Галахад в Бландингс

1.

Денят за посетители дойде и отмина. Табелките „Моля, стойте в редица“ и „Пушенето забранено“ бяха свалени заедно с онази, умоляваща публиката да не пипа творенията на изкуството. Автобусът бе отпътувал. Джордж Сирил Ненагледния се върна в Улвърхамптън. Краката на Бийч спряха да го болят. Като се изключи фактът, че Императрицата страдаше от тежък махмурлук, бе докачлива и склонна да се дразни от всяка дреболия, за замъка Бландингс можеше да се каже, че е възвърнал нормалния си начин на живот.

Около четири часа на следващия следобед лейди Хърмайъни Уедж слезе от лондонския влак и се качи в колата, докарана от шофьора Ваулс на гара Маркет Бландингс да я посрещне. Санди Календър, която беше пътувала със същия влак, но в по-скромно купе в другия му край, се качи на гаровото такси (Дж. Робинсън, собств.). В същия момент старшина Евънс от местната полиция яхна велосипеда, чиято собственост междувременно му беше възстановена, и натисна педалите по посока на замъка, за да върне часовника на Бийч.

Времето сякаш клонеше към буря и лейди Хърмайъни беше поуморена, но облекчението я накара да забрави умората. Струваше си да изживее известни физически неудобства, за да изтръгне детето си от лапите на крайно нежелателен съюз. Докато Ваулс натискаше газта, мислите й нежно се връщаха към Вероника — дъщеря, която не би могла да бъде по-послушна и по-ясно съзнаваща факта, че мама знае най-добре. Поведението й, когато седна да пише диктовката, бликаща от любящите родителски устни, бе безукорно. Издигна по-малко възражения и от един диктофон. Проговори само веднъж, и то да попита майка си с колко „с“ се пише „разстроена“. „Със «з» и «с», миличка“, отвърна лейди Хърмайъни.

Когато зад волана седи Ваулс, времето за превоз от гара Маркет Бландингс до замъка Бландингс не е кой знае колко и лейди Хърмайъни се озова в будоара си навреме за чаша чай. Натисна звънеца и Бийч си обу ботинките, представи се, взе поръчката и се оттегли, за да се появи след малко отново, придружен от лакей, натоварен с огромен поднос. Лакеят — името му беше Стоукс, не че това има значение, изпълни своя дял от задълженията и лейди Хърмайъни, която си наля вдигаща ароматна пара чаша и започна да отпива елегантно от нея, осъзна, че Бийч още й прави компания. Стоеше насред стаята, подобно на градски паметник, очакващ да бъде тържествено открит, и присъствието му я изненада. Не беше типично за него да продължава да се мотае наоколо след доставка на стоката и тя захапа краставичния сандвич с известно раздразнение, защото искаше да бъде сама.

— Да, Бийч? — рече тя.

— Мога ли да ви кажа две думи, милейди?

Лейди Хърмайъни не отвърна „Можеш и повече!“, както би направил брат й Гали, а се задоволи с лаконично кимване. Направи го вдървено, като маниерът й целеше да подскаже, че е готова да слуша, но твърдо се надява, че икономът има да съобщи нещо важно.

Той веднага усети нежеланието й за празни приказки.

— Ако предпочитате, милейди, бих могъл да се върна по-късно.

— Не, не, Бийч. Нещо важно ли е?

— Да, милейди. Във връзка с господина, който пристигна вчера като гост на замъка — започна Бийч отново, като се задави с думата „господин“, както го беше направил при разговора си с Гали.

Лейди Хърмайъни се скова. Като всяка тиранична стопанка на замък, и тя не обичаше да се канят гости без нейно знание. Не можеше да си представи как брат й Кларънс е имал нахалството да покани свой приятел, без първо да поиска разрешението й, и затова стигна, може да се каже доста бързо, до заключението, че тайнственият гост е другарче на брат й Галахад, поради което се намръщи още по-забележимо. Знаеше що за птици са другарчетата на брат й Галахад. Отрепки, отритнати от цивилизацията. Букмейкър със сребърен пръстен беше най-достойният гост, когото би внедрил в кръга на Бландингс.

— Кой е този човек, Бийч? — напрегнато запита тя.

— Даде името си като Огъстъс Уипъл, милейди.

