в същия миг се разнесе отвратителен, почти металически звук: „Биииииип!“ Красивото лице на момичето се разкриви от злоба. Да, разбира се, както винаги. И какво, на това ли му казваха идеално общество? Ако знаеше тези неща по-рано, щеше да избере нещо съвсем различно. Достатъчно бе да поживееш тук един месец, за да пукнеш от рафинираност. Де да имаше една бира… Честна дума, в момента бе готова да преспи с когото и да било само за една бутилка (биииииип) бира. Само че и да преспеше, и да не преспеше, на островите нямаше и никога нямаше да има нормална бира, а само безалкохолна. А какви бяха нравите тук? Всъщност, само като си помисли бегло за варианта да се отдаде за една бутилка, тя току-що извърши мислено прегрешение. И макар че тук никой не следеше мислите, когато се появеше такова нарушение, служителите на офиса бяха длъжни да напишат подробна докладна с доброволно покаяние до началството. Да вървят на бибиткащата си майна. Тя нямаше да напише нищо.

Блондинката въздъхна и отново жадно отпи от сока — някъде около една трета от чашата. Един кокосов орех от люлеещата се наблизо палма тупна меко върху пясъка. Раците тутакси се устремиха към него, но момичето не обърна внимание на шумоленето им. То погледна към изящния си ръчен часовник с формата на лилия. Вече беше девет и половина вечерта и всеки момент в чата щеше да се появи загадъчният кавалер, който се стовари на главата й неизвестно откъде. Девойката се бе изнервила в очакване на появата му, тъй като днес твърде много неща зависеха от онова, което трябваше да чуе.

О-оу! — изписка айсикюто и блондинката посегна нетърпеливо към небесносиния лаптоп на масата. Веднага намери в листата за контакти онзи, който й бе нужен. Никът му се състоеше от две главни букви и една цифра — RL2. „Там ли си? Отговори?“ — примигна съобщението в ICQ. „Да“ — написа бързо тя отговора с пръстчетата си с дълъг маникюр. Сетне постоя малко и добави: „Направи ли каквото те помолих?“, а екранът леко потрепна, сякаш се изплаши от въпроса. „Скоро ще го направя. Чакай резултат.“ Знакът с цветето на монитора се сгърчи като в агония и почервеня — събеседникът се бе изключил, както винаги неочаквано. За всеки случай тя почака още петнайсетина минути, а след това вдигна неохотно ръка от мишката, тъй като по всичко личеше, че RL2 си е отишъл за дълго от чата.

Момичето стана, свали хитона и остана чисто голо. Сетне се наведе и развърза дългите връзки на гръцките си сандали от изкуствена кожа. И хукна надолу, едва докосвайки нагорещените стъпала с босите си крака, към плажа навътре в лагуната. Последните отблясъци на слънцето весело палуваха върху стегнатите й малки гърди с розови зърна. „Чакай резултат“ — удряха като горещи чукчета буквите от айсикюто в слепоочията й.

Морето беше топло като сварено мляко. Всъщност тя дори не си помисляше, че би могло да бъде другояче, тъй като един от малкото местни плюсове се състоеше в това, че тук нямаше вълнения или внезапни застудявания. Наслаждавайки се на прибоя, блондинката бавно навлезе в блестящия океан, а водата сладостно обгърна бедрата й. Последният слънчев лъч обагри в пурпурни тонове професионално направената цветна татуировка на мускулестия й гръб, по който нямаше грам мазнини. Тя представляваше дракон, стиснал за гърлото красив юноша е меч в ръка. Когато лопатките й се движеха, челюстите на дракона се затваряха и сякаш отхапваха главата на човека. Картината беше увенчана с надпис с готически шрифт, който гласеше: „МЪСТ“.

Тя се хвърли във вълните и не видя как никът RL2 в айсикюто най-неочаквано просветна в зелено и след секунда отново се изключи. Пристигналото съобщение гласеше само: „Направих го.“

Втора глава Ребрандиране

понеделник, 12 часа и 27 минути

Седнал във високото сребърно кресло под огромното пано във вид на скръстени крила, Гавраил разглеждаше съсредоточено присъстващите. Лека-полека го обземаше ледена ярост. Хората покрай дългата маса, общо взето, се веселяха — разказваха нови вицове, пиеха светена вода от малки кристални бутилчици и се хвалеха с новите си електрически машинки за модерно подстригване на перата. Уж вече бяха минали милиони години от момента, когато Гласа благоволи да сътвори Вселената, и за това време ангелите биха могли да свикнат да се явяват на всекидневното заседание в уречения час. Само че те не бяха свикнали и вече бяха минали двайсет минути, а важното заседание все не можеше да започне, защото служителите още не се бяха набъбрили. Разбира се, главното началство с неговия безпрекословен авторитет не беше тук, а пък тоя Гавраил кой ли щеше да го слуша? През последните петстотин години ангелите не можеха да бъдат наказвани и дори глобявани, тъй като началството забраняваше такива неща, понеже това било светлата Небесна канцелария, а не мрачният Град, където режимът се градеше върху жестокото смачкване на индивидуалността на всяка личност. И един вид каква щеше да е в такъв случай разликата между приветливия Рай и суровия Ад, ако и в Рая всички започнеха да ходят под строй, подчинявайки се на строга дисциплина и безпрекословни заповеди? Трябваше да се подхожда по-снизходително. Да, началството имаше известно право, защото те и без това вече бяха забранили всичко възможно, и в момента беше по-лесно дори Бен Ладен да пристигне с туристическа виза в Ню Йорк, отколкото един обикновен човек да мине през райските врати. В резултат на това в Небесната канцелария почти нямаше хора, построените за праведниците разкошни вили на тропическите острови пустееха, а в четирийсететажните луксозни небостъргачи живееха най-много по трима-четирима души. Сто пъти бяха казвали на началството, че трябва да организират ПО-МАЩАБНА, качествена и скъпа реклама на Земята, та хората да сънуват райските селения, да си мечтаят да попаднат в Рая и да превърнат това в основна цел на живота си. Защото още през Средновековието никой вече не се хващаше на мухлясалите правила, които представителите на Гласа рекламираха на Земята: не кради, не убивай, не прелюбодействай (камо ли през XXI век. когато всяка омъжена жена имаше най-малко по двама любовника), а след това ще ти е писано да можеш вечно да летиш из облаците по пижама и да похапваш ябълки. Но проблемът се състоеше в това, че Гласа се решаваше на такива неща доста неохотно, понеже небесният Рай сам по себе си бил възхитителен бранд и затова нямало нужда да го рекламират. И изобщо всяка реклама била призвана да лъже хората, а това противоречало на райските правила. Аха-аха. Да се разсъждава така беше добре в епохата на Ренесанса, но в нашето цинично време без реклама не можеш да стигнеш доникъде. Ако това зависеше от Гавраил, той отдавна вече да е наел първокласни специалисти отвън и да е направил ребрандиране. Ето на, и сега началството изчезна безгрижно в поредния си отпуск на Земята, а всички съвещания и заседания се стовариха като чук върху неговите криле. Обемът на работата беше невъобразим и колкото и да се гърчиш, задължително ще извършиш нещо неправилно. Неприятно му бе да си спомня КАК го отнесе миналия път, когато началството излезе в отпуск и в този момент най-неочаквано избухна Втората световна война… След като се върна, Гласа без малко не му откъсна крилете. Сетне и колегите му, и най-добрите му приятели го мачкаха по събранията с такава радост и упоение, че не беше ясно как изобщо се задържа на поста първи заместник. По този въпрос беше най-добре да не се търси нещо ново, а старите традиции да се върнат. Защо да не отстраняват още в самото начало такива земни лидери като Хитлер? Нали в библейските времена имаше съвсем открита практика почти всеки месец на Земята да се изпращат ангели на възмездието. И трябва да отбележим, че това бяха много печени момчета — две от тях без проблеми пометоха два големи града едновременно — Содом и Гомор, и то до такава степен, че от тях не остана камък върху камък. Не, райският отряд със специално предназначение не беше разформирован, съществуваше формално до ден-днешен и проформа дори се провеждаха тренировки. Но, общо взето, бойците му скучаеха в продължение на столетия, сражавайки се лениво само на шах в базата, и сигурно окончателно се бяха простили с бойните си навици. Причината за това беше проста — Гласа изгуби интерес към човечеството, което бе създал, след като установи, че то изобщо не се оказа чак толкова симпатично, както си го бе представял, докато конструирал Адам и Ева. И след като се умори да развихря безкрайни войни, кръвопролитни наказания и страсти по златния телец, в крайна сметка Гласа плю на цялата тази работа с думите: „При тези, ако ще да изпращаш ангели на възмездието всеки ден, пак няма да има никаква полза.“ Сетне остави хората сами на себе си. Тайничко наивно се надяваше, че те ще се вразумят и отново ще дойдат при него. Но това не се случи…

От време на време, когато поредният кървав диктатор загиваше при загадъчни обстоятелства, Гавраил започваше да си мисли, че някои обидени ангели тайно от Гласа може би са създали свои собствени „ескадрони на смъртта“ като в Южна Америка, за да ликвидират самозабравилите се VIP-грешници. Но всеки път, след като посетеше базата на райския отряд със специално предназначение, категорично отхвърляше тази своя идея, тъй като заради липсата на истинска бойна практика тези нещастници едва ли биха могли да удържат победа дори и над два питомни заека. Освен това нито един от тях не би дръзнал да извърши убийство без официален лиценз — без небесносинята пластмасова карта с подписа на Гласа. А за да се сдобиеш с нея, трябваше да събереш толкова документи с печати, че с каруца да ги натовариш, тя ще се счупи.

Надвиквайки врявата, Гавраил почука със сребърната лъжичка по кристалната чаша със светена вода. Къдрокосите глави се обърнаха неохотно към него. А шумоленето на десетки масивни криле стихна за секунда.

— Ъъъъ… Моля за извинение, но може би все пак ще започнем? — Той посочи с поглед към големия часовник, който красеше стената. Стрелката вече наближаваше дванайсет и половина. — Ако някой не е информиран, искам да ви съобщя, че имаме страшно много работа. Хайде най-сетне да започнем заседанието.

Сякаш по сигнал присъстващите трудолюбиво зашумоляха с книжата си и служителите придобиха вид на страшно ангажирани персони. Гавраил погледна въпросително първия докладчик. От мястото си стана един чипонос ангел с дълги коси, стиснал пред себе си внушителна велурсна папка с райския герб.

— По принцип, уважаеми Гавраил, днес няма какво да обсъждаме… Всъщност, както и вчера — обяви тъжно той и присъстващите положиха доста усилия, за да подтиснат желанието си да се усмихнат. — Според отчета на персонала на райските врати през неделния ден при нас от Земята са пристигнали: праведници — нула броя, благочестиви хора — нула броя, свети старци — естествено, също нито един брой. Ей тук е закачена бележка на портиера, който моли да му бъдат отпуснати почистващи средства за избърсване на полепналата паяжина и ръждата от вратите, тъй като понякога не ги отварят по три месеца. Нашият контингент се отличава със завидно еднообразие — невинни момичета и измъчени старци отшелници. Както и новородени младенци, които попадат в Рая автоматично, като изобщо подминават вратите. Остава ни само да завиждаме на методите и превъзходно организираната реклама на конкурентната организация, тъй като през последните петдесет години не можахме да примамим при себе си дори и един уличен метач.

Гавраил изсумтя. Виж го ти, това момче откри Америка, говореше така, сякаш тези факти не бяха известни на никого от насядалите край масата. Изключително строгите условия, при които човешката душа можеше да се озове в Рая, в крайна сметка доведоха до това, че при тях на практика нямаше нито една знаменитост — нито политик, нито певец, нито дори един нормален художник. Всички звезди отиваха директно в Ада и това се бе превърнало в традиция още от времето на фараоните. Рембранд ли? Та той имаше толкова млади любовници, че пръстите на двете ти ръце нямате да стигнат, за да ги изброиш. Джими Хендрикс ли? Че той, след като се озова в Града, не можа да се свести в течение на цели четирийсет години от състоянието, в което изпадна и което толкова безотказно му осигури последната му доза хероин. Джон Кенеди ли? Беше грях дори да се обсъжда самата възможност за неговата поява в Рая. Майната им на тия звезди. Но докладчикът беше прав, като каза, че в Рая и със свещ не можеш да откриеш нито един читав специалист, дори някакъв долнопробен електротехник. Можеше да звучи смешно, но в Небесната канцелария нямаше кой да забие един пирон както трябва — та нима съществуваше нормален дърводелец, който да се озове в Рая? И затова се налагаше да си затварят очите за… Всъщност в този момент не беше чак толкова важно за какво.

— Всичко е ясно — отбеляза уморено Гавраил. — А какво е положението с нелегалната емиграция? Какви са последните новини, Серафимушка?

В отговор последва мълчание и поредното тревожно шумолене на криле. След като се обърнаха едновременно, ангелите установиха, че едва сега забелязват, че извитото кресло, в което обикновено седеше Серафим, в момента е празно. А на квадратната подложка върху масата пред него нямаше нито бележник, нито лаптоп, нито традиционната чаша със светена вода. Казано накратко, днес Серафим изобщо не се бе появил.

От физиономията на Гавраил присъстващите много добре разбираха, че архангелът се опитва да потисне още по-силния си изблик на ярост. Настроението му окончателно се развали. Най-вероятно скъпият Серафимчик пак се бе успал. За сто двайсет и пети път. Колкото и да му набиваха в главата, че трябва да идва навреме на работа, от това нямаше никаква полза. Явно трябваше да предложат на Гласа да въведе парични наказания, защото Шефа например (направо да си плюеш в пазвата) за далеч по-безобидни неща превръщаше служителите в пепел. Ето какво щеше да направи той сега — щеше да закрие заседанието и да отиде в дома на този тип, за да го спипа в леглото по бели гащи и така да му попречи да излъже (Серафим оправдаваше редовните си закъснения с това, че спешно му се е наложило да спасява поредната заблудена душа). Подобна свинщина не се случваше за пръв път и търпението на Гавраил окончателно се изчерпа.

Архангелът стана плавно от креслото, подпирайки се с крило на масата.

— Обявявам почивка — заяви мрачно, загледан в грейналите от радост лица на служителите от офиса. — Но никой да не си тръгва. Ще се върна бързо.

След десет минути Гавраил стигна с правителствената сребърна колесница, в която бяха впрегнати три бели коня, до двуетажната вила от бамбук, над която равномерно се поклащаха върхарите на кокосови палми. Даде знак на кочияша да го почака и изтича по стъпалата пред входа, като си помагаше, размахвайки леко криле. Архангелът тъкмо се канеше да забарабани по вратата, но тя внезапно се отвори широко още при първия удар. „Не е заключил? Няма значение… от кого да се заключваш тук…“ Гавраил се промъкна на пръсти в обзаведения в псевдояпонски стил хол, където по стените висяха самурайски мечове с дръжки от кожа на акула, която не им позволяваше да се изплъзват от ръцете по време на бой. В момента японският стил на оформление беше много модерен, а изтънченият като момиче Серафим обичаше да следва последната земна мода, откакто започнаха отново да го пускат от време на време в командировки на земята. Гавраил се подхлъзна на сламената рогозка, върху която бяха изобразени самураи, но се сдържа да не избибитка, за да не дава лош пример на кочияша.

— Серафим, събуди се! — извика архангелът, а по коридорите се разнесе кънтящо ехо.

Набирайки скорост, Гавраил влезе с решителна крачка в спалнята, чиито стени бяха облицовани с небесносин шанхайски атлаз. Въпреки очакванията му никой не спеше в огромното легло за три персони, но одеялото и възглавниците бяха смачкани така, сякаш допреди малко някой бе лежал върху тях. Гавраил не откри Серафим нито да плува в мраморния басейн, нито да лежи на шезлонга на снежнобелия плаж или да разпуска в японската сауна с горещи камъни. Служебният му мобилен телефон беше включен на малката масичка и самотно пискаше със сигналите на неприетите обаждания. Гавраил взе апарата, разгледа дисплея и забеляза, че будилникът му е настроен точно за десет часа. Само че къде беше изчезнал собственикът на апарата?

— Серафим? — извика той разтревожен, този път по-високо.

— Серафим?! — повтори Гавраил вече отчаяно.

Никой не му отговори.

Трета глава Бизон Карузо

четвъртък, 23 часа и 02 минути

„Правичката да си река, въобще не знам що пиша туй. Ако требе да съм честен, хич не ставам за писател. Пък и в наш’то село нивгиш не са тачили тия ми ти писатели, понеже от техните книжки, освен да си свиеш цигарка или да идеш по нужда, няма никва друга полза. Ама кат’ е знайно къв ужас преживяхме наскоро с негово благородие, за такъв страшен разказ, правичката ще ви река, четвърт водка е малко да ми дадат. Моят щабскапитан господин Калашников точно тъй ми рече: ти, братле, записвай, щото шъ има к’во да си спомняме на стари години. И взе, че пак забрави, че тия стари години нивгиш няма да дойдат. Щото ние с него са намираме не къде да е, а във възможно най-адското пъкло — на онзи свят, дето негово благородие почти сто години бачка заедно с мен в Управлението за наказания. Главният началник на това управление (ние му викаме Шефа) е личен враг на рода човешки и има рога, копита и опашка с пискюл. Под негово ръководство заедно измисляме как да наказваме известните хора в Ада — крале, президенти и разните му там певци. И аз кат’ един същински Бизон Карузо на необитаемия остров взех да си водя дневник — ката ден описвам кво шъ стани с тази и кво ощи шъ са случи. Таман преди шест месеца двамцата с господин Калашников разкрихме грандиозно престъпление в Ада и спасихме цялата вселена от края на света. Сиреч, аз бях тоя, дето най-вече разобличи вражеските козни, ама требе привичката да си кажа, чи негово благородие малко ми помогна. Ако бяхме в майката Русия, царят-господарят веднага щеше да мъ произведе във фелдмаршал, ама в проклетото пъкло (ние помежду си му викаме Града, понеже е построено като един грамадански град) ми дадоха сал пропуск за един месец за квартала на нимфоманките, дето са и Лукреция Борджия, и Месалина, и фотомоделката Ан-Никол Смит, и даже порнозвездата Лола Ферари. Ама к’ъв ти месец, те за една седмица тъй ма огрухаха, чи до ден-днешен едва си местя краците. А пък негово благородие получи повече благоволение от Шефа и дълбока почит. Хванаха го за нежните ръчици и го преселиха в един баровски квартал, та сега си живее на третия етаж кат’ на Господа в пазвата — асансьорът нивгиш ни съ чупи, електрика има денем и нощем, в топлата вода, ако щеш плувай, ако щеш съ дави, комшиите не вдигат скандали и до един са разни професори и академици. Де да имах аз такъв късмет, а пък негово благородие на всичкото отгоре е недоволен, понеже му обещали да му дадат възможност да са види с жена си Алевтина, която съ развява из Рая, ама още го пързалят. Да му таковам мамицата! Всеки на негово място щеше да откачи от късмета си за пръв път от сто годин да съ изкъпе с топла вода, ама на негово благородие пак нищо не му хареса. И без туй рядко го виждах засмян, а пък сега стана съвсем начумерен, нищо чи ходи на работа с ново волво, а пък костюма му го уши самиот Кристиан Диор със собствените си кунки. Ама аз съм си доволен от съдбата, пък к’во кат’ ма минаха с наградата — що да съ сърдя като такваз е войнишката ни участ. А пък как само са прочу господин Калашников! Пред Управлението за наказания по цял ден висят моми и искат ахтограхи, папараците са напъхват на тълпи през прозореца, телевизиите му спукаха тилифоните, репортерите риват и искат интарвута. Дотам съ докараха нищата, че скоро самиот режисьорин Сергей Понтарчук шъ снима за него велик блокбастър с взривове и разни други скъпи пиротехники. Отначало искаха да нахарзулят тая работа на Спилбърг, ама разправят, че тоя негодник бил добре със здравето и нямало скоро да мре. Вярно, когат’ моят щабскапитан разбра кой шъ гу изобразява на екрана, три дни требеше да го наливаме с чист спирт и да му тургаме компреси на челото, понеже поканиха един британец — Фреди Меркюри. Ама аз си мисля, чи той става, щото е мъж в силата си и освен туй има мустаци. А пък женската му — Алевтина, по сюжет и изобщо, щяла да я играе една французка мома с големи нянки“.

По стар навик, останал още от времето, когато беше жив, служителят на Управлението за наказания казашкият унтерофицер Малинин наплюнчи изгризания молив, завирайки го в устата си. Той не можеше да пише дълго, защото бързо се изморяваше, но му харесваше да изпълва сивкавата хартия с едри разкривени завъртулки и явно се бе увлякъл във воденето на дневник. Телевизорът зад гърба му примигна, тъй като по време на рекламния блок се включваше автоматично, защото задължителното гледане на рекламите влизаше в условията за пребиваване в Града. Мъждивата светлина на екрана освети мръсната бетонна кутия без тапети, по чиито стени замислено пълзяха мустакати сингапурски хлебарки, всяка голяма колкото човешки пръст. В Ада ги отглеждаха специално. Малинин не обръщаше никакво внимание на насекомите, тъй като вече бе свикнал с тях. Единственият прозорец в стаята беше счупен и хищно се зъбеше с парчетата стъкла, но унтерофицерът нямаше пари да сложи ново стъкло. Освен това стъкларят ходеше да ремонтира по списък, а записванията бяха за година напред. Всъщност той чакаше доставката на маса вече повече от година, тъй като за целта бяха нужни грешници, които според условията за наказания задължаваха всеки ден да мъкнат мебели чак на 200-и етаж.

