Епидемия в рая

Трийсет и пета глава Маймуняците

неделя, 17 часа и 08 минути

„Не ми стигаше оная шибана нощ, ами на туй отгоре Гласа пак ме наказа и такъв ден изкарахме, ама пълна дивотия. Правичката ще си река, туй не беше ден, а същинско лайно. Толкоз ми се спи, че направо шъ пукна (тъй е прието да му викат, ама всъщност аз вече съм си мъртъв), на два пъти както си вървях, и си треснах челото в палмата. Негово благородие отначало ме гледаше и ми се хилеше, но скоро тяхното настроение по неизвестни причини силно се промени. Веднага след кат’ отидохме на острова, където живеят ония поганци и космати маймуняци, които кат’ същински гадняри ми отмъкнаха писалката «Паркер» право от джоба ми, господин Калашников все едно че го споходи видение. Излязохме ний с принца от вилата и се върнахме, а той седи над онзи дебел талмуд зъл кат’ оса и чак трепери. Аз го питам ей тъй на, хинтелигентно: кво става, стари мой бойни другарю? А пък негово благородие кат’ ми тегли една, че чак до девето коляно. От бибиткането чак ушите ми писнаха. Принцът завъртя тиква и отиде в другата стая, а пък на негово благородие като че ли му светна пред очите, та ме повика с ръка, набута ми пет малки шишенца в една опаковка и ми пошушна да ги дам на Сурен, а пък той да ги изпрати в Града по познатия начин. И много строго ми нареди да не отварям шишенцата и правичката ми рече, че вътре и без туй няма водка. А пък щом няма, за какво ми е да ги отварям? Аз прибрах шишенцата, а пък негово благородие пак се оклюма както преди и пак взе да седи като петел на бунище. Повече не му досадих, щото ги знам тез положения. Качихме се на катера и се върнахме в Районния център от този остров с маймуняците и големите сиви крави, дето вместо нос имат няма да кажа к’во. Вартоломей и принцът се мъчиха да разприказват негово благородие, ама той не им отвърна и си седеше забил нос в оназ дебела книга, отбелязваше си там нещо, мърмореше си и въртеше глава. Сетне извади от гащите си един тефтер и както си пътувахме, взе да прерисува от страницата едно такова кръгло нещо като питка. Щеше ми се да му дам една глътка от шльокавицата в манерката, ама се сетих, че гадните бибитковци ми я взеха на митницата. Докато всички бяха залисани с работата си, аз се примъкнах при Сурен, пошушнах му каквото трябва и тайничко му натиках шишенцата в пояса, а пък той рече, че резултат шъ има довечерка по същата схема. И още го попитах под сурдинка дали родата му не може да проводи малко водчица за православната ми душица? А пък Сурен, говедцето, ми отвърна, че ако ще да пукнеш, не мож’ прекара водка или цигари през митницата, щото тука не ми бил Града. Вярно, рече ми туй нящо толкоз несигурно, че чак гласецът му се разтрепери. Е, аз си я знаех тая работа, ама си мислех, че щом провождат гастарбайтери в Рая, значи и контрабандата им върви по мед и масло. Доплавахме до Районния център, а там вече чакаше резервната колесница на Гавраилчо, не оная дето е от сребро, ами с личния му кочияш, който май е от етиопците, щото е много чер проклетникът. Етиопецът свали шапка, поклони се и вика: «Гавраил ви чака, любезни господа, в архивния център, има важно съобщение за господин Калашников.» Тогаз негово благородие се ухили злобно и му рече, че той също има съобщение. Конете бяха същински вихри, стигнахме дотам завчас и на мен чак ми секна дъхът, щото дворецът беше от розов мрамор и целият украсен с крилати статуи. Беше построен като буквата П и един такъв нисичък-нисичък — сал на сто етажа. А пък при нас, в Града, даже в гетата за впиянчените клошари ги строят по петстотин етажа, щото мястото е кът. Влязохме вътре, а в този архив такваз хубост цари, че чак да си глътнеш езика и ти се ще на всяка стъпка да викаш «бип», щото друго просто не ти иде на ума. Стаите не мож’ ги преброи и всяка е натъкмена за нещо. В една се мъдрят свитъци, в коит’ съ разправя за всемирния потоп, в друга — всичките издания на Библията по света, ако щеш на сингалски, ако щеш на ескимоски език, в трета — колекция с изображенията на Гласа на Земята — и с черно лице, и с очи кат’ на някой китаец. Страхотно нещо, сал дет’ таваните на нищо не мязаха, щото горе беше намацана някаква недодялана тъпня, се едно, че я беше рисувал еврейският поданик Остап Бендер на парахода — онзи мошеник от нелегалната книжка, за който господин Калашников веднъж ми разправя, докат’ си пийвахме. Питам аз Вартоломей: к’ва е тая работа тук. А пък той ми вика: «Ами нямаме си тука Микеланджеловци, понеже всички таланти са в Ада, а пък таванът трябва да се изрисува, та се наложи да викнем един гастарбайтер — бояджия от Серпухово, и той го наплеска както може. Началството първо се цупеше, обаче те му надуха главата с новите тенденции и плюсовете на модерния сюрреализъм и то се примири.» Стигнахме до средата на залата до едно такова гиздаво стълбище с гладки перила, обвити с небесносиньо кадифе и в тоз’ момент по нея насреща ни хукна Гавраилчо с шумолящи криле. И без да рече нито дума, грабна господин Калашников под ръка, отмъкна го настрани и взе разпенено да му шушне нещо в ухото. Негово благородие сгърчи буза — май се сепна от нещо, но инак окото му не трепна. Бравос, от мойта школа е! Двамцата си шушукаха къде десет минути, а сетне помолиха всички ни да изчакаме в хола на диваните, а пък те се юрнаха през една таквази кръгла врата кат’ на кораби и след туй изчезнаха. Седят там вече цял час и не шукват — пишат ли, заседават ли, кой да ти каже. Гледам, че и народът тука взе да скучае — принцът Дмитрий извади мобифона си и си играе на рали с него, а пък Вартоломей измъкна книгата «Жития на светците» и се захвана благочестиво да чете, понеже в Рая и със свещ да дириш, пак не мож’ намери кримки, дават ги само със специално разрешение, и то, ако вътре няма насилие. Ама к’ва ще да е таз’ кримка, ако е без насилие? Ако в една кримка са откраднали кокошка на някоя бабичка, а сетне я дирят на триста страници, хич не щем и да го знаем такъв трилър. В тарапаната Сурен май отиде при арменските си авери да изпрати шишенцата и сега ще трябва да си скучая сам. Седнах на тукашната маса и си пиша дневника, ама буквите ми се размазват пред очите, направо ми иде да съ пльосна по корем и сладко да заспя.“

Малинин надигна глава от писанието си и се прозя толкова широко, че можеше да послужи за модел на скулптурата „Самсон разкъсва пастта на лъва“. Дали пък да не се усамотеше настрани на онова съблазнително диванче, та малко да подремне? Един бибит знаеше кога негово благородие и Гавраилчо щяха да свършат, а пък времето си течеше — принцът вече стигна до трето ниво. Унтерофицерът затвори дневника си и стана, сетне се напъна, за да вдигне фолианта, който бяха взели от библиотеката, и погледът му се устреми към мечтания диван. Мислено той вече бе положил глава върху него и бе затворил очи, когато се разнесе предателското щракване на брава, а желязната врата се отвори и Калашников подаде глава оттам.

— Ето къде си бил — каза сухо, като че ли през цялото това време Малинин усърдно се бе крил на тавана. — Донеси веднага книгата тук.

След като вратата погълна унтерофицера заедно с дневника и тежката книга, Вартоломей вдигна глава от „Житията на светците“ и се опита да се спогледа многозначително с принца. Но той се бе захласнал в играта на мобифона си и не реагира на Вартоломей.

Трийсет и шеста глава Интимните кабини

неделя, 17 часа и 45 минути

Слънцето, небето, морето и облаците сякаш се бяха слели в непоносимо ярък, блестящ с нервни откъслечни цветове пъстър коктейл. Една част от небето изглеждаше виолетова, друга — алена, трета — тъмносиня, четвърта — направо черна. Цветовете се сгъстяваха, а слънцето, което беше паднало като червено кълбо в мекия океан, хвърляше отблясъци през пластовете вода и се потапяше на дъното. Палмите, пясъкът и кърпите край басейна постепенно придобиваха тъмнорозов цвят, а стълпените на плажа хора ахкаха и светкавиците на фотоапаратите им непрекъснато бляскаха.

— Невероятно — чу той от съседния балкон, където една кестенява дама с дързък бански се бе надигнала на пръсти и се вглеждаше в залеза.

— Благодаря — каза безшумно Гласа и се усмихна.

На всеки истински майстор винаги му е приятно да чуе искрена похвала. Толкова часове изгуби, докато рисуваше залеза, докато създаваше Земята, че направо не можеше да ги изброи. Но ако сега кажеше на някого, че за Земята са му трябвали само ШЕСТ часа, никой нямаше да му повярва. Но за сметка на това им беше приятно да гледат крайния продукт. Виж, Луната я майстори два часа, само че на кого му трябваше сега тая Луна? По нея имаше само дупки като по парче швейцарско сирене. Вярно, с Марс се постара повечко, направи го по-симпатичен и дори му избра един такъв елитен цвят, но въпреки това го заряза. И в крайна сметка сега космическите изследователи се учудваха на разрушените марсиански канали и пътища, останали сякаш след живота на извънземна цивилизация. Само че никой не беше живял там! Разбира се, преди да създаде Земята и нейните обитатели, трябваше усърдно да тренира и той тренира, като направи заготовка. Но нямаше как да предвиди всичко — създаде Марс, но забрави да му пусне кислород и когато изпрати първата двойка динозаври на тази планета, те веднага се задушиха. Но за сметка на това направи Земята истински бонбон и на хората направо им спираше дъхът от възхищение: ах, водопадите Виктория; ах, кокосовите гори на Керала; ах, долината на гейзерите в Камчатка (между другото, какво ли ставаше с тях?). Без да страда от фалшива скромност, можеше да каже, че направо е гениален дизайнер. Но със земните животинки май че се престара, защото искаше да постигне разнообразие, само че стана някакво чудо невиждано.

Например защо му трябваше чихуахуа? Че това си беше същинско чудовище, а не куче. И кой би му повярвал, че в началото просто се опитваше да създаде някаква смесица от сова и лалугер? Или защо например трябваше да изобретява трийсет и пет хиляди видове паяци? Да, екологичен баланс беше нужен и други такива, но ако трябваше да е откровен, и двеста видове бяха предостатъчно. Защото, ако в гората един паяк птицеяд паднеше върху лицето на някоя туристка, тя едва ли щеше да се умили, възклицавайки: „Ах, колко прекрасни са всички създания на Гласа!“ Виж, грифовете и хиените ги измисли добре, защото все някой трябваше да яде всичката леш. Вярно, тези създания се получиха ужасно грозни, но за това си имаше оправдание, тъй като страшно бързаше, докато ги майстореше, пък и все пак никой нямаше да се целува с тях.

Гласа въздъхна, загледан в пълзящата по ръба на балкона едра червеникава мравка. Ами тези колко видове бяха? Ама и Ной си го биваше — накарай глупака да се моли на бога и той ще си пръсне челото. Каза му на тоя човек на чист библейски език да вземе от всяка твар по една двойка. Това означава, че два КАКВИТО И ДА БИЛО, дори и най-невзрачните паяка щяха да са предостатъчни в ковчега, само че не — той реши да домъкне по една двойка от ВСЕКИ вид. Къде ли ги навря толкова много? Когато видя натъпкания догоре ковчег, Гласа изпита желание да потопи Ной заедно с кораба, но сподави гнева си. Защото гневът беше вредно нещо.

Макар че как да се оправяш с хората, без да се гневиш? Те можеха да изкарат от кожата и светец. Служителите му пак щяха да го обвинят в изостаналост, но преди наистина му беше по-лесно — изпрати десет египетски наказания и всички тичат, крещят, падат на колене и молят за милост. Общо взето, държат се както трябва. А сега, когато ги наказваше с цялата строгост, те изобщо не разбираха какво е това. Веднъж изпрати за наказание на Китай огромен брой скакалци, а те взеха, че ги изядоха, защото колкото и скакалци да им изпратеше, китайците пак бяха повече. Дали пък не трябваше да покрие Земята с непрогледен мрак? И от това нямаше никакъв смисъл, защото умниците веднага щяха да обяснят научно, че това е слънчево затъмнение и че няма нищо страшно. Ако превърне кръвта във вода, учените си имаха готово обяснение и за това — ставало дума за нашествие на червени микроорганизми. Ако от небето се посипят милиони жаби във въпросния Китай, а също и във Франция и Италия, само ще му благодарят, и то най-чистосърдечно. Точно в този момент с удоволствие би стоварил специално подбрани жаби в Санкт Петербург, но, уви, там имаше твърде много френски ресторанти. Как можа да се случи такава неприятност точно в края на отпуската му, заради която той се разстрои и вече изобщо не гледаше телевизия, иначе цялата му почивка щеше да отиде на вятъра. Това дори насила не можеш да го измислиш. Докато си седеше в стаята през деня и превключваше разсеяно каналите, случайно се натъкна на една новина — в Питер се канеха да монтират автоматични кабинки за молитви. Влизаш вътре, заключваш се, избираш нужната религия на сензорното табло, плащаш с карта и се молиш пред електронен духовен пастир. Техническият прогрес вече на нищо не приличаше. Страшно удобство бяха измислили — влизаш от улицата в една будка и се молиш на бърза ръка да ти опростят всички грехове — и сегашните, и на кредит. Сега вече беше ясно защо молитвата не се сбъдва — просто трябва да платиш на представителя на Гласа за директната й доставка и толкова по въпроса! Съблазънта да изпрати мълния върху главите на новаторите нарастваше с всеки изминал ден, но той беше Глас точно за да може да се противопоставя на всякакви съблазни. Макар че проблемът беше очевиден и отдавна вече бе време да смени пощурелия в преследването на кинти мениджмънт в половината от земните офиси. Дали пък да не обяви конкурс? Измислили са едни правила, направо да паднеш. Например през март и април не бива да се яде сметана, иначе ще гориш в Ада, и това го бил разпоредил самият Глас. Само че какво значение имаше за него кога ще ядат сметана? Или как ще го поздравяват — с два или с три пръста? Ако щат, да го поздравяват с пет пръста, какво щеше да промени това в крайна сметка? Преди дори се изгаряха един друг по време на дискусиите по тази толкова опасна тема, но сега поне започнаха да свикват консилиуми и вече не използват огън.

Ала не биваше да мисли само за лоши неща и да си разваля отпускарското настроение, защото днешният ден му поднесе и изключително приятни изненади. Понякога е голямо удоволствие да се убеждаваш, че си последната надежда на биологични същества, които си генерирал самият ти, пък макар и да се сещат за теб само в критични ситуации. Тази сутрин по различно време на плажа без малко не се удавиха трима души, но той им изпрати силен енергиен импулс и те изплуваха. Беше много странно, че това се случи, защото морето беше спокойно и нямаше никакво вълнение. Сигурно не са можели да плуват добре. И той чу с ушите си как един от тях хъркаше на пясъка, плюейки вода от белите си дробове: „Гласа ме спаси — първо нещо силно ме дърпаше надолу, но сетне като че ли ме избута от дълбокото.“ Трябваше да разкаже това на Гавраил. Ето как трябваше да изглежда истинската реклама — не онези безвкусни скопени клипове по телевизията, а реално сътворени добри дела. Но целият проблем беше в това, че въпреки огромното си желание не можеше да се озове на всяко място, където ставаше нещастие, за да го предотврати. За съжаление. Когато създаваше простичкия дизайн на Адам и Ева с молив (за целта първо трябваше да създаде самия молив), изобщо не планираше тези двама човека да се разплодят до шест милиарда европейци, китайци, индуси и негри. Нямаше как да направи добро на всички, защото иначе щеше да му се наложи да се стрелка като мълния по цялата планета. Май че нямаше да е зле да промени графика на отпуската си и да остане още един ден тук. Току-виж на някого му потрябвала помощ.

Небето окончателно се покри с тъмен пурпур и китайските хартиени фенери край басейна засветиха, обагряйки лениво поклащащата се вода с искрящ цвят. Внезапно Гласа усети съсредоточен изпитателен женски поглед отстрани, който буквално го изгаряше с откровеното си желание и любопитство. Кестенявата дама с дръзкия бански, която преди малко се възхищаваше от залеза, гледаше право в него и се усмихваше, хапейки уж случайно пухкавата си долна устна. На Гласа му прилоша, тъй като много добре знаеше какво означава това от страна на една жена. Трябваше да приеме някакъв по-скромен образ, не биваше да избира същия облик, какъвто имаше в Йерусалим, но го домързя да развихри фантазията си. Защото неговото основно плакатно „лице“ беше на благообразно старче с хитон, дълга бяла брада и тояга. Но беше трудно да се придържа към този образ, тъй като трябваше непрекъснато да се подпира на тоягата, да се хваща за кръста, да охка и да се оплаква от здравето си и от младежта. Трябваше час по-скоро да се скрие в стаята си, иначе някой подлец сетне щеше да надращи втора част на „Скот да Винчи“, а ти иди и доказвай, че не е имало никаква интрига. Между тях и спасителното пространство на хотелската стая имаше само един метър балкон, така че беше достатъчна една-единствена крачка встрани и… Но се налагаше да се усмихне в отговор, иначе щеше да е нелюбезно.

Гласа се усмихна и веднага съжали за това.

— И вие ли скучаете? — попита кестенявата жена на лош, но разбираем английски. — Аз също съм сама тук. И това ми било почивка, няма с кого да си поговориш. Мисля да отида на дискотеката край басейна, да се покефя малко. Ако искате, можем да отидем заедно.

— Не говори английски — отвърна с ужасен акцент Гласа, отпрати още една ведра усмивка на кестенявата жена и хлътна в стаята за част от секундата. А с крайчеца на окото си успя да забележи как на симпатичното й лице, белязано от любопитство и сладострастна нега, се изписаха злоба и разочарование.

Кльощавият рус мъж с неизменния бански от „Лагерфелд“ свали военния бинокъл. Е, сега трябваше да провери къде ще отиде, защото вечерята още не беше започнала. Може би щеше да се отправи към басейна или към коктейлбара. Днес обектът, когото наблюдаваше, изглеждаше мрачен и недоволен, но усилията, които наблюдателят положи, върнаха нещата на мястото им. Биваше си го началството, което с вид на умник даваше ценни указания: задръж го, но не зная как. А ти стой, мисли, раждай идеи и решавай проблема. Но той го измисли прекрасно — плува сума време с акваланг и дърпа хората под водата с помощта на телекинеза, та Гласа се втурна да ги спасява. И така изплаши всички, че днес морето беше равно като тепсия, а на плажа нямаше жива душа. И утре като нищо нито един човек нямаше да се подлъже да влезе във водата, пък ако ще да го молиш. А сетне щяха да надойдат телевизионни журналисти и да дрънкат врели-некипели за някакъв мистичен водовъртеж, който неизвестно откъде се е появил край брега на тропическия остров. Изпрати цели пет есемеса с отчета за успешно изпълнената задача, но те дори не стигнаха до абоната, защото RL2 си бе изключил мобилния телефон. И това ако не е гадост? Пердетата в стаята на Гласа бяха все така спуснати. А това означаваше, че е вътре. Прекрасно. Имаше време да си вземе душ. Русият мъж отиде в облицованата с изумрудени плочки баня, където завъртя никелираната дръжка на крана и пусна водата. Трябваше да изчака повече от минута, защото в тия тропици нищо не беше както трябва и преди да дойде топлата вода, студената трябваше да изтече. Той се обърна с гръб към мивката, потръпвайки в предчувствие на студената струя. Върху лопатките на русия мъж ясно се виждаха два грапави продълговати розови белега…

Настя хвърли недопушената си цигара от балкона и се прибра в стаята си. Направо кипеше от гняв. На няколко пъти измери безцелно с крачки пространството назад-напред, свали мокрия си бански и го прекрачи със загорелите си от слънцето крака. Застана пред голямото овално огледало и се огледа, сложила ръце на кръста. Да, циците й вече не бяха като на осемнайсетгодишна, но поне не висяха като уши на кокер шпаньол… Бедрата й бяха леко отпуснати, целулитът не си губеше времето, но нямаше нищо страшно… Уж беше прикрила е грим и бръчките по лицето си. А маникюрът й беше перфектен. Изглеждаше като напълно нормална трийсет и две годишна жена с годен за чукане вид. Само че кой ли мъж ценеше това? Оядоха се тия мъже. Вече пети ден беше тук, но до този момент не се бе запознала с никого и по цели вечери четеше книга като пълна глупачка. И защо този мъж с къдрави коси и брадичка се изплаши толкова много от нея? Взе, че избяга в стаята си, сякаш че му предложи да участва в оргия. Ох, май наистина нямаше щастие в живота. Настя отвори минибара, извади бутилчица „Смирноф“ и по навик я пресуши наведнъж. В очите й се появиха сълзи. А сега напук на всички щеше да се облече, да отиде на дискотека сама и така да се развилнее, че да им вземе акъла на всички. Докато обуваше късите си панталонки, Настя се сети за разговора на балкона и се изчерви. Мамка му мръсна! Че кой бе този? За какъв се мислеше тоя тип в края на краищата? Да не се мислеше за Бог?

Трийсет и седма глава Апокрифът

неделя, 18 часа 00 минути

Секретният кабинет на архива на Небесната канцелария беше с овална форма. Стени изобщо не се виждаха, а на тяхно място стояха долепени един до друг превъзходно изработени от орехово дърво шкафове за книги с безброй дебели, огънати под тежестта полици, а на всяка от тях томовете бяха подредени в дванайсет редици. Наподобявайки гранитен олтар с полирани гръцки колони, от двете страни на тези шкафове се издигаха огромни пясъчни часовници от муранско стъкло. В средата на архивния кабинет имаше маса, изсечена от цял къс уралски малахит, а повърхността й беше изцяло затрупана с архивни папки и древни книги. Над един от фолиантите ожесточено спореха Калашников и Гавраил. Малинин се разхождаше тактично покрай олтара, напрягайки се да чуе разговора.

— Пак ви казвам, че ако жена ми е в такава опасност, аз се отказвам да участвам в разследването — разсичаше въздуха с ръка Калашников. — Само семейни проблеми ми липсват. Извикайте веднага колесницата, връщам се обратно в Града.

— Но нали се разбрахме… — призоваваше разума му притесненият Гавраил.

Той изглеждаше напълно разстроен, пляскаше отчаяно с криле и обикаляше около Алексей като кокошка около пиле. А Калашников стоеше със скръстени ръце в наполеоновска поза и гледаше в пода. Липсваха му само рединготът и триъгълната шапка.

— Не ми пука, че сме се разбрали — инатеше се той. — Гласа щял да ви уволни, така ли? Много добре. Отдавна е време да прочистят съмнителното ви ведомство. Кой работи така? Още в самото начало се опитаха да ни отровят в собствения ви кабинет, но това не ви накара да мислите логично и да вземете мерки за сигурност. Макар че всеки, който е прочел една дори и най-елементарна кримка, щеше да е наясно, че убиецът рано или късно ще разбере, че аз имам близък човек в Рая. И какво се случва сега? Получавам бележка от Алевтина, от която става ясно, че я заплашват, като настояват да прекратя разследването, в противен случай със сигурност ще ме разтворят със светена вода и вторият опит ще бъде по-успешен от първия. „Покрай него денонощно има наш човек“ — така са й казали.

— И вие вярвате на това? Ама те блъфират — оправдаваше се Гавраил като слаб ученик пред учител. — Съгласен съм, че нашите ангели в Небесната канцелария напълно са забравили какво е истинско престъпление и не успяха да предвидят очевидните ходове на злосторниците. Но сега може би вече е време да престанете да се тръшкате? Алевтина е преместена на специален недостъпен остров с усилена охрана и патрулни катери. Можете да се срещнете с нея по всяко време. В момента търсим психотерапевт, който да я успокои. Вярно, на този етап все още не сме намерили.

— Естествено, откъде ще се вземе при вас психотерапевт? Дори нещастните метачи на улиците трябва да ви ги транспортират нелегално. И как изобщо бих могъл да имам доверие на ангелите от вашата охрана след опита да ни почерпят със светена вода и след тази бележка? — беснееше Калашников. — Навсякъде има само интриги, забрани и такива заговори, че „Ал Кайда“ пасти да яде! И вие му викате на това Рай, така ли?!

— А аз какво ви казах? — намеси се Малинин. — Вашблороде, аз още в първия момент…

— Тебе никой не те пита! — кресна му побеснелият Калашников.

Помощникът му отскочи и отиде до пясъчния часовник.

— Всичко разбрах и всичко съм взел предвид — отбеляза кротко и миролюбиво Гавраил. — Поднасям ви извиненията си и признавам, че допуснах огромна грешка, която вече е поправена и вашата жена е в ПЪЛНА безопасност. Много жалко, че тя не знае кой точно й е отправил заплахата, тъй като телефонното обаждане е било анонимно, а ние нямаме никаква апаратура за подслушване. Както твърди Алевтина, гласът по телефона е бил женски и е звучал много самоуверено. Това е изключително важна подробност. Още днес ще проведем кръстосани разпити на всички служители от централния офис на Небесната канцелария, за да се опитаме да измъкнем нова информация за опита да бъдете отровени.

