Галахад в Бландингс

1.

Провинциалното градче Маркет Бландингс е една от гордостите на Шропшир, и то напълно основателно. Живописната Главна улица, покритата с мъх църква, магазините с червени покриви и старовремските странноприемници с горните си етажи, уютно надвесени над паважа, очароват окото и особено окото, свикнало ежедневно с гледката на Халси Корт, Лондон.

Сам прецени мястото като естетично издържано веднага след пристигането си, а следващия следобед, докато седеше с топче хартия и молив в градината на „Гербът на Емсуърт“, откри, че магията му действа благотворно и в професионално отношение. Всички писатели добре знаят, че нищо не може да се сравни по благотворното си въздействие върху творческите способности със смяната на околната среда. В Халси Чеймбърс Сам не пожъна успехи при опитите си да отрази приключенията на котенцето Пухчо, а сега откри, че историята сама се лее от перото му. Не след дълго стигна до момента, когато имаше всички основания да напише „Край“ с доволното усещане, че стига редакторът на „Лигавчета и гащеризончета“ да не страда от размекване на мозъка, какъвто риск винаги съществува при редакторите, чекът е фактически вече в джоба му.

Като изпълни задачата си, мислите му, подобно на мислите на всеки друг писател, приключил с трудната работа, се насочиха към бирата. Снощи на вечеря, а също и през деня на обяд беше опитал творението на „Гербът на Емсуърт“ и го намери за превъзходно. Стана, остави хартията и молива в стаята си и се запъти към бара. Точно в този момент икономът Бийч със сгорещен и измъчен вид се дотътри вътре.

Привършил задълженията си около обедната маса и без повече икономски задължения до часа на вечерята, Бийч мудно пое надолу по дългата алея на замъка Бландингс, мина през портата в дъното и запъхтя по стръмния път. Околността бе обхваната от непосилна жега и слънцето прежуряше, но въпреки настойчивите съвети на поета Кауард да се избягват ултравиолетовите лъчи намерението му беше да изтрамбова пеша до „Гербът на Емсуърт“ — разстояние от близо три километра, и своевременно да се върне.

Хъксли Уинкуърт би останал крайно доволен, ако научеше, че този атлетичен подвиг се явяваше пряк резултат от критиката му предишната сутрин. Думите му бяха уязвили Бийч, защото нетактичната им откровеност целеше именно да нарани, но като справедлив човек след дълъг размисъл осъзна, че детето, макар и изразило се по твърде недостоен начин, може би имаше право, фигурата му май наистина бе понатежала и имаше нужда от намаляване на теглото. Заседналият икономски живот си казваше думата.

Не е нужно да споменаваме неприятните му изживявания по пътя — капките пот, запъхтяването, пришката на десния крак. Хроникьорът се спира едва на момента, когато, добрал се до „Гербът на Емсуърт“, той докуца в бара и като облиза жадно устни, помоли барманката да му наточи халба от бирата, която Сам бе намерил за толкова галеща небцето. Чувстваше, че честно я е заслужил.

Името на барманката беше Марлийн Ненагледната, тъй като се явяваше племенница на Джордж Сирил Ненагледния — бившия свинар на лорд Емсуърт. Бийч недолюбваше Джордж Сирил, като го смяташе за нисш пролетарий, и още по-лошо — за човек без уважение към висшестоящите. Беше подочул, че в няколко случая този парий го е нарекъл „дърт дебелак“ и „надут мърморко“, а случаят, когато се беше обърнал към него с думите „Ей, пуяк“, не увяхваше в паметта му. Нищо, дори слабо напомнящо за дружелюбие не можеше да съществува между него и бившия свинар, но икономът проявяваше търпимост и симпатия към Марлийн и когато след няколко любезни фрази той извади сребърния си часовник, спечелен в турнира по хвърляне на стрелички, да види как напредва времето, а тя каза: „Ооо, господин Бийч, мога ли да го погледна?“, той охотно го откачи от сакото си и го остави на тезгяха, поласкан от интереса на момичето.

