Галахад в Бландингс

1.

Халси Корт, макар и разположен в Мейфеър, не е моден квартал. Представлява малка, тъмна, мръсна, задънена уличка, прекалено изобилстваща с бездомни котки, парцаливи вестници и разлагащи се бананови кори, за да привлече тълпи от висшето общество. Херцозите я избягваха, маркизите я заобикаляха, а виконтите не биха стъпили там пари да им даваш. Състои се от няколко мърляви кантори и жилищен блок — Халси Чеймбърс, с апартаменти, населени предимно от младежи с тънки портфейли, които не могат да си позволят да бъдат придирчиви в избора си и се радват, че имат евтин покрив над главата. Джеф Милър — автор на криминални романи, беше прекарал съществена част от живота си там, също и Джери Шусмит — издател, докато седмичникът „Пикантерии за обществото“ не се раздели с услугите му. Сега, когато и двамата се бяха оженили и преместили, литературното поприще се представляваше от доскорошния годеник на Санди Календър Самюел Галахад Багшот.

Когато попълваше формуляри и даваше информация на любопитни бюрократи, Сам се описваше като адвокат, но пишещата машина беше тази, която му позволяваше да си плаща наема и да се радва на три умерено пълноценни хранения на ден. Подобно на множеството начеващи адвокати, и той писателстваше усърдно, докато чакаше наплива на клиенти. Твореше кратки, умни статии за риболова с мухи, здравословния начин на живот, развитието на мускулите, големите любови през вековете и съвременното момиче. Съчиняваше непретенциозни стихове, рецензии за романи, правеше интервюта със знаменитости, пишеше обстоятелствени брошури за страната на Бронте и земята на Дикенс, разкази за умствено недоразвити възрастни, разкази за момчета със забавено интелектуално развитие и приказки за хидроцефални деца. Именно последният упоменат сектор от дейността му го занимаваше сутринта, когато Гали потегли за Лондон. Пишеше разказ за котенце, наречено Пухчо, за който се надяваше, ако всичко мине добре и издателят има сърце, да бъде отпечатан в коледния брой на „Лигавчета и гащеризончета“.

Не приличаше на млад човек, който би писал разкази за котенца на име Пухчо или дори за котенца, чиито кръстници са проявили по-непретенциозен вкус при избора на имената им, защото външността му определено клонеше към липсата на мекота. Снажен би било прилагателното, с което стилист като Гюстав Флобер би си послужил за описанието му, макар че, бидейки французин, би казал dur или coriace, което обаче си е все същото. Беше едър и набит и навремето го разглеждаха като една от надеждите за включване в английския национален отбор по ръгби, а любовта към бокса му бе оставила в наследство нестандартен нос и ухо, родеещо се с карфиола. Ако той ви развеждаше из страната на Бронте или земята на Дикенс, вероятно щяхте да потреперите при мисълта да замръкнете с него в самотно блато или тъмен сокак, но тревогата ви щеше да е напразна, защото въпреки плашещата външност по душа приличаше на нюйоркския полицай Гароуей — източник на радост и светлина. Извън игрището за ръгби и боксовия ринг всяко нещо, наподобяващо насилие, би го покрусило.

Тъкмо беше написал думите: „На света нямаше по-палаво котенце от Пухчо“ и се облегна на стола с усещането за добро начало, но все пак се чудеше за развоя и обратите на сюжета, когато на вратата се позвъни. Отиде да отвори и видя върху изтривалката дребен, спретнат, възрастен господин с монокъл, който вежливо му пожела добро утро.

— Добро утро — отвърна Сам, неотстъпващ по вежливост. Хрумна му, че това може да е адвокат, носещ някое дело, но всъщност не се надяваше. Адвокатите, когато имат нужда от помощник, го приемат в кабинетите си в „Линкълнс Ин“ или някъде другаде, рядко носят монокли и никога не се усмихват широко като този посетител. Пък и по правило не бяха толкова свежи и цветущи.

Това, което веднага направи впечатление на Сам за Галахад Трипуд беше, че изглежда рядко добре за годините си. Гали създаваше това впечатление у всички, които го виждаха. След живота, който бе водил, той просто нямаше моралното право да пращи от здраве, ала го правеше. Докато повечето от съвременниците му отдавна бяха хвърлили кърпата и прекарваха времето си по лечебни курорти да церят подаграта, той неустрашимо продължаваше да се въздига по стъпалата на изпитите уискита със сода към по-възвишени неща3. Беше открил голямата тайна на вечната младост — да не спира шишето от движение, да не пуши само когато щрака запалката си за следващата цигара и никога да не си ляга преди три часа през нощта.

— Колко добре изглежда — беше се учудила веднъж една от племенниците му. — Крайно необичайно е за човек, живял живота си като него, да пращи до такава степен от здраве. Където и да се огледаш, виждаш мъже, водили образцов начин на живот, и въпреки това преждевременно състарени, а добрият стар чичо Гали, който не си е лягал нощем до петдесетгодишната си възраст, още пърха наоколо свеж като краставичка.