Негодуванието на лейди Хърмайъни значително се уталожи. Никой не би могъл толкова време да е свързан с лорд Емсуърт, без да е чул името Уипъл, и тя знаеше, че авторът на „Грижи за свинята“ е човек, уважаван и в най-добрите среди, член на клуб „Атенеум“, за когото беше чувала, че е крайно почтена институция, и нещатен съветник на министъра на земеделието. Кларънс, реши тя, го беше поканил и макар все още да чувстваше, че правейки го, без да потърси съгласието й, бе проявил своеволие, все пак видимо омекна.

— А, господин Уипъл? — изрече тя с облекчение. Представата й за приятел на Гали с крещящ кариран костюм, обръщащ се към нея с „мацко“ с глас, пресипнал от обявяване на залаганията в Сандаун Парк или Катърик Бридж, угасна. — Ще ми бъде интересно да се запозная с него. Господин Уипъл е много известен писател.

— Ако е господин Уипъл, милейди.

— Не те разбирам.

— Подозирам, че е натрапник — изсъска Бийч. Трудно е да изсъскаш изречение, дотолкова лишено от шипящи, но той се справи достойно.

Изявлението му не би трябвало до такава степен да смайва лейди Хърмайъни, но го постигна. Отдавна би трябвало да е свикнала с натрапниците. Нахлуваха в замъка Бландингс в стройна редица години наред. Един мислител веднъж беше отбелязал, че там се въдят натрапници както в другите къщи мишки. Въпреки това издаде звук, който при жена с по-лошо възпитание би минал за подсмъркване, а препечената филийка с масло, която държеше, падна от ръката й.

— Натрапник!

— Да, милейди.

— Но на какво основание мислиш така?

— Струва ми се доста странно, че малко след пристигането на господина от Лондон се обади по телефона друг господин, който също претендираше да е господин Огъстъс Уипъл.

— Какво!

— Да, милейди. Интересуваше се от здравословното състояние на негово благородие. Информира ме, че е получил телеграма с известие, че негово благородие страда от дребна шарка. Човек не може да не се усъмни в bona fides9 на господина, отседнал в замъка.

— Естествено!

— Трябва да призная, че положението ми изглежда твърде объркано.

Лейди Хърмайъни не беше объркана. Зад това изобилие от Уипъловци тя разпозна безпогрешно ръката на брат си Галахад, сякаш бе изписана с огнени букви на стената в будоара й.

— О! — произнесе тя и тази гласна никога досега не беше се доближавала повече до „Хо!“-то на старшина Евънс от полицията на Маркет Бландингс. Очите й злостно засвяткаха. Приличаше на готвачка, забелязала нахална хлебарка в кухнята си. — Ще имаш ли нещо против да намериш брат ми Галахад и да му кажеш, че искам да си поговорим? Не, не, по-добре аз да отида при него.

2.

Когато го намери, Гали беше в билярдната и упражняваше удари с опитна ръка. Когато влезе, той вежливо остави щеката. Не се радваше да я види, защото дългогодишният опит му подсказваше, че присъствието й, също като това на другите му сестри Констанс, Дора и Джулия, неизменно означава неприятности, но направи всичко възможно да внесе братска топлота в поздрава си.

— Здравей, Хърмайъни. Значи се върна? Неприятен ден за пътуване. Трябва да си се задушила във влака.

В маниера на лейди Хърмайъни нищо не подсказа, че чувствата й към него не са приятелски или дори толкова приятелски, колкото бяха обикновено. Намерението й беше да го приспи до състояние на лъжовна сигурност, преди да го разобличи и обърка.

— Доста задушно беше — съгласи се тя. — Смяташ ли, че се задава буря?

— Няма да се учудя. Как е Вероника?

— Изглеждаше много добре.

— Липсва ми хубавото й личице.

— Ще й предам. Ще бъде много поласкана. А ти как си, Галахад?

— О, пърхам както винаги.

— А Кларънс?

— Добре е.

Лейди Хърмайъни тихичко се засмя.

— Говоря, сякаш съм отсъствала цял месец. Предполагам, нищо не е случило, докато ме нямаше.

— Нищо сензационно. Имаме нов гостенин.

— Тъй ли? Кой?

— Човек на име Уипъл.

— Да не искаш да кажеш Кларънсовият Уипъл, написал книгата за свинете, която непрекъснато чете?