— Няма смисъл. От данните, които вече имам, става ясно, че разпитът е излишен — сложи ръка върху стария фолиант Алексей.

— Да речем, че е така — измъкна се ловко Гавраил. — Но не бива да изключваме и това, че някой целенасочено се опитва да ни обърка. Разполагаме с катастрофално малко време и нека не го губим… Трябва спешно да обсъдим всичко.

Той хвърли многозначителен поглед към Малинин.

— Нека да остане — каза сухо Калашников. — Добре, тъй да бъде. Но да сме наясно: още един такъв инцидент с Алевтина, и веднага си тръгвам.

— Няма да има никакви други инциденти — поклони се Гавраил. — Така че нека да се върнем към обсъждането и повече да не стигаме до взаимни ругатни. Прекрасно разбирам вашите чувства. Да, Гласа кой знае защо не пристигна днес, но той никога не се е забавял повече от едно денонощие. За нас всяка следваща секунда е като остър нож в сърцето, защото времето ни изтича. Нека повторим всичко, до което стигнахме. Както вече ви разказах, Шефа си спомни, че всички имена на убитите ангели с помощта на вируса подозрително съвпадат с имената на онези, които са споменати в тъй наречения апокриф23 на Енох.

— Идеите ни се сближават — оживи се Калашников. — Аз също взех един апокриф от библиотеката и по някакво странно стечение на обстоятелствата Алевтина беше сложила бележката точно в тази книга. Само че фолиантът ме заинтригува по съвсем друга причина. Заради подробните записки на 365-годишния библейски патриарх, когото Гласа взел жив при себе си на небето, защото го обикнал заради благочестивостта му. Смятало се, че тези свитъци са били изгубени, докато през 1873 година някакъв шотландски пътешественик не открил един запазен екземпляр в Етиопия. Не е странно, че са се опитвали да унищожат тази книга. Защото може да се каже, че това е последният секскомпромат срещу ангелите, който съществува на света…

— Пак книга… — обади се Малинин, който се тресеше край олтара като лист на трепетлика. — Тая работа ми е ясна още от миналия път… С такива сюжети можеш направо да се заринеш… Намерят някоя книга, а там гъмжи от зловещи древни пророчества и всевъзможни ужасии… Скоро ще стигнем дотам, че ще разгърнеш бонбонена обвивка, а на нея ще има подробно описание как да унищожиш света.

— Много е тежко, братле — съгласи се Калашников. — Но в действителност със сюжетите отдавна има големи проблеми. Хората в Холивуд вече са на път да се избесят, преснеха всички стари филми на ужасите с нови специални ефекти. Но засега разполагат само със следните варианти: 1) отваряме изоставена гробница и оттам — хоооп! — и ни скачат!; 2) четем написано на салфетка древно заклинание и съживяваме духа на мъртъв крал; 3) принуждаваме някой вулкан да изригне, а той събужда кръвожадния бог на ацтеките. Ако я карат по на дребно, подхващат опитите на правителствата с вируси, чудовищата, които бягат от лабораториите, симпатичните зомбита и тъй нататък. А, да, щях да забравя. За последен писък на модата се смятат злите римокатолически църковни служители, които се опитват да унищожат неизвестна версия на Библията с помощта на професионални убийци. Избери какво ти харесва повече.

— Не искам гробница — разхленчи се Малинин. — Искам вкъщи. Вече зная как свършват тези неща. Ще видите, че накрая ще настане същински кошмар.

Калашников подаде чаша вода на унтерофицера и го погали по главата.

— Точно така е — каза Гавраил, който наблюдаваше трогателната сцена. — Както видяхте, имената на тези шестима ангели ги има и в досиетата. Но проблемът е в това, че те не фигурират там като участници в сексскандал.

За пръв път от началото на разговора Калашников се усмихна студено на Гавраил.

— Зная — каза. — И разбрах защо е така. Когато бях в библиотеката, съпоставих имената на загиналите ангели с библейските текстове и така стигнах до апокрифа на Енох. Защото единствено в тази книга всички те са споменати заедно. Апокрифът е пред нас и аз ще прочета на глас някои глави, които дават подробно обяснение на загадъчната касапница в Рая. А малко по-късно ще пристигне и любопитният лабораторен анализ за начина, по който са били убити. И какво по-конкретно се казва в засекретените досиета?

Гавраил побутна към него разтворената папка с копринени връвчици.

— Това, че са били в състава на групата от двеста ангели, изпратени на Земята — обяви с официален тон той. — Задачата им била следната: да установят нормални правила на Земята, за да научат хората да живеят по законите на Гласа и да им помогнат за спокойния живот. Но всичко се провалило. Пратениците се разложили морално, харесало им да спят със земните жени, да пият вино и да ядат бифтеци алангле. И те станали първите паднали ангели. Според първоначалната версия в тази група е бил и самият Шеф.

— Но сетне се оказало, че не е бил там — кимна Калашников.

— Правилно — вирна пръст Гавраил. — Макар че в библейските източници не съществува такава информация, но ние решихме да не правим опровержение. Общо взето, Гласа автоматично обявил цялата група за паднали ангели, с изключение на онези шестима хубавци. Но те също получили известни санкции, защото също съгрешили с момичета и алкохол, макар и в по-малка степен. И със специално решение на централния офис на Небесната канцелария им забранили да посещават Земята за неопределено време. Няколко хиляди столетия това правило било позабравено и през последното столетие започнали да го нарушават. Само че какво било онова полезно нещо, което извършили шестимата и заради което грехът им бил опростен, а те не се превърнали в паднали ангели като останалите? За това няма нито дума в досиетата. Но аз зная.

— И аз зная — обяви Калашников. — Точно затова споменах книгата на Енох, която до четвърти век преди нашата ера е била в Библията, но сетне са я извадили. Цялата подробна фактология е там. Тези шестимата без никакво угризение на съвестта наклеветили приятелите си за тяхното поведение пред Гласа и в резултат на това първата и последна колония на ангелите на Земята била разрушена. Дори нещо повече — от този момент нататък било официално забранено да се споменава, че ангелите са от плът и кръв и могат да правят секс както с жени, така и с мъже. И оттогава във всички божествени произведения те са описани като безплътни летящи създания. Но излиза, че на практика ангелите са точно такива човеци, какъвто съм и аз. Само с една разлика — че когато са с криле, не могат да бъдат убити. Но когато ангелът е на Земята и по някаква причина изгуби крилете си, той се превръща в простосмъртен човек, макар и надарен със способността да извършва телекинеза. След ликвидирането на ангелската колония тези шестимата се върнали в Небесната канцелария, а останалите — не. Да прочетем ли подробно апокрифа?

— Нямам нищо против — прошепна Гавраил. — Да запаля ли горната лампа?

— И така се вижда — успокои го Калашников и се обърна към Малинин, който беше прегърнал пясъчния часовник. — Серьога, успокои ли се? Ела насам.

Тримата се наведоха над пергаментовите страници на апокрифа, украсени с гравюри, изобразяващи крилати същества. Отначало не се чуваше нищо, освен шумоленето на пясъка. Калашников се спря на втората глава и започна да чете бавно на глас.

Трийсет и осма глава Исполините

неделя, 18 часа и 15 минути

— „И това се случи, след като синовете човешки се умножиха през онези дни и им се родиха красиви и прекрасни дъщери. И ангелите, синовете небесни, ги видяха, и ги възжелаха, и си казаха: «Хайде да си изберем жени и да си родим деца!» Тогава всички казаха: «Всички ще дадем клетва и ще се обвържем един друг със съзаклятие да не загърбваме това намерение, а да го изпълним.» И тогава те се заклеха заедно и се обвързаха един друг със съзаклятие. А те бяха двеста. И си взеха жени, и всеки си избра по една, и те започнаха да слизат при тях и да се смесват с тях, и ги посветиха в срязването на корените и на дърветата. Те заченаха и родиха велики исполини, а ръстът им беше три хиляди лакти. А те изядоха всички запаси на хората и хората вече не можеха да ги изхранват. Тогава исполините тръгнаха срещу самите хора да изядат и тях. И започнаха да съгрешават срещу птиците и зверовете, и срещу всичко, което се движи, и срещу рибите, започнаха да изяждат месото си един на друг и да пият кръвта от него.“

— О, небеса — потръпна Малинин. — Само исполини ни липсваха, и то от ония, дето изяждат всичко, което се движи.

Гавраил и Калашников го погледнаха многозначително. Той замлъкна и започна да разглежда полилея.

— „И те научиха хората да правят мечове и ножове, и щитове, и ризници — продължи Калашников. — И ги научиха на изкуства: да правят гривни и украшения и да употребяват белило и червило, и да изписват вежди, и да се гиздят със скъпоценни и с превъзходни камъни, и с всякакви пъстри платове и метали на земята. И се появиха огромно безчестие и много излишества, и хората съгрешиха, и всичките им помисли се развратиха. Амезарак ги научи на всякакви заклинания и как да срязват корените, Армарос ги научи как да разтрогват съзаклятията, Баракал ги научи как да наблюдават звездите, Кокабел ги научи на знания и Темел също ги научи да наблюдават звездите, и Астрадел ги научи как се движи Луната.“

— Всички трудности в днешния живот са обяснени в древните книги — прекъсна четенето Калашников. — Личи си, че този апокриф е писан от човек, пък макар и светец. Та затова излиза, че хората не са виновни и че всички лоши неща са им донесени отвън. Макар че много жени със сигурност ще са благодарни на ангелите за „изписването на веждите и използването на белило и червило“. Но за сметка на това я сега се опитай да намекнеш, че гримът е измислен от Шефа. Веднага ще ти кажат: нищо подобно, това са ангелски дарове…

— Хайде да продължим — прекъсна го нетърпеливо Гавраил и Калашников започна да чете от новия ред. Книгата с едри готически букви беше стилизирана като имитация на древен екземпляр и страниците й бяха направени от истински пергамент от телешка кожа. Дори езикът на повествованието имитираше старофренски.

— „И зарида земята, и се изпълни с викове на скръб. Тогава погледнаха шестима ангели на име Михаил. Рафаил, Естериан, Вениамин, Елевтерий и Серафим и видяха много кръв, която течете по земята, и цялата неправда, която се въртете по земята. И те си казаха: Воплите на хората достигат от опустошената земя до небесните врати. И сега, о, свети небеса, душите на хората се обръщат с молба и казват: измолете ни правда от Гласа. И рекоха те на своя Глас: Престолът на славата Ти е във всички родове на света. Ти си прославен и възхвален! Ти сътвори всичко и господството над всичко принадлежи на Теб — всичко е положено и разкрито пред Теб и Ти виждаш всичко и нищо не може да бъде скрито от Теб. Тогава виж какво направиха тези ангели, как научиха на всякакви безчестил хората на земята и как разкриха небесните тайни на света. И как отидоха заедно при дъщерите човешки, преспаха с тях — с тия жени, и се оскверниха, и им откриха тези грехове. Жените родиха исполини и заради това цялата земя се изпълни с кръв и безчестие. И ето че сега отлъчените души плачат и отправят вопли към небесните врати и въздишките им се възнасят нагоре, защото не могат да избягат от нещастието, което са сътворили на земята. И Ти знаеш всичко, преди да се е случило, и Ти знаеш това и делата им, и пак нищо не им казваш. И какво трябва да направим сега с тях заради това?“

Калашников се закашля и отпи вода от гарафата, която Гавраил грижовно бе приготвил, а Вартоломей бе опитал предварително.

— Сега вече е ясно откъде са известни всевъзможните пози като отгоре и отзад — не издържа Малинин. — „Те научиха хората на земята на всички безчестия и им откриха тези грехове.“ Накъдето и да погледнеш, все ангели. И не е чудно, че са извадили тази глава от Библията. Сексът се смята за грях, но излиза, че изобщо не ни изкушава опашатият Шеф, а това изцяло е ангелска работа. Спомням си, че веднъж влизам в плевнята при вдовицата, дето ми е комшийка, а пък тя се навела да събира сеното и…

— Мамка му, няма ли да млъкнеш най-сетне? — не издържа Гавраил. — Писна ми от твоите коментари, цървул такъв! Какво ме гледаш така? Да не си решил да спориш? Е, внимавай, старче, опасно е да спориш с архангел.

Малинин беше наясно по този въпрос и затова отново млъкна.

— „И рече Гласа — прелисти страницата Калашников. — Изцелете земята, която ангелите развратиха, и възвестете изцеление на земята. Идете при незаконните деца и при прелюбодейците, и при децата на прелюбодейците и унищожете децата на прелюбодеянието и децата на стражите сред хората; и унищожете всички сладострастни души и децата на стражите, защото те постъпиха лошо с хората. Унищожете всяко насилие от лицето на земята и всяко зло деяние трябва да се прекрати. Идете и възвестете на стражите на небето, които са оставили възвишеното небе и светите вечни места и са се развратили с жени, и са постъпили тъй, както постъпват синовете човешки, и са си взели жени, и са потънали в голямо развращаване на земята, че те няма да имат покой на земята, нито прошка за греховете си. Те ще видят избиването на своите любимци и ще въздишат за гибелта на своите деца; и ще молят, но милосърдие и покой няма да има за тях.“

Малинин не можа да се сдържи.

— Много мило — отбеляза. — Луди времена са били тогава и като гледам, Гласа не се е церемонил много-много с хората — кълцал ги като зелки и никого не е жалел. Но е добре, че е набил канчетата на исполините. Не бих искал да си имам работа с тях, особено като се има предвид, че всеки е бил по три хиляди лакти на ръст.

— Няма смисъл — каза безразлично Калашников на Гавраил, който стисна Малинин за гърлото с побелели пръсти. — Дори да му отсечеш главата, устата му никога няма да се затвори. Не зная дали има смисъл да чета по-нататък. Всеизвестно е, че не е добре да се изпречваш пред очите на Гласа, когато е лют. Опетнените с жени и вино ангели били уволнени от Небесната канцелария и регистрирани като паднали. Разделили ги завинаги и с „дъщерите човешки“. Наказанията извършили доносниците, като получили от Гласа някаква „божествена сила“ в качеството на оръжие, с което разкъсали на парчета довчерашните си приятели и децата гиганти. И така се отървали леко — не ги наказали за пиянството и аморалното поведение, а само им забранили да ходят в командировки на Земята. Всички дълги безброй лакти исполини — децата на ангелите, били избити, а душите им не били допуснати нито в Рая, нито в Ада и мъртвите гиганти се превърнали в зли духове, обречени вечно да скитат по Земята. Но тъй като в момента никой не вярва в зли духове, освен може би в Африка, положението им явно не е за завиждане.

— Нека да не забравяме — прекъсна го Гавраил, който внезапно се изпоти, — че ако се вярва на апокрифа на Енох, техните действия все пак са били продиктувани от грижа за хората, които са страдали под гнета на преяждащите с кръв исполини.

— Или от завист — продължи иронично Калашников. — Завидели са на по-симпатичните си колеги, които се ползвали с успех сред земните момичета. А освен това, ако се вярва на най-старите свитъци в библиотеката, съществува и още една любопитна версия. — Той се приближи до Гавраил, гледайки го право в очите. — Че ангелите, които са направили доноса пред Гласа, първоначално не са били шест, а седем. И един от тези ангели по-късно редактирал апокрифа на Енох, като се постарал името му да не фигурира сред доносниците… А след това изобщо извадил тази глава от Библията.

Малинин облещи широко очи. Но този път не намери думи.

— Така е — процеди Гавраил, като избягваше погледа на Калашников. — Но цялата работа е там, че аз извадих главата с мълчаливото съгласие на Гласа. Не биваше да даваме такъв страхотен коз в ръцете на нашите противници в Града. Тогава нещата отиваха натам, че след онези двеста ангели ВСИЧКИ останали до един щяха да избягат на Земята. Че кой не харесва свободната любов и поркането на аванта? Тогава в Небесната канцелария нямаше да остане никой. Ние осъзнавахме заплахата и затова написахме докладна до Гласа.

— С мълчаливото му съгласие ли? — подсмихна се Калашников. — Както виждаме, Гласа изобщо не е бил в течение на онова, което се е случвало. Той НЕ Е ЗНАЕЛ, че една камара ангели са изчезнали на Земята, където, пийвайки винце, енергично са съблазнявали девойки. Може би тогава той също е бил в отпуск или изобщо не се е интересувал от земните дела? По принцип вашите морални качества, както и мотивите, от които сте се ръководили, когато сте направили доноса, не са чак толкова важни за мен. Но истината е, че някакъв умник е чакал толкова години и сега е решил да си разчисти сметките с вашата седморка заради всичко това. Първоначалните варианти са страшно много. Или поне всеки от онези двеста паднали ангели сега ви има страшен зъб.

— Това е изключено за когото и да било от тях — отвърна мрачно Гавраил. — Повечето вече са в Ада, а другите са на Земята. И в двата случая те вече нямат достъп до Небесната канцелария. Но все пак някой е донесъл модифицирания вирус в Рая…

— Безспорно — подхвана Калашников. — И както е казал един велик детектив, от този момент нататък влизат в действие малките сиви клетки24…

— И аз имам такива — окопити се Малинин. — Особено ако дръпна един коз от афганска трева. Отначало наистина плуват едни такива сиви клетчици, а сетне стават зеленикави, надуват се и…

Без да прекъсва думите си и дори без да се обръща, Калашников протегна ръка, напипа главата на унтерофицера и я тресна с всичка сила в масата. Носът на Малинин се заби във фолианта на апокрифа и казакът се свлече на пода.

— Та така… — продължи да говори Алексей, сякаш нищо не се е случило. — Ако падналите ангели не могат да проникнат в Рая, тогава кой е заинтересован от това? Кой изчаква хилядолетия наред, за да сервира отмъщението си студено, както се прави според сицилианския обичай? И когато след сто хиляди години внезапно му се предоставя благоприятна възможност, си разчиства сметките с жертвите си бързо, сръчно и жестоко?

Гавраил разпери безпомощно криле. За да постигне театрален ефект, Калашников изчака две секунди и победоносно посочи отворения апокриф. Малинин се изправи, олюлявайки се.

— Странно е, че не сте се сетили веднага за това — рече Алексей, усмихвайки се загадъчно. — И в апокрифа също няма нито дума по този въпрос. Но в същото време точно те са пострадали най-много от вашия донос. Помислете малко… Кой се е лишил от ВСИЧКО само за един миг — и от любящите мъже, и от възхитителните бащи, и от опитните любовници, и от грижовните синове гиганти?

На челото на Гавраил внезапно се появиха две дълбоки бръчки. Той се прегърби, а ръцете му безцелно зашариха по масата.

— Да — каза вледенен. — Прав сте, трябваше да се досетя за това много по-рано. Сега вече виждам кой стои зад убийствата. „Красивите и прекрасни дъщери на рода човешки“. Или, казано накратко, това са жени.

— Точно така — усмихна се Калашников. — А сега ни остава да направим нещо съвсем дребно. Тъй да се каже, да изковем желязото, докато е горещо, и да поискаме от вашия архив данните от досиетата, за да видим кои точно от тези „дъщери“, които са били любовници и жени на ангелите, биха могли впоследствие да се озоват в Рая. Защото, ако може да се вярва на библейските правила, тук безгрешните жени и деца могат да бъдат произведени в ангели, стига да имат такова желание. Така ли е?

— Изумително! — възхити се Гавраил. — Принцът казва истината за вас.

— Зная — рече небрежно Калашников. — Хайде да потърсим архивната статистика за състава на ангелската колония на Земята. Аз също нямам време. Днес трябва да се видя с жена си и искам поне да успея да се избръсна.

— Съгласен съм — усмихна се архангелът. — Статистиката ни се намира на две места. Ако не открием веднага цялата фактология, която ни интересува, ще отида в другото крило на сградата. Ще прегледам архивите на ръка, а вие ще ме почакате тук.

Гавраил едва забележимо докосна едно копче на масата и един от шкафовете на стената се обърна, а от обратната му страна се появи огромна компютърна стена с гигантска клавиатура. Архангелът отиде до нея и като погледна в апокрифа на Енох, започна да набира името на колонията на Земята в търсачката…

Трийсет и девета глава KpuAless

неделя, 20 часа и 11 минути

Все пак ламифлу се намери в една от онези две аптеки на „Тверска“, както обеща убитата аптекарка. Раел страшно бързаше, притиснала до гърдите си чантата със заветното лекарство, и на връщане не обърна внимание на колите в бяло и червено, които се бяха скупчили пред разтопените стени на аптеката, изградена наполовина от пластмаса. Над развалините се виеше лютив, задушаващ токсичен дим, но огънят отдавна вече бе угасен. По всичко личеше, че в този момент гражданите бяха възприели всичко това като обикновен пожар, макар че милицията сигурно също бе пристигнала. При всички случаи вероятно никой не беше чул, а тялото на аптекарката беше толкова обгоряло, че скоро нямаше да успеят да установят причината за смъртта й. А дотогава двете с Локи щяха да изчезнат оттук.

Ала Локи нямаше намерение да изчезва никъде. Температурата й беше от четирийсет градуса, тя ту се свестяваше, ту отново губеше съзнание, тялото й грееше като жарава, а от носа и устата й се точеше прозрачна течност. В редките моменти, когато идваше в съзнание, тя се опитваше да се премести в другия край на леглото, на по-голямо разстояние от Раел, тъй като инстинктивно се страхуваше да не зарази приятелката си. Легенът с кървавото повръщано стоеше до леглото, а състоянието на Локи се влошаваше все повече и повече. И макар Раел да захвърли якето си в антрето, да отвори веднага кутийката, да извади предварително приготвената спринцовка и да направи две инжекции ламифлу една след друга на болната, лекарството не помогна. Очевидно то действаше в ранен стадий, когато вирусът все още не се е разпространил из организма. Раел едва се сдържаше да не се стовари на леглото и да не се разплаче. Локи гаснеше пред очите й, а тя не можеше да й помогне с нищо. Оставаше й само да се измъчва и да чака момента, в който приятелката й щеше да престане да диша.

Въпреки това умиращата Локи отново дойде в съзнание.

— Там… — каза и посочи към компютъра. — Там… — Посивелият й пръст с розов нокът сочеше към тъмния монитор като клюнче на ранена птица. — Раел, моля те… Там…

Раел се досети какво иска Локи. Хлипайки включи компютъра, изчака го да зареди и сложи мишката на синия знак „Е“. А след това затрака по клавиатурата и набра паролата. Посланието се отвори веднага — беше красива картичка с яркочервени рози и готически надпис отдолу:

GAME OVER.

Раел кликна върху бутона за разпечатване, а принтерът се разтресе и пое лист хартия. След няколко секунди върху табличката се появи същата картичка, но увеличена три пъти, така че розите на нея изглеждаха огромни. Тя взе разпечатката от табличката и я показа на Локи, доближавайки я почти до очите й. Те сълзяха, бяха мътни и жълтееха от температурата и от болката.

Локи се усмихна така, както се усмихват децата и клоуните — до ушите.

— Ето, нали виждаш… — прошепна. — Не се пожертвах… напразно. Отмъстихме за нашите синове… Разчистихме си сметките за нашата любов… Убихме ги до един… Да.

Раел затвори очи, а от ъгълчето на едното й око се стече сълза и се плъзна по бузата й. Да, те най-сетне си разчистиха сметките е тези мръсници. Остана последният от тях — Гавраил, но на него щеше да му бъде нанесен много по-тежък удар. Тщеславният ангел повече никога нямаше да седне от дясната страна на Гласа, а кариерата му беше провалена завинаги, защото той щеше да е размазан като пихтия. Такова беше отмъщението на отчаяните съпруги… Звучеше смешно, но беше така. А навремето двете с Локи имаха щастлив и спокоен семеен живот и спретнати бели къщички със сламени покриви, заобиколени от маслинови дръвчета. Имаха любящи мъже и прекрасни деца, на които наистина не беше чак толкова лесно да ушият всекидневни дрехи и беше доста трудно да ги изхранят. Те живееха в своето всекидневно селско битие, занимаваха се с домакинството, работеха в зеленчуковата градина, отглеждаха кокошки. И кой би могъл да си помисли по онова време, че тяхното малко щастие внезапно ще свърши заради нечия завист?