— Да? — рече Сам.

— Господин Багшот?

— Да.

— Казвам се Трипуд.

— О, така ли?

— Галахад Трипуд.

Името докосна някаква струнка в паметта на Сам. Покойният Бъркли Багшот често го беше споменавал, когато се отдаваше на възпоменания. Разговорите за приятелите му от добрите стари времена неизменно опираха до Гали.

— О, нима? — ухили се широко той на свой ред. — Чувал съм баща ми да говори за вас.

— Значи все пак си синът на стария Боко? Така си и мислех.

— Били сте големи приятели, ако не се лъжа.

— Неразделни.

— Предполагам, затова ме е кръстил Галахад.

— Да, прекрасна идея. Искаше да ти стана кръстник, но реши, че няма да е безопасно за теб. Щял си да започнеш живота си с прекалено голям хендикап.

— Много мило, че ме навестихте. Как открихте адреса ми?

— Даде ми го Санди Календър, когато тази сутрин тръгвах от замъка Бландингс.

— О? — Сам сухо преглътна. — Значи познавате Санди?

— От доста време. Запознахме се във Вашингтон, където работеше за Чет Типтън, мой добър приятел. Той, клетият, предаде Богу дух, та тя дойде в Лондон да си търси работа. Срещнах я случайно, когато сестра ми Хърмайъни наемаше секретарка за брат ми Кларънс, та я препоръчах и я назначиха. Тази сутрин, като тръгвах, ми връчи този пакет за теб. Видях името ти, инициалите С. Г. ми се сториха многозначителни и реших да го донеса лично в случай, че си човекът, за който те смятах, ако схващаш мисълта ми. Не знам колко на колко би дал един букмейкър да се окажеш синът на Боко, но реших, че си струва да проверя, и сляпата ми догадка се оказа правилна.

— Разбирам. Ъъъ, как е Санди?

— Физически пърха, душевно — недотам. Има вид на човек, погълнат от мрачни мисли, като например развален годеж или нещо подобно. Прав ли съм в предположението си, че този пакет съдържа писмата ти?

Сам унило кимна.

— Така и очаквах. Каза ми, че ти ги връща.

Окото зад монокъла на Гали преливаше от бащинско съчувствие. Подобно на ред други хора, и той веднага хареса сина на човека, с когото толкова често бе слушал среднощния звън на часовниците, и копнееше да направи нещо, за да разтуши мъката му. Годините на членство в клуб „Пеликан“, където някой постоянно имаше главоболия с кредитори, букмейкъри и жени, го бяха научили колко е утешаващо да разкажеш тъжната си история на съчувстващ слушател.

— Ще бъде ли — започна той — много нахално от моя страна да те попитам какво причини срива между теб и младата Санди при положение, че съм стар приятел на баща ти и е много вероятно да съм те дундуркал на коляно като бебе?

— Не, в никакъв случай. Но това е дълга история.

— Разполагам с предостатъчно време. Имам среща с брат ми в хотел „Барибо“, но той е на две крачки оттук и Кларънс няма да има нищо против да почака. Мога ли да вляза?

— Да. Искате ли нещо за пиене?

— Ако имаш капка уиски.

— Единственото, което имам.

— Отлично. Но се опасявам, че прекъснах работата ти.

— А, няма нищо. Просто пиша разказ за едно котенце и бях засякъл, когато дойдохте. Какво мога да накарам да прави едно котенце?

— Да си гони опашката?

— А след това? Трябва ми силна сюжетна линия и няколко положения, които да накарат абонатите на „Лигавчета и гащеризончета“ да се ококорят.

— Каква е целта ти, да забавляваш малките негодници, или да им изкараш ангелите?

— И двете. Не съм придирчив.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна.

— Тогава се подкрепете — гостоприемно каза Сам и остави до него бутилка, чаша и сифон.

2.

Гали отпи възраждаща глътка. Освежен, запали цигара.

— „Лигавчета и гащеризончета“ — замислено произнесе той. — Познавам човека, който навремето издаваше този влиятелен вестник. Монти Бодкин. Познаваш ли го?

— Виждал съм го в „Търтеите“.

— Значи членуваш в „Търтеите“?

Сам изпусна къс, горчив смях.

— Дали членувам в „Търтеите“! Да, господин Трипуд.

— Наричай ме Гали.

— Мога ли?

— Разбира се. Всички ми викат така. Та казваше, че…

— Да, Гали, членувам в клуб „Търтеите“. Ако не членувах, ние със Санди нямаше да се скараме.

— Искала е да напуснеш?

— Не, не. Но най-добре ще е да започна от начало.

— Идеята звучи отлично.

Сам се замисли, за да подреди спомените си. Извади втора чаша и си сипа уиски със сода. То стимулира речта му.

— Е, първото нещо, което стана, беше, че бях доста откровен за очилата й.