— Точно той. Кларънс получи писмо от него с молба да дойде да направи снимки на Императрицата, тъй че той, естествено, го покани.

— Разбира се. Кларънс трябва да е във възторг.

— На седмото небе е.

— Не се учудвам. Хора като господин Уипъл са рядкост.

— Подобни свинелюбци наистина се броят на пръсти.

— Нямах предвид толкова това, колкото необичайната му способност да се намира на две места едновременно. Винаги съм смятала този вид хора за твърде интересни.

— Ъ?

— Е, не можеш да отречеш, че е забележително да бъде в замъка Бландингс и едновременно с това да се обажда по телефона от Лондон. Чудя се как го прави. Смяташ ли, че номерът е с огледала?

Не беше лесно да се стъписа Гали и само фактът, че си свали монокъла и започна да го трие, подсказа, че тези думи са го смутили. Сложи на място монокъла и заяви:

— Странна работа. Крайно любопитно.

— И аз си помислих същото, когато Бийч ми го съобщи. Той е бил на телефона.

— Когато се обадил Уипъл?

— Лондонският, не шропширският.

— Трябва да не е чул името. Случва се с имената по телефона. И какво казал онзи?

— Че е Огъстъс Уипъл и се обажда да разбере как е Кларънс, тъй като получил телеграма, че е на легло с дребна шарка. Загадъчна работа.

Гали размисли за момент. След това лицето му се проясни.

— Мисля, че виждам отговора. Просто е, ако се вдълбочиш. Вчера беше Ден за посетители и Бийч цял следобед трябваше да работи като египетски роб да развежда плебса из къщата. Вече не е толкова млад и се е изтощил. Когато всичко е приключило, е бил отпаднал и се е нуждаел от възстановително. И какво е станало? Откуцукал е до килера, посегнал е към бутилката с портвайн, непредпазливо е поел свръх доза и поради това е бил абсолютно неспособен да разбере и дума от казаното по телефона. Името, което е взел за Уипъл, е било вероятно Уилсън, Уигинс или Уилямс, който го е уведомил, че самият той има дребна шарка. Това е единственото възможно обяснение.

Преди много години, в общата им детска стая, лейди Хърмайъни, дори тогава представляваща сила, с която трябва да се съобразяваш, веднъж перна брат си Галахад по главата с куклата Белинда и го остави проснат като дрипа на пода. В момента я сърбяха ръцете да докопа някоя кукла. Или още по-добре сатър.

— А аз се сещам за друго — започна тя — и то е, че по някаква причина, в която дори не се опитвам да вникна, ти си вмъкнал в замъка някое от невъзможните си приятелчета, защото не се случва за първи път. Кой е този човек?

— Искаш да си призная всичко ли?

— Ако обичаш.

— Мъж, на име Сам Багшот.

— Търсен от полицията, без съмнение.

— Колкото и да е странно, да — отвърна Гали с лека възхита в гласа. Тази проява на женска интуиция го впечатли. — Но това се дължи на абсурдно недоразумение. Всъщност той е крайно порядъчен човек. Син е на стария ми приятел Боко Багшот. А е тук, защото трябва да бъде тук. Изключително важно е да поговори с онова момиче Календър, което обича, но което му е било дузпата, а то замина и никой не знае кога ще се върне. Така че трябва да остане да изчака завръщането му.

— Нима? Не съм съгласна. Ако си въобразяваш, че ще остане дори един-едничък ден, много си сбъркал. Ще наредя на Бийч да се погрижи багажът му да бъде опакован и в следващия половин час да го изнесат от къщата.

Гали запази присъствие на духа.

— На твое място не бих го правил.

— А ако не бях толкова търпелива и сговорчива, нямаше да има време дори да си опакова багажа.

— Повтарям, че правиш грешка.

— Предполагам, че тази забележка има някакъв подтекст, който не схващам.

— Ще ти просветне за секунда. Най-напред трябва да спомена, че преди Егбърт да тръгне, проведохме разговор.

— И?

— Каза, че си заминала за Лондон с едничката цел да накараш Вероника да пише на Типтън, че разваля годежа.

— И?

— Това ме озадачи. Все си мислих, че този изгряващ млад мултимилионер е зетят на мечтите ти. Не ти ли допадат мултимилионерите?

— Типтън не е мултимилионер. Загубил е всичките си пари при борсови спекулации.

— Ти ме смайваш. Кой ти каза?