Но то свърши. Взеха им всичко, изгориха го, разкъсаха го и те повече така и не видяха мъжете си, а духовете на мъртвите им деца се скитаха по Земята, обречени да бъдат изгубени ЗАВИНАГИ. Дори не успяха да оплачат телата им, както и изгорените си до пепел родни домове, където с такава любов окачаха всяка кърпа, слагаха съдовете върху спретнатите полички, отглеждаха кактуси на балкончетата. Почти едновременно с клането стана и голямо наводнение, в което загинаха много хора, включително Раел и Локи. Вече в транзитната зала стана ясно, че като най-благочестиви сред всички приятелки на ангелите те ще отидат в Рая, където също ще се превърнат в крилати същества. И стана точно така. В Небесната канцелария те неслучайно си избраха да работят в райския отряд със специално предназначение като ангели на възмездието. Искаха да се научат да убиват професионално… за да си отмъстят. Все още не бяха осъзнали напълно, че ще осъществят отмъщението си, но нямаха и намерение да оставят случилото се така. В тренировъчната база срещнаха още две свои сестри по нещастие — „отчаяни съпруги“ от разрушената ангелска колония на Земята, които бяха решили да се превърнат в машини за убийства. И точно тогава се заклеха, че ще отмъстят, и си направиха специалните татуировки, скрепили тайния им съюз. Годините на секретна работа изминаха бързо, а те не се измъчваха от угризения на съвестта. Тях никой не ги съжали, тогава защо те трябваше да съжаляват когото и да било? Опожарените градове и хилядите трупове бележеха като жалони скръбния им път. Раел и Лаели до такава степен свикнаха с новите си роли, че дори се разочароваха, когато Небесната канцелария обяви новата си политика, отменяйки наказателните операции. Лъщящият меч на ангела, вдигнат над врата на грешника, се бе запечатал в паметта им завинаги. Но Локи и Калипсо се върнаха с облекчение към спокойното си съществуване и се заеха с работа в офиса, и с отглеждането на фикуси.

Ала мисълта за отмъщението не ги напускаше. През цялото това време те чакаха, макар да не знаеха колко още ще им се наложи да прекарат в това безцелно очакване. А когато свитъците на апокрифа в първоначалния му вариант се оказаха достъпни за всички по време на двучасовата презентация, това се превърна в истинско откровение. И преди закъснялата редакторска поправка на Гавраил те научиха имената на ВСИЧКИ предатели от седморката, тъй като до този момент познаваха по физиономия само четирима от мръсниците. Те не се съмняваха, че убийците никога няма да ги разпознаят, тъй като за тези ангели стотиците пострадали жени бяха безлична биологична маса, просто една гарнитура към основното ястие — техните мъже и синове. Нима някой би си спомнил една хлебарка, която само преди седмица е размазал в кухнята? Тях също ги бяха размазали и забравили. Пламъкът на отмъщението изгаряше почернелите им от болка души, но те горестно осъзнаваха, че на този етап няма да успеят да направят нищо. Трябваше да чакат благоприятна възможност. А тя трябваше да се появи. Все някога тези твари щяха да започнат да ходят на Земята и там също щеше да им е трудно да се справят с тях, но при всички случаи щеше да е по-лесно, отколкото в Рая. Те не се отчайваха, защото знаеха, че денят Х ще настъпи. И убийците на техните деца, с които почти всеки ден се сблъскваха на работа и любезно поздравяваха, щяха да се задавят с кръв, когато им нанесяха внезапен жесток удар…

— Раел… — изрече Локи със слаб глас и се закашля.

— Какво? — сепна се, пропъждайки спомените. — Студено ли ти е?

— Не — отвърна мъчително приятелката й. — Как може да ми е студено, мамка му, при положение че температурата ми е над четирийсет. Излез от твоите екшъни, глупачко.

— Извинявай — втурна се към нея Раел. — Искаш ли нещо, слънчице?

— Искам — изхърка Локи, а по зачервеното й лице избиха ситни капчици пот. — Направи това, за което ще те помоля… ОТРЕЖИ МИ КРИЛЕТЕ.

За миг Раел си помисли, че приятелката й бълнува.

— Какво?!

— Каквото чу. — Силната кашлица заглуши думите й за секунда. — Искам да умра като човек, а не като ангел. Отрежи ги… докато съм жива.

— Не! — изкрещя Раел. — Ти няма да умреш, Локи! Ти няма да умреш!

— Ще умра — спокойно изрече Локи. — И недей да спориш, нямам време да те убеждавам. Просто направи това, което те помолих. И в името на Гласа, недей да крещиш така, тук стените са от шперплат, съседите ще чуят.

— Ще отидеш в Ада — разплака се Раел, отскубвайки кичур коса от главата си.

— Това е прекрасно — изхъхри болната. — За пет хиляди години този твой Рай ми писна. Не искам да стоя повече тук… Не искам да виждам никого… Аз си свърших работата, а за другото не ми пука… Хайде, моля те… УМОЛЯВАМ ТЕ!

С подпухнало от плач лице приятелката й се върна от кухнята, стиснала в двете си ръце служебния меч на ангела на възмездието. По навик го носеше навсякъде със себе си, но в повечето случаи наточеното оръжие се използваше за рязане на салати, тъй като пистолетът беше много по-удобен за убийство. Без никакви усилия обърна по корем лекото тяло на Локи и освободи влажните смачкани криле. Натисна съвсем лекичко меча и лявото крило изхрущя като зелев кочан и опръска лицето й със ситни капчици кръв, а от лопатката на Локи щръкна грозен червен чукан. Направи още едно точно професионално движение с меча и върху възглавницата остана да лежи второто крило, потрепвайки безпомощно, сякаш се опитваше да се върне при собственичката си.

— Интересно — давеше се от кашлица Локи, притиснала глава във възглавницата, — защо е прието да се смята, че щом отрежеш крилете на ангела, той става човек?

— Ами нали трябва да има някакъв начин — сви рамене Раел, бършейки капките кръв от лицето си. — Иначе какво друго да измислят?

Вместо да й отговори, Локи най-неочаквано се обърна отново по гръб. А след секунда скочи пъргаво на крака. Сетне с невероятна сила дръпна вцепенената ръка на Раел и изтръгна меча от нея. Вдигна го рязко над главата си и го размаха. Вторачените й в ъгъла на стаята очи се изпълниха със страшна ярост. Изплашена до смърт от необичайната промяна в поведението на приятелката си, Раел падна на колене и го направи съвсем навреме, защото сребърният меч профуча над главата й. Раел се претърколи по пода и погледна към ъгъла.

Там нямаше никого.

От устата на Локи хвърчаха слюнки, смесени с кръв и слуз, и изригваха ругатни, а думите на древния език, на който говореха в колонията на ангелите, се смесиха с руски псувни. Последва удар с меча и вратата на гардероба се разцепи на две: едната половина падна вътре, а другата отхвърча към прозореца. Огледалото се счупи и посипа двете приятелки с парчетата си. Локи вдигна меча зад гърба си, обърна се и, ръмжейки като звяр, разсече масата. Изпаднала в ярост тя хъркаше и трошеше остатъците й, а треските се разхвърчаха. Мечът разсече въздуха още няколко пъти. Раел със закъснение осъзна, че Локи ожесточено се сражава с някого… Но явно САМО тя виждаше врага си. Кикотейки се зловещо и отблъсквайки ударите на невидимия си враг, тя се носеше като вихър из стаята и трошеше мебелите. От тавана с грохот падна счупеният полилей, екранът на телевизора се спука, а компютърът се разпадна на части. Жилището се изпълни с миризма на дим. Локи замахна като кавалерист и с ужасяващ вопъл разсече пространството пред себе си. Мечът се заби дълбоко в пода. И тогава тя най-неочаквано спря. Две секунди стоя изправена, подпирайки се на дръжката. Очите й се забелиха, от устните й капеше кървава пяна и изведнъж ръцете й, които стискаха здраво меча, се отпуснаха безсилно. „Тя умря“ — отчаяната мисъл прониза съзнанието на Раел и тя избухна в сълзи. Сякаш за да потвърди това предположение, отпуснатото като парцалена кукла тяло на Локи падна до нея. От инерцията главата на момичето се удари в пода, чу се как вратът му изпука и очите му останаха отворени. „Вече не я боли“ — помисли си Раел. Протегна ръка и погали нежно мъртвата си приятелка по разпилените по пода светли коси. Гали я дълго, докато тялото й все още беше топло. Сетне Раел положи огромни усилия, за да се изправи на вдървените си крака, смъкна небесносиньото одеяло от насеченото легло и покри трупа с него.

Раел отиде пред стъкления шкаф до стената, натисна едно бутонче отстрани и отвори вратичката му. Вътре, увит в хартия, имаше пистолет с три пълнителя. Тя свали заглушителя на оръжието, извади втория „Хеклер и Кох“ и извърши същата манипулация и с него. Зареди двата пистолета и облече шлифера със специални джобове на ръкавите близо до лакътя, в които грижливо закопча двата пистолета. Когато отиде до вратата, погледна за последен път неподвижното, покрито с одеяло тяло. Сетне порови в джоба си и захвърли небесносинята пластмасова карта.

Все още не знаеше къде отива. Но вече със сигурност знаеше какво ще направи.

Четирийсета глава Знатната персона

неделя, 21 часа и 40 минути

Зад ъгъла, осветен от лампите с форма на кренвирши, се разнасяше нестройно, но мощно хорово пеене. Трима души седяха прегърнати на тясното цинково легло и без да обръщат внимание на обитателите на бетонния коридор, които въртяха пръсти до слепоочията си, пееха:

— А знаеш ли, Петрович, че същата тая песен я пееше прокурорът Скуратов на онзи запис, където са го заснели с две проститутки? — крещеше в ухото на възрастен мъж един човек със смачкан сив костюм, чието лице беше обрасло с гъста четина.

— Не зная! — извика в отговор възрастният мъж. — Кой пък е тоя Скуратов? Къде е Владимир Илич? Искам да го целуна тоя бащица… Дайте ми Ленин тука!

— Няма го тука твоят Ленин, деденце — кискаше се хитро третият мъж — офицер със сив мундир, чиито пагони бяха откъснати заедно с плата. — Той отдавна вече е в Града, където ще идеш и ти, хи-хи-хи! И там ще се разцелувате.

Покрай тримата мъже минаваха хиляди хора, които заемаха все нови и нови цинкови легла или бродеха безцелно някъде из огряното от ярка бяла светлина пространство. Те бяха млади и стари, пияни и трезви, обгорени, почти изгнили и съвсем свежи, с руж и пудра, идващи направо от погребалното бюро. С прекрасно ушити вечерни рокли, с индийски сарита и с африкански поли от палмови листа. Отровени, умрели от сърдечна недостатъчност, разкъсани от лъвове, размазани от стени на къщи, удавени, задушени, взривени. Вцепененият от изпития алкохол поглед на Меринов се спря на трима британски войници с димящи униформи на елитното поделение САС. Единият от тях държеше в ръце собствената си глава. А приятелите му го тупаха по рамото и се озъртаха, тъй като явно още не бяха осъзнали напълно къде всъщност се намират.

— Обстановката впечатлява, съгласен съм — кимна банкерът Баранов. — Но само в началото. За една година ми омръзна да гледам всичко това. Теб и дядото ще ви погребат скоро и ще си хвръкнете към Ада като бели лебеди. А пък аз не зная още колко време ще вися тук.

— А как се чувстват ченгетата в Ада, чувал ли си нещо за това? — попита го развълнувано Меринов.

— Не зная — надигна бутилката банкерът. — Но едва ли им е весело. За сметка на това всички говорят руски, казвам ти го със сигурност. Поне няма да имаш езикови проблеми.

— Че какъв ще е тоя Ад без руски език… — въздъхна Меринов. — И много ли е тежко там? Всъщност защо питам… И без това е ясно, че няма да е като по мед и масло.

— Много точно го каза — усмихна се щастливо Баранов. — Там, в Управлението за наказания, знаеш ли какви специалисти има? Лелееееее… Ще те пратят, да речем, в епохата на Елцин и… ще работиш за едната официална заплата, но без възможност да вземаш рушвети. Казват, че хората за една седмица полудявали.

— Не е чудно — потръпна Меринов. — Може би ще е по-добре да си остана тук?

— Това не зависи от теб — обясни банкерът и изля остатъците от водката в чашата на Петрович. — Когато регистраторката на гишето обяви името ти, ще тръгнеш веднага. Ти извади късмет, че беше в кома за кратко и че бързо гушна китката. Защото понякога в отделението на изпадналите в кома е много забавно — лежи си някакъв човек двайсет и пет години на леглото и изведнъж изчезва като дим. Значи се е свестил, върнал се е обратно. Обикновено тези щастливци не помнят нищо от пребиваването си тук, а спомените им са бледи и смътни като пиянски сън.

— В транзитната зала по принцип би трябвало да има много войничета — каза Меринов и се огледа. — От онези, които не са погребани още от войната и лежат в блатата.

— Всички, които са в земята, отдавна вече са заминали с мотрисата за Ада — отбеляза тъжно Баранов. — Но с водата положението е по-сложно. Ако са те погребали във водата с цветя и оркестър, можеш да смяташ, че работата ти е в кърпа вързана. Моряците са имали точно такива погребения. Но обикновените удавници се мотаят из транзитната зала. Разбира се, войниците от Втората световна война наистина са множко. После ще те заведа до ъгъла, наблизо е — на около пет километра. Страшна работа. Нашите момчета са тук от шейсет години — варят каша на огньовете, пеят песни и спят във военни палатки. От униформите им са останали полуизгнили потници и войнишките кепета, а от телата им нищо не е останало — само черепи и ребра. Всички питат кога ще намерят останките им и най-сетне ще ги погребат. А афганския генерален секретар помниш ли го — другарят Наджиб, както го наричаше Горбачов? Той пък два месеца се разхожда из транзитната зала, докато неговите талибани не го свалиха от бесилката в Кабул и не го закопаха в една яма.

На Меринов му прилоша. И той отпи от водката, за да овладее треперенето си.

— Имам чувството, че този коридор е разтегателен — каза милиционерът. — Толкова много хора има, но транзитната зала не се запълва, намират се места за всички.

— По принцип е така — съгласи се банкерът. — Колкото и хора да дойдат тук, те са длъжни да поберат всички. Сигурно по времето на Адам и Ева тук е имало само една цинкова масичка. Но мюсюлманите вадят най-голям късмет, наистина им завиждам, защото техните покойници трябва да бъдат погребани още същия ден до залез-слънце. Когато доведоха тук Садам Хюсеин, той дори още не се беше съвзел, тъкмо отиде в тоалетната да си омотае врата с едно шалче и регистраторката го повика: качете се в мотрисата за Ада. Вярно, когато разбра, че не отива в Рая, вдигна страшна врява: „Аз, вика, съм страшен мъченик, дайте ми райските селения!“ Седмина санитари едва успяха да го натикат във вагона.

Пстрович изхълца подканящо. Меринов му наля още и внезапно забеляза един странен човек, който стоеше близо до пластмасовия стол. Човекът изглеждаше много уморен и беше облечен много нестандартно. С нагъната от саблени удари и цялата покрита с ръжда ризница, на чиито гърди се виждаха очертания на някакво почти изтрито животно, което приличаше на лъв. Носеше груби и тежки кожени панталони, които излъчваха такава миризма, че в сравнение с нея общуването с козел изглеждаше като посещение в парфюмерийна фабрика. На яките му мускулести ръчища имаше железни ръкавици, а на главата му — разяден от корозия шлем от същото меко и ръждясало желязо, от което беше направена и ризницата. В едната си ръка мъжът държеше консервена кутия, а с другата я отваряше с огромна, макар и изтъпена кама. Квадратното му лице беше обрамчено с гъста широка брада, пълна с клечки кибрит, трохи от хляб и люспи тютюн. Злобните му сини очи оглеждаха внимателно хората, които минаваха покрай него. Брадатият мъж отвори пълната си с черни гнили зъби уста, вдигна камата и първо посочи с нея към Меринов, а сетне демонстративно прекара острието й през гърлото си. Макар участъковият да беше наясно, че нищо не могат да му направят с тази кама, тъй като вече е мъртъв, настроението му се развали.

— Каква е тая мутра, Баранов? — пошушна той на банкера, дърпайки го за ръкава. — Направо е като някакъв сериен убиец, няма начин да не е някой маниак… Суратът му е като на бандит, само тухла по главата го оправя.

— За този ли говориш? — погледна през рамо банкерът и весело поздрави брадатия мъж, махвайки с ръка. В отговор той измуча нещо нечленоразделно, осмуквайки лакомо парчето варено месо, което бе извадил от консервената кутия. — Това, братко, е една знатна персона. Самият германски император Фридрих Втори Барбароса, сиреч „рижата брада“. Тоя чичко е бил много як завоевател и убиец и сутрин се къпел във вана, пълна с кръв като същински Дракула. Хитлер кръстил на негово име плана си за нападение срещу Съветския съюз, може би си чувал това? Та преди около осемстотин години Барбароса взел, че се удавил, докато преминавали през една река със силно течение, а най-обидното било, че реката му била до коленете. Но е ясно защо се е удавил — доспехите му тежат един тон. Намерили тялото му, но го погребали по най-идиотския начин — плътта му положили в Антиохия, костите му — в ливанския град Тир, а сърцето и вътрешностите му — в турския град Тарсус. И от какъв зор са го транжирали като кокошка, че на това отгоре са го разпилели в различни градове, нямам никаква престава. Добре поне, че не са осолили главата му в някоя каца със зеле. И докато не съберат всичките му останки на едно място, той е обречен да я кара като клошар в транзитната зала. Спи на един картон до бунището, защото си няма дори свое легло.

Барбароса ръмжеше и нагъваше консервираното месо. По брадата му се стичаше кехлибарена мазнина.

— Виж ти — порази се от тази история участъковият. — Наистина не е извадило късмет това момче след смъртта си, това вече обяснява защо е толкова зъл.

— Той и приживе не се е отличавал с кой знае колко добър нрав — сви рамене банкерът.

— Знаеш ли какво. — Меринов беше озарен от внезапна идея. — Казваш, че се е удавил, така ли? Значи Чапаев също би трябвало да е тук?

— Василий Иванич ли? — отвърна флегматично събеседникът му. — Разбира се, че е тук. Да го извикам ли? Само не му разказвай вицове за него, плийз, че ще те направи на кайма. — И без да дочака отговор, извика към редицата от цинкови легла: — Васил Иванич? Защо си се сврял там? Ела тука да пиеш водка!

Един засмян мъж със засукани по юнашки мустаци и с овехтяла фланелка, украсена с вкопчили щипци в горните му джобове изсъхнали раци, си направи път през тълпата мълчаливи минувачи и започна да се провира към тях. На главата си носеше кожен калпак с червена лента, а в конопената му торба, преметната през рамото му, имаше два грамадни картофа.

— Водка ли? Хъм-хъм. Че защо не, може. — Той бутна калпака си на тила. — Въпреки че ти си буржоа, Андрюша, все пак си готино момче.

Меринов зяпна, докато гледаше как Василий Иванович прие с благодарност ръбестата водна чаша от ръцете на банкера. Героят на революцията я гаврътна, прокашля се и избърса мустаците си. И, естествено, не си замези с нищо.

— Буржоата също са хора, Васил Иванович — рече развеселено Баранов, наливайки водката. — Ето ти например си посичал белите със сабята си, нали? А сега я виж дали е имало смисъл да се биеш? На онзи свят и червените, и белите са на едно място.

— Много ми е обидно — потвърди Чапаев и отново избърса напоените си с почерпката на аванта мустаци. — Но знаеш ли какво ми каза веднъж един философ скитник, omnia transeut, id quoque. Сиреч, и това ще мине. Току-виж сте размислили и пак сте решили да строите комунизма.

— А, не — потръпна Баранов. — Ти, другарю командир на дивизия, си пий водката, но недей да правиш кофти прогнози. На нас втори път не ни трябва такова щастие.

Тази цинична фраза явно не се хареса на Чапаев, но той реши, че ще е нетактично да се нахвърля на благодетеля си, който не за пръв път го черпеше с водка. Но въпреки това трябваше да си го излее на някого. Чапаев издуха една малка жабка от крайчеца на устата си и се вторачи в раменете на Меринов.

— А на теб защо са ти откъснати пагоните? — попита командирът на дивизия, засуквайки ръкави, и дръпна към себе си стъписания участъков. — Да не си се маскирал, контра такава, мамка ти мръсна? Ей сегичка ще те замъкнем в Извънредния комитет и ще ти извадим кирливите ризи.

— Ей! Ей! Брейк! — застана банкерът между тях. — На теб, Василий Иванич, изобщо не бива да ти се дава водка. Каква контра ти е той? Той е най-обикновено съветско ченге. Ето на, развали цялата компания. Явно клюките, че непрекъснато се биеш, са верни. И с Врангел се търкаля по пода, и Колчак уби… А на Керенски защо му насини мутрата? Деденцето вече беше на деветдесет години! Успокой се най-сетне, гражданската война отдавна свърши.

Чапаев посърна.

— А не биваше да свършва. Не избихме всички контри и затуй сетне живяхме лошо. — Той стисна изсушения рак на фланелката си и го направи на прах. — Я вървете по дяволите, буржоа такива. Да не би някога да сте разбирали трудовия народ?

Чапаев взе недопитата чаша и се отдалечи. Меринов въздъхна с облекчение, тъй като се оказа, че прочутият герой от вицовете изобщо не е онзи комичен мустакат човек, какъвто го описваше хорската мълва след филма.

— Е, сега доволен ли си? — разкиска се Баранов. — И аз доскоро си мислех, че Чапаев е голям майтап. А след месец видях как се бъхти с трима миньори, които разказаха един безобиден виц за него: „Доведоха педофил“ — „Разстреляйте го!“ — „Не можем, Василий Иванич, той казва, че е познавал малкия Ленин!“ Командирът на дивизия може да бъде разбран от чисто човешка гледна точка — трудно е да заспиш като командир с орден „Червено знаме“ и да се събудиш като скечаджия от Comedy Club. Това е класически пример за черен пиар. Интересно на кого е вгорчил чак толкова живота Васил Иванич, че да му развали така тотално имиджа на Земята?

Петрович не слушаше дрънканиците на банкера, а се покатери на леглото и се загледа напрегнато пред себе си. Устните му се размърдаха, той разтърка очи и окончателно се убеди, че онова, което му се привижда в този момент, изобщо не се е появило от убийственото количество водка, което погълна.

— Помощ! — изрева с нечовешки глас Петрович и се завря под леглото.

За огромна изненада на Баранов улегналият Меринов само погледна в същата посока и последва примера на Петрович, но без да крещи. Сврени под леглото в неудобни пози и покрити с одеялото, двамата трепереха като лист на вятър. Банкерът се огледа, но не видя никого.

— Какво става тука? Да не би от водката вече да ви се привиждат зелени човечета?

— Тихооо… — изсъска Меринов. — Внимавай… ТЯ ще те чуе.

— Кой ще ме чуе? — повдигна вежди банкерът. — Кажете де, кой ще ме чуе?

— Шшшшшшшт… — съскаше като змия милиционерът. — Това е същата онази… едно от двете момичета, които убиха мен и Петрович… Недей да привличаш вниманието й.

— Че какво ще ти направи тук? — не можеше да проумее стъписаният Баранов. — Тук има само трупове. От какво се страхуваш? Хайде, излизай оттам.

— Млъкни веднага! — изрева участъковият. — Няма значение дали сме мъртви или не, дявол знае какво можеш да очакваш от тази твар… За всеки случай е по-добре да се скрием.

Банкерът се подчини на желанието на приятелите си по чашка и млъкна. Покрай него, загърната с небесносиньо одеяло и стъпвайки боса по бетонния под, мина Локи. Когато забеляза съсредоточения мъжки поглед, тя кокетно оправи косата си. И се усмихна.

До леглото се появи регистраторката с очила на носа, надничайки в един лист.

— Антон Петрович Холмогоров, номер 224 СД 557 К тук ли е?

— Аха — едва се чу изпод цинковото легло.

— Тръгвайте. — Сгъна листа регистраторката. — Мотрисата за Ада е на перона. Моля, не закъснявайте и проверете дали сте взели всичките си вещи.