Рекламата показваше щастливи хора, които ядяха някакви кръгли сладкиши. Когато сочно и почти вампирски отхапваха от тях, лицата им се озаряваха от почти детски усмивки. Те изпадаха в див екстаз, измъкваха вълшебните сандвичи един другиму от ръцете си и ги изяждаха толкова настървено, че чак ушите им плющяха. А от високоговорителите се носеше доволно кискане. „В холандския квартал са станали много нагли — помисли си сънено Малинин. — Не стига, че отглеждат марихуана в саксии, като твърдят, че били кактуси, ами сега нахлуват с нея и на пазара на фастфуд. Време е да ги претарашим.“ Записът свършваше — двама младежи размахваха фланелките си и подскачаха голи върху пластмасовата маса в някакво кафене. В небето летеше клоун, който се разпръскваше на разноцветни балони, кискаше се неудържимо и се гърчеше. Екранът се взриви и разсече от надпис: „Мудоналдс — това обичам аз!“ Малинин беше равнодушен към „Мудоналдс“. По принцип той можеше да яде всичко, но унтерофицерът смяташе, че посещенията в заведения, където не сервират водка, са губене на време. След като записа на лист идеята си за рейда в холандския квартал, казакът погледна вяло часовника си. Вече беше късно. Време бе да се изкъпе със студена вода и да ляга, защото утре трябваше да стане рано. Интересно какво ли щеше да сънува тази нощ според условията на наказанието? По принцип Управлението коригираше и такива неща като сънищата. Вчера през цялата нощ с един нажежен чук го преследваше ковачът Вавила, чиято дъщеря унтерофицерът обезчести, преди да отиде в казармата, и той се събуждаше ужасен и плувнал в пот, а краката му продължаваха да тичат сами. Малинин се отблъсна заедно с вехтия фотьойл от масата и се вторачи замечтано в шкафа, където на едно тайно местенце беше скрита заветната гарафа. Разбира се, според законите на Града след двайсет и три часа употребата на твърд алкохол бе забранена категорично, само че кой ли щеше да го види тук? Щеше да пийне едно и сетне вече можеше да заспи.

Телефонът иззвъня точно над ухото му в мига, в който унтерофицерът вадеше тежката гарафа от тайното местенце и предвкусваше удоволствието. Малинин се стресна и изпусна скъпоценния съд от дясната си ръка, но в следващия момент с изумителна сръчност я хвана с лявата точно преди да докосне пода. А с освободената си ръка грабна слушалката, като едва се удържаше на краката си. И застанал така, с преплетени ръце, заприлича на скулптура на индийския бог Шива.

— Ало — изхърка Малинин, притискайки слушалката с рамо до ухото си. — Слушам.

— Серьога? — преряза слуха му силно промененият от мембраната глас на Калашников. — Слава богу, че си вкъщи. Ей сега ще дойда при теб.

Малинин изстина. Последния път, когато Калашников му се обади по този начин, нещата не свършиха добре. Обзеха го тревожни мисли, а гарафата се разтресе в ръката му и започна да се люлее.

— Какво е станало? — процеди той.

— Не може да се разкаже с две думи — обяви Калашников. — Но положението е лошо.

— Пак ли?! — изуми се Малинин. — Докога ще продължава това?

— Извинявай, старче, но такъв е законът на този жанр. Нали си чел кримки? Когато детективите са разкрили едно престъпление, задължително има и второ. Иначе кой щеше да е чувал за Шерлок Холмс или за комисаря Мегре, ако бяха разкрили само едно убийство? В такъв случай всяко участъково ченге в Новосибирск щеше да се похвали с такива успехи.

— Пак ли идва краят на света? — пребледня Малинин. — Втори път няма да преживея такова нещо. Искате ли да им откажем? Като нищо можем пак да налетим на камара трупове.

— Вече се уморих от теб, Серьога — ядоса се Калашников. — Какви трупове? Дори и аз още не зная за какво става дума. Като дойда, ще ти разкажа. Хайде, вади гарафата. Ще си поприказваме.

Малинин окачи слушалката върху вилката и седна бавно на пода, но забрави да разплете ръцете си. Изведнъж напълно му се отщя да пие водка. Той удари злобно дъното на гарафата в стената и размаза една хлебарка, която си кротуваше там. Унтерофицерът знаеше, че нещастното насекомо щеше да оживее, защото в ада никой не умираше.

Но в момента наистина му се искаше да убие някого…

Четвърта глава Синдромът на козела

четвъртък, малко по-рано, 21 часа и 11 минути

Шефа гледаше обкованата със злато врата на кабинета и на лицето му беше изписано крайно недоверие. С него току-що се свърза вярната му секретарка — френската кралица Мария-Антоанета, и развълнувано му съобщи, че е дошъл необичаен посетител по някакъв изключително важен въпрос. Толкова необичаен, че Шефа тутакси забрави за всички спешни срещи. Виж ти, те вече го търсеха сами. До скоро той дори не можеше да си мечтае за това. Колко хубаво, че никога не спеше, иначе със сигурност щеше да си помисли, че сънува. Какво пък, нямаше да е грях да поудължи този безценен миг, като подържи малко госта в огромната приемна. Потупвайки отмъстително с опашката си, Шефа почака още малко, за да поизмъчи новодошлия, а след това натисна бутона на интеркома с дългата фаланга на мъхнатия си пръст.

— Да влезе — каза той с официален тон. И зае поза на изключително заето същество, грабвайки купчинка листове и слагайки очила на носа си.

Вратата се отвори, а през нея безшумно се промъкна фигура, облечена с дълго до петите монашеско наметало с качулка. На гърба му се издигаше гърбица, но Шефа много добре знаеше, че това не е някакъв вроден недъг. Би трябвало да се престори, че не го познава, но босът не се сдържа.

— Я виж ти кой е дошъл! — Шефа побутна очилата към върха на носа си и впери жълтите си очи в посетителя. — Гаврюша в целия си блясък! Какво става, скъпи мой? Да не би Гласа пак да е оставил управлението на теб, а ти отново да си се издънил, както миналия път, когато проспа проблема с фюрера?

Шефа знаеше, че има пълното право да си позволи такъв пренебрежителен тон в разговора си с госта. При положение че новодошлият бе дръзнал да извърши тази нечувана дързост — да се появи в кабинета му инкогнито, това означаваше, че има ОГРОМНА нужда от него. Посетителят смъкна качулката от главата си, а по раменете му се разпиляха златни къдрици и се разкри волево младо лице с тънък нос и покрити със светла брада бузи. Без да чака покана, Гавраил седна в неудобното кресло от другата страна на масата.

— Гласа изобщо не знае, че съм дошъл тук. Взех решението да се срещна с теб на свой риск и на своя отговорност — отговори тихичко той. — Наложи ми се да използвам VIP-пропуска, който дава право на представителите на Небесната канцелария да ходят в Ада, за да инспектират. Вярно, откакто се помня, никой никога не го е използвал. Трябва спешно да се консултирам с теб. Напоследък в Рая започнаха да стават странни неща и аз не мога да намеря логично обяснение за тях.

Настроението на шефа се подобри. Денят определено завършваше много добре и когато архангелът си тръгнеше, задължително щеше да пийне нещо.

— Поздравявам те най-искрено — усмихна се садистично той. — Гласа със сигурност няма да ти прости втора такава тежка издънка, въпреки политиката му на всеопрощение, която се рекламира толкова мащабно. Ще те пратят на Земята като ангел-хранител и ще бачкаш на две смени — денем ще регулираш уличното движение, за да предотвратяваш автомобилни катастрофи, а нощем ще шушнеш в ушите на девойките в пубертета да не си смъкват гащичките.

Гавраил размърда разочаровано криле и гърбът му потръпна. А сетне вдигна глава и погледна непреклонно Шефа в тържествуващите му очи.

— И все пак ти си страшно злобно създание — проточи натъжено архангелът. — Наистина ли си забравил всичко? Та нали навремето ти също беше ангел, работехме в едно ведомство, бюрата ни в централния офис бяха едно срещу друго. Наистина ли не си спомняш как всички от ведомството ходехме всяка неделя на пикник край кораловите острови? Там ти свиреше на китара и беше душата на компанията.

— Там е работата, че много добре си спомням. — В гласа на Шефа прозвучаха метални нотки. — Включително и онзи прекрасен миг, когато станах паднал ангел, а всички вие дружно гласувахте като един за изгонването ми от Рая. Ако не ме лъже паметта, ти също не възрази срещу това… скъпи мой Гаврюшенка.

От ноздрите му излязоха тънки струйки черен дим, които бяха явен признак на гняв. Гавраил въртеше нервно в ръце златната писалка, която бе взел от бюрото.

— Пич, вече минаха толкова години, стига си се цупил — каза ядосано архангелът. — Съществуват такива неща като корпоративна етика и ти я наруши, като се противопостави публично на ръководството. Много добре знаеш, че ако не беше изтекла информация в Библията, всичко щеше да свърши с едно мъмрене по време на заседанието, но в този случай, извинявай, ама се наложи да те изхвърлят от облаците в пъкъла. Интересно какво щеше да направиш ти с човек, който се опита да ти отнеме властта?

Шефът се замисли много дълбоко, тъй като възможните варианти бяха безброй. Щом забеляза колебанието му, с присъщата си ловкост Гавраил взе инициативата.

— Ето на, виждаш ли! Корпоративната работа, приятелю, по принцип е сложно нещо — може би някое от момчетата вътрешно те е подкрепило, но няма как да се цепиш от колектива. Пък и освен това, ако трябва да си сложиш ръка на сърцето, ти наистина ли съжаляваш за този развой? — Гавраил се подсмихна. — Я погледни с какво се сдоби в замяна на това! Ръководиш милиарди, прославят те в стотици филми, образът ти е увековечен в изкуството, прекланят се пред теб на събрания! Ти се превърна в бранд.

Когато чу тази безобидна дума, Шефа видимо се напрегна и се вторачи с омраза в събеседника си. А от колебанието му не остана и следа.

— Бранд ли? Интересно дали на теб ще ти хареса, ако превърнат в твой символ един козел — изсъска злобно той. — Ти изобщо виждал ли си някога тия козли на живо? Лично на мен не ми е много приятно да ме асоциират с козел. Сигурно това е работа на вашия креативен отдел?

— Е, на нашия е… — призна си неохотно Гавраил. — Но, от друга страна, извинявай, ама с кого да те асоциират? С фламинго ли? Съгласи се, че изобщо не приличаш на фламинго? А козелът все пак има рога…

— Край, стига вече — подскочи Шефа. — Използването на такива номера е истински черен пиар. Аз дори не споменавам тайните ви машинации с Холивуд. Знаеш ли, на теб също нямаше да ти хареса, ако образа ти изиграеше Робърт де Ниро, който твърди от екрана, че човешката душа е затворена в яйцата.

— Аз нямам нищо общо с Холивуд. Претенциите ми към тях са други и искрено си мечтая да ги накъсам на парчета — отсече Гавраил. — Гледа ли трилъра „Константин“? Не стига, че там според сюжета съм изобразен като завършен мръсник, ами на това отгоре съм и жена. Теб поне те играят готини мъже.

Шефа се засмя с облекчение.

— Е, невинаги са мъже. В „Заслепен от желания“ ме игра фотомоделката Лиз Хърли. Но аз съм търпеливо същество — тя все някога ще се озове при нас в Града и тогава ще си побъбрим миличко с нея на четири очи.

— А щом си търпеливо същество — хвана бика за рогата Гавраил, — тогава би трябвало да разбираш нашата ситуация. Проблемите в Рая са реални. Няма НИКАКВИ хора, това е истинска катастрофа. Супсрлуксозните вили на безбройните острови пустеят от хилядолетия, обслужващият персонал се е смаял какво да прави от безделие. Наистина ли ти трябват още души? Вече не знаеш къде да ги дяваш. Остави ни и ние да си направим малко пиар, та обитателите на Небесната канцелария да станат повече. Хората се хващат по-лесно на черния пиар и ти много добре знаеш това. Не е достатъчно да обясняваш колко добър си ти, трябва здравата да оплюеш конкурента си и само тогава ще си окей. Ние не можем да си признаем официално, че сме автори на черен пиар, защото това не е наш метод. Само че ни трябват души.

Архангелът разпери широко ръце, за да покаже колко голяма е нуждата им от души.

— Вашите хора не са пиари, а кучешки лайна — контрира го Шефа. — Каква полза има от тях с вашите идиотски правила? Значи островът, на който се намира Валхала, е пуст, така ли? И защо? Защото според правилата на викингите те отиват в Рая само когато са с меч в ръка. Но ако един викинг пристигне във Валхала с въпросния меч в ръка, значи вече е убил някого, нали така? А във вашите заповеди категорично е казано: не убивай. И затова във Валхала до ден-днешен няма нито един викинг.

— Наясно съм с това — отвърна кисело Гавраил. — Виж какво, старче, хайде поне днес да не се караме, искаш ли? Абсолютно си прав за някои неща — за гушата съм. Имаме такива проблеми, че направо е истински ужас. Дори не можеш да си представиш за какво става дума.

— Това само може да ме радва — отбеляза оптимистично Шефа. — Нали не си забравил, че аз отдавна вече не работя във вашето ведомство? Вашите загуби са печалба за мен. Както и да е, хайде, казвай какво е станало при вас. Заинтригува ме.

— Накратко, положение е следното — зашепна Гавраил. — Само че нека това да си остане между нас, окей? Общо взето, от понеделник насам от централния офис на Небесната канцелария започнаха да изчезват безследно ангели, които са началници на големи отдели. Един след друг. Неизвестно къде.

— Как така? — повдигна лекичко вежда Шефа.

— В понеделник изчезна Серафим, началникът на отдела на нелегалната имиграция. Във вторник изчезна Рафаил от креативния отдел. Вчера изчезна моят помощник Михаил. Във всички от тези случаи къщите са празни, вътре няма никого, само в една стая намериха опаковка от ананасов сок. Все едно че са се изпарили. Хитонът на Серафим висеше на облегалката на стола му, а мобилният му телефон беше оставен до леглото. Всички легла бяха разтурени, явно през нощта са спали в тях. Пропълзяхме всеки сантиметър в околността и проверихме всяка палма. Но тях просто ги няма. Портиерът се кълне, че ангелите не са минавали през райските врати.

Силна тревога обзе Шефа.

— Не забелязахте ли пепел по пода? — попита разтревожено той. — Спомняш ли си събитията, които станаха наскоро в Ада, когато един наемен килър убиваше със светена вода?

— Нямаше нито една прашинка — отсече Гавраил. — Засега все още никой не е изпаднал в паника, но повечето вече са на крачка от това. Сред праведниците плъзнаха слухове, всички гадаят кой ще изчезне следващия път, а някои потънаха в истинска депресия. А най-важното е, че никой не може да разбере дали са избягали сами, или им се е случило нещо?

— М-да… тая шегичка наистина е неприятна — замисли се Шефа. — Само че с какво мога да ги помогна аз? Дори нямам никаква версия за това какво се е случило при вас.

— Ами, разбираш ли… — почеса неуверено крилото си Гавраил. — Вчера на закрито заседание… е три на два гласа решихме, че трябва да се обърнем към теб, иначе работата ни е спукана. Защото мъжът, който разкри забърканата история е отравянията със светена вода в Ада, работи при теб. Гласа ще се върне от отпуск в неделя — само след три дни. Ако през това време не разберем какво се е случило или, не дай Глас, изчезне още някой ангел, с нас е свършено. Тъй че бъди така добър да ми дадеш този човек.

— Колко хубаво са уредени отношенията между извънземните създания — отбеляза дълбокомислено Шефа. — Ти не си ми се обаждал пет хиляди години и нито веднъж дори не си ми честитил рождения ден. Но веднага щом ти се е появил проблем, който не си в състояние да решиш, още в същия миг се материализира в кабинета ми. Не мислиш ли, че това е малко странно?

— Няма да лицемернича, интересите ми са користни — съгласи се Гавраил. — И, естествено, ти ще поискаш нещо срещу това. Извинявай, но няма да ти предложа душата си.

— Нямам такова желание — махна с ръка Шефа. — Както правилно отбеляза, вече не зная къде да ги дявам тия души. Но въпреки това не ми харесва, когато нещата излизат от контрол. В течение на толкова хилядолетия всичко беше спокойно, но през последната година започна някаква невероятна бъркотия — в Ада убиват, в Рая изчезват безследно ангели. Такива неща трябва да се пресичат в зародиш. И само по тази причина ще ти дам моя детектив, но в името на справедливостта нека да сме квит. Ти няма да докладваш на Гласа за това, а ние ще свикаме креативно заседание на неутрална територия — да речем в Крим, където ще разработим нов символ за мен на Земята. Няма нужда да е фламинго, но козела категорично не го приемам.

— Съгласен съм — въздъхна с облекчение Гавраил и незабелязано от Шефа избърса скорострелно студената пот от челото си. — Кога да чакаме твоя човек?

— Ей сега ще го повикам тук — отвърна Шефа. — А ти погледай малко телевизия.

Той дръпна към себе си електронния тефтер и натисна буквата К…

Пета глава Ликвидаторът

четвъртък, 23 часа и 35 минути

Айсикюто примигна с дългоочакваната зелена светлинка. Звукът беше увеличен до максимум и блондинката чу „ку-ку“, яхнала тренажора в съседната стая. Тя скочи от твърдата седалка и притича през просторния бамбуков хол до лаптопа, който бе сложен на масата на верандата. Както бе обещал, RL2 се появи в чата безотказно и точно в уговорената минута.

Новината я стъписа. Дълбоко в душата си тя предполагаше, че това би могло да се случи, но не допускаше, че за да спаси поста си, Гавраил ще е готов на всичко, дори и на пряко сътрудничество с Шефа.

„Нещата не се развиват чак толкова добре, колкото си мислехме — гласеше съобщението. — Гавраил посети лично Шефа и двамата проведоха тайни преговори. Като се има предвид отдавнашното напрежение в отношенията между Ада и Рая, дори и аз не очаквах това.“

Момичето се смръщи. Докосна клавиатурата и бързо написа:

„И какво ще правим сега?“

„Нищо — изгрухтя айсикюто. — Вече направихме това, което искахме, и нямаме път назад. Но ако те успеят да разкрият същината на нашето отмъщение… тогава всичко е свършено. В такъв случай ние сме обречени и ще повлечем след себе си и останалите.“

Блондинката помръдна недоволно лакът. Чашата със сока падна от стола на пясъка, но се приземи меко и не се счупи. Момичето разтърка трескаво китките си, тъй като въпреки топлия вятър внезапно му стана студено.

„Нашият основен проблем е гостът от Ада — изскачаха една след друга новите фрази в айсикюто. — Гавраил постигна целта си. Не зная какво е обещал на Шефа, но той ще му изпрати на помощ най-добрия си служител — щабскапитан Калашников от следствения отдел. Доколкото съм чувал, той е МНОГО опасен. И трябва да бъде спрян. Имаш ли готови варианти?“

Пръстите на блондинката се разтрепериха. Тя се опита да се успокои, зашари слепешком с ръка, опитвайки се да напипа чашата, и се учуди, когато не я намери.

„Кога трябва да премахнем Калашников?“ — попита блондинката, вперила поглед в екрана.

„Най-добре още първия ден — светнаха едрите букви в отговор. — Той ще пристигне в Рая утре или вдругиден. Не бива да му даваме нито минутка време.“

Момичето отмести непокорните коси от челото си и се замисли. Калашников… Някъде вече бе чувала тази фамилия… Само че къде?

„Добре. Знаеш, че в шкафа си имам прекрасен ликвидатор — отвърна тя. — Макар че не бих настоявала убийството да бъде извършено толкова скоро. Това ще събуди подозрения. Няма ли други начини да го принудим да замлъкне?“

Наложи се да изчака отговора на събеседника си няколко минути.

„Ако това ще помогне, използвай всички възможни начини“ — примигна отривисто RL2.