Не можеше да желае нищо повече от реакцията й. Тя изписка два пъти и се изкикоти.

— Ах, колко е красив, господин Бийч!

— Много хубава награда.

— И наистина ли го спечелихте от стреличките?

— Имах този късмет.

— Направо е страхотен.

Все едно, че му каза: „Трябва да сте много добър на стрелички, господин Бийч“ и Бийч тъкмо приемаше похвалата със скромно махване с ръка, когато в бара влезе старшина Евънс от полицията на Маркет Бландингс. Беше паркирал велосипеда си отвън и идваше да обърне набързо една бира, преди да продължи обиколката си. Но като видя Бийч, временно забрави за мисията си. Тази сутрин на гарата беше чул много хубав виц от сержанта си, та искаше да го разпространи.

— Здрасти, господин Бийч.

— Добър ден, господин Евънс.

— Имам специален виц за вас.

— Тъй ли?

— Марлийн, не е за твоите уши. Елате отвън, господин Бийч.

Тръгнаха да излизат заедно точно когато Сам стигна до вратата. Сблъсъкът беше неизбежен.

— Извинете, сър — рече Бийч.

— Грешката е моя. Изцяло моя. Извинете, извинете, извинете — отвърна Сам.

Говореше с весел трепет в гласа, защото настроението му беше бодро и оптимистично. Не само фактът, че бе завършил разказа и се бе сбогувал с котенцето, към което и без това не питаеше топли чувства, лежеше в основата на това усещане за благополучие. Разговорът му с Гали в Халси Чеймбърс го беше стимулирал, както често се случва с хората, разговаряли с Гали. Беше го оставил с убеждението, че е достатъчно само да се види със Санди, да проведе с нея открит дебат около кръглата маса и всички недоразумения, ако станалото между тях можеше да се нарече така, щяха да бъдат забравени. Щеше да й каже, че съжалява, загдето я е нарекъл риж инат, тя щеше да му се извини, че го е замерила с пръстена, щяха отново да се целунат с насълзени очи, както тъй добре се беше изразил покойният лорд Тенисън, и всичко щеше да се оправи. Не хранеше никакво съмнение в правотата на Гали, че работата е опечена, та светът му изглеждаше прекрасен. Обичаше всички срещнати. Едва бе погледнал охранения тип, с когото се бе сбутал на вратата, но беше сигурен, че той ще се окаже крайно мил охранен тип, ако го опознае по-отблизо. Хареса му и вида на старшина Евънс, а и външността на Марлийн Ненагледната, към която се приближаваше с чаровна усмивка и молба да му наточи халба от еликсира, с който „Гербът на Емсуърт“ оправдано се гордееше.

— Хубав ден — отбеляза Марлийн, като изпълни поръчката, защото много я биваше по разговорите. Една барманка трябва да притежава светкавична реакция. Последната създава приятелска атмосфера и стимулира стокооборота.

— Чудесен — не по-малко сърдечно откликна Сам. — Ей, някой да не ви е подарил часовник? Да нямате рожден ден?

Марлийн се изкиска. Премузикален звук, реши Сам. В настроението, в което беше, и скърцането на вилица по чиния щеше да му достави музикална радост.

— На дъртия дебелак е. Спечелил го на турнира по мятане на стрелички.

— Дъртия дебелак? Говорите за господина, с когото току-що изтанцувах една румба?

— Чичо Джордж винаги го нарича дъртия дебелак. Чичо Джордж е много забавен.

— Не се съмнявам в духовитостта му. А защо е на тезгяха?

— Показваше ми го, но излезе, защото старшина Евънс искаше да му разкаже мръсен виц.

— Какъв виц? Не го ли знаете случайно?

— Не, не го знам.