„Петрович са го погребали — помисли си натъжено банкерът. — А пък аз свикнах с него през тая седмица. Така скоро няма да има с кого да изпия една водка.“

Четирийсет и първа глава Счупената лилия

неделя, 22 часа и 34 минути

Въпреки късния час блондинката с платинени коси продължаваше да седи на работното си място, забила уморен поглед в компютъра. Знакът в айсикюто си стоеше непоколебимо червен вече часове наред, а RL2 така и не се появяваше. Всъщност той вече нямаше защо да се появява, тъй като взаимноизгодното им сътрудничество можеше да се смята за приключило. Но поне да беше казал едно благодаря на сбогуване. Днес Гласа би трябвало да се върне от отпуск, но още не бе пристигнал. Е, кой знае каква спешна работа му се бе отворила — може би предотвратяваше Третата световна война. Освен това малко се притесняваше, че Локи и Раел нито веднъж не отговориха на посланието й, което тя остави в засекретения сайт. Макар че за това също можеше да има обяснение — да речем, момичетата пируваха в някой бар и празнуваха бурно знаменателното събитие. Оставаше й да изчака само грандиозния крах на Гавраил и след това щеше да се премести в земната вила, където още същата вечер щеше да влезе чисто гола в напълнения с бира басейн. Да, на Гавраил му оставаха броени часове, защото дори в екстрени случаи Гласа забавяше връщането си от отпуск с не повече от едно денонощие, а това означаваше, че със сигурност щеше да се върне в селенията на Небесната канцелария в понеделник. И какъв щеше да стане Гавраил, след като го уволнеха? Това не беше чак толкова важно. След такъв провал в Рая нямаше да му разрешат да разнася дори пици. Към полунощ щеше да се срещне на едно тайно място с Лаели, която фактически ликвидира сама всички мръсници от специалните предварително подготвени от нея гнезда. Да, наистина, все пак тя ненапразно беше най-добрата в отряда на ангелите на възмездието или поне се бе научила да убива виртуозно и безшумно и в ЦРУ направо биха се пръснали от яд, че не са я наели да отстрани Фидел Кастро. А двете заедно в чест на победата си щяха да пийнат нещо специално… е, можеше и отдавна втръсналия им ананасов сок. Че какво значение имаше? Когато си разчистваш сметките с основния си враг, дори и сокът се превръщаше в най-силната водка. А в същото време трябваше спешно да решат сакралния въпрос как да постъпят с Калашников и Алевтина. По-рано през деня пита Раел за това, но тя й даваше един и същи отговор — свидетелите трябва да се ликвидират, особено онези, които предизвикателно са отказали да играят по правилата им. Може би беше точно така и щом те работеха за Гавраил, значи също им бяха врагове. А защо да не направят едно посещение на добра воля при Алевтина, преди Гласа да се с върнал? Разбира се, те я бяха преместили на охраняван остров, но в охраната работеше Лаели и тя имаше пропуск… И може би за резерва бе останало едно заветно флаконче…

Блондинката докосна бутона на телефона с розовото си пръстче, но рязко го отдръпна, тъй като в коридора се чуха стъпки. Тя натисна мишката и с обиграно движение излезе от айсикюто, понеже не биваше да говори много онлайн на работното си място и това се отнасяше най-вече за участничките в заговора. Всъщност не затвори пощенската си кутия, тъй като никой не се интересуваше от деловата й кореспонденция и всички знаеха, че й пращат колети. Момичето изобрази дежурна усмивка на кукленското си личице и прилежно събра длани пред себе си. Кой ли от служителите би могъл да дойде по това време? Вярно, в това нямаше нищо странно, тъй като след изчезването на шестимата ангели много от останалите работеха до късно. Може би някой от служителите бе забравил нещо в кабинета, беше се сетил по-късно, беше спрял колесницата си и се бе върнал обратно. Ей сега щеше да го отпрати оттук.

Стъпките се приближаваха и блондинката надникна зад лаптопа. Странно, но в коридора нямаше никого. Тя тръсна глава. Да не би да й се бе сторило?

Блондинката разбра твърде късно, че всъщност стъпките се чуваха зад гърба й. Светлината внезапно угасна, една желязна ръка я сграбчи болезнено за врата, а друга притисна със сгъвката на лакътя си гърлото й така, че тя не можа да нанесе коронния си номер с глава, на който толкова добре я бяха обучили в базата на ангелите на възмездието. Калипсо се окопити от моментния си шок, изви се назад и се опита да ритне невидимия непознат с обутия си в обувка на тънък ток крак, но ударът потъна в празното пространство. В отговор нападателят повали момичето по лице на бюрото и с умела хватка изви ръката му на гърба. Момчето си знаеше работата и по време на тренировките по ръкопашен бой явно му бе преподавал по-добър учител. „Трябва да крещя. Трябва да крещя с всичка сила!“ Отвори уста, готова да издаде пронизителен звук, с който не биха могли да се сравнят и сирените на десет пожарни коли. Но не успя да се разпиши по една прозаична причина — върху главата й със страшна сила се стовари удар и крясъкът застина в гърлото й. Непознатият изчака още секунда, повдигна я за косите, а сетне заби с всичка сила лицето й в бюрото, като внимателно премести компютъра настрани. На блондинката й причерня пред очите, устата й се напълни с кръв и тя отново се опита да се освободи, гърчейки се отчаяно. Но не успя. Зад гърба й на два пъти щракнаха белезници — непознатият бе оковал ръцете и краката й. Вече никой не я държеше, тя се свлече на пода, хъркайки от безсилна злоба, от носа й като река течеше кръв, а един от зъбите й беше счупен. Тя изплю парченцата. И какво щеше да прави сега с нея нападателят? Щеше да я изнасили ли? Хъм, де този късмет, понеже в Рая никой не получаваше ерекция — може би им слагаха бром, може би Гласа беше пръснал някаква есенция във въздуха. Тъй че на мъжете (ако онези, които съществуваха около нея, можеха да се нарекат мъже) нищо никога не им ставаше.

Тя положи невероятни усилия, за да се изправи на колене и вдигна глава. Устните й бяха започнали да се подуват. Калипсо не можеше да види човека, тъй като приближавайки се до нея отзад, той предвидливо изключи светлината и тя видя само тъмен силует, в чиято дясна ръка блестеше тънка и дълга лента метал. „Това е класика — помисли си с уважение момичето. — Блондинка стои на колене, а над нея се извисява мъж с нож в ръка. Сега само трябва да изхленча: «О, моля ви, мистър, не правете това, аз съм твърде млада, за да умра!» Интересно, кой ли беше този филм? «Зная какво направи миналото лято» или «Градски легенди»? Или може би «Писък»? Да, Крейвън25 блесна с този филм. Жалко, че лицето на нападателя не се вижда. Сигурно носи маска за хокей или гумена маска във вид на череп на черен фон. Лелеееее, че страшно.“

— Имаш право на последна дума — прошепна едва чуто непознатият, замахвайки силно с лентата, която проблесна в непрогледния мрак.

Блондинката я напуши на смях. Неизвестният кретен бе решил да си поиграе на маниак. Интересно, как ли би могъл да й навреди? В Рая беше невъзможно не само да се чукаш, но и да убиеш някого, иначе те отдавна щяха да направят на кайма онези мръсници, още след като приключиха тренировките в базата. Нека да се позабавлява, говедото. Утре тя щеше да подаде жалба до ръководството и тогава щеше да види кой ще се търкаля тук с разбита мутра.

— Нищо ли няма да кажеш? Твоя работа… — Неканеният гост не бързаше да приключи и тя знаеше защо. Той не знаеше как да постъпи, тъй като тя не се изплаши, а това означаваше, че какъвто и да бе гениалният му план, той не беше постигнал ефект. Беше й обидно, че според правилата в нито една от сградите на Небесната канцелария нямаха право да слагат охранители. Иначе сега те щяха да спипат този доморасъл Чикатило само за миг.

Изненадващо момичето подсъзнателно усети е вледеняващ страх, че това изобщо не е шега. Той ей сега щеше да я удари. Какво правеше този тип, да не би да беше полудял? Разбира се, тук се срещаха ненормални праведници, които се наричаха блажени, но чак пък до такава степен… Добре де, щеше да я цапардосат по врата — голяма работа. И тогава тя щеше да му каже пренебрежително и иронично: „Окей, масажисте, а сега ме почеши с чуканчето си малко по-надолу, около гърба.“

Освен ако това не беше…

ОСВЕН АКО…

Закъснялата догадка я жегна в момента, когато непознатият стовари ръката си. Главата на блондинката с широко отворени очи отхвърча към бюрото, удари се в чекмеджето, отскочи и лекичко се завъртя като диня. Устата й се отвори с гримаса и изстреля думата, която така и не успя да изрече:

— Бип-бип-бип-бип-биииииииииииппп…

Звукът премина в свирене, а устните й престанаха да мърдат. Тялото на блондинката странно се изви, фосфоресцирайки, от гърдите до коленете й с проблясъци преминаха електрически искри, а откритите места по тялото й започнаха да избледняват. Кожата й стана почти прозрачна, а по нея, сякаш нарисувани от четката на художник, се появиха кръвоносни съдове, пронизващи плътта й със ситна мрежа от хиляди нишки. Без да обръща внимание на обезглавеното тяло, RL2 дръпна стола и седна делово пред компютъра. Първо затвори айсикюто и бързо прерови онези папки, в които можеха да са споменати подробности от разговорите й с него, а след това изтри файловете без възможност да бъдат възстановени. Сетне допълни някои неща, добавяйки нужната информация в пощенската кутия. RL2 се замисли за минута и остави пощенската кутия отворена. Трупът на пода изчезна напълно, а до крака на бюрото се сливаха с въздуха и умираха платинените кичури. Той постоя малко, изчаквайки блондинката да се превърне в сребриста прах, и се отдалечи в същата посока, от която дойде, без да остави никаква следа.

След около час в помещението блесна ярка светлина. Тракайки с мечовете си и трополейки със сандалите си, по коридорите тичаха десетки ангели на възмездието и оперативно заемаха ключови позиции. Най-отпред препускаше Вартоломей и издаваше кратки команди. След още десет минути в офиса се появиха Калашников, Малинин и Гавраил. И тримата бяха страшно развълнувани. Почти на бегом те се приближиха до бюрото на блондинката, на което стоеше отвореният лаптоп със светещ екран. Личеше си, че го бяха използвали съвсем наскоро. Вартоломей се втурна към тях, правейки остър завой, и едва не падна, тъй като настъпи развързаната каишка на сандала си.

— Претърсихме всичко. Няма я в сградата. Сигурно е — изстреля той на един дъх.

— Изпратете хора да огледат околността — подхвърли Гавраил.

Калашников потърка уморено чело.

— Закъсняхме — рече тихо. — Явно някой я е предупредил.

— Тук няма кой да я предупреди — отсече Вартоломей. — Лаели… — Той замълча, но бързо се овладя. — Лаели е поставена под тайно наблюдение на тренировъчната база. На представителите ни на Земята са изпратени архивни снимки и подробно описание на Локи и Раел. В Небесната канцелария не е останал нито един неин съучастник.

Калашников се изуми от баналността на това твърдение.

— Толкова ли сте убедени в това? — попита той подигравателно. — А не бива. Според мен в този случай положението е петдесет на петдесет. В полза на вашата версия е само фактът, че интуицията на това момиче наистина е много силна. Неслучайно тя беше информирана толкова добре за нашите действия. Ако аз трябваше да наема някого на такава работа, това щеше да е само някой сляп и глухоням. Вярно, не се знае как щеше да разпечатва служебни документи.

Вартоломей се отдръпна встрани, тъй като нямаше какво да каже, особено след стреса, в който изпадна, когато по телефона му заповядаха да организира тайното наблюдение на бившата партньорка на Лаели. Калашников помоли ангелите да не се тълпят покрай бюрото и да не унищожават уликите, извади от джоба си една лупа и се наведе над компютъра, за да разгледа гладката му повърхност. Сетне се свъси, премести лупата към бюрото, оглеждайки го съсредоточено, и се обърна към Гавраил:

— Дайте ми десет минути. Бих искал да проуча това място по-внимателно.

Архангелът мълчеше. Той сякаш не вярваше в това, което се случва, потръпваше нервно и непрекъснато въртеше глава, оглеждайки приемната на собствения си кабинет. Но погледът му постоянно се връщаше към бюрото, към онова бюро, на което сто години седеше личната му секретарка Калипсо.

На пода се търкаляше един счупен ръчен часовник във формата на лилия…

Четирийсет и втора глава Принципът на чучхе

понеделник, 02 часа и 40 минути

Пръстът с дълъг и остър нокът докосна предпазливо стената. Неравната повърхност, която до този момент беше чисто бяла, отвърна с появата на тъмночервено на цвят петно, което започна бързо да се уголемява и да образува паяжина. Нокътят застина за кратко и подраска лекичко стената, а на тавана веднага затрептяха алени цветове, които започнаха да кръжат и да се сливат във водовъртеж. Тук-там се появяваха черни снежинки като ситни пукнатини, които се съединяваха помежду си и образуваха сложно преплетени линии на смерч. „Колко хубаво изобретение — помисли си Шефа, любувайки се на гледката. — Браво на дизайнера. Естествено, след сто години всичко това ще ми омръзне и ще трябва да правя ремонт, но засега е направо страхотно. Като стана дума за кабинета… Ами, ако просто допуснем, че аз съм герой от нечия книга? Че защо не, това е напълно възможно, защото са написани камара такива книги и дори е създаден определен стандарт. Тогава излиза, че просто няма за какво да се пише. Защото стоя непрекъснато в кабинета, понеже съм работохолик като някой японец. Трябва да се обзаведа с вила и да речем с физкултурен салон с тренажори. По принцип изобщо нямам нужда от такова нещо, но нека да ми е под ръка! Все пак авторът не може да пише непрекъснато само за един и същи кабинет.“

Шефа беше в добро отпускарско настроение, тъй като твърдо бе решил да прекара близките два или три дни на Земята. Веднага щом чу от Гавраил, че Гласа с отишъл на почивка, се преизпълни с черна завист, тъй като за щастие като представител на силите на злото можеше съвсем спокойно да си я позволи. Когато си представи много ясно почернелия на слънцето Глас с коктейл в ръка (пък макар и безалкохолен) на плажа, Шефа потръпна и осъзна, че временно трябва да тегли една майна на отклоняването на хората от правия път (те и без това се справяха много добре) и да опъне телеса на някой тропически остров. Шефа се подготвяше да излезе в отпуск вече три часа и го направи много старателно, макар и малко своеобразно. Из целия кабинет трябваше да са разхвърлени разни неща като джапанки, шапки и бански, а в средата да е раззинал огромна паст лакиран куфар — точно както постъпваше всяко мислещо същество преди отпуск. Само че не се забелязваше нищо такова. Мъдрият Шеф никога не подбираше нещата си предварително, но за сметка на това винаги се интересуваше как ще изглежда при появата си извън Града и затова разглеждаше модните журнали и старателно оформяше облика си за посещенията си на Земята. Направо мразеше филмите за себе си и не изпитваше никакво съмнение, че когато всички известни режисьори се появяха в Града, нямаше да ги остави да скучаят. Откакто съществуваше кинематографията, образът на Шефа извън Града се бе превърнал в безобразен шаблон — по принцип това беше чернокос мъж (веднъж го бяха направили плешив, което беше още по-лошо), понякога с набола брада и обилно намазана с гел коса, с костюм и с маниери на френски аристократ. Но напук на всички този път той щеше да е риж, с къси панталони и с хавайска риза. И въпреки слънцето, дори нямаше да си сложи черни очила заради принципа.

Шефа затвори очи, изграждайки наум „отпускарското си лице“. Можеше да е, да речем, някъде под четирийсетте, но задължително без бръчки… Нямаше нужда от мустаци, но една стилна брадичка би била много подходяща. Че какъв лидер на тъмните сили щеше да е без брада? Най-важното бе дължината й да не е като на Хотабич. Ами очите? Не искаше да са черни, омръзна му. Нека бъдат сини със зеленикав оттенък. А носът? Създателите на мистичните трилъри предпочитаха да е или с интелектуална гръцка форма, или извит. Но той щеше да избере топчест и месест нос и тогава всички майстори на креатива щяха да изпукат. Телефонът изтръгна Шефа от размислите му. Тъй като си спомняше, че даде строго нареждане на Мария-Антоанета да прекъсва подготовката му за отпуска само в краен случай, той вдигна слушалката.

— Търсят ви от Небесната канцелария, монсеньор — разнесе се звънкият глас на секретарката. — Чакат на линия. Да ви свържа ли или ще ги помъчим малко?

Вместо да й отговори, Шефа само дето не скочи, дръпна телефона за връзка с Рая към себе си и натисна небесносиньото копче. Чу се щракване.

— Ало? Както виждаш, при нас се намери кой да оправи връзката. — От тона на Гавраил си личеше, че направо се пръска от самодоволство. — Когато имаме желание, ние също можем да намерим специалист, въпреки че силите на злото, естествено, се постараха да стане точно обратното. Общо взето, обаждам ти се, за да ти благодаря.

— Какво говориш? — рече подигравателно Шефа, настройвайки се на вълните на победата. — Каква рядкост! Само че вие по-скоро ще си глътнете езика, отколкото да изречете такова нещо. Обикновено по адрес на Принца на мрака се сипят само проклятия.

— И въпреки това — парира го Гавраил. — Исках да ти кажа, че не се излъгах, когато те помолих да ми дадеш Калашников назаем. Това е истинска кръстоска между Жорж Сименон и Агата Кристи — разкри всичко за броени часове. Тази нощ ще има среща с жена си, а след това ще го изпратя обратно. Тъй че не се притеснявай.

— Изобщо не съм се притеснявал — излъга Шефа. — Че какво би могло да го накара да иска политическо убежище във вашето стерилно и лустросано общество, където не можеш да си купиш дори една бира като в Саудитска Арабия? Максималното, на което би могъл да разчита, е да бачка безплатно като гастарбайтер, защото според вашите симпатични правила обитателите на Града не получават гражданство.

В слушалката се разнесе горестна въздишка на съжаление.

— Добре де, добре — успокои Шефа Гавраил. — Редът при вас си е изцяло ваша работа. А сега ми разкажи по-конкретно какво е станало с ангелите. Ако успеем, ще вкараме това в сутрешните вестници, че да си направим малко пиар на почва колко бързо се саморазрушавате. Това беше шегичка.

— Какво да ти разправям? Дори се учудвам колко съм задръстен — каза притеснено Гавраил. — Твоето предположение наистина се оказа вярно — част от загадката се криеше в един сексскандал с давност отпреди пет хиляди години. Четири бивши любовници на ангели, майки на гигантите, които са поглъщали всичко и които бяха унищожени… — Гавраил леко се поколеба — … по решение на Гласа, организирали заговор срещу онези, които просто са изпълнявали дълга си.

— Или по-точно срещу онези, които са написали донос срещу приятелите си — подсмихна се Шефа.

— Това са подробности — подмина нападката Гавраил. — Само че как тези четири персони са успели да попаднат в Рая и да станат ангели? Според мен това е сериозна кадрова грешка. Разбирам, че не е имало кой знае какъв избор, защото ангели и без това най-често стават умрели бебета с безгрешни души. Пет хиляди години тези амазонки са търсили подходящо средство, за да ни унищожат, но в крайна сметка на някого му е хрумнала идеята за смъртоносния вирус…

— Виж какво, това направо ми звучи като анонс на нискобюджетен фантастичен филм от осемдесетте години — разкикоти се най-откровено Шефа. — И кой е този умник?

— Засега не знаем това — отбеляза със съжаление Гавраил. — Основната заподозряна, която най-вероятно е стояла начело на заговора на тези фурии, изчезна. И знаеш ли кое е най-обидното? Че в течение на много години тази змия работеше при мен като секретарка! Затова си помисли от чии ръце вземаш кафето си всеки ден. Ами, ако това е някой сериен убиец?

Стените на кабинета се сгърчиха от ярки лилави пламъци.

— Сериозно ли?! — потръпна Шефа, стрелна подозрителен поглед към приемната и понижи гласа си до шепот. — И моята също вече работи повече от двеста години… Кой ги знае тия женоря… Дали пък наистина да не я уволня, че да ми е мирна главата?

— Ти си ги решаваш тия неща, но според мен това не е лошо — обобщи Гавраил. — След като прегледахме секретните досиета на убитите ангели, чрез архивната компютърна база установихме коя от жените в ангелската колония впоследствие се е озовала в Рая. Нали можеш да си представиш състоянието ми, когато стана ясно, че една от тях работи като моя секретарка! В бъдеще задължително ще чета личното дело на всички, които вземам на работа. Тя непрекъснато получава колети от ангелите на Земята — работата й е такава. Обадихме се в митницата и оттам ни казаха, че преди малко повече от седмица Калипсо е взела две много здраво опаковани пратки, които й изпратила някаква си Локи от Земята. А тази Локи също е сред четирите жени! Успяхме да установим, че амазонките са действали по план, като са отравяли жертвите си. Серафим е бил инжектиран при нас, в кантората, най-вероятно от секретарката си. А за да се заразиш, е нужно съвсем малко, тъй че явно са го боднали лекичко със спринцовката, а той дори не е забелязал или може би си е помислил, че се е убол на карфица. Другите петима са ги ликвидирали по доста ексцентричен начин — една девойка от елитното поделение на ангелите на възмездието, която е преминала през специална тренировка в курса за снайперисти…

— Чакай малко, чакай малко — прекъсна го Шефа. — Доколкото си спомням, учат ангелите на възмездието да боравят с меч, както и да се фехтуват.

— Старче, мечовете са от каменната ера — изпуфтя небрежно Гавраил. — Сега ги обучават на всички модерни начини за водене на война, включително и на дистанционно управление на ракети „Топол-М“. Общо взето, девойката, нанасяща ударите, в най-буквален смисъл си е свила пет снайперистки гнезда на най-високите палми на плажа на такова разстояние от вилите на жертвите, че камерите за наблюдение да не я уловят. А по-нататък всичко е съвсем прозаично — миниатюрна капсула отрова е била зареждана в снайперистката винтовка и от разстояние около стотина метра този „куршум“ е бил изстрелван в басейна, където падал на дъното и било почти невъзможно да го забележиш. Пробите на водата, които Калашников взе от пет басейна, потвърдиха наличието на разпадащ се вирус и в повечето случаи се оказа, че бактериите вече са мъртви. Само във вилата на Сера нямаше такъв вирус. Когато човек живее десет хиляди години, той не променя навиците си. И сутрин плува в басейна, както е прието от векове. Ти например правиш ли това?

— Ама че идиотски въпрос — възмути се Шефа. — При нас жегата и задухът са непоносими. Откъде ще се вземе чист въздух под земята? Плувам, разбира се.

— А така, точно това ти обяснявам — продължи Гавраил. — Тези госпожици са знаели времето на техните сутрешни плувания в басейна до секунда, понеже, ако не с друго, поне са разполагали със страшно много време. Сутринта ангелът се изкъпвал, заразявал се, а на другата сутрин — умирал. Вероятно това е била някаква лека мутация на грипа, тъй като в библиотеката прочетох, че като нищо можеш да умреш и само за шест часа.

— Наложи ли се да измъчвате момичето, за да си признае? — попита Шефа.

— Шегуваш ли се? — обиди се Гавраил. — Ние не използваме такива методи. Нещата са далеч по-прости и дори бих казал банални. След като разговарях с митницата, извиках Вартоломей по специалната връзка и заедно с неговите хора нахлухме в моята приемна на гости при секретарката ми. Но се оказа, че тя не е там. Претърсихме цялата околност, но тя сякаш се бе изпарила. Нямам никаква представа как е усетила, че са я разкрили, и е изчезнала. Сигурно става дума за ясновидство, не може да е друго. Но извадихме голям късмет, тъй като когато е бягала, явно много е бързала и пощенската й кутия в компютъра е останала отворена, така че цялата електронна кореспонденция с другите килъри беше като на длан. Ние не си губихме времето и веднага хукнахме при снайперистката. Обаче, за разлика от секретарката тя няма ясновидски способности и явно не очакваше посещението ни. Заловихме я в самата тренировъчна база.

Представяш ли си, оказа се, че била партньорка на Вартоломей по време на ликвидирането на Содом и Гомор! Кой би допуснал такова нещо! Веднага запечатахме и пробихме служебния компютър на снайперистката и там също открихме кореспонденция със секретарката. Всичко беше казано съвсем директно — как и с какво точно са убивали. Просто те не бяха зашифровали писмата, които са си разменяли.

— Пробихте компютъра ли? — изненада се Шефа и стените промениха цвета си в кафеникаво-лилав със зелени нишки. — Нима в Рая са се появили хакери?

— Разбира се, че не са се появили — успокои го Гавраил. — Откъде ще се вземат тук хакери? В Рая действа принципа на „чучхе“26, според който се уповаваш на собствените си кадри. Само си помисли — имаме ли локална компютърна мрежа? Имаме. Но тя не се е появила от въздуха и някой трябва да я създава и администрира. Нашите ангели ходиха на стаж на Земята и учиха в Харвард и Московския държавен университет. Че защо не, това занимание е много престижно, все пак няма да работят като метачи, за това си има гастарбайтери.

— При вас цялата кантора е изградена на принципа на чучхе — подсмихна се Шефа. — Не ходи там, не вземай еди-какво си, не яж това и не пий онова. А по брой изображения и статуи на Гласа вече сто пъти сте задминали Ким Ир Сен.

— Старче, пийпъл обича Гласа, примири се с това — отбеляза с тон на превъзходство Гавраил. — Просто се стегни и недей да завиждаш.

— Ами, да — подхвана го Шефа. — Така е, разбира се, че кой ще ме обикне мен, особено в образа на козел? Но ако бях един такъв благообразен, с бели дрехи и е…

— Както е всеизвестно, любовта е зла — прекъсна го Гавраил. — Ти си имаш свои поклонници и те са страшно много. Защо се оплакваш като беден роднина? Тъй че имаше кой да пробие пощата й. А заради фактора на изненадата бих каза, че арестът също премина относително нормално.

— Относително ли? — учуди се Шефа.