— Кларънс.

— И ти гледаш на Кларънс като на достоверен източник?

— В дадения случай да. Получил информацията от самия Типтън.

— А не ти ли хрумна, че Кларънс, верен на житейските си принципи, е оплел всичко от първата до последната нишка? Нека ти обясня накратко положението. Типтън не е загубил нито пени, но и той, подобно на толкова свестни мъже преди него, попаднал в пандиза и имал нужда от дребна сума в брой, за да го пуснат. Не разполагал с такава, защото някой, в хода на вечерта, му е задигнал портфейла, тъй че се обадил на Кларънс в хотела, казал му, че е загубил парите си и би ли му заел Кларънс двайсет долара. Това е цялата истина. Ако още храниш и най-малкото съмнение по отношение на ликвидността на Типтън, нека ти светна, че когато пристигна онзи ден, караше ролс-ройс и размахваше огърлица за осем хилядарки — дребен подарък за Ви, купен от Лондон. Не съм имал привилегията да видя бельото му, но няма да се учудя, ако е ушито от долари. Хора като Типтън обичат да ги чувстват до тялото си.

При получаване на шок някои хора пребледняват, други стават патладжанени. Лейди Хърмайъни постигна и двете. Цветът изчезна от лицето й, после се върна на бегом. Близо до мястото, където стоеше, имаше малко канапе. Рухна в него на безформена купчина и в очите й се четеше ужас, сякаш виждаше гледка по-кошмарна дори от тази на брат с монокъл в черна рамка на дясното око. Дишането й стана плитко и неравномерно и Гали побърза да й се притече на помощ и да я утеши. Беше хуманен човек и нямаше желание да гледа как кръвна роднина, пък била тя и родна сестра, получава апоплектичен удар.

— Всичко е наред — рече той. — Можеш да спреш да пъхтиш. Егбърт ме помоли да прихвана писмото на Вероника, преди да стигне до Типтън, тъй че тази сутрин станах призори и го прибрах.

Облекчението, което нахлу по лицето на лейди Хърмайъни, беше толкоз необятно, че тя не можа да проговори. Целият свят й се струваше прекрасен, като дори Гали не правеше изключение. След като погъргори известно време, тя успя да изчленоразделства:

— О, Галахад!

— И аз мислех, че ще си доволна.

— Къде е? Дай ми го.

— Не е у мен.

Лейди Хърмайъни, която се беше облегнала, рязко изправи гръб.

— Изгубил ли си го? — ахна тя и апоплектичният удар отново замержеля на хоризонта.

— Не, не съм го изгубил. Дадох го на Сам. Дали ще го даде на Типтън, зависи от теб. Приеми го като почетен гост, награждавай го от време на време със слънчевата си усмивка и всичко ще е наред. Но и при най-незначително затваряне на крана на гостоприемството от твоя страна пощата на Типтън ще се обогати със съобщение от любимото момиче. Най-добре веднага започвай да се правиш на безупречна домакиня, защото ние със Сам имаме високи стандарти и не бива да ни разочароваш — отсече Гали и като усети, че по-добра реплика за напускане на сцената не може да се измъдри, остави щеката и излезе от билярдната.

Едва когато влезе в пушалнята, която беше целта му и където видя Сам да седи със замаяното изражение на човек, току-що приключил дълъг и напоителен разговор с лорд Емсуърт за свинете, му хрумна внезапна мисъл. Сестра му Хърмайъни беше жена, която високо уважаваше като противник, и той знаеше, че не приема лесно поражението. Можеше да загуби отделна битка, но не и цяла война. Беше много вероятно Сам, несвикнал с методите на единоборство в джунглата, царящи в замъка Бландингс, да е оставил писмото в стаята си, без да знае, че първото място, което ще търси домакинята му, е именно там. Разбра, че веднага трябва да се вземат предпазни мерки, защото знаеше, че претърсването няма да се забави.

— Сам — каза той, — какво направи с онова писмо, което ти дадох?

— В стаята ми е.

— Така си и мислех. Точно както подозирах. Иди го вземи.

— Защо?

— Не питай защо. Трябва ми и да се надяваме, че още е там. А — въздъхна той, когато Сам се върна, — всичко е наред. Бързите действия ни спасиха. Дай ми го.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го сложа в дебел канцеларски плик и ще го пъхна в някое от чекмеджетата на Кларънс. Дори на Хърмайъни — продължи Гали с разбираемо самодоволство — не би й минало през ум да погледне там.