— Не те разбирам.

— Ами това отприщи неприятностите. Даде на разговора лош тон. Още ли носи проклетите очила?

— Не се разделя с тях. Жалко, че се е наложило да ги сложи. Развалят външността й.

— Точно това й казах и аз. Обясних й, че я карат да прилича на извънземно чудовище.

— А тя какво отговори?

— Ами какво ли не — измънка Сам. Явно споменът не бе измежду най-драгоценните.

Гали сви устни. Беше кавалер до мозъка на костите. Навремето беше казвал и по-обидни неща на букмейкъри и тям подобни, но те неизменно принадлежаха към мъжкия пол. От най-ранна младост винаги се гордееше, че е крайно учтив с жените. Дори когато една балерина от испанско-италиански произход го намушка в крака с игла за шапки, маниерът му остана спокоен, а езикът — сдържан.

— Не е било редно да я дразниш заради физически несъвършенства, момчето ми — неодобрително произнесе той. — Тя не е виновна, че има нужда от очила.

— Тъкмо там е въпросът. Зрението й е отлично. Ония гадости са с обикновени стъкла, а тя ги слага само за да впечатли лорд Емсуърт.

— Ходът на мислите й ми убягва.

— Каза, че с тях изглеждала по-възрастна.

— А, да, разбрах. Чет Типтън не възразяваше срещу функционирането й без фарове, но може би е сметнала, че брат ми ще е по-взискателен. А и сестра ми Хърмайъни не би одобрила секретарка, която изглежда осемнайсетгодишна.

— По-скоро седемнайсет.

— Да, възможно е. Странно, но всички млади момичета ми изглеждат седемнайсетгодишни. И ти ще го забележиш, като станеш на моята възраст. Значи тя се докачи?

— Не й стана приятно.

— Рижите са много кибритлии. Но това положително е било само краткотрайно спречкване, което лесно би се заличило с целувка и извинение, а не нещо, което трайно би отблъснало момиче от любимия мъж.

— Имаше и още.

— Разправи ми за ощето.

— Ами тази моя къща… Когато дружахте с баща ми, отсядал ли си в дома му в Съсекс?

— В „Грейт Суифтс“? Десетки пъти. Ужасна съборетина.

— Точно така. Поддържането й струва майки си и баща си. Татко ми я завеща и аз искам да я продам.

— Не те упреквам.

— Така ще мога да си купя съдружие в издателска фирма. Не смятам, че имам голямо бъдеще в съдебната палата, но знам, че ще съм страхотен издател.

— В издателската работа има пари.

— Има, и още как, а аз искам да докопам част от сях.

Гали замислено пийна от уискито. Беше му неприятно да охлажда ведрия ентусиазъм на младия си приятел, но чувстваше, че ще е любезно от негова страна да го предупреди — това, което планираше, беше далеч от лесната работа, която си представяше. Англия гъмжеше от собственици на земя, които горят от нетърпение да се отърват от имотите си, но не могат да намерят купувачи.

— Може би няма да е толкова лесно да я продадеш. В наши дни хората не се нуждаят от такива огромни постройки.

— Уфи се нуждае.

— Кой?

— Уфи Просър, едно приятелче от „Търтеите“. Току-що се ожени и жена му иска къща в провинцията, недалеч от Лондон. Видя „Грейт Суифтс“ и направо е пощуряла по нея.

— Звучи обещаващо. А този Просър богат ли е?

— Рине парите с лопата. Баща му беше „Просъровото хапче за стомах“ и съм сигурен, че мога да му измъкна двайсет хиляди лири, ако сделката стане.

Съмненията на Гали се стопиха. Усети, че е сбъркал, като предположи, че работата няма да е лесна.

— Е, както обича да казва брат ми Кларънс: „Превъзходно, превъзходно, превъзходно!“ — Гали замълча.

Забеляза мрачен израз на лицето на събеседника си и се учуди, че е отчаян при толкова добри перспективи.

— Ако не смяташ, че е превъзходно, защо не смяташ, че е превъзходно?

— Защото има спънка. Уфи настоява къщата да се ремонтира, преди да се раздели с чека. Страшно е порутена.

— Беше порутена още по времето на баща ти. В повечето стаи имаше кофи за събиране на водата от покрива и всичко беше изпоядено от мишките. Започвам да схващам естеството на затруднението ти. Много ли ще струва един ремонт?

— Мисля, че бих се справил със седемстотин лири. Но досега съм спастрил само двеста.

— Няма ли към кого да се обърнеш да ти заеме остатъка?

— Няма. Е, така стояха нещата, когато се случи онова в „Търтеите“.

— Чакай, много избързваш. Кое онова в „Търтеите“?

— Залаганията. Бяха организирани залагания.

— За конни надбягвания?

— Не, за това кой член на клуба е следващият, който ще се ожени. Предполагам, че сватбата на Уфи ги наведе на тази мисъл.