— Трябва някой път да го накарам да ми го разкаже. Да — рече Сам, като взе часовника, — наистина е много хубав. Струва си да се спечели дори с цената на целодневно мятане на стрелички, което по мое мнение е най-тъпият начин на света да си прекараш в…

Щеше да каже „времето“, но думата угасна на устните му. Вратата на бара на „Гербът на Емсуърт“ гледаше към пътя и при хубаво време винаги беше отворена. И ето че покрай нея на колело мина червенокосо момиче, при вида на което всички мисли за бири, часовници и барманки бяха изтрити като с мокра гъба от мисълта му. Изтърча навън, викайки името й, и тя стреснато се огледа. Когато го видя, очите й се ококориха и като рипна на колелото, отпраши с всичка сила. Сам, ругаейки, хукна подир нея, макар че надеждата за конструктивен резултат беше нищожна.

Докато тичаше, смътно чу зад гърба си някакъв звук като локомотивна свирка, но нямаше време да му обърне внимание.

2.

Локомотивоподобната свирка, която така слабо впечатли Сам, се беше изтръгнала от устата на Марлийн Ненагледната. Потрябваха й няколко секунди, за да изтича до вратата и да изскочи навън, защото остана известно време парализирана от смайване. Досега бе водила мирно съществуване и нищо, дори бегло напомнящо кражбата на ценни часовници под самия й нос, не бе смущавало безметежието му. Барът на „Гербът на Емсуърт“ не беше кръчмата на Мейлмют в Дивия запад, където почнат ли момчетата да се веселят, може да се очаква поне да застрелят пианиста. Клиентите тук бяха порядъчни господа от категорията на иконома Бийч, собственика на гаровото такси Дж. Робинсън и аптекаря Булстроуд. В свърталището й за първи път се появяваше клиент от типа на Опасния Дан Макгрю, като току-що избягалия от него.

И тя съответно онемя. После гласните й струни възвърнаха поносима форма и Марлийн изрази загрижеността и раздразнението си с протяжно: ИИИИИИИИИИИИ!!?!, което вероятно се чу в не една далечна енория.

То положително заинтригува както Бийч, така и старшина Евънс, които се кискаха на вица, застанали на няколко метра. Гласът й прозвуча за тях като сигнал за атака на бойни коне. Бяха забелязали Сам да излиза и да хуква по пътя, но не бяха помислили нищо лошо и отдадоха подвижността му на внезапно припомнена среща. Но когато осъзнаха, че именно напускането му бе причина за ИИИИИИИИ!!?!-то на Марлийн Ненагледната, здравият разум им подсказа, че е извършено злодеяние. Уравновесени момичета като Марлийн не надаваха ИИИИИИИИИИИ!!?! без основателна причина. Така че двамата хукнаха към нея — старшината взе преднина, защото телосложението на Бийч бе разчетено повече за красота, отколкото за високи скорости, и той изостана с една-две дължини.

— Кво става? — запита старшина Евънс, лаконичен както винаги. Опитен наблюдател, той забеляза, че Марлийн кърши ръце, и този жест му се стори многозначителен. Комбиниран с ИИИИИИИИИИИИ!!?! — положително значеше нещо.

— О, господин Бийч! Господин Бийч!

— Какво има, госпожице Ненагледна?

— Оня отмъкна часовника ви! — извика Марлийн, а ръцете й продължаваха да се кършат. — Сложи го в джоба си и избяга с него!

Тези думи произведоха съвършено различно въздействие върху двамата мъже. Бийч замръзна като статуя на изумлението, защото часовникът наистина му беше много скъп и загубата му го накара да се почувства като някой от поетите на деветнайсети век, които постоянно губеха скъпите си газели. Не беше изпитвал подобно усещане за безутешност от онази вечер, когато един от гостите на вечеря в замъка бе поискал малко вода да си разреди бялото вино. Това го накара да се запита накъде върви светът.

От своя страна старшина Евънс бе открил в думите й всички вливащи енергия качества на широко рекламиран тоник. Там, където Бийч скърбеше, той се вземаше в ръце. Кръстът, който трябва да влачи на плещите си всеки английски селски полицай, е липсата на дух и инициатива у местните престъпни класи. Човек като нюйоркския полицай Гароуей винаги има подръка повече от необходимите му разпространители на наркотици, взломаджии и психопати със секири, съсекли шестима, докато в Маркет Бландингс ще извадите късмет, ако налетите на куче без нашийник или безредици в кръчмата в някоя съботна вечер. Бяха минали месеци, откак старшина Евънс бе извършил що-годе приличен арест, и този внезапен изблик на престъпност извади на повърхността най-доброто у него. Да скочи на велосипеда си и да завърти педалите като състезател в шестдневно състезание беше въпрос на секунда. Не се спря дори да ревне: „Хо!“ — стандартният му коментар на необичайното.