Той отново се изключи без предупреждение. Блондинката погледа в течение на минута почервенелия знак на ника и кликна върху бутона на търсачката. Написа нужните букви в отворения прозорец, докосна лекичко клавиша Enter и въпросният адрес бе намерен за броени секунди. Има си хас. Хората тук сигурно бяха колкото в Монако и дори беше странно, че все още не познаваха всички праведници по физиономия. Не беше учудващо, че фамилията на следователя й се стори позната. Блондинката потисна тревогата си, изкиска се нервно и отново усети нужда от една бутилка хубава бира, а тази потребност плавно прерасна в опияняващо чувство за умствено превъзходство. Необяснимо защо матриархатът на Земята внезапно рухна и вместо жените започнаха да управляват мъже? Макар че трябваше да се признае, че оттогава мъжете изобщо не бяха еволюирали и си бяха останали тъпи и ограничени питекантропи. И единственият начин, който им хрумваше за решаването на какъвто и да било проблем, беше стандартният — да грабнат сопата и да фраснат с всичка сила противника си по главата, така че да му пръснат мозъка. Докато в това отношение съобразителността на жените действаше далеч по-добре. Те нямаше да чакат врага си посред нощ с лопата в ръка зад ъгъла, а просто щяха да направят така, че той сам да посегне на живота си. Разбира се, за всеки случай тя щеше да се свърже с ликвидатора в базата, защото трябваше да предвиди всички варианти. Да премахнат Калашников, докато той не очаква атака, беше въпрос на две секунди, тъй като адските създания бяха доста уязвими в Рая. И щеше да е достатъчна само една капка светена вода или силно убождане с нещо сребърно. Само че до какво щеше да доведе една толкова грубо свършена работа? Щом сега Гавраил действаше безогледно заради изчезването на грима ангели, след ликвидирането на специалиста, изпратен от Шефа, той щеше страшно да се изплаши и да започне да проверява всички служители наред, включително и най-приближените си. А точно в този момент тя нямаше никаква нужда от това. Защото момичетата трябваше да се чувстват в безопасност, тъй като тя носеше отговорност за тях.

От падналата върху белия пясък чаша изтичаше гъста жълта течност и попиваше в пясъка. Блондинката взе химикалка и хапейки розовото си езиче от нетърпение, преписа внимателно върху един лист от бележника си излезлите от сайта адресни данни на Алевтина Калашникова…

Шеста глава Борис Николаевич

четвъртък, 23 часа и 42 минути

След като се промъкна с огромни усилия през задръстванията до панелния блок на Малинин, който се намираше в центъра на бедните и мръсни предградия, Калашников тутакси осъзна, че е допуснал ужасна грешка. Изпотрошеният асансьор, естествено, не работеше, а Алексей нямаше никакво желание да пълзи пеша нагоре до 200 етаж по разпадащото се стълбище. Затова подхвърли в ръка новия смартфон, който Шефа му даде, и натисна бутона с номера на Малинин. Той му отговори веднага.

— Вашблороде? — съкрати по навик казакът обръщението „ваше благородие“?

— Серьога, асансьорът ти пак не работи — обяви Калашников и чу продължителен стон в слушалката. — Извинявай, обаче ще се скапя, ако се кача толкова високо. Ще трябва ти да слезеш долу, и то колкото се може по-бързо. Облечи се удобно и си вземи багаж. Колата ни чака, трябва да тръгнем веднага.

— Къде? — разтрепери се трагично гласът на Малинин.

— На Косово поле — римува по навик обяснението си Алексей. — Хайде да не обсъждаме това по телефона, съгласен ли си? Тичай бързо насам.

Той прекъсна връзката, помоли шофьора да загаси мотора и седна да чака помощника си на пейката до входа, като преди това провери дали не е прясно боядисана. Въпреки късния час под едно високо дърво до него трима пенсионери играеха на домино. Гласът на единия от тях се стори познат на Калашников, тъй като бе чул по новините, че е пристигнала една VIP-персона.

— А-а-а-а-а, ама ти вече втори път редиш „риба“? — гневеше се един беловлас дядо с подпухнало лице, жестикулирайки енергично с ръката си, на която липсваха два пръста. — Аз също трябва да спечеля поне веднъж, разбираш ли?

Партньорите, които играеха домино, се усмихнаха уморено.

— Борис Николаевич, тук не си у дома — отвърна агресивно един от тях. Беше генерал с тъмни очила и тъмнозелен мундир с нашивки. — Вярно е, че в Москва всички министри ти клякаха на тенис, само че тук този номер не минава.

Генералът говореше на руски с ужасен акцент, но доста правилно. Някои чужденци усвояваха лесно езика на Ада, но всъщност всички новаци тъй или иначе преминаваха през шестмесечни курсове на ускорено обучение.

— Наистина ли никога не съм побеждавал на тенис? — разстрои се Борис Николаевич. — Ама че си свиня, Аугусто. И изобщо, кой ти е разрешил да ме поучаваш, разбираш ли? Мен народът ме избра демократично на длъжността ми, а пък ти изтрепа сума хора по време на преврата. Аз поне не съм убивал старици.

— Аха — потвърди генералът. — Ти ги ограби. И след като аз съм толкова лош, от какъв зор идвахте при мен на тълпи, за да усвоявате опита на икономическия успех? И направо се давихте със слюнка от завист и си мислехте: де и ние да имахме един такъв Пиночет, а?

Борис Николаевич смутено извърна глава, закашля се и се престори на съсредоточен в местенето на протритите плочки на доминото.

— Пратихте ми Бурбулис — нападаше го военният. — Политиците ви не излизаха от кабинета ми. Нали ви казах, че първо трябва да се разстрелят комунистите.

— А сетне какво щеше да стане? — не издържа едно момиче и изпусна плочката си.

— Сетне не зная… — засече генералът. — По принцип нямах никакви други рецепти. Просто, когато нещо не върви, винаги трябва да се разстрелват комунистите и всичко си отива на мястото. Но цялата работа е там, че те свършват бързо и започват нови проблеми в икономиката. Тогава методът е друг.

— И какъв е тоя метод, разбираш ли? — полюбопитства Борис Николаевич.

— Да се разстреля още някой — усмихна се замечтано Пиночет. — И да се обясни, че всички проблеми са съществували заради него. В икономика като нашата пазарните реформи се развиват само така. На всичко трябва да ви учи човек.

Третият пенсионер, облечен с тениска и долнище на анцуг, слушаше сънено караницата край масата. От него се носеше миризма на промишлен спирт, очите му бяха мътни, а той гледаше някъде встрани, ровейки с ръце къдравата си брада, по която бяха полепнали остатъци от храна. Калашников се вгледа в него и го позна — това беше персийският крал Ксеркс, на когото през пролетта за наказание му прожектираха филма „300 спартанци“. Оттогава той не можеше да излезе от запоя си, тъй като не на всеки биха му издържали нервите, когато се види на екрана като двуметров изрод с пиърсинг и педерастки наклонности.

Вратата се тресна и задъханият Малинин изхвърча от входа. Сетне отиде при Калашников, който скучаеше на пейката, козирува му и се стовари в краката му.

Алексей се наведе и потупа нежно казака по рамото:

— По-кротко, Серьога… че после ще трябва да се връщаш обратно.

— Зная — изхриптя Малинин. — По-добре да пукна.

— Вече си пукнал — прекъсна оплакванията му щабскапитанът. — Радвай се, защото няма какво по-лошо да ти се случи. Както и да е, хайде да се отдалечим от тези пенсионери под другото дръвче.

Малинин измина по-голямата част от разстоянието до дръвчето с пълзене. А когато се просна до дънера му, махна капачето на манерката си и започна жадно да пие вода. Но само след половин минута Алексей разбра от поруменялото му лице, че това не е вода. Измъкна манерката от ръцете му, отпи една голяма глътка и се задави.

— Леле-мале! — В гърлото му все едно че се взриви атомна бомба.

— Сам я варих — призна си поласкан Малинин. — Много е просто, вашблороде: лак, денатурат, препарат за миене на прозорци и малко захар.

— Защо ти е тая захар? — попита Калашников.

— За да стане по-пикантна — подсмихна се Малинин. — Кажете де, какво е станало при нас?

Колкото повече Калашников му разказваше за странната среща в кабинета на Шефа, където присъствал и загадъчният човек е качулката, скриваща лицето му, толкова повече се избистряше погледът на помощника му. Той надигна още веднъж манерката, за да осмисли окончателно онова, което чу, потърка челото си и избърбори:

— Знаете ли, вашблороде, по цели нощи съм си мислил, че хич няма да е зле да посетя Рая — призна. — А пък сега май ме е страх. Няма ли начин да минат без нас?

— Не могат, братле. При тях ситуацията е още по-лоша, отколкото при нас, понеже нямат абсолютно никакъв репресивен апарат за наказания. Според статута им дори нямат право на пътни полицаи, за да регулират уличното движение.

— Аз най-честно си мисля, че през близките хиляда години в Рая няма да видят нито един пътен полицай — отбеляза Малинин. — Че дори и след това. Просто…

— Няма значение — взе манерката от ръцете му Калашников и отпи още една глътка. — Но е факт, че при тях няма никакви следователи, дознатели, съдебномедицински експерти и други такива неща, тъй като до този момент не са им трябвали. А пък сега, разбираш ли, на живот и смърт са длъжни да разберат къде са изчезнали трима ангели от Небесната канцелария, докато Гласа не се е върнал от отпуск. Иначе лошо им се пише.

Малинин стрелна Калашников с бърз поглед, изпълнен със суеверен страх.

— Вашблороде… — изрече тихичко, мърдайки само устни. — Ама дотам ли са се докарали, че Гласа вече не знае какво и как става там? Нали сте чували, че той вижда ВСИЧКО.

— В това няма съмнение, братле — потвърди Алексей и със съжаление отбеляза, че на дъното на манерката почти не е останала огнена вода. — И аз имах такива съмнения, но Шефа подробно ми обясни нещата. Все пак Гласа не е робот, нали така? Работата му е толкова нервна, че дори на врага си няма да я пожелаеш. Всъщност се блъска по двайсет и четири часа — да предотврати епидемия, да приключи война, да намали степента на земетресение. Но трябва и да си почива, защото иначе ще му причернее пред очите. Та затова веднъж на седемдесет години заминава за една седмица да се поразсее и главата му да си почине малко. Ходи предимно на някакви тропически острови. А в Небесната канцелария има строго правило — каквото и да се случи, дори и ядрена война, е забранено Гласа да бъде безпокоен по време на отпуск и той също не се занимава с абсолютно нищо — не чете вестници и не гледа телевизия. Защото иначе това няма да е отпуска.

Пенсионерите встрани от тях се умориха да спорят и затракаха с плочките на доминото.

— Я-я-я-ясно… — проточи Малинин и изтръска последните капки шльокавица в устата си. — А вие, вашблороде, имате ли някаква идея къде са се дянали тия ангели?

— Нямам — отвърна той и изпрати с мрачен поглед празната манерка, която полетя към земята. — Нямам представа къде се намират. Може и да са избягали, това като нищо би могло да се случи. Защото те могат хем да приемат човешки облик, хем да бъдат невидими. Но ако избягат такива, каквито са си, нищо не могат да свършат.

— Аз съм готов — заяви помощникът и кой знае защо закопча горното копче на дългата си военна куртка. — Не ми е ясно само едно — как ще влезем в Рая?

— Между Града и Рая, братле, няма пряка връзка — обясни Алексей. — Това означава, че сега ще отидем с мотрисата в транзитната зала, сиреч в Чистилището, там ще се прекачим на райския експрес и ще стигнем до райските врати, където ще ни посрещнат придружаващи лица. Не съм в кой знае какъв възторг от това пътуване, но, първо, не е прието да се отказва на Шефа и, второ… — гласът му трепна, — това е шанс да се видя с Алевтина.

Пиночет и Борис Николаевич проследиха с любопитни погледи как двамата странни мъже се качиха в автомобила S-клас с рогата глава на предния капак, а след това той напусна дворчето, засипвайки ги с прахоляк.

— Съвсем доскоро знаеш ли каква кола имах? — избоботи с носталгия Борис Николаевич. — Тая никаква я няма, скапана бракма, разбираш ли, разбираш ли?

— Писна ми вече от твоите номера — тросна му се генералът. — Все едно и също повтаряш — това имах, онова имах. Забрави ли кой съм аз? Ако искаш да знаеш, и аз не съм се возил на колело. А пък твоят Бурбулис…

Задрямалият вече Ксеркс не се събуди от караницата, която започна отново. Той сънуваше веселия спартански цар Леонид, който го задминаваше с мотор „Харли Дейвидсън“ със забрадка на главата и пура в устата.

Седма глава Леденият поглед

петък, 9 часа и 02 минути

Когато отиде до къщата на Петрович, Ефросиния веднага забеляза, че входната врата се е отворила от течението, утринният вятър я лашкаше насам-натам, а дървото яростно скърцаше. Точно така, рече си тя, пак се е натряскала тая стара кранта, цялата къща е отворена и всеки може да влезе и да отмъкне, каквото си поиска. А сега времената бяха страшни и като нищо можеха да влязат вътре и да отмъкнат нещо. Старицата внимателно се изкачи на заледената площадка пред входа, като едва успяваше да запази равновесие. Съображенията на баба Фрося да нагледа самотния си комшия, който живееше на самия край на селото, бяха съвсем егоистични. Вече цяла седмица той не се бе появявал при нея да си вземе поредния литър шльокавица и това обърка скромния бюджет на бабичката. Сигурно отнякъде вече се бе запасил проклетият пияндурник. Носеха се слухове, че в момента народът пие какво ли не — маже филии с боя за обувки, нагрява ги, за да изцеди спирта от тях, а сетне продава тая гадория по десет рубли, че и по-малко. При такава жестока конкуренция тя много скоро щеше да хлопне кепенците, особено след онова, което наскоро се случи в селото.

— Дядо, жив ли си? — подвикна тя и влезе в стаята, клатушкайки се.

Щом зърна огромната камара бутилки, част от които се търкаляха по пода, а друга бяха подредени като цепеници за огрев, тя разбра, че най-лошите й опасения са се сбъднали. Но след секунда в старческото й сърце проблесна искрица внезапна радост, тъй като всички бутилки бяха празни. Ефросиния си направи извода, че е дошла тъкмо навреме. Най-вероятно дъртакът се бе натряскал до козирката и лежеше някъде в къщата, без да е в състояние да стане. Нищо, сега щеше да му прогони махмурлука, нали точно затова взе със себе си една бутилчица от сто и петдесет грама.

— Петрович! Ставай, една мома ти е дошла на гости! — развика се весело баба Фрося, но отново нямаше никакъв отговор. Кожухът и ботушите на Петрович не бяха в антрето. Дали пък не беше тръгнал нанякъде пиян и не бе замръзнал по пътя? От него всичко можеше да се очаква. Разтревожена, тя понечи да излезе навън, но спря… Мазето! Без малко да го забрави. Петрович имаше мазе и тя много добре знаеше това, тъй като на пияна глава дядото се бе хвалил, че мазето му е „специално“, не се забелязва от пръв поглед и дори можеш да се скриеш в него. Макар да не беше много ясно от кого искаше да се крие дядката, при положение че до селото не бяха стигнали дори немците. Явно от зелените дяволи, които го посещаваха доста често след тримесечните му запои.

Че беше така, така си беше, само че къде трябваше да търси това мазе? Старицата плъзна съсредоточен поглед из стаята, съзря вехтото килимче, което не се намираше там, където му беше мястото, и тя би го преместила малко по-наляво, та да изглежда по-красиво. Жените веднага забелязваха такива неща, които мъжете на пръв поглед смятаха за незначителна дреболия. Баба Фрося отиде до килимчето и го отметна с крак. Аха… точно така, това беше капак. Само че защо Петрович продължаваше да мълчи? Дали не е отишъл в мазето да вземе нещо, да е паднал на пияна глава по стълбите и да си е счупил някой крайник? Какво ли не се случваше? Страхът за здравето на редовния клиент вдъхна сили на Ефросиния. Пъшкайки, с огромни усилия тя успя да хване тежкия капак за металната халка, отмести го и надникна в загадъчния потрепващ мрак.

— Дядо! Къде си? Какво става с теб?

Както и предишните два пъти, й отговори само ехото. Бабичката окончателно се изнерви и направи няколко крачки надолу по разклатените стълби. Отгоре проникваше съвсем слаба светлина. Когато слезе долу, тя постоя малко, докато очите й свикнат с мрака, а сетне пръстите й инстинктивно се събраха, за да се прекръсти. В най-отдалечения ъгъл до кацата и натрошените пръти лежеше неподвижно Петрович. Той гледаше право към нея и очите му ярко блестяха.

„Горкичкият. Май че е мъртвопиян и не може да стане сам“ — помисли си Ефросиния и закуцука към дядото, за да му помогне да се изправи.

Но когато се приближи, се вцепени и тихо извика. Петрович беше мъртъв, по-мъртъв от това не можеше и да бъде. И тя не разбра това веднага. Не бе в състояние да проумее как между веждите му имаше малка кръгла дупчица със съсирена кръв, а онова, което в началото помисли за блясък, беше лед в отворените очи на трупа. До трупа имаше огромна тъмна локва, цялата покрита със скреж. Пръстите на безпомощно отметнатите ръце на Петрович също бяха обагрени, а за един от тях бяха залепнали няколко леки перца. „Кръв“ — стрелна се през ума на баба Фрося и тогава тя се разкрещя толкова силно, че чак стените на къщата се разтрепериха. Малката бутилчица падна от ръцете й и се счупи, а шльокавицата се смеси с кървавия лед.

Кореняците в селото бяха накацали по прозорците и гледаха с почуда Ефросиния, която препускаше по улицата като реактивен изтребител, въпреки своите седемдесет и пет години и болните си крака. Крещейки все по-силно и по-силно „Помоооооооооощ!“ с такова ожесточение, че всеки металист би й завидял, тя нахлу с бясна скорост в помещението на селския съвет и изплаши до смърт секретарката, която разговаряше по телефона на председателя. Старицата изтръгна телефонния апарат от ръцете й и започна да набира номера на участъковия…

Осма глава Маска на прозореца

петък, 9 часа и 03 минути

Архангел Елевтерий се протегна, разгръщайки мъчително изтръпналите си криле. Събуждането му изобщо не беше приятно, тъй като още вчера вечерта се почувства изключително зле, а сега положението му дори се бе влошило. Ставите го боляха, сякаш бе участвал в състезание на комбайнери, а очите му сълзяха. Налице бяха очевидни симптоми на силна простуда. Той уж взе предпазни мерки — преди сън изпи една precious pill1, каквито раздаваха на служителите на Небесната канцелария. Само че на сутринта нямаше никакъв ефект. Издавайки звук на плачеща флейта, той се изсекна шумно в носната си кърпа и сложи ръка на челото си. То беше горещо като тиган върху печка. От какво ли се чувстваше така? Вчера се бяха отбили с приятели в японския суши-бар „Литсу“ и там хапнаха ролца с кисели краставички и пийнаха чай. Само че досега никой не се беше тровил с чай.

Обикновените хора на Земята бяха сигурни, че в Рая никой не боледува, понеже това е просто невъзможно в едно толкова идеално общество. Наивници, те дори не предполагаха какви са условията тук. Праведниците наистина си почиваха, но ангелите и архангелите вършеха каторжна работа, заради която им се налагаше непрекъснато да рискуват здравето си. От командировките на Земята, където сигурно бяха ходили всички служители на Рая, откакто Гласа я създаде, на небето бяха пренесени доста инфекциозни болести, например остри респираторни заболявания и краста. Освен това бълхите с огромно удоволствие се заселваха в перата на крилете им. Естествено, никой не беше застрашен от рак, но въпреки това беше неприятно. Вероятно така са се чувствали испанските конкистадори, когато са се натъкнали на неизвестната им тропическа малария и жълтата треска в джунглите на Южна Америка. Друг е въпросът, че всичко това се лекуваше за един миг, само че този път кой знае защо нищо не помогна. Но това беше дреболия, щеше да изпие още едно тибетско хапче, а сега щеше да се обади на Гавраил и да му обясни, че няма да може да отиде на задължителното сутрешно заседание. Честно казано, изобщо не разбираше защо са нужни всички тези бюрократични процедури. Освен нелегалната емиграция в Рая, с която всички уж се бореха, но знаеха, че няма да минат без нея, нямаше никакви други съществени проблеми. След като Шефа ръководеше десетки милиарди грешници, нямаше никакво съмнение, че те най-спокойно можеха да се справят с някакви си две хиляди праведници. Ако зависеше от него, той щеше да си затвори очите пред този проблем. Голяма работа, че за една седмица са изчезнали трима ангели. Само че не биваше да вдигат такъв шум и още по-малко да се обръщат към Шефа. Още повече като се имаше предвид, че в Небесната канцелария нямаше система за наказания и тези ангели биха могли да теглят една майна на текущата си работа и да изчезнат на някой от земните курорти.

Архангелът посегна към служебния телефон. Да му се не види… Май вчера го остави в кухнята, докато говореше с един познат, след като се върна от работа. Налагаше се да стане от леглото. Отдавна не се бе простудявал така — още от времето, когато ходи на посещение на остров Шпицберген, където попадна в ужасна виелица, докато плаваше върху един леден блок. Елевтерий спусна вдървените си крака върху бамбуковия под, който му се стори чудовищно студен. Крилата му се влачеха безсилно зад него, а мускулите му се присвиваха от спазми. Той погледна назад — влажната от пот възглавница беше покрита с почти изсушени пера. М-да, какво ти заседание. Със сигурност щеше да е истински подвиг, ако успееше да стигне до кухнята и да се върне обратно. В сегашното му състояние това също не беше чак толкова лесно.

Мобилният му телефон си беше точно там, където го остави. Елевтерий залиташе от слабост. Протегна ръка към апарата, но внезапно чу зад гърба си тих звук като от драскане.