— Много разумна идея. Преди години в „Пеликан“ правихме подобно залагане, само че за това, кой ще е следващият, който ще умре.

— Доста зловещо.

— А, в „Пеликан“ не обръщахме внимание на подобни неща. Предложението се посрещна с овации, фаворит, естествено, беше старият Чарли Пембъртън, който наближаваше деветдесетака и беше публична тайна, че има склероза на черния дроб от ранната си младост, прекарана във федералните малайски щати. Спомням си колко въодушевен беше баща ти, когато изтегли от шапката листчето с името му. Реши, че печалбата му е вързана в кърпа. Но, както толкова често се случва, надпреварата спечели неочакван кон. Клетият Страгълс Говедото. Прегази го такси в деня след тегленето на залаганията. Най-ненадминатият аутсайдер. Но аз прекъсвам разказа ти. Та какво казваше за това залагане?

— Аз, естествено, се включих.

— Разбира се — рече Гали, учуден, че би било възможно друго действие. — По колко бяха билетите?

— По десет лири.

— Десет лири? Да нямаш предвид шилинги?

— Не, лири. Случи се в момент, когато наоколо имаше доста пари. Аз вложих десетака си и Санди побесня. Заяви, че направо съм ги изхвърлил на боклука. Няколко седмици преди това се вкисна ужасно, когато с надеждата да закръгля скромните си спестявания заложих на конните надбягвания и загубих двайсет лири.

Гали кимна. Стори му се, вижда накъде клони историята.

— Ти загуби десетачката, а тя замърмори: „Аз какво ги казах.“

— Не, имах невероятен късмет. В списъка имаше само двама вероятни победители — Остин Фелпс, тенисистът, вероятно си чувал за него, името му е непрекъснато по вестниците, и Типтън Плимсол, един американец, сгоден за някоя си Уедж.

— Вероника Уедж. Тя ми е племенница. Значи познаваш Типтън?

— Не, не се познаваме. Дори не сме се виждали. Той е предимно в Америка и почти не се вясва в клуба. И сега е в Америка, но чух, че скоро ще се връща и сватбата ще се състои веднага след пристигането му.

— Така е. Определена е за началото на септември. Ще бъде голяма дандания. Организираме я в Бландингс и цялото графство ще присъства.

— Нима? Та когато изтеглих билета с името на Плимсол и на следващия ден научих, че годежът на Фелпс е развален по неизвестни причини, реших, че съм налапал баничката.

— А не си ли?

— Зависи от какъв ъгъл гледаш на въпроса. Ще спечеля парите от залаганията, които възлизат на петстотин лири, но ще загубя Санди.

Гали поклати глава.

— Не разбирам. Струва ми се, че би трябвало да се хвърли на врата ти, да те погледне със звезди в очите и да възкликне: „О, герой мой!“

— Още не знаеш всичко.

— Как, по дяволите, да го знам, като не ми го казваш!

— Опитвам се.

— Добре, продължавай.

3.

Сам допълни чашата си. По правило не прекаляваше, но тази сутрин, може би поради смущенията в любовния му живот, а може би поради присъствието на Галахад Трипуд, което винаги насочваше мислите на събеседниците си в алкохолна насока, не можа да устои. Отпи голяма глътка и продължи:

— Не можа да прости позицията ми по отношение на синдиката.

Гали измъчено зашава в стола. Самият той беше съвършен разказвач и много се дразнеше, когато другите се изразяваха неадекватно. Помисли си, че ако обичайният стил на младия му приятел е такъв, лудост е да се надява да приемат разказите му в строго подбиращ материалите си печатен орган като „Лигавчета и гащеризончета“, колкото и да беше вещ по котенцата. Монокълът му блъвна огън.

— Какъв синдикат? Откъде се появи сега тоя синдикат?

— Към мен се обърна един синдикат — заобяснява Сам, изведнъж станал уклончив, — който ми предложи сто лири за билета ми за Плимсол.

Гали трепна.

— Да не си проявил глупостта да се съгласиш?

— Не.

— Браво — отдъхна си Гали. — За миг ми се стори, че ги го направил.

Сам изгледа навъсено невинната муха, която миеше задните си крачка върху сифона.

— Може би щеше да е по-добре, ако бях приел — тъжно продума той. — Затова се разделихме със Санди. Тя искаше да приема предложението. Смяташе, че сто лири са пари в банката, докато несигурните пет не са.

Гали мъдро кимна.

— Жените са световноизвестни с пълната си липса на състезателен дух. Мразят, когато някой прояви смелост и замах за голям залог. Спомням си, когато бях дете, някой ми даде десетачка за рождения ден и повлиян от подшушването на местния бръснар, докато ми подстригваше косата, заложих цялата сума на утвърден аутсайдер в надбягванията за Националната купа. Не си чувал врява като онази, която вдигнаха женските членове на семейството, когато случката се разчу. Не бих могъл да получа по-гадни натяквания дори ако бях заловен при обир на Банк ъф Ингланд. За жалост конят загуби, което още повече влоши работата. И така, какво стана?