— Момичето си бе въобразило, че е Ума Търман — неохотно обясни Гавраил. — Нахвърли се отгоре ми с меч. Само че какъв смисъл имаше да го прави? Нали просто няма начин да заколиш един архангел. В „Карибски пирати“ капитан Барбоса беше много прав, като каза: „Е, убихте ме… И какво ще правите оттук нататък?“ Ако се проследят фактите, с които се сдобихме от кореспонденцията, снайперистката Лаели е получавала инструкции директно от Калипсо, която е ръководела убийствата. Но може би нещата не са чак толкова прости. Калашников намери едно интересно писмо в скрита папка в компютъра на Лаели, от което става ясно, че дамите са контактували с някакво лице с прякор RL2, което работи в офиса на Небесната канцелария. Но в компютъра на секретарката не се споменава за RL2 и Вартоломей смята, че тя си го е измислила за престиж — сиреч, те не са сами и някой отгоре ги покровителства. Тревожи ме това, че все още не сме разбрали кой се опита да убие Калашников. По принцип всички пътища водят към секретарката. Просто няма кой друг да е. Тя е много умна и идеално изигра всички, за да се сдобие с нужното алиби. Не биваше да й вярваме тогава, че уж в нейно отсъствие са сменили водата, предназначена за гостите. Защото изобщо не се знае какво се е случило там — пред мен тя може да е отишла да вземе подноса, но сетне веднага да се върне. А подмяната на чашите е въпрос на секунда.

— Като се позамислиш, тези секретарки са истински зверове — прошепна Шефа и продължи да стрелка погледи към вратата. — Опасно е дори да седиш край тях. Такова нещо са в състояние да измислят и да реализират само истински природни гении на злото. Да, аз разбирам, че при мен, в Града, убиецът се оказа интелигент. Но по принцип интелигентите са опасни хора, достатъчно е само да прочетеш някой и друг трилър, за да го разбереш. А пък в този случай просто ти сервират кафе и — хоп! — на ти един вирус да му се радваш. Много е страшно да се живее.

— Дума да няма — потрепна гласът на Гавраил. — Мислех си, че поне ние в Рая сме застраховани от такива неща, но виж какво става. Най-важното е това да не понижи рейтинга на Гласа, защото знаеш какви са праведниците — всичките са все с нежни души.

— До този момент не си спомням рейтингът на Гласа да е паднал дори и с половин процент, а вие все се тръшкате — отбеляза саркастично Шефа.

— Ами, ако вземе, че падне? — покри с ръка слушалката Гавраил. — Сещаш ли се какво ще ни се случи? НЯКОЙ В РАЯ НЕ ОБИЧА ГЛАСА! Лично ти как си представяш да има опозиция в Небесната канцелария?

— Точно аз много добре си представям това — подраска с нокът по стената Шефа. — Опозицията обикновено отхвърчава в тартарите, както стана и с мен, и не ми обяснявай за колективната солидарност и корпоративност. Както и да е. За компютъра всичко е ясно. Само ми кажи кой ти поправи телефона? Някой праведен електротехник, който цял живот е пил брезов сок ли? Моля те, покажи ми го, искам да го видя.

— Дори и целия Рай да преровиш, пак няма да намериш такъв — развесели се Гавраил. — В случая нещата са съвсем прости — оправи го Малинин. Оказа се, че много го бива за тия неща.

— Видя ли, а ти го нарече магаре — докосна се отново до тюркоазената стена Шефа. — Видя ли каква полза има от тоя човек. Иначе щеше да си седиш без телефон, а сега можеш да се радваш на всички чудеса на техниката. Изобщо, ако в Рая не бяхте чак такива сноби, току-виж хората почнали да идват при вас.

— Смятам да се заема с това — съгласи се миролюбиво Гавраил. — А сега извинявай, но трябва да се сбогуваме. Утре Гласа ще се върне и ще настане една… Трябва да успея да оправя всичко. Ще изпратя Калашников обратно. Благодаря ти още веднъж.

— Твоето благодаря нито се яде, нито се пие — въздъхна Шефа. — Виж, ако беше взел при себе си Лариса Лордачова… Но това са само мечти. Да си жив и здрав.

— Всичко хубаво — отвърна доволният Гавраил и прекъсна връзката.

Размишлявайки за изключително печените си служители и за собствената си блестяща съобразителност, Шефа отново се зае със списанието, което разглеждаше, за да си подбере нужната външност. Зад вратата се чуваше гласът на Мария-Антоанета, която както винаги си бъбреше с поредната си приятелка-фройлан по служебния телефон. „М-да — потръпна Шефа. — Ей така ще си излезеш в отпуск, а когато се върнеш, няма да те пуснат да влезеш. Щом като в Небесната канцелария едни най-обикновени ангели-любовници, които са пасли кравите, въртят такива номера, какво би могло да се очаква от една кралица, изкушена в придворните интриги? Когато се върна, все пак ще трябва да си поговоря с Мария-Антоанета. Дали пък да не я преместя на друга работа? Най-важното е да няма контакти с медицината.“ За да се поразсее, той взе от бюрото служебна бележка, която шефът на „101-ви канал“ Влад Кистев му изпрати още вчера. Я да видим какво ни предлагат за новия сезон? Аха, шоупрограмите „Звезди в лед“ и „Амфитеатър със звезди“. Е, какво пък… По принцип на хората би трябвало да им хареса как откарват Елвис Пресли, Джордж Харисън и Ерик Хонекер в Деветия кръг на Ада (там, където цари вечен мраз) и ги обливат с вода от маркуч на минус четирийсет градуса. Но, разбира се, в „Амфитеатъра“ няма никаква фантазия. Това е плагиатство от римския Колизеум. Става дума за най-обикновени гладиаторски боеве на арената, макар че като идея не е лошо — излиза, да речем, Мартин Борман с мрежа и тризъбец, а срещу него застава Чингис хан с шлем и къс меч. А след това се появява колесница с три сексапилни дами — Нефертити, Мата Хари и мама Баркър27, които стрелят със стилизирани във вид на томи гън28 лъкове. Тогава дори и най-жлъчните критици ще ни аплодират. Лошото е, че и това щеше да им омръзне на хората, както на него му омръзнаха дизайнерските стени… 14 тогава какво ли щеше да изобрети Кистев? Може би „Закуска със звезди“ с канибалски уклон? Или „Хотел със звезди“, където отсичат ръце? А защо не „Танк по звездите“ — ооооо, с удоволствие ще гледат такова нещо. Ей, откъде се взе този звук? Аха, часовникът удари три през нощта. Май прекали с работата. Отпуската си е отпуска. Вече си избра външността и беше време да се заеме с нея, тъй като пробата щеше да му отнеме няколко часа.

Шефа затвори очи. Чертите на лицето му започнаха първо неуловимо, а след това определено да се променят, преплитайки мускули и разменяйки си парченца кожа, която се свличате от очите към брадичката. Лицето се движеше като огромен мравуняк, засукваше се много сложно като парче прясно тесто в ръцете на опитна домакиня и след известно време цялото заприлича на пихтия.

Четирийсет и трета глава Rайската lъжа

понеделник, 02 часа и 46 минути

„Как ли не съм пукнал досега от безсъние, не знам… Сигур’ щото и без туй съм си веке мъртъв. Подремнах един час, пък може и по-малко да е било, докат’ негово благородие се залисваше с разследването си. И сегичка пак ми се ще да си легна, ама таквиз силни чувства напират в мене, че няма да заспя, понеже все пак разкрих поредното престъпление. Всички лаври по традиция пак ще ги обере господин Калашников… Ама аз не се сърдя, щото ний сме скромни хорица. Негово благородие пак се пъчи както си знай и се прави, че се е сетил за всичко без мене. Ей го на, и сега викна Сурен и му шушука нещо строго в ъгъла, а пък той горкичкият целият трепери. Сигур’ щабскапитанът не мож’ да се кротне и все съ мъчи да разбере кой пък е тоя RL2. Веке ни махнаха охраната, щото главната терористка я сгепсаха, тъй че няма от кво да съ плашим. Преди туй негово благородие задаваше шепнешком въпроси и на Вартоломей в същия ъгъл. А пък той му отвръщаше нещо, ама не много раумно, щото май е доста разстроен, че близката му приятелка от Содон излезе килър. Почеса си малко езика с господин Калашников и отиде в базата. Не прилича на себе си труп да беше, по-хубав щеше да е. А на що ли се разстройва, що ли си трое живота? Понеже туй, че са женоря — ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте — а на аз от първия миг го заподозрях, направа отвътре ни дойде. Понеже жената си е кат нилски крокадил, пръст да не й тургаш в устата. Ей на, в наше село в една къща най-накрая живееше една такава никаква Устиня. Туй не беше жена, алт същински локатор, направа да я вземат в Министерството на отбраната. Като й идеш на гости, само ти фърли едно око, ама тъй, че чак да те втресе, и казва с точност до един грам колко шльокавица си изпил днес. И няма начин да я преметнеш, щото все едно вътре в тебе гледа. Имаше и една Евсеевна — ауууу, змия проклета. На четирийсет годин, кривогледа, понеже като била малка, един клон и избол окото в гората, направо да си плюеш в пазвата, кат’ я видиш. Ама к’во измислила, мръсницата — само кат’ погледне мъжете с едното си око, и те почват да пълзят на колене към нея също кат’ народа на Мойсей към златния телец. Наш’те женоря от селото се насъбраха накуп и тръгнаха да я налагат с криваци за тая работа, ама след туй на две кравите им издъхнаха по съмнало и те решиха да не закачат Евсеевна, щото тя си има работа с нечистите сили. Въпреки че кой знае. Чак по-късно в Града питах Шефа, който си е нечиста сила, за Евсеевна, ама той хич даже и не беше чувал за нея. У много женоря има дяволска сила от само себе си, а не щото я пращат по енергийни канали от Ада. Та в началото всички се смаяха къде да я дяват тая злостна снайперистка. Понеже в Небесната канцелария нивгиш не е имало затвори, нямаше къде да турят арестуваната, та затуй й взеха меча и я запряха във физкултурния салон в тренировъчната база. Кат’ си дойде Гласа, лично шъ решава к’во да прави с нея нататък. Вартоломей и момчетата отидоха да я вардят, та затуй ний си седим тук сам-самички и трепем времето със Сурен. А съвсем скоро господин Калашников требе да иде на среща с жена си, коят’ не е виждал деветдесет годин. Странни напъни ги мъчат тез’ господа. Преди войната и аз имах разни моми и женоря (наканих се да се женя, ама не сколасах), ама не ща да въртя цуни-гуни с никоя от тях в задгробния свят. И най-вече с оназ, дето по време на кадрила ми одра суратя. Голяма работа, като съм я щипнал на едно място, да не си е отглеждала таквиз цици, че да вкарва в грях казак като мене. Правичката ще си го река, много ми се щеше да видя Гласа на живо, ама по протокол той не може да приказва с градските обитатели. Затуй господин Калашников ще се срещне със съпругата си, двамата ще си поседят благовъзпитано (пу да му се не знае, сал едни куртоазии, дори не можеш да си поговориш като хората), а заранта най-любезно ще ни изпроводят до фирмения райски влак и ще препуснем обратно в транзитната зала. Ей на, пиша си аз всичко туй, ама една мисъл вече цял ден ме гложди отвътре и ме гложди — все пак кой наистина е тоз RL2? Как да го разшифроваме туй нящо? Освен «Къб лайнян», нищо друго не ми иде наум, па ко ще да пукна. И защо е таз цифра «две» накрая? Нищичко не вдявам.“

Калашников не обръщаше внимание на Малинин, който дращеше завъртулки с реактивна скорост, а от писалката му хвърчаха мастилени пръски. След като изпрати Сурен, той се върна до дивана, извади тефтерчето от горния си джоб, измъкна молива иззад ухото си и потъна в сложни изчисления. Мърморейки нещо под носа си, задраскваше написаните цифри и пишеше нови.

За разлика от Гавраил, принц Дмитрий и Вартоломей, Калашников още от самото начало не се съмняваше, че на затворничките е помагала някаква дълбоко законспирирана „къртица“ от Небесната канцелария. Това не беше трудно да се установи дори и без покушението с помощта на чашата светена вода. Просто престъпниците провеждаха твърде гладко всичките си операции, знаейки с безпогрешна точност дневния график на жертвите, измъкваха се виртуозно изпод носа на всички и се държаха твърде уверено. Те дори не спазваха кой знае каква секретност, тъй като смятаха, че след като имат толкова високопоставен покровител, успехът им и без това е в кърпа вързан. Изпаднаха в паника едва към края, когато накараха Алевтина да напише писмо на Калашников с настояване да поведе разследването в друга посока и да посочи друг човек като вдъхновител на всички убийства. Изобщо толкова много неща сочеха към този човек, че точно това накара Калашников да се усъмни много сериозно защо поема толкова голям риск? Може би нарочно? А може би точно обратното — просто някой се опитваше да го накисне? Тази парадоксална мисъл принуди Калашников да обмисли втория вариант, който изглеждаше невероятен, но в същото време напълно възможен, доколкото можеше да стъпи на земния си опит. При всички случаи момичетата имаха „свой човек“ в Небесната канцелария още от самото начало, а той използваше жадуващите за мъст убийци, играейки собствена игра, и ги слагаше на ръцете си като ръкавици, обръщайки ги в нужната посока.

Това беше някой, за когото уволнението на Гавраил беше изгодно.

След беглия разговор с Малинин подозрението, което се породи у Калашников още на втория ден след пристигането им в Рая, започна да получава с все нови и нови доказателства. RL2 се забавляваше с убийците амазонки като котка с мишка, като бе превърнал момичетата в оръдия на сложната си игра. А сетне, след като постигна резултат, ги предаде без проблеми, запазвайки своето инкогнито и оставайки благоразумно в сянка. Не, секретарката Калипсо не го бе измислила. Той наистина съществуваше и беше умен, пресметлив и запознат с високопоставените придворни интриги. Калашников записвате старателно всяко несъответствие в разследването и сглобяваше портрета му, залепвайки внимателно парченце след парченце като на флорентинска мозайка. В това нямаше никаква мистика, всичко беше прозрачно и дори съвсем обичайно. Ставаше дума за дворцов заговор, измислен и реализиран с аристократичен вкус.

Калашников бе убеден, че секретарката е била убита. Той не разкри догадката си пред останалите. Но в този случай нямаше нужда да си пророк, защото в техния полицейски участък дори стажант би открил такива улики. Смачканият с ток часовник, пресните драскотини по плота на бюрото, лакът бе покрит с едва забележими пукнатини, по килима имаше откъснати парченца изкуствена кожа от обувки и всичко това бяха явни следи от борба. Компютърът, чиято пощенска кутия бе отворена подозрително подходящо, също навеждаше на мисълта, че някой е ровил в нея предварително. RL2 нямаше причина да отвлича секретарката, пък и нямаше къде да я държи, и беше повече от очевидно, че още в самото начало бе планирал да ликвидира момичето, защото то е знаело за него най-много от всички. За рафинираното и фактически изкуствено създадено райско общество, където никога не бе имало никакви престъпления, RL2 бе действал доста добре. Но при него много неща бяха недообмислени, недовършени и непростими за един земен професионалист. Личеше си, че RL не е разполагал с джобното издание „Как да организираме заговор в Рая и да изтрепем всички колеги“ — ръководство за начинаещи лаици, та затова му се е наложило да се възползва от шпионски романи и дамски кримки. И бе допуснал съществена грешка, оставяйки нарочно включения компютър с отворена пощенска кутия на бюрото: моля, заповядайте, поднасям ви го на тепсия. Макар че кой знае, може нарочно да е бързал… за скорошната поява на Гласа?

Уви, той вече нямаше да разбере това. Гавраил им съобщи, че утре Гласа със сигурност ще пристигне, а когато той се намира в Небесната канцелария, гостите от Ада се смятат за персона нон грата — такива са правилата. Жалко, защото пъзелът почти се подреди и оставаше да се сложи само последното парченце, за да стане ясно кой от двамата заподозрени е виновен. Почти всички улики, включително и бележката на Алевтина като че ли сочеха към него, но в пъзела липсваше един-единствен елемент… ПО КАКЪВ НАЧИН можеше да бъде убита секретарката? Защото тя също беше един най-обикновен ангел с всички необходими атрибути, включително и криле, но явно не бе убита с помощта на вируса на птичия грип. Излизаше, че има още нещо, с което без проблеми можеше да се унищожи ангел в Рая. Само че какво ли представляваше то? И изобщо откъде го имаше RL2? Освен ако…

ОСВЕН АКО ПРЕДИ ТОВА НЕ БЕ УБИВАЛ И ДРУГИ АНГЕЛИ…

Калашников прелисти трескаво смачканите страници на тефтера си и бързо откри рисунката, която търсеше и която преди това бе изкопирал — същата онази рисунка от апокрифа на Енох. Разгледа още веднъж нарисуваната с молив картинка, чиито детайли многократно бе проучил. Тя представляваше крило и лъч. В главата му първо размито и размазано, а след това все по-ясно се появи трепкаща „картинка“ — онова, което той вече бе видял в Небесната канцелария, беше го видял ОЩЕ ПЪРВИЯ ден. Страшната догадка парна слепоочията му като вряла вода. Ами да, разбира се…

Пъзелът в главата на Калашников щракна и всичко си застана на мястото — рисунката беше завършена и картината го заслепи с ярката си светлина. Този човек наистина още от самото начало беше с тях, знаеше всяка тяхна стъпка и наблюдаваше поведението им като лаборант опитна мишка. И вероятно това му е било забавно. A RL2… Вече беше ясно какво означава RL2. Той нарочно бе измислил толкова елементарен ник… Всички щяха да напрягат мозъците си, опитвайки се да се сетят какво ли е това… Но в действителност то беше съвсем просто.

Калашников затвори бележника си и сложи молива отгоре. И как трябваше да постъпи сега? Може би изглеждаше парадоксално, но най-добрият изход от ситуацията бе да не прави нищо. Щеше да се види с Алевтина и сетне щеше да изчезне завинаги. Ако съобщеше догадката си на Гавраил, нямаше да му помогне, но щяха да се намерят милиони желаещи, които да му попречат. Обаче излизаше, че в такъв случай Алевтина щеше да остане тук като вечна заложница. Ами, ако след известно време RL2 се досетеше, че той знае всичко, тогава каква щеше да е съдбата на Алевтина? М-да… Май че не му оставаше нищо друго, освен да отиде и да приключи с RL2 веднъж завинаги. Дали щеше да има късмет? Това не се знаеше, защото една капка светена вода и един удар със сребърен меч бяха достатъчни, за да се превърне в труп. И то за втори път, което, съгласете се, но в известна степен беше дори обидно.

Без да забелязва интелектуалните терзания на началството си, Малинин се мъдреше край бюрото и тънеше в екзотични версии, прехвърляйки всички възможни варианти. Той отдавна вече бе зарязал дневника и седеше с ръце на тила, сякаш го бяха взели за заложник. Прегрелият му като мотор на автомобил мозък изригваше от недрата си десетки нови открития. „Rайска lъжа“? „Rодителят на Lаска“? „Rазпуснатата Lибералка“? И внезапно го осени.

Всъщност защо мислеше само за някакви съвпадения, съзвучия и комбинация от никове? Това може би се виждаше с просто око, може би беше измислено в движение в мига, в който този човек бе решил да се свърже със секретарката в мрежата… Поразен от внезапното си откритие, Малинин се отблъсна с ръце от бюрото, но всъщност не можа да се отдалечи ефектно, защото бе забравил, че креслото няма колелца. Та затова кракът му се закачи в една бамбукова пръчки на пода и Малинин се стовари на пода. Опитвайки се да се задържи, той се хвана за ръба на бюрото, но в резултат на това отгоре му падна самото бюро.

Калашников вдигна очи от тефтера. Малинин лежеше на пода, размахвайки безпомощно ръце и крака. Алексей понечи да се засмее, но се отказа. Приближи се до Малинин и с мощен ритник отмести тежкото бюро от тялото му. Унтерофицерът се изправи, мълчейки заплашително, без характерната за такива случаи серия от бибиткания.

— BаRтоLомей — изрече дрезгаво той, сочейки на Алексей изхода.

— Да — съгласи се без никакво съмнение Калашников. — И аз мисля така.

Двамата замълчаха, сякаш осмисляха онова, което току-що бяха открили, и без да си дадат знак, тръгнаха едновременно към плажа с палмите.

— А изясняването яко ли ще бъде? — поинтересува се за последно Малинин.

— Иска ли питане! — обеща му Калашников.

Двамата не затвориха вратата след себе си.

Четирийсет и четвърта глава Черният силует

понеделник, 04 часа и 27 минути

RL2 беше разстроен съвсем малко заради това, че камерата за видеонаблюдение в окото на статуята с копието, която бе монтирана толкова удобно в стаята във вилата за гости, от два часа през нощта престана да работи. Както винаги точно когато не трябваше. Сигурно бяха забравили да й сменят батериите. На следващото заседание трябваше да внесе предложение да увеличат квотата на гастарбайтерите, защото иначе можеше да се появи някаква спешна нужда, а нямаше да се намери дори куриер. Едва ли Калашников я бе открил, просто камерата изключваше по технически причини и това беше най-обидното. Всъщност изобщо не беше интересно да го наблюдава, тъй като животът на един офицер от специалните служби беше доста умряло риалити шоу. Прибра се човекът, пи чай, седна да мисли, да записва нещо и да разлиства бавно тефтера си. След известно време се избръсна (готвеше се за срещата с жена си, ясна работа) и пак грабна тефтера и взе да дращи нещо в него. Изобщо скучна работа, нямаше нищо любопитно. По принцип ангелите на възмездието имаха аналогични занимания и положението дори беше още по-лошо — седиш столетия наред в базата и играеш шах. А пък му се щеше… Еесееех. Идеята как може да използва момичетата, които се озоваха в Рая след разгрома на ангелската колония, за да постигне целта си, му хрумна сравнително скоро — някъде преди около петдесет години. Той ги откри по най-простия начин — чрез архива, и години наред следи поведението им, тъй като нямаше бърза работа. Те го разочароваха и тъй като беше професионален познавач на женската логика, много неща му станаха ясни още от самото начало, понеже е всеизвестно, че женският начин на мислене в критични ситуации винаги е доста предсказуем. Смахнатите дами отдавна бяха замислили ужасното отмъщение, но заради обичайната си разхайтеност все не можеха да стигнат до верния начин за осъществяването му. Какво пък, той с удоволствие щеше да им подскаже как трябва да действат. Дори не се наложи да убеждава глупавите женоря, тъй като те веднага клъвнаха на подготвената от него стръв, защото бяха изкарали доста време като вързани на въже. Разбира се, помогна му и факторът на отмъщението. Интересно, защо ли не успяха да се сетят за това сами? Ама че задръстенячки — гърчеха се от бяс хиляди години, правиха се някакви татуировки, сключваха съюзи (и наивно си мислеха, че никой няма да научи това) — същинска детска градина. А трябваше редовно да следят новините от Земята. Нямало начин да ги убият ли? Няма причина за притеснения, както се казва в онази в реклама, защото там задължително щяха да измислят нещо. Атомни заряди, неутронни бомби, нервнопаралитичен газ, бактериологично и генно оръжие — всичко това се появи на Земята за по-малко от половин век. Когато го изпратиха в наказателна командировка да работи в Китай, наблюдавайки работата на тамошния секретен японски отряд 73129, той видя какво може да се направи с помощта на бактериолозите. А Шефа внезапно и най-неочаквано му поднесе изненада — съвсем новият H5N1, вирусът на птичия грип, който се оказа потресаваща находка, тъй като, без дори да осъзнава, Шефа бе създал истинско чудовище, способно за едно денонощие да унищожи целия Рай. Вирусът изяждаше клетките както на човека, така и на птиците, а организмът на един ангел се състоеше точно от такива комбинирани клетки и имунитет за него по принцип не съществуваше. Отначало RL2 не вярваше, че го е споходило такова щастие, и се съгласи да убие Серафим не за да докаже лоялността си към смахнатите девойки, а просто от чисто човешко любопитство. За да види дали това ще подейства? Серафим не усети почти недоловимото убождане в крилото, а изчезването му, което изплаши толкова много цялата Небесна канцелария, само потвърди идеята му, че вече може да задейства стария си замисъл, който съзря у него след последния отпуск на Гласа. Момичетата му се довериха напълно и той трябваше да признае, че изпълниха бойната си задача за отличен. Всъщност какво друго можеше да очаква от ангелите на възмездието, при положение че всеки от тях можеше да замени цял батальон професионални убийци. Те му вярваха до такава степен, че дори не се замислиха за лицензията за убийство, която представляваше нещо като разрешение, оставено от него в тайника за тях. Оказа се, че е много лесно да изработиш такова разрешение в домашни условия — изрязваш една небесносиня пластмасова карта, залепяш й магнитна лента и толкова. Но на тях и през ум не им мина, че картата е фалшива, тъй като истински лицензни имаше право да издава единствено Гласа, а там липсваше свещеният му подпис. И това също щеше да помогне за тяхното обвинение. А за кабелите от специалната телефонна връзка и без това всичко беше ясно — Калипсо имаше право на меч и ги бе прерязала точно тя.

Какво ставаше? Счуваше ли му се или не? Някъде звучеше лека музика на арфа. Изпълнението не беше перфектно, но в същото време изобщо не бе и любителско. Всъщност той знаеше каква е тази работа с музиката. Изглежда, стереосистемата в кабинета му се бе включила сама, понякога се случваха такива неща. Трябваше да отиде и да я изключи, а след това да си тръгне за вкъщи, та най-сетне да се наспи. Утре имаше много работа, Гласа щеше да пристигне към обед и всички щяха да видят появата на новия ръководител, какъвто още не бе имало в Небесната канцелария. На онзи ръководител, който щеше да научи всички как трябва да се работи. На онзи ръководител, който…

Когато влезе в кабинета, RL2 се вцепени, тъй като ясно видя, че зад бюрото му седи човек, чието лице не можеше да съзре в мрака. Черният, обгърнат с лунна светлина силует дори не трепна при появата на RL2, а само докосна дистанционното на бюрото и нежната музика, която се лееше от тонколоните, секна. RL2 се вгледа и инстинктивно отстъпи назад, тъй като видя до човека тънка проблясваща метална лента. А той много добре знаеше какво е това. Дори знаеше прекалено добре.