Той вдигна глава и се обърна. Онова, което видя, хвърли архангела в крайно изумление — през прозореца се промъкваше човек е черна каубойска шапка и е копринена мантия. Лицето му беше скрито е бяла маска като онази, която използваха във филма „V като вендета“. Маската се усмихваше с изкуствена усмивка.

Елевтерий отстъпи инстинктивно назад и закачи с тялото си мобилния телефон, който падна от масата, а от удара в пода „вечната“ му батерия изхвърча със звън. Без изобщо да се притесни от факта, че са го забелязали, неканеният гост се провря спокойно през прозореца. Изправи се и изтупа с ръцете си, на които носеше ръкавици от гласе, прашинките от съвършения си черен костюм. Втораченият в архангела поглед на гримираните му очи не изразяваше никакви емоции. Непознатият наклони главата си настрани като птица и очевидно се наслаждаваше на стъписването на домакина.

„Мечът! На стената в спалнята виси моят меч“ — осени внезапна мисъл Елевтерий, но краката му вече не го слушаха, тъй като очертанията в кухнята започнаха да се размазват, подскачайки и люлеейки се, и палаво му намигаха с ярките си петна. Той отвори напуканите си устни, залепнали от горещата му слюнка, но не успя да каже нищо, тъй като непознатият се устреми към Елевтерий и го сграбчи за гърлото с желязната си ръка в ръкавица. Спусна се мрак… В последния миг архангелът усети, че лежи на пода, а гостът неочаквано изчезна. Вместо думи от гърлото му излизаше хъркане, а от устата и от носа му се лееше някаква течност. Пространството внезапно започна да се върти с бясна скорост, а всички цветове се сляха като в калейдоскоп, който се взриви в разноцветни пръски.

На плажа, до който водеха стъпалата на вилата на архангела, два рака пълзяха лениво около един жълт кокосов орех и все не можеха да решат от коя страна да му пробият дупка, за да се докопат до ароматното мляко. Топлият вятър духаше през отворения прозорец и поклащаше пердетата…

Девета глава Момичета топлес

петък, 10 часа и 07 минути

Калашников и Малинин стояха край райските врати и непрекъснато и нервно се оглеждаха на всички страни. Огромните порти се устремяваха право към небето и не се виждаше къде свършват зъбците на дебелите тухлени стени, които не би пробила дори и атомна бомба. Те удариха два пъти лъскавата медна камбана, и то преди десет минути, но не се забелязваха никакви признаци на живот. Малинин беше по-нервен и това беше съвсем естествено, тъй като още от самото начало си мислеше, че няма да ги пуснат в Рая. Прекараха цялата нощ в изморително пътуване — първо се друсаха няколко часа в мръсната оплюта мотриса, пълна със скинхедси, продавачи на порнопродукция и марихуана, тъй като мъдрите хора от креативния отдел на Управлението за наказания бяха взели за модел влаковете от Подмосковиего и от Таджикистан, смесвайки едното с другото. Когато стигнаха в Чистилището (естествено, мотрисата закъсня с два часа), двамата мъже профучаха на бегом по излъскания перон, където беше спрял фирменият райски експрес. След като недоверчивият кондуктор с ливрея и небесносиня фуражка прегледа пропуските им, стрелкайки пришълците с погледи, и ги пусна през една специална електронна машинка, двамата заеха местата си в просторното купе. Малинин мълчеше потресен. Вътре имаше климатици, тапицирани с индийска коприна седалки, тонколони, от които се носеше лека музика, и хладилник с безплатни напитки. Унтерофицерът не можеше да повярва на случващото се, тресеше глава и повтаряше като пенсионерка пред ценоразпис в моден бутик: „Това е то, това е то Раят, ей на какъв се оказа.“ Настроеният по-скептично Калашников не споделяше възторга на колегата си за райските селения, тъй като според неговите представи това трябваше да е нещо по-различно от луксозно обзаведен влак с кока-кола на вересия. Той взе чашата чай от ръката на любезната шафнерка и се замисли, загледан през прозореца, където на фона на приказно синьото небе се носеха снежнобели облачета. Експресът препускаше със светлинна скорост, но това не предизвикваше световъртеж. Всичко беше сладникаво и някак твърде прекрасно.

Когато минаха през плъзгащите се кристални врати, изкачиха се по разкошното стълбище от бял мрамор и се приближиха до въжделените райски врати, стана ясно, че въпреки обещанието никой не ги чакаше. Кръглата каменна будка с надпис „Информация“ (написан на двайсет езика) беше празна и ако се съдеше по пласта прах на масичката, в нея отдавна вече не бяха седели служители. Безплатният телефонен автомат не работеше, но за сметка на това фонтаните наоколо разпръскваха сладка ароматна вода. Малинин се сети за тълпата на входа на Ада, блъсканицата, полуразложените тела (някои със следи от изгаряния или дори без глави), мръснишките псувни и грубите митничари, които тарашеха куфарите на грешниците, и отново се умили. Калашников обаче се тревожеше, че Небесната канцелария се е отказала да ги ангажира с разследването. Иначе как би могъл да си обясни този толкова хладен прием? Той трескаво дръпна протритото въженце на камбаната още веднъж, вече без да се надява на каквото и да било. Звукът прониза главата му и завибрира в ушите му. Но най-неочаквано едното крило на вратите се разтресе и плавно се отвори настрани също като на гардероб. В образувалата се пролука застана момче на около десет години с бял хитон, подстригано на венец, със светли коси и слабо телце.

Изгърбеният му орлов нос доста осезаемо разваляше ангелската му външност.

— Ей, какво сте се раззвънели? — попита той на разбираем и за двамата език. — Това тук да не ви е Града. От нощес търсят човек, който на първо време би могъл поне малко да се разбере с вас на руски. Понеже вие не можете да обелите една дума на арамейски. — Хлапето захапа лакомо една голяма сочна ябълка. — Както и да е, влизайте, заповядайте. Само че първо ще минете през митницата, такива са правилата. Аз се казвам Дмитрий, а ако се налага, наричайте ме просто Димон.

Тримата преминаха бавно по покрития с лъщящи жълти тухли път до огромния полупрозрачен пететажен комплекс, изграден във футуристичен стил. Цялата тази многотонна конструкция сякаш всеки миг щеше да се откъсне от основите си и да излети в космоса като някакъв странен извънземен кораб. Навсякъде се развяваха небесносини знамена, а от тонколоните се разнасяше същата тиха умиротворяваща музика. Те влязоха в супермодерна приемна, където имаше плазмени телевизори, скърцащи дивани от изкуствена кожа, а също така рентген и металотърсач. От двете му страни стояха двама души с небесносини униформи — единият беше висок охранен мъж на около петдесет години, а другият — също толкова пълничък дядка. Момчето се здрависа с двамата и седна важно на един от диваните, дояждайки ябълката си. Митничарите поздравиха гостите с дружелюбна усмивка и любезно ги помолиха да дадат за оглед „онова, което е забранено за внасяне“.

— А какво по-точно е забранено? — попита Калашников.

Митничарите казаха нещо на арамейски, а момчето кимна.

— Имате ли порнографски материали? — попита то и кой знае защо погледна към Малинин. — Забранени са дори изображения по бански костюми, имайте предвид това, пичове. Макар че ако ти беше индийски праведник, щяха да ти разрешат да внесеш дори „Кама Сутра“.

Малинин извади с мрачно изражение от джоба си колода карти, на която бяха изобразени момичета топлес. Калашников се облещи.

— Серьога, ти да не си полудял? — прошепна и стрелна с поглед момчето. — Как може да мъкнеш голи жени в Рая?! Че на това отгоре на карти? Ще те направят на кайма.

— Ами, не се замислих, вашблороде — изскимтя тъжно Малинин, ръцете му се разтрепериха и той изтърва картите върху полираната маса. — Мислех си, че така можем да си прекарваме времето вечер след работа. Понеже съм свикнал в Града…

От досегашния си опит Калашников знаеше, че на Малинин с неговата невероятна селска наивност е невъзможно да обясниш каквото и да било.

— Следват алкохолните напитки — преведе неумолимо момчето. — Ще ги предадете за пазене. Когато си тръгвате, ще ви ги върнат. Забранено е да носите водка, бира, коняк, шльокавица, калвадос, вино и дори домашна бира.

По бузата на Малинин се стече сълза. Устните му се разтрепериха. Алексей най-сериозно се изплаши за подчинения си и стисна рамото му, което означаваше: „Спокойно, Серьога, само спокойно.“ Унтерофицерът разкопча с резки жестове две обемисти военни манерки, които бяха закрепени под мишниците му, и ги хвърли точно пред митничарите.

— Да ви приседне дано — каза той, ридаейки, и погледна с откровена злоба безстрастните очи на крилатите същества, облечени с безупречно изгладени небесносини униформи. — Изобщо не разбирам какъв Рай на майната си е това за един руснак, щом тук не можеш дори да си пийнеш по човешки?! Това не е Рай, а…

В този момент Калашников реши, че стискането на рамото няма ефект и много силно го сръга с лакът в ребрата. Първо веднъж, а после втори път.

— Е, щом правилата са такива, какво да се прави… тъй де. — Малинин вдигна фуражката си и свали от темето си още една манерка. — Само че за такива работи трябва да се предупреждава предварително… Ако знаехме по-рано, щях… А не може ли да ги изпием ей тук? С негово благородие бързичко ще…

Митничарят завъртя строго глава и унтерофицерът се примири. Сетне вече без протести им иззеха цигарите, DVD-устройството, дисковете с филми и новите вестници от Града. След като напълниха един доста голям сандък с конфискуваните вещи, служителите помолиха двамата пришълци да се подпишат и Малинин по навик започна да търси нож, за да се пореже, тъй като в Града винаги се подписваха с кръв. А когато се подписаха, гостите получиха по две миниатюрни електронни копчета, които веднага закрепиха за ушите им.

— Това е автоматичен преводач ретранслатор — обясни им бодро хлапето Дмитрий. — Арамейският език, на който говорят ангелите и архангелите, ще бъде превеждан на руски за вас, а когато вие започнете да говорите на вашия велик и могъщ език, всеки от тях също ще може да ви разбере. А сега ще се качим в колесницата и за половин час ще стигнем до централния офис. Тъй като досега в Рая не са идвали създания от Ада, аз ви разпечатах от моя компютър една специална инструкция за това как да се държите при нас и от какво да се пазите.

Той мушна в джоба на Калашников смачкан лист.

— Това ли е всичко? — попита ужасен Малинин, докато наблюдаваше как трите манерки, сложени в железния сандък, бяха преместени в огромен сейф.

— Да, чичко — прихна Димон. — Можеш да смяташ, че вече сте преминали през митническата проверка. Макар че тук няма никакъв смисъл да криеш каквото и да било, защото тук не е Града и момчетата виждат като с рентген.

От другата страна на митницата ги очакваше изискана дървена колесница, в която бяха впрегнати три коня, окичени с ябълки. По нещо наподобяваше и файтон, и кралска карета. На капрата седеше мъж с гърбав нос и каскет, който се засуети, щом зърна момчето.

— Ееееее, драги, вече се изнервих да те чакам — каза кочияшът, който приличаше на арменец, свали каскета си и се поклони. — Въх-въх, трябваше да ме предупредиш, че ще се забавиш.

— Престани, Сурен. — Махна с ръка хлапето и скокна пъргаво на седалката. — Нали виждаш, че посрещнахме гости на самия Гавраил. Стига си мърморил, тръгваме.

Кочияшът млясна с устни и засука ръкави, а пред очите на присъстващите се разкриха космати ръце, покрити с татуировки. Конете препуснаха с всичка сила. И след две секунди изведоха колесницата на приказно бялото курортно крайбрежие, цялото застроено със симпатични кафенета. В далечината по невероятно чистите плажове от коралов пясък се виждаха нови вили, построени в най-различни стилове — от баварски до китайски. Елегантните им покриви бяха боядисани в бяло и небесносиньо. Праведниците вдъхновено плаваха из морето на банани и скутери. Над цялото крайбрежие се носеше гигантски балон с лика на Гласа, който се усмихваше, сложил ръка на врата на една сведена пред него покорна овца.

— Серьога, погледни какво прекрасно слънце! — усмихваше се щастливо Калашников. Той не можеше да откъсне очи от небето и от кокосовите палми, които растяха покрай пътя. — И само как грее! Нито е горещо, нито е студено. Кажи, това не е ли супер?

Мрачният Малинин изобщо не споделяше възторзите на началството си. Откакто му взеха манерките с любимото питие, той изпадна в крайно раздразнително състояние и приличаше на жена в месечен цикъл — вбесяваше го абсолютно всичко.

— Вашблороде — пошушна той в ухото на Калашников, — откъде се е взел тука тоя кавказец? Изобщо не прилича на праведник. Как е попаднал в Рая?

Но точно в този сюблимен момент се разнесоха нежните трели на арфа.

— Ало! — извика хлапакът, след като измъкна ловко един мобилен апарат от гънките на хитона си. — Да, аз съм принц Дмитрий. А ти кой си? О, Гаврюша, не те познах, ще забогатееш.

В ушите на Алексей зазвуча каноничната фраза от операта „Борис Годунов“, която двамата с Алевтина веднъж бяха ходили да слушат в „Болшой театър“. „Заповядай да ги заколят, както ти заколи малкия принц“. Значи ето къде се бе озовал малкият Дмитрий — синът на Иван Грозни, след като по заповед на Годунов се бе „натъкнал на нож в Углич“. Да бе, натъкнал се! И така осем пъти, както се казваше в онзи виц. Е, какво пък, не беше странно, че се намира в Рая. Къде другаде би могъл да бъде?

Каретата леко се раздруса на един завой, тъй като Сурен пришпорваше конете като луд.

— Бибиииииип — разнесе се странен металически звук от устата на Малинин.

Калашников потръпна и погледна ужасен подчинения си. Но той също не изглеждаше добре — устните му бяха разтворени, а очите му облещени.

— О, извинявайте — отдръпна за миг от мобилния телефон принц Дмитрий. — Съвсем забравих да ви предупредя, момчета. Всички псувни в Рая са строго забранени, затова обицата в ухото ви моментално ги блокира.

— Бибиип биииииииип биииииииииип — каза Малинин, обръщайки се към Калашников. — Бип бип, бибиииииип бип бибиииииииип… бибибипбииии…

— Напълно съм съгласен с теб, братле — прояви съчувствие Алексей. — Но какво да се прави? Много добре знаеш, че всеки си е господар в къщата.

В отговор Малинин избибитка отчаяно и също се вторачи в палмите. Те заобикаляха една сграда с блестящи прозорци, построена във формата на лотос, чиито каменни листа бяха устремени към небето. Около „лотоса“ се издигаха три луксозни небостъргача, които поразяваха с ултрамодерния си дизайн. Всички постройки бяха свързани помежду си с прозрачен кристален мост — явно колесницата бе навлязла в административния район. Ято бели гълъби направи шеметен кръг над пътешествениците. Улиците блестяха от толкова неестествена чистота, че приличаха на музейни експонати. В това време Дмитрий успя да приключи разговора си с невидимия абонат.

— Гавраил ви чака — каза принцът и затвори мобилния апарат. Той вече не се усмихваше, а лицето му бе станало сериозно. — Дойдохте много навреме. Току-що се оказа, че е изчезнал четвърти ангел на име Елевтерий. Гавраил иска да изгледа записа на камерите за външно наблюдение заедно с вас. Преди около два дни нареди да ги монтират по всички острови.

„Виж ти, нима е достатъчно Гласа да замине в отпуск и ей на в какво се е превърнал Рая? — помисли си иронично Калашников, загледан в прегърбения Малинин. — Навсякъде има видеокамери, влизат в открито сътрудничество с вражеската страна заради собствената си изгода и изобщо атмосферата е подозрителна. Какво ми напомня това? Като се замисли човек, Серьога май има известно право. Не може да се пие, не може да се пуши, картите са забранени и няма никакъв начин да разпуснеш малко. Преди май си представях Рая по-различно. И наистина, откъде се е взел тук тоя арменец? Изобщо не прилича на светец, пък и дрехите му не са подходящи, а на това отгоре има татуировки. Все едно че е драснал от затворнически лагер.“

Кочияшът спря каретата до един искрящ от небесносини светлини небостъргач, построен във формата на платноход с пристройки, който беше в рязък контраст с окадените и полуразрушени офиси в Града. В подножието на мраморното стълбище стояха две жени с престилки на цветя, стиснали метли с дълги дръжки, и оживено си говореха на някакъв неразбираем език.

Калашников окончателно престана да разбира каквото и да било.

Десета глава Инкогнито

петък, 10 часа и 15 минути

Гласа се беше излегнал върху мекото кремаво легло с платнен небесносин балдахин, което се намираше точно в средата на стаята, и с интерес натискаше бутоните на хотелския телевизор, увеличавайки звука. По кабеларката тъкмо даваха забранения в Небесната канцелария филм „Догма“ с Бен Афлек и Мат Деймън. Разбира се, никой не би забранил на Гласа да гледа този филм (пък и нямаше кой да го направи), но след като всички вземаха пример от него, съвсем естествено следваше изводът, че трябва да е извън подозрения и да не държи такава лента в кабинета си, защото след това няма да се отърве от слухове и коментари зад гърба си. Защото тъкмо филмът „Догма“ направо съсипваше Гласа с начина, по който хората си представяха образа на своя Покровител. Като какъв ли не го изобразяваха. Отначало като стар дядо с бяла брада, в самия филм „Догма“ — като дългокоса жена, ревяща като моруна, а напоследък се появи упорита и точно затова необяснима тенденция да го показват като негър. Не че той имаше нещо специално против негрите (все пак и те бяха негови създания), но понякога нямаше да е зле да се спазва приличие. Ако епидемията от чума не можа да убие този свят, политическата коректност със сигурност щеше да го довърши. Нямаше съмнение, че в много отношения незнанието произтичаше само от това, че хората се срещаха с него единствено и само или във виденията си, или чак след смъртта си, а обратна връзка с Небесната канцелария не беше предвидена.

Може би без да иска режисьорът на „Догма“ случайно бе отгатнал едно важно нещо от битието на Гласа. Именно отгатнал, защото Гласа изобщо не допускаше, че някой от доверените му ангели би могъл анонимно да пусне секретната информация в Холивуд. Макар и много рядко, той наистина се появяваше на Земята във вид на най-обикновен човек. Идваше тук не за да въздава висша справедливост, тъй като не можеше да накаже и да награди всеки персонално, пък и с това се занимаваха специално командировани представители на Небесната канцелария. Но Земята беше идеално място за почивка и за тайните си посещения Гласа най-често избираше един отдалечен тропически остров в Югоизточна Азия. Тук винаги му харесваше и впоследствие той изкопира Небесната канцелария точно от една такава група острови, като любовно я украси с плажни плитчини от снежнобял коралов пясък, с кокосови палми, разноцветни рибки край кораловите рифове, отстранявайки старателно морските таралежи и досадните комари, мусонните дъждове и безмилостно прежурящото слънце. Ако не друго, той винаги се проявяваше като добър дизайнер и имаше богата фантазия. Все пак да създадеш само девет хиляди вида мухи на Земята не беше задача, която е по силите на всеки.

На екрана актьорът Алън Рикман, който играете ангелът пратеник, гневно смъкваше панталоните си пред стъписаното момиче, за да му покаже пълната липса на полови белези. Гласа се усмихна. Много интересно кой ли бе решил пръв, че ангелите са безполови и защо до ден-днешен всички бяха толкова уверени в това? И то при положение че в много библейски източници имаше изключително подробна информация по този въпрос заедно със съпътстващи обяснения. Но я ми кажете, ако обичате, кой през XXI век чете Библията? Всички само усърдно се изхвърляха с фалшиви цитати от нея, научени от интернет, защото това стана модерно. Ако човек се замисли сериозно, ще установи, че модата по принцип е много вредно нещо. Ето, например в тази Русия… (Гласа тихичко въздъхна.) Веднага щом след няколко десетилетия той отново стана модерен сред обществото, обстановката тутакси се преобърна с главата надолу. Всички, които вярваха и не вярваха в неговото съществуване — от комунистите до лесбийките, дружно се строиха в редица със скръбни лица и горящи свещички, защото да не вярваш се възприемаше като нещо крайно неприлично. Онези, които в течение на много години опровергаваха самото му съществуване с научни методи в блестящи дискусии, внезапно се развикаха в един глас: „Времената бяха такива, но дълбоко в душата си ние никога не сме се съмнявали.“ Стигна се до сюрреалистични абсурди в стил „Пикасо“ — когато някой килър тръгваше да си свърши работата, му палеше свещ, та да не би да се провали. Това беше една много забавна и интересна страна. Следващия път трябваше да отиде там и да провери дали нещо се е променило от времената на княз Владимир. Там хората бяха страшно смешни — първо не оставиха камък върху камък от храмовете, построени в негова чест, а сетне започнаха да ги възстановяват с детинско усърдие. Ходеха на атеистични манифестации с червени знамена, а сетне громяха изложбите на онези, които се опитваха да му се надсмеят. А сега дори в евтините си реклами показваха, че Гласа помага на жената в банята, като й изпраща от небесата шампоана с нужната марка. Да, с такива хора никога няма да скучаеш…

Опитният сервитьор с бял костюм почука внимателно на вратата: „Поръчвали ли сте плодов нектар, сър?“ „Да-да, оставете го тук, моля.“ Все пак пластмасовата карта беше хубаво нещо. До този момент му се налагаше да тръгва в отпуск с придружител, който навсякъде плащаше вместо него, тъй като според неписаните правила Гласа нямаше право да се докосва до истински пари. Гавраил смяташе това за отживял анахронизъм. Да, може би сега древните традиции изглеждаха смешни, но всички забравяха, че точно те заложиха основите на съвременното общество. Просто беше вредно на хората да се дават технологични нововъведения, тъй като тяхната специфика се състоеше в това, че те ВИНАГИ ги използваха неправилно. Не, той изобщо не смяташе, че всички на Земята до ден-днешен трябва да ходят с животински кожи и със секири, но… Ето на, той дари на хората интернет, за да общуват по-бързо. И какво стана? Най-посещавани в мрежата бяха безплатните порнографски сайтове. А когато им подари изобретението „бензин“, за да се движат с превозни средства, дори и през ум не му минаваше, че ще се намерят хиляди хора, които ще намъкнат найлонови торби на главите си и ще дишат въпросния бензин, докато получат разтърсващи видения.