Не след дълго забеляза мъжа, издирван от полицията. Сам на бърза ръка заряза преследването, осъзнал безплодността на напъните на бегач да застигне велосипедист с преднина от петдесет метра. Стоеше по средата на пътя, а устните му мърдаха в безмълвен монолог, който, ако се чуеше, нямаше да има шанс да мине през цензурата дори в нашето либерално време на свободното слово.

Слънчевото настроение, с което бе започнал неговият ден, беше попарен от слана. Пет минути по-рано беше приятел на целия свят, директно излязъл от Дикенсов роман, а сега гледаше на човешката раса с лошо око и не виждаше бъдеще пред себе си. Когато пристигна старшина Евънс с колелото, той реши, че никога не е виждал полицай, чиято външност толкова да не му допада. Струваше му се, че човекът няма нито едно качество, достойно за похвала.

От своя страна старшината също не го одобряваше. Човек трябваше да е крайно слаб четец на лица, за да забележи в погледа му нещо, дори слабо напомнящо симпатия. Имаше лице, сякаш издялкано от дълговечен материал, като гранит например, и остави велосипеда на земята със зъл блясък в очите. Като тръгна към Сам, някой пътешественик, обиколил Изтока, добре познаващ тигрите от джунглата, веднага би забелязал приликата му с такъв, готвещ се да скочи връз плячката си.

— Хо! — рече той.

Правилният отговор, естествено, би бил: „Хо и на теб“, но Сам беше прекалено погълнат от мрачните си мисли, за да му отговори. Взираше се начумерено в старшина Евънс. Не знаеше защо този досадник му натрапва компанията си и присъствието му го дразнеше.

— Е? — лаконично и през зъби произнесе той. — Какво искате?

— Теб — отсече още по-лаконично старшината. — Какво правиш с тоя часовник?

— С кой часовник?

— С този — отвърна старшина Евънс, ловко го измъкна за верижката от десния външен джоб на сакото на Сам и го залюля пред носа му.

Сам се втрещи, точно както в детството си се втрещяваше от фокусите на някой маг, извадил от чужд цилиндър два заека и аквариум със златни рибки.

— Боже мой! — ахна той. — Това е на дебелия мъж в „Гербът на Емсуърт“.

— Прав си, принадлежи на дебелия мъж в „Гербът на Емсуърт“.

— Взел съм го по грешка.

Старшина Евънс не беше човек, който лесно се разсмиваше. Дори на вица на сержанта, колкото и пиперлив да беше, само се беше усмихнал. Но това изказване изтръгна от него бърз кикот, а след кикота последва саркастично изхилване. Друг човек би казал: „Да, да, вярвам ти“, но той реагира само с „Хо!“.

Сам разбра, че се налагат обяснения.

— Случи се следното. Момичето на бара ми го показваше, а аз изведнъж видях някого… ъъъ… някого, с когото исках да разменя две думи, да минава край вратата и затова изтичах навън.

— С часовника в джоба.

— Трябва да съм го пъхнал там несъзнателно.

— Хо!

Разкаянието, че беше лишил един добър човек от несъмнено ценното му притежание, поуспокои Сам. Все още чувстваше враждебност към човешката раса и с радост би минал без нея, но виждаше, че е извършил нещо лошо, и се налагаше да се извини. Цъкна само укорително с език.

— Крайно идиотска постъпка. Ще го върна на собственика му.

— Аз ще го върна на собственика му.

— Ще го направите ли? Много мило от ваша страна. Той ще се зарадва. Хубавичко ще се посмеете двамата.

— Хо!