RL2 опъна бавно показалеца на дясната си ръка успоредно на бедрото си.

— Кой сте вие? — попита. — Какво търсите тук?

Острието подскочи нагоре и разсече нощния въздух със свистене…

Четирийсет и пета глава Мечът на демоните

понеделник, 04 часа и 38 минути

Изпаднал в лека паника, RL2 отстъпи към вратата. Пръстът му започна да тръпне от приливите на енергия. Положението беше лошо, защото който и да бе гостът, трябваше спешно да му приложи телекинеза, а сетне да изяснява за какво става дума.

Въпреки очакването му посетителят не се нахвърли върху него с меча, а се ограничи само с два силни и резки удара във въздуха над главата си, сякаш проверяваше дали онова, което държеше в ръцете си, може да върши работа. Сетне лентата проблесна и полегна на бюрото до него. RL2 въздъхна с облекчение. Така щеше да му е по-лесно да се справи с неканения пришелец.

Човекът докосна бутона на настолната лампа и в кабинета светна.

RL2 трябваше да мобилизира цялото си самообладание, та на лицето му да не трепне нито един мускул. Точно срещу него седеше Алексей Калашников.

— Много интересно — проточи RL2 и положи известни усилия, за да се усмихне. — Защо не ме предупредихте, че ще дойдете тук? Нещо извънредно ли се е случило?

— Да — отвърна Калашников. — Напълно сте прав.

Той дръпна за дръжката и вдигна от бюрото прекрасно изработения меч от изключително гъвкав, но в същото време твърд метал. Върху полираната кокалена дръжка беше изрязан кръгъл печат във формата на крило в лъчите на слънцето.

— „Божествената сила“ — рече. — Същото онова оръжие, с което Гласа дарил седмината доносници, за да унищожат ангелската колония на Земята. Единственото оръжие на света, с което може да се убие ангел… Един меч за седмина, друг такъв просто не съществува… Нали така?

— Така е — съгласи се RL2. — Но какво общо има това с…

— Има много общо — увери го Калашников.

Той стана от креслото и RL2 забеляза, че детективът стиска „божествената сила“ в ръката си, на която носеше ръкавица. Калашников улови съсредоточения му поглед.

— Извинявайте, забравих да ви предупредя — каза без капчица благоразположение. — С ваше позволение аз вече свалих пръстовите отпечатъци от този прекрасен меч. При ангелите те са точно толкова различни, колкото и при хората. А вие сте тъй да се каже полухора и полуптици. Интересно, а откъде изобщо сте се взели? Гласа ли ви е създал като всяко свое творение на Земята, или вие вече сте съществували преди това? Какви сте били? Индонезийски гуру или гръцки сирени? Само че в античната митология сирените са се смятали за безмилостни демони… Тъй че знае ли човек, може би в началото ангелите също не са били онова, което са станали впоследствие в Рая? Може би с това се обяснява и участието им в операциите на възмездия — вербуваните демони са били ангажирани за изпълнението на най-жестоките кървави задачи, с които никога не биха се заели най-близките слуги на Гласа. Но веднъж идеалните машини за убийство били препрограмирани в ново амплоа, което изобщо не се харесало на всички. Затова част от тях пожелали да напуснат райските селения и да живеят на създадената неотдавна комфортна Земя, загърбвайки мъдрите устави и указанията свише. И нямаше да е изключено сега техните деца да управляват Земята, ако не беше…

— „И машините се възправиха срещу хората“ — иронизира тона на Калашников RL2. — Хайде да оставим настрана митологията. Значи вие си мислите, че аз съм убил някого с този декоративен меч, който от пет хиляди години виси тук на стената за украса? Конгениално. Искам да знаете, че аз дори не си спомням кога за последен път съм го вадил от ножницата… И кого точно бих могъл да убия? Избягалата секретарка ли? Извинете, но когато тя е избягала, аз дойдох тук заедно с вас. Ние, ангелите, разбира се, сме извънземни същества, но не можем да се намираме на две места едновременно.

Калашников пусна подигравката покрай ушите си.

— Нямаше ви в архива около час — каза. — След десет вечерта ме изоставихте за кратко, тъй като отидохте да проучите досието на другия етаж и ме предупредихте за това. След това се върнахте и обяснихте, че май не сте открили нищо ценно. Но проблемът е там, че онова крило на сградата, към което тръгнахте, също има изход. И например Сурен е забелязал вашата колесница до онзи изход тъкмо като тръгвала. Казвате, че пет хиляди години не сте вадили меча на „божествената сила“ от ножницата? Лъжете. По него има пресни драскотини, които минават като нишка покрай острието му. Мечът наистина е стоял дълго в ножницата. И за да го извадите оттам, е била нужна огромна сила. А аз успях да направя това лесно, пък и по самата ножница се виждат прекрасни отпечатъци от пръсти като по поръчка. Вие сте пресметнали добре, когато сте окачили меча от дясната страна на креслото, където ангелите държат служебното си сребърно оръжие, тъй като никой от гостите ви не му обръщаше внимание. Дори и четирите момичета с драконите, които биха дали всичко на света да разберат къде се намира „божествената сила“. Но аз кой знае защо го забелязах и веднага запомних, че носи печата на Гласа, какъвто на другите мечове няма. — Калашников посочи към крилото в лъчите на слънцето. — Според апокрифа на Енох, такъв меч има само в един екземпляр. И той е бил използван съвсем наскоро — днес. Когато сте нанесли удара на секретарката, острието е закачило ъгъла на бюрото и дървото там е отчупено. Едва забележими дървесни влакна са залепнали и за самото острие… Вгледайте се, плийз.

RL2 забели очи към тавана.

— Вие ме изморихте, другарю следовател — рече ядосано. — Всички са станали толкова умни, че това направо е някаква напаст. Който и роман да вземеш, главният полицай е потресаващ специалист по богословие и дори да го събудиш посред нощ, ще ти каже на старогръцки какво е решението на Никейския събор. Трябва да се направи нещо със съвременната литература, в противен случай таджикските метачи от Раменски ще започнат да цитират Йоан Златоуст.

Той прокара ръка по златистите си къдрави коси от челото до тила.

— Така че си помислете, my dear, дори всичко това да е така, както вие твърдите… Да речем, че секретарката не е избягала, а аз съм я убил с „божествената сила“. Нима това означава, че виновният съм аз? Вие току-що сте влезли в този кабинет в мое отсъствие и без проблеми сте извадили меча от ножницата. А не ви ли е хрумвало, че това преспокойно би могъл да го направи и някой друг?

— Хрумвало ми е — кимна Калашников. — Затова, ако не възразявате, ще занеса пръстовите отпечатъци от този меч в градската лаборатория. Там ще ги обработят, а след това Шефа ще изпрати резултатите на Гласа. Вие при всички случаи не сте виновен и няма от какво да се боите, нали така? А в същото време ще се сдобиете с прекрасна възможност да обясните на Гласа защо са загинали всичките ви заместници, на двама от които се е гледало като на кандидати да ви сменят на поста. А както успях да разбера току-що от архивните документи, преди Гласа да излезе в отпуск, покойният Елевтерий му е написал докладна, в която е предложил да ви смени на поста. И се е мотивирал с това, че вие вече сте провалили веднъж мисията, която са ви възложили, като сте допуснали избухването на Втората световна война. Между другото… Аз вече се досетих сам, но ще ми е много приятно, ако ми го кажете лично… Какво означава RL2?

— Това с двойно повторение на букви — аRхангеL ГaвRaиL — отвърна равнодушно Гавраил. — Как можах да забравя за ръкавиците? Случват се такива неща. Никога в живота си не съм ги използвал. Мисля, че много добре съзнавате, че няма да занесете отпечатъците от пръсти в Града. По простата причина че никога повече няма да излезете от тази стая.

Той натисна бутона на дистанционното, скрито в гънките на копринения хитон.

— Това блокира прозорците и вратите в сградата — обясни тихо Гавраил. — Между другото, наредете на вашия малоумник веднага да излезе от гардероба. Ако е решил да се нахвърли отгоре ми отзад и да ме удари по главата, няма да постигне нищо.

— Така ли? Колко обидно — разнесе се глухо от гардероба. — А пък миналия път това постигна много добър ефект. Може би все пак да опитам поне веднъж?

— Не ти препоръчвам — тросна му се Гавраил и отстъпи встрани.

— Можеш да излезеш оттам, Серьога — каза царствено Калашников, без да сваля очи от Гавраил. — За жалост този тип е прочел повече кримки от всяка домакиня и затова се издънихме. Но не се притеснявай, няма да ти направи нищо. Защото аз държа „божествената сила“, а тя убива ангелите с един удар.

— Какво говорите? — подсмихна се архангелът и изпъна ръката си напред.

Калашников дори не успя да разбере какво се случва. Въздушната вълна го подхвърли енергично във въздуха, а сетне го запрати встрани като от катапулт. Когато се приземи на срещуположния край на кабинета, той заби главата си в стената, а пред очите му се появиха червени и зелени петна. Въпреки удара не изгуби съзнание, затова веднага осъзна лошата новина — основният му и единствен коз в дискусията и по-точно „божествената сила“ остана на бюрото до прозореца. Малинин изскочи от гардероба и се стрелна като мълния към заветния меч, но Гавраил успя да реагира по-бързо — проблесна електрически заряд, а казакът направи невъобразимо кълбо във въздуха и се пльосна до началника си.

— Забравихте за телекинезата — отбеляза любезно архангелът и се обърна към поваления Малинин. — Не нападай майстор джедай, синко.

Той духна към димящия си пръст. Като победител, който празнува получената награда с приятели в извънградско заведение, архангелът отиде при „божествената сила“. Дръжката от слонова кост полегна в дланта му и той вдъхна с двете си ноздри миризмата на каления метал, който можеше да разсече дори гранит.

Малинин избърса кръвта, която се стичаше на струйка от разбитото теме по челото му.

— Май тоя път упущихме нещата, вашблороде — обяви тъжно той. — Надявам се, че за всеки случай сте си приготвили план Б?

Калашников завъртя натъжено глава.

— Не, братле, нямам никакъв друг план.

— Е, добре де — не се предаваше Малинин. — Може пък не всичко да е изгубено. Хайде да направим така — сега той ще започне да ни заплашва, да ни се подиграва и да стреля над главите ни. А когато патроните му свършат, аз ще скоча и ще му се нахвърля.

— Не става — упорстваше Калашников. — За какви патрони говориш? Че той няма дори пистолет. А пък гадният меч няма нужда от презареждане.

— Добре — съгласи се Малинин. — Тогаз ще направим друго — той ще ни разказва подробности от зловещото си престъпление, а пък в това време ние ще си мислим как можем да се справим с него. Така става ли?

— По принцип идеята не е лоша — съгласи се Калашников. — Но, общо взето, нямаме нужда дори и от това. Аз също мога да ти разкажа какво е замислил и какви са тайните му цели, и то много подробно и много цветисто.

Гавраил направо не можеше да повярва на ушите си. Тия двамата добре ли бяха?

— Може би ще ми обърнете малко внимание? — обади се вбесеният от спокойния им разговор архангел. — Между другото, аз стоя с меч над главите ви.

— Чакай малко де — махна му е окървавената си ръка Малинин. — По-добре кажи защо трябваше да ни викаш от Града в Небесната канцелария? Наистина ли не можеше да се справиш сам?

Гавраил се подпря на дръжката на тежкия меч и той се заби в пода. Какво пък, защо да не си поговори с тях, докато държеше контрол над ситуацията.

— Гласа не е глупав — каза глухо, обръщайки се към празното пространство. — И нямаше да ми повярва, ако аз виртуозно, с едно щракване на пръстите бях разкрил вътрешен заговор в Рая. Нали знаете какво представлява началството — по-добре е винаги да изглеждаш по-глупав, отколкото си, но в същото време да бъдеш изпълнителен. Да, на Гласа със сигурност няма да му хареса, че съм се обърнал с молба към Шефа, но, от друга страна, победителите не ги съдят и той сто процента ще оцени, че съм се справил моментално със ситуацията и съм ликвидирал зловещите заговорници. До шест часа сутринта нещастната Лаели ще загине при опит за бягство. Ще се заема с това веднага след вашата смърт.

Малинин престана да се усмихва, но Гавраил вече не забелязваше това.

— Разкриването на невиждан до този момент заговор в Рая ще ми помогне да възстановя репутацията си, разклатена от това, че проспах началото на Втората световна война — продължи той с неописуемо вдъхновение. — Гласа ще е принуден да ми даде широки правомощия и вследствие на това на стола на първия му заместник ще се озове съвсем различен по характер човек. Ще действам решително и твърдо и ще направя пълен ребрандинг на Рая. И няма кой да ми възрази, тъй като конкурентите ми заминаха за НЕБИТИЕТО.

— Тогава това вече няма да е Рай — повдигна се на лакти Калашников, — а нещо странно. Народът няма да се откаже от секса, както и от алкохола. Убийствата и грабежите няма да спрат, както не са спрели през цялата история на човечеството. Какво ново бихте могли да предложите, за да привлечете душите?

— Кинти — подсмихна се Гавраил. — Те, ако сте чували, побеждават злото. Олимпиадата през 2014 година в Сочи е прекрасен пример за това как можеш да преобърнеш отрицателното настроение в своя полза. Гласа е настроен срещу масовата реклама, но ако никой не ми попречи, аз бих могъл да го убедя да хвърли трилиони за нея. А вие знаете ли какво дава една мощна, невиждана до този момент рекламна кампания? Достатъчно е да пуснете по всички телевизии, радиостанции, билбордове по пътищата и банери в интернет само един лозунг: „В Рая е гот!“, да купите нужните политици, да доведете на власт религиозни партии, да финансирате парламентите, за да приемат необходимите забрани във вид на закони и тогава — леле-малееее… След двайсетина години пред райските врати ще се тълпят толкова хора, все едно раздават безплатно бира. И тогава ще си поговорим.

— Представяш ли си, той ни е разигравал като хлапаци. — Калашников най-сетне успя да се изправи от пода, седна и завъртя глава, за да пропъди разноцветните кръгчета пред очите си. — Ние разследвахме с вид на умници, а той през цялото това време е следил да вървим по правилния път и когато трябва, ни е подхвърлял разни намеци, та до неделя при всички случаи задължително да спипаме тези нещастни жени. Трябва да оцениш колко добре е планирал всичко, след като посети Шефа, е прерязал кабелите на телефона, за да прекъсне връзката с Града, та да не би Шефа случайно да провали хода на разследването. Организира фалшиво покушение срещу нас — сам светкавично е сменил чашите, когато секретарката е отишла да вземе подноса, а сетне изби светската вода от ръцете ни, та да му имаме още по-голямо доверие. Нарочно ми пробута апокрифа чрез библиотекаря, та час по-скоро да се досетя за какво става дума. Нареди да пускат Сурен без проверка през митницата, та да получим навреме резултатите от градската лаборатория, а пред нас се правеше, че изобщо не знае откъде е дошъл анализът. Ръкопляскай му, Серьога, той е истински гений. С един изстрел това момче уби три заека едновременно. Първо, отърва се от конкурентите си, които по време на заседанията са имали значително влияние и тежест пред Гласа. Второ, ликвидира четири отмъстителни амазонки, които отдавна му имаха зъб. Трето, ще получи награда и ще разшири правомощията си, като задейства старите си планове за онова… как му викаше… ребрандиране. И наистина нашето присъствие още от началото му е било нужно само за да придаде определена тежест на фиктивното разследване. Само едно не мога да разбера — как смята да скрие злостните си намерения от Гласа, който, както е всеизвестно, знае всичко.

— „Гласа знае всичко!“ — провъзгласи Гавраил с патос и се разсмя. — Знаете ли, този слоган по принцип го измислих аз и той е толкова готин, че всички най-сериозно вярват в него. Вие не сгрешихте, когато ми посочихте разминаването между рекламните лозунги и истинската фраза от апокрифа на Енох:

— Веднага забелязахте двойствеността, нали? И е точно така — Гласа НЕ ЗНАЕШЕ НИЩО за онова, което ставаше в ангелската колония на Земята. Да, той има ясновидски дар и ако искаше, без проблеми можеше да ме разкрие. Но за щастие Гласа има такъв принцип — да не се натоварва. Ако дойде и види вече РЕШЕН проблем, няма да се впусне да изяснява какво е станало в действителност, защото НЯМА ВРЕМЕ. Ще ми благодари, ще ми даде нови властови правомощия и всичко ще си остане, както е било. А сега ме извинете — Гавраил погледна делово часовника си, — разполагам с много малко време и в известен смисъл вече удари часът да умрете. Защото тепърва ще трябва да измисля и версия къде сте се дянали най-внезапно. Аз съм страхотен креатив, но за това също е нужно време.

Малинин отново опипа главата си — вече не му течеше кръв.

— Вашблороде — прошепна. — Момчето май се изприказва, вече имаме цялата информация. Хайде веднага да станем и да му набием канчето.

— Много съжалявам, братле, но това е невъзможно — отвърна Калашников. — Той разполага с телекинеза, а освен това има и меч. Оценявам храбростта ти. Ако искаш, стани сам, а аз ще те подкрепя морално, не се съмнявай в това.

— Това е — разстрои се Малинин. — Какъв е тоя ден днеска? Вече ме цапардосаха по главата, спи ми се, а сега ще трябва и да убивам. По-лош ден е имал само Бекъм.

— Това не ми харесва и на мен, братле — подкрепи го Алексей. — Но нали виждаш, какво да се прави? Патроните му няма как да свършат, няма как да го цапардосаш по главата. Трябваше за всеки случай да отработим още един вариант.

— Че откъде да знам какво ще стане? — тросна се Малинин. — Уж изпълнихме всичко точно както е дадено в кримките, а пък сега пак ще трябва да умирам? Лично аз, вашблороде, не съм във възторг от вас. Толкова ли трудно беше да му ударите един креатив?

— Прощавай, братко — разпери съкрушено ръце Калашников, — но кой е очаквал такова нещо? Чакай малко. Току-виж ей сега вдигнал меча над главата си, а пък той вземе, че се забие в тавана и тогава ние кааааааато…

— Едва ли ще стане така — прекъсна разговора им Гавраил. — Господа, вие подхванахте дискусия като при Тарантино, но времето ме притиска и имам страшно много работа. Трябва да ида и в базата, да убия оная митка, а сетне публично да обвиня за всичко Вартоломей и да го ликвидирам при опит да окаже съпротива. Всъщност вие трябваше да арестувате точно него, нали ви подхвърлих един куп прозрачни намеци, включително и писмото на съпругата ти, където ясно е казано: човек, който денонощно е с вас. А преди това специално отбелязах, за да запомните, че ви слагам Вартоломей за денонощна охрана и му забранявам да се отдалечава от вас дори за минута. Освен това го извиках нарочно в приемната, за да се натъкне на секретарката и да й осигури алиби, но в същото време всички подозрения за смяната на съдържанието на чашите трябваше да паднат върху него. И какво, толкова трудно ли бе да стигнете до него?

— Престарахте се — изсумтя Алексей. — Подхвърлихте твърде много намеци, които бяха прекалено откровени. И толкова грубо ми набивахте в главата своята версия, че това събуди съмненията ми. Вартоломей щеше да е пълен кретен, ако сам се бе дискредитирал така. Разбирам, че той е генералът, но все пак не до такава степен! Започнах да пресмятам кой има най-голяма изгода от това… Малко преди да дойда в офиса ви, си поговорих с Вартоломей. Тъй също каза, че не се е озовал случайно в приемната и че преди това вие сте го извикали да отиде там. По-нататък е оставало само да приложите „божествената сила“, да извадите едно листче от архива и всичко си отиваше на мястото.

Архангелът завъртя печално глава.

— Как да разчита човек на вас, господин Калашников…

Гавраил направи крачка напред. И точно както по време на сражението в ангелската колония стисна с две ръце кокалената дръжка на меча, усещайки неговата сила и енергия. Усети отново вятъра, който го шибаше в лицето, почувства вкуса на пепел от изгорелите къщи по устните си, а по бузите му отново се стичаше димящата кръв на исполините. Цялото му тяло се изпълни с топлина. Гавраил се чувстваше добре. И в момента го тревожеше само едно. Че Калашников и Малинин го гледат с любопитство, като деца, които наблюдават мечок в зоопарка.

Те не се страхуваха от него.

Разнесе се силен трясък и вратата на гардероба зад гърба му — на същия онзи гардероб, в който седеше Малинин, се разхвърча на дребни трески от удара.

Четирийсет и шеста глава Лютото изясняване на отношенията

понеделник, 04 часа и 51 минути

Вартоломей заедно с двама яки ангели, които взе от тренировъчната база, застанаха в полукръг, обърнати към крилете на Гавраил, но всъщност на значително разстояние от него, тъй като вече бяха чули достатъчно за смъртоносните свойства на „божествената сила“, докато стояха в гардероба.

— Палячовци — процеди с омраза Гавраил по адрес на Малинин и Калашников. Планът им да се скрият в гардероба и четиримата, тъй като знаеха, че той ще се успокои, след като единият от тях излезе демонстративно навън, наистина беше гениален. През цялото това време те открито се бяха подигравали с него. Гадняри.

— Значи искаше да обвиниш за всичко мен, така ли? — каза Вартоломей. — Знаеш ли какво ще ти кажа, Гаврюша? Ти може да си ангел, но си голямо животно. Хвърли меча.

Пребледнелите устни на Гавраил се разкривиха.

— Приличаш на идиот, Варти. — Стисна меча още по-здраво, но не се обърна. — Да, вие сте много, а аз съм сам. Но за сметка на това аз имам „божествената сила“. И трябва да се съгласите, че това е съществен аргумент в нашия спор. Добре, аз изгубих, оставете ме просто да си отида и аз никога повече няма да се върна тук. Ще избягам на Земята като паднал ангел. Можете да разкажете за всичко това на Гласа и нека специалната комисия да ме уволни in absentia30.

Той направи движение, сякаш се канеше да тръгне към изхода. Двамата едри ангели бавно се обърнаха в същата посока. Вартоломей вдигна ръка.

— А не искаш ли да ти дадем три милиона в небелязани банкноти и вертолет? — отбеляза той. — Гаврюша, казваме ти го миролюбиво: хвърли тая чекийка. Да не смяташ да се правиш на Ума Търман. Все пак сме петима и все някак ще те сгащим.

Всички се сепнаха от внезапния утробен звук, който се разнесе от бюрото. Присъстващите извърнаха неволно глави натам и установиха, че бръмчи мобилен телефон, сложен на вибрация — беше пристигнал нов есемес. Стъписването продължи около секунда, но това беше достатъчно за Гавраил.

Той се завъртя бързо като детски пумпал и опъна напред ръката си с меча, движейки го плавно като турски дервиш в такт с танца на разветите поли на дрехата си. В същия миг застаналият най-близо до него ангел на възмездието притисна с длан разпрания си от единия до другия край корем и започна бавно да се свлича на пода. Вторият ангел едва успя да отбие насочения право към окото му удар на смъртоносното острие, но силният ритник в корема го отхвърли настрани. Гавраил започна да се обръща към Вартоломей, но в същия миг усети страшно парене по лицето си, от което във вид на гореща пепел се посипаха веждите му, а огнената струя от юмрука на ангела го отблъсна назад като нажежена вълна. Въпреки силата на удара той не падна. Изправи се в цял ръст, разпери обгърнатите си с пламъци криле, които му придаваха вид на демон, и отвърна на Вартоломей, изпускайки два ревящи огнени стълба, които пометоха ангела като картонена кукла. Търкаляйки се, той разби стената и изхвърча като комета в коридора, обгърнат в облак от натрошена мазилка. Гавраил размаха заплашително пламтящите си криле, издигна се във въздуха, направи завой и полетя към ъгъла, където Малинин и Калашников стояха прегърнати и наблюдаваха случващото се с известно безразличие. Щом забелязаха, че ситуацията се промени, двамата приятели се втурнаха на различни страни и го направиха тъкмо навреме, защото „божествената сила“ се заби точно между тях. Сградата се изпълни с дим, пердетата и мебелите горяха. Малинин сграбчи един стол, запрати го към прозореца, стъклото се строши, а столът изхвърча навън.

— Ти си пълен тъпанар! — кресна Калашников на Малинин. — По-добре да го беше хвърлил по Гавраил! Ние няма как да се задушим!

— Виноват, ваше благородие! — извика в отговор казакът и изведнъж застана на четири крака и се понесе пъргаво като маймуна към съседната стена, където висяха почетни грамоти, медали и различни награди на собственика на кабинета. Гавраил се спусна малко по-ниско, смени траекторията и полетя след него, пляскайки с криле като гигантска птица и размахвайки острието на меча.