Гласа отпи от разхладителния нектар. Оставаше му само да се надява, че този път е избрал нормално време за отпуската си. А имаше повод да се притеснява, тъй като миналия път замина само за една седмица през август 1939 г. и — хоп! — след три дни Хитлер започна Втората световна война. Гавраил се шашардиса и не знаеше какво да направи, тъй като до този момент нито веднъж не бе попадал в такива ситуации. Малко преди отпуската му един ангел дори му представи докладна с предложение да уволни заместника си и да назначи друг… Но Гласа реши да изпрати докладната в архива и да предостави последен шанс на Гавраил. Защо не отмени отпуската си ли? Изключено. Почивката беше елементарна необходимост и за целта той измисли уикендите — мюсюлманите почиваха в петък, евреите — в събота, християните — в неделя. Добре поне, че преди да остави Гавраил да стопанисва селенията, уреди всички спорни въпроси — през следващата половин година не се канеха да бомбардират Иран, гладът в Судан беше предотвратен, макар и трудно, но успя да овладее поскъпването на нефта до 250 долара. В този момент нямаше други сериозни геополитически проблеми. Тайничко Гласа се надяваше хората да се научат да се справят без него, но те все не успяваха. Ако махнеше войнствеността и жестокостта, атеизмът по принцип беше прекрасно нещо. Щом земните обитатели бяха уверени, че той не съществува, това беше много добре… Тогава нека да се справят със собствени сили, а не да гледат към небето, очаквайки помощ от него. Човечеството беше уникално по своята същност. Първо нарушаваше с яростно упоение заветите му, а после настойчиво искаше от него намеса, помощ и защита. Извинявайте, ама в това нямаше никаква логика. Всъщност, както ехидно би отбелязал Шефа: „Нима не ги създаде самият ти?“ Споменът за Шефа го накара да се свъси и да остави нектара настрани. Беше много лошо, когато в борбата за душите се противопоставяха такива мощни конкуренти. Всъщност формално Гласа не признаваше Шефа дори за съвсем незначителен съперник (защото това би нарушило правилата на играта), но фактът си оставаше факт — 99 процента от душите отиваха при него. Вярно, качеството на тези души… Честно казано, той не би желал особено да срещне в Небесната канцелария човекоядеца Бокаса или Хенрих Химлер. Но проблемът беше в това, че самото съществуване на Шефа в природата развращаваше подчинените му. Преди ангелите бяха наясно, че ако преминат в разряда на падналите, няма къде да се дянат — очакваха ги вечна безработица, психологически проблеми и тежка депресия. Сега всеки се усмихваше пред него, но в същото време знаеше, че ако изведнъж стане паднал ангел, Шефа с радост ще го вземе на работа. Извинете, но как би могъл да работи в такива условия? Ала нямаше какво да направи. Все пак не можеше да предизвика края на света. Нямаше значение дали са добри или лоши, защото всички хора бяха негови деца.

Гласа остави дистанционното. Скоро щеше да стане много горещо. Време беше да отиде до морето и да се натопи един-два пъти, после да изпие още една чаша нектар и да се цопне в басейна, за да поплува. Той съзнателно не превключи телевизора на канала на политическите новини. Защото почивката винаги трябваше да бъде почивка, особено след такава работа. Може би изобщо беше грешка да населява Земята? Но кой би могъл да предположи в какво ще се превърне това. Ето на, с Марс или с онази Венера нямаше никакви животрептящи проблеми и ако там внезапно станеше земетресение, това изобщо не го интересуваше, защото в марсианските канали не живееше никой, колкото и да ги възпяваха фантастите. Той отиде до прозорците, отдръпна завесите и сияещото слънце блесна в очите му. След минута Гласа излезе от хотелската стая, понесъл раирана кърпа.

Високият мъж с дълга светла коса, облечен с фланелка и прилепнали дънки, който стоеше до прозореца на отсрещната хотелска стая, свали тежкия си военен бинокъл. Сетне отвори капака на телефона с острия си изпилен нокът и написа с тънките си пръсти на музикант следния есемес: „Той току-що дръпна пердето и взе една кърпа от банята. Най-вероятно отива до морето.“

След минута на дисплея му просветна отговор: „Сигурен ли си, че не подозира нищо?“ Мъжът тръсна глава и написа съобщението: „Да, иначе това веднага щеше да се забележи.“ „НЕ СВАЛЯЙ ОЧИ ОТ НЕГО. Свържи се с мен, ако забележиш и най-малкото отклонение в поведението на обекта. Имаме нужда най-много от още ТРИ ДНИ. След това той вече няма да може да направи нищо.“

Мъжът затвори мобилния си телефон и отиде до овалното огледало, което отрази младо лице с небесносини очи и с подпухнали и зачервени от безсънието клепачи. Жалко, че нямаше кой да го сменя, защото беше тежко да стои непрекъснато в засада, залепен за бинокъла. Но нищо, ако начинанието успееше, според обещанието щяха да го вземат обратно в Рая и там щеше да се наспи както трябва. А сега трябваше да отиде на плажа и да наблюдава клиента отдалеч, без да привлича внимание…

Единайсета глава „Мъртвешката хватка“

петък, 10 часа и 20 минути

Примижавайки от удоволствие, Шефа запали любимата си хаванска пура, сдобивайки се по навик с огънче от палеца си. От ноздрите му излязоха сивкави струйки, тъй като чувствителният му нос поемаше тръпчивата, но в същото време ароматна миризма на тютюна. Той повъртя малко пурата в устата си и издиша гъст облак дим в лицето на възрастния човек с боядисани червени коси, който седеше на крайчеца на стола. Мъжът се смръщи, а очите му неволно се напълниха със сълзи. Но не посмя да разпръсне дима с ръка.

— И това ли е всичко? — просъска злобно Шефа, стискайки пурата е острите си кучешки зъби. — Значи ти половин година се опитваше да влезеш при мен, за да ми изтърсиш ЕЙ ТОВА, така ли?

Мъжът осъзна, че е дошъл със своята молба в неподходящ момент. Обаче нямаше избор и затова се хвърли в контраатака.

— Но аз не искам много — изскимтя той тъничко на пресекулки. — Само едно малко бюстче в двора на общежитието… Разберете ме правилно, свикнал съм с това от петнайсет години. А пък тук никъде няма нито едно мое изображение — нито паметник, нито портрет, моят профил го няма и на монетите, пионерите не се заклеват пред мен и никой не ми целува обувките. Ако щете ми вярвайте, но дори развих мания за преследване. По десет пъти на ден тичам пред огледалото да се погледна, понеже си мисля, че вече изобщо не съществувам? Но от вчера не се отразявам дори и в огледалото. Да не би вече да са ме направили на вампир?

Шефа се надвеси плавно над масата и одраска болезнено събеседника си с нокът по месестия нос. От изненада той се задави насред думата.

— Сапармурат, самият аз нямам нищо против теб — размърда устни Шефа, всмуквайки от пурата. — Аз харесвам хората, които са влюбени в себе си до степен да мастурбират пред образа си. Но нали разбираш, старче, ти си попаднал в Ада. У вас, в Ашхабад, си бил царят на пясъците, но тук си никой и нямаш никакво име — такива са условията на наказанието. Ще ти кажа под секрет, че с книгата „Рухнама“ мина границите, като заяви, че самият Глас ти я е нашепнал в ухото. Не биваше да правиш това… Знаеш ли колко е обидчив Гласа? — Шефа въздъхна. — Ужасно е обидчив. И книгата ти не му хареса, та затова се обиди, че прехвърли авторството на тази халтура върху него. Мога да те зарадвам, че се отърва леко, защото шегите с Гласа по принцип свършват много зле.

Сапармурат се премести от ръба към облегалката на стола.

— Със сигурност се отърва леко — продължи Шефа. — Знаеш ли кой е Ким Ир Сен? По очите ти виждам, че знаеш. А на този човек в Града му заповядаха да изгради сам собствената си статуя, висока петстотин метра и широка двеста метра. Как ти се струва това? Вече двеста години гради неуморно, бърка бетон, тича за строителни материали, строи скелета… И сега вече направо не може да се гледа — щом се зърне в огледалото, и веднага му се повдига. А пък ти тук ми се оплакваш, хленчиш, губиш ми времето. Кофти му било на горкичкия без собствения му образ. Скъпи мой, та ти все още не знаеш какво означава истинско наказание. Ако те изпратя в телевизията да водиш денонощно „фабрика за звезди“, ще те видя тогава какви ще ги приказваш.

Сапармурат се изпоти и цялото му тяло се разтрепери.

— Стига-стига — успокои го Шефа. — Все пак аз не съм фашист. Просто всички ми омръзнахте. Идвате, мрънкате. Секретарката всеки ден ми докладва, че ту имамът Хомейни тресе брадата си тук, ту генералисимус Франко иска да бъде приет, ту Калигула се свира на диванчето в ъгъла. Много сте ми скромнички. А на Земята сигурно всеки от вас е смятал, че е самият Глас и че Шефа не му е брат, нали така?

Сапармурат сведе смутено очи.

— Позволете ми да се погледна поне за секунда — каза жално той. — Вие сигурно имате някакво специално огледало? Само да си оправя косата.

— Ти май съвсем полудя? — изтрака с острите си зъби Шефа, а от ноздрите му блъвна пламък. — Има неща, които дори аз не мога да променя. Що за Ад ще е това тогава? Такива като теб винаги са пред очите на пресата. Всички трябва да виждат, че наказанието ги измъчва много силно, иначе публиката ще се чувства страшно обидена. Марш в общежитието си и повече да не съм те видял. Ще те изпепеля на майната ти.

След като вратата се затвори зад гърба на Сапармурат, Шефа започна да изпълва пространството на кабинета с цигарен дим и посвети времето си на традиционното четене на сутрешната градска преса, чиято внушителна купчина покриваше бюрото му. Стиснал в ръка сандаловия молив, той по навик отбелязваше най-интересните места в статиите. В очите му първо се наби рубриката „Кримки“, изписана с едри бели букви върху черна подложка.

Шефът прелисти миришещата на мастило страница и философски си помисли, че творците не бива да се събират в една група. Дори двама гении в една кухня бяха много. Избухваха скандали за това кой е по-талантлив и те завъртаха такива интриги, че византийските сановници направо цъкаха с език от завист.

„Мъртвешка правда“ подробно информираше за бурната връзка между участниците в телевизионния сериал „Моята ужасна тъща“ — Кларк Гейбъл беше завъртял любов с ексминистъра на културата на СССР Людмила Фурцева. Без да пестят епитети, измамените съпрузи и на двамата споделяха с вестника скандални откровения за свинщините на скъпите си половинки. М-да, нямаше нито дума за политиката. Естествено, креватните подробности на скандалите със звездите се възприемаха далеч по-добре. И накрая официозът „Адски вестник“ имаше нов скандал в отношенията между славянската и прибалтийската общности в Града — прибалтийците настояваха славяните да им върнат бронзовия паметник, за да се сдобият с нова възможност да стоварват проблемите си върху него. „Ама че ненормални хора — помисли си раздразнено Шефа. — Преди шест месеца се изправяха на нокти, за да махнат този паметник. А сега стана ясно, че са се лишили от самия смисъл на своето съществуване, защото вече нямат за какво да се карат със славяните. Каква е тая свадлива природа у хората? Дори Монтеки и Капулети са се помирили след смъртта на Ромео и Жулиета, но тия не могат.“

Шефа затвори „Адски вестник“. Интересно какво ли правеше Калашников в Небесната канцелария? Вече трябваше да е пристигнал там. Но нямаше как да му се обади оттук по мобилния, тъй като между Рая и Ада нямаше роуминг. Контактът се осъществяваше по една-единствена телефонна линия с два апарата — първият се намираше в кабинета на Шефа, а вторият — при Гласа. Общо взето, Шефа дори не се опитваше да скрие, че също се развълнува от това къде изведнъж са започнали да изчезват ангелите. Вариантите не бяха много. Ако Гласа ги бе уволнил тайно от Гавраил, те отдавна вече щяха да са се появили в кабинета на Шефа да питат за свободни работни места. Както се полагаше на един представител на тъмните сили, той не смяташе за срамно да си мечтае, че все някога всички слуги на Гласа ще преминат на работа при него в един и същи момент. Но като реалист много добре разбираше, че за да осъществи тази мечта, трябва много да работи. Да извърши убийство ли? Че с какво можеше да убие обитателите на Рая… Тук вече нямаше никакви варианти. Светената вода нямаше да им навреди, а ангелите не се бояха от друго, включително и от огнестрелното оръжие. Може би просто бяха избягали по някаква причина? Хъм, и защо трябваше да го правят, щом от всевиждащото око на Гласа не можеше да се скрие нищо? Например ЦРУ си потроши краката да търси в афганистанските пещери Осама бен Ладен, но Гласа още от самото начало знаеше, че няма никакъв Бен Ладен и че това е един любителски виртуален проект, който Шефа направи на компютъра си от скука. Вземаш картинки на Хотабич, на африкански антилопи и на двама бедуини и ето — пред вашия печален поглед се възправя „терорист номер едно“ Уффф… Че какво ли би могло да се случи в тоя Рай? Само дето му викат Рай… Или поне така беше по негово време — бюрокрация, тежък управленчески апарат, интриги на почва „близост до главния“, вражда между колегите, а пък онзи, който носеше документи за подпис на Гласа, беше с ранг на полубог.

Внезапно Шефа бе озарен от една идея… Ами, ако… Да-да, всъщност защо не? Особено като се имаше предвид, че изпращаха ангелите в командировки там, където се случваха толкова ужасни неща като унищожаването на градове и не само. Разбира се, наказателните акции съществуваха отдавна, макар че… Интересна идея.

Шефа дръпна към себе си телефона със синия бутон и го натисна, предвкусвайки победния си разговор с Гавраил. Сега щеше да покаже на тези парвенюта от Небесната канцелария къде точно работят истинските професионалисти, които използват сивото си вещество по предназначението му.

Трябваше му една минута, за да осъзнае, че някой е прекъснал връзката с Рая.

Дванайсета глава Шрек и магарето

петък, 11 часа и 24 минути

„Мъртъв ще съм, но страха не ще послушам“… Не, не става… „Ала в клетвата си ще се вслушам“… Това пък какво общо имаше? Може би „и ще си откъсна круша“? И откъде се взе тая круша? Пълна шизофрения, мамка му мръсна.

Въпреки че Гавраил беше изнервен до крайна степен от новината за тайнственото изчезване на Елевтерий, дори и в това състояние се опитваше да се посвети на полезни неща, тъй като никой не го бе освободил от основните му задължения. Работата не беше свършена, а в същото време креативният отдел още от вчера чакаше слоган за започващата високобюджетна рекламна кампания на Земята — парите бяха отпуснати, а пиарите мениджъри бяха в пълна готовност. Трябваше да се измисли направо убийствен слоган. Първата фраза трябваше да звучи така: „Спасявай своята душа“, и към нея трябваше да се подбере достойно продължение. Мислите му се пръскаха на дребни отломки, а римата изобщо не се получаваше. Гавраил сграбчи страдалчески главата си с ръце, опитвайки се да изстиска последните сокове от нея.

— Ъъъъъъъъ… извинявайте, но господата Калашников и Малинин искат да влязат при вас. Помолихте да ги пуснем с предимство. — Русичката секретарка се усмихваше притеснено, застанала до открехнатата врата. — Да им кажа ли да дойдат по-късно?

— Не-не — махна безсилно с ръка Гавраил. — Точно те ми трябват. Заключете приемната. Ако ме търсят или звънят по телефона — няма ме. Разговорът е спешен.

Калашников и Малинин влязоха в кабинета с размера на средно футболно игрище и се огледаха с любопитство. Тук нямаше сиви стени, в които да пулсира кръв, както при Шефа, липсваха гранитни камъни с глави на горгули и засукани барелефи с рогата глава. Всичко бе оформено така, че луксът да не се набива на очи, но в същото време да личи навсякъде. Високият таван с гипсови орнаменти беше украсен с библейски мотиви, а стените бяха покрити с кадифени небесносини тапети, по които висяха големи картини, изобразяващи Гласа в различни варианти (включително и вече известния сюжет с покорната овца). Дъбовите столове с извити крака бяха подредени около дълга заседателна маса, образуваща буквата Т. Малко над лявата облегалка за ръце на сребърното кресло, закачен за стената се мъдреше дълъг меч с бяла кокалена дръжка, сложен в дълга ножница дамаскиня, украсена с релефен кръгъл печат. Калашников забеляза подобно хладно оръжие и у ангелите, които зърна в коридора. Явно това беше формален атрибут на персонала — нещо като кортик за морския офицер. От основата на масата се надигна и бързо тръгна към него къдрокос мъж с брадичка. Беше на около двайсет и пет години, с тежки криле на гърба, които бяха толкова големи, че чак се влачеха по пода. Личеше си, че мъжът се опитва да се направи на радушен домакин, но усмивката му беше фалшива и неискрена и изглеждаше като залепена за лицето му.

— Казвам се Гавраил, братя — каза напевно собственикът на кабинета, но така и не подаде ръка. — Ще ми се да ви пожелая добро утро, само че какво ли му е доброто на утрото при нас… Може би искате да пийнете нещо?

Калашников преглътна слюнката си, която се бе сгъстила като лепило. Да, нямаше да е зле да пийне нещо.

— Имате ли бира? — изтърси Малинин, изпреварвайки мисълта му.

— Не — отвърна архангелът и продължи да се усмихва напрегнато. — Извинявайте, но Раят по принцип няма нищо общо с бирария. Мога да ви предложа бистра водица.

— С удоволствие — отвърна любезно Калашников. По някакъв странен начин той се страхуваше от всичко, тъй като не се чувстваше в свои води. Този човек с криле беше някакво важно началство, някакъв суперархангел или нещо такова. Трябваше да бъде нащрек с него, тъй като срещата му с Алевтина може би зависеше точно от това същество. Още повече че тембърът на гласа му напълно съвпадаше с тембъра на онзи тип с качулката, когото видя по време на срещата при Шефа.

Малинин, който стоеше зад гърба му, се срина духом. Вече бе осъзнал, че Раят е нещо съвсем различно от онова, което си бе представял вечер, докато лениво наблюдаваше пълзящите по стените на стаичката си сингапурски хлебарки. В представите на Малинин Раят задължително трябваше да е пълен не само с бирарии, но също така и с пивници, както и с разголени жени. Ала за този час и половина, откакто пребиваваха в райските селения, той не забеляза такива неща и това го хвърли в депресия. В Града човек можеше тайничко да отиде в китайския квартал и да си купи забранената бира. А тук по всичко личеше, че няма абсолютно никаква контрабанда. Бииииииип… — разнесе се метален звук в главата му и той веднага разбра, че електронните копчета филтрират не само скандалните думи, но дори и скандалните мисли.

Гавраил се забави в приемната, за да нареди на секретарката да донесе вода, изчака я да напълни чашите и да отиде за подноса и се върна при гостите. Архангелът подхвана безсмислен светски разговор с банални фрази, а в същото време разглеждаше съсредоточено новодошлите. Тия двамата си ги биваше. Небръснат тъмнокос мъж с черни кръгове под подпухналите от безсъние очи, с белег на челото и мрачен вид и рижав луничав младеж с непокорни къдрици, които се подаваха изпод фуражката му. Направо бяха като същински Шрек и магарето от компютърното анимационно филмче. Както и да е, оставаше му само да се надява, че всичко, което му бяха разказали за двамата, е истина.

— Доколкото разбирам, братя, вашият ъъъъъ… Шеф (той положи доста усилия, за да изрече тази дума) ви е обяснил в какво трудно положение сме изпаднали? — каза той и върна изкуствената усмивка на лицето си. — Имате ли някакви идеи по този въпрос?

— Никакви — разпери ръце Калашников. — Все пак ние току-що пристигнахме. Но първото, което бих искал да направя, е да огледам подробно вилите на изчезналите ангели. Разбирам, че преди мен там са влизали други хора, но може да е била пропусната някаква на пръв поглед незначителна подробност. Естествено, нямаме нищо против да бъдем с придружител, който познава много добре реалностите в Рая.