— Ами спорихме часове наред и когато останах непоклатим и категорично отказах да приема предложението на синдиката, тя кипна.

— Момичета с морковен цвят на косата са трагично склонни към кипеж. Често съм се чудил защо Природата, често възхвалявана като безкрайна в мъдростта си, е допуснала тъжната грешка да създаде червенокоси жени, които неизменно са страшно импулсивни и на бърза ръка вадят оръжието. Ако беше брюнетка или платинена блондинка, тази трагедия никога нямаше да се случи. Значи ти върна пръстена?

— Запокити ми го в лицето. Може би забелязваш леката драскотина на бузата ми.

— А сега ти връща и писмата. И само защото си скроен по-широко. Само защото много правилно си преценил колко повече ще спечелиш, ако рискуваш. Каза, че сте спорили часове наред. Доводите й смислени ли бяха?

Макар и силно наранен, Сам беше справедлив по природа и можеше да отдаде дължимото, където имаше такова.

— Ами да, до известна степен бяха. Докато е работила за чичо му, често е виждала оня приятел Плимсол и заяви, че непрекъснато се сгодявал и никога нищо не излизало. Каза, че ще стане същото и с племенницата ти. Оказва се, че момичетата, които се сгодяват за него, след това не пропускат да размислят.

— Вероника няма да размисли.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото, откак Санди го е виждала, чичо му умря и му остави милиони. Сестра ми Хърмайъни ще се погрижи зеницата на окото й да не направи някоя глупост. Можеш да си сигурен, че каквито и неуспехи да е претърпял в брачните си намерения в миналото, този път сватбата няма да се размине на Типтън Плимсол.

— Е, много се радвам за него, но това не променя факта, че изгубих Санди.

— Сигурен ли си, че е момичето за теб?

— Напълно. Няма спор.

— Е, не твърдя, че грешиш. И аз я намирам за очарователна, а тази женска склонност към предпазливост си върви по рождение. И най-добрите момичета обичат сигурното. Да, смятам, че е подходяща за теб.

— За разлика от нея.

— Може да е временно. Ще дойде на себе си. Трябва само да й поговориш тихо и разумно и ще видиш, че ще срещнеш разбиране.

— Но как да й говоря? Тя е в замъка Бландингс, а аз в Лондон.

Гали вдигна вежди, но личният му магнетизъм бе толкова мащабен, че монокълът остана на мястото си. Загледа се невярващо в Сам.

— Да не смяташ да останеш в Лондон?

— Че къде да ида?

— Мило мое момче, нямаш ли никакъв дух, никаква предприемчивост? Трябва да вземеш първия влак за Маркет Бландингс. Казвам Маркет Бландингс, защото за съжаление не съм в положение да те поканя в замъка. Сестра ми Хърмайъни управлява там, а по някаква неведома причина всичките ми сестри са си втълпили, че щом някой е мой приятел, значи е долнопробен плъх от подземния свят. Няма гост, когото да поканя и който да остане в скъпия роден дом повече от две минути. Хърмайъни го сграбчва за дъното на панталоните и той се намира проснат по очи, преди да е довършил разопаковането на багажа си. Не, трябва да отидеш в Маркет Бландингс, да отседнеш в „Гербът на Емсуърт“ и да чакаш в засада. Санди винаги ходи с колелото до Маркет Бландингс да взема книги от библиотеката. Ще я дебнеш, ще изскочиш срещу нея иззад някой уличен стълб и ще започнеш пазарлъка. Момичетата обичат да им изскачат изневиделица. Приемат го като комплимент. На твоите години не пропусках да изскоча срещу момичетата, с които имах някакво недоразумение, и това винаги водеше до мирно решаване на проблема.

— Но представи си, че не отиде с колелото до Маркет Бландингс?

— Тогава ще ти уредим среща в Деня за посетители.

— Какъв е този ден?

— Всеки четвъртък е ден за посетители в замъка Бландингс. Ще изкихаш половин крона и Бийч, нашият иконом, ще те разведе наоколо. Бойниците, галерията с портретите, кехлибарената гостна и всичко останало. Идват посетители от Улвърхамптън, Бриджнорт и други големи центрове. От теб се иска само да се смесиш с тълпата, и си в замъка.

Ентусиазмът му започна да се предава на Сам.

— Звучи добре — съгласи се той. — Но как ще се докопам до Санди?

— Аз ще ти я доставя.

— Къде?

— Ще уговорим място на срещата. Най-добре в кочината на Императрицата.

— Къде каза?

— В резиденцията на Императрицата на Бландингс — свинята-орденоноска на брат ми.

— А, разбирам. Как да я открия?

— Всеки ще ти каже къде е. Тя е една от забележителностите на Бландингс. Та мога ли да те очаквам в скоро време?

— Ще взема влака за Маркет Бландингс още днес следобед.