Малинин стигна до втория стол, хвана го сръчно, понапъна се и го метна право в главата на приближилия се Гавраил. А той се стовари с грохот на пода. Кадифените тапети горяха, а пламъците стремително се разпространяваха из целия кабинет. Към поваления архангел странично пикира втори ангел на възмездието, но той отстрани парчетата от натрошения стол от разбитото си лице и както си лежеше на пода, замахна с меча успоредно на паркета. Острието му разряза сухожилието на ангела над петата, той падна на колене и в този момент Гавраил, който вече бе скочил на крака, се завъртя като дервиш. Чу се удар и къдравата глава на ангела на възмездието тупна на паркета с разкривена от гняв уста.

— Е, хванахте ли ме, земни кутрета? — озъби се хищно Гавраил, намести по-удобно дръжката на меча в ръката си и прецени ситуацията. Малинин плъзна поглед из стаята, търсейки още един от тежките столове.

— Не-не — размаха обгорения си пръст архангелът и вдигна меча.

Нов още по-мощен от предишния пламък го блъсна в гърдите — в процепа на разбитата стена, изтръсквайки мазилката от перата си, стоеше Вартоломей. От изненада Гавраил изпусна меча, изтърколи се на разстояние и настървено започна да гаси пламъците по почернелите си криле. Той бързо осъзна колко съществена загуба е претърпял. Към „божествената сила“ се втурнаха едновременно от четири страни — Гавраил, Калашников, Малинин и Вартоломей. Двама от тях се носеха по пода, а двама — във въздуха. Казакът се оказа най-бърз от всички. Той грабна меча за ефеса, но не успя да го удържи, тъй като Гавраил пикира от тавана като ястреб и ритна с всичка сила Малинин в челюстта. Той отхвърча, преметна се през димящото бюро и падна, удряйки силно тила си. В същия момент в Гавраил се заби Вартоломей. Трошейки крилете си, двамата паднаха на пода право върху меча, като в същото време ангелът на възмездието притисна острието му с гърба си. Гавраил сграбчи с една ръка Вартоломей за хитона, а с другата го удари в брадичката и тутакси нададе вой, тъй като ангелът бе успял да отхапе от ръката му. Той налагаше архангела с юмруци в ребрата и забиваше коленете си в гърба му, опитвайки се отчаяно да събори ездача си.

Калашников скочи върху Гавраил отзад, сграбчвайки го за крилото с такава сила, че се чу пукане, а архангелът изкрещя от болка. За миг остави Вартоломей на мира и заби пръст под реброто на Алексей. От този безобиден жест на Калашников му притъмня пред очите. „Проклета телекинеза!“, успя да си помисли, отново прелетя през цялата стая и се стовари в ъгъла, където лежеше преди малко. Дрехите по него тлееха, а натъртеното му при падането тяло се раздираше от нечовешка болка.

Вартоломей се възползва от разсеяността на Гавраил и го ритна в гърдите, а архангелът размаха нелепо криле и се претърколи назад. Ангелът се преобърна от гръб по корем като щука на тиган и се опита да грабне меча. Гавраил сграбчи Вартоломей за крака и го дръпна с всичка сила, а ръката на ангела издра пода, чупейки ноктите си, и само два сантиметра не му позволиха да стигне до дръжката. Побеснял, Вартоломей замахна и удари бившия си началник с глава в лицето, а в отговор той се вкопчи в гърлото му и двамата се затъркаляха по пода, притискайки се взаимно с криле.

Калашников положи огромни усилия, за да се изправи, но веднага залитна настрани, тъй като му се виеше свят. Залитайки, той хукна към меча, който се търкаляше до биещите си. Наблизо, пръскайки искри, изчезна полупрозрачното тяло на убития от Гавраил ангел. Отрязаната му глава се търкаляше до него. Още секунда и… Гавраил стовари тежестта си върху Вартоломей, притискайки с лявата си ръка налетите му с кръв очи и шарейки отчаяно с дясната около себе си. Около тях кръжеше облак от пера, отскубнати от крилете по време на боя. Лицето му внезапно се разкриви от животинска радост — беше напипал дръжката на меча.

— Свършено е с теб, твар такава — изхърка архангелът и вдигна меча.

Вместо да му отговори, Вартоломей се изплю в лицето му. Гавраил се озъби, прониза с острието гърдите на ангела от лявата страна, където се намираше сърцето му, а в очите му пръсна гореща струя кръв от разкъсаната артерия. Но точно в този момент някой отново сграбчи Гавраил отзад за двете криле едновременно, отдръпвайки го със сила от поваления съперник. Гавраил избухна в дълго бибиткане, издигна се във въздуха и направи плавен завой, нанасяйки коронния си удар от три четвърти, но Калашников падна рязко на колене и острието само профуча над ухото му и го облъхна с топла въздушна вълна. Алексей се плъзна като змия под лакътя на архангела, удари го в ребрата от лявата страна и прониза Гавраил с меча. Окървавеното острие се подаде с хрущене през дясното му рамо. Металът се освети от светлосин електрически заряд и удари Калашников доста болезнено. По ръбовете на разреза преминаха искри, а раната започна бързо да се разширява…

Гавраил почти не изгуби съзнание от ужасната болка, която прониза цялото му тяло. Той не можеше да разбере какво става с него. Та това беше един сребърен меч, обичайното служебно ангелско оръжие, което беше абсолютно безвредно за него… В такъв случай за какъв бип… Помръкващият му поглед се плъзна надолу и архангелът веднага разбра всичко.

ЗАСЛЕПЕН ОТ ПРАХОЛЯКА НА БИТКАТА, ТОЙ БЕШЕ ХВАНАЛ ДРУГ МЕЧ.

Острието, което принадлежеше на мъртвия ангел, падна със звън от отслабналата му ръка. Калашников се изправи на колене, без да пуска кокалената дръжка на „божествената сила“, която стискаше трескаво в юмрука си. Лицата им се озоваха на едно ниво и те се гледаха един друг право в очите.

Гавраил се гърчеше в конвулсии, адски огън разяждаше плътта му отвътре и му оставаха да живее броени секунди. Краката му омекнаха и той усещаше, че пада. Архангелът стисна меча с две ръце, а на пода покапа кръв.

— Нямаш представа — прошепна на Калашников. — Нямаш представа как боли…

— Не — съгласи се честно той. — Нямам представа.

Гавраил въздъхна тежко, хлипайки, а върху устните му се наду и спука кървав мехур. Зениците му се разшириха и вцепениха и той вече не гледаше към Калашников, а сякаш през него. Устата на архангела се отвори смешно и оттам се показа върхът на езика му с капчица слюнка на него. Алексей хвана меча и го дръпна силно назад, а той излезе плавно, разкъсвайки плътта. Гавраил се олюля и падна по гръб. Очите му останаха отворени. Кожата покрай раната му се сбръчка и започна да придобива неестествен блед цвят, а тънките нишки на вените се откроиха още по-ясно…

Калашников захвърли „божествената сила“ в ъгъла, отиде при Вартоломей, дишайки тежко, и клекна до него. Вартоломей се надигна на лакът, половината му коси бяха изгорели, а на гърдите му се виждаше дупка, пробита от сребърния меч. Раната вече не кървеше и бе започнала да зараства. Двамата се огледаха. Пердетата в стаята бяха изгорели заедно с плюшените мебели, димът се виеше, из въздуха летяха сажди, прахоляк от мазилката и неизменните пера. Край обгоряло бюро се търкаляше Малинин, а бузата му беше посиняла.

— И таз добра — завъртя глава Вартоломей.

— Да — проточи Калашников, тъй като не намери думи да опише художествено случилото се.

— Искаш ли една цигара? — потупа го по рамото Вартоломей.

— Искам — отвърна той.

— Нямам — каза натъжено ангелът. — Това е Раят, да му го набибиткам.

Калашников отиде при Малинин и изля отгоре му водата от вазата, която неизвестно как бе оцеляла в битката, и то заедно с цветята в нея. Малинин изпръхтя, сложи ръка върху подутото си око и се закашля.

— Мама му стара… да му го набибиткам… бииииииииииип…

Всъщност другото му око веднага откри на пода трупа на Гавраил, който се бе покрил е паяжина от кръвоносни съдове.

— Готов ли е? — попита делово казакът.

— Да — потвърди Калашников. — Надявам се, че ти хареса?

— Доста мащабна работа — надигна се Малинин, пъшкайки. — Сигурно ще трябва да ремонтират кабинета една седмица. Най-важното е, че останах жив, а не както миналия път и това, ваше благородие, много ме радва. Знаете ли какво ще ви кажа? Трябваше да цапардосаме Гавраилчо по тиквата веднага, още щом влезе в кабинета, а не да разиграваме целия този театър на сенките и силуетите.

— Тогава нямаше да имаме никакви доказателства — отвърна Вартоломей, продължавайки да лежи на пода. — А сега — той се потупа по джоба — всичко е записано тук. На Гласа ще му е много интересно да го чуе.

Малинин отиде при Вартоломей и му се усмихна угоднически.

— Прощавай, братко — каза притеснено. — Но в началото подозирах теб. И буквите в името ти съвпадаха, и поведението ти беше доста подозрително, а пък момата убийца дори ти е ортак от Содом. Оказва се, че не съм разбрал правилно негово благородие, а пък той не е разбрал мен. Аз му викам: „Вартоломей“ и му соча с глава към вратата, сиреч да те хванем, а негово благородие имал предвид, че трябва да идем в базата и да те молим за помощ. Ей на колко загадъчно стана.

— Добре де, прощавам ти — махна великодушно с почернялата си от саждите ръка Вартоломей. — На всеки се случва. У вас, в Русия, вечно вкарват в затвора не когото трябва, това е традиция. В началото аз също си помислих, че вие сте се напушили с лотос, особено когато твоят ортак ми каза името на организатора на всички убийства.

Извикахме Сурен, а той отново потвърди, че митничарите не са го претърсвали и са се извръщали настрани, когато минавал през райските врати, макар че преди никога не се бе случвало такова нещо. Викам си, добре де, в края на краищата това също не е доказателство. Но след това, когато отидохме в архива и с моя пропуск прегледахме всички документи, свързани с положението на Гавраил в Небесната канцелария… А пък твоят бос изрови и бележката на Елевтерий… Дори и аз осъзнах, че тук нещо не е както трябва и че няма да е зле да проверим нещата още веднъж. Само ми е жал за момчетата. — Той погледна със съжаление към онова, което бе останало от загиналите ангели. — Но такава им е работата.

В това време Калашников проучи внимателно мобилния телефон на бюрото, който стана причина за началото на кървавата разправа. Натисна бутона и на дисплея се появи съобщение, написано с неразбираеми букви, които приличаха на клинопис.

— Имам чувството, че нашето момче е имало някъде още един свой агент — каза и хвърли апарата на Вартоломей, който го хвана със здравата си ръка.

— „Задържах Гласа, както ме помоли — преведе мрачно Вартоломей от арамейски. — Защо не отговаряш? Кажи какво да правя по-нататък.“

Той остави внимателно апарата на пода до себе си.

— На всичкото отгоре Гавраил е сложил „опашка“ да следи Гласа по време на отпуската му и да му докладва къде е — изплю се злобно ангелът. — Нищо, ей сега ще се съвзема и нашите ангели на Земята веднага ще разберат в коя хотелска стая се свира този плъх. Само да не го изпуснат.

— Е. на мен вече ми е време да тръгвам — разпери ръце Калашников. — Аз си свърших работата, а нататък ти се оправяй сам. Скоро Гласа ще си дойде, а аз още не съм се видял с жена си, а пък нямам никакво време. Ей сега ще се обадя от апарата за специална връзка на Шефа да му разкажа какво се забърка тук и ще отида да си придам приличен вид. Защото иначе какво ще каже Алевтина, ако след деветдесет години се появя пред нея с разбита мутра, с изгорели дрехи и без цветя? Къде ви е банята?

— Хайде, побързай — усмихна се Вартоломей. — Ще им кажа да ви приготвят вилата за срещи… След като срещата ви свърши, ще дойда лично заедно с принц Дмитрий, за да ви кача на райския експрес, който ще ви закара в транзитната зала. За съжаление ти знаеш какви са нашите правила — никакви прегръдки, никакви целувки, никакви… Изобщо, окей, нали?

— Окей — въздъхна Калашников.

Той отиде до телефона и натисна бутона. Малинин и Вартоломей го изпратиха със завистливи погледи. Кабинетът се озари от ярка светлина, в която трупът на Гавраил изчезна.

Четирийсет и седма глава Двата шезлонга

понеделник, 8 часа и 45 минути

Слънцето печеше безмилостно още от зори, но това не създаваше проблеми на Гласа и излегнат на сваления шезлонг, той се наслаждаваше на последния ден от отпуската си. След вчерашните загадъчни инциденти, когато хората в морето се давеха без никаква причина, днес те се бояха да влязат във водата, затова не се налагаше да спасява никого. Гласа намести плажния чадър, та слънцето да не блести в очите му, и си помисли, че в края на отпуската си най-спокойно може да си позволи чаша истинско червено вино. В това нямаше нищо страшно, още повече че го беше пил в компанията на учениците си. Пък и никой не го виждаше, а това беше най-важното, защото ако си се нагърбил да създаваш определен стандарт за поведение, уви, ти си длъжен също да отговаряш на него.

Сервитьорката постави пред него чаша, увита грижливо в салфетка. Той благодари, хвана нежно хладния кристал в ръка и го обърна така, че слънцето да проблесне като мъждива звездичка през рубинената маса на виното. Вдъхна от тръпчивата миризма и вдигна чашата към устните си. Виж ти, точно както тогава… пред очите му се появи картина — тъмната пещера край Маслиновата планина, ученикът му Филип, който старателно наливаше гъстото като петмез тъмночервено вино от една сирийска глинена кана, Юда, чийто поглед бе устремен към снежнобелите ръце на вечно засмяната Мария Магдалена и я събличаше… Интересно, защо ли след това хората започнаха да смятат червеното вино за НЕГОВА кръв? Като се замислеше, това беше вампирска логика. Че ако в жилите му течеше същото това сладникаво тъмночервено вино, той нямаше да доживее до пълнолетие и в това нямаше никакво съмнение, тъй като по празниците съседите със сигурност щяха да му изсмучат жилите.

— Виж го ти! В кантората му, разбираш ли, стават такива неща, а той се търкаля тук на плажа, че на това отгоре тайно си пийва червено винце! — чу той най-неочаквано думите, изречени тихо по негов адрес на прекрасен арамейски.

Гласа се вторачи стъписано в появилата се неизвестно откъде странна личност до неговия шезлонг. Тя беше облечена със зелени бермуди, избродирана с палми хавайска риза, с рижави буйни коси и лунички по цялото лице, което освен със стилна брадичка бе украсено и е широк месест нос. Беше готов да се закълне, че само преди секунда този тип не беше тук. Докато той бавно се съвземаше, подсвирквайки си, Шефа постла върху шезлонга една раирана кърпа, повдигна горната му част на нужното за главата си ниво и спря сервитьорката е оскъден бански, която минаваше покрай него.

— Чеденце — английският му звучеше идеално като на възпитаник на Оксфорд, — донеси ми бързичко един черен ром без лед, само накъсай вътре две листенца мента. Ако свършиш това за една минута, ще ме получиш лично по време на чая.

— Става — отвърна сервитьорката и стрелна Шефа е толкова откровен поглед, че Гласа сконфузено се обърна и погледна към beach-бара.

Шефа с удоволствие се отпусна върху кърпата. Вече бе успял да съблече ризата и бермудите си и в момента отпуснатото му тяло с коремче красяха само широки долни гащи на точки, провиснали до коленете. Преди да тръгне след кратък размисъл, Шефа реши, че ако ще се бори с парвенющината по време на отпуската си, ще го направи.

— Ти май не ми се радваш — отбеляза и запали цигара.

Гласа вече бе успял да се окопити от изненадващото съседство.

— Да ти се радвам ли? Никой не те е канил тук — отбеляза студено той, като натърти на думите „не те е канил“. — Последната ни среща в Гетсиманската градина не завърши много добре. Плажът е голям. Потърси си шезлонг на друго място. Аз дори не би трябвало да разговарям с теб, а само да ти заповядвам.

— Виж ти колко си несправедлив — отбеляза Шефа и отметна един рижав кичур от лицето си. — Пристигнах тук, за да ти разкажа за проблемите в Небесната канцелария, а ти как ме посрещаш? Нищо де, след като ти съобщя последните новини, със сигурност ще паднеш от шезлонга. А на този етап в знак на любезност би могъл да платиш питието ми. Не искаш ли? Да, разбира се, тъй си и знаех.

Гласа не помръдна от мястото си, когато Шефа се наведе до ухото му. И докато слушаше, също остана спокоен.

Русият мъж в луксозната стая с прозорци, които гледаха към плажа, изпсува през зъби и свали бинокъла. Само за тази нощ плати на рецепцията сто долара повече и специално нае още една стая, за да има възможност да наблюдава Гласа на плажа, без да напуска стаята, но на ти сега. Неизвестно откъде, сякаш от въздуха, се появи някакъв малоумен турист, седна до Гласа, скривайки видимостта към него, и му заговори нещо. Това само по себе си беше изумително, а за всяко отклонение трябваше да докладва на Гавраил. Откъде изобщо се взе тоя човек? Вярно, Гавраил току-що най-сетне му отговори с есемес, че скоро ще му изпрати свой човек, който да го смени. Срещата им беше след половин час във фоайето на хотела. Може би това беше той? При всички случаи трябваше да слезе долу, тъй като все още имаше време да провери. Близо до тях се виждаше още един шезлонг, който май беше свободен. Значи трябваше да вземе кърпата си и…

Русият мъж излезе от стаята и застанал с гръб към коридора на хотела, метна кърпата през лявата си ръка и пъхна бързешком плоския метален ключ в ключалката, за да заключи вратата, преди да тръгне. Усети зад себе си бързо движение и в гръбначния му стълб се опря нечие коляно, а една свита в лакътя ръка обхвана врата му под гърлото. Друга ръка стисна като клещи китката му и болезнено я изви. Ключът щракна в ключалката и отключи стаята. Нападателят отслаби хватката си и го блъсна обратно в стаята. Последва силен удар в гърба и русият мъж полетя като пеперуда към леглото. А когато се обърна, веднага разбра всичко — в стаята стояха двама огромни каяци е характерно издути на гърба небесносини сака. Единият от тях вече затваряше вратата, окачайки на медната й дръжка табелката е надпис „Не безпокойте!“. А другият взе с огромната си лапа една ябълка от пълната е плодове фруктиера.

— Ще скоча през прозореца — предупреди жално русият мъж.

Грапавите белези по лопатките му смениха цвета си от розов на пурпурночервен.

— Направете ни тази услуга — рече каякът и отхапа от ябълката. — Защото ние нямаме лицензия за убийство. Та затова ни е заповядано да те спипаме и да те заведем в представителството на ангелите-хранители на този остров. Ще скочиш ли? Сетне ние ще кажем: ами да, нещастникът се метна през прозореца, а ние не успяхме да направим нищо, понеже той каза „хоп“ и а-а-а… И понеже няма криле, тупна като ютия — буум, и стана на пихтия. Ако се притесняваш, можем да ти помогнем, искаш ли?

— Няма нужда — отказа русият мъж и се опита да скрие мобилния си телефон зад пердето.

Първият каяк го стисна отново за китката така, че лицето на русия се разкриви от болка, и изтръгна апарата от изтръпналите му пръсти.

— Не ми се прави тук на Джеймс Бонд — отбеляза той. — Облечи се и тръгваш с нас. И без номера по пътя, иначе ако не през прозореца, със сигурност ще паднеш от нещо друго.

— Аз имам много влиятелни покровители — предупреди плахо русият мъж. — Внимавайте, момчета, да не направите грешка. Защото когато отидете да работите като охранители на Чукотка, ще бъде много късно да съжалявате. Не можем ли да се разберем?

— Нашият покровител, старче, е още по-влиятелен — разсмя се каякът. — Ей там е, лежи на плажа под чадъра и ти не можеш да се мериш с него.

Тримата излязоха от стаята. Табелката с надпис „Не безпокойте!“ се залюля на дръжката на вратата като тъжно махало. Докато крачеше по коридора, русият мъж не се обърна…

След като изслуша Шефа, Гласа продължи да отпива от виното, но всъщност леко се позамисли. А Шефа се наслаждаваше на постигнатия ефект и на рома. Той извади от чашата едно листо прясна мента, разкъса го и усети острия му разхлаждащ вкус.

— Дори не зная как да постъпя — каза философски Гласа, въртейки машинално чашата си в ръка. — Уж излиза, че виновните вече са наказани и без мен. Вярно, ще трябва да изпратя момичето Лаели на Земята, защото от каквито и мотиви да се е ръководело, то няма място в Рая, тъй като ние не държим убийци при нас. А пък иначе, знаеш ли, в случилото се има и един голям плюс — отървах се от един отрицателен персонаж, както и от един куп завистливи интриганти.

Шефа не можеше да скрие разочарованието си.

— Ама че работа! Аз хуквам, идвам накрая на света и си мисля, че ще се зарадвам, докато гледам скръбната ти физиономия. Но на теб не ти пука и от това. Вече дори не зная какво трябва да стане, за да се ядосаш сериозно… — Той наду сламката и на повърхността на рома се появиха ситни мехурчета.

— Телефонните разговори с моите представители струват 11 рубли на минута с ДДС — разсмя се Гласа.

— По принцип и аз не зная. Много ли ти се ще да изпиташ гнева ми още сега? Добре, виждаш ли това море пред себе си?

— Не-не — прекъсна го Шефа. — Недей сега, остави ме, плийз, да си изкарам отпуската. Но искам да ти кажа за Гавраил, че той никога не ми е харесвал.

— На теб никой никога не ти харесва — развесели се Гласа.

— Ами да — призна си Шефа. — Освен Анжелина Джоли. Дали пък да не се вселя в някое африканско дете и тя да ме приспива? Ще изпраскаме един нов „Омън“, тъкмо наскоро му пуснаха римейк, стори ми се, че е гадничък.

— И на мен не ми хареса — отвърна Гласа, допивайки виното си. — Теб не бива да те показват в цялото ти всемогъщество, защото това въздейства много силно на разни екзалтирани дами, които обожават да ходят голи на черна меса.

— Че да не би „Страстите Христови“ на Мел Гибсън да е по-добър? — обиди се Шефа. — Пълен траш и само месо като в някое меле на Тарантино. А пък аз съм един такъв — с бяла кокаинова мутра и със змия в устата. Знаеш ли, беше ми много приятно да гледам това.

— Стига де — махна с ръка Гласа. — Не си го слагай на сърце. Ти в момента в отпуска ли си или не си? Ето, като се върна, аз ще трябва да се понапъна малко, за да въздам заслуженото на всички сестрици. Но в действителност е много лошо, че в този момент всичко в Небесната канцелария се е озовало в ръцете на Вартоломей, защото той няма достатъчно опит в работата с персонала в офиса. Както и да е, все някак ще издържи до обяд. Мисля, че повече няма да назначавам мои заместници на постоянна работа. Елевтерий беше прав, като каза, че понякога трябва да изпробвам и други кандидатури на управленчески постове за определен срок. Да речем, сто години един да поработи като заместник, а сетне друг. Може би тогава няма да въртят интриги един срещу друг.

— Ще въртят и още как — отпи глътка ром Шефа. — И на хората, и на ангелите природата им е една и съща — те просто не могат иначе. В края на столетието всеки твой първи заместник ще си съдере задника и ще накисва потенциалните си конкуренти, за да остане втори мандат. Виждали сме ги тия неща.

— Така ли? Майната им тогава — отвърна спокойно Гласа. — Все някак ще се оправя. Но за Калашников си прав, бива си го човекът. Мога ли да направя нещо за него? Кажи де, не се притеснявай, заслужил е да му изпълня едно желание.

Шефа се приближи отново до ухото на Гласа и задъхано му пошушна нещо.

Гласа подскочи машинално и едва не изпусна чашата си в мекия пясък.

— Какво каза, да не си превъртял? — възмути се той шепнешком. — Как е възможно ТОВА? Даваш ли си сметка КАКВО изобщо говориш?

— Много добре си давам сметка — отбеляза спокойно Шефа. — Точно защото ти си всемогъщ, за разлика от мен. Така че направи това сега. Момчето ще се радва.

— Ами по принцип — замисли се Гласа, усмихвайки се загадъчно. — В момента ме няма в Небесната канцелария… Понеже съм в отпуск… И не съм давал разрешение за онова, което се случва в момента ТАМ. И не зная нищо за това. Нали така?

— Точно така — подсмихна се Шефа. — И няма никакви проблеми.

Гласа щракна с пръсти.

— Consider it done31 — обобщи той. — Но само за два часа, защото аз не съм собственик на евтин хотел. Е, какво ще правим, след като вече си тук? Искаш ли да идем да се изкъпем? Само че в морето стой на прилично разстояние от мен.

— А не искаш ли първо да поиграем карти? — В обраслите с рижи косми ръце на Шефа съблазнително се мярна една пъстра колода.