— Навсякъде ще ви придружава принц Дмитрий — отговори Гавраил. — Разбира се, той не е от старите обитатели на Рая, но горе-долу е в течение на онова, което се случва. Не обръщайте внимание на възрастта му, защото в действителност той е много по-голям. Просто за разлика от Града при нас всеки може свободно да избира в какво състояние да пребивава в Небесната канцелария. Дима не искаше да пораства и затова си остана такъв, тъй като се кефи повече да бъде вечно дете.

— Така си е — съгласи се охотно Малинин. — Например, когато бях на три годинки мама ми купуваше захарни петлета от пазара… и аз страшно се радвах! Слюнките ми течаха по брадичката и чак пищях от възторг. А пък сега какво… Абсолютно ми е през… (биииииииип!) дали има захарни петлета или няма.

— В момента ти реагираш по абсолютно същия начин на водката, братле — каза Калашников. — Добре, нямам нищо против Дима… И още нещо…

През вратата безшумно се промъкна русата секретарка с поднос в ръце, на който бяха сложени три чаши на столчета с маркировка във вид на един небесносин и два бели триъгълника. Калашников взе с благодарност чашата и се обърна към Гавраил:

— И, разбира се, ще ни трябва съдебномедицински експерт — обяви той, стиснал тънкото стъкло между пръстите си. — Все пак би било добре да извършим молекулярна експертиза. Надявам се, че в Небесната канцелария имате съответната апаратура?

— Апаратура имаме — каза Гавраил и махна едно перо от рамото си. — Но положението със съдебномедицинските експерти е сложно. Шефа предложи да изпрати който и да било професионален доктор от Града, но проблемът е там, че в Рая не може да има повече от двама представители на Ада, в противен случай силовият ни фон автоматично ще ви низвергне обратно в преизподнята.

— Много ми е странно да чуя това — отбеляза Калашников. — Например до вашия офис ни докара един кавказец с татуировки, каквито се правят само в затворническите лагери. Казвам ви го като специалист. Чистачките край сградата на офиса са дами, с вид твърде далеч от образа на невинните девойки. По пътя ми направи впечатление, че някакви страховити негри сортират боклука, като го събират в найлонови торби. Изобщо не мога да разбера откъде са се взели всички тези персони в Рая?

Гавраил въздъхна тежко. Отпи от чашата си и я остави на масата. Едното му крило лекичко се надигна — явно архангелът се прегърби. А очите му проблеснаха, подсказвайки, че настроението му се промени, и то в посока на срив.

— Проблемът е там, че всички се придържат към прекалено канонични представи за Рая — прошепна той, приближавайки се до лицето на Калашников. — Но между мита и реалността има разлика, като на това отгоре не е задължително тя да е приятна. Как мислите, кой е длъжен да върши мръсната работа тук? Да строи луксозни вили за праведниците, да сервира масите в ресторантите, да кара колесниците с конете или, както сте видели, да сортира боклука? Ние имаме нужда от електротехници, от чистачки, от производители на сок, от монтьори, от метачи и изобщо длъжни сме да поддържаме многобройна прислуга. Напълно естествено е праведниците да не сортират боклук. Тук попадат най-добрите от най-добрите и те не очакват, че трябва да се занимават с такава работа. В Небесната канцелария ангелите с различни рангове са милиони и това е така, но предназначението на нашите служители също не е да чистят тротоарите, да мият съдове и да подстригват тревните площи. Те трябва да се заемат с някаква по-културна работа. Само оркестрите с арфисти, които създадохме, вече са петнайсет хиляди. Само че в такъв случай кой — извинявайте за цинизма — ще рине лайната?

— Разбрах — подсмихна се Калашников. — Това гастарбайтери ли са?

— Точно така — съгласи се архангелът без капчица притеснение. — Затова бяхме принудени да въведем тайна квота за гастарбайтери, за които е прието да се смята, че проникват тук нелегално. Но реалността е такава, че Раят няма как да съществува без чуждестранни работници. Разбира се, официално при нас се борят с това, дори има отдел за противодействие на нелегалната емиграция, периодично се организират хайки и демонстративно депортират някого.

— Добре, но все пак как проникват тук? — намеси се в разговора Малинин.

— Много просто — усмихна се Гавраил. — Пристигат със специален влак от транзитната зала, а сетне нелегални водачи ги завеждат до дупката от лявата страна на райските врати, където в този момент електрическото напрежение е изключено. Искам веднага да ви предупредя, че е невъзможно тук да се озоват хора с тежки престъпления и още по-малко — убийци. Сурен, вашият кочияш, е лежал в затвора две години за дребно мошеничество и според мен в това няма нищо страшно. Освен това тези хора не получават пари, защото в Рая платежните средства са отменени. Те работят само за да изкупят греховете си.

— Това е несправедливо — промърмори Малинин, без да обръща внимание на Калашников, който го срита. — Значи едни в Града се гърчат на тигана, а други пият коктейли под кокосовите палми. И аз нямам нищо против да я карам така.

— Доколкото видях от досието ви, младежо, вие сте попаднали в Ада за извършено убийство, както и за многобройни прелюбодеяния — отбеляза кротко архангелът и Малинин се изчерви. — А това означава, че при нас няма да ви е позволено да работите дори като обикновен боклукчия. Но ние май се заприказвахме, уважаеми братя. Така че вие се намирате тук със специални пропуски. И няма как да издадем още един специален пропуск за лекар.

— Вашблороде, за какъв чеп ни е тоя доктор? — развика се унтерофицерът. — Миналия път в нашето разследване вече имаше един такъв. И какво стана? Не, аз съм категорично против. Ама вие не си ли спомняте световната литература! Те създават само проблеми.

— Какъв е човекоядецът Лектър? Доктор. Какъв е маниакът № 1 от филма за Джеймс Бонд? Доктор. Какъв е гаупщурмфюрерът от СС Менгеле? Доктор. Правичката ви думам, включването на доктори в нашия отбор не ми харесва дори като идея.

Архангелът енергично събра криле, едва сдържайки смеха си.

— Успокой се, братле — прошепна Калашников и прегърна Малинин. — Виждам, че май от малък изпитваш страх от докторите. Но не всички са такива ужасни чудовища. Например доктор Охболи или онзи Уотсън.

— Уотсън ли? — попита недоверчиво Малинин. — Че какво му е хубавото пък на него? Какво лекува той? Дори не е ясно каква е специалността на този доктор. Гинеколог ли е или уши, нос, гърло? Дори няма име, всички го наричат само по фамилия.

Гавраил прихна. И за да прикрие веселото си настроение, отпи от чашата с вода. Калашников се разсмя и също вдигна чашата си. По време на разговора напълно бе забравил за нея. Всичко, което се случи по-нататък, стана само за една десета от секундата. Като на забавен каданс архангелът хвърли инстинктивен поглед към чашата си и лицето му с фини черти внезапно се разкриви от ужас. Калашников усети страшно силен енергиен удар по челото, наподобяващ мека, но в същото време тежка възглавница. Чашата изхвърча с чудовищна сила от ръката му и отлетя като комета към съседната стена, където се заби, покривайки я с пръски и стотици дребни стъкълца. А с лявата си ръка Гавраил отблъсна рязко Малинин от подноса.

— Извинете — изхърка архангелът. — Наложи се да използвам телекинеза, и то без да ви предупредя. Едва в този момент установих по вкуса, че в моята чаша има обикновена дестилирана вода. А на вас май са ви налели светена. Някой току-що се опита да ви убие, като подмени съдържанието на чашите.

И тримата като по даден знак изтичаха в антрето. Секретарката не беше на мястото си, а по коридора ясно се чуваше бързо тракане на токчета…

Тринайсета глава Престъплението на века

петък, 12 часа и 11 минути

Участъковият Меринов отново приседна до вкочаненото тяло на Петрович, вглеждайки се във вцепененото от студа мъртво лице. Но от това нямаше никаква полза. Той бе огледал всичко възможно, вече нямаше да открие нищо ново и беше време да изпрати трупа в моргата. Убиецът беше изстрелял само два куршума. И двата — от близко разстояние. Единият — в гърдите, другият — в главата. Когато са стреляли в стареца за втори път, той вече е бил мъртъв. Ако се съдеше по калибъра на оловото, което бе пронизало тялото му, оръжието беше вносно. Необяснимото убийство бе изплашило селото, тъй като никой не разбираше защо е било извършено и липсваше какъвто и да е мотив. От къщата не беше взето нищо, пък и нямаше какво да се вземе, освен черно-белия телевизор „Рекорд“. Разбира се, намериха малко количество пари в заешкия кожух на мъртвеца, но съседката на покойния — баба Фрося, твърдеше, че Петрович не задържал мангизи. Ако в джоба на дядото се появяла някоя излишна пара, той моментално я пропивал до появата на следващата. Старецът живеел стандартно за тази селска местност — естествено, напивал се със завидно постоянство, но не буйствал и не събарял телеграфните стълбове. Препечелвал по същия начин, по който си изкарвали парите повечето хора в селото. Че откъде другаде можело да се вземат пари? Интересно на кой нефтен олигарх би могъл да попречи старият селски пияница, та за ликвидирането му да изпратят професионален убиец с вносен пистолет? Направо умът му не можеше да го побере. Това наистина беше престъплението на века.

Меринов се наведе за последен път над трупа. Дали пък не бе пропуснал нещо? Едва ли. По всичко личеше, че старецът е бил убит преди няколко дни, може би в самото начало на седмицата. Точния момент щяха да определят лекарите. Не бе започнал да се разлага, защото в мазето беше доста студено. Само плътта му бе посивяла, защото кръвта не циркулираше. Участъковият не издържа, плесна се по бедрото и изстреля дълга тирада, в която повечето думи бяха псувни във всевъзможни варианти. Беше грях да псува над покойника, само че защо ли извади такъв късмет? Досега си живееше без проблеми, оставаше му още малко до пенсия. Вярно, заплатата му не беше голяма, но пък и работата му не беше кой знае каква. Че какви престъпници има в едно най-обикновено село? По време на съветската власт ловеше предимно нелегални казани за шльокавица, но сега беше теглил една майна и на тях. Че какви бяха основните престъпления в едно село? Направо смешна работа. Да отмъкнат някое прасе, за да го продадат и да изпият парите, да прескочат оградата, за да оберат ягодите от чуждата градина… Ще дотърчи някоя жена цялата в сълзи и сополи и ще напише жалба срещу мъжа си, но на сутринта ще дойде пак да си я вземе обратно. Това не беше работа, а песен. Но сега… Къде щеше да търси наемните килъри на стари години? Още повече че Меринов беше чел в кримките, че убийците задължително хвърлят оръжието на местопрестъплението, та след това ченгетата да не стигнат до собственика му. А тук не само, че нямаше пистолет, но не бяха останали дори и изстреляните гилзи. Все едно че бяха помели след себе си. Участъковият включи за двайсети път силния фенер и плъзна потрепващия кръг светлина по заледения под на мазето. Не, нямаше нито една прашинка, всичко беше стерилно като в аптека. Килърът бе убил стареца с два куршума от упор, след което бе излязъл от мазето и старателно бе затворил вратата след себе си, като в същото време не беше взел нищо от къщата. Но все пак трябваше да има някакъв мотив, нали така? Да не би Петрович да беше отмъкнал жената фотомодел от някой бос на мафията? Изключено. Или пък зад обикновения пенсионер се е крил търговец на едро на колумбийски кокаин? И това беше съмнително. Естествено, дядото си имаше свой дребен бизнес, но той беше толкова смешен, че не представляваше каквато и да било конкуренция на магнатите. Веднъж на два месеца отиваше до пазара в Москва, продаваше продукцията си и старателно изпиваше парите до последната копейка. Печалбата от стоката му обикновено възлизаше на пет-шест хиляди рубли, а за такива пари никой не би убил дори котка. А миналата седмица заради набезите в селото бизнесът на дядото съвсем се скапа. Пред телевизионните камери властите обещаха да изплатят компенсации, но когато телевизионерите събраха такъмите си и се върнаха обратно в Москва, обещанието веднага беше забравено, защото, както е известно, за всяко обещано нещо трябва да се чака най-малко три години.

Меринов се отдръпна от трупа. На кого ли беше попречил този старец? Със сигурност го бяха убили заради НЕЩО. Главата му направо се пръскаше от напрежение, но не му хрумваше нищо. Уж всичко в къщата си беше на мястото, но в същото време… Разбира се, биха могли да убият Пстрович заради някаква лична вражда, тъй като той имаше врагове в селото. Но хората тук не бяха чак такива баровци, че да поръчат професионален килър, защото им се свидеха дори и три рубли.

Маринов излезе на прага, напипвайки залепената е изолирбанд радиостанция в джоба си, за да извика катафалката. И в този момент го осени. С необичайна за теглото и възрастта си заешка бързина той се втурна към мазето, подхлъзна се на стълбата и без малко не се изтърси в дупката, фенерът му отново блесна и освети огромната каца в ъгъла. Меринов застана на колене (вече не можеше да клекне, защото краката му бяха отекли) и старателно разрови начупените дървени пръти в ъгъла, като почти завря фенера си в тях. Ахааааааа… Участъковият подсвирна. Голям хитрец си бил, дядо… Ето какво се оказа, че криеш тук — онова, което взеха от всички останали. А онзи, който е научил тази малка тайна, му е дошъл на гости, забил е два куршума между очите на Петровия и е отнесъл тайната му. Всичко беше изчислено правилно — щяха да открият самотника най-рано след три дни, а след това нека да гонят вятъра… Браво на тях… Ясно е от какво бяха тези пръти. Беше ги скрил точно тук, зад кацата, така че никой да не може да ги открие. Само че те ги бяха намерили. Значи дядото сам беше довел килърите тук и им бе показал всичко, а след като те са се убедили, че онова, което търсят, е на мястото си, са убили Петрович. Меринов със сигурност нямаше да се справи сам с тази работа и трябваше да се обади в града, за да му изпратят екип от следователи.

Така, интересно това пък какво е?

Меринов извади от джоба си найлонова торбичка, която носеше за всеки случай. Мушна ръка в нея и докосна внимателно нещо, което приличаше на тънък стоманен косъм, проблясващ мъждиво сред дървените парчета. Крайчецът му беше оцветен в нещо тъмночервено. След като разгледа внимателно находката си, Меринов се отказа да звъни в града.

Четиринайсета глава Лицето на убиеца

петък, 19 часа и 25 минути

Блондинката едва се сдържаше да не се разплаче. Непрекъснато хапеше долната си устна и от тази интервенция тя вече бе започнала леко да подпухва, а върху тънката й кожичка избиха ситни капчици кръв. Ако в този момент тайнственият RL2 стоеше пред нея, тя със сигурност нямаше да издържи и щеше да се разпищи от ярост, засипвайки го с най-отвратителни оскърбления. Само си представете! В момента, в който, придържайки се към най-добрите традиции на съвременните комерсиални трилъри, тя измисляше възможно най-хитрите тайни ходове, чрез които да превърне гордия Калашников в безжизнена кукла, този малоумник RL2 се опита да го очисти по най-вулгарния начин! И какво щеше да започне сега? Точно онова, което до този момент тя толкова усърдно се стараеше да избегне. Нали мъдрите латинци бяха казали: praemonitus praemunitus, сиреч: който е предупреден, той е въоръжен. А сега благодарение на идиотската постъпка на виртуалния й съюзник, който реши да се прави на рицар на плаща и камата, Гавраил ще използва всички възможности, за да открие в обкръжението си източника, от който е изтекла информацията, и Калашников щеше да бъде заобиколен от такава охрана, че щеше да е невероятно трудно да се докопа до него за разговор на четири очи и да му направи интересното предложение за Алевтина. А най-смешното бе това, че RL2 не постигна абсолютно нищо е шпионската си операция — Калашников си беше жив, днес цял ден обикаля вилите на изчезналите ангели и изобщо не беше изключено разследването му много скоро да даде плодове, от които те нямаха никаква нужда. И вместо да държи под контрол всяка негова крачка, пийвайки кафе под плажния чадър, тя щеше да се гърчи в догадки какво ли още е узнал този тип? Благодаря ти, скъпи благодетелю RL2. Страхотна услуга ми направи.

По време на неотдавнашния им разговор онлайн тя заряза всякакви любезности и попита RL2 директно: „Можеш ли да ми обясниш на прост език защо направи това?“ Той не се затрудни с отговора и буквите почти веднага излязоха на екрана: „Не можах да се сдържа. Секретарката излезе от приемната, вратата на Гавраил беше затворена и моментът бе много благоприятен. Смених бързо съдържанието на двете чаши, още повече че светената вода шурти навсякъде в декоративните фонтанчета.“

Ех, де да можеше да му каже всичко открито… САМО АКО… Само ако той знаеше… Както и да е, нямаше нужда да продължава… „Не можах да се сдържа“… Уж беше зрял човек, помъдрял от опит, а разсъждаваше като тригодишно дете. Нямаше съмнение, че съблазънта беше огромна, но нали двамата се бяха разбрали, че с Калашников се заема тя. Как можеше да се работи в такива условия, при положение че партньорът ти започва да ти слага пръти в колелата? Направо имаше чувството, че RL2 ревнува от методите й.

Момичето разтвори начервените си устни, но шепотът й отново беше заглушен от металически звук — биииииииип! Блондинката заби нокти в дланта си така, че те помътняха, обагряйки се в тъмновишнев цвят. И от какъв зор изобщо се свърза с този самовлюбен идиот, който се правеше на гений от специалните служби, а в действителност не беше в състояние да мисли трезво? Дали той бе в състояние да осъзнае какъв ужасен капан си бе заложил? Гавраил не беше идиот. И първото, което щеше да направи, бе да провери всички, които през този ден са били на работа в офиса, за да разбере кой е излизал от кабинета си и на какво разстояние от приемната му се е приближавал. А пък RL2 беше негов близък… много близък. И рискуваше да е сред първите, които ще попаднат под подозрение. Ами, ако Гавраил беше сложил миниатюрна видеокамера и над бюрото на секретарката си? Тогава… Момичето неволно извика от уплаха и разтвори пръсти. Дланта я смъдна и тя механично я облиза, пропъждайки неприятната мисъл. Не-не… Гавраил и без това вече бе превишил правомощията си, като установи незаконно наблюдение на вилите на ангелите, и не би искал да си създава нови проблеми с Гласа. Ако той разбереше, че личните му покои са оборудвани със средства за електронно наблюдение, на Гавраил със сигурност лошо му се пишеше. Освен това отдавна вече щяха да са спипали RL2, а той преди час най-спокойно си чатеше с нея по айсикюто. Ама че тъпанар, не е ли така? Но явно съдбата й беше такава — да си сътрудничи с дебелокожи индивиди. Макар че не беше чак толкова важно дали RL2 е глупав или умен. Тя нямаше друг избор. Той беше сред най-доверените лица на главния архангел и ако се откажеше от услугите му, това означаваше да оглушее и ослепее едновременно. Той непрекъснато висеше зад гърба на Гавраил, присъстваше на всички важни заседания и влизаше в тесния кръг на приближените му, с които непрекъснато се съветваше. Пък и в крайна сметка именно RL2 измисли и подробно разработи начина за реализиране на идеята, която ги измъчваше толкова години. И щеше да продължи да ги измъчва, тъй като в моментите, когато ярките спомени я връхлитаха много силно, драконът на гърба й сякаш оживяваше и впиваше зъби между лопатките й. Ако RL2 не работеше в Небесната канцелария, тя би могла да каже, че той има наистина дяволска изобретателност. Тя също в никакъв случай не беше глупава, но и през ум не би й минало такова нещо. Всъщност преди този метод сигурно нямаше да е възможен. Добре, че технологиите се развиваха в нужната посока и точно затова те успяваха да осъществят своето старо отмъщение, наказвайки злото. Блондинката усети, че лека-полека се успокоява, пъхна по детински пръста си в устата и изсмука кръвта изпод нокътя си. Да, RL2 извърши УЖАСНА грешка, но във всичко останало постъпваше много умно. Ето, току-що й изпрати тайната парола за достъп до видеокамерите и сега тя можеше да се включи в системата и да наблюдава ангелите, установявайки кой по кое време се е прибрал вкъщи. Макар че това беше по-скоро за самоуспокоение, тъй като и без това много добре знаеше вечерното разписание на всяко от „крилатите момчета“ и то не се отличаваше с кой знае какво разнообразие. Да поплуват в басейна, да пийнат сок на терасата и да отидат да спят. И какво друго биха могли да правят, при положение че в Рая нямаше и никога не би имало екстремни развлечения, а те щяха да живеят вечно? В такава ситуация след петстотин години ще ти писне дори и в Лас Вегас. Имаше едно неформално развлечение — туристическите пътувания до Града, само че на ангелите никога не им издаваха визи за там, защото Шефа беше злопаметен и не им прости единодушното гласуване за изгонването му от Едем. О, ако тогава знаеха в какво щеше да се превърне Раят през XXI век… Хората вече не се стремяха към него и макар Гласа да го проектира с такава любов, той отдавна вече не беше въжделена мечта на милионите. А нататък щеше да става все по-лошо, тъй като с адските мъки вече не можеше да изплашиш дори дете. Вероятно райската безлюдност в някаква степен беше по-добра от адското пренаселване, но… Можеш да се радваш, че имаш превъзходен ресторант с френски главен готвач, който сервира фуа гра със сос от черен хайвер… Но радостта ти се изпаряваше, щом видиш как тълпата избива вратите на „Мудоналдс“. Шефът заложи на човешките пороци и спечели. А те наивно предпочетоха да се ориентират към прекрасните качества на хората и изгубиха с гръм и трясък.