— Така те искам. Когато пристигнеш, ми се обади по телефона. А сега — рече Гали — трябва да тръгвам към „Барибо“ и да взема Кларънс.

4.

След като беше грижливо информиран от Санди Календър по телефона предишната вечер, че брат му ще го потърси малко преди един часа, а сега беше едва дванайсет и петдесет и четири минути, лорд Емсуърт беше смаян да види Гали. Когато Гали стигна до хотел „Барибо“, той беше седнал във фоайето, дългото му слабо тяло отпуснато като мокър чорап на стола, и имаше вид на човек, който не мисли за абсолютно нищо. Което си беше самата истина. Върху кроткото му лице бе изписан слисаният вид, който винаги придобиваше, когато беше в Лондон — град, който го смущаваше и тревожеше. За разлика от по-малкия си брат, за когото Лондон винаги е бил Земен рай, той бе алергичен към столицата на Англия и смяташе за изгубена всяка минута, прекарана там. Изправи се бързо като разгъваща се змия, а пенснето му изхвърча от носа и затанцува на края на верижката, както имаше навика да прави, когато лордът се стряскаше.

— Велики Боже! Галахад!

— От плът и кръв. Не ме ли очакваше?

— Ъ? О, да, разбира се, да. Изглеждаш много добре.

— И ти, Кларънс. Пътешествието те е пооживило.

— Обядвал ли си?

— Какво, да обядвам за своя сметка, когато ти нямаш търпение да ме натъпчеш за твоя? Никога — увери го Гали. — Хайде да влезем и докато се подкрепяме преди дългото пътуване до дома, ти ще ми разправиш за американските си премеждия — кои мюзикли си посетил, от кои барове са те изхвърлили и тъй нататък, а аз ще те осведомя за последните новини от Бландингс.

Доста голям брой познати, повечето от които изглеждаха като хора, усилено издирвани от полицията, спираха Гали, докато минаваше през грил бара, и той отдели време и внимание на всички. Тъй че мина доста време, преди двамата с лорд Емсуърт да седнат на масата си, да си поръчат писията и да подхванат нишките на прекъснатия разговор.

Гали заговори пръв.

— Е, Кларънс, как ти се видя Америка?

— Необикновена страна. Но ти я познаваш добре.

— О, да, навремето непрекъснато отскачах до там. Значи ти се видя необикновена?

— Крайно. Чай в торбички.

— Моля?

— Там сервират чая в малки торбички.

— Вярно. Спомням си.

— А когато си поръчаш варено яйце, ти го носят размачкано в чаша.

— Не ти ли хареса?

— Никак.

— Ами тогава най-добре да не си поръчваш варени яйца.

— Вярно — съгласи се лорд Емсуърт, който не се беше сетил за това.

— Макар че, както са тръгнали нещата там, ще е чудо, ако скоро изобщо ще можеш да си поръчваш варено яйце.

— Ъ?

— Не прочете ли във вестниците за краха на американската борса за ценни книжа?

— Не съм чел никакви вестници, докато бях в Ню Йорк. Всяка сутрин ми оставяха по един пред вратата, но аз не го четях. Имало е крах на борсата?

— И то какъв! Хората масово са скачали от прозорците. Това е то Америка. Днес си милионер, утре продаваш ябълки.

— Ябълки?

— Да.

— Защо ябълки?

— А защо не?

— Прав си. Смяташ ли, че съпругът на Констанс… забравих му името… продава ябълки?

— Едва ли. Каза, че парите му са вложени в държавни ценни книжа. Между другото, как мина сватбата? Изпрати ли Кони?

— Да, да. Прекарват медения си месец в Кейп Код — това е име на някакъв град.

— Знам го отлично. Кейп Код, Забранения град. Но нещо в очите ти ми подсказва, че не ти се говори за Кони и новобрачието й, а искаш да те въведа в последните новости за Бландингс. Чакай да помисля. Е, първото нещо, което ще искаш да чуеш, е как се е справила Императрицата в твое отсъствие. Ще се зарадваш като ти кажа, че пращи от здраве и нейните приятели и доброжелатели не биха могли да желаят нещо повече. Розови бузки и искрящи очички. Под ръководството на Моника Симънс е разцъфнала като пролетен минзухар. Ще ти е драго да я видиш.

— Да, да, наистина. И е прекрасно, като си помисля, че Констанс няма да е там да гледа неодобрително и да издава особени звуци с езика си всеки път, когато тръгна към кочината. Нямаш представа как бързам да заживея в Бландингс без… е, разбира се, никой не обича Констанс повече от мен, но…

— Разбирам те, Кларънс. Няма защо да се оправдаваш. И двамата знаем, че Кони си е ненадмината напаст Божия.

— Не че бих се изразил така.

— Аз пък бих.

— Но е много властна.

— Тиранична е думата.

— Странно, че всичките ни сестри са такива.

— Винаги съм твърдял, че е грешка да имаш сестри. Трябваше да се обявим срещу тях от самото начало.