— Не — каза твърдо Гласа. — Хазартните игри са грях, а аз нямам намерение да нарушавам правилата, които сам съм въвел, дори по време на отпуската си.

— Отпуската е точно за това, да нарушаваш забраните, докато никой не те вижда — отбеляза ехидно Шефа. — Иначе откъде са се взели на белия свят любовните истории по курортите? Добре де, щом си толкова страхлив… А шаха възприемаш ли го?

— Да — рече Гласа и Шефа измъкна от пясъка една дъска, сякаш предварително я бе скрил там. Двамата веднага подредиха резбованите фигурки. Естествено, Гласа играеше с белите. Шефа изчака първия ход на противника си, по навик премести пешка на Е2-Е4 и тутакси я изгуби.

Настя, която наблюдаваше тази идилия от прозореца на хотелската си стая, се усмихна и дръпна пердето. Виж ги ти! Шушукат си, само дето не се прегръщат и поркат заедно. Играят шах. Сега вече й беше ясно защо не извади късмет тази вечер. Вече не останаха нормални мъже, навсякъде имаше само такива… Йеесееееесесссссссс! Значи за нея като за жена далеч не всичко бе изгубено, просто трябваше да свали някакъв истински мъж. А в тази тъжна вечер за този изключително симпатичен мъж нямаше да е подходящ дори и някой супер фотомодел заради несъмнената причина, която видя през прозореца. А пък тя рева и след това през нощта се натряска до козирката като пълна тъпанарка.

Танцувайки под звуците на клипа на „Modern Talking“, който се въртеше по телевизията, зарадваната Настя започна да се приготвя, за да отиде на закуска.

Четирийсет и осма глава Любов

понеделник, 9 часа 00 минути

Ангелът със синя униформа от сукно мърмореше досадно, подрънквайки с връзката ключове:

— Не се приближавайте повече от десет сантиметра един от друг… Не се докосвайте с ръце… Не давайте нищо един на друг… Не се целувайте… Не се прегръщайте…

— Чух вече! — каза злобно Калашников. — Стига си ми повтарял.

Той беше страшно ядосан, че му се наложи да чака цели четири часа, докато подпишат всички документи, за да го пуснат при Алевтина. Поискаха му оригинална бележка от местоработата, отпечатъци от пръстите и стъпалата, гипсова отливка на ушната му мида, две попълнени анкетни карти с печатни букви на арамейски език (за това му помогна принц Дмитрий), застраховка, справка за финансовото му състояние в Града, снимки, на които в едър план да се виждат очите му, и официална покана от представител на Небесната канцелария. Анкетните карти разстроиха окончателно Калашников, особено въпросите „Възнамерявате ли да влезете на територията на вилата с цел да извършите плътски грях?“ и „Участвали ли сте някога в разрушаването на офиси на Гласа на Земята?“ Райската бюрокрация се показа в целия си блясък и дори Вартоломей, в чиито ръце бяха преминали правомощията на Гавраил, не можа да ускори нещата. Той само закара лично Алексей до вилата, в която бяха завели Алевтина, и тактично каза, че ще го изчака в колесницата. Малинин вече бе отишъл в квартирата им да се наспи.

Ключът се превъртя в ключалката и вратата най-сетне се отвори. Стиснал в разтрепераните си от нетърпение ръце букет от четен брой рози, Калашников тутакси се прости със злобата и беса си и влезе плахо в голямата стая, боядисана в унил бледосин цвят, с който вече бе свикнал. Подът и таванът бяха в същия цвят. Прозорци нямаше. Стаята беше съвсем гола, а разделителната линия и двете забити за пода табуретки от двете й страни придаваха мизерен вид на обстановката. Възрастният ангел отново избоботи, че трябва строго да спазват правилата, и затръшна силно вратата. Калашников вдигна очи от разделителната линия и замря.

НА ДРУГИЯ СТОЛ, ВПЕРИЛА ПОГЛЕД В НЕГО, СЕДЕШЕ АЛЕВТИНА.

Сърцето му се вледени. Тя изглеждаше точно както през онзи ден, когато в последната сутрин от живота й на Земята той тръгна на работа. Тъжна, с разпусната коса, бледа от нощното недоспиване (все пак беше бременна втори месец) и изумително красива. Тъй като не виждаше стола, той седна до него на пода, без да сваля очи от лицето на Алевтина.

И двамата мълчаха, от тази тишина ги обземаше страх.

— Любов моя — каза Алексей и осъзна, че не изрича нищо, тъй като гласът му бе изчезнал.

— Любов моя — повтори Алевтина. — Льоша, нежност моя единствена.

Калашников усещаше, че в гърлото му се надига буца, а очите му се пълнят със сълзи. Алевтина се разплака. Изражението на лицето й изобщо не се променяше, но от очите й като поточета се стичаха едри прозрачни капки. Внезапно една тревожна бръчка проряза челото й.

— Льоша, ама аз вече съм чувала някъде това — каза тя. — Прочетох го в един трилър. Да не би нарочно да си зубрил цяла нощ тая тъпия, че да ми направиш впечатление?

— Ами ти? — измъкна се Калашников. — И твоята фраза е от същата книга.

— Да — смути се Алевтина. — Знаеш ли, десетки години си представях тази наша среща с всички подробности, казвах ти хиляди думи, сигурно вече съм научила всяка от тях и се е забила като трън в сърцето ми. Но когато те видях, забравих всичко. Чуваш ли музиката. Това е Рахманинов… Нашата песен, Льоша.

Калашников се заслуша и наистина долови, че в ушите му звучи тиха прекрасна музика, изпълнявана най-вероятно на великолепна антикварна цигулка.

Той рязко се обърна.

— Какво търсиш тука, говедо? — попита топло Калашников цигуларя, който стоеше зад гърба му. — Махай се оттук, иди да свириш на друго място, чуваш ли?

— Да, но Вартоломей ми нареди… да е по-романтично…

— МАРШ НАВЪН! — изкрещя той.

Когато пребледнелият от уплаха цигулар изхвърча през вратата като попарен, той отново погледна Алевтина в очите. Оправяйки косата си, тя се усмихваше през сълзи, а устните й се извиваха от едва сдържан смях.

— А ти си си все същият, Льоша… Добър си с хората… Залови ли ГИ?

— Кого? — не разбра Калашников. — А, онези ли… Да, разбира се. Кога се е случвало да не съм залавял когото трябва? Естествено, че ги спипах като зайчета.

— И аз това гледам — цялото ти лице е в синини, както винаги, когато се прибираш от работа вкъщи. Оная глупачка ме накара да ти напиша писмо — засмя се тихичко Алевтина. — Много е смешна… Мислеше си, че ще зарежеш разследването заради мен… Само че аз те познавам… Затова най-спокойно го написах.

— Разбрах го — кимна с усмивка Калашников. — Аля, майната им на всички тия. Не искам да говоря за това. Да пукнат дано и пет пари не давам, че тук тази фраза няма никакъв смисъл, чуваш ли? Не мога да повярвам на очите си, че те виждам.

— И аз също — кимна покорно Алевтина. — Да не би да сънуваме?

— Възможно е — потвърди с готовност той. — А в действителност сме се напушили, седим и ядем пасти с марихуана в Амстердам.

Внезапната догадка го прониза болезнено. И той я погледна тревожно в лицето.

— А къде… къде е детето ни? Нали ти беше… Нали в онзи момент ти беше… Ти…

— Да — прошепна Алевтина. — Душите на неродените деца тук стават ангели, не знаеш ли това? В момента той е на Земята в служебна командировка. Много искаше да дойде, за да се види с теб, но не успя.

— ТОЙ ли? — уточни Калашников и се почувства толкова щастлив, колкото се бе чувствал само веднъж в живота си като малък, когато го забравиха в една сладкарница. — Виж го ти него, прилича на баща си. Работата е на първо място.

Без да се наговарят, те станаха едновременно, приближиха се бавно един към друг и спряха точно до разделителната линия. Щастието им бе разделено на две равни половини от лента с жълт полицейски надпис do not cross. Зад вратата нещо тревожно тракаше и шумолеше. Но и двамата знаеха, че каквото и наказание да ги очаква впоследствие, линията вече не съществуваше. Тя изчезна в мига, когато Алевтина докосна с ръка лицето му като порив на вятъра.

— Аля — каза Калашников.

— Льоша — отвърна Алевтина.

Той я хвана за ръката и установи, че пръстите й са същите, както ТОГАВА — топли и живи. Калашников ги целуваше и търкаше бузата си в нейната като кученце. Алевтина го прегърна през врата и застена високо, сякаш изпитваше силна болка.

Шумът зад вратата се засили.

— Не мога — каза твърдо Алевтина. С неподозирана сила тя разкъса копринения си хитон и прекрачи падналата на пода дреха. — Нека това стане сега, Льоша. Нека да го направим. След това ще отида в Ада, така ли? Не ми пука.

— Не ми пука — отвърна като ехо Калашников, сграбчи я в прегръдките си и полудял от аромата на кадифената й кожа, впи устни в нейните. Розите се пръснаха по пода.

Привлечен от неясните звуци, които се разнасяха от стаята, възрастният ангел докуцука лениво до вратата и погледна през шпионката. Онова, което видя, го накара да изпусне ключовете и да потръпне, обзет от първобитен страх. Старецът натисна дръжката, но тя не поддаде. Явно предвидливо бяха затиснали с нещо вратата от другата страна. Изпаднал в паника, ангелът забарабани по желязната й повърхност, но не само, че не му отвориха, а по всичко личеше, че нямаха и намерение да го направят. Задушавайки се от ужас, ангелът се втурна по коридора и излезе на площадката пред входа на вилата. Наблизо в колесницата седеше Вартоломей, разлистваше неизменните „Жития на светците“ и току поглеждаше към ръчния си часовник.

— Какво има? — попита той учудено изплашения ангел.

— Там… Там… — задъхваше се ангелът. — Там те… Право на пода… Такива неща… Трябва да обявим тревога… Кошмар… Как изобщо посмяха… Това е прелюбодейство…

Вартоломей прихна и прикри устата си с ръка, но осъзна, че не може да се сдържи, отпусна се назад на седалката и смехът му се разнесе като гръмотевица. Ангелът облещи жално очи. Явно началникът не му вярваше.

— Видях ги с очите си — опита се той да поправи грешката. — Надникнах там, а те…

— Надникна ли? — изрева Вартоломсй. — Хората не са се виждали сто години и са се усамотили само за минутка! А ти, уродливо говедо, ги наблюдаваш през дупката като в парижко пийпшоу, така ли? Да не си посмял да им пречиш…

И той завря в носа на ангела косматия си юмрук с големината на малък пъпеш.

— РАЗБРА ЛИ?

Ангелът, в чиято глава всичко окончателно се обърка, първо отскочи, сетне постоя малко на едно място, опитвайки се да разбере нещо, и накрая седна върху пясъка на плажа.

Вече забравил за шашардисания ангел, Вартоломей прелисти страницата.

— Извратеняк…

Четирийсет и девета глава Главният бос

понеделник, 12 часа и 27 минути

Седнал във високото сребърно кресло под огромното пано във вид на две скръстени криле, Вартоломей оглеждаше съсредоточено присъстващите с небесносините си очи. В него бавно и полека кипваше студена ярост. Това беше направо разтърсващо. Тук призори беше станало такова нещо, а на тях изобщо не им пукаше и дори не обсъждаха случилото се. Разказваха си вицове, пиеха светена вода и се шегуваха, като рисуваха на служебните листове карикатури с нимби и кокоши криле. Беше минал само един час, откакто той заедно с милата компания на принц Дмитрий и кочияша Сурен изпратиха уморения, но доволен Калашников и сънения Малинин на райския експрес. И вече страшно съжаляваше, че се бе ангажирал с тази работа до обяд. Защото тук не можеше да се издържи и минута. В специалните части беше далеч по-спокойно, още повече че отдавна вече не трябваше да изгарят никакви градове, тъй че си седяха кротичко, играеха шах и обучаваха ангелите новаци, които много рядко постъпваха в базата.

Вартоломей Всемогъщи… И каква полза имаше от тази тежка титла, ако дори дребните чиновници в офиса не ти обръщаха никакво внимание?

Вартоломей претегли чашата вода в ръка и я запрати по часовника на стената, а той се стовари на пода с жален звън. Около него се търкулнаха винтчета и бурмички.

Присъстващите замлъкнаха. Някой се завря под масата, но го измъкнаха оттам.

— Казвайте по същество какво става при вас? — попита Вартоломей, сякаш нищо не се е случило.

Един чипонос ангел извади някакво винтче от дългата си коса и стана от мястото си, стиснал пред себе си огромна кадифена папка с райския герб.

— Основният въпрос в дневния ред е: какво ще обясним на праведниците? — каза той, примигвайки нервно с гъстите си мигли. — Хората искат да знаят…

— Нищо няма да им обясняваме — отвърна спокойно Вартоломей.

— Но…

— А ти какво предлагаш? — подсмихна се цинично босът. — Да пуснем извънредно предаване по телевизията за това как русокоси девойки от частите със специално предназначение са изтровили ангелите, за да си отмъстят за съсипания им сексуален живот, и всичко това го е организирал първият заместник на Гласа? Да, зрителският рейтинг ще бъде убийствен. А следобед двамата с теб ще останем без работа.

— Тогава какво да правим? — притесни се ангелът.

— Казах ти вече — нищо — сви рамене Вартоломей. — В три часа, когато има новинарска емисия, мимоходом ще съобщите, че в знак на изключително доверие от страна на ръководството Гавраил е назначен на престижна длъжност и ще оглави наблюдението на новите офиси на Гласа, които се намират в Ханти Мансийск.

— Те ще шушукат — каза съкрушено младият ангел.

— Ще пошушукат малко и ще спрат — отсече Вартоломей. — Има ли други въпроси?

Чиновниците в офиса шумоляха тихичко с криле, поразени от строгостта на новото началство. Служителите вече се бояха не само да рисуват, но дори и да докосват чашите със светена вода. На един от ангелите му прилоша, но той се хвана трескаво за ръба на масата и не сваляше очи от Вартоломей, без да смее дори да избърше покритото си със ситни капчици пот чело.

— Няма ли въпроси? Добре, тогава ще попитам аз.

— Вартоломей взе от бюрото първия лист, който му попадна. — Бих искал да зная как вървят нещата с рекламните плакати на Гласа преди изборите? Някой засне ли клипове?

— Никой не е снимал нищо — рече ангелът, който седеше най-близо до него. — Защо трябва да го правим? Използваме всичко от миналия път, за икономия. „Никой не сменя конете насред реката“, „Настрой се за най-хубавото“, „Направи правилния избор“. Няма никакъв смисъл от нови. И без това праведниците ще гласуват за Гласа, затова слоганите, които висят по транспарантите в Небесната канцелария, се използват, докато овехтеят. След това поръчваме на гастарбайтерите да направят нови.

— Слушал съм тези слогани още когато бях ученик — смръщи се Вартоломей. — Както и да е, нека си стоят. И какъв е рейтингът на Гласа?

Всички замълчаха. Чу се как някой нервно преглътна.

— Незадоволителен — закашля се същият ангел, който седеше най-близо до него.

— Да не е паднал? — развълнува се Вартоломей. — Да, това не е добре. Дали да не покажем на праведниците нашата грижа за тях? Нали по плажовете има колкото щеш палми с банани и фурми… Сигурно трябва да посадим рамбутани и манго, та предлаганият избор на райски плодове да стане по-голям. Нали си спомняте, че ако не бяхме подобрили това направление, праведниците и досега щяха да се хранят само с ябълки.

— Не, за щастие рейтингът му не е паднал — успокои го ангелът. — Но и не се е повишил! Колкото и да се мъчим, все си остава на ниво 100 процента.

Вартоломей забели очи към тавана.

— Ти идиот ли си? — попита нежно.

— Да — отвърна незабавно ангелът, тъй като не намери душевни сили да се противопостави на новия, неизвестен и точно затова опасен началник.

— Личи си — продължи да витийства Вартоломей. — Как е възможно физически да повишиш един рейтинг повече от СТО ПРОЦЕНТА? Ако ще да пукнеш, той пак няма да е в състояние да се покачи дори и с една стотна! Вие тук с акъла си ли сте, момчета?

— Но ние се стараем — пребледня ангелът. — Най-важното е да се стремиш към най-доброто, нали така? Креативът и колегиалната солидарност помагат да се постигне невъзможното. През последните хиляда години ние винаги се нагърбваме с по-големи отговорности, за да повишим рейтинга на Гласа до двеста процента. Дори получавахме награди.

— За постигнат резултат ли? — учуди се Вартоломей.

— За старанията — коригира го ангелът. — Следващата седмица имаме семинар на тема „Какво направи ти за повишаването на рейтинга на Гласа?“. Ще се съберат представители на всички райски острови. А след това ще се състои аналитичен симпозиум по темата за изоставането в политическите технологии и проучването на методите на конкурентите. А след това…

Вартоломей вече не го слушаше. Той затвори очи и се отпусна върху облегалката на сребърното кресло. „Дано Гласа се върне час по-скоро — помисли си горестно. — До обяд ще полудея тук, честна дума.“

Без да обръща внимание на състоянието на шефа си, ангелът продължаваше бодро да чете от едно листче мъдри наименования и мащабни цифри. Насъбралите се аплодираха. В очите им грееше невиждан ентусиазъм.

Петдесета глава Мотрисата

понеделник, 12 часа и 48 минути

Върху разстлания право на перона на гарата и покрит с мазни петна вестник „Мъртвешка правда“ под наклон бе сложена най-голямата от трите манерки на Малинин, които райските митничари най-любезно му върнаха на излизане от Небесната канцелария. Тя беше подпряна върху две доста посмачкани пластмасови чаши, които излъчваха неземен аромат. До тях имаше останки от пушена платика, успешно разменена при местните китайци срещу един испански дублон. Престарелите високоговорители на гарата предвещаваха пристигането на градската мотриса и дрезгаво озвучаваха песента „Evil Eyes“ на групата „Savage Circus“, а от тресящите се тонколони хвърчаха прахоляк и паяжини.

С изражение на Цезар, който влиза в Рим, съпроводен от писъците на поклонниците си, Малинин погълна наведнъж поредната порция шльокавица.

Смачканото му от безсънието и разкрасено с пожълтели синини лице грееше от екзалтирана радост като на девойка по време на концерт на „Бийтълс“. А Калашников просто бе застинал с чаша в ръка и гледаше безизразно в пространството. Той не мърдаше вече от десет минути и затова Малинин го побутна по рамото.

— Какво? — потръпна Калашников.

— Ами такова — посочи му към манерката Малинин.

— А, е да. — Алексей пресуши чашата си и придоби предишния си вид.

Малинин напълни отново чашите и се почеса лекичко зад ухото. Един въпрос го измъчваше вече няколко часа, но той все не дръзваше да го зададе.

— Вашблороде… дано не ви се стори нахално… ама колко пъти, а?

— Какво? — излезе от нирваната си Калашников.

— Ами, вие отдавна не сте се виждали — рече унтерофицерът с цялата дипломатичност, на която бе способен. — Та затуй ви питам колко пъти?

Калашников въздъхна и изплющя звънко Малинин по тила. Макар да не замахна, го направи доста силно и фуражката изхвърча от казашката тиква върху оплютия асфалт на перона. Унтерофицерът си направи заключението, че няма да чуе подробен разказ за приключенията в бледосинята стая, вдигна шапката си и се зае отново да унищожава пушената платика.

— Вартоломей каза, че това е чудо — рече замечтано Калашников и уж случайно също посегна към апетитното гръбче на рибата. — Беше толкова изненадан… И обясни, че до този момент в Рая никога не се е случвало такова нещо. И дори има идея защо всичко това е успяло.

— Виж ти — коментира предпазливо Малинин. — И каква е тази идея?

— За съжаление не ми я каза.

— А според мен чудо е, когато ти подарят безплатно една каса водка — изрази своето виждане за ситуацията Малинин. — А всичко останало са само нашите нетрайни представи за света, ако се изхожда от философското самовъзприятие на личността.

Калашников без малко не се задави с платиката.

— Серьога — каза притеснено. — Спри да лочиш тая шльокавица.

Всъщност той нямаше как да не спре, тъй като манерката вече беше празна. Малинин почовърка лениво зъбите си с опашката на платиката, а високоговорителите продължаваха да хъркат. Хората по перона тревожно си шушукаха, тъй като мотрисата закъсняваше, както ставаше винаги, но естествено новаците не знаеха това.

— Знаете ли какво ще ви кажа, вашблороде — отбеляза твърдо казакът. — Следващия път, когато разследваме убийство, аз веднага ще си избера онзи, който е най-неподозрителен. Ще го наближа отзад и ще го цапардосам с всичка сила по канчето. И това значително ще намали всичките ни мъки, ровенето из архивите и разни други трудности.

— В думите ти, братле, има рационално зърно — съгласи се Калашников, бършейки със салфетка устните си, които лъщяха от платиката. — Но ако в бъдеще започнем да постъпваме по този начин, задължително ще се натъкнем на проблеми. Разбира се, в обикновените кримки нещата стоят точно така и убийството извършва някой незабележим метач или градинар. Или както в последния ни случай — основният злодей непрекъснато е в центъра на вниманието и затова никой не го подозира. Но ако разсъждаваме класически, тогава убиецът би трябвало да е Гласа, защото той винаги е извън подозрение.

— Мамка му — изпоти се Малинин. — Така си е. Но да треснеш Гласа по канчето е доста опасна работа. Сетне няма да намерят дори костите ти. Тогава трябва да измислим някаква методика, с която да откриваме маниаците. Моето сърце може и да е мъртво, вашблороде, ама усещам, че нещата няма да свършат с това приключение.

— Защо да не свършат? — напрегна се Калашников.

— Ами, самият вие ми казахте така още в началото — примигна Малинин, — че такива са законите на кримките. Щом е имало едно престъпление, ще има и второ.

— Но за трето не съм ти казвал нищо — прекъсна излиянията му Калашников. — И изобщо какви са тия претенции? Миналия път обещах ли ти любовна линия — получи я. Не стреляха по теб и това може само да те радва. Отнесе няколко удара по сурата, но не ти е за пръв път. А освен това според закона на жанра в третата част на трилъра винаги се появява някой персонаж от първата, когото читателят е обикнал… А пък на мен, знаеш ли, изобщо не ми се ще да се срещам отново нито с Юда Искариотски, нито с вампира Хензел, нито дори с Мерилин Монро с нейния бюст нула номер.

Малинин започна да нагъва „Мъртвешка правда“, в която освен костите и пластмасовите чаши вече не бе останало нищо друго. В далечината вече свиреше влакът, който се приближаваше към перона, а тълпата пътници се вълнуваше.

— Няма ли да има любовна линия и за мен? — попита обидено той.

— Ти, любезни мой, ще минеш и без това — сряза го Калашников. — Ако човек си те представи в някоя кримка, ти щеше да си единствено комичен персонаж. И сега можеш да изсипеш на главата си остатъците от плагиката или неудържимо да се подхлъзнеш на рибешката глава и бъди сигурен, че хората много ще се зарадват.

— Стига де — обиди се Малинин и изхвърли мазния пакет.

— Шегувам се — обобщи Калашников. — Но знаеш ли, всички тези разследвания вече ми дойдоха до гуша. — И той прокара ръка през гърлото си. — Следващата седмица Алевтина сигурно ще бъде депортирана от Небесната канцелария в Града заради прегрешението си. И можеш да си сигурен, че тогава ще имам друга работа, вместо да търча и да издирвам маниаци. Нали разбираш, че нямам намерение да заприличвам на онези кретени от криминалните сериали, които в десета серия вече изобщо не знаят какво разследват, а зловещата мафия не е в състояние да измисли как да им отмъсти и в крайна сметка убиват братовчедката на бабата на детектива. Тъй че си го набий в главата: никога няма да има трета част.

Изрисуваният с графити чак до покрива влак спря на перона, бълвайки пара, от високоговорителите зазвуча „Рамщайн“, а кондукторите — бивши есесовци, се разкрещяха с металически гласове: „Шнелер!“ Първата редица пътници веднага се опита да нахлуе във вагона, но онези, които напираха зад тях, ги притиснаха. Завърза се битка. Хората завземаха дефицитните места с бой.

— Защо стоиш? — попита Калашников. — Хайде, тръгвай, че пак ще си проправяме път по глави. Май си отвикнал от тези неща в Рая.

И той закрачи бързо към влака, без да изчака Малинин. А унтерофицерът го погледна саркастично и се усмихна като Горгона.

— Да бе, да — каза тихичко. — Няма да има ли? Ще видим тая работа…

До него спряха двама души. Единият беше небръснат, облечен в смачкан, но скъп сив костюм и видимо се тревожеше, впил очи в листчето с печат, което стискаше в лявата си ръка. Другият — възрастен мъж с военна униформа, чиито пагони бяха откъснати, потупа ободряващо колегата си по рамото и му каза нещо. И само след миг мъжът със сивото сако се устреми да щурмува влака, а неговият приятел му махна тъжно с ръка и тръгна бавно назад. Малинин се покашля, бутна фуражката си на тила и, въртейки енергично лакти, буквално се впи в разгорещената ревяща тълпа от бъдещи обитатели на Града…