3.

Гали не беше сгрешил в предсказанието си, че много скоро ще се проведе претърсване на стаята на Сам. Още докато той говореше, лейди Хърмайъни реши да претършува всяко кътче и да не остави камък непреобърнат. Първото, което направи, след като Гали си тръгна, беше да се обади на дъщеря си Вероника и да й обясни фактите, свързани с финансовото състояние на Типтън, а когато Вероника нададе писък, сходен по сила на онзи, изпуснат от племенницата на Джордж Сирил Ненагледния Марлийн, и заекна: „Но, маамиии, а писмото?“, тя я увери, че не бива да се тревожи за това, тъй като мама се е погрижила за всичко и Типтън никога няма да го види. След това се впусна да търси племенника си Уилфред Олсоп, когото смяташе да назначи за свой помощник в разследванията. Намери го във вестибюла да почуква замислено окачения там барометър и рязко му заповяда веднага да спре да чука и да я придружи до будоара й.

С изключение на наблюдението, че според барометъра, който до този момент винаги е бил съвсем искрен, скоро ще има гръмотевична буря, Уилфред нямаше какво да допринесе към разговора, докато се качваха по стълбите. От ранно детство обществото на леля му Хърмайъни винаги му причиняваше крайно неудоволствие и го караше да се чуди кой ли от греховете и пропуските му ще извади на бял свят за коментар по своя рядко откровен начин. Макар в момента съвестта му да бе относително чиста, не можа да потисне тръпката на напрежение, когато стигнаха в будоара и тя рязко му нареди да седне. Видът й не му допадна. Беше очевидно, че ври и кипи. Ако някога сте виждали вкисната леля, то тази вкисната леля беше точно тази вкисната леля.

За свое облекчение откри, че не той е вдигнал кръвното й.

— Уилфред — започна тя, — имам нужда от помощта ти.

— От кое? — смая се Уилфред. Не можеше да си представи положението, с което тази властна жена не би се справила и без външна подкрепа. Освен, разбира се, ако не решаваше кръстословица и не беше се запънала на дума с три букви, започваща с „Е“ и означаваща голяма австралийска птица, в който случай умът му бе на нейно разположение.

— Трябва да гледаш на всичко, което ще ти кажа, като на строго поверително.

— Ама естествено. Няма да кажа на жива душа. Какъв е проблемът?

— Ако имаш добрината да ме изслушаш, ще ти го обясня. Възникна крайно сериозна неприятност. Виждал ли си онзи Огъстъс Уипъл, който от вчера е тук?

— Да, по време на хранене. Защо?

— Той не е Огъстъс Уипъл.

— Според слуховете, които дочух, е. Чичо Кларънс непрекъснато го нарича „господин Уипъл“.

— Осмелявам се да заявя, че е натрапник.

— Велики Боже! Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна.

— Тогава защо не го изриташ?

— Точно това се каня да ти обясня. Безпомощна съм. У него има писмо от Вероника.

— Че тя познава ли го?

— Разбира се, че не го познава.

— Тогава защо му пише?

— О, Уилфред!

— Лесно е да викаш „О, Улфред!“, но на мен ми се зави свят. Щом Ви не го познава, как така си пишат? Не разбирам.

— Писмото е до Типтън.

— До Типи?

— Да.

— Чакай да изясним тая работа. Казваш, че писмото е адресирано до Типи?

— Да, да. Да!

С широк жест на отчаяние Уилфред събори масичка, накичена с ваза с рози и снимка на полковник Уедж в униформата на Шропширската лека пехота.

— Ако смяташ, че това изяснява нещата, много грешиш. Изобщо не разбирам ролята на Типи. Направо не виждам…

— Уилфред!

— Да?

— Млъкни! Как да ти обясня, като все ме прекъсваш?

— Извинявай. Продължавай. Имаш думата. Но все пак твърдя, че главата ми се върти.

— Всичко е съвсем просто.

— Според теб!

— Какво?

— Нищо не съм казал.

— Каза нещо.

— Просто хлъцнах.

— Та както казах, всичко е съвсем просто. Поради някаква причина Вероника се чувстваше потисната и нервна и в това мрачно настроение реши, че ще направи грешка, ако се омъжи за Типтън. Тъй че му написа писмо, с което развали годежа. Естествено, сега горчиво се кае, но писмото беше пуснато.