— Констанс… Дора… Джулия… Хърмайъни… Как са ме потискали! Все не ме оставят на мира. Винаги искат да върша нещо, все повтарят, че трябва да съм на висотата на положението си.

— Това е, защото си глава на семейството. Ние по-младите синове избягваме тази участ.

— Хърмайъни, разбира се, е най-лошата от всички, но за щастие рядко се мярка в Бландингс, докато Констанс все там висеше. Никога не си присъствал на ежегодно училищно празненство, нали, Галахад?

— Твърде умен съм.

— Констанс ме караше да слагам цилиндър.

— Бас държа, че си предизвиквал сензация.

— И колосана яка. Да, трябва да призная, че колкото и да съм привързан към Констанс, за мен ще е голямо облекчение да се освободя от женско общество. Какъв покой! Между другото, с кого говорих вчера по телефона? Беше непознат женски глас.

— Не можеш да очакваш от мен да съм наясно с всички женски гласове, които ти се обаждат по телефона. Знаеш какъв палавник си.

Лорд Емсуърт пусна закачката покрай ушите си със самочувствието на човек, чиято репутация няма нужда от защита. Откак преди двайсет и пет години беше починала съпругата му, си беше изработил желязна житейска философия как да се изплъзва на жените. За разлика от Гали, който не обичаше нищо повече от обществото им и на младини беше най-щастлив, затънал до колене в балерини и барманки, графът полагаше екстрени усилия да ги държи на минимум една ръка разстояние. Естествено, не можеше да се надява да ги избегне напълно, защото жените имаха гадния навик да цъфват, когато най-малко ги сееш, но за компенсация имаше дълги бързи крака и политиката на внезапното изчезване като гмуркане на паток винаги даваше отлични резултати. В тесния му кръг вече бе всепризнато, че не си пада по жените, и всяка, която се опита да измъкне от него членоразделна дума, го прави на свой собствен риск.

— Обади се от Бландингс. Каза, че днес ще дойдеш тук да ме вземеш. Каза ми името си… как беше?

— Календър. Санди Календър. Новата ти секретарка.

— Аз нямам секретарка.

— Имаш, имаш.

— Галахад, сигурен съм, че грешиш.

— Не греша. Хърмайъни я ангажира.

Лорд Емсуърт беше кротък човек, но всяко нещо си имаше граници.

— Това е натрапчиво и нахално! — провикна се той и очите му войнствено засвяткаха зад пенснето. — Ама че високомерна наглост! Каква й е работата на Хърмайъни да ми ангажира секретарки? Кога го направи?

— Веднага след пристигането си в Бландингс — с удоволствие напорти сестра си Гали.

Писията остана непокътната в чинията на лорд Емсуърт, виното недокоснато в чашата му. Пенснето му отново се разхвърча и тъй оголените му очи се закокориха срещу Гали с ужас, който трогна сърцето му.

— Да не би Хърмайъни да е в Бландингс? — с треперещ шепот запита той.

Гали съчувствено го потупа по ръката. Знаеше как се чувства.

— През цялото време се чудех как да ти го съобщя, Кларънс. Смятах да го направя внимателно, но може би ножът на хирурга е за предпочитане. Да, Хърмайъни се нанесе и е пуснала тежка котва. Егбърт също е там, разбира се. И Уилфред Олсоп.

— А малоумното?

— Ако говориш за племенницата си Вероника, не. Тя е в Лондон. Докарах я тази сутрин и я оставих у Дора. Предполагам, че се запасява с дрехи за деня, когато младият Плимсол ще се върне от Америка да я направи своя булка. Опасявам се, че това е тежък удар за теб, Кларънс.

Лорд Емсуърт кимна отчаяно, рухнал сред руините на златните си блянове. Перспективата да замени сестра си Констанс със сестра си Хърмайъни му подейства, както вероятно децата на Израел са били повлияни от съобщението, че в бъдеще телесните им наказания ще бъдат със скорпиони, вместо, както при старото управление, с камшици. Никой, познаващ Констанс, не би отрекъл, че е способна да налага дисциплина, но би бил длъжен да признае, че тя не е от класата на Хърмайъни. Хърмайъни започваше там, където Констанс свършваше.

— Божичко, Божичко! — шепнеше графът с наведена глава, сякаш се обръщаше към остатъците от писията си.

В продължение на секунда Гали се колеба дали да продължи. Доброто му сърце се късаше при вида на братовите страдания, но веднъж възприел политиката на хирургическия нож, той чувстваше, че трябва да му каже и най-лошото, дори с това да доведеше разстроения човек до истеричен припадък.

— Питам се, Кларънс — започна той деликатно, — дали си спомняш едно момиче на име Дафни Литълуд? И не мисли, че измествам темата, защото съм съвсем близо до същината.

На този свят съществуваха много малко неща, които лорд Емсуърт си спомняше, та нищо чудно, че това не беше измежду тях.

— Дафни Литълуд? Не, не я помня.