Както винаги през последните няколко стотици години, блондинката отпи от неизменния ананасов сок, който беше сладък, но в същото време и леко киселееше. Нищо, тя знаеше как да обърка Гавраил. Утре сутринта той щеше да получи поредния блестящ удар, който щеше да го докара до пълно стъписване. Тя щеше да докаже на RL2, че също може да действа мълниеносно, но не с такива дърварски методи, каквито използват мъжете, и там, където те щяха да минат с шкурка, тя щеше да разстели най-нежната коприна. Неслучайно в Китай наложниците на „небесния син“ са душили съперниците си в харема с копринени примки.

Откъм морето подухна лек, но осезаем бриз и цветето на масата се разлюля. На Земята такова време обикновено предвещаваше дъжд.

Но тук никога не валяха дъждове. Дъжд… лежащи на земята, потънали в кръв деца, които протягат ръце към тях в предсмъртна агония… Горящи къщи, чиито пламъци се издигат толкова високо, че водата от небето не ги гаси и се смесва с техните сълзи… А сред тази кървава касапница — те… А ето го и техният началник, който избърсва саждите и кръвта от измореното лице на убиец, обръща се и… я поглежда ПРАВО В ОЧИТЕ.

Тя не изкрещя от това видение. Защото беше свикнала. Не беше трудно да свикнеш с нещо, което виждаш всеки ден през последните пет хиляди години.

Петнайсета глава Охранените телета

петък, 20 часа и 12 минути

Калашников и Малинин в компанията на принц Дмитрий седяха край кръгла маса в индонезийски стил. Всички мебели в ресторанта бяха изплетени ръчно. Извитите крака на столовете бяха потънали в снежнобелия пясък на плажа, облизван от океанския прибой, а оркестърът свиреше джазова музика. Вече се стъмни и сервитьорите се плъзгаха виртуозно между масите и палеха свещи върху искрящите от чистота покривки. В заведението изобщо нямаше клиенти и Калашников тутакси си спомни за градските закусвални, където посетителите поглъщаха сред тютюневия дим отвратителна топла бира, замезвайки си с гнусни риба и чипс, изпържени в прегоряло олио.

— Какво ще си поръчаш, уважаеми? — Приведе гръб до него един сервитьор със снежнобяла шапка и изгладен костюм с папийонка.

— А има ли някакъв избор? — изненада се Малинин.

— Разбира се! Прочети менюто, уважаеми.

Принцът грабна от покривката една обемиста кожена папка.

— Ще ви превеждам от арамейски — каза той. — Макар че за всеки случай тук има и картинки.

— Аз искам борш, да е по-мазничък — преглътна Малинин, стрелкайки с погледи Калашников, който наблюдаваше пълзящите по пясъка раци. — Сибирски пелмени, ама да са със сметана. Червен хайвер… малко сьомга… и гъби. Всъщност не, няма нужда от гъби… Понеже при вас — гласът му се снижи до изискан хамлетовски трагизъм — не сервират водка…

— А да не мислиш, че ще ти сервират пелмени? — изсумтя Дмитрий и вдигна глава от менюто. — Да не мислиш, че заради твоите капризи ще прережат гърлото на някое животно и ще му забият нож в гърба? Това е Небесната канцелария, пич, а не пъкълът. Ако не знаеш, сибирските пелмени се правят от кайма от говеждо и свинско. А в Рая е забранено да се пролива кръв. При нас има прасенца и кравички, но те просто си пасат из ливадите, за да красят пейзажа. Ще ядеш ли вегетариански пелмени? Хайверът също се отхвърля, защото Гласа не е благословил яденето на риба в Рая. От какво да сготвим борш? Освен да му сложим бульон от цвекло. Можеш да си поръчаш масълце и гъбки. А не искаш ли да хапнеш цветно зеле в тесто? Това можем веднага да ти го направим.

Калашников най-сериозно се изплаши за Малинин. Лицето му се зачерви, очите му се наляха с кръв и той заприлича на бик по време на корида.

— Зеле ли? — попита с толкова страховит глас, че принцът подскочи и изпусна менюто на коленете си. — Абе, ти…

— Спокойно, Серьога — сложи ръка на рамото му Калашников. — Не се нервирай. Тук правилата са такива, би трябвало да разбираш това. Вярно, Гласа е хапвал с учениците си риба и дори агне… А също така, както свидетелства Библията, и охранени телета… Но това е ставало на Земята. Наистина, възможно ли е да се колят свине в Рая? Как си представяш ангел със секира в ръка? Димон, моля те, поръчай нещо по твой вкус. Гладни сме и ще ядем всичко.

Принцът кимна и се съсредоточи в менюто. Малинин въздъхна тежко, сякаш беше впрегнат в плуг кон, и с ненавист започна да си налива морковен сок. Сетне изчака Дмитрий да заговори на сервитьора и се наведе към ухото на Калашников.

— Вашблороде, къде сме попаднали? — изсъска. — Наистина ли това е Раят? Накъдето и да се обърнеш, само забрани, само да се изплюеш, и те глобяват. Това направо е някакво футуристично общество от научнофантастичен филм… Истинско нещастие.

— Съжалявам, братле — каза безразлично Алексей, загледан във възмутения Малинин. — Но вече е късно да предявяваш претенции. Докато Дмитрий ни обясняваше положението, ти беше до мен и много добре чу всичко. Такава е системата тук. Раят се състои от един архипелаг от големи острови, на всеки от тях има отделение за една или друга религия, което е заобиколено със стени от бодлива тел, прикрити с гирлянди от цветя. Та привържениците на съответната религия да живеят с илюзията, че в Рая се намират в горда самота. Например евреите живеят на един атол малко по на юг от нас, за разлика от мюсюлманите, които са се заселили малко по на север. Остави това, но дори за будистите и индусите са създадени специални острови, където внушават на обитателите с хипноза, че не са умрели, а са се преродили в съответствие с правилата им. Вярно, не зная как им показват нирвана. Има отделен остров, който е най-големият от всички, предназначен е за милионите бебета и съвсем малки деца и е построен във формата на гигантски „Дисниленд“. Но съществува общ устав на Небесната канцелария, който е задължителен за всички. Праведниците не ядат месо, не пият алкохол и не пушат. Сексът също не е разрешен под никаква форма, освен във вид на целувка, и то не по френски. Наясно съм, че според твоите разбирания Раят изобщо не може да съществува без всички тези компоненти. Но въпреки всичко това е така.

Сервитьорът дотърча и чевръсто подреди на масата сирене, краставици с чесън в соев сос, а също така и нарязани на едро мариновани домати. Малинин изхлипа трагично, подхвана с ножа парче козе сирене и го пъхна в устата си. Мръщейки се, сдъвка миризливата маса и посегна обречено към един домат. Захапа го отстрани, а той шумно се спука и опръска със сок мундира му. Унтерофицерът дрезгаво избибитка.

— Не че протестирам, вашблороде — отбеляза с пълна уста. — Аз и преди съм се чудил за Рая дали съответства на образа си с тия праведници по нощнички и с тия ябълки… Че къде ще растат ябълки в Рая, при положение че тук няма дори пръст? Но не очаквах такава колосална бюрокрация — също като в полицейския участък при нас. Йерархията им е невиждано строга, има структурни поделения, безпрекословно подчинение на висшестоящите лица и задължително спазване на въведените закони, чиято правилност не подлежи на обсъждане. Само колко документи попълнихме на митницата — същински ужас. Че на това отгоре направиха по три копия на всеки формуляр — сканираха отпечатъците на пръстите ни, ирисите на очите ни, поискаха досието на всеки от нас, претърсиха багажа ни. Имам чувството, че сме пристигнали в Северна Корея.

Тази версия се хареса на Калашников. Той само се усмихна, набождайки краставичка с вилицата, но принц Дмитрий го изпревари с отговора.

— Преувеличаваш, старче — тросна му се недоволно момчето с хитона. — Бюрокрация ли казваш? Е, да, има нещо такова. Да речем, че теб много те бива да критикуваш, само че какво можеш да предложиш? Нека да започнем с това, че Гласа още в самото начало е сътворил хората неравноправни. Как може да се управлява Рая и да се организират командировки на ангелите до Земята, ако няма структури на дребни и едри мениджъри, възможности за кариера, съответните поделения, складове и пунктове за снабдяване, транспортен отдел? Ако махнем тези неща, това вече ще е Рай по бащицата Махно — пълна анархия. Запомни: независимо дали става дума за този или за онзи свят, ВИНАГИ ще има началници и подчинени, защото на това се крепи елементарният ред. Помисли си само дали ако на един редови ангел не му дадат възможност да се изкачи едно стъпало по-нагоре от колегата си, да заслужи почетна грамота и екскурзия до Малдивите, смяташ ли, че той ще си троши крилете, за да си върши работата? Наистина те съветвам да прочетеш енциклопедията „Митове на народите по света“ — при всеки народ в Рая съществува чиновническа йерархия — има ангели, архангели, херувими, серафими и тъй нататък. Ако беше малко по-умен, веднага щеше да се замислиш за това. Ето, погледни, покрай нас мина един праведник с колесница, облечен в нов копринен хитон? А кой ще определя поръчките за доставка на хитони, дебелината на плата, вида на коприната, срока за изработването им, създаването на единен стандарт? Ето защо е нужен отдел за дизайн, а също така и мениджмънт на шивашката фабрика. Как можем да обясним политиката на Гласа на Земята, мислите му и желанията му? Създаваме креативен департамент и отдел за реклама. Ами любовта? Прекрасно! Събираме спешно отдела на херувимите, които имат нужда от стрелбища с мишени, нови лъкове и стрели. За всички се намира работа — и за ангелите-хранители, и за ангелите на възмездието. На последните дори им направиха база с полигон, където има макети на истински градове, за да тренират и да не губят навиците си. Никой не седи със скръстени ръце. А пък Гласа — какво? Той не може всеки път, когато са нужни за някой ремонт, да създава пирони.

Малинин посърна и се съсредоточи в поглъщането на храната, още повече че количеството й бързо нарастваше. Като с вълшебна пръчица на масата се появи супа от лук, печени на скара зеленчуци, салата от цвекло и манастирски гевречета.

— Бих искал да посетя тази база — отбеляза Калашников, обръщайки се към принца. — Най-малкото, защото точно там са събрани повечето от единствените особи в Рая, които са професионално обучени да убиват. След неприятния сутрешен инцидент Гавраил ни отпусна за охрана личния си отряд от ангели на възмездието, който се намира под командването на генерал-ангел Вартоломей, ликвидирал Гомор. Аз също ще си поговоря с него, но по принцип ми е интересно да видя казармите им.

— Ти наистина ли мислиш, че това е убийство? — задави се Дмитрий. — Какъв кошмар… Ей сега спешно ще се обадя на Гавраил.

Ръката му се шмугна в гънките на хитона.

— Чакай малко — вдигна предупредително вилицата си Калашников. — На този етап не предполагам нищо. Но трябва да изключи всички версии, нали така? Особено след като толкова мило се опитаха да отровят мен и Малинин в самата приемна на вашето ръководство. В тази ситуация дори и глупакът е наясно, че тази работа не е чиста.

Той погледна крадешком към тримата яки ангели със засукани ръкави на хитоните, които мрачно оглеждаха тротоара покрай ресторанта. Освен това Вартоломей от отряда със специално предназначение висеше в кухнята, където опитваше ВСЯКА храна, която им сервираха. А най-забавното бе, че по отделни въпроси Малинин все по-често се оказваше като истински пророк — Раят се оказа доста неуютен.

— Съгласен съм — кимна принцът. — Но засега поне ми кажи off the record какво успя да изровиш? Нали още след пристигането си пет часа пълзя из вилите като прокълнат. Сигурно имаш някакъв материал.

Калашников предпазливо отпи сок от чашата. Въпреки че Гавраил прикрепи към тях най-добрите си служители, на които вярваше като на себе си, след покушението той така и не се успокои. След краткото, но бурно изясняване на случая се оказа, че секретарката няма нищо общо с това, тъй като точно в този момент е тичала към кабинета, за да донесе факс за Гавраил. От бързия разпит на служителите стана ясно, че момичето наистина първо е отишло да вземе подноса от кухнята, а после сложило чашите върху него в приемната. Както твърдеше Вартоломей, той лично бил свидетел на този момент, когато надникнал в приемната на Гавраил и видял секретарката да излиза с празен поднос. Тя не беше подменила водата. Злосторникът бе успял да направи това през онези няколко секунди, докато чашите са били на масата, а в приемната не е имало никого. Положението ставаше все по-тежко, тъй като излизаше, че с пристигането си Калашников и Малинин бяха попречили много сериозно на някого. Добре, че прикрепиха към тях Вартоломей. Както каза принцът, този мрачен ангел беше професионален дегустатор и можеше да открие светената вода във всяка напитка, пък ако ще да я излеят в мастило.

— Знаеш ли, а Шефа завиждаше тайничко на Гласа — изрече Калашников ни в клин, ни в ръкав. — Понеже смяташе, че само при него служителите му въртят интриги зад гърба, а целият персонал на Гласа са все ангели, затова е много по-добре и по-спокойно да се работи с тях.

— При нас също има интриги — съгласи се Дмитрий. — Но умерено. Често се случва някой да вземе чужда идея и да я предложи на Гласа като своя. Който първи я открадне, той е авторът. Силната конкуренция се смята за нещо нормално в офиса на Небесната канцелария, защото винаги трябва да доказваш, че ти си най-добрият сред най-добрите. Но да се завижда е лошо. При нас завистта към колегите е забранена и както знаеш, това е един от основните смъртни грехове. Хайде да се върнем към нашите говеда, искаш ли? Направо умирам от любопитство.

— Значи завистта е забранена, така ли? — Калашников се разсмя толкова силно, че сервитьорите изплашено се обърнаха. — Вярно е, че можеш да я забраниш, само че никой няма да престане да я изпитва. Завистта към по-успелите колеги е едно от нещата, което осмисля човешкия живот. Всеки се оправдава, че не е постигнал успех само защото е по-умен, по-принципен и не лиже задника на началството. Мисля, че Гавраил е епицентър на всеобщата завист именно заради своята близост с Гласа.

И тримата се наведоха над масата така, че почти докоснаха челата си.

— Ще бъда откровен. В този момент изводите не са чак толкова много — обяви Калашников. — Ако не беше опитът да ни напоят със светена вода, изобщо нямаше да има никакви изводи. Забелязва се само пълно сходство на инцидентите. Всички ангели благополучно са прекарали целия ден на работа, прибрали са се вкъщи късно вечерта и ако се съди по разтурените им легла, са легнали да спят. Но призори се е случвало нещо необяснимо. Единият от изчезналите е станал да си направи закуска, налял си е чаша сок и е изчезнал. Другият се събудил, отишъл до прозореца, постоял малко там, паднал на пода и изчезнал. Третият отишъл до басейна и край, няма никаква следа от него. По пода са разпилени огромен брой пера, но това нищо не ми говори, макар че за всеки случай ги събрах в найлонова торбичка. Всеки, който поиска, би могъл да проникне във вилите, тъй като, доколкото разбрах, в Рая вратите в повечето случаи не се заключват и прозорците не се затварят, защото кражби просто няма.

— А ти изгледа ли записите, направени от видеокамерите? — попита принцът. — Една от тях беше маскирана до вилата на Елевтерий едно денонощие преди да изчезне. Ако някой е проникнал в дома му, това би трябвало да се види.

Калашников раздвижи енергично челюст и сдъвка гевречето.

— Да — отговори с пълна уста. — Изгледах записа подробно, секунда по секунда. Отначало си мислех, че така ми се е сторило, затова върнах записа и го изгледах отново. Там камерата е монтирана горе и това е много удобно, защото вилата се вижда от всички ракурси с всички подробности и веднага щеше да се забележи, ако някой идва по море или излиза от палмовата горичка. Но знаете ли кое е най-интересното за мен?

Двамата му събеседници застинаха. От краставичката върху ножа на Малинин капеше сок.

— Елевтерий се е прибрал вкъщи късно вечерта. Загасил е лампите някъде около единайсет часа през нощта. После е дръпнал пердетата от прозорците и това е станало в девет без десет. След около петнайсетина минути е отишъл в кухнята. И е изчезнал.

— В такъв случай кой е проникнал сутринта във вилата му? — попита Малинин.

— Там е цялата работа — отвърна Калашников. — На записа няма никого.

Шестнайсета глава Минус пет

петък, 23 часа и 43 минути

През целия ден в отдела имаше страшно тичане и привечер такова главоболие тресна Вениамин, че чак му причерня пред очите. Той прекъсна работата си, с последни сили впрегна коня в колесницата и се понесе към къщи. След изчезването на Рафаел народът в кантората не си мърдаше пръста за нищо. Че от какво да им пука? Гласа беше в отпуск и никой нямаше да им потърси сметка. Защо да не безделничат, докато началството не им висеше над главите. В същото време рейтингите неудържимо падаха и Гавраил редовно набиваше канчето на Вениамин. Оправданията, че пийпълът на Земята вече не е същият, не минаваха и началството упорито искаше резултати с хилядолетна давност, когато например всички без изключение са постили. Според последните социологически проучвания във въпросната Русия пост спазваха само шест процента от населението, тъй че там бяха станали за смях. Естествено, с бюджета, който им отпускаха, беше странно, че дори и този процент не беше сведен до нула. Но нямаше съмнение, че колкото и да съскаха злите езици, в последно време постигнаха известни успехи и в много страни стана модерно да се вярва във Висшето същество. А модата означаваше страшно много, колкото и да я критикуваше Гласа. Вениамин си спомняше, че когато видя за пръв път Зюганов със свещ в ръка край олтара, чак се задави — как бе възможно да се случи такова нещо, при положение че само преди половин век тия момчета рушаха с пълна пара култовите сгради. Този успех трябваше да продължи да се развива, обаче — не, Гласа се заинати. Крайно време бе да осъзнаят, че не можеше да се живее със затвърдените постижения от миналото, когато хората умираха за вярата. За съжаление сега не бяха времената на Римската империя и никой нямаше да се остави на лъвовете да го изядат, за да отстои убежденията си. Пък и лъвовете в природата станаха толкова малко, че беше по-добре да опазват тях, а не вярващите.

Късно вечерта пристигна разпореждане за слогана от Гавраил. Беше решил напълно да задраска варианта „Спасявай своята душа“. Каза, че главата му без малко не се е пръснала, докато измисля рима. Напоследък сюжетите на рекламните клипове никакви ги нямаше — истинска творческа импотентност. Как можеше да се измисли такова нещо — десет броя суперсексапилни красавици напъплят някакъв пич, а той прегръща някаква безлична тъпанарка, правена като по калъп, и жално блее: „Избрах живота — да обичам и да бъда обичан.“ Основната гадост на демокрацията бе, че щом дадеш възможност на хората да избират, те не избираха онова, което очакваш. Разбира се, не можеше да се каже, че техният отдел непрекъснато се издънваше, защото веднага щом Гласа им изпрати СПИН, девствеността стана модерна и дори самата Бритни Спиърс я пропагандираше, макар че те дори не бяха си мечтали за такъв открехнат рекламен агент. Само че какво се случи? След като се окопити от едногодишното си стъписване, Шефа нанесе ответен удар и интернет започна да прелива от снимки на пияната като талпа Бритни без гащи, с избръсната глава и халки на зърната на гърдите, а пиар агентите на Шефа тихомълком натрапваха идеята, че ето, на, виждате ли до какви психологически проблеми води късното разкъсване на девствената ципа.

В началото на XXI век стана ясно, че фактически цялото население на Земята попада под ударите на „закона“ и хората, които не са извършили нито един от седемте смъртни гряха, се оказаха единици. Те започнаха рекламната кампания прекалено късно и тутакси се разбра, че имат кардинални проблеми със специалистите, тъй като най-сериозните пиари неотклонно се озоваваха в Ада и затова там имаха толкова сполучливи рекламни кампании. Понякога райските креативни специалисти изплуваха на повърхността на кипящия водовъртеж със слогани от сорта на „Гласа те обича“, който се тиражираше на хиляди лепенки за коли, на магнити и на плакати. Но един добър лозунг още не означаваше победа. Лесно е да направиш модерен секса или пушенето на трева, но я се опитай да успееш със слогана: „Да се молиш е гот“. Шефа дори нямаше нужда да се старае, а просто заснемаше едно рекламно клипче, в което свещеник открадва бирата от някой старец на смъртен одър, а на тях им оставаше само да си гризат лактите от яд. Какво можеха да му противопоставят? А, да, пропагандата на вегетарианския начин на живот — космат рокер и девойка, която сякаш е избягала от дует „Тату“: „Вълкът искаше да изяде Червената шапчица, но не можа, защото сиренето беше по-вкусно.“ Тогава Шефът без малко не изпадна в истерия, понеже образно си представи вълк, преял с топено сирене. Те вече приглушиха ушите на Гласа, че трябва по-често да върши чудеса, защото хората обожават такива популистки неща, а пресата и телевизията моментално ги тиражират. Нима не беше яко, когато с пет хляба нахраниха пет хиляди души? Оттогава минаха две хиляди години, но всички до ден-днешен си разказваха това един на друг. Ами ходенето по вода? Не биваше да забравят и онази суперврътка с истинското възкресение на Лазар! Тогава Шефа пушеше нервно встрани и гледаше как тълпи от привърженици се стичат в стана на Гласа.