Тази сричка засилваше неприязънта, която Сам от самото начало изпитваше към този натрапник в синя униформа.

— Не можете ли да кажете нещо друго освен „Хо“? — изсъска той.

— Мога — изръмжа старшина Евънс. По правило не действаше прибързано със заподозрените, но рядко му се предлагаше такъв сгоден случай. С непреодолимо доволния вид на комик, комуто партньорът е подал правилната реплика, той продължи: — Да, мога да кажа и нещо друго освен „Хо!“. Мога да кажа: „Арестуван сте!“ — заяви доволно той и сложи ръка на рамото на Сам.

Моментът не беше подходящ за слагане на ръце върху рамото на Сам. Той и бездруго едва понасяше разговора с мъж, който видимо съчетаваше у себе си всичко ненавистно в дадена раса, а именно човешката, която Сам особено силно мразеше, та разтривката по врата от негова страна беше, както се казва, последната капка. С рефлекс, който би заинтригувал доктор Павлов, юмрукът му изхвърча, чу се звънлив звук при съприкосновението му с окото на старшината, извършено с цялата сила на мускулестото тяло. Старшината политна назад, кракът му се препъна в някакъв камък и той го стовари на земята с трясък, достоен за двама старшини. А Сам се хвърли към колелото, яхна го и отпраши със скорост, която Бийч в атлетичната си младост би могъл да достигне, но не и да надмине. Ако беше жив четирийсет години преди това, ако беше член на църковния хор, в който участваше Бийч, и ако гласът му по някакво щастливо стечение на обстоятелствата не бе започнал да мутира до първата неделя след Богоявление, което би му осигурило правото да участва в състезанието, в което икономът се бе увенчал с лаври, надпреварата вероятно щеше да завърши с две първи места.

3.

Ако тръгнете от точка, разположена на около двеста метра от Маркет Бландингс, на велосипед, току-що задигнат от местния полицай, и започнете да въртите педалите по главния път, скоро ще стигнете до малка паланка на име Бландингс Парва, разположена досами портите на замъка Бландингс. Състои се от няколко къщурки, църква, викариат, универсален магазин, езеро с патенца, бензиностанция (единствената дан на съвременността) и странноприемница „Синият Глиган“. В последната настъпи краят на пътешествието на Сам.

Беше изминал пеша последните етапи от маршрута, защото малко преди Бландингс Парва му мина през ума, че колкото по-скоро се отърве от арабския си жребец, толкова по-добре ще е за него. Никога не се препоръчва дълго да задържате краден и търсен велосипед, особено ако е бил собственост на полицейските сили. Та затова на около четиристотин метра преди финала Сам подпря превозното средство на крайпътен прелез и така влезе в помещенията на „Синият глиган“, дегизиран като безукорен пешеходец. Седна в мрачната хладна бирария и започна да обмисля положението, в което се бе озовал.

Веднага осъзна, че попада в графата не твърде розово. Колкото и да лъскаше фактите, не можа да стигне до друго заключение, освен че е беглец от правосъдието, с едни гърди пред полицията. Преброи наум различните престъпления, които бе извършил — кражба на часовник, кражба на велосипед, оказване съпротива на полицай при изпълнение на служебните му задължения, причинявайки му телесна повреда, и остана с усещането, че ще извади късмет, ако се отърве с доживотна присъда.

Проблемът какво да направи оттук нататък надхвърляше възможностите му. Налагаше се участието на по-умна глава и за щастие на един хвърлей място имаше точно такава.

— Бихте ли ми дали лист и плик за писмо? — обърна се той към собственика. — Има ли наблизо някой, който да занесе в замъка бележка на господин Галахад Трипуд?

Собственикът отвърна, че синът му Гари ще се радва да извърши услугата срещу шест пенса.

— Ще му дам цял шилинг — обеща Сам.

Не беше богат човек и за него шилингът си беше шилинг, но ако той можеше да му осигури среща с човека, към чиято интелигентност и изобретателност хранеше най-дълбоко уважение, нямаше да бъде прахосан.