— Кога?

— Преди два дни.

— Тогава Типи трябва вече да го е получил.

— Непрекъснато ти повтарям, че е у онзи човек. Той го е взел и…

— Те изнудва?

— Точно така.

— Какво иска? Пари?

— Не, не пари. Но ще даде писмото на Типтън, ако не му разреша да остане в замъка.

— А ти не искаш да остане?

— Разбира се, че не искам.

— Даа — съобщи Уилфред лошата новина, — според мен те е хванал натясно. Няма къде да мърдаш. Не можеш да допуснеш Типи да види писмото. Само един поглед върху него ще е достатъчен да взриви всичките ти мечти и надежди за зет милионер.

Настъпи неловко мълчание. Наруши го Уилфред, който заяви, че по негово мнение братовчедка му Вероника трябва без минута закъснение да се кандидатира за тапицирана килия в някоя не твърде претенциозна лудница. Забележката разяри майката у лейди Хърмайъни.

— Какво искаш да кажеш? — ядосано запита тя.

— Да пише подобно писмо! Трябва да е изкукала.

— Казах ти, че беше потисната.

— Онази потиснатост е нищо в сравнение с потиснатостта, която ще я налегне, когато Типи я зареже. Повтарям, че трябва да я заведете на психиатър.

Лейди Хърмайъни откри, че маниерът на племенника й е твърде различен от обичайното му раболепие — факт крайно досаден, но сега не беше време да му чете конско. Стори й се, че ако трябва да отблъсне тези упреци по отношение интелигентността на дъщеря й, се налагаше да разкрие истината. Зае се неохотно с тази задача.

— Вероника не е виновна. Аз, подведена от чичо ти Кларънс, бях останала с погрешното впечатление, че Типтън е загубил всичките си пари. Естествено, не можех да допусна тя да се омъжи за просяк. Човек трябва да е практичен. Затова я посъветвах да развали годежа.

— А, ясно. И тя не се възпротиви?

— В началото беше малко разстроена.

— Не се учудвам. Луда е по Типи.

— Но е разумно момиче и разбра колко невъзможен е подобен брак.

— Наистина ще бъде невъзможен, ако Типи види писмото.

— Няма да го види. Ще претърся стаята на онзи човек, ще го намеря и ще го унищожа.

Уилфред се оцъкли. Годините на близост го бяха оставили с впечатлението, че леля му Хърмайъни не се спира пред нищо, но никога досега не беше я подозирал в чак такъв авантюризъм. Винаги беше предполагал, че проклетията й се свежда до думи, не до дела. Гъргорещ звук, подобен на въздух, напускащ надута детска играчка, известна като умиращ паток, показа колко е поразен.

— Ще претърсиш стаята му?

— Да, и искам да ме придружиш.

— Кой, аз? Защо аз?

— Ще ми трябваш да стоиш на пост пред вратата и да ме предупредиш, ако някой се зададе. Най-добре ще е да запееш.

— Да запея!

— Да.

— Какво?

Лейди Хърмайъни често беше чувала за тайни общества, където заговорници заговорничат, но се зачуди дали някой заговорник в тайно общество е срещал подобна трудност при набиването в главата на друг заговорник какво той, първият заговорник, се опитва да заговорничи. Трябваха й много усилия, за да се въздържи от думите, които биха я облекчили, но и неизбежно биха отчуждили единствения възможен съюзник, към чиито услуги можеше да се обърне. Задоволи се с широк жест на отчаяние, напомнящ онзи на племенника й.

— Какво значение има? Не те моля да се явиш на концертния подиум. Няма да пееш в „Ковънт Гардън“. Запей каквото и да е.

Уилфред прецени наум репертоара си и се спря на парчето за още една чаша кафе и още едно парче сладкиш, което Типтън го беше научил по време на веселбата им в Ню Йорк. Харесваше и текста, и музиката. Творба, както беше разбрал пак от Типтън, на маестро Бърлин10, създател на текста и музиката на „Рагтайм оркестърът на Александър“ и други страхотни парчета.

— Ами добре — рече той, макар и без ентусиазъм. — А тогава ти какво ще направиш?

— Ще избягам.

— По водосточната тръба?