Не стига това, ами благодарение на бездействието на Гласа започнаха да се появяват цели групи негови плагиати, например като онзи… другарят Гробовой. По принцип такива неща се случваха и преди и редовно някой се обявяваше или за пратеник на Гласа, или за самия Глас. Обикновено всичко се свеждаше до измъкване на кинти от паството с внушенията: „Голям грях е да имаш жилище, ужасен грях с да караш кола, продай веднага всичко и дай парите на своя духовен баща, който те дарява с просветление.“ Ако беше на мястото на Гласа, той просто щеше да удуши тези клонинги за нарушаване на авторските права, но Гласа беше настроен великодушно: „И без това ще горят в Ада.“ Вместо да измъкне гадняра на улицата и да му кресне: „Превърни водата във вино! Не можеш ли? Изрод! Възкреси покойника! Не можеш ли? Говедо! Тогава се покай за греховете си, животно!“

Никога не бива да лежиш на лаврите си, защото сладките времена отминаха и сега те се бореха за всяка душа толкова яростно, колкото и преди две хиляди години. Вярно, Шефа също не беше за завиждане, тъй като явно се престара. Също като онзи мобилен оператор, който привлече четирийсет милиона абоната с евтините си тарифи, след което мрежата му започна непрекъснато да блокира. Тук вече нямаше място за сантименти и се наложи да бият по Шефа с откровен черен пиар, включително и с агитките на Холивуд, но плюсовете от това се брояха на пръсти. Можеха само да се възхищават от дяволското му упорство. Преди той не се гнусеше от нищо — как да не аплодираш хитростта му да се превърне в змия в Едем? А след това беше само въпрос на техника да убеди Ева да изяде забранената ябълка, тъй като по онова време пипето й не щракаше много. Казват, че всичко това се случило, защото на Шефа му било любопитно да види как ще започне да се държи Ева, когато осъзнае, че е гола. А колко време прахоса, за да обработи Каин? И го научи да се държи толкова правилно по време на разпитите при следователя, че чак Гласа ахна: „Каин, къде е брат ти Авел?“ „Не зная, шефе — и плюеше през зъби на пода. — Да не би да съм пазач на брат си?“ Когато борбата се водеше за всяка душа, Шефа не жалеше себе си и направо гореше в работата си — развращаваше, съблазняваше, подкупваше. Но за сметка на това сега можеше да си седи със скръстени ръце и да си брои дивидентите, тъй като хората отиваха при него на ешелони. А за текущата обстановка в Небесната канцелария беше по-добре да си замълчат. Макар че чисто теоретично не бе изключено в бъдеще в Рая да се озове някой благочестив пиар, който не е лъгал, не е изпадал в ярост и не е пожелавал жената на ближния си, и тогава щяха да отвърнат на Шефа по пълна програма.

Вениамин се събуди рано сутринта, седнал на леглото с хитона си и стиснал в ръце списъка със слоганите. Виж ти, вчера седна да помисли малко и веднага заспа. Главата го болеше чудовищно, тежеше му толкова много, че не можеше да я вдигне, болезнени тръпки побиваха цялото му тяло, а лявото му крило направо беше на път да се откъсне. Нищо, сега щеше да си направи една голяма чаша кафе, щеше да го свари по турски, върху нажежения пясък, както беше прието да го правят. Без да сваля влажния си хитон, Вениамин тръгна към кухнята, а всяка негова стъпка отекваше със силна болка в главата му. Добре, че утре беше почивен ден.

Той отвори вратата на кухнята и не повярва на очите си. До мраморната маса стоеше и си играеше с кухненския нож едно дългокрако момиче в оскъден прозрачен черен халат. Лицето му беше скрито зад плътна червена маска с разрези за очите и носа, а покрай врата му се спускаха светли коси. Гледайки право в него, тя изплези предизвикателно език, който беше доста дълъг и игрив също като на солиста на рокгрупата „Кис“. Без да разбира каквото и да било, Вениамин спря на прага и дори разтърка очи, за да се увери, че наистина е буден и не продължава да дреме в леглото си.

— Коя сте вие? — попита той, олюлявайки се. — Какво правите тук?

Вместо да му отговори, момичето захвърли ножа на масата и той иззвънтя. Сетне се обърна и се приближи до него, докосвайки безшумно пода с пръстите на краката си с идеален педикюр. Той усети студените й длани на раменете си. Неизвестно защо не изпитваше никакво желание да се съпротивлява. Червената маска се приближи до лицето му, а ледените зеници в процепите го гледаха злобно и жестоко. Внезапно зениците изчезнаха, а маската се разкъса с рев, превръщайки се във вълча паст с остри криви зъби, от която се разнасяше нечовешка смрад. Стъпалата му сякаш бяха залепнали за плочките на пода и той не можеше дори да помръдне. Вениамин изкрещя, усещайки как зъбите се впиват дълбоко в лицето му и трошат костите на черепа му…

Седемнайсета глава Транзитната зала

събота, 7 часа и 15 минути

Петрович отвори лениво очи и за пореден път примижа от неестествено ярката бяла светлина на дългите лампи, които приличаха на кренвирши и не угасваха нито денем, нито нощем. Скоро щеше да стане една седмица, откакто е тук. Ако преди му бяха казали, че има задгробен живот, щеше поне от приличие да си сложи една иконка в ъгъла, но сега със сигурност щяха да го запратят да излежава присъдата си в Ада. И нямаше защо да спори по този въпрос, тъй като си го заслужаваше. Куршумът си стоеше в главата му и му пречеше да се почеше по челото. Би трябвало да го извадят по-късно, когато Главният съд решеше какво наказание му се полага. Петрович нямаше почти никакви съмнения за това, че щеше да отиде в Ада, тъй като край елегантната стойка с привлекателно светещи букви „Небесна канцелария“ вече дни наред скучаеше самотно един контрольор с фирмена небесносиня ливрея. През цялата седмица до тази дизайнерска стойка не се бе приближил НИТО ЕДИН човек. И затова съответните изводи се налагаха от само себе си.

— Ей, пич, искаш ли водка? — Конкретният въпрос, зададен с московски акцент, изтръгна Петрович от сомнамбулното му състояние.

— Че да не би да съм кьопав? — отвърна оживено дядото и скокна от леглото.

— Сядай, ще ми погостуваш. Мезе няма, ама ще я караме на голо.

Сивият бетонен коридор не вдъхваше никакъв оптимизъм. Беше толкова дълъг, че края му можеше да види само човек с уникално зрение, а влажните му стени излъчваха миризма на карболов разтвор и на сажди. Светлината на лампите с вид на кренвирши така заслепяваха очите, че се налагаше непрекъснато да държат главите си наведени. Наоколо унило се нижеха редици от цинкови легла и това придаваше на тясното пространство вид на морга, защото те бяха без чаршафи, с еднакви войнишки одеяла и дунапренени възглавници. В помещението имаше страшно много хора и всяка следваща секунда те ставаха все повече и повече. В лилавите проблясъци в коридора се появяваха нови и нови персонажи — старци, деца, жени. Облечени с гащеризони, фланелки, кожуси или напълно голи. Букетът аромати от новопристигналите не предизвикваше никакво удоволствие, тъй като миризмите варираха от гнилоч до печено месо. И не ги притъпяваха дори ароматизаторите с пулверизатори, които висяха по тавана.

Мъжът, който му предложи да пийнат, седна тежко на леглото до него. Беше породист, със скъп сив костюм и обувки от крокодилска кожа „Гучи“. Кожата на лицето му напълно съответстваше на цвета на костюма му, а освен това явно бе престанал да се бръсне преди около месец. „Сигурно е някакъв бизнесмен — помисли си предпазливо Петрович. — Или е депутат.“ Мъжът се озърна, извади с трепереща ръка една начената бутилка пшенична водка от джоба на сакото си и я подаде на стареца. Той също се огледа крадешком, надигна шишето и изпи една трета от съдържанието му. Сетне се обърна към новия си приятел, преизпълнен с благодарност.

— Е, какво да ти река, добри човече… добра среща.

— Аха — каза мрачно мъжът и също надигна бутилката. — Отдавна ли си тук?

— В неделя ще станат седем дни — отвърна Петрович. — А ти?

— Аз ли? Вече ще стане година, мамка му мръсна — изруга мъжът. — И не се знае колко още ще продължи това.

— И таз добра — порази се Петрович. — И защо висиш толкова време тук?

— Всичко е индивидуално, деденце — обясни мъжът. — Казвам се Андрей Баранов. Работих като заместник-директор в една голяма, ама много голяма банка. Може да си чувал нещо за мен в новините по телевизията, а?

За последен път Петрович беше гледал новини по телевизията, когато ги водеха Шатилов и Кирилов и не пропусна да съобщи това веднага на Баранов. Той се хвана за простреляната глава, но сетне бързо се окопити.

— Както и да е, няма значение — изсумтя банкерът и предложи цигара на дядото. — Общо взето, оказа се, че Чистилището е голям проблем за банкерите. Да даваш пари на заем и да получаваш проценти от това е грях, т.е. трябва автоматично да произнесат присъдата ми и да ме изпратят в Ада. Но тъй като съм жертва на поръчково убийство, журито на Главния съд още решава как да постъпи с мен. Ясно е, че ще отида в Ада, но те все още определят каква да е тежестта на наказанието ми.

Петрович бълваше с наслада дим от скъпата цигара. — А откъде вземаш поркането? — зададе му той най-важния въпрос.

— Поркането ли? — отвърна разсеяно банкерът. — А че тази благинка тук е в изобилие. Ако ти трябва, иди веднага при китайците, те имат всичко. Даже жени. Не си ли чувал за „сватбите на мъртъвците“? Това го правят в Китай — когато умира ерген, роднините му купуват покойница, която уж му е жена, и я погребват заедно с него.

— Виж ти — изпусна дим през ноздрите си Петрович. — Жестоки традиции.

— Аха — кимна Баранов. — Просто си имат такъв обичай — да слагат нещо в гроба. Затова тук е пълно с всичко — има и цигари, и водка. Казват, че в Ада също имало такива неща.

— Тогава ще се оправим — развесели се Петрович. — Значи излиза, че това не е същински Ад.

— Не се залъгвай — подсмихна се мъжът. — А с какво ще си купуваш тези неща? Там банкнотите не вървят, приемат само злато. Размених за водка часовник „Патек Филип“, дадоха ми кредит и вече цяла година пия всеки божи ден. Че какво друго да правя?

— Гадна перспектива — изрече за собствена изненада интелигентната дума Петрович. — Явно водката му въздействаше. — Дори не съм предполагал, че може да се виси толкова време в Чистилището.

— Понякога всичко става на мига — обясни Баранов. — Хоп! И си готов. Изкараш един ден на цинковото легло, а на следващата сутрин тръгваш като баровец към Рая или към Ада да се представиш както си му е редът. Но това става само ако твоят случай не предизвиква съмнения. Както ми разказаха старите местни обитатели, убийците или разните му там насилници отиват директно в Ада, без изобщо да се задържат тук, а след това с тях вече се занимава един специален отдел — Управлението за наказания. Но много хора стоят в Чистилището години наред. Виждаш ли онези двамата?

Той посочи с глава към двама мъже. Единият беше с късо подстригани светли коси, а другият — охранен, с мазна коса. Мъжете играеха на „Магаре“ върху цинковото легло. Лицата им бяха застинали и безразлични.

— Това са депутати от Държавната дума — продължи Баранов, допушвайки с удоволствие фаса си. — Не си спомням как точно се казваха… Май че бяха Кюшенков и Лобовлев. Казано накратко, застреляха ги на улицата преди четири години, но те продължават да стоят тук по същата причина, по която стоя и аз. Това не вдъхва никакъв оптимизъм.

— И защо са ги наредили така? — учуди се Петровия и запали втора цигара.

— За кинти — отвърна тъжно банкера. — Задаваш някакви много странни въпроси, дядо… За какво друго могат да убият човек в родната Русия?

— За политика — отвърна натрупалият житейска мъдрост Петрович.

— Политиката също е кинти. И то какви. Искаш да прокараш някакъв закон в парламента? Плати си. Искаш да получиш някаква поръчка? Плати си. Искаш да скатаеш данъци? Отблагодари се на добрия човек. Ти все едно че не си живял в Русия, а си паднал от Марс. Аз се посприятелих с тия момчета. И те казват, че в тяхната организация също са съдирали пари от някакъв спонсор, но един от тях докопал по-малко. И точно този човек се обидил и ги поръчал. И сега те са с етикета „убити без вина“. Но тъй като са се занимавали с политика, нещата също не са чак толкова еднозначни, защото политиците, както и убийците, отиват директно в Ада. В момента дори съжалявам, че не се кандидатирах за депутат, въпреки че имах такава възможност. И сега може би вече щяха да ме пържат в тигана.

Без да променя изражението си, Клюшенков свали картите си пред съперника — имаше четири туза. Лобовлев въздъхна, сграбчи колодата и започна да я разбърква отново. Картите бяха стари, протрити и потъмнели по краищата. Петрович погледна бутилката и установи, че е празна.

— Де да имаше още малко — каза замечтано.

— Няма проблеми — съгласи се банкерът. — Почакай минутка, ей сега ще донеса.

Той скочи от цинковото легло и изчезна в тълпата. Водката притъпи чувствителността на Петрович и куршумът в главата, както и сърцето му вече не го притесняваха чак толкова. Ама че мръсници, убиха го за няма нищо… ТОВА не чини пукната пара. Майната им на ония хиляда долара, ако го бяха заплашили, сам щеше да им даде онова, което искаха. И за какво им е ТО? Да, трябваше поне от време на време да гледа телевизия.

Вниманието му привлече шум край близката стойка. Там стоеше някакъв достолепен старец с военен мундир и вдигаше скандал, крещейки с цяло гърло.

— Не разбирам колко време още ще вися тук? — беснееше военният. — Ще подам жалба срещу всички ви! Обърнете ми най-сетне внимание, госпожице!

— Господин Деникин, вие сте много, а аз съм сама — отвърна лениво момичето със сива болнична униформа, без да вдига очи от пъстрото лъскаво списание. — Вече двеста пъти ви обясниха, че тъй като са ви изровили в Париж, а сетне са ви погребали отново в Москва, вие автоматично сте се озовали отново в Чистилището. Това е техническа процедура. Главният съд ще реши какво да ви прави, чакайте.

— Изобщо не съм молил никого да ме изравя — стовари гърди върху Стойката генерал Деникин. — Как може да се постъпва така с един човек? Да не би в Париж да ми беше лошо? Лежах си, целият окичен с цветя, а наоколо имаше само прилични хора…

— Отдръпнете се от Стойката — развика се ядосано девойката и захвърли списанието. — Пречите ми да работя! Вече ви обясних, че щом решат, веднага ще ви съобщят!

Деникин се смръщи и се отдръпна встрани. От тълпата към него си проправи път друг генерал, който беше по-млад, на около трийсет и пет години, но вече с патерици.

— Е, какво става, Антон Иванич? — попита с надежда младият генерал.

— Нищо не става, господин Капел — махна с ръка Деникин. — Такава бюрокрация цари тук, че никой не може да се справи с нея. Дайте ми една цигара, любезни господине.

Двамата запалиха цигари.

— Тъжна работа — сподели откровенията си Капел, — толкова работа ме чака. Тъкмо организирах първични организации на комунистическата партия при негрите, тъкмо ушихме знамена и започнахме да разучаваме „Интернационала“ и — хоп! — пристигнах тук. И сега седя като на тръни — какво ли правят там без мен? Излиза, че работата ми в течение на цяла година е отишла на вятъра.

— Значи Главният съд ви е наредил да пропагандирате социализма сред африканските народи, така ли? — каза с неприязън Деникин. — Съчувствам ви, татенце. Явно са ви наказали заради това, че замразявахте живи червеноармейци.

— Времената бяха такива — всмукна от цигарата си Капел. — Те — нас, а ние — тях. Освен това аз може би не съм го правил нарочно. Нали знаете, че в Сибир по принцип е студено. Оставях червените в някоя плевня за едно денонощие, а когато се върнех, те вече звънтяха, направо да ги окачиш на елхата. Но вие познавате местните чиновници — няма как да им докажеш, че не си имал лоши намерения.

— По този въпрос сте абсолютно сте прав — съгласи се Деникин. — Аз също им обяснявах, че се бих за Гласа, за царя и за отечеството. А пък те ми викат: „Гласа няма нужда от твоята помощ, защото той е всемогъщ и няма защо да стоварваш греховете си върху него.“ И след това ми определиха местожителство… знаете къде.

— Няма страшно, Антон Иванич — отбеляза философски Капел. — Макар да не споря, че пребиваването в квартала на хипитата с тяхното вечно make love, not war може да докара един военен до истерия за три минути. Но там изпращат много хора от армията. Сигурно сте срещали да речем началника на пруския Генерален щаб Молтке или Александър Македонски? Маат със съдрани дънки, дрънчат на китара и мяткат мърлявите си хаър. Посвикнаха вече…

— А пък аз изобщо не мога да свикна — въздъхна Деникин.

— Въпрос на време — успокои го Капел. — Още сте млад…

Петрович не можа да чуе продължението на разговора, защото Баранов се върна с цели две бутилки водка в джобовете и с обяснението: „да не ходя втори път“.

Тази логика напълно устрои Петрович. Той отвори бутилката си и отново отпи от изгарящата течност. Очите му направо щяха да изхвръкнат от орбитите. Ох, че хубаво се лъзгаше. Голяма работа, че беше топла, по-важното бе, че я имаше.

— Е, добре, поговорихме си за мен — каза банкерът.

— А сега, кажи, дядо, ти как се озова тук. Гледам, че и ти имаш дупка на главата.

Докато Петрович разказваше, лицето на Баранов се променяше. На два пъти той се усмихна недоверчиво, поклащайки глава, а след това се навъси.

— Значи казваш, че не си изрекъл нито една лоша дума, така ли? Просто дойдоха и те гръмнаха? Дядо, какви ги плещиш? Да не си роднина на Чубайс или може би криеш брилянти под пода?

— Няма такова нещо — каза горестно Петрович. — Ако имах брилянти, защо щях да търча при Фрося и да си гася махмурлука с нейния денатуриран спирт?

След като обясни накратко за какво тайните гости предложиха на Петрович хиляда долара, бузите на Баранов хлътнаха, а носът му кой знае защо се заостри.

— Най-вероятно това са били някакви психари — констатира той. — Нормален човек със сигурност не би убил за такова нещо… Да не би просто да са умирали от глад?

— Гладът няма нищо общо — измънка нерешително Петрович. — В селото ни, разбираш ли, се случи една работа… Дойде началство от Москва…

След като чу втората част от разказа, банкерът пребледня и грабна бутилката. След това я свали неохотно и за минута се замисли.

— Тая работа смърди на лошо, деденце — рече Баранов. — Как не си разбрал, че тук има нещо мръсно? Или доларите са ти замъглили очите?

Петрович измуча дълбокомислено.

— Ясно — въздъхна банкерът. — Това е проблем на съвременното руско население. Когато му показват кинти, другите му органи за осезание престават да функционират. И на първо място — мозъкът.

— Искам да те видя как ще живееш с моята пенсия, умнико! — озъби му се Петрович. — Особено когато цяла седмица пасеш трева. Няма как да разбереш това в твоите куршевели.

— Всички сме от Съветския съюз, деденце — отбеляза помирително Баранов. — Въпреки че в момента съм с костюм за пет хиляди долара, навремето аз също съм висял на опашка за тоалетна хартия и съм купувал паста за зъби с купони. Тъй че стига сме говорили за тъжни неща. Не зная кои са били твоите килъри, но мисля, че трябва да съобщиш това на местния персонал. Знае ли човек — може би те са длъжни да предотвратяват такива неща. Поне запомни ли убийците?

„Запомних ги за цял живот“ — понечи да каже Петрович, но се сети, че животът му всъщност вече беше свършил. Затова само горестно кимна.

— Много ми е интересно кой все пак е бил? — замисли се Баранов. — А най-странното е, че килърите са жени, както твърдиш ти. Това вече е пълна измишльотина, прилича на банален криминален сюжет. Но няма нищо странно, защото в сегашните кримки започнаха да набутват доста често жени убийци, понеже читателят вече се е преситил, а трябва непрекъснато да изненадваш с нещо тоя подлец. С тия номера скоро ще направят килъри и двегодишните деца както при Стивън Кинг в „Гробище за домашни любимци“. Искаш ли още водка, дядо?

Петрович не възрази.