— Висока, мургава, красива, със забележителна индивидуалност, малко прилича на Кони. Всъщност би могла да изиграе Кони, без да се гримира. Омъжи се ча един много известен историк на име Уинкуърт. Сега е вдовица с малък и чудно отблъскващ син и управлява нашумяло напоследък девическо училище. В образователните среди я ценят високо — толкова високо, че на последния кралски рожден ден я удостоиха с благородническа титла, нещо което никога няма да се случи на нас с теб. Често се чудя защо наричат тези жени „дами“. Вероятно е американизъм4. Но аз се отплеснах. Наистина ли си забравил Дафни?

— Напълно.

— Странно. Преди двайсет години се правеха залагания, че ще се ожениш за нея.

— Не може да бъде!

— Така твърди слухът.

— Недопустимо е да се мисли, че бих направил подобно нещо.

— Казваш го сега, но сам си даваш сметка за паметта си. Откъде знаеш, че не си я ухажвал страстно, не си й изпращал цветя, не си писал в лексикона й, не си стискал ръката й в зимната градина по време на някой танц… Не — отсече Гали след кратък размисъл, — съмнявам се, че дори в разцвета си би стигнал дотам. Във всеки случай това е Дафни Уинкуърт и когато стигнем в Бландингс, ще я завариш там.

— Какво!

— Заедно със сина й Хъксли. Хърмайъни ги покани.

— Велики Боже!

— Опасявах се, че това ще те разстрои, но с прискърбие ти съобщавам, че това не е всичко. Най-лошото предстои.

Гали замълча. Много обичаше по-големия си брат и мразеше да го разстройва, а това, което се канеше да му каже, щеше да накара очите му да изхвръкнат от орбитите си, а сресаните му къдри, ако двайсетината косъма на главата му можеха да се нарекат така, да се разчорлят и всеки косъм да се изправи на нокти като игла на раздразнен таралеж. Сърцето му се късаше, но трябваше да му го каже. Не можеше да допусне клетникът да пристигне в Бландингс непредупреден.

— Кларънс, дръж се за стола, защото те очаква тежък удар. Дали Хърмайъни е поканила достопочтената Дафни Уинкуърт в Бландингс, защото са стари приятелки? Не. Или защото се наслаждава на компанията на малкия Хъксли Уинкуърт? Не. Тогава защо, ще запиташ ти. Ще ти кажа защо. Защото си спомня този ваш стар роман и се надява той да пламне отново. Имай предвид, че не съм съвсем сигурен във фактите и може би напразно те разбунвам, но от нещо, което се изплъзна от Егбърт, когато разговаряхме снощи, останах с недвусмисленото впечатление, че Хърмайъни е намислила да те ожени още през този сезон.

— Какво!

— А доколкото разбрах, Дафни е изцяло „за“. Смята, че малкият Хъксли има нужда от баща.

Лорд Емсуърт се отпусна на стола като Добрия старец от старомодна мелодрама, когато злодеят закрива ипотеката на фермата, оставена му от прадедите. По ъгловатото му лице нямаше много плът, но по наличната плъзнаха мравки.

Познаваше Хърмайъни. Сестра му Констанс винаги успяваше да го управлява и да му налага да върши неща, срещу които се бунтуваше цялата му природа, като например носене на цилиндър и колосана яка на училищно празненство, но Хърмайъни притежаваше два пъти повече решимост и целенасоченост от Констанс. Ако Галахад беше прав, опасността, която надвисваше, беше катастрофална и техниката му на гмуркащ се паток щеше да е нужна както никога досега. Но дали неуловимостта на гмуркащия се паток ще се окаже достатъчна, за да го спаси от страшна участ?

— Не можеш да си сигурен, Галахад — бе единственото, което успя да промълви през пресъхнали устни.

— Казах ти, че не съм, но ми се стори, че мога да разтълкувам забележките на Егбърт по един-единствен начин, и настоятелно те моля, старче, да бъдеш нащрек и да си отваряш зъркелите. Само несекваща бдителност може да ти отърве кожата. Не се оставяй да те сгащи сам в розовата градина или на терасата при лунна светлина. Ако започне да говори за доброто старо време, тутакси сменяй темата. В никакъв случай не гали малкия Хъксли по главичката и не го води по разходки. И най-вече внимавай да не те накара да й четеш след вечеря откъси от „Индийска любовна лирика“. Съветът, който бих дал на всеки младеж, навлизащ в живота, а това включва и теб, е да бяга от „Индийска любовна лирика“ като от змия. Спомням си клетия Пухчо Бенгър, мой голям приятел от пеликанските ми дни, който попадна в зъбите на капана само защото в пристъп на небрежност допусна едно момиче да го накара да й прочете „Бледите ръце, що обичах край Шалимар“. А самият аз… А — прекъсна се Гали, като видя сервитьора да приближава до масата им, — ето го и кафето. Кларънс, вероятно ще имаш нужда от капка бренди в твоето.