— През френския прозорец на ливадата. Настанен е в Градинския апартамент — с горчивина отбеляза лейди Хърмайъни. Не би допуснала един натрапник дори в таванска стаичка, а Градинският апартамент беше най-луксозното помещение в замъка Бландингс. Там се настаняваха гости от ранга на херцог Дънстабъл, за които и най-доброто не беше достатъчно добро.

Изявлението на леля му, че ще трябва да изпълнява главната роля в подобно шпионско начинание, накара Уилфред Олсоп да добие вида на племенник, върху чиято глава неочаквано е паднал таванът, и точно така изглеждаше, когато тя продължи.

— Първото, което трябва да направим, е да го премахнем от пътя си.

— Какво!

— Иди да му кажеш, че чичо ти Кларънс го очаква в кочината на Императрицата.

— Мъдра идея — с облекчение продума Уилфред. Използваният от нея израз „трябва да го премахнем от пътя си“ за миг го беше заблудил. Беше се уплашил, че ще го накара да причака някъде фалшивия Уипъл и да го пречука със сатъра. Не би се учудил. Струваше му се, че е готова да стигне до всякаква крайност, и започваше да се чувства като Макбет на съвещание с лейди Макбет. Тръгна да търси Сам с по-леко сърце, отколкото смяташе, че е възможно.

Сам още беше в пушалнята и получи известието без удоволствие. През краткото време на познанството си с лорд Емсуърт беше развил топло чувство към него и винаги беше готов с удоволствие да си бъбри с него за страната на Бронте или земята на Дикенс и изобщо за всичко с изключение на свинете, но нещо му подсказваше, че по време на предстоящата им среща домакинът му ще се съсредоточи именно върху тези полезни животни. Все пак нямаше как да обърне гръб на поканата и тръгна към кочината, като използва прекия път през зеленчуковата градина, по който бяха минали вчера, та старшина Евънс, застанал на прозореца на килера на Бийч с чаша портвайн в ръка, имаше прекрасната възможност да го огледа от глава до пети. За секунда остана втрещен, после с кратко „Хо!“ захвърли чашата и се впусна в преследване. Никой леопард, надушил плячка, не би се понесъл по-целеустремено. Това бе първата му възможност от месеци насам да извърши достоен за внимание арест и беше твърдо решен да не я пропусне.

Първото нещо, което Сам забеляза при пристигането си в кочината, беше пълната липса на лорд Емсуърт. Това силно го задръсти, защото Уилфред определено му беше казал, че домакинът му го очаква именно там. Реши, че е станала грешка, и зарадван от отсрочката, запали цигара. Тъкмо го направи и с гръм и светкавици бурята, която се тъкмеше цял следобед, избухна с ярост, която вероятно би изненадала и барометъра, който Уилфред почукваше във вестибюла. Той бе предсказал лошо време, но едва ли скалата му предвиждаше подобно природно явление. На разклатената нервна система на Сам ставащото се стори като комбинация от най-забележителните характеристики на наводнението в Джонстаун и Денят на страшния съд.

Трябваше да потърси подслон, а за щастие съвсем близо имаше такъв. По средата на пътя между зеленчуковата градина и ливадата, където бе щабът на Императрицата, имаше нещо, което приличаше на, и наистина беше, барака за инструменти. Вътре, предположи той, сигурно щеше да е задушно и вероятно смрадливо, но тези недостатъци бяха засенчени от факта, че щеше да е сухо, а сухотата беше онова, което търсеше в момента. Беше вътре след броени секунди и тъкмо се поздравяваше за бързината, когато вратата се затвори с трясък зад гърба му и той чу звука на резето.

— Хой! — извика Сам, а отвън проговори глас — студеният метален глас на полицай, изпълнил дълга си.

— Арестуван сте — рече той.

Настъпи мълчание. Първоначалното намерение на старшина Евънс беше да влезе след Сам в бараката и веднага да го арестува, но след това размисли и промени плана. Усети, че ще е по-добре да изчака подкрепление. Не беше забравил, че точно този злосторник има тежка ръка, и не му се щеше да я опита отново. Тъй че спусна резето, извика: „Арестуван си“ и забърза обратно към килера на Бийч да телефонира в участъка за кола и помощник, за предпочитане по-едър и мускулест.

Сам усети слаба утеха от факта, че полицаят щеше да подгизне до кости.